и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 9, декември 2020 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ Деница Ангелова Дилян Димитров Касандра Недялкова Мартин Трошанов Славея Минчева Светислав Тодоров Веселин Веселинов Виктория Недялкова ПРОЗА
Александра Вал
Всичко се събужда
Капките дъжд падаха бавно от листо на листо. Кап-кап-кап-тап. Сякаш си предаваха помежду си важна книга. - Прочети ме! – казваше първата капка. - Помилвай ме! – прошепваше втората капка. - Вярвай в мен! – пльокваше третата капка върху зеления фотьойл на листото. - Прегръщам те! – вълнуваше се насам-натам от вятъра листото. - Падай! Денят настъпваше и слънчевите лъчи в зигзаг се разхождаха между клоните. Свежа сутрин в края на април в парк „102 уши“. Паркът се казваше така заради странната идея на градоначалника да възнагради служителите си, които бяха участвали в изграждането на парка, като направи циментова отливка на ушите им в началото на парка. Всички го слушали много и паркът станал чудесен - любимо място за разходки на жителите в малкото градче.
Георги Георгиев
Александра Вал Георги Георгиев КАРТИНИТЕ в броя са на Ателие по рисуване и приложни изкуства към НЧ “Просвета 1927”
Продължава на стр. 2
Проглеждане – Видях детето ти! Гласът ме стресна и побързах да сваля пушката. Огледах пустото поле около себе си. Освен мен и лисицата, която се готвех да застрелям, преди да ме е забелязала, не виждах никого. – Боже! – прошепнах си. – Причуват ми се разни неща. – Видях детето ти! – повтори онзи глас, някъде близо до мен.
– Хей! Кой е там? – изправих се, напълно забравил плячката. – Не виждаш ли, че се целя?!? – върнах погледа си към лисицата, която вече бягаше. – Заради теб я изпуснах! – Но аз видях дъщеря ти! За теб този факт не е ли по-важен от това да убиваш невинни същества, човеко? – Явно слънцето много ме е напекло – избърсах си потното чело, прикляквайки отново на земята. – Ти си мишка!
Продължава на стр 3
2 стр.
Музи в залива
Александра Вал
Приключения
в парк „102 уши“
Всичко се събужда Продължение от стр. 1
Освен това на градоначалника му се искаше и децата да слушат майките си, и големите чичковци на слушат жените си, и бабите да слушат какво им се говори. „Въобще всички да се НАУЧАТ да слушат!“, казваше замислено градоначалникът и оправяше с две ръце сакото си отзад. Децата в парка много се радваха на ушите – гонеха се между тях и се плезеха едно на друго. Когато завалеше дъжд като днешния, ушите се изпълваха с кал и често майките казваха на децата си: - Искате ли да отидем да почистим ушите? - Да! - в един глас подскачаха децата и се втурваха натам. В парка освен ябълки, кестени, акации, люляци, джанки, върби и храсти с жълти цветчета, имаше и детски площадки, цветни пейки, една къщичка за книги и две скулптури на деца: Танцуващото момиче Поли и Музикалното момче – Аспарух-Пухи. Танцуващото момиче беше с вързана на опашка коса без бретон, с притворени очи, с блузка и клинче, „замръзнала“ в танцувална стой-
ка, а Музикалното момче беше седнало на столче, свиреше на пиано и погледът му бе обърнат към танцуващата Поли. Когато някоя майка с дете преминаваше край тях, обикновено се чуваше: - Искаш ли да те запишем на уроци по пиано? - питаше загрижено майката. - Не, искам на танци! - отговаряше детето. А нерядко се чуваха и други желания: - Искам на хокей! - Искам на гимнастика! - Искам на китара! - Искам кон! Тъй като беше краят на април, главите на Поли и Пухи бяха обсипани с бели и розови ябълкови цветчета, а заради дъжда цветчетата се бяха разпилели навсякъде по телата им. Когато дъждът спря и Слънцето отново се показа, към Поли и Пухи вече тичаха две еднакви на външен вид момиченца, а след тях, с нахлупена на очите шапка, крачеше бързо сърдито 9-годишно момче на име Яни. - Върнете ми кубчето – мрънкаше Ян, –
върнете ми кубчето! Докато мрънкаше, всички, които го познаваха, знаеха, че той вече е измислил план как да си върне кубчето и само чака удобен момент, за да го изпълни. Близначките – Ива и Ивайла, бяха очарователни русокоси момиченца на същата възраст като Ян. Те се познаваха с него откакто се помнят, защото бащите им бяха добри приятели. Двете момиченца се различаваха само по трапчинките – когато се усмихнеше, на бузите на Ивайла кацваха две звездички като трапчинки, а Ива, която беше по-кротката от двете, имаше подобна звездичка на брадичката. Когато задъхани пристигнаха на площадката при Поли и Пухи, те се скриха зад телата им. - Хвани ни, хвани ни! - пищяха близначките. - Ела вземи кубчето! - предизвикваше го Ивайла, като размахваше с ръката си неголямо цветно кубче. Вместо да ги преследва обаче, Ян рязко спря, пооправи си шапката и застана в същата танцувална стойка като статуята на Поли. В този момент се случи нещо, което накара русокосите момиченца да замлъкнат, а Ивайла изпусна кубчето и то заподскача по асфалта. Статуята на Поли се раздвижи и истинско живо момиченце като тях започна да танцува. Но още по-смайващо бе, че и статуята на Пухи оживя и пръстите му играеха нагоре-надолу по въображаемото пиано. В парка се лееше романтична музика, а Поли танцуваше под звуците ѝ без да спира. Във въздуха се въртяха белите цветчета на дърветата, уханието им обгръщаше всички в невидима прегръдка, Поли танцуваше между дърветата около площадката сякаш не докосваше земята, а пръстите на Пухи лудуваха по пианото. - Дошла е пролетта, дошла е пролетта! – нашепваха люляците и Ян, Ива и Ивайла съвсем ясно ги чуваха. Беше толкова красиво и зелено, че децата забравиха за какво са дошли на площадката, а Ян дори свали шапката си и разтърка с ръце очи, за да е сигурен, че не сънува.
Музи в залива
стр. 3
Георги Георгиев
Проглеждане
Продължение от стр. 1 – А ти си човек! – отбеляза малкият сив гризач, заставайки на малките си задни крачета. – Глупости! – изплюх и се отдръпнах. – Халюцинирам! – И защо? Защото си говориш с мен ли? – Не си говоря с теб! – поклатих глава. – Не си говоря с плъхове! И знаеш ли защо? Защото мишките не говорят! Пък и няма как да си виждала малкото ми момиченце! – Не говорим с вас, хората. За това си прав, но по принцип си говорим, даже много. – започна да ми обяснява малкият, докато ръкомахаше с ръчички. – Например днес цял ден обяснявам на малките ми, че не бива да излизат през деня, защото има много хищници, пък и вие, хората… – Млъквай! – сопнах ѝ се насреща. – Ти не говориш! Аз не говоря с теб! По дяволите! Ще ми отнемат разрешителното за лов. Вероятно и в лудница ще ме тикнат! Спокойно, Пламка! Това не се случва наистина … Спокойно! Просто затвори очи и когато ги отвориш отново, всичко ще си е наред. – Знам, че се повтарям, но видях детето ти – отново дочух гласчето, идващо под мен. – Казах ти вече! Не може да си видяло дъщеря ми, шибано, мръсно животно! Дъщеря ми е мъртва! Да не си споменало отново малкото ми момиченце, иначе ще те застрелям! – насочих дулото на пушката си към него. – Ясен ли съм? – Колко си гневен само. Затова ли си тук? Затова ли убиваш? Защото си ядосан на всичко живо. Това, че дъщеря ти е починала, съвсем не означава, че е изчезнала напълно. Нима не го осъзнаваш? – мишленцето наведе глава и започна да рови пръстта пред себе си. – Не оставяй тази ти омраза да те изгори отвътре, човеко. И с опасност да ме убиеш, отново ще ти кажа, че видях дъщеричката ти. Оставих пушката настрани и седнах на земята. – Не биваше така! – прецедих през зъби. – На никого нищо лошо не беше направила! Трябваше аз да умра първи, а не тя! Как да не мразя всичко?!? Можеш ли да ми обясниш? – Как, как… Ами, като се опиташ да разбереш, че енергията не изчезва! Тя е около теб. Винаги е била! – Не я усещам… – очите ми започваха да се пълнят с парещи сълзи. – По дяволите! Не я сънувам. Защо не идва при мен? Всяка нощ се моля да я зърна! Поне за миг, но това никога не се случва. Ти къде я видя? – легнах на земята по корем, за да съм близо до мишката. – Не я търсиш където трябва. Това е! – прошепна ми животинчето, избърсвайки една от сълзите ми. – Аз видях дъщеря ти днес! Беше тук. В капките сутрешна роса по тревичките! По вятъра, който нашепва мили слова в ушите на онзи, който се вслуша! Видях дъщеря ти! Днес беше птица, с красиви черни криле и ми махаше от висини-
те. А ти виждаш ли я, Пламене? – Неее! – изревах тъй силно, както когато разбрах, че са я блъснали. Както когато разбрах, че е издъхнала в ръцете на лекарите. – Не я виждам! Мамка му! Не я виждам! Взех пушката и насочих дулото към мокрото си от сълзи лице! – Спри се! – извика ми животинчето. – Хвърли това нещо и се огледай отново! Или те е страх, че малкото ти момиченце ще види баща си как дебне и убива? Страх ли те е, че ще види убиец? Ръцете ми сграбчиха оръжието по-силно и с още един силен вой го запратих с все сила настрани. – Погледни сега, човеко! – сякаш ми се усмихна мишката. – Сега какво виждаш? Вдишах дълбоко въздух. Вдигнах насълзените си очи и погледнах полето пред себе си. – Какво ли? – запитах неосъзнато – Ами… Виждам лисицата, която преди малко исках да застрелям, да се подава зад един храст, виждам едно гущерче, което ме гледа зад една тревичка. Виждам и една къртица, която се подава от дупката си. Виждам и птиците, които размахват криле в синьото небе. Виждам… Скъпа?!? Не може да бъде! – потърках невярващо очи. – Това ти ли си? – Успя ли, Пламене? – Дявол да ме вземе! Да! Вече виждам…
За художниците в броя:
Ателие по рисуване и приложни изкуства към Народно читалище „Просвета 1927“. Създадено е през 1999 г. с ръководител Вили Колева - художник приложни изкуства. Над 100 са участниците в детското ателие през годините, повечето от които продължаващото си образование избират сред арт- направленията като мода, дизайн - интериорен, промишлен, рекламен, архитектура, сценография и др. Младите творци са носители на престижни национални награди от конкурси, редовни участници са в
Национално биенале на детската рисунка - Тръстеник, пленерите на Националния фестивал на детската книга - Сливен и почти ежегодните пленери в Странджа, които се организират специално за тях и младите писатели от Литературно студио „Митични птици“ с ръководител Роза Боянова. Продуктът от летните творчески занимания сред природата и бита на Странджа са издадените книги с детска поезия и илюстрации. Такива съвместни проекти са печатните издания „Зелено време“, Антологията „Пясъчни лилии“ и др.
Музи в залива
4 стр.
На поетичните страници представяме участници в Национален литературен конкурс „Георги Давидов“ - гр. Шабла, картините са на малките художници от Ателие по рисуване и приложни изкуства към Народно читалище „Просвета 1927“ - гр. Бургас Славея Минчева
Бягство Вкъщи си имам малък балкон. От него се вижда къс от морето… Блести и ме вика със стон, посипва ми лято в сърцето. Предавам се, хуквам да стигна вълните. Летя… Пеперудка съм малка. В момента, във който докосна водите, превръщам се в чудна русалка. И ето ме – подскачам на въже от водорасли, препускам на гърба на кончетата морски. Изплитам гривна от корали саморасли и уча рибките на песничките хорски.
Худ. Александра Йотова
А после уморено бягам в черупката на мидичка сребристобяла. И като малко бисерче си лягам щастлива и от лято отмаляла…
Светислав Тодоров
Дори морето да обърне гръб Накуп аз призори не бях събрал все още звездните карфици, когато хвърли своя свилен шал луната в моите зеници и после се наля с кайсиев дъх и скъса златния си корен. Изтече изгревът, ранен до кръв, над къщи, улици и хора. Вълнáта с тъмносиния си плащ, загърна пясъка изтръпнал, Познах по пустия и мокър плаж – от мен че някой си е тръгнал Настръхнал, бризът в миг се разпиля във стон и шепот на ракита. А ти, когато с прилива се сля, за сбогом нищо не попита. Душата ми е мида с пукнат ръб, загубила безценен бисер. Дори морето да обърне гръб, на свечеряване върни се!
Худ. Габриела Пеева
Музи в залива
стр. 5
Касандра Недялкова
Море – живот мой Усмихва ми се утрото студено, морето е така далеч оттук, сърцето ми сиротно, уморено, бленува с птиците да отлети на юг. Морето във душата ми живее. И всеки ден към него ме зове. А птицата в душата моя пее: „Ела дете, животът ти е тук.” Отново искам да приседна на скалата, вълните да ме галят със ръце, и да погълнат болката ми от душата, сълзите пак обливат моето лице. Обичам те, море, върни ме, при себе си ти приюти ме пак. Изричай името ми, призови ме, да съм при теб копнея в този час.
Худ. Гергана Славова Деница Ангелова
Мечта Розов облак от сладък памук се разплака по залез и рече: „Да избягам как искам оттук! Но морето е толкоз далече…” Щом разбра босоного врабче, скъса своето сиво елече: „Ех, да имах по-силни криле… че морето е толкоз далече…” Развълнува се старият дъб на пристанище вечно обречен: „Ще пресъхна наесен от скръб по морето, а то е далече…”
Худ. Биляна Бождерменова
Две светулки обърнаха гръб на брега от реката изсечен: „По-добре да сме блеснала стръв, но да видим морето! Далеч е…” Изведнъж тишината се скри. Чу ги вятър стремглав, но сърдечен. „Ще ви пратя от своите стрели. Не е толкоз морето далече!” И врабчето на облак качи. В лист от дъб две светулки понесе. Морски бриз шепа сетни мечти на вълните далечни занесе.
Худ. Гергана Атанасова
6 стр.
Музи в залива Веселин Веселинов
Най-логичното лятно безумие Любовта ми се влива в морето безкрайно. И се смесва с горчиво-солена вода... ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ С аромата на захарни пъпеши и вкуса на узрели смокини, да си спомним за нашето бъдеще, да говорим за Бог синонимно! Под небето на Крапец – разлистено, до оброчните кръстове святи, да останем със тебе по истини, да пресрещнем всесилни зората. Въздивени от лавата в устните, прикрепени с магически възли, да се смеем със звънките тонове, взети с щурм от струящото слънце. Изрисувана цяла – с целувките, канавата на твоето тяло, да се смеси в морето със пръските, да разтвори греха си във август. Най-логичното лятно безумие – невидяно с очи, мимолетно, на една чаша ром разстояние – лекомислено, пивко и цветно!
Худ. Яна Янкова
Виктория Недялкова
Дъжд над море Разкъсано, в светкавици небето се гърчи, гръмотевица трещи, в светкавици, окъпано, морето намръщено, навъсено крещи. Събуждат се звездите, недоспали, с усмихнати и сребърни очи, целуват те вълните засияли под лунните милувки и лъчи. Вълните се събуждат по пижами танцуват под заспала синева, звездите морски пеят пак по гами, усмихват се на златната луна. И то се сърди и трещи – морето, усмихва се на синьото небе, запалено в светкавици, което е в моето момичешко сърце.
Худ. Рая Стоянова
И светлини проблясват в полумрака, звездите греят пак като свещи, една девойка тича – нощ е в парка, луната във косите ѝ искри.
Музи в залива
стр. 7
Мартин Трошанов
Един буркан лято Затворих лятото в буркан, обсипах дъното му с пясък, поканих слънчевия плам да го залее с топъл блясък И сложих мидички безброй с черупки пъстри и красиви. Обгърнаха ги в луд порой от светлина лъчите диви. Откраднах си чадърче за коктейл от тънка клечка и хартия цветна и боднах го, глава привел, да хвърля сенчица кокетна. „Какъв прекрасен малък плаж. Тъй ценен спомен, щом замина. Ала момент!“ – възкликнах аз. – „Забравих да добавя раковина.“ Ще пее като птиците безчет, понесли се по вихрите игриво. Ще ми напомня и за теб – момиче босо и щастливо. За стъпките по пясъка, изтрити мигом от вълните, за изгрева и вятъра, целувките и погледите скрити. За шепоти нечути, за нежно сплетени ръце и за признания изказани със свито трепетно сърце. И още днес, сред повей тих, аз зная как напълно безсловесен след мене ще се носи стих, а покрай теб навярно ще е есен. Ала не би ми пукало и грам, дори щом зимата се възцари. Затворих лятото в буркан – от него светлина струи.
Худ. Цвета Орбова
Худ. Марина Янкова
Музи в залива
8 стр. Дилян Димитров
Спомен Сърцето ми е шепа пепел. Душата ми е крясъкът на глух. С клавиши на пиано те преследвам– превърнал съм лицето ти във звук. И стискам за реверите небето, разтърсвам го и падат като прах звезди сред необятна безнадеждност, с едничката надежда да си в тях. Пропадам в слънчогледови полета и само аз към слънцето не гледам, защото ти си точно там, където се движат наобратно световете. Защото ти си бряг, а после си морето. Когато стъпвам в пясъка, си водна. Когато плувам, бягаш надалече. Такава си – родена си свободна. А аз заспивам все по-несвободен! Уплашен, че последната ми роза с бодлите си от кръв ще ме запомни. Не дойдеш ли – и тя ще ме намрази. „Обичам те” – пред себе си го казвам. Изчаквам. Минутите безкрайно дълги са. Издадох страшна тайна... Ти чу ли я? Отвърна ли ми?
Худ. Габриела Атанасова
Худ. Петя Брайкова
Худ. Павел Стоев