и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 8, ноември 2020 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ Василена Стефанова Костадинка Костадинова Поля Желева София Милева Калоян Чобанов ПРОЗА
София По любов ли е? Милева Казваш „Мой е дори по закон!“ По любов ли е, питай сърцето! Със един развален телефон разгневила съм даже небето.
Казваш „Мой е!“, но идва при мен и остава за месец в дома ми. Твоят дом по закон е студен, а пък моят – строен за измами. Аз го пускам, а той ме държи. Всеки път: „Този път е последен“. Ако имаш куража, режи там, където не бие за тебе! Още стихотворения от София Милева четете на стр. 2
Марк Плейнхилс Златомиров
Марк Златомиров
Моята първа книга
КАРТИНИТЕ в броя са на Ели Маринова
Градът отвъд мрака
…Какво е реалност? Дали това е свързано с нашите усещания, или е плод на нашия разум? Възможно ли е само чувствата да са истински, това, което изпитваш към друг човек, към друг живот?!... – Стивън, какво е това? Какво четеш? – прозявайки се, попита Лариса. – Виж какво прекрасно, дъждовно, съботно утро е. Навън е студено, а вътре топличко, особено под одеялото. Капките си тракат отвън… Обърни първо на мен внимание, а после си чети. Мъжът протегна листче към съпругата си, тя небрежно го хвана, но щом се вгледа, неволно си отвори устата и ококори очи. – Но…, но това са сто хиляди долара! Това е чек за сто хиляди долара! Откъде, кой, защо?
– Преди двайсетина минути дойде куриер, остави плик с моето име, в който беше този чек, писмо и ключ с чип карта. – Чети на глас, искам да чуя кой ни е дал сто хиляди долара и защо! Обаче започни от началото! Стр. 6 – 9
Музи в залива
2 стр.
София Милева София Тодорова Милева е на 29 години от град Хасково. Завършила е българска филология в университет „Проф. д-р Асен Златаров“, град Бургас. Има награди от различни национални конкурси като „Море“, „Есенни щурци“, „Усещане за любов”, „Любовта...” „Биньо Иванов“, „Владимир Башев“, „Вино и любов, любов и вино“. Поетичен конкурс на името на Пенчо Славейков“, „Георги Давидов“ – Шабла, „Нова Загора“, „Дамян Дамянов“ и др.
На Ботев Днес е ден за венци и дълбки, фалшиви поклони... Кой посмя да излъже, че Ботев е всъщност забравен? Ето, идват мъжете във черно от долу до горе... за да смажат народа си пак, поруган и разграбен...
Черно
Със скъпите, черни коли... и нахално се снимат потомците Ботеви, вчера страната продали, пред паметник свят, спомен скъп за последната истина... Кожата му, черните му татуси, жилите, опънати до скъсване... А после вратите ни блъскат за кръвния данък... мускулите, здрави като камък, после дънките, небрежно спуснати... Свободни сме само на думи, в душите сме роби... Днес даже и храмът Господен за нас е заключен... И сякаш навсякъде бие сърцето на Ботев... България с тебе започна и с тебе приключи... Сирените, сякаш сърцата на хиляди мъртви, без дъх ме оставят. Земята под мене застива. И сякаш завръщат се четите страшни на Ботев, а после целуват земята и в нея заспиват.
Възкресение На Милен Цветков
Кръстът Тази сутрин те бесят, Василе... Виж смъртта как наточи си ножа... Майка плаче от гняв и безсилие. Да те гледа на кръста не може.
Липсват ми така, че просто страшно е. Вечер ги усещам зад стените. Нощем не заспивам от нещастие, сутрин как съм, въобще не питай!
Чак войводите страшни треперят и от ужас в Балкана се крият. Ако днес те обесят, печеля... Ако те пуснат, оставам робиня...
Погледът му черен и налудничав, във гласа студената вибрация... нямам сила да не ги обичам. Имам сила само да ги чакам.
Ще угаснат очите ти сини, после с дни ще валиш от небето. Ще те виждам в хайдушките дири и ще биеш отляво, в сърцето.
Първи и последен във сърцето ми, нищо негово не избледнява. Писано ми беше да го срещна, за да ме убие със забрава.
Ще е страшно, очите си крия да не видя дъха ти последен. Майка плаче от гняв и безсилие. Кръстът е само за тебе...
Прекрасно утро. Бог във всяка къща. Денят е светъл и измамно тих. А после черен джип и всичко свършва... и някой там остава без родител. Почти е лято. Слънцето се връща. Лъч само, а животът е различен. Единствено смъртта е по-могъща от онзи, който знае да обича. А после снимки, двеста пъти „Сбогом“ и спомени един след друг минават. Единствено смъртта е по-жестока от онзи, който идва да ранява. Христос възкресе! Да, Христос възкресе! А моят свят пиян е и дрогиран... Макар че пролетта ти стана есен, бъди, Милен, днес никой не умира!
“Брезички” худ. Ели Маринова
Музи в залива
стр. 3
Костадинка Костадинова Ноември
Недей препречва пътя на вълните, обливали солени брегове. Не можеш да запреш мъглите и заоблачаването в моето сърце. Недей да търсиш цветен спомен, Илюзия, изстинала без цвят. Нали казват, че в този свят огромен няма как без любовта да си богат. Недей загърбва планините и птиците, политнали в нощта Заслушай се в листата, виж бодлите – красиви цветове на есента И недей поглежда все нататък, към ранен септемврийски ден. Студът сковава неочаквано. Ноември е, а ти не си до мен
Теб откривам
Облачно-мъгливо
Петната, кръпките, паважът, от закуската трохи морето, слънцето и плажът, и как някой на глас брои.
Там, където сенките говорят някъде сред гъстите мъгли, там, където изливат се отгоре дълго таени от небесата сълзи.
Лакът, картите, градинките, хората по улиците, пасажерите, от дърветата нападали смокините, зеленчуците в оранжериите.
Там някъде далеч, но не много, достатъчно близо до твоето сърце, на листа излива се нечие слово с потопено в сълзи – модерно перце
Брегът, вълните, водораслите, крайпътен знак и капчици роса, кокичета, в снега израснали и игрите на малките деца.
Криволичи перцето нагоре-надолу, лута се по белия лист, тъй както дъждът със земята говори и става простора безоблачен, чист.
И полъх благ развял косите, не мога, а и не искам да прикривам, че дори в аромата на липите – във всичко туй аз теб откривам.
Навън все още облачно-мъгливо, изля се днес каквото бе, а словото остава мълчаливо, с надежда да докосне твоето сърчице
Ели Маринова
Музи в залива
4 стр.
Дай ми време
Поля Желева *** Сърцето шепне тихо, плахо: “Болка, мен не ме жали!”. Листата падат на земята бавно – красив пейзаж във тъжни дни.
Дай ми време да осмисля, че не ми остава време. Дай ми време да помисля – трябва повече търпение.
“Не искам времето да връщам” изрекох силно аз на глас. Сгреших, аз времето да върна бих дала всичко в този час... о, колко много аз грешах...
Дай ми време да забравя, че закъснявам с часовете. Дай ми време да поправя грешките от вековете. Дай ми време да изтрия сълзите си тъй горчиви. Дай ми време да си спомня миговете си щастливи. Дай ми време, карам бавно, закъде ли аз да бързам? Дай ми време, само малко – спомените си да върна.
Не зная чувството какво е. Да го опиша аз не мога, но всичко в мене, що било е изчезна като вдън земя.
Поезия А що бе поезията за теб? Игра на думи? Слово, разпиляно по реда. Чувства по листа, тя мисъл бе еднабягство от действителността спаси моята душа за онези – беда низша ли е тя сега? А някога била предание за човечността с послание за ценността от предшественика наш...
Калоян Чобанов Худ. Ели Маринова
Какво тежи ми на сърцето? Какво пак сторила съм аз? Ще скрия разочарованието там, гдето не усеща тя. Не вижда се страданието от тази тъй гъста мъгла.
Музи в залива
стр. 5
Василена Стефанова чуй песента ѝ,
***
удавнико! тогава, когато времето спира морето превръща се в жар лъчите танцуват безжизнения си танц корабокруширали във вълните а ти плаваш ли, плаваш търсещ утопична реалност шепнеш „невъзможно“, а тя се е скрила на дъх разстояние от тебе обвита в мъгла, подплатена от спомен, не намерила пристан и покой чуй песента ѝ, удавнико! заслушай се в тишината тя говори без думи сирена тъжна песен припява, разкриваща поредна погубена младост
*** по ноти редят се в простора болка. самота. смърт. смърт. споделеност. любов. чуй песента ѝ, удавнико! скоро изгревът ще избяга, а с него и тя… побързай! чуй! умри! прероди се! чуй! запей! намери! своя. невъзможна. утопична. реалност.
Есен ЕСЕН – да бях художник, да я изрисувам, ала уви, аз съм просто писател... ЕСЕН – вълшебство, гибелно вълшебство. ЕСЕН – време за равносметка, кои сме, какво сме постигнали през изминалата година, живеем ли правилно живота си... Въпроси, които си задаваме, вкъщи, на топло, усещайки уют, докато се наслаждаваме на пейзажа, откриващ ни се през леко отдръпнатата завеса. По изящно извилите се клонки, сплитащи се един в друг като двама влюбени, вече няма листа, а злато, което падайки в студената пръст, намира своята гибел, но дава живот на водопад от всички златисти нюанси. А ние, само на едно прозорче разстояние, седим и в захлас наблюдаваме тази магия. Наслаждаваме се на целия този разкош от есенни дарове. С царящия уют, атмосферата на запалените ароматни свещи, сливащ се с аромата на печени кестени и отразяващи се пламъци в чашата с червено вино, разбуждат призраците на миналото и приканват съзнанието ни отново да се впусне в пътешествие към изминали есенни дни и далечни споделени и несподелени, изживени и неизживени любови... Хубавата книга на масата с изящните дебели корици вече не привлича вниманието ни. Гледката отвъд малкото прозорче ни омагьосва и в захлас ни изправя пред отдавна затворени страници. Изправяме се и привлечени като нощна пеперуда от пламък, летим към крайната цел. Разтваряме го и уморени вдишваме от хладния въздух. Усещаме аромата на паднали листа и току-що завалял дъждец. Надяваме се да отмие и отнесе със себе си горчивите спомени. Пускаме любима песен, която отдавна не сме слушали, а някога тъй неспирно сме си я тананикали. Звуците от нея се сливат с ромона на дъждовните капчици, а падащите листа като балеринки в златисти роклички танцуват свой собствен танц в ритъма на есенната мелодия. Толкова е красиво... Изведнъж виното вече губи своята привлекателност. Допива ни се кафе, ароматно кафе, кафяво като очите на изгубените любови, горчиво като последните целувки на сбогуване в далечните есенни дни. Самотност. Дори и сладката печена тиква, пропита от сладостта на кристалчетата захар, блещукащи на повърхността, не изтрива горчилката от токущо изпитото кафе, или може би тази от спомените... Става ни хладно. Мекият пуловер ни приканва. Сгушваме се в него като в нечии отдавна забравени топли прегръдки, продължаващи да наблюдаваме магията отвъд хоризонта на съзнанието ни... Защо толкова много есента прилича на нас ли?! Може би, защото е така тъжна, а същевременно и тъй красива! Магьосница! Листа, танцуващи, прегърнати от вятъра и ние, прегърнати от топлината на любимия пуловер. Те падат ли, падат, изглежда, влюбвайки се в земята, а ние поредна есен, влюбващи се в него, нашата Пролет, за жалост разделени от Зимата. Есента не е просто сезон, тя е експлозия от вкусове, аромати, цветове и чувства... Точно като нас. Сезон, а всъщност безброй чувства. Време, а всъщност безкрайност. Плодове на сезона, а всъщност спомени. Есен, а всъщност Любов! Отведи ме Есен, отведи ме давайки ми криле, за да полетя колкото се може по-високо, във време еквивалентно на безкрайност и място, равнозначно на прегръдките му... Отведи ме, Есен... Отведи ме, ЛЮБОВ!
6 стр.
Музи в залива
Марк Златомиров Скок в нощта …Какво е реалност? Дали това е свързано с нашите усещания, или е плод на нашия разум? Възможно ли е само чувствата да са истински, това, което изпитваш към друг човек, към друг живот?!... – Стивън, какво е това? Какво четеш? – прозявайки се, попита Лариса. – Виж какво прекрасно, дъждовно, съботно утро е. Навън е студено, а вътре топличко, особено под одеялото. Капките си тракат отвън… Обърни първо на мен внимание, а после си чети. Мъжът протегна листче към съпругата си, тя небрежно го хвана, но щом се вгледа, неволно си отвори устата и ококори очи. – Но…, но това са сто хиляди долара! Това е чек за сто хиляди долара! Откъде, кой, защо? – Преди двайсетина минути дойде куриер, остави плик с моето име, в който беше този чек, писмо и ключ с чип карта. – Чети на глас, искам да чуя кой ни е дал сто хиляди долара и защо! Обаче започни от началото! Здравей, Стивън, пише ти Гжегож Сташевски. Ще започна с това, че имам полски корени, на тридесет и осем години съм, програмист по професия, със своя собствена софтуерна компания. Сдобих се с богат живот, почти в нищо не си отказвах, можех да имам всичко което поискам, обаче не усещах удовлетворение! С всяка нова покупка, с всяко ново харчене на пари празнината в мен само се увеличаваше вместо да се запълва. Нямаше с кого да споделя радостта си и успехите… бях самотен. Ще напиша нещо накратко за себе си. Пораснах тук, в Плейнхилс, започнах да изучавам уеб програмни езици още в гимназията, със същото продължих да се занимавам и в университета. Записах допълнително немски език, заради момичето, с което ходех по онова време. С нея се разделихме, раздялата тежко я преживях, но немският език ми остана, дори ми помогна, защото след университета се уредих на работа в новоотворена софтуерна компания, чийто собственик беше с немски произход. Там работих няколко години, научих се на много неща, първото, което разбрах, беше, че в университета само си мислех, че имам знания. После започнах да си намирам допълнителна работа през интернет, чрез аутсорс сайтове. С първия ми успешен проект спечелих много пари, с които основах своя фирма. Това не се хареса на предишния ми работодател, още повече, когато няколко човека от стария ми екип дойдоха да работят за мен, но такъв е бизнесът, щом не предоставяш нужните условия за развитие, хората създават свои. В началото се чувствах свободен, способен да направя всичко, но бързо осъзнах товара на отговорностите, какво означаваше служителите ти да разчитат на теб. Разбира се, управленското кресло си има и плюсове, например материалното ми благополучие се увеличи значително. Това доведе до по-охолен живот, изпълнение на много желания, но отдалечи бившите ми приятели. Те също са програмисти като мен, но нямаха амбициите, които имах аз, и завидяха на моя успех, това ни отчужди. Да са живи и здрави, донякъде дори се радвам, че няма такива лицемери покрай мен, от друга страна, се почувствах самотен. Дори понякога съм се хващал с мисълта, че ако не бях печелил всичките тези пари, щеше да ми е по-добре. Преживях го! Какво направих? Промених се! Оставих миналото си, представих си, че е бил друг живот и нямаше да се върна повече там никога! В предишния ми живот нямаше много жени покрай мен, не ми се получаваше да завържа отношения. Опитвах се няколко пъти, но повече от няколко месеца не се задържаха моите връзки. Чудех се в какво бе причината, аз давах всичко от себе си, но нещо все ми пречеше. Казваха ми: „Действай, недей да мислиш толкова!“, вероятно активността ми липсваше. Не знаех как да подходя, губих се във вероятности за раздели, опасявах се да не ги предизвикам, виждах как ще свърши дадена връзка преди да дам
(Откъс от подготвения за печат дебютен роман
„Плейнхилс. Градът отвъд мрака“)
шанс на жената да се опознаем. Не исках да им причинявам болка с раздялата, а не разбирах, че ги наранявах повече, когато не ги допусках до себе си. Този нерешителен Гжегож го оставих зад себе си. Когато се появи моята фирма разбрах, че парите променят живота и това как го гледаш. Престанах да се хващам за дребните неща, започнах да гледам широко на света около мен. Не се задълбочавах особено, гледах първо да угодя на себе си, станах по-голям егоист, най-интересното бе, че това привлече повече женско внимание към мен. Мога да кажа, че се преродих, първите няколко месеца сменях жените по една-две на седмица. Пуснах се по течението, задоволих всичките си неизживени фантазии, по няколко пъти. Станах много по-решителен в действията си и желанията, можех да отида на клуб сам, а да се върна с две момичета. Когато можеш да си позволиш всичко, когато всяко твое желание бъде задоволено, остават само онези чувства, които изпитваш, без да използваш пари. Покварата идва от очите, ние сме роби на собствените си желания, забравяме от какво имаме нужда и искаме да имаме това, което ни грабва окото, без да се замислим дали наистина ни трябва. Забравих от какво се нуждая, бях оставил в забвение истинския себе си, правех всичко за тялото си, но се отдалечавах от самия мен. Разбрах за любовта, когато срещнах Нея, разбрах какво е да изпитваш това чувство, разбрах смисъла на живота… Всъщност той няма значение пред любовта! Мисля, че трябва да започна моя разказ с това, когато спечелихме с моя екип няколко големи клиенти, техните поръчки вляха значителни финансови средства в компанията ми, която се издигна в топ три софтуерни разработчици на Плейнхилс. Преломният момент в моя живот започна, когато реших да купя един от най-хубавите апартаменти в града. Оставих квартирата, в която живях дълго време и се преместих във възхитителна мансарда на два етажа, с три спални помещения, голяма кухня с трапезария, обширна всекидневна с камина и тераса с басейн. Имах фантазия, парите само я материализираха. Направих голямо парти по случая, многолюдно и шумно. Искаше ми се да отпразнувам своя триумф. Исках хората да видят колко съм успял. На партито, докато гостите се напиваха и се забавляваха, аз обикалях между тях, чувствайки се като победител, способен на всичко. Възхитително усещане, всичко, каквото съм си представял, стана реално. След като изпих няколко чаши бърбън, алкохолът проговори в мен, започнаха да ме съблазняват мисли за гола жена в ръцете. Сред толкова много млади хубавици се чувствах като лъв сред газели, знаех че мога да имам всяка на това парти. Обикалях с арогантна усмивка, оглеждах се за някое симпатично момиче, което да ми грабне окото, тогава видях нея, дори ще го напиша с големи букви – НЕЯ! Тя беше неописуема, с дълга, чуплива, тъмна коса, меки, но игриви кафяви очи, миловидно, нежно лице и закачлив нострил пиърсинг отляво, а черната рокля, с която бе облечена, беше ефирна и я правеше да изглежда елегантно сексапилна. Усетих нейния бърз поглед върху мен, който ме връхлетя като вихрушка, уж невинен, а в същото време помитащ. Гърбът ми изтръпна, електрически вълнички преминаха през моя гръбнак чак до врата. Помня, как ми се усмихна и за да прикрия своята хищническа радост на лицето, отпих голяма глътка от чашата си. Погледнах отново в нейната посока, но нея вече я нямаше. Почувствах гореща празнина в гърдите си, веднага тръгнах през хората да я търся, дълго време се оглеждах за нея, обаче явно вече беше напуснала. Нямаше я. В остатъка от вечерта само обвинявах себе си, че не действах веднага, че ѝ позволих да се изплъзне. Изплаших се, че предишното ми аз се връща, затова се постарах леглото ми да не остане празно. Обаче не можех да избия от главата си образа на това момиче.
Музи в залива Следващия ден се събудих с мисли за Нея. Трябваше да се чувствам като победител, защото до мен имаше друго секси момиче, а усещах поражение. За да променя това, започнах да разпитвам хората за Нея, но никой не я познаваше, никой не се сещаше за кого говоря, не бяха я виждали, а имаше хора, които просто клатеха глава. Мина седмица, а аз не можех да намеря покой, погледът ѝ не напускаше съзнанието ми. Толкова се бях вманиачил, че чак започнах да си представям живота си с Нея. Успях да измисля само едно решение – ново парти! Искрено се надявах, че Тя ще дойде, лично посрещах всеки новодошъл гост и гостенка, с всяко прозвъняване на звънеца копнеех да я видя на вратата, но шансът като че ли не беше на моя страна. По едно време се отказах, отидох да пия, предавайки се на своята безпомощност. Сред всички онези веселящи се хора аз се чувствах самотен и не на място, сякаш не бях в дома си. Някои се опитваха да подемат разговор с мен, но аз ги игнорирах. По-късно след като обърнах още няколко чаши с бърбън, късметът ми се усмихна. Тя стоеше в същите дрехи на стълбите за спалнята ми на втория етаж. Изтръпнах, изпитах същото чувство както миналия път. Оставих чашата си без да я изпускам от очи, жадно попивах всяка част на тялото ѝ, не можех да ѝ се нагледам, Тя като че ли знаеше, че ме беше покорила. Хвърли ми една многозначителна усмивка и се изкачи по стълбите към спалнята. Последвах я. Намерих я на горната тераса, която се надвесваше над басейна, облята в лунна светлина. Басейна долу не го бях напълнил нарочно, защото гостите ми оставиха лоши спомени от предишното парти, макар да съжалявах, тъй като щеше да бъде много романтично, нощните светлини много красиво се отразяваха във водата. Разговорихме се. Спомням си, че единият от въпросите ѝ бе дали харесвам творчеството на Оскар Уайлд. Аз ѝ казах „да“, макар да бях чел само един негов роман – „Портретът на Дориан Грей”. Продължихме разговора в същата посока. В един момент Тя се качи на перваза, погледна ме с блясък в очите, целуна ме по устните и ме помоли да ѝ сипя от виното, което стоеше на масичката. Мислех за това какво ще правим в моето легло съвсем след малко, след още една-две чаши вино. Обърнах се с налетите чаши, Тя ми се усмихна и се отпусна назад. Аз ги изпуснах, виното се разля като кръв по пода, извиках от болка, правейки отчаян скок, за да ѝ хвана ръката, но уви, бях твърде далеч. Съкрушен и невярващ на случилото се, затичах надолу с викове „Господи, помогнете, на помощ”. Учудването ми бе огромно, когато разбрах, че тялото ѝ не беше долу и никой нищо не бе разбрал. Виждах само стреснати погледи сред гостите, като чувах тяхното шепнене. Ах, колко беше противен този звук! Тогава махнах с ръце, усмихнах се, сякаш всичко беше наред. Опитах се!... – Свърши листът! – с тези думи Стивън прекъсна словоизлиянието на Гжегож. – Не спирай, стана ми интересно да чуя цялата история – каза Лариса, завивайки се обратно под одеялото. – Мистериозно момиче, изчезващо в нощта, любов, толкова е романтично! – Искаш да го прочета цялото на глас?! – Шегуваш ли се, естествено! – А какво се случи с хубавото, дъждовно, съботно утро и да ти обърна внимание?! – той получи един укорителен поглед от жена си. – Добре, мисля, че тук продължава. ...На следващия ден не можех да мисля за работа, дори казах на служителите ми, че тази седмица ще пътувам извън града, за да не ме търсят. Така и направих, отидох в спа хотел в планините за една седмица, за да забравя, да релаксирам. Бях завладян, исках да разбера що за трик ми изигра Тя, сигурен бях, че бе някаква илюзия, само че не разбирах причината. В хотела се запознах със страхотно момиче, почивката ми се оказа доста ползотворна. Казваше се Елън, на външен вид беше пълна противоположност на Нея. Точно това ме привлече наймного, дългите ѝ руси коси, решителните сини очи и стегната спортна фигура. Срещнахме се в бара на хотела, почерпих я с няколко коктейла, пийнахме, поговорихме си за сериозните връзки и колко са ограничаващи, посмяхме се, след което преспахме заедно. Следващите няколко дни бяхме постоянно заедно, в сауната, около басейна, в спа центъра. Без проблем научих повече за нея, тя си разказа всичко. Оказа се, че спечелила тази почивка от фирмата си, която разпространява хранителни добавки чрез
стр. 7
маркетингова мрежа. Елън можеше да говори с часове, мисля, че не преувеличавам, все пак тя бе създала най-голямата мрежа в Плейнхилс, поради което я бяха наградили с едноседмична почивка в луксозния планински хотел. Аз се чувствах добре с нея, накара ме да се съвзема, да върна вярата в себе си. Повярвах, че Ел е моят изход! Мина седмица откакто бях спрял да мисля за мистериозната жена от моя апартамент. Отношенията ми с Елън от хотелски флирт се издигнаха с едно стъпало, дори започнах да се привързвам към нея. Една вечер поканих Елън на гости на чаша вино, като бях закупил също малко деликатесен кашкавал. В лъчите на залязващото слънце тя изглеждаше великолепно, а моето леко опиянено от виното съзнание рисуваше горещи сцени за онази нощ. Всичко течеше по план, приглушена светлина, тиха музика, пукащи дърва в камината, бях измислил всичко. Тя изглеждаше доволна, в очите ѝ играеха искри на желание, ситуацията се развиваше прекрасно. Не можах да предвидя последвалото, нямаше как, извън разбиранията ми е. По едно време отидох до тоалетната, не се задържах дълго, на връщане чух, че Ел говори с някого. Първоначално помислих, че си говори по телефона, но представи си моето изумление, когато влязох в хола и видях мистериозното момиче, седящо на дивана до Елън. Аз бях шокиран. ТЯ забеляза това, мисля, че беше ѝ харесало, защото ми отвърна с игрива усмивка. – Не е ли секси нашият шеф програмист, късичка черна коса, стройно, набито тяло и със жадни за страст кафяви очи – играеше си с Елън. – Да продължим играта горе в спалнята, след като си имаме вече и мъж! – вметна Тя, след което се качи нагоре. – Ел, искам да те питам, тя каза ли ти своето име? – Не знаеш името на жената, която току-що слезе от твоята спалня, докато аз те чакам в хола?! Шегуваш ли се с мен?! Виждам какво си намислил, сега разбрах какво съм за теб, поредната играчка! Аз няма да участвам в това! А аз си мислех, че ти… Каква съм глупачка! – с тези думи тя си тръгна и тръшна входната врата. Бесен, на бегом изкачих стълбите и нахлух в спалнята. – Какви са тези игрички, които си играеш с мен, а?! – извиках, но за мое удивление в стаята нямаше никой. ТЯ отново беше изчезнала. Побеснях! На следващия ден се свързах с Елън, но безрезултатно. Тя ме беше отрязала напълно, като категорично ми даде да разбера, че не иска да ме вижда повече и да не ѝ се обаждам. Няма да изпадам в подробности. Същата нощ се въртях в леглото без да ме лови сънят, когато чух Нейния глас отдолу. – Хей, ела при мен! Аз съм тук, долу, и тялото ми тръпне за твоя допир! Изскочих от стаята. – Какво?! Пак ти?! Как проникваш в моя апартамент? Защо го правиш? – Ау, в тези боксери си толкова привлекателен! Твоят гняв ме възбужда, ела да ме накажеш! Нали бях непослушна?! – Престани! Заради теб се разделих с Елън! – Аз просто исках да си направим тройка, какво толкова!? – Ти си болна, трябва ти помощ! – Да така е, но само ти можеш да ми помогнеш, само ти! – тя спусна горната част на черната си рокля и откопча сутиена. – Охо, виждам, че имаш вече и възможността да ми помогнеш! – след което се засмя. – Ти си пияна, нали?! – Може и да съм пийнала малко вино… Ама защото не ми обръщаш внимание?! – Стига вече! Искам да напуснеш апартамента ми. Навличаш ми само неприятности. Ще ти извикам такси. – Играеш на недостъпен, добре, това ми харесва, дори ме възбужда! – тя се притисна към мен и ме облиза по ухото, усещах аромата ѝ, тялото ѝ. Черната ѝ рокля бе смъкната до кръста, сутиенът – захвърлен на дивана, Тя разпалваше мъжкото в мен като никоя друга. – Хаха, приятелчето ти определено не иска да си тръгвам! Почувствах се уязвим, вместо да направя това, което би направил всеки нормален мъж, аз я отблъснах. Нямаше да ме контролира толкова лесно. Обадих се по телефона и извиках такси. Показах ѝ вратата. Тя обаче не се разстрои ни най-малко, смееше се, навлече си роклята, прикривайки прелестите си, после се запъти към вратата.
8 стр. – Когато ти потрябвам, аз ще те намеря, сладък! Затворих вратата след нея. Обърнах гръб и се свлякох на земята. Съзнанието ми се опитваше да рационализира случилото се, но в главата ми ехтеше празнота. Не знам колко минути седях така, сигурно поне двадесет, защото ми звънна телефонът и от другата страна ме питаха още колко да чака таксито, аз се извиних при което го освободих, явно Тя не искаше да го използва. Правеше ми напук! Не успях да заспя, остатъка от нощта изкарах ослушвайки се за всякакъв шум. Утрото дойде много бавно, а аз го чаках, чаках го с нетърпение. Помислих да отида в офиса си, дори се облякох, но не можах, не бях на себе си, не исках да ме виждат така на работа. В един момент осъзнах, че имам нужда от помощ, обаче не знаех към кого да се обърна, какво щях да кажа?! Тогава потърсих твоята помощ, Стивън. Търсех някого, който да открие тази мистериозна жена и в същото време да повярва на разказа ми. В един форум намерих линк към твоя сайт: „Аз ще ви повярвам, аз ще ви разбера, аз ще ви помогна!“ – това пише там и реших да се обадя. Трябваше да разбера коя бе Тя и как се промъкваше в моя дом. Поканих те, Стивън, да дойдеш в апартамента ми, не ми се излизаше навън в онзи ден. Не знаех какво да очаквам от теб, представих си, че ще си любител, гледал много филми. Честно, това ми бяха първите мисли преди да се срещнем. Признавам го сега, за да съм откровен. Когато се появи на вратата ми, аз бях изненадан от непоколебимото ти присъствие и стегнатия вид. Това бяха добри предпоставки за изграждане на доверие. Беше гладко обръснат, облечен в тъмно, елегантно сако, с тънка черна вратовръзка обвита около разкопчана отгоре светла риза и тъмен панталон в унисон със сакото. Като човек от бизнеса ти казвам, че първото впечатление винаги е най-важно. Никога не можеш да направиш втори път първо впечатление! – Нямам никакъв спомен за такова събитие. Този Гжегож да ме е объркал с някой друг?! Аз да съм елегантен и гладко обръснат?! – възкликна Стивън. – Ти винаги си бил такъв… – Със сигурност не, познавам се. Защо ще се надувам пред някакъв богаташ?! Нещо тук не е наред, аз… – Всички тези дрехи са ти в гардероба, ще ги погледнеш, ще си припомниш. Не се притеснявай, ще ти мине, а сега продължи да четеш. Мъжът изгледа Лариса из под вежди, сбръчка мнително устни си и продължи с писмото. – Добър ден! Стивън Макнайт, частен детектив. Вие сте Гжегож, нали така? Може ли да вляза?! – това ти бяха първите думи. Кимнах с глава, отворих по-широко вратата, при което направих жест с ръка, позволявайки да влезеш. Ти пристъпи в апартамента, хвърли бърз поглед на помещението, след което извади кръгъл часовник от джоба на сакото, повъртя го в ръката си и го върна обратно. – По телефона когато се чухме, ме заинтригува вашият случай, трябва да го призная. Разкажете ми подробно за вашето преживяване с тази мистериозна жена. Но преди това, имате ли ром, няма да откажа петдесет грама. – Какво, аз да поискам ром ли? Е не, това вече са пълни глупости. Не близвам друго освен уиски. Този Гжегож ме е объркал със съименик, няма начин… – Стига си се отвличал по дреболии! Няма друг Стивън Макнайт частен детектив в града. Това си ти! А сега, моля, чети до края без да прекъсваш! – със строг тон изкомандва Лариса. – Добре, добре. Ето продължавам. Та, докъде бях стигнал… Аха, вярно… …След като разказах моята история, първото, което ме посъветва, бе да сложа скрити камери из апартамента, гениално просто, не знам защо не бях се сетил сам. – Виж, Гжегож, ще премина на ти, ако не възразяваш, имам определени подозрения относно това, което се случва, но ще ми трябва информация за бившия собственик, като за начало. – Да, разбира се! Утре ще потърся и ще се свържа с теб! Нещо друго? – Всъщност обръщал ли си внимание по кое време се появява
Музи в залива твоята приятелка? – Обикновено вечер, сутринта или през деня не ме е тормозила досега – след думите ми ти прекара пръст по брадичката си, миг по-късно се изправи и тръгна към вратата. – Стивън, бих искал да уточним и хонорара. – Аха, бизнесмен, добре! Работя на дневен хонорар, плюс разходи по случая, утре като получа информация за бившия собственик на апартамента, ще смятаме, че е започнала работата ми. Ще уточним тогава подробностите и начина на плащане, а да, първите три дни се плащат предварително. – Ясно, разбрах, довиждане! След като си тръгна, аз застинах на дивана, гледайки празно напред, сякаш чаках нещо да се случи. В един момент се появи желание у мен, прииска ми се да усетя вкуса на ром, не знам защо, сигурно заради теб. Желанието ме задвижи, а глътката алкохол сякаш вля живец в съзнанието ми. Започнах да мисля активно, след което разпределих следобедните задачи, стоящи пред мен. Започнах да живея новия ден! Първото, което трябваше да направя, бе да си взема лаптопа от офиса, хич не ми се ходеше на работа, но нямаше начин. Във фирмата ми по онова време назряваха проблеми, осъзнавах го, обаче мислите ми бяха другаде. Както предполагах, щом се появих в офиса веднага ме нападнаха няколко от продуктовите мениджъри, един ми разказваше за проблеми с последната разработка, друг се опитваше да ми опише картината на недоволството на програмистите в компанията и така нататък. Наложи се да ги изслушам, обаче само се преструвах, че ме интересува. Щом приключиха, ги излъгах, че имам среща с нов клиент, при което изчезнах преди да ми зададат въпроса „Кой?”. А трябва ли въобще да се отчитам, нали аз съм шефът, нали аз им плащам заплати, нека работят, а не да задават въпроси! По-късно, на свечеряване, вече от къщи, успях да намеря фирмичка, която се съгласи да постави камери в апартамента ми за приемлива цена, в кратък срок, още на следващия ден. Оставаше да открия документите с информация за бившия собственик на моето жилище. Рових през целия светъл остатък от деня, но без успех, в един момент се изнервих. Изпуснах натрупания стрес, а това се обърна в два счупени стола и потрошена библиотека. Добре, че бях запомнил къде оставих отворената по обяд бутилка ром. Половин час по-късно емоциите ми бяха утихнали или поточно, се смениха на 180 градуса. В мен нахлу безпричинен смях, основно по повод моя живот. В какво се превърна, а какъв бях! А щом се сетих за Нея, изпих бутилката докрай, на екс, след което метнах празното шише в стената отсреща. Очаквано, то се строши на малки парченца, но не ми пукаше. – Ай-ай-ай! Някой може да се пореже така! – Не ми дреме! – отвърнах инстинктивно, но след това се усетих, че има някой до мен. – Отново ти! – засмях се и се смях дълго, като истерик. – Как? Но най-вече защо?! Какво искаш от мен? Откъде ти хрумна, че можеш така да постъпваш с мен? Не разбираш ли, че ми чупиш живота... Кучка! – изкрещях, в мен кипна всичко! – Да, продължавай, използвай мръсни думи, това ме възбужда! Хайде назови ме пак така! Ела, вземи ме, мръсно псе! – Какво не ти е наред?! Или аз не съм наред, че те слушам?! – от ярост и безсилие се ударих по главата със счупен крак от стола, лежащ до мен. – Дивак! – Тя скокна до мен, седна отгоре ми и ми попречи да се ударя отново. – Използвай тази енергия за мен! Изкарай злобата си върху мен! – Аз просто търсех името на бившия собственик. Напих се. Олекна ми, а след това ти… – Ха, това ли те интересува? Аз го знам! Да ти кажа ли?! – Какво? Чакай малко знаеш кой е! Кой е? – хванах я за шията с едната си ръка. – Кажи ми! Веднага! – Кой е той? Изглежда симпатичен! Спусна се при теб, свали нежно сакото от раменете ти, след което го захвърли на дивана. Промуши ръката си между копчетата на ризата и ловко разкопча няколко. – Скъпи, ще стоиш там и ще гледаш! О, нима това те възбужда? Искаш ли да ме накаже някой друг пред очите ти?! Или ще се присъединиш към нас, за да направим тройка? – тя погледна към мен, жадна за моя отговор. Аз се стъписах в началото, но после започнах да усещам кипяща ревност, като обезумял носорог, видял огън, а ти стоеше непоколебим, сякаш това трябва да се случва. След което изпъна верижката на кръглия ръчен часовник, който държеше в ръката си. Разлюля го, погледна го и кимна разбиращо.
Музи в залива Тя се обърна отново към теб: – Няма проблем, щом искаш да гледаш, аз знам какво да ти покажа! Секси, остави това часовниче, няма да ти трябва, или искаш да го ползваме?! – Нейната ръка се стрелна към ципа на панталона ти. Не издържах, скочих към теб с желание да те ударя. – Мръсник, заиграваш се с чужди жени! – отблъснах я встрани. Тя изпита наслада от нашата свада. Опитах се да те поваля на пода, но се бях надценил. Без да се затрудниш особено ми извъртя ръката зад гърба. Държейки ме за заложник със свободната ръка си взе захвърленото сако. Метна го през рамото, след което ме изкара извън апартамента. – Какво правиш? Какви ги вършиш?! Тя е там! Нямам много време! Върни ме! – Опитвам се да ти спася кожата, по пътя ще ти обясня! – Хей, момчета, къде отивате?!! Не ме оставяйте сама! – викаше след нас Тя, но безполезно, ти ме буташе напред към изхода. Помня онази нощ много добре. Замъкна ме в онзи стриптийз бар, не мога да се сетя за името му, запомних само, че надписът светеше в червено и зелено. Но тогава това ме вълнуваше наймалко след всичко, което ми беше разказал за Нея, за Татяна! Каза да се пазя от Нея и колко била опасна за мен! Спомена, че в моя живот са се намесили заровете на случайността, че съм бил жертва, че чувствата ми са били просто плод от поредица събития, нищо повече! Разбирам, че ти се опита да ме вразумиш, но беше гадно да го чуя! Атмосферата в заведението бе приятна, като за стриптийз клуб. Не знам защо го избра, или може би се досещам – за да видя какво са жените, че всички са като онези на пилона, всяка иска да бъде в светлината на прожектора и е готова на грозни постъпки, за да я има. Или пък просто си любител на полуголи въртящи се жени и не си влагал никаква мисъл. Ти си знаеш най-добре! Моята Татяна беше друга! Тя не беше от този свят, значи нямаше как да спазва правилата на нашия живот. Твоите думи боляха, но внесоха смисъл в случващото се. Подозирах, че с Нея нещо не беше наред, виждах го, усещах го, но не исках да вярвам. Татяна да се окаже заключен дух в моя апартамент! Това ме шокира, признавам си. Усещах, че е истина, хем да беше толкова нереално! Използва часовника за доказателство, спомена, че напълно потвърдил подозренията ти, бил спрял в Нейно присъствие, като само секундната стрелка се поклащала напред-назад. Повтори ми няколко пъти, че Тя щяла да ме погуби, тъй като животът за Нея нямал значение. Предупреждаваше ме настоятелно да се пазя от нея, да продам апартамента, да отида далеч от нея. Благодаря ти, че се опита да бъдеш загрижен за мен, да се опиташ да ме спасиш! Само че ти не разбра, аз вече я бях обикнал и не ме интересуваше дали е било просто стечение на обстоятелствата! След няколко питиета станах по-възприемчив към информацията ти. Помолих те да ми кажеш още веднъж всичко, което знаеше за Татяна. Без емоция ми разказа за участта ѝ, за това как предишният собственик на апартамента, Макс Копеш, се беше сгодил за Нея. Дори са имали дата за сватба. Обаче след ергенското му парти всичко се преобърнало. Той се върнал пиян. Искал сигурно да си задоволи гнусните фантазии, затова си сложил маска, влязъл със взлом в апартамента, а след това изнасилил годеницата си. Моята Татяна! След като Тя разбрала, че това го извършил нейният годеник, избраникът ѝ за спътник в живота, не издържала и скочила пред очите му през терасата. Нейният живот свършил в празния басейн отдолу... Тя всяка нощ се качва на перваза и с усмивка на лицето скача назад, след което Нейното тяло се разтваря в тъмнината, пред очите ми. Само за да се върне на следващата вечер за своите няколко часа в този свят. Не мога да понасям вече такъв живот, искам само да сме заедно. Това, че Тя всеки път се изплъзва от ръцете ми, ме побърква. Знаейки какво ни дели, неминуемо се прокраднаха мислите за нашето обединение! Краят на това изтезание! Началото на рая, на истинската любов, неопетнена от материята. Неизбежно дойде денят, в който преодолях себе си, прескочих бездната, прекрачих в съзнанието си чертата на живота. Обичам я, моята Татяна, и съм готов да се отърва от реалността без Нея! Какво е реалност? Дали това е свързано с нашите усещания, или е плод на нашия разум? Възможно ли е само чувствата да са истински, това, което изпитваш към друг човек, към друг
стр. 9 живот?! Не вярвах, че е възможно да обикнеш някого толкова, че да искаш да отидеш отвъд живота. Татяна ме чака! На ръба съм! На ръба на вечното щастие, знам, че в този жизнен път няма да намеря подобна любов, защото тя ме чака след него. Няма повече страх в мен, осъзнавам какво правя, аз просто се разделям със своето тяло, тази земна обвивка, която винаги ни дърпа надолу. Време е да направя своя скок в нощта… Тя идва… Послепис Вярвам, детектив Макнайт, че ще можеш да ни осигуриш спокойно съществуване. Поне за следващите няколко години, а след това… кой знае, а има ли значение?! Поради тази причина прехвърлих на твое име моя апартамент, като дарение. Също така приеми моите извинения за забавянето на хонорара! Надявам се, че чекът, който съм приложил, ще покрие разходите! Благодаря! Сбогом! – Стивън, искам да отидем там! – В апартамента? – Да! Но в специалния час. Искам да ги видя. – Но защо? – За да се присъединим към тях, за една разкрепостена сексуална оргия с призраци! – Ммоля?! – Хахах, не, разбира се, интересно ми е да видя дух. – Ех, аз вече си бях представил усещането… – Лариса шляпна по рамото мъжа си. – Шегувам се! Но като оставим майтапите настрана, не те ли притеснява фактът, че те са мъртви? Не те ли е страх?! – Не знам! Тъкмо ще разберем. По-късно вечерта двамата влязоха в огромния апартамент. Тъмнината и сухият, задушен въздух ги обгърнаха. Усещаше се липсата на човешко присъствие. Стивън потърси ключа на осветлението, миг по-късно светлината разкри просторното помещение на хола. Докато се оглеждаха, чуха звуци отгоре, идваха от спалнята. Лариса изтръпна, очакваше да се сблъска със свръхестественото, но за подобно изживяване бе невъзможно да се подготвиш. Стивън, от друга страна, механично, с плавно движение на главата извърна погледа си в посоката на звука. Лариса се впечатли от спокойствието на съпруга си, той ѝ вдъхваше сигурност, затова, за всеки случай, тя реши да се държи по-близо до него, та дори зад него. Качиха се горе, застанаха пред вратата и се зачудиха дали да почукат, или просто да влязат. Мина определено време в неловко колебание, след което звуците утихнаха, все едно това беше поканата, която чакаха. Вътре на леглото ги гледаха голи Гжегож и Татяна, усмихнати, спокойни. Стивън и Лариса се усмихнаха в отговор по инстинкт за етикет. Любовниците не се смутиха нито от гостите си, нито от голотата си. В пълна тишина, само с усмивки на лицата си духовете се отправиха към терасата, за да завършат земните си няколко часа. Скокът в нощта бе направен от тях едновременно, докато се гледаха в очите, след което се разтвориха във въздуха, изчезвайки безследно. Лариса дотича до перваза, погледна надолу и се хвана за устата, след което се обърна към Стивън с уплашени очи. Тялото на Гжегож леко се поклащаше в дъждовната вода, събрала се в басейна. – Ще извикам полицията! Сигурно ще се забавя тази вечер, за да дам показания. Не е нужно да си тук, прибери се, ще се върна възможно най-скоро – Лариса се притисна към него, след което детективът я прегърна: – Ти го видя, той не е съвсем мъртъв, само физически. Изглеждаше щастлив дори, нали?! Прибери се. Скоро ще съм при теб!
“Плейнхилс.
Градът отвъд мрака”
Марк Златомиров