Provo #9

#9

/ Списание с послание

Година 3 (2014)

БЪЛГАРИ (ОТ СТАРО ВРЕМЕ)

/ Списание с послание Брой 9, Година 3 (2014) www.provo.bg Редакция

Фотографи на броя

Стилян Манолов – директор Владислав Христов – редактор

Димитър Краев Фелия Барух

Автори на броя Дивиана Гости на броя Д-р Любомир Канов Жерминал Чивиков Милен Русков Начо Каменов-Кубето Палми Ранчев Росен Марковски Стефан Цанев

Тема на броя БЪЛГАРИ (ОТ СТАРО ВРЕМЕ) Тема на следващия брой СРЕЩУ СТЕНАТА Тема на по-следващия брой БУНТАРИТЕ Отговорен редактор за брой 9 Владислав Христов

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЯ: про100

провъзгласи

ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕМАТА Стилян Манолов

ПАЛМИ РАНЧЕВ: ЖИВЕЕМ В СТРАНАТА НА ПОДОБИЯТА Интервю на Владислав Христов с Палми Ранчев

/6

/30

промисли Д-р ЛЮБОМИР КАНОВ: РЕКАТА, КЪДЕТО СЕ ЗАВРЪЩАШ СЛЕД ДЪЛГО ПЪТУВАНЕ НИКОГА НЕ Е СЪЩАТА

пропозиция

Интервю на Стилян Манолов с Д-р Любомир Канов

СТЕФАН ЦАНЕВ: БЪЛГАРСКИТЕ ХРОНИКИ ЩЕ ПРОДЪЛЖАТ Интервю на Стилян Манолов със Стефан Цанев

/10

/36

пробектив

произход

НАЧО КАМЕНОВ-КУБЕТО: ФОТОГРАФИЯТА Е ОБМЕН НА ДОБРИ ЕНЕРГИИ

ЖЕРМИНАЛ ЧИВИКОВ: ИМАМ ОСНОВАТЕЛНА НАДЕЖДА И ТЯ Е В МЛАДИТЕ ХОРА НА БЪЛГАРИЯ

Интервю на Владислав Христов с Начо Каменов-Кубето

/18 просъществуване МИЛЕН РУСКОВ: МАЙСТОРСКИТЕ НЕЩА И ПОСРЕДСТВЕНИЯТ СВЯТ МИСЛЯТ С РАЗЛИЧНА СКОРОСТ Интервю на Владислав Христов с Милен Русков

/22

Интервю на Стилян Манолов с Жерминал Чивиков

/42

провидение РОСЕН МАРКОВСКИ: ИЗКУСТВОТО ОБСЛУЖВА 5% ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, ЯВНО ДЪРЖАВНИЦИТЕ НЕ СА В ТЯХ

Интервю на Владислав Христов с Росен Марковски

/50 пропътуване НЕ УНИВАЙТЕ, АЗ СЪЩЕСТВУВАМ Дивиана

/56

100...

6

Въведение в темата ...

Стилян Манолов „Какво означава „запазване на идентичността“. Нали идентичността, това е същността на човека. В този смисъл всеки е запазил идентичността си. Въпросът е кой има право да се гордее и кой трябва да се срамува от своята „идентичност“.“ Константин Павлов Темата на броя е БЪЛГАРИ (от старо време). Ще Ви срещнем с хора, с които заедно ще се опитаме да намерим отговор на въпроса: кой има право да се гордее и кой трябва да се срамува от своята „идентичност“? Заедно ще търсим следите на прословутия български дух и многовековните български традиции...

мисли

мисли

Д-р Любомир Канов: Реката, където се завръщаш след дълго пътуване, никога не е същата Интервю на Стилян Манолов с Д-р Любомир Канов Любомир Канов се дипломира през 1971 г. като психиатър в Медицинската академия. Разпределен е в психиатричната клиника в Лом, после е участъков лекар в Радомирския край. През 1976 г. е назначен в Психиатричния диспансер на ул. „Искър“ в София. На 3 март 1977 г. е арестуван за „клеветническа контрареволюционна

10

Брой 9, Година 3 (2014) пропаганда и планирано бягство на Запад“ (брат му е в Канада) и лежи ефективно в Старозагорския затвор. След излизането си от затвора пак работи като лекар. През 1984 г. се жени фиктивно за канадка и емигрира. За да признаят дипломата му от България трябва да държи изпит по абсолютно всички дисциплини, докато научи добре английски работи като санитар. В Монреал няма свободни позиции за лекар и кандидатства в няколко американски щата. Започва в една университетска болница близо до Хюстън в Тексас, където отново специализира психиатрия и получава съответния лиценз. Впоследствие отива в Ню Йорк, където започва частна практика, жени се за българка и се ражда синът му Александър. След 1990 г. започва да се връща често в България - прави вино в ломското село Комощица („Канов винярд“) и пише книги. Автор е на: „Между двете хемисфери“, “Човекът кукувица“, „Вселената според Гуидо“, „Парейдолии“ и „Стрела от тръстика“. Политически затворник по време на режима на Живков, психиатър, писател, винар… какво се вижда от „камбанарията“ на Любомир Канов? От сегашната ми камбанария имам предимството на далечния хоризонт към миналото и страдам от неизбежният недостатък на близкия хоризонт към бъдещето, дължим по неизбежност на моята възраст. Поне доколкото е в обсега на един човек да предвиди предстоящето, от камбанарията в недалечната околност се виждат гробищата, защото както е известно всички сме повече или по-малко смъртни. А месинговият камбанен език над главата ми, с мелодичния си звън, подканя да направим своята равносметка, която впрочем трябва да правим през всичките си земни дни: Успях ли да направя нещо добро днес и дали не сторих зло? Това се нарича гласът на съвестта. В нашите религиозни обичаи има хубавата традиция да се иска прошка един път годишно, а има и една окончателна

мисли равносметка, която неизбежно предстои на всеки, независимо дали е православен или не. Та това ме занимава понякога когато се размисля привечер: успях ли да живея честно в този свят, изпълних ли дълга си към онези за които съм поел отговорност и има ли от какво да се срамувам? И отговорът не винаги е позитивен, но усилията продължават. Живял си много време извън България, възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите? Аз няма защо да крия, че има мнозина сънародници, които са ми много по-чужди, непонятни и нерядко даже отвратителни, отколкото американците, които ме приеха в своята свободна и велика страна и ми дадоха шанса да бъда това, което съм сега. Страдал съм доста в ръцете на чисти българи, над мен са издевателствали копои и надзиратели от Държавна Сигурност и то на най-чист български език, а виждам че и досега тези същите и техните наследници не са престанали да го правят по всички възможни начини – от медийно-политическата чалга, през беззаконната карикатура наречена съдебна система, та чак до икономическият и енергиен гнет упражняван върху населението. Но самата България, като мое родно място, заема свещено място в сърцето ми, и надявам се, в сърцето на мнозинството добри и почтени българи. Знам, че ако не друго, те поне не зариват лицето на своята Родина с нерегламентирани сметища, а душата й с тоталитарната сгур, която носят в себе си, и не крадат, и не пребиват никого с палки. В моята България, навярно изчезнала в голяма степен, са все още живи моите родители, деди и прадеди, хората които съм обичал и винаги ще обичам, природата, звуците и вятъра на моето детство, и отминалата красота на младостта ни. Така че, ако с две думи трябва да отговоря, много българи заслужават порицание и не заслужават този райски земен кът. Но от друга страна, демокрацията е способ хората да живеят заедно, дори да не се обичат, без да се избиват помежду си. Трудно е обаче да се изгради спойка между нормалните и тоталитарнокриминалните елементи, между носталгиците по комунизма и нормалните проевропейски българи.

www.provo.bg Демографския срив ли е причина мнозина да характеризират българското общество днес като болно от старческа деменция? Не е само атрофирането и склерозирането на населението по демографски причини, макар че и това има съществено значение. За една част от хората определено става дума за т. нар. Learned helplessness (приучена безпомощност), дължаща се на половинвековно отучване от самостоятелно мислене и отговорност за собственият си живот и действия. Пълният контрол на държавата над индивида и неговото постоянно безправие, отпадането на необходимостта да мислиш за сметка на умението да се подчиняваш, подмазваш или да доносничиш, увредиха дълбоко част от нацията, особено по-старото поколение. По гласуването ще ги познаете, както се казва. Изборните им предпочитания смайват и упоритостта с която настояват да правят една и съща грешка наистина навежда на мисълта за деменция. Но това са по-скоро стъпкани хора, подобни на криво недорасло дърво, което никога не е развило своите вродени дадености и нормалния си човешки потенциал. В това число аз не включвам разбира се пенсионираните милиционери и многобройни партийни, профсъюзни и текезесарски кадри, които по парадоксалната селекционна система на комунизма бяха по принцип с коефициент значително под нормалната интелигентност и с обществена власт и значимост далече надхвърлящи техните възможности. Кога ще можем да поставим „гражданско“ на обществото ни?

диагноза

Когато броят на гражданите надхвърли броят на „лошите селяни“. Някои от тях изброих погоре. Целта на марксизмо-ленинизма беше първо да избие и унищожи буржоазията като класа. Буржоа означава жител на града на „бурга“, както например е в имена като Магдебург или Страсбург (Петербург е имитационен не автентичен продукт). Втората им цел беше да затрият селяните, защото имаха икономическа самостоятелност и трябваше да ги превърнат в пролетарии. Но не всички селяни , а само будните и работливите – „кулаците“! На трето място трябваше да бъдат ликвидирани „интелигенцията“, хората с професии или занимаващи се с

11

мисли интелектуален труд. Това ставаше или директно с избиването й, или с купуването и създаването на продажен заместител. По този начин, тоталитарния валяк подравни терена до такава степен, че стана много трудно да поникне отново средна класа. За това попречи разбира се и криминалният преход, който пресъздаде „класовата“ и интелектуална структура от времето на комунизма, но с още по-уродливи черти, където на върха са отново предимно потомците на криминалнокомунистическата олигархия, но този път притежаващи държавата юридически, като своя еднолична собственост. Засега „гражданското начало“ в българското общество се „оттича“ през Терминал 2 в бурговете на цивилизования свят, където не му се налага да живее в съседството или под политическото господство на „новите лоши селяни“ или на „добре облечените бизнесмени“ от подземния свят. В момента 2,5 млн. българи работят в странство при 2,2 милиона заети у нас – спасение или присъда е емиграцията? И двете. В началото е индивидуалното спасение от непоносимата несправедливост, беззаконието, материалната мизерия. Накрая се превръща в присъда над нацията като цяло в дългосрочен план. Присъдата е смъртна. За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад? Няма гаранция, че няма да умрем от глад. Когато една голяма и все по-нарастваща част от народонаселението се оказва напълно негодна за обучение и производителен труд и преуспява единствено в своето самовъзпроизводство, старата максима, че в България не е имало никога смърт от глад може да се окаже невалидна. Достатъчно е да се видят изкормените за кабели и дограма къщи по селата или зейналите дупки и липсващи капаци на шахтите след „брането“ на желязо от индоевропейските корпуси за „бързо реагиране“, екипирани с каруци. Започва се първо с експроприирането на тока и водата, след това се преминава към недвижимата чужда собственост и се завършва с разбиването на магазините посред бял ден и масова касапница. А търговията, която води натам се нарича търговия с гласове.

12

Брой 9, Година 3 (2014) В България сме свикнали с нагласата, да чакаме някой от някъде да дойде и да ни „оправи“, на какво мислиш се дължи това? Мисля, че има и исторически корени това зло, това ослушване и озъртане някой друг да дойде и да свърши работата. Сигурен съм, че до не малка степен животът на един народ като рая, под чужда воля и враждебна вяра за половин хилядолетие е имало своето отражение. А преди това средновековният живот от византийски тип също не е бил цвете за мирисане, от гледна точка на индивидуален и групов кураж или пък доблест. Прочетете за предателствата в нашата история, за подлите убийства заради пари и власт, те казват много. Но комунизмът окончателно сломи наченките на събуждане на националното самочувствие и личната отговорност. Имаме лош исторически късмет, вярно е, и тежки национални катастрофи в глупаво водени войни, които също могат да бъдат обвинени за невеселата българска съдба на народ без самочувствие. Но както всеки е сам пред лицето на раждането и смъртта и трябва сам да посрещне началото и края, така и всеки трябва сам за себе си да поеме своя кръст и да го понесе достойно. Никой няма да ни замени и да отмени нашата собствена участ, нито нашата отговорност за съдбата ни. В началото било словото, кое слово? Какъв е смисълът днес на думи като мъжество, отговорност, чест, морал, достойнство? Думите са девалвирани до голяма степен, така че и аз почти съм изкушен, знаейки колко се злоупотребява с тях, да се сепна в средата на това интервю дали не изговорих прекалено много. Но ще продължа, все пак. И ще бъда кратък. Вместо думи, нека да засадим орех, лоза или смокиня, вместо речи, по-добре е да проявим съчувствие към някой, който го заслужава. И най-важното, да се откажем да изговаряме лъжи. В България хората лъжат много. Къде те завари 10 ноември 1989 и какви ти бяха впечатленията от първото ти прибиране в България след смяната на режима? Работех в една болница в Ню Йорк на 19′та улица и живеех от другата страна на тази тиха улица. Когато разбрах новината не повярвах,

мисли че наистина това е краят. Наистина, от предишните години на Перестройката на Горбачов и невероятните антисталинистки материали и статии в сп. „Огонек“, което си купувах от един руски магазин за книги, разбирах, че нещо фундаментално се променя и то ми изглеждаше като опита на Дубчек да очовечи застиналото лице на комунизма. Но от България сигналите бяха, че „човекът с каскета” от Правец се е „снишил“ и ще оцелее. Не след дълго, може би месеци след преврата срещу Живков, посрещнах в апартамента си делегация от млади хора, демократи и политици, поканени от американските политически лидери в Ню Йорк. Между тях беше моят добър приятел още от времето след затвора в България Филип Димитров. Много се вълнувах, той ми показа програмата на Зелената Партия, която беше доста внушителен том, написан според мен главно от него, защото тогава и винаги впрочем, той ме е учудвал със своята работоспособност и чувство за отговорност към поетите задачи. Въодушевлението ми се изпари, не след дълго, когато се проведоха първите „свободни” избори, откраднати с фалшификации и признати своевременно от Желю Желев. Не много различна ситуация, както се оказва, от сегашната. Само че тогава бяха Луканов и сие, а сега е Мая Манолова, Станишев, Пеевски и Бареков. Първото ми идване беше много сантиментално, защото заминаването на невъзвращенеца тогава означаваше скъсване завинаги с твоя роден дом. Аз отидох и посетих някои от местата където съм живял или съм бил щастлив като дете, включително родното място на баща ми, където разбира се всичко беше променено, неузнаваемо и западнало. Реката, където се завръщаш след дълго пътуване никога не е същата. На първите демократични избори хората избраха БСП – наследника на БКП, как ще коментираш тези неизброими парадокси на времето? Ще потвърдя онова, което казах по-горе: Една част от населението има вродена, една част придобито слабоумие. И това ще продължава. Защо ни е толкова къса историческата памет? Не на всички паметта е къса. Аз винаги призовавам хората да вземат пример от

www.provo.bg евреите, които помнят своето минало през всичките хилядолетия на изгнание и преследване. До такава степен, че техният Завет, тяхната история като племе е основна книга и на трите велики монотеистични религии. Нито една буква не е променена през безбройните преписи на Ветхия завет. И до ден днешен всеки, който знае иврит може да прочете написаното преди две хиляди години точно както е написано тогава. Не мога да призовавам към нищо хората в България с умствена неспособност да процесират и задържат в паметта си миналото, дори найблизкото. Но който може да помни, нека да помни и разказва на другите. Ще настъпи ден след може би десетилетия, когато евреите все още ще търсят из Парагвай избягали от възмездието нацисти и младите хора с трепет ще гледат вълнуващи филми за нацистките престъпления, а в България преподаватели по толерантност ще бъдат Митьо Гестапото, Костадин Чакъров, Бриго Аспарухов и децата на Политбюро. Помнят Елза Кох и Айхман, но никой няма да знае кой е Газдов или Ръгжева. А междувременно синът на масовия убиец Мирчо Спасов стана кредитен милионер, а след това безнаказано избяга в Южна Африка. Колко иронично е всичко това? Какво мислиш за т.н. „преход“? Абортирал опит за демократизиране на една страна обременена с тежко и престъпно комунистическо наследство, не без известно акушерство от кекави и левичарски настроени западни лидери. Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“? И лустрацията ли беше крайъгълния камък? Да, пропуснатата лустрация е воденичният камък, който удави несъстоялата се демокрация. В България има една престъпна псевдодемокрация точно по тази причина след нейната консолидация е много трудно да избуташ сизифовия камък. Срещу теб са две неща: 1.много пари и 2.насочен срещу теб пистолет на наемен убиец. Това, заедно с ченгесарската конституция приета с гласовете на комунисти и внедрени агенти след предателската Кръгла маса са в основата на голямото историческо нещастие за България.

13

мисли Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората? Предимно в гробищата. Някои са неродени, други са унищожени, трети се довършват с шльокавица, защото животът им беше провален. Няма добра и честна статистика какво всъщност е платил като данък на комунизма българския народ. Дори за дълга, оставен от Живков и Луканов се говори под сурдинка. А щетите върху нацията са неизчислими. Когато Жуков и Сталин са хвърляли стотици хиляди руснаци в безмислена гибел срещу немските танкове си говорели помежду си, ей тъй, като истински комунисти: „Солдат не жалей! Бабки народят“. Така се отнесоха техните български ученици и към българския народец. Но той е малък и женичките няма да народят нови хора за техните псевдодемократични експерименти. Ще родят, но не в България. Освен абонатите за „социалните“ помощи, разбира се. Ако има кой да ги плаща. В Бразилия, Турция, Украйна протестите бързо ескалираха. По-интелигентни, потърпеливи или по-страхливи сме? По-страхливи, може би? Но може би пък протестиращите хора, които принадлежат към друг цивилизационен пласт, да не разбират с какво си имат работа и да се надяват, че с мирни протести в държава от ЕС може да се постигне резултат по мирен път. Надявам се, че Мейдана и онова, което посткомунистическата горила Янукович остави след себе си е отрезвяващо за мирно протестиращите и културни българи. Както впрочем Петното, контрапротеста, сесиите в Парламента на Мая Манолова и Миков, заплашителните шепоти на Йовчев, нахалството на Местан, бесовете на Сидеров. Янукович както е известно дойде на власт с избори (фалшифицирани), както Мая Манолова (манипулирани), както ще дойде Бареков (с купени). И Хитлер е дошъл на власт с избори, а Путин е истински шампион по преизбиране. И в Крим ще го изберат даже. Така че, културното малцинство, защото така изглежда сякаш ситуацията, трябва да се поучи от Украйна. Наскоро резултатите от една анкета показаха, че най-характерното нещо на

14

Брой 9, Година 3 (2014) изборния процес в България били… рейсовете (с хора организирано водени до урните). Илюзия ли е правото ни на избор? Да, илюзия е. И пародията с новия Изборен Кодекс превръща илюзията в траен феномен на постоянната подмяна. Комунистите ще отлетят на прословутото бунище на историята в мига в който в България и чужбина се осъществи електронно гласуване от компютър. Никакви рейсове няма да ги спасят. Второ, те ще бъдат премахнати от много възлови постове, ако има лустрация. Трето, комунизма ще напусне завинаги България, ако тази съдебна и МВР система бъде тотално премахната и заменена с такава от европейски или американски тип. Фикция ли е свободата, а демокрацията? Не са фикция, но изискват постоянна борба, за да бъдат отстоявани. Защо вече толкова малко хора се интересуват от истината и кой в действителност има интерес от промяната/подмяната на историята ни? Защото всекидневната трудна реалност и нуждите на живота изключват внимателния прочит на историята. Хората нямат енергия след неимоверно трудното ежедневие, което им предлага посткомунистическа България. Освен това, никой не полага грижа за изясняване на историческата истина на публичното място (медиите), нито в изкуството и найважното – в училище. Докато строим „Българския Лувър“ паметника на Съветската армия е обект на сериозна полемика, какво мислиш за културноисторическото ни наследство? Има нещо много нелепо в учреждения като Министерство на Културата или Министерство на Спорта. Даже и Министерство на Правосъдието впрочем, което би имало единствено смисъл, ако Министъра на Правосъдието е с длъжност Главен Обвинител от името на Държавата, всъщност Главен Прокурор. Но да оставим това. Паметникът на окупационната Червена армия трябва да стане обект на референдум от гражданите на София дали да

мисли бъде премахнат от това място и съответно преместен другаде, където желаещите да могат да му се любуват. Дори в Правец, до Живковият паметник, ако има такова предложение. Само медиите ли са виновни за формирането на управляващата десетилетия страната ни престъпна клика? И кое считаш за пострашно – цензурата или автоцензурата? Засега като най-непосредствена заплаха се налага присъствието на Безцензурата в лицето на последния инженерен политически проект Бареков. Разбира се, той, както и офицерът от ДС без нос, който ще бъде неговият бъдещ военен министър, са медийни продукти. Но покваряването на българското информационно пространство без съмнение започва от самото начало на Прехода, с доста подла атака срещу медийно наивният български гражданин, който десетилетия наред беше лишен от достъп до информации и като такъв беше лесна плячка за манипулиране. И все още е такъв субект. Доколкото разбира се, вестниците достигат до селата, благодарение на Пеевски. Така нареченото задкулисие в България става все по-зловещо в своята възможност за контрол и за превръщането на паричната си власт в политическо представителство. Днешната автоцензура в България има следния облик: „Абе, я по-добре да си трая, да не вземат да ми отвлекат децата или да ме пребият с чукове…“ А междувременно огромни за българските мащаби финанси се изливат в същинска каскада от псевдопартии, целящи да объркат обърканият по начало българин.

www.provo.bg Няма край познанието в тази област. Във Франция са били необходими 70 поколения, за да се стигне до сегашните знаменити френски вина. А аз съм българин едва първо поколение. Освен това доста ме лъгаха мои сънародници, с които се надявах да проправим пътя, но знам, че света скоро ще говори за България като за страната на виното, а не само на маслодайната сирийска роза от Дамаск. Розата ще оставим на Станишев и неговите социалисти, за да им говори с „ароматният си глас“. А ние ще пием вино. Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Любомир Канов? Мечтая да доживея денят в който родината ми ще бъде наистина свободна от комунистите и сина ми няма да казва за нея онова, което казваше като малък: „Счупена страна…“

Посоката, накъде (да) вървим? Аз не съм източен мъдрец, нямам монопол за посоката в която да вървим. Предлагам просто: Да си почистим двора, входа, апартамента. Да си измием зъбите, да направим инвентаризация на своите отношения. Да си платим дълговете и да простим на своите длъжници. Да спрем да се лъжем едни други. Пък каквото стане. Какво научи след повече от 10 години винопроизводство?

15

бектив

бектив

Брой 9, Година 3 (2014) на всеки, пожелал да се потопи в магията на фотографията. За своята работа той казва „Жената е висше божествено творение. Във всяка една жена е заложено красивото по природа. Работа на фотографа е да отключи тази природа. Едно от най-важните неща за актовата фотография е пълното доверие на модела към фотографа. Това е вид отдаване, което трябва да го има, за да се получи добрата снимка. Това са добри енергии, които се „въртят” в една орбита. За мен е важен детайла и формата, светлината и езика на тялото. Тук цветът няма място. Позволявам си го само, когато усещам снимката като картина“. Помниш ли първата снимка, която направи, а последната?

Начо КаменовКубето: Фотографията е обмен на добри енергии Интервю на Владислав Христов с Начо Каменов-Кубето Начо Каменов-Кубето е един от доайените на актовата фотография в България. Той е сред най-известните имена в сферата на рекламната фотография. Макар и да е от старата школа професионални фотографи, възпитан с лента, Начо Каменов продължава и в днешно време да е актуален и интригуващ, вдъхновяващ и провокиращ. Има много свои ученици и продължава да дава знанията си

18

Първата ми „снимка“ никога няма да я забравя. Баща ми ми подари една новичка „Байрета” с филм в нея. Докато я разглеждах, съм натиснал копчето и се оказа, че първата ми снимка е чудесна композиция от гардероб и полюлей! Последната все-още я помня, беше преди малко. Какво няма да забравиш от началните си стъпки във фотографията? Никога няма да забравя голямата тръпка в началото. Тази тръпка продължава и сега – всяка нова сесия е едно ново начало… Имаш ли свой учител в това изкуство? Самият ти обучаваш ученици, какво е първото нещо, което им казваш? Човека, който вкара вируса „фотография“ в главата ми за цял живот е Страхил Гичев, лека му пръст. По цели нощи седяхме в кабинета му и говорехме за фотография, за светлина, за материали, за проявители, за композиция… Първото нещо, което казвам на моите ученици е: „Ако не сте готови да осъзнаете, че тепърва ви предстои адски много работа, изобщо не се захващайте!“ Ти си от доайените на актовата фотография в страната, бил ли си цензуриран в тоталитарните времена? Не, нямах проблеми с цензура и тогава.

бектив

www.provo.bg

Работил си със стотици модели, кои са първите признаци, че работата между фотограф и модел ще потръгне?

Идват избори, ще се промени ли нещо след тях? Какъв е според теб пътя към положителната промяна?

Никога не снимам с нов модел, преди да се срещнем и да разговаряме. За мен фотографията е обмен на енергии, на добри енергии… Ако ги има, ако ги усетя, нещата ще станат добре!

Според мен, предстоящите избори няма да променят нищо. Просто едни политици ще заменят други във властта… За мен основният проблем е във всеки един от нас. Политиците, от който и цвят да са, не могат да променят съзнанието, самоконтрола, отговорностите на българина… Мога до утре да изреждам примери за абсурда, в който живеем! А политиците също са българи…

Доколко едно изображение трябва да се обработва, къде поставяш своята граница? Внушавам на учениците ми да снимат с мисълта, че няма Photoshop. Да експонират правилно, да кадрират правилно, да ползват светлината правилно… То, за Фотошопа не остана много Жив ли е още спора между цифровата и аналоговата фотография? Не виждам спор. Когато снимам за работа и за спомен – снимам с цифрова камера. Но, когато искам да си направя кефа -снимам с аналогова камера. Голямата тръпка е да проявя филма, да копирам на хартия… Незаменимо е! Бумът на цифровата фотография доведе ли до качествен бум или количеството е за сметка на качеството? Качеството е в главата на снимащия… Накъде върви съвременната фотография? Не мога да дам адекватен отговор за съвременната фотография. Аз съм от старата школа. Умишлено не гледам фотографски сайтове, не ми се ще подсъзнателно да се повлияя от нещо видяно. Музикант къща не храни, а фотограф храни ли я?

40 години работя това. Семейството ми е доста голямо Коя е станата, срещу която ежедневно се изправяш? Простотията на хората.

19

съществуване

съществуване

Брой 9, Година 3 (2014) на мистериите“ (София, 2004), отличен с награда „Южна пролет“ за литературен дебют, „Захвърлен в природата“ (София, 2008), отличен с Награда „ВИК“ за Роман на годината (2009). Романът е издаден на английски под заглавието „Thrown into Nature“ (Рочестър, Ню Йорк, 2011) в превод на Анджела Родел и „Възвишение“ (София, 2011), отличен с Награда „Златен век“ на Министерство на културата (2012) и с Национална награда за литература „Христо Г. Данов“ (2012).

От излизането на романа „Възвишение” до сега какви промени настъпиха в теб? Доколко една книга може да повлияе на автора си и в каква посока? Не знам какви промени са настъпили. Аз съм със себе си всеки ден, тъй че не ги забелязвам. А и да са настъпили някакви промени, те са свързани с възрастта, годините и опита ми, само част от който е в крайна сметка „Възвишение” и съпътстващите го неща.

Милен Русков: Майсторските неща и посредственият свят мислят с различна скорост Интервю на Владислав Христов с Милен Русков Милен Русков е български писател и преводач, роден нa 23 юни 1966 г. в Бургас. През 1995 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност Българска филология. Преводите на Русков включват „Как да гледаме философски на живота“ (The Philosopher’s Joke, 1909) и „Бележки за роман“ (Novel Notes, 1893) от Джеръм К. Джеръм, „Изповеди на един английски пушач на опиум“ (Confessions of an English Opium-Eater, 1821) от Томас де Куинси и „Малкият непознат“ (The Little Stranger, 2009) от Сара Уотърс. До момента е публикувал три романа: „Джобна енциклопедия

22

Смяташ ли, че „Възвишение” се появи в точното време за да изпълни функцията си? Готов ли беше читателят да я приеме и разбере? Не се появи в точното време. Ако се беше появил в точното време, щеше да има още поголям успех. Той и така има успех, но по-скоро като кораб, който върви срещу течението или може би го пресича напряко. Във всеки случай не се носи по него. Ако продължа тази аналогия – успехът му се дължи на собствения му двигател, на собствената му енергия, а не на благоприятно течение или попътен вятър. След като „Възвишение” влезе в театралните зали и бе посрещната с овации от публиката, би ли искал нещо в пиесата да се промени? Какъв би желал да е бъдещият й живот? Не искам нищо в пиесата да се променя, или по-точно не държа на това. Тя ми се вижда достатъчно добра и такава, каквато е в момента. А най-сетне за мен това не е и чак толкова важно, тъй като аз съм автор на романи, а не на пиеси.

съществуване Има ли възвисени хора в страната ни, по какво да ги познаем? Как оцеляват те в съвременните условия? Сигурно има. Познават се по същото, по което се познават от 2 000 години. Става дума за определени качества на характера, ума и начина на живот, които качества би било тривиално тук да изброявам, понеже всеки ги знае, а ако не ги знае, какво да му ги обяснявам… Какво може да извади от летаргия голяма част от сънародниците ни? Нужно ли е да се случват природни катаклизми, като наводненията във Варна, за да обединяват нацията? Първо, аз не мисля, че българите се намират в летаргия. Второ, не мисля, че наводнението във Варна е обединило нацията. Животът е такъв, какъвто е, и това е положението. Проучване сочи, че 60% от българите последната година не са прочели и една книга. В този смисъл стана ли писането и издаването на книги архаично занимание? Как може да се събуди интересът на читателя? По всяка вероятност 90 % не са прочели нито една книга, другите лъжат, понеже това им се вижда по-авторитетно. Българите общо-взето нямат културни интереси, а нямат и пари (за тях, и не само). Сигурно има някакви държавни политики, които биха могли да променят това състояние на нещата. Не знам, а и аз самият не бих се занимавал с такива политики и не мисля за тях. Те действат бавно и не биха могли да променят почти нищо през следващите 10-15 години, а на мен ми остават още долугоре толкова активен живот в изкуството. Аз просто ще направя най-доброто, което мога, както съм го правил и досега. Ще има хора, които ще го оценят и разберат, както е имало и досега. Надявам се те да стават повече. Други навярно ще го оценят в бъдеще. Това е животът в литературата. Той никога не е бил лесен. Никога и никъде. Особено ако говорим за същинската художествена литература, сиреч за изкуството и майсторските неща.

www.provo.bg Майсторските неща обикновено имат труден път, поради скучната посредственост на света, в който са принудени да се появяват. Майсторските неща и посредственият свят мислят с различна скорост, тъй да се каже. Различен брой обороти в минута. Поради това стигат на едно и също място по много различно време. Едните вече са минали цялата азбука, когато другият забелязва буквата Б. Той накрая стига до края на азбуката, но тогава там обикновено вече никой не го чака. Не е имал търпение, тъй да се каже. През това време други майсторски неща са отишли вече на съвсем друго място, по пътища, за които този посредствен свят, току-що пристигнал доволен до края на азбуката, изобщо не знае, че съществуват. Това му предстои тепърва да го открива. И така нататък. Това се повтаря непрекъснато в изкуствата, и в литературата в частност. Това е малко като сравнението между душа и тяло, полет на мисълта и полет на самолет, метеор и тиква, вятър и ренде. Тъкмо заради това изначално екзистенциално несъответствие животът в литературата е труден. Не заради проблемите с книгоиздаването, с четенето и пр. Тези последните могат да бъдат решени, но другият не, а тъкмо той е същественият. Съжителството на изкуството и света е сблъсък на различни материи, с различни трептения, с различна честота на вибрациите. Това са всъщност два различни свята, някакси поместени в един. Какво куца в държавната политика по отношение на книгата в частност, и на културата като цяло? Ако зависеше от теб, какъв закон би въвел? В материалния свят на хората, в т. нар. „реален живот”, всичко се върти около едно нещо – пари. Не знам какво куца в държавната политика по отношение на книгата, но знам какво липсва – пари. Знам също как се подобрява положението в някоя сфера, която и да е тя, понеже това е много просто и банално: наливат се в нея пари. Фактът, че нещо е изтъркано и банално, въобще не значи, че то не е вярно. Човешкият свят като цяло е покъртително банален, поради което баналните решения действат чудесно. Няма човек – няма проблем. Има проблем – няма

23

съществуване пари. Сложи там пари, и няма да има проблем. Говоря за материалната страна на нещата, разбира се. Ако налеете повече пари в книжния сектор, това няма да направи литературата по-добра (нито по-лоша). Но ще направи живота на хората от тази сфера малко полесен и удобен; малко по-добър. Ние всъщност го заслужаваме. Не само аз – всички, които сме свързали живота си с тази сфера, сиреч сферата на книгоиздаването, го заслужаваме. Защо не? В края на краищата ние сме една от най-безкористните индустрии в България. На фона на книгоиздаването повечето други ще изглеждат като гангстери. Повечето хора от нашата сфера, които аз познавам, си вършат работата добре и със старание. Правим неща, които най-малкото не вредят на никого. Могат да бъдат само от полза. А и книгоиздаването може да се подпомогне много лесно – достатъчно е просто да се махнат 20 % ДДС върху книгите. На нашата малка общност на писателите също може да се помогне много лесно – достатъчно е държавата да създаде, да речем с парите от ДДС-то, един направо миниатюрен за нейните разходи фонд за подпомагане на творчески проекти, сиреч за подпомагане на писателите, които искат да напишат някаква книга, тъй че да могат спокойно да го направят, а не, както стана с мен, да пропилеят половината си активен живот с преводи или някаква друга работа, от която да изкарват пари, които после мъчително да се опитват да спестят, за да могат след това да разполагат с времето си и да напишат книгата, която са намислили. Също като това изречение, този живот е твърде труден, сложен, а в някакъв смисъл и неефективен. Неефективен е, защото е много по-слабо продуктивен, отколкото би могъл да бъде. И този проблем за много хора може да се реши с една незначителна от гледна точка на държавата сума. Тя има такава програма за киното. Но киното е много скъпо изкуство, там нещата са по-сложни. Със същата или половината от тази сума този проблем в литературата може да бъде решен. Защо според теб българската литературна среда е разделена на кръгове и кръгчета? Какво делят авторите, за какво си завиждат? По естетически причини и по финансови. Ние сме хора с различни естетики, харесваме различни неща. Това е много сериозен фактор

24

Брой 9, Година 3 (2014) за групиране на хората в изкуството. Такива разделения има навсякъде, във всички изкуства и във всички страни, и няма нищо по-естествено от това. Другата причина е борбата за разпределение и преразпределение на ресурсите. Българската литература разполага с малък, общо-взето оскъден ресурс, който се разпределя между хората, които я правят, сиреч между писателите. За разпределението на този ресурс се води борба, както впрочем се води борба за разпределение на ресурсите във всички сфери навсякъде по света. От това също няма нищо по-естествено. И в нашата област ресурсът, който се разпределя, се свежда главно до пазара – т. е. води се борба за разпределение и преразпределение на пазара. Но не само. Има и други ресурси, които се разпределят в нашата област, които също са обект на спор и за които също се води борба. Накратко казано, ако държиш малка част от малкия ресурс, то ти имаш голям проблем. До какво довежда това разделение? Общо дело ли е порастването на българската литература? Може ли да е щастлив един писател от постиженията си, щом цялостното ниво на литературата е ниско? Разбира се, че може. Литературата не е общо дело. А строго индивидуално. Тук колективи не работят. Това е самотно занимание, да не кажа, че е най-яркият образец за самотно занимание. Единица мярка за този тип дейност. Няма кой да те спаси, нито има кой да ти помогне. Но и обратното е вярно – никой не може да ти навреди. Говоря за самия творчески акт на писането, който е в края на краищата основното в нашата професия. Или може би би трябвало да кажа призвание. Каквото ти направиш, това ще е. Каква е средата няма значение. Добрите писатели около теб няма да те направят подобър, лошите няма да те направят по-лош. Прибягването да колективи винаги е опит да се прехвърли поне част от отговорността. То е и опит да се получи помощ отнякъде. Ако напишеш лоша книга, да можеш да кажеш: „Ами то цялото равнище на българската литература е лошо, това ми е повлияло.” Не с тези думи, но в този смисъл. Ако пък напишеш средна книга, да се надяваш добрата литература наоколо да хвърли добра светлина и върху нея. Но това са

съществуване глупости. Всичко е в твоите ръце и целият риск е твой – никой не може да ти помогне и никой не може да ти навреди. Чувстваш ли се като самотния бегач на дълги разстояния? Да. Всеки един от трите романа, които съм написал, беше едно много дълго разстояние. Когато почваш, изобщо не му виждаш края. Като човек, който с малко корабче пресича океана. През нощта. Не виждаш бряг, имаш карта и знаеш къде искаш да отидеш, и ужким следваш верния курс, но знае ли човек, нищо не е сигурно и нямаш никакви ориентири около себе си. Приличаш на малка светла точка в океана, която бавно се носи нанякъде. Трябва да преминеш цялата тази смълчана водна шир наоколо, в която няма нищо освен отражения, никакви ориентири, нищо твърдо. Този хоризонт, и после следващия, и после следващия. Ако картата ти е вярна, ако си преценил нещата добре, ако следваш верния курс, след поредица от перипетии и непременно една-две бури, при които си на ръба на потъването, но някакси си оцелял и си се спасил, накрая все пак ще стигнеш до другия бряг. Може да не излезеш точно там, където си смятал, но все пак ще стигнеш, а и мястото, на което си слязъл, може да се окаже по-добро от това, към което си бил тръгнал. Пътят до там също ще се окаже по-различен от този, който си смятал. Изобщо писането на голяма и сложна книга е преди всичко грамадно, неописуемо приключение, велика авантюра. Продължава с години. И е буквално неописуемо. Не мога да ти го опиша, няма да ме разбереш, нито пък аз мога да ти го обясня добре. Това е невероятен опит, който човек или има, или няма. Много се радвам, че имам този опит, той е много вълнуващ, абсолютно неповторим и несподелим. Животът ми щеше да бъде много по-беден, ако не бях придобил този опит, ако не знаех какво представлява това далечно плаване, образно казано, ако не го бях преживял на няколко пъти. В същото време част от голямата тръпка на този опит е, че никога нямаш никакви гаранции. Може да си успял три пъти и да се удавиш на четвъртия, да си успял пет пъти и да потънеш на шестия. Вярно е, че като го направиш един-два пъти, ставаш вече по-добър,

www.provo.bg натрупваш определена рутина в справянето с непредвидени обстоятелства – понеже писането на голяма книга представлява главно поредица от непредвидени обстоятелства, – накратко казано, ставаш печен. Но това не е гаранция. Морето щеше да е пълно с труповете на печени моряци, ако междувременно рибите не ги бяха изяли. Излязъл печено, майсторски и може би дори с финес от десет бури, но в единайсетата потънал. За щастие в случая това е само метафора и ако си писател, няма да загубиш живота си, но ще загубиш други неща – 2-3 години от живота си, големи усилия, похабени надежди, обичани от теб герои и сюжети, които повече никога няма да можеш да използваш. Загубата и в този случай е голяма: в нищото или в посредствения резултат – което е едно и също – потъват твоите пропилени надежди, любов, време и усилия. Рано или късно това навярно ще ми се случи и на мен, това следва ако щеш статистически по закона на вероятностите. Тази вероятност винаги е много голяма и е по-скоро щастливо чудо да не ти се случи никога. Почти всички мои любими писатели имат поне една слаба книга. Е, не точно слаба – такава те просто не биха могли да напишат, но посредствена, скучна, видимо несполучлива на фона на другите. Да си писател означава да можеш да преживяваш и такива неща, а и да живееш с този риск. Всъщност нещо подобно на мен вече ми се е случвало, но тогава аз имах вътрешни опасения, някакви тревожни предчувствия, интуитивни усещания за неясно какви, но големи, непреодолими опасности напред, поради което само обикалях по брега и гледах в другата посока, накъдето исках да тръгна, но така и не излязох в открито море, т. е. не започнах да пиша книгата. Ако бях почнал, мисля, че щях да потъна там. Тъй че да, това чувство също ми е поне донякъде познато. Музикант къща не храни, а писател? Как оцеляваш като автор? Би ли се върнал към преводачеството, ако се наложи? Е, аз оцелявам някак. В края на краищата аз съм един от най-популярните български писатели. Не се оплаквам, не и на този етап от кариерата си. Но това е свободна професия, в нея няма нищо сигурно. Ако се наложи, бих се

25

съществуване върнал към преводачеството. Надявам се да не се наложи, за мен това вече би било по-скоро загуба на време. Виждаш ли млади автори, които би нарекъл твои наследници или продължители? Имаш ли вяра в следващите литературни поколения? Не виждам такива млади автори. Може би ще се появят след време. Или пък не. В тази връзка трябва да кажа, че има по-млади от мен писатели, които аз харесвам, но те не приличат особено на мен. Имаме сходни естетики, които съвпадат в определени зони, но не са толкова сходни, че да виждам в тях продължение на моята. Никой от тях не бих определил като свой последовател или единомишленик, но има сред тях хора, които бих определил като свои съмишленици. Хора със сходен на моя вкус, но с различни практики. Що се отнася до поколенията, аз не вярвам в поколения, нито в групи, и въобще в колективи. Вярвам само в индивида, в отделно взетия човек. Това по принцип, а още повече в сферата на литературата и изобщо изкуствата. Само индивидът е реалният носител на таланта. Никой друг и нищо друго. Само той може да го развие или похаби. Дали ще има талантливи хора в следващите литературни поколения? Разбира се! Винаги е имало. Господ се грижи за тия неща. Пишеш нова книга, по какво ще си прилича с „Възвишение” и по какво ще се различава? Би ли я нарекъл нейно продължение в историческо отношение? Дълга и широка. Много е дълга тази тема. В известен смисъл е нейно продължение. В найобщ смисъл – в „историческото отношение”, за което говориш. Тя се развива и по-късно, в 20-те години на ХХ век. Казваш, че съвременността като сюжет не ти е толкова интересна, това значи ли, че никога няма да напишеш книга със съвременни персонажи? Как бих могъл да знам? Никога не казвай никога за такива неща. Зависи дали няма да попадна на сюжет, който много да ми хареса, зависи и

26

Брой 9, Година 3 (2014) дали аз самият няма да се променя. Ако съм на този акъл и с нещата, които знам в момента – не, не бих написал. От моя гледна точка съвременността е скучна. Има ли в световната литература книга образец, който се стремиш да достигнеш? Не. Има различни книги, които много харесвам, защото са естетически сходни една на друга, а и на мен, на моите разбирания. Но пък тази, която харесвам най-много, е различна от тях и различна от всичко, което аз бих написал. Тя всъщност не съвпада с естетиката ми, би ми било трудно да ти кажа защо толкова много я харесвам. Става дума за „По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст, която според мен е най-хубавата книга, писана някога. Същевременно обаче тя олицетворява художествени възгледи, които стоят встрани от моите и не съвпадат нито с моите способности, нито с моите тежнения, така че не бих тръгнал да се опитвам да пиша подобна книга. „Сложно е да се обясни”, както казват хората с две любовници на всяка една от тях. Коя е голямата стръв, която въпреки трудностите те кара да продължаваш да пишеш, твоят вечен писателски двигател? Историите и героите (в художествения смисъл на последната дума). Въображението. Възможността да живееш в два свята едновременно – твоя реален и онзи, който описваш. Това удвояване на живота, което впрочем е може би привидно и всъщност става за сметка на първия. И най-сетне възможността да изразиш себе си, да оставиш някаква следа за това как ти си преживял света, как си преминал през него, какво си бил, какво си обичал, какво си видял и разбрал, какво си мислил и какво си чувствал, докато си преминавал през света и живота.

съществуване

www.provo.bg

27

възгласи

възгласи

Брой 9, Година 3 (2014)

Палми Ранчев:

Ще имаме ли ново „златно“ поколение в бокса? Какво спъва този спорт в страната?

Интервю на Владислав Христов и Стилян Манолов с Палми Ранчев

Пулев и Кличко – шансовете?

Живеем в страната на подобията

Един от големите български писатели и треньор на Националния отбор по бокс за бокса, литературата и съвременното ни общество.

30

Боксът е професионален спорт след осемнайсет годишна възраст. Някъде. Не и у нас. Отношението към боксьорите е сякаш сме 54та година. Моката /Тервел Пулев/ е спечелил бронзов медал от Олимпиадата. Очакваме априлския пленум, след две години, за да се промени отношението към спорта. Но тогава е олимпиадата в Бразилия. И ако всичко продължава както до сега политиците няма да има с кого да се снимат. Защото вече не само печеленето на медали, но и класирането за олимпийския боксов турнир е трудно.

В случая е достатъчно, че Кубрат има шанс да победи. Последните противници на Кличко го имаха само теоретично. Иначе двамата са със сходен като техника и тактика стил на боксиране. Основно прави удари на далечна и средна дистанция. При евентуален мач ще спечели по-решителния, по-агресивния. В подготовката си Кубрат има какво да прибави в техниката на средна дистанция. Съществува потенциал и за развитие акцента на ударите.

възгласи Но е сигурно, че Кличко отдавна не е срещал толкова равностоен противник. Какви са твоите паралели между литературата и бокса? Къде се чувстваш в „свои води”? Боксът и литература, поне за мене, се срещат за втори път в последната ми книга с разкази „Боксьори и случайни минувачи”. Преди това бивш състезател по бокс беше основният персонаж в романа „Библейски графити”. Иначе боксът, и въобще спортът, са моят социален ъгъл. Там мога да се скрия. В залата направлявам дори изненадите. Не успея ли, още са ми интересни неочакваните сюжети. Иначе литературата и боксът са напълно различни в същината си занимания. Поезия или проза? Поезията се пише по различен начин. Понякога дори не съм сигурен, че се пише. Или се пише сама. Без моята напълно съзнателна намеса. Има такива моменти. Но добрата проза на места използва същата оптика, свързваща всекидневието с непознати и неизследвани територии от човешката природа. Защо българската литература е разделена на кръгове? Какво делят авторите? Кръговете не са много. И ориентацията им не е особено сложна. Част от официалните някога писателисеопитахадасеприспособяткъмновите условия и да използват ресурса на държавата както в предишни години. Бяха готови да платят по познатия начин. С покорство и желание за служене. Но реалната власт владееха слугите на някогашната комунистическа номенклатура. Груби престъпници, ченгета и далавераджии. Интересуваше ги чалгата. Затова се появиха чалга-хитове, поезия и проза. По-изисканите се ориентираха към връзки с международните организации. Съвсем естествено се наложи и кръжеца на университетските писатели и литературните журналисти. На практика само те професионално се занимаваха с литература. Драматично противоречие още от времето на Елин Пелин и Йордан Йовков. Но като цяло литературата е в периферията на обществения интерес. Поддържат се имената на няколко от „старите” и техни съответствия от „новите” писатели за официално ползване. Надявам се, че все още съществува и „невидимия салон”

www.provo.bg на Цветан Стоянов. В него оценяването на литературните образци би трябвало да става според непреходните критерии на вечните литературни ценности. Или поне илюзията е такава. Най-трудната ти победа и най-ценната ти награда? Отдавна не обръщам внимание нито на победите, нито на загубите. Изчерпан е вътрешният ми потенциал за подобни вълнения. На какво се възхищаваш и какво най-силно те дразни? Независимо от отвратителните условия, в които вегетират и двете важни за общественото здраве дейности, минава време и се появява нова талантливо написана книга. Или боксьор-майстор, ако продължим с паралели от този спорт. Отвращава ме незачитането на тези само-създали се, само-възникнали човешки същности, проява на не-унищожимото и дори вечното в природата на българина. Фикция ли е свободата в страната ни? Свободата у нас е за лична употреба. От нея обществото не се ползва. Пълната незаинтересованост на държавата от нейните граждани /катастрофално здравеопазване, мизерни пенсионни фондове, застойна икономика и т.н./ също наподобява свобода. Можеш да работиш или не, да гладуваш или да скиташ. Всъщност живеем в страната на подобията. Нищо не е такова, каквото изглежда. Такава е и свободата ни. Кога според теб ще има гражданското общество в България? Когато се появят естествени лидери и нужни на хората организации, които не са подобия, участващи в организацията на поредната обществена измама. Повече от 300 дена протести, защо не успя тази форма на недоволство? Поради недостиг на камъни и други подръчни материали на обичайните места за протести. Петролните бомби също не бяха особено популярни.

31

възгласи

Брой 9, Година 3 (2014)

Как виждаш българската социална интрига днес – мелодраматична, сантиментална, цинична?

Какво мислиш за пропуснатата лустрация, кога ще паднат маските?

Навлизаме в нов етап на задълбочаваща се социална алиенация.

Трагикомично беше очакването престъпниците и рожбите им да се самоосъдят. Маскираните никога няма да свалят маските. За тях мимикрията е от съществено значение. Иначе трябва да създадем за тях специални зоопаркове.

За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад? Една от възможностите е напускането на страната. Вие тук, ние – там. На местото на българите управляващите ще внесат китайци или виетнамци. И ще продължат да интегрират циганите. Иначе у нас се гладува. Справка: конкуренцията на човешки същества около боклукчийските кофи. Голяма част от хората са свикнали да чакат някой от някъде да дойде и да ги „оправи“, на какво мислиш се дължи това? В началото на 90-те с помощта на създадените и подпомагани от управляващите силови групировки беше унищожен предприемаческия дух и първите кълнове на свободна воля и инициатива. Поддържа се кланово-партийното разпределение на местата около символната обща трапеза. Обикновено врящ казан. Какво от миналото да помним и какво да забравим? Една от причините за нескончаемата българска драма е, че настоящето постоянно използва декора на лъжливо тълкувано, преигравано и преразказвано минало. Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“? Трябва да отворим широко вратите му, колкото и отвратително да скърцат, и въпреки неприятните миризми. А не да чакаме ръждясалите панти сами да се разпаднат. Цензурата или автоцензурата считаш за пострашна? В изкуството всяко съзнателно или несъзнателно отдалечаване от истината се наказва. Обикновено от времето. Но и днес, а и вчера, образно казано, сравнително успешно се търгува с лъжи. Подобен успех е съществена част от депримиращото усещане за налагаща се всеобща фалшивост.

32

Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората? У нас от десетки години талантливият и способният не представлява ценност за тези, които разпределят позициите в обществото. Послушните, преданите и изпълнителните некадърници заемат първите места в държавата. Подобен подбор се прави от поколения, затова предполагам, че дори генофондът на нацията вече е променен. Наближават Евроизбори, илюзия ли е правото ни на избор? Както обикновено се предлагат няколко забавни, няколко скучни, и няколко безсрамни в същността си полуидиота. Представителни екземпляри за споменатия по-горе зоопарк. Изключенията не променят впечатлението от общата картина. Посоката, която трябва да поемем като общество и приоритетно 3 стъпки за промяна? Забрана участвалите във властта да заемат обществени длъжности. И да им се потърси съдебна отговорност за състоянието на страната. Създаване на избирателен механизъм, който да изпраща на държавни позиции само хора способни да работят за благото на обществото. И контрол върху дейността им. Убеден съм, че е нужно възмездие за кървавата жестокост и опустошителната посредственост на изминалите години. Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Палми Ранчев? Не мечтая.

възгласи

www.provo.bg

33

позиция

позиция

Брой 9, Година 3 (2014) 1968 г. свалят от печат стихосбирката му „Парапети“, забранено е да се печатат негови стихове до 1976. През 1984, заради спектакъла му „Любовни булеварди“, забранен лично от Тодор Живков, е уволнен от театър „София“ без право да работи в столицата, изпратен е в Пловдив, завръща се в София след 1990. Сред по-важните му стихосбирки са: „Часове. Стихове“ (1960), „Композиции. Стихове“ (1963), „Аз питам. Стихотворения и поеми“ (1975), „Реквием. Стихове“ (1980), „Лирика“ (1983), „Поеми“ (1984), „Небесни премеждия. Стихове“ (1986), „Сезонът на илюзиите. Любовни стихотворения“ (1988), „Спасете нашите души! Стихове“ (1992). Негови са пиесите „Процесът против богомилите“ (1969), „Последната нощ на Сократ“ (1986), „Тайната вечеря на Дякона Левски“ (1987). Културата на една страна описва лицето й за външния свят, как ти изглежда днес лицето на България? Не знам доколко културата описва лицето на една страна за външния свят, но ако Делян Пеевски успее да се качи на трибуната на Европейския парламент, външният свят ще види истинското лице на днешна България…

Стефан Цанев: Българските хроники ще продължат Интервю на Стилян Манолов със Стефан Цанев Стефан Цанев е драматург, поет и писател, роден на 07.08.1936 г. в с. Червена вода, Русенска област. Завършва журналистика в Софийския университет (1959) и драматургия в Московския киноинститут (1965). Работил е като кореспондент, редактор в Студия за игрални филми (1965-1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967-1970), в Театъра на окръзите (1970-1973), в театър „София“ (19731984; 1991), в Драматичен театър в Пловдив (1984-1991). Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца. След събитията в Чехословакия

36

Над какво работиш в момента? Стихове се пишат, когато дойдат сами, когато се натрапят, или както обичам да казвам: стихове се пишат в краен случай, когато мисълта или чувството не могат да бъдат изразени с други словесни средства: есе, проза, драма. Сега работя над няколко драми. През петте години, докато пишех „Български хроники“, ми се натрупаха много идеи, страх ме е, че времето, което ми остава, няма да ми стигне, затова бързам. В Балчик ли черпиш вдъхновение? Вдъхновението е навсякъде, защото е в тебе, или го има, или го няма. В Балчик просто имам по-добри условия за работа, за изолация от светската суета в столицата. „Думите отлитат, написаното остава”, има ли кой да чете днес? Не бих писал, ако мисля, че няма. Според мен, и преди и сега процентът на четящите е един и същ, дори мисля, че сега младите четат

позиция

www.provo.bg

повече, отколкото ние едно време, защото те четат не само книги, а и виртуални четива. Във време, в което ценностите изглеждат напълно девалвирани, каква е стойността на думи като чест, морал, достойнство, мъжество, отговорност? Думите са нищо, ако не са въплътени в манталитета, в същността на човека. Цензурата или автоцензурата, считаш за по-страшна? И каква е ролята в днешното изкуство? Автоцензурата е по-страшна, разбира се. С цензурата може да се бориш, може да я надхитряваш, може да я надживееш, от автоцензурата никой не може да те спаси.

Фикция ли е свободата? Да, ако не я носиш в себе си. Левски е бил най-свободният човек по време на турското робство. Днес сме свободни, но Отечеството ни е пълно с роби. Българите сме свикнали да чакаме някой от някъде да дойде и да ни „оправи“, на какво мислиш се дължи това? Ние не сме се освободили нито веднъж сами. От византийското робство се освободихме с помощта на куманите, от турското робство ни освободи Русия, от комунистическото робство – парадокс на парадоксите! – ни освободи Комунистическата партия. Думите на Левски, че „който ни освободи, ще ни пороби“, са пророчески.

На първите демократични избори хората избраха БСП – наследника на БКП, защо ни е толкова къса историческата памет?

Докато строим „Българския Лувър“ паметника на Съветската армия е обект на сериозна полемика, какво мислиш за културноисторическото ни наследство?

Един затворник, лежал в затвора 12 години, ми разказваше, че като го пуснали на свобода, изпаднал в паника, върнал се назад и започнал да чука на вратата на затвора, молел да го приберат обратно. Между другото, това е една от пиесите, която довършвам в момента. Монодрама, в която се опитвам да побера патологичната носталгия на нашия народ по социализма. Защото, както в затвора, така и по времето на социализма, всичко ни беше осигурено: храна, жилище, безопасност. И на двете места липсва само едно мъничко, невидимо и велико нещо: свобода.

Мавзолеят не трябваше да се маха, трябваше да стои в центъра на София, за да ни напомня на какви идиоти ни правеха. Паметникът на Съветската армия също нека си стои, но би трябвало оня с шмайзера и девойката до него да се свалят ниско, на основния пиедестал, на височина, на каквато стои Александър II срещу Народното събрание. Оставям настрана идеологията – кошмарен е символът, че над всичко в столицата на България се издига оръжие за убиване на хора.

Кой има интерес от подмяната на историята ни? Който не се чувства достатъчно силен днес. Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“? Когато капитализмът ни бъде хуманизиран. Срещу какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад? Срещу примирението, търпението на народа.

послушанието,

В Бразилия, Турция, Украйна протестите бързо ескалираха, а в София гражданите протестираха в продължение на месеци без резултат. По-интелигентни, по-търпеливи или по-страхливи сме? Не смятам търпеливостта за добродетел. Че сме по-страхливи – по-страхливи сме, въпросът за интелигентността се отнася повече до хората, против които гражданите протестираха и които се направиха на глухи дебили. Мит ли са гражданското демокрацията в България?

общество

и

Ако под мит разбираме нещо мечтано, или

37

позиция нещо, което уж някога е било – и двете неща наистина са мит. Какво мислиш за новия изборен кодекс? Всяка партия нагажда изборния кодекс в своя полза, така се случи и сега. Би трябвало Европейският съюз да създаде изборен кодекс, общ за всички страни от Съюза и да се забрани всяка страна и всяка партия да го променя ден през ден. За или против задължително гласуване и електронен вот? Задължителното гласуване е унизително, но би трябвало да се въвежда при по-ниско от 50% участие. Съм за електронния вот, разбира се, защото не само ще спестим милиони, но ще си спестим и обидата, че сме сред неграмотните съвременни народи. Толкова ли сме по-тъпи от естонците – те въведоха електронното гласуване преди десет години? Какво мислиш за пропуснатата лустрация, ще паднат ли някога маските? Когато нещо се прави наполовина, е по-лошо от това да не се прави нищо. Така се случи с полуразкриването на досиетата. Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората? Може би ще трябва да обърнем знака на преценките и да казваме, че емиграцията извършва положителна селекция и в България остават по-стойностните хора. И да не е така, не трябва да обиждаме младежите, които имат мъжеството да останат тук, въпреки унижението и бедността. В един от репортажите си Георги Марков казваше: аз избрах по-лекия път, на тези, които останаха в България, предстои по-героичната и поважна работа. Приоритетно, три стъпки на промяната? Казвал съм го, повтарям го: три неща не трябваше да се направят в тези 23 години след промяната: първо, не трябваше да допуснем Комунистическата партия да дирижира промяната след 1989 година – това оскверни демокрацията в зародиша й; второ,

38

Брой 9, Година 3 (2014) не трябваше да допуснем Комунистическата партия да дирижира промяната след 1989 година – това поквари демокрацията в зародиша й; трето, не трябваше да допуснем Комунистическата партия да дирижира промяната след 1989 година – това изврати демокрацията в зародиша й. Вижда ли се надежда за единение на българския народ от „камбанарията“ на Стефан Цанев? Не, докато продължават дейността си партиите, които разединяват българския народ. Това са Българската тъй наречена социалистическа партия и Движението за права и свободи. Комунистическите партии в зародиша на идеологията си носят разединението, поставяйки себе си над всички, обявявайки се за хегемон в обществото, смятайки се за хора от друго тесто, чиито решения и действия са единствено правилните. Това, че тази партия не беше осъдена за полувековния терор над българския народ и за хилядите убийства, бе изтълкувано от нея и от нейните наследници не като благородна прошка, а като потвърждение за нейната невинност и историческа правота. И тя и нейните наследници продължават отново да претендират най-безочливо, че са единствените носители на единствено правилната политика, която ще спаси България от терора и престъпността на другите партии, всявайки по този начин непримирима омраза и разделение. Движението за права и свободи е политическо гето, в което се изолират българските турци, демонстративно се отделят от останалия българския народ, което подклажда етническото напрежение. Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Стефан Цанев? Някъде се шегувах, че мечтите са оръжието на поета, не случайно думата мечта съдържа в себе си думата меч. Мечтая да видя България такава, каквато е в приказките. Това не е трудно, повярвайте ми. България може да стъпи на краката си за няколко години при една разумна и решителна външна и вътрешна национална икономическа

позиция стратегия. Сега националната ни икономика е поставена на колене от външната конкуренция, парализирана е, това не стига – капиталите, доколкото ги имаме, изчезват от държавата, богатите наши хора, а и чуждите кредитори, използват евтината ни работна ръка, оглозгват ресурсите ни и вместо да инвестират в България спечелените в България пари, вместо да обновяват и развиват българската икономика, те изнасят капиталите си в западните държави; чуждите банки ни изсмукват допълнително: печалбите им от кредитните лихви – това са милиарди!!! – изтичат в съответните чужди държави. Ако на това не се сложи край, ако продължи – колкото по-дълго продължава, толкова повече ще обедняваме. Не съм аз човекът, който да казва какво трябва да се направи, но бих посъветвал тези, от които зависи нашата икономика, да се поровят малко из нашата история и в историите на другите народи – там ще намерят много поучителни примери. Как е било постигнато българското икономическо чудо в края на ХIХ и в началото на ХХ век, как в сегашните години на криза просперират държави като Бразилия например? Между другото, ако не ме лъже паметта, Дилма Русеф при посещението си у нас и в Европа каза, че европейската и нашата политика на рестрикции (затягане на коланите) е грешна и пагубна, защото води до колапс на икономиката. (Ограничени доходи > ограничено потребление > ограничено

www.provo.bg производство > още по-ограничени доходи > още по-ограничено потребление > още поограничено производство и т. н.) Не знам някой обърна ли внимание на думите й. При този сериозен демографски срив, в който се намира страната, съчетан с постоянна емиграция – на какво да стъпим днес, за да продължим Българските хроники? На неизтребимото си българско самосъзнание, което ни е спасявало през вековете. България, за разлика от другите европейски държави, не е сменяла името си. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на ХІ век, Полша е Полша от края на Х век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България, както знае всеки ученик, е България от 681 година. Не знам обаче дали всички знаят, че далече преди това многото държави, които сме основавали по разни краища на света през 4 хилядната си история, винаги и навсякъде са се казвали България. Ако днешната тукашна наша България, недай Боже, се стопи и изчезне, емигриралите от нея българи ще основат някъде по света нова или нови Българии – както е ставало и преди. Така че Българските хроники ще продължат…

39

изход

изход

Брой 9, Година 3 (2014) позиви с „клеветнически твърдения срещу народната власт“. Присъдата си излежава първо във Врачанския, а после в Старозагорския затвор. Емигрира в Холандия през 1975 г., за да се събере със съпругата си Илзе, с която сключва брак в Русе през 1973 г., а след това две години живеят разделени от политическата система. От 1975 г. живее в Хага, Холандия. През 1980 г. завършва германистика и славистика в Лайден, където през 1984 г. защитава дисертация на тема „Интерпретативни проблеми на модерната лирика с илюстрация от поезията на Паул Целан“. Преподава в същия университет съвременна немска литература и литературознание. От 1988 до 2004 г. е редактор в българската редакция на радио „Дойче Веле“. Автор на книгите: „Конспиратори”, „Делото Милошевич: Бележки на наблюдателя” и „Наблюдение и разработка: Художествената проза на Държавна сигурност”. Считаш ли се за дисидент и има ли дисиденти в днешно време?

Жерминал Чивиков:

Имам основателна надежда и тя е в младите хора на България Интервю на Стилян Манолов с Жерминал Чивиков Жерминал Чивиков е български литературовед, писател, журналист и преводач. Роден е в Русе през 1945 г. Следва германистика в СУ „Климент Охридски“, когато през 1969-а е арестуван и осъден на три години затвор за участие в нелегална група, разпространявала

42

Дисидент е много обща дума, всеки, който не е съгласен с порядките в една организация е дисидент, има ги и днес, с тази разлика, че наказателните санкции са малко по-различни. Аз не се смятам за дисидент, не съм членувал никога в партия. Това което сме вършили преди 45 години не може да се нарече дисидентство. Не отговаря на критериите на това понятие. Група момчета, някои студенти, други не, решихме да просвещаваме народа с едни неща, които всеки знаеше, но никой не смееше открито да изговори. Затова разпространявахме нелегално позиви с които критикувахме народната власт, и то от някакви социалистически позиции. Бяхме против т.нар. червена буржоазия, против самообогатяващата се номенклатура, против привилегиите, които ползваха хората получили званието „активен борец против фашизма”, против привилегиите за децата и дори за внуците им, които например влизаха в университетите без приемен изпит. При това смятахме, че ако се позоваваме на Ленин, можем да се отървем по-лесно… За какво са те арестували през 1969 и колко време прекара в затвора? Арестуваха ме за разпространение на позиви, доста аматьорски позиви написани на

изход комсомолски жаргон. Текста на позивите изразяваше недоволството ни от т.н. „червена буржоазия” и несъгласието ни с окупацията на Чехословакия 68’. Заловиха ни, осъдиха ни и ни пратиха в затвора. Лежах 3 години във Врачанския и Старозагорския. Какво е политическата система да те държи разделен от съпругата ти? Имах приятелка холандка, която ме чакаше да изляза от затвора, впоследствие дойде при мен и решихме да се оженим, но тогава нея я изгониха. Просто я свалиха в Калотино от влака и я заставиха да подпише декларация, че повече няма да идва в България. И така три години. Тя успя да предизвика дипломатически скандал, защото изгонването й беше без причина, и накрая българският посланик й се извини за станалото „недоразумение“. Каза й че винаги може да дойде в България и да се омъжи за мен, но че ако това е опит аз да напусна страната – да знае, че това нама да стане. Тя дойде, оженихме се и аз веднага подадох молба за паспорт, която естествено ми беше отказана. Така ме въртяха 3 години. Междувременно ми се роди дъщеря и се състоя Хелзинкската конференция, на която соц. страните декларира някои отстъпки, между другото по въпроса с разделените семейства. Благодарение на тях през септември 75’а ми казаха да си обирам крушите от България и аз с готовност ги послушах… Днес властта не е народна, но на кого е всъщност? Зависи от гледната точка. Народна власт беше комунистически жаргон – държавата беше народна, милицията беше народна, хората бяха съдени в името на народа, бяхме осъждани в името на народа, но не могат да се правят паралели с днешната корумпирана политическа власт, която също е народна, защото демокрация точно това значи: демо – кратос. Държавна Сигурност престана да съществува през 1991 г., но продължава неизменно да присъства в дневния ред на обществото, толкова ли е непреодолима? Не вярвам ДС още да съществува, но мрежата от връзки и контакти между бившите колеги от ДС си функционира. Досиетата не бяха

www.provo.bg напълно разсекретени, но какво от това: редица ръководни политици дори се гордеят, че са били сътрудници на ДС, а българският електорат си ги преизбира. Явно е, по-голямата част от сегашния т.нар. политически елит е с персонална, биографична принадлежност към комунистическата номенклатура и апарата на бившата ДС, и когато започна т.нар. преход към капитализма те бяха на най-изгодните стартови позиции. Ако имаше лустрация това нямаше да се случи, но управляващите в България се отказаха от нея по обясними причини. Те бяха и най-добре подготвени. Много от децата на висшата номенклатура например следваха на запад, където усвоиха работата с финансови инструменти, основаване и фалиране на банки, източване на фондове и ред други полезни умения. Така се направи приватизацията. Съвременния политически елит е може би около 90% с такъв произход. Като емигрант-невъзвръщенец как гледаш на емигрантските вълни от българи днес? Да избягаш от България на времето беше политическа проява и бежанците бяха приемани на запад като политически емигранти. Днешните емигрантски вълни са от съвсем друго естество. Сега хората просто искат да избягат от мизерията или се надяват да намерят другаде шансове за лично развитие, които в България не намират. Тези процеси се наблюдават и в други държави, когато аз отидох в Холандия имаше огромна емигрантска вълна от португалци, преди това е имало марокански и турски вълни. Етническият характер на западните държави поради тази причина силно се промени и обогати. Вече има второ, дори трето поколение емигранти от България. Тези българи нямат никакво намерение да се връщат, те са създали семейства, смесени, или не, уредили са си живота, децата им вече гледат по друг начин на България. Моите деца също, те гледат на България просто като на страната от която е дошъл баща им – нищо повече. Идват тук с любопитство, но до там, те нямат емоционална връзка с България. Липсват ли личности като Георги Марков днес и кой ще ги замени? България днес е демократична държава и политическата потребност от такива

43

изход автори е друга. Марков избяга от България не защото нямаше възможност да се прояви като писател, а защото не можеше да понася униженията, съпътстващи развитието му на писател в епохата на Тодор Живков. Говорили сме по телефона, но не сме се виждали лично, той беше в БиБиСи, аз бях в Дойче Веле. Аферата около убийството му беше извънредно странна, беше убит от ДС, в това не се съмнявам, въпреки че не знам цялата истина. Много по-интересна е ролята на Владимир Костов. След убийството на Марков и срещу него било извършено подобно покушение, което по случайност не успяло. След това Владо Костов бързо и книга написа за това покушение, та и той да се подреди до Георги Марков като жертва на ДС и Тодор Живков. Някои детайли на разказа му ми се виждат много съмнителни, дано един ден се разбере цялата истина. Остава ли Дойче Веле независима медия? Тази независимост е относителна. Дойче Веле е обществена радиостанция, държавно радио, което се финансира от Бундестага и има задачи свързани с облика на Германия пред света. На мен лично като автор и редактор не са ми били поставяни никакви ограничения при изразяване на мнението ми по текущи събития. По време на югославската криза пишех коментари, които бяха диаметрално противоположни на официалната германска политика, роптаех срещу бомбардировките, пишех изключително анти натовски и никой не ме е цензурирал. Какво му пречи на Дойче Веле да има един глас, който да е в дисонанс с външнополитическата линия на Германия? Напротив, аз като такъв бях полезен за репутацията на радиото, така трябва да се прави. Преведим ли е Пол Целан на български и кое от неговата поезия считаш за най-актуално днес? Актуалността на Паул Целан е непреходна. Бих добавил: тази поезия е непреходна като антисемитизмът и колапсът на цивилизацията, наречен „холокост“, които я родиха. Що се отнася до превода на поезията на Целан на български или на който и да е друг език, тя по принцип е непреводима. Става дума за поезия с безпримерна досега езикова

44

Брой 9, Година 3 (2014) интензивност и концентрация на изказа, която при това е инкарнирана в немския език и говори, така да се каже, с кокалите му. С немско езичната си поезия Целан воюва срещу немския език като носител на културата, родила холокоста. Това я прави по принцип непреводима на друг език, просто, защото с превода се напуска субстанцията на немския език. Предизвикателството да бъде превеждан Целан, естествено, си остава, но личното ми мнение е, че това е по силите само на български поет, който при това знае немски не по-зле от родния си език. Но това е само едно от условията за приникване в същността и смисъла на тази поезия. „Четете, четете и пак четете, разбирането ще дойде от само себе си”. От части е прав но това означава човек да се зарови много дълбоко в думите, да държи сметка за далечни и по-близки асоциации, за премълчаното и измълчаното. Освен това преводачът все пак трябва да се съобразява с основните ценностни представи на поета. Пол Целан е атеист и анархист, и всички опити да бъде теологично интерпретиран са смешни. Например когато в кадъра на една „негативна теология“ саркастичните богохулства в поезията му се интерпретират като израз на дълбока или отчаяна вяра. Човек трябва да знае и каква е голямата му травма, холокоста, съдбата на емигранта – немско езичен евреин, който се установява във Франция, чужденеца, макар и женен за французойка, психичното му заболяване, което в крайна сметка го довежда до самоубийство, в никакъв случай не трябва да служи за обяснение на стиховете му, не бива да се допуска дори, че това са стихове на умопомрачен, това е много лесно, същевременно много погрешно. Как попадна на Пол Целан? След затвора ме изгониха от София и се прибрах в родния ми Русе. Един ден се загледах в рафтовете за чуждоезична литература в окръжната библиотека и попаднах на един австрийски алманах, зачетох се в някакви негови стихове, помня че беше стихотворението „Брой бадемите”… стиховете ме поразиха, веднага писах на жена ми и тя ми донесе негови стихосбирки. По-късно, докато следвах германистика в Холандия, се задълбочих в този поет и после той стана и тема на дисертацията ми.

изход Написал си книга за процеса срещу Милошевич, коя е най-голямата заблуда свързана с него? Неговата самозаблуда, че няма да го бомбардират. Самозаблудата му, че ще го разберат така както е искал да бъде разбран, като човек, който е желаел да съхрани цялостта на Югославия и да се пребори с националистическия сепаратизъм, който я пръска от вътре. Той е живял години в САЩ като банкер, говори добре английски и е смятал, че ще бъде добре разбран. За престъпленията, в които беше обвинен – военни престъпления, етнически чистки, геноцид – не се намериха никакви доказателства. Познавам процеса много добре, опитите да бъдат доказани обвиненията търпяха провал след провал и процесът изостави принципите на наказателното право, за да придобие характера на един назидателен политически процес. Над какво работиш сега? Пиша книга за България. Виенският ми издател ме изкуши да напиша книга за България, книга за немскоезичната читателска публика. Идеята ми е за една книга мозайка от тематични умозрения, разговори с хора, лични съдби, искам да пресъздам картина на България, за нейните проблеми и съдбини. Да обясня какво значи задкулисие и олигарси, да разкажа аферата Пеевски като модел, с който човек да си обясни много от специфичните проблеми на България. Корупция има и в Германия, но мащабите са много различни. Наскоро една дама бг политик каза, че според някаква анкета 41% от немците смятали, че в Германия имало корупция, а подобна анкета в България установила, че на същото мнение за България били 43% от българите. За въпросната дама това означавало, че ние сме в златната среда!? Как да го коментираме това? В Германия кариери се погубват за стотина евро, какъвто беше случаят с последния президент, а българският депутат Волен Сидеров харчи баснословни суми и обяснява публично, че сметките му се плащат от заможни „приятели”!? В Германия преди време един политик се самоуби, защото беше разобличен, че е дал държавна поръчка за отпечатване на рекламни материали на шурея си. В Холандия неотдавна един известен политик си замина, защото информирал по телефона приятеля си, какви въпроси можел да

www.provo.bg очаква от една комисия, пред която предстои да отговаря. Човекът не знаел, че телефонът му с прокурорско разрешение се подслушва във връзка с някаква друга афера. Ти си бил политически затворник, защо целия свят знае Нелсън Мандела, а мнозинството българи дори не са и чували за Илия Минев? Форматът е различен. Илия Минев беше един от създателите на дружеството за защита правата на човека, около него имаше няколко политически затворници, но неговата лична неприязън към турските българи и ромите не правеше добро впечатление. Прекарал е много години в затвора и не се е огънал, не се е продал, за което се иска лична смелост за това е и лежал толкова дълго, явно не се е съгласил да подпише декларация за сътрудничество, каквато се предлагаше на всеки. Той обаче много трудно се артикулираше, публичното му говорене просто беше смешно. Освен това ДС изигра определяща роля при определянето на Кръглата маса, средите на номенклатурата, които в един момент започнаха да си служат с антикомунистически жаргон и се превърнаха в новите демократи не гледаха с добро око на хора като Минев и изобщо на хора, лежали по политически причини в затвора. Но освен това мисля, че Минев нямаше и необходимия капацитет да ръководи политическа партия, не бих го сравнявал с Мандела, не бих го сравнявал и с други източни лидери, чешки, полски – Адам Михник, Валенса, които разполагаха с един далеч по-голям потенциал. Корупцията ли считаш, че е най-големият ни проблем? Корупцията е един от изключително сериозните проблеми. Тя не позволява на способните хора да се издигат до позиции от които да бъдат обществено значими и полезни, защото на същите тези позиции се настаняват хора, чиято основна способност е да отклоняват средства в предварително определена посока. Корупцията е и отговор на въпроса: Защо сме толкова бедни? Корупцията елемент ли е от културата ни? Да, но не само на българската култура. Корупция има навсякъде, но разбира се измеренията са различни. Голямата разлика

45

изход между корупцията в България и в другите държави е че когато съдебната система работи, уличените в корупция влизат в затвора, а у нас тъй като съдебната система не функционира – корупционните практики процъфтяват, а злоупотребите са зашеметяващи, съответно и бедността, без да има корумпирани политици в затвора. Българският феномен „висящо дело” трудно може да бъде обяснен на някой немски юрист, примерно. Тук отново проличава културния ни код, начина ни мислене. Една анкета на PROVO показа за съжаление, че голяма част от българите днес вече не мечтаят, или ако го правят – мечтите се свеждат до „хляба“, за какво мечтае Жерминал Чивиков? В личен план семейството ми да е щастливо, а аз да напиша още една книга. Ще се радвам в обозримо време България

46

Брой 9, Година 3 (2014) да пребори немотията си. Болно ми става, когато виждам как възрастните хора масово ровят в кофите за боклук… Имам основателна надежда и тя е в младите хора на България, в тези които излязоха на площада в първият ден на аферата Пеевски. Това, което се опитаха да направят управляващите тогава беше толкова брутално, безумно и чудовищно, че липсата на гражданска реакция би означавала край. Това гражданско явление, въпреки, че не помете правителството ме обнадежди.

изход

www.provo.bg

47

видение

видение

Брой 9, Година 3 (2014) самостоятелни изложби в България, както и изложби в Германия, Норвегия, Франция, Чехия и Унгария. Картините му са в редица частни колекции в Европа и САЩ. През последната година Марковски прави пет самоктоятелни изложби в София, Пловдив и Прага. В експозициите си показва рисунки от Париж, цикъл „Фотографии с масло” от Прага, колекция от живописни платна с еротична тематика. Ежегодно учавства в Нощта на музеите и галериите в Пловдив с масло, акрил и рисунки върху дърво и хартия. Автор е на 3D ACT- проект, включващ изработване на триизмерни рисунки от трима художници. Организатор е на „Рисуване на открито”, провеждащо се през август в София. Автор е на поредица от документални видео филми. Освен с голямата си любов живописта Росен Марковски се занимава успешно с пластика, дизайн на мебели и интериор, фотография, музика и декори за кинопродукции. Казваш, че в творбите си запечатваш това, което виждат очите ти? Какво виждат най-често те? Какво пропускаме да видим в ежедневието си?

Росен Марковски:

Изкуството обслужва 5% интелигенция, явно държавниците не са в тях

Казвам, че рисувам това, което живея. Всеки ден е различно. То не винаги се вижда с очи. За да усещаш, трябва да използваш всичките си сетива. Затова се събуждам сутрин. Всеки пропуска своите малки неща. Проблема е, че все повече възприемаме света само през очите. Постепенно забравяме да чуваме, докосваме и да улавяме ухания. Освен като художник се изявяваш като музикант и фотограф, пишеш и поезия, как съвместяваш тези разнородни изкуства в себе си? Кое какво ти носи?

Интервю на Владислав Христов с Росен Марковски

Това са различни изразни средства и понякога имам нужда от тях. Обичам да свиря с поезия, да рисувам със звуци и да говоря в цвят. В широкия смисъл на думата Артист. Така съм устроен.

Росен Марковски е роден през 1964 година в Троян, където завършва Средно художествено училище за приложни изкуства. През 1994 година се дипломира от Националната художествена академия – София със степен магистър. До момента има над 40

Помниш ли първата си картина, а последната? Да. Пейзаж, който открих случайно при един колекционер в Германия. Купил го беше от един антиквар в България. Дори аз не бях сигурен. Сетих се, че бях използвал гърба за палитра и се оказа вярно. Последната рисувам сега. Какво ще стане ще видя утре.

50

видение Жената като Муза, можеш ли без нея в творчеството си? Аааа, ти как си представяш музата? Това не е нещо, което се щипе по задника. Само „У Пушкина жила не выходя“/Висоцки/. По-скоро предпочитам Музата да е жена. Иначе, тя просто е Муза, и като всяка такава идва и си отива без да те пита. С нея нещата се получават. А аз наистина харесвам жените. Колко време можеш да издържиш без да си влюбен? Една работна седмица. След това се влюбвам в себе си. Шегувам се. Подвластен съм на любовта за добро и за лошо. Много ме дърпа напред и ме прави решителен. Тя е навсякъде. Каква картина сънуваш най-често? Сънувам отношения. Сънувам, че спя и сънувам, и понякога е много хубаво. Никога не знам каква картина ще нарисувам. Усещам само нейното излъчване. Може и да е било сън. Ориентирал си се в абстракционизма, как се сблъска с него, какви възможности ти дава той? Като малък не обичах крем карамел, но покъсно го опитах и до сега съм пристрастен. Господ ни е показал, колко свободни трябва да бъдем, когато е създал папагалите и жирафа. Вярвам Му, Той ми е най-добрият приятел. Би ли нарекъл себе си алтернативен творец? Според теб алтернатива на какво трябва да бъде съвременното изкуство? Да. Алтернатива на самото него. Всеки ден задраскваш направеното вчера. …и да вървим напред! Казвали са ми, ти си противоречиш, вчера каза друго. Вчера беше така, днес не е. Каква е причината последните години, толкава много хора да се занимават с изкуство? Това добра тенденция ли е или води до девалвация? Всеки има нужда от творчество. Изкуството не девалвира. Според мен се създават общества

www.provo.bg с по-широка избирателна способност. Желанието ми е аз да накарам някой да твори. Това е смисъла от изкуството. Да кажеш „ … и така може“ Защо в страната ни изкуството е поставено в такова незавидно положение, какво целят управляващите с дискриминирането му? Изкуството обслужва 5% интелигенция, явно държавниците не са в тях. Представи си, че си Министър на културата, първото нещо, което ще направиш? Първо ще вдигна голям купон, за да го полеем с приятели. След това ще си подам оставката. Всяка жаба да си знае стола. От такива грешки сме на края на света. Повечето български творци са на ръба на оцеляването, как оцеляваш ти? Какъв е твоя най-голям стимул да продължаваш? „Искам да живея като беден човек с много пари“ /Пикасо/ Не оцелявам, аз живея тук и все още не съм избягал. Ако няма пари за хляб, опазил ни Бог /не споменавам напразно името Господне/ все още има пари за уиски. Аз живея тук и това е периода на ателието с кръглия прозорец. Какви нови поколения творци идват, имаш ли надежда в тях? Вярвам в търсещите и откриващите, но не вярвам, че те ще останат в България. Контактувам с млади хора и мисля, че те са новия свят. Те за това ме обичат и това е приемственост. Аз се уча от тях. Какво те задържа в България, би ли емигрирал завинаги в чужбина? Мисля, че ще съм по-полезен на България в чужбина, защото там ще ме наричат българин, а тук съм никой. В кой град се чувстваш като у дома? Как ти се отрази Париж? По душа съм чергар. Циганска работа. Венеция мирише ужасно, Барселона мирише ужасно и в Париж миришеше ужасно. Това са

51

видение моите места. На мен Венеция ми миришеше на капучино, Барселона ми миришеше на Гауди, а Париж миришеше на любов. Явно имам лошо обоняние. Изчезнаха ли истинските бохеми в сегашните времена? Жив съм. Завинаги. Ако срещнеш Пикасо какво би му казал? Хайде да те водя в ателието, има къде да спиш.

52

Брой 9, Година 3 (2014) Къде би искал да направиш своя изложба? В канала на Перловската река. Имах такъв проект, но миризмата на капучино и любов не се издържаше и всичко пропадна. Тихо по български. Следващата ти творческа изява? „Малки неща“ в малък формат в галерия Гая на 17.06. 2014 г. Вечеря с Пенелопе Крус на Малдивите. Кроим един проект с Албино Питти за Милано, но още е рано да се коментира. Пием заедно, което вече е нещо.

видение

www.provo.bg

53

пътуване

пътуване

Брой 9, Година 3 (2014)

Не унивайте, аз Дивиана - Аз съм над голямата сива кула. Не съм далече. Не съм далече.

- Дръж се, Ицо, идват. Идват към теб, дръж се.

- Стефчо, аз не съм в лагер пет, не съм в лагер пет. Аз…

- Вижда ли се от теб пети лагер… палатката?

- Не мога да го видя от тук. Аз съм на жълтия пояс.

- Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Към теб тичат хора. Моля те, не заспивай!

56

ук-пук… Радиостанцията замлъква от смущение. Полагам глава на скалата и П слушам. Не бързам за никъде, което рядко

ми се случва. Гранитна е мелодията, здрава. Създадена да устои. Много тихо, на пресекулки, разтеглено звучи – има си свой собствен пулс и ме вика да се слеем, да подишаме заедно… много-много бавно… Неподвижно почти. Ехо от раковината, която извежда към дънотоцентъра-върха, към сърцето… Arbor Mundi. Мисля си… то по всякакви пътища криволичи, защото с всичко и с всички е свързано. Затова възкръсва всеки път – със спомена – по централната ос, в душите на душите на всички, до които се е докосвало. Такова е човешкото сърце – като малко дете, когато

пътуване

www.provo.bg

съществувам! си позволи да бъде, въпреки страха, въпреки Съня, въпреки Живота – това „чудесно пътуване към идеала – смъртта”. Така ми се спи…

„Защото, който иска да спаси живота си, ще го погуби; а който погуби живота си заради Мене, ще го намери.” или „откажи се от желанието да вземеш, замени го с желанието да дадеш и ще получиш онова, от което си се отказал” На 20 април, около 18.30, Христо Проданов стига сам на Еверест (шерпът Чхованг Ринджи, който тръгва с него се отказва на около 8500 м., след като е ударен в гърдите от паднала стара кислородна бутилка.)

Радостта на българския екип обаче се смесва с тревога, защото времето е напреднало и Христо трябва да бивакува принудително без палатка и спален чувал, което при влошаващо се време свежда до нула шансовете му за оцеляване. Следва безпримерна спасителна акция – еталон за самоотверженост и чувство за солидарност. От кота 7170 м. в подножието на най-високата точка на планетата – връх Еверест – Людмил Янков се втурва да спасява другаря си, смайвайки света със смелостта си, в безумно изкачване, преодолявайки на един дъх с невероятна скорост 1330 метра денивелация. Достигайки до кота 8500 м. за съжаление не успява да намери Христо Проданов и прекарва нощта на открито, оцелява като по чудо с цената на тежки измръзвания на

57

пътуване

Брой 9, Година 3 (2014) ръцете, които водят до ампутация на фаланги от пръстите му. В многогодишната история за покоряване на осемхилядника няма аналогичен случай на човешка саможертва и героизъм.

20 години след българската премиера на Христо Проданов, неговата племенница Мариана Масларова също се качва на Еверест, но подобно на чичо си, слизайки – остава завинаги на „покрива на света”… Те са избрали да завършат живота си по един и същ начин – в прегръдката на планината, водени от всепоглъщащия стремеж към единение – така, както са го разбирали. Те ме удивляват и плашат едновременно. Давам си сметка, че това изглежда като някаква форма на страх от смъртта. Страх, който изглежда е бил преодолян от тях. Явно смъртта е висша степен на доверие. Доверието, което кара детето в нас да изследва света и възможностите си – безгрижно, смело, необратимо-циклично. Възхищавам се на човеколюбието и силата на духа, проявени от Людмил Янков по време на българската експедиция до Еверест през 1984г. Заради тази му постъпка вярвам, че някъде там, още приживе, той е открил своя смисъл. В един различен свят, в който освен красотата на белите върхове и суровата сила на природните стихии най-силно проличават истинските измерения на любовта и приятелството. Останалото е небитие. Достоевски определя времето като „отношение на битието към небитието”. Интересна дроб. Винаги правилна. Доживотна – поне за числителя. Какво е усещането да се разтвориш във времето? Да се причислиш към Знаменателя. Да се разшириш. Да присъстваш изцяло в един миг – така, сякаш не съществува нищо друго… Изглежда като да замениш един свят, наричан още реален, с

58

друг – от теб самия сътворен. Животът извън времето ме привлича повече от всякога. Дотам, че ставам „трудна” за живеене (или пък преизпълнена с Живот?)

– без планове, без обещания, без плавна и системна организация… Днес съм тук, утре – там… къде точно и аз не знам. Пътувам във времето и изкуството е главният ми портал. Изкуството на Природата и природата на Изкуството. Наблюдавам същия своеобразен ритъм на вчувстване или шеметно живеене и у други хора. Пътешественици, авантюристи, бунтовници, артисти. Всекиму според Присъствието, както се казва. Отключват се чрез различни дейности. Дейности, които за мнозина са равносилни на глупост или празнота. Сякаш всички ние бягаме, щафетно бих казала – дали към себе си или от себе си? Все едно накъде, важното е да стигнем – да повървим достатъчно дълго в страната на чудесата, които се случват всеки миг… Гл е д а й к и отстранено навярно ще видим само пърхане на пеперуда около свещта. Някои се наслаждават (или тлеят?) в сянката, други – създават, докато изгарят, още малко светлина. „Всичко е заради адреналина“ – чувам гласове от последния ред. Ако беше само това, отдавна да е свършило. Светът е оркестър и всички ние сме изпълнители в него. Нуждаем се от единна мелодия, дори като солисти или пък слушатели. Търси се синхронът. Някъде в пресечната точка между желанието за

пътуване свързване чрез приемане или себеотдаване и импулса към отделяне под формата на индивидуално изразяване. Понякога това е едно и също, понякога – не е. Мъченичеството не е “опция”, а възприятие – най-често в умовете на странични наблюдатели. Мисля именно като страничен наблюдател по отношение на алпинизма. Въпреки че аз самата обичам да се катеря по всевъзможни (сравнително безопасни) места. Въпреки и точно поради казаното дотук – защото знам, че Целта – онази, трансценденталната, може да бъде постигната по хиляди начини, без такъв висок риск за живота. И в следващия миг си спомням колко илюзорно понятие е това – рискът… Самото живеене е риск… Нека правим това, което обичаме – че поне да си отидем с усмивка на уста… Навярно сближаването на границите между живота и смъртта преобразува човека в най-пълна степен и повишава екстремно търсенето – като вид инициация, като събирателна точка или свръхразширяване на съзнанието. Уважавам смелостта, вътрешните пориви, предизвикателствата. Но и разумността, и ясната преценка също. При мисълта, че един човек може така нелепо да си отиде, изпитвам смесени чувства. Неописуеми чувства. Преди време, в опитите си да го проумея и все пак някак да го приема, започнах да изучавам съдбата на някои алпинисти. Всичко започна от поезията. Запознах се „задочно” чрез стиховете й с Мариана Проданова Масларова, родена в Карлово на 2 април 1961 г. Първата й

www.provo.bg стихосбирка е „Сучурум (бяла летяща вода)“, издадена през 2000 г. „Запознахме“ се именно в Карлово, посетих и Сучурума, и паметника на чичо й. Като национален състезател по алпинизъм и скално катерене е печелила множество награди. Има изкачвания в Алпите, Кавказ, Памир, Аляска, Андите и други планини. Последното й изкачване е на Еверест в Хималаите през май 2004 г. От този връх тя така и не се завръща… А може би просто е сменила “бащината къща“… В „Идеалите” Георги Марков пише „те рисуваха света на бъдещето, заради което умираха. За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот… Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.” В памет на всички български искри, останали като звезди „там, горе“…

59

/ Списание с послание

видение

Брой 9, Година 3 (2014)

„Асоциация на учени, артисти и спортисти“ - сдружение с нестопанска цел регистрирано в обществена полза на 17 май 2010 г. - издател на provo.bg

62