ñòð. 2
Народният съд – парадокс и предизвикателство „Брат за брата!“ Ох, как само мразя тази реплика! Днешните младежи от мъжки пол така обичат да я използват. Чрез нея се стремят да изразят близостта и готовността си за подкрепа към техните приятели. На мен обаче ми изглежда някак смешна и неестествена в контекста на съвременния свят. Животът ни днес няма нищо общо с този на предците ни. Той е в пъти по-улеснен предвид факта, че живеем в демократична страна за момента не заплашвана от военни конфликти. Изглежда ми смешна и може би, защото твърде много съм чела за Древния Рим и знам, че когато стане напечено, братоубийственият комплекс се появява почти винаги. Това се случва както сред императорите, които, както знаем, често прибягват до крайни мерки, за да запазят властта си, убив айки ближните си, така и сред войниците. На мнозина от поданиците на империята им се налага да убият собствените си братя и близки, когато войните се водят между легионите на двама сенатори, претендиращи за власт. Всъщност може да се приеме, че братоубийственият комплекс е заложен в съзнанието на човека от съвсем древни времена, заради инстинкта му за оцеляване, или за нещо друго. Спомнете си в Библията, където Каин, синът на Адам и Ева, убива собствения си брат в завистта си и опитите си за надмощие. Най-интересното е, че такъв блестящ пример за братоубийство има и в нашата българска история и това е Народният съд. Несъмнено това е една от най-болните теми в нашата история. Народният съд е насилствен акт, единствен по рода си, който отнема живота на над 2000 души съвсем безскрупулно. Много от жертвите са убити дори без издадени присъди. Всичко това ни кара да се замислим до колко легитимна е била тази форма на справедливост и дали не е ставало въпрос чисто и просто за саморазправа. Хипотезите са много относно това дали Народният съд не е бил противозаконен според Търновската конституция, или новата форма на управление го узаконява, тъй като Съдът е съставен именно от властимащите. За да сме максимално обективни, потърсихме мнението на юрист. Да видим мнението наюрисконсултът Деян Богданов: „Извън факта, че под
ударите на Народния съд погива елитът (интелектуален, политически, стопански и тн.) на България, в учредяването и дейността на визирания трибунал могат да бъдат открити и сериозни юридически пороци. Производството пред Народния съд се намира в остър разрез с наказателно-процесуалните принципи за справедлив процес, право на защита, обоснованост на обвинението, надлежно събиране на доказателства. Редица факти могат да бъдат изложени в подкрепа на изказаната теза – съдиите без ценз са назначени от изпълнителната власт, наблюдава се пълна липса на безпристрастност при водене на процеса (Георги Димитров разпорежда, че „Никой не трябва да бъде оправдан“), като доказателства масово не са събирани. Това превръща дейността на този орган не в юридически процес, а в оръжие за политическа саморазправа и произвол. В тази връзка могат да бъдат цитирани няколко решения от 1996г. на Върховния съд, който отменя присъди на Народния съд, поради липса на доказателства. Следващо отклонение от правото може да бъде открито в това, че обвинения са възбуждани срещу вече починали лица, а също така са били преследвани и лица, ползващи се с
имунитет. Нещо повече – нарушенията на „народните съдии“ намират отражение и в погазване на един от ключовите постулати в материалното наказателно право – никой не може да бъде съден за деяние, което към датата на извършването му не е било инкриминирано, а именно Народният съд произнася множество осъдителни присъди по обвинения, основани на разпоредби с обратно действие. О с в е н с п о м е н ат и т е ю р и д и ч е с к и , постановените присъди не зачитат и основополагащи човешки принципи с вековна традиция, валидни и до днес, като тези на равенство, справедливо ст, хуманизъм и ред други. Вън от горното самото конституиране на така наречения съд нарушава тогава действащата Търновска конституция, тъй като по следният е създаден въз основа на Наредба-закон, той се явява извънреден трибунал, с което е нарушен о сновният закон на страната. Подобно становище намира опора и в част от мотивите на решение №4 от 1998 на Конституционния съд, които гласят: „Народен съд…не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от право съдната система на държавата.“ Продължава на стр. 3
НОВ ЛИТЕРАТУРЕН КЛУБ В КАЗАНЛЪК В края на 2015 година в гр. Казанлък, ЛХМ“ ЧУДОМИР“ и НЧ“РОДИНА“ ГР. СТАРА ЗАГОРА учредиха литературен клуб „Чудомир“. Засега в него участват: Хрисиана Спасова, Михаела Стоянова, Нели Романова, Нелина Йорданова и Гери Петкова. В следващия брой официално ще бъдат представяни на читателите на ВЕСТНИК „TEEN’S PAPER“. ЛИТЕРАТУРНО-ХУДОЖЕСТВЕН МУЗЕЙ“ЧУДОМИР“ - КАЗАНЛЪК, НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „РОДИНА 1860“ и ВЕСТНИК „ TEEN’S PAPER“ продължават да НАБИРАТ ЧЛЕНОВЕ И СЪТРУДНИЦИ ЗА НОВОСЪЗДАДЕНИЯ КЛУБ НА МЛАДИЯ ПИСАТЕЛ „ЧУДОМИР“ - ГР. КАЗАНЛЪК Сбирките ще се провеждат веднъж месечно и са напълно безплатно! Ръководител е Димитър Никленов - писател и драматург. Очакваме Ви на адрес: Казанлък, ул. Трапезица 6 Телефон: 0884367601 Повече информация и записване на емайл адрес:lit_klub2015@abv.bg
ñòð. 3
Народният съд – парадокс и предизвикателство „Брат за брата!“ Продължава от стр. 2 Предвид гореизложените факти, следва недвусмислен извод, че Народния съд, създаден и работил в остър конфликт със законодателството на Царство България, е нелегитимен, произнесените присъди – нищожни, а наказаните лица се явяват не осъдени по смисъла на наказателното право, а са жертва на политическа репресия.“ Днешният поглед обаче не може да повлияе на случилото се в миналото. Далеч по-важен е въпросът как властта, откакто свят светува, изправя един срещу друг хора с еднакъв етнос и религия, хора от един народ, eдно семейство, които до вчера без проблем са делили една и съща държава, един и същ град, едни и същи улици, че дори и общ дом. Как властта превръща хората в освирепели чудовища, готови да пожертват и най-милото си в нейно име?! Много е трудно от позицията на младежи на 21в. да съдим събитията от миналото и участниците в тях, но няма как да не си задаваме въпроси за това кои са виновниците. Цялата ни история е белязана от епизоди, подобни на Народния съд, които спокойно можем да обединим под общ знаменател, наречен„Крадецът вика: - Дръжте крадеца!“. Може да започнем още от зората на създаването на нашата държава. Какво прави княз Борис I след като покръства българите? Съвсем логично – избива всички боляри, които му противоречат и които смятат, че действията му не са най-доброто за бъдещето на България – цели… 52 рода. Нещо повече, вади очите на собствения си син, за когото смята, че ще промени пътя, по който е тръгнала страната. Такова нещо се случва и непосредствено преди Народния съд – по време на Септемврийското въстание, когато пък масите се изправят срещу властта. Ако надникнем малко по-дълбоко, ще установим, че дори днес сме
вкарани в подобни братоубийствени решетки, разделяйки се на фили и фоби и забравяйки да бъдем преди всичко българи. Всеки опит за налагане на власт е свързан с кръвопролития и жестоки актове на насилие. В зловещата игра на властта невинни няма. Под ножа най-често падат точно тези, които до вчера са издавали смъртните присъди. Именно това е и същността на Народния съд. Той в никакъв случай не може да бъде оправдан, въпреки че негови жертви стават същите тези хора, които са изпращали на смърт евреите. При други обстоятелства бихме казали, че те са си получили заслуженото, но предвид начина, по който загиват и кои са техните палачи, е достатъчно да сведем глави за хилядите български човешки животи, които са били отнети за отрицателно време. Властта е изпълнена с предизвикателства, а историята с парадокси. Не можем да отречем Народния съд, но още повече не можем и да го приемем. Не можем и да се държим все едно такова нещо, такова клане, въобще не се е случвало. Това би било най-пагубно за самите нас като страна и като народ. Вярно е, че информация за Народния съд липсва както в учебниците по история, така и в медиите. Човек може да намери такава само, ако изключително много се интересува от темата и има кой да му препоръча подходяща литература. И колкото и да не ни се вярва, това е един гигантски пропуск в условията на информационното изобилие, на което днес се радваме. Може би, ако знаехме малко повече за Народния съд, днес фразата „Ние ги хващаме, Вие ги пускате“, щеше отдавна да е изчерпана от съдържание или може би дори нямаше да съществува. Защото съдът и днес не е нищо повече от средство за саморазправа. Всъщност можем дори да отбележим известни пропуски. При
Намериха най-голямото просто число от 22 млн. цифри
Народния съд политическата чистка поне е всеобхватна и повсеместна, докато днес зад решетките попадат само „дребните риби“ на политическите опоненти. Навярно защото корупцията не е добър агент на никого. Тя е като своеволна жена, която играе за себе си, не се подчинява на собствените си създатели и поддръжници, но ги оплита в мрежите си и ги кара да й се подчиняват. Народният съд и днешната съдебна система са обединени от едно – в характеристиките и на двете институции думата „справедливост“ е дебело зачеркната. Властта и днес продължава коварната си игра, разчитайки на човешката суета, на безграничното ни лекомислие и най-вече - на късата памет. Жертвите на Народния съд са представени просто като маса. Отдавна сме забравили, че това са личности с позиции и възгледи, с близки и роднини, както сме забравили, че съдът означава справедливост и защита на народа, че властта е средство, а не състояние. Спомням си зловещия финал на филма за Моцарт, който гледах съвсем наскоро. Последният кадър представляваше погребението на великия композитор. Неговото тяло, както това на стотици други бе изсипано в една голяма яма, както са изсипвани телата на евреите, както са изсипани и телата на жертвите на Народния съд, сякаш това са хора без души или дори не са… хора. За тях остава Божият съд, а за нас – размишленията, анализите, изводите. Историята се състои от лица и събития. Народният съд и неговите жертви са част от тази история, от която сме част и ние. И най-доброто, което можем да направим, е да ги познаваме, да ги познаваме в имена и в детайли, за да сме готови за следващата порция предизвикателства и парадокси. Нанси Борисова
Проектът GIMPS успя да изчисли най-голямото просто число, състоящо се от рекордното засега количество цифри. От училище знаем, че просто се нарича числото, което без остатък се дели само на себе си и на единици (2, 3, 5, 7 и т.н). Както съобщава Science Alert, новооткритото просто число е 274207281 — 1 и се състои от 22 милиона цифри. Преди три години беше открито просто число, количеството цифри в което е с 5 млн по-малко в сравнение със сегашния рекордьор. За тази находка математик от Университета в Мисури е получил $100 000. Числото е намерено благодарение на проект, който от 20 години свързва хиляди компютри по цял свят в търсене на прости числа. Рекордът обаче едва ли ще се задържи дълго. Колкото безкрайно е количеството на числата, безкраен е и броят на простите числа. За изнамирането им са нужни само повече изчислителни ресурси.
ñòð. 4
П РЕ ДС ТАВЯМЕ ВИ: Ралица Симова
(10 г) Ралица учи във 2-ро СОУ в София. Обича да танцува, но мечтата й е да стане палеонтолог.
Приказка за мечтите Разбрах, че всички имат мечти и реших и аз да имам. Но има голяма спънка - аз не знам какво е това мечта. Попитах мама и тя ми каза: - Мечта е нещо, което искаш, но е невъзможно. Щом е така, може да мечтая за световен мир. Малко след това попитах татко, а той ми каза: - Мечта е например да летя със самолет. Ех, наистина, това си е мечта, но не е толкова голяма, колкото моята. Аз мечтая да спра времето или да стана цар на целия свят. Но баба ми мъдро ми каза: - Та това не е мечта, а алчност! …
30-ГОДИНИ ОУ „САМАРА” – ГРАД СТАРА ЗАГОРА Училище ,,Самара ‘’ в град Стара Загора носи името на руския град Самара. На 15.09.1985г. е първият учебен ден на училището. Много от учениците, които завършват училището, успяват да се реализират в други учебни заведения . Когато попиташ някой от успешно завършилите, те винаги с любов си спомнят за своите учители и непропускат при възможност да им се обаждат и отново да търсят техните съвети. Директор на училището е г-н Красимир Кънев. И макар че работата му отнема почти цялото време, той успя да ми отговори на няколко въпроса. -Господин Кънев, Вие сте директор от основаването на училището! Колко години са изминали от тогава? Според Вас с какво са се променили сегашните ученици в сравнение с с първите випускници? -Директор на училището съм повече от 20 години. Това не е нито много, нито пък е малко. За 20 години един ученик става пълноправен гражданин, някой дори и създават семейства. През нашето училище са минали толкова много ученици, някои от тях са постигнали доста сериозни професионални успехи, други пък се изявяват като работници в различните производства. С какво се различават децата преди и децата сега? Деца преди не разполагаха с толкова много технически средства, но бяха по-любознателни и уважителни, знаеха почти всички български писатели, имаха успехи в изкуствата, макар и самодейни. Сегашните – всяко едно от тях има мобилен телефон, компютър, имат богата информация, но би било добре, ако това биваше подплатено и с любов към книгата. -Получавате ли удовлетворение от работата си в училище? -Професията на директор е, както се казва за учителската професия, по-скоро призвание, отколкото работа. Отговорностите са много, но постигнатите резултати носят голямо удовлетворение. Много Ваши колеги от други училища биха Ви завидели на голямата дисциплина, която цари в училището. Как успяхте да я постигнете? В съвременното общество без дисциплина и контрол на всяко ниво, не може да има резултат. Но всичко това се постига, когато колективът е обединен в една, единствена цел-дисциплина и добро образование. -Кой приятен момент от училищния живот в ОУ „Самара” ще запомните завинаги? -Щастливи са моментите, когато виждам усмивки по лицата на моите ученици. -Кои са ежедневните проблеми, с които се среща директорът в едно средностатистическо българско училище?
-Трудностите са много. Учителите са тези, които ми сигнализират за назряването на такива. Аз съм заобиколен от много добър педагогически състав в лицето на госпожа Камелия Крумова- преподавател по химия и биология, госпожа Жана Маркова- преподавател по български език и литература, госпожа Румелия Добрева- преподавател по история и география и много други доказали се специалисти. -Ако трябваше сега да се захванете с трудната и отговорна работа на директор, бихте ли го направили отново? -Знаейки многото трудности, през които преминава управлението, най-вече ежедневните тревоги свързани с опазването на здравето на учениците, отново бих приел отговорната задача да застана начело на училище „Самара”. Казвам го с ясното съзнание, че камъкът си тежи на мястото и както казах в началото, директорската професия е призвание. -Бихте ли споделили някои от забележителните постижения на учениците на ОУ „Самара” през годините? -През годините нашите ученици са имали различни по стойност постижения. Постигнали са отлични резултати в математически състезания, а също и първо място преди години в конкурса „Език мой ангелогласен”, през настоящата учебна година печелим и трето място в същия конкурс. -Какво бихте искали да се реализира за бъдещето на ОУ „Самара”? -Планувам материално- техническата база на училището да бъде отново подобрена. Да се обновят кабинетите по физика и химия и да се закупят нови микроскопи по биология. Има желание от страна на учениците да бъдат сформирани нови кръжоци по театрално изкуство и вокална група, начело с музикален педагог. -Моля, пожелайте нещо на настоящите ученици от ОУ „Самара”! -На настоящите ученици от ОУ „Самара” пожелавам много здраве и реализация в бъдещото им изграждане като личности. Успех на всички седмокласници на предстоящите матури. А за в бъдеще бих си пожелал учебната сграда да бъде пълна с ученици, които да участват пълноценно в учебния процес. Мария Вълева
ñòð. 5
ПРИЯТЕЛЮ, ПОДАРИ НИ БЪЛГАРСКА ПЕСЕН...
Ивайло Балабанов
Ивайло Балабанов е роден на 28.08.1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир „Ивайловград”, „Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел - Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. Автор на редица книги, сред които „Да се загледаш в звезда”, „Окова за щурец”, „Парола „Любов”, „Религия”, „Тракийски реквием”, „Избрано”, „Песни за старо вино” и т. н. Не ще изброявам наградите, с които е удостоен. Защото най-голямата награда е званието „Маестро“, дадено му с много почит от читателите. Не съм чул за друг жив творец в съвременната българска литература, наричан така. Доколкото познавам творчеството на Маестрото, той напълно го заслужава. И му пожелавам от сърце да го носи приживе поне сто години… В създаденото от Ивайло Балабанов досега по изключително мъдър начин, с изящния щрих на блестящо дарование, се съчетават най-добрите традиции на нашето класическо книжовно наследство
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ Момчета, знам, че вече ви дотегна и хлябът сух, и голата ракия, и тежкото небе на тази бедна страна, в която няма прокопсия.... Великите й царски идеали днес вече са митичен архаизъм. България търгува със парцали от раклата на своя комунизъм. България е гладна просякиня. С душа поциганена, необута, тя проси чуждоземна милостиня по пътя между Лондон и Калкута. Честта е болна, съвеста пияна, а ореолите - алъш-вериши и луд е, който плаче с Дебелянов по някакви си белоцветни вишни. Със страшна сила днес от небесата виси един въпрос полуобесен: Кажете ми къде е свободата от синята ни ноемврийска есен? Защо пирува с разни богаташи
с потребностите на днешния ден. С проблемите на обществото и отделната личност. С тревогите за България и лутанията на тълпата за хляб и физическо оцеляване. И колко трудно е да останеш българин, когато много по-лесно можеш да прекрачиш границите по пътищата на света. Над битовия негативизъм, показан в цялата му грубост, политическа демагогия и морално падение, редовете облита надежда. Че това е все пак нещо временно. Че нравственият кодекс на предците ще надделее и възрожденската чистота на националния психологически спектър ще разцъфти над калното дребнотемие на деня. Като химн на изконната гордост в творчеството на Балабанов звучи историята. Откроено е достойното присъствие на страната ни в света във време, когато „цивилизованият“ свят едва що се събужда от тъмнината на вековете. От схоластиката, от първобитната си черупка и от удобното неразбиране, че всички държави имат право на равностойно присъствие на планетата Земя. Заедно с тези мащабни пана на човечеството в епохи, страдания и митарства, авторът отделя важно място за красотата на понятието Човек: могъщ и уязвим, праволинеен и съмняващ се, добър и не съвсем. Понякога неразбран от околните. Но приеман, по волята на твореца, от околните, с всички странности на личностното си „аз“. Темата за любовта е сред централните в естетическия спектър на Ивайло Балабанов – силна като вино, желана като опрощение на всички съзнателно сторени интимни грехове, които ще повтаряме с велика радост пак и пак. Жената е мадона – загадъчна и близка, прекрасен остров на трудната хармония и олтар, пред който без колебание полагаме сърцето си. Поезията на Балабанов е класически модернистична. Съвременен Ренесанс, орисан да надживее хаоса на дните, в които присъстваме физически и да носи на читателите от бъдното същото удовлетворение и красота, с които сме наградени ние. Стиховете са изтъкани от много човечност и творческа извисеност. Цветна палитра от музикално докосване до същността на мисловната битност, носена само от ярко извисеният интелект. Какъвто е Ивайло Балабанов. Маестрото. Чудесният певец на България с поетична лира, дар за людете далеч извън пределите на нашата страна. И – рицар на честта и достойнството. Бъди, Маестро, и продължавай чудесните си песни! Благодарни сме на Създателя, че те има… Георги Н. Николов
и хитреци, дошли на власт и мода, с дрогясалибандюги и апаши... Защо е с тях? Защо не е с народа? момчета, знам, че е на халос туй, че скърбим за свобода и бели вишни. В земята на Васил Иванов Кунчев днес всички романтици са излишни. Но да запеем, дявол да го вземе, със мъжки глас във тази нощ безродна и нека екне - като в турско време, „Къде си, вярна ти, любов народна?“ ЖЕНАТА С БЕЛИЯТ ШАЛ С очите на всичките тъжни мъже от квартала, във който живее жената със белия шал, те питам - защо красотата й,господи,бяла на човека със малката черна душа си дал? Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли? Когато жената със белия шал минава, декември край мен мирише на цъфнали ябълки. И той до цъфтежа й нежен върви начумерен, със слепи очи сякаш крачи улисан и сам и топли стотинките в джоба си, дяволът черен, наместо да стопли ръката й - бялата - там. Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета? Веднъж да се беше поспрял и да беше видял, че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета, когато върви през света със белия шал. Не пожелавам жената на ближния тъй подобава: нека той си е брачен стопанин, аз любовен ратай, но когато жената със белия шал минава, извади ми очите, Господи, и му ги дай!