Nula32 Magazine, September 2022

брой 29 септември 2022

СЪДЪРЖАНИЕ 0804122024303642465860101416 Редакторски думи / Защо… In situ? Кино /„Убийствена игра“ с Мария Бакалова Халина Рейн Изобразително изкуство / Елена Савова Заветът на Борис Дякович Музеят, който не спира да расте Хронология на една мечта Между спасеното и Един„ИНесъществуващиятразрушенотоПлодiвоткривателидинозавринаистина?“Кино„Космос“/бездвадесет/ Летописна бележка от археолога създател Разговор с Директора на РАМ – Пловдив доц. Костадин АрхеологическитеКисьовоткрития, които променят облика на 140-годишнатаграда битка между културата и мрака Из въображаемите руини на средновековния град Истината зад най-често срещаните археологически митове Литература /„Атлантически експрес“ Георги Тенев Кино / Ивелин Костадинов Музика / Константин Добройков КРИТИКАВСЕОЩЕ МЛАДИ ТЕМА НА БРОЯ 32-ТА ХУДОЖЕСТВЕНАПРИЧИНА РУБРИКА Кражбата на една от най-ценните находки в музея 50 „Бил е красив мъж“ Накратко за градските скелети Разказ от Зорница Каварджикова

*Материалите в това издание са обект на авторско право и се забранява използването им във всякаква форма без съгласието на „Нула32“ ООД. Издателят не носи отговорност за съдържанието на публикуваните реклами. Реклама Признателни сме на нашите партньори, с които вече седем години растем и се развиваме заедно. Компаниите и брандовете, които избират Нула32 и подкрепят с реклама идеята ни за независима печатна медия за стил и култура в Пловдив, превръщат списанието в ръцете Ви в издание без аналог в България. +359ads@nula32.bg8944543 08 +359 888 53 51 33 Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактор Илия КамелияДимитровГарева Консултант Здравко Дечев Автори в броя Мартин КременаТеодорЗорницаКатеринаЕкатеринаКасабовИлиеваГеоргиеваКаварджиковаКараколевПаунова Илюстратори Дона ЙоанаДжоглеваРусева Корица Рами Хамуд Визия Рами Хамуд Печат ПК „Жанет 45“ ISSN 2683-0329 Адреси ул. „ Леонардо да Винчи“ №16 4000 Пловдив, България www.nula32.bg linkedin/Nula32 instagram/@nula32magazinefacebook/Нула32MagazineТираж 2000 Списание Нула32 се издава с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Едногодишен грант“.

Нула32 | РЕДАКТОРСКИ ДУМИ Защо... In situ? На Владимира, която ни гледа от небето Какво ли още имат за казване тези уморени стари камъни и мра морни колони, натежали от метафори? Какво ли още спи под тях и чака своя втори шанс да напомни за себе си? Колко ли още древни улици лежат под модерните ни градски лабиринти? И наистина ли ние сме с предимство на кръстовището на времето? За живите паметта на този град е къса – / като лопатка на археолог – гласи стихът на Добромир Тонев – Сякаш мъртвите ще ни свършат работата / Сякаш да си жив не е история (1990 г.). Съвременният град обаче се развива за живите. Невинаги може да се внимава с мъртвите, научаваме в подготовката за броя, при все че едва ли някога ще им се издължим – така измамно горделиви сме с делата им. Сякаш имаме правото, сякаш има какво още да свър шим? Дали късогледството, за което говори поетът, не е ключ към азбучната истина в археологията и може би най-голямо човешко откритие – съзнанието колко преходни сме всъщност, колко мало важни са мечтите и страховете ни, колко нищо не значат опитите ни да си обясним нещата. Или повече е плод на разочарованието му от града, който вечно закъснява да почете навреме достойните си граждани? Уроците са ненаучени и днес. In situ е първият ни брой, посветен специално на археологията, но ровенето в боклука на времето, както биха го определили някои, е неизменна част от редакционната задача на Нула32 във вече седем годишното ни съществуване. Освен първите седем на списанието, този септември празнуваме и 140-та годишнина от официалното основаване на една от най-старите български културни институ ции – Областната библиотека и музей в Източна Румелия, откъдето по-късно самостоятелно се обособява Регионалният археологиче ски музей. Тъкмо историите на последния са тема на книжката в ръцете Ви. 140 лета, в които музеят устоява на превратностите на съд бата – преживява няколко войни, политически режими, човешката глупост – и не престава да съхранява и изучава древното ни минало. Пожелаваме си същия стоицизъм днес. Панайот Стефанов |32

поСвежестВашизбор. Хладилници и фризери Единственото нещо, което е по-добро от един уред Liebherr са два – един за охлаждане и един за замразяване. А защо не и още един с място за любимите Ви вина? Възможностите за комбинация са Повеченеограничени!зацентровете за свежест и уредите за вграждане ще откриете тук: home.liebherr.bg поСвежестВашизбор. Хладилници и фризери Единственото нещо, което е по-добро от един уред Liebherr са два – един за охлаждане и един за замразяване. А защо не и още един с място за любимите Ви вина? Възможностите за комбинация са Повеченеограничени!зацентровете за свежест и уредите за вграждане ще откриете тук: home.liebherr.bg

Петър Чапанов Георги Аврамов Ваня МинаПетърЕкатеринаАлександърАнтонияМануелаАртоМариянАлександраВладимирОгнянМарианаЕленаРангелВикторПламенЛюбомираПетърИвелинаРадостинаКамелияРегинаАнтоанетаНиколетаАндреанаАндреанаЗахаринаДимитърЛюбенГеоргиПетяАтанасБлаговестМарияАлександраНиколайЕленаОгнянАнгелинаДесиславаМарияГерганаВълковаБоневаБекироваВелеваДонговаГеоргиевГалеваКаракашевБожановаВълкановаИлчевскиТодоровВидоловаВелевБаневДимитровСавишеваПавловаПавловаАндрееваХристеваХинчеваВеличковаГаневаЖивковаГеоргиевДончеваДамасковЦоневСотировПолитоваВълковаЯнковГешевБорисоваМърховДердерянУзуноваКюркчийскаЙовевПарпулеваВелевСтоилова Адриана Диканчева Васил ЛюбомираЛазаринаСилваПреславНелиИлиянаКристиянКристинаМарияМарияЕкатеринаВасилАна-МарияДимитърНериГерганаЙовкоЙорданкаЙорданкаКонстантинХристоАсенХристиянаАнгелСимонаВладимирЕмилияПламенГеоргиБожидарРадославДесиславаСлавинаДаниелаРалицаФотиновБратановаМатейчеваНиколоваШишмановаТоневАнгеловКралевЛисковКъндеваДимовВърбановаМитковРусеваБелевСимитчиевОбретеновТодороваДонковаЛамбревДамяноваТерзиеваТеновДимитроваПаскалевИлиеваБадеваГлавчеваГлавчеваНайденовАризановаОгняноваЯнковДоникянТасеваКостова Този брой нямаше да бъде възможен без абонатите на списание Нула32. Благодарим Ви за подкрепата! nula32.bg/subscription НяголовНиколай©

10 Нула32 | КРИТИЧЕСКА РУБРИКА Критическа рубрика от Мартин Касабов Българска фантастика за края на света В „Атлантически експрес“ млад мъж на име Радо пътува във влак по виадукт през океана. Последна надежда за бягство, макар и с неясна дестинация. Европа, заедно с всичките си научни и техноло гични постижения, е претърпяла провал, мюсюлмани са завладели Русия, а китайски дронове сноват из небето, в което вече никой не лети. В едно различно измере ние Ша прекосява непозната галактика на борда на космическия кораб „Източник“ в търсене на еволюционно безсмъртие. Ша следва прилежно процедурите, докато не открива труп в едно от помещенията. Мъртвецът скоро изчезва от погледа ѝ и оставя Ша в подозрителната ситуация да разнищи случая. Георги Тенев навързва двете сюжетни линии по неочакван начин, опирайки в крайна сметка и до полярната мечка от корицата. „Атлантически експрес“ е писана в продължение на шест години, което личи в плътността на текста, в обрания прецизен стил и терминологичното богатство, присъщо на жанра, което е възможно да откаже някои читатели.„Атлантически експрес“, Георги Тенев, изд. „Колибри“

11 КРИТИЧЕСКА РУБРИКА | Нула32 „Атлантически експрес“ е трудна науч нофантастична книга. Донякъде поради терминологично наситените изречения, които си позволява: Как да навлезе между пластовете на протоевклидовия и висо кия имаго слой, в периферията на ефер мина? В партикулите, които се разпа дат и синтезират обратно при всеки същински стрес на мисълта. Донякъде поради сложните и многобройни концеп ции, които разиграва в малкия си обем (212 стр.), Георги Тенев очевидно си е поста вил за цел възможно най-синтезирано да пресъздаде един потенциален свят от бъдещето. Благодарение на главите, които се развиват във влака, и истори ите на някои от пътниците, се разбира повече за миналото, от което героите бягат, докато страниците в космиче ския кораб са технологично по-усложнени и разчитат на съспенс и мистерия. Изненадваща е смяната на жанрова посока в творчеството на Тенев, който в предишните си книги и пиеси е анали зирал предимно посттоталитарните общества и тяхната обреченост да пов тарят грешките си. Изключение прави романът „Резиденцията“, който изследва политическото бъдеще на България след няколко десетилетия, но все пак остава тясно свързан с локални исторически и социални проблеми. „Атлантически екс прес“ има желанието да работи като световна книга, в нея нищо не е рамки рано географски, проблемите и мащабът обхващат целия (не)познат свят. В духа на научната фантастика рома нът е предупреждение срещу безпощад ното технологично развитие, което е възможно да доведе до криза на хумани зма и все по-очевидна екологична ката строфа. Това до някаква степен помества книгата в определението „антиутопия“, макар повечето заплахи за човечеството да остават на заден план, някак дистан цирани от героите, докато гласът на автора барабани с абстрактни разсъж дения. „Атлантически експрес“ е писана в продължение на шест години, което личи в плътността на текста, в обрания пре цизен стил и терминологичното богат ство, присъщо на жанра, което е въз можно да откаже някои читатели. Действително, за да се вникне срав нително добре в романа, е необходимо известно старание, за да се разберат някои съкращения, непознати изрази и наименования като ДСКНЛ, РОДОЛЕ, α-Прим, ефермин, устройство на ГТМ и т.н. За съжаление, те не са добре пояс нени, липсват и редакторски бележки, които биха улеснили четенето, което прави „Атлантически експрес“ истин ско предизвикателство за концентраци ята. Въпреки това заслужава адмирации стремежът у нас да се появи смело писане с размах, а не да се прибягва винаги до изтъркани провинциални навици, които могат да се обобщят с израза: „да се взи раш в собствения си пъп“. Ако можеше да види таблицата с мониторинга на РОДОЛЕ, Ша би се учу дила колко ускорен е нейният пулс. Не си дава сметка, че това, което скрипти в ушите ѝ, е биенето на сърцето ѝ, гра фиката е подскочила стръмно нагоре. Но след това добре тренираната функ ция на хипоталамуса надделява, неврон ните терминали отделят ацетилхолина, нужен, за да потисне забързаната сър дечна дейност, резултат от атаката на стреса.

12 Нула32 | КРИТИЧЕСКА УбийственатаРУБРИКА игра на Мария Бакалова Основният проблем на „Убийствена игра“ е, че неловко се опитва да жонглира с нескопосан хумор и актуални тийнпроблеми. С изключение на Димитър Маринов („Зелената книга“) Мария Бакалова е най-успешно реализиралата се българска актриса през последните години, като пътят ѝ към Холивуд често е обсъждан от родната кинообщност. Лагерите се разделят между: „подкрепяме нашето момиче“ и „филмите ѝ не струват“. В крайна сметка вероятно е по-градивно да се запитаме има ли всъщност значение и нужно ли е непременно да обвързваме нечий успех с националната си идентич ност. Особено ако филмите не са толкова добри.Действително от аматьорския „Тран сгресия“ досега Бакалова не участва в продукция, която да оправдава същест вуването си. Дългоочакваното продъл жение за казахстанския журналист Борат бе големият трамплин за актри сата, но дори той бе прекалено поли тически подривен и много по-слаб от оригинала. Фестивалният „Жените наис тина плачат“ на Весела Казакова и Мина Милева след това събуди дискусия за домашното насилие, но някои сцени, като тази с гримирането на котки, предизви каха почуда. Тези щастливи за Бакалова обстоятелства успяха да поддържат името ѝ в постоянна циркулация през последните години. Последните заглавия с нейно участие са умопомрачителният флирт на Джъд Апатоу „The Bubble“ и настоящият „Убийствена игра“, които лесно влизат в категорията „безмозъчно забавление за подрастващи“. игра“„УбийственафилмаотКадър „Убийствена игра“ е слашъркомедия, в която група младежи се скриват от връхлитащия ураган в отдалечено име ние. Дейвид (Пийт Дейвидсън) е синът на собственика, който ходи с поли тически ангажираната Ема (Чейс Суи Уондърс). Алис (Рейчъл Сенот) е екстро вертна хипи мацка, която се е запознала

13 КРИТИЧЕСКА РУБРИКА | Нула32 с Грег (Лий Пейс) в Tinder, а самонадея ната Джордан е сама. При тях пристигат бившата наркозависима Софи (Амандла Стенбърг) и свенливата Бий (Бакалова). Поради жестоката буря навън, компани ята решава да се отдаде на парти игра, в която един от тях е „убиецът“. Разделят се из тъмната къща, докато убиецът опитва да ги докосне, за да ги извади от играта. Положението загрубява, когато е открита първата (истинска) жертва, а последвалите събития разкриват какво действително мислят един за друг прия телите в Основнияткъщата.проблем на „Убийствена игра“ е, че неловко се опитва да жонг лира с нескопосан хумор и актуални тийнпроблеми. Присъстват изтърка ните вече иронични подмятания, които изобилстват в почти всеки комерсиа лен филм днес. По средата на напрегната сцена например някой изтърсва, че не харесва подкаста на другия или се уточ нява политкоректна реторика, свър зана с психичното здраве на родителите. Тийнейджърите пият успокоителни, обвиняват се на база идентичност, пол и дали някой разполага повече с привилеги ята на белия мъж. Този амбициозен опит за социална кри тика, пакетиран в кичозен слашърстил, в комплект с първосигнален диалог и импровизационни смешки, няма как да въздейства и да провокира по модела на изключителния „Купонджийки“ на Хармъни Корийн, в който пластмасо вият лайфстайл на младите бе издиг нат до поетична ода за изгубената душа. Режисьорката Халина Рейн („Интимност“) не открива убедителен начин едновре менно да осмее и да насочи вниманието към съставните елементи на историята: отсъстващи родители, наркотици, соци ални мрежи, хаос, неувереност и липса на самоконтрол. „Убийствена игра“ е втори филм за Рейн, но по-интересен е случаят с една от сценаристките – Кристен Рупенян, чийто разказ Cat Person бе публикуван преди няколко години в The New Yorker и предизвика фурор, превръщайки се в един от най-четените и сваляни текстове за годината. Рупенян умело борави със съвременни проблеми като онлайн връз ките, но сценарият, който е предала, е далеч от това, което виждаме на екран. След множество промени крайният про дукт е деформиран до леснодостъпна черна комедия, която търси преди всичко да изгуби времето на жертвите си. Неприятно е също, че най-голямата и успешна американска компания за незави симо кино „A24“ добавя още едно посред ствено заглавие към каталога си, вместо да продължи да поема рискове с автор ски произведения като „Вещицата“, „It Follows“ или „Фарът“. И някъде там е „нашето момиче“, което все още някои се надяват да видят в добър филм, докато други постепенно осъзнават, че нацио налната принадлежност няма никакво зна чение. Вероятно колкото повече филми като „Убийствена игра“ ни предлага Мария Бакалова, толкова по-бързо ще се нормализира провинциалното ни желание непременно да участваме на голямата сцена, дори да е за сметка на личното ни достойнство. |32

14 Нула32 | ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ понеже в семейството ни са химици, на нея не са ѝ позволили да се занимава с изкуство. А тя винаги е обичала да рисува и като дете ми е рисувала. Всъщност това може би е причината, поради която като малка съвсем несъзнателно съм избрала този път за себе си. На 12 години започнах да ходя на уроци и от там насетне не съм спирала да рисувам. Чувствам го като моето нещо. Носи ми удовлетворение. Какво беше първото нещо, което опита сама? Едни супер смешни принцеси с глави като полукръгове, които отгоре бяха с остри триъгълници – короните. Или поне това си спомням. Много рисувах принцеси и им правех рокли със звездички. А какво отключва въображение то ти днес? Вчера присъствах на много приятен джаз концерт, след който реших, че ще направя графична композиция с музикантите. Вдъхновяват ме случките. Изпитвам нужда поне веднъж на ден да направя поне една скица, да изразя поне една идея. Ако не го направя, съвестта ме гризе. Интересни са ми човешките фигури, забавно и весело ми е да рисувам тела. Тъй че постоянно около мен мога да намеря някой да се разхожда в парка, да танцува, да играе театър. Човекът е това, което ме вдъхновява напоследък. /срещи с млади артисти/ Елена Савова Едно от имената, на които попадаме все по-често в изложбените зали през последните 2 – 3 години. Възпитаничка на АМТИИ, експериментира във всички жанрове, но изчезващото изкуство на графиката е това, което я влече най-силно. Тъкмо преди да започнем разговора си, разбираме, че сме първите, които я канят на интервю, затова прицелваме въпросите си още в самото начало. Знаеше ли каква искаше да станеш, когато пораснеш? Да. Бих могла да се нарека късметлийка, защото повечето хора от моето поколение, дори и по-големите, съм забе лязала, че все още не знаят. Аз знам от дете, въпреки че никой не ме е насочвал, даже леко са ме възпрепятствали, но знаех. Винаги съм искала да се и се занимавам с изобразително изкуство. Имаше ли събитие, което те тласна в тази посока? Моята майка рисува добре и може би това е едно от нещата, които са ме насочили, но архивличен©СавоваЕлена

15 ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ | Нула32 Какво ти прави густо извън рисуването? Музиката. Свиря на перкусии. Обичам да пътувам. Ей сега изкарах и курс за водолаз – намерих своя екстремен спорт, под водата е като в друга вселена. Слушаш ли музика, докато работиш? Невинаги. Понякога музиката ме фрустрира и имам нужда от тишина и спокойствие, от време да се настроя. Друг път съм като музикална свиня – съвсем спокойно днес мога да си пусна джаз и блус, утре метъл, после пънк или ска. Мога да си пусна Шопен, обичам да рисувам на Шопен. Със същата успеваемост мога да работя и на Dead KennedysКъде се чувстваш в свои води? Според мен художникът трябва да работи всичко. Много колеги казват, че от едното не ти остава време да се концентрираш върху другото, че трябва да се развиваш само там, където си силен. Аз обаче не мога така. В последните години графиката ми е много интересна. За мен тя е изчезващо изкуство. Когато хората погледнат един графичен отпечатък, обикновено даже не си дават сметка какво има пред тях. Мислят си, че е рисунка с туш или с въглен, не разпознават колко много труд е това, тези техники, които толкова малко хора могат да ти предадат като знание. Харесва ми, че има и общо с химията, че трябва да пресметнеш пропорциите, да си направиш разтворите. Като да си правиш рецепта. Савова,Елена Time, г.2021

16 Нула32 | ВСЕ ОЩЕ ИвелинМЛАДИКостадинов Срещата ни с Ивелин е един от редки те пъти, в които си говорим за кино в рубриката. В портфолиото му до мо мента откриваме фотографска изложба, няколко експериментални артвидеа, му зикални видеоклипове и късометражната анимация „Тя беше вещица“, селектира на във фестивали в България, Румъния и Германия. Разпитваме го за трудности те, когато си проправяш пътя сам, и за следващия му проект, с който е твърдо решен сериозно да вдигне летвата. Има ли условия в града за човек, който иска да се занимава с кино? И има, и няма. Със сигурност трябва да правиш много неща сам, да си създаваш условията и възможностите, но е бла гоприятно, тъй като хората са доста свободни и приятелски настроени. Тук имаш и повече време от други места, което е много важно за мен. Да имам сво бодното време, в което да правя нещата, които искам. В какво инвестираш свободното си време сега? Най-вече в кино и писане. Опитвам да се гледам и пиша повече, тъй като киното винаги е било това, с което искам да се зани мавам. В момента работя с продуцентите Нура Ал Кадри и Румен Песаров по мой сце нарий за игрален филм. Сценарият е почти финализиран и в момента сме в процес по търсене на финансиране. Участваме в лаборатории у нас и в чужбина, търсим и чуждестранни копродуценти. Проектът е амбициозен. Бюджетът не е малък, но сме силно решени да го реализираме. Каква е темата? Филмът е жанров. Струва ми се, че напо следък рядко виждаме такива заглавия у нас. Хорър-трилър, естетически повлиян много от arthouse филми като The Witch и It Follows. Също така има доста влияние от осемдесетарските ужаси, има бодихорър моменти тип Дейвид Кроненбърг. Да отбележим, че влизаш в зана ята самоук. Как се отразява това на работата ти? До някаква степен ми харесва, но напо следък усещам големите минуси от това, че не съм бил в университет за кино или нещо такова. Вече няколко пъти участвам на пичинг сесии, фестивали, лаборатории и всички хора около мен се познават – или са учили, или вече са работили заедно. Може би, когато си самоук, най-важното, което изпускаш, е средата от хора със сходно мислене. Уменията и опитът идват, но контактите в началото – трудно. архивличен©КостадиновИвелин

17 ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ | Нула32 fencesandScars КостадиновИвелин© Да се върнем назад, теб от какво те е страх? Най-лесният отговор – от всичко. Мисля, че съм голямо клише в това отноше ние. Всяко нещо е страшно, докато не се опиташ да го разбереш, да влезеш в него. Всичко може да е страшно и с всичко трябва да се пребориш. Откъде грабиш с пълни шепи? Не е някакъв осъзнат процес, но със сигур ност киното и музиката имат най-голяма роля. И хората, и обстановките, в които попадам, също са огромно вдъхновение. Какво означава да си алтерна тивен днес? Не знам дали тази дума още съществува и дали изобщо има приложение в модерния ни свят днес, в който всичко е толкова на показ. Да си алтернативен за мен не значи нищо. Не мисля, че тази дума има някакво значение вече, всичко се превръща в клишета, но не го намирам за негативно, а за освобождаващо. А ти какво мислиш? Мога ли и аз да ти задавам въпроси? Мисля, че има хора, които го излъч ват или носят някакъв спомен за това. В съзнанието ми изскачат по-скоро хора или отделни прояви, не някакви места или общество, но да довършим интервюто. Къде отиваш, когато искаш да избягаш? Рядко имам нуждата. Няма места, където да се чувствам чак толкова на място, че да искам да се махна от тях. Нямам много нужда от бягане, нямам чувството, че съм пуснал корени някъде или че съм твърде уморен, че да искам да се махна. Имал съм такива моменти, но не са част от личността ми. Кой филм би ни препоръчал от послед ната година? „Прасе“ с Никълъс Кейдж.

18 Нула32 | ВСЕ ОЩЕ КонстантинМЛАДИ Добройков Биографията на диригента на Държавната опера в Пловдив досега е дълъг низ от специализации в престижни университети, международни колаборации със симфонични оркестри в Европа и Щатите, записи в киното и телевизията и какво ли още не. Има обаче „нещо специално в това да живееш там, където си се родил“, разказва той за решението си да се прибере в Пловдив след няколко неуспешни опита да се почувства у дома на други места. Разпитваме го по време на лятната му почивка, за да научим повече. Като какъв човек се самоопределяш? Често отстрани хората ме възприемат като работохолик, но това не е така. Лично за себе си, по-скоро съм човек, който обича да си почива. Може би защото в работата съм изключително напрегнат, работя много интензивно, за да изкарам на подиума това, което наистина трябва да излезе от музиката. А за да направиш нещо такова се изисква страшно много труд, страшно много мислене, преди да застанеш на пър вата репетиция с оркестъра. Опитвам се да съм възможно най-балансиран. Не съм от онези диригенти, които хвърлят сто лове и замерят хората с пултове. Това е старата генерация диригенти, които обиждат и настина вгорчават живота на оркестъра и на хората, с които работят. Еволюцията в отношенията между хората вече не позволява това. С какво друго се различават новото и старото поколение диригенти? В есенцията си работата е същата –подготвяш произведения за изпълнение. Трябва да си наясно с много неща – история на света, история на изкуството, тече нията в изкуството за дадена епоха, за дадено произведение, навиците на компо зитора покрай написването на даденото произведение. Трябва да се знаят специ фиките на всеки композитор. Стилово не ТомпсънБогданАлександър©ДобройковКонстантин

19 ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ | Нула32 всичко е написано в партитурата винаги. Много често трябва да изкараш неща наяве по-ясно, отколкото са написани. Това е много малка част, от това, което дири гентът прави, за да се подготви, но мисля, че всички диригенти го правят. Млади, стари – винаги това е било. Разликата между поколенията си личи по-скоро в методиката на работа с музикантите. Как може начинаещата оперна публика да разбере кой диригент е добър? Трудно. Някои хора смятат, че мятането, разкрасяването с огромни жестове, под скачане, усмихване, подобни похвати в дирижирането са това, което показва дали един диригент е добър. Ами не. Има диригенти, които едва мърдат, които едва виждаш, че наистина се движат. Диригентите си проличават най-вече в репетициите. Съдейки за един диригент по изявите на сцена е все едно да съдиш дали един учител е добър по време на изпит на негов ученик. Няма как да преце ниш. Има хора с много изчистени жестове, диригенти, които са изключително ясни и всяко нещо е продиктувано в жеста. В жеста са заключени много неща – това са динамиката, щрихите, резкостта, с която трябва да се свири – дали е меко, дали е твърдо, дали е остро, изразност, екс пресия, всичко. Има диригенти, които са изключително визуално ориентирани към това да е удобно и да е добре изсвирено всичко, за да се чувства добре оркестъ рът. Но има и диригенти, които не правят почти нищо и са също толкова ефективни. Много е индивидуално за всяко тяло. Всеки диригент има различно тяло, тикове, навици характер и т.н. Кои са твоите авторитети? Дядо ми и и майка ми са основни сили в изграждането ми като човек. Мога да се обърна към тях за абсолютно всичко и да получа вярна информация. Какво за теб е тишината? Тя липсва на морските брегове… Ха-ха-ха. Точно се върнахме от море преди няколко дни. Щях да се побъркам от шум. От морето или от хората? От хората. Морето шуми много пре красно. Хората шумят много досадно. Пак опираме да този въпрос дали моето въз приятие за шума е следствие от стрес от работата, или прекалена интензив ност по време на процеса. Какво за мен е тишината? Невинаги я търся. Понякога ми става прекалено тихо. Понякога имам нужда да надуя музиката. Някое парче на Dream Theater например. Имам нужда от енергия. В други случаи предпочитам наис тина музиката да спре за малко. Слушаш Dream Theater? Когато мога да слушам, слушам Dream Theater. Хората, които ги слушат, ще ме разберат. Музиката на Dream Theater е изпълнена с неравноделни тактове, с разме ри, които се сменят постоянно. Нещо като математически задачи за изброяване – кой удар кога ще се появи. Предизвикателство за възприятието. Колкото по-сложна е песента им, толкова повече я връщам, толкова повече пъти искам да я слушам и да я разбера. Защото това не са 4/4. Не е от стандартните мелодии, хармонии и ритми, а точно обратното на всичко, на което сме свикнали. Кое е последното, което слуша? Една от любимите ми – Beyond This Life. Това мисля е шести трак от Scenes from a Memory, албум от 1999 г. Има ли правилен отговор на въпроса „Каква музика слушаш?“? Dream Theater, ха-ха-ха.

20 LIFE IS ON Е ВИСОКА ОТГОВОРНОСТ Третата среща в съвместната ни рубрика с Schneider Electric е с инж. Ясен Янев, мениджър „Поддръжка“, част от Умната фабрика край Пловдив още от далечната 2008 г. Кариерното развитие на инж. Янев е поредният вдъхновяващ пример за преквалификация в движение, за който ви разказваме тук. Изводът вече е известен, но нека отново напомним: когато в компанията има талант, винаги ще се намери място за него. Нула32 | ПАРТНЬОРИ ЯневЯсенинж.©Нула32 Инж. Янев, вече 14 години не спирате да се развивате в компанията. Разкажете ни за пътя си дотук. Родом съм от Бургас. Животът ме пре насочи насам. Бях нов в града, не позна вах никого. Случайно видях табелата на Schneider Electric и понеже бях учил електротехника, знаех, че това е силна компания. Подадох си молбата и започ нах работа. Бях дете, наивно и жадно за знания. Движеше ме интересът към ма шините. Винаги съм обичал да ремонти рам, да поправям нещо и така самият ми мозък се изгради, ориентиран към маши ните – да разбера как работят, да ги на карам да работят по-добре. В Schneider Electric видях един нов свят, в който мога да реализирам мечтите си, но и разбрах, че ако нямам висше образование, възмож ностите пред мен са ограничени. Реших да започна отначало, изкарах обучението, докато работех тук. Беше трудно, но не се предавах в нито един момент. Нещата просто се случиха с годините. Сменяте не една позиция през този период. Бихте ли ни прекарали през тях? Първата ми работа беше като монтаж ник, месец и половина. След това ме но минираха да управлявам малък пулт на поточната линия като оператор. След няколко месеца бях назначен като маши нен оператор. Половин година по-късно кандидатствах за позиция настройчик, на която останах 4 години. След това бях номиниран за позиция „Координатор на тотална продуктивна поддръжка“, къде то прекарах 3 години. Минах през позиция инженер „Поддръжка“ и вече почти 3 годи ни съм мениджър „Поддръжка“.

21 Има ли още накъде? Винаги. Schneider дава много възмож ности за хора, които искат да се разви ват, но засега следващата една година не мисля да сменям позицията, т.к. ми е мно го интересно и имаме безброй проекти пред нас, от които искам да бъда част. Не ми се напуска семейството на „Под дръжка“, ние сме страхотен екип, разби раме се страшно добре. Наскоро Schneider Electric получи поредната престижна награда отличи ето „Бизнес лидер на годината“ от b2b Media. Коя обаче е най-важната лична награда за Вас през годините в компанията? С какво най-много се гордеете? Едно от най-интересните неща сега е проектът, който имаме с Професионал ната гимназия по машиностроене (ПГМ), по интеграцията на учебен предмет в програмата, който да е подходящ за под готовката на кадри още от ученическата скамейка. В момента изграждаме макет на автоматична асемблираща машина като учебната програма е взета под внимание. Работим с преподаватели в изготвянето на предмета, който ще започне да се изу чава през учебната 2022/23 г. Имаме проект и с Професионалната гим назия за електротехника и електрони ка (ПГЕЕ) за дуално обучение. Септември месец очакваме първите ученици, които ще започнат. Очакваме много интересни и предизвикателни ситуации. Винаги ми е било мечта индустрията да се намеси в образованието и още в ранна възраст да даде възможност на децата, които искат да се насочат и развиват в нея. Това са първите стъпки, които виж дам в Schneider Electric, и ми носят лично удовлетворение. В подобни материали често става дума само за успехите, но понякога много по-ценни са провалите. Имате ли подобна история тук и какво научихте от нея? Запомнящи се неуспехи нямам, но винаги е имало неуспешни ситуации, от които съм се опитвал да извлека максимума. Това ви наги ме е водило напред – да знам как да подходя следващия път, за да не ми се слу чи отново. Но голямо падане тук не мо га да си спомня, признавам си. Винаги съм опитвал да дълбая, дори да е с лично вре ме, винаги се стремя да докарам неща та до край. Мотото на компанията е Life Is On. Какво означава за Вас? Живот на макс. Life Is On е високата отго ворност като мениджър „Поддръжка“, за щото ние произвеждаме продукти, които защитават хората. Наскоро обявихте и разширение на предприятието в града, с което се очаква екипът на компанията тук да надхвърли 1000 души. Какво бихте казали на бъдещите си колеги? Добре дошли в нашето семейство! По ставяйте си цели, мечтайте, борете се за тях! Когато се борите с цялата си енергия, няма нещо, което да ви попречи да ги постигнете. От какви кадри имате нужда сега? Търсим хора на всяко едно ниво. В отдел „Поддръжка“ търсим техници, инжене ри „Поддръжка“ и „Автоматизация“. Под ходящи биха били хора, които искат да покоряват нови върхове, които са жад ни за знания, за непрекъснато развитие. Възможността за развитие в Schneider Electric е много сериозна не само тук, но и в чужбина. ПАРТНЬОРИ | Нула32

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 23 ЗАВЕТЪТ НА БОРИС ДЯКОВИЧ „…Нашите просветни пълководци генералите Т. и Р. намериха, че директорът на библиотеката, човек вече в напреднала възраст, при това данъчен, би бил много по-полезен на държавата, ако бе оставен да бди над едно от най-ценните нейни учреждения…“ Борис Иванов Дякович е български ар хеолог, учен, музеен и библиотечен ра ботник, директор на Народната биб лиотека и музей. Роден е на 28 февруари 1868 г. в Болград, Одеска област, в се мейството на бесарабски българи. Брат е на просветния деец, ботаник и исто рик Владимир Дякович и юриста и об щественик Александър Дякович. Завършва Класическата гимназия в Пловдив през 1890 г., учи право в уни верситетите в Одеса и Прага, а след това класическа история и археология в Сорбоната. Изучава античната ис тория, култура и изкуство във Фран ция и Италия. В края на 19. век е уредник в етнографския отдел на Народния му зей и заместник-директор на Народна та библиотека в София. След затваря нето на Народната библиотека и музей в Пловдив Дякович е назначен за дирек тор на 14 април 1901 г. и поема тежката задача да възстанови сбирките. Съдба та му остава свързана с града до края на живота му. С основание следващият директор на музея, Димитър Цончев, пише за Дякович, че „през своето 31-годишно управле ние той действително е създал музея.“ Борис Дякович увеличава значително библиотечния, археологическия, нумиз матичния и художествения фонд на му зея. През 1904 г. започва издаването на „Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив“, който представлява не само изключително важен за времето си източник на статистически данни, но полага основите на научния подход към библиотечното дело. През 1909 г. пише раздела за културните институти, биб лиотеки и музеи в Закона за народното просвещение. През 1910 г. Дякович дава археологическия профил на музея към биб лиотеката. Като първия дипломиран български археолог, той е и автор на множество научни трудове в областта на тракийската и гръко-римската кул тура. През 1920 г. създава Правилник на библиотеката и музея, а през 1923 г. осно вава Пловдивското археологическо дру жество с цел да насочи общественото внимание към необходимостта от опаз ване на археологическото наследство на града. Борис Дякович заема поста на ди ректор на Народната библиотека и му зей до 1932 г. Умира 5 години по-късно, на 8 януари 1937 г. в Пловдив. Днес читалня № 5 към отдела „Специ фични сбирки“ в НБ „Иван Вазов“, който той създава през 1921 г., и библиотеката на Регионалния археологически музей но сят името на Борис Дякович, а наслед ството и заслугите, които той има към развитието на културата и опазване то на материалното и духовно наслед ство на града, светят все така ярко. Следващите страници представят летописната бележка, която Борис Дя кович пише в Годишника за периода 1912 –1919 г. В нея той описва живота на музея и работниците в него през военните го дини между Балканската и Първата све товна война.

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 24 Великото нещастие, което потопи ця лото човечество в сълзи и кръв и покри три континента с развалини, сполети най-напред нашата млада, жизнерадост на като младенец и неопитна като него прекрасна родина. Въодушевявана вина ги само от високи идеали за национално обединение и културен прогрес, но повле чена по кривия път и главоломна стръм нина към пропаст, измъчената ни родина все пак със забележително самообладание се запази от крайна провала: след страш ната буря небето отново се проясни и всичко, което бе покрито с мрак и мъчи телна неизвестност, се озари със светъл лъч – и тя отново заживя. Заедно с нея и нашата Народна библиотека, доскоро ос тавена едва ли не на произвола на съдба та и понесла всеобщия кризис на нашите културни институти, бързо се съвзе от временния застой и доби първоначалния си облик на уредено държавно учреждение. Не е тук мястото да се дават подроб ни сведения за ония изпитания в живо та на библиотеката ни, на които тя бе често и без основателни причини подло жена през военните 1912 – 1918 години – à la guerre comme à la guerre1, – но понеже в отчета на всяко учреждение непременно се дават поне в най-сбита форма крат ки бележки за неговия живот през отчет ния период, аз смятам за свой дълг да се не отклонявам от възприетия обичай. Мобилизацията през 1912 година се сто вари с тежък юмрук върху библиотеката: Министерството на народното просве щение заповяда на директора да заклю чи учреждението и да предаде ключовете на един от гимназиалните директори. Но зданието бе веднага окупирано от войни ци и обърнато на казарма. Имотът не бе много внимателно третиран от страна 1 На война като на война (Бел. ред). на войниците. За да не съобщавам всичко, ще кажа, че дори случайно се избегна по жар. Енергичното застъпничество на ди ректора, който остана на военна служба в града, освободи библиотеката и въдво ри ред. До края на първата война на ди ректора на библиотеката бе дадена въз можност, вън от служебното време, да бди над нея и в някои случаи да я предста влява пред външния свят. Тази война отне на библиотеката един много мил, честен и ревностен служител, Иван Матев, който сложи кости на Кали маново поле. Периодът между тази вой на и новата велика катастрофа, период на нервно възбуждане и „временно сви ти знамена“, не донесе стабилност в работите на библиотеката. От помощ ния персонал едни не пожелаха да зае мат наново длъжността си, други напус наха учреждението или с цел да подирят по-добра оценка на своя труд, или по болест. Последните се ползуваха, преди окончателното напущане на длъжност та, с дългосрочен отпуск, така че биб лиотеката ни, лишена от работни сили, дълго време едва функционираше. Поми наха се, вече вън от служба, като свобод ни граждани, Лука Касъров, дългогодишен библиотекар, и Стефан Ив. Герджиков, крайно добросъвестен и мил, с висока култура, пазител на библиотеката. Мир на праха Лишенаим!от най-необходимите сили на своя персонал, библиотеката се помъ чи да възобнови всички свои функции с помощта на нови лица, взети от женския интелигентен свят. Първа пазителка бе назначена на 1 август 1913 г., втора – на 9 ноември 1914 г., а библиотекарската длъж ност остана и досега вакантна – изпълня ва я заместник от три месеца. Годишник на Народната библиотека в Пловдив за 1912 – 1919 г. Летописна бележка – Notice Historique

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 25 С този нов, наистина усърден, но неопитен в специалната работа персо нал библиотеката не бе в положение да организира всички свои служби с предиш ната точност и експедитивност, но все пак даде на обществото всички възможни улеснения, да се ползува от нейните сбир ки както в читалнята, тъй и вън от нея. За жалост, нямаше физическа възможност да се приготвят и издадат годишни те отчети на учреждението ни за изте клите 1912 – 1914 години – на това прече ше и дезорганизацията на пловдивските печатници.Сполетя ни нова, ужасна война. Цели ят мъжки персонал на библиотеката по стъпи в редовете на армията. Болните и немощните бяха изпратени на бойно то поле, а здравите – в болници; прислуж ниците – в резервни магазини и рекви зиционни комисии, а директорите – в подвижна фурна на една интендантска рота за работника. Библиотеката оста на без ръководител, без отговорник, само с две госпожици пазителки и една времен на прислужница. Обаче нашите просвет ни пълководци генералите Т. и Р. намериха, че директорът на библиотеката, човек вече в напреднала възраст, при това да нъчен, би бил много по-полезен на държа вата, ако бе оставен да бди над едно от най-ценните нейни учреждения, отколко то да мъкне вода и сече дърва за поход на фурна, и го оставиха за войник при 2-ра местна интендантска рота. След 5-ме сечна служба той бе освободен по напред нала възраст. Скоро след това по съща та причина бе освободен от редовете на армията и един от раздавачите. С този малък персонал работите в библиотека та така се организираха, че дори се даде възможност на обществото да се ползу ва от книгите и вкъщи, а понякога и в чи талнята. Зачестиха и множество високо поставени гости от чужбина. В такова положение ни завари злокобната вест за Добро поле. Тя разтърси държавата ни из основи и покри с мрачна неизвест ност целия български народ. И директо рът на библиотеката музей счете за свой дълг да вземе някои бързи мерки за сигур ността поне на най-ценните предме ти от нейните сбирки. Солунското при мирие спаси родината от гибел, а заедно с това и всички културни придобивки на 40-годишен неуморен труд на българския народ. Малко по малко почна да се завръ ща и персоналът на библиотеката. Не се завърна само най-милият, най-преда ният нейн 20-годишен служител Ставри Марков. Неговите кости почиват там, в родното място на отдавна починалия му баща, в свещена Битоля. Поклон пред не говата скъпа памет! Веднага след завръщането на служащи те, библиотеката не можа да уреди служ бите си така, както те функционираха до войните – едно, по липса на персонал (и двете пазителки напуснаха длъжността си) и друго, по слабо усърдие на завърна лите си с обтегнати нерви и отвикнали от работа чиновници. Обаче лека-поле ка разните части на разстроената маши на се стегнаха, празнотите се попълниха, дисциплината се въдвори и библиотека та тръгна по стария път на ред и усилена работа – отчетът, който давам, е след ствие и доказателство за това. Борис Дякович

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 26 МУЗЕЯТ, КОЙТО НЕ СПИРА ДА РАСТЕ Всяка година Археологическият музей в Пловдив приема между 1500 и 2000 нови находки при постоянна експозиция от 4500 артефакта. Капацитетът на фондохранилищата му се изчерпва. Възможно решение е преместването на културния институт в бившата сграда на Българската народна банка на Главната. Разговор на Панайот Стефанов с доц. Костадин Кисьов, директор на Регионален археологически музей – Пловдив Г-н Кисьов, целият Ви живот е архео логия и музейно дело. Кое е най-важното нещо, което открихте? В археологията съм от седми клас. Кръ щенето ми беше участие в пещерна екс педиция. Оттам интересът на едно мал ко дете се превърна в хоби, а по-късно и в професионално развитие. 50 години от живота ми са минали само с археология, с изучаване на древното минало и предста вянето му в музеите пред публика. Какво открих? В буквален смисъл обектите са неизброими. В личен план, ако мислим фи лософски, в резултат на многобройните разкрития и проучвания, се връщам към един епилог от древноелинската лите ратура, касаещ хубавата Елена, за коя то се води Троянската война, от която се създават митове и легенди. Овидий гледа гроба на Елена и вижда какво е ос танало от нея – един череп и един ске лет – и си дава сметка, че каквото и да прави, и добрини, и злини, накрая приро дата и биологията са неумолими. В края животът ни приключва съвсем прозаич но – с едно погребение и с един дух, кой то го няма. Казвам го като човек, който много пъти е разчиствал такива скелети. Виждаш пред себе си едни кости, някакви предмети, които са били част от личния живот на погребания, и нищо повече. За почваш да разсъждаваш за себе си – раз бираш колко преходно е всичко. Запазват се останки, които много често могат да бъдат поругани така, че и те да изчезнат. Затова възможността да живеем, приви легията, че сме се родили, трябва да бъде осъзната и да ни води приживе. Това ли е задачата на археологията –да направи от тези останки история? Археологията е една от науките, които са поставени в хуманитарния профил, но за мен тя е колкото хуманитарна, тол кова и точна наука. Подобно на крими налистиката, процесът на археологиче ското разкритие следва процеса на едно криминално разследване, базирано на кон статации и факти. Крайният резултат, особено когато се спазват методически те правила и научни принципи, е автен тичното възстановяване и разкритие на „престъпленията на времето“, на ис торическата истина, такава, каквато е била. Ние не можем на 100% да установим точно как се е казвал човек, на коя дата е роден, но на 80 – 90% можем да устано вим възрастта му, пола, социалния ста тус, начина, по който е погребан.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 Нула32©КисьовКостадиндоц.27Ако се прехвърлим към проучванията на селищата – там разкриването се дели на две направления. Учените ги интересува науката, разкриването на миналото, как вото е било, как е изграден градът, тех нологиите на обработка на камъка, на ме тали и бижута. Човек просто е смаян как преди 2000 – 3000 години майсторите са обработвали материалите с такова съ вършенство. Целта е да установим с на учни методи какви знания са притежавали хората преди нас. Много често се сблъск ваме с факта, че те са притежавали мно го повече знания от нас в някои насоки. За разлика от нашето консуматорско об щество, при тях животът е бил подчи нен на изграждането и на съзиданието. Това е, което археологията представля ва като наука. Вече по второто направление – превръ щането на тези обекти в туристическа атракция, независимо дали реализирана бутафорно, или не – за самите археолози това не представлява такава ценност. Въпреки че трябва да има критерии по социализацията на обектите, както зна ем, много често те не се спазват. Тук идва и диаметралното разминаване меж ду ценностните системи на научния ра ботник и на управляващия, който иска да развива туризъм. Работа на музеите ли е да балан сират тук? Тенденциите се смениха. По-рано музеи те бяха строго културни и научни инсти тути, а представянето на техните екс понати беше част от дейността им, но не акцентът. Докато през последните го дини, в резултат на политиката не само у нас, а и по света, археологията и музеи те започнаха да се експлоатират главно като обекти на туризма. Това не е лошо, защото подпомага и съседните бизнеси –хотели, барове, ресторанти. Музеите не могат да са извън тази система. Въпро

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 28 сът е да се спазва границата между по шлото и научното. Например аз съм върл противник на всички възстановки, които масово започнаха да се правят от рода на „как са се хранили траките“, „как са водили битки“ и т.н. Това са пълни импровизации и дилетанщини. Какво са яли траките? Ку линарно предаване ни предлага рецепти. Кой ги измисли тези рецепти след като нито в гръцката, нито в римската или по-късно в средновековната българска литература няма повече от 10 изречения за това какво са консумирали траките –просо, жито и вино. Рекламата на нашето древно минало трябва да бъде така под насяна, че все пак да бъде близо до автен тичността, да се консултира със специа листи, но това не се прави. 140-годишнината на Археологическия музей е повод да говорим за музеите в града изобщо. По какво можем да разбе рем кой музей е качествен? Когато дойдох тук като уредник през 1995 г., работих и като изкопчия на Небет тепе. Тогава това беше силно казано му зей – с пълна амортизация на витрините, с течове по стените, с една единстве на тоалетна на септична яма, която об служва хем персонала, хем посетители те. Сграда, която не е строена за музей, а за данъчно агенство, дадена от Минис терството на финансите, в която тряб ваше да се развива музеят и респективно местният туризъм. Беше някакъв абсурд. Площта ѝ беше не повече от два апарта мента. Днес е разширена тройно. Има и национални, и европейски изисква ния на какви критерии трябва да отгова ря един музей. След много професионални и лични битки във всякакви направле ния – и политически, и икономически – ус пяхме, доколкото позволява самото мяс то, да създадем музейна сграда, която да отговаря на всички стандарти. Благода ПловдивРАМ©век20.наначалотамузея,Из–

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 29 По тази причина във фонда имаме 150 000 находки, от които обаче показваме 4500. Няма място. Европейският стандарт е да показваш една пета от това, което притежаваш. рение на това тук се осъществиха две изложби на най-големите музеи в света –Лувъра и Националния археологически му зей в Атина. А съдържателно? Какво следва да е мястото на музея в съвременно то общество? Ако говорим за социална функция, главна та цел на един музей е опазването и про учването на културното наследство. Третата задача е образователна, нуж на е и реклама на това наследство. От една страна, музейната експозиция и дей ността на работниците тук трябва да са насочени главно към образованието на младите поколения. Ние сме се насо чили предимно към най-малките – 3. – 7. клас, които запознаваме с историята на техните деди през всевъзможни форми. Ние сме наследници на вековна култура и това е основното в дейността ни – об разованието и публичното представяне на артефактите, свързани с международ ния туризъм. Какви проблеми има музеят днес? Най-големият ни проблем, който ще се за дълбочава и засилва, е липсата на подхо дяща сграда. Настоящата не е планира на за тази цел, ние я адаптираме за тези функции – построихме нов корпус, изгра дихме подземни хранилища, разширихме постоянната експозиция, обособихме зали за временни изложби. На първо място – експозицията ни е мал ка като площ, 750 кв.м са недостатъчни. По тази причина във фонда имаме 150 000 находки, от които обаче показваме 4500. Няма място. Европейският стандарт е да показваш една пета от това, което притежаваш, в постоянната си експози ция. Другото го показваш под формата на временни изложби, за да поддържаш ин тереса. Този проблем трябва да се реши в близките години. На второ място – самата администра тивна площ също е много малка. Това са три етажа, в които ние нито можем да обособим помещение за научни архиви, нито за лаборатории за консервация и реставрация, които са задължителни. В момента ние имаме такава, но в умален обем, т.к. площта е малка и не можем да я комплектуваме със съвременна техника. На трето място – площта за фондохра нилища. Това са най-важните места, къ дето се съхраняват и опазват експона тите за идните поколения. Независимо че успяхме в подземието на създадем прос транство от 1 дка, капацитетът му вече се изчерпва, поради факта, че това е единственият музей, в който на годи на във фондовете постъпват в порядъ ка на 1500 – 2000 нови находки. Първо от археологическите разкопки, спасителни или редовни, и на второ място – по линия на съд, прокуратура, МВР и различни има нярски дела. На практика на година приемате на ходки, които се равняват на половината от постоянна ви експозиция. Именно. Това се случва единствено при нас. Поради естеството на дейност, в другите музеи на пет години имат по две-три откупки. Там проблемът с фон дохранилището не съществува. Ако го ворим за изграждането на един наистина голям европейски музей, понеже РАМ при тежава тези качества като фонд, на този етап като даденост в града е единстве ният вариант е бившата сграда на Бъл гарската народна банка (БНБ).

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 30 В обобщение – най-големият проблем е сградният фонд. Абсолютно. Навсякъде по света, когато се правят музеи, първо се проектират сградите им на базата на това, което ще се показва, и на базата на задължителни те звена – търговско-рекламни щандо ве, библиотеки, заведения за обществе но хранене. Тъй като, пак казвам, колкото и да е лошо, ние сме едно консуматор ско общество, това са тенденции, от които не можеш да избягаш. Менажира нето на стопанската част на културна та институция се американизира. Вър вим по стъпките на американските музеи, при които главното е търговската дей ност, която позволява самоиздържане без дотации. Докато в Европа музеите бяха образователни и културни центрове, из държани от държавите. Сега малко по малко менажирането минава и през тър говска дейност. Споменахте сградата на БНБ, до колко реалистичен е този вариант? Гледали сме сградата много пъти, има предложение от Общината и аз мисля, че е решено. От тяхна страна няма колеба ние. Колебанието е от страна на музей ните специалисти, т.к. пак сме в ситуа цията на сграда, която не е построена за музей, а за банка. Ще трябва отново да преустройваме вътрешно. Експозицион ните площи биха били огромни, сграда та е 4500 РЗП. Не говоря за фондохрани лища, които там са уникални. Когато сме там, не ни се излиза – това са 2 дка, кои то решават проблема на музея, за който говорихме, за години напред. При подхо дящо експлоатиране, поне в следващите 50 години няма да има за какво да се при тесняваме. Сградата е архитектурен па метник, чиито фасади не са в добро със тояние, трябва да бъде реставрирана, за което има проект още от времето на управлението на банката. Същият тряб ва да бъде актуализиран и изпълнен. За всичко това ще са необходими огромни средства и стигаме до най-важния въ прос – финансовия. Винаги казвам как може Гърция, независимо в каква криза е, да не спира да прави нови прекрасни музеи. Как во представляват 5 или 6 млн. (говоря примерно, не са правени сметки) за бю джета на държава като нашата, включи телно за бюджета на Община Пловдив. Знаете колко се дават за стадиони, за пъ тища… Защо не и за изграждането на един престижен музей? Какво друго е на дневен ред за музея? По отношение на археологията извън му зея имаме 4 постоянни обекта, които се проучват целогодишно с цел тяхната со циализация. Знаете, че Небет тепе и Из точната порта вече са на фаза изпълнение на проект за консервация, реставрация и социализация. Там ние ще участваме само в процеса по контролиране на тези дей ности. Другият основен обект е Тракий ският градски център в село Васил Лев ски, Карловско от 6 – 5 в. пр. Хр., който проучваме от вече 15 години, но на етапи, тъй като много често нямаме финансира не. В Пловдив това е Голямата могила в кв. Южен, която се намира до Енерго Юг, единствената останала на територия та на Пловдив. Там започнахме проучване – Миналата година се откри, че на върха е имало средновековна църква с цял некро пол. Всичко е демонтирано и запазено и тази година се продължава с проучвания та в дълбочина. Идеята е, ако се открие нещо интересно, да се създаде обект, из несен извън центъра на града. |32

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 32 ХРОНОЛОГИЯ НА ЕДНА МЕЧТА „Културата обаче надви мрака“ – пише директорът на Народната библиотека и музей Борис Дякович през 1928 г., когато многогодишните му усилия да разшири сградата на учреждението най-сетне са увенчани с успех. Проблемът с недостатъчното място за музея обаче съпътства цялата му история. Проследяваме основните моменти. Вазов“„ИванНБ©г.1901бейИсмаилнаКъщата от Камелия Гарева Първи стъпки и първи дом За да вникнем в същността и значение то на тази битка трябва да се върнем в първите години след Освобождението. Новопридобитата свобода дава силен тласък на културното развитие в Бълга рия. Въпросът за основаването на музей е поставен още през 1879 г., когато по вре мето на Йоаким Груев, който заема поста на директор на Народното просвещение в Източна Румелия, започват да се съ бират първите книги, паметници и ста ринни артефакти. Основаването на Об ластната библиотека и музей през 1879 г. обвързва съдбите на двете институции. Първите събрани експонати са съхраня вани в хранилището на Дирекцията на народното просвещение с уредник Иван Добровски, който съставя и Правилника за дейност на институциите. С подпис ването на „Публично административен правилник за устройството и управле нието на областните библиотека и му зей” от Александър Богориди на 1 май 1882 г. библиотеката и музеят са юридиче ски признати, а официалното им откри ване се състои на 15 септември съща таПогодина.това време Дирекцията на народ ното просвещение и Областната библи отека и музей се помещават в къщата на Исмаил бей, която се е намирала на днеш

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 Вазов“„ИванНБ©управлениеОбластнотонасградаБившата33 ната ул. „Христо Г. Данов“. За сградата арх. Христо Пеев пише, че е с „прекрас на вътрешна архитектурна разработка, цветна украса и величествен таван“. От трите етажа на впечатляващата сгра да обаче все по-разрастващите се библи отека и музей заемат само две стаи, за това още същата година управителят на библиотеката и музей Александър Бо гориди поставя проблема с недостига на място пред Дирекцията. Така на 1 март 1883 г. Областните биб лиотека и музей напускат конака на Исма ил бей, който през 1901 г. е преустроен в първото търговско училище в България на името на Евлогий Георгиев. Новият директор Илия Йовчев премества учреж дението на склоновете на Сахат тепе в сградата на сарача Еминаа Хаджи Неджи бов. За съжаление, и тази сграда се оказва неподходяща за нуждите на библиотека та и музея и Йовчев започва усилена ра бота по въпроса за построяването на сграда, конструирана специално за кул турното учреждение. През следващата 1884 г. Областната библиотека и музей сменят още веднъж своя дом и се местят в къщата на Анастасаки Томиди на днеш ната ул. „Съборна” № 33, която по-късно е съборена при прокопаването на тунела. Така в рамките на пет години Областна та библиотека и музей сменят сградата си три пъти. Музеят, Съединението и площад „Съединение“ Докато библиотеката и музеят тър сят сграда, която да отговаря на нужди те им, в столицата на Източна Румелия кипи идея, която ще оформи бъдещето на България. Строежът на сградата на Об ластното събрание на днешния пл. „Съ единение“ по проект на италианския ар хитект Пиетро Монтани предизвиква вълна от недоволство сред гражданите, които очакват Съединението. През 1885 г. голямото събитие е вече факт, а в сгра дата така и не се провежда нито едно съ брание. Пред Пловдив стои въпросът за какво може да бъде използвана сградата. Отговор дава директорът Йовчев. Ос вен общонационалното значение на Съе динението и радостта от него, Йовчев вижда възможност за Областната биб лиотека и музей. Той се надява, че те ще могат да се преместят в новопострое ната сграда на Областното събрание, а Министерството на народното просве щение официално разрешава премества нето от 1 март 1886 г. Така учреждението сменя името си на Народна библиотека и музей и най-сетне намира своя собствена сграда, макар и построена за други цели. Време на застой и време на подем В следващите години библиотеката и музеят често сменят директорите си. За кратко поста заема Иван Белопитов, а след него и Иван Говедаров. В първи те си години към библиотеката и музея

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 34 съществува и художествена колекция и през 1889 г. Говедаров организира пър вата художествена изложба в Пловдив. След него Стефан Ботев, един от братя та на Христо Ботев, заема длъжността за по-малко от година, но поради прежде временната му смърт, се налага директо рът още веднъж да бъде сменен. За биб лиотеката и музей настъпват времена на застой. В продължение на шест години, макар и с прекъсвания, поста заема ита лианецът Атилио Такела, който остава в историята на учреждението с големия брой „мистериозно изчезнали“ монети от нумизматичната колекция на музея. В началото на 20. век Такела е осъден на публичен затвор и голяма глоба, заради лошото си управление, но впоследствие бива помилван от княз Фердинанд. Така в началото на новото хилядолетие учреждението е затворено, а музейните сбирки са пренесени в София. На 1 май 1901 г. управлението на Народната библиоте ка и музей поема Борис Дякович. Страс тен археолог, отдаден на делото си, след години неуморен труд, на 1 октомври 1910 г. Дякович успява отново да отвори му зейния отдел, който преди това същест вува като археологически-нумизматичен кабинет. През 1921 г. кабинетът е преи менуван в Археологически музей, а според новия правилник, изработен от Дякович, експонатите в музея са разделени на три отдела – археологически, нумизматичен и художествен.Въпрекимногобройните успехи на Дя кович в развитието на Народната биб лиотека и музей, пред него все така стои въпросът за сградата на учреждението. „Едни от най-важните въпроси за раз витието на една публична библиотека е въпросът за сградата, дето тя се по местя“, пише Дякович. През 1923 г. комисията, която Минис терството на народното просвеще ние назначава, за да разследва въпро са, констатира, че тогавашната сграда действително е твърде малка за увели чаващата се колекция на библиотеката и музея. „Последните две години обаче са най-щастливите за музея. След дълга и мъчителна борба през ред години найсетне със съдействието на бившия ми нистър на финансите сполучих да снаб дя музея със собствена сграда“, пише Дякович, след като през 1928 г. след го лямото Чирпанско земетресение, музе ят е преместен в сградата на данъчно то агентство, където се помещава и до днес. Сградата е преустроена по про ект на арх. Христо Пеев, а музеят е пре именуван на Народен археологически му зей и отваря врати за посетители през 1930 г., въпреки че все още не бил обосо бен самостоятелно от библиотеката. Днес в сградата на Областното събра ние се помещава Историческият музей, а в сградата на бирничеството – Архе ологическият. Вазов“„ИванНБ©

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 35 Дякович освобождава директорското място през 1932 г. След него поста зае мат литературният критик и драма тург Иван Радославов, Стефан Андреев и видният учен и археолог Димитър Цон чев. След 9 септември 1944 г. културните учреждения в Пловдив са реорганизира ни, а музеят е обособен като самостоя телен от библиотеката едва на 10 март 1945 г. Заедно с него е поставено начало то като отделни институции на Държав ната художествена галерия и Народната библиотека „Иван Вазов“. Така трите уч реждения, които повече от 60 години от своето съществуване водят общ живот и борба в името на културата, най-сетне поемат по свой собствен път. Дупка вместо музей Следващият път, в който музеят има възможност да получи нова сграда за все по-разрастващата му се колекция, е след около 30 години. През 1970 г. във в. „Оте чествен фронт“ е обявено, че предстои изграждането на Музей на тракийската култура. Мястото, на което музеят е трябвало да бъде изграден, се намира до ДКЦ 1 и днес е по-известно като „дупка та до Понеделник пазара“. През 1976 г. по археологическите обекти, разкрити след събарянето на сградите, работи архео логът Лилия Ботушарова, която проучва малка част от него. Мащабните проучва ния се извършват от Жени Такова години след това, а проектът на новата музейна сграда е на архитекта Милчо Сапунджиев. Музеят е бил замислен като сграда на световно ниво, в която да се помеща ва най-богатата колекция от тракийски предмети, като например тези, открити при разкопките на могилите при Дуван лий. Монументалният музей е трябва ло да бъде част от честванията по слу чай 1300 години България, но независимо от готовността на проектантския екип, така и не е завършен, поради липса на фи нансиране. Това е единственият път, в който Археологическият музей има реал на възможност да получи сграда, която е специално проектирана за целите му. РАМ-Пловдив©и-вотракийскотонаМузейНедовършеният

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 36 По план сградата на Музея на тракий ската култура е разделена на админи стративна и изложбена част, като е от делено специално място за Панагюрското златно съкровище, което е трябвало да бъде изложено в Пловдив. Сградата е проектирана на базата на осмоъгълници, без цялостният ѝ облик да закрива гледка та към тепето. Днес теренът е частна собственост и принадлежи на Димитър Георгиев. Многократно са правени архе ологически проучвания и различни проек ти за създаването на културно-истори чески център, като последният бе внесен в НИНКН в началото на тази година. 30 години проекти, ремонти и предложения В края на 90-те, когато Спас Гърневски е кмет на Пловдив, е внесен проект за ре конструкция на Централните хали в му зейна сграда. Проектът е на архитекти те Топалова и Алексиева, но и той остава неизпълнен. В същото време тежкото състояние на сградата и експозиционни те витрини налага затварянето на Реги оналния археологически музей в периода 1995 – 1999 г., когато по проект на архи тект Дженева сградата е ремонтира на и укрепена. Четири години по-късно е изработен нов проект за цялостен ре монт, като за работата по него музеят е затворен от 2006 г. до 2010 г. Това са последните промени по въпро са със сградата на Археологическия музей до миналата година, когато Общината излиза с предложение да даде сградата на БНБ на музея. Бившата сграда на банката е проектирана от швейцарския архитект Якоб Майер през 1898 г. и е паметник на културата. Дали обаче зданието, което има нужда от цялостен ремонт, е подхо дящо за нуждите на музея, който така и не получава сграда, изградена специално за него, предстои да разберем. |32 изкуствотракийскотонаМузеянаМакет

Абонирайте се за месечния ни бюлетин и получавайте първи авторските текстове и илюстрации на Нула32, както и информация за внимателно подбрани събития и артефакти в Пловдив и страната.

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 38 МЕЖДУ СПАСЕНОТО И РАЗРУШЕНОТО Инфраструктурното прекрояване на централната градска част през втората половина на 20. век разкрива голямото археологическо богатство на Пловдив. Немалка част от находките обаче са безвъзвратно загубени, а спасените дълго чакат по-добрите си дни. от Кремена Паунова Малко хора знаят кога и как са разкрити Античният театър, Римският стадион, Малката и Голямата базилика, Форумът или Източната порта. Емблематичните за Пловдив паметници на културата ста ват обществено достояние едва през втората половина на 20. век. Специали стите, работили по тях, също са недос татъчно познати – aрхитектът Вера Ко ларова, археолозите Лилия Ботушарова, Елена Кесякова, Жени Танкова са само част от забележителните личности, участва ли в разкритията. Но как започва всичко? 1968 г. Късата уличка „Цар Ивайло“ на Таксим тепе наброява едва 3 – 4 армен ски къщи. Две жени са на път да направят едно от най-съществените открития за Пловдив. Вера Коларова и Лилия Ботуша рова са сигурни, че над тунела на днешния булевард „Цар Борис III Обединител“ има „нещо голямо и невиждано за България“. Те са напълно убедени, че под земята спи го лям театър от Античността. За да пре минат към следващ етап от проучвания та си, им е нужна подкрепата на кмета на града – Диран Парикян. Единственият ар менец, заставал начело на града, известен със слабостта си към Стария Пловдив решава да рискува – отчуждава имотите и позволява на Коларова и Ботушарова да докажат на практика хипотезата си. Довчера работили сами, с трудови вой ски влизат на терена и започват изкопни те дейности по разкриването на новото старо антично бижу на града. „Спомням си как си играех на камъните. Майка ми надписваше всеки един с черна блажна боя, отбелязваше кой къде е наме рен, рисуваше по зидовете, за да може по сле, когато се подреждат нещата, да си дойдат на мястото“, разказва ни Васил Димитров, син на арх. Коларова. Когато започват разкопките, той е на 6 години, но си спомня подробно трудностите по реставрацията на обекта. „Строител ните работници винаги си мислеха, че са прави, но когато майка ми идваше и виж даше, че нещо се разминава от проекта ѝ, всичко се разваляше и започваше нано во. Тя не мълчеше на никого, а много оби чаха да ѝ се бъркат. Отстояваше концеп цията си, поради което си извоюва доста неприятели“, споделя Димитров, който прекарва детството си на археологиче скитеРеставрациятаразкопки. на Античния театър продължава до 1981 г. Успоредно, Вера Ко

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 39 ларова работи и по почти всички други знакови археологически обекти – изуча ва Небет тепе, съставя проекта за рес таврация на Римския стадион, Одеона и много др. В резултат на големите инфра структурни реконструкции в центъра на града, учените се натъкват и на още много археология, немалка част от която обаче днес е безвъзвратно загубена. Жени Танкова е част от екипите под ръковод ството на главния археолог Елена Кесяко ва, които съблюдават изкопните дейнос ти за новите транспортни комуникации. „Където има строителство, нашата ра бота е малко „котка в чувал“ – разказва Танкова. – Не знаем дали при изкопните работи ще попаднем на археологически структури. Ориентираме се по това, че центърът на съвременния град съвпада с центъра на античния. Очакваме да изле зе нещо, но предварително никой нищо не може да каже.“ Методиката, която има предвид Танкова, се е запазила и до днес –всички строежи в центъра на града се съ блюдават от археолог. Ако багерите до коснат находка, започва проучване. „Условията бяха добри. Имахме финан сиране от Общината, но само то не беше достатъчно. Нямаше разбиране от дър жавното ръководство за стойностните неща. Много археология отиде в кофите“, споделя Танкова. Напълно унищожена е ре зиденция на виден гражданин на Филипо пол, намирала се в днешния автомобилен подлез на ул. „Гладстон“. Западно от нея е погубена и друга монументална сграда до Форумния комплекс, покрай която е мина вала антична улица, а на изток – цял квар тал с инсули. Частта между Форум „Се вер“ и Форум „Изток“ също е разрушена от„Зарадибагери. инфраструктурата се праве ха големи поразии“, на същото мнение е и Васил Димитров, който си спомня как при прокопаването на днешния подлез „Ар хеологически“ командир от строител ни войски се опитва да прикрие мозайки те на сграда „Ейрене“. Бърза се, за да се изпълни плановото строителство. За да влязат в сроковете, археолозите копаят през нощта на светлина от прожектори. ПловдивРАМ©„Ейрене“обектдейности,Реставрационни–

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 40 Но историята невинаги попада в ръ цете на варварите. Жени Танкова е сред първите, натъкнали се на следи от Епис копската базилика на Филипопол: „1983 г., един късен следобед, топло време, стоях на багера и ринех прах по земята от скука, когато ми се видя нещо шаренко. Пораз чистихме малко и видяхме мозайка, след което последва по-обилно разчистване. Разбрахме, че сме попаднали на структу ра, помещение с мозаечен под и се започ наха археологическите разкопки, в про цеса на които се констатира, че става въпрос за раннохристиянска базилика.“ По думите ѝ, с този обект е направен ком промис от страна на държавата. За да бъдат запазени разкритите тогава час ти – южния кораб и почти половината от централния – е променено трасето на ул. „Гладстон“. Пощаден тогава е и друг це

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 41 нен паметник – Малката базилика, заради която се променят плановете на съсед ните жилищни кооперации. За да ги видим в сегашния им вид, и двата храма обаче чакат близо три десетилетия. Дълго време обектът пред Католиче ската църква служи единствено на деца та, които там имат възможността да из бират по-интересни камъчета (тесери) за жилките си, разказва Васил Димитров. Едва през 2010 г. след серия от безрезул татни опити Община Пловдив, съвмест но с Министерството на културата и фондация „Америка за България“, финан сират новите реставрационни дейнос ти по Малката базилика. Четири годи ни по-късно е представен проектът и за Епископската базилика на Филипопол, кой то включва разкриване на северната по ловина на храма. КолароваВераархивСемеен©погледптичиоттеатърАнтичен

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 42 Обектът, който днес натъжава най-много Жени Танкова, е изоставеният терен на „Музея“, по-известен като дуп ката до Понеделник пазара. През 70-те години на 20. век на мястото има плано ве за построяването на музей на тракий ската култура. Танкова определя дупка та като „учебник по археология“ – на площ от внушителните 7 дка сред разкопките там има структури от 4. век пр. Хр. до 14. век сл. Хр. Това са 18 века напластени на ходки, 4 антични улици и ранносреднове ковна крепостна стена. Макар и с погубената археология от 70те и 80-те години на 20. век и с все още нереализираните мащабни проекти на Небет тепе, Източната порта, Музея, едва ли някой днес може да си предста ви Пловдив без богатството на древно то му минало. „Хората имат това за да деност“, смята Джовани Димитров, внук на арх. Коларова. „Ако попитаме млад чо век за големите археологически и архи тектурни открития в града, списъкът най-вероятно ще включва 2 – 3 обекта, а те са много, много повече, всеки със своя та история и значение“, разказва той. А какво остава за имената на хората, на които дължим съвременния им блясък, питаме ние? „Те се забравят“ – минор но обобщават наследниците им. Зато ва следващия път, когато минавате през Античния театър, Епископската базилика или която и да е от перлите на Пловдив, спомнете си за онези, които ги върнаха към живота. Камъче по камъче. |32 ПловдивРАМ©„Археологически“Подлез–

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 43 КметовВасилбалон,отСнимка©тепеНебетнаобектакъмПоглед

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 44 НЕСЪЩЕСТВУВАЩИЯТ ПЛОДIВ1 Свикнали сме да акцентираме на археологическото наследство от Римската империя или запазените сгради на възрожденския Пловдив, но прецизната работа на археолози и допълненията от други изследователи рисуват въображаема картина на несъществуващия вече средновековен град, който е оставил по-малко материални следи, но е онова свързващо звено, което прави връзката между тези два, а и днешния, Пловдив – непрекъсната. от Теодор Караколев „Този голям и прекрасен храм (...) [е] огромен по размери и блестящ по кра сота. Неговата хубост се дължи на съотношението между дължината и ширината и на подходящата за двете височина, на семплия покрив, който с простотата си е достоен за възхищение. Ликовете на светците и самия Бог, въплътил се в човек заради нас, затъмняват прелестта на зората... Тяхната видима красота и прецизна изработка със своята достоверност надминават всяка хармония“, Никита Хониат, 12. век. „На третия хълм има една стара гръцка църквица, на която са изрису вани (...) цяла гръцка процесия или шествие, един носи на главата си хляб, увит в платно, друг върви пред него с восъчни свещи, двама други носят два кръгли плоски подноса...“, Стефан Герлах, ок. 1578 г. За въображаемата реконструкция на средновековния Филипополис можем да разчитаме единствено на археология та. Разкопките през годините установя ват, че градът – свил се на Трихълмието в други периоди – се разширява в низина та и през 11-12. век достига поне до мес та, като например около днешните улици „Леонардо да Винчи“ и „Петър Парче вич“ в равната част, където дори е имало улична мрежа. Средновековието ни е дало и части от крепостната стена, водната щерна на върха на Небет тепе, долните части от няколко сгради и съвсем малко други артефакти. За съжаление, археоло гията работи само до останките на раз лични основи и някой друг движим арте факт, а от Средновековието тук не са останали много. Така можем да си представим Пловдив през 11. – 12. век – едни по-добри годи ни, свързващи спадовете в развитие то преди и непосредствено след това. Градът ни е бил важен и богат център, тук са резидирали високо образова ни администратори и духовници. Но от материална гледна точка, уви – за разлика от Несебър, Солун или Атина – времето не ни е завещало нищо, до което можем физически да се докоснем. За разходката ни назад във време то се опираме на историческите сведе ния. И в духа на Средновековието, първо ще погледнем към най-представителна та възможна сграда – централния градски християнски храм. 400 години делят цитираните две опи сания, които вероятно се отнасят до една и съща сграда – катедралния Бого родичен храм на Пловдив. 1 Името се появява в „Български апокрифен летопис“ (11. век). Според изследователи като Ани Данчева-Василева, то е производно на Пулпудева, което от своя страна идва от Филипополис.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 45 Върховете през римския период и ранното християнство, през османските векове и Българското възраждане засенчват, а не бива, един друг връх – средновековния от 12. век. Но как е изглеждал този град? Освен различното време, двамата автори пишат от две много различни перспективи – на византийския Изток и на европейския Запад. Друга особеност, която също трябва да имаме предвид – византийското Средновековие, през чиято призма трябва да гледаме и сред новековна България, не е търсило гранди озността на западните храмове с огро мните им размери, а е виждало красотата по съвсем друг начин. Гледал през 1578 г., Герлах опитва, макар и също в специфики те на своето време, да представи една картина, която може би е по-близка до днешния ни светоглед. „Огромният по размери“ храм се превръща в „стара църк вица“, а прекрасните стенописи – в не съвсем разбрано „шествие“. Текстът на видния историк и админи стратор – Хониат е бил управител на Пловдив по това време – е възхвала на дейността на тогавашния митрополит Константин Пантехни и е писан в години те около 1185 г. Това е времето на въста нието на Петър и Асен, на Третия кръс тоносен поход и куп други проблеми на Византийската империя. А къде се е намирала въпросната църк ва? Историците до голяма степен са еди нодушни, че в повечето случаите имената на топосите са изключително непромен ливи и се запазват през вековете. Храмът може да бъде разрушен, издиган отно во или ремонтиран, но името се запаз ва. Затова проучвателите са убедени, че Никита Хониат говори за предшестве ник на днешния храм „Успение Богородич но“ на входа на Старинен Пловдив. Почти сигурно интересуващата ни пловдивска църква е била кръстокупол на – не особено голяма като размер, но с акцент върху голям купол в средата. Дали е строена от тухли, или камъни можем само да гадаем. В обобщение, можем да кажем, че тухлените църкви обикновено са белег за по-богат дарител. Малко по-рано в Константинопол се строи все още съществуващият, макар и вече като джамия, императорски мана стирски комплекс „Пантократор“ – между 1118 г. и 1136 г. Това са най-големите храмо ве по това време – дълги по 30-а метра, с куполи от не повече от 8 – 9 метра в диаметър. В другата „крайност“ можем да си представим малката църквица в Сапарева баня или малко по-големия храм в кюстендилския квартал „Колуша“ – също качествено градени тухлени постройки, но много по-скромни като размери с купо ли от по 3 – 4 метра в диаметър. Тряб ва да си представяме, че пловдивският храм е бил някъде по средата. И все пак –ако археолозите не открият основите на тази средновековна църква, всичко това остава само една фантазия за несъщест вуващия централен храм на онзи Пловдив от 1185 Подобнаг. е ситуацията и със стенописи те. Какво точно е имало вътре можем да си представим с малко повече сигурност, тъй като схемата за изрисуване на един източноправославен храм е била малко по-строго установена. Никита Хониат говори за „Бог, въплътил се в човек“ – т.е. Исус Христос, както и за светци. Как ви обаче са били сцените, в които участ ва Христос, и кои светци са отбелязани, остава мистерия. През тези години по-богатите визан тийски храмове имат мраморни облицов ки до сводовете, след което нагоре са

започвали сцените – в мозайки, обичай но със златен фон. Но това е рядкост. Пловдивският храм ще да е спадал към групата на по-обикновените църкви, които са изцяло изписани – в най-долна та си част със стенопис, имитация на мрамор, а нагоре със светци или сцени от живота на Христос, Богородица или някой конкретен светец. Може би 400 години по-късно Стефан Герлах е видял тъкмо поредица светци, които е решил, че са в „шествие“. Но може и да е видял съвсем различ ни стенописи. Само няколко години след построяването на тази Богородична църква, през Пловдив преминават рица рите от Третия кръстоносен поход, кои то нанасят сериозни поражения в целия град. Втори етап на унищожение идва 15-на години по-късно, когато български ят цар Калоян срива града. Какви точно са били пораженията по съответния храм не е известно. Исто рическите сведения не са съдебна екс пертиза и преувеличените фрази на съв ременниците може и да не отговарят на съдбата на всяка конкретна сграда. Така че дали храмът е пострадал и колко, дали стенописите са оцелели до времето на Стефан Герлах, или са прерисувани с нови в друг стил, е отново само поредното ни предположение.Благодарение на по-късните веко ве можем да си представим още няколко пловдивски църкви от Средновековието. Не е ясно кога, но със сигурност преди идването на Османската империя, е построена още една църква – „Св. Павел“, издигната на мястото на днешната „Св. Петка Стара“ над Понеделник паза ра. Около 1665 г. пътешественикът Паул Тафернер вижда там стенописи, а през 1819 г. същият храм е видян и от иконом поп Константин, който пише, че той има и кубе. Строителството на църкви с куполи по времето на Османското влади чество у нас е изключителна рядкост. Не е напълно забранено, както се твърди по туристическите брошури, но е ограниче но единствено до места с особен авто ритет, по-отдалечени от Истанбул или намиращи се във важни манастири. Със сигурност малка квартална църква във важния и близък до столицата Филибе не би получила ферман за строителство с купол преди средата на 19. век, тъй че можем да сме сигурни, че също е от група та на средновековните храмове. Друг храм, който можем да си предста вим само от писмени сведения, е днешни ят арменски „Сурп Кеворк“, който по-ра но е бил „Св. Георги“ в Латинския квартал, а някъде около него е погребан висш запа ден духовник, част от Втория кръстоно сен поход. Това се случва през 1147 г., кога то митрополит е високообразованият Михаил Италик. Самият той пристига в Пловдив от Константинопол, където е бил един от най-начетените хора, пре подавател и администратор именно в съвсем наскоро построения манастирски комплекс „Пантократор“. Макар строителството на църкви по време на османското владичество да не е забранено, то е силно ограниче но по няколко критерия. Един от тях е, че трябва да се докаже, че на мястото на ново строителство е имало по-стар храм. Шансът да се даде позволение за строителство на нов храм е бил изключи телно малък, така че вероятно повечето са издигнати на мястото на съществува щи сгради. Тези сгради са били реновира ни, ремонтирани или събаряни и строени наново и през османските векове. Зато ва бихме могли да твърдим, че на място то на повечето пловдивски възрожденски църкви по Трихълмието е имало храмове и преди това – или поне тези, видени през 16. век от Стефан Герлах. |32

ДимитровИлия©

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 48 ЗА Мит:АРХЕОЛОГИЯТААрхеолозитекопаят с четчица и малка лопатка „Аз не знам как успявате всичката тази пръст да я изкопаете с четка и лопатка?“ Реалност: Тези инструменти често се ползват от археолозите, но въобще не са основните, с които обектите се про учват. На повечето археологически раз копки се налага премахването на огромни количества пръст и съответно се из ползват всички уреди, които могат да бъдат от полза в това начинание. В някои случаи се копае с фини инструменти, в други с кирка, а в трети – с багер. Мит: Археолозите търсят да на мерят злато, тъй като то е най-го лямото съкровище „Гърнето със златото намерихте ли, а?“ Реалност: В повечето случаи ние се радваме на неугледни предмети като парчета керамика с определена украса, малки отломъци мрамор и дори горяло дърво. Това е защото най-важни са на ходките, които носят нова и ценна ин формация. Така например украсата на ке рамиката може да подсказва присъствие на необичайна група хора, мраморните „И ОТКРИВАТЕ ЛИ ДИНОЗАВРИ НАИСТИНА?“ За обикновения човек археологията носи мистиката на неизвестното, дъха на приключения и обещанието за разкриването на несметни съкровища. Затова и заблудите, свързани с археологията, археолозите и въобще миналото са много. А в нашия град, където настоящето се преплита с миналото, са направо в изобилие. Ето защо поканихме археолога Екатерина Илиева да ни разведе из най-популярните митове, които е чувала за науката, професията си и, разбира се, Пловдив. отломъци могат да свидетелстват за наличие на работилница, а горялото дърво може да се използва за по-точно да тиране на обекта. Разбира се, всеки ар хеолог се радва, когато открие златни предмети по време на разкопки, тъй като това се случва сравнително рядко и зна чително обогатява разбирането ни за хората от миналото и техния живот. Мит: Археолозите откриват пред метите от миналото цели „Добре, тия съдове как така се за пазват цели под земята?“ Реалност: За съжаление, цели съдове се откриват изключително рядко и най-вече в запазени градени гробници. Повечето съдове, които ще видите в музеите, са открити на малки парчета, а впослед ствие са възстановени в предишния си вид от специалисти реставратори. Следите от тази обработка трябва да останат видими, за да могат посе тителите да разберат каква и коя част от съда е оригинална, и коя не. При след ващото ви посещение в музей, вгледайте се в различните съдове и ще ги откриете. илюстрации Дона Джоглева

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 49 Мит: Всеки проучен археологически обект трябва да се запази и да се превърне в туристическа дестинация „Вие като копаете толкова много в Пловдив, няма ли да ви станат малко повече туристическите обекти?“ Реалност: България е страна с дълга и богата история, пълна с амбициозни строители и безжалостни унищожители. Ето защо, изключително рядко се от криват обекти, които са достатъчно запазени, за да могат да се превърнат в атрактивна, интересна и разбираема ту ристическа дестинация. Мит: Археолозите разкриват останки от динозаври „И откривате ли динозаври наистина?“ Реалност: За наше огромно съжаление, тази чест и привилегия се пада на нашите колеги палеонтолози. Археологията е наука, която изучава следите от дей ността на човека от миналото. Мит: Учените крият информацията за археологическите разкопки и тя не може да се открие никъде „Добре, кога най-накрая можем да про четем какво откривате?“ Реалност: От 1977 година всички архе ологически проучвания в България се пуб ликуват в сборника „Археологически раз копки и открития“. С всяка година те стават все по-обстойни, а от 2019 година сборникът може да се открие в безплатен, електронен вариант на сайта на Нацио налния археологически институт с музей към БАН. А пловдивчани добре да знаят, че към Регионален археологически музей – Пловдив функционира може би най-бо гатата специализирана археологическа библиотека в страната. Тя носи името на един от първите директори на музея и бе лежит български археолог Борис Дякович. ЗА Мит:МУЗЕЯВсички предмети в музея са копия, а оригиналите се съхраняват на тайно място „Много хубав музей! А къде са скрити оригиналните предмети?“ Реалност: Да, наистина е възможно да видите копия в музея, като например копието на Панагюрското златно съ кровище, но преобладаващата част от предметите са оригинали. А „тайното“ място, в което се съхраняват находките, които не са част от основната експо зиция, е фонда на музея. Тези предмети можете да видите по време на вре менни изложби.

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 50 Мит: Панагюрското съкровище отдавна е продадено извън страната, а у нас са останали само безброй копия „Няма какво да ни лъжете, всички знаят, че в България са останали само копия.“ Реалност: Панагюрското съкровище е напълно оригинално, като това е пот върждавано през годините от редица изследвания, включително физико-хими чески. Съществуват три копия на съ кровището: в Археологическия музей в Пловдив, в Националния исторически музей в София и в Историческия музей в Панагюрище. Всяко едно от тях се различава от оригинала по определени белези, както изисква законът. Мит: Очите на животните от ри тоните от Панагюрското съкровище са били от рубини, но археолозите, са ги откраднали „Добре, а къде са рубините?“ Реалност: Ако се вгледате в съдовете, там където следва да са очите на жи вотните, наистина изглежда все едно нещо липсва от тях. Това е, защото действително нещо липсва, но това не са рубини. През 4 – 3. век пр. Хр., когато е изработено Панагюрското златно съ кровище, стремежът на майсторите е бил да предадат образите реалистично. Ето защо и очите на животните от ри тоните по всяка вероятност са били инкрустирани със стъкло или емайл – ма териали, които позволяват да се пре създаде изразителността на окото. Мит: Всеки предмет, който архео лозите открият, се излага в музея „Кога ще можем да видим в музея този предмет, който показаха медиите?“ Реалност: Повечето предмети, от кривани при разкопки остават във фон довете на музея. В експозиционното

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 51 пространство място намират само най-добрите и значими експонати от му зейната колекция. ЗА Мит:ГРАДАПловдив е най-старият жив град в Европа Реалност: Безспорно можем да твърдим, че Пловдив е градът с най-богато архе ологическо наследство в България. Раз копките на праисторическите селища в рамките на града, доказват, че терито рията му е била заселена преди повече от 7000 години. Тези ранни земеделски общности съществуват в продължение на хиляди години с известни прекъсвания. Но за „град “ покрай тепетата можем да говорим най-рано от елинистическата епоха (края на 4 - 1. век пр. Хр.), като той достига разцвета си през римския период (1 - 4. век сл. Хр.). Мит: В Пловдив има амфитеатър Реалност: Това вероятно ще е шок за много пловдивчани, но в нашия град няма амфитеатър, а театър. Сложната и красива дума „амфитеатър “ означава „двоен театър“, т.е. театър с форма на елипса, а не на полуелипса. Мит: Някой нарочно е заровил ос танките от римския град, за да не знаят хората колко е бил велик Реалност: Колкото и невероятно да звучи, археологическите останки се озо вават под земята по естествен начин. С годините на обитаване по естествен начин се натрупват остатъци от чо вешката дейност. А в периодите, в които местата не са обитавани от хора, природата си казва думата. По същия начин, по който дворът на една необи таема къща само за няколко години може да стане неузнаваем, така и един град, съ ществувал преди две хилядолетия може да се озове под земните пластове. Мит: На Античния театър са се провеждали битки с кораби Реалност: Открити са косвени данни за това, че в театъра на Филипопол са се провеждали гладиаторски битки. Но те въобще не са били от мащаба на битките с кораби във вода, т.нар. naumachia, които пресъздават известни морски битки. Историческите документи сви детелстват, че такива представления са били организирани в близост до Рим и дори в Колизеума. |32

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 52 „БИЛ Е КРАСИВ МЪЖ“ от Катерина Георгиева Протегна се в леглото Били Дървото и откъсна още една смокиня от подава щия се клон отвън, където парижкото слънце се закачаше с глезените на млади те госпожици. К: Не знаех, че и тук растат такива сочни смокини – изръмжа Криста - Мал ката ръка. Б: Имам предвид, бил е красив мъж. Успя ли да разгледаш чертите му? Според мен е бил фин мъж, нищо, че не знаем точно кой е този мъж. К: Може би е бил поет. Б: Глупости. Защо му е на поета да си слага маска? К: Били, понякога си лишен от усет. Б: Какво искаш да кажеш? К: Че си лишен от романтизъм. Б: Напротив. Аз ако не ти бях казал, че е бил красив мъж, сега нямаше да се диш в поза „надупена катерица“ над него десет минути. Ти въобще не забеляза чертите му. К: Обаче съм сигурна, че е бил поет – не се отказа Малката ръка. Б: Виж, според мен няма да е лошо да по четеш малко история или да се поинте ресуваш от археология, нищо че „профе сията“ ти не го изисква... К: Не ми трябва да чета някаква си ин формация с факти и числа, за да забележа фините черти по лицето му... Б: Крис, това е маска. Маска е, не е лице. Забравяш това. К: Маската е направена точно по лице то, Били. Голямо дърво си понякога! Б: И въпреки това, маската не е точно по лицето. Тя си има своя форма. К: Маската поема формата на лицето. Съответно поема емоциите, чувствата, мислите...Б:Хайде сега да ми кажеш каква е разли ката между емоции, чувства, мисли!?! К: (Разгръща нежно някакъв шарен плат, под който се е скрила маската, за мислено) Ще изям още една смокиня... Б: Искам да кажа, че няма как да разбе реш какъв човек стои зад маската. К: Има венец. Лавров венец. Това все оз начава нещо. Б: По онова време куцо, кьораво и сака то носи лаврови венци. К: Виж, аз не съм начетена, обаче с тоя израз току-що уби няколко древногръцки поети и техните въздишки! Б: Защо не се разходиш малко. Дояде ми сеК:кроасан.Отдесет дни сме тука и всеки ден ядем кроасан. Б: Имаме нужда от правилната стратегия.К:Идеята беше твоя. Сега ти мисли.

Криста-Малката ръка къса една смоки ня от дървото навън и се протяга котеш ката. Взима една тънка книжка от някакъв кашон и се изтяга лениво до увитата мас ка. Започва да чете някаква неразбираема поезия с много преигран глас. Били Дърво то си свива цигара и си мисли за братов чедите му, които в момента са на море в Ахтопол. Криста изважда маската, слага си я на лицето си и с много престорен, дъл бок и мрачен глас започва да говори някак ви глупости. К: „Аз, който бях предводител на древ ните траки, брат на Слънцето и баща на Луната, който със смелата си войска пре взе тези равни земи и ги издигна в тепе та, Аз, който се родих, за да покорявам и да откривам нови земи… Вие, съвременни, объркани, заспали и меланхолични модерни хора, какво си мислите, че правите с на шите послания? Вие, които не разбирате нищо от мистични знаци и древни съни ща? Вие...“ Били я спира, правейки ѝ знак да пази ти шина. Отвън, под смокинята, се спират мъж и жена. Говорят нещо на френски, ка рат се бурно, чува се пляскане на шамар, после някой плаче. Тишина. Мъжът откъсва една смокиня и я дава на жената. Тя му я размазва в лицето и си тръгва разстрое на. Мъжът стои известно време, откъсва друга смокиня, захапва я и си тръгва. РусеваЙоана©

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ 54 К: Наистина ли спря изпълнението ми заради една обикновена битова драма? Б: Помислих си, че може да са за нас. К: Били, отиди изпий едно кафе и сеБ:отпусни.Сегаможеше да съм в Ахтопол и да си играя с племенницата ми на водна топка. К: Ти измисляш плана, после пак ти се оплакваш.Б:Мислех си, че ще ти подейства добре. Бях сигурен, че точно от това имаш нужда. К: Това сега си го измисляш. Добре, абсо лютно никакви други данни ли няма? Ос вен това, което знаем? Б: Казах ти. Четох доста по темата. Криста отива до прозореца и се за глежда в небето. К: Нещо крият. Не ми се вързва. Б: Никой няма интерес да крие нещо в тия находки. Защо да го правят? К: (Пак се отнася) Защото маската е била на поет бунтар, който е превеждал знаците на небето и е разбирал посла нията на вселената и са го обявили за луд. След това са му я отнели и са я дали на някакъв си обикновен… (Ядосано) принц! Б: По това време не е имало принцове. К: Все тая! Просто са ги наричали с раз лични имена. Траки, принцове, рицари, во ждове, крале, ханове, викинги... Били се скъсва от смях. Пада на земя та, вдига си краката и продължава да се смее в тази поза. К: Хайде, виж я пак! Б: Не искам да я гледам повече. Вече не мога да спя. Крис, имахме съвсем дру га цел. Наистина ли има такова значение на кого е била тая шибана маска? Такива има хиляди по света, музеите са пълни с неизследвани обекти, по които японците се дивят, пълни са с артефакти, които често нищо не ни казват, но това храни туризма, това храни икономиката, иди да видиш какво е в National Gallery London! K: Ходила съм, не ми говори глупости! Цялата човешка история е там. Но не е това работата, разбираш ли? Работа та е там, че ние виждаме едни предмети зад едни стъклени аквариуми, после про читаме някакви текстове с много цифри, точки, запетаи, там има и някакви епохи, имена, подминаваме ги, прибираме се вкъ щи, включваме старата печка, слагаме вода за леща и си сваляме чорапите. Про зяваме се и затваряме прозореца да не влезнат мухи, защото тия пусти мрежи все се късат и винаги отнякъде е успяла да влезе муха. Дали ние ще влезем някой ден в музеите точно в тия пози? Позата на модерния, ежедневен световен човек, който готви леща, проверява си мейла на новия айфон и лепи с анкерпласт поредна та скъсана мрежа? Б: Не ти хванах посоката, Крис. Нещо сеК:отнесе.Били,искам да кажа… Тази маска не е просто някакво тенеке с леки сребърни обкови, разбираш ли? Б: (Леко набира и повишава тон) Да, бе, Крис, и точно затова я откраднахме! Разбира се, че не е обикновена! К: Да, обаче ние не си даваме сметка за това, докато не се вгледаме във фините черти на това лице и не съзрем в него и на шите собствени тревоги, разбираш ли? Б: (Крещи) Не е лице, мамка му, Крис, маска е, маска, маска!!! К: Маската е на лицето бе, Дърво!

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32 55 Били поглежда дървото объркан за секунда. Б: Да, но тя е различна от лицето! К: Направена е точно по формата на ли цето! Излята е! Б: Обаче тя винаги с нещо е различна от лицето. Не е същата. Няма как да е същата. Там, извивката на носа не е точ ноК:същата!Азвиждам лицето, когато гле дам маската! Б: (Още по-набрал) Изяж една смоки ня, моля те! К: (Вика) Няма да ям никакви смокини вече! Писна ми от тия смокини! Тишина. Двамата дишат тежко. През прозореца влиза лек вятър. Той клати клона на смокинята, който очаровател но полюшва своите листа. Маската е на земята и… Мълчи. Изглежда съвършено – мъдра и безизразна. Но чертите ѝ са наистина фини. Абсолютно идентични с тези на лицето. Красиви, извити, спо койни, но проницателни. Били отива до Криста, опитва се да я прегърне, но тя го отблъсква. Отива до маската, взима я, разглежда я внимателно, усмихва се до волен, сякаш е научил всичко за нея и ен тусиазирано се приближава до Криста. Б: Крис, Крис, виж! Не ти ли прилича на Адам Драйвър? Криста поглежда маската, после пак поглежда Били и се разсмива шумно. Два мата се смеят, докато смокинята ръси своите нежни листа из парижката стая. Шлемът маска, за който се говори в разказа, е открит през 1905 г. от Борис Дякович по време на археологически раз копки на могилата, която се е намирала на днешното място на пивоварна „Каме ница“. За нея той пише, че „тази наход ка тури началото на тукашния музей“. Археолозите датират маската от 1. век сл. Хр. Заедно с нея в погребалната мо гила са намерени множество други ценни предмети от злато, сребро и бронз. Лицето, ушите и венецът са израбо тени от сребро, а косата – от желязо. По размери шлемът маска отговаря напълно на обикновена мъжка глава. Отворите за очите и ноздрите са тесни, а устните са плътно затворени. Въпреки че маска та придава известна характерност на образа, не можем да я разглеждаме като портрет, поради общоприетото изра зяване на чертите на лицето. Принадле жала е на знатен тракийски представи тел и вероятно е служила като параден шлем и символ на власт. Освен че е изключително ценна наход ка, маската се отличава и с още нещо. През 1995 г. тя е открадната от два ма въоръжени мъже. Те влизат в музея по време на обедната почивка, удрят паза ча и открадват маската, без да взимат нито един от околните златни предме ти. Това дава основание да се смята, че обирът е поръчков. През 2015 г. маската е открита от ДАНС при опит да бъде изнесена от страната. Намерена е в много лошо със тояние, след което е реставрирана и върната на Регионалния археологически музей – Пловдив. Сега тя отново е част от колекцията с тракийски експонати и може да бъде видяна от посетителите на музея.

56 Нула32 | МАГАЗИН НУЛА32 МАГАЗИН„32причини да не обичаш Пловдив“ Текстилна чанта „Нула32“ nula32.bg/shop Всяка покупка подпомага издаването на следващите броеве на Нула32. 2 Липсва Ви брой? Няма страшно, вече може да попълните поредицата си в новата секция в електронния ни магазин „За колекционери“, където ви очакват и някои от най–редките ни заглавия. Побира всичко необходимо за дългия следобеден тигел по Главната. 15 лв. бр. №25, септември, 2021 г. 10 лв. 1 40 х 36,5 см Дължина на дръжките: 55 см 100% памук

57 МАГАЗИН | Нула32

58 Нула32 | МАГАЗИН Тениски Калъф за книга Книгоразделители Тематични тениски със заглавия на броеве и авторски илюстрации от екипа на списанието Брандиран ръчно изработен калъф за книги или любими броеве на списание Нула32. Намигване към характерната архитектура в Капана, метал ните книгоразделители на Нула32 са вдъхновени са от рисунките на художника Милена Мишева и са изработени от Ателие 42. 18,5 х 25 Естественасм crazy horse кожа 13 х 3,5-4,5 Неръждаемасмстомана 40 лв. 65 лв. 13 лв. 3 4 5 100%Унисекспамук

59 МАГАЗИН | Нула32 8 х 9,4 Естественаcm crazy horse кожа 65 Компактенлв. портфейл Брандиран ръчно изработен портфейл в тъмнокафяво, който развива автентично винтидж излъчване с употребата. С два слота за по две карти от едната страна и монетник с копче от другата, малкият практичен размер на портфейла побира и най-едрите банкноти. 6 Безплатна доставка при поръчки над 60 лв. nula32.bg/shop

/градски проблеми и въпроси без отговор/ Градски скелети „Обектът „Кино Космос“ е временно затворен. Ако това е грешно, можете да предложите редакция.“1 Да, грешно е и настоятелно предлагам редакция! Кино „Космос“ е просто най-явният симптом на своеобразната архи тектурна „чума“, която поразява Пловдив от десетилетия. Знаете за каквоНаслаждаватеговоря. се на урбанистична идилия в знойна лятна нощ – нагоре щеният бетон отразява едновременно ехото от песента на щурците и жълтеникавото отражение на енергоНЕспестяващите улични лампи, а вие, напук на всички предупреждения за „токсичния град“, дишате дъл боко и се зареждате с енергията, необходима ви до следващата петък вечер. И тогава се появяват те – архитектурните „скелети“ – агре сивно тъмните петна сред пейзажа – сякаш черни дупки, заплашващи да погълнат малкия ни градски космос. За всеки от „скелетите“ градът си има обяснение и история – за призрач ните цитадели на деветдесетарската разруха – „музея“ до „Понеделник пазара“ и кацналото над него „Гръцко училище“, за „Стайновата къща“ и за все още зеещата огромна дупка на „Митрополит Панарет“. Но за киното ме боли най-много – защото, както винаги става, нещата са лични. В една дъждовна пловдивска вечер (отново през 90-те) именно там изгледах първия си филм. Ето защо с трепет посрещнах усилията на хората, които опитаха да му вдъхнат живот отново. И с дълбоко разочарование наблюдавам как вълните на ентусиазма и добрите им идеи вече над десетилетие се разбиват във вълнолома на администра тивните обструкции и… сякаш в „айляшката“ апатия на останалата част от градското общество. Общество, което някога ме въодушеви със спонтанната си и категорична реакция срещу посегателствата спрямо „Тютюневия град“, който все по-упорито и умишлено е свеждан до един от въпросните градски скелети. Но дори и в този случай колек тивната гражданска енергия избухна като вулканична магма, но точно така изстина, докато с казуса се занимаваха институциите, чието решение явно е 6-годишното стърчене на ламаринените ограждения на „Иван Вазов“. от Огнян Янков *Гледните точки, представени в „32-та причина“, може да не изразяват редакционната позиция на Нула32. 60 Нула32 | 32-ТА ПРИЧИНА 1 Цитат от информационното каре, което Google предоставя при търсене на ключовите думи „Кино „Космос“ Пловдив.

Нула32© 61

62 Нула32 | ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА ЕДИН БЕЗ ДВАДЕСЕТ от Зорница Каварджикова Зорница Каварджикова се определя като смесица от хаос, подреденост, увереност и чудения – за света, за смисъла, за хората. И за себе си, някъде сред тях. И те сред нея. Изпраща ни разказ, отражение на личността ѝ. Още помня как баща ми побесня, когато разбра, че майка ми ми е казала. – Той трябва да знае, Мартине! – Ами, ако никога не ги види? Ако само му разказваме за тях? Какво тогава, – Димано? И как ще живее с това? * Понякога баща ми нервно тропаше с крак под масата, докато описваше цветовете на стените в дома ни, ме белите ни, лавиците с книги. Мислеше си, че не го виждам, но аз усещах всяко леко разтрисане на пода, когато не говото стъпало срещаше проядените летви. Взимаше някоя от книгите, избърсваше праха, който я беше по сипал, и ми говореше за птицата, кацнала на дървената пръчка в клетката, за летящия нависоко балон, за един ствения минзухар насред тревите. Затваряше очи и изваждаше която и да е от книгите, попаднала под плъз гащите му се пръсти. А аз затварях очи и се опитвах да си представя цветовете ѝ. Понякога беше лесно, понякога можех да се закълна, че виждам цветове. Даже се стрясках и отлепях внезапно клепачи, търсейки нея. Сякаш вятъ рът я беше довял за миг, аз я бях погледнал в очите и най–сетне бях открил себе си в нея. И тя в мен. После се будех, почти като от сън, без дори за миг да съм зас пивал, осъзнавайки, че съм все още на стария, закърпен диван вкъщи, криещ лющещата се мазилка, майка ми –миеща чиниите с наведена глава, а баща ми – грижещ се за вярата ми в света и красотата му. Първо – напук на собственото си разбиране. После – уверено съгласил се с майка ми. /художествена рубрика/

Нула32 | ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА Имахме много книги у дома, но само една седеше самотно облегнала гръб върху ла вицата. Единствената книга вкъщи, която всеки ден беше докосвана от родителите ми. Кориците ѝ бяха винаги чисти и нежно галени от ръцете им. Те заставаха пред нея като пред олтар и се поглеждаха, ус михвайки се винаги по един и същи начин. Не можех да си обясня как е възможно това – една и съща усмивка, всеки път, когато ги срещнех до нея. Сякаш историята от книгата ги обгръщаше, сякаш те обгръ щаха нея, и се завъртаха в непрестанен танц. Движеха се без дори да помръдват и трептяха около нея, защото тя ги беше свързала. И те ѝ бяха верни. Днес беше годишнината им – единаде сети ноември. Ще си помислите, може би, годишнината от сватбата им. Но не! Родителите ми така и не се ожениха. Така и не ги чух да споменават думата „сватба“, защото имаше един ден в жи вота им, който никога нямаше да бъде надхвърлен по величие от нея. Онзи еди надесети ноември, в който бяха срещнали погледите си. Онзи единадесети ноември, без който нямаше да ги има другите дни. И двамата помнеха часа. Сякаш оттогава често се случваше стрелките на часовника да притеглят погледите им и да получат вниманието им точно в същия час, нито минута по-късно, нито минута по-рано ДжоглеваДона©

ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА | Нула32 – 12:40 ч. Това беше часът, в който ро дителите ми за първи път бяха видели цвят, различен от бялото и черното. Цвета на очите си. И бяха разбрали, че най-сетне са срещнали любовта. * Когато майка ми почина, баща ми все ми –повтаряше: Всичко е по-черно, отколкото някога е било, сине. Дори и бялото го няма вече, да изсветли образа. * Дълго мислех върху историите, които бях чул. Дълго си повтарях и се опитвах да запомня, и понякога, сигурен съм, бърках в опитите си. – Планините са тъмносини, когато има много дървета по тях, а морето е крис тално зелено, когато водата е чиста. Момините сълзи са... Истинският им цвят е... жълт? Понякога завършвах повторенията си с въпросителна, отправена към мен са мия, или към света – не бях сигурен кое от Бешедвете.митрудно да запомня, защото не можех да видя. Очите ми не познаваха друго, освен нюансите на черното и бя лото. Можех да различа цветята или някои от птиците, но ми ставаше все по-невъзможно да успявам да съдя за тях само по формата. Чувах родителите ми в спомените си, как спореха дали да боядисат стените в кремаво или в пастелено зелено. Имах чувството, че оставах във въпроса дълги месеци, след като те вече бяха стигнали до отговора. В съзнанието ми се блъс каха дилеми, вероятности, чудения, тишини. Колко трудно е всъщност да жи вееш със знанието за съществуването на нещо, ужасно красиво нещо, цял свят, но и с възможността никога да не го ви диш истински?

66 Нула32 | ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА Помня осъзнаването, че някъде там, само един поглед можеше да преобрази света. Чудех се дали ми е спокойно или тъжно от тази сигурност, с която живеех. От знанието за нея. Тази сигурност, която убиваше всяка надежда, носена от Любовтанеизвестността.милипсваше все повече. Липсваше ми нещо, което не бях срещал. Липсваше ми, защото бях чувал, че е имало времена, в които хората са успявали да обичат по няколко пъти в живота си, и през всички тях – светът е бил „пъстър“, „еднакво пъстър“, „все по-силно пъстър“. Дори не знаех какво точно имат предвид с Много„пъстър“.пъти се питах, какво ли значи. И после я нарекох Пъстрота, защото ми донесе отговора. * Целият ми живот беше отдаден на ме дицината. Вярвах, че това ще ми донесе смисъл. Там, където нищо друго не се поя вяваше, за да го направи. Имах точно ден с нея. Един-единствен ден. После никога не стъпнах отново в болницата. Нито тази, в която бях спасил триста и седемнадесет живота, нито в някоя друга. Тя си отиде на тридесет и пет. Беше живяла тридесет и пет години, а аз три десет и шест, за да си покажем цветовете на света само за ден. Всичките цветове. За един-единствен, кратък ден. Миг, преди да затвори очи завинаги, миг преди цветовете отново да загаснат, тя ми каза нещо, което още чувам все толкова ясно: – И, между другото, казвам се Ралица. Беше сякаш ми е разказала всичко друго, сякаш всичко друго вече е било. А дори не знаех какво беше всичко друго. Научих името ѝ в деня, в който си отиде. Отиде си в деня, в който я открих. Захари. Чувах собствения си глас в главата си. * Оттогава не спирам да мисля за нея. Оттогава разбирам какво е имал предвид баща ми. Знам, че ще я срещна пак. Че ще е същата и ще ми разкаже за себе си. Ще поседнем да изпием кафе, ще ѝ предложа да хапнем соленки, ще продължа да леку вам в болницата и тя ще ме спасява от мен самия, когато нечий живот си отиде през пръстите ми. Ще хвърляме камъни в реките и аз ще ѝ разказвам как в предиш ния живот съм я наричал Пъстрота. И как нищо не съм знаел, защото тя е толкова по-пъстра в този. Ще имаме време да си кажем „Обичам те“. Някъде там, измежду всички цветове. * Но сега, сега... Свещите проблясват в тъмнобяло. И цветовете съществу ват наизуст. Краен*** срок за изпращане на кратки раз кази за декемврийския ни брой: 15 ноември. Необходимо е текстовете да са в оп тимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен. Очакваме текстовете Ви, придружени от Ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg

Време за обратна връзка! Споделете впечатленията си за Нула32 в читателската ни анкета като сканирате QR- кода: