"Музи в залива", бр. 6, септември 2020

и з у М в

а в и л а з

Младежки литературен вестник, бр 6, септември 2020 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ Галина Григорова ИванТодоров Кристина Митева ПРОЗА Надежда Динева Надя Михайлова Боян Боев ИНТЕРВЮ на Катина Лукова с Боян Боев ОТЗИВ Кристина Митева КАРТИНИТЕ в броя са на

Ангелина Димитрова

Кристина Митева YOU SHALLNOT PASS! или за личната ни сила

Човек трябва да вярва в своята сила – и в това, че може лично да общува с Бог, без посредници. Аз лично вярвам в това и имам личен опит, свързан с това (положителен – такъв, който промени Живота ми към по-добро). Трудно се пише и говори за някои неща, но... Трябва да знаете, че няма по-силен човек от този, който в себе си намира всичко. Поне в някои моменти, не е нужно така да бъде през цялото време. Човек може да възкръсва, дори

всичко преди да го е водело към гибел... Нищо няма значение, освен чистотата или пречистването. Те правят човек (отново) силен. Автентичен. Няма нужда от намеса, от етикети, от нищо... Когато душата е с човека (си)... Петър Дънов казва, впрочем, че който е роден в България, независимо мъж или жена, е призван да усили волята си. Понякога наистина е нужно голямо усилие, напрежение на волята, но така се редуват нещата в Живота – като деня и нощта... После следва почивка и мир... В съзнанието ми са се запечатали няколко силни момента от филма „Властелинът на пръстените“... В един от тях Гандалф, на когото се наложи да се бори на един мост над огнена бездна с древен демон, каза с цялата си воля, сякаш удряйки с жезъла си пред себе си: Продължава на стр. 2

Надежда Динева

Пред дома на Яворов

Времето има строги закони, които застават помежду ни. Прекрачвал си прага на този дом преди век. Може би във вътрешния джоб на сакото ти си прибирал елегантна писалка. Да ти е винаги подръка. Или пък не? Откъсвал ли си цвете по пътя към къщи за любимата си Лора? Дали си се усмихвал на слънцето, когато огрее прозорците ти? Изобщо стигало ли е слънце до тях? Какъв е бил звукът от обувките ти, докато си разсичал въздуха тук, в далечната 1912а? Гласът ти може би е бил плътен или пък не... Продължава на стр. 3

Музи в залива

2 стр.

Кристина Митева

„Душата ми е поле от слънчогледи...“ (заглавие на мое стихотворение) Родена съм на 4 декември 1981 г. в София. Майка съм на едно дете – Любомир. Създател съм на четири книги и три проекта досега... Като човек на Вярата, Надеждата и Любовта мога да се определя... „Бог е Любов“ – вярвам в това.

Отзив

Дневниците на живота ни – отвъд черното и бялото... „Имаше такива дни, в които исках да издърпам времето назад и да стана отново млад и незнаещ.” Днес искам да ви разкажа за една специална книга – “Дневниците” на Радослав Гизгинджиев. Тя не е развлекателно четиво. Тя е поезия от най-висш порядък, макар на пръв поглед да преобладава прозата. Заглавията на отделните „късове” слово (есета, стихове или друго) са също поезия, сами по себе си. И говорят много. Тази книга сякаш руши и изгражда отново. И е като крайпътна табела – за изгубени в болката и красотата души, които са способни на любов и на живот, въпреки всичко... „Спомням си бъдещето и напълно забравям миналото. Това е като да влезеш в река и да усещаш водата, като едно живо същество, в което си – може да те отнесе, удави. Това е като въздуха, който диша от дъха ми.” Авторът смело преобръща думите, изразите, сякаш са тежки камъни, под които има нещо важно и ценно, и ги използва по свой, нов начин, но това не е самоцелно, както е в така нареченото „изкуство за самото изкуство“, а е плод на търсенето и намирането на ярък израз на

контрастни чувства и мисли. Гениален израз е на едно съзнание, което вдъхва живот на разпадащи се светове, „съшива“ заедно дори противоречащи си състояния. Радослав, както винаги, заговаря читателя, изважда навън и най-съкровеното и задава въпроси... на себе си. И на теб... За мен тази книга е като птица, която лети над бездна и носи на едното си крило доброто, а на другото – злото, на едното – ангели, на другото – демони, на едното – живот, а на другото – смърт, земята и небето... И името на тази птица е Любов, защото само и единствено любовта може да пренесе всичко над бездната, върху крилете си. Отвъд доброто и злото... А коя е Бездната, ще попитате? Човешкият живот. Човешката душа. Битието ни. Те са бездната, над която духът може да прелети и пренесе всичко, колкото и да е тежко – чрез любовта, която носи в себе си. „Ако събираме в някой съд сълзите си и ги носим на гърба си, дали и крачка можем да направим? А тези, които не искат да плачат... Как ли вървят?

YOU SHALL NOT PASS! или за личната ни сила

За ветровете и хората Познавах хора, които мечтаеха да бъдат ветрове, да се надбягват вечно с хоризонта, и нищо да не спира волния им бяг.

Продължение от стр. 1

YOU SHALL NOT PASS! (НЯМА ДА ПРЕМИНЕШ!) Запомних завинаги това. И мога да го кажа мислено, с цялата си воля и вътрешна сила, за да се противопоставя на Злото (или страховете), дори само вътрешно. И винаги ще има успех това, зная го! Можете да опитате и вие, някога, ако се наложи... Рано или късно се налага. А после човек може да се отпусне на въображаема поляна с цветя, в Божиите ръце сякаш, и да заспи уморен в ембрионална поза... За да се събуди

Изпитвам болката на някой друг и никога не мога да разбера коя е моята болка.” Това е дълбокото в тази книга, поне според мен. В дълбочината има и мистика, има метафори, странни образи и всичко това е ирационално, но пределно истинско. Как може да се възприеме? Не чрез ума, във всеки случай. Дори не чрез сърцето. А именно – чрез душата. Тази книга е за Бездната в човешката душа. Нека смело разперим криле и прелетим над нея! Може и заедно... „Любовта се живее с всичките ѝ пламъци. В тях изгаряме, за да живеем. А колкото по-малко изпитваме, толкова помалко живеем.” Нека сме истински живи! Нали това струва повече от всичко.... Някои хора отиват в Антарктида, за да разберат къде е пределът на човешките сили, а други търсят този предел, срещайки се с ветровете и ледовете в душата си. „Стопли лицето на студения живот, за да бъдеш Слънцето в Живота на живота си.” Ето това е истинска поезия... Поезията на Живота!

в следващия си Живот, с още повече опит и сила. (Дори в този живот се събуждаме в Нов Живот, понякога – не е нужно да умираме и физически всеки път, когато се възражда и пречиства силата на Душата ни.) И не е нужно да има никакви посредници. Нито свидетели. Свидетелство може да бъде красива дарба или вдъхновеният и смислен Живот после.

Преследвайки мечтата си, яздеха диви коне, които докрай пришпорваха сред полята, прелитайки през тишината и мъглата.. Мечтаеха да се преродят във ветрове... А ветровете – скиталци, видели всичко по света, и притежаващи цялата свобода, мечтаеха да се преродят във хора, и вечер, уморени от деня, да се прибират у дома...

Музи в залива

Надежда Динева Завършила е Гимназия с преподаване на немски език „Гьоте“ в Бургас Печели олимпиада по немски език към Немската служба за академичен обмен в партньорство с Посолството на ФРГ в България през 2010 г. Ръководител на проект по творческо писане за деца „Моите

стр. 3

първи истории” в Център за млади таланти в Бургас. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с профил „Международна журналистика“ Участник в две международни програми за журналисти от редица европейски държави в Германия – през 2016 и 2018 г. Автор е на романа „Орденът на скорпионите“

Експлозивно Подавам глава през отворения прозорец и тих ветрец успява да раздуха няколко кичура от косата ми. От тъмните отсенки старите едролисти дървета изглеждат зрелищно. Небето е претъпкано от звезди. Протягам ръка, за да си открадна една. Стрелките стремглаво отброяват времето, но никой не го е грижа. Никой не чува мъчните им движения. Някъде в този момент някой отпива първите глътки от чаша горещо кафе. Аз опитвам бавно от истината, сякаш е отровна. Бих запалила цигара, за да завърша момента, но прехапвам нервно устни, осъждайки тютюна. Въздухът е мръсен, почти колкото помислите ми, които междувременно стават все по-престъпни. Безнаказано. Една гръмотевица се протяга и пада в сърцето ми, докато бягам. От теб. Сграбчвам емоциите си като наръч експлозиви, чиито фитили догарят. Но не успявам да ги пусна. Разрушават ме излишно и следва пълно нищо. А ти говориш с все същия тон и усмивките ти не са променили ъгъла си. Същият ли си? Такъв ли си? Харесва ми, когато ме докосваш с думи – сладки като мекия аромат на амбра. Мога да те уверя, че бих им дала цветове на ранно утро. Ела в съня ми. Това е единственото място, където очите ми могат да те гледат, без да трепнат. Ненаситно. Всеки миг би бил вечност, а всъщност е нищожна секунда. Единица време, в което пулсът ми ускорява като болид на „Ферари“. И не мога да се самоопитомя. Опасни шахматни фигури сме, които тичат по черно-белите квадрати и никога не се достигат. Прахосвам копнежи и им търся причините в старите бримки на миналото. Океанът на дните ме запраща в мъртво вълнение и търся спасение отново в очите ти. Вдишвам. Сетне внезапно затаявам дъх. Ако беше море, бих протегнала ръце, за да скоча в дълбокото и да се изгубя. За да те намеря. Някъде там си, заключен в паднала мигла, неволно отнесла името ти.

Пред дома на Яворов Продължение от стр. 1

. Бил ли е стон? Бил ли е зов? Дълго ли си стоял пред писалището, опрял върху него лакът, замислен и притихнал? Какви са били сънищата ти, Яворов? В тях имало ли е две хубави очи? Душата ти... тя още ли се моли? Времето е заповядало да не мога да ти задавам въпроси. Даваш отговори само в стиховете, защото строгите закони на времето ме отдалечават от това да те познавам. А стоя пред дома ти, закъсняла с век...

Откъси от романа „Орденът на скорпионите“ „Бялата джамия. Може би я наричаха така не само заради мраморната фасада. Дали не беше и заради пречистващата сила на това място? Черните кошмари от последните седмици оживяха пред Регина и въпреки това неусетно избледняваха. Днешните ѝ думи се върнаха отново в съзнанието ѝ – винаги има избор, въпросът е доколко можем да го отстояваме.“ „Ясно съзнаваха, че някои загадки бяха създадени точно затова – за да останат загадки, обвити в потайност, призрачност и необяснимост. Логиката често отвеждаше до задънена улица, която понякога скриваше хоризонта и пленяваше своите скитници. С необятните житейски пътеки обаче не беше така. Разкриваха се винаги за този, който ги търси...“ „Сред хората Регина забеляза двойки, изразяващи любовта си един към друг само чрез сиянието на погледите. Никакъв физически контакт. Моралните арабски закони не позволяваха да се държат за ръце. Затова ирисите на влюбените бяха като речни поточета, влудени от светлината на романтичното слънце. Толкова много искрящи очи на едно място – сигурно можеха да захранят електричеството на половин Абу Даби.“

4 стр.

Галина Григорова

Музи в залива

Завършила е НЕГ „Гьоте“-Бургас и в момента учи в СУ „Св. Климент Охридски“ специалност „ Книгоиздаване“. Освен това тя има афинитет към писането и книгите от най-ранна възраст. Започва да пише поезия, кратки разкази и текстове на песни на 17 годишна възраст. Предстои представянето на първата и дебютна стихосбирка „ Признание“

Книга в аванс

Клечица кибрит Среща Аз съм клечица кибрит. С дървено телце и лесно запалимо връхче. Живея в кутийка с много други като мен. Не. Не живея. Съществувам. Аз съм клечица кибрит, която просто чака да бъде избрана. Привидно еднаква. По случайност забелязана. И когато най-после бъда запалена, чак тогава оживявам. Изпълвам дълга си. Следвам призванието си. Аз съм клечица кибрит. По вид не се различавам. Но различно горя. Различна топлина отдавам. Различно се разпалвам. И различно изгасвам. Аз съм клечица кибрит и малко искам. Само шанс да бъда това, което съм, в ръцете на някой, който от мен се нуждае. Само очи, които с интерес в пламъка ми да се загледат. Само възможност да не седя в кутия. Аз съм клечица кибрит. Исках. Горях. Изгаснах.

Знаеш ли корабите как пресрещат се в Атлантическия океан? Знаеш ли те поотделно колко са самотни, докато не дойде моментът толкова желан? Знаеш ли неуморно как светлините им примигват и надеждите им как растат? Знаеш ли сърцата им как изтръпват, очаквайки да видят и за миг някъде си нещо там? Знаеш ли тези същите от вълнение как се пръсват, щом нещо видят, че задава се насам? Знаеш ли сутрин как глъчка се надига, щом слънцето покаже се срамежливо? Знаеш ли вечер изведнъж как тя замира, уморена и жадуваща за нещо по-красиво?

Творец Творец родена съм и знам, че няма от какво да се срамувам. Дълг имам и към себе си, и към света да запечатвам мигове и да вълнувам. Старомодно било да си писател и да описваш с думи любовта, да красиш страниците празни в опит да облекчиш и нечия душа. Опитвате се да ми кажете нима, че старомодни станаха чисто човешките неща? Лабилни сме били и скучни ние, творците на света. Претенциозни и с високо самочувствие, даже правили сме се, че разбираме житейските дела. Претендирам, че разбирам само едно, мили госпожици и господа, и това е, че изкуството вековно лек е, а да се занемари е срамота. Ще защитавам твореца независимо какво държи в ръка – бои, перо, кой каквото хареса, защото това не просто предмет е това е свобода!

Ангелина Димитрова живее и твори в Пловдив. „Светът за мен е цвят и обич, затова и картините ми са жизнени и цветни. Създавам един малък нов мой свят, за да направя света около мен по-красив и по-добър за всички.

Музи в залива

стр. 5

Надя Михайлова

Пейсе цвятъ на сифо Надя Михайлова е родена в гр. Губкин, Белгородская област, РСФСР, а от 2003-та живее в РБългария. Завършва ХТМУ-София. Редовен участник (а понякога и призьор) на инициативата „Истории от някога“, участник в радио романа по БНР „Христо Ботев“: „Демоните от Магелановия облак“ и в интерактивния реалити роман „Софиянец за три месеца“. Засега няма издадени самостоятелни творби на хартия, но е публикувала в съвместни издания: в сп. „Дракус“, в сборника „Първият контакт“ и в списанието на българския фендъм „Тера фантастика“, брой 1/2019 година. Мило девниче, Мноо съм щастлив да ти раская ко ми са случи. Оная ден са запознавах с Кирето, най-гуляматъ батка в маалата. Третият жена на втория ми баща, тряяло да оди и да му сака малко калай, ама я тръшнал некъв гриб, та наште ма пратиха мени. А ква каща живее Кирето… вътре една такав лъскаф голем тиливизор с дистиансионно и чисто нов макаров телифон. Кат ма видя бат Киро и направо му спря часовникъ, честна дума, да пукнеш, ако лъжа! На другия ден дойде Киро на сергията дет подработувам. Уткрадна му само двама-трима жиса и кът напъха телта у гастаржона, Кирето ми вика, ча мноо ма аресвал.

— Вярно, че си малко космата ма, Найше, ама ти липсват само трима зъба. Пък и туй твойто мустак, мноо ти оди на веждатъ. Аз като гулпачка му са уфилих и га ма покани на среща, си давах съгласиету: — Ми че къ, бай Кире, ти си най-куравото мангсар у маалата! — играя му сас миглъ. Излазахме ний на по липилу. Сичко мноо арно беши, Кирето един такъв умен, мои да са пише и чите на хамерикански. Пари бол, чисто нови Опел Курвет на летни жанти карал, цял империята меринжирал. Аз много тъжен си легнах, га са раздилихми, ама на следващия сутрин бай Киро па мъ претърси. Покани ма у тех, дет му бил и офисъ.

— Слушай, ма ся ко, Найше, шукар бури си, ама има нещо дет требва да знаиш. Кирето пърфа с вежда и видмо насрамен продължаа: — Аз съм садомасо! Аз ни знаих ко е туй нещо, ама нема да му доказвам колко необвързан сам. Хиля му са на полоин зъб и са съгласяям.

— Да, ама да не го разходиш после по маалата, преди да съ такоаме, тряя да напишеш една договор. Брех че умникат бил тоз бай Киро. Моите винаги са ми научавали, че таквиз кат нас треа да си дрищят правата, а туй стаа с черен на бел. Не напрасно съм одила да са измучавам до четири клас, пъ и киритметиката ми са одаа.

— Ами, арно, щом требва ша са пиша! Мноо дълъг са оказа тоз договор. Трима дена го четох, докат го доваршиш, бъкел не разбраф, ама съ написах одолу. Кирето не сакаше да са жени, щот имал психиечески проблем и го било шубето. Нищо, те и наште брак не са праили, ама са си народили дванайсепетнайсе чавета. Ко му пречи? На сащия вечер чека ма той в холовата, с ракийка и саладка, къто му е редно.

— На колко си, ма Найше? — пита ма.

— Ми на шеснайсе-двайсе.

— А с маж била ли си, ма?

— Не, бе бате, честен дума. Паза са за сватбата, аз не съм лека момиче! Тука малко са изфвърлих, ама съм била само малку бреминна единдвама пъти. Вечерта га са натаковахме, Кирето разбра, че не съм много дивица и такъв бой ядох, дет и Чакнорис не мои да бии с крак шамари.

На другото вечер, бай Кире ми покаа и ибалната стая. Тука вечи, га Кирето са съблечи виждувах колко е грозен, толко грозен, че и мухи не го каца — смърт. Па като ма фърли на кревату, па кат мъ върза сас сезалу, па аз га врещя: — Давай, първу да са цалувами! И тоа като са ядосва и набримчи му един тукат. Той ма бие, язи рева, ямчи нал го убичам, не моа го остая. Сичко арно, ама накрай Кирето кът му купи един БИГ, та ма напраи да си убръсна мустакя, бажака и подмешката. На всичкуту отгори да фнимавам с петата, че съм била късал чаршавите. Бий ма да са къпя на секи два седмиси, щот жената тряяло да и честопътна. Тука вечи не съ съдържах. Ми ако ма фани некоя болежка, кат пвимонията, туй с лететален изхот. Събраф си багаша, краднах жисите на тока и наубратно. Да, ама тате па са взел, за сестрата на бабата на петото му чаве, и няяло място за мени. Вика ми простатутка ли да стаам, кото такоа, ама немал па̀ри да ма рани. В такова ред на мисал, викам си ся да са връщал при Кирето. Иначи нема кой да ма такоа, и пари нема на кой да краде за него. Па то нал, га мъжъ та бии значи та убича. Ша га приглътна туй гродост и ша са връштам, мой пък и Кирето да са преминил и да на мъ излага на смъртен упасност… Болешка от афторъ: Сите понктоасионни занаси са напулно слу4айни а па тва че немя цифри съшто!

6 стр.

Музи в залива

Боян Боев – младият писател с поглед в миналото Боян Боев e безспорно изключително талантлив писател, роден на 21 март 1993 год. в Ямбол. От ранна детска възраст изкуството го съпътства в живота – първо музиката, а после и литературата. Той започва да пише приказки и разкази още в гимназията, а когато е на 16 години, издава първата си книга – повестта „Красавицата и отшелникът“. След това излиза и сборникът му със седем разказа – „Разказите на различните“. Негов разказ е включен в учебника по литература за 6. клас на издателство „Просвета“. А през 2019 година той влиза в света на голямата литература с великолепния роман „Сайбиевата невеста“ – роман, който се чете на един дъх. Казвам „Здравей“ на младия писател Боян Боев!

имах първите си изяви. Дълго време това беше моя страст, Интервю на Катина ЛУКОВА явявах се на фестивали, имам спечелени много награди, дори запис в радио. През – Кои са ти любимите български автори?

– Любими са ми класиците в българската седмицата бях на училище, а през уикенда – литература като Елин Пелин, Георги на уроци по музика. Но в тийнейджърските си Караславов, Димитър Талев, Иван Вазов и години осъзнах, че не искам да се занимавам с др. Но имам и фаворити сред съвременните това. Вече не пея и едва ли някога ще се върна български писатели – Милен Русков, Георги към това. От години съм се съсредоточил в Господинов, Владимир Зарев, Теодора друга сфера на изкуството – писането, и тук откривам наистина себе си. Димова.

– Кои литературни герои са ти идоли?

– Идоли е силно казано, но през годините много литературни герои са оставяли траен отпечатък в съзнанието ми. Като бях помалък, такива герои бяха за мен Пипи Дългото чорапче, Мери от „Тайната градина“, Том Сойер, Хари Потър и др. После заобичах с всичките им добродетели и недостатъци Ана Каренина, Дориан Грей, Бойчо Огнянов, Елисавета от „Крадецът на праскови“, Георг Хених и др.

– Какво за теб е литературата?

– Литературата за мен като читател е врата към необятен свят, в който мога да открия всичко. Разлиствайки страниците на книги, разказващи за непознати кътчета от света, култури, традиции чувствам, че съм пътешественик, който само за един миг се е откъснал от своето ежедневие и е отишъл някъде далече. А понякога и назад във времето или в бъдещето. Дори в светове, до които мога да стигна, преминавайки през гардероба си или качвайки се на влака от перон 9¾ :) ... А литературата за мен като автор е възможност да разкажа всички онези истории, които живеят в съзнанието ми. Това е бялото поле, чакащо да бъде оцветено с въображението ми. На него мога да вдъхна живот на множество герои, които да изправя пред различни изпитания, питайки често самия себе си – как бих постъпил аз в такава ситуация?

– Как мислиш – талантът наследява ли се? Може ли човек, който няма проявени таланти, да бъде творец?

– Според мен всички се раждаме с някакъв талант, а някои с повече от един. Децата винаги биват насърчавани да творят, да изразяват себе си. При някои се получава по-лесно, при други – с малко повече усилия. Много успели писатели, художници, музиканти, актьори казват, че зад техния успех стои малка доза талант и мноооого труд, учене, развитие и упоритост да сбъднат мечтите си. Аз вярвам силно в това! Вярвам, че много хора са загърбили своите таланти, защото са си мислили в по-ранна възраст, че с магическа пръчка всичко ще им се получи от първия път. А други нямат нужната упоритост да устоят на спънките по пътя, искат да се предпазят от провалите, след които е нужно да събереш още повече сили и отново да опиташ. Има толкова много случаи, в които хора на четиридесет или повече години откриват своите таланти в рисуването или писането. Това семе на творец е живяло винаги у тях, но просто е чакало да бъде насърчено да покълне, да порасте и да цъфне един ден. За жалост, има и много случаи, в които хората по един или друг начин „изнасилват“ талант, който действително нямат. Например някои искат да се занимават в музика, но не ги бива никак в това и те не искат да го признаят пред себе си, за да не се почувстват провалени. А по този начин според мен, те затварят вратата за много други възможности да творят в друга посока, в която може би ще са наистина добри...

– Морето винаги е било муза за творците и ще продължава да бъде. Някои виждат у него романтична синева, в която се къпят първите слънчеви лъчи, а по пясъка се разхожда влюбена двойка. Други поглеждат под водата, където откриват заспали чудовища, които един ден ще излязат на повърхността и ще унищожат света. Всичко това е вдъхновение, което морето ражда в съзнанието на творците. А Бургас е място, известно с много творчески личности и сякаш тяхното вечно присъствие насърчава още повече младите хора да творят. За мен Бургас е град, в който преоткрих себе си. От шест години живея тук, но бързо се почувствах у дома си. Бургас ме вдъхновява, когато се разхождам по малките му улички с останали от миналото постройки между „Александровска“ и Морската градина. Там все още се носи духът на една отминала епоха. Обичам да прекарвам дълго време в Морската градина или на някоя пейка по крайбрежната алея, но... най-вече през студените месеци, когато е тихо и спокойно. Противно на много хора на изкуството, аз черпя вдъхновение именно от сивите води на морето, от окапалите листа на дърветата, потуленото в тъмни облаци небе, което задушава слънцето и опустелите алеи на парка.

– Според Скот Фицджералд писателят не е точно един човек, а по-скоро много хора, стремящи се да бъдат една личност. В теб колко и какви характери се преплитат?

– Напълно съм съгласен с това твърдение на Фицджералд, когото често цитирам пред приятелите си. Според мен писателят трябва да умее да влиза в много роли, които да играе едновременно, чак до самия край на написването на своето произведение. Той трябва да бъде мъж, жена, дете, убиец, романтик и какъв ли още не, за да е достатъчно убедителен в своето повествование, че дори самият читател да се почувства така, сякаш изживява множество животи наведнъж. Не бих могъл да конкретизирам колко личности се преплитат в мен, но често пъти се улавям да мисля за случилото се с мои – Разкажи ми за първата си творческа любов герои докато съм на работа или в автобуса – музиката? Обмисляш ли да се върнеш към така, сякаш аз съм изживял историята им. нея, или ще продължиш само с писането като – Според теб може ли да се каже, че Бургас Това често ми носи чувство на тъга или основна проява на таланта ти? и морето са притегателна сила за млади ярост. Но как бих могъл да обясня на някого – Като бях малък, пеех народни песни и защо настроението ми е такова, след като в ходех на уроци по солфеж. На четири години творци? Какво за теб е Бургас?

Музи в залива действителност нищо особено не ми се е случило? Неведнъж са ми задавали въпроси като: Защо героят умря по този начин? Толкова ли тъжен виждаш света? Опитвал съм се да обясня, че по принцип съм позитивен човек, който се старае да има положителна нагласа за живота и т.н., макар в произведенията ми краят често да не е щастлив и да изтезавам героите си. В това има известна доза лудост, с която според мен всеки човек, който пише, се научава да живее.

– Какви са творческите ти проекти в близко бъдеще? А в дългосрочен план?

– Пиша нов роман, който се надявам до няколко месеца да бъде завършен. Междувременно винаги ми идват някакви нови идеи, които също се опитвам да не пренебрегвам – като нов разказ или нещо друго. Дългосрочни планове не обичам да правя, защото обичам животът да ме изненадва. Аз ще продължавам да се занимавам с това, което ми носи удоволствие,

стр. 7

а времето ще покаже кога и как ще се случват през годините, които никога няма да видят бял нещата. Имам още мечти за сбъдване! свят. Но техните стотици страници са купът, върху който стъпих по-уверено, за да мога да – Какъв съвет би дал на други млади хора се кача по-нависоко и да бъда забелязан. в България, които се опитват да пишат и публикуват?

– Какъв житейски урок научи от героите в – Не мисля, че съм видял достатъчно от твоята книга? живота, та да давам съвети. Аз самият имам – От героите в „Сайбиевата невеста“ научих, да уча още много за писането. Но бих могъл че всеки бунт носи своите последствия. да кажа, че е важно човек да се бори за Всяко вкопчване в собствените ти идеали и сбъдването на мечтите си. А нека онези, които амбиции може да навреди на хората, които се опитват да пишат, да не се отказват. Да най-много обичаш и най-малко би искал пишат, да пишат и да пишат! Но да не бързат да нараниш. Както и това, че любовта има да публикуват. Нека да усъвършенстват много проявления в този свят, макар понякога перото си, стила си, историите и чак тогава, да изкарва наяве най-тъмната материя от когато наистина работата им е добра, да човешките същества. мислят за издаването ѝ. Защото често онова, което се е родило чрез нашия труд, ни е скъпо и мислим, че е много хубаво. Но като се Откъс от романа на Боян Боев “Сайбиевата върнем към него след време и го прегледаме, невеста” четете на стр. 8 откриваме толкова много неща, които бихме Старомоден първокурсник по история с могли да променим... интереси в областта на културата, Боян Аз имам написани може би десетина романа

Иван Тодоров “Старомоден първокурсник по история с интереси в областта на културата, лингвистиката и литературата” О, Вавилоне, о, град разгневен, от грях настана тъй разрушен, в твойто тяло живо горещо копие е забито, пламък, без звук потушен. Кърви се леят от мощния град, люто ранени се бият зад нас защитници древни, злобно стиснали зъби, за смърт. Черна участ над стария град, надвиснал мрак предвещава това, срама човешки да не опазим Божия дом. Зейнали пасти на орди безчестни, викат и колят всред колоните чисти, и вият блестящите ангели в ноктите на новите демони.

О, Вавилоне, о, град на безстрах, понесе ти гордо своя край, задмина всеки рицар, от епохите след теб.

Худ. Ангелина Димитрова

8 стр.

Музи в залива

Боян Боев Откъс от романа „Сайбиевата невеста“ Първа глава Беше пролетта на 1890 година. Слънцето още не беше се подало иззад Балкана, когато на поляната в края на село Стомна започнаха да се приготвят софрите. Огънят за печените агнета беше запален, а дамаджаните с ракия се изстудяваха в кладенеца. Жени сновяха насам-натам и се вайкаха, че не знаят как ще съберат толкоз много хора тука. Музикантите се сбираха да разпеят инструментите си, преди да са тръгнали със сватбарите към къщата на булката. Караславовите живееха в малка къща с двор и обор, дето от ранни зори бяха заблеяли двете агънца, родили се наскоро. Кольо Караславов беше от рано на крак, за да нахрани добитъка, да изчисти и премете двора, че като знаеше колко хора щяха да се юрнат у тях днеска, не искаше да заварят мръсотия. Той цяла вечер не можа да си намери място на одъра. Шаваше наляво и надясно, та покрай него и Караславовица не можа да подремне. Спомняше си как Цветана беше малка и тичаше край него да си играе. Къщата беше огласяна от детски смях и песни. А днеска щеше да я даде за булка. Очите му се насълзяваха само при мисълта, че неговата единствена рожба ще си замине от бащиния дом. Вярно, че нямаше да си иде от селото, само в друга махала щеше да живее. Ама при друго семейство, ще има нови роднини. Ах, как го мъчеше таз мисъл, че за последно става по изгрев слънце и ще види очите на Цвета в къщата! Сърцето го болеше него. Не знаеше с какъв акъл се беше съгласил да даде Цвета за булка на Сайбиевия син. Толкоз много да мразеше тоз сиромашки живот, дето му беше писано да има, че проклинаше деня, в който се беше родил. Ако не беше тоз недоимък, нямаше да натрупа толкоз борчове към бъдещия си зет. Че нали Сайбиевите бяха чорбаджии в селото, та от тях често селяните ходеха да искат заеми. Вече толкоз много беше задлъжнял Кольо, че не знаеше как ще се разплати със Сайбията. И на, пустото му пиянство една вечер вместо него говореше, та предложи дъщеря си за булка. Сайбията хич не се поколеба. Хубавка му се струваше Цвета, млада беше – скоро направи осемнайсет години. А той нали вече минаваше трийсетте, та за стар ерген го имаха другарите му. Още щом се съгласи да вземе Цвета за жена, стисна ръката на Кольо и му рече: – Всичките ти борчове към мене са платени. Три дена Кольо у къщи не се вясваше. Рано излизаше сутрин и се прибираше чак след заник слънце. Не можеше да погледне в очите ни Цвета, ни жена си Минка. Как щеше да им каже, че е продал чедото си, за да плати всичките си дългове? Все се правеше, че много работа има да върши, че е много зает и затуй няма време да се прибере. Ама накрая вече трябваше да каже истината. Изпи на една глътка чашата с ракия и рече, че е обещал Цвета за жена на Сайбиевия син.

– Кольо, какво си направил, бе? Нашата Цвета! Цветанчето ли, бе? - разрева се Минка.

– Дума съм дал вече, Минке. Не мога да се отметна.

– Ма как тъй, бе? Нашето чедо си продал! – започна да си скубе косите от мъка тя. – Ах, мойта мила Цвета! Кольо не казваше вече нищо. Наля си още една чаша с ракия и я глътна наведнъж. С крайчето на окото си видя Цвета, застанала на прозореца. Гледаше към месечината в нощното небе. Не продумваше и дума. Сякаш се мъчеше да приеме съдбата, дето баща ѝ беше отредил. Веднъж лоша дума не му каза. Не го упрекна за туй, дето ѝ беше сторил, не го намрази, а пак с грижовен глас му говореше. Но не му каза и че го разбира. Не му каза, че приема съдбата си. От туй най-много го болеше Кольо. Гледаше детето да страда, да преглъща болката си и да носи туй бреме в себе си до края. С мъка гледаше как очите ѝ се променяха. Колкото по-малко време оставаше до сватбата, толкоз по-мътен ставаше погледът ѝ, заради всичките сълзи, дето оставаха неизплакани. В къщата се чуваше ридаене. Минка беше в одаята на дъщеря си и я гиздеше за сватбения ѝ ден. Помогна ѝ да си облече празничните одежди, сплете черната ѝ коса на плитка, накичи главата ѝ с росни китки, сложи ѝ пендари на врата. Гледаше я и не можеше да повярва, че ще остави хубавото си момиче да се омъжи за Сайбиевия син. И плачеше. Не спираше да плаче и да прибърсва очите с опакото на ръката си. Подсмърчаше и гледаше студеното лице на Цвета.

– Толкоз си хубава, Цвето. По-хубава булка в туй село не са виждали. Сигурна съм. Цвета мълчеше. Очите ѝ с цвят на зюмбюл гледаха надолу и бяха премрежени от сълзи. Невидимо въже беше надянато на шията ѝ и я душеше, та не можеше дъх да си поеме. Дума не можеше да каже в тоз момент. Майка ѝ докосна брадичката и я накара да вдигне лице към нея. Погали я. Усмихна ѝ се.

– Много мислих, Цвето, ама накрая се реших да ти дам едно нещо.

– Не ща повече дарове, майко. Толкоз много неща ми даде за таз сватба, пък аз дори не бях мислила още да се омъжвам.

– Знам, чедо, знам. Ама туй дето имам да ти давам, е друго. Минка отиде до вратата и се огледа. Кольо още беше навънка. Затвори и се върна при Цвета. Извади от сукмана си дървен мускал и го даде на щерка си. Цвета го взе в ръце и го огледа.

– Розово масло ли е туй?

– Не. С туй можеш да се отървеш от мъжа си. – Настана мълчание. Цвета гледаше с недоумение в очите на майка си. Минка поде тихо: – След сватбата, като се качите в одаята, му сложи тоз зехир в чашата и го накарай да го изпий. После ще кажеш, че много се е вълнувал зарад брачната нощ и сърцето му се пръснало. И тъй ще си била омъжена само за една вечер. Пак ще си свободна, Цвето, ама ще имаш и имане. Вече ще си Сайбиева снаха. Пък по-нататък пак ще можеш да се омъжиш за тоз, който ти искаш. По друг начин не мога да те спася от таз орис. Пък майчиното ми сърце не може да понесе да те гледа нещастна.

– Аз не съм нещастна, майко. Щом тъй ще отърва тетю от борчовете, ще се омъжа.

– И ще живееш с оня пуяк до края на живота си? Вярно, имат пара, ниви колкото щеш, хора, дето за тях работят, ама не го обичаш.

– Ти обичала ли си тетю преди сватбата? – попита Цвета, а Минка я гледаше и мълчеше.

– Други времена бяха. Ама го обикнах после. Сега без него не мога – каза накрая. Външната врата се хлопна. Кольо влезе в къщата и Минка подскочи уплашена.

– Скрий мускала – рече на дъщеря си. – Баща ти да не го вижда. Цвета го пъхна в пазвата си и въздъхна тежко. Майка ѝ чу гласа на Кольо, който я викаше, и излезе от одаята. Булката остана сама. Отиде до огледалото и се огледа. Хубава беше с тез одежди. След малко щяха да я пребулят и когато махнеше отново булото, вече щеше да е Сайбиева снаха. Стисна зъбите си, че да не се разплаче. И не, не ѝ се плачеше толкоз, защото ще бъде омъжена, а защото детинството ѝ вече си е отишло, щеше по друг начин на нея да се гледа. Къща вече ще трябва да стопанисва и за мъж да се грижи. Седянките щяха да ѝ липсват. С нейните приятелки вече няма да ходи да пее и да играе хора край запаления огън на площада. Момците вече нямаше да я заглеждат. Ами Стоян? Ах, вече и той нямаше да я поглежда в очите с оня поглед! Толкоз усмивки му пращаше Цвета, китката от косите си му даваше на него сред всички ергени в селото. Ама откакто разбра, че ще я годят за Сайбиевия син, очите на Стоян вече не видя. Дали я мразеше, питаше се тя. Сигурно си е мислел, че отдавна са я гласили майка ѝ и баща ѝ за Сайбията, пък тя да ходи тъй да се заиграва с влюбеното му сърце напразно... Сложи ръка на пазвата си Цвета. Усети хладината, дето лъхаше от мускала със зехир. Туй беше решението на проблемите ѝ. Туй щеше да я отърве от мъките, дето изтърпя и

Музи в залива от онез, дето се задаваха по пътя ѝ. И не, не беше способна да даде на мъжа си да изпие таз отрова. Пък и той за какво беше виновен? Баща ѝ я беше дал доброволно, а оня се съгласил да я вземе. Затуй Цвета се зачуди дали да не изпие тя оная смъртоносна глътка и да се свърши с всичко туй. Ей тъй, в сватбените дрехи щяха да я намерят, в нейната одая, дето цялото детинство си беше изкарала. И ще си отиде от тоз свят недокосната, неопорочена. Свободна. Тъпани заблъскаха от горната страна на махалата. Сбираха се съседи пред къщата на Караславови и започваха да се вият хора. Сватбеният байрак се задаваше със сватбарите откъм баира. Весела глъчка се носеше наоколо, а сърцата на Кольо и Минка бяха свити от мъка.

– Цвето, Цвето! – викаше майка ѝ, влизайки в одаята при нея. – Цвето, идват!

– Чувам ги – отвърна булката, надничайки зад пердето. – Готова съм.

– Не забравяй какво ти дадох, Цвето – стисна ръката ѝ майка ѝ. – Ти реши какво да сториш. Цвета кимна и пак погледна през прозореца. Кольо и Минка излязоха на портата да посрещнат гостите. Музиката заглушаваше гласовете на селяните и ги подтикваше към танци. Най-отпред на процесията беше той – Сайбиевият син, младоженецът. Лозан се казваше. Беше висок, силен като скала. Облечен със сватбена носия и черен калпак, накичен с чемшир и пауново перо. Под тънкия му мустак се подаваше широка усмивка. В дясната си ръка държеше юздите на бял като сняг кон, който вървеше бавно, следвайки неговото темпо. На гърба на животното седеше свекървата – Сайбийката Гена. Тя беше на близо седемдесет години и краката хич не я държаха. Докато натрупат имането с покойния си мъж, здравето си даде по къра и оборите. Затуй сега толкоз трудно вървеше. Онуй, дето всички забелязаха и не одобриха беше, че Гена се бе облякла в черно от горе до долу. Вярно, жалееше още мъжа си и първородния си син, ама днеска беше сватбата на Лозан, та с черно не вървеше да е облечена. Ама нали тя си знаеше все своето, никой не можа да я разубеди.

– Добре дошла си, сватьо! – обади се с пресилена усмивка Кольо.

– Добре заварили сте, сватове! – каза Гена. – Тука сме дошли да си вземем булката.

– А, ще я видим тая работа – засмя се Кольо.

– Ей тука нося едната булчинска обувка, та да видим колко пара ще се събере в нея. Лозан пристъпи напред със самодоволна усмивка. Извади от пазвата си пари и започна да слага в обувката толкоз, колкото можеше да поеме. Вече почти я напълни, когато Кольо му даде знак да спре. Всички почнаха да ръкопляскат, а оркестърът пак засвири, когато домакините поканиха сватбарите да влязат в къщата му. Лозан помогна на майка си да слезе от коня и я накара да се облегне на него, та да може да прекрачат прага на Караславови. На двора беше приготвена трапеза. Гостите можеха да се почерпят, докато Лозан, майка му и техните най-близки влязоха вътре

да пребулят и да вземат булката. На ръце изкараха Цветана, с червен воал пред лицето. Тъй поне се скриваха тъжните ѝ очи, та хората мислеха, че е много щастлива. В една каруца я качиха заедно с Лозан. Цялата върволица от хора ходеше след колата, теглена от два коня към селската черква. А музиката не спираше и не спираше, докато булчинското сърце се късаше от мъка. Лозан се престраши и докосна бялата ръчичка на младата си невеста. Тя му се стори толкоз студена, че чак се притесни.

– Ледена си. И трепериш – каза ѝ на ухо той.

– Притеснено ми е.

– От какво? От мене ли?

– Не. Толкоз много хора са дошли заради нас...

– Скоро всичко ще свърши. Само за един ден е. След туй ще останем само двамата – усмихваше се той. А под булото Цветана прехапа устните си от страх. И затуй беше мислила толкоз много. Плашеше я мисълта, че ще остане за пръв път насаме с Лозан. Не знаеше какво да прави, не знаеше нищо за туй, което се очакваше от нея. Отново се сети за мускала в пазвата си и думите на майка си. Само смелост ѝ трябваше, та да стори каквото трябваше. Венчавката мина, а после всички се струпаха на поляната, дето от сутринта се щураха жени да готвят и да нареждат дългата трапеза. Все пак цялото село беше поканено на таз сватба, та много храна трябваше да има. Младоженците бяха настанени на найвидното място, а покрай тях роднините и приятелите им. Цвета гледаше безмълвна, залък в устата си не слагаше. А Лозан се смееше и раздаваше наздравици, та да видят всички колко щастлив беше. Минка и Кольо гледаха дъщеря си отстрани. От мъка Кольо се наливаше с ракия, та чак жена му трябваше да почне да му се кара, че бързо ще се напие. Ама той не искаше и да чуе даже какво му казваше тя. Тежко му беше на душата и затуй се надяваше да му олекне от ракията. Свекървата Гена пък се радваше на щастието на сина си. Само той ѝ беше останал в тоз живот. Молеше се и на снаха да е случила, та да ѝ подслади малко животът. Всички ритуали трябваше да бъдат спазени на сватбата. Лозан и Цвета разчупиха питката над главите си, като по-голямото парче остана в него. После Гена сложи пред нозете на снаха си менчето с вода, в което плуваха бели и червени карамфили. Невестата го бутна с крак и цветето, което беше най-близо до нея имаше червен цвят – мъжка щеше да е първата ѝ рожба. В песни и танци минаха останалите часове. Безброй подаръци и благословии получи младото семейство. Такава пищна сватба в селото не беше имало досега. За нея хората щяха да говорят дълго след туй. На ръце пренесе Лозан младата си булка в новата ѝ къща. Щяха да живеят в бащиния му дом. Голям имот беше, на два ката. Дворът се ширеше чак до гората. Имаше засети зеленчуци и овощни дръвчета, които през лятото даваха много плод. В една пристройка отляво блееха овце, а кокошки щъкаха навсякъде. На трема пред къщата имаше миндер, застлан с червен губер. Понякога през топлите августовски вечери Гена обичаше да спи там. Нозете на Цвета докоснаха пода на главната стая с огнището. Тръпки полазиха по цялата ѝ снага. Уплашена беше. Не знаеше дали

стр. 9 някога ще свикне да живее тука. Голяма къща беше, ама студена, мрачна. Сякаш е създадена за толкоз многобройна челяд, а в нея живееха само Лозан и майка му. Тука имаше миндер, малка софричка и един чекрък до стената. В дъното се виждаше врата, водеща до одаята на старата.

– Студено ли ти е? – попита я нежно Лозан.

– Да запаля ли огън?

– Не, добре ми е.

– Ние ще живеем на втория кат, а майка си спи тука. Ей там са стълбите – посочи той към стръмни дървени стъпала, водещи нагоре. Цвета запристъпва бавно по килима към стълбата. Качи се по нея, чувайки различно скърцане на всяка своя крачка. Горе имаше коридор и две стаи. Подът беше боядисан в черно, а стените варосани до снежнобяло. Миришеше на дърво и на сушени подправки, защото от тавана висяха билките, дето Гена ползваше за гозбите си. Лозан отвори вратата на тяхната одая. Влезе пръв и запали газената лампа, та невестата да влезе на светло. Голям одър имаше вътре, ракла и висок до тавана дървен гардероб. Широк джам се виждаше зад дръпнатите завеси, през който всяка сутрин Цвета си представяше как я будят слънчевите лъчи. Лозан протегна ръката си към нея. Тя се подвоуми, пък накрая му даде своята. Той я придърпа нежно вътре и затвори вратата. Със силно разтуптяно сърце младата невеста седна на губера и усети как ѝ се вие свят от притеснение. Лозан застана пред нея. С усмивка вдигна булото от лицето, което цял ден бе скривало зюмбюлевите ѝ очи. На светлината на лампата булката му се струваше по-красива от всякога. Погали бузата ѝ с опакото на ръката си. Грубата му кожа остави червени следи по бялата ѝ нежна страна.

– Толкоз си хубава – рече Лозан и понечи да целуне невестата си, когато тя отмести лицето си настрани.

– Пие ми се малко вино. Има ли? – попита тя. – Днеска от притеснение ни залък съм сложила в устата си, ни глътка.

– Вино ли ти се пие? – изненада се той.

– Никога не съм пила вино. Тетю не ми даваше. Ама нали сега вече не съм при него...

– опита да се засмее насила Цвета.

– И аз ще пийна вино. Сега ще донеса – изхвърча набързо от одаята Лозан. Цвета остана непоклатима на мястото си. Беше си кръстосала ръцете, а в тях стискаше мускала с отрова, който ѝ даде майка ѝ. След малко Лозан се върна с бъклица червено вино и две чаши. Наля първо на невестата, а после на себе си. Подаде ѝ едната чаша и вдигнаха наздравица. Той вече толкоз ракия беше изпил на тържеството, че още малко му трябваше да изгуби съзнание. Изпи наведнъж чашата си. Цвета също се насили да изпие своята. После стана от одъра.

– Хайде по още една чаша. Аз ще налея – усмихваше се тя. Взе бъклицата от раклата и напълни пак вино за себе си и за Лозан. Преди да му даде неговата чаша, отвори мускала с отрова и с притаен дъх започна да излива съдържанието във виното, без той да я види. Лозан я дръпна за престилката с палаво изражение на лицето. Сякаш ѝ казваше, че той вече е готов за първата им вечер като младоженци. От тоз жест Цвета се стресна и изпусна мускала на пода. Отровата се разля.

– Какво е туй? – изправи се като попарен Лозан от одъра. Наведе се да вземе мускала,

10 стр. а Цвета го гледаше уплашена. Той помириса течността и не усети никакъв мирис. Сложи капка на пръста си и го облиза. Начумери се от горчивия вкус и плювна встрани. – Отрова? Да ме умориш ли искаше? – гледаше учуден към невестата си. Тя мълчеше. Брадичката ѝ трепереше. От

Пъстрият свят на Ангелина Димитрова

Музи в залива очите ѝ започнаха да капят сълзи. Туй му беше достатъчно на Лозан да разбере, че подозренията му са верни. Хвърли мускала пак на пода и сграбчи Цветана през кръста. Тръшна я на губера върху одъра и се качи върху нея. Тя правеше неуспешни опити да го отблъсне от себе си, ама той беше силен и

здрав мъж.

– Недей, моля те! Не искам! – хлипаше тя под него. Но той не щеше да я чуе дори за миг. Сложи ръката си на устата ѝ и без да се интересува от сълзите ѝ я направи своя жена.