Nula32 Magazine, June 2022 by Nula32 Magazine

СЪДЪРЖАНИЕ 04

Редакторски думи / Защо… „Медийният брой“? КРИТИКА

Литература /„От тази страна на смъртта“ – Радослав Парушев

Кино /„Воев“ – Биляна Кирилова ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ

Превод / Стефан Русинов

Драматургия / Катерина Георгиева

Визуални изкуства / Петър Чиновски ТЕМА НА БРОЯ

„Ние трябува да бързаме“ Преглед на печата в Източна Румелия

Битката на полето на съдържанието За обществените медии с Десислава Шишманова и Марин Данев

„Не е най-добрата, но друга вече няма“ Историята на ПОТВ

Най-важната новина / Трима журналисти за моментите, които няма да забравят

Илюзиите на фоторепортера 1989 година през визьора на Тихомир Пенов

В началото бе словото и словото бе на „Страница“ 25 години еталон в литературната периодика

Harsh! Lifestyle / Не просто поредните изсмукани от пръстите редакционни страници

Изборът на лунатика Zac Kuzmanov за метода на лудостта в X-raydio

Отвъд социалните мрежи Журналистика в бъдеще време 32-ТА ПРИЧИНА

Летище Пловдив / Въпрос без отговор ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА

Наистина / Разказ от Владислав Христов

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев Корица Рами Хамуд

Автори в броя Камелия Гарева Антония Александрова Мартин Касабов Владислав Христов Илюстратори Стефани Неделчева Мария Илиева

Визия Рами Хамуд Печат ПК „Жанет 45“ ISSN 2683-0329

Адреси ул. „Леонардо да Винчи“ №16 4000 Пловдив, България www.nula32.bg linkedin/Nula32 Magazine facebook/Нула32 instagram/@nula32magazine

Реклама Признателни сме на нашите партньори, с които вече шест години растем и се развиваме заедно. Компаниите и брандовете, които избират Нула32 и подкрепят с реклама идеята ни за независима печатна медия за стил и култура в Пловдив, превръщат списанието в ръцете Ви в издание без аналог в България. ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33

Списание Нула32 се издава с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.

*Материалите в това издание са обект на авторско право и се забранява използването им във всякаква форма без съгласието на „Нула32“ ООД. Издателят не носи отговорност за съдържанието на публикуваните реклами.

Нула32 | РЕДАКТОРСКИ ДУМИ

Защо... „Медийният брой“ На Владимира, която ни гледа от небето „Свято и неокаляно ще държа знамето на вестникаря“ – пише Захари Стоянов в първия си самостоятелен вестник – „Борба“. Изданието излиза в Пловдив през пролетта на 1885 г., за да защитава идеята за Съединението. 137 години по-късно знамето на журналистическата професия прилича повече или по-малко на парцал – раздърпано и опетнено, но все още непредадено. В настоящия брой разказваме за онези, които продължават да го бранят. №28 на Нула32 се появява в момент, в който чувствителността към информацията е по-изострена отвсякога. Но намерението му не е да полемизира допълнително, а да предложи един спокоен разговор за медиите днес, далеч от врявата и безпорядъка, присъщи на времето, в което живеем. Осветяваме усилията на хората, които през годините оформят предпочитаното медийно лице на града – отговорно, вечно любопитно, ангажирано с културните процеси; лице, на което не му липсва кураж. Смеем да твърдим, че някои от историите в броя, макар и национално значими, са възможни само в Пловдив (или поне ние не си представяме началата им другаде). Участниците в тях са си изградили свои правила и съществуват сякаш напук на пазарната логика и масовия вкус. Идеите и редакционните им политики са огледало на общностите, които ги осмислят и които заедно постигат химерата, наречена градска култура. Това са медии каузи, с жизнеутвърждаващо значение за творческия блясък на мястото. Извън разговора за култура, медийната среда в града продължава да се интересува повече от количеството за сметка на качеството. Знамето, за което пише авторът на Записките, обаче е едно единствено – търсете го високо. Свято и неокаляно, ще го познаете. |32

Панайот Стефанов

Букурещ, 1989 г. © Тихомир Пенов

Този брой нямаше да бъде възможен без абонатите на списание Нула32. Благодарим Ви за подкрепата! Адриана Диканчева Васил Фотинов Ралица Братанова Даниела Матейчева Славина Николова Десислава Шишманова Радослав Тонев Божидар Ангелов Георги Кралев Пламен Лисков Емилия Къндева Владимир Димов Симона Върбанова Ангел Митков Християна Русева Асен Белев Христо Симитчиев Константин Обретенов Йорданка Тодорова Йорданка Донкова Йовко Ламбрев Гергана Дамянова Нери Терзиева Димитър Тенов Ана-Мария Димитрова Васил Паскалев Екатерина Илиева Мария Бадева Мария Главчева Кристина Главчева Кристиян Найденов Илияна Аризанова Нели Огнянова Преслав Янков Силва Доникян

nula32.bg/subscription

Петър Чапанов Георги Аврамов Ваня Вълкова Гергана Бонева Мария Бекирова Десислава Велева Ангелина Донгова Огнян Георгиев Елена Галева Николай Каракашев Александра Божанова Мария Вълканова Благовест Илчевски Атанас Тодоров Петя Видолова Георги Велев Любен Банев Димитър Димитров Захарина Савишева Андреана Павлова Андреана Павлова Николета Андреева Антоанета Христева Регина Хинчева Камелия Величкова Радостина Ганева Ивелина Живкова Петър Георгиев Любомира Дончева Пламен Дамасков Виктор Цонев Рангел Сотиров Елена Политова Мариана Вълкова Огнян Янков Владимир Гешев Александра Борисова Мариян Мърхов Арто Дердерян Мануела Узунова Антония Кюркчийска Александър Йовев Екатерина Парпулева Петър Велев Мина Стоилова

Дълготрайна свежест. Неподправен вкус. Обичате храната Ви да е с най-добро качество за максимална наслада. Нашите иновативни технологии за запазване на свежестта гарантират, че всичко е най-добро на вкус и за възможно най-дълго време. Открийте всичко за нашите нови свободностоящи уреди на home.liebherr.bg

Хладилници и фризери

Нула32 | КРИТИЧЕСКА РУБРИКА

Критическа рубрика от Мартин Касабов

И рече Господ: Не се прави на интересен, за да не излезе на твой гръб Нещата ще се оправят, когато всички започнат да четат мен – би казал съвсем спокойно Парушев. Това понякога е вярно, но не и за настоящия сборник.

„От тази страна на смъртта“ е десета книга за Радослав / Чарли Парушев, който от двайсет години присъства на родната литературна сцена. Издателство „Колибри“ се опитва да ни убеди, че това е най-добрият му сборник с разкази, което е далеч от истината. Когато през 2004 г. адвокатът с нахакана поза и мръсен език стартира, редом 10

с Тома Марков, Стефан Иванов и Момчил Николов – неформалната група „бързалитература“, името му бе неизменна част от развитието на съвременната градска проза в България. Участието му в събития като „Лига на разказвачите“ допълнително го обвърза с нещо вълнуващо, модерно и различно – бунт срещу закостенелите представи за писане, които мнозина

КРИТИЧЕСКА РУБРИКА | Нула32

носят като неизповядани грехове от училище. Нещата ще се оправят, когато всички започнат да четат мен – би казал съвсем спокойно Парушев. Това понякога е вярно, но не и за настоящия сборник. „От тази страна на смъртта“ съдържа деветнайсет истории, ситуирани между падането на Константинопол през 1453 г. и COVID пандемията. Първите три „разказа“ се занимават изключително с обсесията на автора да напише роман за любовта си към Византия и неговата неспособност да го направи. Подобни на публикации в блог, в тези текстове Парушев споделя за фрустрацията си с Макарий Мелисен – историк от XVI век, който изфабрикувал голяма част от събитията покрай обсадата. Усеща се влиянието на любимия на Чарли Умберто Еко и играта с мистификацията, но далеч от деликатната ирония на италианския майстор и по-близо до главозамайващата софийска претенция. Следват кратки „парчета“, които целят да забавляват, като например разказ за това как фермери в Айова скопяват свине за барбекю, след което ги пускат да се разхождат наоколо, като, естествено, свинете проговарят. Два от сюжетите се завъртат около карантината, друг един разкрива корпоративна трагедия, в която сатирично са описани наркоманските хаос и лудост по висшите мениджърски етажи. Макар и разнообразни, текстовете са разхвърляни и сборникът увисва като скалъпен набързо с материал, който авторът е събрал през последните години (представете си колко актуално звучи днес ИДИЛ да напада България). Парушев нескромно парадира с ерудицията си по историческите въпроси, споменава също, че е изял с кориците Дж. Р. Р. Толкин, след което си позволява недопустима фактологическа грешка. Според него в цялата си мъдрост авторът на

„Властелинът на пръстените“ е пуснал паралел между битката за Шлемово усое, при която елфите уж помогнали на хората, и участието на генуезеца Джустиниани в битката за Константинопол. Проблемът е, че сцената от „Властелина“ е изфабрикувана от Питър Джаксън за филма. Чудесна, разбира се, но все пак – изфабрикувана. Как тогава, питаме се, да имаме доверие към писателя за събития, случили се преди 600 г., когато се допускат непростими гафове за неща отпреди 20 години. Също така – къде е редакторът? Жалко е, че Парушев не се старае да предложи на читателите си повече, тъй като в миналото неведнъж е доказвал, че може да го направи, предимно със слуха си за добър съвременен диалог и чувството си за хумор, което дори в настоящия анемичен сборник понякога проблясва. Такъв пример е сцената, в която Константин XI представя на византийците четирите варианта, поради които си заслужава да умреш: А) Християнската вяра, B) Императора, C) Родината и D) Семейството и приятелите, на което войниците го питат той за какво ще умре: – Ами за каквото и вие, както по-горе изброих… – Е, няма как да стане, понеже ти си императорът! Вариант B) при теб автоматично отпада, можеш да избираш между варианти A, C и D. – А, верно, прави сте, братя – възкликна Константин XI, – тогава императора го изваждаме и при това положение аз ще умра за останалите три неща. За всичките останали три неща ще умра, братя! – Е, да, казаха гърците, ама ние ще умрем за четири.

Нула32 | КРИТИЧЕСКА РУБРИКА

Виолетовият скорпион на българската музика Режисьорският дебют на Биляна Кирилова създава богат портрет на Димитър Воев, без да прибягва до патетика и манипулации.

В живота ми си „суперстар“, със теб по-малко се срамувам. „Воев“ е пример за това как документалните филми в някои случаи са за предпочитане пред художествените. Идеята да съществува продукция, в която спънат български актьор влиза в кожата на най-култовия (в истинския смисъл на думата) текстописец и фронтмен, с когото страната ни се гордее, звучи като безгранична наглост. И все пак, първоначалната идея е била именно такава. Опазил ни Господ, както се казва. 12

За сметка на това документалният „Воев“ е наистина чудесен. Режисьорският дебют на Биляна Кирилова покрива активните години на вокалиста, простирайки се от джаз дуета „Воцек и Чугра“, създаването на „Кале“ с Васил Гюров и стига, разбира се, до революционната „Нова генерация“. Умелата спойка между архивни кадри, интервюта с близки приятели, родители и съратници, както и интелигентната употреба на музиката в точните моменти, създава богат портрет на Димитър Воев, без да прибягват до патетика и манипулации. Достойно

КРИТИЧЕСКА РУБРИКА | Нула32

допълнение към филма е и книгата „Непрочетено“, която наскоро излезе под логото на издателство „Парадокс“ и която включва първите тетрадки на вокалиста, изобилстващи от поезия, мисли, фотографии от разголената душа на един изключителен дух. Обесете се в неделя, това е найдобре. Никой няма да ви гледа – всеки себе си чете. Големият проблем на биографичните филми е без съмнение идеализирането, едностранчивият поглед, излъсканото огледало, в което виждаме как някакъв фалшив човек суетно се оглежда. Което би било пагубно, би създало пълен дисонанс с всичко, зад което стои името Димитър Воев – свобода, индивидуализъм, създаване на чисто, безкомпромисно изкуство. И такъв го виждаме тук, безспорно особняк, инакомислещ, саможив, но в никакъв случай далеч от хората. Изненадващо е колко позитивен и дори щастлив изглежда Воев, когото незапознати свързват единствено с депресии, самота и дори (погрешно) с прием на наркотици. Виждаме го като човек, който искрено обича това, човек, когото единствено смъртта може да раздели от тази

любов. Единственият момент, когато прозира някакво отчаяние, е когато близките му, хората от групата, решават да заминат за чужбина. Това прави „Воев“ и филм, който надхвърля биографичния жанр и се докосва до проблема с емиграцията. За разлика от сухата социологическа лекция, едно добре издържано художествено произведение или в случая документ, съумяват да вникнат дълбоко в разочарованието и болката от загубата. А ваш‘то сърце се разтваря в чиния за „сръбско“, „хеви метъл“ и гроздова ракия. Колкото и да е ценен като артефакт от миналото, филмът „Воев“ насърчава да продължаваме тази линия на свобода и будна мисъл, тъй като битката за тези ценности ще съществува, докато сме хора. Посредствеността, лъжите, злоупотребата с власт са все така актуални в обществото ни и по щастливо стечение на обстоятелствата помним хора като Димитър Воев, които, въпреки спънките, успяват да предадат факела на следващото поколение. Защото са действително безсмъртни. Думите им пулсират със същата сила в младите сърца, както е било преди 30 години. |32

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“ 13

Нула32 | ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ

/срещи с млади артисти/

Стефан Русинов Срещата ни с преводача Стефан Русинов започна неочаквано – забравени ключове за редакцията на списанието, разговор за изпускането на важен полет и въпросът за това кога човек минава „прага на младостта“. Стефан обаче със сигурност пази младежката искра в себе си и това личи не само от многобройните му начинания. Той е причината до нас да достигат някои от най-вълнуващите заглавия в съвременната китайска литература, човекът зад подкаста „Бележка под линия“ и носител на наградата „Христо Г. Данов“ за преводна художествена литература. Съвсем наскоро се върна от Перу. Какво те впечатли? Много любопитно и симпатично за мен съжителство на шик и мизерия, което напомня за Китай, въпреки че я няма грандоманията, обзела Китай през последните десет години. Там е някак под юзди. Какво те разсмива? Много обичам да е смешно. Мисля, че смешните неща много по-лесно достигат до хората. Когато зацикля, докато превеждам, се разсейвам с клипчета на хора, които падат и претърпяват всякакви провали. Смятам, че падането и провалът са съществена част от човешкото съществуване. Всички се проваляме, но рядко сме склонни да говорим за това. Когато някой се осмели да покаже собствения си провал, това е смешно и ценно, защото допълва картината на човешкото изживяване, а една от моите цели е да придобия възможно най-пълна представа за човешкия опит с всичките му щастия и терзания, смешни и трагични неща. 14

Какво слушаш напоследък? Много обичам The Lefties. В момента това ми е една от най-любимите групи. Хем са доста твърди и лирични, хем простеят, което на мен винаги много ми е харесвало – да се комбинира поетичното с просташкото. Имам и една много любима китайска група – Carsick Cars. Първият им албум е любимо слушиво за миене на под. Коя книга би препоръчал? „Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен в превод от датски на Мария Змийчарова. Страхотно епична книга във великолепен превод. Имаш ли любима дума? Много харесвам думата „причудлив“. Свързвам я с покойния Марин Бодаков, мой много добър приятел, който пък често ми казваше, че я свързва с мен.

ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ | Нула32

Стефан Русинов © личен архив

Изобщо харесвам причудлива литература. Тя показва живота като нещо, върху което имаме по-слаб контрол, отколкото си мислим. Не казвам, че трябва да се откажем от стремежа да разбираме реалността. Напротив, трябва да се опитваме да я разбираме, но в крайна сметка не можем. Никой от нас не може да я обхване в пълнотата ѝ. Затова тя винаги ще е причудлива. Имаш ли любима история? Имам много, но сега ми хрумва може би първият разказ, който преведох от китайски – „Бърза история“ от У Цин. Разказва се за човек, който обожава да троши мобилни телефони. Той попада в следната ситуация: друг човек отива при него, признава му, че е извършил убийство, и го моли да му помогне. След доста абсурден и смешен разговор той се съгласява и отиват на местопрестъплението, само че изведнъж човекът, който обича да троши телефони, си спомня, че жертвата е убита от него. Получава се ситуация на монументално объркване. Това по много хубав начин показва ненадежността на паметта ни, несигурността на комуникирането между нас и в крайна сметка невъзможността на разбирането.

Какви качества има добрият преводач? О, не знам. Трябва да попиташ някой добър преводач. Напоследък си мисля по въпроса доколко преводачът е писател. Двете дейности не се препокриват изцяло, но в процеса на превеждане със сигурност се намесват писателски техники. Когато един преводач умее да пише, това се усеща и носи наслада при четене, което за мен е най-важното в литературата. Каква бележка под линия би сложил на живота? Мисля, че нещата, които възприемаме като бележки под линия на живота, като текст в скоби, са може би също толкова важни. Например сънищата – понякога ги възприемаме като баластра, като нещо, което се случва встрани от основното, а може би именно те улавят същината на живеенето по особено важен начин. Така че бих поставил като една голяма, дебела бележка под линия на моя живот някакъв особено странен сън.

Нула32 | ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ

Катерина Георгиева Познавате перото ѝ като автор на Нула32. Когато не пише за списанието, Катето се шегува, че се подвизава като театрален археолог, а съвсем наскоро дебютира и като драматург на сцената на ТР „Сфумато“ с пиесата „Тържество на самотата“. Тъкмо пресните ни впечатления от последната са поводът да я разпитаме тук. Ще продължиш ли изречението: „Добър ден, аз съм Катерина и …“

Ти ще кажеш. Спечели ли нещо от дебютната си пиеса?

… и много искам да си взема фенек за домашен любимец.

Много лична радост. Мечтала съм за това и не съм очаквала да се случи. Нямах никаква представа как се изгражда драматургичен текст. Нямах никаква идея какви са правилата, въпреки че съм изчела много, на практика е различно. Написах този текст импулсивно, провокирана от някакви чувства и тревоги, въобще не съм си представяла, че той може да стигне до сцена.

От колко време чакаше дебюта си като драматург? Винаги съм имала копнеж да участвам в самото създаване на театър, а писането на този етап е най-голямата ми страст. Двете неща просто се свързаха. Освен драматургия, пишеш и театрална критика. Това честно ли е? Не мисля, че ако си завършил театрознание, не можеш да станеш актьор, режисьор или каквото си поискаш. Самата Юлия Огнянова е завършила театрознание, след което е станала режисьорка. Според мен няма нищо нечестно в изкуството, ако го правиш с копнеж. Напоследък доста намалих писането на критика и все повече предпочитам да влагам енергията и опита си в това да пиша художествени текстове. Това в мен – да създавам измислици, винаги е било много по-силно, отколкото да проявявам критически рефлекс спрямо театралното изкуство. Но ако копнежът означава честност, това оправдава ли съзнателното търсене на изгода? Ако си даваш сметка за това, пак е честно (смее се). Но какво толкова можеш да спечелиш в изкуството? Има ли печалба? 16

Много често младите си мислят, че откриват топлата вода. Ти разбра ли нещо ново? Не мисля, че трябва да се гледа на това отвисоко. Това е много сладко и симпатично, защото всеки творец, следващ истинския си импулс, а не печалбата на суета или публика, иска да е откривател. За какво иначе твориш? Ти какво откри в процеса? Аз съм човек, който живее прекалено в импулса на думите, без да мога на момента да разбера дали те са релевантни на сценичната реализация. Често имам голяма и завършена идея в главата си, до момента в който не я прочете актьор. И за мен беше много ценно да разбера, че някои от тези импулси не работят за актьора. Той има нужда от конкретни обяснения. Не знам дали това е, защото театърът е такъв и има нужда от конкретни задачи и действия, или специално нашият театър е консервативен.

ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ | Нула32

Как би измерила успеха ѝ? Има неща, които е по-добре да не разбираш, иначе става завършено. Не е интересно, ти продължаваш да го разбираш. Ето сега превеждаме пиесата на английски и тя става съвсем различна. Самата дума „успех“ обаче не ми харесва. Бях щастлива и много тревожна по време на процеса. Не знам дали е било успешно, или свръхактуално, разбираемо, но хората усетиха, че е искрена. Откъде започва втората ти пиеса? С актрисата Мария Димитрова се интересуваме от ролите на хората и от това колко е трудно да сваляш маските си. Тя не е само една, имаме хиляди, които ни отдалечават от истинското ни аз. Започнахме да си представяме структура, аз започнах да пиша и вече е готова.

Какво чакаш с нетърпение сега? Да стане по-топло и да изкача връх Ботев. И примерно Катя Петрова или Нина Димитрова да ми кажат: „О-о, втората ти пиеса е точно за нас, искаме да я поставим“. Поздрав за финал? The Notorious B.I.G.-Juicy. *** „Тържество на самотата“ е „спонтанно модно ревю шоу“ – трагикомична пиеса с размазан грим, която се надсмива над битовизмите и може да проговори на всеки. Очакваме пловдивската ѝ премиера наесен, в рамките на фестивала „Сцена на кръстопът“.

Катерина Георгиева © личен архив

Нула32 | ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ

Петър Чиновски

Петър Чиновски © личен архив

Разговаряме между 9 и 11 часа сутринта в неделя, защото „денят няма значение“, под което се подписваме и ние. Макар и изящен графѝк, в момента вниманието му е фокусирано върху дигиталното, но Чиновски бързо се отказва от ограничението и го заменя с „по-свободните“ неща. Настоящата година се оказва изключително наситена за него – напролет участва в изложбата Art Start за млади художници, които да следим през 2022 г., през юли му предстои номинационна изложба за наградата „База“, а само след няколко месеца ще можем да видим работата му отблизо и на Есенните изложби в Пловдив, след което приключва годината с друга самостоятелна изява. Задаваме му няколко въпроса между събитията.

В един от колажите ти видяхме изречението The sentence must contain its own apology for being spoken. Звучи като някой, който обича тишината? Не, това изречение няма отношение към тишината. Това е цитат от нехудожествен фрагмент от Ралф Уолдо Емерсън и макар че той като автор не е толкова насочен към този вид авторефлексивност на изреченията, това изречение ми направи голямо впечатление, точно поради това, че я съдържа. Свързвам го в известен смисъл с неизбежния провал на концептуализирането и вербализирането. Каквото и да се опиташ да опишеш с думи, колкото и сполучливо да е описанието, винаги има една степен, в която то не съответства на реалността. И най-съвършеното описание не е идентично с реалността. Трябва да имаме едно наум за тази вътрешна ограниченост по отношение на използването на думите. 18

Какво за теб са правилата? В контекста на изкуството има момент, когато човек си мисли, че действа, както му хрумне, въз основа на това, което му хрумне, и си мисли, че това е свободно действие, често това е просто материализиране на влиянието на културата. За да може да се постигне освобождаване от това и от всички правила – наложени, възприети, наследени – се изисква нарушаване на конвенциите, на очакванията, на ритуалите на взаимодействие, включително на вербалното общуване. Това за мен е една от най-съществените функции на изкуството, която никоя друга област не успява да покрие. В този смисъл, има едно произведение, което видях наскоро в една изложба на колекцията на Deutsche Telekom, което частично се състоеше във фразата „Изкуството няма алтернатива“. Често по подразбиране се смята, че правилото е изчерпателно. То ти казва – „Това е

ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ | Нула32

добре, това не е. Това трябва да се прави, това – не“ – и толкова. Правилото е един вид ексклузивно, без изключения. То не съдържа в себе си, както би трябвало и както в контекста на това, което казахме за цитата на Емерсън, предупреждението, че е непълно. Никое правило не е абсолютно универсално и в известен смисъл правилото, което би било универсално, пак би било добре да се разглежда като неуниверсално. За мен тази съществена функция на изкуството включва това да се поставят правилата под въпрос. Един вид човекът, който е в състояние да стъпи встрани от правилата, без да премине към анархичен хаос, би бил способен да взима решения, които са по-близо до решенията, които бихме искали да виждаме, отколкото човек, който просто бива снабден с догматични правила за това кое е правилно и кое – не. На нас не ни трябват правила за това какво трябва да правим и какво не трябва да правим. На нас ни трябва напомнянето, че правилата трябва да бъдат поставяне под въпрос. Има ли въпрос, който те измъчва напоследък? Има много въпроси, на които нямам отговор. Те могат да звучат като теоретични

въпроси на изкуството, от сорта на това в какъв смисъл концепцията е свързана с обекта в изкуството. За мен връзката между тези две неща „концепция“ и „обект“ не е винаги очевидна. Това е въпрос, който се опитвам да осмисля. От една страна, имаме традиционното изкуство или по-класическото изкуство, което много често се е освобождавало от концепцията изцяло или частично. Имаме художници, които казват неща от сорта на „Аз не съм писател, не искам да разтягам локуми.“ и те просто работят. Не намират нужда да говорят за това, което правят, и не смятат, че произведението изисква да бъде допълвано по някакъв начин от думи. Докато същевременно имаме художници, които обсъждат и се включват в дискусии за собствените си и чужди произведения и пишат некратки текстове към концепциите си за изложби. Ти също пишеш? Първото нещо, което правех, е да пиша. Имаше дълъг период, в който текстът беше доминиращият ми интерес и това е основната причина да започна да бъда по-активен в изкуството през последните две години. Мисля, че в някаква степен винаги ще си остана текстови човек. Петър Чиновски, In one place for a long time, 2022

Петър Чиновски, Neither atoms nor stars, 2022

Нула32 | ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ

Трябва ли артистът да реагира на случващото се около него, да има социална и политическа позиция, или може да си позволи да не се интересува от тях? На този етап бих казал, въпреки че мнението ми е незаключително, че има нещо съществено, което ангажираното изкуство има опасността да пропусне. Понеже никой човек не е остров, изкуството неизбежно реагира на нещата около себе си и дори и най-абстрактното изкуство е в реакция по някакъв начин в нещо от преживяното от автора. Не харесвам формулировката, че художникът трябва да бъде отговорен да коментира актуалните събития, понеже звучи като външно наложено правило. Авторът трябва да има искрен интерес и загриженост към проблемите на обществото, които евентуално го вълнуват, но ако няма искрен интерес, не може да бъде обект на външно наложено правило да се занимава с тези проблеми. Първо правило на изкуството е свободата. Той трябва да се занимава с това, 20

с което иска да се занимава. После има леко карикатурни версии на ангажираното изкуство, които срещам нерядко и не ме радват. На едното казвам „назидателно изкуство, изкуство, което размахва пръст“. То ти казва кой действа правилно и кой действа погрешно, кое е лошо, кое е добро и как трябва да се живее като цяло. Това се отклонява значително от функцията на изкуството. Същевременно има и изкуство, което се оплаква или мрънка в опита си да коментира актуалните събития. Произведенията или посочват колко е зле светът, или колко са лоши тези, които са довели света до това положение, което за мен не е нито продуктивно, нито отразява същността на изкуството. Назидателното изкуство е повърхностно, понеже е наивна идеята, че ще кажеш на едни хора да спрат да правят, каквото правят, и светът ще стане по-добър. Лекомислена категоричност в света има и без изкуство. Има предостатъчно хора, които ще кажат „Със сигурност е така.“, а изкуството трябва да служи, за да каже:

ВСЕ ОЩЕ МЛАДИ | Нула32

„Чакай, не бързай толкова. Погледни пак!“ Това за мен е важният момент, който се пропуска понякога от ангажираното изкуство. Всяко автентично изкуство неизбежно реагира на околните обстоятелства, но начинът, по който реагира, не трябва да бъде узаконяван от предварителни правила. Влияе ли Варна на изкуството ти? От една страна, неизбежно влияе, но от друга – не чак толкова, колкото понякога може да се мисли. Моето мислене не е толкова в контекста на това, което виждам във Варна, а на това, което виждам онлайн, и това, което чета. Затова не бих казал, че мисленето ми се повлиява

от присъствието ми във Варна. Може би частично съм повлиян от художествената среда, която ме заобикаля, и хората, с които обсъждам какво се случва в изкуството, но глобализацията прави така, че локацията не те ограничава. Има художници на село, които имат съвсем съвременна художествена практика. Това, което липсва, е художествена инфраструктура. Институционална инфраструктура, събития, организатори, пространства и т. н.

Петър Чиновски, Stones, toilet paper, wind and water pipes, 2022

Нула32 | ПАРТНЬОРИ

ШНАЙДЕРСКОТО ПРАВИЛО

Марин Симеонов © Нула32

Във второто издание на съвместната ни рубрика с Schneider Electric разговаряме с две от младите надежди на компанията – Никола Драгомиров, специалист „Информационни системи“, и Марин Симеонов, специалист „Техническа антена“. Започнали като стажанти, двамата бързо получават предложения за постоянни позиции и са свежият пример за новото поколение професионалисти, чийто таланти не познават ограничения.

Как се озовахте в компанията? Марин: Като френски възпитаник исках да започна работа в една от най-големите френски компании в България. В сферата си на дейност Schneider Electric е и най-добрата компания в света, исках да съм сред най-добрите и да се уча от тях. Бях кандидатствал на два пъти за стажантските позиции, но нещо все не ми достигаше. След дипломирането ми от Техническия университет правилният момент беше настъпил. Никола: Като студент по информатика в Пловдивския университет ми попадна възможността за работа в Schneider Electric. Зачудих се какво стои зад определението умна фабрика и защо биха имали 22

нужда от човек като мен. Бях много добре посрещнат, получих възможността да се уча в движение и да покажа с какво мога да допринеса за компанията, въпреки липсата на предишен професионален опит. Останалото е история. Имахте ли колебания дали да останете тук след стажовете? М: При нас те приключиха преждевременно. По средата на годината мениджърите ни ни предложиха да ни повишат на постоянна позиция. Нямаше никакво съмнение дали да приемем. Кое лично качество успяхте да усъвършенствате, откакто сте тук?

М: Развих се в друга сфера на електроинженерството, получих нови знания в механичната част. Научих се на търпение и съм доста по-концентриран. Н: Научих се да организирам по-ефективно времето си. Задачите ми са свързани с имплементиране на софтуери вътре в производството, където има около 600 души, и сме в ситуация на непрекъсната промяна. Научих се и да разбирам хората в по-голяма степен – къде има неувереност, къде можем да помогнем, какво трябва да обясним по-добре. Какви проблеми решавате?

Н: Моята работа идва след като всичко при Марин е точно. Свързана е с подобрение на процесите, с иновации в информационните технологии. Ние се допълваме като тандем. Кой е любимият ви момент от деня?

Н: Търсим колеги, които ще се занимават с автоматизацията на процеси в завода, но също така и инженери с желание да се развиват в компанията изобщо. Често създаваме нови позиции спрямо тях. Как да направим града си по-умен? Н: Възможностите са безкрайни, но може би като повишим достъпа до ключова информация в нефилтриран вид. Платформите в Умната фабрика позволяват прозрачност между това, което се случва в производството и администрацията. Няма преграда между тях, всичко е видимо. Когато информацията е достъпна, тя поражда и дискусия, в която могат да участват всички.

Никола Драгомиров © Нула32

М: Моята позиция е ключова – ако не си свърша работата, производството може да спре. Проблемите са световни – криза с материали и нови доставчици. Правим измервания и тестове, за да можем да квалифицираме това, което идва като продукт тук, за да може то да е възможно най-доброто и безопасно за клиента. Защото на първо място Schneider Electric осигурява безопасност.

От какви хора имате нужда в момента в Schneider Electric?

Н: Когато някой дойде при мен с проблем, който не съм предвидил. Обичам предизвикателствата. М: Когато знам, че съм си свършил работата и съм спокоен, че съм я изпълнил, както трябва, по шнайдерските правила. Какви са те? М: Да мислим като клиент, да бъдем клиент, да играем като клиент. Всичко да е по конец.

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

„НИЕ ТРЯБУВА ДА БЪРЗАМЕ“ За краткото си седемгодишно съществуване Източна Румелия изживява динамични социални и политически събития. Основното поле, на което се провеждат сблъсъците на идеи, манифестират се възгледи, водят се спорове, а понякога и директни нападки, е пловдивската преса. от Илия Димитров Има нещо в онази незадълго осъществена мечта Пловдив да бъде столица. Дали ще е на кратко съществувалата Източна Румелия, на целокупните български земи, или просто столица на самите нас, на нашия дух и вечното ни стремление да носим единствено добродетелите на живелите тук преди нас? Тази мечта и до днес е важна част от самочувствието ни на „столичани“, разбира се, не във фалшивия административно-политически ракурс, а в полето на духа, словото, изкуството. Нещата, които с времето са се превърнали в първите асоциации за града ни. Знаем, че когато Пловдив е столица на васалната на султана провинция Източна Румелия, градът достига разцвет в множество посоки. Причините за това са също всеобщо известни – „Докато Княжеството е заето в административно устройство и започва да събира жадните за облаги люде, поради незавършеността на победата, именно в Източна Румелия, се събират борците – заедно с тях – поетите, които трябва да продължат делото на Възраждането“ – пише Светлозар Игов1 и обобщава, че именно в Пловдив се случва първият разцвет на новата българска държава. Този обясним феномен можем да проследим дори чрез няколко основополагащи институции в града, които начеват именно в първите години на „столичанстване“. През 1879-а тук се открива Народната библиотека „Иван Вазов“, само две години 1 Игов, Светлозар. История на българската литература. София: Сиела, 2010 24

по-късно в Пловдив се основава и първият професионален театър, а през 1882-а първият археологически музей започва дейността си. Списъкът лесно може да бъде продължен със значимости, сред които първият певчески хор, дело на Ангел Букорещлиев. Тук през 1887-а Мърквичка и Антон Митов откриват и първата си камерна изложба. А и различни периодични тематични издания също водят началото си от столицата на Източна Румелия, например първото българско юридическо списание „Законоведец“, издавано от Филип Перец. А само имената на работещите тук Христо Данов и Йоаким Груев са достатъчни, за да си представим благоприятната среда за създаването и развитието на книжовността. Печатът в Източна Румелия наследява характерните особености и функции на възрожденската журналистика – напуска обичайната си ниша, устремява се към третата, втората, дори първата власт, стремежът на журналистиката към властта не я деформира, а ѝ придава извънредни функции. Според Здравка Константинова още преди възстановяването на българската държавност, журналистиката започва да изземва функциите ѝ и да участва в нейното възстановяване и строителство2. И макар в Източна Румелия официални да са българският, гръцкият и турският и всеки един от тях да има своите медии 2 Константинова, Здравка. Държавност преди държавата. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2010

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

и образователна книжнина, то гръцкият и турският така и не успяват да се наложат като водещи, въпреки известните предимства, които владеенето им дава в различни обществени или търговски сфери. Любопитна история разказва Маньо Стоянов в едноименната си книга, когато Стефан Богориди идва в Пловдив и става главен управител на областта, той бързо разбира, че по-голямата част от населението е българско и „с турците той приказва по турски, с гърците по гръцки, а с българите по френски, за да не ги обиди, ако им заговори турски или гръцки“3.

В контекста на съдбата на областта е разбираемо защо тя се превръща в притегателно място за редица интелектуалци и общественици. Тук те могат да изживеят борбата отново, да я разкажат, да я живеят напълно реално. Защото, както разбираме малко след Освобождението, по-голяма ценност от свободата е единствено стремежът към нея. Неслучайно към Пловдив е привлечен и един от най-големите български вестникари и енциклопедисти. Иван Богоров, създателят на първия български вестник „Български орел“ (1846) и „Цариградски вестник“, пристига тук през 1859 година и малко след това започва да издава „Журнал за наука, занаят и търговия“ (1862). То остава в историята като първото българско икономическо списание. А Владимир Янев ни напомня, че то полага и началото на пловдивския периодичен печат, въпреки че от него излизат само три броя, но всеки от тях с многозначителния епиграф „Успех с разум, работа с наука“. Страстен езиковед, Богоров продължава утвържда3 Стоянов, Маньо. Когато Пловдив беше столица. Пловдив: Хермес, 2008

ването на разговорния български език в книжнината и вижда в многото нахлуващи чуждици заплаха за българската реч. Голяма част от възгледите си споделя и защитава в списания като „Чистобългарска наковалня за сладкодумство“ и „Българския язик и неговото пораждение“. Думата „вестник“ също произлиза от пуристките стремежи на Богоров, той нарича „Български орел“ – „граждански известник“, което само по себе си дава ключ към разбирането на мисията, която възрожденците ни виждат в журналистиката – стремеж към изграждане на общество от граждани, равноправни и творящи субекти на собствената си социална и политическа съдба. Но въпреки тази модерна и прогресивна идея в съзнанията на българските общественици, те често се сблъскват и с действителността на народа, затънал блажено в ориенталското безвремие. Владимир Янев в „Литературният Пловдив“ ни напомня един закачлив и характеристичен портрет на пловдивското ежедневие, дело на Богоров: „Стани сутрена, пил-непил кахве у вас, иди си на дюкяня, стои там вес ден, на обед хапни малко сирение и хляб, вечер иди у дома си, пийни чаша мастика, навечеря щото намери сготвено, легни си да поспи и пак стани – това е всичкий пловдивски живот“4. За краткото си 7-годишно съществуване Източна Румелия изживява динамични социално и политически събития, кръжащи около два центъра – от една страна вътрешните въпроси на областта, а от друга – идеята за неизменния български характер на Източна Румелия, който трябва да се материализира с акта на Съединението. Основното поле, на което се провеждат сблъсъците на идеи, манифестират се възгледи, водят се спорове, а понякога и директни нападки, е пловдив4 Цит. по: Янев, Владимир. Литературният Пловдив от XIX век до наши дни. Пловдив: Хермес, 2008 25

Из в. „Кукуригу“, 1882 г.

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

Кук. Мълчание. Г-да избиратели! Ще видите сега, какви комедии ще излезат от бюлетините на тези сандъчета.

ската преса. Двете партии в управлението на областта – консервативната (народна) партия и либералната (казионна) ориентират своите идеологии около конкретни заглавия, излизащи през определени периоди в Пловдив. Народната партия изразява интересите на едрата буржоазия, тя е далеч по-малобройна като представителство сред населението, но пък се ползва с повече доверие. Позициите ѝ се споделят от „Марица“ и „Народния глас“, където редактират и публикуват Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски. Около т. нар. „аристократи“ и техните виждания за света се обособяват и други по-тематични издания. Списание „Наука“ с главен редактор Иван Вазов е едно от най-значимите, издавани в Пловдив, но разпространявани и в Княжеството и дори извън страната. В него за пръв път Вазов публикува десетки стихотворения, разкази и пътеписи. Актуални статии, злободневни фейлетони, дори драми намират място сред страниците на „Наука“, а списанието има за цел да запознае българите с исторически, биографически, етнограф26

ски материали, статии по обществено въпроси, учебно дело и изобщо широк хуманитарен спектър. Излизало в тираж от 2000 копия, „Наука“ само̀ заявява задачата си – „да запълни празнотата от липсата на едно периодическо списание, в което би виждали свят всички сериозно-умствени произведения и поучителни статии на нашите книжовници“. От тандема Вазов-Величков излиза и друго важно заглавие – „Зора“. Първото чисто литературно списание в България, което успява да издаде само шест книжки, но се смята като продължител на идеите на „Наука“. „Ние трябува да бързаме“ – пламенно пише Вазов в „Народний глас“ и така формулира голямата идея на работата си в Пловдив и не само. Да „издърпа“ хората от вековната задрямалост на умовете, да им покаже, да провокира, да създаде мислеща и ангажирана гражданственост, която да се вълнува, да се усъвършенства и да бъде основа в градежа на младата национална държава. От другата страна на поляризирания политически живот в Източна Румелия

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

стои Либералната партия. Нейните идеи защитава вестник „Независимост“ (1881), списван от Петко Каравелов и П. Р. Славейков, дошли тук след суспендирането на Търновската конституция, а по-късно издаваният от Георги Бенев – „Южна България“ (1883-1885). Тук най-мащабно се разгръщат идеите и призивите за Съединението. На страниците на „Южна България“ намира пристан Захари Стоянов, който се впуска в яростни критики срещу всичките си политически и идеологически опоненти: „да живее острата критика, долу фалшивите хвалби и авторски гъделичкания, от които имат нужда само кърпачите книжевници и жалките бездарници“. Самостоятелен орган на Съединението е издавания в месеците преди 6 септември вестник „Борба“. В него Захари Стоянов дръзко защитава националната кауза за обединението не само между Княжеството и Източна Румелия, но и с Македония. Там той вече критикува позициите и на либерали, и на консерватори, силно разклаща авторитета на Гаврил Кръстевич като управител на областта. „Свято и неокаляно ще държа знамето на вестникаря“ – пише Стоянов в първия си самостоятелен вестник. В редакцията на „Марица“ се срещат двама от най-дейните вестникари по онова време. Стефан Бобчев и Михаил Маджаров. „Българският Таймс“, както някои наричат тогава „Марица“, първият следосвобожденски вестник, става един от органите на буржоазията, която поема в ръцете си грижите за държавния и обществен живот. Често критикувана е антируската ориентация на либералите, както и на Богориди. Но един от постоянните проблеми пред вестника си остава Съединението. Бобчев и Маджаров редактират и месечните издания „Юридически преглед“ (1893-1899) и „Българска сбирка“ (1894-1900). В „Българска сбирка“ можем да открием оригинална и преводна художествена литература,

исторически текстове, обществено-политически статии. Самият Стефан Бобчев споделя за „Българска сбирка“, че това е „нито политическо, нито партизанско, нито класово издание, а арена истински свободна, в която за никого няма стеснение“. Михаил Маджаров, от своя страна, е директор на финансите в Източна Румелия, а по-късно става и депутат от новата Народна партия, формирана след падането от власт на Стефан Стамболов. В София Михаил Маджаров редактира вестник „Мир“ – един от най-разпространените български всекидневници. В Пловдив по това време се създават много и различни тематични издания, които се занимават с проблеми на определени отрасли, професионални или обществени групи. Важна находка е хумористичният вестник „Кукуригу“, който е един от първите такива у нас и реагира чрез карикатурна сатира на актуалните политически събития и тяхното отражение върху обществото. Учудващ е мащабът, с който се развива медийната среда в Пловдив само за няколко години след Освобождението. Обикновено бихме предположили, че в една област, която политически все още не е получила своята независимост, би следвало тези процеси да са с по-висока степен на активност. В Пловдив обаче успоредно и дори сякаш с по-бързи темпове върви културното развитие. Медиите, колкото и да са ангажирани с политическите брожения, винаги отделят голяма част от страниците си за художествена литература, критика, размисли по естетически проблеми. Много неща имат да бъдат казани и направени от тази „нова“ нация. А много малко време има, за да се нареди наедно с европейските народи. И пловдивските медии в първите години след Освобождението показват как да си свободен на книга не значи нищо, ако духът и мисълта стоят заровени в робското безвремие. |32 27

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

БИТКАТА НА ПОЛЕТО НА СЪДЪРЖАНИЕТО Струва ни се, че в началото на брой като този разговорът за значението на обществените медии е задължителен. От една страна, заради професионалните стандарти, които журналистите в тях следва да задават, и от друга – заради осъзнатата им мисия да осветяват културните процеси и постижения (в Пловдив – може би повече отвсякъде другаде). Разговор с Десислава Шишманова, директор на БНТ-Пловдив, и Марин Данев, главен редактор на Радио Пловдив. Разговор на Панайот Стефанов с Десислава Шишманова и Марин Данев

Каква е ролята на обществените медии в актуалната информационна суматоха? Марин Данев: За жалост, всеки идиот с интернет и клавиатура пред себе си може да определя обществено мнение, което е много тъжно, но е част от модерността. Надявам се тя да намери в себе си достатъчно сила, за да отсее правилно достоверните от недостоверните медии. Технологично всеки може да бъде медия, въпросът е да бъдеш отговорен. Т.е. да предоставяш достоверна, разбирай проверена, и точна информация. В това е силата на обществените медии и това все повече ще става ясно, за разлика от всяка платформа. Дори на цената на това да не си първи, важно е да бъдеш точен и достоверен. Защото лъжата винаги е била по-лесна за смилане, по-атрактивна и забавна, но си остава лъжа. В този смисъл, трябва да се финансират обществените медии и трябва да се финансират изцяло по нов начин, не както сега. Дошло е времето за този разговор. Може би поради произхода на финансирането, в много хора, включително журналисти в самите обществени медии 28

и политици, все още битува разбирането, че това са държавни медии. МД: Много мразя, когато някой каже „държавата дава пари“. Не държавата, хората ги дават, данъкоплатците. Това сме ние. Ние трябва да подпомогнем онова, което смятаме, че е ценно и нужно. А разликата между двата типа е ясна – държавните медии обслужват определени държавни органи или институции, доколкото обществените медии обслужват хората, които живеят тук. В този смисъл, у нас парадоксът е следният: ние имаме бюджетно субсидиране на тези медии, а характерът им е обществен. Могат да бъдат истински обществени медии, само ако парите минат през обществен фонд, за което, смея да твърдя, съм скептичен, че може да се случи у нас. Десислава Шишманова: Припокриването на представите за обществена и държавна медия зависи много от хората, които работят в тези медии. В крайна сметка качеството на журналистическата работа, отстояването на стандартите, натрупванията и общата култура, ако щете, са определящи за това как звучи една програма, какви са посланията ѝ и

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

до кого достига. Това е нашата задача, от която никой не бяга. Развитите европейски общества, в които коректността към фактите във всяка област е важна, са намерили своите механизми, за да функционират обществените медии. И то много преди ерата на цифровизацията, която при нас доведе до това, че изчезна регионалната телевизионна програма, поради липса на регионални мултиплекси. БНТ разполага с бюджет от 70 млн., да, това са много пари, но когато сравним с колегите от Европейския съюз за радио и телевизия, той е абсолютно несъотносим. Недофинансирането е много стар проблем.

почти не останаха или ако има такива, те се занимават с пускането на музика. Проблемът е, че радиото се превръща в медия, която не говори. В момента освен БНР, Дарик и още няколко радиостанции, няма кой да говори. С телевизиите това не е така, но с радиото това се вижда много ясно. И когато в един момент хората получават заплати, които са двукратно по-ниски от тези на касиерите в супермаркета, любопитството на младите хора към тези медии угасва. Не защото те са безинтересни, а затова, че те не им дават възможност да живеят чисто битово. Това дисквалифицира обществените медии.

„Проблемът е, че радиото се превръща в медия, която не говори.“

Марин Данев © Рами Хамуд

Но той ли е най-важният? МД: Липсата на финансиране води до проблем, свързан с качеството на продукцията през качеството на хората, които го произвеждат. В европейските страни професионалният път обикновено се извървява в тази посока: човек започва в частна регионална медия, стремежът му е да заработи в национално представена, а вече върхът е да бъде в обществена медия. Тук, за съжаление, специално за радиото, пазарът е толкова свит, че частни радия

Въпреки това, според проучванията БНР и БНТ се ползват с най-високо доверие сред българите. Как си обяснявате това? ДШ: Парадоксът, че си номер едно десетки години като степен на обществено доверие, но по степен на гледаемост и рейтинг те изпреварва някой с риалити формати. Много обичам да се връщам към един от изключително успешните проекти на БНТ – „Голямото четене“. Докато работихме по него, прочетохме доста материали и се оказа, че почти навсякъде, процентът четящи хора е между 8-9%. 29

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

Във всяка една нация. На БНТ ѝ приличаше да направи този формат. Разговорът за четенето, който тя провокира, продължи шест месеца. Да, може би не са се увеличили четящите хора, но се създава особен модус, едно говорене за книги. Признавам си, че като много пристрастен към идеята Пловдив човек и към онзи Пловдив, който имаме вътре в себе си, винаги съм си мислела, че ще бъда щастлива, ако един ден се обърна назад и си кажа, че тази малка телевизия, която сме, е осветила факта, че същността на Пловдив е неговата култура, неговата духовна природа. Искам нашата телевизия да прави така, че това да се вижда. Без значение какво е финансирането, ако нямаш качествени журналисти, нищо не можеш. В този смисъл, едно лице като Влади Севов е безценно. Всяка божа седмица той води предаване на живо, в което присъстват актуалните теми, прави и друго постпродукционно, в което оставя памет. На границата между отразяването на актуалностите и създаването на тази памет какви страхотни личности и огромни артисти правят Пловдив това, което е – това, мисля си, е нашата функция. Как оценявате нивото на регионалната журналистика в Пловдив? ДШ: Не бих се наела да говоря наедро, но в областта на културната журналистика е обезкуражаващо отсъствието на достатъчно журналисти, които грамотно и с вкус да вършат работата си. Аз съм от хората, които се радват, че награда „Пловдив“ за журналистика беше дефинирана в областта на културата. Смятам, че това е знак колко важна е тази журналистика. Оттам нататък обаче като оставим специализираните предавания на обществените медии настрана, се сещам за още само няколко колеги като Иво Дернев, Парашкева Иванова, Мария Лу30

цова, Васко Киризиев и ми е доста трудно да кажа кой друг в този град проявява интерес към тези теми. Мисля, че това е един от проблемите, но той не е само регионален. Не знам къде изчезнаха всички любопитни към изкуствата, към постиженията на културата хора, защо са толкова малко в медиите. И все пак тук се говори много повече за култура, отколкото на други места. ДШ: От нас зависи до каква степен този разговор е траен и как продължава. Това, че се говори не означава, че са много хората, които могат да го водят смислено. МД: Културната журналистика е индивидуална битка. Според мен няма ясно осъзната медийна политика, свързана с културата. Всички медии в Пловдив можем да работим, за да правим все по-видима духовната същност на града ни, но за да има качествено отразяване за култура, трябва да има подготвени хора с натрупвания. Това може би липсва. А и самият пазар в момента търси друго. ДШ: Това, което ни предлага творческият живот на Пловдив днес, е на изключително ниво и може би в медиите в някаква степен сме длъжници. БНТ-Пловдив полага съзнателни усилия артистите и творческите институции в Пловдив да виждат в наше лице не просто регистратор на процесите, а основен техен партньор. Журналистиката се развива – една традиция, в която нищо не е като вчера, по мотото на Радио Пловдив. Все пак остава ли нещо същото в професията? МД: За да си журналист, трябва да си любопитен на първо място, на второ – да си почтен към фактите и оттам нататък следва удоволствието да работиш за тези, които те слушат. ДШ: Някаква особена порода хора избират да работя това нещо и независимо

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

„Ще бъда щастлива, ако един ден се обърна назад и си кажа, че тази малка телевизия, която сме, е осветила факта, че същността на Пловдив е неговата култура, неговата духовна природа. Искам нашата телевизия да прави така, че това да се вижда.“ Десислава Шишманова © Рами Хамуд

от странностите, дефицитите или пък качествата на всеки един от нас, тази принадлежност към мисията да правиш така, че хората да виждат по-добре, това остава непроменено. Такива са били създателите на телевизионния център през 1971 г. и когато м. г. организирахме 50-годишнината, при срещите ни с тях разбрах, че всъщност ние много си приличаме. А какво е нужно, за да виждаме подобре днес, в новите информационни условия? Как трябва да се адаптират традиционните медии? ДШ: Съдържанието остава много важно. Всички съвременни начини, по които човек може да достигне до информация – също. На мен лично ми се струва, че няма никакво значение дали възприемаш една книга от хартиен или електронен носител. По-същественото е какво се случва вътре в теб. МД: Технологично медиите са се развили вече достатъчно добре. Можем да слушаме, четем, гледаме на всякакви носители. Информацията ни залива отвсякъде, буквално сме удавени от информация. Битката между медиите може да се води

единствено и само на полето на съдържанието. Там е смислена. Ще оцелеят тези медии, които предлагат по-качествено, достоверно, проверено, точно съдържание. Качествена или не, днес усещането е че всеки може да си избере истина, в която да вярва, да се затвори в своята си общност, да няма никаква пропускливост на мнения. Виждате ли изход от тази спирала? МД: Единственият изход е образованието. То формира ценностите у човек и това е дълбоко индивидуален процес, от една страна, но и процес, който трябва да се извършва в обществото. Първо семейството, после училището, след това самият ти трябва да се развиваш, за да оформяш ценностите си. Когато тези ценности са ясни, няма как да се заблудиш и да защитаваш каузи, които са нехуманни, в които диша злото. И ще формираш по-добър вкус. Затова смятам, че и семейството, и образователната ни система са в дълг на българина. |32

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

„НЕ Е НАЙ-ДОБРАТА, НО ДРУГА ВЕЧЕ НЯМА“ Пловдивската телевизия „Тракия“ продължава да ни показва, че живеем на необикновено място, което, макар и несъвършено, си е наше.

Студиото на ПОТВ © Илия Димитров

от Илия Димитров

Може би не сте от най-редовните зрители на Пловдивската телевизия „Тракия“, но със сигурност знаете, че я има и ни изглежда така, сякаш винаги я е имало, а може би ще я има и когато всички други големи телевизии в един момент просто спрат. Пловдивската телевизия „Тракия“, позната ни като Пловдивската обществена (ПОТВ), вече 24 години върви из родния ефир. В нея няма да видите реклами на най-новия модел електромобил, нито последния смартфон с 13 камери, който трябва да промени живота ви. Няма да попаднете и на нелепи риалити формати, които да ви накарат да си изхвърлите телевизора. Там ще срещнете всичко онова, за което топтелевизиите никога не ги е интересувало – какво се случва на вашата 32

улица, какъв е бил вашият квартал преди, кои са талантливите хора, покрай които минаваме всеки ден. И за това не са му нужни скъпи камери, специални ефекти, модерно осветление. ПОТВ продължава да ни показва, че живеем на необикновено място, което, макар и несъвършено, си е наше. И както самите те казват – не е най-добрата телевизия, но друга в града вече няма. Ако пък нещо не ви харесва, винаги може да им се обадите – телефонните линии са отворени.

От провинциални журналисти – към звезди Началото на стремежите за пловдивска телевизия ни връщат в края на 60те години на XX век. Тогава се създават

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

регионалните центрове към БНТ с цел да направят национално достояние постиженията на съответните региони. Пловдивският център отговаря тогава за шест области. Разбира се, той няма самостоятелна редакционна политика и всичко, което предстои да бъде показано, трябва да се представи и одобри от София, поне година по-рано. Тогава екипът около Евгений Тодоров, заедно с Пепа Славчева, Живко Желев и Нери Терзиева, създава предаването „За един милиард“. Провинциалните дотогава журналисти излизат на националната сцена с хитовото предаване, което бързо залепя за малкия екран хиляди българи. То е остро и полемично. Превръща се в общонационална дискусия за качеството на стоките, а и изобщо на живота. Евгений Тодоров го нарича „праобраза на всички следващи токшоута“. „За един милиард“ става символ на новата българска политика на отваряне към Запада. Друго хитово предаване, създавано в Пловдив тогава, е „Адрес 4000“. Идеята се ражда у Евгений Тодоров и Пепа Славчева след като се зачитат в нашумелите

тогава обяви от самотници в търсене на партньор в живота. И ако дотогава по националната телевизия са се показвали предимно партийци, секретари, естрадни, спортни, литературни звезди, то за пръв път място в телевизията намира обикновеният човек. В предаването се говори за семейни проблеми, драми и разводи, с каквито всеки е имал сблъсък и бързо набира популярност. До редакцията са изпратени хиляди писма – „съкровищница за нравите от онова време“. Според Евгений Тодоров предаването дори е успяло да ожени десетина двойки.

Вятърът на промяната С наближаването на Десети ноември вече започва да се усеща нуждата от самостоятелен пловдивски телевизионен канал, който не е на синджирче към София. Ключов за целта е указ от 1989-а, който дава първата възможност за дребен частен бизнес. Тогава Евгений Тодоров, заедно с Петър Алексиев и Петър Стоянов създават фирма, и макар останалите да го разубеждават, че телевизия е невъзможно да се направи, Евгений винаги

Евгений Тодоров © Илия Димитров

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

остава на мнението, че рано или късно това ще се случи. Но първите преходни години са трудни за подобно начинание и фирмата се занимава с търговия, докато съдружници идват и си отиват и никой не обелва дума за „телевизионната“ мечта – „най-добрият телевизионен екип в града пренася кашони и разтоварва камиони“ – споделя Евгений. Така се стига до 1994-а, когато започват да се опъват кабелите за кабелните телевизии. Тогава от Пловдив се излъчва канал, който обаче няма оригинално съдържание, а излъчва касети с чужди филми. По всичко изглежда, че моментът за ново телевизионно начало е дошъл. Евгений и екипът му намират приятел с камера и „монтажна двойка“ и в търсене на оператор стигат до „А и К“. В тази телевизия през 1996-а година започва предаването „Добър вечер, Пловдив“. Но опитите за самостоятелна телевизия не свършват с това предаване. Първият несбъднат опит е още на следващата година. След падането на Жан 34

Виденов се отваря врата за частните телевизии. Дава се и лиценз за Пловдивска телевизия, която дълго време не се реализира, а лицензът стои неизползван. Във времена, когато липсват строги законови разпоредби и процедури, в крайна сметка Евгений Тодоров и екипът му стават продуценти на този лиценз. Програмите се записват на касети, които носят в Профсъюзния дом, откъдето се излъчва Пловдивската телевизия.

1 април 1998 Пловдивската телевизия става факт. „Прибирам се вкъщи на 2-ри април, местя антената от връх Ботев към Сахата. Пускам – нашата телевизия“ – спомня си Евгений Тодоров. В същата година излиза и Законът за радиото и телевизията. Тогава започват и опитите им да станат обществена телевизия, което така и не се осъществява и България остава само с една-единствена обществена телевизия. Телевизията продължава да съществува като търговска, но всеки я нарича „обществена“. И така вече 24 години.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

През това време ПОТВ спира излъчването си не по своя воля за шест месеца, когато кабелните мрежи влизат в битка за ограничения рекламен пазар в Пловдив и региона. Според Евгений Тодоров това се случва и с мълчаливото одобрение на пловдивската власт, която е постоянно атакувана от ефира. Не след дълго телевизията намира начин да възкръсне след смъртната си присъда и се връща на ефир през друг оператор. Но как една регионална телевизия успява да просъществува вече 24 години? Според Евгений Тодоров причината се крие зад думата „кауза“. „При нас всички знаят, че пари няма и хората работят за каузата. Ако има 11 рубрики – 10 от тях работят за без пари. Но оцеляваме в резултат на икономии и на добре изграден процес. Това, което правим с 15 доброволци, никой не може да го направи с по-малко от 50 души. Аз например изпълнявам 5 длъжности. Работя от тъмно до тъмно. Но не е толкова страшно.“

А пловдивчани обичат собствената си телевизия. Ежегодно ПОТВ трябва да заплати такса надзор към СЕМ в размер на 5000 лв. Същата сума плащат и националните телевизии с милионен бюджет. „За тях това е минута реклама, за нас – година труд“ – споделя ни Евгений. Но телевизията не е сама в тази и в другите си битки. Най-различни граждани помагат, кой с каквото може. И то не бизнесмени, а точно обикновени хора, пенсионери дори, които пристигат в студиото и оставят по 10, по 20 лева. За телевизията. „Да си журналист, за мен значи да си опонент на властта. Така го разбирам аз. Моделът, който изглежда успешен днес, е да мешаш политика с долна жълтения. Това на мен не ми е присърце“ – ни казва Евгений Тодоров, а ние го споделяме. |32

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

НАЙ-ВАЖНАТА НОВИНА Попитахме трима журналисти с дългогодишен опит в занаята коя е най-важната новина, която са отразили за Пловдив. Познаващи цената на думите, тежестта на всяка секунда ефир, неблагодарността на професията, но и способността ѝ да променя средата, отпечатваме историите им без редакторска намеса.

Веселина Божилова © личен архив

непосредствената близост до застрелян човек, осъзнаването за огромен риск. Безпомощната мъка на бедно бездетно семейство, което изхвърлят от общинска къща заради реституция. Пронизващият вопъл, когато пред очите ни единствената им радост – малко кученце, заместило деца и внуци, попада под гумите на голям камион.

Веселина Божилова В паметта остават емоциите На много места ме отведе пътят ми на новинар за 40 години. Много събития, вече история на града, съм видяла лично. Много забележителни хора, които вече не са сред нас. В паметта остават емоциите. Гледката към Пловдив от терасата на бъдещата галерия „Червеното пони“ и усещането за топлина и уют от думите на Начо Културата на фона на цигулката на Минчо Минчев, който репетира на долния етаж за концерта си довечера. Удивителното откритие на Пловдив не къде да е, а в лондонския квартал Челси в къщата на Петър Увалиев. Това чувство на сладък шемет да потънеш изцяло в думите на този вълшебник и той да ти подари един забравен вече град от времето на неговото ученичество. Искреният страх от надигналата се човешка тълпа в центъра на Столипиново, 36

Стачки, блокади, митинги, радост, гняв, мъка, отчаяние, сълзи от щастие, мъдрост и скудоумие. Всичко това в един калейдоскоп на историята на деня. Защото това е журналистиката. Виждала съм страшни неща. Много страшни неща. „Това е най-страшното, което съм виждала“ – си помислих на 20 август 2016 година, когато пред очите ми огънят погълна методично и безмилостно тютюневия склад на Кудоглу. Стана така, че единствена забелязах малкия пламък в странично прозорче доста далеч от горящите складове на „Иван Вазов“. От него започна всичко и завърши с огнена стихия на всички етажи. Бяхме двайсетина души наоколо. Мълчахме. Един баща носеше детето си на раменете. Едно момиче седна на тротоара и сви глава между краката си. Един мъж се молеше на глас през цялото време. Видях с очите си как изгаря една история. И нищо не можех да направя. Марк Аврелий е казал, че ако си следил отблизо 40 години обществения живот, все едно си го следил 10 000 години.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

Нери Терзиева 14 ноември 1989 г.

Чак вчера, цели 33 години след първия свободен митинг в Пловдив, научих, че от сградата на Окръжния комитет на БКП на централния площад са ни наблюдавали и са се превивали от смях. Ами да, какво да ги притеснява? Гледката бяхме ние – двайсетина журналисти, децата ни, неколцина научни работници от Пловдивския университет, петдесетина ученици от руската гимназия, излезли от киното, няколко минувачи. Първият митинг една седмица след падането на Тодор Живков! Невинни лозунги, като „Гласност“, „Да върнем смисъла на думите“, „Искаме свят без лъжи“ и „Демокрация“. Нарисуваха ги малките синове на Весето Божилова предишната вечер под диктовката на майка си, а в кухничката им в ж.к. „Тракия“ токът ту спираше за дълго, ту идваше за кратко. Национален режим на електричеството – един час има, три няма. Държава-дискотека. Бях чула от приятели, че на 18 ноември в 18 часа в София се събира голям митинг. Бързахме да изпреварим столичани. И ето

я съботата на „бунта“, 11 часа пловдивско време. Скръндзаво слънце осветяваше Главната, но за нас си беше жега. Крачехме към Военния клуб и викахме: „Хайде с нас, хайде с нас!“. Никой не се присъединяваше, само страхът се влачеше на каишка в късите ни сенки. Застанахме на стълбите на Военния клуб. Притичаха колегите от подвижната репортажна станция на радио-телевизионния ни център и донесоха микрофон. Не помня какво съм говорила. Но на всички ни се говореше. Притича отнякъде тогавашния кмет Тодор Петков – и той говори. Жена грабна микрофона и се оплака от зет си... Иван Желязков снимаше, Тодор Даскалов филмираше. Вечерта излъчихме. След години прочетох, че се предписва роля на журналистиката в САЩ, заради атентатите от 11 септември – репортерът трябва да е съучастник в големите промени. Не просто да е наблюдател. Още не знам дали трябва да е така. 37

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

Иво Дернев

Ивайло Дернев © Pink Tsonk

За кожата на една награда

Тази награда беше ваша. На екипа на Нула32. Затова и този текст ще е малко различен. Започва странно. Ще е леко гневен. И ще е посветен на вас, Нула32, с кратко залитане към моята си професионална история. Знаете. Имам предвид награда „Пловдив“ 2022 в раздел „Журналистика“, за която бяхте номинирани. Но не ви отредиха място до финала. Не знам доколко темата е болезнена за вас – вярвам, че сте над тази дребна призьорска суетня. Но за мен е. Аз съм обиден… Бе гадно ми е. Защото съм носител на наградата в тази категория и като такъв я уважавам. Уважавам я и заради невероятните колеги, които са я приемали с почести през годините. Е, чисто егоистично, ценя я и затова, че Под тепето има общо 3 статуетки от последните 13 години. Статуетки на изключителния, и също „недопуснат” като вас до градските прожектори, творец Димчо Павлов (Арката му от Цар-Симеоновата градина, изкоренена при управлението на Иван Тотев от парка, и до днес се намира някъде в „кочините“ на „Градини и паркове“). 38

Обиден съм, защото си вършите работата принципно, професионално и бих казал разкошно (дано не сметнете това определение за прекалено помпозно за вашия интелектуален стил на списване). Вие сте „журналистика“ и „култура“ в едно. А награда „Пловдив“ би следвало да се полага на хора, които завързват именно това съчетание в работата си. Като Владимир Балчев и Теодор Караколев за творчеството им за нашата медия. Или като и до днес най-важният разказ в професионалния ми път, заради който и аз имам копието на Димчо Павлов на бюрото си. Разказът за подмяната на духа с винила – дългата ми поредица от публикации за това как пловдивският митрополит Николай превърна „Св. Марина“, паметник на културата, в комикс. Дано помните… Как върху безценните стенописи в храма залепи тапети от винил, каквито има в много кръчми в Гърция и Кипър, например. Този мой разказ стигна навсякъде. Инициира подписки на интелектуалци. Предизвика протести. Доведе до някакви смешни административни наказания за всевластния духовник. Но винила в храма остана. Той си е там и днес. Фалшивее върху невероятната църковна стенопис. Винилът победи тогава. Кичът подмени духа през 2012 г. Подменя го и днес. Случи се с вас, Нула32. Това е и поводът за това словоблудство – битката за този наш Пловдив. Кичът не може да доминира тук. 032 е телефонният код на Пловдив. Той е като ДНК. А ДНК-то на Пловдив е духовността. Малките загуби в схватката с винила нямат значение. Духът тук винаги е крайният победител, не тапетите. Вечността на този град го доказва. Продължавайте да дерзаете, пичове!

Прага, 1989 г. © Тихомир Пенов

ИЛЮЗИИТЕ НА ФОТОРЕПОРТЕРА „Ако не се вълнуваш от проблемите на хората, никога няма да посегнеш към фотоапарата“, разказва Тихомир Пенов, който документира падането на комунизма в три европейски столици. от Панайот Стефанов

Букурещ, 1989 г. © Тихомир Пенов

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

„Не мислех какво ще бъде след това. Нещата тръгнаха да се случват, реших, че ще се включа в тях като ги снимам“ – разказва Тихомир Пенов. Роденият в Пловдив фотограф снима последователно падането на комунизма в Прага, Букурещ и София. „Човек не може да не види промените около себе си, да не се опита да помогне чрез фотографията си. Ако може – на момента.“ През 1989 г. Нежната революция в Чехословакия заварва Пенов като студент 40

по фотография в Академията за сценични изкуства в Прага. С разрастването на демонстрациите всички чуждестранни студенти трябва да напуснат страната, но той успява да се скрие и започва да документира случващото се на Вацлавския площад. Не го прави по поръчка на агенция или издателство, снима за себе си: „Ако не се вълнуваш от проблемите на хората, никога няма да посегнеш към фотоапарата“, казва Пенов. Неговият кадър с развятото знаме от профучаващата

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

кола се превръща в един от плакатите на революцията. Няколко месеца по-късно, в края на декември 1989 г., десетки български камиони с хуманитарна помощ преминават границата с Румъния в посока Букурещ. В един от тях е и наскоро завърналият се от Прага Пенов. „Вече всички бяха по площадите. Убийствата, които никой не може да преброи, бяха започнали. Хората хванаха Чаушеску, разстреляха го на улицата и край – започнаха да разчистват“, спомня си фоторепортерът, който отново снима, воден от собствените си въпроси. „Може би ненапразно Кьовеши е най-добрият европейски прокурор днес.“ Румъния е единствената източноевропейска страна, в която режимът е свален с насилие.

30 години по-късно Тихомир Пенов събира фотографиите си от падането на комунизма в изложбата „Илюзии“. Изборът на заглавие обяснява с несъстоялата се грандиозна промяна, на която са се надявали хората в България. „Какво се случи у нас? Очаквахме, че ще махнем Тодор Живков и всичко ще е различно. Всеки от нас сега вижда внуците на тези бивши комунисти във властта. А бивши комунисти няма, както няма и бивши фотографи. Това остава за цял живот.“ Кадрите на Пенов от 1989 г. в София са колкото исторически, толкова и въображаеми, посочва Георги Лозанов в словото си на откриването на изложбата. През 90-те години Тихонти, както го наричат приятелите му, започва работа като фоторепортер на Българската те-

Букурещ, 1989 г. © Тихомир Пенов

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

леграфна агенция (БТА). В продължение на десет години пътува с българските делегации и снима отблизо политическата класа по целия свят. Във визьора му попадат всички знакови лица на прехода, в архива му виждаме и репортажни портрети на Кадафи в Триполи и Путин в Москва. „Много хора ми казват той е еди-какъв си, да не си руснак, че да му се кефиш? Да, на моя портрет Путин изглежда като човек, който ще вземе всичко в ръцете си, но аз просто се опитвам да хвана това, 42

което виждам на момента пред себе си. Все едно кой е и къде се намира. Изглежда лесно, но не е.“ През 2007 г. Пенов напуска БТА и София по здравословни причини. По лекарска препоръка се оттегля от токсичната среда в столицата в буквалния и преносен смисъл – мръсният въздух не му понася, но не по-малко психически натоварващата е и работата в медиите. Заживява в Подбалкана, но не престава да следи как се

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

София, 1989-90 г. © Тихомир Пенов

развива професията. С тъга отбелязва, че вече рядко се появяват добри фоторепортажи у нас. „Факт е, че тук работят трима-четирима души за световните агенции като Ройтерс и Асошиейтед Прес, които се опитват да направят нещо стойностно. Те обаче снимат едно за навън, а българските фотографи, които снимат за София, снимат съвсем друго. Разликата в смисъла е огромна. Изберете си произволно събитие от по-голям мащаб и сравнете.“ Успоредно Пенов не престава да се интересува от живота на улицата – от просещите, инвалидите, маргиналите, които обществото предпочита да не забелязва. Служебните му ангажименти го отвеждат и в югославските концлагери, на свободна практика снима социални и старчески домове, лудници и места, след които „ти остава една миризма в

носа минимум седмица“. Места, които не иска да си спомня, но които, надява се, вече не съществуват. Днес е фотограф на Етнографския музей на открито – „Етър“, Габрово. През 2019 г. в Пловдив Тихонти представи художествената изложба „Безвремие“, която показа голи женски тела, снимани през 80-те на 20 век. На въпроса има ли какво да го развълнува в града, за да хване фотоапарата отново, отговаря, че би отишъл в циганските махали, които навремето е документирал изцяло. Но това не е просто фотографска приумица с цел провокативен образ – разказва, че родителите му са избрали да хвърлят пъпа му тъкмо в циганска махала. „Защото циганите са волни души, скитащи, помагащи си. Те са друга категория“ – завършва Пенов. Може би коренът на фотографската му орисия се крие тъкмо тук. |32 43

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО И СЛОВОТО БЕ НА „СТРАНИЦА“ Като тайна се разпространява тази медия у нас, като светлина в подземните тунели на познанието, която от време на време разтриса и повърхността. от Мартин Касабов

Едно от малкото значими издания за литература у нас наскоро чества 25 години с двоен брой, посветен на отношенията провинция – столица, център – периферия. Изключително е колко дълго безкомпромисният ентусиазъм на редколегията поддържа стабилна основа за откриването, развитието и установяването на български автори, при това под носа на пловдивчани. „Страница“ отдавна е надхвърлило провинциалните ограничения, преди всичко благодарение на здравословната си екосистема, в която работят едни от най-експертните фигури в сферата на литературата, като в допълнение участие взимат и повечето смислени писатели у нас. Всичко започва през далечната 1997 г., когато на по чаша бира в едно кафене, поместено в редакцията на бившия вестник „Комсомолска искра“ редакторът Младен Влашки и художникът Димитър Келбечев измислят името и визията (по-малко страници, но във формат A4). Ето какво си спомня Влашки за онова време: „Беше радостно въодушевление. Защото началото е във времената на големия карнавал на 90-те години на миналия век, когато всичко се променяше. Вълнението идваше от предизвикателството да не изгорим като еднодневка (това беше характерно за тогавашните проекти: като фойерверките – заслепяват публиката и 44

после бързо изчезват). Това, че списанието тази година навлезе в своята двадесет и пета годишнина, е доказателство, че сме се справили.“ Първоначално „Страница“ се издава от предприятието „Дом за литература и книга“, под чиято шапка е попадала и библиотеката на Гьоте-институт. Всичко това е било разположено в уютната атмосфера на Стария град на ул. „Цанко Лавренов“ 10, като идеята е била представянията, гостуващите лектори и ателиета да се издържат от приходите на книжарница „Отец Паисий“ – съществена част от начинанието. Един привидно затворен и устойчив кръг на самодостатъчност. Редакторите често пътували, представяли списанието на различни места, посещавали фестивала „Южна пролет“, кипяла е бохемска, свободолюбива атмосфера, белязана от среднощни разговори и много вино. През всичките си 25 години литературното издание поддържа интелигентен баланс между академичното и популярното. Част от редколегията през годините са фигури като проф. Светлозар Игов, доц. Георги Лозанов, както и установени автори като Ани Илков, Недялко Славов, Александър Секулов и др. Гръбнакът на „Страница“ от самото начало, а и до днес са проф. Клео Протохристова, Младен Влашки и по-младият писател и критик

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

Избрани корици на „Страница“ © Димитър Келбечев

Борис Минков (председател на сдружението днес). Минков първоначално самостоятелно списва рубриките „Анотации“, в които „остро, субективно и често оспоримо“ успява в 15-20 реда да вкара силен критичен елемент още от втория брой. По-късно става лектор по български език, литература и култура в Хумболт Университет Берлин и автор на пет книги, сред които „Новелата между статута и статуса на сокола“ (2005), „Град – междинни полета“ (2011). От своя страна Младен Влашки е най-ярката и движеща сила за литературния живот в Пловдив. Освен като редактор, от 2008 г. води предаването „Преге“ по БНР Пловдив,

преподава антична и западноевропейска литература, а в единствената си по рода „РоманОлогия ли?“ проследява развитието на съвременния български роман от началото на ХХI век до днес. Едва ли за неуверените млади автори има по-авторитетна подкрепа за писателските им умения от думата на тези двама души. Въпреки всичко списанието няма отговорен редактор, който да налага мнението си на другите. Всеки брой се съставя от различен човек, който го подготвя, след което колегията се събира и обсъжда идеите му – добавя, коментира, оспорва. Здравословна атмосфера, в която всеки има право да изрази субективните си 45

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

предпочитания, без от това да страда общият дух и изглед на „Страница“. Ето какво споделя Младен Влашки за начина, по който работят и до днес: „Силата на „Страница“ е в екипната работа. Борис например е и човек с писателски опит, редактор е на много от авторите, които създават днешната българска литература; Клео е една от най-значимите академични фигури в българското литературознание; Людмил Станев е легендарно име в историята на късия разказ в нашата литература и т.н. В годините назад със своята енергия и талант много допринесоха за облика и символния капитал на списанието Недялко Славов и Александър Секулов. Бате Светльо Игов – също! Днес разчитаме като редактор и на Гергина Кръстева – не само като на човек с академичен етос, но и като на истински дълбок познавач на съвременната българска лирика. Връзките с други изкуства са в ръцете на Галя Лардева. Просто наистина важен е екипът, а не соловият играч.“ Изключително любопитна личност е и първият редактор на списанието – Валери Начев, един от съоснователите на вестник „Марица“, литератор, който е работил в споменатата по-горе книжарница „Отец Паисий“, разположена в северния край на площада на Джумаята (сега информационно-туристически център). „Мечтател и работар, добрият дух на начинанието“ – така си го спомня Младен Влашки, истински стопанин на „Дома за литература и книга“, когото фалита на фирмата по-късно опустошава. Това се случва към края на 2003 г., когато Областта оспорва имотите, които Общината е предоставила. Книжарницата затваря, оставяйки списанието без средства и редакция. През следващите две години „Страница“ не излиза. След този труден период основните членове на редколегията регистрират сегашното сдружение „Литературна къща“ и с по46

мощта на Община Пловдив (програма „Фестивали и значими събития“) продължават дейността. „Страница“ едва ли някога ще се появи по вестникарските будки или модерните тийнейджърски влогове, но въпреки че се разпространява единствено в книжарници „Хеликон“, портала „Booklover“ , „Български книжици“ и „Нисим“, достига до достатъчно будни млади хора, за които четенето и писането са жизненоважни. Както споделя Борис Минков, мястото на списанието е:

„Пропорционално точно и съобразено с мястото, ролята и тежестта, които има литературата в българското обществено пространство. В българската среда литературното не струва почти нищо, то не носи самоценност, то няма среда, тоест няма достатъчно дебел рецептивен слой от почва, в който да могат да растат нещата.“ Свидетелство за възможностите, които изданието предоставя на младите писатели е самият Милен Русков. Младен Влашки си спомня как поетът и редактор Ани Илков е бил силно впечатлен от двама свои ученици – Борис Минков и бъдещия автор на „Възвишение“. Така се стига до там Русков да изпрати откъс от първата си книга „Джобна енциклопедия на мистериите“, който е публикуван за първи път в „Страница“. Установявайки нуждата да подкрепят прохождащите автори редколегията стартира традицията всеки трети брой да бъде посветен на млади и непознати имена, някои от които през изминалите 25 години се превръщат в гръбнака на съвременната ни литература.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

Въпреки всичко редакторите не са приели, че пътят на изданието е завършен и не подлежи на развитие. Запланувано е съвсем скоро отварянето за публичен достъп в сайта на списанието. Предвидени са и партньорства, налице е желание за участие в повече фестивали и съвместна работа с културни институции. Училищата, уточнява Минков, понякога са средище на скептични и неангажирани преподаватели, на които или не им се занимава с допълнителни отговорности, или са прекалено мнителни да не би някой да се възползва от доверието на учениците. Въпреки това редакторите на „Страница“ не са се затворили, списанието отново ще пътува повече и ще се среща с нови читатели, защото глад за стойностна литература и критика винаги ще има. Като основни пречки Минков посочва тежката бюрокрация, която спъва и утежнява процеса на работа. Поради безкрайната документация е станало почти невъзможно да се кандидатства по странични проекти, които биха дали на списанието повече ресурси, с които да увеличат годишните броеве от четири на шест. За съжаление, освен редактор и коректор, човекът, който се занимава с направата на конкретен брой трябва да бъде също така „счетоводител, снабдител и носач“. Тази дейност Минков признава, че я прави с радост и безвъзмездно, но за съжаление, изяжда много от времето му за други значими занимания, като например наука, преподаване и писане. В силния екип на „Страница“ от първите години дейно участва и художникът Димитър Келбечев – съосновател на легендарната група „Ръб“, която в началото на 90-те вкарва полъх неконвенционално изкуство в българския закостенял пейзаж. Този разчупен поглед е от особено значение за списанието, като смелите решения понякога създават едни от култовите корици на изданието, като например тази

на дадаистичния тематичен брой, за който Келбечев използва детска рисунка на дъщеря си Тереза, която по това време все още не е можела да държи здраво цветните моливи. Макар във всеки брой на „Страница“ да има нещо безценно, сред едни от по-знаковите от последните 5-6 години се открояват броят върху немскоезичния експресионизъм, този, посветен на рецепцията на Франц Кафка, броят за абсурдизма, за който Борис Минков споделя, че са разработили с писателя Людмил Станев, а режисьорът Теди Москов е помогнал с преводи на филми на братя Маркс от филмотечното кино в София. Имало е броеве за графоманството, еротиката, пародиен Playброй, както и споменатото вече последно издание за проблематизирането на понятието провинция. Димитър Келбечев определя „Страница“ като неоконсервативно списание, място, което редакторите не усещат специална нужда да променят, не и ако това стане на цената на компромиса. Действително като тайна се разпространява тази медия у нас, като светлина в подземните тунели на познанието, която от време на време разтриса и повърхността. Въпреки това заинтересованите ще открият, че изданието е единственото място в Пловдив, а редом със „Съвременник“ и „Литературен вестник“ и в България, което все още е от значение за писателите у нас. Безспорно благодарение на изключителните професионалисти, които работят по него. Ето с какви думи ни оставя Младен Влашки: „Обичам всеки брой на „Страница“. Обичам спомените за едно или друго хрумване, обичам спомените за екипната ни работа и наистина се гордея с нея, защото с колко подобни отбора може да се похвали актуалната ни действителност?“|32

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

HARSH! ИЛИ ИСТОРИЯТА НА ЕДНО НАХАКАНО ПОКОЛЕНИЕ За Harsh!1 Lifestyle – списанието, което свързва алтернативните култури, няма забранена територия. от Камелия Гарева

Harsh! скърца между зъбите като стъкло. Засяда в гърлото, дере очите. Harsh! е неудобен; р-то се спира някъде между небцето и върха на езика, остава там и човек едва ли някога може да се отърве от бунтовния му вкус. После в главата ти започват да нахлуват идеи, твърде странни идеи. В началото не е толкова страшно – някоя и друга татуировка, малко повече алкохол, когато се съберете с компанията. После се появяват безсънни нощи, графити, купони, запалки. Някъде в тази вихрушка се подмятат аналогови камери, ленти и моливи, скицници, флакони със спрей, архитектурата и модата, уединението, крехкият баланс на нещата. След това идват моторите и рейвовете в Берлин, докато накрая постигаш върховното опиянение от свободата на ъндърграунда и вече е невъзможно да се върнеш тихо и скромно зад старото бюро и от 9 до 5 да тракаш по клавиатурата. Дълго време се чудех как да започна този текст. Първите стъпки в някоя terra incognita винаги носят приятното гъделичкане под лъжичката, но когато се изправиш пред белия лист, а празните му редове се изцъклят срещу теб, куражът и думите се изпаряват. И така, откъде да започна? Ами от началото. Първият брой на Harsh! Lifestyle излиза през май 2007 г. Томек Лазаров, известен в графити средите с псевдонима Rake, и Маньо Манев, които влизат в ролите 1 От англ. – „нахакан, груб“ – Бел. ред. 48

съответно на издател, генерален мениджър, а заедно и като главни редактори, са нишката, която свързва списанието с Пловдив. Родени тук в края на 80-те на ХХ век, те кодират бурното развитие на алтернативните движения, интернет възхода и новите културни течения на страниците на Harsh!. В начинанието ги следват останалите членове на CCTV Collective и други съмишленици. Въпреки асоциациите, които може да предизвика със списание „Егоист“, Harsh! казва „Здравей!“ на света със смелото твърдение, че „засега няма аналог у нас“. „Ние сме флагман на едно ново поколение – искаме да изразим неговите идеи“, казват те за себе си. И не само го казват, но го правят. Макар че излиза само в четири броя (два пъти през 2007 г. и още два през 2008 г.), и то не в планираната периодичност от шест пъти годишно, списанието успява да се превърне в легенда сред последователите на алтернативните движения от поколението Y, по-известни като „милениали“ (родените между началото на 80-те и края на 90-те на XX век). На пръв поглед Harsh! изглежда като безразборна смесица от алтернативни култури, снимки понякога с добро, понякога със съмнително качество (но винаги със силен творчески заряд), доста коректорски грешки, неудържим младежки ентусиазъм и бунт. Списанието и хората зад него обаче са притегателен център на едно преди невъзможно явление в културата – събирането на различните алтерна-

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

Из страниците на „Harsh!“

Първи и втори брой на „Harsh!“

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

тивни течения на едно място. За капак на всичко лайфстайлът, който Harsh! въплъщава, не изключва творческото усамотение, верността към приятелите или уважението към другия, нито пък скъпите коли, марковите дрехи или околосветските пътешествия. Ако от кориците ни гледат четири момичета или, както те ги наричат – „Harsh girls“, то от страниците на Harsh! крещи младостта на цяло едно поколение. Trend spotting разтвори, пълни със снимки с високи бели кецове, Ейми Уайнхаус, тесни дънки и златни дрехи, графити и много секс. Списъци с най-новите термини, където има немалко интересни открития – витали (имейл, myspace, блогове и всякакви други „жизненоважни уебсайтове“), незащитен сън (да си легнеш за малко, без да си настроил аларма), пица тумор („голям въздушен мехур от изгоряло тесто и кашкавал върху пица“). Останалите редовни рубрики включват комикси, цитати, факти и съвети. Сред последните са как да станеш любимец на бармана, „85 50

начина да станеш по-добър глупак“ – тук трябва да отбележим, че иронията и сарказмът са неразделна част от стила на Harsh!, как да скочиш от движещ се влак, да си направиш хартиено портмоне или фалшив документ за самоличност. Историите на списанието идват от целия свят – „Това не са поредните „изсмукани от пръстите“ редакционни страници. Хората, които създават Harsh! обичат да пътуват като вас – „видяно със собствените очи“, „снимано от самите нас“ и „записано на място“ са основните методи на екипа“. Harsh! разказва за работническата култура и хараджуку стила в Япония, историята на графитите, Шанел и кокаина, лондонският квартал Камдън, Ню Йорк и крайните квартали на Лисабон, Web 2.0, някои от най-големите измамници в света, вегетарианството и социалното движение срещу консуматорството в Щатите, модели на BMW и колелата с фиксирана скорост, световната архитектура или шпионската техника.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

Накратко – целият интернет, събран на едно място, още преди навлизането на социалните медии в живота на масовата публика. Провокативни и ярки визуални материали, категоричен, понякога смел или дори остър език в текстовете, от които звучи младежката мъдрост и вечният стремеж към опознаване на света – Harsh! е като пънкар, когото срещате, докато се лутате далеч от препълнените с туристи улици на Лондон. Хвърляте му плах поглед, но той някак си надушва, че сте се загубили, идва и ви показва пътя. Мислех да започна статията с речниковото определение или превода на “harsh”, но подобен ученически подход най-малкото не подхожда на духа на списанието, на неговата дързост и категоричен глас. Harsh! е себе си. Не се опитва да стане по-кротък, по-приличен, да се напъха в рамки, да спре до точката на изречението. Не се опитва да живее по правилата на другите и не можеш да го вмъкнеш в шепа думи. Пожелавам ви да сте също толкова свободни. |32

Избрано от рубриката на Сюзън Марковска „Нови термини“: инфопорно – информация, представляваща нулева използваемост и приложение, въпреки което, заемаща значително място в главата ти; идентификационна криза – внезапен катастрофален колапс на индивидуалната способност да се поддържат всички онлайн версии на съществуване. Това става, когато членувате в десетки мейл-сървъри, социални мрежи за запознанства, форуми, фотолог и др.: „Използвах Facebook, Flickr и Myspace, но след като се регистрирах в Last.fm и Fotolog, изпаднах в тотална идентификационна криза. Забравих къде какво става.“ ретрошопинг – да проверяваш цената на даден продукт на редица различни места, след като вече си го купил

Трети и четвърти брой на „Harsh!“

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

ИЗБОРЪТ НА ЛУНАТИКА X-raydio, или къде намира убежище алтернативната музика в Пловдив?

от Антония Александрова

Както и да определяте себе си, то със сигурност можете да откриете безбрежен океан от алтернативна музика на www.xraydio.net. Така де, това е само в случай, че сте достатъчно непредубедени, любопитни и обичащи музиката във всичките ѝ форми, за да можете да се насладите на безпощадната еклектика в подбора. През 2021 г., по повод десетия юбилей на XRaydio, разговаряхме със собственика и съоснователя му – Здраво Гулов, известен и като Zac Kuzmanov, който ни разказа по-обстойно как е започнало всичко. Радиото се появява на бял свят през юни 2011 г. като негов съосновоположник тогава е бил рокендрол промоутърът Мирослав Симеонов, за когото с усмивка на лице си спомняме и до днес. Здраво разказва, че по онова време скоростта на домашния интернет е станала достатъчно висока за стриймване от вкъщи, а идеята, че винаги можеш да си пуснеш парчетата от всяка точка на света, са били основен генератор за действие. 52

С годините привидно анархичната музикална „подредба“ започва да избистря своя образ и да обособява собствена система. „Има някакъв метод в лудостта“, както ни сподели Zac Kuzmanov неотдавна. По-слушаеми неща през деня и уикенда, парчета от 50-те и 60-те на ХХ век между 19:00 ч. и 20:00 ч., относително нова музика от 20:00 ч. до полунощ и свободна ротация в малките часове на нощта. Към еклектичната клика на радиото се присъединяват и много музикални селектори от всички краища на света, които допринасят към платформата със своите сетове и виждания за нещата. Неизбежно XRaydio надскача пределите на „обикновеното радио“ и се оказва в основата на едно създало се общество от хора (от България и света), които споделят приликите и различията си в музикално..., а и до голяма степен житейско отношение. В този ред на мисли започва разговорът ми със Здраво.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

Какви хора смяташ, че се обединиха около XRaydio? Все хубави! Свободно мислещи хора с еклектичен вкус, подкрепен с много информация. Защото всеки има някакъв вкус, ама като е базиран на трите неща, на които е попаднал като тийнейджър и после всичко е спряло дотам, е трудно да говорим за вкус. По-скоро за някакъв сантимент. Мисля, че общото качество на XRaydio агитката е любопитството да откриеш нещо ново и яко, независимо дали се ровиш много назад във времето, или следиш какво се случва в момента. Това е. Ние сме music nerds. Другото, което свързва нашето мини общество, е някаква основна обща култура. Защото музиката не се появява ей така от въздуха, ами е свързана с всичко останало – визуално изкуство, политика, мода, история, цайтгайстта и т. н. По радиото чат-пат вървят кратки цитати от стари филми и телевизионни реклами от 50-те и 60-те на ХХ век. Ей така, защото всичко е навързано. В сайта съм лепнал в максимален размер обложките на това, което свири в момента. Това са около 70 години графична история. Има невероятни обложки и си играя да ги търся една по една. Не искам да се дърпат от някоя база данни, като тази на last fm например, защото файлът оттам често е грешен. Много занимавка, ама не тежи, защото ми е дете това радио. Все още ли го слушат предимно от чужбина? Има ли ръст в българските слушатели? Напоследък е по-скоро 50 на 50. Имаше такъв момент в първите години, когато все още бръмчах повече по английско, но това се промени с времето. Вече почти се циментирах обратно в Пловдив. Плюс това 11 години сме на картата и все повече хора започват да ни намират по най-хубавия органичен grassroots1 начин.

Без някакви агресивни рекламни кампании. Най-обичаш това, което си намериш сам. Както ние в XRaydio се радваме на музикалните си находки. Иначе вчера погледнах статистиките на сайта и мога да докладвам веднага. На първо място – България. После Щатите, Китай (падам), Германия, Норвегия, Великобритания, Франция и т. н. Като погледна картата, май само в Африка и Близкия изток не са ни слушали през последния месец. Тъй като знам, че виждаш нещата в доста по-мащабна картина, къде е истината? Ха-ха-ха. Сериозно ли? Да, сериозно! Отговорът на всичко е 42, естествено (смее се). Абе с тая моята болест, верно съм заприличал на Славой Жижек напоследък, ама приликите са само външни. Чатпат раждам някакви deep and meaningless2 глупости, които все по-рядко споделям. Сигурно е от одъртяването. Нарцисизмът отива в кенефа и спираш да досаждаш с мнения, освен ако нещо не те издразни много. Та май това е истината – много лично нещо. Вярвал ли си, че съгласявайки се да участваш в дивата идея на Мирето преди 11 години, ще се стигне до този резултат? Какво със сигурност не очакваше? Спомням си, че Мирето имаше големи планове. Той така оперираше, с размах. За мен всеки резултат щеше да е и е ок, защото XRaydio ми е пенсионерското хоби. Дава ми някаква структура и си бачкам по него съвсем методично, всеки ден. Това ми е дзенът и затова ми е по-важно да го има, отколкото да е мега. Пък и май стигнахме критичната точка от закона за diminishing 1 От англ. „основен, фундаментален“. Подобни движения в обществения или политическия живот водят началото си от местното население на дадено място – Бел. ред. 2 От англ. „дълбокомислени“ – Бел. ред. 53

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

returns3. И няма смисъл от повече напън. Това, което не очаквах да се случи, е, че XRaydio вече има някакъв собствен, независим от автора си живот. Абе, Фрайнкенщайн. Което за control freak4 като мене е леко трудно за смилане. Колкото и безобразно еклектично да е, хората вече имат определени очаквания и изведнъж се оказа, че пак има някакви ограничения. Чат-пат нарочно пускам разни парчета от тип guilty pleasures5, ама не знам доколко ми се превежда иронията, без да има съпровождащ коментар. Та ето, идея за ново радио. Spinal Tap на радиата. Нон-стоп музикални мемета. То може и да има такова вече. Всъщност всичките тези наши радиа с евроденс хитовете от 1990-те, реално са точно това, но без да искат и без самоирония. По едно време бях пуснал реклама в ефир, че „XRaydio е изборът на лунатика“. Нали така, превантивно, да предупредя хората, да не очакват 24/7 ротация от 20 хит парад парчета, ама този слоган отпадна набързо. Първо, на мен радиото си ми звучи съвсем конвен3 Законът за намаляване на възвръщаемостта – Бел. ред.

ционално. И второ, като гледам месечните статистики се оказва, че не само на мен ми звучи така. Кой е най-добрият лайв, на който си ходил? Чакай да помисля, че са много пък и трябва да върна лентата доста назад. Окей, да речем Eagles of Death Metal в Остин, Тексас, март 2006-а. Свириха в едно малко кръчме пред около 30 маймуни и бяха в топ форма. Точно преди да станат мега стадионната банда. Най-хубавото време на всяка група. Какво би посъветвал българските музиканти от позицията на иконичен образ на алтернативната сцена? Хах. Иконичен! Много благодаря! Не знам дали съм в позиция да давам акъл, но добре – повече себеуважение, смело напред, експериментирайте, но в пакет с поне малко pop sensibility6. Иначе става много selfindulgent и неслушаемо. Май прекалявам с английския, но някои неща не знам как да ги преведа. Как е self-indulgent на български? Самоугаждащ, егоцентриченен?

4 От англ. „маниак на тема контрол“ – Бел. ред.

Супер, да! Става. Та, аз и на мен си ги казвам тези неща в момента. Иначе, чув-

5 От англ. Букв. „гузно удоволствие“ – песен, филм или телевизионна програма, която харесваме, въпреки че няма висока художествена стойност – Бел. ред.

6 От англ. Букв. „поп усет“ – музикалният усет да композираш песни, които ще се харесат на широката публика – Бел. ред.

ТЕМА НА БРОЯ | Нула32

ство за хумор винаги е плюс. И да слушат повече музика. И да не се стремят да звучат като любимите си банди, а да проучат какво са слушали тези техни любимци. Така препратките няма да са толкова директни. И да се тренират да се чуват отстрани все едно са в публиката. И не са музиканти. И последно, да не забравят, че това цялото нещо е игра. Music is played. Not laboured on7. Така че, забавлявайте се. Върху какво работиш в момента? Довършвам последното парче за предстоящия втори албум на Moontwin. После слагам тоя проект на лед за малко и започвам нещо друго. Повече от година вече ме тормози идея за нова глупост с работното заглавие Robot Elvis. Представи си The Stooges със синтове вместо китари. Вероятните тагове ще са синтетичен пънк или електронен метъл. Това е планът в момента, пък ще видим какво ще стане. И финално... каква музика никога няма да намери място в „избора на лунатика“?

Ами нали говорихме за иронично избрани музики, та си мисля, че всичко е валидно, ако го сложиш в правилния контекст. Гледам да не съдя бързо и да слагам ограничения. Иначе пъпът ми е хвърлен някъде в Ann Arbor в края на 1969-а и едно си баба знае. Дайте ми гаражен рокендрол, мод, соул и поп от 60-те на 20 век. Ама ако въртяхме само и единствено това, щеше да е ужасно. Има хиляди строго профилирани нишови радия. Много бързо ми стават скучни. Затова е хубаво, че имаме агитка от диджеи, които освен гаражен пънк, пускат и всякакви други неща. jOObba, TApWATER, Denny M, Cactus Erectus, Alan Bone, Lurch, Steven Carter, Cass Garside и напоследък още свежа кръв от Вълко Чобанов, Maya Novak и Strahole Crux Deluxe. Абе влезте в www.xraydio.net и се поровете. Много са. И все са гот. |32

7 От англ. „Музиката се свири (букв. „играе“), не се прави“ – Бел. ред.

Нула32 | ТЕМА НА БРОЯ

ОТВЪД СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ

Неизбежно в края на броя си задаваме въпроса: как изглежда бъдещето на журналистиката? Потърсихме мненията на представители на гилдията, академичните среди и гражданското общество.

Проф. Нели Огнянова Всички разказваме истории и най-лесно е да ги разкажем онлайн. Гражданската журналистика вече не е допълнение към традиционната, тя е основен източник на информация. Но как това се отразява върху журналистиката като професия? Европейският съд за правата на човека казва, че журналистиката има задължения и отговорности и само който спазва стандарти, може да се ползва със защита на свободата на изразяване. Има новина: професионалната журналистика не е даденост. Бъдещето на журналиста – този професионален посредник, длъжен да спазва установени стандарти – не е гарантирано. Това трябва да се има предвид, когато се говори за защита на журналистическия труд, или за публичен ресурс за финансиране на медиите, или за нарастващата заплаха от „новинарски пустини“ и цели райони и общности без свои традиционни медии. Журналистиката се бори за право на живот в един динамичен свят на радикално променени потребителски модели и алгоритмично приоритизиране. Новината не е добра. Нито лоша. Професионалната журналистика в наше време прави новини за хора, които обикновено вече знаят новините (наблюдението е на Рос Аткинс от Би Би Си) или, за съжаление, превратните им интерпретации. Тогава? Заслужава бъдеще и защита журналистиката, която във всеки момент помни причината за съществуването си. Която дава повече на хората – отвъд разказите в социалните мрежи – и която им помага да правят осъзнати и информирани избори за важните неща. 56

Даниел Ненчев

Благослав Михайлов

Журналист

Основател на „Стража“

Бъдещето на журналистиката ще бъде дефинирано от нейната способност да достига до всеки. Бъдещето на журналистиката зависи от планирането на това как професионалните медийни форми да бъдат ценени и използвани от всеки индивидуален потенциален потребител. И то с цел да му помагат да взима информирани решения за своя живот, а не просто да го забавляват, да го използват за трупане на rating или определяне на share. Бъдещето на журналистиката е в нейната многоканалност. Журналистика ще се създава в и за метавселените на VR и AR средите, холограмите и “интернет на нещата”. Журналистиката на бъдещето е безпристрастна, когато става дума за значими за голямата част от хората факти, които споделя точно, коректно, проверено и в контекст. Журналистиката на бъдещето е пристрастна – към хуманистични ценности, висок морал и ярки постижения на изкуството и културата. Журналистиката на бъдещето е като журналистиката от времето на Ботев до секундите в Tik-Tok днес – основен инструмент на почтените професионалисти, които работят в полза на хората.

Технологиите тотално преобърнаха традиционния медиен модел. Докато в миналото хората са се осведомявали единствено от медии, които филтрират и интерпретират информацията, днес ключова роля за разпространението ѝ имат социалните мрежи. Те също са форма на медия, но съдържанието им е създадено от потребители, т.е. платформата не носи отговорност за него. Това си има своите хубави страни – глас има абсолютно всеки човек, води до по-органично разпространение на информацията, по-трудно цензуриране и влияние върху гледните точки. Липсата на контрол носи и своите недостатъци – не може да се търси отговорност за публикуване на дезинформация и пропаганда, застрашаваща да разплете тъканта на обществото. Огромни маси от хора вярват повече на това, което четат във Фейсбук, отколкото в мейнстрийм медиите. Въпреки очевидните недостатъци, вярвам, че тези промени представляват демократизация на медийното пространство. Въпрос на време е повечето хора да проумеят, че не всичко, което четат в Интернет, е истина. И изграждането на достоверна гражданска позиция изисква критична мисъл.

Нула32 | МАГАЗИН

НУЛА32 МАГАЗИН Всяка покупка подпомага издаването на следващите броеве на Нула32. nula32.bg/shop

„32 причини да не обичаш Пловдив“ 1

Липсва Ви брой? Няма страшно, вече може да попълните поредицата си в новата секция в електронния ни магазин „За колекционери“, където ви очакват и някои от най–редките ни заглавия.

бр. №25, септември, 2021 г.

10 лв.

Текстилна чанта „Нула32“ Побира всичко необходимо за дългия следобеден тигел по Главната.

40 х 36,5 см Дължина на дръжките: 55 см 100% памук

15 лв.

МАГАЗИН | Нула32

Нула32 | МАГАЗИН

Тениски 3

Тематични тениски със заглавия на броеве и авторски илюстрации от екипа на списанието

Унисекс 100% памук

35 лв.

Книгоразделители 4

Намигване към характерната архитектура в Капана, металните книгоразделители на Нула32 са вдъхновени са от рисунките на художника Милена Мишева и са изработени от Ателие 42.

13 х 3,5-4,5 см Неръждаема стомана

13 лв.

Калъф за книга Брандиран ръчно изработен калъф за книги или любими броеве на списание Нула32. 18,5 х 25 см Естествена crazy horse кожа

65 лв. 60

МАГАЗИН | Нула32

Компактен портфейл Брандиран ръчно изработен портфейл в тъмнокафяво, който развива автентично винтидж излъчване с употребата. С два слота за по две карти от едната страна и монетник с копче от другата, малкият практичен размер на портфейла побира и най-едрите банкноти. 8 х 9,4 cm Естествена crazy horse кожа Безплатна доставка при поръчки над 60 лв. nula32.bg/shop

65 лв.

Нула32 | 32-ТА ПРИЧИНА

/градски проблеми и въпроси без отговор/

Може би това, което желая да споделя с Вас, ще Ви заинтересува!? Летището на Пловдив е в Крумово. Оттам има доста международни полети. Това, което не можах да разбера, е защо летището няма никаква транспортна връзка с Пловдив, т.е. дотам може да се отиде само със собствен транспорт или с такси. Как може Пловдив да си позволи това, когато непрекъснато се говори за туризъм и големи геологически проекти? При това Пловдив е вторият град по големина в България, уж най-старият град в Европа и дори в света, на 8 хиляди години? Какви са тези управници на града, които ги мързи да се занимават с такива важни неща? Толкова ли е сложно да се договорят с автобусните доставчици на линиите за Асеновград, някои от тях да направят късо отклонение до летището в Крумово? Това не им струва нищо, само желание! Провинциалният манталитет не им позволява да виждат гората от толкова много дървета!? Човек може да си представи как се чувстват чужденците, попаднали в капана на таксиджиите! Та това исках да споделя с Вас. Уж Европа, а всъщност Африка? Оставям го на Вас, да определяте къде и какво е? С уважение! от Д. К.

*Гледните точки, представени в „32-та причина“, може да не изразяват редакционната позиция на Нула32.

ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА | Нула32

/художествена рубрика/

НАИСТИНА

от Владислав Христов

Владислав Христов е български писател, известен със слабостта си към кратките литературни форми и репортажната фотография. Автор на няколко книги с поезия, кратки прози и публицистика. Живеещ в Пловдив и обичащ Пловдив. Пишещ понякога за Нула32 и други български издания, за които качествената публицистика значи нещо.

Никой не подозираше, че този хотел съществува. Макар и в центъра на града, той се намираше в задния двор на две жилищни сгради, построени доста по-късно. До него сега се стигаше през процеп, широк не повече от седемдесет сантиметра. Хотелът беше двуетажен и полуразрушен. Над централния му прозорец все още стоеше олющен надпис „ХОТЕЛ“, а отдолу с черни разкривени букви „1922“. Времето, когато хотелите не са имали имена, а са се казвали просто – хотели. Тогава в тях са отсядали предимно гости дошли от столицата или чужденци, изпратени да обучават местните новобогаташи как да използват някоя модерна машина, внесена за улеснение на бита. Саркис Агопян се събуди както обикновено в шест сутринта. И той подобно всички старци преминали осемдесет години се събуждаше рано, сякаш искаше да спечели още мъничко живот за сметка на съня. Макар че отдавна изгуби своята съпруга, старият Саркис не престана да се поддържа в изряден вид – винаги гладко избръснат, сресан и с грижливо подстригани мустаци. Той знаеше, че неговата Хилда го гледа някъде от небето и щеше да му се кара, ако беше занемарил своята външност. Как можеше да си позволи 63

Нула32 | ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА

да облече ризата си неизгладена или да излезе с неизлъскани до блясък обувки. С арменска педантичност и спокойствие Саро, както го наричаха малцината му все още живи приятели, правеше сутрешното си кафе, а после секунди, преди да го налее, пускаше на своя стар грамофон една от стотиците плочи с класическа музика, които притежаваше. И днес Саркис излезе точно в осем часа от своята гарсониера. Всеки ден като под хипноза отиваше в хотела, заставаше зад изтъркания плот на рецепцията и чакаше да влезе първият клиент. Много добре знаеше, че никой няма да дойде, че всички бяха забравили за съществуването на този хотел, но въпреки това арменецът чакаше. Чакаше и си мислеше за времето, когато бе започнал да работи в хотела. В началото го бяха назначили като пиколо и момче за всичко, после го преместиха в кухнята, след това в пералнята, а накрая, понеже беше прилежен и изпълнителен, го повишиха. Така той гордо застана зад дъбовия плот на рецепцията. Почти трийсет години Саро посрещаше и изпращаше с усмивка клиентите на хотела. Какви ли не хора бяха преспивали в него – от проститутки и дребни амбулантни търговци до дипломати, а веднъж отседна самият министър- председател на България.

Дори когато затвориха хотела и застроиха целия район с жилищни сгради,

Саркис продължаваше да ходи на работа. В началото идваха клиенти, които бяха ползвали хотела, но не знаеха за неговото затваряне. Саро учтиво им съобщаваше, че хотелът не работи, а след това им предлагаше кафе или лимонада. С някои от хората дълго разговаряше, на други, които бяха по-несговорчиви, пожелаваше просто късмет. От година на година започнаха да идват все по-малко клиенти. Имаше периоди от цели месеци, без да влезе човек. Това ни най-малко не обезсърчаваше Саркис. Всяка сутрин той миеше пода на фоайето, и отваряше отдавна счупените прозорци, за да се проветрят стаите. Последните няколко години никой не беше идвал в хотела, а как му се искаше на стария Саркис да влезе някоя изискана дама или господин с куфар в ръка. Но къде ти сега такива дами и господа? Повечето или бяха на неговата възраст, или гниеха тихо в земята. „Времето тогава беше друго.”, мислеше си старият арменец – имаше повече елегантност, повече красота и някак хората бяха по-влюбени... Минаваше дванайсет на обяд, Саро стоеше на тихо поскърцващия стол зад рецепцията и четеше някакъв вестник, който скоро му бяха изпратили от Армения. В такива топли есенни дни той обичаше или да чете, или да изрязва фигурки от хартия. Тъкмо беше започнал една статия, в която ставаше въпрос за последиците

ХУДОЖЕСТВЕНА РУБРИКА | Нула32

от сушата в Армения, когато на вратата се почука. Три отмерени почуквания, нито много силни, нито много слаби. Сториха му се доста ритмични, приличаха на натрапчива мелодия от неговите младини.

- Аз пристигнах от Прага преди седмица. Моят Яцек почина и аз се прибрах в България. Реших да дойда и да видя какво става с хотела. Тук в това фоайе се запознахме с Яцко...!

- Да, моля заповядайте... ! – каза, почти невярващ на ушите си, Саро.

Лицето на старата госпожа посърна, а от лявото и око потекоха една след друга три малки, прозрачни сълзи...

Вратата бавно се отвори и във фоайето първо влезе ароматът на тежък дамски парфюм, а после и дама на преклонна възраст. Нейното изражение издаваше огромно учудване, примесено с нескрито умиление. Крайчецът на обилно начервените ѝ устни се изви, а върху лицето ѝ се появи неподправена детска усмивка. - Господи Саркис, какво правиш тук?! възкликна старата дама. Старият арменец се вгледа в повяхналото лице на възрастната жена. Чертите ѝ изглеждаха познати, но паметта му изневеряваше. - Саркис, не ме ли позна?! - попита с недоумение тя.

- Хайде Ани, не плачи...! - прегърна я Саро и добави със сподавен от вълнение глас Красива си, не се тревожи, той те харесва дори повече от преди...! - Наистина ли...?! - попита го с едва доловима усмивка Ани. - Наистина...! - отвърна ѝ Саркис.

*** Краен срок за изпращане на кратки разкази за септемврийския ни брой: 15 август.

Саро стана от стола и се вгледа в очите на тази непозната за него жена. Макар и помътнели от годините, те имаха интензивно син цвят и блясък, типичен за всички жени, които обичат да флиртуват.

Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен.

- Ани...! Аз съм Ани...! Бях камериерка, а ти помощник в кухнята...!

Очакваме текстовете Ви, придружени от Ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg

- Господи Ани, какво правиш тук?! – въодушеви се старият арменец. - Аз първа те попитах... - Ами аз се грижа за хотела и посрещам заблудени клиенти! - Саркис ти си луд, та хотела отдавна не работи и е пред срутване...! - Навик, просто навик...!А теб какво те води насам?! 65