Nula32 Magazine, March 2022 by Nula32 Magazine

брой 27

март 2022

рад на Г художници Част втора

СЪДЪРЖАНИЕ 04

Редакторски думи / Защо... „Град на художници“ (2)? КРИТИКА

Кино / за „Петя на моята Петя“ и „Завръщане 2“

Литература / за „Вечерна сватба“ от Иван Станков ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ

Фотография / Моника Драмалиева

Поезия / Преслава Джонджорова

Цифровизация / Владислав Василев ТЕМА НА БРОЯ

Свежестта на погледа Разговор с проф. д-р Галина Лардева

Огледалото на картината Георги Божилов в търсене на човека отвътре навън

Портрет на двама, които са един Среща с Русалия Кирова

Безкрайният разговор на (с) Енчо Пиронков „Че и такива светове е имало“

Необходимият Иван Кирков Виждането на художника работи по различен начин

Музеят е навън Разходка из монументалното изкуство в Пловдив 32-ТА ПРИЧИНА

Напоследък си представям Пловдив... / Angry Angel ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА

Камъчета / Разказ от Ина Иванова

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев Корица Георги Божилов „Джаз в синьо“, собственост на галерия „L’UNION“

Автори в броя Камелия Гарева Мартин Касабов Катерина Георгиева Ангел Кочев Ина Иванова Илюстратори Стефани Неделчева Мария Илиева

Визия Рами Хамуд

Адреси ул. „Леонардо да Винчи“ №16 4000 Пловдив, България

Печат ПК „Жанет 45“

www.nula32.bg linkedin/Nula32 Magazine facebook/Нула32 instagram/@nula32magazine

ISSN 2683-0329

Реклама Признателни сме на нашите партньори, с които вече шест години растем и се развиваме заедно. Компаниите и брандовете, които избират Нула32 и подкрепят с реклама идеята ни за независима печатна медия за стил и култура в Пловдив, превръщат списанието в ръцете Ви в издание без аналог в България. ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33

Списание Нула32 се издава с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.

*Материалите в това издание са обект на авторско право и се забранява използването им във всякаква форма без съгласието на „Нула32“ ООД. Издателят не носи отговорност за съдържанието на публикуваните реклами.

Нула32 стил и култура /„Защо...Град на художници, част втора“?

Защо...„Град на художници, част втора“ На Владимира, която ни гледа от небето Твърди се, че пръв Цанко Лавренов употребява израза „пловдивска школа“ по адрес на младите си колеги и съграждани, които дебютират в началото на 60-те години на 20. век. С него в свои статии и изказвания той се опитва да подчертае колективното им значение в устрема към осъвременяване на българската живопис, към откриването на нови форми и изразни средства, но мисля си, и не само. За да се установи едно явление като школа, е необходима основа, на която то да стъпи. Известно е, че групата на Георги Божилов, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Йоан Левиев и Христо Стефанов общува активно с все още живите тогава големи имена около Бараците. За близостта между поколенията свидетелства и по-късната „Вечеря в Стария град“ на Христо Стефанов, на която на една маса в обща компания са изобразени петимата млади, редом до Давид Перец, Васил Бараков, Златю Бояджиев и самия Цанко Лавренов. Днес, десетилетия след процесите оттогава, можем да гледаме картината и като символ на приемствеността между художниците. Произведението е римейк на по-ранната „Закуска в Стария град“ (1969 г.), на която присъстват само петимата млади, но може би вече вкусили от мечтата някой ден да мислим за тях наравно с именитите им предшественици, с усещането за историчност по върховете на четките им. Както ще стане дума нататък в броя, сюжети като тези са в услуга на собствената им митологизация, която те овладяват до съвършенство още приживе. А когато художниците на един град се превърнат в легенда, отново се измисля и самото място. Градът е на художниците, а не обратното, гласи клишето, от което и ние не успяхме да избягаме в разказа си. Градът, който същите използваха като декор, за да освежат изобразителността, но без който не биха били възможни. Можеха ли да се случат другаде? Защо все още се говори за тях и остана ли нещо неказано? Това са част от въпросите, които продължението на поредицата ни задава. Отново се взираме в платната в търсене на отговори. Равносметката, разбира се, никога не е в наша полза, но сме по-близо отпреди година, нали? До следващия брой! |32 Панайот Стефанов

Този брой нямаше да бъде възможен без абонатите на списание Нула32. Благодарим Ви за подкрепата! Александра Борисова Божидар Ангелов Георги Кралев Пламен Лисков Емилия Къндева Владимир Димов Симона Върбанова Ангел Митков Християна Русева Асен Белев Христо Симитчиев Георги Велев Любен Банев Димитър Димитров Захарина Савишева Андреана Павлова Андреана Павлова Николета Андреева Антоанета Христева Регина Хинчева Камелия Величкова Радостина Ганева Ивелина Живкова Петър Георгиев Любомира Дончева Пламен Дамасков

nula32.bg/subscription

Виктор Цонев Константин Обретенов Йорданка Тодорова Йорданка Донкова Йовко Ламбрев Гергана Дамянова Нери Терзиева Димитър Тенов Ана-Мария Димитрова Васил Паскалев Екатерина Илиева Мария Бадева Мария Главчева Кристина Димитрова Кристиян Найденов Илияна Аризанова Нели Огнянова Преслав Янков Силва Доникян Ангелина Донгова Рангел Сотиров Елена Политова Мариана Вълкова Огнян Янков Владимир Гешев Мариян Мърхов Арто Дердерян Мануела Узунова Антония Кюркчийска Александър Йовев Екатерина Парпулева Петър Велев Мина Стоилова Адриана Диканчева Васил Фотинов Ралица Братанова Даниела Матейчева Славина Николова Десислава Шишманова Радослав Тонев

Нула32 стил и култура

Критическа рубрика от Мартин Касабов

А ти знаеш ли изобщо коя е Петя Дубарова? Под пластмасовата естетика „Петя на моята Петя“ сякаш крие добро сърце, но е трудно да се дестилира художествената му стойност на фона на всички клишета и изкуствено изградени конфликти.

Е, „Петя на моята Петя“ не е толкова лош, като за български. Това порочно определение, което обуславя голяма част от съвременното ни кино, може да се чуе след прожекциите на филма. И за съжаление, е вярно. На фона на крайни примери, като шокиращия експеримент „Уют“ или маркетинговия проект „Завръщане“, които определят дъното, броим за успех всичко, което го надскача. Проблемът е, че по тази логика състоянието на нещата често се задържа ниско над тази граница и с години не помръдва. Така че е хубаво от време на време да търсим друг коректив.

мощна маркетингова кампания, който се опитва по съвременен начин да коментира теми, свързани с образователната система и „истинските“ млади хора, които четат книги. Сюжетът се върти около Петя и нейните приятели, които се изправят срещу закостенял директор (Юлиан Вергов) и доказват, че нищо не може да ограничи свободата на духа. Едно от нещата, които могат да се кажат в защита на филма е, че от време на време в сценария се споменават заглавия на книги и събужда нов интерес към поетесата Петя Дубарова.

„Петя на моята Петя“ е силно схематичен, едностранчив и плосък филм със

Филмът продължава добре установена традиция в родното кино на истории

„Завръщане в Пловдив, без никой да ви пита“

за прогнилата образователна система и протеста на младите срещу „авторитарните авторитети“. Под пластмасовата естетика „Петя на моята Петя“ сякаш крие добро сърце, но е трудно да се дестилира художествената му стойност на фона на всички клишета и изкуствено изградени конфликти. Въпреки всички суперлативи по медиите остава въпросът би ли харесала филма самата Петя Дубарова. Мисля, че всеки,

който се вълнува от добрата поезия, знае отговора. Което ме подсеща, че след една от прожекциите, мъж на средна възраст презрително ме попита: „Момче, ти знаеше ли изобщо коя е Петя Дубарова преди този филм?“. С което искам да напомня, че четенето не е на всяка цена гаранция за качество. Както демонстрира и самият филм.

Завръщане в Пловдив, без никой да ви пита От друга страна, доколко тези филми помагат на българската киноиндустрия и доколко вредят на здравия разум, е трудно да се определи. Невдъхновено и предвидимо е да се мрази, подиграва, съсипва от критики филмът „Завръщане 2“. Схемата, която Ники Илиев и компания прилагат, досега би трябвало да е добре позната. Скъпи коли, рекламно позициониране, улички в Капана, кадри от тепето, дронове, рекламно позициониране, плочките на Ники Илиев, шегите на Сашо Кадиев, рекламно позициониране, песните на Орлин Павлов, рекламно позициониране… И така докато ви прилошее. С единствената разлика, че този път момчетата са толкова остроумни, че иронизират себе си, за да не ги съдите строго. В непоисканото продължение героите помагат на Башар Рахал да довърши филма за преживяната от тях драма, разказана в първата част. В сюжета са хвърлени украинка, от която жените се късат от ревност, частен плаж, бивша съпруга, бременна дъщеря и още глупотевини, които да генерират конфликти, през които групата неудачници да се пре-

пъва до щастливия завършек. Разбира се, нещата постепенно ескалират, а нивата на метатекстуалност и ирония гротескно се доближават до съвременна комиксова продукция. На „Завръщане 2“, както и на Ники Илиев в частност, е почти невъзможно да се ядосаш. Има нещо достатъчно наивно и глупаво в цялото начинание, за да му се прости, подобно на детска игра в пясъчник. От друга страна, доколко тези филми помагат на българската киноиндустрия и доколко вредят на здравия разум, е трудно да се определи. Факт е, че съществуват, и публиката, която ги чака с нетърпение, едва ли някога остава разочарована. На останалите, които подозират, че режисьорът е претърпял мозъчна травма, за да заснеме и монтира филма си така, трябва да е пределно ясно да отбягват на всяка цена продължението на „Завръщане“, за да не се създава излишно напрежение в и без това разединената ни нация. 11

Нула32 стил и култура

Писане в минало време „Вечерна сватба“ е компетентно написана книга, но понеже Станков е предпочел да се разходи по улиците на една отминала епоха, вместо да потърси тревогите на днешния ден, губи актуалност и се усеща като носталгична въздишка по миналото.

„Вечерна сватба“ на Иван Станков е книга за любовта, която по думите на автора, е сборник с разкази от други времена. Отпреди сто години, ако трябва да сме точни, ситуирани някъде покрай Дунав, предимно в Русе. Подозрението за деривативна книга – с прочетени сюжети и до болка познат трагически патос, е напълно оправдано. Станков е писател, който прекарва време предимно в изучаване на български автори, тъй като е професор по българска литература във Великотърновския университет, автор на монографии върху Йордан Йовков, Асен Разцветников, Димитър Талев и др. 12

Не е изненадващо, че греховните увлечения на миналото са пропълзели под кожата му. В защита на автора е подготвен и умел разказвач, така че отговорът на въпроса дали си заслужава вниманието не е едностранчив. „Вечерна сватба“ е кратка книга, в едва 140 страници са поместени десет разказа, в които няма време за задълбочаване, въпреки това един от плюсовете е относително детайлният подход на Станков към епохата. Очевидно е, че авторът е добре запознат с културата, бита и заниманията на хората от годините между

„Писане в минало време“

двете световни войни. Русе от това време е бил изключителен град и предлага богато платно за вкарване на любопитни исторически намигвания. Когато са показни, обикновено тези обстоятелства могат да натежат, което и тук се случва понякога, но краткият обем не позволява разхищение, така че бързо след някое прехласване по къщите, улиците, кината и прочие, действието продължава. Героите на разказите са хора от различни слоеве на обществото, като Станков се е постарал да разгърне разнообразието на невъзможната любов от всички възможни ъгли, доколкото е възможно за истории, разиграни преди един век. Вероятно съвремието би предложило повече потенциал за интересно преплетени животи, но за това по-нататък. Всички тези убийци, самоубийци, ревниви наивници, глупаци, забъркали се в любовни триъгълници поради отчаяние или нагон, се лутат из нощните улици и чакат да бъдат обичани. Някои са начетени, цитират „Хамлет“, други са обикновени коминочистачи, искат да бъдат хора с положение, трети пращат съпругите си да проституират. „Вечерна сватба“ е компетентно написана книга, но понеже Станков е предпочел да се разходи по улиците на една отминала епоха, вместо да потърси тревогите на днешния ден, губи актуалност и се усеща като носталгична въздишка по миналото. В контекста на съвремието

ни тези разкази биха стояли архаично. За съжаление, те и сега така стоят. Защото на въпроса – казват ли нещо актуално за любовта и отношенията между хората днес, отговорът е „не“. Затова книгата остава приятно упражнение, разказано с опита на писател, който познава езика и епохата, но лишено от особена прозорливост или дълбочина. Не е ясно защо е нужно това провинциално „взиране в пъпа“, с което мнозина български автори си угаждат, като игнорират факта, че сюжети валят отвсякъде и е налудничаво да се очаква, че една традиционна любовна история за ревност и отмъщение може да събуди емоционална реакция или изненада у читателя. Особено когато разполагаме с богат набор от преводна литература, отдалечаваща ни от сантименталните и патетични сюжети, които са ни вълнували преди два човешки живота. В заключение – „Вечерна сватба“, колкото и грубо да звучи, не се препоръчва на съвременни читатели, които са чели по-разнообразни автори от Хайтов, Йовков и Елин Пелин. За останалите книгата може да е чудесно допълнение в домашната балканска библиотека. |32

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“ 13

Нула32 стил и култура

/срещи с млади артисти/

Моника Драмалиева Запомнихме името на Моника Драмалиева още на годишната изложба „Ами ти?“ на бакалаврите „Графичен дизайн и фотография“ от АМТИИ миналото лято. Няколко месеца по-късно, отново с дипломния си проект „Археология на душата“, Моника привлече вниманието и на журито на Националния конкурс за черно-бяла фотография „Анастас Карастоянов“, а в края на годината се оказа единственият български артист, селектиран в конкурсната галерия на престижното онлайн списание LensCulture. Фотографиите ѝ се появиха и на Международното биенале на фотографията в Ниш през 2021-а, а най-сетне и на страниците на Нула32. „Археология на душата“ – в това заглавие можеш да копаеш много. Какво зарови в него? Мястото, на което съм снимала, е апартаментът на баба ми и дядо ми. В него не живее никой от 20 години, не е докоснат по никакъв начин. Когато бях малка, израснах там заедно с братовчедите си и сестра ми. В спомените ми този апартамент винаги е бил пълен с хора. Едни от най-щастливите ми моменти са там, а когато влязох сега осъзнах, че наистина от 20 години никой не е влизал и нищо не е 14

докосвано. Малко ровене в спомени, малко ровене в апартамента. Значи няма общо с темата за социалната изолация? С човека в тези фотографии сякаш е станала някаква грешка. Не, но се оказа, че има. Горе-долу по това време го снимах. Не мога да кажа, че пандемията ме депресира, но много ме смачка, защото съм свикнала да имам социален живот, да обикалям по различни места и да имам мотивацията да снимам. Стоенето

„Все още млади“

Нула32 стил и култура

по цял ден вкъщи ми се отрази зле. Има препратки и към това, но по-скоро се опитах да го направя по-философско. Не знам дали ми се получи. Всеки може да снима в лице и да предизвика емоция, но какво искаш да кажеш с гърба си? Виждаме го на много от кадрите. В тази серия моят гръб е навсякъде. Гръбнакът, който се изгражда с възпитание, с преживени моменти и т.н. Ако нямаш силен гръбнак, нямаш нищо. В случая исках да проуча малко семейната история, защото ако не бяха тези хора, аз нямаше да съм този човек. В крайна сметка, гърбът е важен. Независимо дали е е във физически, или духовен смисъл. Винаги ли снимаш постановъчно? Не, но за мен е много по-лесно да снимам така. Наскоро пробвах да снимам журналистически проект, но не ми се получи. Исках да снимам жени в по-странните им 16

хобита. В случая имам близка приятелка, майка ѝ е ловец. Прекарахме четири дни заедно на лов и в къщата ѝ. Тази жена беше много мила, много състрадателна към децата си, към мъжа си, към кучетата си – типичната майка. В следващия момент тръгваме на лов и тя се обръща към мен с думите „Стрелям по всичко, което ми излезе на пътя“. Исках да снимам това, но може би условията не бяха правилните, ще се пробвам пак. Кое според теб е най-важното правило във фотографията? Не мисля, че има правила във фотографията, въпреки че много хора ще спорят с това, особено от по-старата школа. Те много обичат да играят по правилата. Аз не съм окей с това. Според мен всеки трябва да прави каквото си иска с фотоапарата, след като си е негов. Дори да е чужд, пак можеш да правиш, каквото си искаш с него.

„Все още млади“

Преслава Джонджорова Оказва се, че рядката фамилия на Преслава произлиза от занаята на мъжете в рода ѝ – всички били майстори или инженери и непрекъснато сглобявали разни джунджурии. Семейната традиция продължава и тя, но с разликата, че събира думите в стихотворения. Потвърждение за майсторлъка ѝ идва от Националния литературен конкурс на името на Петя Дубарова, където през 2021 г. Преслава спечели втора награда. Още едва в 11-и клас, говорим си за наученото от и в поезията.

Преслава Джонджорова © Личен архив

Пишеш много или много рядко? Пиша рядко. Не мога всеки ден да седна и да започна да пиша, не става насила. Поне преди така си мислех. А сега? На творческа работилница след конкурса разбрах, че ако просто се абстрахираш от всичко останало, дори и някаква дума

от сорта на „молив“ или „слушалки“, нещо, което виждаш около себе си, може да те провокира, можеш да изразиш себе си чрез нещо подобно. Допреди това винаги съм мислила, че трябва да се случи нещо или трябва да изпиташ душевна метаморфоза, за да седнеш и да напишеш нещо, но реално, ако го имаш в себе си, ако искаш да кажеш нещо, можеш да го кажеш по всякакъв начин, не е нужно да се е случило голямото събитие. 17

Нула32 стил и култура

Кой е най-големият урок, който си научила от поезията?

А на какво се възхищаваш, кои са твоите еталони?

Най-важният урок може би е да не спираш, да продължаваш. Сигурна съм, че на много, много хора, особено по-младите, които изпитват такова привличане към поезията, към изкуството, им се е случвало да казват „Направил съм това, написал съм го, не знам дали ще мога да продължа, не знам дали ще измъдря, така да се каже, нещо друго.“ Но не трябва да се подценяваме толкова. Ако е в теб, то излиза по някакъв начин, то ще избие.

Възхищавам се много на иронията. Например Иван Ланджев добре борави с нея като поет. Харесва ми също така описанието на душевната болка чрез физическата, нещо което например Димана Йорданова прави, което ми е направило впечатление. Просто различното, да не става въпрос само за емоцията като самата емоция, да се представи през картини, които малко от малко са близки до нас.

В гимназията много хора пробват различни неща, след което спират, но те звучат и много еднакво. Как отсяваш кое си заслужава да се каже? Попадала съм на много текстове, както на хора на моята възраст, така и на малко по-големи, и забелязвам неща, които дразнят читателя, и не искам да звуча по този начин. Опитвам се да се чета отстрани, като читател, а не като автор. Чета го като страничен наблюдател и редактирам. Какво те дразни? Клишетата най-вече. Кажи ми някакво клише, което си уморена да срещаш. Можеш ли да назовеш нещо? Точно конкретно не, но когато всичко е твърде буквално казано.

Когато се говори например за любовта или за свободата, като се използват имената им, ето така навсякъде. Цапа се, просто се цапа. Има много други начини, по които можеш да го изразиш, без да го назоваваш, защото иначе словото не е слово, остава си приказка. Едно нещо като го чуваш, като го четеш хиляда пъти, то се обезсмисля. 18

Кое за теб е по-съзидателно в поезията – доброто или лошото? Лошото винаги може да те научи, лошото в поезията по-скоро е описано чрез болката, чрез тъгата. Това може би е най-голямото вдъхновение, но и мотив да седнеш и да напишеш нещо. И при теб ли е така? Може да се каже, да. Какво би казала на някой много скептичен към поезията човек? Бих казала, че има какво да открие там, има какво да види за себе си, защото всяка качествена литература, независимо дали е поезия, или проза, е слово и това е огледало за всеки един от нас, всеки може да се намери там, стига да иска, стига да има очи да види.

„Все още млади“

Владислав Василев Владислав Василев е един от двамата виновници зад смелия проект Cuartz.tv, който отскоро вече е достъпен онлайн за широката публика. Заедно с режисьора Алекс Калинов и екип от отдадени съмишленици изграждат буквално от нулата първата българска платформа за стрийминг на сценични изкуства. Разпитваме го визията на Cuartz.tv, за възможностите, които предлагат новите технологии, и за бъдещето на сценичните изкуства в цифровото общество.

Владислав Василев © Алекс Донкова

Защо кварц (Cuartz.tv)? Това беше една доста спонтанна реакция в екипа. Седяхме един ден в колата с Алекс Калинов и се питахме как можем да съчетаем това, което имаме като философия, в разпознаваем и интригуващ вид. Идеята е Cuartz да бъде комбинация от culture and arts. Това седи зад самото име. Стори ни се приятно за изговаряне и останахме с него. Що за дело е? Снимаме на сцена и цифровизираме. Зад този проект не стои само чисто търговският характер на платформата. Стои идеята ни да пресъздадем в цифрова среда комуникационните достижения на сценичните изкуства. В най-общ смисъл Cuartz. tv е българска платформа за стрийминг на сценични изкуства.

Каква част от автентичността например на театралното събитие успява да се пренесе в цифрова среда? Нямаме претенцията да правим театър, театър правят самите артисти. Ние го превеждаме на цифров език. Технологиите ни дават възможност да направим един алтернативен прочит на сценичното изкуство. Разбира се, живото изпълнение носи своята енергия, която по никой начин не може да се предаде през технически посредник, но той е уникален тип преживяване, който дава по-широк достъп на публиката до сцената, осигурява поглед зад сцената и по-голяма близост. Нашата стратегия включва не само представянето на готовия продукт, но и ангажимента на авторите, които стоят зад него. Под авторите разбирайте не само актьорите и режисьорите, а целия 19

Нула32 стил и култура

екип, замесен в създаването на тези специфични разкази.

Имат ли търпение новите публики да изгледат двучасов спектакъл в Cuartz.tv?

Две години след началото на пандемията не се ли измори публиката от изкуство онлайн?

Дали ще имат търпението, не мога да отговоря, но до тях ще достигне съдържание, което е доста по-различно като визия и метод на комуникация. Имам надеждата сценичните изкуства в този формат не просто да задържат вниманието, а да спомагат изграждането на вкус в аудиторията. Не към конкретното произведение, но като отношение към сцената и посланията, които само тя може да предаде на обществото.

Като идея Cuartz.tv се зароди далеч преди пандемията, може би преди пет-шест години. Време, през което хората не просто се измориха, но и им досади това наводнение от информация и възможности. От друга страна, употребата на такива платформи вече се превърна в рефлекс за потребителите, т.е. колкото досадна, толкова и естествена част от живота ни. Инстинктивно вече търсим съдържание в този формат, било от удобство, че може да се гледа от различни места и носители, било поради начините, по които обществата ни разсъждават. Със сигурност има своите позитиви и негативи. Ние не сме иноватори, затова много държим на авторовия ангажимент към произведенията, които разпространяваме. Държим на това да разпространим идеите в спектакъла, отколкото просто да съществуваме като платформа-посредник с каталог от неща за гледане.

Нашата идея е да бъдем посредник не просто на хората, които нямат физическата възможност да посетят дадено оперно представление на терен, но изобщо да имат достъп до това меню, да имат сигурното средство в изграждането на апетит към подобно съдържание въобще. Какво можем да гледаме? Една от мисиите ни е да имаме възможно най-широк шлейф от заглавия, обхващащи както класически произведения, така и възможността нови и независими автори да представят своите проекти и визия за изкуството, с което същностно се различаваме от хегемоните в стрийминга.

Радваме се да съобщим, че Schneider Electric се присъединява към рекламните партньори на списание Нула32! Една от най-перспективните компании в региона, лидер в дигиталната трансформация и енергийните решения и най-добър работодател на България за 2022 г. ще е сред основните сътрудници на списанието през следващите 12 месеца. В новата ни съвместна рубрика в печатното издание очаквайте поредица от срещи в Умната фабрика на Schneider Electric край Пловдив, чрез които ще ви запознаем с компанията отвътре и с възможностите за кариерно развитие, които тя предлага. Ще се опитаме да разберем какво всъщност стои зад отличието „Най-добър и отговорен работодател“, както и да почерпим идеи за устойчиви решения и растеж не само в професионален, но и в личен план. В онлайн пространството Schneider Electric ще подкрепя месечния имейл бюлетин на Нула32. В случай, че все още не сте се абонирали, запишете се за изданието на сайта ни и получавайте всеки първи петък на месеца най-новите ни авторски материали и внимателно подбрани препоръки от редакторите на списанието. Life is on!

КОГАТО В КОМПАНИЯТА ИМА ТАЛАНТ, ВИНАГИ СЕ ОТКРИВА МЯСТО ЗА НЕГО В първата част от поредицата ни срещи в Умната фабрика на Schneider Electric в Пловдив разговаряме с Елица Гераджиева. Стартирала на съвсем различна позиция в отдел „Здраве и безопасност“ преди три години, днес тя е незаменима част от маркетинговата машина на компанията и отговаря за дигиталното присъствие на бранда. Разпитваме я за необичайната смяна на курса и търсим извора на заразителния ѝ ентусиазъм, желание за развитие и безстрашие пред промените.

Как се озова на сегашната си позиция? Може би при мен дойде моментът, в който професионалната отговорност до такава степен завладя ежедневието ми, че се превърна в начин на живот и извън работата. Непрестанно мислех за проектите, които ме чакат. Ако човек продължи така, изходите са два: или попадаш в капана на безразличието, или вдигаш ръка и казваш, че не можеш да продължиш в тази посока. Не защото не ми беше интересно – напротив, това бяха най-големите проекти, с които съм се занимавала, – а защото усещах потенциал другаде. А когато има потенциал и талант в компанията, винаги има решение за него, дори и да няма създадена позиция.

Новите ми отговорности в маркетинга ми се сториха страшно интересни, макар и да нямах никаква подготовка. Тогава дойде компанията с огромните си ресурси – обучение, менторство, споделен опит в екипа в международен план. Благодарение на тях успях да вляза много бързо в процесите и сега продължавам напред. За мен това е космос! Как би обобщила космоса на компанията в три думи? Може ли да са пет? Дигитална трансформация и автоматизация на енергийните услуги. Звучи корпоративно, но това е нещо, което едновременно развива индустрията, влиза в домовете ни, улеснява ежедневието и начина ни на живот.

Човек дори не може да си представи възможностите в компания като Schneider Electric. Дори в момента имаме супер вълнуващи позиции от рода на „Лидер на устойчивостта“, „Лидер на непрекъснатото подобрение“, имаме платени стажантски програми на позиции като „Кръгова икономика“ и др. В порталите за работа няма такива длъжности, но това не е нещо старо, облечено в нови дрехи, по-скоро е нещо, което не сме срещали. Когато станеш част от тази структура, цялото споделено разнообразие става част от живота ти. Друг добър пример за възможностите в компанията е историята на финансовия ни директор. Преди 8 години тя стартира в производството на фабриката като монтажник, продължава на позиция в „Логистика“, оттам в „Счетоводство и финансов контрол“, до ролята, която заема в момента. Наскоро организирахте семеен форум за кариерна ориентация, посветен на професиите на бъдещето. Какви са впечатленията ти от него, как протече?

Едно от най-активните събития, на които съм присъствала, на тема кариерна ориентация на млади хора, на това как родителите могат да помогнат по пътя. Срещнахме огромен интерес и имаме страхотни планове как да продължим това в поредица, но може би още е рано да издавам. Schneider Electric е супер динамична и може би най-модерната компания в региона, но отговаря ли Пловдив на очакванията и на това бурно развитие? За мен компанията и градът са като един шоурум. Ние сме демонстрационен център и като призната Умна фабрика посрещаме клиенти, партньори и посетители от цял свят, защото, независимо, че работят в Пловдив, колегите ми управляват процеси на глобално ниво. Като културна столица, Пловдив приветства много хора, които идват и има какво да видят. Същото е и в компанията. Неслучайно, когато имаме гости, задължително се разхождаме из града. Това е част от нашия тур. Стартираме от Умната фабрика и продължаваме из местата, които обичаме. Този тип преживяване за нас е изключително важен.

Георги Божилов, „Джаз в синьо“, м.б., платно, фрагмент, Галерия „L’UNION“

откриване на броя визия

„Свежестта на погледа“

СВЕЖЕСТТА НА ПОГЛЕДА „Пловдивските художници още на млади години са имали очите да видят къде се намират и върху какво стъпват, за да могат да създадат себе си в пластовете култура. Това може да стане на първо място благодарение на едно непогрешимо чувство за съвременния момент, а това чувство никога не е деляло художниците между „тук“ и „там“. Разговор на Нула32 с проф. д-р Галина Лардева

проф. д-р Галина Лардева © Петър Петров

„Град на художници“ е първата тема на Нула32, която замислихме като поредица. Правилно ли е обаче да разделяме разказа на части във времето? И по-конкретно: да започнем втората от 1960-те? Времевата рамка е условна. Това са процеси с причинно-следствени връзки. Цялата история на изкуството е нишка, която следва логически път. Промените в този период са свързани с политическата доктрина в България, с т.нар. Априлски пленум на Българската комунистическа партия от 1956-а, след който се наблюдава различно отношение към визуалния образ, към изкуствата въобще. Неслучайно 1960-те са време, в което се

появяват големи имена, експерименти, алтернативни места и в театъра, и в киното, и в изобразителното изкуство. Разликата спрямо предишния период е фундаментална и е свързана с типа комуникативност на художественото произведение. До 1956-а процесът на създаване на изкуство се схваща буквално и безпрекословно като административно-организационна дейност, която трябва да даде конкретни резултати. Резултати, които на свой ред са много различни от предходния период през 1930-40-те. След 1956-а променените условия правят възможна появата на едно младо поколение художници, които условно са влезли в историята на българското изкуство като „пловдивската школа“. 25

Христо Стефанов, „Вечеря в Стария град“, Община Пловдив

Нула32 стил и култура

Кои са художниците, към които най-често се обръщаме с това название? Аз в никакъв случай не съм привърженик на подобни етикети. Това са художници, почти връстници, учили по едно и също време в Академията, повечето от тях са студенти на големия художник проф. Георги Богданов, завършил стенопис в Германия и основавал у нас това, което дълги години се наричаше „декоративно-монументално“ изкуство. Това е нещо интересно: тези художници идват от стенописа, а не от кавалетната живопис. Георги Божилов, Димитър Киров, Йоан Левиев, Христо Стефанов, впоследствие към тях се присъединява Енчо Пиронков. Да не забравяме, че в Пловдив работят и други великолепни художници, 26

например Колю Витковски (дългогодишен директор на пловдивската художествена галерия) не принадлежи на тази „група“, но независимо от това присъства много активно по същото време в художественото поле. Какво друго ги обединява? Знакова е Младежката изложба през 1961а, на която художниците се появяват по-ударно като поколение. Така този процес започва да се развива цялостно, а не като спорадична проява. Отличава ги опитът за завръщане към постиженията на българското изкуство от 1930-те и 1940-те, създаването на пряк контакт с авторите от предното поколение, които до края на 1950-те години са низ-

„Свежестта на погледа“

Йоан Левиев, „Из Стария град“ 1982, смесена техника, Галерия Джуркови

Георги Божилов, „Портрет на Начо“ 1973, м.б.пл., Галерия Червеното пони

Нула32 стил и култура

вергнати и живеят в забрава. А по това време все още и независимо от всичко работят много активно Вера Лукова, Вера Недкова, Иван Ненов, Стоян Сотиров и много други автори, в които младите художници от 1960-те откриват своите учители, и вдъхновители. В голяма степен те продължават техните възгледи за пластицизма на изразните средства, като подчертават не сюжетността, не посланието, не плакатния код на визуалния образ, а чисто пластическите изразни средства – особеностите на композицията, колорита, текстурата, стилизацията на формата, пространственото третиране на сюжета (ако има такъв). Важен аспект на 60-те на 20. век е определеният стремеж към извеждане, напускане на границите на фигуративното и стигане до едно абстрактно мислене, което за българското изкуство е новост. 28

Процесът е позакъснял, но художниците, за които говорим, разграждат изобразителността до степен на абстрактност и поставят на преден план тази друга философия за образа. Това прави Георги Божилов например с неговите голямоформатни композиции, с ползването на колажа като техника също така. Това прави и Иван Кирков. Работила съм с Георги Божилов в Националните есенни изложби през 2000 г., последната му изложба, в която работеше под въздействието на музиката на неговия приятел Иван Спасов. По това време се случваха значими неща и в музиката, и в театъра, изобщо в интелектуалния елит, в който тези хора присъстват. Те бяха общност, познаваха се, работиха заедно, обменяха идеи.

„Свежестта на погледа“

Общност, логизирана.

която

днес

мито-

Да, още приживе. Умееха да го правят добре. Цитирани и споменавани многократно, има ли нещо, което остана неказано за тях? Добре е да се каже, че през 70-те и 80-те тези автори правят и много монументални неща – стенопис, мозайки, сграфито и т.н. Тези работи се създават вследствие на държавна политика с намерение извеждането на визуален образ на съвремието в публичното пространство. Това дава на художниците не само финансова, но и имиджова обезпеченост. В допълнение на това се явява ролята на Атанас Кръстев в осигуряването на добър творчески климат в Стария град с възможност за живот и работни ателиета.

Художниците от групата имаха самочувствието и усещането за своята значимост, след като още от младостта си са срещали уважение и харесване. Може да се каже, че това е другото лице на идеологическия похлупак, което със сигурност също подлага на изпитание съпротивителните способности на художниците. Можеха ли тези процеси, тази нова енергия в живописта да се случи другаде? „Град на художници“ е клишето за Пловдив, което обаче е различно от „художниците на града“. Защо притежанието е с обратен знак? Това наистина е парадокс. Ето за нас, като хора на 21. век, тези клишета са дразнещи. Парадокс е, защото, когато сме водили разговори с Георги Божилов, той не говореше за своето поколение или за българската живопис, какво остава за пловдивската. Не се идентифицираше с

школа или с град, с пловдивското. Вълнуваше се от Сезан, от Тапиес, от редица други световни художници. Това, което Пловдив е успял да създаде като атмосфера за художниците, за театралите, за литераторите по това време, е вероятно присъствието в отстояние от мястото, в което се създават и решават идеологически правилните неща – едновременно извън центъра, но в близост до него. В същото време Пловдив е артистично място с много традиция, красота, история. По-късно в края на 80-те в града се появи група РЪБ – един следващ кръг от млади хора, които създават нещо интересно като поколение въз основа на вече наличната традиция. Въз основа на тези пластове и традиции Пловдив е място с интензивно протичащи процеси, място на импулси и вдъхновения. За хората с чувствителност усещането за подобна интензивност е особено жизненоважна. Неслучайно в произведенията на художниците тук често присъства чувство за всеприсъствие на мястото. Например Йоан Левиев събира в своето известно платно „Главната улица“ (1979) различни типажи от Пловдив редом до образи от произведения на Леонардо да Винчи, Ботичели, Модиляни. Говорихме за това, че тези художници се митологизират приживе, но с това допринасят и за митологизирането на Пловдив с творчеството си. Процесите се преплитат. И в преплитането се събират поколения, времена, други места. По калканите на къщите в Стария град може да видим сграфитата на Димитър Киров и Георги Божилов: с образа на Орфей, с образа на Захари Зограф, с образа на Христо Г. Данов, с образа на пианиста Георги Кънев. Това се вижда отвън, но отвътре? С изключение на един тесен кръг, много хора могат кажат какво има във виенските или лондонски музеи, но не знаят какво има тук, в галериите, които подминават всеки ден. Защо се случва така? 29

Нула32 стил и култура

„Свежестта на погледа“

Йоан Левиев „Главната улица“, 1979, м.б. на пл. ГХГ-Пловдив

Нула32 стил и култура

Колю Витковски, „Пейзаж“, Галерия Филипополис

Наблюдавам този процес и ме вълнува. Свързан е с нагласата, която се наложи много здраво в последните 30 години – идеята, че не тук, а някъде другаде се случва животът. Разбира се, това не е уникално усещане. Описва го Чехов: „А сега в Москва…“. Само че ако до края на 19. век от това усещане са създадени мимозни, но красиви цветя, днес – на първо място заради съвсем прагматичните разширени възможности за придвижване, то води до обща загуба на всякакъв интерес. Глобализацията вторично изолира човека в ролята на зрител, който очаква някой да го транспортира до мястото, където се случва животът, да му увеличи фокуса на това случване, за да види детайлите, да му разкаже случването подобно на филмите в научнопопулярните телевизии.

Изобщо в крайна сметка да го забавлява. За да се поддържа жив „погледът отвътре“, трябва да се пазят неговите самостоятелни ходове. Защото всяко индивидуално съзнание самò достига до истинския живот на детайлите – независимо дали на калдъръма в Стария град, или на плаващите кейове в Лаго д’ Изео. Затова подчертах, че пловдивските художници още на млади години са имали очите да видят къде се намират и върху какво стъпват, за да могат да създадат себе си в пластовете култура. Това може да стане на първо място благодарение на едно непогрешимо чувство за съвременния момент, а това чувство никога не е деляло художниците между „тук“ и „там“.

„Свежестта на погледа“

Трябва да се подчертае и това, че днешната криза на виждането, кризата на откриването чрез виждане е не само творчески проблем, тя е и проблем на преподаването на изкуство. Впрочем в Пловдив в момента има редица частни музейни експозиции – „Джуркови“, „Димитър Георгиев“, „Филипополис“, които представляват абсолютен учебник за българското изкуство – с изключително ценни и представителни неща, експонирани прекрасно. Отделно от това в Стария град има постоянна експозиция на Цанко Лавренов, на Димитър Киров, на Златю Бояджиев, на Слона… Затова мисля, че има какво да се види, проблемът е в свежестта на погледа.

Ако Йоан Левиев е наистина монументален дори в кавалетните си неща, Слона беше лиричен, съзерцателен и в същото време мощен и интелектуален като присъствие. Димитър Киров беше експресивен и ярък. Индивидуалностите са различни. Може да се каже, че те са едно силно поколение. Можем да обобщим, че пловдивските художници от това поколение са школа, която обединява силни индивидуални пластически търсения и възгледи и със своето присъствие влияят съзнателно на процесите след тях. |32

Какъв е образът на града в картините на младите художници от 1960-те? Пловдив присъства в тяхното творчество през цялото време. Той е във всеки детайл, в цялостната атмосфера. За разлика от Златю Бояджиев и Цанко Лавренов, в чиито произведения градът присъства буквално, младите художници от 1960-те разширяват жанровия диапазон и създават фигурални композиции, които стигат до абстрактното. А градът е именно машина, която произвежда абстрактност. Но освен като лаборатория за създаване на абстрактност Пловдив присъства в разпознаваеми образи и портрети, в орнамента на парапета, интегриран в живописни или монументални произведения, в образа на някоя пловдивска кокона, която ще се появи изневиделица. В този план вече и чисто жанровото пейзажно внимание към града придобива различните измерения на индивидуалната чувствителност. Имат общи теми, общо време, в което творят, познават се и влияят нататък. Какво тогава липсва, за да се наречем категорично това поколение „школа“? 33

Нула32 стил и култура

ОГЛЕДАЛОТО НА КАРТИНАТА Истина, интимност и изящество съпровождат цялото творчество на художника, чийто стремеж е да надникне отвъд видимото, да изрази неуловимото, да опише същността на нещата, да покаже „човека отвътре навън“. от Камелия Гарева

Годината е 1935-а. Светът се забързва, теглен все по-напред от неумолимия ход на технологичния прогрес. Падат границите, наложени от времето и разстоянието, троновете на монархиите се тресат под шума на невиждани революции. Голямата депресия е в разгара си, а утвърдените норми в изкуството и философията се разпадат. Кубизмът, експресионизмът, абстракционизмът, дадаизмът и всякакви други „-изми“ отдавна властват в света на изкуството. В САЩ вече се продава бира в кенче, както и първото „Монополи“. Сталин пуска московското метро, кучето Хачико умира, а на бял свят идват Кен Киси, кралят на рокендрола Елвис, любимецът на американското кино Уди Алън и неповторимият Ален Делон. В началото на лятото, в „най-орисания“, както той го нарича, 13 юни, на бял свят идва и Георги Божилов-Слона. Георги Божилов се ражда в прословутия пловдивски Каршияк в семейството на Мария и Йордан Божилови. Баща му умира, когато е малък, и той израства с майка си и брат си Янко близо до Античния театър. През 1953 г. завършва пловдивската мъжка гимназия „Димитър Благоев“, сега Хуманитарната гимназия, където в ателието на скулптора Иван Топалов се създават и оформят първите представи на художника за живота и из34

куството – вечни спътници на твореца. Там той се среща и с актьора и режисьор Иван Андонов, с Енчо Пиронков и с Христо Явашев-Кристо, който по ирония на съдбата също е роден на 13 юни 1935 г., но на повече от 100 км североизточно, в сгушеното в прохладната прегръдка на Балкана Габрово. Георги Божилов завършва гимназията, без да се дипломира, но по онова време е възможно младите таланти да се запишат във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ без диплома. Така младият художник започва да следва „Декоративно-монументална живопис“ при проф. Георги Богданов, който прозорливо забелязва, че Георги Божилов има усета на живописец и най-вероятно ще се насочи към тази сфера. По това време Желязната завеса е вече спусната и светът е разделен на две. През 50-те и 60-те години на ХХ в. американските авангардни художници се надпреварват с утвърдената Парижка школа, дала началото на много от най-напредничавите течения в изобразителното изкуство. В галериите и музеите от двете страни на Атлантическия океан властват Марк Ратко, Ив Клайн, Робърт Раушенбърг, Джаксън Полък, а „декадентското“ влияние на абстрактния експре-

„Огледалото на картината“

Георги Божилов, „Интериор“ 80-те год., м.б.пл., Галерия Джуркови

сионизъм, лиричната абстракция, формализма е остро отхвърляно и в пряка борба със социалистическия реализъм на Изтока. На фона на тези политически събития и сянката им върху изкуствата Георги Божилов, заедно с още няколко млади български творци, участва през 1959 г. в Първото международно младежко биенале в Париж. Насред шеметната вихрушка от стилове, Божилов, който тогава е едва 26-годишен, участва с две свои платна – „Градски пейзаж“ и „Стачка на пловдивските тютюноработници“. Въпреки че не е допуснат да присъства на биеналето в Париж, младият художник привлича вниманието на френската критика, която макар и с поглед насочен към новите формати в изкуството, лаконично отбелязва във вестник Arts „неподправената истина, интимността и изяществото“, които категорично свидетелстват за таланта

на Георги Божилов въпреки баналния сюжет на творбите. Именно истина, интимност и изящество съпровождат цялото творчество на художника, чийто стремеж е да надникне отвъд видимото, да изрази неуловимото, да опише същността на нещата, да покаже „човека отвътре навън“. За ранното творчество на Георги Божилов са типични градските пейзажи, в които стилизирано се извисяват индустриални сгради и гъмжащи от коли булеварди, платна, от които мълчаливо надничат еркерите на възрожденските къщи в Пловдив и Търново или минорно сините созополски лодки. През 60-те на 20. век в българската живопис се забелязва определено развитие. Младите художници правят първите 35

Георги Божилов, „Композиция“ м.б.пл., Галерия Джуркови

Нула32 стил и култура

си стъпки към един по-нов и съвременен прочит на социалистическия реализъм, а гамата от художествени теми се разширява. От 1960 г. Георги Божилов участва в Окръжните изложби на художниците и в Общите художествени изложби, а през следващата година става член на Съюза на българските художници. Въпреки смекчаването на художествените норми, през 1963 г. Георги Божилов не участва в Общата художествена изложба, защото творбите му са сметнати за „упадъчни“, а произведенията на други художници през следващите изложби са остро критикувани. Първата самостоятелна изложба на Георги Божилов се провежда нелегитимно и с помощта на Атанас Кръстев, известен в артистичните кръгове в Пловдив по онова време като Начо Културата. На 36

17 декември 1967 г. в двора на къщата на Начо Културата в Стария град Георги Божилов показва 33 акварела. Първата си официална самостоятелна изложба художникът организира през 1969 г. в родния си Пловдив, следвана от многобройни изложби в София, Варна, Париж. Наред с градските пейзажи, натюрмортите и интериорите също са често срещани в творчеството на художника от 60-те и 70-те години. В платната „Двор на къща Жанет в Стария Град“ (1965), „Мансарда“ (1970) и „Синьото канапе“ от началото на 70-те художникът надниква в света на човека през призмата на личното пространство – там, където външното остава зад затворените врати. Макар и да не работи основно в сферата на портрета, през този период

„Огледалото на картината“

Георги Божилов създава няколко чудесни платна на едни от най-знаковите имена както в пловдивските, така и в националните артистични среди. Сред картините се нареждат два портрета на Начо Културата, създадени през 1964 г. и 1973 г., портрет на режисьора Крикор Азарян (1969), портрет на Катя Паскалева (1971)

и портрет на Рафаел Михайлов (1976). Платната действат като сложна система от огледала. Те са затвореното пространство на диалога между художника и модела и в тях зрителят вижда колкото единия, толкова и другия. В средата на 70-те Георги Божилов се завръща към специалността, която

Георги Божилов, „Портрет на Катя Паскалева“ м.б., платно, ГХГ-Пловдив

Георги Божилов, „Плашилото“ 1986, м.б.пл., Галерия Червеното пони

Нула32 стил и култура

изучава във Висшия институт за изобразителни изкуства, и създава няколко монументални произведения по поръчка на държавата. Когато с устремена крачка бързаме по калдаръма на Стария град, една след друга ни посрещат творбите, превърнали се в неразделна част от градския пейзаж на Пловдив. Сграфитото, изобразяващо Христо Г. Данов, и това, озаглавено „Прослава на славянските просветители“, са едни от примерите за монументалното изкуство на Божилов в Пловдив, а във Велинград се намира още едно от произведенията на художника 38

с тази техника. Заедно с Йоан Левиев и Христо Стефанов, Георги Божилов създава фреската Вазов и неговите произведения, която се намира в Народна библиотека „Иван Вазов“. През следващите две десетилетия е налице резултатът от усилията на поколението художници, част от което е и Георги Божилов. Извършили една тиха революция в българското изобразително изкуство, те преодоляват жанровите характеристики. В стиловото многообразие от този период, Георги Божилов ясно и неотменно следва пътя на своите твор-

„Огледалото на картината“

чески търсения и верен на целта си да изобрази вътрешния свят на човека, той създава още няколко портрета на свои близки. Сред тях са портретите от началото на 80-те на художниците Илияна Камбурова и Димитър Киров, портрет на Борис Димовски, още едни портрет на Начо Културата, както и абстрактния портрет на Катя Паскалева от 1985 г. Постепенно работите на Георги Божилов придобиват по-абстрактни измерения. Небезразличен към политическите събития, художникът създава няколко серии платна, озаглавени „Идол“, „Композиция“, „Земя“. През тези години Божилов свързва модерното и античното, технологичното и архетипното и така създава образа на съвременната душевност. Освен маслените платна, Георги Божилов твори и в акварелната и колажната техника. Не можем да говорим за Георги Божилов, без да споменем джаза. Изчезването на правилата в изобразителното изкуство през 20 в. е съпроводено от ефирната лекота, леката джазова стъпка и волната импровизация на жанра, дал музикален образ на този век на промени. За влечението на Георги Божилов към тази музика свидетелстват не само картините, озаглавени „Джаз“ (1985) и „Музика в синьо“ (1999), както и от серията „Музика“, но и цялостното чувство за стремеж към свобода, което творчеството му носи. А свободолюбивият художник посреща с голяма радост политическите промени от края на 80-те и вече върви по творческия си път някак по-леко и с надежда, че човекът ще се промени към по-добро. 30 май 2001 г. е последният ден на Георги Божилов сред нас. Малко след като се завръща от пътуване до Швейцария, художникът пътува към изложба в Царево, заедно с Атанас Атанасов, Цанко Попов и Свилен Блажев, когато около 16:30 на 29 май са блъснати от неправилно изпреварваща кола. Останалите пасажери са с леки наранявания, но Георги Божилов почива

малко след полунощ в бургаска болница, точно две седмици, преди да навърши 66 години, а на статива му в Пловдив го чака недовършено платно. Имал е още какво да каже. Може би съдбата е жестока. Може би има някакъв план, невидим за нас. А може би всичко свършва без някакъв велик замисъл, малка част, от който сме всички ние. Това, което е сигурно, е, че под повърхността се крие много, но то се разкрива само пред тези, които имат очи да го видят. Говори се, че прякорът му „Слона“ идва от тихата му, търпелива природа, вродената мъдрост и пословичната мълчаливост. Други твърдят, че прозвището му е дадено още през детските години, тъй като това било любимото му животно. Във всеки случай веднъж Георги Божилов казва „Моята работа е да рисувам, не да говоря“, а и защо му е да говори, когато изразява това, което не можем да затворим между главната буква и точката, с езика на цвета и формата. Живописта му не е лесна или първосигнална. Тя те приканва да останеш, да се вгледаш, да потърсиш скритото. Стоим пред огледалото на картината, а от другата страна тихо и мъдро, с лека иронична усмивка ни гледа Георги Божилов. |32 Библиография Аврамов, Димитър. Живописта на Георги Божилов в контекста на западноевропейския модернизъм. Албум, София, 2003. Данева, Анжела. Георги Божилов-Слона. Национален дарителски фонд „13 века България“, София, 2013. Данева, Анжела. Георги Божилов-Слона Портрети на духа. Арс Милениум МММ, София, 2012. Станев, Стефан. Под знака на седемте тепета. Спомени, портрети. Stovi, Пловдив, 2011.

Нула32 стил и култура

ПОРТРЕТ НА ДВАМА, КОИТО СА ЕДИН В самия копнеж по изкуството сякаш Русалия и Димитър Кирови увековечават любовта си. Не бих използвала тази толкова тежка дума „увековечават“, ако не вярвах силно, че любовта в изкуството има странната способност да не умира като човеците и телата им. Тя се носи свободно и постоянно се възражда. от Катерина Георгиева

Всеки нов текст започвам с особено чувство за тревожност. То е като мига, преди да скочиш някъде, в нещо, секундата, преди да се пуснеш с въже над язовир, да се плъзнеш по стръмното, онова кратко оставащо време между теб и изпитанието. Тъмното, в което чуваш дихание от някого другиго. И с този ще е така. Още по-осезаемо и уплашено, защото да пишеш за музи може да е свързано с разпускането на някаква много прастара магия от оковите ѝ. Магия, която претършува всичките ненамерени слова и ги превръща в благородна шега, тих разказ или сподавена лирика. Такова е усещането, което носи първата среща с Русалия Кирова – усещане за свят, който сякаш си живял, но някъде другаде, някога друг път. Откакто се занимавам с театрални архиви, се виждам носеща се из просторите на романтичното минало, с бижута и аромат на аристократка, но бохем, пиеща в малка чашка някакво староградско кафе, прелистваща френските поети, вярна единствено на собствените си женски 40

въздишки. И ето че тя съм аз в един мой измислен живот, който често си фантазирам и изживявам като момиченце в детска игра. Носи слънчеви очила, огромни с някакъв средиземноморски цвят, „от някъде в чужбина“, отвръща на моето първично „много яки очила“ („яки“ сигурно не е подходящо за дама като Русалия Кирова, но липсата на претенция в присъствието ѝ отприщва в мен спокойствие и добро настроение). Срещаме се двора на Стамболовата къща, където днес се намира постоянната експозиция на Димитър Киров. Мъжът, чиято муза е само една, за разлика от Пикасо, Дали, Ривера. Тя посреща всеки нов човек с усмивка и го подканя да разгледа картините. Няколко души снимат само къщата и си тръгват. „Нямат възможност хората“, помрачавам се за кратко, после забравям, знаейки, че нищо наистина не може да те спре, ако искаш да си платиш билет от 6.00 лв. за изложба. Освен ако не си наистина съвсем закъсал.

„Портрет на двама, които са един“

Русалия Кирова © Катерина Георгиева

И така, събота в Пловдив е пролет, печем се срещу слънцето и току се смеем за нещо. Усещам, че почти никакви конкретни въпроси не съм измислила и така се чувствам много добре. Искам просто за малко да постоя така, защото от нея разбирам без много думи толкова за Димитър Киров, колкото не бих разбрала и от най-добрия изкуствовед. Това безвремие на срещата изглежда опияняващо, разглеждам палтото ѝ, изглежда дебело и ретро, като палто, което е носила баба ми, когато е била романтична (и жива). Харесвам шапките, нейната е артистична, споделям ѝ го, пак се смеем. И тогава някак неусетно се предавам. Разбирам, че срещата няма да е интервю или разказ за художника, чиято муза тя е била цели 45 години, а ще е един бавен, топъл и уютен обяд извън клопката на времето. И в него се потапям в откъслечните пътешествия, вдишвайки аромата на Истанбул, Париж, Тайланд, Япония, движейки се на пръсти между различните континенти, в които муза и художник съединяват

пътищата си, вкусовете от новото, неусетеното, недокоснатото, непознатото, любовта към скритите пейзажи на живота и света, в който се крият толкова много ненарисувани и недовършени картини. И не са ли именно те най-красиви? В самия копнеж по изкуството сякаш Русалия и Димитър Кирови увековечават любовта си. Не бих използвала тази толкова тежка дума „увековечават“, ако не вярвах силно, че любовта в изкуството има странната способност да не умира като човеците и телата им. Тя се носи свободно и постоянно се възражда. Над покриви, раздумки, вдишвания, издишвания, прозявки, прозорци, градини, тезгяхи, омрази, красоти, пиянства, безсъния и тъги. „Особено винаги ме е занимавала тази идея, че в изкуството няма смърт. Чрез него ние можем да се спасим.“ Русалия е балерина почти през целия си професионален път, до момента, в който не я улучва куршум посред бял ден и това впоследствие не поражда здравословен физически проблем, който обаче не я сломява и 41

Нула32 стил и култура

Димитър Киров, „Миниатура“, м.б., фазер, Галерия Джуркови

тя започва усилено да се занимава с хореография и танцова режисура. Нищо не я спира да бъде близо до балета, въпреки че още от малка е искала да свири на цигулка. После между балета и музиката среща Димитър Киров. Любима сцена ми е разговорът между него и майка ѝ, докато тя е в Москва на обучение. Майката пита дали има работа, заплата, дом и какво ще яде дъщеря ѝ. На всичко художникът отговаря със звънкото „не“, а на последното мълчи. И в това мълчание отново се побрали всичките излишни въпроси на земята и сякаш завинаги стихнали. Той трябвало да живее със своята „единствена муза“. Искам да я питам за „единствената муза“, но нещо в мен не намира правилната формулировка на въпроса. Какъв въпрос е това? Банален, изтъркан, смешен, необходим ли е и защо? Музата е тук, пред мен, и сякаш разбирам, без да ми казва, че

тази титла се носи с женственост, но и много сила, с вдъхновение, но и търпение, с абсолютно и достойно отдаване и доверие. Само тогава тая магия се случва и надживява всичко друго. Спането сред бои, пътуването, отсъствията, болестите, но и споделеността – всичко това е една сплав от избори, които изглеждат съдбовни, древни и неоспорими. И сега, вглеждайки се в спокойното и благородно лице на Русалия в картините на Димитър Киров, които надничат и от картини с други заглавия, уж с други вдъхновения и извори, разбирам, че това лице е давало на художника пристан. Именно пристан, където да седне, да отдъхне от вечния бохемски живот, да се приюти, да задреме като котарак на селски покрив, знаейки, че до него е неговата добра стопанка, която няма да го остави незавит, гладен и самотен. Защото вдъхновението не е

„Портрет на двама, които са един“

Димитър Киров, „Пловдив“, м.б.пл., Галерия Джуркови

само животворна сила и стихия, то е и онзи миг на съзерцание, в който можеш за малко да спреш и да се върнеш в забравените си светове. Разгледайте отново експозцията в Стария град и вижте скритите лица – те винаги са сякаш на Русалия и гледат с онзи поглед, който успокоява, приземява, но и ти подава ръка за разходка по небесата, из незнайни хоризонти, през планини и хълмове, подканя те да пътуваш и да откриваш. Музата, която събужда и приспива едновременно.

„Как живеят мъж и жена цели 45 години заедно?“ – питам наивно, развълнувана наивно от темите и на моя живот. „Ние всеки ден сме различни. Така ме виждаше Димитър Киров.“ Приемам го като най-добрия отговор и продължавам да разпитвам за срещите му с Дали, Марсел Марсо, чието писмо лежи нейде в къщата им в Стария град, за условията да си художник тогава в България, Академията, приятелите, Слона като 43

Нула32 стил и култура

един от най-верните, общия споделен живот с всички артисти по това време, театрали, музиканти, танцьори, въздишка след въздишка, обедите в театъра с Катя Паскалева, Любен Гройс, Коко Азарян, взаимното ходене по премиери и изложби и тази топла, топла дума „приятели“. „Всички бяхме заедно“. Споделям ѝ, че не го чувам за първи път, че много драматични и куклени артисти са ми разказвали за Млечния бар, поздрава към Златю Бояджиев, общото горене в изкуството и влагам цялото си старание да прикрия обичайната си носталгия и помрънкване, че сега не е така. Сега е различно. Какво ли е сега? Денят си вали, не дъждовно, а слънчево. Пием кафе в малки очарователни чашки (чувствам се почти като във фантазиите си) и пътуваме във времето. От време на време тя се опитва да си намери място, на което главата й да е на сянка, а краката на слънце. Смеем се на тази така трудно осъществима хореография и смехът ни се носи във въздуха като някакъв странен поздрав към всички художници. Като смеха на музата, която изкарва твореца от човешкия му бит и рутина и го тласка към опасностите. Този смях, хубавият женски смях, който се излива от самите недра на земното кълбо и се извисява над всичко, устремен към небесата и отвъд тях. Смехът като онова възможно изричане на всичко важно, всичко специално и съкровено, без да си обелил думичка.

В този смях открих другата Русалия – тази, с която бих скитосвала по изложби, премиери, концерти, бих си шушукала с нея невъзпитано на някой коктейл за облеклото на някоя оперна кокона, бих хапвала кюфтета в сянката на някой малък град, бих обменяла мисли за поети, бих просто пила глътките си кафе като с непознат, но близък човек, който се смее заедно с теб. 44

Тогава времето напредва, тя ми предлага да ме заведе до къщата, където е и ателието на Димитър Киров. Отгоре на външната врата има мозайка с двамата. Извисени нагоре. Оставили лицата си едно до друго, успокоени, ведри и смирени. И сякаш всички други творения изчезват. Големите платна, световните изложби, шумните галерии, комплиментите, статиите, думите, приветствията, отличията, продажбите, наградите, трудностите. Всичко изчезва, за да остане само той – портретът на двама, които са един. |32

„Безкрайният разговор на (с) Енчо Пиронков“

БЕЗКРАЙНИЯТ РАЗГОВОР НА (С) ЕНЧО ПИРОНКОВ Тази мащабност и всевъзможност на изображенията при Енчо Пиронков създава у зрителя странна комбинация от уют и несигурност, който прави създаденото от Пиронков вечно актуално, следващо изначалните търсения на тленното и душевното. от Илия Димитров Постоянна експозиция „Енчо Пиронков“ © Илия Дими-

Ежедневието предполага един безкраен низ от срещи с различни житейски, емоционални и духовни ситуации. Обикновено човек продължава да живее, защото избира (или поне му се иска) да среща тези неща в някаква последователност – по един разговор на ден, една прегръдка утре, разходка другата седмица. Приемаме всяка крайност за самобичуване, но едновременно с това знаем, че само много извънредните хора успяват да балансират крайности. Попадането в художествения свят на Енчо Пиронков обаче се случва рязко и без план. Цветовете и образите започват да жонглират с теб още от първата страница в албума или първа-

та картина в галерията. Лица и форми се оглеждат в очите ти и по всичко личи, че имат да ти кажат някаква голяма тайна – за други светове, за нещо отдавна забравено, за бездната. Почти всеки, който дръзва да говори за творчеството на Енчо Пиронков, трудно успява да се измъкне от думи като „мистика“, „ритуал“, „заклинание“ дори. И може би с основание. Дори неподготвен възприемател като мен веднага вижда, че много естествено авторът създава образи извън битовата предвидимост, надмогнали човешкото или пък още недостигнали го. Образи в крайност – поня45

Нула32 стил и култура

кога разхождащи се на кея в пролетен ден, друг път – прегърнали мрака на несъответствието си. Тази мащабност и всевъзможност на изображенията при Енчо Пиронков създават у зрителя странна комбинация от уют и несигурност, който прави създаденото от Пиронков вечно актуално, следващо изначалните търсения на тленното и душевното. „Тази галерия не е за пловдивчани, тя е за техните деца и внуци – споделя Енчо Пиронков в едно от малкото си телевизионни интервюта относно постоянната си експозиция в Стария Пловдив и добавя – да знаят, че и такъв художник е имало, и такива светове са създавани“.

Постоянна експозиция „Енчо Пиронков“ © Илия Дими-

Енчо Пиронков е неделима част от така наречената „пловдивска петорка“. И докато в първата част на този дълъг брой, се спряхме на предишното поколение художници, то в този сякаш няма необходимост от подробна биографичност на героите ни. Докато, за да разкажем световете на Златю Бояджиев, Бараците и

компания, трудно бихме минали без техните житейски съдби, повратностите на животите им, детството, спомените, то при авторите от 1960-те и 1970-те, като че ли можем да пристъпим „голи“. Модернистичните експресивни въздействия могат да ни отвеят от паважа, върху който си мислим че сме стъпили, и да ни усъмнят в привидните контури на всичко около нас и вътре в нас. Енчо Пиронков винаги е акцентирал изключително много на личния разговор с картините, дори нещо повече – на вечно обновяващото им се значение, на новия и новия привнесен смисъл, който следващите хора тепърва ще създават – „Защо е направена и защо е такава? Какво е нейното послание? Трябва да дойдат други умове, които да ги тълкуват по свой начин. Изкуството не зависи от настроението, това е един духовен процес, защото духовността е необяснима и днес.“ Енчо Пиронков е сред най-продуктивните български художници. Близките му

„Безкрайният разговор на (с) Енчо Пиронков“

споделят, че в определени периоди е рисувал по картина на ден. Необятни и безкрайни са местата, където може да срещнем негови произведения. А те винаги впечатляват с мащабите от теми, с които са способни да работят. Затова и обобщенията при разговора с и за художествения свят на Пиронков са така хлъзгави. Набелязването на странстващи мотиви и образи като жената, разговорът, лодките, рибата, бика, коня и др. определя един широк ход на мистична образност, която обаче не е задължително да е натоварена с всичките значения, които тълкувателите биха приписали. Понякога са просто „видения“, които отиват на фрагмента от душевност и цветове. Заради различни подобни особености в магичния свят на Енчо Пиронков, избрах четири картини, които може да видите в постоянната експозиция в Стария град. Носталгия Едно от платната, които те посрещат на първия етаж в изложбената зала. Множество почти слети лица се взират в теб, спокойни и неопределени очи те гледат тихо. Изглеждат като проявления на самия теб някъде из миналото, наслагвали се върху едно тяло, върху едно съзнание, различни и винаги същите. Малко изкривени, понякога тъмни, понякога по-светли, различни. Разпадащи се в цветове. Дават ти възможност да се огледаш в някоя от старите си версии, напомнят ти, че ги носиш в теб, че дори да вярваш, че си различен – не си. Пролет Пролетта на Енчо Пиронков е зелена и жива. Напомня за обновление, раждане, ново начало. Но и за болестност, за обреченост. Точно до зеленото, без предупреждение Енчо Пиронков контрастира с черно. Напомня за бездната, за пролетта, която е дошла на гърба на много тъмнина, за цикличност и прераждане.

Жена с риба Два от най-често срещаните тематични образа при Енчо Пиронков си взаимодействат в една космогонична картина, която напомня митологичен разказ за сътворението от много далечен народ, или нещо подобно. Жената в картините на Пиронков често пуши, дори да е поставена в драматична и динамична атмосфера. Излъчва абсурдно спокойствие и знание за настройката на света. Често е по-мащабна от всичко около нея, от целия заобикалящ я свят, който дори може да побере в цигарения си дим. И от него ще роди света отново. (Във водата.) Стълпотворение Серия от картини, в които познатите ни образи (жена, бик) са струпани едни върху други в съзнателен опит да достигнат някакво възвишение, да презреят собствената си тленност и да се вградят в нещо по-високо, по-висше. И може би жертвани в името на същото. В друго платно като „Вселена“ наслагването на женски тела е кръгово, а не вертикално. Там повторяемостта е жизнен цикъл, в който неволно участваме, а нагоре може би няма нищо.

Разбира се, подобни фрагменти са само много блед отрязък и непретенциозно тълкуване на една художествена действителност, която освен че изиграва невъобразима роля в своето време като разбутва фасадата на изкуството, вратата на живописта към вечните смисли, към никога пълното разбиране, към безкрайните значения. Енчо Пиронков е явление в живописта, което в голямата история и в дългия низ от време, не само ще напомня „че и такива светове е имало“, но ще казва, че тези светове още са тук, а ние не сме се разбрали напълно с тях.|32 47

Нула32 стил и култура

НЕОБХОДИМИЯТ ИВАН КИРКОВ Защото не го разбира, Партията избира да не го вижда. Ала виждането на Иван Кирков работи по различен начин: той вижда само каквото му трябва, или иначе казано – каквото другите не виждат. от Панайот Стефанов

Приятелите му го описват като неразговорлив и неприятен за компания човек, с когото трудно може да се намери общ език, като инат – в личностен и творчески план, когото е страдание да обичаш1. Изследователите му го определят като виртуозен, като един от най-дискутираните през социализма автори, като необходим за развитието на българската живопис. Сам за себе си художникът казва, че е гражданин на света, защото му е омръзнало да е патриот. Иван Кирков рисува от 5-годишен и твърди, че може да прави само това. Знае, че го прави добре, а който знае, че може, трябва да знае още повече, казва художникът, който никога не е имал собствено 1 Стоянович, Петър. 50 интимни срещи. София: Св. Георги Победоносец, 1994. 48

ателие. Работи винаги в дома си или където го свари нощта, в кухнята или върху четири куфара в банята, с палитра от стари вестници или картони, но това не му тежи. Работата за него е в главата, а не на стената. В главата му е и хоризонтът, който непрекъснато се разширява. Времето на творческия му дебют обаче има рамки и идеологията не намира смисъл в хоризонта на художника. Защото не го разбира, Партията избира да не го вижда. Ала виждането на Иван Кирков работи по различен начин: той вижда само каквото му трябва, или иначе казано – каквото другите не виждат. Случаят с картината му „До морето“ от 1961 г. е тъкмо такъв – вината на творбата е в това, че предлага по-голям хоризонт от позволения, че показва хора, които са обърнати към него.

„Необходимият Иван Кирков“

Иван Кирков, „До морето“ 1961, м.б.пл., Галерия 8

Че просторът на мисълта не е измислица. Но морето не е единственото прегрешение на Иван Кирков. Необичаен и разностилен, ако гледа картините му през годините, човек трудно би предположил, че са излезли изпод четката на един и същи автор. Еклектиката в творчеството му не се дели на периоди – рисува паралелно всичко, никога не е привлечен да рисува в един и същи маниер, за да бъде разпознат или предвидим. Прескача между жанрове, техники, области, работи в илюстрацията, изява се като сценограф и кинохудожник, създава и монументални творби. Най-интимното му убежище, мястото, което е само за негова лична употреба, обаче остава живописта. Тъкмо в нея се спасява в трудните моменти. Световете си художникът обединява в

условно направление, което нарича имагинерен реализъм. Посока, която използва действителността за основа, но е лишена от наподобителността, от точното ѝ претворяване на платното. Иван Кирков не рисува от натура и въпреки мощната си зрителна памет, обектите по картините му се появяват избирателно. Отново важи максимата: да виждаш невидимото за другите. После идва въображението. Формулата е проста, но от нея се ползват само великите майстори, само истински надарените. За да си обясним Иван Кирков на помощ идват и думите на Иля Еренбург, който описва безпогрешно картините му като реалистични, но с абстрактно въздействие. Комплимент, който добре обобщава естетическите търсения на художника и който може би още веднъж 49

Иван Кирков, „Асеновград“ 1995, м.б.пл., Галерия УниАрт, НБУ

Нула32 стил и култура

потвърждава творческото му верую, че „истината не е в буквалността на обективния свят“. „Кой ще обясни на нашата публика, че живописта има свой специфични закономерности, че качеството на един портрет не се определя от красотата или професията, или от заслугите на портретирания, а от живописните качества на самата творба? Живописта не е театър, нито литература! Оня е истински майстор, който успява да превърне действителността в художествено обобщение, 50

ако щете, в символ2“ – пита оспорваният млад художник Иван Кирков още през 1962 г. на обсъждането на Окръжната изложба в Пловдив. Словото му е посветено на липсващите звена в професионалната култура на младия български художник и свидетелства за неконюнктурната нагласа на едно поколение, освободено от доктрините на „обновения“ социалистически реализъм, което е способно да мисли различно. 2 Аврамов, Димитър. Летопис на едно драматично десетилетие. София: Стефан Добрев, 2015.

„Необходимият Иван Кирков“

А Иван Кирков продължава да е несъгласен и на старини. Не изневерява на стила си (или по-точно на стиловете си) и на стремежа си към простор, които предава и на учениците си в Академията, сами по себе безкрайно различни, но само заедно – колективно потвърждение на учителя си. Гледам разговорите с него в документалния филм на режисьора Андрей Киряков от 2009-а, малко преди художникът да напусне този свят завинаги, и се питам как успяваш да запазиш равновесие до края, да се раздаваш навсякъде, да си всичко на-

веднъж и същевременно да останеш автентичен, да опазиш чувствителността си, да си способен да се ядосваш и да противостоиш до края? Откъде извира възторгът, който подмладява художника, държи го вечно развълнуван, търсещ и в протест? Или тайната отново е в невидимия свят на Иван Кирков, достояние само на можещите, на длъжните да знаят още повече? Отговорът навярно разтяга хоризонта. Някой свободен човек само трябва отново да го дорисува. |32

Иван Кирков, „Джаз“ 1978, акварел, хартия, Галерия УниАрт, НБУ

Дали човек има мигове на щастие? Не мога да определя, но мигове на неизказана радост има много. Радостта от това, което съм видял, е по-силна даже от мига на щастие. Щастието е вид чувство на нирвана, на себеосвобождаване от всичко, което е в теб, по някакъв приказен, чаровен начин. Докато радостта от това, което виждаш, е нещо много по-чувствено и преживяващо самата същност на събитието, в което участваш. Иван Кирков 51

Нула32 стил и култура

МУЗЕЯТ Е НАВЪН Пловдивската школа и изкуството в общественото пространство. от Панайот Стефанов

Когато говорим за процесите в българската живопис през втората половина на 20. век, за да е пълноценен разказът ни, няма как да пропуснем появата и развитието на т.нар. монументално-декоративен стил. Завършилият стенопис в Германия проф. Георги Богданов учредява катедра по специалността в Художествената академия, а негови ученици, с изключение на самоукия Енчо Пиронков, по това време са художниците, които днес условно наричаме Пловдивска школа. Случайно или не, тъкмо те се установяват като ядрото на стила у нас и го развиват до степента, която можем да видим в публичната среда днес. Прекрасното сграфито на Георги Божилов на калкана до къщата музей на Христо Г. Данов, мозайките на Димитър Киров из Стария град, стенописите на Йоан Левиев в Драматичния театър, Партийния дом и на много други места са само част от голямото наследство на подобни произведения в града. „Тенденциите в архитектурата от 70те и 80-те на 20. век налагат този модел от СССР, силно застъпен в сградите, които е трябвало да носят отпечатък от времето, в което са построени. Ние се опитваме да възстановим тези произве52

дения в градската памет на пловдивчани. Създадени в определено време, те носят определено творческо послание, което е ценно и е част от нашата история. Дали ние ще скрием тази история под дюшека и няма да я показваме, не означава, че не сме я преживели“ – разказва директорът на Народна библиотека „Иван Вазов“ Димитър Минев пред Нула32. През тази година Библиотеката предстои да издаде албум с близо 100 оригинални проекта на монументално-декоративни творби, част от собствената ѝ колекция, от периода 1961 – 1983 г. Сред най-застъпените автори са Йоан Левиев, Анастасия Кметова, Димитър Киров, Енчо Пиронков и др. Инициативата е подкрепена от ОФ „Пловдив 2019“ и включва още представянето на изложба, създаването на двуезичен уебсайт и разработването на маршрути. „Мотивацията ни идва от липсата на добро отношение към тези творби. С много малко изключения, отношението към тях не просто е лошо, то е никакво, няма го. Те са забравени“ – допълва Антоанета Лесенска, зам.-директор на Библиотеката. Институцията е добър стопанин на няколко произведения от периода. Едно от тях е стенописното пано

„Музеят е навън“

Димитър Киров Проект на сграфито „Орфей“ – Пловдив, калкан на АМТИИ, Старинен Пловдив. Реализиран през 1972 г. в размер 180 кв.м. Колекция Народна библиотека „Иван Вазов“

Нула32 стил и култура

Анастасия Кметова „Орфей и Евридика“. Жилищен блок на „Промишлени монтажи“ – Пловдив Проект за релеф. Реализиран през 1967 г. в размер 15 кв. м. Материал шамот – дълбок релеф с терамична обработка Колекция Народна библиотека „Иван Вазов“

на втория етаж, дело на Христо Стефанов, Георги Божилов и Йоан Левиев, което отдава почит на патрона на Библиотека и пресъздава мотиви от емблематични негови произведения. Паното беше реставрирано през лятото на 2020 г. от художника Евгени Ганчев. Неблагоприятна обаче е съдбата на творби на други места из града. Про54

изведения на Йоан Левиев са като че ли най-честата жертва на посегателства. При реконструкцията на Дома на културата през 2014 г. напълно е унищожен негов стенопис на възрожденска тематика, изпълнен в техниката мокро фреско, на чието място се появи бяла стена и нова врата към зрителната зала. През 2020 г. скулпторът Цвятко Сиромашки пък алармира за увредени мозайки на Леви-

„Музеят е навън“

Йоан Левиев Ресторант „Пълдин“ – „Мевлеви Хане“ Проект за сухо фреско. Реализиран през 1974 г. в размер 6х12.80 м., арх. Никола Мушанов, арх. Златка Кирова. Стенописът е замазан непосредствено след реализацията. Колекция Народна библиотека „Иван Вазов“

ев в подлеза на Чифте баня, които дълго бяха неподдържани и скрити зад временни търговски обекти. Екип на Градската художествена галерия тогава реагира навременно. Списъкът със закъснелните намеси обаче е по-дълъг – през годините изчезват стенописите в култовата кръчма „Пловдив“, силно замърсена е мозайката на входа на Партийния дом, притеснително е и състоянието на обектите в Централна поща. Съдбата на произведенията, които са частна собственост, също е несигурна, тъй като често самите стопаните не познават историята и стойността им или нямат финансовата възможност да се грижат за тях. Съвременното гражданство също ги е приело за

периферия и част от пейзажа, с която сме свикнали до степен, че не забелязваме. „Днес сме много чувствителни на тема история и културно наследство, защото наблюдаваме какво се случва около нас. В това неуравновесено време решихме да се обърнем към нещо значимо от близкото минало, което е оцеляло дълго време и се надяваме да оцелее за в бъдеще. Това е изкуство, което е защитено от авторите, защото това са били правилата. Всички проекти заедно с макетите са били защитавани пред специализирана комисия с национално представителство. Подходът към защитата и осъществяването на една идея е бил много сериозен“ – споделя Димитър Минев, с което повдига не по-малко интересната тема 55

Нула32 стил и култура

Енчо Пиронков Проект за гоблен Участвал в Обща художествена изложба – Пловдив през 1974 г. Изпълнен от Веса Митрева. Реализиран в размер 250/250 см. Проектът е реставриран през 2016 г. Колекция Народна библиотека „Иван Вазов“

„Музеят е навън“

за поръчителството на монументалните произведения. „При липса на пазар на изкуство се създава една много добра имитация, която стимулира вътрешната конкуренция и провокира творческото съревнование. Един и същи субект в лицето на държавата е поръчител, оценител и платец на изпълнението, но самите автори също имат интерес от състезанието“ – посочва Антоанета Лесенска. Известен е идеологическият момент в темите и посланията, но не всяка работа е била политически ангажирана, разказва тя. „Художниците все пак намират начин да прескочат нормативните рамки и да преодоляват цензурата, каквито събитията се случват и в останалите изкуства по това време“ – завършва Минев.

днес, в условията на презастроения град, в който естетизацията сякаш е последна грижа. Дали след още 50-60 години Библиотеката ще документира архитектурните и художествени образци от настоящето, предстои да разберем. Докато чакаме, не ни остава нищо друго, освен да се разходим и да оценим вече наличното. Музеят е навън. |32 *** Каталогът „Проекти на произведения на монументално-декоративните изкуства в синтез с архитектурата“ и изложбата към него предстои да бъдат официално представни от Народна библиотека „Иван Вазов“ през септември, 2022 г

Въпросът с визуалната идентичност на публичната среда е особено актуален и

Анастасия Кметова Многофигурална композиция „Пир“. Бирхале „Каменица“ Прил. 1 л. ситуация. Реализиран през 1961 г. в размер 30 кв. м. Мащаб 1:10 Встъклена ангоба. Колекция Народна библиотека „Иван Вазов“

Нула32 стил и култура

НУЛА32 МАГАЗИН Всяка покупка подпомага издаването на следващите броеве на Нула32. nula32.bg/shop

„32 ПРИЧИНИ ДА НЕ ОБИЧАШ ПЛОВДИВ“ 1

Липсва Ви брой? Няма страшно, вече може да попълните поредицата си в новата секция в електронния ни магазин „За колекционери“, където ви очакват и някои от най–редките ни заглавия.

бр. №25, септември, 2021 г.

10 лв.

Текстилна чанта „Нула32“ Побира всичко необходимо за дългия следобеден тигел по Главната.

40 х 36, 5 см Дължина на дръжките: 55 см 100% памук

15 лв.

„Нула32 магазин “

Принтове на корици Украсете дома или офиса си с принт на любимата Ви авторска корица на Нула32! Широкоформатен картон мат, 170 гр.

печат

на

21 см х 30 см - 12 лв. 30 см х 40 см - 30 лв. 50 см х 70 см - 50 лв.

Нула32 стил и култура

Тениски 4

Тематични тениски със заглавия на броеве и авторски илюстрации от екипа на списанието

Унисекс 100% памук

35 лв.

Книгоразделители 5

Намигване към характерната архитектура в Капана, металните книгоразделители на Нула32 са вдъхновени са от рисунките на художника Милена Мишева и са изработени от Ателие 42.

13 х 3,5-4,5 см Неръждаема стомана

13 лв.

Калъф за книга Брандиран ръчно изработен калъф за книги или любими броеве на списание Нула32. 18,5 х 25 см Естествена crazy horse кожа

65 лв. 60

„Нула32 магазин “

Компактен портфейл Брандиран ръчно изработен портфейл в тъмно кафяво, който развива автентично винтидж излъчване с употребата. С два слота за по две карти от едната страна и монетник с копче от другата, малкият практичен размер на портфейла побира и най-едрите банкноти. 8 х 9.4 cm Естествена crazy horse кожа

65 лв.

Нула32 стил и култура

Класически портфейл Елегантен ръчно изработен аксесоар в светлокафяв цвят, който леко потъмнява с времето. С четири слота за карти, монетник с копче и две допълнителни вътрешни отделения, моделът предлага достатъчно пространство за всички документи. 10,5 х 9,5 cm Естествена растително дъбена кожа

80.00 лв. 9

Mонетник 7,2 х 9,5 см Естествена crazy horse кожа

25.00 лв.

Безплатна доставка при поръчки над 60 лв. nula32.bg/shop

nula32.bg/shop

Нула32 стил и култура

/градски проблеми и въпроси без отговор/

Напоследък си представям Пловдив като красива и одухотворена девойка от интелигентно семейство, посещавала добро училище, с интереси в литературата, киното, изкуството, възпитана, сдържана, тактична, с чувство за хумор и порядъчност, които се придобиват след дълги години стабилен и уреден живот в културна градска среда, която по някаква причина (колкото и да се опитвам, не мога да си представя причина) се е събрала с търговец на коли на старо от Труд с килийно образование, който, когато не върти километражи, върти маанета на очукан касетофон в ламаринена барака, минаваща за офис, и вечер, след четвъртата ракия и петата бира, си ляга с дрехите в спалня с тапети с тигров десен и насилва „надутата гражданка“ с ударение на второто „а“, така, че да я заболи, така, че да я научи, как се живее, когато културатата на прима́ та, превземе територията на аристократа, така, че да скъса нервите на Кочев, който във всекидневието си се сблъсква с толкова простащина, мръсотия и нетолерантност в родния си град, колкото да му се прииска да натовари една „Корола“ багаж и да се премести някъде, където:

защото е белег за лошо възпитание, освен това може да ти остане белег, някой като полудее и тръгне след теб с плочка от тротоара, който току-що си потрошил... не се блъскаме като говеда по Главната само защото е пекнало слънце, не потрошаваме супермаркета само защото Исус се е родил и ние трябва да се наплюскаме, защото тълпата изморява, на слънце се изгаря, а преяждането не е богоугодно... Грях е. Грях е, че съсипваме Пловдив, грях е, че сме станали толкова диви и лоши, грях е, че имаме римски разкопки, а нямаме елементарни обноски. *Текстът е лично мнение на автора, който така си е ПРЕЦЕНИЛ, иска ДА БЪДЕ СЕБЕ си, да играе НАШАТА СИ ИГРА и гледа как МОМЧЕТАТА ПЛАЧАТ В СЪБЛЕКАЛНЯТА и ЩЕ БЪДЕ ДЕТСКА ПЛАНЕТА, и само ако е удобно, лампите в „Капана“ да не присвяткват при всяко новородено, че е много селско това, честно. от Ангел Кочев (Angry Angel)

не горим гуми в печки, предназначени за дърва и въглища, защото, освен че не е социално, е и отровно, и токсично... не си хвърляме фасовете на улицата и си събираме изпражненията на кучетата, защото пушенето е вредно, лайната също, лепят се по обувките и не е приятно... не паркираме на тротоари, пешеходни пътеки и пред гаражите на хората, *Гледните точки, представени в „32-та причина“, може да не изразяват редакционната позиция на Нула32.

„32-та причина“

Нула32 стил и култура

/художествена рубрика/

КАМЪЧЕТА

от Ина Иванова

Ина Иванова живее в Пловдив, защото обича (да живее в) Пловдив. Автор и редактор на художествена литература. Писала е за сп. „Страница”, „Литературен вестник”, сп. „Нула 32”, сп. „Дива”, платформите „Публик Републик”, „Под линия” и други.

Червилото ѝ леко се е изтрило по краищата на устните, дишането ѝ издава умора, но носи гърба си изправен и докато я гледа, младата Елица осъзнава, че едва сега разбира значението на думата „достолепно“. Мадам Томова е съученичка на баба ѝ от Държавното балетно училище и Елица все пак се реши да ѝ се обади по време на престоя си във Франция. Затова се качи на влака от Лил и слезе в нейното градче. Разполага с един следобед за разходка с възрастната дама, за снимки, за възпитана обмяна на информация, преди да продължи пътешествието, което си обеща – едноседмично скитане с обществен транспорт и минимум багаж през Франция. Защото говори езика и защото в момента може да си го позволи. Мадам Томова пък изобщо не си позволява носталгични отклонения, кимва делово на информацията, че бабата на Елица е преживяла лапароскопска операция на бъбрека и се възстановява чудесно. – Чудна работа, предпочела е да ми го спести. И аз ѝ спестявам доста неща, когато се чуем по Вайбър. По-добре е да се говори за хубавото, Елица, иначе остава съвсем незабележимо – засмива се сипкаво, а френското ѝ „р“ ромоли като напористо поточе между камъчета. 66

„Камъчета“

Елица знае, че мадам Томова е преживяла двама-трима съпрузи, както елегантно, но беззлобно споменава баба ѝ зад гърба на добрата си приятелка. През последните няколко години двете си уреждаха така наречените старомомински партита в някакъв хотел във Варна и изкарваха там по пет дни около Варненския международен балетен конкурс. От тия срещи баба ѝ се връщаше винаги със снимки в телефона, нова шапка и блеснал поглед. „Ама защо старомоминско парти бе, бабо?“, питаше всеки път Елица, когато чуеше за предстоящото събитие, на което се очакваше да направи онлайн цялата логистика по резервацията на хотел и билети. „Защото сме стари момичета, но нямаме намерение да се предаваме. И теб те съветвам да не навеждаш брадичка пред житейските трудности“, неизменно отговаряше баба ѝ с интонация на отличничка, рецитираща добре заучена роля. Катерят сега двете – Елица и мадам Томова – една немного стръмна уличка, времето е облачно, поривист вятър ги блъсва от време на време странично. Елица чува задъханото дишане на жената до себе си и се старае да се движи по-бавно, даже спира и прави безсмислени кадри на фасадите, за да ѝ даде възможност да отдъхне. – Добро решение, да си позволиш сама тази екскурзия – каза ѝ възрастната дама, малко след като я посрещна на гарата и я заведе да ядат сладолед. Тонът ѝ беше приятно въпросителен, въпреки че изречението не беше. – Имам нужда да си прочистя главата – кимна набързо Елица и маркира някакви служебни неудачи. Сладоледът беше богат, сметанов. С възхитителен лимонов привкус. Гребваха си мълчаливо известно време, зад прозореца дебел гълъб подприпкваше сякаш безцелно. Оказа се, че всъщност кълве нещо от малкото площадче пред сладкарницата.

После Елица все пак реши да признае, че причината за това пътуване е последната ѝ неуспешна връзка. – След любовна раздяла се пътува най-често – констатира мадам Томова, отмести празната сладоледена купичка и се впусна да ѝ разказва историята на градчето. И ето ги сега – вървят една до друга. Светлината е мека, сива, щадяща. Потупва като лапичка торбичките под очите на възрастната дама и прави ирисите ѝ да изглеждат още по-тъмни. – Светлината е благосклонна, хайде да си направим селфи! – внезапно се ентусиазира Елица и двете дълго търсят подходящия ъгъл с вдигнати брадички. Накрая по улицата зад тях избумтява двигател и на селфито двете им лица са на фона на светещите в червено стопове и развяното от вятъра платнище на товарен камион. На следващите опити поне едната от тях е мигнала. От четвъртия кадър най-после са доволни, решават, че ще го изпратят на бабата на Елица, а също и че животът е твърде непочтителен, за да не си направят и една изплезена снимка. „Но не чак като на Айнщайн“, доуточнява мадам Томова и двете деликатно плезят език към носовете си. – Няма да откриеш и дума за най-голямата ни забележителност – съобщава възрастната балерина с поверителен тон. – Нито в справочниците, нито в Уикипедия. – За теб? Грешиш, за теб има инфо в мрежата. – За бога – смее се доволно мадам Томова и смехът ѝ също е сипкав като на птица, после дръпва Елица за лакътя. – Една малка статуя в парка. Ела, отиваме. Спускат се по други улички с тесни 67

Нула32 стил и култура

тротоари. Делничен ден е и почти няма хора из градчето, но навсякъде свистят и гъгнат малки коли, момчета фучат на мотори, ванове с рекламни надписи нервно завиват по пресечките. Само те двете не принадлежат на тази суетня, с кратки фрази обсъждат новите филми, които са гледали и общо взето си пестят дъха. Раменете на Елица започват да отмаляват от раницата, но тя харесва малките болки, лекият дискомфорт по време на пътуване я държи нащрек, някак в готовност да вижда нещата по-ясно. Да вижда знаци. Паркът ги посреща с тънките си прави алеи и мадам Томова изведнъж припва по-бързо. В края на извита, чакълирана пътечка виждат позеленяло от времето бронзово телце на жена, гледаща някъде над главите им. Косите почти скриват лицето ѝ, на лявото ѝ рамо има курешки от птици, нозете ѝ са боси и някак едва стъпили на земята. В основата на постамента е пълно с дребни цветни камъчета. – Вземи си и си пожелай нещо. Тук камъчетата никога не свършват – кимва със сценична царственост мадам Томова към статуята и Елица се сепва някак против волята си. – Как така не свършват? – Защото, когато желанието ти се изпълни, трябва да дойдеш и да ѝ донесеш камъче. Елица прикляка и започва да ги оглежда. Стотици, хиляди дребни късчета, повечето светли, някои студено-сиви, също зеленикави, охреножълти, напръскани като птичи яйца, всякакви. Но най-много са белите, обли, речни камъчета, които лесно се носят в джоба – прилични на голяма таблетка, която да преглътнеш и да излекуваш тъгата. И да прескочиш това, което те е мъчило. И да забравиш жестокостта, съмненията, болните фантазии, страховете, даже желанието си да забравиш. Само да го живееш. 68

Мърмори ли си Елица, докато оглежда камъчетата, свита като охлювче, все така с раницата на гърба? Никой не чува. Пожелава си нещо, внимава да е наум и се чувства така банална. После взема някакво бяло камъче, мушва го в джоба на панталона си, усеща как коленете ѝ изпукват при изправянето, вижда гърба на мадам Томова – твърдо изопнат, но много крехък. – Когато чух, че дъщеря ми иска също да бъде балерина, дойдох тук и си пожелах да не стане – внезапно казва възрастната дама. – Сгреших. Елица поклаща глава. Тя знае от баба си, че дъщеря ѝ е загинала в нелепа катастрофа. Затова мълчаливо поставя ръка върху нейната, очите на мадам Томова са избелели, но ясни. Гледат категорично и изпитателно. Балерините от нейната класа не умеят да гледат въпросително, Елица го знае от баба си. Вятърът ги връхлита отново – почти топъл порив, който обвива телата им и Елица усеща, че очаква косата на статуята да се развее от него. Вместо това един кичур от стегнатото кокче на балерината се изплъзва и се лепва върху остатъците от червилото ѝ. Тя го отлепва с деликатно възмущение и казва: – Нямаме право да се месим в ничий живот, дори на децата си. Но понеже желанието ми все пак се изпълни, дойдох тук и ѝ донесох едно камъче. – Коя е тя? – Никой не знае, Елица. Всяка. Или съдбата? Съдбите се сбъдват понякога и чрез хората, но ти все пак ѝ избери хубав камък отдалече, ще е чудесен повод да дойдеш пак. Мадам Томова обърна гръб на статуята и вдигна вежда така, че Елица се засмя и призна:

– Позволих си клише и си пожелах една чисто нова любов. – Е, значи няма да я затрудниш особено. Само не идвай в края на август, ще пътувам. Един гълъб кимна и наперено ги отмина. Елица намести раницата на раменете си и театрално изписка: – Какво говориш, та август е само след два месеца!

*** Краен срок за изпращане на кратки разкази за юнския ни брой: 15 май. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен.

Очакваме текстовете Ви, придружени от Ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg