Provo #12 by PROVO BG

/ Списание с послание

ЕмигрантиТе

#12 Година 4 (2015)

Брой 12, Година 4 (2015)

/ Списание с послание Брой 12, Година 4 (2015) www.provo.bg Редакция Стилян Манолов – директор Владислав Христов – редактор Автори на броя Белослава димитрова Виктор Дяков Владислав Христов Кристина Димитрова Махмуд ал-Рамауи Росен Кукушев Умберто Еко

Гости на броя Вяра Иванова Димитър Бодуров Златко Ангелов Иван Василчин Коста Костов Миролюба Бенатова Нико Диму (в превод на Росен Кукушев) Сергей Довлатов (в превод на Албена Стаменова) Фатих Акин (в превод на Василена Георгиева)

Фотографи на броя Бояна Петрова Интернет Личен архив Национален Етнографски Музей ARD Bash Christo Stankulov Daily Telegraph Julia Reznikova kroraina.com Leonardo Cendamo peopleofsofia.com sanhe sanat kultur haberleri Spiegel 3inSpirit Photography

Тема на броя ЕмигрантиТе Тема на следващия брой Войната Тема на по-следващия брой Отговорен редактор за брой 11 Владислав Христов

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЯ: провъзгласи

ЕДИН СИРИЕЦ НА ГРАНИЦАТА НА РАЯ Кристина Димитрова

/6 промисли

ЗЛАТКО АНГЕЛОВ: БЪЛГАРИЯ ИЗГЛЕЖДА НЕЯСНА САМО НА БЪЛГАРИТЕ Интервю на Стилян Манолов със Златко Ангелов

/12 провидение

ЗА БЕЖАНЦИТЕ – МЕЖДУ ПОПУЛИЗЪМ И ПРИЗНАНИЕ Росен Кукушев

/24 пространство

ГРАДЪТ, В КОЙТО СЕ ВЛЮБИХ Махмуд ал-Рамауи Превод: Хайри Хамдан

просъществуване ЗЛАТНОТО ЗВЪНЧЕ Владислав Христов

/52

ИВАН ВАСИЛЧИН: НЯМА ПЪТ КЪМ ЩАСТИЕТО, ЩАСТИЕТО Е В ПЪТЯ Интервю на Владислав Христов с Иван Василчин

/56 про100

МИГРАЦИЯ, ТОЛЕРАНТНОСТ И НЕТЪРПИМОСТ Умберто Еко

/64 произход

СЕРГЕЙ ДОВЛАТОВ: ПИСАТЕЛЯТ-ЕМИГРАНТ ИМА ДВОЙНА АУДИТОРИЯ Превод: Албена Стаменова Източник: sergeidovlatov.com

/68

СОФИЯ – ЩАТА НЮ МЕКСИКО Владислав Христов

/34

/72

пропътуване

прозрение

И КОРАБЪТ ПЪТУВА КЪМ БРАЗИЛИЯ Белослава Димитрова

/44

ИЗ РОМАНА „БОИНГ-747“ Виктор Дяков

/46

НИКО ДИМУ: ЗА НЕЩАСТИЕТО ДА БЪДЕШ ГРЪК Интервю на Зилке Ветах с Нико Диму Превод: Росен Кукушев

/80

пропозиция

профили

/86

/112

ФАТИХ АКИН: ТУРЦИЯ СЕ ПРОМЕНЯ , И АЗ СЪМ ЧАСТ ОТ ТАЗИ ПРОМЯНА Източник: opendemocracy.net Превод: Василена Георгиева

протон

КОСТА КОСТОВ: КЪДЕТО ТИ Е ГАРДЕРОБА С ДРЕХИТЕ, ТАМ ТИ Е РОДИНАТА Интервю на Владислав Христов с Коста Костов

/92

ДИМИТЪР БОДУРОВ: ПРОМЯНАТА ЩЕ ДОЙДЕ ОТ ХОРАТА Интервю на Добо Мързов с Димитър Бодуров

/98

ВЯРА ИВАНОВА: НЯМАМ УСЕЩАНЕ, ЧЕ СЪМ ЕМИГРАНТ В БЪЛГАРИЯ Интервю на Владислав Христов с Вяра Иванова

/102

МИРОЛЮБА БЕНАТОВА: ЖИВЕЕМ В ДЪРЖАВАТА НА БУТАФОРИЯТА Интервю на Стилян Манолов с Миролюба Бенатова

възгласи

ЕДИН СИРИЕЦ НА ГРАНИЦАТА НА РАЯ Кристина Димитрова Миграция, емиграция, реемиграция, бежанство, репатрация, депортация. Това са думи за преселване, напускане, пристигане, завръщане. Зависят от границите на тази и онази държава, от политическата, военната, икономическата ситуация. От тези думи зависят човешки животи. Сблъсъкът на културите, липсата на толеранс към

Брой 12, Година 4 (2015) различното, недоверието превъръщат онези, тръгнали да дирят сигурност в бежанци до доказване на противното. Бежанец и емигрант стават синоними в речника на медиите, в плановете на правителствата и в човешките възприятия. На фона на бежанската криза, за която говори цяла Европа, Унгария издига стена по границата си, а Германия провежда тренинги на място под мотото „Останете в родината си”. Ще ви запозная с Муханад – един сириец, емигрант за България, имигрант за Германия, но не и бежанец от Сирия. Муханад е роден близо до Дамаск през 1982 година. Завършил е история и е магистър по операторско майсторство. Отличен е с грамота за принос към развитието на българската видеожурналистика на Медия прес фото за филма „Границата на Рая”. Той е заснет по време на военно нападение от страна на силите на Башар Асад над един пазар. Муханад е живял в България 8 години, след което се премества в Германия. От 8 години не е виждал майка си, баща си и братята си. Страхува се за тяхната сигурност дори в момента, заради това интервю, защото роднините му са все още в окупираните от режима територии на Сирия. България променя плановете на Муханад за бъдещето няколко пъти, но я помни с добро. Най-трудно му е да произнесе името на любимия си български поет Христо Ботев, защото буквите „Б” и „П” за арабите са кошмар – разбирам за кой автор ми говори, когато цитира: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. - Муханад, защо избра да дойдеш в България? - В Сирия нямах никакви шансове за развитие. Завършил съм история в университета в Дамаск. По това време в моята страна нямаше война, но корупцията се ширеше отвъд границите на нормалното. За да следвам магистратура, трябваше да приготвя много пари. Винаги съм се интересувал от история и затова виждах, че Сирия е на прага на цивилна война. Нямах избор и исках да се развивам. Проучих историята на България и видях много общи неща – и двете страни са били под турско робство, и двете страни са

възгласи били под влияние на бившия Съветски съюз. Но България изглеждаше много напреднала. Тъкмо беше станала член на Европейския съюз. Исках да разбера как го е постигнала и да се запозная с модерната й история и реших да дойда. - Помниш ли деня, в който замина за България? - Беше през април, 2007 година. Трябваше да избирам – викаха ме в казармата и трябваше да действам бързо. В деня, в който отидох на границата, разбрах, че са ме търсили за казармата у дома. Не исках да служа, защото щях да загубя 2 години и половина. Казармите в Сирия са страшни – те са като гроб. Можеш да умреш по време на тренировки, хвърлен в пустинята или изоставен някъде в морето. Плащат ти по долар на ден, а същевременно офицерите те рекетират, ако искаш да видиш роднините си или ти е нужна болнична помощ. В Сирия се ширеше корупция. Да премина границата ми струваше 2000 долара рушвет. - Имаше ли трудности при пътуването към България? - Един от хубавите ми спомени е точно от този момент. Призовката за казармата бе дошла в същия ден. Попаднах на добър офицер на границата, който знаеше това, но си затвори очите за мен. Опасността грозеше и мен, и него, но той избра да ме пусне. - Страхуваше ли се, че оставяш семейството си в тази несигурна ситуация в Сирия? - В този момент се страхувах само за себе си, защото ако ме хванат на границата, трябваше да ида 5 години в затвор и още 2,5 години в казармата след това. А като изляза щях да взимам минимална заплата като учител по история – 200 долара преди войната, стигат само за храна и вода. А сега дори по-малко – по 40$ на месец след като падна сирийската лира. Докато учех в Дамаск, работех и се справях. Имах апартамент, който вече нямам, защото е конфискуван от режима. - Оставил си зад гърба си майка си, родината

www.provo.bg си, живота си, защото си видял перспектива в България. Така ли продължи да мислиш, когато пристигна тук? - След като се отърсих от първоначалния шок, осъзнах, че в тази страна не може да се учи и работи едновременно. Член е на ЕС, но заплатите не са европейски. Парите, които получаваш след къртовски труд на месец едва стигат за преживяване. А междувременно тук ми взимаха такса 3500 евро на година. Аз нямах парите, взех на заем от брат ми, но това, което имах не ми стигаше да уча история. Промених плана си и се записах да уча операторско майсторство, тъй като имах слабост и към това, а баща ми беше фотограф в Сирия. Учих две години, през това време протестите в Сирия бяха започнали. Планирах като завърша да замина да работя в Дубай или да се върна в Сирия. - Тоест, бързо се разочарова? - България ми се беше видяла много понапреднала от Сирия. Но останах разочарован най-вече от сметките за парно. 40% от заплатата ми, която едва ми стигаше за храна, отиваше за сметките. Нямах право да работя на пълен работен ден, тъй като бях чужденец. Така че заплатата ми беше крайно недостатъчна. След две години завърших и трябваше да избирам – да остана и да продължа да уча в България или да се върна в Сирия. Войната там започваше. Записах се магистратура в друг университет и да – отчитам като плюс стажа и дипломата си. Но след като завърших, България отново обърна плановете ми с краката нагоре. След като завърших нямах право да остана в България. Трябваше ми друг изход. Войната беше в разгара си. Аз бездействах в страна, която не ме иска. Бях активен за каузата на Сирия във Фейсбук и интернет, но не се чувствах удовлетворен от това, което правех за родината си, за Сирия, за мястото, където бях оставил майка си. Майка ми, която не съм виждал вече 7 години. - Избягал си от Сирия заради развитието, а не заради войната, така ли?

възгласи - Разбира се. В България се чувствах някак изолиран от родината си, чувствах се бездействащ. Връщах се в Сирия 8 пъти по време на войната. Ходих в лагерите по границата. Събирах пари, лекарства и дрехи и носех на братята ми там. Исках да видя в какво състояние е родината ми и бях ужасен. В лагерите имаше деца, умиращи от глад, студ и от страх. Никое дете не беше психически стабилно там. Правех каквото мога по силите си. Нито веднъж не видях семейството си, защото имах достъп само до местата, които бяха отвоювани от Асад. - Тогава ли засне филма „Границата на Рая”? - Да. Бях заминал, за да снимам бежанци. Такъв беше планът ми. Но се случи така, че снимах истинска, ужасяваща атака насред пазара. Разбирате ли, в първите 8 месеца от протестите никой от нас не носеще оръжие на шествията. Но когато видиш как изведнъж някой от близките ти се строполи убит без причина до теб, в кръв, нещо се пречупва в теб. - Това ли се случи с теб, когато войниците нападнаха пазара? - Дори сега при спомена изпитвам една вътрешна агресия, яд, гняв. Виждах как обстрелват невинни хора, които просто пазаруваха. Видях как убиват над 15 души – 4 деца и възрастни хора, мирни граждани, невинни, невъоръжение. Тогава разбрах защо протестиращите хванаха оръжието – ако се беше случило с мой близък, щях да си намеря пистолет за 5 минути. Така постепенно всеки в Сирия се снабди с оръжие. А у сирийците оставаше усещането , че никой по света не застава редом до сирийския народ. - Звучи по-скоро като ад на земята, защото тогава филма се казва „Границата на Рая”? - Филмът е заснет на границата. Хората там знаят, че когато дойдат войниците от режима, ще нападнат и ще убиват. Ние вярваме, ако срещенем смъртта си в подобна атака ще отидем в Рая.

Брой 12, Година 4 (2015) - В България усещал ли си се изоставен? Чувствал ли си се дискриминиран, отхвърлен? - Не. В България имах много приятели и колеги. В един от случаите, когато трябваше за пореден път да променя плана си заради бюрокрацията и законите в България, приятелите ми ми предложиха да организират протест за мен, казаха, че няма да позволят на българските власти да ме изхвърлят. Тогава разбрах,че България е шок и за самите българи. Самите те емигрират. Тогава допуснах за първи път, че може би направих грешка, че избрах България. Беше добре до известна степен за моята професия, но в бъдеще не е добре да останеш в България , нито за мен, нито за други сирийци. България не е точно дом за мен, но приятелите си чувствах като близки. Бих се върнал дори в България, на почивка, но не да живея. - Защо би се върнал тук? - Защото обичам природата на България. Смятам, че за фотография и снимки България има какво да покаже като места. Но пък Германия е по-добре за живеене, тук се чувствам по-добре. Дават ти възможност да учиш или да работиш, оценяват човека и неговите качества. Срещам тук много българи, емигранти, и те са добре тук. Казват ми да не се връщам в България и че и те няма да се върнат, да продължавам напред. - Какво не оценяват според теб българите? - Мирът. Те не оценяват спокойствието, но според мен никоя страна не осъзнава какво има докато не дойде войната. Тя е страшна. За мен войната в Сирия е исторически момент от живота ми. Не мисля, че някой нормален човек трябва да преживява това. В България до ден днешен си спомням циганите, които крадяха от чантите на хората посред бял ден, пред очите ми. И един приятел от Сирия ме попита тогава: „Това ли е Европа, заради която избягахме от нашата страна?” - Имаш ли някакъв съкровен спомен за България?

възгласи

www.provo.bg

- Да, определено има един момент, който ме разтърсва и в момента. Когато тръгнах да снимам филма за Сирия трябваше да си намеря маска, която да ме пази от химическите оръжия. Обиколих София, но никъде нямаше. Отидох в един магазин за противопожарно оборудване. Продавачите бяха семейство, мъж и жена. Имаха само една маска, бях готов да палтя над 500 долара за нея. Те не взеха нито стотинка. Казаха ми: „Нищо не дължиш, тръгвай, и ние имаме деца.” Подарих тази маска, други дрехи и старата ми камера на приятелите ми в лагерите в Сирия. Там имаше над 100 хиляди души, напуснали домовете си. Имали са апартаменти, коли, работа. А изведнъж се озовават в палатка с други многодеетни семейства. В Сирия всеки има по 4-5 деца. В палатките оцеляваха без ток, вода, храна, лекарства, интернет. Налагаше се децата да спят едно върху друго, някои се задушаваха в съня си. Ужасни случаи. Там няма как да се спасиш, когато дойдат от режима. Ако някой стреля веднъж от жилищен блок веднага идва самолет и взривява сградата.

следвах, участвах в равитието на България, (защото аз получих грамота за развитието на видеожурналистиката в България) видях, че България не ме иска. В други страни за 5-6 години можеш да получиш постоянно пребиваване или гражданство поне, а аз след 8 години нямах и временно пребиваване в страната. В бюрото за документи за чуждестранни граждани една жена се държа доста странно с мен: „Колко години смяташ да учиш още тук? Да не смяташ да ставаш гражданин на Европейския съюз?” и аз видях, че няма какво да правя тук. Дори да остана законно в България, аз ще трябва да плащам за всичко като чужденец, особено ако искам да уча. Щях да се завъртя в омагьосания кръг на България, от който няма да мога да изляза – работа, парно, други сметки… Имах чувството, че България не ме иска, но аз съм чужд. По-лошото е, че и самите българи имат това чуство. Сега България върви напред, но много, много бавно. Не знам колко хора ще останат, докато България стигне нивото на останалите страни в Европейския съюз.

- А какво помниш от детството си в Сирия?

- А твоите сънародници, сирийците, които сега са в България искат ли да останат там?

- Когато бях малък се организираше държавно парти, всичко е безплатно. Там имаше 100 хиляди души и двама полицаи, които да наглеждат хората. Всички бягахме като мравки от двамата полицаи. Ние бяхме 100 хиляди души, а се страхувахме от двама. - Майка ти още е там? - Да, там, където е семейството ми все още не мога да ида. Стигах само до местата, които вече са под контрол на опозицията. Мечтая си да мога да взема майка ми тук, в Германия. - Вече си отписал България? - Нямах право да остана в България, защото няма закон, по който да остана. И трябваше да намеря начин , друг изход. Защото след като научих езика в България,

- В България са влезли много сирийски бежанци, но много малко ще останат там. Никой не влиза с намерение да остане там. Аз имах намерение, останах малко и пак емигрирах. Тези, които влизат в България, повече от 50 хиляди души, щом си получат документите, направо си тръгват. Не чакат нито минута в България. Сирийците тук в Германия, правят бизнес, лекари са, инженери са – готови кадри. България не инвестира в своите младежи, а камо ли в сирийците. Това е проблемът за вашата страна. Голяма част от бежанците са интелигентни хора, с професия. Тук могат в Германия да учат и работят, да се хранят, да живеят – езикът е единственият проблем за емигрантите. Но в България не – а ако страната ви инвестира в сирийците, които са влезли, това би било по-добре за нея, отколкото за нас.

мисли

ЗЛАТКО АНГЕЛОВ:

БЪЛГАРИЯ ИЗГЛЕЖДА НЕЯСНА САМО НА БЪЛГАРИТЕ Интервю на Стилян Манолов със Златко Ангелов Златко Ангелов е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика

Брой 12, Година 4 (2015)

и литературна критика може да прочетете в дигиталния му сборник „Неизбежна проза“ (http://www.librev.com/index.php/2014-05-3119-34-02/library-2/2558-2014-11-17-13-08-35), както и на личния му блог www.antipropaganda. net. През август 1992 се премества със семейството си в Канада, а от 1999 до май 2013 живее в САЩ. От две години е в Англия със съпругата си. Поканихме го да коментира теми, които мислим, че живо интересуват читателите на “PROVO”. Г-н Ангелов се съгласи, но държи да даде едно предварително обяснение. Когато се обсъждат национални проблеми, когато се сравняват държави и етнически групи, е неизбежно термините за принадлежност като българи, американци, европейци, гърци и т.н. да бъдат квалифицирани. Съзнавайки, че от една страна обобщенията трябва да се правят с уговорки, а от друга – има хора, които са подозрителни дори към най-внимателно и прецизно употребените квалификации (особено когато са отрицателни), той държи да подчертае, че в социологията за истина

мисли се приемат онези факти и твърдения, които имат статистическа значимост или са придобили историческа валидност. Когато ги употребява, той не изразява лично отношение или оценка, а се съобразява със статистиката и историята. Живели сте най-много време в България и в САЩ. След случилото се през последните десетилетия, нямате ли чувството, че България всъщност е страната на „неограничените“ възможности? САЩ и България са две несравними величини. Познавам и двете култури, но съзнавам непълнотите в това познание: в България не съм живял вече 23 години, но 23 години пък са малко време, за да съм сигурен, че Америка ми е напълно ясна както на родения американец. Това трябва да се има предвид от всеки, който продължи да чете нататък. Опитът за ирония във въпроса ви ме затруднява. Сериозно погледнато, възможностите на България “да се оправи” са неимоверно ограничени поради тесния манталитет на българите, които продължават да живеят в нея. Що се отнася до корупцията и изземането на държавната власт от мафиоти и мафиозо-подобни групировки, до този момент наистина техните възможности да заобиколят всякаква законност – ако изобщо някакъв минимален стандарт на законност съществува в тази държава – и да трупат пари и власт за сметка на неориентирания и политически некомпетентен български гражданин изглеждат неограничени. В смисъл на неограничавани! Ала какво означава “да се оправи”? Това понятие съдържа много нива и аспекти, но аз ще се опитам да опиша един от тях. В страните, в които съм живял – Канада, Америка, Испания и Англия – те обзема усещането, че има институции, ред, хора, които те пазят и опазват реда, също и традиции в комуникациите между гражданите и институциите, които са строго регламентирани, както документално, така и на персонално ниво. Нещата са сериозни. Налице е отговорност на всички

www.provo.bg нива. Онзи, който ти налага глоба, да речем за превишена скорост, не те познава, нито ти го познаваш. Той представлява институцията – с униформата, обноските си, категоричното знание на закона, който си нарушил, и съответните санкции, и непреклонността, с която действа. Няма ни най-малък намек за компромис, сделка, подкуп и т. н. Сериозността и отговорността се отразяват в езика, който е придобил класови, институционални, образователни и комуникационни характеристики. Всяка общност си има свое управление, избрано от хората на общността – и това управление се отчита периодично за това как управлява бюджета на общността, как охранява публичната и частната собственост и т.н. В отношенията между граждани и институции има дистанция. Тази дистанция е залегнала от столетия в манталитета на хората като уважение към закона и институциите, които не се отъждествяват с конкретни личности, а – с функцията си. Институциите в този смисъл са безлични. Но достъпът до тях е демократичен. И най-важното в този процес е, че те се отчитат пред населението. Погледнете българската действителност през тази призма. Няма нито една институция, която хората уважават и на която се доверяват. Нито такава, която да се отчита пред гражданите. И то е, защото институциите се отъждествяват с личности, а личностите или се оказват некомпетентни, или са корумпирани, или са просто достъпни за роднини и приятели – всеки у нас би могъл да се похвали, че сяда на маса с някое “отговорно” лице или познава леля му, и това в манталитета на българина е канал за лично влияние върху институцията. Също така личностите, които представляват институциите, често се сменят. Те не се държат като представители на институцията, а като нейни временни владетели – сякаш разполагат с нейните правомощия и могат да правят каквото им е изгодно. Те нямат мотивацията да изградят институцията като нещо стабилно, защото съзнават, че са там за малко и трябва да бързат да извлекат колкото може повече

мисли облаги за себе си. Те често лъжат по найбезцеремонен начин. Посочете ми поне един бизнес в България, който е наследствен. Посочете ми поне един съдия, който е уважаван заради своята неподкупност и владеене на правото и има свои ученици-последователи. Посочете ми министерски бюрократи, които са там през целия си живот и с професионализма си помагат на политически назначените министри да провеждат една последователна политика. Има ли в България кохерентна система от защитени от полицията и неподкупни данъчни инспектори? Кой в България уважава полицаите и кои полицаи с поведението си предизвикват уважение? Да не говорим, че нито един член на често сменяния парламент не се е утвърдил като политик, комуто може да се вярва, че е последователен и честен и че служи на интересите на гражданите. Лекари, които вземат пари за услугите си? – немислимо в една правова държава от Запада. С една дума, в България няма нито човек, нито институция, които да внушават, че законът е силен и непреодолим и че институциите функционират за благоденствието на гражданите. И хората са се нагодили към този “модел”. За тях законът съществува, за да бъде заобикалян. И в този смисъл, да, възможностите за анархия и безнаказаност са неограничени. Светът става все по-цветен, а благодарение на новите технологии се превръща в едно глобално село. Едновременно с това, различията изглеждат сякаш все по-непреодолими, все повече хора живеят „разделени заедно“, какво ни пречи да се синхронизираме? Това, че свободно обменяме информация в глобалната виртуална мрежа, само ни заблуждава, че живеем в глобално село. Това, че хакери от Китай могат да откраднат данни за милиони хора в САЩ, не значи, че Китай и САЩ са се “сближили”. Тъкмо обратното. Интернет ни помага да видим различията си, защото сме постоянно информирани за онези, с които не делим едно и също физическо пространство. Преди ерата на

Брой 12, Година 4 (2015) глобалните комуникации, знаехме много за себе си и твърде малко за другите, поради което другите не ни интересуваха. Живеехме в своя локален свят и информацията идваше на глътки – вечер с телевизията или сутрин с вестниците. Сега сме облъчени с информация непрекъснато и узнаваме за някое събитие почти минути след като се е случило. Найчесто тази информация е катастрофична: за насилия, измами, катастрофи, войни, отвличания. А всъщност милионите хора си живеят мирно и се радват на живота. Но ние не си даваме сметка, че информацията, която ни залива, е непропорционално деформирана към злото и нещастията. Струва ми се, че това състояние на нещата предизвиква у нас спонтанна психологическа реакция на себезатваряне: да не би злото да се случи и на нас. От друга страна, преди сме подозирали, че другите са различни. Днес го виждаме всекидневно и инстиктът ни за самосъхранение ни кара да се фокусираме върху собствената си значимост, върху своя идентитет, който привидно е застрашен от достъпността на информацията за чуждите. Има и трети момент, аз го наричам класов. Преди съществувахме в контекста на класата си – било по образование, било по доходи, било по произход и култура. Интернетът е неутрален към информацията и сме бомбардирани от нелепа информация, идваща от и за хора от всякакъв социален слой. Това ни обърква и допълнително ни кара да търсим по какво се отличаваме от онова, което в глобалната мрежа не ни харесва. Надявам се, че не очаквате да ви говоря тук за възраждането на национализмите, което е една огромна тема. Но в някакъв смисъл то е пак реакция срещу обединеността и солидарността, към която напредналите хора и държави се стремят, за да повишат качеството на живот на своите жители. Голямото противоречие в човешкото състояние е между естественото неравенство на хората по способности и стремежа им към непостижимото социално равенство.

мисли Културата ли е определяща за различията или различията определят културата? Естествено, първото. Културата е локалното, което е едновременно причина за гордост и себеуважение и основен фактор за отграничаване от другите култури. Глобалните комуникации позволяват обаче културите да се опознаят по-добре, да няма доминиращи, които изучават другите с методите на антропологията, и изостанали, които са обект на изучаване. Равенството на културите пред историята е, според мен, едно от големите постижения на технологическия напредък. Да поговорим още малко за култура в контекста на това, че България (заедно с Италия и Гърция) е в тройката на Европа по културно-историческо наследство, а за Америка се говори като за „безкултурна“. Кое предопределя чертите в характера на двете нации? За да бъда разбран правилно при предишния си отговор и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н., които характеризират облика на една общност – континент, държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и качество на познанията ни за света, което в английския език се обозначава като “висока култура” – за да се различи от ниската култура на хората без образование, които не са чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски, начини на ползване на придобивките на цивилизацията и т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като отнасящ се до културата-идентитет на определена общност и отговорих в този смисъл. Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое определя чертите в характера на двете нации” отново връща нещата към културата-идентитет. Културна нация няма. Във всяка нация има

www.provo.bg културни индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът културно-историческо наследство ми напомня за дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от реално съдържание. Наследството е историческо, точка. Явно имате предвид археологическите находки, които свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока култура на населението, което днес ги намира, още повече че това население в този исторически момент няма никакъв принос за миналите култури. Същността на проблема е в това, че има нации, при които е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и чиято днешна култура-идентитет е абсорбирала всичко от миналото. Има континюитет и поради това такива нации изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които историческото развитие е продължило кратко (САЩ, около 240 години) и е нямало време за висококултурни натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава с динозаврите, но не и със стари човешки култури. С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на българската и американската нации, не може да се търси във високата култура. Но аналогията е интересна и показателна: България лежи върху дебел слой минали култури, но е една изостанала икономически и социално общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада нация, но води света. В смисъла на висока култура и двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е, както казах в началото, насилствено занимание – е, че в Америка елитите са организирали обществото чрез Конституцията и разделението на властите. Там елитите ръководят държавата, чието население в културно отношение съвсем не е пример за подражание. Америка има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен, маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното: елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се самозадоволяват с обяснения и преживяване

мисли на вината си, докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила лостовете на управлението. Затова и това управление е така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува да начертае план за бъдещето. Повечето американци нямат висока култура, но културният им идентитет включва подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за принадлежност към една велика държава. Повечето българи също нямат висока култура, но културният им идентитет се определя от социалния хаос, презрение към закона и липса на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на никого и нищо друго. На едно място в книгата си „Другата Америка“, казвате, че Америка е необобщима, а България? Заглавието на книгата е “Моята Америка”, но се възпрях да го поправя, за да мога да кажа, че вероятно грешката не е случайна, “грешка по Фройд”, както обичат да казват. Очевидно за вас описаната от мен Америка е друга Америка, различна от тази, която фигурира в съзнанието на повечето българи. Това възприемам за комплимент, защото една от целите ми беше да разсея някои митове, които се носят из българското публично пространство относно Америка. А моят отговор на въпроса ви е, че България е обобщима. Тя изглежда неясна само на българите, но не защото не могат, а защото не искат да се видят в обобщението. Предпочитат да живеят с илюзиите за себе си. Възможен ли е баланс, според Вас, между материалното и духовното, и каква е ролята на дарителството в САЩ? Не само е възможен, но е пожелателен. Но никой човек не мисли за този баланс като цел. Преди всичко трябва да си осигурен материално, за да започнеш да мислиш за духовното. Защо поставяте този въпрос не ми е много ясно. Ако

Брой 12, Година 4 (2015) сте се надявали да осъдя забогателите, ще ви разочаровам. Богатството не е тъждествено на бездуховност. Обикновено дисбаланса се дефинира като хора, които се стремят само към материалното или само към духовното за сметка на другото. Аз в никакъв случай нямам предпочитания към онези, които са “само” духовни. Тези хора се самопоставят над другите и започват да ги поучават. В материалните натрупвания няма нищо осъдително. Те са израз на стремежа на всеки човек животът му да има високо качество. Но в своето лицемерие църквата, която във всички страни и всички деноминации е една мръснобогата институция, е внушила на хората, че бедността е благодетел, когато те са отдадени на религиозната догма, определяна като духовност. Подобно беше и лицемерието на комунистическите партии, които налагаха догмата за равенство – но равенство в мизерията, не в материалното благополучие – на всички, които вярват в идеологията. За това нека оставим постигането на този баланс на всеки според способностите и разбиранията. Илюзия е да се надяваме, че може да бъде постигнат от всички. Бедността е неизкоренима. Задачата на социалната държава е да я направи по-поносима чрез субсидии и помощи. В Америка, която не е социална държава, за това се разчита на дарителството. Дарителството е проява на милосърдие, едно човешко чувство монополизирано от религията. Дарителството в Америка е стимулирано и с данъчни облекчения. На най-непосредственото ниво, става дума за подпомагане на бедните от общността, осъществявано в църквата, която е като огнището, около което хората се събират да се стоплят. Лично съм се убедил, че тук хората проявяват искрена любов към ближния. Даряването за образование – на университетите и колежите – е израз на вкорененото убеждение у американците, че трябва да възпроизвеждат високо образовани елити и развиват своята наука и това, разбира се, няма нищо общо с религиозността. Напротив, то е рационално

мисли и целево и практически се прави от всички хора, които се дипломират, особено в престижните частни университети; последните поради това притежават огромни фондации с бюджети сравними с този на малка държава като България. Важно е да се разбере, че индвидуализмът като водеща жизнена философия на американците не им позволява да делегират тази функция на правителството си. Те не приемат идеята за социална държава, където, както е в Европа, Канада и Австралия, образованието и здравеопазването се финансират от държавния бюджет и е достъпно за всички. В този смисъл Америка не дава равен старт на вички свои граждани, нито се грижи всеки да има достъп до най-доброто здравеопазване. В какво избира да вярва американецът и защо е толкова разколебана вярата на българина? Американецът вярва на себе си. И голяма част от американците вярват в Христос. Понеже са успели да се освободят от колонизатора си и да създадат своя демократична държава – преди 240 години най-прогресивната форма на управление в света – американците са повярвали завинаги, че могат, че са по-добри от останалите. Че са голяма нация, сиреч – голяма сила. Сила както икономическа и военна, така и за опазване и разпространяване на доброто. А какво е добро? Демокрацията и американските ценности, между които индивидуализмът е водещата. Но не като българския индивидуализъм, да се свиеш в черупката си и да чакаш нещо само и само да оцелееш без оглед дали допринасяш за развитието на общността, а като вяра в индивида като част от нацията. Всеки индивид има неограничени възможности да развива себе си и с това да прави нацията още по-силна и по-велика. Всеки индивид има конституционното право да преследва щастието със средствата и способностите, които избере – но в рамките на закона, т. е., като не пречи на другите, а се конкурира с тях. И понеже социалният опит е потвърждавал валидността и жизнеността на тази философия през десетилетията, американците все повече и повече вярват, че

www.provo.bg тя е принципът, поради който нацията може, успява, побеждава и доминира света. Българите нямат социален опит за собствен успех. Неуспех след неуспех, провалени социални модели, разочарование след разочарование, загуба след загуба – този постоянен и нарастващ спомен за аутсайдерство от прогреса и историята не е почва, върху която може да се роди вяра. Нито в индивида, нито в общността! Вярата на българина не е разколебана – тя никога не е съществувала. Имало е надежди, но те са били бързо попарени от липсата на колективна цел и от некомпетентно управление. Затова и историческото минало, понеже може да се доизмисли и доукраси, изглежда толкова примамливо като повод за гордост. Има обаче и още нещо, което е в природата на американците. То се нарича емпатия. Тази дума навлезе отскоро в българския речник и е най-близка по значение на съчувствие. Но в нея се съдържа много повече от съчувствие – тя е активен ангажимент към човека, който изпитва проблеми, преживява страдание, чувства се нещастен или е инвалид. Подчертавам, че става дума за активно чувство, което се превръща в действие – непосредствена помощ или дарение. И това е една съществена разлика между американците и българите. У българите няма емпатия. Типът на техния индивидуализъм изключва емпатията. От там и – засега поне – дарителството не е популярно, а за много хора непознато. Най-голямата драма на емигранта е, че напуска родината си, особено, ако няма връщане назад. Как ще коментирате събитията в Близкия изток и Африка, които принуждават милиони хора да напускат домовете си? Най-голямата драма на емигранта е, че досегашният му живот се прекъсва и той трябва да започне отначало. Това разполовява биографията му на преди и сега и завинаги обърква идентитета му. В това отношение дали си политически, икономически или културен емигрант е все едно: в твоя живот остава завинаги една цепнатина, като рана.

мисли Дори когато зарасне, раната оставя белег. Хората от Африка бягат от мизерията, хората от Близкия Изток бягат от войните и разрухата. Това е емиграция във вертикална посока: от юг на север. И това ги различава от нас, емигрантите в хоризонтална посока – от изток на запад. Другата разлика е, че тяхната емиграция е принудителна, нашата – в голяма степен е личен избор. Но за всички притегателна е западната цивилизация. А тя е резултат на християнската етика и начин на живот. Това не се пише, не се говори, самите бежанци не го дори разбират. Те просто искат да бъдат там, където им е казано, че се живее по-добре. Качеството на живот, материалното с други думи, е силата, която движи всички хора. Но да се качиш на надуваема лодка, за да прекосиш едно море, за което нямаш представа колко е голямо, трябва наистина да си стигнал предела на безсилието. И в същото време да имаш силно желание за живот. Аз не искам да коментирам големите политически и религиозни сблъсъци, които разкъсват социалната тъкан на тези общности. За мен това е Злото. То ме отвращава. Онова, което ме интересува, е какво става в душите на хората, какви са техните непосредствени мотиви, с какви надежди се хранят, на какво разчитат в една чужда цивилизация. Нали за да се нахраниш, трябва да дадеш нещо в замяна: пари, труд, тяло, морал, спомени… Когато тръгвах за Канада, аз знаех,че отивам в общество, което е построено на принципи, които познавам, и на ценности, които споделям. И въпреки това животът ми се разцепи – раната, колкото и да е зараснала, често ми напомня за себе си. А тези хора поемат към неизвестното, което се различава от смъртта само по надеждата. Те не са смели, те са безразсъдни. Но инстиктът им за самосъхранение предизвиква уважение у мен. Онова, което не предизвика уважение е, че, веднъж дошли тук, те не правят никакво усилие да се присособят към местните нрави, а настояват да пренесат своите. Това е в сърцевината на конфликтите в Европа днес, то предизвика и българската ксенофобия да се развихри, а с възхода на екстремисткия ислямизъм се превърна в проблем и на света.

Брой 12, Година 4 (2015) По-голямата част от гръцкия народ гласува с „не“ на референдума. Това начало ли е на нова европейска криза? Какви изводи може да си направи България от своите южни съседи? И как бихте коментирали събитията от гледна точка на народопсихологията? Противно на много хора, които плачат на някакъв въображаем гроб на Европа, аз смятам, че в Европа няма криза на управлението, нито криза на доверието, нито криза на ценностите. Онова, което измъчва ЕС, е икономическото неравновесие между южните и северните му членки и прекомерният приток на имигранти от нехристиянски култури. Това неравновесие започна да се проявява дори и между новоприетите страни от бившия соц лагер: Полша и прибалтийските републики са много по-напред в икономическия растеж от Румъния и България. Ако това е някаква закономерност, Гърция, като южна страна, няма как да има добра икономика. Но поради географското й положение, те е била от XIX век насам глезената кокона на Европа. Сегашната гръцка драма не е нова криза, а пукване на цирея, който дълго време беше оставен без лечение. Въпросът е дали раната ще се обработи от хирург или ще бъде оставена да зараства от само себе си. Като повечето българи, и аз смятам гърците за лицемерни и мързеливи. Може и да не съм прав. Но националният им характер е целия в Зорбас на Казандзакис – човек на живота, стига да има някой да му дава хляб и вино. Ако ги оставим да се оправят сами, с драхми и икономика в руини, има опасност раната никога да не зарасне. Икономическата логика изисква това да стане, но е възможно логиката на солидарността и – не на последно място – логиката на политическите реалности да надделеят. Едно е сигурно: ляво управление не може да излекува цирея, само ще го инфектира повече. Българите са също лицемерни, но, поне така ми се струва, не толкова мързеливи. Поне изгубиха желание да бъдат управлявани от комунисти – у нас комунистите, по типичния андрешковски начин, метаморфозираха в новобогаташи, това им се услади и вече нищо не може да ги върне към идеологията на социалното равенство. Така че опасност от

мисли някаква гръцка “зараза” по съседство няма. Но е факт, че България е южна плюс балканска държава, така че нейната икономика ще бъде винаги на опашката. Съблазънта да се цица от Европа, подобно на гърците, е много голяма. Но ние все още имаме много малък опит с живеенето на кредит и засега поне, струва ми се, преобладаващата настройка е да си връщаме заемите. Освен това, напоследък започнаха да ни забелязват като геостратегическа територия и американците няма да ни оставят да се самопогубим. Кремъл или Вашингтон? Има ли битка за България и кой ще победи в нея? Е, чак пък битка? България е член на НАТО и естествен плацдарм за войски от съюза. Това дразни Кремъл, който през миналия век смяташе нашата малка държава за своя република, макар и неофициална. За САЩ не сме представлявали никога интерес, обаче след анексията на Крим внезапно се сетиха, че съществуваме. У нас има достатъчно руснаци и руска собственост, а и традиционно проруска социалистическа партия. Това са лостове, които Кремъл използва, за да запази влияние. За победа в политиката не може да се говори – нещата са винаги в течно състояние. Пък и аз не съм политолог, за да се наемам с прогнози. Смятам, че от българското общество зависи чие влияние ще надделее. И като че ли е време България да се определи категорично на страната на НАТО, Европа и САЩ, за да престане да губи и се самосъжалява. Защото е ясно, че няма да стане никога икономическа сила, за която си струва големите държави да инвестират външнополитически капитал. Дори на най-заклетите русофили трябва да е станало ясно, че от Русия няма какво да се очаква. Това е една изкуствено поддържана с петрол и авторитарност империя в демографски упадък, с неосъществими амбиции да бъде световна сила, с която се съобразяват. Руснаците са нагли, арогантни и егоцентрични. Те никога няма да помогнат на България, а ще я правят все по-зависима и подчинена. Избирането на Барак Обама за Президент на САЩ се прие като добър знак почти от

www.provo.bg цял свят, но като че ли не успява да наложи глобални промени към по-добро? Спокойно може да ме наречете Обамафил. За мен той е възможно най-прогресивният – разбирай, близо до центъра десен – президент, който Америка може да допусне. Със своята интелигентност и стратегически гений, той има дългосрочна (за много повече години, отколкото са неговите два президентски мандата) визия за съзнателно отслабване на американската намеса в локалните конфликти. Което не значи, че се стреми да намали ролята на Америка като движеща света либерална икономика. Но той я вижда като “мека” сила, а не като жандарм. Дори самото увеличаване на производството на собствен петрол показва, че интересите на Америка не се състоят само в усвояване на чужди ресурси. За разлика от Буш и неоконсерваторите, той не смята, че задачата на Америка е да изнася демокрация и ценности. Всичко това съвпадна с надигането на радикалния ислям и радикализирането на младите мюсюлмани-граждани на християнските държави. Съвпадна с борбата за надмощие между сунити и шиити, както и с дълготраещо консервативно правителство в Израел. Затова наглед днес има повече хаос, отколкото когато на Обама прибързано му дадоха Нобеловата награда за мир. Но вярвам, че ще дойде време, когато неговата политика ще даде плодове и то главно, защото той успя да гарантира сигурността и стабилността на самата Америка. Това, че не тропа по масата и не раздава заповеди противоречи на имиджа, който американците са си изградили за “силен” президент, но всъщност той е много понастоятелен и последователен в политиките си от редица свои агресивни предшественици. Той променя Америка към по-добро, а с това ще се промени и света. Трябва да имаме търпение. Бихте ли направили паралел между свободата на медиите в България преди 89‘ и сега? Сега има свобода на словото, но няма свобода на медиите. Последното означава свободно мислещи и действащи журналисти и коментатори. Преди нямаше свобода на словото, но нямаше и медии. Имаше партиен печат, радио и телевизия.

мисли В началото на август в България ще се гласуват конституционни промени, какво мислите за поправките – толкова редки в САЩ и толкова чести в България? Не знам какви са предлаганите промени в съдебната власт и дали зависят от промени в Конституцията. Доколкото знам, България за 137 години съществуване е имала три конституции. Америка от основаването си до сега е имала една Конституция и тя се смята за гръбнака на обществото. В нея са правени 17 поправки в съответствие с развитието на държавата. Не мислите ли, че България има нужда от закони, които са в синхрон с Конституцията, а не от нова Конституция? И като една странична забележка: прави много тягостно впечатление, че в българския законодателен орган броят на образовани и интелигентни депутати клони към нула. Това не е никакъв политически елит, това е сбирщина от властогонци. Твърдите, че в България парите се получават от властта, а в Америка властта се получава от парите. Това ли е основополагащата разлика между двете общества днес? Отново казвам, че двете общества са несравними и разликите са неизброими. В демокрациите властта произтича от народа – народът делегира на някого лостовете на управлението. В България е нямало богати елити, а доколкото ги е имало преди Втората война, комунистите ги унищожиха физически. Когато след 1989 на народа му се позволи да делегира властта на своите представители, той имаше малък избор: самопредложилите се кандидати нямаха пари, но имаха амбиции, а зад амбициите криеха жаждата си да командват и забогатеят. Лично аз бях смаян от броя на хората, които ме разочароваха с внезапно проявената си меркантилност. Те не отиваха във властта, за да служат, а за да имат достъп до мизерния публичен бюджет и подкупите. В Америка да бъдеш представител на народа е начин да му служиш. В богатото общество обаче трябва да покажеш на народа защо заслужаваш неговото доверие да му служиш.

Брой 12, Година 4 (2015) И тук идват на помощ парите. Онзи, който иска да служи, трябва да има или събере пари, за да води убедителна предизборна кампания. Системата е твърде сложна за обяснение и в нея има много несправедливости, но досега е работила добре в полза на обществото. Президентите не са подкупни – те имат достатъчно собствени пари и получават мизерна заплата по американските стандарти. Има ли надежда и въобще, как ще ги стигнем американците? Американците няма да ги стигнем. Те имат преднина в старта и бягат по-бързо от нас. По-добре е да се откажем да се мерим с тях. А и след Тошко Колев, мир на праха му, вече няма кой да ни открадне чистачките. Но надежда има, докато има държава България. Нашата мярка трябва да са Балканите – да бъдем първи на Балканите по икономически и социални показатели: ето това е цел! Какво се вижда от Вашата камбанария? От Америка – един свят, който се напъва да прилича на нея, но напразно. А завистта е найлошият политически съветник. От Англия – една Европа, която има многовековен идентитет и се бори да го запази от толкова много външни примеси. От България – един отдалечаващ се свят, който никой сериозно не се опитва да догони. Вместо това, по стария български принцип спасявай се сам, всеки бърза да се качи на световната лодка, пък с България да става каквото ще. А оставащите се надвикват без да се слушат едни други. От Испания – маслини и портокали, слънце и достоен, сякаш вечен живот. За какво мечтае Златко Ангелов? Да се срещна с всички свои читатели в София, на 21 септември, книжарница Сиела, и там да продължим да обсъждаме емигрантството, Америка и българските неволи. Това интервю беше само за загрявка.

мисли

www.provo.bg

технологическия напредък.

“

чиято днешна култура-идентитет е абсорбирала всичко от миналото. Има континюитет и поради това такива нации

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

Най-голямата драма на емигранта е, че досегашният му живот се прекъсва и той трябва да започне отначало.

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

“

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

видение

ЗА БЕЖАНЦИТЕ – МЕЖДУ ПОПУЛИЗЪМ И ПРИЗНАНИЕ Росен Кукушев

Неизбежно ли е процесите на разпадане на Близкия изток, които продължават с десетилетия, да доведат до разпадане на Европа или най-малкото на перспективите за Европейски съюз с единна политика и федеративно устройство? Какви са „правилните” подходи за справяне и решаване на бежанската криза? Как да се постигне тяхното още „по-правилно прилагане”, като се отдалечим на равно разстояние от посланията на абстрактния и емпатичен хуманизъм и крайния национализъм и изолационисткото поведение? Ако приемем като отправна точка в анализа класическото понятие на Чарлс

Брой 12, Година 4 (2015)

Тейлър за политика на признаването, може да направим условна класификация на няколко основни подходи на европейските държави към миграционните процеси и възможностите за справяне с бежанската вълна. Класификацията има свои политически и географски измерения и се движи в посока от запад на изток. Англосаксонският или британският подход се основава на консервативен прочит на събитията в Близкия изток и Африка. Откриваме неговите основания както в колониалното „наследство” на Великобритания, така и в редица постколониални събития и явления. Интерес представлява позицията на настоящето правителство във Великобритания. Политиката на стриктно разграничение между „бежанци” от източното Средиземноморие (в преобладаващата си част сирийци) и „икономически имигранти”, идващи по централния средиземноморски маршрут от Северна Африка, се диктува

видение от по-тясното тълкуване на нормите на международното право, от една страна, а, от друга, от традициите на британската политика към континентална Европа и Близкия изток. Великобритания не е част от Шенгенската система и не участва в инициативите на ЕС за релокация на бежанци. За сметка на това активно е взаимодействието с ООН и Върховния комисариат за бежанците към ООН, както и при осигуряването на хуманитарна и нехуманитарна подкрепа за Сирия, Ирак, Ливан, Йордания и Турция (в общ размер от около 1 млрд. британски лири). Като противоположни и условно либерални може да бъдат разгледани възгледите, застъпвани отгерманския подход към миграцията. Този подход има за философска и прагматична основа елементи от концепцията на германския икономист Лудвиг Ерхард (1897-1977) за социално пазарно стопанство, прилагана в Западна Германия след 1947 г. Развитието на пазарно стопанство, което обединява индивидуална свобода, социална справедливост и обществени нужди, дава нов тласък на позитивистката германска политика и нескрита готовност за приемане на бежанците. Изследване на Оксфорд Икономикс показва, че в краткосрочен план миграционната вълна ще има положително отражение върху икономиката на Германия и ще доведе до увеличаване на брутния вътрешен продукт и отслабване на инфлацията. Неслучайно интеграцията на бежанците на пазара на труда е посочен като един от основните приоритети на федералното правителство и Федералната служба за миграция и бежанци. Германското общество, необременено от постколониални комплекси, не е безразлично към страданията на бежанците. В същото време емоционалното отношение към бежанската вълна може да доведе до редица неблагоприятни последици в публичната политика. Дали Германия тепърва ще

www.provo.bg изпита горчивите плодове от погрешното прилагане на мултикултурализма? Третият подход се отнася до Централна и Източна Европа. Неговите отличителни черти, вариращи в нееднаква степен в отделните държави, са политика на изолационизъм и реакция на не-признаване на бежанската вълна. Това се дължи, от една страна, на неравномерните темпове на икономическо и политическо развитие в сравнение със Западна Европа. Други елементи на този подход са непълноценното участие в европейския икономически интеграционен проект и неспособността за прилагане от държавите на успешни интеграционни модели към собствените малцинства. Реакцията на не-признаване на бежанците е компенсаторен на тези процеси и се засилва още повече от транзитното положение на региона при миграционните процеси от Близкия изток към Западна Европа. Държавните институции и обществата тук възприемат бежанците като временно и преходно явление, което няма да се отрази съществено на вътрешната политика, а само натоварва националните бюджети с допълнителни тежести. Друг е въпросът, че един от ключовете за решаване на бежанската криза е заложен във функцията на този регион като препятствие за неблагоприятните процеси, съпътстващи миграцията. Позицията на България заема средищно положение между либералния и изолационисткия подход. Поради географското положение и външнополитическата си ориентация България е едновременно една от транзитните територии при движението на миграционната вълна от Близкия изток към Западна Европа и външна граница на ЕС. Това налага прилагане на специфични политики, нехарактерни за централните и западноевропейските държави или Великобритания. Непосредствената

видение близост до конфликтите в Сирия и Ирак е предпоставка за по-засиления интерес на България от тяхното трайно разрешаване или най-малкото от стабилизация на регионите, съседни на „горещите точки” на конфликти. Това е така, защото наред с бежанската вълна се пораждат и редица съпътстващи миграцията неблагоприятни явления като транзитно придвижване на джихадисти, трафик на хора и каналджийство, потенциални рискове от радикализация на местното мюсюлманско население и други. Поради това основни акценти в българската позиция по бежанския въпрос са укрепването на граничната сигурност, особено що се отнася до външните граници на ЕС, и процедурите на регистрация на поголямата част от търсещите убежище по маршрутите, включващи България. Това е една от причините през последните месеци бежанците да избират алтернативни пътища на придвижване към Западна Европа. В сферата на международните отношения, освен тясната координация на българската политика с тази на ЕС, изключително важни са регионалните отношения с държави като Турция, Гърция, от една страна, и Сърбия, от друга. Първите две държави са от значение за България, тъй като през тях минават част от маршрутите на бежанците към Западна Европа. Взаимодействието със Сърбия придобива особено значение, в случаите когато част от регистрираните на територията на страната бежанци решат да продължат по нелегални канали пътя си към Западна Европа през западната ни съседка. Концентрирайки вниманието си върху граничния контрол, регистрацията на бежанците и спазването на задължения, произтичащи от европейското и международното право, българската позиция по бежанския въпрос не обръща достатъчно внимание на въпроса за интеграцията. Това е продиктувано донякъде от обективни причини. През 2014 г. е приета Национална

Брой 12, Година 4 (2015) стратегия за интеграцията на лицата, получили международна закрила в България (2014-2020). В стратегията като основна цел е посочено успешното интегриране в българското общество на лицата, получили международна закрила или убежище и ефективното използване на техния потенциал за социално-икономическото развитие на страната. Предвидени са и комплексни мерки в сферата на пазара на труда, образованието, здравеопазването, културната среда и други. Независимо от това се признава, че България не е първият избор на дестинация на имигрантите и броят им статистически е по-малък от 1% от общото население. Освен това средствата за прилагане на стратегията са недостатъчни и възлизат на едва 20% от ресурсите (13 млн. евро), отпускани по фондовете на ЕС за управление на миграционните процеси и осигурено национално съ-финансиране. Недостатъчната организация и координация на усилията на отделните институции е сред основните причини за липсата на цялостен и последователен подход на България към бежанската вълна. Друг проблем е отсъствието на засилено взаимодействие между държавните институции и представителите на гражданското общество. В повечето случаи това се дължи на повърхностно познаване на дейността на другия и недооценяване на факта, че успешната вътрешна политика към бежанците се определя в равна степен от държавата и гражданското общество, както и от тяхното взаимно коригиращо поведение. Всичко това, както и недоброто познаване на спецификата на бежанския въпрос и актуалната ситуация в Близкия изток, предопредели формирането и разпространението на крайни, повърхностни, идеологически и пропагандни възгледи за бежанската вълна в българското общество и медийното пространство през последните месеци. В едната крайност са

видение привържениците на левия либерализъм. Тук ясно се открояват тези, които споделят идеята за неограниченото допускане на имигранти на територията на България, респективно Европа, и тяхното третиране по възможно най-хуманен и толерантен модел. Макар и сред представителите на тази подгрупа да има такива, които познават добре международната обстановка, те остават подвластни на романтични и наивни представи за бежанците, изхода от военните конфликти и резултатите от интеграцията, а други издигат откровено радикални и анархистки лозунги, призоваващи към мултикултурализъм без намеса на държавата, отворени граници и „братство и равенство” между европейските народи и имигрантите. Друга подгрупа в състава на лявото крило се ръководи от твърденията, че Западът е единственият виновник за бежанската криза и конфликтите в Близкия изток. Нейните представители са като цяло проруски ориентирани и дори подкрепят действията на режима на Асад. В бъдеще би било интересно да се наблюдава, какви ще бъдат техните реакции на фона на засилващото се военно присъствие на Русия в Сирия. Дясната тенденция в отношението към бежанската вълна е не по-малко пропагандна и изопачена. Тук също се наблюдават различия между крайно десния и популистки национализъм, призоваващ към прогонване на бежанците от българска територия, и такива дясно ориентирани „мислители”, които застъпват западноевропейските и трансатлантическите ценности, но ги разбират като превъзхождащи културата и ценностите на имигрантите. За тях Западът и неговите ценности са единствената възможна панацея за решаването на конфликтите, а имигрантите неизбежно трябва да приемат западния модел и ценности. В бъдеще Европа, включително и България и останалите държави-членки на ЕС, трябва

www.provo.bg да предприемат някои важни стратегически и практически стъпки, за да се включат пълноценно в решаването на бежанския въпрос: - преговаряне и предоговаряне на условията на съществуване и modus operandi на ЕС като интеграционен проект. Очевидно е, че либерализмът, основаващ се на пазарното стопанство и стабилните социални системи, е необходимо, но недостатъчно условие. Изграждането на общност на ценности и интереси е в основата на промяната; - преосмисляне на механизмите за вземане на решения в областите сигурност, външна политика, правосъдие и вътрешни работи и единна система на убежище, като това е обвързано с поемането на по-големи отговорности на общностните институции за сметка на отдаването на част от националния суверенитет. Балансът между солидарност и субсидиарност, от друга страна, ще позволи по-голяма тежест на държавите-членки при практическото изпълнение на отделните общностни решения; Докато тези две стъпки са стратегически и осъществими в дългосрочен план, за краткосрочен напредък по решаването на бежанската криза и същинските й причини, са необходими няколко хода с практическо значение: - развитие на по-прецизен познавателен и аналитичен капацитет относно ситуацията в Близкия изток и Африка, и по-специално за районите и държавите в непосредствена близост до Сирия и Ирак, които понасят най-тежко бремето от бежанската вълна. С близо 2 млн. души в Турция, 1,2 млн. в Ливан и 630 хил. души в Йордания, които живеят в крайно неблагоприятни условия, едва ли Европа може да претендира за основен потърпевш от регионалните конфликти. Още по-активният ангажимент в тези съседни страни ще опосредства

видение овладяването на бежанския поток към Европа; - ясно дефиниране и разпределение на ангажиментите на европейските държави за решаване на бежанския въпрос според техните възможности, натрупан опит, геополитическа тежест и разположение. Примерен схематичен модел би включвал по-активно участие на държави като Великобритания, Германия и Франция в дипломатическите и военно-политическите инициативи за решаване на конфликтите в Сирия, Ирак и Либия, засилен ангажимент на скандинавските страни като Швеция, Дания и Норвегия при овладяването на постконфликтни ситуации във вътрешността на ЕС, каквато е притокът на бежанци, и укрепване на капацитета на централно и източноевропейските държави и средиземноморските европейските държави при ранно предупреждение за кризи, превенция на движението на джихадисти от запад на изток и в обратна посока, пресичане дейността на трафикантите на хора и други. - не на последно място по важност е функционирането на механизмите на гражданското общество. През последните месеци то се оказа лесно манипулируемо, податливо на конспиративни теории и склонно към крайни становища. Ролята на гражданското общество е да бъде коректив на политиката, а не негов придатък и отражение. Само така обикновените граждани в Европа могат да дадат добър пример на политиците с умерено и балансирано отношение към бежанците, т.е. поведение на разбиране, диалог и толерантност, съчетано с повече мисъл и грижа за сигурността като споделена ценност на европейските общества. Няколко основни извода ще определят развоя на бъдещите полемики около бежанската вълна. Първо, европейските общества стават все по-пропускливи към миграционните процеси и съответно по-

Брой 12, Година 4 (2015) мултикултурни, независимо дали ще ги разглеждаме в тяхната специфика от запад на изток или от север на юг. Второ, либерализмът не е философия, която запазва пълен културен неутралитет и трябва да възприема напълно несъвместими с него тенденции, каквито може да се окажат част от обществените нагласи и възгледи на онази част от бежанците, които изповядват Исляма. Призивите за интеграция на всяка цена може да звучат политически коректни и привидно хуманни, но да се окажат неприложими на практика. Твърде вероятно е действия на институциите и обществата в Европа, насочени към интеграция на бежанците, да се възприемат като опити за асимилация. Една от възможните прогнози е, че либерално-демократичното политическо и обществено устройство може да влезе в остро противоречие с един от основните идентификационни маркери на бежанците: Ислямът, който дава достатъчно прецизна и изчерпателна регламентация в живота на общностите и индивидите и може допълнително да втвърди консервативните си позиции. Неумелото и половинчато прилагане на интеграционни политики е в състояние да даде тласък на нова вълна намаргинализация сред имигрантите, установили се на европейския континент. Трето, при прилагането на описаните погоре подходи на европейските държави, а в по-широк план и в политиката на ЕС към бежанската вълна осезаемо отсъства т.нар. „публичната употреба на разума”. Както ЕС, така и европейските държави могат да се справят с бежанския поток в неговите икономически измерения и това да се случи в кратки срокове. Оптимистичните перспективи обаче свършват до тук. По отношение на всички останали аспекти (социални, културни, демографски, геополитически, интеграционни, въпроси на сигурността и пр.) политиката на ЕС и на европейските държави е неефективна и непълна. Бежанците се разглеждат като

видение поредния статичен обект на европейската политика. Напротив, бежанският поток е жива сила, която се отличава с динамичност, многоликост, широкоаспектност, съвсем нееднозначна и еднопосочна в развитието и проявленията си. При това липсата на системни и цялостни анализи, които да дадат цялостна картина и ясно сечение на икономическите, политическите, демографските и религиозните профили на търсещите убежище в Европа, поражда допълнителни въпроси. Затова и едно от големите предизвикателства за държавитечленки се корени колкото в необходимостта от интеграция, толкова и в гарантирането на сигурността като първостепенен приоритет. На сравнително ранен етап е необходимо да се очертаят ясните разграничителни линии между бежанци, нелегални имигранти, трафиканти, потенциални джихадисти и други категории лица. Твърде вероятно е посредством бежанската вълна джихадистки организации да тестват пропускливостта на границите и системите за сигурност на европейските държави, за да планират по-добре своите бъдещи действия. Нито безконтролното пропускане на хора по външните граници на ЕС, нито тяхното безпрецедентно приемане с оправдания от икономически и демографски характер, а още по-малко създаването на изкуствени прегради и взаимно конфронтиране в граничните райони и вътрешността на страните могат да отговорят адекватно на тази необходимост. В по-дългосрочна перспектива успешната интеграция следва да бъде съпроводена от развитието на постабилни и гъвкави системи за колективна сигурност както между държавите-членки, така и между държавата и гражданското общество. Какви са възможните сценарии за решаване на бежанския въпрос? Солидарността и подкрепата са само временни решения. Докато вниманието се отклонява от същинските причини, не може да има траен

www.provo.bg и устойчив резултат, а ролята на ЕС като глобален играч ще отслабва още повече. От това умело се възползват и ще продължат да го правят САЩ, Русия и Иран, ръководени от собствени стратегически интереси в Близкия изток. Липсата на политическа легитимност на управляващите в Сирия и Ирак усложнява възможността за правилен избор. Най-лошият възможен вариант е „замразяване“ на конфликта в Сирия за период от 5 до 10 години, при което нито една от конфронтиращите се вътрешни сили няма да може да постигне надмощие. САЩ, Русия, Иран, Турция и някои от арабските държави ще си разпределят зони на влияние и ще поддържат свои „фаворити“, които ще придобият политическа и териториална легитимност. Това означава и признаване на статукво, в което „Ислямска държава“ е укрепила още повече позициите си в Сирия и Ирак и де факто е придобила власт над територия и населие, и останалите държави в Близкия изток трябва да се съобразяват с това, макар и да не го признават официално. При такъв вариант Европа ще се съсредоточи основно върху това да възпира поредните бежански вълни, укрепвайки още повече сигурността на външните си граници, както и да осигурява финансова помощ на съседните близкоизточни страни, за да отслаби натиска към собствената територия. Друга алтернатива е сравнително бързо и динамично „решаване“ на сирийската криза чрез договорка между Вашингтон, Москва и Техеран за мащабна офанзива срещу организацията „Ислямска държава“, в която преимуществено значение ще бъде дадено на официалната власт в лицето на Асад или на някоя от опозиционните сили. Вероятността Европа да подкрепи съвместни действия с участието на Асад е малко вероятна, тъй като Великобритания, Германия и Франция нямат единно

видение становище по този въпрос. От друга страна, опозиционните сили в Сирия са прекалено разединени в целите и интересите си, за да могат да обединят усилия срещу поголямата заплаха. Решаването на въпроса легитимната политическа власт в Сирия, преодоляването на разногласията между опозиционните сили и някаква форма на временно преходно правителство с или без Асад са първите стъпки при разиграването на подобен сценарий. Същевременно индикациите за миникоалция, обединяваща Русия, Иран, режимите в Сирия и Ирак, изключвайки за момента САЩ и Европа, вече са налице. Третата възможност е комбинация от първите две и предполага постепенен подход на действия и изчаквания, създаване на „зони на сигурност“ в сравнително широки райони около границите на Сирия и настаняване на компактни маси от бежанци в тях. При този вариант намесата в гражданската война чрез подкрепа на един или друг от противниците ще има по-скоро косвен характер, а решението на въпроса за политическата власт в Сирия може да дойде неочаквано, но в средносрочна перспектива. За Европа това ще означава известна стабилност в обема на бежанската вълна и временно отслабване на напрежението по външните граници, в кръга на възможното овладяване на последиците, както и поактивно участие на европейските държави при изграждането на инфраструктурата и организацията на живота на бежанците в „зоните на сигурност“. И при разиграването на трите сценария България и нейното общество ще бъдат сред засегнатите от случващото се и няма как да останат безучастни. От гледна точка на външната ни политика това предполага поголям ангажимент и тясно взаимодействие със съседните държави по пътя на бежанската вълна като Турция, Гърция, Сърбия и Македония. Отговорностите ни

Брой 12, Година 4 (2015) ще стават по-сериозни и в общоевропейски контекст, особено с наближаването на българското председателство на ЕС през 2018 г. Дотогава сирийската криза и нейните последици едва ли ще бъдат напълно разрешени. От друга страна, за българското общество преодоляването на стереотипите към бежанците, осмислянето на възможностите за съвместно съжителство и балансът между интеграция и сигурност ще бъдат сред основните теми на обществените дебати през следващите години и трябва да ангажират вниманието и споделената отговорност на институции и неправителствени организации. Разпространението на крайни и популистки мнения от ляво и дясно едва ли ще отслабне. По-скоро ще придобие нови форми и проявления. Само времето ще покаже, дали сме в състояние да преодолеем крайностите чрез повече знание и диалог или те ще ни превърнат в „бежанци от разума“. Росен Кукушев е роден на 16 февруари 1983 г. Завършил е „Международни отношения” и „Арабско общество и култура” в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор е по „Нова и съвременна история”. Първата му стихосбирка „Вдъхновения и унищожения” е публикувана през 2012 г. Има публикации в Алманах „Нова Българска Поезия-2012”, списание-алманах „Културна палитра” и „Литературен вестник”. Със стихотворението си „Откровение на един монах-къртица” е сред участниците в проекта за представяне на съвременна българска поезия в метро станция „Сердика” и в подкрепа на кандидатурата на София за Европейска културна столица през 2019 г.

видение технологическия напредък.

“

www.provo.bg чиято днешна култура-идентитет е абсорбирала всичко от миналото. Има континюитет и поради това такива нации

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

В бъдеще Европа, включително и България и останалите държавичленки на ЕС, трябва да предприемат някои важни стратегически и практически стъпки, за да се включат пълноценно в решаването на бежанския въпрос.

“

странство

Брой 12, Година 4 (2015) бившия „соцлагер”, десетилетия страна без самостойна специфика.

наред,

Третият аспект, това са арабските студенти, стипендианти на някогашната комунистическа партия, дошли да завършат висшето си образование в България. Повечето от тях описват страната като евтина туристическа дестинация, където можеш да похарчиш излишните си долари, въпреки географското разположение недалеч от Близкия изток. Смятам, че тази традиционна представа е спомогнала страната още повече да се отчужди в съзнанието на сънародниците ми, при все че нагласата им към България е несправедлива.

ГРАДЪТ, В КОЙТО СЕ ВЛЮБИХ Махмуд ал-Рамауи Превод: Хайри Хамдан Пиша този кратък текст като поздрав към София, софиянци и дърветата на този град. Хората от арабския свят познават България най-вече от три аспекта: Първият е като туристическа дестинация. Варна като морски курорт е все пак попопулярна от София и останалите градове. Вторият е идентифициране на България в очите на останалия свят като част от

Посетих вашата страна за първи път през май 2015 г. в протежение на две седмици. В съзнанието ми се беше загнездила традиционната представа. Без да бъда подвластен на тези внушения обаче, уверих се колко жестоки са предварителните стереотипи за реалността и хората. Как например никой така и не спомена, че живите дървета на София са равни по брой на обитателите ?! Защо никой не забеляза, че на всеки софиянец се полага по едно стройно зелено дърво, високо колкото цяла сграда. Сто души да се съберат, и те вече се наслаждават на зелена градина. Станат ли хиляда, ето ти цяла гора или естествен парк, дар от природата, под грижите на българина и вродените му умения. „Дърветата не се родиха случайно, те са дело на усилния труд на лесовъдите“, повтори неведнъж моят приятел инженерът Нашаат, който живее в София от 22 години. Така той обобщи размишленията ми върху свободнорастящите гори, където дърветата се опрашват от хвърчащия прашец с помощта на вятъра. Веднага щом излезеш от дома си, без усилие очите ти се отморяват от зеления растителен свят. Растенията са твоят съюзник срещу изтощения ум и изсушената душа, както и доказателство за завръщане

странство към природата и към себе си, тъй като ние сме част от нея и нейни рожби. Това искам да кажа за дърветата, които обичам също колкото жените, децата и възрастните хора. Вероятно някой ден ще се върна към тях. Никой не предупреди нас, които никога не бяхме посещавали България и столицата, че София е тих, почти безмълвен град, не накърнява слуха на своите гости с прекомерен шум. Никой не ни предупреди, че градът е построен според брилянтен архитектурен план, притежава развита, многопластова транспортна мрежа, дори страничните улици са спокойни и не страдат от задръствания. Човек, вървейки по тях, има усещането, че цялата улица му принадлежи, и в делник, и в празник. Същото вероятно важи и за множество други европейски градове, но това все пак остава важна черта на София, в очите на столичните гости градът обладава покоя

www.provo.bg на провинцията и все още невинността на онези мегаполиси, пощадени от прекомерния шум и замърсяване. Никой не ни разказа за кафенетата, втория дом на българина, най-вече открития тип улични бистра, разположени край тротоарите, покрити с големи сенници. Веднъж барманката в едно от тях се извини, налагало се да си ходи, понеже станало късно и смяната приключила, но ни покани нас петимата да останем колкото искаме на масата пред кафенето. Точно така се отнася човек към близки приятели, когато са отишли на парти при него, ергена. Извинява им се по някое време и отива да си легне, оставяйки компанията да се весели на воля у дома. Ако българинът донася със себе си в кафенето вода или нещо за ядене, това не предизвиква неприязън в управата, понеже посетителите със сигурност ще поръчат нещо. Не се усеща грозната

странство

Брой 12, Година 4 (2015)

съвет. Политическата и духовната власт се разполагат една до друга, съжителствайки мирно. Направи ми впечатление и отсъствието на символите на властта, няма ги бариерите, охраната и въоръжените сили. Атмосферата е нормална. Политическата власт, както и духовенството съществуват без излишна показност. По-важно е животът да върви без усложнения и хората да се чувстват свободни.

търговско-предприемаческа лакомия. Има и хора, които сядат недалеч от кафенето, на пейка или направо на уличния бордюр, хапват и пийват напитки, без да пречат на атмосферата. Масово в други страни управата би ги прогонила, не одобрявайки държанието им, като го смята във вреда на бизнеса. Толерантността между хората в този град е осезаема. Позволяват свобода на съгражданите си, дори за сметка на търговската конюнктура и бързата печалба, а подобна тенденция отсъства в други страни, където печалбите и интересът на бизнеса са недосегаеми. Такива са първите ми впечатления от улиците на София. Имах шанса да се настаня в хотел в центъра, в близост до джамия, синагога и църква. Минах покрай някогашния Партиен дом, край административни сгради, Президентството и Министерския

Гостите на столицата рядко могат да срещнат полицай или полицайка (веднъж зърнах една полицайка на спирката на метрото). Няма тревога и безпокойство, хората се радват на сигурност. Разбрах от приятелите си, че на доста места, по пазарите и улиците, има монтирани камери. Има хора, които се жалват от обсебване на личното им пространство, но това е данъкът, който всеки плаща за обществената сигурност. Българите са модерен народ, в крак с времето, макар някои да твърдят, че са земеделска нация. Те уважават личната свобода, видно е взаимното уважение, никой не посяга към личното пространство на другиго. Дори се забелязва прекалената им индивидуалност. Сякаш са нащрек да не изостанат от другите. Надявам се оценката ми да е коректна, но това можах да забележа по улиците и в заведенията по време на краткия си престой

странство в София. Възможно е впечатленията ми да са свързани с наследството от предишния режим, който от мерки за сигурност бе наложил силна изолация спрямо чужденците. Стар приятел от арабския свят, който живее в Лондон и е на преклонна възраст, описва България като рай за пенсионерите. В това е прав, но тук става дума за други пенсионери, не за българите. Имаше възрастни българи, вече надхвърлили пенсионна възраст. Това бяха мъже, изпаднали в състояние на объркване и безтегловност. То вероятно се дължеше на безуспешните им опити да се адаптират в новата система на пазарна икономика, без да броим специфичните причини, породени от напредването на възрастта. Забелязах също, че възрастните жени са по-силни и по-лесно се интегрират в обществото при новите условия, макар и вече 25 години след промяната. Жените по-малко се оплакват и са по-издръжливи от мъжете.

www.provo.bg ми също тайната на малобройните птици по клоните на дърветата. Моят приятел Нашаат каза, че многото високи разклонени дървета надвишават значително нуждите на птичите ята. Всичко това ми бе спестено в стереотипната представа за България. Никой не ми спомена за поетесата и литературен корифей, с широк хоризонт и познания – Силвия Чолева, която привлича слушателите със своята културна рубрика в БНР. Госпожа Чолева ме удостои с извънредно внимание, дори изпитах донякъде вина. Много се развълнувах на премиерата на книгата си в НДК, когато тя прочете обстоен анализ за моето творчество, в един от най-бележитите дворци в Европа, издигнат през стария режим. Ясно личи как едновремешните режими в

Стройни високи девойки крачат уверено по улиците на София, облечени в оскъдни на дължина и плат шорти. Веднага се набива в очи самочувствието и устрема към живот, много повече, отколкото у младежите. Разказаха ми, че близо 70% от работещите в публичния сектор са жени. Женското присъствие е силно изразено. Казаха ми също, че младите български семейства са предимно с едно дете. Населението на страната би трябвало да се увеличи, за да е в унисон с броя на дърветата и растенията. Обясниха

странство

Източна Европа са успели в развитието на инфраструктурата и културата, въпреки строгите мерки и ограничаването на личните свободи. Разбрах също, че българите са съхранили културното си наследство (картини, скулптури и др.), създадено по време на стария режим, не са провели сляпа политика за ликвидиране на миналото, защото такъв реванш би могъл да се сметне за самоунищожение. Скромното послание на тази мила страна, далеч от политическия популизъм, е положително, много по-ефективно, отколкото намесата във вътрешните работи на други страни, и е съизмеримо с това на демократични държави като Швеция, Финландия, Австралия и Люксембург, които също не претендират за силно изявено политическо присъствие. Остава да изразя своята благодарност към човека, стоящ в основата на гостуването ми в България, моя приятел, писателя

Брой 12, Година 4 (2015)

Хайри Хамдан, който ме представи пред българската публика и същевременно играе основополагаща роля в културния обмен между арабския и българския свят. Хайри Хамдан е посланик на българската култура в арабския свят и проводник на арабската култура в България. Не мога да не изразя признанието си за труда, който е положил, за подбора и превода на моите разкази, които сам не бих могъл да прочета на български, но сега поверявам в ръцете на българските читатели, като очевидци на моето присъствие сред вас. Махмуд ал-Римауи (р. 1948) е всепризнат майстор на разказа. Палестинец с йорданско гражданство, живее в Аман, но по-голямата част от живота си прекарва в Бейрут и Кувейт. Творческия си път започва като журналист. И днес работи като политически анализатор за вестници от Арабския залив.

странство

www.provo.bg Издал е 13 сборника с разкази. Най-значими сред тях са „Планета на солта и ябълките”, „Родословно дърво”, „Бавно бие малкият тъпан”, „Чужди”, „Депозит”, „Часова разлика” и „Завръщането на птицата”. Има два романа: „Кой ще утеши госпожата”, включен в разширения списък на арабския „Букър” през 2010 г., и „Истински сън”, номиниран от журито на китайската награда „Акюди” за подпомагане на арабската литература през 2013 г. Издава книги с афоризми и литературни текстове като „Единствени братя”, „В това е работата…”. Ал-Римауи е смятан за един от ярките обновители на съвременния арабски разказ. Творчеството му носи човешки заряд, съчетавайки експеримента с реализма в нов дух и непозната в арабския свят светлина. На български през 2015 г., в превод на Хайри Хамдан, излиза неговият сборник с разкази „Обаждане посред сън“, изд. „Ерго“.

Всички използвани в статията снимки, ни бяха предоставени от http://peopleofsofia. com/ Благо дарим!

пътуване

И КОРАБЪТ ПЪТУВА КЪМ БРАЗИЛИЯ Белослава Димитрова Годината е 1926, близо 10 000 българи и гагаузи напускат Бесарабия в посока Бразилия. Изпълнени с надежда и страх, отправени към неизвестното, с ясното съзнание, че път назад няма… Причините за това са няколко: след края на Първата световна война Бесарабия, която е била в рамките на Руската империя, е анексирана от Румъния. Властите започват да преследват нейните жители, включително и българите, отнемат земите им, затварят

Брой 12, Година 4 (2015)

училища, църкви. Налагат им непосилни данъци. По това време, поради премахването на робството и нуждата от работна ръка за плантациите, Бразилия започва да привлича нови имигранти (заселници). От уста на уста се разнасят истории, че бразилските власти осигуряват земя, къщи, всичко необходимо, за да се започне нов живот. Условието на румънските власти било всички членове на фамилиите да напуснат земята. И така по корабите са натоварени от бебета до старци, като голяма част ще загинат още по време на презокеанското пътуване. Извън специалистите и потомците, рядкост са хората, които знаят за съдбата на тези смели българи, осъществили двойна емиграция. Веднъж в края на 18-и век от България към Бесарабия (разделена днес между Молдова и Украйна), за да избягат от османско владичество, и втори път - два века по-късно в посока Бразилия, подбудени от политически и икономически причини. В опит да хвърли светлина върху пътя и развитието на заселниците и да запълни празнотата, един техен потомък – Жорже Косиков пише книгата „Имиграцията в Бразилия. Бесарабски българи и гагаузи“. Юрист по образование, университетски преподавател и пенсиониран съдия, Жорже Косиков се впуска в едно задълбочено изследване на сложната и нелека съдба на 53 семейства, разкрита чрез анкети, които той провежда из цяла Бразилия. Изданието е преведено на български език от Мая Даскалова с финансовата помощ на Агенция за Българите в чужбина. „Наистина, каква изключителна смелост и решителност е трябвало да притежаваш, за да напуснеш с цялото си семейство родната

пътуване земя, без надежда за връщане назад, да се озовеш с оскъдни средства в чужда страна с непознат език, да нямаш подслон и въпреки това да се бориш за оцеляване. И което е поважно, да спечелиш битката, да предадеш на децата си най-важните житейски уроци, да ги направиш хора с морал, да им вдъхнеш жажда за познания – единственият начин, който би ги отдалечил от посредствеността – това е най-голямото богатство, което ни оставиха нашите родители“, пише Жорже Косиков. Защото оцелелите от зловещото пътуване бесарабски българи са посрещаните от една различна действителност. Принудени са да работят от сутрин до вечер на кафеените плантации точно като роби, няма и следа от обещаната земя и собственост. Това обаче не сломява непокорния дух на бесарабските имигранти, които са единствената група в пансиона в Сао Пауло, която вдига бунт срещу нарушените им права. Скоростно са екстрадирани на карантинен остров Аншиета или Иля дос Поркос (Островът на прасетата) близо до Рио де Жанейро, където прекарват месеци в изолация. Условията са ужасяващи, захвърлени в мизерия и неизвестност, много от семействата губят новородените си деца, а част от тях са натравят от непознатата растителност, която не знаят как да обработват и консумират. След този тежък период властите транспортират оцелелите в Сао Пауло, където повечето намират работа в многобройните фабрики. Стават част от индустриализацията на големите градове и показват умения в строителството на мостове и други големи обекти. Събират пари и успяват да осъществят голямата си мечта да притежават земя. Живеели са в една изключително затворена общност. В последствие решават да напуснат колониите, защото възрастните са искали да дадат възможност за образование на децата си. Най-голямата ценност за българина. Така още първото поколение бразилци с бесарабски корен имат висше образование, постигат добра професионална реализация и висок социален статус. Един от основните проблеми, с които се сблъскват бесарабските заселници, с последици до ден днешен, е фактът, че техните предци пристигат в Бразилия с румънски паспорти. Така те са „отчетени” от бразилските власти

www.provo.bg

като румънци. Което оставя огорчение в сърцата на заселниците. В Бразилия е от изключително значение да кажеш например: „Аз съм бразилец от български произход!“ През изминалите десетилетия се раждат няколко поколения бразилци с бесарабски корен. Много от тях продължават да изпитват нуждата да бъде призната националната им идентичност заради завета от техните прадеди, които и на смъртния си одър не забравят кои са и откъде са тръгнали… Белослава Димитрова е родена през 1986 г. в София. Завършва немска филология и журналистика в Софийския университет„Св. Климент Охридски“. Работи в Интернет радио „Бинар“ на Българското национално радио. Пише поезия, има две книги със стихотворения „Начало и Край“ и „Дивата природа“.

пътуване

Брой 12, Година 4 (2015)

пътуване

www.provo.bg

пътуване

ИЗ РОМАНА „БОИНГ-747“ Виктор Дяков Някъде в началото на 1992-а ме осени, че повече нямам никакви извинения да тъпча на едно място. Продължавах да работя като преводач през седмицата, а всяка събота и неделя се преобразявах в началник на разносители на дипляни. Една събота, деня на свети Валентин, си спомням с особена яснота. Рано сутринта тръгнах за другия край на града с моя додж, който имаше мощност към две конски сили и гумите му бяха с диаметъра на супена чиния. Път номер 15 всъщност е един мост, който се извива над целия град, и когато се изкачих на него, веднага изпробвах спирачките. Все едно че не бях ги изпробвал. Колата си продължи

Брой 12, Година 4 (2015)

невъзмутимо върху поне десет сантиметра лед. Включих на втора, доджът се позабави и запълзя предпазливо. Отпред, на около стотина метра, се движеха петдесетина коли, близо една до друга. Прекалено близо една до друга. Първите две се чукнаха съвсем леко, но веднага се понесоха във валсови кръгове. Следващите връхлетяха върху тях и за по-малко от секунда път номер 15 се превърна в автоморга, към която неумолимо се приближавах, макар и кракът ми отдавна да беше залепнал за спирачката. Виждах всичко като на киноекран. Времето се забави, разду се, докато се носех към катастрофата и светкавичните ми мисли разглеждаха различните варианти на това, което щеше да ми се случи. На десетина метра от купчината коли доджът се позабави, разкашля се и спря на косъм от последната. Настана тишина. Излязох от колата и тръгнах да видя кой има нужда от помощ. Още не бях пил кафе, но вече не се нуждаех от него. *** Скоро линейките надойдоха, полицаите ме изгониха и аз със слалом между стърчащите

пътуване

www.provo.bg

автомобилни ламарини се изнесох от мястото на събитието. Друг на мое място може би веднага би се върнал вкъщи, но аз продължих. Имах нужда от работата.

- Жена ти знае ли че ще работиш до сутринта? – пита Сирил. - Не, защо? – казвам. - Man, you’re in trouble! – проронва той.

Докато стигна до квартал “Вердан“, започна снежната буря. Когато се добрах до сборния пункт, вече се виждаше толкова зле, че едвам успях да преброя колко от моите пощальони са дошли на работа. Бяха по-малко от половината, а пикапът беше клекнал от натоварените дипляни – това значеше, че не ни мърда поне до полунощ.

Опитвам да се обадя на Ана от улични автомати, но тя не вдига. Бурята няма никакво намерение да спира. Хората ми са премръзнали и в полуунес, предлагам им да прекратим този идиотизъм, но те не приемат и продължават да пъхат шибаните дипляни по кутиите. В хаоса успявам да купя огромен букет цветя, който струва повече, отколкото ще изкарам този ден и още колкото всичките дрехи на гърба ми.

И денят се завлачи. Беше като някакво безумно състезание с дявола. Хората ми падаха като круши по леда, изправяха се насред бурята и продължаваха да се клатушкат напред. Аз и шофьорът изтръпвахме при всяко поднасяне на пикапа и в снежната вихрушка знаехме къде сме само защото бях научил стотиците улици и картата им наизуст. Навсякъде се натъквахме на катастрофи, пред очите ми една кола откъсна отварящата се врата на друга, а по-нататък един джип връхлетя в сграда с апартаменти. Шофьорът Сирил беше пребледнял в тон със снега отвън, а конската опашчица на врата му потрепваше заедно с ръцете му. По едно време вече само случайно успявахме да се натъкнем на нашите хора, прибирахме ги, разтоварвахме ги на друго място и продължавахме. Всички – аз, Сирил и разносвачите – бяхме в някакъв ступор, искахме да си свършим работата и да оцелеем. Имахме нужда от работата. Хукнах и аз да разнасям дипляните, макар че като шеф на групата ми е забранено. Надвечер забелязах през прозорците на жилищата, че всички седяха около запалени свещи у дома и се гледаха влюбено. Попитах Сирил какво става, той ме изгледа с недоумение. „Честит ти Свети Валентин”, ухили се той. Тогава в България никой още не беше чувал за този празник, на 14 февруари се празнуваше Трифон Зарезан, а на жените се полагаше Осми март. Аз още не бях живял достатъчно дълго в Канада, за да знам какъв big fucking deal е тоя Свети Валентин за жените там.

Към полунощ всичко – ако не броим бурята – свършва. Предлагам на един от моите хора, Орлин, да го закарам донякъде. Сядаме в доджа, но той не пали. Дотътряме се до неизвестно коя автобусна спирка, краката ни вече поддават от умора. От бурята изниква автобус и ние се строполяваме на стъпалото до вратата, понеже нямаме сили да стигнем до седалките. Орлин ме гледа как седя ни жив, ни умрял с огромния букет в ръце и започва да се смее. Присъединявам се, след като виждам отражението си в стъклената врата на автобуса. Към един през нощта се добирам до входната врата на Анината къща и натискам звънеца. Ана се появява, обляна в сълзи, взима букета от ръцете ми и заявява, че съм долен курвар – в нейна защита ще кажа, че това на френски звучи една идея по-изискано. Постепенно обаче видът ми я убеждава, че не се връщам от романтично-сексуални ескапади. Дори по едно време ме пита: „Как мина денят ти?”. What? *** Задавали ли сте си въпроса защо, по дяволите, когато някой ви пожелава хубав ден, не казва например хубава седмица, година, десетилетие или живот? Защото и най-доброжелателните не смеят да поемат гаранция за повече от днес.

пътуване *** Та казвах, че вече нямах никакви извинения да тъпча на едно място. Исках да напиша киносценарий и се страхувах от това – нещо като страх от часа на истината. Не ме притесняваше нито английския, нито спецификата на сценарното писане. Притесняваше ме близостта на огромната месомелачка, наречена Холивуд. Но той, сценарият, се настаняваше неумолимо в главата ми и нямаше къде да ходя. Сюжетът беше свързан с един екипаж от емигрантиразносвачи на дипляни и се заплиташе около мимолетните контакти на емигрантите с местните жители на баровския квартал. Изненадващо, нали? Разбира се, че щеше да има любов, смъртни опасности… Щеше да се казва Have A Nice Weekend. *** Но преди да разгърна таланта си, беше време за първото ми завръщане в България. Не бях виждал синовете си близо две години и половина. Колкото и да си наясно, че са живи и здрави, горчилката на едно скрито място се натрупваше. Някои от българите вече бяха направили това първо завръщане. Разпитвах ги как е – тогава нямаше интернет, смартфони, скайп, вайбър. Двама откровено си признаха, че последната вечер, преди да си тръгнат на обратно от България, са плакали като деца. Защо, питах ги, не ви се тръгваше ли? Не, казаха, и не можеха да обяснят защо са плакали. *** Колкото и повече да се скъсява бъдещето с всеки ден, то е много по-ценно от всички спомени. Бъдещето е най-великият дар. Бог е само в бъдещето, него го няма в миналото. Бог е бъдещето.

Брой 12, Година 4 (2015) Виктор Дяков е роден през 1961 г., завършил е Английската гимназия в София и философия в Софийския университет. Работил е като репортер във в. „Кооперативно село“, а в края на 1989 г. се включва в най-първата емигрантска вълна към Канада с така наречените „самолети-бегълци“ към Куба, които тогава спират за презареждане в Монреал. В последвалите четиринайсет години той преминава през всякакви професии, перипетии и житейски криволици в новата си страна. От 2003 г. насам отново живее в София със семейството си.

пътуване

www.provo.bg

съществуване

ЗЛАТНОТО ЗВЪНЧЕ Владислав Христов Пристигнах в Германия през август. Знаех само няколко думи на немски, в началото започнах работа като чистач в един двузвезден хотел на няколко километра от Кьолн. Дадоха ми третия етаж, трябваше да изчиствам по 40 стаи на ден, да казвам „Да, господине, веднага идвам господине” на шефа си, който беше румънец едва завършил шести клас. Тялото и психиката ми издържаха два месеца. После реших да си потърся друга работа. Какво по дяволите може да прави един доктор на селскостопанските науки от България, дошъл в Германия без да знае немски език? Ами да, правилно се досещате – може да копае

Брой 12, Година 4 (2015)

градинките на богатите. И така, само след няколко дена ровене из обявите, бях извикан от първия си работодател – хер Гарсия. Той беше един от най-богатите адвокати в Кьолн, потомствен емигрант от Аржентина. Навярно това го караше да бъде по-вежлив с чужденците, които наема за работа, и да има сантимент към източноевропейците – още повече че жена му Наталия беше украинка. Двамата живееха в къща с 18 стаи и 30-метров кръгъл хол, по средата на който се поклащаше любимият на хер Гарсия люлеещ се стол. Есента беше в разгара си, адвокатът ме посрещна по домашен халат, имаше боядисана в черно коса и дълги, извити момичешки мигли. След няколко реплики разбрах, че през първия си работен ден ще чистя огромния паркинг на хер Гарсия. Понеже листата на акациите капеха, започнах да го мета от единия край, като бавно и упорито се придвижвах напред. След обедната почивка се върнах на паркинга

съществуване и видях, че всичко, изметено от мен, беше покрито отново с листа. Обзе ме страх, че се въртя в омагьосан кръг и че вечерта няма да взема никакви пари, защото паркингът ще бъде покрит с листа, може би много повече, отколкото сутринта. В края на деня върху асфалта имаше двойно повече нападала шума, бях капнал от умора, краката ми трепереха и осъзнавах ясно как градинарската ми кариера е към своя край. Хер Гарсия се приближи към мен, усмихна се по детски, подаде ми банкнота от 100 евро и ми каза: „Чудесна работа, хер Христов! Елате утре по същото време…”. Дните се нижеха, метях паркинга и получавах вечерта своите 100 евро. Това беше някакъв ритуал, все едно съм загубил своята банкнота и хер Гарсия всяка вечер учтиво ми я връщаше. След като листопадът свърши, адвокатът ми връчи малко сребърно ножче и някак поверително прошепна: „Между плочите има трева, а където има трева, се появяват мравки. Наталия има алергия към насекоми, а вие, хер Христов, с това ножче ще премахнете тревата, за да не се завъдят мравки, нали?”. Можех да свърша работата за не повече от половин час, но понеже така или иначе щях да получа парите в края на деня, клекнах наведен над плочките и започнах да се боря с тревата, заради която щяха да дойдат проклетите мравки. Трябваше да избавя Наталия от тази напаст. Една толкова красива украинка не биваше да страда по никакъв начин. Наталия беше истинска радост за мъжкото око, висока може би поне две глави над хер Гарсия с тънка талия и походка на гепард, струваше ми се, че когато се движи сякаш преминава покрай някакви въображаеми камъчета, които караха тялото й да се извива още повече. Чудех се как такава жена можеше да не прави нищо по цял ден. Излизаше само сутрин за солариум със своя ретро велосипед и се връщаше на обяд. От багажничето на колелото й често стърчаха връзки пресен лук, целина и какви ли не зеленчуци. Следобед Наталия се появяваше на двора с купа пълна със салата, и започваше да яде бавно със затворени очи, докато

www.provo.bg пръскачката, която оросяваше тревата мокреше изящните й глезени. Наталия и хер Гарсия водеха доста самотен живот. Спомням си как през една слънчева събота, адвокатът с дългите мигли се приближи към мен и ми съобщи: „Хер Христов, жена ми се чувства самотна, измислил съм нещо за нас тримата, бихте ли влезли вътре, няма да отнеме много време“. Първата мисъл, която мина през главата ми, беше, че хер Гарсия ще ми предложи да правим групов секс. Влязох в огромния им хол, на масата имаше свещи и бутилка шардоне. Това някак потвърди първоначалното ми подозрение. „Седнете хер Христов, чувствайте се като у дома си“, каза с равен тон на убиец хер Гарсия. Наталия в това време се поклащаше в стола, а на изпъстреното й с лунички лятно лице стоеше леко престорена служебна усмивка. „Хер Христов, Наталия няма с кого да говори езика си тук. Роднините и приятелите й са далече, далече, чак в Киев, а на Наталия й е мъчно и иска да си поговори с някого. Вие сте от Източна Европа няма как да не знаете руски език. Бихте ли си поговорили малко с нея, ще ви платя за това“, промълви с лек трепет в гласа адвокатът и се зае да отваря бутилката шардоне. В началото малко се сепнах от настъпилия обрат, после ме заля вълна на облекчение и на тъга едновременно. Руският ми никак не беше добър, но дадох утвърдителен отговор и вербалният ни сеанс с Наталия започна под зоркия поглед на хер Гарсия. В началото се опитах да говоря с украинката за руска литература – Достоевски, Чехов, Толстой, Пушкин, бързо осъзнах грешката си и превключих на Чебурашка, крокодила Гена, Ну погоди, Диамантената ръка и други филмови класики. Тук имах малко по-голям успех, но все пак реших да вкарам храната като тематика – блини, пелмени, борш и разбира се водка, това ми осигури още 15 минути разговор. Накрая извадих последния си коз – българските черноморски курорти. Оказа се, че Наталия като дете е била на почивка в Албена заедно с родителите си. Очите й грейнаха, разказа ми

съществуване как са й купили надуваемо поясче – лебед и как тя го ползвала всяко лято, докато съвсем не пораснала и останалите деца не започнали да й се подиграват за поясчето. Хер Гарсия следеше разговора ни с интерес, все едно разбираше всяка дума, смееше се когато с Наталия се смеехме и ставаше тъжен, когато очите ни помръкваха. Така неусетно беше минал цял час, хер Гарсия погледна часовника си и заяви „Хер Христов, благодаря ви много, ето това е за вас“, след което ми подаде две чисто нови сто еврови банкноти. Излязох навън, тъкмо беше станало време за обедна почивка. Дворът на хер Гарсия беше около 10 декара и в обедните почивки обичах да лягам между цъфналите рододендрони и камелии. Градината беше прекрасна, толкова чиста и подредена, че когато си ядях сандвича, гледах да не падне някоя троха върху прясно подстриганата трева. Ненадейно откъм съседния двор някой извика: „Хей, хей…!” Гласът беше рязък, но дълбоко в себе си добронамерен. Обърнах се и видях над ниската ограда да се подава ухиленото лице на рус мъж на средна възраст. Станах и се приближих. „Казвам се Лукаш, от Полша съм, май сме съседи”, с престорена тържественост каза мъжът. По дрехите му личеше, че и той е градинар като мен или най-вероятно се занимава с друга дворна работа. Когато го попитах какво работи, Лукаш се ухили толкова широко, че жълтите му зъби се строиха в права редица като зърната в царевичен кочан. След това рязко се наведе и когато се подаде пак над оградата, вече държеше в ръце си уплашена и ритаща с крака котка. „Виждаш ли? Това е Марцела, абисинска порода е, струва 10 000 евро! Ходя по цял ден след нея, моят шеф е милионер, плаща ми по 2000 евро на месец да се грижа за котката му, и аз, повярвай ми, се грижа добре!”, заяви с гордост Лукаш и ми показа пак царевичните зърна в устата си. „Лукаш, дай да я откраднем тая котка, ще си разделим парите, и ще забогатеем!”, възкликнах аз по-скоро на майтап, за да вляза в шеговития му тон. Усмивката на Лукаш

Брой 12, Година 4 (2015) изведнъж помръкна, той свъси вежди и отсече леко ядосано: „Ти луд ли си! С тая котка от четири години изхранвам семейството си! Имам две деца, които ходят на училище, а жена ми преди три месеца я съкратиха…”, тук го прекъснах, защото забелязах, че на врата на котката, на копринена панделка, виси златно звънче. „Какво е това звънче, Лукаш?”, попитах го с видимо въодушевление. „Златно звънче е! 22 карата! Шефът го купи за първата й годишнина, тази порода котки не мяукат, и по този начин я откривам, когато се напъха някъде. Тя е като мишките – види ли дупка, се пъхва там, проклетницата…”, съобщи Лукаш и изгледа котката с лек укор. В това време от дъното на съседския двор се чу дрезгав старчески глас: „Лукашшш, къде сииии, ела веднага тук…Лукашшшш….”. Полякът с царевичните зъби се скри моментално зад оградата. Продължих да ям сандвича си с усещането, че съм попаднал на място, където, насред целия разкош, всеки момент ще настъпи краят на една цивилизация. През следващите дни си поставих за цел да подмамя котката, за да мога да я разгледам отблизо. Тя беше много елегантно същество, със заострена муцуна, приличаше на древните египетски котки, и с една лудост в очите, която издаваше дивата й природа и решимостта й да прави когато и каквото си пожелае. Ако за момичетата най-добрите приятели са диамантите, както се пее в една песен, то за котките това е валерианът. И ето че една сутрин приложих коварния си план за съблазняване на Марцела, разливайки цяло шишенце валерианови капки откъм оградата на хер Гарсия. Скрих се зад един цъфнал в червено рододендрон и зачаках. Само след минутка-две видях как Марцела кацна на оградата, а после с ловко движение се приземи на меката трева, полята с валериан. Все още стоях в прикритието си. Тя започна да се търка в тревата, да се търкаля в транс и да души навсякъде. Приближих се бавно към нея, като последните метри пролазих на колене за да не я уплаша. Успокояваше ме факта, че за

съществуване нея околният свят не съществуваше, беше се отдала на сливането с валериана. Това ми даде възможност да я погаля до насита. Тялото й беше толкова гъвкаво и пластично, все едно докосвах повърхността на вода. Загледах се в златното й звънче и едва тогава забелязах инкрустираната буква „М”. „Колко мило”, помислих си, и веднага ми се прииска да подаря звънчето на любимата си жена, чието име също започваше с „М”. Ръцете ми сами започнаха да развързват панделката от врата на Марцела и секунда по-късно златното звънче вече беше в дланта ми. Истинско произведение на изкуството! Стиснах дланта си инстинктивно, да не го загубя. От съседния двор вече се чуваше разтревоженият глас на Лукаш: „Марцелаааа, Марцелаааа…”. Тя нямаше как да му се обади, защото не можеше да мяука, звънчето пък вече беше моя собственост.

www.provo.bg ириси. Личеше, че току-що ги беше отскубнал от градината. „За теб са!”, заяви той с усмивка на влюбен осмокласник. Поех букета през зида. Не знаех как да реагирам, бях трогнат и объркан, но събрах сили и казах на шега: „Е, моята любима довечера ще си има подарък!”. Лукаш вдигна съзаклятнически показалец, а на устата му грейнаха царевичните зърна. Разказът е част от сборника „Куфарът на брат ми: Истории за пътя“, изд. ICU, 2015 г.

В този момент си помислих за двете деца на Лукаш, и за жена му, която от три месеца не е на работа. Представих си как вечерта полякът ще се прибере вкъщи, цялото семейство ще мълчи край масата и никой няма да посмее дори да посегне към храната… Очите ми се насълзиха, бързо върнах златното звънче на панделката и я завързах на врата на Марцела. Притиснах я силно до гърдите си и започнах да викам с цял глас: „Лукашшш, Лукашшш…”. Русата му глава се подаде иззад оградата и взе да се оглежда на всички страни – като главата на лохнеското чудовище. Когато Лукаш видя Марцела в ръцете ми, царевичните зърна моментално се подредиха в неговата уста. Подадох му котката през циментовия зид, той я пое с треперещи ръце и я стисна толкова силно, че тя измяука от болка. „Любов моя, глупачето ми, къде беше, съкровище, защо така ме уплаши, защо, любов моя, защо…”. Когато се успокои, Лукаш ми благодари поне десет пъти, че съм я намерил, и още толкова, че съм се грижил за нея, докато го е нямало. После изведнъж двамата с Марцела изчезнаха от оградата. След минутка Лукаш отново се подаде, в ръцете си държеше огромен букет

съществуване

ИВАН ВАСИЛЧИН: НЯМА ПЪТ КЪМ ЩАСТИЕТО, ЩАСТИЕТО Е В ПЪТЯ Интервю на Владислав Христов с Иван Василчин Иван Василчин е роден на 23 септември 1974 г. в семейството на банатския българин стенописец Димитър (Мити) Василчин от Стар Бешенов. През 1994 г. завършва гимназията по изкуство „Щефан Лукиян“ в Ботошань (Румъния). През 1997-2002 г. е студент в Художествения университет „Джордже

Брой 12, Година 4 (2015)

Енеску“ в град Яш, във факултета за дизайн, декоративни и изобразителни изкуства, специалност „Стенопис“. От 2002 г. се занимава с изкуство, реставрация и стенописване на църкви. От 2006 г. до 2009 г. е организатор на „Кръжок по изкуство за деца и юноши“ и „Пленер в Стар Бешенов“. Има шест самостоятелни изложби, два пърформанса и е взел участие в осем общи изложби, последната от които – Съвременни български художници в чужбина „… толкова близо, толкова далече…“, е открита през септември 2012 г. в НДК. В момента живее и работи в столицата на българите в Банат – Стар Бешенов, като независим професионален художник. Какво не се знае за банатските българи в България? Съществуват два вида банатски българи бежанци: политически са тези които избягват след Чипровското възстание през 1688 г. Когато в 1718 г. Малка Влахия е присъединена към австрийските владения, чипровските бежанци, със специален указ от 1727 г. получават допълнителни привилегии. Това подбужда и

съществуване други българи-католици, 300 семейства от крайдунавските павликянски села Белене, Ореш, Трънчовица, Петокладенци, Лъжене и други, в периода 1726-1730 г. да преминат във Влашко. Но тези вече не са политически, а са бежанци водени от икономически и религиозни причини, по-точно имигранти, в търсене на по-добър живот. Чипровчаните пристигат в запустялото през австротурските войни село Винга между 1737 и 1741 г., докато крайдунавските павликяни се заселват в мястото наречено Бешенов в 1738 г. Тук от 1750 г. същестувува първото училище, където в начало, децата са учили на илийрски език, докато в 1866 г. Винганското учителско дружество начело с Йосиф Рил създават банатския български език на основата на хърватска редакция на латиница, който съхранява много старинни форми на езика говорен в България. Все пак, това не е било за дълго време. След 1896 г. той е заменен с унгарския (до 1918 г.), а след това — с румънски или сръбски, имайки предвид, че банатската общност сега се намира на територията на три държави: Румъния, Унгария и Сърбия. Някъде към 1850 г. започва третата вълна миграции, когато банатските българи тръгват към Будапеща да правят градинарство. В начало те отиват и се връщат, но по късно решават да останат в Унгария, около големите градове.

www.provo.bg Първите причини за бързо претопяване идват в момента, когато комунистите депортират масово по-богатите и им вземат имотите, а се знае, че винганите (чипровчаните) са имали много привилегии, тоест и много земя, след като получават разрешение да се връщат, оставайки без земя и без работа, те се разселват в поголемите градове. Какво се случва с банатските българи след като комунистическите режими падат? След 1990 г. се слагат основите на сегашното дружество на банатските българи. Хората са ентусиасти и дори да нямат пари, с живите си души помагат да се запази българщината, но това бързо се потушава в зората на глобализацията. Току-що отворените врати към „райските градини“ пръсват банатските българи по света. Голяма част от тях си продават земята, която с труд поколения на ред са спечелвали. Продават я в начало за нищо, хектар за един цветен телевизор. Така дружеството постепенно запада. Между двете световни войни сме били около 30 000 българи, а сега сме под 8 000, ако смятаме и около 1000 живеещи в Сърбия. Сега в централното седалище на дружеството в Тимишоара, например, се преподават курсове по френски език, но не и по български. Преди време една от

съществуване

залите работеше като клуб, където нашите можеха да седнат по кафе или бира, сега обаче често вратата е затворена и ако ти се иска да посетиш седалището, трябва да чукаш на подходящият прозорец. Банатските българи са били хора с висок морал и така са живели двеста години. После във времената на комунизама са взели модела от другите комунистически страни и са приели навиците на системата, но все пак са били солидарни и са запазили езика и обичаите си. Как живее банатска общност, има ли различно отношение към нея в Румъния? Малцинствата в Румъния получават пари според политически интереси в замяна на подкрепата на управляващите, но тези пари работят за естествената асимилация на малцинствата. Там където има пари се залепват ведната като мухи всякакви мошенници. Хората живеят от нормално към бедно и както другите народи живейки тук, примерно в село Стар Бешенов, повечето ходят на работа в завода, друга малка част още се занимават със земеделие. Заради липсата на развитие и подобряване на живота, повечето от младите не се връщат в селото. Съществува и демографска криза на банатската общност. Всяка година умират 70 – 80 българи и се раждат до 10 деца от смесени семейства. Когато порастнат няма курсове или лагери

Брой 12, Година 4 (2015)

където децата да се учат сериозно български език. В битово отношение ситуацията също не е розова. В момента водата от чешмата не е годна за пиене, нито за готвене, а ние си купуваме водата, докато местните власти се занимават само с футбол, рибарство и ходене на лов. Вижте какъв парадокс: нямаме вода за пиене, но имаме нощно осветление на стадиона „Христо Стоичков“. Какво би могла да направи България за банатските българи? Първо, за съжаление България, както Румъния, няма национална политика за да си прибере сънародниците обратно у дома, въпреки, че населението постоянно намалява и празни места и къщи има доста. Второ, преди 6-7 години от България дойде по програма от министерството на културата Георги Георгиев, учител от Котел и за две години учеше децата на танци и музика. По моето мнение само така може да се направи нещо за запазването на българщината. Иначе, тук няма нито българска телевизия, нито българско радио, нито вестници пристигат. Не се правят летни курсове по български език в родината и екскурзии. Как се поддържа българския дух в чужбина?

съществуване Българският дух се поддържа трудно, тъй като самият дух вече не заема челно място, духовните неща са все по-рядко ценени, хората са заети да се обогатяват или поне да оцеляват, консумеризмът прави хората слепи. С държавни пари дадени от румънската власт по програми за малцинствата построиха така наречената „българска къща“, но за съжаление там е мястото за кебабчета, гулаш, сръбска музика и забавление за началниците. В Стар Бешенов, примерно, има Музей на българското мълцинство. На единия етаж направиха хотел, а в двора спортно игрище за да печелят. Мнозина, сред които и аз вече не признаваме „Дружество на банатските българи – Румъния“ като представители на нашата общност, защото то функционира не за наше благо, а за благото на определени хора. Разкажи ми за инициативите, в които вземаш самият ти участие? Моя лична инициатива е арт-форумът „Родина на кръстопът“. Идеята се роди преди 9 г.и има за цел да обедини творци с български произход, които живеят в България и чужбина, да се осъществи контакт между българи и чуждестранни творци, живеещи в Европа или в други държави по света. Да има взаимодействие между банатските българи и такива, живеещи в други общности извън границите на родината. Да се представи и популяризира културата на банатските българи сред сънародниците им по света. До сега осъществихме 7 издания. Бъдещи съвмесни проекти ще бъдат осъществени догодина заедно с дружества на творците от Унгария и Чикаго. Какво е родината за теб, с какво я свързваш първо? За мен родината е духовна принадлежност към ценностите на един народ, на една нация. Човекът създава родина там, където живее и действа. Аз създадох „Родина на кръстопът“ – проект за обединяване на българското изкуство по света. Това е една малка България пътуваща в момента по различни крайща на Европа. Естествено, родината е родното село на баща ми, на дядовците и пра-пра дядовци, Стар Бешенов също е част от родината, докато ги има в него живи старите корени на българщината. На какво могат да се научат българите от банатските българи, кои са според теб ценните качества, които са се запазили в тази общност? Най-първо и най-важно според мен е никога да не забравяме корените си, където и да сме и че

www.provo.bg емиграция без връщане към корените не само, че води към изкореняване, но неизменно води до претопяване. Ние в момента сме изкоренявани хора и сме на път да изчезнем като отделно общество. Често посещаваш България, какви са твоите наблюдения за страната ни през годините, накъде вървим? В България, както и в Румъния хората изчакаха промяната след падането на комунизма. За съжаление широко отворените врати към дълго мечтания Запад позволиха под строгото наблюдение на предателите на нацията (бившите сътрудници на национална сигурност) да проникнат троянски коне като: МВФ и мултинационални банки, корпорации от всякакъв вид, които унищожиха националната икономика под предлог, че е нерентабилна, убиха селското стопанство, изолирайки дребните производители и лишавайки ги от жизнеспособните пазари, заробвайки гражданите под формата на банкови заеми, като ги превръщат в обикновени консуматори. Малодушието, сервилността, алчността и кражбата на политиците доведоха страната до ръба на фалита. Морала, честността и уважението към другите намаля драстично, социалните и етническите конфликти се влошиха. Единствените, които могат да спрат тази трагедия сме ние гражданите с надеждата, че младите поколения, ако все още не са се събудили ще се се събудят, докато не е късно. Невъзможно е всички да бягаме на Запад, а пък и там вече мястото е тясно, особено с новата миграционна криза. Чувствал ли си се понякога чужденец в България? Не, никога не съм се чувствал така, на всякъде където съм бил, съм бил добре приет, още от първите ми пътувания и първите ми стъпки обратно към корените. Какво мислиш за емиграцията, решение ли е тя за проблемите на младите хора? Сега, когато всички граници са отворени и хората са свободни да се движат и работят, не виждам смисъла или поне това не го приемам като решение да емигрираш, но всеки знае за себе си кое е най-доброто. На всякъде по света има и по-добро и по-лошо. Според мен за да се чувстваш напълно щастлив, хем не ти трябват много неща, хем трябва да създаваш баланс между духовните и материалните неща. Колкото материалните натрупвания са ти по-

съществуване

големи, толкова намалява духовността. Има една много важна връка между нас и вибрациите на земята и на самата Вселена, но в така наречения цивилизован свят, тези връзки са все по-тънки, или направо са изчезнали. Тук имам предвид не само мигрирането от една държава в друга, а и на все по-бързото опустошаване на селата. Ти си художник, мислиш ли че изкуството може да спаси от провал съвременния свят? Труден въпрос, тъй като се намираме в пълна криза на самото изкуство, все пак ролята на изкуството е да провокира, провокация към красота, към доброта, към толерантност, към мислене, към отворени очи и сърца, към взаимопомощ. Изкуството е също манифест против безобразията, против манипулациите на управляващите, то създава мостове, изкуството вълнува, ето колко много неща могат да се случват чрез помощта на изкуството. Ако творбите ти променят хората, към какво би искал да ги променят? Към толерантност, към осъзнаване на фактът, че „всички сме роднини“, преди всичко сме хора, дори да сме бели, черни, жълти или червени, независимо от религия или други критерии. Искам

Брой 12, Година 4 (2015)

творбите ми да връщат хората към духовните ценности, към любов, към справедливост, към респект спрямо природата. Посланието ми е следното: „Няма път към щастието, щастието е в пътя“, както Буда казва. Къде е дома за един творец? Творецът без ателие е като бездомен човек, така че най-първо дома му е там. За мен дома мога да го сравня с корените на едно старо дърво. От главния корен надолу тръгват потомците. Моята мисия е да се върна обратно, възел по възел, до най-горният етаж на корена, тоест, до старото гнездо. В моментата ателието ми се намира в подземието на главният корен. Връщаш се от Будапеща, усеща ли се напрежение от емигрантската вълна заляла Унгария и Европа? Какви според теб са истинските причини за тази вълна – икономичиески или геополитичиски? Причините са смесени. Очевидно това е резултат на грешната външна политика, тоест политика на налагане на собствените стандарти, без да се вземат предвид особеностите на исторически, религиозни, национални и културни нужди, особено в мюсюлманския свят, от Близкия изток и Северна Африка, от страната на Западна

съществуване

www.provo.bg

Европа, която сляпо следва американската политика към имигрантите в рамките на съюзническите ангажименти, носейки сама тежестта от наплива на имигранти. Освен това, Германия се нуждае от неквалифицирани работници с ниско заплащане. Сирийците ще работят в по-добри условия за германската икономика, отколкото източно европейците, те ще приемат каквото и да им е наложено, ще се съгласяват за малко пари и без синдикатите. Сред бежанците явно се намира и сирийска интелигенция – лекари, инженери. Честно казано не ми се иска да си представям колко силно е напрежението там, откъдето идват тези хора, но явно всичко върви по предварително изготвен план от американската власт заедно с техните западно-европейски васали. Разделяй и владей!

който дойде на власт, ако няма зад него едно активно и наблюдаващо го общество ще стане корумпиран и ще направи същото като онези, срещу които самият той се е борил. В Румъния управляващите търсят всички видове средства за да ни накарат да се откажем от борбата – директни заплахи, взривяване на автомобили, натиск на работното място, клеветнически статии, дискредитация и дискриминация. Някои от тези „личности“ са сред главните членове на „нашето” дружество.

Измина цяла година в която имаше протести в България, какво ти е мнението за тях, вярваш ли в протеста като начин да се променят нещата към по-добро?

Не, абсолютно не е достатъчно. Това е само началото. Надявам се хората и особено младите да не се задоволят само с една оставка, да се оставят да бъдат отново манипулирани. Не искаме замяна на едни корумпирани престъпници с други. Искаме промяна на цялата политическа система. Искаме деполитизирането на отделните институции от сферата на администрацията, религията, образованието, културата и други. Конкретно, улицата трябва да номинира нови хора, представители на нормалността и на честността. И още нещо – не е достатъчно хората да протестират само в по големите градове срещу безобразията. Промяната трябва да започва с нас, от нас и на всяко ниво. Затова аз останах да протестирам на село, защото и тук има корупция и корумпирани политици, защото имаме представител в парламента, който е престъпник. Депутатът Никулае Миркович – представител на Българския съюз на Банат – Румъния беше осъден от Върховния касационен съд на шест месеца пробация заради конфликт на интереси. Между протестите в Румъния и България няма голяма разлика. Разликата е един трагичен инцидент, който предизвика гнева и бунта на хората.

Да, това е гласът на народа, без гражданска инициатива нещата се въртят в затворен кръг. Познавам състоянието на България, по същия начин стоят нещата и тук в Румъния. От найвисокото ниво до най-ниското. Корумпирани политици са създали мафиотска система, васална на големите световни корпорации, които усилено се опитват да превърнат хората в прости машини с ограничен интелект. Мисля, че „демокрацията” е една голяма лъжа, зад която се крие манипулация и контрол, по-строги отколкото във всяка диктатура. Най-често, за съжаление протестите биват присвоявани от политиците и са потушавани чрез различни машинации – псевдо-лидери, които имат задачата да угасят искрата на бунта и обединяването на гражданите. Това не означава, че ние трябва да се примирим. Само активно гражданско общество във вземането на решения може да донесе добра промяна. Ние, обикновените граждани, трябва да бъдем иглата в реброто на политиците. Всеки,

Премиерът на Румъния Виктор Понта подаде оставка под натиска на общественото недоволство, достатъчна ли е една оставка за да има промяна в държавата, какво още е нужно? Защо в Румъния протестите успяват а в България – не?

100

МИГРАЦИЯ, ТОЛЕРАНТНОСТ И НЕТЪРПИМОСТ Умберто Еко

Считам, че трябва да се направи разграничение между понятията „имиграция“ и „миграция“. Имиграцията се случва когато някои индивиди (много хора, но в брой, който е статистически ирелевантен по отношение на оригиналния състав) се местят от една държава в друга (подобно на италианците и ирландците в Америка, или днешните турци в Германия). Феноменът на имиграцията може да бъде контролиран политически, ограничаван, насърчаван, планиран или приет. Случаят с миграцията не е такъв. Колкото и

Брой 12, Година 4 (2015)

насилствена или мирна да е, тя е природно явление: случва се и никой не може да го контролира. Миграцията е налице, когато цял народ, малко по малко, се придвижва от единия територия към друга (броят на останалите в изходната територия е без значение: това, което има значение, е степента, в която мигрантите променят културата на територията в която са мигрирали). Имало е големи миграции от изток на запад, в хода на която народите на Кавказ променили културата и биологичната наследственост на местните жители. Тогава там са се случвали миграциите на „варварски“ племена, които нахлули в Римската империя и създали нови царства и нови култури, наречени „романо-варварски“ или „романогермански „. Имало е европейска миграция към Америка, от Източното крайбрежие и след това постепенно към Калифорния, а също и от Карибските острови и Мексико чак до Огнена земя. Въпреки че това е

100 било отчасти политически планирано, аз използвам термина „миграция“, защото европейците не приели обичаите и културата на местните жители, а поскоро основали нова цивилизация, към която дори туземците (тези, които оцелели) се адаптирали. Съществували са прекъснати миграции, подобно на тези на арабските народи, които стигнали чак до Иберийския полуостров. Имало е форми на миграция, които са били планирани и частични, но не по-малко влиятелни, като тази на европейците към Изтока и Юга (оттук и възникването на така наречените постколониални нации), при която мигрантите променили културата на автохтонните народи. Не мисля, че някой досега е описал феномена на различните видове миграция, но миграцията със сигурност е различна от имиграцията. Имиграция имаме само когато имигрантите (приети в съответствие с политически решения) приемат повечето от обичаите на страната, в която са имигрирали, докато миграцията се случва, когато мигрантите (които никой не може спре на границите) радикално трансформират културата на територията, към която са мигрирали . Днес, след деветнадесети век, пълен с имигранти , ние се оказваме изправени пред неясно явление. В среда обозначена от силно изразена мобилност, е много трудно да се каже дали определено движение на хора е имиграция или миграция. Има със сигурност поток от юг на север, който не може да бъде спрян (като африканците и хората от Близкия изток които се отправят към Европа). Индийците са нахлули в Африка и Тихоокеанските острови, китайците са навсякъде, а японците присъстват с тяхната промишленост и икономически организации, въпреки че те не са се преместили физически в някакъв значим брой. Възможно ли е да се разграничи

www.provo.bg имиграцията от миграцията, когато цялата планета се превръща в територия на придвижващи се хора? Мисля, че е възможно: както вече казах, имиграцията може да се контролира политически, но подобно на природно явление, миграцията не може. Докато има имиграция, народите могат да се надяват да предотвратят увеличаването на имигрантите в гето, така че те да не се смесват с местните жители. При възникването на миграцията няма гета, а смесените бракове са неконтролируеми. Това, което Европа все още се опитва да види като имиграция е вместо това миграция. Третият свят чука на вратите ни, и ще дойде дори и да не сме съгласни. Проблемът вече не е да се реши (както политиците претендират) дали студентите в парижки университет могат да носят фередже или колко джамии трябва да се изградят в Рим. Проблемът е, че следващото хилядолетие (и тъй като не съм пророк, не мога да кажа, точно кога) Европа ще се превърне в мултикултурен континент – или „цветен“ континент, ако предпочитате. Така ще бъде, независимо дали ви харесва или не. Милано, 1997 г.

изход

Брой 12, Година 4 (2015) емигрантски вестник „Новый американец“, сътрудничи на „New Yorker“ и води програма по радио „Свобода“. Издава единайсет книги, сред които „Компромисът“, „Зоната“, „Куфарът“. - Как мислите, има ли разлика в стимулирането на писателския труд в СССР и на Запад? - Стимулите за писателското дело са много лично нещо, почти неформулируемо, но ако все пак се опитам да отговоря на тоя въпрос, литературната дейност е по-скоро опит да преодолееш собствените си комплекси, да преживееш или да отслабиш трагизма на съществуванието. Разбира се, не говоря за тези, които пишат от най-прости и здрави подбуди – да спечелят пари, да се прославят или да удивят близките си. Говоря само за писателите, които не са избирали тази професия, а са били избрани от нея.

СЕРГЕЙ ДОВЛАТОВ:

ПИСАТЕЛЯТЕМИГРАНТ ИМА ДВОЙНА АУДИТОРИЯ Превод: Албена Стаменова Източник: sergeidovlatov.com

Сергей Довлатов (1941-1990) е роден в семейството на театрален режисьор и актриса. Следва филология, после служи три години в охраната на трудово-поправителните лагери в Коми АССР. Наборът на първата му книга е унищожен по разпореждане на КГБ. От 1978 г. живее в Ню Йорк. Редактира либералния

- Тогава, изглежда, няма разлика в писателските стимули тук, на Запад и в една тоталитарна страна? - В стимулите няма, има в противопоказанията. У нас все още сравнително доскоро можеха да ви накажат за творчеството ви, дори и днес там далече не всеки би се решил да пише всичко, което мисли. Но и там си има своите преимущества. - Какви например? - В Русия имаше аудитария, която проявяваше интерес към своите писатели. В Русия писателят е обществена фигура, той е цяло учреждение, на което хората гледат с благоговение и надежда. Русия е традиционно литературна, ако можем така да кажем – литературоцентрична страна, където литературата, подобно на философията, поема задачи на интелектуалната трактовка на обкръжаващия свят и, подобно на религията, се натоварва с бремето на нравственото възпитание на народа. - За Русия ли говорите или за съветския Съюз?

изход - Все едно. Говоря за националната традиция, с която болшевиките не можаха да се справят. - Но сега между писателите, носители на тази традиция, и народа, се изправя съветската цензура, така че общуването стана почти невъзможно. - Не, възможно е. В Съюза на концертите на Окуджава идват десет-петнадесет хиляди души, а в Америка на концерт на Алън Гинзберг – тридесет, като половината от залата е руската поетеса Марина Тьомкина с приятелите си. Интересът към писателите в СССР е хилядократно по-голям, отколкото в Америка, може да бъде сравнен с тукашното отношение към кинозвездите или спортистите. Популярността на Окуджава е съизмерима с популярността на Мохамед Али. В Русия от време оно не техниката или търговията са в центъра на народното съзнание и дори не религията, а литературата. Такива са преимуществата. Противопоказанията са милион. Само цензурата стига. Затова пък в СССР, ако вече те печатат, можеш без усилия да си вадиш хляба. Тук е по-сложно. - Впрочем за материалната страна. Тук дори популярните писатели бедстват. - Не е точно така. Писатели като Ъпдайк, Норман Мейлър, Стайрън са много състоятелни хора. Така че „популярните“ писатели живеят нелошо, лошото е само, че „популярните“ писатели в Америка не са твърде много. Разбира се, доставчиците на всевъзможни боклуци като Лъдлъм, Кинг, Джудит Кранц изкарват големи пари, но това не е литература. От друга страна, найизвестният американски поет Алън Гинзбърг, както съм чувал, изкарва четири хиляди за година. - Как все пак е възможно да си писател при тези условия? - Ами ето така. Тази професия, както вече стана дума, не се избира. Тя сама избира

www.provo.bg човека. Това или става, или не. От друга страна, Америка е богата страна. Хората успяват да пишат и от време на време да изкарват пари по друг начин – с шофьорска работа, с преподаване и пр. Някои стават лумпени, живеят в съборетини с други такива несретници и обладани от бесове приятели. Съществува също така развита система от така наричаните „грантове“, творчески субсидии. Някои писатели успяват да ги получат. По различно време тук се повдига въпросът държавата частично или изцяло да субсидира културата, както се прави това например в Холандия (не говоря за СССР). Но се оказа, че американските писатели категорично не желаят това, смятат, че то би ги поставило в положение на зависимост от държавата, а те това не го обичат. Смята се, и с това можем да се съгласим, че възнаграждението на писателския труд е заложена в самия него, във възможността да следваш призванието си. И при това виждаме, че нито един литератор не се е отказал доброволно от твроческите си занимания. Сред техническата интелигенция дезертьори има колкото щеш, но сред писателите почти няма. Тоест имало е такива случаи, Рембо навремето, после нашият Ходасевич престана да пише стихове едва ли не в резултат на съзнателно решение. Но в света такива случаи да се съберат десетина. - Какви са механизмите на писателския успех на Запад? - Не мога да кажа, че окончателно съм се ориентирал в този въпрос. Просто най-явните ми заблуждения се разсеяха. Вече не очаквам от редакторите, издателите, литературните агенти и преводачите интимна дружба, ежедневни срещи, задушевни разговори до среднощ. Хората си вършат работата (говоря за американците) хладно и сдържано, затова пък добросъвестно и пунктуално, без руските нежности, но и без руските лъжи. Разбрах, че няма да стана нито богат, нито знаменит в Америка и дори едва ли ще изкарвам прехраната си с чиста литература – всичките осем години в САЩ ми се налага

изход да се занимавам и с журналистика. Разбрах, че никога няма да пиша за Америка, никога няма да премина на английски. Не ми останаха илюзии, каквито имах първоначално, но много от руските писатели и досега са във властта на илюзиите. Струва им се, че ако не днес, то утре към тях ще се втурнат издателите и агентите с бланките договори и ще се бият за ръкописите им. Нищо подобно не се е случвало, няма и да се случи. От руските писатели несъмнен успех постигна единствено Йосиф Бродски. Останалите, като правило, лъжат. - Каква е причината за неуспеха на ръкописите? - Ами, първо, те не всички са толкова гениални, макар че в емиграция са написани много талантливи неща. „Брайтън Бийч“ на Марк Гиршин, прозата на Милославски, странните по жанр неща на Бахчанян и така нататък. Второ, американците, както знаем, за разлика от руските читетали, предпочитат собствената си (а не вносна) литература и проблематика. Страната им е толкова динамична, толкова неща се случват тук, че просто нямат сили да се занимават и с презморски проблеми. Тук дори съществува почтителния, но в по-голяма степен ироничен израз „европейски стил“. Така говорят за дълбоките, изящни, но явно некомерсиални книги, един вид да, прекрасно, но не е за нас. Когато се оплаквам, че три мои книги в превод на английски се продават средно по две хиляди екземпляра, тоест в сто пъти помалък тираж от средната книга в СССР, ми отговарят: „Я виж в какви тиражи се продава тук Хенрих Бел“. Въобще, ако книката не е комерсиална, а не е и за Америка, съдбата й е предрешена. - Но Вие вече написахте книга за Америка – „Чужденка“. - Не само това, завърших още един роман – „Филиал“ се нарича. Но това не са книги за Америка. Събитията в тях се развиват на американския континент, но това не са

Брой 12, Година 4 (2015) книги за Америка: централни персонажи в тях остават руските емигранти. Руските писатели в чужбина като цяло много радко са преминавали на чуждестранна тематика. Бунин е написал шедьовъра „Господинът от Сан Франциско“, но чужденецът му е условен, всички проблеми се решават на метафизично ниво, няма живо лице, още повече, че героят е мъртвец. Така че дори Бунин не се е решил да изобрази (а може и да не е успял да изобрази) живия туземен характер. Дори у Набоков, забележете, руските персонажи са живи, а чужденците са условно-декоративни. Единствената му жива чужденка е Лолита, но и тя по характер е типично руска госпожица. - Струва ли си един писател да емигрира? - Струва си най-малкото защото за мене и за мнозина други оставането в Съюза беше опасно. Освен това, мене и моите приятели не ни печатаха, във всеки случай не печатаха това, които беше написано искрено и сериозно. Аз заминах, за да стана писател и станах, като направих не особено трудния избор между затвора и Ню Йорк. Единствената цел на моята емиграция беше творческата свобода. Никакви други идеи не съм имал, нямах дори особени претенции към властите: бях обут, облечен, и докато в съветските магазини се продават макаронени изделия, можех да не мисля за прехраната си. Ако ме издаваха в Русия, нямаше да замина. - На Запад получихте възможността свободно и искрено да общувате с читателската аудитария, дори едновременно с две – рускоезичната и англоезичната. Докато в Русия не можете да издадете нито една искрена, правдива книга. - Мога да изброя сто (е, не сто, но петдесет във всеки случай, или четиридесет) правдиви книги, издадени за последните години в Русия. Естествено, там има идеологическа конюнктура, система от извънтворчески обстоятелства, които влияят върху

изход творческия процес, но все пак на много добри писатели им се удаде да се промушат през нея – Шукшин, Искандер, Окуджава. Тук, в Америка, също има конюнктура – пазарната. Тя е много по-малко зло от идеологията, най-малкото защото едно талантливо произведение може да се окаже пазарно, но идеологически издържано – никога. Талантът и пазарът понякога съвпадат, а идеологията и талантът не съвпадат никога и при никакви обстоятелства. Но все пак и пазарната конюнктура е зло. Трябва да я имаш предвид, да променяш нещо в работата си. През 1982г. написах „Резерват“, и мнозина смятат, че това е най-сносната от всичките ми книги, та ето, сега не бих писал „Резерват“ – това е типично руска история, шансовете й да бъде успешна на английски са малко.

www.provo.bg нито едно смислено. - Какво е литературата и за кого пишем? Аз лично пиша за децата си, да прочетат всичко това, като умра, и да разберат какъв златен баща са имали, и тогава най-накрая закъснелите сълзи на разкаяние да рукнат от безсрамните им американски очи! Интервю, дадено за списание „Слово“, 1990г.

- Има писатели, които, живеейки тук, се обръщат само към руска аудитория. - Жалко. Писателят-емигрант има огромно предимство – двойна аудитория. Винаги има резервна аудитория. И винаги има резервен издател. Ако си се скарал с руския си издател, което не е трудно, защото повечето от тях са бедни, амбициозни, склонни към мошеничества и непрофесионални, се утешаваш с мисълта, че книгата скоро ще излезе на английски. И обратното, ако американският издател те е оскърбил, си казваш „Ами добре, ще го издам на руски, с руския издател поне ще се скарам на познат език…“ От всички писатели-емигранти само Милан Кундера, чех, каза, че пише за западната аудитария. Не бих се решил да го повторя. Аз не знам за кого пиша. Питайте петела за кого кукурига, или някоя трепетлика за кого размахва клонки?… Има много определения какво е литературата, включително и парадоксални. Това е и разчистване на лични сметки, и преодоляване на горестите, и желание да се скрие истината за себе си, и нещо, свързано с пола, ако вярваме на горкия Фройд… Това е също начин за убиване на времето, почетно хоби, средство към властта и така нататък. Определенията за много, и

изход

СОФИЯ – ЩАТА НЮ МЕКСИКО Владислав Христов По следите на една мечта Преди близо век, един здравеняк с огромен отомански мустак стъпва на брега на остров Елис в Ню Йоркския залив. Името му е Георги Белчев (1885-1980) и е родом от Попово (Търговищка област). Абсолютно сам, без да познава жива душа, това с което разполагал било третокласното му образование, нулеви познания в английския език и само четири долара. Но той имал мечта. Мъжът, не особено висок, но физически силен, бил решен да притежава парче от Америка. Белчев вярвал, че Америка била земята на големите пробиви, ако си налегнеш здраво парцалите. След пристигането си в САЩ, мъжа бил нает като да работи в железниците,

Брой 12, Година 4 (2015)

каменовъглените мини, заводите за стомана, като спестявал пари настрани – колкото можел. През 1908 г., той станал гражданин на САЩ. В началото на 20-ти век щата Ню Мексико имал прекалено малко жители и прекалено много земя, в желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Георги Белчев дочул, че свободни парцели в североизточно Ню Мексико, при обветрения край на високите равнини, били предоставяни на заселници. Смелчагата тръгнал натам и когато пристигнал платил четиридесет долара за 160 акра земя (около 0,6 кв. км.), вдигнал каменна къща и засял шарен боб. Скоро обаче осъзнал, че на километри от него няма жива душа. За да привлече повече хора, той публикувал обяви в българоезични вестници в Чикаго и Сент Луис. Следващите две години започнали да пристигат други българи – Георги

изход

www.provo.bg

Коларов, Димитър и Иван Костадинови, Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Ристо Наумов, Коста Димитров, Кольо Илиев, Цочеви, Дойчинови. Едно от семемйствата, Ристо и Спаса Наумов, заселници от Македония, дошли с тяхната млада дъщеря – Василка. Само четиринадесет годишна тя се омъжила за Георги Белчев, който бил тогава на двадесет и девет години. Скоро се родила дъщеря им Еванка, а след нея още пет деца. Мъжът построил друга къща, с пет стаи. Миризмата на зелеви сърми и баница, изпълнила новия дом в прерията. След това звуците от смях и накрая английския език. Мечтата се сбъдвала все повече. Името През 1912 година, съвсем по принципите на демокрацията, жителите на селището се събрали на общо събрание, което имало една цел – да избере име на новооснованото селище. Първото предложение било за Джорджтаун, по американския вариант на малките имена на първите двама заселници Георги Белчев и Георги Коларов. Самите те обаче не се съгласили градът да носи техните имена, тъй като смятали (според стародавната българска традиция) за лоша поличба, ако градът е кръстен на живи хора. Последвало предложението Търново, по името на старата престолнина, защото някои от емигрантите били от този край. И то не било прието. Накрая след дълги дебати новооснованото градче било кръстено София,

на името на столицата на България. Георги Белчев дори издълбал дървена крайпътна табела и я забил в земята близо до Магистрала 64, на 18 км. от къщите. Щатът Ню Мексико не харесал саморъчно направения знак, както и името, което било написано на него. Според официалните власти „София“ звучало като име на нечия приятелка. „Не, не! Не Со-ФИИ-Я. СОФ-ия .Много стар и велик град, Соф-ия!”, обяснявал на властите Белчев. От подем до провал През 1914 година в Ню Мексико била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там веднага и пощенска станция. Възможността да се говори по телефона, да се получава кореспонденция и писма привличат още хора. Така градчето София се разраства. Отворено било и училище, а след настояването на Георги Белчев, щата отпуснал пари за училищни автобуси. В училището освен на английски се учело и на български. През 1916 година осемте български семейства получават „афидавит“ – официалния документ от държавата за правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство. Осемте български семейства намират общ език за колективен живот и работата им потръгва. Наета е допълнително количество обработваема земя,

изход

Брой 12, Година 4 (2015) деца. Първата земеделска колония, основана от българи в САЩ, се развива възходящо като кооперативен тип селскостопанска фирма до 1920 година. Тогава, възползвайки се от правото си да закупят земята, стопаните стават нейни частни собственици. Няколко души от тях обаче решават впоследствие да продадат частните си ферми на добра цена и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери.

така че към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си. Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията – жито, царевица, боб, просо, картофи, но наймного се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена. Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така са спечелени средства, с които те успяват да си закупят необходимите им 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията. До 1918 година, когато колонията прави първото публично обобщение за своята дейност и успехи, се раждат и седем

Въпреки това успехът на българската земеделска колония София в Ню Мексико, се дава за пример от емиграцията за значително по-големите възможности българите да се наложат и във фермерското производство посредством кооперативния принцип за подпомагане между хората при обработването на земята и реализацията на реколтата. Затова опитите на българите да пробият и в аграрния сектор на американската икономика по кооперативен (колективен) начин, продължават. По време на Голямата депресия (1929-1933г.) землището на София е нападнато от скакалци, което опустошава почти цялата реколта. Много от заселниците напускат София и се връщат в Средния Запад (Охайо и Мичиган). През 30-те години на миналия век първият ни епископ в Северна Америка – Андрей Велички, отслужил в София тържествен молебен. След Втората световна война селището запада. През 1963 г. е затворено училището. Постепенно останалите българските заселници и техните деца напускат София и се преселват в близкия град Клейтън и други градове на Ню Мексико и Тексас. Някои от техните наследници още поддържат имоти (ранчо) в района на София. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките, която през 80-те години на миналия век правела кисело мляко и с удоволствие давала да похапнат на американците, които от любопитство посещавали градчето.

изход

www.provo.bg

Спомените остават През един слънчев следобед, двамата сина на Георги Белчев – Джордж и Стив, заедно с техните съпруги, си бъбрят около кухненската маса в къщата, където братята са били отгледани в София, Ню Мексико. Братя Белчеви говорят с благоговение за техния баща, въпреки че него го няма вече 25 г. „Той смяташе, че улиците на Америка са павирани със злато – ако си честен и работиш здраво“, разказва Стив, 85-годишен. „Татко не беше по природа фермер, но искаше земята. За него земята означаваше, че той е някой“, твърди Джордж, 79-годишен. Синовете на Георги Белчев са напуснали София преди доста години. Всъщност само няколко човека днес живеят в усамотените равнини. Шепа сгради зад групата бели акации представляват центъра на града. В далечината стоят свлечени няколко очукани, изоставени ферми, напомнящи Джордж Белчев колко е трудно да се живее в това прашно селце, разположено на 40 мили (64 км) югозападно от град Клейтън. Твърде студено е през зимата, твърде ветровито през останалата част от годината. И двамата синове, както и техния баща преди тях, притежават широките лица и типичните носове на източноевропейци. „Татко беше стриктен човек. Той работеше като дявол и очакваше и ние да правим същото. Повече от всичко той искаше нещата да се

правят както трябва“ спомня си Джордж, а Стив добавя „Не можехме да орем нивите, защото прахта политаше нагоре и ти засипваше лицето. През 30-те години, когато скакалци нападнаха София, небето стана черно. Татко приспособи като разпръсквател за отрова една стара ос, която сложи зад камион, Модел Т и напръска земята, така оцеляхме”, разказва Джордж. Много българи отпътуват назад към Средния Запад, към сигурните работни места във фабриките на Охайо и Мичиган. „Не мисля, че татко е обвинявал който и да е, че е заминал. Това просто го направи още порешителен в намерението му да успее тук.“ твърди Джордж. През 1936 г. Георги Белчев заедно със съпругата си и пет от шестте си деца се качил на новия си Понтиак и се насочил към Средния Запад. Там те посетили

изход онези българи, които били напуснали София, Ню Мексико. Според Стив, неговият баща не направил това посещение с цел да натрие носовете на другите със собствения си успех. „Той ни закара до там, защото искаше да се види със своите стари приятели. Вярно е, допълнва Джордж, баща ни не беше самохвалко. „Но нека ви кажа още нещо, той със сигурност беше много горд с това, което бе успял да постигне“. Всички били изключително радостни когато желизницата най-накрая достигнала и София през тридесетте години. „После толкова бързо, колкото бе възможно, железопътните релси бяха изтръгнати, за да подпомогнат нуждите, свързани с войната”, споделя Джордж. Втората Световна Война направила Георги Белчев дори още по-горд. Първият път, в който той видял своите двама синове в техните униформи на Армията на САЩ. През 1969 г. Белчев и съпругата му Василка, наричана от всички „Луси“, отпътували за първи път обратно към България. Това трябвало да бъде тяхното сватбено пътешествие. Блечев се трудил толкова безмилостно в продължение на четиредесет и пет години, че никога до тогава не бил отделял време за сватбено пътешествие. България вече била част от Съветския блок и Белчев срещнал проблем да пътува свободно из страната, както и в столицата София. „Тайната полиция ги следвала навсякъде. Следвали ги, защото тактко постоянно говорел колко велико било в Америка”, споделя Джордж. Двамата спрели в родния град на Георги Белчев – Попово, където по-голямата част от хората, включително и децата, работели на държавните полета „В САЩ ти можеш да притежаваш своя собствена земя“, разказвал на хората Белчев. „Както изглежда хората там убедили татко, че е най-добре да си затвори устата. След като си тръгна от България, той никога повече не се обърна назад“, спомня си Стив. Завръщайки се вкъщи, Белчев проектирал и построил мост над близката рекичка, за да има пряк път за автомобилите от София до гр. Фарли. По

Брой 12, Година 4 (2015) това време вече бил над осемдесет годишен. Тези, които му помагали в изграждането се оплакали от непрекъснатото му изискване към тях да свършат работата си по възможно най-добрия начин. Когато училището в София затворило врати през 1963 г., Белчев самоук в доста сфери човек, но същевременно питаещ дълбок респект към официалното образование – закупил сградата. Според Стив баща му купил училището защото не е искал да види как сградата с годините се събаря. През 1979 г. Белчев и жена му Люси напуснали София и се преместили да живеят в гр. Клейтън. Създателят на София починал в Клейтън през 1980 г., на 95 г. тогава той притежавал над 3600 акра земя (14,6 кв. км.). Много помладата от него Люси живяла до 1996 г., когато починала на 98 г. „Мисля, че баща ни искаше да види своя трети век, но казваше, че всъщност много повече иска да види своята съпруга“, твърди Джордж. Двамата са погребани един до друг, в малък, спретнат гробищен парк, западно от града. „Основатели на София“, гласи прилежащия надгробен камък. Властите в щата поставят две зелени улични табели в София. Надписът на едната табела гласи – Шосе София (Sofia road), а на другата – Шосе Белчеф (Belcheff road). Табелите са повече от маркировка, те са исторически паметник. Паметник за мъжа, който знаел, че когато човек усърдно работи за eдна мечта – тя се сбъдва.

изход

www.provo.bg

“

Татко беше стриктен човек. Той работеше като дявол и очакваше и ние да правим същото. Повече от всичко той искаше нещата да се правят както трябва.

“

зрение

НИКО ДИМУ:

ЗА НЕЩАСТИЕТО ДА БЪДЕШ ГРЪК Интервю на Зилке Ветах с Нико Диму Превод: Росен Кукушев От 18-ти век германците и европейците искат да видят у гърците нещо, което те не са: писателят Никос Диму за идеализирането на антична Гърция, образа на врага в лицето на Германия и липсата на политически център.

Брой 12, Година 4 (2015)

Г-н Диму, Вие твърдите, че Гърция не е модерна, западна страна. Голяма грешка на Европа ли беше, че дълго време приемаше за вярно противоположното твърдение? На запад битува твърдото убеждение, че ние, гърците, сме много повече европейци отколкото българите или сърбите, които населяват Балканите. Нашето минало ни е отредило особен статут. Съвременният грък би казал още: Ние измислихме Европа. В края на краищата името й произхожда от гръцкия език. Сега обаче Западът е на път да коригира своята представа… …и забелязва, че ние не отговаряме на неговите идеализирани представи. Впрочем

зрение смятам за особено иронично това, че именно германците са първите, които идеализират гърците през 18-ти век. Какъвто е случаят с Йохан Йоахим Винкелман. Впоследствие налагат тази доктрина и на останалите европейци. Как смятате, че става това? Бавария, начело с крал Ото, първият гръцки крал от династията Вителсбах (Отон I или Ото Фридрих Лудвиг фон Вителсбах /18151867/ – б. пр.), прави опит да реформира нашата страна. Искали са да направят от нас истински европейци и в същото време да бъдем равностойни наследници на нашите антични предци. Т.е. да бъдем също толкова умни, креативни и надарени с поетична дарба. Това ни е навредило. Не можеш да превърнеш обикновени балкански селяни, а повечето гърци по това време са били именно такива, в подобни същества. Гърция не е изживяла своя Ренесанс, своите Реформация и Просвещение. Всички тези епохи, които дават облика на европейската идентичност, са преминали покрай нас. За да изградят от нас западна нация, всичко е трябвало да бъде привнесено през 19-ти век. Всичко? Започва се със законите, които са внесени от Германия. Първият гръцки кодекс е бил превод на Гражданския кодекс на Германия. Бавария иска да ни превърне в германци (смее се). Институциите също са били привнесени. Всичко това ни е било чуждо, не се е зародило отвътре. Какво е значение на това за днешната ситуация? Гърция никога не съумява да се превърне в рационална, западна нация. Това е напълно естествено, тъй като никой не може да навакса цяло хилядолетие само за сто години. Но моето впечатление е, че кризата ни помага да се организираме по-добре.

www.provo.bg Но отново има натиск отвън. Може ли да се стигне до обрат, ако промените се възприемат като наложени? Нашата история на чужди зависимости действително ни е формирала. В древна Атина е имало полудемокрация, при която на жените, чужденците и робите е отказано избирателното право. Погледнато от тази перспектива цялата история на Гърция е била историята на страна, която е живяла в условията на авторитарно управление. Византия е била много авторитарна, турското владичество също. Тъй като винаги сме били управлявани по авторитарен начин, винаги сме били настроени срещу авторитета. Гърците са били родени опозиционери. Ние не притежаваме културата да се управляваме сами. Сега придобиваме тази култура чрез кризата. Половината гърци търсят вината за кризата в чужбина. В същото време някои гърци смятат сили като „Тройката” и Германия за виновни за състоянието на своята страна. В каква степен е застъпено разбирането за собствената отговорност? Половината гърци приемат, че ние сами сме си виновни за нашето положение. Останалата половина търси отговорността извън Гърция. В най-безобидния вариант те изхождат от това, че чужденците не ни разбират и искат да ни превърнат в протестанти с присъщата им етика на капитализма. Ангела Меркел и Волфганг Шойбле, две имена, за които тук никак не обичат да се говори, искат да ни превърнат в германски роботи. Най-крайният вариант, теорията на конспирацията, изхожда от твърдението, че Северът иска да превърне Юга в източник на евтина работна ръка. Според друга теория, Гърция разполага с несметни богатства от природен газ и нефт, които чужденците искат да заграбят за себе си. Защо образованите гърци вярват сериозно в подобни примитивни тези?

зрение

Брой 12, Година 4 (2015)

Защото в тази страна от много отдавна съществуват враждебност и недоверие към Запада. Левите сили и Църквата само ги разпалват още повече. Православната църква се е отделила от Римокатолическата църква още през 1030 година.

Хората, които водят преговорите със западните кредитори, са достатъчно умни и образовани, за да знаят, че тези идеи нямат никакво значение. Ако обаче искат да бъдат избрани, тогава трябва да твърдят пред народа, че нямат доверие на Запада.

Това наистина е много отдавна…

Това ли е причина за ерозирането политическия център в Гърция?

…но оттогава Православната църква много последователно защитава твърдението, че Западът е наш враг. Десет години преди въстанието срещу турското владичество патриархът издава указ подобен на папските були, в който обявява не турския султан, а хората от Запада за врагове, които манипулират идеите за демокрация, равенство и свобода. А враждебността на левицата към Запада? Левицата загуби гражданската война в Гърция, но спечели войната на идеите. Всички клишета на комунистическата идеология, като затова, че богатството било грях, са се запазили в обществения дискурс. Представете си само: преди Коледа училищата в Северна Гърция бяха останали неотоплени, защото правителството не беше изпратило все още пари за гориво. Фондация Сорос искаше да дари гориво, но съюзите на родителите отклониха това предложение с голяма дандания, тъй като не искали „мръсно гориво”. Те предпочитат децата им да студуват. Това показва, че враждебността към Запада е станала дори още по-голяма в резултат на кризата. И германците са особено недолюбвани… …точно. Преди десет години те бяха найобичаният народ, а сега са най-недолюбваните и изместиха американците. За левицата САЩ и Германия са само символи на капитализъм, империализъм и експлоатация. Политическият център изчезва Как се отразява враждебността към Запада на политическата класа в Гърция?

на

В действителност наблюдаваме катастрофалното изчезване на политическия център. Партията ПАСОК, т.е. левият Център, през изминалите 35 години беше доминираща сила, а в момента е разделена на стотици малки групи. През 2009 г. спечели 44 % от гласовете. По време на европейските и местните избори през май може да се радва, ако получи 4,4 %. Десницата също е разединена. И най-лошото е, че политиката има толкова лош имидж: никой не желае да се занимава с нея. Успешните хора си казват: За Бога, какво да правя в политиката? Но има и примери на хора, които влизат в политиката, защото не могат да гледат безучастно мизерията… …и тяхното положение е сходно на хора, които искат да учредят партия срещу мафията в Ню Йорк през 20-те години на XX век. Изведнъж всички се обединяват и се противопоставят на новите. Обновяването на гръцката политическа класа ми създава огромни главоболия. Не виждам интересни нови лица. Хората, които в момента искат да ни „спасят”, са онези, които ни тласнаха към кризата. До каква степен тогава могат да помогнат международните кредитори отвън? По някои въпроси въобще не могат да помогнат. По отношение на обновлението в политиката например няма нищо по-лошо от това някой кандидат да бъде заподозрян, че е подкрепян от германците или французите. Вижте, това, което Западът желае от нас, не е реалистично: от днес за утре да

зрение възприемем изцяло един друг манталитет. Западът не е разбрал, що за страна е Гърция, как разсъждават и реагират гърците. Изискванията на Запада са много логични – но ние не сме логични! Дори и ако логиката е била измислена от Аристотел. С това ли се обяснява лошото функциониране на държавата? Държавата е нашият най-голям проблем. Тя е толкова голяма, струва толкова много пари и е толкова зле организирана, че въобще не може да я реформираш. Впрочем и диктатурата не успя да направи това. Режимът на полковниците излезе с големите приказки затова, как искал да промени всичко. И най-накрая бюрокрацията успя да наложи бюрократичния ред на самата диктатура. Днес пациентите трябва да стоят по два часа в болниците, за да бъдат приети за преглед. Тези, които измислят това, са садисти. Но чиновниците са щастливи, когато нищо не се променя. Гърците не са се научили да мислят критично. Защо гражданите не се оплакват, след като се отнасят толкова зле към тях?

www.provo.bg Каква е Вашата прогноза за гръцкото общество? Оптимист съм, че един ден ще се превърнем в западно и рационално общество. Другата възможност е да се превърнем в теократична държава като Иран. Църквата и днес се намесва във всичко. Нашата конституция започва с препратка към идеята за триединството, а не към властта, произтичаща от народа. Какво всъщност мислят Вашите сънародници за Вашия критичен поглед? Понякога, в частни разговори, хора ми казват, че са съгласни с мен. Понякога чувам и завистливи коментари: затова, че съм можел да си позволя да имам собствено мнение, тъй като съм заделил за себе си пари от времето, в което работих в сферата на рекламите. При все това по време на кризата загубих много пари и трябва да продължа да работя. Но заради моите възгледи със сигурност съм малцинство в моята страна. Аз съм черна овца.

Хората не са се научили да мислят критично нито у дома, нито в училище. Гърция е единствената страна на Запад, в която не се изучава теорията на Дарвин. Защото Православната църква пречи за това. Защо всъщност в Гърция няма гражданско общество? На Запада са му били необходими три, четири века, за да възникне гражданско общество. Тук то тепърва се налага. Дълго време нямахме средна класа. До края на 19-ти век Гърция се е намирала във феодален строй. Малцина са разполагали с недвижими имоти, градовете са били неразвити. Когато съм бил роден, Атина е била с население от 400 000 души. Сега наброява 4 милиона души. Когато идват над 3 милиона, не можеш да ги формираш толкова бързо. Необходимо е време за това.

позиция

ФАТИХ АКИН: ТУРЦИЯ СЕ ПРОМЕНЯ , И АЗ СЪМ ЧАСТ ОТ ТАЗИ ПРОМЯНА Източник: opendemocracy.net Превод: Василена Георгиева Фатих Акин е роден в Германия пред 41 години, родителите му са от турски произход. Филмите му „Срещу стената“ (2004) и „От другата страна“ (2007) са част от трилогия, която самият той нарича „Любовта, смъртта и злото“. Последната, трета част е найновата му творба „Раната“, чието действие се развива през 1915 г. и представя един от болезнените епизоди от турската история: арменския геноцид. Главната роля на арменски ковач се изпълнява от Тахар. Той прекосява света – от град Халеб в Северна Сирия до Хавана и Северна Дакота, в търсене на двете си дъщери. От дълго време той няма новини от тях – причината е насилието, което

Брой 12, Година 3 (2014)

отнема живота на милион и половина арменци. „Раната“ е сниман на 35 мм, в широкоекранен формат, с екстериори от 5 държави и бюджет от 15 млн. евро и е най-амбициозният филм на Фатих Акин до момента. Aлекс Сакалис: Нека да зададем очевидния въпрос: защо вие, като режисьор от турски произход, решихте да направите филм за арменския геноцид? Фатих Акин: Ами, както казахте, аз съм дете на турски родители. Арменският геноцид е нещо много дълбоко и неизменно в нашата култура и история. Това е нещо, за което не много хора знаят и не много говорят.Една от основните ми причини да направя филма е да създам нещо, от което хората да се информират, да се обсъжда и да се създаде пространство, в което те могат да говорят за собствената си история и травматичен опит. 24 Април е стогодишнината от арменския геноцид, с възпоменания по целия свят.

позиция Изглежда е отнело дълго време, за да се направи филм за арменския геноцид. Единственият, за който мога да се сетя е филма Ararat на Атом Егоян. Има филм на братя Тавиани, The Lark Farm, както и Mayrig с Омар Шариф, има и филм, наречен Ravished Armenia, ням филм от 1919 г, както и America на Елиа Казан. Но моят филм е първият с режисьор от турски произход, който се занимава с темата. Как мислите ще бъде приет в Турция? Мисля, че обществото е готово за такъв филм. Наистина. Как беше приет филма в Германия, страна с нацистко минало? Германците имаха някои много остри критики. Те са много добре осведомени за Холокоста. Холокостът има определени символи и има някои образи (свързани с Холокоста) като Аушвиц. Те очакват да видят (нещо подобно на) Аушвиц във филма и когато това не се случи, те критикуват вашия филм. Като разбира се, има и други образи, които са силно символични (жестокости) за арменците, но тъй като те нямат информация за тях, те са склонни да критикуват. Намирам движението „I apologise“ в Турция за много интересно, но пък съществува член 301 от турския наказателен кодекс, който има смразяващ ефект върху свободата на словото в страната. Какво мислите за член 301? През последните осем години – откакто Хрант Динк беше застрелян – имаше по-малко преследвани хора заради член 301. Преди да умре имаше много повече. Но неговото убийство беше по странен начин повратна точка. Правителството осъзна, че този вид политика не е успяла, защото 100 000 души излязоха на улицата за погребението му. И те не бяха арменци. Това бяха турци, които казват: „Ние всички сме арменци“ и „Ние всички сме Хрант Динк„. Така

www.provo.bg че стана ясно, че много турци не поддържат политиката към арменците. Това беше повратен момент и оттогава има граждански движения, като например „I apologise“ кампанията, програми в университетите, както и книги, които са публикувани за геноцида на арменци в Турция, които не са били преследвани по член 301. Това е, което мисля. Има промяна. Аз съм част от тази промяна. Не лидерът на промяната – съвсем не. Аз съм част от това движение. Аз съм режисьор. Един филм може да достигне до много хора. Може да се каже, да, имаше 100 000 души, които излязоха на погребението на Хрант Динк, но това е предимно либералната, космополитна средна класа. Може би хората в селските части на Турция не се вписват в тази промяна, която описвате. Да не говорим за изключително консервативната държава, като последните опити на Ердоган да организира медийна кампания срещу възпоменанията на геноцида … Налице е движение, което признава геноцида и го осъжда. На първо място, има много хора, във всеки град и във всяко село, които признават, че тези неща са се случили. Те не го наричат геноцид, но са наясно, че нещо се е случило и че арменските църкви са станали джамии, в някои случаи плевни. Те знаят. Много хора знаят за него, не всички, но много хора. Това е първото нещо, за което трябва да си дадем сметка. Второто е следното: нека разгледаме някои движения в миналото – някои промени в ценностите; например, отношението в Германия към атомните електроцентрали. В началото на 80-те години, ако сте били против атомните електроцентрали в Германия, вие бихте били един луд терорист от левицата. Това е 1980 година. Не толкова отдавна. Днес дори и Ангела Меркел, от консервативното крило на политиката, казва, че снабдяването с енергия в Германия трябва да се смени от атомно към алтернативно. Отне 35 години за маргинализирано политическо убеждение да се превърне в норма. Но мислите ли, че Турция може да се развие като Германия? Те са много различни страни.

позиция Те са различни страни, но истината си е истина. Тя не разполага с паспорт. Какво е усещането сред турците в Германия по отношение на арменския геноцид? Дебатът в Турция е по-развит, отколкото в Германия сред турците. Смятате ли, че турската общност в Германия е по-малко прогресивна във възгледите си отколкото хората в Турция? Понякога си мисля, че те не са наистина в крак с това, което се случва в Турция. Дали да си част от диаспората ги прави по-дефанзивни относно тяхната история и култура? Или това че са малцинство в Германия? Има твърде малко идентификация със самата Германия – въпреки че това също се променя. Не е конструктивно за една личност да не вижда себе си като част от страната, където е роден и израснал и да вярва, че неговата страна е някъде другаде. Това създава илюзии. А илюзиите не са нещо, на което човек може да се уповава. Мисля, че много от това се дължи на факта, че много турци още не се чувстват така, сякаш са добре дошли в Германия. Те се чувстват като втора класа граждани. Първа класа турски граждани и втора немски? Да. Дори много от второ и трето поколение турци се чувстват по този начин. Става все по-добре все пак. Те се идентифицират все повече и повече с Германия. Но това е твърде малко. Мнозина все още са обвързани с тази непоклатима представа за Турция и турското, без да осъзнават, че в самата Турция има движение.

Брой 12, Година 3 (2014) съжаляваме за болката им – това беше историческа стъпка. Без значение какво е казвал преди, това, което каза тогава, беше стъпка напред. Например, по странен начин, аз се почувствах защитен с филмът ми. Без значение каква политическа мотивация е имал, въпросът е, че той каза нещо, което никой не е казвал преди. Това беше историческо нещо за турски лидер. Възможността за дискусия става по-голяма. Знаете ли, през 2007 г. е имало гласуване в камарата на адвокатите на конституцията, за това дали искат да спрат партията на Ердоган, ПСР. Според тях станала твърде религиозна. Така Ердоган и неговата партия – и като казвам това аз не изразявам мнение, просто обяснявам – те са били мишена на кемалисткото движение. Член 301 е нещо, което ПСР може да използва или не, но 301 е по-стар от ПСР, по-стар от Турция при Ердоган. Това е нещо, което идва от конституцията, от военните, от кемализма.Тези хора използваха член 301 за да атакуват Орхан Памук, Хрант Динк и много други. Това са същите среди, които са имали интерес да се отърват от ПСР. Има ги и ПСР, и интелектуалците и Кемалистите . И Кемалистите се борят срещу интелектуалците, защото те искат да признаят геноцида. Те се борят срещу кюрдите. Те се борят срещу малцинствата. Те се борят срещу религиозните. Ердоган идва от религиозна партия. Така че във вътрешната война на Ердоган с кемалистите – тези, които използват 301 като оръдие – те стават по-слаби. Казвайки това не искам да защитя вярванията или действията на Ердоган. Това е просто моето обяснение за това колко сложно е в Турция. Показахте ли филма си пред публика в Турция?

Движение напред или назад?

Да.

Във всички посоки. Когато Ердоган миналата година, един ден преди годишнината, държа тази реч, казвайки на арменците, че болката на техните внуци е и наша болка, че ние

Какви бяха реакциите? Първите хора,на които го показах са артисти – художници, режисьори, писатели. Те бяха първите които го видяха и го харесаха.

позиция

www.provo.bg

“

Това бяха турци, които казват: „Ние всички сме арменци“...

“

тон

КОСТА КОСТОВ: КЪДЕТО ТИ Е ГАРДЕРОБА С ДРЕХИТЕ, ТАМ ТИ Е РОДИНАТА Интервю на Владислав Христов с Коста Костов За повечето хора на запад Коста Костов звучи като псевдоним… Да, ама не! Нашенеца живее от 20-ина години в Германия и активно се занимава с прекрояването на емоционалния свят на германеца. Това той върши с воля и желание, и много музика – резидент е на популярното Global Player Party в Кьолн и Дортмунд, и шеф машинист на неговия Balkan Express, парти в Кьолнския клуб Гебойде 9 от 11 години, посветено на балкан бийтс & производни. С „Експреса“ Коста е желан гост в клубове и фестивали по цял свят – от 2007 всяка година e в Бразилия, където основава и първото балканско парти. Участвал е в големите фестивали Роскилде (2009 Дания), реномирания панаир за уърлд музика Womex (Копенхаген 2012), Rec-Beat Festival (Ресифи 2013, Бразилия), Сигет (2014 Унгария), Summerjam (Кьолн 2015). Коста се

Брой 12, Година 4 (2015)

занимава и със собствена музикална продукция, композирайки, ремиксирайки… Ах, да, и обича да готви за ушите в неговото радио предaване Костбар, сборище за музиканти и диджеи, които обичат да готвят, но и за готвачи, които са готови да диджействат или музицират. От 21 години живееш извън България, каква е разликата между тогавашния и сегашния Коста? Сегашния Коста е уверен, в това което прави. Тогавашния Коста се тормозеше сам себе си с въпроси, които на сегашния му изглеждат излишни – понемчен българин ли, българонемец ли? Kакво да прави/работи за да е щастлив? Kъде му е мястото? Какво те моменти?

съхранявало

най-тежките

Далеч от семейството… приятелите и музиката са ми давали упование, вяра и сила. Писателят Виктор Пасков има един роман „Германия мръсна приказка”, какво е за теб Германия?

тон Германия за мен е мястото, където реализирам мечтите си. Голяма борба пада, всекидневна, с всички нас, не е никак лесно, но нещата са възможни… Това мен ме удиви в Германия – хората ти дават възможности, но само от теб зависи, как и дали ще ги реализираш. Щастлив и горд съм, че върша това, което ми харесва и мога да живея от него. Какво българите могат да научат от германците? А германците от българите? Българите спокойно може да постегнат редиците… Една социална държава като Германия не се гради само от политици и закони, които те диктуват, а от всеки един отделен индивид, който има мнение, отстоява позициите си, но и следва тези закони. Германците имат много да учат от българите в емоционален план – сърдечност, спонтанност, малко повече сексапил… Там гледам да им помагам колкото мога Кое емигрантството е по страшно, това от идеалите и мечтите, или емигрантството в чужбина? Предадеш ли идеите и мечтите си… където и

www.provo.bg да емигрираш, ще останеш чужд за всички около теб и за самия себе си. Първият ти съвет към всички напускащи родината си? Не напускайте родината в сърцата си, винаги я носете с вас! Но, не превръщайте родината в икона, на която всекидневно да се кланяте. Отворете душа, очи и сърце за новите места и новите хора! И научете езика им по-добре, отколкото те го говoрят. В какви моменти се чувстваш емигрант в България? Когато усетя дистанция, упрек, та дори отхвърляне заради това, че съм се променил, че съм станал “германец”. Кажи ми три неща, за които се сещаш когато чуеш думата родина? Варна, семейството ми, мусака. След толкова години в чужбина, чувстваш ли се все още емигрант? Къде всъщност е родината на човека?

тон

Брой 12, Година 4 (2015) Да следват мечтите си, каквото и да им струва. Да бъдат изобретателни, да търсят решения, пък дори и те да не отговарят на очакванията на околните. Да бъдат смели и уверени, ако се чувстват различни. Какво ти е мнението за протестите от миналата пролет? Промени ли се нещо след тях? Какво трябва да се случи за да има гражданско общество в България? Бях много приятно изненадан, когато научих за протестите. За жалост, протестите като че ли „увиснаха“, защото обществото не повярва в тях. Говоря за тази част от обществото, които не могат или не искат да възприемат една промяна „отдолу“. А, това което казва народа е решаващо за едно уравновесено гражданско общество. Ти си родом от Варна, как я намираш всяка година когато се прибираш? Какво е първото нещо, което би направил, ако беше кмет на града?

Маминка ми казва – там, където ти е гардероба с дрехите, там ти е родината. Аз имам два гардероба – един в Кьолн, един във Варна. Отдавна не се чувствам емигрант, възприел съм средата в която работя, творя и живея като нещо нормално, не временно, до догодина, докато натрупам пари, сигурност или нещо такова… Какво би те накарало да се върнеш завинаги в България? Творецът, било то музикант, художник, музикален продуцент, диджей или парти орагнизатор, има нужда от подкрепа, разбиране и оценяване за да може да живее от работата си. А тяхната работа не е по-маловажна от други професии, определящи облика на едно общество. В България на хората, които творят въобще не им е лесно. Ако това се промени, ще си помисля… Много млади хора в страната ни са в безпътица и са изгубили всякаква надежда, че положението ще се подобри към по-добро, какво би им казал на тях?

Много обичам Варна, родния ми град! Но, от няколко години не мога да го позная… мъчно ми е да видя да чезне чарът на малките улички, кварталчета, магазинчета и площадчета. Ако бях кмет, сигурно нямаше да позволя да се строят молове. Бих оправил улиците и тротоарите не само на главните (туристически) улици, преди да направя светещ и пеещ шадраван в центъра на града. Бил си на много места по света, има ли място на което искаш винаги да се връщаш? Освен, че винаги искам да се връщам във Варна… Обиколил съм доста места – почти навсъкъде в Европа съм бил, ходил съм до Америката, в Бразилия съм от 2007′ма – всяка година. Но, местата ги свързвам с любими хора там, с приятелствата… за мен най-важната причина да се „завръщам“. Разкажи ми как започна с диджейството си, помниш ли първия път когато застана зад пулта? Време оно към края на 80-те организирахме първите New Wave партита във Варна, но тогава не бях зад пулта. Събирахме музиката, която ни харесваше и я давахме на диджея да

тон

я пуска. Първото ми пускане беше в Германия, в един музей за африканско изкуство. Срещнах се с хора, които сляпо ми се довериха… и не съжаляваха. Как възникна идеята за Balkan Express? Около 2002 започнах да събирам мой си репертоар с музика от цял свят. Дадох си сметка, че нашенските ритми някак си влияат на немеца по особен начин – хем ритмично, хем романтично, но преди всичко безкрайно екзотично. Даже ми стана смешно – Балканите са в Европа, пък те нищо не знаят и ги „откриват“. Та реших да им помогна в откриването. Изключително съм щастли, че срещнах Томас Крутман, програмен директор на митичния ъндърграунд клуб Gebäude 9, който повярва в идеята. До ден днешен Gebäude 9 е дом и начална гара за Balkan Express.

www.provo.bg

веселят. И диджея си почива, когато всички работят. Нощния живот и труд изисква много енергия, която се презарежда надеждно, само ако балансираш със здравословна храна, сън, спорт. Диджейството ме научи освен това и на човекопознание – трябва да разибираш хората на дансинга, да ги усещаш, без обаче да им робуваш! Наричат диджеите „посланици”, предстои ти участие на фестивала „Беглика”, какво е твоето послание към българската публиката? Почувствайте музиката, отдайте й се. Не мислете, познавате или не, някое парче, стил или жанр… Изключете главата, активирайте сетивата! Мисля, че Беглика е перфектното място за това занимание.

На какво те научи работата ти като диджей? Колкото и странно да звучи – на дисциплина. Диджея работи тогава, когато всички се

тон

Брой 12, Година 4 (2015)

тон

www.provo.bg

тон

ДИМИТЪР БОДУРОВ:

ПРОМЯНАТА ЩЕ ДОЙДЕ ОТ ХОРАТА Интервю на Добо Мързов с Димитър Бодуров Димитър Бодуров е джаз пианист, композитор и продуцент, роден във Варна. След като завършва музикалното училище, той продължава обучението си в консерваторията в София. От 2000 г. живее и работи в Холандия, където получава бакалавърска и магистърска степен по джаз пиано, както и бакалавърска степен по композиция. Проектите, в които участва, са с широк жанров спектър – от базирани на български фолклор и джаз до съвременна опера и електроника. Като пианист е лауреат на няколко конкурса в Холандия, в Монтрьо (Швейцария) и в Париж (Франция). Има издадени редица албуми за холандски и норвежки лейбъли. Концертира в Европа, Ирландия, Македония, Израел и България. Димитър подкрепя смелите идеи, колаборациите между музиканти, артисти от други изкуства и хора-иноватори. Вярва, че едно събитие може

Брой 12, Година 4 (2015)

да бъде устойчиво, ако неотменно включва образователни платформи за деца, любители и професионалисти. Селектира проектите в програмата на фестивала RADAR 2014 с интуиция и визия за три, пет и десет години. Какво е мнението ти за изминалото първо издание на фестивала RADAR? Изключително съм доволен, че се случи. Въпреки малкия бюджет и твърде краткото организационно време успяхме да направим международен фестивал с 6 страхотни концерта на много високо европейско ниво, както и 4 доста различни уъркшопа. Вдигнахме летвата и дадохме сериозна заявка за позициониране на Варна на културната карта на България. Фестивалът RADAR е факт не само благодарение на нашите неимоверни усилия като организатори, но и на огромната подкрепа и помощ на много други хора, като партньори, спонсори, роднини, дорбоволци и съмишленици. Какво би променил във второто? Определено натрупахме доста опит от първото издание и се надявам във второто да успеем да предотвратим грешките си, които са по-скоро

тон организационни, от колкото концептуални. Все още вярвам, че идеята e устойчива и има оргомен потенциал, но трябва време да се разгърне и установи на варненска почва, особено в такива трудни от финансова гледна точка времена. Варненската публика има нужда да се запознае с идеята и да изгради доверие към формата, който предлагаме. Надявам се второто издание да е по-достъпно и да достигне до хората порано в сравнение с първото. Откъде идва интересът ти към толкова различни посоки в музикалното изкуство – български фолклор, джаз, съвременна опера, електроника? В музикалното училище учих класическа музика, от баща си наследих интереса към народната музика, а сам открих джаза и електронната музика. В Холандия (където учих и живея) се почувствах свободен да съчетавам знанието, което съм натрупал през годините. Това знание формира и моята артистична идентичност, която неминуемо е свързана и с времето, в което живеем. Разбрах, че границите на изкуството са вътре в нас и в една толкова динамична и променяща се среда те избледняват и се трансформират. Исторически погледнато този процес на натрупване на знание и трансформацията му в други форми на изкуство е белег на прогрес. Как новите технологии променят съвременната музика? Определено креативният ресурс в момента е съсредоточен в технологиите. Те предлагат нови възможности за възприятие на музиката, за музициране и може би изместват общоприетите разбирания за музикално образование. Целят да доближат музиката до хората. Разкриват нови територии пред професионалистите и провокират една нова креативност в любителите. Преди около 150 години Адолф Сакс е измислил нещо ново – саксофона. Сега саксофонът е символ на джаза, дал е звука на едно основно течение в световната музиката на ХХ век. И също както саксофона, така и всички нови технологии остават просто един инструмент в ръцете на хората. Върху какво работиш в момента?

www.provo.bg Винаги работя паралелно по няколко проекта. В близък план ми предстои завършване и издаване на няколко албума: - Проектът Notes on Hopper – едно представление, което разказва историята на емблематичния американски художник Едуард Хопър. Много красива музика с филмов характер под формата на песни и импровизации, съчетана с рецитиране на текстове (spoken word) от биографията на Жозефин Нивесън (жената на Хопър) и видео с фрагменти от картините на художника. - Един брокен бийт албум на моят приятел и колега Михаил Иванов със специалното участие на Colonel Red и други вокалисти от България и Европа, който се надяваме да представим другото лято на български сцени. - Един албум с двама американски фрий джаз ветерани, базирани в Амстердам – Майкъл Муур (алто саксофон и кларинет) и Майкъл Фачър (барабани). Предстоят ми още записи по един проект с Теодосий Спасов (кавал) и индийския перкусионист Сандип Батачаря, с който дебютирахме във Варна преди две години. Също така работя по нов албум на моето Бодуров трио, където ползвам български фолклор и соло пиано програма за концерт в Прага през ноември. С мултимедийната опера Лилит, където участвам като композитор и пианист, имаме малко турне в Холандия и Белгия през януари/ февруари. Ще спра до тук … Кои са музикантите, които те вдъхновяват? Тези, които не мислят като музиканти. Музиката е философия, естетика, математика, поезия. Отдавна преодолях възхищението си към техническото изпълнение, спорта в музиката. Интересуват ме музиканти, които са автентични в изказа си, със силна идентичност, имат послание. Музиканти, които ме карат да чувам музиката по друг начин. Кои са двата концерта, които никога няма да забравиш (като изпълнител и като фен)? Веднъж попаднах на концерт на една група от Нова Гвинея в Концертгебау. Беше адски странно, защото в тази стриктно класическа барокова зала се появиха боси черни хора, накичени с талисмани от кости по носовете и ушите; пяха, танцуваха и свириха на всякакви странни инструменти. Не знам как, но успяха

тон

Брой 12, Година 4 (2015)

да акумулират страхотна енергия, всички бяха в транс (поне аз със сигурно бях). А като изпълнител силно си спомням концерт на един конкурс в Амстердам преди 7 години. Деня преди конкурса се разболях и вдигнах висока температура. Не бях спал цяла нощ, виеше ми се свят, но реших все пак да изляза в студа и да отида да свиря. Изчаках в съблекалнята да ми дойде редът и излязох. Спомням си, че свирих без да мисля, без да бързам, без да се колебая. Почувствах се невероятно свързан с музиката, неописуемо чувство. Твърде вероятно е и количеството парацетамол, което изпих, да е оказало ефект. Какво ти даде образование?

холандското

музикално

Самото образование не много. Но средата, контактът с музиканти, както от местно, така и от световно ниво; многото концерти, които гледах, и всичките участия в клубове, фестивали… всичко това все още ми помага да уча нови неща за музиката и да се формирам като артист. Какво трябва да се промени в България, за да заприлича музикалната ни сцена на холандската? Хората! България е сравнително малка страна по население и процентът на количественото натрупване на критична маса от музиканти и публика е доста малък. Това я прави неатрактивна за младите креативни хора не само от България, но и от чужбина. До голяма степен разнообразието и прогресът на холандската (както и на всяка европейска) сцена се дължи на чужденците. Остава въпросът доколко потребността на публиката от изкуство определя предлагането, и доколко предлагането на качествено изкуство храни интереса на публиката. Несъмнено присъства и финансовият фактор, който обаче според мен не е определящ. В Европа освен силната държавна политика именно меценатите са тези, които са поддържали изкуството от векове насам. Това са хора с отношение и потребност към изкуството и не задължително с големи финансови възможности. Такива хора биха променили облика на музикална сцена в България. Защо продължаваш да организираш музикални събития в България?

100

Защото вярвам, че има смисъл, има нужда. Организирал съм и събития в Холандия (www. keysandstix.com), но тук има толкова много, от всичко. Вярвам, че моято опит би бил полезен в България. И ми харесва да откривам, че в България има любопитни, модерни хора, да срещам техния ентусиазъм. Следиш ли политическите процеси в България? Какво е мнението ти за ситуацията у нас? Никога не съм бил особено политически ангажиран, но със сигурност една от причините, поради които не живея в България, е политическата обстановка. Определено България е в дълбока политическа криза, която най-вече се изразява в липсата на доверие към политиците, както и към хората. В този смисъл кризата е не само политическа, но и духовна. Това донякъде обяснява парадокса в отсъствието и глада за култура. Все пак се надявам на промяна. Няма да е скоро, но ще има. И тя няма да дойде от държавата, а от хората. Как и къде се виждаш след 10 години? Не мисля, че ще живея на едно място. Откакто дойдох в Холандия, някак си изградих два живота и продължавам да живея по този начин. Мисля, че живеем във време, където можем да избираме най-доброто от двата свята. Искрено обаче се надявам да изобретят телепортацията, тъй като се уморих да храня самолетните компании. А в артистичен план се надявам да имам повече възможност да избирам къде, какво и с кого да свиря. Интервюто е от края на август 2014г., след първото издание на фестивала RADAR Festival Beyond Music. Димитър Бодуров и композиторът Петър Дундаков ще бъдат гости на Добо в предаването „45 оборота в минута“ по Радио Варна тази събота, 15 август, от 20:00 ч. Те ще разкрият повече подробности и ще представят участниците във второто издание на фестивала http://www.radar-festival.eu/, което ще се проведе между 21 и 23 август във Варна.

тон

www.provo.bg

технологическия напредък.

“

чиято днешна култура-идентитет е абсорбирала всичко от миналото. Има континюитет и поради това такива нации

Да поговорим още малко за култура в контекста

изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които

на това, че България (заедно с Италия и Гърция)

историческото развитие е продължило кратко (САЩ,

е в тройката на Европа по културно-историческо

около 240 години) и е нямало време за висококултурни

наследство, а за Америка се говори като за

натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава

„безкултурна“. Кое предопределя чертите в

с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

характера на двете нации?

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор

въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на

и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл

българската и американската нации, не може да се

употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като

търси във високата култура. Но аналогията е интересна

исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н.,

и показателна: България лежи върху дебел слой минали

които характеризират облика на една общност – континент,

култури, но е една изостанала икономически и социално

държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я

общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада

наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и

нация, но води света. В смисъла на висока култура и

качество на познанията ни за света, което в английския език

двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата

се обозначава като “висока култура” – за да се различи от

разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е,

ниската култура на хората без образование, които не са

както казах в началото, насилствено занимание – е, че

чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски,

в Америка елитите са организирали обществото чрез

начини на ползване на придобивките на цивилизацията и

Конституцията и разделението на властите. Там елитите

т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като

ръководят държавата, чието население в културно

отнасящ се до културата-идентитет на определена общност

отношение съвсем не е пример за подражание. Америка

и отговорих в този смисъл.

има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен,

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое

маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното:

определя чертите в характера на двете нации” отново връща

елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се

нещата към културата-идентитет.

самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си,

Културна нация няма. Във всяка нация има културни

докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила

индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът

лостовете на управлението. Затова и това управление е

културно-историческо наследство ми напомня за

така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува

дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от

да начертае план за бъдещето. Повечето американци

реално съдържание. Наследството е историческо, точка.

нямат висока култура, но културният им идентитет включва

Явно имате предвид археологическите находки, които

подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за

свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските

принадлежност към една велика държава. Повечето българи

и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока

също нямат висока култура, но културният им идентитет се

култура на населението, което днес ги намира, още повече

определя от социалния хаос, презрение към закона и липса

че това население в този исторически момент няма никакъв

на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал

принос за миналите култури.

отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен

Същността на проблема е в това, че има нации, при които

на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на

е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и

никого и нищо друго.

В Холандия (където учих и живея) се почувствах свободен да съчетавам знанието, което съм натрупал през годините.

“

101

тон

ВЯРА ИВАНОВА: НЯМАМ УСЕЩАНЕ, ЧЕ СЪМ ЕМИГРАНТ В БЪЛГАРИЯ Интервю на Владислав Христов с Вяра Иванова Вяра Иванова е певица, автор на песни, текстописец и вокален педагог, родом от гр. Бургас. Музиката, която създава е акустичен поп с блус, американа, соул, ърбън, и чил аут елементи. През октомври 2013 Вяра издава мини албума „Лекуваш“ и го представя на българска публика. В момента Вяра продължава да работи като вокален педагог, сешън музикант, автор и изпълнител на музика, основно в България и Великобритания. Как замина за Шотландия, какво те накара да направиш тази крачка? Каква страна те посрещна там?

102

Брой 12, Година 4 (2015)

Живеех в Англия по това време, отидох на прослушване в един колеж в Единбург, предложиха ми място и се преместих да живея там. Шотландия ми се стори малко по-приятелски настроена към чужденците . Вероятно усещането е било повлияно донякъде от локалният шовинизъм и ограниченост на хората в малкото градче, в което живеех в Англия, от вълненията по новото приключение, от красотата на Шотландия, от множеството култури, съжителстващи в Единбург. Какви са основните разлики между шотландците и българите, какво можем да научим от шотландците? Специално шотландците в Глазгоу са задружни хора, склонни са да помагат, не се държат настрана. Това е нещо, което ми се иска да го има в България, тази човечност, това състрадание. Хората в Глазгоу са услужливи, емоционални, истински. В България също има такива хора, но като че ли по-разпространено виждане е, че е по-добре да си тарикат, отколкото човечен.

тон Работила си няколко години във фабрика за риба, какво те съхраняваше в най-тежките моменти? Самата работа не беше лека, но на мен не ми е била противна или с нещо неприятна. Беше ми даже интересно Чиста работа беше, разфасовахме и опаковахме пушена сьомга. Работехме по 16 часа на ден, но аз по-скоро се чувствах, че съм на лагер, отколкото, че се убивам от работа, или нещо такова. Не мога да кажа, че ми е било тежко, че съм се чувствала в безизходица, че съм изпитвала носталгия, нещата, които други хора споделят от работата в чужбина. Имах колежки със семейства в България, тръгнали със заеми, от нужда, на тях им беше тежко. Аз си бях волна птичка, тръгнах на импулс. В началото живеехме всички в една огромна къща. Бяхме като един Биг брадър, представителна извадка на българските жени по онова време – различни разбирания, от различни семейства, различни диалекти… Беше ми забавно да наблюдавам реакции, да слушам реплики. Покрай работата научих много за производствения процес, научих се да

www.provo.bg приготвям сьомга по няколко начина, никога не съм отказвала да ме сложат на ново работно място, на нова машина. В последствие ме преместиха в представителния магазин на фабриката, предложиха ми мениджърската позиция, но аз избрах да уча музика. Работата във фабриката ме научи на много неща, беше много ценен опит за мен – от една страна като себепознаване, от друга това бяха безценни уроци по съжителстване с хора от всяка черга. Хората, с които бях общувала в България до този момент бяха в повечето случаи познати и колеги на родителите ми, техните деца и т.н. Хора, работещи на бюро. Хора с библиотека у дома. Хора, ядящи с нож и вилица. Хора с мярка и добър вкус. Хора с образование, амбиции, стремежи, цели, интереси извън работата, леглото и чинията. Дали ако не бях отишла да работя във фабриката щях някога да се срещна хора, като тези, с които работих там, да видя от близо живота им, да опозная манталитета им, не знам… По едно време бях своеобразен синдикален работник за българките, които работехме там. Случваха

103

тон

се разни недоразумения, породени от културни различия основно и понеже владея свободно английски се заемах да изяснявам проблема, да защитавам колежките ми със съответните аргументи, с призиви към здрав разум. Веднъж след спор с англичани, относно техни расистки изказвания, им казах „Знаете ли каква е разликата между мен и вас? Не е в това, че аз съм чужденка, а вие сте местни. Не е в това, че вашите мъже се заглеждат по мен, а не по вас. Не е в това, че съм пообразована от вас, нито в това, че чета и пиша на вашия език по-добре от вас. Разликата е в това, че когато ми свърши договорът тук аз ще бъда там, където искам, ще правя това, което искам, защото не спирам да се развивам, а вие оставате във фабриката, до живот. „ При всички случаи работата там беше полезно преживяване за мен. В началото беше шок за системата – някакви ограничени хора да се опитват образованата, знаещата и можещата … Да трябва да се редя на опашка и еди кой си да преценява доколко ставам или не, за да ми издаде виза, за да работя във фабрика … Моментите в посолството всъщност са ми били най-трудни за изтърпяване. Всеки

104

Брой 12, Година 4 (2015)

път си представях опашката в „Списъкът на Шиндлер“, когато на работниците трябваше да им издадат документи, за да имат право да работят, за да легитимират съществуването си, за да им каже някой, че „стават“… Това може да се стори като пресилено сравнение за някого, но за мен усещането беше точно това. Какъв компромис не бива да прави емигранта? Не знам. Аз съм правила каквото съм мислила, че е нужно в съответния момент, не съм считала, че правя компромис с нещо, но аз съм си такъв човек. Не всеки може да си позволи да не прави компромиси. Зависи как си възпитан, а и докъде е опрял ножът. Първият ти съвет към всички напускащи родината си? Да проверят добре къде отиват, да си изяснят защо отиват там. В какви моменти се чувстваш емигрант в България? Нямам усещане, че съм емигрант. Но може би влагам различен смисъл в думата. Във

тон Вазовият смисъл, примерно, „немила-недрага“ не съм била. Не съм живяла нелегално, знаех езика, познавах културата, бях живяла и учила в Англия преди да отида да работя там. Не съм позволявала някой да ме кара да се чувствам с нещо „по-малко“ от местните, отритната, да не ме взимат на работа, да ми плащат по-малко, отколкото на местните – такива преживявания не съм имала. И в Англия, и в Шотландия съм живяла като „равна с равни“. Също така не съм живяла затворена в българска общност, без желание да общувам с местните, без да съм част от местното общество, но пък с „Планета“. По мои наблюдения това различава хората, живеещи в чужбина – за мен като емигранти живеят тези, които физически се намират в новата страна, но душевно/мисловно и т.н. дърпат назад към старата среда, отказват да вземат участие в живота около тях, самите те държат да подчертават колко са различни от местните и отказват да се съобразяват с местните правила. Иначе ако говорим за усещането, да си аутсайдер, да те интересуват различни неща от тези, които интересуват околните, други неща да ти се струват важни, това го имам от дете. И то си ме съпътства – дали в България, дали в Шотландия, приемам го като нещо нормално. Кажи ми първите три неща, които се сещаш когато чуеш думата родина? Мама, татко, Бургас. От няколко месеца си в България, трайно ли си решила да останеш или отново ще търсиш път навън? Какво би те задържало тук? От години не търся “път навън“, а само навътре, към себе си, независимо къде живея Локалността не е чак такъв фактор при мен. Иначе обичам да съм на път, това ми е май естественото състояние. И в България, и в Шотландия срещам вдъхновяващи хора, преживявания, ситуации, в които да изучавам себе си. Моето пребиваване в чужбина или в България отдавна не е свързано с търсене на реализация, икономическа емиграция и т.н., аз пътя съм си го намерила, той е един и същ

www.provo.bg дали ще е в България, или някъде в чужбина. Във всяка среда има особености, специфични неща, няма лесно. Не мисля, че митичното „уредено“ съществува за работещите хора, където и да е. Какво би ме задържало тук? Каквото би ме задържало, където и да е другаде по света – да няма война, хората, с които споделям живота си да се чувстват добре. Аз съм високо образован, природно интелегентен и адаптивен индивид, който умее да води, но умее и да следва. Рано се сблъсках с важността на това да влизаме в промяната с хъс, с желание, без да се дърпаме. Колкото по-се дърпаш, толкова по-болезнено усещаш промените. А промените са единственото сигурно нещо, неизбежни са. Нищо, дори и най-консервативната система, не остава непроменена във времето. Човек трябва да се научи да е гъвкав, да знае и тако, и вако, да живее и с две, и с двеста, да не хленчи, да действа без да чака на някой друг. В бойните изкуства има един много важен принцип – Не се хАби зАлудо! Използвай енергията на противника, на средата, в своя полза, търси най-малкото съпротивление, не агресивно да променяш света, да правиш революции, да разрушаваш. На пътя ти има стена? Огледай, разучи, сигурно има причина да я има. Не бързай да рушиш. Можеш ли да я заобиколиш? Може би има врата, прозорец, през които да влезеш… Не като говедо да си блъскаш главата. Промяната тъй или иначе ще се случи, важно е да си подготвен, да съзреш своята възможност. Като дете бях много нетърпелива, Мислех си, че атаката е найпечелившата стратегия. Не е. Винаги ще има някой по-силен, по-голям. Трябва да имаш търпение, да обръщаш внимание на средата, да анализираш противника, да познаваш себе си, да предвиждаш, да се адаптираш. Как би изглеждала България на мечтите ти? България, такава, каквато искам да я видя някой ден, каквато искам да помогна да стане, може да съществува само като част от света,

105

тон какъвто искам да го видя България е част от система – на мислене, на поведение, политическа, икономическа, социална… В тази система има обекти, има субекти. Едните не могат, нямат механизми да променят правилата. Идеалният свят, за който говоря може да съществува само ако я няма алчността в глобален план. Нищо в България не съществува само по себе си. Всичко има аналог някъде другаде, свързано е с причинноследствени връзки. Хората се концентрират върху политиците… А самоконтролът, а самодисциплината на гражданите? Липсата на мярка не е присъща само на политиците. Освен това, дори и в България от някъде да се вземат велики политици, такива, които инициират промени в глобален план, та да могат българите да бъдат господари на съдбата си, в сегашните условия, това би значело неизменно ботуш над някой друг. Когато някой зададе въпроса „Как/ Кога ще ги стигнем?“ все се чудя тези хора познават ли световната история, в час ли са със съвременните събития, с динамиката на политическите и икономическите взаимоотношения в световен план?? За какво стигане може да иде реч, когато единият състезател е колониална държава, империя, чиито живителни сокове са били и към момента са живителните сокове, нужни за подхранването на другия състезател? Кой точно и кога да произведе иновациите, които ще доведат до стигането? Иновации без капитал не са възможни. Иновации без среда са много трудни. Българин бил изобретил компютъра. Къде? В хоремага на Долно нанагорно ли? Несериозни са тези неща, непознаването на световна история, липсата на интерес, на свързване на настоящето с миналото, на анализи на съвременното състояние на света е тревожно – как ще градиш нещо, като гледаш само някакъв частен и краткосрочен интерес. А ние живеем в много интересни времена. Много млади хора в страната ни са в безпътица и са изгубили всякаква надежда, че положението ще се подобри към по-добро, какво би им казала на тях? Младите хора, с които аз се срещам не са в безпътица. Те знаят, че пътят им никъде няма да е лек, не чакат на никого за нищо, готвят

106

Брой 12, Година 4 (2015) се, създават си възможности, отиват, връщат се, действат, виждат от първа ръка кое как е, градят си сами живота. Ежедневно работя с млади българи – и в България, и в чужбина, хора с идеи, със знания. Има хора, на които средата им влияе повече – обучени са на черногледство, все някой да им е виновен, все някой друг е отговорен за положението им. Закономерно, те и „навън“ си остават такива. Аз бих посъветвала всеки, който има възможност, да замине да живее за известно време в чужбина. Да прати децата си – това е изключителен опит. Ако не друго, поне от първа ръка ще видите колко точно е по-лесно „там“, колко точно е по-уредено, не някой да ви разправя врели-некипели. Ще поживеете в среда, в която не сте част от доминиращо местно мнозинство, ще усетите какво е да ви дискриминират, ще трябва да се изградите от нулата, да се докажете наново, ще се научите да допускате чужди гледни точки, да уважавате своя и чуждия труд, собствеността, живота. Това са полезни умения, на никого не биха били излишни. Какво ти е мнението за протестите от миналата пролет? Промени ли се нещо след тях? Много хора излязоха да покажат недоволството си. Това ми е мнението Промяна може да има само ако всички недоволстващи го показват това недоволство ежедневно, и по места – пред катаджията, който пита „Да пишем ли?“, пред лелката в детската градина, която иска бонус, за да запише детето, пред лекаря, който иска еди колко си литра вино и еди колко си луканки, задето е оперирал техен близък, пред учителя, който продава отговорите на матурата… Ако всички недоволстващи изискват – промени в ситуацията с малкия и среден бизнес, промени в ситуацията с програмирането на телевизията, промени в заплащането на тези, които се грижат за образованието и живота на децата им… Ако спазват правилото – изисквам, но и давам, ще има подобрение на живота за всички. Плащам си задълженията. Почиствам тротоара. Без да ме кара някой. Боядисвам стените. Без да съм във ФБ кампания. Не толерирам надървени

тон

пишлемета да подвикват простотии, да рушат и да се държат непристойно. Личният пример е изключително важен. Не може промяна отвън, няма как да стане. Пример в семейството: не мама и тати хойкат, щото са си омръзнали и „така става понякога“, а дечко друса, заради липса на внимание; пример в работата – работейки всяка минута от работния ден, а не с почивка в 10, в 12 и в 15.30, фас паузи и нервно потропване до вратата в 17 без 10; в съвестно извършване на задълженията, а не „бе, ба ли му майката! има ли алея? има! сега, че минавала през спирката …“ Отговорността към другия е много важно нещо, за да има чувство за общност. Когато на някого му подпалят къщата, всички трябва да са накрак. Не един да вие от мъка, някой някъде някого да покрива, а другите да гледат сеир. Това е, което много ме впечатлява в Глазгоу. През 2013 г. полицейски хеликоптер се разби върху един клуб. Беше петък вечер, след 10. Развалил се уредът, показващ наличното гориво. Свършило горивото и хеликоптерът паднал през покрива, та на сцената. Хората от съседните сгради наизскачаха, почнаха да викат линейки,

www.provo.bg

полиция, пожарна, да носят вода, да влизат в горящия клуб и да вадят пострадали непознати. Имаше много жертви. За броени минути няколко таксиметрови компании организираха извозване на пострадалите до болницата. Безвъзмездно… Никой не седеше да гледа сеир. Никой не седеше да чака държавата да свърши работата. Защо? Защото държавата не е някакво митично същество, държавата сме всички ние. Как да има държава, като хората не са си на мястото? Всеки да си е на мястото и да работи!! за себе си да работи, за децата си, да намери причина, да е отговорен. Стига с това „да не съм луд да ИМ работя!“ Е, затва децата ти ще бягат, а на теб няма да има кой да ти затвори очите. Как ще изискваш, с какви очи, от кого, ако от себе си нищо не даваш? Стана популярна с хита си „Баба”, какво за теб е семейната среда, изгубили ли сме семейните ценности? Промените се наблюдават не само в България. Има семейства, които съзнателно се стремят към отговорно възпитание на децата си, виждат ценност в това – за себе си, за

107

тон

Брой 12, Година 4 (2015) съгласна с това, което правят в момента. Едно от нещата, с които се гордея, че съм постигнала в живота си е това, че съм работила колкото е нужно върху взаимоотношенията с близките ми, та да можем като седнем на една маса, да няма неловко мълчание, обидени, засегнати, моите ниви, твоите лозя… Ценно ми е, че можем да си спомняме какво е било, честно – както е било, без премълчаване, можем да си кажем искрено „Извини ме, държах се като гъз“, да изпием по една ракия, без да има някой утрепан в края на вечерта, което в контекста на българската семейна среда (и мАкедонската жилка), си е постижение. Друго, което ми е важно и е част от семейната среда, са домашно приготвените манджи и народните песни. Има много нежност в това някой да ти сготви – с мисъл, с обич. А за народните песни си мисля, нищо чудно някой някога да докаже, че имат лечебни свойства, има нещо успокояващо, зареждащо в тях, поне за пеещия Какво от детството си би искала да имаш сега?

самите деца, подготвят се, четат, търсят помощ, искат да са адекватни родители. Има хора, които възпитават в себе си отговорно отношение към другия. Но не може да очакваш по-различни взаимоотношения между съпрузи, родители и деца, млади и възрастни при условие, че чалгата бе допусната в праймтайм телевизията. Във всяка нейна форма. Тя стана мерна единица и в човешките взаимоотношения. Закономерни са нещата. Хората се поддават на внушения, това е истината, подлъгват се. Малко са хората, живеещи съзнателно живота си. За мен семейната среда е важна. На 16 съм излязла от къщи, в моето семейство всички сме самостоятелни хора. Едва като поотраснах започнах да чувствам по-голяма нужда от пълноценно общуване с родителите ми, с брат ми, със спътниците ми в живота. Песните, които пиша са израз точно на това. Желанието ми да разбирам другите хора, да им съчувствам, да уважавам вечното в тях, дори да не съм

108

Нищо. Моето детство не беше много щастливо, не го помня като щастливо. Беше фрустрирано, нетърпеливо, пълно с недоразумения, с тестване на граници, сурови наказания, себедоказване, беше ме яд, че не ме вземат насериозно, че някой друг взема решения вместо мен, че има много неща, които не мога и не знам все още. Като дете много ми се искаше да порастна найнакрая, и с право – този свят е враждебен за децата, за непокварените, некорумпираните, работи по други правила. Даваш уроци по музика, кой е урокът, който не трябва да забравя нито един музикант? Ха, де да знам … Да слуша какво се случва около него Времената на грънджа отдавна отминаха, изгубила ли е заряда и бунтарството си съвременната рок музика? Дошло ли е времето за появата на нова алтернативна музика и алтернатива на какво би била тя?

тон Живеем в други времена. Минимално количество музика достига до нас, което да не е фабрикувано според „предпочитанията“ на точно определен сегмент потребители, целено в определен пазар. Какъв бунт може да има на пазара? Никакъв. Гледаш да си продадеш стоката и да си одиш дОма при децата. Това минимално количество е музиката, която сами търсим, не музиката, която офис радиото или комерсиалните радио/ТВ/клубове/ фестивали ни доставят. За да чуем такава музика трябва да си обуем обувките, да излезем от къщи и да идем в клуб, на концерт, на фестивал, по-често некомерсиални такива. Това изисква усилие от наша страна. Интерес. Търсене на информация. Общуване. Заявяване на предпочитание. Даване на пари. Това само по себе си би било бунт в условията на нонстоп захранване с определена информация, на вменяване на потребности, на индуциране на поведение и мислене. Хората, пък, които имат необходимост да правят бунтарска музика, би трябвало да имат 1. срещу какво да се бунтуват и 2. да го правят осъзнато. За да стигнат до теб те трябва да са положили известни усилия да се научат да музицират, да пишат музика (бунт с кавъри по презумпция не става), да си купят инструменти, да си купят апаратура, да имат как да се издържат, за да оцелеят психически и физически, и да намерят как да дойдат до клуба, в който ти ще ги слушаш. Мисля, че малко са човешките същества, които след преминаването на всички тези етапи ще си спомнят темата, по която са се бунтували в началото и ще имат сили да продължат – животът ги е застигнал и задминал на няколко пъти, пляскайки ги звучно зад врата. Животът около нас ежедневно ни напомня „Имаш ли кредит? Нямаш… Значи не ставаш. Ако работеше там, на онази службица, с големия печат и барчето с уиски, можеше и да ставаш. И жена можеше да имаш, и деца, и кола, и къща, и уважение.“ Повечето, дори и да са започнали като музиканти-бунтари, впоследствие ще искат да видят някаква рентабилност на инвестицията. Другото е,

www.provo.bg че в днешно време като че ли много бунтуващи се избират да се оттеглят от „света“, ходят да си медитират в дън гори Тилилейски, на някой безгрижен плаж, не участват в света, демек. И тяхната музика хептен няма как да я чуем. За да има нова алтернатива в музиката, тя трябва да бъде отразена с някаква нова алтернатива в обществото. А за да оценим, че нещо е ново и значимо за съвремието ни, обикновено трябва да минат доста години Музиката никога не е съществувала сама по себе си, извън потребностите на обществото, което я създава. От какво те спасява музиката, от какво би желала да спасява тя публиката? Не търся спасение в музиката. Преди години – да. Към момента музицирането е един от начините, чрез които се изразявам – пиша песни. Моето виждане е, че музиката трябва да е истинска, искрена. Не може да е само красива, щастлива. Животът ни не е такъв. Не искам да спасява хората от нищо, по-скоро им помага да се усъвършенстват. Хората трябва да усещат максимално живота около себе си, да не притъпяват сетивата си, да виждат това, което е нечестно, това, което е долно, това, което е грозно, да го разпознават, да учат децата си да го разпознават. Музиката не е нито просто музикални предпочитания, модни течения, гами, солфеж, теория, албуми, цени, ниши, награди… Музиката, изкуството имат много по-важна стойност за хората – учат ни да разпознаваме красотата, хармонията, нежността, състраданието, да чувстваме, да съпреживяваме,а това е същността на това да бъдем човеци.

109

фили

МИРОЛЮБА БЕНАТОВА:

ЖИВЕЕМ В ДЪРЖАВАТА НА БУТАФОРИЯТА Интервю на Стилян Манолов с Миролюба Бенатова Миролюба Бенатова е журналист повече от 22 години. Започва като репортер в отделите „Общество“ и „Разследване“ във в.„168 часа“. След това е част от първия екип на bTV Новините, създаден през 2000-

112

Брой 12, Година 4 (2015)

а година. Напуска медията 13 години покъсно и се присъединява към екипа на Нова и продуцентска компания ТЕЛЕМАН. Нейните филми и репортажи намират своето място в рубриката на Нова „Миролюба Бенатова представя“. Тя е автор на над 50 кратки филма и разследвания за bTV Репортерите. Един от малкото репортери, отразявали СПИН- процеса срещу българите в Либия, като след края на делото пише автобиографичната книга на медицинската сестра Кристияна Вълчева – „Осем години заложница на Кадафи“. Носител е на голямата награда в престижния конкурс „Валя Крушкина – журналистика за хората”- 2014 г. за филма „Народ под наем“. Има и две първи награди от телевизионния фестивал „Сребърен сателит“, „Черноризец Храбър“ 2005-а в раздел „Разследване“ в електронна медия. Миролюба Бенатова е единственият български журналист, получил номинация със стойност на втора награда, от Международния консорциум на разследващите журналисти за разследването „Трафик на бъбреци“.

фили От колко време правиш предавания за българските емигранти? От около 2 години, след като напуснах БТВ и се преместих в „Телеман“, и Нова ТВ, започнах да разработвам повече теми за българи в чужбина. Разказвала съм за българи, които работят в Англия, Германия, Швеция, Холандия. Понякога „работят” е в кавички, защото част от материалите са за роми, които просят или злоупотребяват със социални помощи. Така беше в Холандия, където български роми източваха системата с фалшиви регистрации. Нашето разследване провокира трус в правителството и за малко да си „отиде” един зам. министър на финансите от Кралството. Холандците разбраха от нас, какво им се случва всъщност. Кои са най-силните моменти, които си запомнила от тях? Едни от най-силните моменти бяха в поредицата „Народ под наем“. Предаванията бяха провокирани от статистика, че повече българи работят в чужбина, отколкото в България. И че реалните чужди инвеститори у нас, са всъщност гастербайтерите. Ако те спрат да дават пари, българската икономика ще рухне. Снимахме във една фабрика за бране и пакетиране на плодове в Англия. Там показахме как берачите отглеждат децата си по скайп. Много тъжни срещи, в които виждаш какво е имал предвид Фром с „да имаш или да бъдеш”. Изборът е да имаш пари за лекарства на децата си, но да нямаш деца. Да ги нямаш, защото не ги познаваш. Изгубени. Изгубени връзки, изгубена любов, изгубена близост. Това е цената. Плакахме заедно с тези хора. С българите в Швеция, които всъщност са български роми, които просят, емоцията беше съвсем различна. Силен момент беше, когато успях да мотивирам един от тарторите на просяците, да ми разкаже за организацията, да ми покаже шкафа с парите, т.нар. сейф, който е един долап. И да ни разходи из Гьотеборг, по всички места, които „държи” със свои хора. В момента, в който той се

www.provo.bg съгласи и ми каза: „Добре, ще ти разкажа, ще ти покажа всичко”, за мен беше силно, защото даде много по-голяма плътност на историята с просяците в Швеция. Другото „силно” в Швеция беше студът, но това не е интересно. По-силните моменти от темата за българите в Холандия, беше всъщност в България, в родното село на подлъганите да участват в схемата. Каква беше схемата? Ти си беден, нямаш нищо, един от селото, който е богат, ти казва, че ще ти даде 500 евро, ти да отидеш в Холандия, ще се явиш за регистрация, ще получиш дебитна карта, ще я дадеш на организатора, заедно с пин кода и това е. Нататък не те интересува. Всъщност всички тези хора, които са се регистрирали, всеки месец получават по сметките си хиляди евра. Човекът, който ги е завел и им е събрал картите, си прекарва чудесно, докато в един момент се оказа, че на имената на тези хора са взимани и кредити в големи размери. Един от тези клети роми беше разбрал, че има да връща на холандската държава 11-12 хиляди евро, уплашил се и „издънил“ четата. Така се разбра. В България той обитава една стая, колкото кутия. А пред „кутията” – каруца, но без кон. Когато го снимахме, той размахваше една оранжева холандска карта в ръце и викаше – „ей, с тоя банкомат 11 хиляди евро дължа“. Хем смешно, хем страшно. Бяло, пусто място в Шуменско, сняг до кръста, една счупена каруца и той – мургав, мръсен и тъжен, разправя за „банкомата”. Сюреалистично беше всичко. Някоя положителна история за българите в чужбина сещаш ли се? По време на евроизборите, миналата година бях в Лондон за да отразявам как гласуват българите там. Станаха опашки пред секциите. Българите в Лондон искаха да гласуват. Много искаха да гласуват. Организацията, която беше създадена не можеше да поеме всички желаещи да гласуват. Аз не бях виждала такова нещо – хора, които не искат да си тръгнат, защото искат да

113

фили гласуват. Тези българи, тяхната енергия, ми върнаха смисъла. Провокираха ми усещането за съпричастност. И на мен ми стана важно да гласувам. Заразиха ме с чувство за общност. Клише ли е, че България гони кадърните млади хора? Не. Вярно е. В Германия ме заведе темата за българските лекари – за липсата на български лекари, за загубата на български лекари, за това, че през последните години три випуска са напуснали категорично и работят предимно в Германия. Те не са в Германия с водещ мотив пари. Там са, защото имат въможност да специализират, позволяват им да оперират, ако са хирурзи. В същото време, в България почти нямат достъп до пациенти и освен това трябва да си плащат. Тези, които знаят език, изобщо не се бавят и заминават. Бях в една болница в Бохум, в която имаше 8 български млади лекари. Казваш в едно предаване, че: „Забогатяват тези, които организират пътуването на другите. Тези, които са бедни, си остават бедни”, това метафора ли е? Факт. Не е метафора. Историята с холандските „банкомати” е точно такава. Организацията на просяците – също. Дори и да не си длъжник на лихвар, и заминеш с илюзията, че отиваш да работиш просия за себе си, тарторите ти поемат пътя до там и после те карат да се отчиташ. Накрая винаги се получава така, че все дължиш – дали за пътя, дали за храната, дали за квартирата. И си роб. А да просиш в Швеция хич не е лесно, защото се изкарват по 10 часа на улицата, в общия случай – на земята. Има организатори, които събират изпросеното от поне десетина души и така изкарват по 500 – 600 евро на ден. След „Голямата екскурзия” на българските турци през 1988-1989 год., отново водим в класациите по емигриране (и то без военен конфликт), как си обясняваш това?

114

Брой 12, Година 4 (2015) Моето обяснение специално за младите хора е точно такова, каквото е обяснението и за лекарите. Искат с тях да се отнасят като с нормални хора, да не попаднат в спиралата на корупцията и да избягат от системата на „връзките”. Да могат да проявят възможностите и уменията си по нормален начин, да ги приемат за ценност. Нуждата да запазят нормалността си, води младите хора в чужбина. За образованите млади хора целта не са парите. За останалата част от емигрантите, икономическите емигранти, за тях водещото е желанието им да бъдат правилно заплатени, за да могат да си купят лекарства, да осигурят на децата си образованието, което те нямат, да им осигурят собствената си мечта. Да могат да платят за живота, който са нямали. Българският Северозапад е най-бедният регион в ЕС – там цели населени места са емигрирали, била ли си там? В България не само този район е като декор от филм на ужасите. Пътувайки например от Плевен към Брегово, гледките са наистина смразяващи. Виждаш руините на сгради, които през 90‘те са започнали да се разпадат. А сега са метафора на разядения постсоц, на нашия разпад. Вижда се, че материята, оставена на себе си, без подръжка, се разпада. Това са сгради-трупове, които се разлагат пред очите на всички ни и дотолкова сме свикнали с тези гледки, че вече на никой не му прави впечатление. А хора няма. Такива села изведнъж драстично си сменят демографията, обезлюдяват се първо, след което биват населени от пришълци, които в най-общия случай са роми. На някои места има села, които са населени от богати роми, спечелили пари от просия или от кражби по Европа. Начинът, по който те диктуват правилата е смразяващ. Някои хора, които бях засякла като уж просяци в Швеция, са лихвари от видинското село Дреновец. В това село правилата се определят от малцинствата и техните неясни пари. В това село богатите роми определят кой с кого да говори, особено, когато става дума за тях и техният „бизнес”.

фили

Искаха да забранят на един възрастен човек да разговаря с мен, пред собствената си къща. И го заплашиха да си влиза, че „свършили ковчезите”. Необразовани, относително богати, арогантни хора, без значение от какъв етнос са, са „новите мутри“, които завладяват обезлюдената от изнеслите се, земя на България. Има ли път назад за българските емигранти? Днес причини за обратен път назад нямат, но вероятно ще се върнат след години. Както има много англичани, които идват в България и си харчат пенсиите тук, някой ден българите, които се реализират в чужбина, също ще си харчат пенсиите в България. Според последните предвиждания към 2050 г. Ще сме намаляли с 28 % или ще сме останали около 5 милиона, статистиката е стряскаща… До 2050 г. 40% от българското население ще е ромско и ще бъдем с най-висок процент на

www.provo.bg

необразовани хора на глава от населението, което можете да си представите как ще затрудни пазара на труда. Няма да има местни хора, които да могат да отговарят на изискванията. Тогава, освен детегледачки, ще си внасяме лекари и учители. Да поговорим за изборните имигранти, когато т.нар. „мъртви души” (тоест българи, фигуриращи в избирателните списъци, по данни на НЦИОМ) се оказват най-малко 800 000, и то редовно и акуратно? В началото ги наричаха фантоми, но за тях като че ли много не се говори. Кои са те, всъщност? Голяма част от тези хора формират и днес т.нар. вътрешна миграция, вписването на жители в различни населени места точно 4-5-6 месеца преди изборите, както се изисква по закон, така че да се регулират избирателните списъци по малките населени места. Това умишлено вписване на нови хора в избирателните списъци по места прави изборите лесни за изчисляване. А „мъртвите души” умишлено пълнят избирателните

115

фили

списъци, защото ако ги съкратят, избирателната активност ще бъде много пореална и резултатите ще отговарят повече на обществените нагласи. Мъртвите души вдигат общото число избиратели и се стига до абсурда да има 7 милиона избиратели по списъци. Не е възможно да има 7 милиона пълнолетни граждани. Ние – целият народ, сигурно вече сме 5 милиона, цифром и словом, заедно с бебетата. Няма как такова голямо абсолютно число да доведе до отчитане на реална избирателна акивност и до реален резултат. Изкуствено надутото число се държи умишлено, а всичко нататък се деформира, от което партиите имат интерес – да има не реален, а изчислен избор. Ромите ли са най-сериозният фактор в решенията за Шенген спрямо нас? Не мога да преценя. По-скоро не. Корупцията на високо ниво пречи най-много. Корупцията на всякакви нива.Тя е навсякъде. Както и липсата на реално работеща съдебна система, която да се отнася отговорно към разкриването на

116

Брой 12, Година 4 (2015)

престъпленията и наказанията на виновните. Ако на тебе ти пука за твоя народ, за хората, които страдат, ти ще си отговорен и ще се стремиш да разобличаваш извършителите. Съдебната система, особено прокуратурата, последното с което се занимава, е да овъзмездява жертвите. Това нещо се вижда, а хората страдат най-вече от формалното отношение. Събитията, развиващи се в Близкия изток, гарантират един постоянен приток на бежанци, които използват страната ни не само като транзитна спирка към Западна Европа, но и като перспектива за заселване, до 20 години и етническият облик на България като че ли значително ще се промени? Това е също бомба със закъснител, защото с тези хора никой не работи истински. Бежанците са източник на пари за трафикантите, никой обаче не се интересува реално от тях. Голяма част от тях ще останат независимо от това дали го искат или не. Никой не се грижи за това да се интегрират, да развиват някакви

фили умения, да могат да си вземат живота в ръце и в един момент голяма част от тези хора ще се превърнат в генератор на престъпност – това е неизбежно. Те ще бъдат трафиканти, крадци, убийци и ще се върнем в началото на 90‘те, когато иранци контролираха трафика на хероин и т.н. Имаме се за толерантни, но не забелязваш ли напоследък форми на расизъм? Не сме толерантни. Дори и тези, които твърдят, че са най-толерантни, те пък са нетолерантни към расистите. В кръга на шегата, разбира се. Но толерантността става все по-малка и това е плод на изключително подхранваното усещане за несправедливост. Ние хората сме инфантилни, казвам ние, защото всички ние сме част от това и когато се чувстваш несигурен, търсиш на кого да си го изкараш, гледаш да е нещо извън теб. Инфантилната ни реакция като общество се обръща срещу слабото звено. Но не срещу ромските барони, а срещу циганите като етнос. Няма я смелостта да се направи бунт срещу богаташка ромска къща, ама не като в Катуница, когато някой умре, а преди това. В Игнатиево например – царството на джебчиите, там където босовете си общуват с политици от най-различни партии, там би било интересно да има протест, ръководен от ВМРО, промерно. Много ме смущава липсата на прояви на непримиримост, когато отсреща са богатите. Никой не скача на богатите. Особено на забогателите от престъпност. На 128-те етнически групи в САЩ са им трябвали повече от 200 години, колко ще ни трябват на нас? Там още има расизъм. Сматям, че в САЩ има огромен скрит расизъм. И последните събития – престрелки между полицаи и чернокожи, го доказват. Културата ли е определяща за различията или различията определят културата, в контекста на това, че България (заедно с Италия и Гърция) е в тройката на Европа

www.provo.bg по културно-историческо наследство, и в същото време противно на всякаква логика развиваме алкохолен туризъм? Миналото лято бях в Испания, където правих репортаж за испанския алкохолен туризъм. В едно градче, където е имало няколко брутални смъртни случая през 2011-та. До тогава е имало анархия от към алкохолен туризъм, сблъсъци с полицията, полумъртви хора по улиците всяка нощ. В един момент властите взимат мерки, забраняват употребата на алкохол извън заведенията, забраняват с глоби уринирането извън посочените за това места, взимат и други мерки, и това води до резултат. Но за съжаление винаги мерки се взимат едва след крайно тежки инциденти. Въпросът с туризма е в избора между количеството или качеството. Допуснали сме и сме избрали ширпотребата. Защо? – не знам. Гледам на „Леденика“ какво е спретнато – има едни бутафорни скалички, на входа на пещерата, смешни пейки за огромни пари. Не знам защо избираме да сме държавата на бутафорията. На истинска пещера да сложиш отпред стиропор!? Бутафорни са ни и богатите хора, които решават, че вече са толкова богати, че могат вече и да измислят историята. Правят крепости, които никога не са съществували, там водят децата, разказват им несъществуващи исторически събития и им създават неверни представи – и за крепости, и за история. Неотдавна 7-годишната ми племенница се беше впечатлила от една такава млада, стиропорена крепост, широко рекламирана – собственост на богат българин. Тя се впечатли, защото е на 7 и не може да направи разлика между „Царевец“ и тази „крепост“. Казах й ясно да не вярва на митовете за макета. Защо не обръщаме внимание на хилядите ежедневно избивани в Близкия изток и Африка, а целия свят заговори за случаят „Шарли Ебдо“? Според мен, точно това е проява на нашия не добре прикрит расизъм. Идентифицираме се с жертвите от „Шарли”, с другите не се

117

фили

Брой 12, Година 4 (2015)

идентифицираме и затова сме безчувствени към тяхната болка. Това е истината.

свободата на медиите в България преди 89‘ и сега?

Толкова ли е голяма границата с Гърция, която ни разделя, че ни прави толкова различни и защо ни е толкова голям прагът на търпимост?

Сега разбира се не е като тогава. Днес имаш право да бъдеш свободен и да се бориш за свободата си, макар да не е лесно. Сега също има директиви и „правилни“ гледни точки. Службите действат по същия начин, правят се активни мероприятия, има хора които формират обществено мнение, има журналисти, които ретранслират тези и послания за формиране на обществено мнение съвсем програмирано. За съжаление едно от най-лошите неща на службите е, че вербуват талантливи хора, които ти въздействат, хора на които би вярвал. Например писателят Милан Кундера, когато разбрах, че е бил сътрудник, ченге, бях изумена, „отрових се“. Има моменти, в които можеш да бъдеш много разочарован, защото може да се окаже, че този, който те е накарал да вярваш, всъщност е най-умелия лъжец. Така че пропагандата има много лица.

Ние сме израстнали с клишетата, че гърците са долни византийци, лицемерни и подмолни, че турците са ужасно жестоки и страшни, защото сме били под робство, румънците са „бедни мангали”, а сърбите са страшни пичове, защото имат Лепа Брена. И въпреки че бяхме заедно в соца, сърбите винаги са имали повече от нас – дъвки, певици, „Горещ вятър“… В Румъния изкачаха бедни деца от царевицата и можеха да ти ограбят колата докато пътуваш. Дойдоха други времена и видяхме, че клишетата не са верни. Защо гърците, за които ме питаш, са такива, каквито са – не знам. Какви са всъщност – още по-малко знам. Гърците са различни от нас. Според мен са доста по-единни, не казвам дали за добро или за лошо. Може да сбъркат, но ще сбъркат групово. Ще си вярват и ще се чувстват добре. Колкото до прага ни на търпимост – българският елит е убиван няколко пъти. Няма как да не сме се изменили в посока примирение. И това е заложено в тези кланета, които все са били „за добро“. Все някаква геополитическа причина се е намирала, за да ни бъде заличен елитът. Сега сме „шеста цедка” и то на оцелелите, които със сигурност са били склонните на конформизъм. Няма как ние да сме различни. Ние сме потомци на конформистите, тия които са сменяли калпака с чалмата, примерно. Правили са и много други неща, за които не знаем. Правили са компромиси много пъти. Дарвин е казал, че оцеляват не най-умните, а най-приспособимите. Очевидно не е казал, че оцеляват бунтарите, които си отстояват ценностите до край. И това не винаги е повод за гордост. По свобода на медиите сме на последно място в Европа. Би ли направила паралел между

118

Какво се вижда от твоята камбанария? Самолети. Много самолети. Небе. Буквално и метафорично все е небе. За какво мечтае Миролюба Бенатова? Като журналист си мечтая да има по-малко теми–табу и интервютата с политиците от управлението да бъдат директни, по същество, с неудобни въпроси и от това да не следват сътресения за журналистите по веригата.

фили

www.provo.bg

119

/ Списание с послание

видение

Брой 12, Година 4 (2015)

„Асоциация на учени, артисти и спортисти“ – сдружение с нестопанска цел регистрирано в обществена полза на 17 май 2010 г. – издател на provo.bg

122