Nula32 Magazine, September 2021 by Nula32 Magazine

брой 25

септември 2021

Съдържание

Защо... 32 причини да не обичаш Пловдив?

Все още млади“

Пловдив в два нови романа

32 причини да не обичаш Пловдив

от Камелия Гарева

от Панайот Стефанов

от екип Нула32

Нежелано, чакано писмо

от Иванка Могилска

Издател „НУЛА32“ ООД Главен редактор Панайот Стефанов Редактор Илия Димитров Консултант Здравко Дечев Корица Стефани Неделчева Визия Рами Хамуд

Печат ПК „Жанет 45“ ISSN 2683-0329

Автори в броя Борислава Хубенова Камелия Гарева Мирослава Тодорова Владислав Христов Илюстратори Мария Илиева Николай Няголов Стефани Неделчева

Адреси ул. „Леонардо да Винчи“ №16 4000 Пловдив, България www.nula32.bg linkedin/Nula32 Magazine facebook/Нула32 instagram/@nula32magazine

Реклама Признателни сме на нашите партньори, с които вече шест години растем и се развиваме заедно. Компаниите и брандовете, които избират Нула32 и подкрепят с реклама идеята ни за независима печатна медия за стил и култура в Пловдив, превръщат списанието в ръцете ви в издание без аналог в България. ads@nula32.bg +359 894 45 43 08 +359 888 53 51 33 *Материалите в това издание са обект на авторско право и се забранява използването им във всякаква форма без съгласието на „Нула32“ ООД. Издателят не носи отговорност за съдържанието на публикуваните реклами.

Нула32 стил и култура /„Защо...32 причини да не обичаш Пловдив“?

МЕСТАТА, КЪДЕТО ЩЕ НИ НАМЕРИТЕ ул. „Гладстон“ №1 0877 20 06 07 clubfargo

club.fargo

ул. „Княз Александър I“ №36 0894 69 85 17 templebarplovdiv templebarplovdiv

ул. „Гладстон“ №8 0888 20 92 86 barthepost barthepost

бул. „Източен“ №69 0899 19 18 81 PivovarnitzaKamenitza pivovarnitzakamenitza

ул. „Абаджийска“ №8-10 0888 93 80 75 whiskybarsandak

ул. „Абаджийска“ №6A

whisky_bar_sandak

0886 88 78 59 MultiCultiPlovdiv multi.culti.gastro.pub

ул. „Даме Груев“ №34А 0876 35 00 74 tart.plovdiv tart.bakery.plovdiv

ул. „Перущица“ №8 0885 96 34 34 mallplovdiv mallplovdiv

ул. „Железарска“ №28 0889 51 83 85 gallery28kapana gallery28

* За да се включите в разпространителската ни мрежа, пишете на ads@nula32.bg 7

Нула32 стил и култура /„Защо...32 причини да не обичаш Пловдив“?

Защо...32 причини да не обичаш Пловдив На Владимира, която ни гледа от небето Година след юбилейния ни брой „32 причини да обичаш Пловдив“ посягаме към по-голямото предизвикателство и събираме 32-те причини да не обичаме града. Вглеждаме се в нещата, които не харесваме наоколо, които понякога ни карат да искаме да живеем другаде, но после услужливо забравяме. Записваме подробностите, които ни дразнят, но никой не забелязва или пък нарочно подминава. От най-малкия недостатък на човека тук до големите проблеми на града. В следващите страници посипваме със сол някои все още незаздравели рани. Очертаваме липсите, които може и никога да не запълним отново. Защо бихме могли да не обичаме Пловдив, какво ни тревожи в него, как бихме могли да го направим по-добър? Въпроси, които не се понравиха на всеки, но и на които, оказва се, не всеки е способен да отговори. По-трудният брой от двата, но – със сигурност – и по-необходимият, изискващ дори повече любов от миналогодишния. В компанията на 16 внимателно подбрани гости: професионалисти и утвърдени в своите области авторитети, журналисти и наблюдатели, наши приятели или просто хора, чието мнение ни е интересно, поглеждаме критично към мястото и изваждаме наяве неприятните му черти, за които все пак оставаме с едно наум. Един брой за разбитите тротоари и боклуците по улиците, за мръсния въздух и вече почти софийските задръствания, за препатилите стари сгради и кича, който се издига отгоре им. Но и един брой за лицемерието и провинциалните заблуди, за паразитния айляк и необратимо променящия се дух на града, в който постиженията са невидими, а успехите – даденост. Ала и един брой за надеждата и колективното ни усилие да живеем в един по-подреден, светъл и съзидателен град. Не само на думи. О, и да не забравим… Честит шести рожден ден на Нула32 – списанието, в което се срещаме! |32

Панайот Стефанов

Този брой нямаше да бъде възможен без членовете на Клуб Нула32. Виктор Цонев Йорданка Донкова Виктория Каравасилева Нино Аврейски Биляна Ганева Десислава Цвяткова Мария Лискова Даниела Артинян Нина Йончева Атанас Апостолов Николета Андреева Огнян Янков Стефан Давидов Християна Русева Атанас Атанасов Ася Шумелова Стоян Георгиев Ана-Мария Димитрова Ангелина Донгова Любомир Дренски Деница Димитрова Чило Попов Божана Юрганджиева Пламен Дамасков Ваня Мерджанова Ангел Стоянов Георги Лисков Галерия 28 Силва Доникян Арто Дердерян Асен Козарев Димитър Пейчинов Иван Джамулов Никола Сивков Марияна Панайотова Рене Георгиева Любомира Дончева Атанас Тодоров Пламен Попов Стефан Иванов Мария Главчева Иван Иванов Йосиф Хамуд Ая Въжелиева

Петя Костова Добромир Добчев Мартина Петрова Андреана Павлова Анастас Стефанов Христо Славков Георги Кралев Асен Белев Илияна Аризанова Нели Огнянова Нери Терзиева Ралица Братанова Татяна Гълъбова Ангел Митков Ина и Меги Христо Симитчиев Георги Куманов Спаска Стефанова Атанас Николов Таня Георгиева Димитър Димитров Розалия Горанова Иван Кисьов Петър Велев Благовест Илчевски Николинка Дудова Мария Бадева Димитър Тенов Йорданка Тодорова Васил Караджов Калина Иванова Бонеслав Митев Десислава Молева Иван Петров Иван Фратев Петя Видолова Вероника Пейчева Здравко Дечев Антония Чолакова Мариана Вълкова Мария Сапунджиева Радостина Стоянова Радослав Тонев Гергана Дамянова

Благодарим Ви за подкрепата! Екатерина Парпулева Адриана Диканчева Огнян Георгиев Симеон Тонев Регина Хинчева Божидар Ангелов Кристиян Найденов Катерина Георгиева Преслав Янков Мария Вълканова Антоанета Христева Владимир Димов Райна Гаврилова Лазарина Тасева Рая Иванова Йорданка Петкова Деметра Куздова Радостина Ганева Светлана Апостолова Рангел Сотиров Елена Политова Георги Георгиев Таня Бизерова Стоил Стоилов Мария Колева

Георги Велев Мартина Стефанова Диана Манолова Георги Кусеров Росица Георгиева Даниел Калинов Константина Панова Петър Георгиев Кристина Динева Огнян Малинов Лилия Теофилова Теодора Георгиева Лора Тошкова Лъчезар Стоев Ивелина Живкова Ива Младенова Деница Соколова Саша Коцева Здравко Хубенов Валентина Мачорска Благовест Попов Симеон Славов Деница Димитрова Нгуен Ле Величка Тодорова Тодор Михайлов Христо Господинов Димчо Димитров Александра Божанова Марина Маринова Камелия Величкова Йовко Ламбрев Весела Ганева Printed Bulgaria Велина Филипова Румен Русев

ПРЕМИЕРНО ЗАГЛАВИЕ УКРОТЯВАНЕ НА ОПЪРНИЧАВАТА от Уилям Шекспир превод: Валери Петров постановка и режисура: Стайко Мурджев сценография и костюми: Петя Боюкова музика: Петър Дундаков сценично движение и пластика: Станислав Генадиев сценична реч и Шекспирово слово: Сава Драгунчев тренинг цирково изкуство и акробатика: Галина РиомРойбек и Михаил Райчев тренинг пол денс: Глория Тодорова тренинг ролери: Илиан Георгиев

Участват: Ивана Папазова, Маргита Гошева, Патриция Пъндева, Елена Кабасакалова, Мариана Йотова, Герасим Георгиев – Геро, Симеон Алексиев, Димитър Банчев, Кръстю Кръстев, Стилиян Стоянов, Алексей Кожухаров, Красимир Василев, Троян Гогов, Венелин Методиев Информация за дати и билети ще намерите на dtp.bg

Въпросите зададе Камелия Гарева типография Омана Кацарска Заредени от 12-те си срещи с „все още млади“ през юни, решихме да обособим формата в редовна рубрика в началото на всеки брой оттук-нататък. Все още младите, с които ще ви запознаваме тук, създават музика, кино, театър и литература. Рисуват, снимат или разказват по някакъв напълно различен начин. Вълнуват се от живота, който ги заобикаля, понякога не са съгласни с него, понякога му се смеят, друг път – той на тях. Общото между събеседниците ни тук е това, че са избрали да създадат нещо в свят, който изглежда си има всичко. А младостта е декор, сред който всичко е възможно.

Нула32 стил и култура

Георги Грозев

/музикант/

Тромпетистът Георги Грозев е от онези млади хора, които искаме да виждаме по-често – с много талант, ясен поглед върху нещата, множество интереси и усет към добрия живот. Завършил тази година Националното училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“, Георги е носител на множество награди, последната от които е в категория „Изкуство“ на фондация „Енчо Керязов“. Слушали сме го като част от оркестъра на Държавна опера Пловдив, а наскоро излязоха новите му записи, които можем да чуем в ефира на БНР.

Какъв искаше да станеш като малък? Изобретател. И това е документирано в една бележчица в едно бурканче. Когато завърших началното училище, нашият класен ръководител ни помоли всеки да си напише професията, която иска да практикува в бъдеще. И аз в 4. клас написах „изобретател“ и това бурканче е закопано до едно борче, което засадихме в началното ни училище. Мисля, че се движа по този път по някакъв начин. Все още не съм започнал да композирам музика, но „изобретявам“ чувствата и емоциите на хората. Изпълняваш произведения, които са по-близо до класическата музика. О, абсолютно! Само и единствено класическа музика. Имал съм опити в джаза, но това е наистина много специфична материя, която изисква и по-специална подготовка чисто музикантски. Чий концерт мечтаеш да посетиш? Много сложен въпрос. По принцип аз съм голям меломан. Освен изпълнител, 14

наистина и меломан, фен. Луд по класическата музика. Така че аз съм задължително всяка седмица по няколко пъти или на концерт, или на театър, или на изложба. Това е моята страст и това е нещо, което не искам да бъде прекъсвано. За конкретен концерт – може би бих искал да гледам отстрани свой собствен концерт. Но не на запис, ами някак си толкова да съм навътре в музиката, че всъщност да се отделя като слушател от самия себе си и да слушам това, което изпълнявам. Кое културно събитие ти е направило впечатление? В национален мащаб, като част от оркестъра на Държавна опера Пловдив, имам възможност да участвам вече пряко, а преди като публика, в летния фестивал Opera Open, който е на наистина впечатляващо, европейско ниво. В световен мащаб има множество събития. Не съм имал възможност чак толкова да бъда част от публиката на концерти и събития извън страната. По-скоро съм бил изпълнител и в това си качество съм обиколил най-големите европейски зали за

„Все още млади“

класическа музика, като съм ставал свидетел на изключителна реакция от публиката на наши изпълнения, на наши концерти, на много бисове, на много топло посрещане от публиката, особено в Германия. Което значи, че сме допринесли за цялостното събитие и за това публиката да се почувства наистина оценена.

Като споменахме италианската музика, в интервю за Радио Пловдив споделяш, че философията за la dolce vita е много близка до теб.

Какво можем да открием в плейлиста ти в края на лятото?

Много труден въпрос. Тук трябва наистина сериозно да си помисля как да отговоря. Усещането да се чувстваш жив, да се чувстваш себе си, да караш хората около теб да бъдат щастливи и това да те прави щастлив за мен олицетворява философията на la dolce vita. Разбира се, и негронито в ръка на някой италиански площад.

Много шарена музика. Също и подкасти. Обичам този формат, обичам да слушам интервюта, обичам да слушам и радио. Но ако се фокусираме върху музикалния плейлист – от джаз, през хаус и техно музика, най-вече тип „аперитиво“ плейлисти за по питие, италианска музика и разбира се, не на последно място класическа музика.

Много. Какво прави живота сладък?

Нула32 стил и култура

Елица Сърбинова

/илюстратор/

Познаваме Елица Сърбинова, която се подвизава и под интересното име mominoki, като автор на новата визия на Пловдив чете. Освен това тя е и художникът, който стои зад илюстрациите към книжката с детски стихотворения на Мария Донева (ИК „Жанет 45“). Впечатлени от разпознаваемия ѝ почерк, потърсихме Елица в желанието си да научим повече за човека, който стои зад този вълшебен свят.

„Все още млади“

Коя е Елица Сърбинова? Човек, който се променя с времето, но упорито отказва да порасне. Обичам котки, книги, дълги разходки (в последните години за предпочитане в гора), да рисувам и анимирам смешни човечета, които забавляват приятели и непознати. А какво означава mominoki? Мominoki е свежо начало и всъщност означава еличка на японски. Преди известно време имах нужда да натисна рестарт бутона и се скрих уютно зад това име. Започнах на чисто с илюстрации и геройчета, които се учех в движение да анимирам. Такъв тип анонимност носи едно много приятно усещане за свобода – отпадат притесненията за очаквания, ясен стил, степен на завършеност, цветове… Кой е любимият ти цвят? Зелен. Харесва ми да наблюдавам нюансите на зеленото напролет. Всяка година се учудвам на тази магия все едно се случва за пръв път.

Какво ти носи той? Най-често спокойствие и усещане за дом. Коя е книгата, която би искала да илюстрираш? Всъщност не съм мислила за това. Дълго работех като дизайнер на детски продукти, рисувам отдавна, но ми е трудно да се определя като илюстратор на книги. Хареса ми много работата с Мария Донева по „Нетърпение в кутия“. Самата тя е вълшебен човек, а стиховете ѝ ми влязоха под кожата мигновено. Докато работехме заедно, се разбирахме буквално от половин дума – такова „кликване“ носи чиста радост. Каква песен смяташ, че върви наймного с твоите илюстрации? Някои от „по-тъмните“ рисунки са със саундтрак от Jóhann Jóhannsson, но пък смешните човечета се чувстват добре с Happy на Pharrell Williams.

Нула32 стил и култура

ПЛОВДИВ В ДВА НОВИ РОМАНА

/критическа рубрика/

Градът във „Вечен град“ на Богдан Русев (ИК „Софтпрес“) и „Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ на Евгений Тодоров (ИК „Хермес“) от Панайот Стефанов През пролетта на тази година на литературната сцена се появиха два нови романа, в които Пловдив присъства не просто като декор. На база немногото художествени книги, които не са просто написани тук, а в които градът е тема, близката ни среща във времето с двете нови заглавия ни провокира да ги разгледаме заедно. С уговорката, че единствено експлоатацията на пловдивското е това, което на първо място ги превръща в обект на интерес за Нула32. Романите „Вечен град“ на Богдан Русев (ИК „Софтпрес“) и „Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ на Евгений Тодоров (ИК „Хермес“) дори си приличат по отношение на кориците. Освен цветово – и по отсъствието на хора на тях, но за това по-късно. Голямата им отлика, разбира се, са биографиите на двамата автори. Два различни професионални и творчески пътя, които, надяваме се, без да е нахално, ще си позволим да пресечем тук. Може би за пръв път в общ контекст.

„Вечен град“на Богдан Русев През годините името на Богдан Русев е запомняща се част от редколегиите на някои от най-важните български градски лайфстайл списания, сред които „егоист“, „Една седмица в София“, „Капитал Light“ и др. Във визитката му откриваме още 15 романа и сборници с разкази, над 30 книги-игри и десетки преводи на британски и американски автори. „Вечен град“ е първият му роман за Пловдив, където живее от няколко години, но където, по думите му, все още се чувства пришълец. 18

Сюжетът на новата му книга следва модела на класическите примери в детективския жанр. Проницателната психоложка д-р Филипова отправя необичайна покана към Бързаков, бивш състезател по спортна стрелба и настоящ барман, да участва в лечението на нейната пациентка Савина Огнянова. Причината – Бързаков и Савина имат тайна неангажираща връзка, в която д-р Филипова вижда възможност да приложи неконвенционалния си подход на работа. Така се оформя

„Пловдив в два нови романа“

Улавя окото, а не пръстовите отпечатъци. Уредите с повърхност от неръждаема стомана SmartSteel са доказателство за изискания вкус, а BlackSteel уредите са неподвластни на времето и съчетават иновативни технологии за свежест. Пръстовите отпечатъци остават в миналото. Открийте елегантния дизайн на home.liebherr.bg

Хладилници и фризери

Нула32 стил и култура

тандемът Филипова-Бързаков – силният женски образ води разследването, а помощникът в лицето на извънредно умния барман (и разказвач на историята) се учи в движение. Двамата се допълват взаимно в скоростната развръзка на книгата, в която и герои, и читатели могат да загубят представата за време. Докато броят на жертвите расте, съвпаденията между тях се оказват твърде много, за да бъдат пренебрегнати. Действието се развива през 2019 г. в Пловдив и околностите, в сянката на форума Европейска столица на култура. Подробност, която може би ще се стори съблазнителна на много от бъдещите читатели на романа, са реалните места, на които се развиват сцените – улици, барове, галерии. Авторът се възползва успешно и от природните дадености на града – епизодите на хълмовете и реката са неслучайно там. Действителни са и част от събитията, които героите посещават – инициативата за затварянето на крайбрежния бул. „Марица-ЮГ“ от лятото на 2019 г. е описана в детайли, както и редица други прояви и места, на които Русев е присъствал лично, и от които, съзнателно или не, е събирал материал за романа. Вероятно, за да е четима за непловдивчани (а не само от туристи в жанра като нас), книгата съдържа и множество информационни бележки, които биха могли да имат и екскурзоводска функция. На места, в умерени дози, има реклами на популярни градски брандове, но нищо, което да дразни в повече. Изглежда, че освен майсторски изградения сюжет, малко са останалите измислени неща в романа. Може би Русев е видял Пловдив достатъчно странен и противоречив, за да му се довери такъв, какъвто е за целите на книгата. „Вечен град“ изобилства от множество препратки към действителността и по отношение на пловдивчани и съвре20

менните стереотипи за тях. Например Бързаков работи в бар на „Гладстон“, но използва навигацията си, за да стигне до галерия „2019“. Макар и минавал стотици пъти покрай нея и въпреки медийния шум около събарянето и изграждането ѝ наново, никога не е обръщал внимание какво има на отсрещния тротоар. Отстраненост и незаинтересованост от голямата тема на годината, успешно уловени от Русев и свидетелстващи за онази значителна част от Пловдив, която изобщо не разбра за 2019 г. При все че градът беше титулуван не само като културен център на България, но и на Европа. Изглежда, че за няколкото години, в които авторът живее и работи в града, е събрал достатъчно верни впечатления за живота тук, които остават чужди на немалко самовглъбени местни. Погледът му на наблюдател, на пишещия тук пришълец, регистрира и изважда наяве още редица пловдивски нрави като горделивостта и местния шовинизъм (можеха да живеят където си искат, но си бяха пловдивчани, майна, животът им беше тук), повърхностното разбиране за изкуството (дори не бях излизал с художничка, което беше странно, като се има предвид от колко години живеех в Пловдив), увлечението по античната история на града (като истински римлянин) и произтичащото от нея отношение към времето (какво са десет минути на фона на вечността?). Що се отнася до някои от второстепенните герои, отново откриваме знаци, които ни навеждат на мисълта, че Русев е черпил вдъхновение от живота. Макар и прилика да не е търсена, някои съвпадения с действителни лица са твърде големи, за да ги подминем единствено с усмивка. Възможните прототипи обаче по-любопитният и досетлив читател ще разпознае сам. Налице са всички останали задължителни реквизити за криминалния жанр като

„Пловдив в два нови романа“

Нула32 стил и култура

екшън сцените, парченцето от пъзела, което разплита целия случай и разбира се, обещаното продължение. В края на книгата става ясно, че с „Вечен град“ Богдан Русев поставя началото на новата си криминална ноар поредица за тандема д-р Филипова-Бързаков. Въпрос на време е да

научим за следващия случай, с който ще се захванат, но преди това нека се сбогуваме с Америка и Пловдив в новия роман на Евгений Тодоров.

„Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ на Евгений Тодоров Едва ли авторът на заглавия като „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“ и поредицата „Запомнете Пловдив“ в пет тома има нужда от представяне пред по-ревностните пловдивчани. В летописа на Нула32 до момента Евгений Тодоров е познат като един от най-цитираните ни източници. Дългогодишен журналист и телевизионен водещ, той беше и един от събеседниците ни във фундаменталния ни брой „Post Scriptum – разговори с времето“, в който търсехме причините за огромното количество документалистика и мемоари, посветени на града. „Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ е вторият му роман след „Рекет“ от 2020 г. Не е изненада, че авторът пренася част от документалните си открития на терена на художественото писане. „А това дали го мога?“ – пита риторично той в последната глава на „Запомнете Пловдив“ и ето че две години по-късно можем да проверим. В „Сбогом, Пловдив, сбогом Америка“ присъстват повечето от темите, по които Тодоров работи в телевизията и книгите си. Там са нещата, които му правят густо като дългите мохабети на сефалък, играта на джамини, пловдивските манджи, присъства и Мильо – и като 22

жив човек, и като паметник. Но там са и големите му болки, свързани с онзи изчезващ град, който си отива ведно с хората, които са го обитавали. Кой ще запомни техния град, когато утре тях няма да ги има? Въпрос, който сякаш остава да виси във въздуха след всяко зрителско обаждане в ефира на Пловдивска обществена телевизия. И чийто отговор откриваме в хилядите страници на Евгений Тодоров, създаващи памет за живота на някогашните пловдивчани. Всъщност най-тежки са не книгите, а спомените – би казал тук авторът – последните спомени. Ето защо смятам, че можем да определим книгата като роман квинтесенция на събираческата му работа досега, на грижата за доверените му истории, но и като повторен опит за болезненото освобождаване от тях, този път чрез доизмислянето и утаяването им в художествено произведение. В интервю за БНР Тодоров споделя, че по-голямата част от образите са реални, не едно към едно, но сборни, реални филибелии с реални преживявания: Това е моето поколение, които бяхме млади през 1960-те и поне половината мечтаехме да станем нещо като американци. Тогава забраненото, тайното, скритото, беше много по-привлекателно.

„Пловдив в два нови романа“

Нула32 стил и култура

Някога избрал свободата навън, емигрантът Донко най-после се завръща в родния си град и започва да събира старата си компания. Отсяда в Тримона, символния за младостта им хотел, и започва да обикаля като алтав местата на спомените си. Търси родната си къща, гроба на баща си, усмивката на някога обичаното момиче и прочие срещи с миналото, които му носят само тъга. Освен Тримонциум, важно място е отредено и на площад Шахбазян, на който се случват две драматични сцени в началото и края на книгата. На него се намира и старата крива смокиня, която Донко снима и прегръща. Дървото е единственото оцеляло нещо от родния му дом. Когато събира приятелите си, попада и в импровизирания музей на тяхното време, помещаващ се в гаража на Фотото, където са събрани знакови предмети от онези десетилетия. Десетки магнетофони, записи и плочи, сред които и първата на Бийтълс в града. Не след дълго обаче се оказва, че носталгията е единственото, което продължава да сплотява компанията. Всички са се променили необратимо, а с тях се е променил и светът, и мечтите им. Впечатленията на Донко от настоящето в града също са нерадостни. По-различни ли бяха пловдивчани в младостта му, пита се, когато нощем се разхожда по Главната и се вглежда в лицата на хората. Особено го дразнят младежите, излъчващи агресия, включително и към него. С разочарование Донко разбира, че това не прилича на града, който е напуснал преди 32 години. Градът, който наричаха Америката на България, и през който Евгений Тодоров прави личната съдба на героя си универсална за пловдивския, а защо не и за българския емигрант. Проблемът ни е, че живеем в два свята. На сънищата и реалността, на едно 24

време и сега, на тук и там. Това си е нещо като шизофрения, допълва го Коко– най-съхранилият се и не изневерил на принципите си приятел на Донко. Навярно тук се крие ключът към двойното сбогуване с тези светове в заглавието на книгата. Но къде са съвместими тогава тези хора, в които авторът проектира и добрите, и лошите черти на едновремешните пловдивчани? Не защото днешните ги няма, а защото са други хора, за други книги. Въпросът остава отворен. Това, което отличава романа, е нарочно пловдивският му език. Но не съвременният, оглозган от местните особености и мултиетническото наследство, изпълнен с неологизми език, а онзи от средата на миналия век, който би могъл да се стори абсолютно непонятен за голяма част от публиката. Но нека това не я отблъсква, навсякъде в повествованието са вмъкнати пояснения за незапознатите с речника и мохабетите на онова поколение. На по-възрастните ще им стане мило само заради това, а по-младите може би ще си спомнят за езика на дядовците и бабите си. Независимо от читателя, книгата съхранява тези безвъзвратно отиващи си лафове, които могат да са едно голямо местно езиково богатство, заслужаващо познаване.

„Пловдив в два нови романа“

Достатъчно богатият на чешитлък град И двете книги разчитат на реалността и това е донякъде предопределено в името на правдоподобността им. Образите са вдъхновени от действителни личности, боравят със случили се събития, развиват се в измеренията на съвременния Пловдив. Романите са негови актуални снимки, по които до последно търсим детайли от познати хора и места, от себе си дори. Но Пловдив не е просто фон тук, той е важна част от сюжета и в различни степени служи и влияе на действието. Градът е достатъчно богат на чешитлък, за да произвежда и подправя историите си сам. Характеристики, които важат с пълна сила, и за „Понякога ангели“ на Емил Тонев (ИК „Хермес“). Друг носталгичен роман за едно време, което вече го няма, и по-конкретно за по-късното пловдивско поколение от 80-те на 20. век, което в известен смисъл може би продължава стремежите на описаното от Евгений Тодоров. Но и този път само за да избледнеят с времето, подобно прозрачните хора на бара от корицата на „Понякога ангели“. В книгите е персонифициран не просто градът, но и конкретни

места в него като Тримона и Найлона. Това, както и вглеждането в миналото, се установява като диагностично състояние за жанра на пловдивския роман, в който може би местата са по-важни от хората. Затова и като че ли главните герои в новите книги на Богдан Русев и Евгений Тодоров са лишени от суета и това е видно дори от начина, по който са облечени – със стари, износени дрехи или одежди втора употреба. А освен саркафите1, Донко и Бързаков недолюбват още фалша, арогантното поведение, глупаците. Все прояви, които ми се ще да са присъщи на днешния пловдивчанин и за които литературата работи по един невидим начин. Мисля си какво ли биха си казали Бързаков и Донко, ако се бяха засекли случайно на Главната? Какво ли щеше да излезе от въображаемата им среща или тази на авторите им, защо не? Орат една нива, както се казва, със сигурност ще има какво да обменят като идеи преди градът да ги изпревари. В очакване на следващите си истории. |32 1 Идва от сако, в смисъл костюмиран.

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“ 25

„32 причини да не обичаш Пловдив“

1. КУЛТУРАТА НЕ Е ВСИЧКО, НО БЕЗ КУЛТУРА ВСИЧКО ДРУГО Е НИЩО Д-р Мариaна Чолакова, почетен консул на Федерална република Германия

Най-напред, за да е ясно, аз мога само да обичам Пловдив, няма вариант да не го обичам. Тук съм родена и прекарала по-голямата част от живота си, тук са семейството ми и близките ми приятели. Нямам нито една причина да не обичам този град, но имам най-малко 32 причини да искам повече за него. Искам повече амбиция и хъс у хората, които живеят тук, и у тези, които го управляват. Искам ясна визия за бъдещето на културата в Пловдив и да продължим започнатото от Европейската столица на културата през 2019 г. Ядосва ме разпиляването на създадения капацитет и мисленето на парче. Искам да има указателни табели, които да заведат лесно всеки гост на Пловдив до Стария град и Капана. Искам да спрат

глобите за паркиране, след като няма изградени алтернативи за паркиране. Искам пътищата и пътните връзки да са на ниво и да имаме активно работещо летище. Искам Античният театър да има подемници и декорите за представленията да се качват с тях. Искам Пловдивската опера да има свой дом и никой архитект никога да не казва, че това не е приоритет за града. Всички зали за култура в града да са ремонтирани – кино „Космос“, Концертна зала, Военният клуб и т.н. Искам Пощата да има смисъл като сграда. Тютюневият град да оживее и да покаже характера на пловдивчани. Остров Адата да заживее, свързан с града. Не искам да се говори за ромските квартали на Пловдив като за нещо, което не е част от града. Ние всички правим града такъв, какъвто е – любим. 27

Нула32 стил и култура

2. ПО ОТНОШЕНИЕ НА НЕДВИЖИМОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО / Нула32

Пловдив е най-старият жив град в Европа и това допринася немалко за местния му шовинизъм. Историческата памет, която носи културно наследство, не само осмисля живота ни, като го поставя в контекста на приемствеността, но и ни дава стабилната основа, върху която да градим планове за бъдещето. В този ред на мисли бихме очаквали, че опазването на културното наследство в Пловдив е приоритет. Нещата обаче стоят малко по-различно.

Защо този проблем съществува? Мнение, което е излагано и преди по страниците ни, е че първопричината за изчезващото културно наследство се крие не само в неподдържаното му и лошо физическо състояние, което съвсем естествено го погубва в даден момент, а и в невъзможността ни като общество да оценим и разберем с какво тези паметници са наистина важни.

Въпреки работата по закъснелите реставрации и проекти, сред които са и Епископската базилика и Форума, все още неочаквано често четем новини за събарянето на сгради със статут на недвижимо културно наследство, които са неделима част от представата ни за града. Излишно е отново да повтаряме, че в световен мащаб се наблюдава все по-нарастващата тенденция тези сгради да се реставрират и използват за различни цели на съвременното общество, без да губят автентичния си вид. Дали и кога тази практика ще се пренесе и на местно ниво, остава неизвестно.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

3. ТРИ РЕШЕНИЯ С МАЛКО РАЗХОД И ГОЛЯМА ПОЛЗА Георги Стоев, икономист, председател на Тракия Тех

Възхищавам се на онези решения на обществени проблеми, които с малко разход носят голяма полза. С много разход всеки може да постигне много, а политиците обикновено с много разход постигат малко. Ето три, които ми се струва, че остават подценени или поне не са приоритет: 1. Маркировката на булевардите трябва винаги да е добра, независимо от другите качества (настилка например). Това създава поне базова рамка за критично нужното за Пловдив цивилизоване на градското шофиране. Значително улеснява нощното шофиране и намалява риска от инциденти.

улесни значително трафика в града, който се превръща в основен проблем. С още по-малко разход и почти същия ефект като полза полицията може да работи активно по въпроса само в пиковите часове. 3.Синята зона трябва да се раздели с чичковците и лелите, които седят на столче на тротоара, за да събират таксата на ръка. Ползите не са толкова директни, но имиджово е много важно за „икономически тигър“ като Пловдив. Да видиш такъв човек (и това впечатление да се потвърди от друг, който вдига бариера на паркинг) е тежък културен шок за всеки потенциален инвеститор.

2.Основните булеварди трябва да бъдат изчистени от спиращите за малко коли (до денонощното, баничките или заложната къща). Това с малко ресурс на полицията ще 29

Нула32 стил и култура

4. ВЪЗЕЛЪТ НА ИНФРАСТРУКТУРАТА Пътната инфраструктура на града е дълга и щекотлива тема, която обаче засяга всички – шофьори, пътници в градския транспорт, велосипедисти и пешеходци. Една функционална, добре планирана и качествена транспортна инфраструктура би съдействала за бързото, лесно и безопасно придвижване от точка А до точка Б.

Нефункционалната регулация на трафика е сред онези неща, които с години висят без решение в общественото пространство на града, въпреки многобройните проекти и предизборни кампании. Проблемът със състоянието на пътищата и начините за придвижване в града е свързан и с други недостатъци на любимия Пловдив като мръсния въздух, задръстванията, шума и липсата на паркоместа и катастрофите,

/ Нула32

които са пряко следствие от него. Така например една още по-добре изградена мрежа от велоалеи би насърчила много хора да използват велосипед вместо кола и поне отчасти да спрем да виждаме паркирани по тротоарите коли в кварталите. Въпросът е защо въпреки високите данъци в Пловдив, лошата инфраструктура все още е една от водещите причини животът тук да е ненужно труден.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

5. КУЛТУРНИЯТ ГРАД Е ГРАД БЕЗ ОТПАДЪЦИ

Ласка Ненова, основател на сдружение „БГ Бъди активен“ При вашата покана за участие в този брой доста се зачудих дали да приема. Не мисля, че съм правилният човек, който да изрежда нещата, които не обича в Пловдив, защото аз обичам… Не, аз обожавам Пловдив и всичко в него. Не че няма 32 неща, на които се дразня, но предпочитам да гледам от конструктивната страна на нещата – ако не го харесвам работя, за да го променя. Не съм от тези хора, които аз наричам „Фейсбук активисти“ – активни само онлайн и пасивни, когато трябва да се бачка. Но да кажем, че едно от нещата, които ме дразнят, е нивото на чистотата на публичните пространства: паркове, улици, детски площадки, междублокови пространства, но това е и едно от нещата, които се опитвам да променя, заедно с екипа на сдружение „БГ Бъди активен“, на което съм основател.

Ето и пример как конструктивно се справяме ние с желанието си за по-красива и чиста среда: през 2019 г., когато Пловдив бе Столица на културата, разписахме проект „Аз, Ти, Пловдив!“ с основно послание Културният град е град #БезОтпадъци. Много често след големи събития пространствата, които са използвани или около самото пространство, изглеждат доста некултурно – зарити с отпадъци. А когато говорим за култура, рядко си спомняме, че „култура“, не е само колко често „консумираме“ култура, а че културата отразява и отношението на хората към града. Това е само един пример на нелюбов, превърната в гняв, и след това този гняв е преработен в конструктивна енергия. Това е моето послание към всички четящи този брой – за тези 32 неща, които не харесваме в Пловдив. Дори да не са 32 неща, дори и едно да е, нека да превръщаме раздразнението в конструктивно действие. Както в „БГ Бъди активен“ си повтаряме #ПромянатаВъзможна. 31

Нула32 стил и култура

6. ПОСТОЯННО ЗАМЪРСЕНОТО КОРИТО НА МАРИЦА / Нула32

Щастливи са хората, живеещи в град, през който минава река. Марица е една от емблемите на Пловдив, героична река, възпята в стария ни национален химн. Но правим ли нужното за нейното опазване? Коритото на Марица може да се нареди сред най-замърсените речни корита в страната. Един красноречив пример – в началото на миналата година, само за ден, работници на общинско предприятие „Градини и паркове“ събраха близо 50 чувала битови отпадъци от коритото на Марица под моста на бул. „Васил Априлов“. Каква е периодичността на тези акции и достатъчна ли е тя, за да се поддържа незамърсена речната екосистема? Въпроси с много неизвестни. Генезисът на проблема е по-глобален и не опира само до Общината, а до самосъзнанието на пловдивчани и гостите на града. Ежедневно сме свидетели

на това как недобросъвестни граждани изхвърлят кенчета, бутилки и какви ли не други отпадъци директно от мостовете или от речните парапети. Всъщност перманентното битово замърсяване е само един от неразплетените възли около река Марица. Истински голямата заплаха за живеещите край реката, ще дойде при настъпване на едно по-мащабно наводнение. Пропускливостта на коритото е силно намалена, то е обрасло с дървета и затлачено от пясъчни наноси. Колко милиона ще трябват, за да влязат багери и да изчистят наносите и растителността, едва ли някой може да изчисли. Спорно е и колко дълготраен ще е ефектът от едно такова начинание. А дотогава – не ни остава друго освен, когато в ръката ни има боклук, да потърсим най-близкото кошче.

Нула32 стил и култура

7. ВРЕМЕ ЗА ЗЕЛЕНИ РЕШЕНИЯ

Невена Пачеджиева, ландшафтен архитект

Пловдив – по-добър град за живеене, град за хората с устойчиво планиране, управление и правилни политики. Като ландшафтен архитект ще споделя своите наблюдения, решения и идеи: Общ устройствен план, съобразен с нормативите на Световната здравна организация, които препоръчват 50 кв.м. зелена площ на жител. Според българското законодателство – минимумът за градове с над 200 хиляди души е 20 кв.м. В Пловдив сега са около 11 кв.м. на жител. Цялостно и експертно планиране – къде да има зелени площи, как да се развиват те, къде да има детски площадки дори. Все още не мога да си обясня детските площадки на кръстовището на Лаута и тази на бул. „Мария Луиза“ и бул. „Източен“ – децата нямат нужда от още изгорели газове в белите си дробове. 34

Поливните системи, които все още липсват из града, са едно от решенията за по-добра зелена система и от там – по-чист въздух. Стига с тези милиони цветя. Вместо устойчиви многогодишни цветя, всяка година ОП „Градини и паркове“ засажда хаотично милиони едногодишни цветя напролет, които се заменят от двугодишни, засаждани наесен, които отново се заменят от едногодишни през май месец. Целият този ресурс е огромен и в голяма степен нецелесъобразен. Качествено поддържане на уличните дървета – правилно подрязване и засаждане на нови дървета из улиците на целия град. Специалисти – нещото, без което няма как да стане нищо от изброеното. Време е за Дирекция „Зелена система“.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

8. НЕАДЕКВАТНИЯТ ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ / Нула32

Пловдив е най-предпочитаният град за вътрешна миграция в страната. Факт, който може само да радва градската управа, но има и обратна страна. През 2020 г. 21 320 души са избрали за ново местоживеене Област Пловдив. Това носи със себе си и възможността за своевременното придвижване не само на кореняците пловдивчани, но и на новодошлите в града. Задръстванията в час пик на някои от главните кръстовища, като времетраене започват да настигат софийските. И тук стигаме до един от най-големите и – за съжаление, с години неразрешен проблем – градския транспорт. По 29-те активни линии в Пловдив се движат общо 227 автобуса. На пръв поглед числата изглеждат съвсем адекватни. Ако сред пловдивчани бъде направено допитване за качеството на транспорта, много вероятно е голяма част от оценките да бъдат отрицателни. Малки, амортизирани автобусчета,

перманентно закъснение и неспазване на графика, шофьори, каращи с бясна скорост в жилищните зони, навъсени кондуктори, контрольори от дъжд на вятър и като капак на всичко – провалила се система за електронно самотаксуване. Сами си отговорете – дали всичко това подхожда на имиджа на града.

Като жив и постоянно растящ организъм Пловдив има нужда от съвременен и отговарящ на потребностите му градски транспорт. В замяна на това получава точно обратното. Пробвайте да се придвижите до която и да е точка през уикенда или след 21:00 часа, и ще осъзнаете, че единствените печеливши от разредения автобусен график са такситата.

Нула32 стил и култура

9. ПРОМЯНАТА ИЗИСКВА КОЛЕКТИВНО УСИЛИЕ

адвокат Михаил Екимджиев

Според данни на Евростат Пловдив, който няма тежка замърсяваща индустрия, е на първо място по замърсяването с фини прахови частици през 2007 г. Превишаванията са били над 170 дни в годината, а Общината абсолютно неправомерно и неморално премести измервателната станция от „Баня Старинна“, която най-често даваше наднормени стойности. През следващите години броят на дните с превишавания се движи между 80 и 120, при допустими 35. Ако Общината и РИОСВ бяха изпълнили законовите си задължения, считано от 2007 г., когато България става член на ЕС, нямаше да се налага този проблем да се решава в рамките на една година. Ролята на измервателните станции, каквато беше тази на „Баня Старинна“, е да бъдат там, където най-често има пикови превишавания, така че и хората, и институциите да могат незабавно 36

да вземат мерки. Нашите избраници в Общината решиха проблема просто като преместиха станцията, с което фалшифицираха статистиката и вече не можем да имаме съпоставими данни за състоянието на въздуха в Пловдив с периода преди преместването. Не остана нито една измервателна станция в идеалния център. Общината и преди не взимаше никакви мерки, но поне имахме възможността, следейки публично достъпните данни, сами да се предпазваме. Лишиха ни от това основно право на самозащита. На нас ни се налага да пътуваме и тогава се сблъскваме с лошите пътища, с претоварените улици и кръстовища, с мръсния въздух. Да не говоря, че в хода на делото, което заведохме срещу Община Пловдив за мръсния въздух, се установи колко хора умират от заболявания, причинени от замърсяването. Това не е проблем само с чистия въздух, това е проблем

„32 причини да не обичаш Пловдив“

с трафика, с шумовото замърсяване, с пътнотранспортните произшествия. Да не отбелязвам такива буржоазни капризи като време, нерви, стрес. Тези проблеми са преодолими, но промяната изисква колективно усилие. Трябва да надскочим мисловния дувар и да се погрижим за общото благо.

Нула32 стил и култура

10. ГРАДЪТ КАТО СТРОИТЕЛНА ПЛОЩАДКА

/ Нула32

Уханието на теменужки от току-що изпраното пране на съседите, десетминутното търсене на място за паркиране, еклектичният архитектурен облик, който градът придобива, дори и ниското налягане на водата – все предимства на презастрояването. Естествен сценарий за всеки по-голям град, но като че ли тук нещата излизат извън контрол. Достатъчно е само да погледнем никнещите като гъби комплекси с вид на средновековна крепост и екзотични имена като „плаза“, „резорт“, „гардън“.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

Разбира се, че е хубаво Пловдив да се развива, но би било още по-хубаво това да е съобразено със спецификите на парцелите и градската инфраструктура – дали улиците, булевардите и тротоарите могат да поемат потока от хора, дали има удобен градски транспорт, достатъчно зелени площи за широко обществено ползване, училища и детски градини, магазини за стоки от първа необходимост, паркоместа и дори кофи за боклук. Как влияят тези строежи на местния пазар на имоти, има ли кой да живее в тях и конкурентноспособни ли за изобщо цените им, е не

по-малко важен въпрос. Не финансовите интереси, а всичко това трябва да се вземе предвид, когато се издава разрешително за строеж. Но точно тези аспекти остават на заден план. За съжаление, докато според данни на Националния статистически институт Пловдив е областта с най-много започнати строежи през 2020 г., ни остава единствено да се надяваме на добрите намерения на инвеститорите.

Нула32 стил и култура

11. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, КОЕТО НЕ Е

Петя Добчева, управител продажби и маркетинг, БИОНАТ ЕООД

Това е текст, който няма да напиша лесно. Защото всъщност аз безкрайно обичам Пловдив – толкова, че дори съм му простила липсата на море. Единствено то от родния Бургас все още ми липсва след 30 години под тепетата. Обожавам Пловдив от дете, затова го избрах за студентски пристан. И за житейски. През годините обожанието се замени от онази спокойна, осъзната любов, при която трезвото възпрятие на обекта не намалява силата на чувствата. Напротив – обичаме го с всичките му недостатъци. Колкото и да е трудно понякога. Трудно ми е например спокойно да приема гледката на започнати и недовършени строежи, стоящи като рана в сърцето на града. Един от тях – новото крило на хотел „Марица“ - повече от 10 години се извисява като монумент на беззаконието, безсилието и безволието. През 2018-а един от преградните панели едва не уби дете. Вече живеем в 2021-а, а строежът все така стърчи недовършен. 40

И с градския зоопарк е така. Не знам точно какъв е проблемът там, но подозирам, че причината пак е дяволската троица от трите думички, започващи с без-. Такъв ни е манталитетът, си мисля. Иначе щяхме ли да търпим това? И като споменавам манталитет – липсата на толерантност у пловдивчани ме дразни и замисля ежедневно. Изненадващ детайл за жителите на града, приютяващ толкова култури, религии и етноси. Шофирането е нагледен пример – някои смятат мигачите за излишни, за други е въпрос на чест да не „пуснат“ някого да се престрои, трети шофират като на рали, а четвърти – преднамерено бавно, сякаш единствената им задача за деня е да стигнат от точка А до точка Б. Някак си. Без да им пука за другите. Признавам, че никога няма да се примиря с всичко това. Но и не си представям други житейски пристанища. Защото обичам Пловдив – с всичко, което е, и въпреки всичко, което не е.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

12. ЗООПАРКЪТ

/ Нула32

Безброй първи детски спомени са свързани със зоологическата градина – срещата на малчуганите с животните е нещо голямо и запомнящо се. След затварянето на градината, която безспорно имаше нужда от ремонт, Пловдив вече повече от 10 години чака тя да отвори отново. Принудителното ѝ затваряне през 2008 г. поради липсата на лиценз не беше изненада, но продължилият повече от дванадесет години ремонт със сигурност е. Първите обещания, че зоологическата градина „ще отвори до месец-два“ се появиха още през 2015 г. и безславно замряха, докато темата не нашумя отново покрай инициативата Европейска столица на културата. Дотогава пловдивчани, освен че свикнахме с липсата ѝ, загубихме и надеждата, че зоопаркът скоро ще отвори врати за посетители.

След многобройни проекти, финансирания и административни дела зоологическа градина няма. Новите постройки се рушат, а обитатели на парка през последните години бяха само маймунките – единствените останали животни след затварянето, които в крайна сметка също бяха преместени. Една добре устроена и поддържана зоологическа градина би направила района около Гребната база още по-привлекателен както за местните жители, така и за туристите, за които обикновено Пловдив приключва единствено с центъра.

Нула32 стил и култура

13. НЕ ХАРЕСВАМ ЛИЦЕМЕРИЕТО

Стефан Попов, главен редактор на mediacafe.bg Не харесвам лицемерието, с което години наред се неглижират проблемите, свързани с липсата на културни средища в града. Пловдив посрещна титлата Европейска столица на културата през 2019 г. на практика само с една сцена – тази на Драматичния театър. Към нея бихме могли да добавим даденостите Античен театър и Римски стадион, които са подходящи само при безоблачно време и през топлите месеци. Скъпоструващата и нелепа като функционалност концертна зала в ДК „Борис Христов“, където е принудена да чака по-добри времена бездомната градска Опера, както и приятната, но малка сцена на Кукления театър, не са достатъчни за град, имащ претенции да бъде разпознаваем именно с културата си. А възможности за това има – ремонт на трагичната Концертна зала, обновяване на окаяния Военен клуб, съживяване на легендарното, но оставено на произвола на съдбата кино „Космос“ и т.н. Не харесвам и това, че всичко налично е концентрирано

в суперцентъра на Пловдив, а в самите квартали на града освен открити сцени, отново позволяващи събития само при хубаво време, на практика няма локални културни средища или ако има, то те са в окаян вид и състояние. Не харесвам, че град с подобна романтична даденост като река Марица няма нормален пешеходен мост, който да се използва за разходки, изложби, сцена на открито или просто като място за приятна почивка.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

14. КАПАНА МЕЖДУ АЛТЕРНАТИВНАТА КУЛТУРА И ТРИВИАЛНАТА ПОЗА / Нула32

В началото на 90-те голяма част от Капана беше буквално запустяла. Освен няколкото обитаеми жилищни сгради, единствените функциониращи обекти бяха магазин за дрехи втора употреба и култовият клуб „Найлона“. Четвърт век по-късно нещата доста са се променили. Капана е жив! Но нека погледнем какво всъщност се случва в него извън няколкодневното оживяване покрай всяко издание на „Капана Фест“. Ако това е артистичен квартал на „творческите индустрии“, първото нещо, което би направило впечатление на всеки посетил в Капана, е голямата диспропорция. Процентът на барове, кафенета, ресторанти и магазини за сувенири е много по-голям от този на местата, в които се ражда реално изкуство. Не само реално, но и постоянно. Ще бъде чудесно, ако в квартала има обособено книжно място, където да има голяма читалня, да се правят премиери на книги и други събития свързани с литературата. Липсва и подобна локация свързана с фотографията. Няма нито една сцена за алтернативен театър и танци, където да се представят неконвенционални спектакли, да се организират уъркшопове и творчески лаборатории. Не е възможно да се възпита адекватна публика, когато в Пловдив, и в частност в Капана, липсват такива действащи места, където изкуството живее постоянно, а не спорадично. Ще бъде много жалко, ако смисълът и идеята на Капана бъдат изместени по посока на показността. Тагването с веган бургери да бъде белег за присъствие! Дано криворазбраната хипстър култура и маниерът не станат норма. Този иначе чудесен квартал не го заслужава!

Нула32 стил и култура

15. НЯКОЛКО НЮАНСА „СИВО“

Доц. д-р Нина Найденова, директор на Държавна опера – Пловдив

Пловдив. Многолик. Многовековен. Многоцветен. В „многото“ има нюанси. Някои в сиво. Някъде в сивата тоналност: Пловдив не оценява собствения си потенциал в синтеза на вековна история и съвременна култура. Лутане и фрагментиране на „важното“. Постиженията са невидими. Успехите са даденост. Концепция, която да ги представи пред света като едно цяло – „Създадено в Пловдив“, не съществува. В новото време пловдивчани застават трудно зад обща кауза. „Заедно-то“ на Европейската ни столица на културата остана само пожелание. И разбира се, голям урок! Гледането в двора на съседа, сравнението с „чуждото“, прехвърлянето на вина и хоризонт до края на града са видимите нюанси на „провинциалното дребнаво“. 44

Повече от 70 години в Пловдив работят едни от най-добрите артисти и музиканти в България. Пловдивската опера и филхармония са марка за високо професионално ниво с творческа уникалност, видима не само у нас, а и за света. Артистите ѝ са гарант за културата и духа на този град. Водят трудна битка с все по-завладяваща и заразна субкултура. Артистите все още нямат своя дом. Номади в собствения си град. Обидно и незаслужено отношение на града към тях. Античен театър. Днес този театър е без лице, а може да бъде пространство за изкуство привличащо туристи от цял свят не само с античната си археология, но и със селекция на творческото си съдържание. Липсата на концепция, която да фокусира смисъла и презентирането на това уникално за Пловдив и света пространство, е озадачаващ факт.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

Нюанси в бъдещо розово: Разположил се удобно върху постиженията на предшественици, Пловдив търси своето „днес“. Непреходното е за хората с възрожденски дух. Тук в града те са много по наследство – многолики, многоцветни и готови за каузи. Трябва да ги обединяваме, пазим и насърчаваме да имат своята мисия, за да е цветен Пловдив и за да се пише история и днес!

P. S. А защо не Пловдив скоро да има и своя Дом за Опера – сграда за духовност със статута на храма, училището, библиотеката?!

16. ЗДРАВ ДУХ В ЗДРАВО ТЯЛО, НО КЪДЕ? / Нула32

Пловдив е известен с културните си постижения, и то въпреки липсата на адекватни условия, за които вече стана дума. Оказва се, че това важи и по отношение на спорта, където материалната база със сигурност може да бъде и по-добра. Два красноречиви факта. Първият ни олимпийски финалист по плуване от 33 години насам е пловдивчанинът Йосиф Миладинов. Парадоксално е, че въпреки безспорното постижение, в Пловдив продължава да няма плувен басейн с олимпийски размери, а изграждането на необходимото 50-метрово съоръжение бе спряно поради липса на финансиране.

Ако преместим погледа си към футбола, ще видим, че положението не е по-различно. Докато градът ни няма нито едно футболно съоръжение, което да отговаря на европейските стандарти, пловдивските „Ботев“ и „Локомотив“ се нареждат сред най-добре представящите се в чужбина български отбори в последното десетилетие. Успехи, които продължават да се случват сякаш напук на средата.

Нула32 стил и култура

17. ХОРИЗОНТЪТ НЕВЪЗМОЖЕН

Павел Начев „Ах, мой Понт Ньоф – разхождам се по камъните ти, но погледът ми все се впива във водите на Сена, които естествено не се виждат, разхождайки се по теб, но пък са красиво щамповани на едно розово потниче.“ „Ах, наше Анкх-Морпоркско туловище, изтъкано от ламарина, китайски текстил и пластмасови мечти.“ „Ах, ти архитектурна мисъл, неусетно сливаща пейзажа с творенията човешки.“ Каквото и да се напише за Пешеходния мост, все би било малко, за да изрази неизразимата по своята същност любов на пловдивчани към това чудо, с което съдбата благосклонно е дарила нашия град… ... с начина, по който ни поглъща в един паралелен свят от линолеум и естетика, … с топлата прегръдка, с която ни обгръща и ни кара да се чувстваме, сякаш външен свят (и река някаква, определено) не съществува, 46

… с нежно докосване, което те кара за едни кратки няколко стотин метра по иначе старинната на усещане пешеходна зона, да се почувстваш като в сайгонски мол от покрайнините, … с усещането за неизбежност, но винаги със светлината в края на моста. Мостът... … с който хоризонтът е невъзможен.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

18. СОФИЯ, ТА СОФИЯ! Съревнованието между първия и втория град е съвсем обосновано и неизменно присъства във всяка страна. Причините за надмощие на столиците имат най-вече икономически характер и днес българският случай не е изключение. Това, което прави нашето състезание малко по-сложно, може би намира най-ярко изражение в акта на Съединението и доброволния отказ на пловдивчани градът им да бъде столица за сметка на София. Тази и други исторически подробности, за които разказваме в предходни броеве, в настоящето са повод пловдивчани да мислят за София не точно както гражданите на Бърно за Прага например. Или с други думи - които осмислят определението за Пловдив като втори по големина и първи по самочувствие град в България.

/ Нула32

Всеки медал обаче си има две страни и е неприятно, когато в днешните разговори на пловдивчани няма и спомен от проявеното някога великодушие, от способността да поставиш личния си интерес на второ място. Мненията са полярни – по адрес на София или ожесточено се злобее (като дежурно оправдание за пловдивските неуспехи), или сляпо се боготвори (в традицията на провинциалните заблуди и раболепие). От която и страна да се намирате, факт е, че Пловдив изнася значително количество образовани и критично мислещи хора на 130 км северозападно. Процесите не са от вчера, но резултатите от тях днес са сякаш по-осезаеми от всякога и необратимо променят духа на града. Един град, в който все по-често се задоволяваме с посредствеността, за която отново сещате се кой ни е виновен. © Николай Няголов

Нула32 стил и култура

19. ИНАЧЕ ЛИТЕРАТУРНИЯТ ГРАД

Красимир Лозанов, търговски директор на ИК „Жанет 45“

Пловдив обича да се гордее със славата си на литературен град. И има безспорни основания за това. Сред най-ярките литературни имена, които свързваме с Пловдив, са тези на Любен Каравелов, Иван Вазов и Захари Стоянов, на Петко Р. Славейков и сина му Пенчо Славейков (нали именно Пловдив, със „своята“ Марица, нанася онзи трагичен отпечатък върху здравето и впоследствие творчеството му), Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Димитър Димов и Генчо Стоев (тук Стоев пише двете продължения на великия си роман „Цената на златото“). В Пловдив създават най-добрите си стихотворения Добромир Тонев, София Несторова и Иван Теофилов. В него продължават да творят Божана Апостолова, Йордан Велчев и Александър Секулов. И за мен е напълно неразбираемо защо в този наш толкова литературен град, в неговите публични пространства, аз не виждам хора, които да четат книги. Виждам да 48

четат телефони, да си говорят или да не си говорят, но книги публично да четат не забелязвам. Седял съм нееднократно в паркове и кафенета на други световни литературни градове – Санкт Петербург и Москва, Берлин и Кьолн, Хелзинки, Флоренция и Лисабон, и пазя важни за мен спомени как млади и възрастни седят, вглъбени в книги. А тук, в нашия литературен Пловдив, това не се забелязва. И ми е мъчно, защото обичам не само чудесния ни град, но и литературата, създавана и издавана в него.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

20. УПОТРЕБАТА НА АЙЛЯК

/ Нула32

Някои местни ще ви убеждават, че го има само тук и това е уникално, майна. Други ще ви кажат, че идват специално за него от близко и далеч. Ще прочетете, че приличало на италианското dolce far niente, датското hygge, на концепцията на бавния живот и какви ли още не модерни приумици, които остават само в скъпите списания. Трети отчаяно ще се опитат да го капитализират, за да накарат пловдивчани и фенове да пощуреят по продуктите им. Ще го печатат на тениски, етикети за бира, знамена. Ще кръщават на него фестивали, скъпоструващи маркетингови кампании и пр. откровени прояви на творческо безсилие. Защото, наистина, не можем да отречем гениалността в хрумването да продаваш в Пловдив с тази дума.

Каквото и да казват в рекламите обаче, за просветения пловдивчанин айлякът си остава една профанизация, куха паразитна фраза и белег за повърхностно разбиране на философията на града. Мързелив отговор на въпроса „Как си?“ и може би нищо повече. Или както беше казал Сашо Секулов: Айлякът е чувството, че в Пловдив е добре да си загубиш времето, всъщност това, което ти дава Пловдив е, че ти печелиш време. Не бъркайте бохема с пияницата или безделника. Думи, под които се подписваме категорично.

Нула32 стил и култура

21. ИЗЧЕЗВАЩИЯТ ЪНДЪРГРАУНД

Илко Ранджев, фотограф

Не мисля, че има нещо конкретно, което да не обичам в Пловдив, или нещо, което откровено да ме дразни, но има много неща, които ми липсват. През последните години се усеща липсата на една част от градската култура, с която Пловдив някога стоеше на картата, а именно алтернативната култура, или т.нар. „ъндърграунд“. Изчезнаха концертите, изчезнаха и местата за свирене, в които се даваше шанс на млади групи да свирят авторска музика, а не „трибюти“ и кавъри. Заедно с това сякаш изчезна и интересът на младите да правят нещо подобно. Почти изчезна хип-хоп културата, а знаем, че преди Пловдив беше „центърът на България“. От град с една от най-старите графити сцени в България, сега хората, рисуващи графити, се броят на пръсти. В годината, в 50

която видяхме скейтбордът да дебютира като олимпийски спорт, Пловдив остава единственият голям град в България без скейтпарк. Липсата на „ъндърграунд“ на пръв поглед не е особено голям проблем, но много често точно от тези среди произлизат личности, които развиват градската култура и създават нещо с добавена стойност. В противен случай Пловдив рискува да се пусне по течението на масовата култура („мейнстрийм“), която рядко остава нещо след себе и създава единствено продукт, който е модерен мимолетно, бива бързо изконсумиран и не оставя никакви следи след себе си. Един град е толкова развит, колкото е развит неговият „ъндърграунд“, примери – Ню Йорк, Лондон, Париж, Берлин и т.н.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

22. ЛИПСАТА НА НОЩЕН ЖИВОТ / Нула32 Липсата на избор води до задоволяване с „по-малкото“. Обстоятелство, което, за съжаление, звучи пословично и за клубната култура в Пловдив. С изключение на всеядния Сенс и спорадичните събития във Void, когато в полунощ десетките барчета и ресторанти затворят, възможностите пред избралите да продължат да се забавляват са силно ограничени. За сравнение чалга мастодонтите на глава от населението тук са 4 пъти повече от тези в София. Но какво остава за почитателите на хубавия груув, аренби, соул, фънк, блус и т.н. Остават пейките. Няма достатъчно сцени, на които да чуем на живо авторска музика от местни артисти. Липсват организаторите с кураж и клубовете, които да разчистят тази иначе прокарана в миналото пътека.

Разбира се, че търсенето определя предлагането и че това е двустранен процес, но преди всичко ролята на клубовете е да създават тази култура. Една посока, в която прословутият пловдивски шовинизъм би могъл да се канализира в подкрепа на млади местни артисти. Тъжно и недостойно за град с претенциите на Пловдив е изпълнители, които се идентифицират с града и разпродават зали предварително навън, едва да събират хора тук, при това при вход свободен.

Нула32 стил и култура

23. АРТИСТИЧНИЯТ ЕСНАФЛЪК Катерина Георгиева Една причина ли трябва да кажа, или няколко? Добър ден! Казвам се Катерина и в Пловдив не харесвам това, онова и третото. Не, така няма да ми го приемат. Добър ден, казвам се еди-как си и в Пловдив не харесвам, че е мръсно. Не важи, това и в Лондон можеш да го кажеш... В Пловдив не харесвам селяните. Това пък е доста социално необективно. Повечето селяни, които познавам, са доста по-свестни от гражданите. Не харесвам в Пловдив Кичука! Смърт чрез обесване. Тука си рискувах краткия и без това живот.

Ето, надушвам я. Идва. Онази, която се е преоблякла, за да не я позная, сложила си е диско очила, при все че е нощ, тъмна като турски маслини, пуши цигара важно и от време на време пуска по някой английски израз, за разкош. Причината да не харесвам Пловдив е доста интелигентна, талантлива и изглежда по последен писък на хипстъро-рокаджийския стил. Ще изплюя камъчето и без това е хлъзгаво и само се лигави:

В Пловдив не харесвам устойчивостта на артистичния еснафлък, който заменя горенето на истинския огън с пиене на вино и философстване по интелектуални и високо значими социални теми. Артистът в Пловдив лежи на тая единствена кълка, че е артист в Пловдив, и крилата му често са боядисани в ярки краски, докато душата му се е превърнала в дигитален маркетинг, носене на определен тип обувки и разговори с високопарни интонации. Никога няма да забравя първия път, когато видях как се прави кадаиф. Лепната за прозореца, исках да остана цял ден там и да гледам как едрата жена, с респектиращ поглед, мята в странната въртяща се окръжност кадаифа. Жената си хвърляше кадаифа и въобще не се интересуваше от публиката. Правеше го с невероятна вещина и умелост. Мантата ѝ беше оваляна в брашно, а косата й – прилепнала от пот по челото. Днес все повече виждам кадаифът на пловдивския артист да се е скрил зад визията, имиджа и поведението му. И реално не разбирам, кадаифа ли му харесвам, или новата прическа?

„32 причини да не обичаш Пловдив“

24. ЛИПСВАЩОТО РАЗБИРАНЕ ЗА МЕСТНАТА КУХНЯ / Нула32

За да изживеете пълноценно един град, неминуемо трябва да се докоснете до неговия вкус. Само при мисълта за италианските кокетни улици, в съзнанието ви интуитивно се появяват и мисли за храна. Вече усещате тънкото тесто пица, гарнирано по традиция с доматен сос, пармезан и изкушения по избор на клиента. Дояждат ви се паста, ризото и какви ли не още типични специалитети. Пътувате до Франция и първата ви работа е да потърсите топящи се кроасани с масло или шоколад, еклери или майсторски приготвена торта, а по-късно се насочвате към солени удоволствия като киш, рататуй или лучена супа. А ако сте отпътували към горещата Португалия, няма как престоят ви да не е придружен поне от няколко великолепни пащели де ната. За характерната кулинария на даден регион можем да говорим много, защото тя е една от най-важните стъпки, когато искаме да се потопим в духа на мястото, на което сме. Това обаче е свързано с предлагането и разбирането на тази кухня, с нейното осъвременяване, така че да

отговаря на новите вкусове, които сме придобили, но и да носи традицията в себе си. Пловдив от векове съвместява вкусовете на родопската и тракийската кухня с тази на арменци, турци, гърци, евреи, италианци и много други. През годините Пловдив е бил известен с редица деликатеси като бумбара, за който хора от цялата страна, а и от чужбина, са пристигали в града да потърсят и опитат. Свързваме пловдивския вкус още с дреболиите, шкембе чорбата, пресните жабешки бутчета. По главната улица се е предлагал асортимент от десерти, обичайно представени от турска, гръцка и арменска кухня, от които нямало как да не поискате да опитате. В наши дни е трудно да говорим за изживяването на пловдивския вкус, поради това, че липсва достатъчно търсене и достъпно предлагане. Все още спорадично бихте могли да откриете част от този изгубен вкус, но той за съжаление остава непознат за по-голямата част от младите жители, а и за пристигащите в града. Под тепетата липсва разбирането и за съжаление, се неглижира колко важна всъщност е тази култура на хранене за нашия град.

Нула32 стил и култура

25. СТУДЕНИЯТ-ТОПЪЛ ПЛОВДИВ

Петя Боекова, председател на Младежки съвет – Пловдив

Пловдив е град на историята, съхранил в себе си множество вярвания, цели, пътища и възможности, които са забележими, дори и с обикновено око, но хората днес запълват очните си ябълки със стъклени имитации. Когато успееш да се отърсиш от представата за живот измежду всичко съвременно и поробено от настоящето, можеш да се пренесеш векове назад, да почувстваш плата на тогата върху себе си и изящно наредените мозайки под краката си. Възможно е. Това е проблемът в Пловдив. На пръв поглед има безброй възможности, но градът навярно се е разсърдил. Осквернен е от всички студени хора, които забравят вълшебството, което може да ги обгражда. Пловдив е обиден и забравен, заради това е оставил чара 54

си да бъде покрит от модерните жилищни фасади, да бъде покорен от ежедневно бродещи актьори в най-обикновени роли. Умопомрачително е колко нормално се вписва всяка една древна архитектура или експозиция със своята прелест в нашия мразовит, а топъл Пловдив. Мразя го, защото изисквам от него да поставя всяко съкровище на пиедестал, а той просто ги приема и поглъща. Моят Пловдив, Нашият Пловдив – ограбеният карнавал на историята.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

26. ПЛОВДИВСКОТО ЗАЕДНО Е ИСТОРИЯ Визитната картичка на града бавно, но сигурно се изпразва от съдържание със скоростта на стопяващите се етнически общности – в миналото причина за неговото културно и икономическо развитие. Гръцкото и турското присъствие в Пловдив днес се изчерпват с транзитно преминаващи туристи по казината и студенти. Самоопределящите се като арменци намаляват с всяко следващо преброяване. А ако упътите някого с ориентири като католишката или еврейската махала, вероятно единствено ще го объркате. С изключение на ромската общност, която макар и многобройна, продължава да е капсулирана, изчезват характерния за Пловдив комшулук и махалите със смесено население. Автентична атмосфера на добросъседство и взаимно уважение, достойна за пример много преди баснословни суми да започнат да бъдат изливани в името на разните политически цели.

/ Нула32

Подобно на други космополитни градове, Пловдив е мулти-култи много преди да бъде модерно и на това дължим страшно много. От следите в местната кулинария и речника на пловдивчани, през архитектурното богатство в центъра на града, до световни артисти като Милчо Левиев и Крикор Азарян, филибелии до мозъка на костите си, разширили неимоверно границите на българската култура. Зад мотото Заедно в контекста на 2019 г., по цитата от апликационната книга, днес можем да проектираме и съвременния град, в който 10 души имат 10 различни мнения по всеки въпрос. Ако вашето по темата се различава, то може би това е по-естественото, отколкото ни се струва. Важен е разговорът.

27.НЯМА МОРЕ

Нула32 стил и култура

Росица Чобанова, ученичка

28. МАЛКО TOO MUCH

В Пловдив не харесвам, че има много коли. Въздухът е мръсен. Да, красив и модерен е, има си всичко, но хората не са съвсем възпитани. Има повече кифли. Без шега. Нямам нищо против тях, но тяхното е малко too much. За хората – има един тип – да седнеш на спокойно място и изведнъж да ти се провикне „Ахо-ехо, хахо-хихи“. Грозно е, неприлично е. Ето, например – аз да минавам по средата на „Витошка“, докато се разхождам спокойно, починала съм си, вече ми е станало хубаво и изведнъж някаква чалга да бучи до мен. Това, което казах за София, съм го срещала и в Пловдив. В Пловдив има много отпадъци. Това ме дразни много. Има и доста гадни миризми, които идват най-вече от коша. Това, че се чисти на някои места, не значи, че се чисти навсякъде. Има неща, от които ми се повръща. Такава мръсотия е. Вони. Опаковки, 58

хел-ове, чипсове, не знам какви си други тъпотии, шишета пластмасови. Кошовете все едно не се използват. Има някои, които са препълнени, но според мен трябва да се сменят, не трябва да стоят за украса. Има хора, които се оплакват, че им е мръсно, а всъщност ей така си изхвърлят боклуците. Ами IQ. Или имаш, или нямаш. Но хората трябва да имат ум. Елементарно. Все едно аз да кажа „Аз не искам да си хвърлям боклуците, искам да ми е чисто“, а да си хвърлям бутилката от водата, ей така да я метна в градинката. На Главната така става. Без шега, без майтап. Асеновград ми харесва много повече от Пловдив. В Пловдив отивам, за да си купувам неща, които никога няма да са ми важни, само и само, за да си харча парите. Пловдив дори и да е модерен град – магазини, молове, не е найуау градът. Не бих казала, че е едно от най-хубавите места в България.

„32 причини да не обичаш Пловдив“

29. СПИСАНИЕ НУЛА32 В началото беше интересно да ни разказват нетолкова известни неща за града, да ни го показват такъв, какъвто го усещаме, но рядко ще го видим или назовем. Нула32 се появи съвсем накрая на една дълга градска „епоха“ и успя да я съхрани секунди, преди да изчезне под досадния шум на фестивалите, инфлуенсърската тълпа от безделници и всички останали ухилени хора, хрупащи джелато на опашката за одобрение в градския културен календар. Страниците на списанието събраха последните мигове на Капана, когато все още миришеше на носталгична урина сред паркиралите коли. Засне Малкия Париж, когато елегантните хомосапиенси, закучили се някъде по

/ Нула32

средата на еволюционния процес, още не го бяха превзели съвсем. Научи ни да гледаме „над нещата“, преди да се превърне в скучен хаштаг от скучни хора. Припомни ни поетите и художниците, за да разбираме и да се смеем на днешната всеобща посредственост. Разказа за безвремието, за сезоните, за стария камък, за да се превърнат в досадно и тъпо клише. Спомни ни за къщите, които вече ги няма и за хората, които не помнехме и така и няма да запомним. Като ни откриваше чудесата изпод пластовете време на този град, с който някак се разминахме във времето, списанието ни накара да не го харесваме, а така да не харесваме и себе си.

Нула32 стил и култура

30. ПЛОВДИВ ЗАСЛУЖАВА ИСТИНСКИ УЛИЧНИ МУЗИКАНТИ

Ангел Кочев (Angry Angel) Хубав есенен ден. Лисабон. Главната търговска улица. Тълпа туристи са наобиколили колоритна група цветно облечени симпатяги от Кабо Верде със сплетени коси и огромни усмивки, които изпълняват лежерна танцувална мелодия на плеяда екзотични инструменти и се поклащат небрежно в такт с ритъма.

се прекръства, малко дете започва да хлипа неудържимо, майка с количка си плюе в пазвата и закрива ушите на пеленачето, а Мильо не издържа, хвърля каскета, тегли една пловдивска и отива да пие мастика в кръчма „Пловдив“.

Красиво.

Ухилен, уличният музикант се покланя сардонично и подхваща скверна версия на „Назад, назад, моме Калино“.

Неангажиращо.

Жалко.

Спомен за цял живот.

Травмиращо.

Сив зимен следобед. Пловдив. Стълбите на Каменица. Някой насилва гайда. Притеснени минувачи потрепват плахо от уродливите вопли на изтерзания инструмент, сгушват се зиморничаво в яките си и отминават забързано на път за дома. Гайдата милостиво замлъква, после писва рязко отново, възрастна жена стреснато

Кошмар за цял живот. Пловдив заслужава истински улични музиканти. Спрете това безумство!

„32 причини да не обичаш Пловдив“

31.

В търсене на разнообразни гледни точки поканихме и представител на местната власт да сподели мисли за проблем на града по негов избор. Въпреки приетия ангажимент, не получихме обещаното, поради което сме принудени да оставим тази страница празна. Възможните изводи са два: или проблемите днес са немалко, или всички са решени. 61

Нула32 стил и култура

32. ДУМАТА Е ВАША Последната и най-важна причина в броя е вашата лична. Изпратете ни отговор на въпроса „Какво не харесвате в Пловдив“ в максимален обем от 300 думи на адрес team@nula32.bg, а ние ще се опитаме да дадем гласност на най-критичните и справедливи мнения в новата ни редовна рубрика за градски проблеми.

Очаквайте първото ѝ издание в декемврийския ни брой!

Нула32 стил и култура

НЕЖЕЛАНО, ЧАКАНО ПИСМО

от Иванка Могилска

Представяме ви художествената рубрика на Нула32! Автор на първия разказ в нея „Нежелано, чакано писмо“ е Иванка Могилска. Копирайтър по професия и разказвач на истории по сърце, в биографията си има две издадени стихосбирки („ДНК“ и „Иначе казано“), два романа („Места за загубване“ и „Внезапни улици“) и сборник с кратки разкази („Тая земя, оная земя“), всички от които издадени под знака на ИК „Жанет 45“. Нейни текстове са превеждани на английски, френски, унгарски, руски, фарси и бангла. Обича да пътува, да чете и да събира чужди истории.

„Пловдив в два нови романа“

Антония Асенова смени няколко квартири от страх, че той все пак може да отговори на писмото ѝ. Нарочно избираше дръпнати и неуслужливи хазяи – да е сигурна, че никому няма да хрумне да ѝ препрати омачкан и омърлян плик, пропътувал хиляди километри. Понякога си го представяше – нежелано и все пак чакано писмо, което потъва в чужда купчина реклами и известия за неплатени сметки и се озовава в кофата. А оттам, кой знае, може би в пункт за събиране на хартия или дори в завод за рециклиране. Забавно ѝ беше да си фантазира как след време някоя цветарка ще увива букет за първа среща в груба, рециклирана хартия – продукт на техните неизяснени отношения. Друг път си мислеше, че настоящият обитател на някое от старите ѝ жилища все пак ще прояви любопитство, ще отвори чуждото писмо и ще го прочете. После може би щеше да попита хазяите за предишния наемател. Те щяха да измърморят нещо по адрес на способността ѝ да чисти и подрежда и с това опитите на един непознат да узнае нещо повече за нея и може би дори да ѝ предаде писмото, щяха да приключат. Но! Беше ѝ се случвало да се запознава с хора, които са живели по друго време в квартира, в която е живяла и тя – градът не беше голям, защо да не се случи отново? Тогава Антония ще е в правото си да насочи разговора към влошеното качество на пощенските услуги, да вметне колко обича да праща и получава писма и да подпита дали някой от нейните приятели не ѝ е пратил по погрешка писмо на стария адрес. „Казах на всички, че се местя, дадох новия си адрес, но все има някой неразбрал, нали знаеш.“ Ако случайността я събереше с настоящия обитател на бивша нейна квартира, това щеше да е знак и можеше да се

възползва без угризения, че престъпва решението си – никога повече, никакво внимание за някой толкова безотговорен към сърцето и тялото ѝ. Подобни приумици щъкаха из главата ѝ, докато мъкнеше по стълбите тежка пазарска торба или докато изпразваше настоящата си пощенска кутия. С времето те я навестяваха все по-рядко. Накрая съвсем забрави за нечаканото писмо. Ходеше на работа. Излизаше с приятели. Срещна добър мъж, който видя, че тя е добра жена. Не след дълго се ожениха. Малко след сватбата, докато той сменяше табелката с имената им на вратата и пощенската кутия, я порази откритието, че сега вече писмото наистина никога няма да пристигне. Тя вече беше с друга фамилия. Онзи мъж, който изчезна така внезапно, не я знаеше. Бившите ѝ хазяи също. Сега трябваше да има много по-голям късмет, за да се навърже поредицата от случайности така, че тя да получи неговото обяснение. Ако след толкова години, той все пак решеше да ѝ го даде. Или поне да се извини. Откритието помрачи малко щастието от медения ѝ месец. От една страна се успокои „Сега вече наистина, ама наистина няма никакъв шанс пътищата ни да се пресекат отново, дори на хартия. По-добре, аз имам нов живот. Щастлив живот.“ От друга – се разочарова. Беше възможно той все пак да си спомни за нея поне веднъж за всичките тези години и в пристъп на угризение и съжаление, да ѝ напише писмо, да признае, че е сгрешил. И тя никога нямаше да разбере за това, да тържествува и да не му отговори! Или да му отговори язвително! Но по-скоро да не му отговори! От трета страна, добре че се сети почти веднага след сватбата. Защото разликата във фамилиите беше, все пак, 65

Нула32 стил и култура

само една буква – вече не беше Асенова, а Арсенова. Значи беше възможно писмото да я намери! Да дойде по някакъв начин на настоящия ѝ адрес и да попадне в ръцете на мъжа ѝ. Тогава вече щеше да стане страшно! Той щеше да се огорчи и да започне да ревнува, Антония нямаше да може да го убеди, че всичко това е минало – защото нали в писмото си онзи мъж ще пише, че е трябвало да остане с нея и че понякога мечтае да се намерят отново – и спокойната любов, която споделят Арсенови, щеше да напусне дома им. За да предотврати този проблем, щом се върнаха от сватбено пътешествие, тя си взе пощенска кутия под наем. Погрижи се приятелите ѝ да узнаят за нея, разпрати учтиви уведомления до всички свои бивши хазяи и се върна спокойна към семейния си живот. Дните ѝ бяха щастливи и тя може би щеше да забрави и писмото, и онзи мъж, чиито сурови черти не можеха вече да одраскат сърцето ѝ – толкова бяха размити и избледнели – ако не беше наемът на пощенската кутия. Всяка година, на една и съща дата, неизвестен пощенски служител се обаждаше по телефона и я подсещаше, че е време да поднови абонамента си. Тогава всичките ѝ терзания и страхове възкръсваха. Тя отиваше, отваряше кутията, виждаше, че е празна, но не се решаваше да се откаже от нея. На следващата година се повтаряше същото. Двамата Арсенови остаряха, побеляха, децата им си тръгнаха по пътя. После Антония се разболя и не след дълго умря. Когато пощенският служител я потърси по телефона, господин Арсенов не разбра съвсем какво искат от него. Каква пощенска кутия? Та те си имаха! Двамата! С табелка с имената им на нея! Все пак се престраши да бръкне в нощното ѝ шкафче. Намери ключа и отиде в пощата. Дълго време се мота във фоайето, между всичките кутии. Не се решаваше да отвори 66

тази, която жена му беше държала в тайна от него през целия им съвместен живот. Малко преди пощенският клон да затвори, той пристъпи към нея и я отключи. Вътре лежеше омачкан и омърлян плик с непознато мъжко име на него. Господин Арсенов го взе, огледа го от всички страни – да го отвори ли? Нали не беше предназначено за него. От друга страна – Антония не можеше вече да го прочете. От трета – наистина никога нямаше да разбере, ако той отвори плика и узнае тайната ѝ. Чувстваше се уморен, усещаше бодежи в лявото рамо и не знаеше дали болката в челюстта и врата е предупреждение за наближаващ инфаркт, или е от стискане на зъби. Искаше да се прибере и да си легне. Разгледа плика внимателно още веднъж. Почеркът на непознатия беше много нечетлив и не беше сигурно, наистина не беше, дали е написал шестица, или нула. Вероятно ставаше въпрос за грешка. Да! Точно така! Грешка беше! Колкото повече се взираше в номера на пощенската кутия, изписан на плика, толкова по-ясно го виждаше. Затова просто пъхна писмото в правилната кутия, побърза да закрие абонамента на жена си и се прибра у дома. След седмица, като отиде на гроба ѝ, занесе букет от свежи цветя, завити в рециклирана хартия.

*** Краен срок за изпращане на кратки разкази за декемврийския ни брой: 15 ноември. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен. Очакваме текстовете Ви, придружени от ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg