Музи Музи в залива
в а в и зал
Младежки литературен вестник, бр.1, април 2020 година, Бургас
В броя днес четете: ПРОЗА: Разкази и миниатюри ПОЕЗИЯ: Стихове Стихотворения за деца НАШ ГОСТ: Георги Георгиев Eddie от Казанлък КАРТИНИТЕ в броя са на Анамария Коева, Даяна Атанасова - Aya и рисунки на Теодора Вълева
В пролетната въздишка на света Вдъхновението е особено състояние, характеризиращо се с наситеност, концентрация и динамика на творческите сили на човека. То ни кара да творим, докосва душите и ни прави подобри. Идва и си отива, но ни дава криле и порив да летим и мечтаем. В дните, когато светът забави хода си за малко, задъхан от препускащия с бясна скорост живот, преуморен от технологии и свръхенергия, се родиха множество нови творчески идеи и проекти, защото добрите стари музи не спят, а продължават да вдъхновяват. В голямото междучасие на света
се роди и един условно наречен вестник – „Музи в залива“ – свеж, креативен, интересен. Литературно и художествено издание за творби на млади хора от Бургас и техни талантливи гости от цялата страна, изкушени от литературата, писането и четката, което ще излиза веднъж в месеца. „Музи в залива“ е за тези, които съвсем неотдавна са се сбогували с най-хубавия и най-безгрижен период от човешкия живот — детството. За тези, които са направили стъпка в зрелостта, когато всичките въпроси са основни, всичките проблеми са най-важни: трябва да се отговаря, трябва да се
решава, трябва да се действа. Кой ще направи това? Самите вие! С вашите разкази и повести за любовта и живота, със стихове, мнения и споделяния за прочетени книги, усмивки, памет за големите автори и класиците и малко граматични правила – без тях не може! Всичко това ще намирате на страниците на найновия младежки литературен вестник. Ако сте вдъхновени, ако пишете, рисувате или искате да споделите какво сте прочели – тук е мястото да го направите. Можете да изпращате свои творби на имейл: muzivzaliva@gmail.com
Катина Лукова
Cale - там, където свършва земята и започва морето Музиката около мен бе малко по-оглушителна, а животът в заведението кипеше – малки деца играеха щуро и весело около масите, а родителите им ги оставяха да сътворят техния си измислен свят. Виното се лееше бързо, а хората му се наслаждаваха. От същото вино пиех и аз. Сладко, натрапчиво, опияняващо, а в съчетание с музиката оставяше един привкус на тъжна, неразказана история, която нагарчаше на гърлото, но изтичаше през очите. История, тъй прекрасна и вълшебна като приказка. История за силата на любовта, преминала и устояла на бурите през годините. История, стара като света. Някога Морето и Земята били
малки деца. Израснали заедно, те всякога вършели пакости и бели, но били щастливи, въпреки всички ситуации, в които попадали. Понякога Морето се сърдело на Земята и заливало красивите ѝ брегове, а после се извинявало като изпращало много морски цветя, за да омилостиви любимата си приятелка. Така годините минавали, а те пораснали големи и любопитни към света и най-вече любовта. Земята била толкова красива със своите багри и нюанси. Понякога се накичвала цялата с пъстри цветя и изплитала чудни корони на дръвчетата и храстите. А когато листата меко пожълтявали, Земята молела Морето да изпрати силни ветрове. Морето обичало
своята приятелка, затова всякога ѝ угаждало, а неговите непознати ветрове отнасяли листата от короните на дърветата и създавали неповторими килими. Земята обожавала красивата покривка и всякога тичала боса по тях, танцувала и тананикала красиви мелодии. В такива дни Морето се снишавало и застивало, за да може да я наблюдава влюбено. Но скоро тези щастливи дни престанали, а Земята и красивите килими били покрити от чисти бели снежинки. Те затрупали всичко и Морето вече не можело да види любимата си. То станало много тъжно, мътно и бурно. Продължава на стр.2
Музи в залива
Маргарита Генчева
Пиша поезия не професионално, а сега вече подбирам и стихове за издаването на първата ми книга. Изключително съм щастлива от идеята за младежки литературен вестник и се включвам с Ще я срещнеш три мои стихотворения. на отсрещния балкон да чопли семки да чете стари книги да пие вино от бутилката да се гледа с портокалите защото няма кой да ги обели и да пише стихове Не си за това купе дете които ще зарови под леглото тук е за бездушни на сутринта ще я търсиш Не си за този вагон дете но тя вече няма да е там тук е за погубени никога не повтаря Не си дори за този влак дете винаги си тръгва тук е за бездомни идва със снега Това не е твоята гара дете и тук дори слънцето и луната се плашат остава да се покажат само Не си за този свят дете аромат полета с маргаритки на вече трудно се откриват зима
***
***
*** Вулгарният ми език е приклещен зад свенливия ти поглед боравиш умело с покварените ми помисли като ги криеш дълбоко за да не се влюбиш
Катина Лукова Cale - там, където свършва земята и започва морето зейнала голяма пропаст, а именно – празното морско дъно. Сразена от безсилие, пълната Луната сътворила нова магия – Морето винаги да се връща на пълнолуние при Земята. Разбивало вълни в бреговете ѝ отчаяно, за да я пробуди и да може да На другия ден Слънцето развълнувано се показало малко по-рано я види, но тя мълчаливо си оставала сгушена под белия юрган. на Небето, за да разбере какво се случва с двамата влюбени. Видяло Силно отчаяно, Морето се обърнало към Луната, която била свидетелка зейналата пропаст между тях и се натъжило за тяхното нещастие. С на всичките им игри още от деца. То помолило Луната да му помогне вълшебната си сила то изпратило много любов и топлина на празното да забрави любимата си. А тя с голямото си сърце не искала Морето морско дъно, което деляло Морето и Земята. А от там приказно да е тъжно и нещастно, затова го омагьосала. Омагьосала го да се започнали да растат чудни дръвчета и цветя. Цялото празно морско раздели със Земята. дъно изведнъж се преобразило и се покрило със зеленина. Но Слънцето също станало свидетел и решило да помогне. То се Тази вълшебна нова Земя бликала от живот и красота, затова Морето показвало все по-често и се задържало все по-дълго на Небето. Със я нарекло Cale. Това била новата точка, където Морето и Земята се силата на любовта си то разтопило всички снегове и ледове, а отдолу докосвали и потъвали в дълга целувка. Това била тяхната дъщеря – се показала красивата Земя, жадна за нов живот. Нейните ледове се там, където свършва Земята и започва Морето. превърнали във води и потекли към Морето. Там те запрегръщали И макар че Морето било омагьосано да се отдръпва от Земята, то всички морски обитатели и танцували от щастие. Морето и Земята винаги се връщало при нея. А тя била винаги там и го посрещала: били толкова радостни, защото се виждали за пръв път от дълго -Любими мой, аз винаги ще те чакам тук, където свършвам аз и време. Те се втурнали един към друг, за да признаят любовта си един започваш ти! На тези брегове до края на вечността! към друг. Но не могли да се достигнат, защото Морето вече се било отдръпнало Седях и слушах прекрасната фадо музика. Дали от виното, или прекалено много от Земята. Нещастни, те плачели и се любували защото беше пълнолуние, станах и отидох до морето. Застанах боса един на друг, докато Луната не се показала на Небето. Тя веднага точно на края на брега, там, където вълните се сливаха с него. Водата разбрала за нещастието на двамата влюбени, но не могла да премахне беше топла, а Луната майстореше бляскава лунна пътека във водите магията. Така обречени на раздяла, Морето се отдръпвало все повече на Морето. Усетих по кожата си нежните ласки на двамата влюбени, от Земята, а тя безпомощно седяла и не можела да го стигне. Пред тях което ми носеше усещане за вечност. Продължение от стр. 1
Музи в залива
Анамария Коева
на земята и после пак ги връщахме, примерно, на леглото. Впоследствие започнахме да оставяме и дрехи по земята – където имаше свободен квадратен метър, събирахме цял куп потничета. И вместо да добавим още някой-друг квадратен метър тяло, трябваше да се справяме по друг начин и лавината продължи да се увеличава, увеличава, увеличава… Докато един ден не ни затрупа. Сега вече не сме стоножки, а хлебарки, щастливо съществуващи в купчина боклук. Дядо Боже за всичко има решение.
Отрицание. Размисли по време на пандемия
Стоножки Ние сме семейство стоножки. Купувахме си толкова много обувки, че за да успеем да ги носим, си пожелахме да се превърнем в стоножки и то взе, че се получи. С новите си крака можехме да носим едновременно обувки, боти, ботуши, сандали, маратонки, а мама и аз – и високи токчета. Впоследствие обаче се досетихме, че стоножките могат да носят и много чифтове дрехи наведнъж – за всяко от чифтовете крачета по един тоалет. Щастие неземно! И се започна едно модно ревю… Най-накрая облякохме целите си гардероби наведнъж. Къси панталонки, полички, гащеризони, кожени якета, кожуси, рокли… - всичко от гардероба накуп. Само дето имахме само една глава и не можехме да се похвалим с набора си от шапки. Излязохме да се изфукаме с всичките си дрехи и открихме една още по-добра страна на това щастливо стечение на обстоятелствата: цялото семейство винаги получаваше комплименти, защото все нещо от гардероба ни се харесваше на познатите ни. А ако някоя дрешка не им допадаше, стигаше само ни огледат по-обстойно – все някъде по тялото ни имаше други дрехи, които да са по вкус на приятелите ни. И драма нямаше. Получавахме безброй лайкове в социалните мрежи. Впоследствие така свикнахме с това удобство, че гардеробите ни започнаха да празнеят. И започнахме да ги пълним. Като ти хареса някоя дрешка, можеш да си я позволиш и има къде да я сложиш, ти ще си луд да не си я вземеш! Нали! Скоро вече носехме само сезонни дрехи. Лятото – само летни обувки и къси панталонки, поли, рокли, памучни ефирни тоалети… Тати носеше страхотни ризки и всякакви кожени сандали, включително и чифт, останал му от младежките му години. Като го има, защо да не го носи. Мина се - не мина година и гардеробите ни пак се напълниха. Все пак съхраняваха три сезона дрехи… плюс излишните за този сезон. След още година започнахме да трупаме и по столовете. Вече колкото и да се молехме, телата ни не се удължаваха – явно Дядо Боже също има лимит на дизайна. Закачахме дрехи по вратите, пред огледалата, мятахме ги върху телевизора, върху дивана, а когато нещо от споменатите неща ни потрябваше – ги слагахме временно
„99.99% от обитателите на земята са изчезнали“. Първата страница от „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак смело ми заявява, че и аз ще умра. Донякъде се дразня на изтъкването на очевидния факт, но до някаква степен съм и изненадана. Както винаги, се утешавам, че има миниатюрен шанс да продължа да живея чрез творчеството си. Няколко дни по-късно, четейки първата страница на „Малка история на почти всичко“ на Бил Брайсън, ми хрумва, че атомите, които съставят теб и мен, някой ден ще образуват нещо друго, тъй като човеците ще са изчезнали до след няколко хиляди години. Заедно с човечеството се чувствам обречена. Но все пак… има вероятност онова нещо, което ще наследи моите атоми, каквото и да е то, да бъде жив организъм. И ако добия още малко смелост, бих се надявала То да може да чете нашите писания и дори да прояви интерес към литературата на 21-ви век. Поне знаем със сигурност, че надеждата винаги ще оцелява.
Худ. Анамария Коева
Георги Георгиев
Музи в залива Forest
И днес разказа ли им за реката? Разбрах, че връщаш се оттам, където другите потънаха с крилата, несбъднати в безцветния ѝ порцелан.
Два пъти участник и победител съм в #ПрочетиМи. Започва да пише поезия на 16 години, вдъхновен от стихотворението на Дамян Дамянов „Когато си на дъното“.
Разбива се из камъни, крещи по тях. Удавените ги изпраща същите сивеят по брега из топъл прах, изплували в лъжа, полунамръщени.
По нея (За вчера)
Светът ми е само обвивка от гръден кош кости, стиковани в златно лепило фарс, разбунтувал ножа в разкош, умиращ в екстаза на женско светило. В лятно разпятие пръстите чупят се. Дишат на скреж, разливат се восъчно. Tu es dans toutes mes pensées макар и понякога там да е облачно. Бесен е бичът, но честно поискан е. Пали гърба и превръща го вишнев. Какво ли си чакала там, зад клавишите? Мусоните юнски не раждат затишия.. Фино разбутани, думите скърцат в мен. Стръмно е само от кръста надолу. - Мръсен е огънят. Казах ти, мръсен е. - За кой кръст говориш? Не беше ли гола? (*Tu es dans toutes mes pensees – оставаш вечно в мислите ми)
Folie à deux*
Писмо до януари Не спи градът. Излъгаха го, че сънува. Отдъхнах си. А още се бунтувам. Замислен, впрочем, съществувам. И тая нощ се връщам там, където погледите ни заглъхваха неистово. Светът наоколо е вече ням, а липсата е повече от любопитството. Посрещай ме из тъмносиньо, издишваща живот в листа с очи – вселени на безвременното минало, където „някога“ е все „сега“. Ще се разхождаме, ще помълчим, осмивайки избягалите от олтара през изстиващите им мечти от дим, прегърнати без време за цигара. Не спи градът. Създава те в плутоновите мисли. И жилото им сочи мойта плът отровно влюбен в рикошетен изстрел.
… Стихията облечена е в милост, по рокля от цветя и керосин на огъня нескритата единност, гримирала притворени очи. И вятърът понякога изпраща букви да търсят по парфюма ѝ възмездие, но живи са до днес, умират утре погълнати от чуждите съзвездия. Тук някъде следата ти оставя пристан, догарящ след последна канонада. Пътеките назад се доизбистрят, пробивайки през лунните фасади. ... Сега внимавай за кого сънуваш, потеглиш ли - изчакай ме в завръщане. Лютичетата цъфват само на сбогуване, щом пламъците и вода прегръщат се. *Folie à deux – Лудост за двама
Даяна Атанасова Aya Forest
Худ. Даяна Атанасова - Aya
Музи в залива
Теодора Вълева Брезичка добричка
Родена в град Бургас. Завършила СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Славянска филология“, магистър. Има придобита и преквалификация за учител по английски език в средните училища. През 2016 год. завършена втора магистратура в „Проф. д-р Асен Златаров“ – гр. Бургас, специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“. От февруари 2020 година – докторант в СУ „Св. Климент Охридски“ по Методика на обучението по БЕЛ в началния етап на основната образователна степен. Автор на детски книги, лирика за възрастни. Съавтор в одобрената от МОН през 2018 г. програмна система „Заедно“ за детските градини на издателство „Архимед“. Произведения – стихотворения за деца, включени в различни учебници и помагала по БЕЛ за начален етап към издателство БГ учебник. Гост-лектор на студенти по педагогика в СУ.
На мама Очите ти, мамо, очите ти свят са, във който съм вечното малко дете, последният просяк - безкрайно богат съм, когато ме сгряват очите ти две! Ръцете ти, мамо, ръцете ти – люлка, изплетена люлка със моите дни, откакто пое ме, от първата стъпка все тихичко някак ме пазеше ти... Косите ти, мамо, косите ти – свила, как дълго ме скриваха тези коси, когато оставах без своята сила и себе си често изгубвах дори... Сърцето ти, мамо... Там думите нямам.... Какво да напиша за твойто сърце?! И просто пред тебе безмълвно заставам, но майчице свята....на колене!!!
Чудното елече Далече, далече живеело Мече със козинка мека и чипо носле, ушила му мама Мецанка елече подарък за нейното скъпо дете! Елечето имало сила голяма и пазело в буря, във дъжд и във сняг, защото със обич го правила мама до слънчева пролет облечено чак... Растяло щастливо Меченцето мило, дошивала мама със цветни конци елечето старо, но много любимо, удобната дрешка от детските дни. В гората зелена изтекли години, превърнал се Мечо във татко Мецан, мечета си имал - добри и красиви, за свойто елече пораснал голям... Настъпила бяла и ледена зима тъй страшна и люта светът не видял животните горски - по двама и трима замръзвали тихо в студена печал... И нямало нищо - да стопли гората, а още далече била пролетта поглеждали плахо навънка децата засипвал следите красиво снега.... Тогава се сетил Мецанчо внезапно за своето скъпо елече в нощта, извадил го бързо - и станало чудо наметнал със него добрата гора! ………………………...……………………. Сърцето на мама в елечето било и всеки със него се стоплил така че мама обича за цяла Вселена и нищо не струва да стопли света!!!
Рис. Теодора Вълева
Сред хиляди тъмни, вековни дървета, в гората покарало нежно стъблокрасиво и фино, хлапашки-напето, потрепващо плахо от нещо добро... Във бяло изцяло-невиждано чудо, Природата-Майка решила така да бъде свободно от черната лудост, и дала му име напевно – „бреза“... Растяла брезичката – горе високо, и вятърът даже ѝ сторвал поклон, въртяла се често във всички посоки, но корени пуснала в родния дом... Била като фарче, примигващо в мракасияеща просто от тон белота, но двойно по-бяла била ѝ душата, незнаеща завист, и грях, и лъжа... Веднъж заваляло, извила се буря, а птиците с писък присвили криле, когато куцукащо, силно обрулено до стволчето спряло се сиво врабче... - Изгубих и мама, и татко, и братята, далеч от гнезденцето свое летях, когато дъждът ме завлече във вадата, не зная къде да се върна и как... Да можеше само Съдбата да чуе молитвите мои – за път към дома, то всякога вече ще бъда разумно и всички ще слушам с покорна душа... Брезичката гледала тъжно-смълчана заспалото в клоните нейни врабче, и цялата нощ-като тупкаща рана усещала своето малко сърце... -Смили се, Съдбичке, врабченцето клето обратно към мястото родно върни, в замяна вземи ми каквото поискаш дори ако трябва-до дъно сечи! Лукаво Съдбата изрекла тогава: - На твоето беличко чисто стъбло отдавна мечтая ръка да прокарам и искам да врежа дълбоко клеймо със черна чертичка-да помниш, че плащаш за пътя на Врабчо желан към дома, веднъж ще попитам и после преставамсъс „не“ отговаряш ми или със „да“?! Смолисти сълзици потекли, но гордо Брезичката млада склонила глава, и бялото ярко довчерашно стволче получило първата черна резка... А същата вечер щастливата птичка прегърнала братчета, майка, баща, дори несъзнаваща колко обична била е цената за всичкото това... След мъничко време, на Мравката дребна изчезнала някъде сбрана храна, добрата Брезичка – отново потребна, получила втората тъмна черта... Така из гората мълвата подела за всичките мъки – че има дръвче, което в замяна на приказна сила откъсва частичка от свойто сърце... И чистото някога бляскаво стволче било набраздено от много резки защото безкрайна е чуждата болка, а само един я поемал, уви... Когато погледнете тихо брезичките, спомнете си чутото, мили децаче дали са някога – бялото – всичкото, и за добротата – платили с петна!...
Музи в залива
Петя Апостолова
Човекът с бомбе
Няма по-възвишено изживяване от пътуването с влак и по-тъжно място от гарата. Пълна с хора, чакащи да пристигне поредният локомотив, който да ги отведе незнайно къде. Близо до мен – момиче и момче, може би петнайсет-шестнайсетгодишни, страстно се целуват. Момчето ли заминава? Кога ли ще се съберат отново? Дали съдбата ще реши да ги раздели завинаги? Зад тях – жена с побелели от времето коси, нежно целува своя син по челото. Навярно сбъдва мечтата си да стане войник във Френския легион. Ето го, влакът пристига. Момчето целува за последен път своята любима. Войникът за пореден път прегръща майка си. Започва да ръми… Стотици хора с различни съдби бързат към влака, който скоро ще потегли. Нямат време да се поспрат за миг, да си кажат “сбогом”, просто бързат… А любовта, мисля си, се ражда от нещата, за които нямаме време. Дъждът се усилва. Качвам се и влакът потегля. Хората си махат един на друг, за да си кажат последно „сбогом”. Аз също вдигам своята ръка в отговор на този първичен порив на сърцето, но някъде по средата се спирам. Спомням си, че нямам с кого да се сбогувам, няма на кого да кажа “не ме забравяй” и да помахам за довиждане… Тръгвам да се разхождам по дългите коридори, а навън времето става все полошо. Обгръща ни гъста сива мъгла. Вече не се вижда почти нищо. Лампите светват. В следващото купе между млада жена с малко дете и един тридесетгодишен издължен мъж с черен костюм и бомбе има едно място за мен. Влизам и сядам. Поглеждам през прозореца, но навън блуждае сивкава мъгла. Затова премествам своя поглед върху младия костюмиран мъж с разперен вестник пред лицето. “Този човек колко ли е пътувал?” – казвам си и се опитвам да завържа разговор. Прелиствайки поредната страница от вестника, той неволно открива лицето си пред мен. Бледо и сухо, с леки овални кръгове под очите, сякаш е прекарал седмици наред, окован в студената кошмарна прегръдка на безсънието. Но човекът, от умора ли, не зная, сякаш не ме чува. Отказвам се. Облегната на своето място, аз се заглеждам в лампата, където няколко мушици се гонят. Гарите минават. Хора на най-различна възраст се качват и слизат, а аз започвам да се чудя няма ли да дойде и моят ред да напусна това подвижно убежище. Но изведнъж си спомням, че дори не знам накъде отивам. Спомням си, че пътувам ей така, без последна спирка. Просто пътник с билет. Животът ми е разбит и вече няма какво да правя в моя град, затова решавам да се кача на първия влак и да отпътувам надалеч. Надалеч от всичко. Да започна на ново място, с нови хора. Може би този път съдбата щеше да се зарадва на моята непоколебимост да започна отначало и щеше да ме направи щастлива. Затова тръгвам и поемам към неизвестното, в необятното… Без посока и път… Детето на младата жена до мен рисува причудливи фигури по запотеното стъкло, човекът с бомбе чете вестника с изумителен интерес, а аз едва понасям възцарилата се сред нас мъртва тишина. Когато вече ми се
струва, че долавям стъпките на контрольора на няколко купета преди нас, нервна пот избива по челото ми. За бога, говори ми се! Точно в този миг човекът с бомбе затваря вестника, хвърля го настрана и насочва проницателния си поглед към мен: – От дълго време ли пътувате с влак? Хората в този все бързат, нямат време за приказки, а може и никога да нямат. Как мислите Вие? Леко озадачена от този внезапен въпрос, след кратка пауза му отвръщам: – Не съм редовен пътник, господине, а относно приказките, според мен, всеки един човек в този пътнически влак е или роб, или господар на своята собствена приказка – разбирайте живот, а той сам по себе си се живее, не се разказва надълго и нашироко сред хора, чиято спирка не знаеш дали е последна. Може би затова Ви се струва, че хората нямат време. Младият мъж ме изслушва внимателно, а когато приключвам, забелязвам, че лека усмивка на задоволство и снизхождение се е наместила на лицето му. После добави: – А нима не смятате, че именно тази последна спирка обуславя разказването на всяка една човешка история, та да може тя да бъде чута и предадена нататък във времето на човека, чиято последна спирка още е неясна? – Не Ви разбирам – отвърнах чистосърдечно. – Защо не се разходим? – предложи човекът с бомбето. – Сигурен съм, че ще Ви стане ясна моята теория. Нямах какво да губя, а и времето във влака минава адски бавно. Излизаме и се озоваваме в празния дълъг коридор на скърцащия под нас влак, като оставяме дамата с малкото дете в купето зад нас. След кратко мълчание осъзнавам, че сме продължили своя ход до вратите на едно от многобройните купета и сега стоически съзерцаваме хората от вътрешната му страна. – Понякога животът ражда такива ситуации и събития, които не може да измисли никой холивудски сценарист – започна той. – Комични, двусмислени, непредсказуеми, трагични – животът е толкова многостранен. Но независимо какво се случва, винаги има място за любов, доброта, щастливи случайности и чудеса. И ако в този голям свят чуваш само своя собствен дъх, глух си, човече, изгубил си нещо по пътя. Но ти не знаеш какво е и затова не бързаш да си върнеш изгубеното..., бързаш само да не изпуснеш влака. – Погледнете натам! – посочи ми той, а погледът ми се спира върху дребната фигура на един обикновен работник, човек на средна възраст, чийто поглед озарява помещението. Въпреки видното натрупано недоволство от рутинното си битие, човечецът стои изправен и гледа гордо, като междувременно не пропуска да се заиграе с рошавото пале пред себе си. Мъжът в черно до мен продължава: – Бихте ли допуснали , че този човек наскоро е спечелил дело, което е продължавало прекалено дълго? Преди четиринайсет месеца той открил, че съседът му редовно бие кучето си. Отвлякъл го, заради което бил арестуван. Изхарчил много пари за процеса, но днес, когато се събудил и усетил топлината на
косматия си приятел при краката си, осъзнал, че всичко си е струвало. Затаявам дъх... – Или жената срещу него, която със смирен поглед се взира в детската снимка, но с разтреперани от радост и любов ръце я стиска. Бихте ли повярвали, че дъщеря ѝ днес се е прибрала от училище и я е попитала къде може да научи езика на жестовете? Жената на свой ред я питала защо иска това, на което момичето отговорило, че в училище има едно момиче, което е глухо и знае само езика на жестовете, а само по този начин тя би могла да говори с нея. – Откъде бихте могли да знаете всичко това? – прекъсвам го аз. – Да кажем, че съм един от многото редовени пътници на този влак. Там, накъдето Вие сте се запътили, аз оттам се връщам. Познавам хората тук и умея да ги анализирам добре – отговаря човекът с бомбе и продължава с бавни крачки към следващото купе, все едно се разхожда по някаква безкрайна алея. – А тази девойка? Красива е, нали? Виждате ли по-малкото момче до нея? – и залепва показалец на изпотеното стъкло. – Както във всяко друго училище, така и в нейното, има момиче, което е по-популярно от всички останали. Това е тя. Невероятно красива и интелигентна, а всички момчета биха сторили всичко, за да привлекат вниманието ѝ. Но тя прекарва цялото си време само с едно момче – с малкия си брат, който страда от аутизъм. Жената с пъстрия букет срещу тях, която едва сдържа сълзите си – продължава – днес, два дена след погребението на съпруга си, получава букет цветя, които той е поръчал една седмица преди това. Бележката стиска в ръкава си, а там пише: “Дори ракът да победи, искам да знаеш, че ти си момичето на моите мечти“. – О, мили Боже! – почти проплаках. – Това не може да е истина! Но в очите на всичките тези хора с техните чувства и съдби се четат абсолютно същите истории. Истории за любовта и за борбата в нейно име. Истории за малките неща, които заемат неизмерно голямо място в сърцата ни. Внезапно се сещам за днес по-рано, когато избрах грешния номер и без да искам изпратих на баща си съобщението “Обичам те”, което беше предназначено за мъжа ми. Продължава на стр.7
Музи в залива П Петя
Момина сълза
Апостолова
Човекът с бомбе Човекът с бомбе
етя Апостолова
(Convalaria majalis)
Пролетно момиче, обляно уж в капчици роса, то не било Кокиче, а Момина сълза. Скрито между две 2-3 добри ръце прегръщат го, а то с любов расте.
Продължение от стр.6 След няколко минути получих отговор: “Аз също те обичам, татко“. Беше толкова трогателно. Случайността ли трябва да ни подсеща за човешкото в нас? Казваме си тези неща един на друг толкова рядко, докато времето преминава през нас като пясък между пръстите. Любовта е неразбраното, което ни подрежда. Несъгласието ни държи изправени, а смирението – живи. И толкова много думи, да ги износиш, да те износят... За миг се връщам две години назад, когато дядо още беше жив и заедно гледахме някои стари снимки. Бяхме попаднали на стар кадър, на който той танцува с баба ми, която почина преди няколко години. Тогава дядо сложи ръка на рамото ми и каза: “Винаги помни, че дори нещо да не трае вечно, не означава, че не си струва времето ти”. Сега вече зная какво бях изгубила по пътя и искам да си го върна. Сетивата ми копнеят да запищят отново, да пеят песни дълго, дълго... Издължаваш се, намираш се, любовта стои до теб, а може би е била тук през цялото време… Вече си цял. Потънала в мисли, внезапно подскачам от сигнала за приближаването на една от следващите гари. Някакъв женски глас ни съобщава да се приготвим за слизане и пожелава лек ден. Хора излизат на рояци от купетата и човекът с бомбе много скоро се изгубва от погледа ми. А кой е в действителност, не зная… Дори когато минути след това намирам паднала бележка на пода: “Аз съм вечният пътник без билет“. Дали бе пратеник на Бог, дяволът или просто пътник във влака, навярно не е важно да узная. Но това, което помня е, че не след дълго се обадих на баща ми. Той истински се зарадва и ме покани на вечеря с цялото семейство. На следващия ден смених линията на влака си, а може би и на живота си, пътувайки към дома. Там ме чакаха хора, които нямаше да бъдат вечни, затова и времето, прекарано с тях, ми се струваше безценно в този миг. А и времето, отдадено в замяна на любов, изобщо губи ли се? Урока няма да запиша, за да се запомни, ще го подслоня този път, ще го приютя, ще съм памет и дом. Бях допуснала да забравя, че на най-важните житейски кръстопътища няма никакви крайпътни знаци, че има само един път към рая и на земята този път се нарича любoв. А за да научиш повече за пътя пред себе си, попитай тези, които вече се връщат.
Весела Славева: Родена съм в град Бургас и съм на 20 години. Изучавам специалност “Ландшафтна архитектура” в Лесотехнически университет. Създател и организатор съм на литературното събитие за изявени и неизявени творци - #ПрочетиМи. Пиша главно поезия от 5 години, но имам опити и в кратката проза.
Див мед за кратко, полепнал по устните ще бъда опитомен като най-добрия партньор на чая ти сладостта ми успокоява, езикът ти забравя други вкусове, мекотата ми стопява крехкото ти небце не прекалявай, не съм в менюто ти, избирам да остана див в големи количества сладостта ми влудява
“Пази се от мен, страннико, аз съм самодива в широколистна гора. Не се подмамвай от моята красота силна отрова съм за твоята уста. Ще бъда дълго при теб, само в шишенце от парфюм. Под кожата ти ще дефилирам, докато пленявам твоя ум.” --ще прехвърля тока от пръстите си по най-чувствителните места на голото ти тяло рисувам по гърба ти пътища само общи изписвам думи всички в първо лице множествени число от играта остават само следи на нокти настръхнала плът и желание за още изписана любов
Худ. Даяна Атанасова - Aya
Музи в залива
Нашият гост
Георги Георгиев – Eddie Казанлък
ПЕПЕРУДИТЕ Ева оставя цветята на гроба на сина си и докато се опитва да ги нагласи, избухва в неудържим плач. Краката ѝ омекват и тя се просва на топлата земя и забива пръсти в нея. Сълзите се стичат от красивите ѝ, дълбоки като океан очи и капят по рохката, прежадняла пръст, която ги поглъща мигновено. Вгледана надолу, жената забелязва пеперуда да каца пред нея, а после да пропълзява върху ръката ѝ, която е впита в гроба на детето. Пеперудата сякаш се опитва да привлече вниманието на жената като ходи в кръг по нея. Ева поглежда насекомото, което размахва красивите си кафяви крила с тъмни кръгове в тях и някъде в съзнанието ѝ изникват лешниковите очи на сина ѝ. Някаква странна и нелогична мисъл минава през ума на жената. Тя сякаш прозрява нещо, но то бива замъглено на мига от връхлитащата я отново тъга. Умопомрачителна тъга, която сякаш я премазва. Ева изпитва затруднения да си поеме въздух, но продължава да ридае. – Вие го видяхте! – казва, дълбок и дрезгав глас. Тя се обръща и вижда мъж с протрити, мръсни дънки, скъсани обувки и риза, която не е прана от бог знае кога, да седи на тревата зад нея с гръб, подпрян на един надгробен камък. – За какво говорите? – отвръща през сълзи тя, потривайки очи. Жената бързо успява да различи човека и си спомня кой е той. Един от гробарите, които безжалостно пуснаха сина ѝ в шибаната дупка, за да гние за вечността, въпреки неспирните ѝ молитви да не го правят. – И какво изобщо правите тук? – допълва тя с лека нотка на омраза в гласа си. – Той е тук – отвръща мърлявият човек и пали фас, който изкарва от джоба на ризата си. – За какво изобщо говорите, по дяволите? – отново пита жената, вече видимо раздразнена. – Не е нужно да плачете! Уверявам ви! – усмихва се топло човекът. – Той е тук, около нас. Просто вече е под друга форма – уточнява гробарят. – Знам, че го видяхте, не отричайте. В пеперудата ли беше? Жената отново се замисля за онова, което бе минало през ума ѝ, когато бе зърнала крилата на насекомото, но емоциите отново надделяват. – Стига глупости! Детето ми умря! Нямам нужда някаква пияна отрепка да ми бръщолеви врели-некипели! Ясна ли съм? – крясва тя и махва с ръка. Човекът посочва с цигарата си някъде зад жената, без да казва нищо. Тя се обръща, ненадейно дори за себе си. На гроба вече има няколко от онези пеперуди. – Не го ли виждате вече? – отново я пита той, затваряйки очи, докато вдишва топлия августовски въздух. – Аз дори го усещам.
Жената стои и гледа красивите насекоми, които пълзят по кръста, на гроба на сина ѝ и по самата нея. С всяка изминала секунда, в която тя се взира в тях, все повече започва да вижда очите на детето си. Две, четири, шест... Много са. Много повече... Жената не може да ги преброи. От очите ѝ отново започват да се стичат сълзи. Този път сякаш от щастие. Лек полъх на вятъра погалва дългата ѝ коса. Пеперудите се разхвърчават навсякъде. – Неее! – изкрещява панически тя, вече съвсем повярвала, че в тях е душата на детето ѝ. – Моля те, не си отивай, момчето ми! – Тя се пресяга и се опитва да хване една. – Недейте! – рязко казва човекът. – Оставете го да върви! Време му е да види и почувства света по друг начин, с други очи, с други сетива и друг начин на мислене. Не бива да го задържате! – тонът му става все по-мек. – Трябва да разберете. Той винаги ще бъде около вас... Винаги ще бъде около теб, Ева. Защото, както и ние с теб, момчето ти също е част от Вселената и всички наоколо. Всички сме Вселената. Поне частици от нея. Звезден прах, ако щеш. Ние сме нейният начин да изпита всичко! Във всяка форма и по всеки начин. Ние сме нейните сетива – човекът става и прави няколко крачки към жената, която все още е на колене върху гроба. – Отново ще го видите. Просто трябва да се вглеждате внимателно! Точно, както направихте днес. Жената, все още обляна от безброй емоции, които самата тя не би могла да опише, се вглежда в човека и вече не вижда дрипав пияница, а нещо друго. Някой друг. – Веднъж щом отворите ума си да го види, ще прогледнете за всички чудеса наоколо – той прикляка до жената и слага ръка на рамото ѝ. – Хайде сега. Вървете си вкъщи! – Чакайте! Кажете ми първо... Кой всъщност сте вие? – пита тя, загледана в сбръчканото лице на гробаря. Той отново ѝ се усмихва и я бута нежно назад. Жената слага ръце зад себе си, за да не падне, но бързо разбира, че зад нея вече няма земя, а огромна пропаст. Точно където е гробът на сина ѝ. Тя пада, и тъмнината я поглъща. Ева отваря очи и поглежда към прозореца на спалнята си. Слънцето вече е изгряло и лъчите му се прецеждат през завесите, озарявайки лицето ѝ. Тя става от леглото си и отива до прозореца. Бавно го отваря, за да пусне свежия августовски въздух в стаята. Нещо минава пред очите ѝ и Ева замръзва на мястото си. Красива кафява пеперуда лети около нея и след това да каца на ръката ѝ. От очите на Ева започват да се стичат горещи сълзи, но на лицето ѝ се появява усмивка. Пеперудата остава още миг, а след това отлита с топлия бриз.
Музи в залива
Пролетина Палова В търсене на Бог
Улична среща
Вървейки по прашния тротоар, се сетих за една дума На пръв поглед доста простичка, но скрита в най-далечните части на ума ми Бог (аз съм атеист)
и ти става драго на душата, че твой сънaрoдник на земята, ей там седнал е и пее колкото му глас държи стар е вече, но още пее с всички сили със замръзналите пръсти на китарата дрънчи тя, китарката - една счупена, с тиксо лепена, но пее той, как пее с всички сили, с изнемогнал глас и чуват се български песни на виенската станция вместо виенски валс тази глупава виенска станция уличния музикант простудила, но пее той с цяло гърло джобът – празен, гласът – дрезгав, сърцето – не изстива
И разходката ми изведнъж придоби цел – да намеря Бог Нещо привидно доста лесно И тръгнах, ей така, без да се замисля и търсих ли, търсих (но аз съм атеист) И го търсих там, при лястовиците, край морето, във дърветата Питах хората край мен „Къде мога да намеря Бог?” Някои ми отговориха, други ме помислиха за луда, а аз се лутах и лутах Прибрах се късно вечерта пак по същия прашен тротоар Прохладната лятна нощ ме прегърна нежно и в ухото ми прошепна „Бог е всичко, което те прави щастлива – изгряващото слънце, някоя стара книга, вечер с приятели, някоя красива мида за атеиста нищо не е Бог, но и всичко е.”
(на Митко)
Хищник На госпожа Караджова Две ръце, два крака Между раменете нещо като глава Работа страшна Човек... Човек усмихнат А в следващия момент Звяр озъбен Някой ще умре Светът... Вълкът пред него бледнее Тъжна песен Между вълкa и човекa По-страшният се оказа Всъщност вторият Човек усмихнат Със същата тази усмивка Жестоко убива Питай света Той ще ти разкаже (Ако не е умрял вече)
Худ. Теодора Вълева
Худ. Анамария Коева
*** Очите ми са пълни с Рила Пълни и преливат Преливат, а все не стига Цветни листа, обагрили земята Пещери с тесни дупки по средата И се качвам на по-високо и повисоко И пак ми е ниско Някак далеч, някак близко И на очите ми не им стига А като си тръгна Само сладък спомен за нея ще ме облива В сивия пуст град Моите очи са пълни с Рила