БРОЙ 166, Година XХ май 2013 Цена 0,70 лв.
ВЕСТНИК ЗА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА Основан от Д.Б.Митов и списван от него от 1928 г. до 1944 г. в София
БРОЙ, ПОСВЕТЕН НА УНГАРСКИЯ ПОЕТ И ПИСАТЕЛ ШАНДОР МАРАИ
Арнолд Грош (1929). Неделя. 1972. Цветен офорт, акватинта, 25,5 / 30,5 Маргит Агота (1938). Повик към музата за помощ. 1974 (?). Цветна гравюра на дърво, 29,7 / 21,3
Шандор Мараи (1900-1989) започва творческия си път като поет, но е познат преди всичко с прозата и мемоарите си. Чистотата и елегантността на стила му, ярката му етична позиция, създават особена атмосфера на благородство в прозаичните му произведения. Като гражданин на света той става истински защитник на буржоазните ценности. В знак на протест напуска Унгария, заклева се, че ще се върне само в една свободна Унгария. Автор е на повече от тридесет книги. По-късните му произведения са издадени в Унгария след рухването на комунизма. По-известни творби: „Изповедите на един буржоа” (ИК Стигмати), „Свещите изгарят до край” (ИК Стигмати), „Наследството на Естер”, „Четирите сезона”, „Книга за билките”, Дневници.
ШАНДОР МАРАИ: ЧЕТИРИ СЕЗОНА ЯНУАРИ - РАВНОСМЕТКА Затварям очи и бързо си правя равносметка на отминалата година. Реколтата беше средна хубост. Имам предвид моята собствена. Романът ми подгизна, но средногодишният добив от статиите не беше лош. Пиесата ми отново бе поразена от градушка. Почти бях отказал цигарите, но после забелязах, че не си струва да ги отказвам, защото догодина – евентуално – ще има световна война и цялата предпазливост и жертва ще са напразни. Физическото ми състояние не се е променило съществено; сутрин забелязвам, че съм жив. Това ме радва, засега. За смъртта не узнах нищо ново. Само това, че я има: това го зная все покатегорично. За любовта научих, че е придобила някакъв нов оттенък за мен, нещо непознато ми досега, по-интересно от авантюрата, по-вълнуващо от отвличането от сарая. Това нещо е нежността. Колко интересно! Вече не искам да давам и да получавам жежка любов, задоволявам се с нежността. През изминалата година прочетох една книга за дълбоководните организми; от книгата научих нещо ново за света. Прочетох и няколко дузини романи, но от романите не научих нищо ново за света. Човек леко затъпява в този занаят. Понякога вижда само изречения и епитети, вместо чувства и истини. Би трябвало да се науча да заеквам. Понякога заекването е повече от гладката реч. Писателят, който вече може да пише само правилни изречения, е леко неморален. Жените носеха високи капели. В Испания бушуваше гражданската война. Един мой приятел – нямаше друг като него на света, – умря. През отминалата година не спечелих богатство и не натрупах дългове; само дето спечелих малко по-малко от това, което би ми стигнало, за да има животът ми и
малко цвят и привлекателност. Не беше историческа година. Беше съвсем обикновена година, без някакви особени радости и драми. Сбогувам се с нея без прискърбие и имам усещането, че тепърва ще я оплаквам. ФЕВРУАРИ - ЛОШ ЗНАК През изминалите две десетилетия нито един унгарски писател не е извършил самоубийство заради жена. Лош знак: лош за жените, лош и за литературата. ПРАЗНИК У нас, в детството ми, празниците се празнуваха не просто, както си му е редът, а даже някак си прекомерно, всичко „с връх” и подсладено, пъстро и богато. Може би затова сега се боя от всички празници, за които се подготвям не както си му е редът и накрая винаги изпитвам усещането, че малко съм дал или малко съм получил: разтупкващото сърцето очакване, тлеещо в дъното на всяко преживяване, да, на самия живот, и до днес не е напълно угаснало, и с отминаването на празника сломено осъзнавам, че нещо не се е получило така, както би трябвало. И ми се иска да върна и да заменя подаръка, целия този живот. МАРТ - ВСТЪПЛЕНИЕ Много съм щастлив, че още веднъж доживях твоето пристигане, Март! Добрахме се до теб през грипа, чумата на зимата, през подземното царство на мрака. Сякаш съм излязъл от шахта, от руднишки въздух, с кални нозе и задавени дробове, спирам се на откритото, поемам си дъх и почвам да пея. / на стр. 5 /
Паметник на Шандор МАРАИ в родния град на писателя Кошице
2
Шандор МАРАИ (в. „Мадярорсаг”, 6 октомври 1918 г.) Призори на българския пазар / хаджи Петър Петков, тарторът / Българска кръчма, параклис и национален съюз на улица „Лоняи” / д-р Симов, българският поп говори за България / изявление на д-р Стоянович, генерален консул и пълномощен министър. (От нашия кореспондент) Тази сутрин, призори, тръгнах да потърся българите тук, в Пеща. Застанали сме на площад „Фьовам”, в студената и мъглива утрин, на единственото място, където със сигурност можеш да ги намериш. Мъглата е налегнала Дунава в дебел слой, не се вижда нищо. В халите крещят продавачки, загърнати в дебели кърпи. Българите лека-полека пристигат, един след друг. С магарешки каруци, натоварени догоре със зеле и пиперки, сезонна стока. В петдесет дървени будки, разположени все покрай Дунава, българите продават зеленчуци. Разтоварват с темпо, но без да бързат. Всички са мъже, жени и деца почти не се забелязват. Яки, силни и пълни хора. Облечени са в шаячни дрехи, а на добродушно закръглените им кореми в повечето случаи виси златна верижка. На ръцете, върху късите им селски пръсти - очебийни дебели златни халки. Българите-градинари в Пеща са повечето възрастни хора, между 40 и 50 години. Помладите, казват, са все войници, всичките са изпратени в тяхната собствена война, която трае вече близо 7 години. Българите са спокойни и сериозни хора, лицата им, като всяко балканско лице, са като изваяни, малко мрачни, но мъжествени, имат дребни, подути очи и големи „сомови” мустаци. От всички се излъчва благоденствието на дребния буржоа. Тук, вече десетилетия наред произвеждат и продават с успех тикви и зеле. Казват, че всички са забогатели, много от тях притежават къщи в крайните квартали. Една продавачка ме заговаря, кого точно търся, да не е „бай Петър, тартора”? - естествено търся бай Петър. Този авторитетен Петър, несторът на българския пазар, когото познават целите хали. Казват, че може да се открие на три места: в кафенето „Поща”, кафенето „Хали” или у дома му. Споменаването на толкова кафенета
ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС
Българи в Пеща веднага пробуди подозрението ми, тъй че към кафенето „Хали”, където бай Петър прекарва останалите дни от живота си, тръгнах обзет от някакво кротко съмнение. Впоследствие стана ясно, че Петър е доста богат човек, от когото например неотдавна откраднали 15.000 корони, а той, когато полицията съставяла акта, само снизходително махнал с ръка: „Оставете това, няма нищо!” Значи, търсех богатия Петър. В кафенето „Хали” продавачки закусваха кисел бял дроб с чай. В седем часа сутринта млад българин ядеше с
голямо усърдие недозряла диня. Не намерих бай Петър. Може би е в „Пощата” - ми казаха. Това е конкурентното кафене отсреща. Влязох и тук, въздуха с нож да го режеш, беше пълно с тумбести българи с големи мустаци, които пушеха зелеви листа с дългите си лули. Поне мирисът ми напомняше точно на това. Бай Петър обаче и оттук си беше отишъл. Но на площад „Халите” номер 5, у дома му, сигурно мога да го намеря, старият се движи в малък район, площад „Халите” за него е найпросторното място на света, тук се разхожда надлъж и нашир, пази българите, не мърда оттам. Намерих го на входната врата. Толкова едър и висок човек, че трябва да се гледа отдолу нагоре. Огромната му, импозантна четириъгълна черна брада, едвам побеляла, покрива гърдите му. Прилича на архимандрит. Старият носи красив, градска мода кожух, чорбаджийски. За външната политика се изказва внимателно, сякаш не иска да влияе на властниците с едно невнимателно изказване. Хитрува, говори дълго, но без да каже нещо. Разказва, че името му е хаджи Петър, родом от Полжим, в Пеща живее от 35 години. Тук българите живеят тихо, търгуват, световните дела много не ги засягат. Исках да узная какво е мнението им, така откъснати от родната страна, за това, че сега за няколко дена са попаднали в центъра на световното
внимание. Хаджи Петър Петков обаче продължи да ми говори за недостига на тютюн и за голямата скъпотия. След това ме изпрати до ресторанта и официалното помещение на Българския съюз. Сградата се намира на улица „Лоняи” номер 11, косо срещу Централната заложна къща. Сив, стар пещенски жилищен дом, на ъгъла кръчма, над нея фирма с големи букви: Унгарско-български ресторант. Пред входа на ресторанта хаджи Петър Петков се сбогува с мене. Каза, че предпочита да си отиде вкъщи, отколкото да влезе. В ресторанта ме приеха доста недоверчиво. Българи не видях. Край една маса седяха само двама немски войници, които пиеха бира и гледаха тъжно. Националният характер на ресторанта се състоеше от два български хумористични вестника, написани на кирилица. В дъното стълби водят до врата със зелена завеса пред нея, а зад вратата се намира официалното помещение на Българския съюз. Продълговата и тъмна зала, с бюст и цветен маслен портрет на крал Карой. На стената подред следват портретите на Гешов, Радославов и Малинов, брадати и мрачни българи. Председател на съюза е Лазар Иванов, за когото всички българи изтъкнаха само, че е собственик на къща на булевард „Ференц”. На горния етаж, в две тесни стаички се помещава българският параклис и българското училище. На табели, боядисани в бяло, зелено и червено е отбелязано времето на богослуженията. Няколко реда столове, иконостас, това е всичко. Съветват ме да отида при попа, който живее наблизо, на улица „Лоняи” №25. Отидох. Българският поп — съвсем младо момче — живее в стая, наета срещу месечен наем, с прозорец към улицата. За да се стигне дотам, първо трябва да се мине през трапезария, където сега свири на пиано възрастна жена. Духовникът е рядко красив човек, с голямо, открито чело, с възторжени очи, а с гъстата си, черна брада прилича на пророк. Д-р Симов казва, че в Пеща живеят около 3000 българи, предимно градинари и търговци. За децата поддържат отделно училище, където имат възможност да изучават български език и източноправославна религия. Църквата е доста бедна. Д-р Симов казва, че е дошъл от София през януари. Подчертава, че
май 2013
разбира как са стигнали българските дела до сегашното си положение. “Воюваме вече осма година, взеха ни всичко, мъжете измряха, хранителните ни продукти се изземват от Германия, дрехи, промишлени стоки нямаме, уморени сме, изтощени. Въпросите във връзка с Добруджа и Марица са парещи рани, които не зарастват. Няма вече какво да губим.” Красивият, тъжен поп казва всичко това с мрачен тон. Българите, които живеят в Пеща — казва той — са работливи и солидно печелещи хора. Тук са в по-добро положение, отколкото в родината си. Като ме изпраща по стълбите, непрекъснато ми говори за това, колко са нещастни и уморени. Българското генерално консулство се намира на булевард „Андраши” номер 6. На горния етаж няма упътващ знак. Влизам през една отворена врата и се озовавам в голяма, модерно обзаведена стая. Край американска маса седи нисък господин, д-р Иван Стоянович пълномощен министър и български консул. Оглеждам стаята: една стояща лампа със син абажур, портрет на престолонаследника Борис. Генералният консул говори немски затруднено, с акцент, френски малко по-добре. Питам го, какво ще каже за отложеното народно събрание? - Аз съм в пълно неведение относно случилите се през последните дни неща — казва генералният консул. — Вече дни наред нямам официално известие от София. Черпя сведения от вестниците. Мога да кажа само, че българските събития можеха да се предвидят, всички официални лица знаеха това, и в България, и тук. Тази стъпка си имаше своите дълбоки и тежки вътрешни причини, и осъществяването й не зависеше напълно от нас. Освен външнополитически и фронтови причини, тези събития настъпиха, според мене, поради голямата вътрешна умора, неминуема след седемте години, които България преживя. Убеден съм, че тези събития ще повлияят благоприятно върху военното положение. Знам, че заседанието на Народното събрание е отложено до петък. Ние очакваме и желаем всичко най-добро, всеобщ мир. На булеварда, пред къщата на генералния консул, срещу прозореца видях обява: „Българите на крал Карой” организират военна изложба в парка „Варошлигет”, в Селскостопанския музей. На плаката унгарски и български войник са стиснали здраво ръце. Отдолу датата: 1918 година, 28 септември. Превод от унгарски: Светла Кьосева
Прeдизборно с „ Мечо Пух ” Вали. И не спира. Не мога да тичам по задачи и за първи път от много време съм заседнала пред телевизора. Искам да видя кого са убили в последно време и да разбера накъде върви аферата с бъдещите народни избраници. Прескачам от един сутрешен блок на друг. Политици, политици, навсякъде политици! Гледам, гледам и недоумявам. Наистина съм пропуснала много неща! Този не беше ли в друга партия досега? Онзи пък, май за трети път си сменя боята? А една партия си е сменила името... Кои са левите, кои са десните – пълна обърквация. И всичко това ми е страшно познато. Откъде ли? Пристъпвам до библиотеката (някои все още имат библиотеки!), вземам „Мечо Пух” и чета:
„Във вторник завей, завали ли – аз се блъскам кат птичка в кафез и се чудя и мая: дали е... дали тез са Онез и онез - Тез?” Право в десетката! И ние преди избори все това се чудим...
Продължавам по книгата. Най-много обичам епизода, в който Прасчо носи един голям надут балон за рождения ден на Ийори. Прасчо пада, балонът се спуква и от него остава само една влажна дрипа. В това време Мечо Пух носи като подарък гърненце с мед, но по пътя го изяжда. И така, горкото магаренце получава едно празно гърненце, в което може да си слага разни полезни неща, например спукания балон. Така ще се почувства и електоратът след изборите – с празно гърненце от мед, изяден от политиците, в което може да се приберат парченцата от спукания балон с предизборните обещания. Нали си спомняте как Мечо Пух слиза по стълбите? Кристофър Робин го влече за краката, а главата му се удря в стъпалата – бум… бум... бум... Мечето си мисли, че
може би има и друг начин за слизане по стълби и ще се сети за него, ако поне за минутка престане да си блъска главата в стълбата. Може би и ние ще се досетим за друг начин на управление, ако престанат да ни чукат по главите. А може би и не?! Споменах за стълба и се сетих за бестселъра на Бел Кауфман „Нагоре по стълбата, която води надолу”. Така и ние вече 23 години се катерим нагоре по стълбата – бавно и упорито, стъпало по стъпало. Даже имаме и известни успехи – икономически и социални - и все някога ще стигнем до върха, но уви – стълбата води надолу! Но това вече е друга приказка...
Маргарита Сапунджиева
Шандор МАРАИ О, Ангеле, бързай, размахвай крилата и нищо че нощ е, нощ тиха и свята, ти, Ангеле, бързай, отивай на среща, сред руските танкове спри в Будапеща: площадът в руини е, тлеят пожари, звъна си не помнят камбаните стари, от Коледа няма следа, нито помен, а зъзнещи хора, студ, глад и бездомност... Гърми и тръби им, нощта им прогласяй, за чудото, Ангеле, вест им разнасяй. Свисти им с крилата и махай сред мрака, разбързай се, Ангеле, много те чакат. Но ти не разказвай как Коледа срещат щастливците вкъщи сред пламнали свещи, как в топлите стаи постилат се маси, как попът с молитви покоя оглася, как – мека коприна - хартията пука, подарък завила за всекиго тука, сред клоните огън бенгалски проблясва и чудото идва, и чудото расне...
Шандор Мараи Писмата на Жерар де Нервал. Тези любовни писма са написани с безупречна творческа прецизност; говори съвършенството на един жанр, не чувството, дори не и личното отношение. Преди сто години жанровете още бяха живи. В днешно време дори и хората само съществуват. Ако съм жив и все още пиша, не вярвам, че ще се занимавам някога с „повествователна проза”. Сега не искам да пиша, само стихове и сценичен диалог. Това не съм го „решил”... Такова нещо просто се случва. 3 ноември. „Спутник-2” от дванайсет часа кръжи около Земята, с 18 хиляди мили в час, на хиляда мили височина. Не е изключено руснаците още тази седмица да изстрелят ракета към Луната. Кучето, което облайва Земята от „Спутник-2”, е първото куче, чийто „лай ще се чуе в небесното царство”. И долу на Земята. Настъпи мигът, в който този кучешки лай ще събуди човешката съвест или всички и всичко ще поемат към разрухата. Студия за шумерите. Разгадаха шумерския клинопис, създаден 3000 години преди Христа; писали са много, дори и един вид литература. Предположението, че унгарците са наследници на шумерите, не е напълно несъстоятелно. Куманите пишеха с този клинопис дори и в моето детство. Носиите с поли на глинените шумерски фигурки и днес са живи във варианти на алфьолдски престилки и гащи. След време шумерите изчезват в Мала Азия и ги няма 2000 години до появата на маджарите. Какво са правили дотогава, къде са били? Съществуват подобни семейни тайни. Шопенхауер. С увода и подбора на Томас Ман. Die Welt als Wille...[1] Радиотелескопът, който показва противоборстващите си галактики, е израз на този вече-негеоцентричен, не и соларно-центричен светоглед. Светът не е Пространство и Време, а е „Wille”, следователно е каузалност, воля, по-точно: Порив. Това е крайният песимизъм. 4 ноември. Има нещо погнусяващо зловещо и нечовешко във всичко, което се случва сега. Кръжащото около земята куче и туптенето на сърцето му се чуват по радиото на Земята... Няма да е изненада, ако на Небето се появи светлинен надпис, гласящ: Dogs not allowed[2]. Човекът е прекрачил „естествената” граница, начертана му от Създателя. Може би все пак Свети Франциск е бил прав, прогласявайки, че „Знанието е Дяволско творение”. И на „Битието”, което не е празнословно писание, а е сбор от непосредствени известия, и ни учи, че човекът е можел да вкусва сладостта на всички плодове в Райската градина, но му е било забранено да опитва от Дървото
ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС
май 2013
АНГЕЛЕ ОТ НЕБЕТО На този свят чудото, земното, дето, ти, малък народе, твориш под небето. Дървото ти коледно огън запръска – едни суеверно пред него се кръстят; от шест континента в дървото се взират, мнозина разбират, или – не разбират; глави се поклащат: - Тез май прекалиха!?; или – пък се молят; в миг с ужас завиха: висят не бонбони, а виснеш по клоните, Унгарийо, ти; ти - Христос на народите! Един подир други пред теб се изнизват: войникът – сърцето ти дето прониза; апостолът – трижди от теб се отрече; пълзи фарисеят, изплъзващ се вечно; по-лек и от сянка се шмугва неверникът, продал те за някакви тридесет сребърника… И кой ли не още – оплювал, ругал те и пил от кръвта ти, от тялото яли ти… Зяпачи се трупат и вкупом немеят. Дори да прошепнат срещу ти не смеят…
Защото простил си отдавна на всички… От кръста ги гледаш – Христос безразличен. Дървото ти коледно, в бури и хали, кой тук го донесе – дявол ли, ангел ли?! Онези ли, дето и жребие хвърляха хитона да вземат, когато издъхна?! Наистина, гледай: не знаят що правят; скимтят подозрително, чудят се, маят: нередно е нещо, смущаващо в Коледа – народът унгарски е виснал по клоните. Светът още спори, възторзи споделя. Попове опяват: - Нечувана смелост! Държавници с жертви отрупват олтаря; пресветият папа молитви повтаря, а скрито се питат от всички съсловия: - Защо се бунтуват унгарците толкова, търпение трябва, то робството скършва; кое да е робство накрая все свършва… Разцепил небето, разкъсал веригите, народът извика: - Достатъчно! Стига!
Светът не разбира. Светът консумира. Да бъде оставен той иска на мира. Системата вечна народът разклати, тиранина кървав по дявола прати. И – тихо…Оглушка светът си направи, добрите порядки той брани и нрави; получил е в зестра дори Свободата а други за нея залагат главата си! той знае да взима, не знае да дава. И как да разбира какво сме тогава?! Засищай, ти, Ангеле, вечната жажда. Сред кърви животът отколе се ражда. И виж: младенецът, оселът, пастирът в яхъра до яслата пак се намират; Животът щом живо отново ожреби, те чудото пазят, на стража те дебнат. Небето раззаря, разпуква зората, гори на небето безсмъртна Звездата… На тях разкажи им, та всеки да знае, че Ангелът чакан от всички това е.
Преведе Марин Георгиев
Из „Дневник. 1957-1958” на Знанието. Ето че сега Човекът яде от забранения плод. И на всички ни се гади. Точно преди година маршал Жуков закла унгарската революция. Сега маршалът е изритан, собствените му войници плюят по него... Кое все още е от значение? Само мигът, всичко останало е безсмислено и безчовечно. Америка се провали... Не защото закъсня със своя „Спутник”. А защото по радиото след новините за „Спутник” все обявяват някакви цигари или бира, или ефективно средство срещу изпотяване на краката... Апокалипсисът като повод за реклама, ето това е провалът. 5 ноември. Америка се провали – може би не като власт, но без съмнение като морал. Провали се точно преди година, когато Жуков закла Унгария (а междувременно се провали и самият Жуков), а тук Президентът отиде сутринта на църква, после – на голф. Но преди това в продължение на десетилетие ни обещаваха, че these people can count on us[3]. Провали се, защото в общество, където принципът на полезността е над всичко, атрофира чувството за морална отговорност. Тъй както къщите се градят без орнаментика, защото принципът на полезността отхвърля нейните усилия, така и хората ще могат да съществуват без орнаментика, отвън и отвътре, защото важи само принципът им на полезност; за другите и за самите тях. 6 ноември. Точно преди година летях до Европа. Днес кучето лети около Земята. И никой нищо не е научил. Предъвкват същото, със същите думи. „Случва се” същото. Следователно: Платон все пак е прав: светът не е Материя, а Ерос и Идея. Шопенхауер също: светът е Wille und Vorstellung[4]. По средата е светът. Как може да се опознаят Духовете, Ангелите, Демоните, Висшите създания, които живеят незабележими сред нас, паразитите, на една от планетите в една от слънчевите системи на тази галактика? И ги е грижа за нас, низшите създания, колкото нас за черните комедони или бактериите, населяващи кожата ни? Блейк се е виждал с тях и ги е приветствал. Боже, помогни! 9 ноември. Джилас: The New Class[5]. Вечно носталгичното изречение във встъплението: It consider it superfluous to criticize Communism as an idea… It would be wrong to criticize these basic ideas, as well as vain and
foolish[6]. В продължение на девет години осъществява на практика своите „basic”[7] идеи. Сега лежи в затвора на Тито, защото temporary communism[8] не му харесал. Все същата вечна лъжа, винаги и навсякъде. После: комунизмът създава индустриализма за изостаналите народи в европейското пространство... Еретикът говори за това с голямо преклонение. Мълчи обаче, че в атомната ера този индустриализъм ще се самоосъществи без терор и диктатура навсякъде, където комунистите му позволят да го направи – за това Джиласите си мълчат.
Чаба Рекаши (1937-1989). Цикъл „Овидий „Метаморфози” VІІІ. Дедал и Икар. 1977. Офорт, 20/20
3
Създаване на ред. Бавна и последователна работа, в следващите няколко години, ако ми е писано още време. Знам какво искам. Но не знам дали разполагам с време. Янош полага клетва за гражданство. Сто и седемдесетина са. Дълъг, предълъг е бил пътят, докато стигне дотук. И може би именно тук намери своята родина. Говори Айзенхауер. И днес, в епохата на „Спутник”, Западът е „по-силен” от комунистите. Това го вярвам и аз. Но защо тогава на Запад подкрепят комунистите и днес, както в продължение на четиридесет години? 10 ноември. На днешния ден преди година летях за Рим. Вледеняващ вятър. Два часа ходя във вятъра по брега на реката. Това е хубаво, това е най-хубавото, което ми остана. В нещо трябва да се включа, в работата и в живота. Не много. Но без включване няма живот. Льоринц Сабо умря от рак на белите дробове. Ох, ох, ох, крещял. Беше велик поет. Нищо няма „смисъл”, само мигът, блянът, тайнството. 11 ноември. Джилас. „Съвременният комунизъм е не друго, а установена,
спотайваща се гражданска война между управляващата класа и работническите маси...” Ние като че ли го бяхме заявявали неколкократно, ние, които не сме комунисти, през годините, когато на страната на Тито Джилас стори всичко, за да провокира тази „консолидирана гражданска война”. Кучето умря и „Спутник” кръжи с умрялото куче около Земята. Дотук се докарахме, през ХХ век. Продължението може да е Земята да закръжи с Измрялото Човечество около Слънцето. Анотация за книга в научно списание. Книга на френски писател за елинското и латинското образование. Гърците презирали математиката и физиката, преподавали ги, но между другото. Не са имали и технологията за това... Важни били само литературата, стилистиката и реториката. Спарта, преди да затъпее, водела пъстър, оживен духовен живот, имала литература. Всеки ден по два часа на брега на реката, в ускорено пешеходно темпо. Само не знам накъде съм тръгнал с тези енергични стъпки. Американците може би наваксват техническото си изоставане; ако, естествено, са изостанали. Това, което е по-трудно за „наваксване”, е откъсването от дребнобуржоазния хедонизъм, тоест стремежът към просвета. Отказали са се от това, когато са се настанили в уюта на техническата цивилизация. Това е истинската опасност – и принципът на полезността като религиозно убеждение, - вярата, че човек струва толкова, колкото „успехи” има. 12 ноември. Шопен. Има нещо подмолно в тази музика. Женствена, чувствена подмолност... Разбирам Толстой, който плачел и получавал пристъпи на ярост, докато свирели Шопен пред него. Има нещо безсрамно в тази музика, нещо лесбийско. Пиша „Рандеву”. Малката трилогия придобива форми. Пиша с удоволствие, както когато човек върши работа, която смята за искрена.
От унгарски: Нели Димова ----------------------[1] -(нем.) „Светът като воля и представа”, 1819 – философски труд на Артур Шопенхауер. – Б. пр. [2] - (англ.) Забранено за кучета. – Б. пр. [3] - (англ.) тези хора могат да разчитат на нас – Б. пр. [4] - (нем.) воля и представа – Б. пр. [5] - (англ.) Новата класа – Б. пр. [6] - (англ.) Смятам за разточително да критикувам комунизма като идея... Би било погрешно да се критикуват такива основни идеи, а също така е безсмислено и глупаво. – Б. пр. [7] - (англ.) основни – Б. пр. [8] - (англ.) временен комунизъм – Б. пр.
4
ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС
май 2013
Мараи Шандор – из „Книга за билките”
163. За суверенния човек Суверенният човек, посветил живота си на прокламирането и упражняването на истините, до които е достигнал и е приел с всичките им последствия, естествено винаги е скромен и вежлив. Дори и тогава, когато прокламира истината. Основен признак на суверенния човек е, че не се бои от нищо, освен от съвестта си, и същевременно не се обижда от нищо. Защото, който се обижда, не е смел и не е суверенен. Който се страхува и обижда, не може последователно, на живот и смърт, да предсталява дадена истина пред света. Който се обижда, се кара. Суверенният човек никога не се кара, да, дори не спори. Заявява истината си и стои на своето, до последен миг, и приема всичко, произтичащо от истината и нетърпеливото й недоразбиране от света. Всички останали само си чешат езиците. Ако имаш позиция, не бива да се страхуваш. Обиждат се обикновено само бездарниците и онези, за които чуждото мнение е по-важно от истината. 165. За това, че трябва и да гориш Като на клада, така трябва да гориш. Като някой, който знае, че за нещо ще го изгорят и не може, но и не иска да предприеме нищо срещу това. Не е достатъчно да се прозре истината, не е достатъчно да се облече в думи, не е достатъчно да се изрече смело: трябва и да гориш за нея, да изгориш, да захвърлиш материята на живота, плътта на тялото на пламъците, които изпепеляват едновременно и отвън, и отвътре. Тази клада, на която в крайна сметка трябва да застане всеки стремящ се към истината човек, се стъква от двама: от палача и от жертвата. Не може да има споразумение накрая. Всичката практика, опитност, предпазливост е напразна. С нищо не помага, трябва да изгориш накрая, ако искаш да остане нещо от това, което е било смисълът на живота ти. 166. За таланта и глупостта Много трябва да се внимава с хората, които природата е надарила с талант, но
не им е дала интелект към него. Те са найопасните съперници във всяка професия и изобщо в съжителството си с хората. Защото с по-ненадарения, но интелигентен човек можеш да си сътрудничиш, обаче с онзи, който е талантлив, но глупав за таланта си, разбирателство няма. Благословеният и наказан по този начин човек е вечно подозрителен, че нещо ще излезе наяве; и подозренията му са оправдани. Накрая наистина става ясно, че е глупав и този злощастен недъг оказва влияние и върху творбите, и върху таланта му. Така, както някоя голяма красавица, с духовита усмивка и обаятелно изражение, губи блясъка си на мига, когато по време на разговор стане ясно, че хубостта й е глупава като непрогледна нощ. Има красота без интелект, има и талант без интелект. Уродливи явления са това. Множество майстор Маноловци: построеното през деня, рушат през нощта. И са извънредно мнителни. Един интелигентен човек, дори не особено талантлив, е по-полезен за света от един талант, лишен от интелект. Такива накрая стават пророци, това съм установил. 167. За изкуството като призвание Защото талантът не стига. И интелектът не стига. И начетеността не стига, за да бъде някой творец. За всичко това е необходимо призвание, което не можеш да сбъркаш, и което никаква човешка сила или намерение не може да измени. Във всеки жанр има много талантливи хора, които в щастливи моменти, напрягайки способностите, задълбочеността, сериозността си в крайна сметка създават нещо полезно, а понякога изключително и прекрасно. Така се сформира като цялостно творчество световната литература, или изобразителното изкуство, музиката. Но тези хора не са творци, а само изпълнители; защото нямат призвание. И ако случайно се отклонят към лекарско или инженерско поприще, и там могат да създадат нещо талантливо и полезно. Но творецът, истинският, не може да се „отклони” към никакво поприще, и не съществува такава историческа или обстоятелствена сила, която да го отклони от задачата му; той не може да бъде друг, а само писател, или художник, или музикант. Който е творец по този начин, той има призвание. Няма по-велико от това. 178. За творчеството и образованието Дори човек с творчески дух и надареност няма право заради творческата си дейност да краде от времето, необходимо за самообразоване. Не е толкова важно
да пишеш всеки ден; по-важно е всеки ден да четеш. Винаги намирай време да се образоваш, всеки ден. Защото не е сигурно, че сътворявайки нещо, ще си от полза за родината си и за човечеството, за това е нужна божията милост. Но е сигурно, че ще си полезен и за себе си, и за родината и човечеството, ако всеки ден отделяш време за просвещението на душата си, прочиташ откъс от творбата на някой от изключителните творци, усвояваш със сигурност някоя истина или знание. Не е важно в една общност да има много писатели, важно е да има много читатели. Не е важно ти да облечеш в думи красотата и правдата; по-важното е да ги опознаеш. 124. За писателите и света Писателят да не очаква нищо от света. Всичко, което може да получи от света – пари, имущество, признание, ордени, обществени отличия, - се отразява на работата му, на душевното му равновесие, на моралната сила на творбата му. Писателят да не иска да е обществен авторитет; творбата му ще загуби от моралната си тежест точно толкова, в каквато степен се е издигнал в обществената почит. Писателят не може да има никакво звание, нито ранг; едно единствено звание и ранг може да има: името си. И едно единствено имущество на света: творбата си. И да не трупа пари, нито движими и недвижими ценности; нека организира живота си така, че в работата си да бъде колкото може посвободен, за да не му се налага да пише и един единствен нежелан ред, и да приема само такова заплащане, което според най-дълбоките му убеждения може да възнагради творбата му, написана без компромиси и без оглед на обществени или модерни гледни точки. И да не го е грижа дали „се харесва” или не това, което пише, и да не го е грижа какво ще стане с творбата му приживе и след смъртта му. Писателят да остане беден. И ако понякога с лопата ринат златото, нека има сили да се извърне от успеха. И ако с алчни ръце окичват гърдите му с ордени, с едната си ръка да изтласка натрапниците. Никога да не политизира; винаги да съди; и разбира се първо и най-строго да съди сам себе си. В противен случай няма право да се нарече писател. 59. За приятелството Няма човешка връзка, която да е по-прочувствена, по-дълбока от приятелството. Колко егоизъм има във връзката между любовници, и да, дори във връзката между родители и деца! Само приятелят не е егоист; в противен
случай не е приятел. Само приятелят не е суетен, защото желае всички добро и хубаво за приятеля, а не за себе си. Любовникът винаги иска нещо; приятелят не иска нищо за себе си. Детето винаги иска да получава от родителите си, иска да надмине баща си; приятелят не иска да получава, нито да надминава. Няма потайнствен и благороден дар в живота от немногословното, отзивчиво, търпеливо и жертвоготовно приятелство. Както и по-рядко от него. (...) Всяка любов е съмнителна, защото в дълбините й се спотайват егоизъм и скъперничество. Само влечението на приятеля е всеотдайно, в него няма интерес, нито игра на чувствата. Приятелството е служба, силна и сериозна служба, най-великото човешко изпитание и роля. 186. За перспективата Нещата не съществуват сами по себе си: имат си и перспектива. Затова никога не казвай за дадено явление: „такова или онакова” – казвай само: „От еди-каква си перспектива изглежда такова.” 201. За света И не забравяй никога, че си бил син и на света. Роднина на негрите и на звездите, на влечугите и на Леонардо да Винчи, на Гълфстрийма и на малайските жени, на земетръса и на Лао Дзъ. Имаш общо с всичко това, от една и съща материя сте, един дух ви е сътворил, същият дух ще ви приеме обратно. Това е съвсем сигурно.
Превод: Юлия КРУМОВА
Калман Чохан (1925-1980). Цигански песни І. 1977. Туш, перо, 30,7 / 21,7.
Свещите изгарят докрай Шандор Мараи 8. Генералът се преоблече. Сам се обличаше; извади парадните си дрехи от гардероба, дълго ги гледа. Десетилетия откак не бе обличал униформа. Отвори едно чекмедже, намери отличията си, загледа ордените, съхранявани в калъфка, подплатена с червена, зелена и бяла коприна. Когато я взе в ръка и поглади бронзовия, сребърния и златния орден, пред очите му изникна едно предмостово укрепление край Днепър, един парад във Виена и един прием в Пещенската крепост. Сви рамене. Какво му бе дал животът? Дълг и суета. Разсеяно, той събра с ръка медалите и ги пусна обратно
откъс от роман в чекмеджето, като картоиграч, който прибира пъстрите жетони в края на играта. Облече черна дреха, сложи си бяла вратовръзка от пике и с мокра четка вчеса гъстата си бяла коса. През последните години всяка вечер носеше все същото, по монашески строго облекло. Пристъпи към писалището си, колебливо, с треперещи по старчески ръце извади от портмонето си дребно ключе и отключи едно дълго и дълбоко чекмедже. От тайната ниша на чекмеджето извади различни неща: белгийски пистолет, връзка писма, завързани със синя
панделка и една тънка книжка, подвързана с жълто кадифе, върху чиято корица със златни букви бе напечатано: Souvenir. Дълго държа в ръката си книжката, чиято корица бе прошнурована със синя панделка и запечатана със също такъв печат. После прегледа пистолета щателно, движенията му бяха на специалист. Беше стар барабанлия с шест куршума. С небрежно движение хвърли оръжието в чекмеджето и сви рамене. Подвързаната в жълто кадифе книжка пъхна в дълбокия страничен джоб на сакото си. Пристъпи към прозорците и отвори
капаците. Докато беше спал, над градината се бе излял проливен дъжд. Сред дърветата духаше студен вятър, мокрите платанови листа мазно лъщяха. Вече се здрачаваше. Седеше безмълвен до прозореца със скръстени на гърдите ръце. Гледаше околността, долината, гората, жълтия път долу в ниското, очертанията на града. Привикналите с далечината очи различиха приближаващата се по пътя кола. Гостът бе вече на път към замъка. Гледаше пъргаво движещия се обект неподвижно, с безизразно лице и с присвито око, като ловец, когато се прицелва.
От унгарски: Живко Ангелов
/ от стр. 1 / Ето какво пея: приветствам те, Март! Минава време, докато човек се научи, че може да се радва дори и на една календарна дата. Март е отделен сезон, няма нищо общо със зимата, с пролетта. Има си своя светлина. Още си няма растения, само кокичетата, това е образец без стойност. Вече няма балове, още няма басейни. Още отопляваме, но предиобед вече обличаме шлиферите. Това още не е месецът на любовта, като май, и вече не е месецът на усложненията, като февруари. Няма си своя мелодия, няма прочута партия. Това е масова музика. Забелязвам, че от няколко дена се събуждам по друг начин. Мисля си, в просъница, нещо от рода на: и все пак! Или: трябва да телефонирам! Или: може би, ще се опитам! Допреди седмица все още мрачно вярвах, че найумното ще е да се оставя на съдбата си, да не се обаждам, да не се опитвам, да се примиря. Нещо се е случило междувременно. Във външния свят още няма следа от него. Природата, в своите тайни работилници, още работи върху новите си творби, не издава тайните си, прочутите си новости. Сцената е още по зимному. Само светлината, която пада върху изтърканите декори е различна. Разтривам очи, оглеждам се зъзнешком, щастливо се прозявам и си мисля: Бог с нас, още веднъж! Има само цвят и аромат. Това още не е парфюмът на цветята, не е и онзи топъл, животински мирис на земя, който след няколко седмици ще предизвиква главоболие и ще подтиква към лудост с влажната си ферментация, с белите си омайващи изпарения. Това е лек, свеж аромат, сякаш проветряват. Вървя, душейки, с черешовия си бастун. Все още не е препоръчително да поставяме в нафталин зимните си дрехи. Още не е препоръчително да забравяме зимните си любови. Всичко може да ни дотрябва още. Но вече си мисля нещо такова: „На крак, маджари!” Изобщо през март винаги чета Петьофи, понякога дори на глас. Зъзнешком и с любопитство седим на светлото, гледаме към небето. Не очакваме нищо кой знае колко добро. Но се радваме, на началото. „ГОЛЯМОТО ЖЕЛАНИЕ” Играхме си на „ще умреш довечера”. Половин ден живот. Всеки си каза „голямото желание”, което звучи като заглавие на кинолента. Затворих очи, замислих се. В този момент разбрах, че нямам никакви желания. Искам да живея, като цяло, още известно време, докато личната съдба ми позволява. Но живота вече съм го изживял: познавам вкусовете му: сладостта и горчилката, геройското вълнение и още по-геройската му скука. Какво бих желал, за сбогом, от сутринта до вечерта? Да поседя на далматския морски бряг, в някое село, и още веднъж да погледам морето, слънцето, мимозите, да вдишам въздуха на морето и безкрайността, с който после ще се слее душата ми – тази душа, пълна с вяра и съмнения, и безсмъртна като синьото море и синия въздух, с които скоро ще стане едно. АПРИЛ - ОПИСАНИЕ НА ГРАД Градовете би следвало да бъдат описвани като мисъл или спомен от чувство. Винаги ме ядосват, навяват ми скука „описания на градове”, които започват с това, че отнякъде си се вижда някаква кула и продължават с пропорциите в етническия състав на населението и с калориите, които жителите-кореняци излапват за обяд и за вечеря. Всичко това е несъществено. Градът е преди всичко
ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС ШАНДОР МАРАИ: ЧЕТИРИ СЕЗОНА мисъл, която не се побира в кадастъра. МАЙ Месец май си има мелодия, която композиторите от цял свят напразно се мъчат да запишат в ноти. Вече са опитали всичко за целта, но резултатът винаги е бил само благозвучна гълчава, загатване за момина сълза и за умерено споделена любов. Истинската майска мелодия е по-
Карой Рейх (1922-1988). Ранени елени. 1978.
5
дълбока и въобще не е сантиментална. В нея има нещо от земетръса. Но също така и от шепота на смъртта. Страховит месец. Мъдрите старци не го обичат, предпазливо се възползват от вкусовете, сиянията и ароматите му, при възможност се скриват или отпътуват от него. Масата магически се отрупва, с треви и двукраки животни. Но хорските сърца са натежали и безпокойни. Тържеството на май е езическо и гръмогласно. Всичко вдига врява, иска нещо да каже. Въздухът още отрано се изпълва с кипнали, тръпчиви аромати, с варварско сияние, с жестокия, ослепителен блясък на древен празник. Има майски самоубийци, както и майски момини сълзи, майско панирано пиле. Човек безпомощно дири спасение от тази атака зад кулите на цивилизацията. През май не може да се пише книга. И да се чете едваедва може. Всичко живо усеща тези лъчи и аромати като атака срещу личността и разума си. Майското слънце е жестоко и по-опасно от буйстващия августовски пек, който размахващ златна сабя наоколо си, подобно на източен боец, безумно, с кървясал поглед. Май убива с отрови и със златни игли, от засада, непредотвратимо. Има и майски инсулт. Природата не е сантиментална. Едно от клишетата на този месец е любовта: по-точно, както и в найдобрите, и в най-лошите романи – любовта и смъртта. В природните явления има по нещо и от халтурата, и от шедьовъра. Това е месецът, през който човек стреснато, по задължение търси любов, както купува ботуши през зимата, или карта за басейна през лятото. Майската любов е неблагонадеждна. В повечето случаи дори няма връзка с конкретното лице, а просто се подчинява на терора на общото светоусещане, майското. През септември отвръщаме на поздрава на майската си любов с благоговение и дълбока почуда. Възможно ли е?... Къде са ни били очите?... През май до известна степен всяка жена е Титания. Един ден се пробужда от магията, поглежда календара, зяпва обожаваната магарешка глава, чуди се и се мае. Спомням си един май, в морето, без цветя и листа, между Африка и Европа, когато всичко онова, което през
този тайнствен и езически месец безпокои хората по сушата, се изсипа върху ми от морето, от отразената светлина, от топлия вятър. Май е жесток дори без цветя. Спомням си майски утрини от детството си, когато прислужвахме при богослуженията в домашния параклис, пред олтара на Дева Мария, сред лилиуми и божури. Понякога ми се причува мелодията на тези утрини. Спомням си един майски следобед, когато едва не умрях, заради жена. Това повече не може да ми се случи. Опитен съм, предпазлив. Поднасям лицето си на суровата, кипяща майска светлина и със затворени очи си мисля: „Жалко.” ЮНИ - ГОТОВНОСТ Всеки ред трябва да бъде написан с такова внимание, сякаш веднага след това смъртта ще сложи точката в края на изречението и на живота на писателя. Трябва да се пише съдбовно, безвъзвратно. Трябва да се пише така, като че ли няма време за повече поправки на препинателни знаци, епитети и характери. Един път само ли живеем? Не е сигурно. Но пишем само веднъж. Това е сигурно. ДОПЪЛНИТЕЛНИЯТ ТОМ Творчеството на един писател не е само това, което е написал. След всеки велик писател остава един или повече допълнителни томове, които не е написал: томове или пиеси, които публиката, общественият вкус, съвременността, модата са изисквали от него и писателят е намерил силата да се възпротиви, да отхвърли тези долни и плиткоумни желания. Тази съпротива е другата част на творчеството, невидимата. Понякога тя е решаващата, истинската. ЮЛИ - ЛЮБОВ В любовта е точно толкова трудно да се държиш „естествено”, колкото и в изкуството. Чувството и страстта говорят само чрез определени изразни средства. Междувременно има усмивки, погледи, недоизречени думи, любезности. Не става другояче. Все едно някой прави комплименти по време на убийство. Французите, гърците, китайците знаят това. Не е достатъчно да се обича: междувременно трябва и да се мисли нещо. Между две вълни от чувства трябва да издухаме носа си; между две „естествени” движения трябва да спасим основните предпоставки за човешкото съжителство − тактичността, цивилизацията. Някаква свръхсетивна култура и тактичност са нужни за това. Все едно докато стиска на живот и смърт гърлото на жертвата си, човек да не спира да повтаря „Пардон”. АВГУСТ - ДРАМАТА Големите, наистина фатални житейски драми започват така тихо, че дори затънали до уши в драматичната ситуация, пак не сме наясно с това. Ракът, срамът, провалът, голямото разочарование не започват като в литературата: един ден откриваме една пъпка, или някой се обажда по телефона и говори толкова странно, че не разбираме напълно думите му, или жената, която обичаме, в един момент разсеяно извръща глава. Така се започва. Не. В такива моменти вече се е случило. Съдбата е тиха. Само инцидентът крещи, свисти и звънти. СЕПТЕМВРИ - СТЪКЛО Късносептемврийски ден, тъй прозрачен и крехък, сякаш от стъкло. Листата, плодовете, капещи на земята издават звънтящ звук, като че се е строшил.
май 2013 НЕЖНОСТ От два дена – листопад. Дърветата протягат повехнали ръце и милват зъзнещата земя. НАСТАВЛЕНИЕ Не се стреми да бъдеш герой. Остани си безпристрастен и внимателен. Това е повече от достатъчно ОКТОМВРИ - ПОЕЗИЯ Поезията не е само това, което поетите написват в стих. Тя е и нещо по-непринудено, нещо, което живее в движенията на жените, в погледа на животните, в уличното осветление, в стойката на главата на някоя птица, в посланието на лъч светлина в нощта. Всичко това е стих, неписан стих. Понякога по-истински от написаните и римуваните. ПОЛИТИКА Ставайки член на някоя партия, писателят захвърля сабята или перото си, както ви се харесва. Писателят може да политизира само по един начин: казвайки истината за живота и възпитавайки хората в непоносимост към лъжата и леността на чувствата и самосъзнанието. С написването на „Мадам Бовари” Флобер по своему продължава Френската революция. И то по-успешно, отколкото, ако беше загинал на някоя от барикадите й. НОЕМВРИ - СРАМ Тази ненаситна и гневна жажда, която ме измъчваше в младежките години, жаждата да обясня света с всяка негова подробност, тайна и скрит смисъл, тази ненаситна жажда се превърна в чувство за срам. Вече не искам да обяснявам света. По ред причини. Преди всичко, защото не го разбирам. КУЛТУРА Всичко онова, което съм учил в училище и в университета, все още е живо някъде в мен, но вече си спомням само общото му съдържание, онази особена смесица, в която датите и основните природонаучни или езиковедски истини се сливат в някаква обща емоция. Тази емоция се нарича „обща култура”. Мъглява работа. Що се отнася до датите, препоръчително е винаги да правя справка с наръчниците. Що се отнася до истините, новите такива ме научиха да се съмнявам във валидността им. А що се отнася до общата култура, нея всеки ден трябва наново да я придобивам, като хищник, и всеки ден трябва да почвам всичко отначало. Човекът с добра обща култура е този, който осъзнава, че знанията му едва надхвърлят нищото и още не е загубил способността всеки ден да изпада в отчаяние заради нея. ДЕКЕМВРИ - МИНУС Докато сме живи, цената ни е с един пункт по-ниска. Има в нас нещо несъвършено, нещо преувеличено и даже леко смехотворно. Очевидно това, че сме хора. Това е минусът ни. Но щом умрем, цената ни моментално се качва с няколко пункта. Веднага става ясно, че в нас е имало нещо възвишено и незаменимо. Очевидно това, че сме хора. УСПЕХ Има нещо в нас, нещо евтино и лековато, на което гледаме подозрително и със сумтене, като колекционер на някой съмнителен предмет, който пази у дома си, в тайното чекмедже на скрина: съмнителна е тази ценност, с нежелание я демонстрираме и все пак това е способността или идеята ни, която се прочува... Един ден разгласяваме съмнителната си тайна и се завърта калейдоскопът на успеха.
Превод: Юлия КРУМОВА
6
ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС
май 2013
Из „Изповедите на един буржоа” Шандор Мараи По време на моето бягство летувахме в имението на леля ми. Това имение не беше прекалено обширно, към него се числяха около петстотин холда ниви и ливади; замъкът обаче въздействаше н а и с т и н а господарски с широката си веранда с гръцка колонада, с високия си покрив с шинди, с градината отпред, където по алеята с акациите влизаха господарските карети, и белият замък с приятни форми, построен според вкуса „gentry-empire“, се белееше измежду големите дървета широк и изобилен към пристигащия… На пристигане сърцето ми винаги се разтуптяваше при тази гледка; парадният кочияш седеше с хусарска униформа високо върху капрата на удобната каляска - чичо ми имаше поддържани, красиви коне, - в покритата с бледозелена морава голяма предна градина цъфтяха рози и на бялата веранда с колоните, чиято стена бе обрасла от две страни с диво грозде, по цял ден закусваха, похапваха или бъбреха, изпънати в удобни столове от тръстика членовете на фамилията и гостите, от чието непрекъснато сноване къщата бе вечно многолюдна. Радвах се на моите „знатни“ роднини; тази ведра картина облъчваше с ласкав, безоблачен мир и богатство пристигащия. Чичо ми бе отличен стопанин и с доходите от петстотинхолдовото имение семейството живееше удобно, на широка нога. Едва смогвам да си припомня стаите на замъка; безброй помещения се редуваха в две успоредни редици: по фасадата откъм верандата бяха разположени стаите за живеене, през драперии от мъниста, които при допир звънтяха по особен начин, гостът влизаше в хладния, затъмнен хол, оттук надясно и наляво се отиваше към спалните, гостните стаи и трапезарията; на успоредната, задна фасада на къщата следваше дълга редица от зали, тапицирани в жълта коприна мебели стояха в салона, където, както и у дома, никой никога не беше стъпвал откакто свят светува; имаше билярдна, стая за музика, също и ловджийска стая, пълна с ханджари, карабини, с древни оръдия за убиване и съвременни, фини оръжия за ловуване, които децата от къщата по цял ден почистваха, смазваха, и патроните бяха при нас, и барут се намираше из къщата в отворените чекмеджета на шкафа с патрони, както другаде — пресят тютюн… Тихо и безгрижно минаваше животът в замъка. От прозорците на стаите се откриваше гледка към полянките на парка, към кичестите, стари дървета; лятно време обикновено закусвахме навън, в градината, под голямата липа, в близост до пчелина; всичко тук излъчваше толкова хубав аромат, буколическата идилия не се нарушаваше седмици наред дори от шумна реч, това лято големият парк беше особено пищен и богат и от първите седмици на този престой на село в паметта ми е останало чувството за неописуемо щастие. Беше
лято, спокойствие, изобилие и безгрижие, бях във ваканция и в тези седмици край мен бликаше голямата идилия на детството. Все пак това лято съм бил неспокоен и напрегнат; до такава степен, че скоро се наложи да ме „дисциплинират“. Не след дълго безоблачното небе над мен се помрачи; по-нататък всичко стана неочаквано, непредвидимо. Децата на леля ми, две момиченца и едно възпитавано на село момче, гледаха на градските роднини с неприкрито, примесено с почуда презрение; бях навършил четиринайсет години това лято, знаех много неща, които тези селски деца дори и не предполагаха, но не различавах пшеницата от ечемика и заради това ми градско невежество провинциалният cousin дълбоко ме презираше. По цял ден бродехме с пушка из околността и веднъж, крачейки из нивата, ловното оръжие на чичо гръмна в ръцете ми и аз едва не застрелях своя братовчед; момчето вървеше на една крачка пред мен, по посока на изстрела; тази дреболия обаче въобще не ни разстрои и пред родителите си премълчахме инцидента. Няколко дни по-късно братовчед ми, това около десетгодишно, сурово и мълчаливо момче, се прицели с оръжието в майка си и за малко да я застреля; и до днес не знам какво се случи тогава, какво предотврати смъртоносната злополука; това възпитавано на село, с пушка в ръцете дете боравеше превъзходно с оръжието и само внезапният повей на съдбата, чудотворен инстинкт можеше да
Ищван Киш (1927 - 1997). Пред огледалото. 1978. Бронз, стомана, мушелкалк, 48/22/17.
е отклонил в последния момент ръката му, както се беше прицелил в главата на майка си… „Сега ще застрелям мама!“ - каза, широко ухилен, хвана на прицел оръжието, натисна спусъка и гръмна. Сачмите се забиха в стената над главата на леля ми и разпиляха мазилката наоколо. По-късно детето се кълнеше - и ние дори вярвахме на отчаяните му оправдания, защото друго не можехме и да си представим, - че няма ни най-малка представа кой и кога е могъл да зареди пушката! - в дома на чичо ми за професионални ловци се брояха и пеленачетата, а домашните правила строго предписваха почистване на оръжието след лов, считаше се за невъобразимо прегрешение и нарушение на дисциплината, ако някой окачи обратно на стойката за пушки заредено оръжие… Както и да се бе случило, детето беше стреляло право по майка си. Тези две, щастливи по обрат, но изцяло потресаващи случайности за дълго отнеха желанието ми да боравя с пушки. Момчето бе напердашено, а на нас ни забраниха за известно време пушките. Но след този страшен миг нервите ми бяха заредени с ужас и напрежение; идилията се помрачи. Започнах да хленча, чувствах се в опасност. От тези седмици у мен се мержелее смътно споменът и уханието на една детска любов; не си спомням лицето на момичето, знам само, че трябва да ми е била връстница и се целувахме. Носеше свежо изпрани басмени дрехи с миризма на сапун, беше поотраснало девойче с неспокойни и внезапни движения; най-отчетливият ми спомен за нея е светлината през един следобеден час, когато отидохме на „стърнището“ - не бях изричал от двайсет години тази дума, която за първи път чух от нея тогава, - да, след жътва сме тръгнали по стърнището със сандали с тънки подметки и момичето върви пред мен, понякога се навежда, сякаш търси нещо, небето притъмнява виолетово, сигурно е три часа следобед, топъл, наподобяващ сироко вятър брули лицата ни, зловеща, полумрачна светлина ни обгръща, усещам миризмата на сено и земя, и донякъде прашния мирис на прясно окосената, струпана на рехави кладни слама - в тази светлина момичето внезапно се обръща към мен, притиска горещото си лице до моето и трескаво шепне особени, нервни слова. За първи път някой ми казва, че ме обича. Защо ли разправям това? То е част от атмосферата на тези седмици; и навярно бих искал да съживя възбудата, която изпълва подобни редки мигове от живота. Споменът за тези мигове се завръща много по-късно - тези редки мигове засияват, когато изстрадваме някой от решителните обрати в живота си - виждам отблясъците на ранния следобеден час, топлият вятър надипля вълни върху бледолилавата повърхност на съседния блок с люцерна, обхваща ме щастие и притеснение, зловещ екстаз: тутакси ще се разрази вихър, тутакси ще настъпи, навярно завинаги, краят на нещо… Тъй вървим един до друг и крещим неспокойни, безсмислени слова в горещия вятър. За нея зная още само, че е внучка на местен стопанин; нямат имот, дядото, който сякаш е изрязан от някой стар календар, от раздела със заглавие „Отличният пчелар“, по цял ден снове с жълтеникаво кафява, прогизнала от дъждовете сламена шапка с широка периферия сред овошките в градината
Имре Ковач (1938). В памет на Бела кондор V. Цвете. 1973. Офорт, 46 / 19,3.
си, майстори нещо под навеса и размахва натъпканото с магарешки изпражнения кадило между пчелните кошери… В дъното на акациевата алея стои Сидике и маха с ръка към нас. Сидике бе хористка в провинцията и произходът й се губи в мъглата на фамилната митология; живее от десетилетия при леля ми, нейното пълно и уплашено лице е наръсено с месести, избуяли, черни брадавици, тя е бавачка, домакиня и компаньонка едновременно; по цял ден се кисне на кухненските пари, вари компоти и опушва месо, но за семейството тя продължава да е „хористката“, придошлата чужденка, на която трябва да се прости, какво?… един Господ знае. Докато стигнем у дома, на верандата до чичо ми вече седи свещеникът на общината, този странен и надменен унгарец с азиатски лик; навежда се със сплеснатия си нос над картите, във ведрото с лед под масата се изстудяват киселото вино и содата, играят на карти с дядото на моята лятна дружка, който дори и на тази обществена забава не сваля фермерската си сламена шапка с широка периферия… Свещеникът играе обезпокояваща, важна роля в живота на общината и на фамилията. Беше човек с артистични обноски, рано прошарен, по загорялото му от слънцето младо лице искряха подигравателно пронизителни и страстни черни очи; пълнокръвен, неограничен характер, но трябва да е бил съзидателен човек, още тогава вършеше много за селяните, стоеше на страната на народа и затова се страхуваха от него и често го обвиняваха пред епископа. Тези образи бяха статисти при първия, опасно драматичен момент в живота ми. От унгарски Мартин ХРИСТОВ
7
ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС
май 2013
Платон, прасето и последният буржоа три месечни заплати на квалифициран работник, а животът му е като рекламен клип за ежедневието на един буржоа и денди: събуждане от прислужницата Дневникът като литературен жанр с чаша портокалов сок, тенис, масаж, придобива форма сравнително късно. английският костюм, аперитив в някое Той е израз на порасналото авторско кафене, вечерта - посрещане на гости самочувствие, както и на едно или отиване на гости, а преди заспиване противоречие - между потискането на - уморената констатация, че “нивото порива да изповядаш нещо, което поради на литературния живот е спаднало, а лични съображения или обществени животът наистина причини не е за очите на широката е непоносим”. В си публика, и нарцистичното самолюбие на дневниците твореца, убеден, че човечеството не бива Мараи оплаква да бъде лишено от нито една негова дума, залеза на своята приживе или след смъртта му. Светове класа, но не делят обаче многотомния дневник, в който и загубата на си модерният основоположник на жанра предишния “Бъди Самюъл Пийпс (1633-1703) регистрира живот: ежедневната борба със собствената си учтив и не се суета, маниакалност и хипохондрия, от о п л а к в а й ” , непретенциозните и затова покъртителни повтаря си той стоическо записки на Ане Франк или Виктор със у п о р с т в о . Клемперер. Дневниците на Шандор Мараи са Притиснат между и от трети вид: те са блестяща литературна германците от стилизация на една биография и може би руснаците, еднакво надгробният паметник на един жанр без които страхува, бъдеще: “Моменти, в които тишината – в се мразещ нас и около нас – става толкова силна, че и ни се струва как чуваме тайното тиктакане сънародниците заради на световния механизъм.” Когато малко си преди 43-я си рожден ден през 1943 малодушието и написва това красиво изречение, Мараи безотговорността не подозира, че слага началото на най- им, на Мараи не му остава друг избор, дългата си творба, която ще продължи да освен да се врече на стоицизма. “Ти си пише чак до самоубийството си в Америка моята опора”, пише той, обърнат към през 1989, и която мнозина смятат за императора стоик Марк Аврелий, когото главния му принос към литературата на периодически зове. ХХ век. За трайността на това начинание С немския превод на първите два има съвсем просто обяснение - оказва тома мюнхенското издателство “Пипер” се, че дневникът е идеалната форма за полага началото на пълното критично таланта на Мараи. Но първоначално издание на дневниците на Мараи. затварянето му в тази форма е показна Тези начални томове обхващат само демонстрация на оттеглянето му от две години, 1943-45, но са може би най-интересните от цялата поредица, публичния и литературния живот. Основната причина за решението на защото в тях е запечатано драматичното Мараи да избере вътрешната емиграция пречупване в съдбата на автора точно по е израждането на политическите условия средата на житейския му и творчески път. и фашизирането на родната му Унгария; Тонът на записките прелива от трезв към след германската окупация през 1944 лиричен или афористичен, но е очевидно той забранява издаването на своите вниманието на автора към литературната книги и отказва да публикува каквото и им полировка. Настроението въпреки да било. Втората причина е растящото натрупаната горчивина е по-скоро недоволство на автора от дотогавашното меланхолично, отколкото песимистично; му творчество: “Колко излишни неща написах, само за да можем да си позволим жилището и начина на живот, отговарящи на двамата ни прислужници!”, отбелязва той в началото на 1945. А години покъсно, когато се отрича дори от найпопулярния си роман, Свещите изгарят докрай, той заявява: “Моите амбиции отиват много по-далеч от романите, които съм написал” - но въпреки това продължава да пише романи. Неговият жест на протест и отчуждение изпъква още по-релефно като знаем кой е бил Шандор Мараи, преди да се изолира в едно село край Будапеща, където преживява бомбардировките и несгодите на войната, и където посреща руските войски (“Те ни освободиха наистина, но не ни донесоха свобода.”). Съвсем млад, той работи като критик в Германия, живее в Париж и изобщо опознава Европа, преди в края на '20-те години да се завърне в Будапеща. Още преди войната Мараи се утвърждава като един от най-четените унгарски писатели Бени Ференци (1890-1976). и публицисти. За седмичната си колонка в един от най-реномираните вестници на Старото дърво. 1949. страната той получава хонорар, равен на Молив, акварел, 29/23.
специално в началото Мараи се вглежда много повече във вътрешния си мир, отколкото в ставащото около него. Той маркира например бомбардировките на София, но се тормози преди всичко заради жегата или здравето на кучето си, и изобщо: “... новият роман на Жулиен Грийн ме интересува повече от тази война.” После Мараи изключва радиото, за да не слуша повече новините, и се
Чаба Рекаши (1937 - 1989). Цикъл “Овидий “Метаморфози”. X. Пигмалион.1977, Офорт, 20 / 20.
Стоян Гяуров Из едноименната книга, Издателство Ерго, София, 2012.
задълбочава отново в Платон и Гьоте: “Аз не смятам това за бягство... Моята работа е с помощта на субект и предикат да редя думи – дори тогава, нещо повече, тъкмо тогава, когато светът се руши.” Сухата като влаково разписание констатация от един друг дневник за една друга война “Германия обяви война на Сърбия. Днес следобед час по плуване” - е по-известна само защото идва от перото на Франц Кафка. Записките в дневника на Мараи не са датирани, всичките му съвременници, включително жена му Лола, фигурират само с по един инициал. Хронологията не го интересува, целта му е друга – да стигне до същността на времето: “Все побезгрижно дистанциране от света и все по-реална близост с Бога: това е смисълът и опитът на остаряването.” Разбира се, при неспирен диалог с великите умове на човечеството: “Нощем чета сонетите на Шекспир. Колко повече е това от една световна война!”. Само да не беше досадната подробност, че писателят също е човек и че трябва да яде. От примирението с тази необходимост се ражда следният, пропит с горчив комизъм пасаж: “Градинарят е разтревожен от световното положение: той е загрижен за прасето си, което е застрашено от световното положение. Както от патрулиращите германски войници, така и от новия световен ред на руските комунистически окупатори. Недоверието му е дълбоко, исторично, обосновано. Сутринта отивам до кочината на прасето и го оглеждам внимателно. Защото в последна сметка става дума именно за това прасе. Това е действителността.” Малко по малко тонът на записките започва да се променя. Действителността – масовите убийства, депортирането на евреите, грабежите, безчинствата на унгарските фашисти, обсадата и разрушаването на Будапеща и не на последно място грижите около прасето – навлиза на широк фронт в дневника на Мараи. Усеща се как събитията пробуждат журналистическия му инстинкт. И той
както повечето му сънародници приветства руските войски като освободители и за кратко време се отдава на илюзии за характера на комунистическата система, и дори заявява, че бъдещето принадлежи на социализма – но само за кратко. Впрочем най-големият проблем за него не са чуждестранните окупатори, били те германци или руснаци, а самите унгарци, които го отвращават със слабодушието и готовността си да станат подлога на всеки господар, както и с антисемитската си настървеност. Мараи е убеден, че кризата на унгарското общество, кулминираща във фашизма, е логичният край на унгарската история от последните десетилетия. “Трябва да напусна Унгария”, пише той през януари 1945 и тази мисъл не спира да го преследва до края на дневника му. Три години по-късно той осъществява намерението си и заедно със семейството си заминава за чужбина – първо Италия, после САЩ, после пак Италия и накрая САЩ, - за да не стъпи никога повече на унгарска земя. Заминаването на Мараи остава незабелязано. Според Ласло Фьолдени, автор на великолепния предговор към дневниците, обяснението е просто: Мараи, изживяващ се като последния буржоа, винаги е бил чужд елемент в родината си, защото там никога не е съществувала буржоазията от европейски тип, към която той се чувства причастен. Унгарският литературовед е съгласен с Мараи, който представя “балканизирането” на Унгария като резултат от липсата на пълноценна буржоазия, но все пак намира оценката му за донякъде тесногръда: Мараи има напълно идеализирана представа за буржоазията, чиято роля според него се ограничава до съхраняването на образоваността и културата. Фьолдени подчертава, че Мараи нито за миг не се замисля за отговорността на унгарската буржоазия за срива на родината му, просто защото държи не толкова на буржоазната действителност, колкото на своите илюзии за нея. За него Европа и буржоазията са бъдещето, единственото смислено бъдеще. Същевременно той подозира, че това е една химера и затова, според много точното наблюдение на Фьолдени, “описва това бъдеще като минало”. На 11 април 1943, годишнината от рождения си ден, Мараи записва в дневника си: “Досега съм живял четирийсет и три години. А ако живея още толкова? И стана на осемдесет и шест? Ще знам ли тогава повече? Ще бъда ли по-щастлив”? На 11 януари 1985, повече от 40 години по-късно, полусляп край леглото на умиращата си жена, в самотата на жилището си в Сан Диего, Мараи, прелиствайки старите си записки, попада на цитираните по-горе думи. Той ги пренася в тогавашния си дневник и продължава: “Въпросът се превърна в действителност, липсва една година до 86. И аз не знам повече. Имам по-скоро чувството, че обирам останките от онова, което съм знаел още преди 43 години, но което междувременно съм изгубил или забравил”. В един американски интернет форум с мнения за дневниците на Шандор Мараи прочетох: “Купете, измолете, заемете или откраднете, но прочетете тази книга!”. Аз нямам какво повече да добавя. ---------------Sándor Márai: Tagebücher 1943-45. Piper (2009).
8
ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС
Икона на Иисус Христос от Тома ВИШАНОВ (XVIII век)
май 2013
Текстовете за Шандор Мараи и графиките на унгарски художници излизат със съдействието на Унгарския културен институт в София към Институт „Балаши” - Будапеща с директор д-р Тошо ДОНЧЕВ
С ИМЕТО НА АПОСТОЛА На 29 април в художествена галерия “Стената” се проведе вечер, посветена на интелектуалците от Стара Загора. Домакини на вечерта бяха представители от листата на ДСБ от Града на поетите за предстоящите избори. - Може да ви звучи неправдоподобно, но тази вечер няма да има слова, няма да говорим за политика - каза в началото д-р Станимир Трошев, известен офталмолог, - ще послушаме музика, ще говорим за изкуство, ще пием по чаша вино... Изненадата на вечерта обаче беше представянето на част от екипа на филма за Левски, който в момента се снима. Режисьорът Максим Генчев запозна присъстващите с актьора от Плевенския
театър Веселин Плачков, който играе ролята на Левски. На монитор беше пусната част от епизодите на филма. Двамата споделиха мисли за бъдещето на филма и за съпътстващите ги финансови проблеми. На вечерта присъстваха изявени старозагорски творци: писатели, художници, архитекти, оперни певци, музиканти, журналисти... - Дано предстоящите избори “за чиста и свята република” да бъдат честни и да преминат в спокойна обстановка сподели Румен Димитров, председател на Общинската организация на ДСБ.
Актьорът Веселин ПЛАЧКОВ
Снимки - Мариана СТОИЛОВА
Композиторът Петър ЖЕКОВ разговаря с Иван ИВАНОВ, водач на листата на ДСБ за Ст.Загора
Адрес: 6003 Ст.Загора, ул.Хр. Ботев 4 Адрес: 6003 Ст.Загора, ул.Хр. Ботев 4
Главен редактор: Йордан АТАНАСОВ Главен редактор: Йордан АТАНАСОВ тел: 042/649-110 , 042/980-088 GSM 0888790135 тел: 042/649-110 , 042/980-088 GSM 0888790135 Редактори: Редактори: Румен СТОЯНОВ 02/8247956 Румен СТОЯНОВ 02/8247956 Крaсимира БОЖАНОВА 0889 486812 Крaсимира БОЖАНОВА 0889 486812 Издател: НЧ “Даскал Петър Иванов” Издател: НЧ “Даскал Петър Иванов” E-mail: E-mail: lit_glas@abv.bg lit_glas@abv.bg IBAN:IBAN: BG14 BG14 UNCRUNCR 7630 1074 90 90 7630 8633 1074 8633 УниКредит Булбанк Стара Загора УниКредит Булбанк Стара Загора Печат: “Литера Принт” АД - Стара Загора Печат: “КОТА” АД 042/634-082 Режисьорът Максим ГЕНЧЕВ говори за новия филм
Не Не се се връщат връщатиине несесередактират редактиратматериали! материали! Абонамент - само в редакциятаи в “Добри прес” Абонамент - само в редакцията!