и з у М
а в и л а з в
Младежки литературен вестник, бр 3, юни 2020, Бургас В броя днес четете:
Пролетина Палова
ПОЕЗИЯ Неда Илиева Мадлен Дечева Веселин Веселинов
ПРОЗА Пролетина Палова Пипи
НАШ ГОСТ Таня Мир
КОНКУРС “Петя Дубарова” Наградени участници
Пролетина Палова
Те – две момчета на около четиринадесет години, играеха на стар прашен под. Бяха се качили на неизползваемото таванско помещение на едното момче, защото навън вече беше ноември и не спираше да вали. В такива дъждовни дни няма какво да правиш навън, а и двамата бяха наказани заради двойките им по математика, така че видеоигрите не бяха вариант. Стивън – русоляво момче, чиито родители притежаваха помещението, беше дал идеята да се качат тук и да потърсят из вехториите някакви игри. Намериха „Не се сърди, човече”, но вътре нямаше зарчета, с които да играят. Затова пък Стивън изрови голям зар, на който бяха изрисувани големи картинки. Решиха, че всяка една картинка ще означава цифра, за да могат да играят, и ги написаха набързо на един лист, за да запомнят значенията на всяка една рисунка. Фенер – 1 Овца – 2 Бастун – 3 Книга – 4 Стрела – 5 Въдица – 6 За да влезеш в играта, трябва да ти се падне шестица и момчетата дълго време се опитваха да хвърлят така големия тежък и неудобен зар, че въдицата да застане отгоре, но това беше трудна задача за детските им ръце, в които големият куб едва се побираше. След близо час Стивън успя. - Ха, видя ли! Не е чак толкова трудно – възкликна момчето. Приятелят му се намръщи – никой не обича да губи, но скоро и той влезе в играта. Така те играха докато родителите на Стивън не ги прекъснаха, за да слязат да вечерят. След това Стиви изпрати госта си до автобусната спирка и се прибра. Не след дълго си легна и се унесе, а въображението му продължаваше да хвърля зара и да вижда желаната изрисувана въдица. Скоро играта на тавана беше напълно забравена и от двамата. Времето минаваше бързо. Стивън получи детска въдица за Коледа. През пролетта той искаше да ходи на риболов,
Въдицата
но приятелите му се изсмяха. „Че кой в днешно време се занимава с такива неща?”. Момчето се натъжи, но реши въпреки всичко да отиде. Следващата събота взе въдицата, направи си два сандвича и тръгна. Отиде на градския мост – там се събираха много рибари, но в тази ранна съботна утрин имаше само един дядо. Тъй като Стивън идея си нямаше как се лови риба и дори не се беше сетил да вземе стръв, поздрави стареца, представи се и го помоли да седне до него. Дядото много се зарадва на компанията и че има на кого да предаде знанията си за това свещено действие – риболовът. Те прекараха няколко часа в сладки приказки. Стивън не улови нищо, но му беше много приятно да си говори с възрастния човек, чувстваше го някак близък и му имаше пълно доверие. Уговориха се да се срещнат пак и следващата събота. Така започнаха да се срещат всяка събота, Стивън задобряваше, а дядото му се радваше от все сърце. Те с часове си говореха за най-различни неща – от това как се лови риба до проблемите на момчето в училище. Неусетно времето минаваше, училището свърши, а родителите на Стивън започнаха да се притесняват за детето си, защото все по-рядко виждаха приятелите му, а и вече не знаеха къде отива като излезе и с кого е. Една късна съботна вечер баща му го попита: - Сине, с майка ти много се притесняваме за теб. Всяка съботна сутрин ти излизаш и се прибираш късно вечер, а ние не знаем нито къде си, нито с кого си. И приятелите ти вече не виждаме! Моля те, кажи с кого ходиш на риболов, за да ни е малко по-спокойно! - Спокойно, срещам се с един дядо на име Стойко. Запознахме се през пролетта на моста. Оттогава се срещаме, говорим си и ловим риба. Имам чувството, че с този белобрад старец сме свързани! Той се държи с мен като с внук и вече станахме близки. - Стивън, колко пъти сме ти казвали да не говориш с непознати.... – въздъхна майка му. – Как изглежда този дядо? Продължава на стр. 2
2 стр.
Музи в залива
Неда Илиева Казвам се Неда Илиева и съм на 18 години от град Бургас. Тази година съм една от абитуриентите на АЕГ „Гео Милев“. Една от моите мечти е да се развивам в сферата на медицината. Винаги съм имала интерес към литературата и като цяло изкуството. Намирам своето творчество за начин на себеизразяване и свързване с хората. Черпя вдъхновение от своята младост, която ми позволява да виждам красотата във всичко.
ПРОЛЕТ Полъх хладен гали нежно голите ми крака, подръпва небрежно копринената ми пола. Клонките бавно люлеят разцъфтяващите им деца. Птиците звучно пеят песента на пролетта. Във въздуха се носи мирисът на дъжда. Мечтите ми ходят боси по зелената трева. Косите ми се волно веят, а в тях преплитат се цветя. Облаците страхливо не смеят да закрият цялата тази красота. Слънцето грижливо целува раните от зимата люта. Съзнанието ми в мисли плува, умът мълчи, сърцето тупа. Всички нетърпеливо чакат да дойде нашата майчица една. На гърба ѝ да поплачат, да ни отнеме насъбралата се тъга. Пред пролетта всеки глава свежда... Само едничка си ни е тя! Носи със себе си всяка година надежда, вдъхва живот на остаряващата ни земя.
МОРСКА ГАРА На морската гара в късните часове на нощта запалихме по цигара, а взе, че пламна искра. На морската гара, срещнаха се две души, разочаровани от любов стара, споделящи общи съдби. На морската гара отчаяно се поискахме, ала загасна нашата цигара, колкото и силно да се опитвахме. На морската гара, която толкова надежди разби, дойдохме двама, но си тръгнахме сами...
Пролетина Палова
Въдицата Продължение от стр. 1 Стивън го описа възможно най-подробно – овехтелите дрехи, които старецът не сменяше, дългата му бяла брада, светлосините му очи, червената му въдица, която навремето може би е била ярка, и усмивката му, изпълнена с обич. Баща му пребледня. Не беше възможно... Не е възможно! - Тате, не се притеснявай, дядо Стойко е добър човек и се държи с мен като с внук! „Стойко... Не! Няма как, той дори не го е виждал. Няма как синът ми да описва баща ми, това е безумие! Той умря преди толкова години, Стиви още не се беше родил...” Изведнъж бащата на Стивън изхвърча от апартамента. Като
ЗА ПОСЛЕДНО Тя бе като нощта, тиха и спокойна. Той бе свещта, хранеща душата ѝ отровна. Дълго се лутаха, за да се намерят. Ала силно се страхуваха погледи един в друг да вперят. Сякаш нарочно разминаваха се по улиците пусти. Избягваха нещо твърде порочно... Избягваха своите усти. Колкото и да се криеха, спря ги един светофар. Вече воля не намираха. Между тях избухна пожар. Притиснати на кръстопът, награбиха се мигновено. И в опит да се спасят – целунаха се за последно.
се върна носеше прашен албум. Показа снимка на Стивън и го попита дали това е същият човек, а Стиви потвърди. - Но Стивън, миличък, това е дядо ти... Той напусна този свят много преди ти да се родиш. Не знам каква игра играеш, но не е забавно! Забранявам ти да ходиш на онзи мост, ясен ли съм ?!? – баща му се беше оцъклил, а по челото му бяха избили едри капки пот. В очите на Стивън проблясваха сълзи. Не разбираше какво говорят родителите му, но знаеше, че няма начин да спре да ходи на моста да лови риба и да се среща със Стойко. Стивън хвана малката си въдица и хукна навън с всички сили. Когато стигна до моста, Стойко още беше там. Старецът се обърна, погледна хлапето и се усмихна, а Стивън се сгуши в него и зарида. Когато се поуспокои, му разказа за случилото се. Стойко едва-едва се усмихна и промълви: - Не плачи, момчето ми! Родителите ти са прави, баща ти сигурно преживява голям шок. Повече с теб няма да се видим, но запомни едно от мен – риболовът и зарът са опасни, с тях шега не бива! На другата сутрин Стивън се събуди на моста. Беше напълно сам. Малките му ръце още стискаха въдицата...
Пипи
Музи в залива
стр. 3
НЕБЕСНОСИНЬО Когато в черна вечер ставам лоша, когато се разкъсвам от въпроси, започвам да се питам посред нощ: Кой си ти? Какво си ти? Защо си? А ти си покровител в тъмна нощ, чудовище изпод леглото, радост и вина, усмивка с две трапчинки и очи небесносини, които ме целуват по челото. Със тебе няма нужда да съм силна, харесваш ме такава, крехка, женствена, ефирна, всеки ден обичаш ме еднакво, и пак и пак повтаряш колко съм красива. Знаеш как обича се жена и знаеш как да будиш детската усмивка, всички казват колко си студен, защото само мен завиваш с топлата завивка. До изгрев слънце будна мога да остана, да те гледам как спокойно спиш и за тебе после на звездите да разказвам, питам се нима накрая си заслужих любовта или дали изобщо аз те заслужавам. Някои хора казват: без любов не се живее, от опит казвам: и така живях, но човешкото в теб линее. И не ме страх да те обичам, и не чакам знак, че ще останеш, благодаря ти, че сега си тук и че те има, стига ми това да знаеш. P.S. Той остана.
От мен за мен Направих много грешки, но се опитах да поправя някои от тях. Дали това ме оневинява? Ни наймалко, поне не и за мен. Не е лесно да се бориш срещу нещо, което знаеш, че прави животите по-лесни и поносими. Но някак предпочитам да страдам променяйки се, борейки спомени от миналото, гонейки сенки в настоящето и учейки се да гледам страха от бъдещето в очите, отколкото да бъда щастлива за час или два, затворена в найтъмната стаичка на душата си. Не се страхувам от промяната, страх ме е повече от липсата ѝ. Не сме ли създадени именно с тази цел? Да бъдем по-добри от самите себе си. Не ми беше никак лесно, нито пък някога ще бъде, за когото и да било. Защото никога няма как да забравиш чувството на еуфория. Чувството да знаеш, че сега времето е спряло само за теб и можеш да бъдеш всичко, което си поискаш. Всичко, освен себе си. Отдалечих се от брега и за малко да се удавя, а мислех, че преоткривам хоризонти, забравени от света острови, планети на съкровищата дори самият Питър Пан. Беше разкошно, дивно и незабравимо, но реших, че е време да порасна и напуснах Невърленд.
Те все още са там. Навярно никога няма да си тръгнат и понякога унесени в своята техно спирала от повтарящи се тракове, неспирни танци и безконечно щастие в страната на незалязващото слънце, сигурно се чудят къде ли съм аз. А може и да са ме забравили. Но това няма значение, защото в моето съзнание те винаги ще танцуват. Трудно е да се откажеш, защото трябва да го искаш и трябва да знаеш защо. Моята кауза е любовта. В началото беше любовта, към тези, които обичам. Тя беше достатъчна за старт на промяната, но тази която ми помага и до днес да не се откажа, да устоя на бурните ветрове в малката си лодка, да се изправя след като падна тежко на земята, тази любов, трябваше да си я дам сама. Тогава поисках прошка от себе си. Днес аз съм същото объркано, понякога несигурно в себе си, вечно търсещо отговори момиче. Но понякога най-важно от всичко е да зададеш правилния въпрос. Кой съм аз и такъв ли искам да бъда? Когато бях малка искрено вярвах, че ще променя света и ще го направя подобър и значим. Вече знам откъде да започна.
4 стр.
Музи в залива
Веселин Веселинов Веселин Веселинов е роден пред 1989 г. в Сливен. Завършва Хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов” в родния си град. Бакалавър по психология, а по-късно и магистър по клинична и консултативна психология. В момента се обучава в докторантската програма по клинична психология на СУ „Св. Климент Охридски”. Преподавател по философски цикъл и английски език. Носител на I-ва награда в конкурса за есе на LoveTheater.bg на тема „Ролята на зрителя в театъра днес” през 2017 г., както и на голямата награда за поезия в 10-ия национален конкурс на името на Никола Вапцаров за творбата „Лепрозориум”. През 2020 г. е удостоен със специално отличие в конкурса “Млад разказвач”, организиран от Бургаска писателска общност и Община Бургас в памет на Атанас Радойнов, за разказа “Азалия”. Почетен е за отлично представяне и в Националния литературен конкурс „Защо съм учител” на Издателска група „Просвета”.
Не ми поднасяй думите на глътки. Ще се загубим в сивата тълпа. Ръцете ни, сковани за прегръдка, висят до нас – пречупени крила...
АМАЛГАМА
Бианка ГАБРОВСКА
Еднаквите ли сънища ни свързват – запенени от страст един към друг? Одързости ни земната повърхност, сърцата ни нестиснала в юмрук. Прозирни, дрехите ни се бунтуват, ръцете – огнедишащи лами, ежесекундно с порив да празнуват, да драскат по стените с тебешир послания крещящи, неприлични, конфети да посипят из града. Бъбриви – опашатите ти мигли, на улици измислят имена: Онази, с плочките във златножълто „Зехтин” кръщават с децибелен смях. На тази със строежа се намръщват, за тях е просто някакъв си „Прах”. Антените ни със размах се сплитат, шевици по носия от коноп. Душата обща – алена кобила, захвърлила юлара във галоп. Изцвилва тази трескава частица и пиленце излюпва ни за миг. Постиламе му в пръстена паница, закърмваме го с жито, с ечемик. Тук светъл Божи промисъл разчитам: Христовото сърце на честен кръст, понесло всички мъки на плещите, навярно ни посочило със пръст. И разширило ни като вселени, съ-битие, обречено на път.
Подобно шумни партизански песни, с вързопа влюбен, тръгнали на гръб. Ала едва преполовили вала, надишали се с вятър и мъгла, усуква ни позорната отмала с онази намаляваща луна. Стопена – искрометната копнежност на шляещи се в девиантна сплав. Съборени от сила центробежна – две факли, угасени под вода. В пунктири на инертна ноосфера е нищослучващото се от днес. Прибързано привързване намерих в суетния и див световъртеж. Плебейски труд замества апетита за туфи разпилени на коси. За устни, изгладнели да опитат хъшлашката фриволност като стих. За вихрено общение стръвнишко, за срастване болезнено със друг. За мед акациев и хедонизъм, за алчни рани във разгулен скут. За лаещи въздишки нелегални, за розовото сладко на греха. Сангрията на жежкото ти тяло да влее в мен живителна искра. Хербарият, във който се превърнах, да стане на лудетина и пак със теб да поиграем на безсмъртни, в нощта ти да съм вечен квартирант.
Музи в залива
стр. 5
Мадлен Дечева СВЕЩИЦА ОБИЧ Вървят ли двама на дълъг път и път да няма, не ще се спрат… В песен е възпято чувството познато… По пътя на живота, с пътека не една, вървят ли двама, споделят си съдбата – обичат се, прощават, падат и грешат. Обричане тъй свято, за което вината е силен, неморен, нестихващ копнеж. Свещица запалена им пари сърцата и път им намира в пороен валеж. Вървят ли волевато, ще стигнат и до небесата, незрими стълби до край ще изкачат. В желанието си свято, споделено на съдбата е живота си в любов те да извървят!
МЕНЮ За закуска ще ти предложа любов, за да те сгрее и усмихне. Да посрещне деня ти нов, кожата ти да накара да настръхне. За обяд ще ти предложа страст, за да те засити и обгърне. С работата ти да е в контраст, мислите ти да погълне. За вечеря ще ти предложа обичане – сгушено и притихнало, изумяващо и силно привличане, душите ни топло усмихнало.
ТИХО Е Тихо е, като приказен сън. Нежно е, като камбанен звън. Сладко е, като пчелен мед, но кратко е, като любовта ми към теб!
БУДИТЕЛИ Защо, човече, не гледаш вече света с любов и с радостни очи? Нима красивото е тъй далече, че злоба пълни нашите души? Защо доброто отстъпва си местото на завист грешна- мрежи да плете? Нали без обич прекършва се крилото и на най-добричкото дете. Защо с тревога, защо за бога живеем плахо и с наведена глава? Защо търпим все тази подлост и нож да ни забиват в гърба? Къде са ни очите, къде са ни ръцетев единност да се хванем ние свята, да пазим нас, но и в насдобродетелите за обич, грижа към сестра и брата!
ЖЕНА Аз съм есен чиста. Стон в заглъхнало море. Аз съм роса лъчиста, блясък под тихо небе. Аз съм трепет душевен. Тишина съм и съм страст. Аз съм викът ти гневен, огън съм и съм власт. Аз съм окапал лист. Злато съм и съм звезда. Ти си онзи артист, познал в мен любовта. Аз съм тихо утро. Песен съм и съм зов. Аз съм онова чувство вътре… Аз съм силната любов!
СНЯГ Нямаме нужда от много – две очи, две ръце и сняг да вали. В спомен отлитат годините скоро – нека качим ги на детски шейни. От дните си трудни да вземем поука и болката нека да хвърлим из път. В снега да препускаме чисти, в сполука – с трохичката обич в нас, а отвъд снежинките бели нека пречистят душите ни тъжни, сковани в лед и детски пързалки оттам нека блестят, да гледаме смело и само напред!
6 стр.
Нашият гост днес:
Музи в залива
Таня Мир Таня Мир дебютира в литературата през 2018 г. с повестта „Откритие“, отличена с националната литературна награда „Еквалибриум“ на издателство „Либра Скорп“. Същата година по нея е заснет пълнометражният игрален филм „Откритие“. Съвместно с екипа на предаването „Риалити роман“, през 2019 г. организира радиоромана „Нестинарски танц“ по Българското национално радио. През 2019 г. излиза от печат втората ѝ книга – фентъзи повестта „Легенди от Белинташ“, посветена на някои забравени легенди от българските земи. Член е на асоциацията на младите български писатели.
Повест
ОТКРИТИЕ Анонс на повестта „Откритие“: При археологически разкопки в Долината на тракийските царе, експедиция, ръководена от известния проф. Александър Нешев и младата археоложка Росица Петкова, влиза в древна тракийска гробница, където ги очаква изненада – човек, облечен с тракийски дрехи, неразбиращ нито един от съвременните езици. Съмнението, че е иманяр, се разсейва бързо, единственият език за комуникиране с тайнствения обитател на обекта е древногръцки, който за щастие младата и амбициозна Роси владее добре. Кой е загадъчният мъж от гробницата и как е преживял погребан през вековете? Дали не е самият Залмоксис, легендарният жрец, за когото се носят легенди, че е открил тайната на безсмъртието?
Откъс от повестта: – Спри за малко! – каза Севт, мина две крачки пред мен и ми подаде ръка. – Добре дошла във вилата на славния владетел на траките Котис. В момента стражата отваря портите за нас, макар, че тук не би трябвало да е вратата – огледах се, пред нас действително имаше издатина в права линия. Виждаше се, че са камъни, макар че бяха зарити с пръст. Хванах ръката на Севт и пристъпих напред, или поскоро приех той да ме заведе в един друг свят, в своя свят. – Току-що минахме през белите стени. В момента всички са излезли, за да ни посрещнат... Да... – Севт ме беше дръпнал няколко крачки настрани, – тук би трябвало да е централният път към самата вила. Представи си я! – Севт се усмихна. – Ето ги стъпалата и красивите колони. Под тях сега стоят майка ми и баща ми. Зад него са още от жените му, но не всичките – описваше небрежно той. – Колко жени е имал баща ти? – опитах се и аз да прозвуча небрежно, за да избегна стария спор. Този момент ми се стори твърде хубав, за да го провалям. – Много – беше отговорът му. – Когато си нямаше работа, баща ми се женеше – засмя се. – Сега се качваме по стълбите и ще отидем в тронната зала, там е устроено празненство в наша чест. Дрехите на тракийка много биха
ти отивали. – Ами ти? – Аз? – Да, колко жени имаше? – Сложно беше, а и вече няма значение – отвърна той и погледна настрани. – Знам, че и твоите не са били малко, такова е било времето ви – настоях. – Бяха две, а обичах трета – усмихна се горчиво той. – Щях да се оженя за нея след трите години, които щях да прекарам в гробницата. Още си спомням как баща ми и Залмоксис бяха седнали ето там – Севт ми посочи основите, които очертаваха едно доста голямо място, вероятно тронната зала, – когато ме повикаха, за да ми кажат, че Залмоксис ще ме обучава. Бях се върнал от прорицалището на Дионис на юг оттук. Там, в светилището пръв влезе Александър, димът беше огромен и се изви високо „Ти ще завладееш целия свят, Александре!”, каза жрецът – колко небрежно разказваше! Предсказанието се е сбъднало, нали? – погледна ме внезапно. – Така е, сбъдна се. Севт се усмихна и погледна към тронната зала. – Когато дойде моят ред, стана нещо странно. Жрецът изля виното в огъня, но димът не се появи от него... а някак си от нищото един метър по-нагоре. Жрецът мълча дълго и каза „Ще докосваш онова, което аз само виждам!” Изтълкувах го като, че ще умра в битка скоро и ще отида в отвъдното. Александър не разбираше нашите вярвания, недоумяваше за какво се радвам – засмя се Севт. – Разказах на баща ми и след няколко дни той ме повика и каза, че е решил друго. Съдбата иска едно, обаче той е решил друго, представяш ли си какъв човек, но такъв беше той – великият Котис. В онзи момент Залмоксис седеше точно до него. Казаха ми, че аз съм наследник на трона и не могат да позволят да ми се случи нещо, затова Залмоксис ще да ме посвети в безсмъртието. Сега разбирам, че напълно погрешно сме изтълкували предсказанието и именно затова сме го изпълнили – Севт отново ме погледна. – Сега се питам дали в онзи момент жрецът не ни е виждал тук, двамата с теб, дали всъщност гърците наистина не са прави, че съдбата съществува и някой хиляди лета преди ти, та дори и преди аз да се родя, вече не е отредил, че
Музи в залива днес ще стоя с теб и ще те държа за ръка тук, на гроба на своето минало, както биха казали поетите – той пусна ръката ми и бавно се приближи до два камъка насред тронната зала. Погледна ме и се усмихна горчиво. – А ето ги троновете на баща ми и майка ми – Севт внезапно запрати настрани с всички сили един клон, паднал върху единия от тях. – Всъщност това не са вече никакви тронове, а само два безформени камъка, като онези там – в гласа му се смесваха ярост и печал. – Аз ги помня като тронове, но ти не ги различаваш от останалите. Нищо тук дори не напомня на онова, което е било преди... Това съм аз... в началото не го осъзнавах, но това съм – един човек с минало, но без следи от него, човек със спомени, които приличат на сънища, не съществува нищо материално около тях!... – Севт млъкна и се свлече на земята. Беше скрил лице с дланите си. Седнах до него без да казвам каквото и да било и го прегърнах. Аз знаех. Знаех добре какво е светът ти да се срине, да отнемат мечтите ти. – Докато бях под земята, в началото, когато осъзнах, че никой няма да ме извади, бях на път да полудея. Нямах представа за времето, дали минаваха месеци или години. Можех само да си представям какво правят близките ми. Чудех се дали момичето, което обичах, вече не се е омъжило за друг... Бях наясно, че с баща ми вече се е случило нещо, щом не са ме извадили и се питах дали в този момент някъде жреците не изпращаха майка ми с него в отвъдното. А може би вече беше минало твърде много време, може би онова червенокосо момиче, в което се бях влюбил и помнех, вече беше бабичка.. и бавно осъзнавах, че няма да я видя отново... – спря и ме погледна, в очите му блестяха сълзи.
стр. 7
– Иван умря в ръцете ми – казах тихо. Защо го казвах?! Аз избягвах да говоря за него, избягвах болката... обаче в Севт виждах някой, който истински я разбираше. Той ме притисна близо до себе си. – Беше сложил годежния пръстен на ръката ми, когато... те стреляха в гръб... – Севт сложи ръка на устните ми. – И двамата сме мъртви, заедно с тези, които обичаме... – прошепнах, – само се опитваме да се родим отново... – Той също млъкна и ме прегърна, толкова беше достатъчно.
Кадър от филма “Откритие”, създаден по едноименната повест
Книги от Таня Мир
8 стр.
Музи в залива
Национален литературен кон
наградени
Поезия Първо място Александър Тодоров ГАБРОВСКИ, 17 г. Първа езикова гимназия, гр. Варна
МЕКОТО НА УХОТО ТИ То, седалището на душата в крехкото ти тяло, храм на човешкото, апотеозът на материята, подигравка е изначалната ентропия, тържество на всички атоми и молекули. Мекото ме ко то, което е събрало в себе си порцеланът, хладната му нежност, рибарска кука в своята извивка и плътта на топъл хляб. Изгубвам се във дупката на обецата.
Второ място Катерина Росенова ВАСИЛЕВА, 17 г. ПМГ “Акад. С. П. Корольов”, гр. Благоевград
ПЪЛНОЛЕТИЕ
Аз помня! Помня сблъсъка в бутилката, където се отказах от порастване. Аз помня как кометите се сливаха във армия от Фати и Моргани – куршумите в небето ни, и спомням си как Лета се преплава по-сама от птиците. В забрава по-сами днес спомените ми ушиват призраци: Строихме кораби и китове от облаци под камъните, в пяната, в прахта, измисляхме съдби и сътворения, а пък стъклата все блестяха в слънце. И скривахме се в люспите на рибите. След нас – потоп? Не зная. Може би ще дойде вятърът и с него ще забравяме, че време съществува; ще потегляме обратно на течението, закърпени. С лета, догоре пълни със забрава, с крака, издрани в счупени платна. Ще си ушием – недокосвано – небето и в неговите дупки – ще се спомняме.
Летата ми са пълни със припомняне. В артериите ми малка лунна Лета пристяга плитките си – коридори. В тях призрачният кораб с овъглени платна се учи вечно как да плава към гърлото на стъклена бутилка. Забравям се. Небето, перфорирано, ме гледа с непознати микрокосмоси. През дупките блестят стъкла от слънце. Узрели ябълки радиация, незначителност под тънките клепачи – светлина. А призраците ми ушиват спомени:
Сборникът с наградените творби “Петя - пристан зелен”, изд. “Либра скорп”, 2020 г.
Трето място Даниела Христомирова МИХАЛЕВА, 17 г. СУ “Христо Проданов”, гр. Карлово
ЗНАЕШЕ ЛИ Баща ти продължава да сънува последната прегръдка с покойната ти майка. Знаеше ли? Брат ти вчера отново се задушаваше в паническа атака. Знаеше ли? Най-добрата ти приятелка за пореден път заспа със сълзи в очите. Знаеше ли? Приятелят ти излъга за белезите по китките му – не бяха драскотини от котката. Знаеше ли? Не само ти имаш тайни. Знаеше ли?
Музи в залива
нкурс „Петя Дубарова 2020“
стр. 9
и творби
Проза
Голямата награда и първо място Алекса Кирилова ГЕОРГИЕВА, 15 г. АЕГ “Гео Милев”, гр. Бургас
УЛОВЕНИТЕ МИГОВЕ Спрях за момент и се обърнах назад, Закъснявах вече и то още на третия ден, но един бърз поглед нямаше да навреди. Почти нямаше влакове, там бяха наредени само моят, който току-ще беше пристигнал, и още два, но релсите бяха много – червеникави от ръждата, захабени навярно, но това ги правеше да изглеждат дори още понадеждни, многобройни сиви и бели камъчета пръснати около тях и измачкани изгаряло-жълти треви, почти слепени със земята под натиска на стотиците стъпала минаващи отгоре им всеки ден и, разбира се, на почти непоносимата жега, която беше в състояние да изтощи, изпие, измъчи всяко същество до толкова, че то да се слее с почвата под себе си. Зачудих се, не за първи път наистина, и преди се бях питал, как някои хора можеха да видят математиката във всичко около себе си. Или физиката, или геометрията или химията. Да погледнат тази така оживена и в същото време пуста картинка на железопътна гара с няколко влака на нея и си помислят: “Три влака (което е 25%) са тук в момента и девет липсват от линиите си, което е в съотношение едно към три и ако съобразим, че един влак в дадена посока отпътува на всеки четиридесет минути, става ясно, че на всеки четиридесет минути трябва и да се връща по един влак, което от своя страна прави вероятността по всяко време на гарата да има по само три влака по-голяма от която и да е друга вероятност.” или “Тези влакове извършват праволинейно равноускорително движение до един момент, в който достигат максимална скорост и започват да се движат равномерно до наближаване на завой или спирка. Само ако знаех какво е ускорението щях да мога да изчисля толкова много неща...’’ или пък изкривените им под техния си ъгъл мозъци да чертаят лъчи и отсечки по релсите, паралелепипеди около грамадните превозни средства, да изчисляват ъгли на несъществуващи триъгълници поставени там, за да могат самите те да си обяснят как функционира света. Можех да си представя всичко това, но трябваше да напрегна и без това вече изтощения си мозък, нищо че беше едва седем часа сутринта, и да вложа почти всичките си познания по дадените теми, които от своя страна трябваше първо да изровя от дълбините на паметта си. А има хора, които просто така работят, не го правят нарочно, не се напрягат. Ето това не можех да си обясня: как, защо мислите им течаха в такива посоки. Радвах се, че на мен такива неща не ми се случваха, изглеждаха толкова уморителни и напрегнати, въпреки че знам, че за тези хора не се чувства така, а напротив, но пак ми беше трудно да
го разбера. Не можех, колкото и да се опитвах, да погледна от тяхната точка, защото си имах своя и тя не мърдаше. Изведнъж се почувствах толкова малък и заключен в съзнанието си, неспособно да се отмести от своя си път, подтиснат от границите, които имах, и времето на само един човешки живот, през който така и нямаше да успея да ги прекрача. Сега обаче нямаше време за повече разсъждения, затова се опитах да заровя тези мисли под такива с преговаряне на програмата, която щях да следвам през следващите два месеца. Летният курс по рисуване може би не беше най-добрата идея, която ми беше хрумвала някога, не че беше лоша, напротив, беше едно чудесно допълнение към биографията ми, още повече – уменията, едно добро извинение да не работя под палещото слънце на плажа по цял ден и, разбира се, възможност да се запозная с нови хора. Но защо, в името на най-фините акварелни бои, трябваше да е толкова горещо навън, а училището – толкова далеч от гарата? Двадесет минути по-късно подгизнал и напълно капнал от умора, стоейки на входа на старата, но голяма сграда, където се провеждаха уроци през лятото, и не само по рисуване, а и по почти всичко останало, усещайки как поредната капка пот се стича по челото ми, с изтръпнали пръсти под тежестта на огромната папка, която носех, още веднъж, този път напълно сериозно, обмислях да се откажа. Обходих с поглед фоайето. Десетки непознати лица се разминаваха пред мен, блъскаха се, говореха, от време на време подмятаха разни малки предмети във въздуха. Изглеждаше точно така както би изглеждало и едно училище през зимата, с единствената разлика, че всички тук бяха дошли доброволно (или поне така се говореше). Вече закъснявах с осем минути, както очевидно и всичките тези ухилени до ушите, потни навярно, човешки същества в тълпата пред мен, които и пет пари не даваха, че вече, ако това беше училище, отсъствията им щяха да са нанесени в дневниците. Никой обаче не изглеждаше като да възнамерява изобщо да не влиза в час (а и защо би го направил след като вече и без това се е събудил, станал, облякъл, и дотътрил до тук), защото не бях прекосил и половината коридор до моята стая, когато се обърнах и видях, че фоайето толкова бързо почти се е изпразнило. – Аз съм Лука – представи се той. – Искаш ли да отидем да ядем заедно. Не знаех как да отговоря. Бях толкова удивен от лекотата, с която това момче, което наблюдавах от толкова време
10 стр.
Музи в залива
беше дошло и ме беше заговорило. Не че да говориш беше нещо толкова трудно, е, за някои със сигурност не беше, но аз никога не бих могъл да събера смелост за това. В объркването си забравих въпроса, забравих как работи езикът ми. Беше толкова горещо, исках само да се скрия на сянка и тръгнах бавно към дърветата пред портата на училищния двор. Той тръгна след мен. – Имаш ли мечта? – попитах без особено големи надежди, изхождайки от това, че аз самия не мислех, че имам. – Да. Искам да летя. – Да летиш ли? – със скрита насмешка поисках потвърждение. – Да, да летя. Беше напълно сериозен. Съжалих, че съм се отнесъл пренебрежително. На пръв поглед звучеше толкова детинско и глупаво – нещо възможно само в приказките, в картинките, нещо, в което вярват пет годишните. Но всъщност нима приказките и картинките не бяха истински? Нима не ги виждах, нима не можех да пипна хартията? Но не, не затова бяха истински, а просто защото, всичко, което беше в главата ти, беше в действителност абсолютно всичко, което съществува изобщо. А то не беше ли истинско? Не бях сигурен наистина, но имаше две възможности – всичко да е истинско, или всичко да не е. А още малко размисли ме доведоха на мисълта, че между двете няма разлика. – Когато бях малък, веднъж майка ми ми сложи от онези малки ангелски крилца, нали ги знаеш? И аз я попитах кога ще полетя. Тя се засмя и ми обясни, че в реалния живот не става така. Не ѝ повярвах тогава, не ѝ вярвам още. Приказка. Лука живееше в една безкрайна, непрекъснато развиваща се приказка. Красива несъмнено, пълна с всевъзможни сюжети и сцени. – Виж птиците – каза ми малко по-късно. – Как ходят и се клатушкат леко. Пълно е с хора, които минават на сантиметри от тях и ги застрашават и те могат да отлетят във всеки един момент, но все пак не го правят, а предпочитат да ходят. Не знам, дори не знам как да го обясня, дори не знам кое в птиците искам да видиш. Каквото и да ти кажа няма да ги виждаш така както аз. Беше прав. Толкова прав беше и аз изведнъж се възгордях. Или не беше гордост, но онова чувство сякаш нещо се заражда в центъра на стомаха ти и започва да се разширява и разширява, притиска дробовете ти нагоре и едва дишаш, после се разширява още малко и настойчиво издърпва крайчетата на устата ти се издигат нагоре, нагоре, нагоре. И защо ли? Защото аз вече сам бях стигнал до това, че никой с никого друг няма да види тия птици по същия начин? Или защото се радвах, че Лука го беше разбрал? Или защото в онзи момент за първи път се загледах наистина в гълъбите, в гларусите и врабчетата? Бяха толкова красиви. Цветове и шарки. Всичките бяха различни – някои с червено, други със зелено, не произведения на изкуството наистина, но досега никога не бях виждал толкова невероятни птици. И са били там през цялото време, а аз не съм ги виждал. *** – Ще дойде ден, и този ден, уверявам те, изобщо няма да е след много време, когато ще можем да кажем, че нещо е било преди двадесет години. И двадесет години няма да са много. – Сега са всичко, но скоро... – Лука цъкна с език.
– ... скоро няма да са нищо – довърших аз. Довършваме изреченията си сякаш говорехме за едно и също. Той ме разбра, знаех, че е разбрал, но гледаше напред право в празната пейка отсреща, с леко сбърчени вежди и наклонена настрани глава, и разбрах, че не мислим за едно и също. Никога не мислехме за едно и също. Аз не можех да прочета всичките измислени истории в очите му, той не можеше да види цветовете, с които аз рисувах света в главата си. Не се разбирахме един друг. Не и по начина, по който ние сами бихме се разбрали. Никой никога не разбираше наистина и напълно и това толкова много ме натъжаваше. Толкова много. Когато най-после стигнахме достатъчно близо, че да видим светофара светнал в зелено на отсрещната улица, точно пред пешеходната пътека, краката вече ме боляха почти непоносимо, но за дни като този бих понесъл и още по-силна болка още милион пъти. – Да побързаме – помоли се Лука, и ме задърпа за ръката. – Не ми се чака да стане зелено отново. Вярно си беше, че точно тази улица беше много оживена и се чакаше по много, за да пресечеш, но струваше ли си да бързаме толкова? Та ние трябваше да тичаме, за да стигнем до платното навреме, а на мен изобщо не ми се тичаше, не и след толкова много ходене, пък и не се знаеше дали всеки момент нямаше да стане червено и само дето сме се напрягали, но нямаше как та му откажа, никога не можех да му отказвам и просто побягнах след него. Вече на по-малко от метър, по-малко от секунда преди подметките ни да се залепят за нагорещения асфалт... Светофар, червена светлина, оранжев автобус, сини, бели райета, жълти тротоарни плочки и сиви, черна, кафява пръст, лилави маратонки, корен, пробил си път до повърхността през бетона. Сила на тежестта, гравитация, съпротивление на въздуха, ускорение, спирачен път, време за реакция. Рефлекс, съкращаващи се мускули, нервни импулси, повишаващ се пулс, ускорено дишане. ... не забелязах нито едно от тези неща, не мислех за тях в момента, в който с крайчеца на окото си видях как Лука препъвайки се, полита право към оживеното платно, където коли и автобуси вече профучаваха със сякаш измислена, нереална скорост. За един дълъг миг не можех да помръдна. Не можех да взема решение какво да направя, само седях и наблюдавах. Наблюдавах също и как ръката ми без дори да съм се опитал да я задвижа, със същата немислима скорост на многотонните машини движещи се пред нас, се стрелва напред и в последния момент улавя дребното и леко момче за качулката, спирайки го на сантиметри от платното. Наблюдавах как в този последен момент връхчетата на златистата му коса избърсват страничното огледало на зеленото туловище преминаващо в този момент, а кокалчетата на дясната му ръка се залепят за корпуса на колата. В следващите секунди времето охладня и се задвижи по-бавно а въздухът се сгъсти заглушавайки всички звуци около нас. Крачка назад. Обвил с две ръце шията си, Лука се давеше заради рязкото дръпване на качулката на суитшърта си, заради което предната част на дрехата се беше впила силно в гърлото му. От кожата на ръката му течеше кръв, защото грапавините по вратите на колата, в която се ожули, я бяха разкъсали. Мислих много и рисувах. Ако не беше така, поне се опитвах с всички сили, а те не бяха много. Времето ту течеше, ту спираше, но така и нито веднъж не се върна назад, затова с всеки поглед към часовника започвах да се притеснявам все повече, че няма да успея да завърша рисунката навреме, и в същото време притеснението ми намаляваше още и още, тъй като умората притъпяваше всичките ми усещания, размиваше мислите, дърпаше
Музи в злива клепачите ми надолу. Въпреки всичко това, трябваше да приключа навреме. Ако беше за училище, ако беше за конкурс, ако беше задача, нямаше да се старая толкова, нямаше да бързам, но не беше. Исках, макар и с опасенията, че няма да се справя достатъчно добре, че ще направя грешка и няма да му хареса, да довърша тази рисунка, за да му я покажа. Не беше кой знае какво, но вече месец се трудех над нея, и да, може би, вероятно е имало цвят, който не бях добавил въпреки че се постарах да е възможно най-пъстро, да отразява възможно най-точно колоритната му същност, вероятно е имало вечер, в която съм решил да си легна порано от необходимото и не съм използвал всичкото време за работа, вероятно понякога съм бил разсеян и не съм вложил всичко, което мога да дам в тази една рисунка, но някак си (нещо напълно неприсъщо за мен) се радвах, че съм се справил така добре. Не беше завършена още, но толкова много труд, време, толкова много любов бях вложил в нея, че повече щеше да ме е срам, ако не се гордеех със себе си и с това, което бях постигнал. Пет часа оставаха докато трябваше да ставам за последния си учебен ден това лято (колко забавно звучи това, а колко е тежко всъщност), и само 17 часа и половина до последния влак. И моя, и този на Лука. Можех, разбира се, да пропусна часовете утре, нямаше да са точно часове така или иначе, а по-скоро сбогуване, но това означаваше да изпусна шанса си да видя рошавата му златиста коса, която повече от два часа след като се е събудил все още си седи оформена и аранжирана от възглавницата му, пръсната във всички посоки, непокорна на никой физичен закон или гребен, и заспалото му изражение с едвам сдържаната усмивка от въодушевление въпреки умората, и раирания му бяло-син суитшърт, с който, бях сигурен, че ще е облечен, за последен път. Трябваше да добърша тази работа, но умората... беше... толкова... Два месеца не са много време. Техники за работа с маслени бои. Всички мислят по свой собствен уникален начин. Тук, където живея е много горещо през лятото. Това, което остава накрая, единственото, което остава, са моментите, които сме изживели така, че да означават нещо, да запомним. Това са нещата, които научих през тази ваканция. Гледах как Лука се качва във влака си от прозореца на своя собствен. Едната си ръка държеше книга, а в другата рисунката, която бях завършил чак тази сутрин. Да се откъснем от последната си прегръдка не беше трудно, знаех, че трудното е след това. Ден, може би седмица. И може да продължи дълго. И в този момент исках времето да спре. Както спираше докато бяхме в час и просто не искаше и не искаше да минава, както когато в онези секунди на осъзнаване на случилото се до пешеходната пътека преди два дни, както когато гледаш някоя картина и дъхът ти замира, но всъщност не ти е и нужен въздух. Толкова много исках да мога да седя и да го гледам така заровил глава в книгата си, с белите си слушалки, които го затваряха в собствения му свят на малки красиви неща, потънал в заплетени истории къде от четивото си, къде плодове на собственото му въображение. Ярката светлина падаща точно над нас сякаш се смекчаваше само за да му е лесно да чете, да описва възможно най-прецизно израженията, които изникваха на лицето му сякаш от нищото. Но не спираше. Времето не искаше, не можеше да спре. Оставаше толкова малко преди влакът му да потегли, а имаше толкова много неща още, които да си кажем, места, на които да отидем, идеи, които да обсъдим. Всичко беше наред обаче. Прекарах едно невероятно лято и щях да го
стр. 11
помня дълго, а и хората винаги се разделят накрая. Толкова много мигове бях уловил. Времето, което отказа да спре колкото и да го молех, продължаваше да мести стрелките на часовника на ръката ми напред и напред и напред и скоро, аз самия седейки неподвижно, забелязах как съседния влак се разтресе, завибрира, готов да тръгне взимайки Лука със себе си. В един миг Лука вдигна глава и обърна лице в моя посока. Сините му очи пронизаха моите веднага, сякаш знаеше, че съм точно там, сякаш винаги беше знаел. Изражението без точно определена емоция, което казваше “разбира се, че знаех, че си там и, разбира се, че знаех, че ме наблюдаваш всеки ден” за миг се изпари от сериозното му лице и веднага беше заменено от лека усмивка, която прерасна от топлата и мека “стига де, няма да се забравим толкова лесно”, в широката “това беше най-великото лято”. В онази последна секунда, в която все още виждах лицето му преди да се изгуби в далечината на вече бавно движещият се влак, черните дупки, които се появяваха наместо очите му, когато много сериозно мислеше за нещо, се впиха в моите из видях онова... онова изражение, онази усмивка, посърналата, тъжната усмивка изпълнена с любов и жалост, която досега бях виждал само на лицето на майките в парка, които гледаха как децата им играят и бавно, неусетно се унасяха в мисли, осъзнаваха, че тези техни малки същества растат и всичко се променя и вече не са малки същества. Изражението на човек, който вижда, че губи нещо така ценно и обично, но всъщност е щастлив. Безкрайно щастлив, че е имал привилегията да го има на първо място. И всичко е наред. Ето този момент щях да помня завинаги – момент на безнадеждност и безкрайна благодарност и щастие. Този момент точно преди разбиращите му сини очи, зад които се криеха толкова много малки светове не се загубиха в далечината и след последния вагон на влака на тяхно място останаха само многобройните ярки цветове на есенните дървета в далечината и меката топла светлина на залязващото слънце. Тогава бих отишла при морето – При силните бурни тъми, Бих му дала сърцето си клето Да го измие със чисти вълни.