Капсъзин

Капсъзин Николай Стефанов

Капсъзин Николай Стефанов

Copyright © 2012 Nikolaî Steffanov All rights reserved.

1

Времето се беше побъркало. Над летен Пловдив се бе сгрочило толкова много, че небето наподобяваше рисунка на самозван импресионист, който все едно бе мацал в сиво и черно до умопомрачение в търсене на просветление. Тази грозна гледка не се променяше, въздухът бе наелектризиран, напрежението се вливаше във всякаква жива и нежива материя отдолу, а развръзка под формата на дъжд и вятър, който да разсее облаците, сякаш не се задаваше. Часът бе 13:30, денят вторник, а годината 1996. Автомобилистите като никога се бяха покрили някъде, само по някой друг автобус лъкатушеше по булевардите и с досада понамаляваше до празните спирки и отново отпрашваше. Чадърите на откритите кръчми се бяха надвесили над празни маси, а по улиците не щъкаха тежко гримираните суетни момиченца по минижуп, търсейки внимание, а само някой друг заблуден пенсионер, връщащ се от пазара. Градът като че ли се бе пренесъл на друга планета, където животът не беше една от основните характеристики, като все пак бегли признаци на такъв имаше. Само шкембеджийниците по центъра изглежда бяха приютили редовната си клиентела от бохеми кореняци, които изтрезняваха от предишната вечер с много люта чорба и бира — „Каменица” естествено! Готвач в една от тези шкембеджийници бе Кольо Сминдуха. Той обаче днес не беше на работа. Дори нямаше да работи повече там. Беше напуснал и сега просто прощално бе отишъл, за да изсърба една купа от собствената си чорба. Седеше сам на една от масите с оранжевобели покривки и се беше вглъбил в себе си. Не обръщаше внимание на клиентелата, с която бе свикнал да прекарва всеки ден в последните 3 години. Причината за напускането му бе, че заминаваше със семейството си за 5

КАПСЪЗИН

Америка на следващия ден със зелена карта. Мислите му изцяло се бяха съсредоточили върху бъдещето и не оставаше време за преоценка на заобикалящото го настояще, което вероятно би било причина за носталгични чувства след време. Дори не чу, когато един от махмурлиите на съседната маса се закачи с него: — Майсторе, какво си се отчаял? В Америка шкембе май не ядат. Какво ще правиш? Кольо продължаваше да мисли и не даваше никакви признаци, че има намерение да се върне обратно в настоящето.

— Майстореееее — настойчиво реши да се зачекне клиентът, — събуди се, бе! Ей! Резултатът отново бе нулев. Отказа се да го притеснява повече. Може би когато измъдреше това, върху което размисляваше, щеше да се премести на тяхната маса и да изпие една бира с тях за последно. Това лято България се тресеше от безпрецедентна зърнена криза. Мафиоти бяха използвали влиянието си върху политиците, за да изнесат житото на страната за собствена облага, като по този начин създадоха невиждан дефицит в държава, която десетилетия наред се беше гордяла с зърнопроизводството си. Хлябът поскъпваше с часове, като това причиняваше масова психоза и събуди страхове, че инфлацията и дефицитът от началото на 90-те, когато се стигна дори до купонна система, могат да се повторят. Столът на премиера Жан Виденов бе видимо разклатен не само заради зърнената криза, но и заради редица други изцепки от страна на хора, близки до него и правителството, както и от страна на министри и ведомствени служители. Опозицията набираше скорост и се ползваше с явна подкрепа от чужбина. Предстояха президентски избори, като на предварителните действащият президент Желю Желев загуби с огромна разлика от никому неизвестния бивш заместникправосъден министър Петър Стоянов, което недвусмислено отразяваше желанието на електората за коренна промяна.

6

Николай Стефанов

Перспективите пред управляващите се свиваха с всеки изминал ден. Несигурността и кризата повлияха естествено и на ресторантьорския бизнес. Зараждащата се хиперинфлация не предвещаваше нищо добро. Финансови пирамиди вече бяха изяли спестяванията на хиляди хора, много банки бяха пред фалит, след като бяха направили сума ти му народ кредитни милионери, а към това се прибавяше и така наречената ”масова приватизация”, която представляваше продажба на акциите на губещи държавни предприятия на обикновените хора. За първи път в България магазините за дрехи станаха по-печеливши от кръчмите, макар че и последните оцеляваха някак си на гърба на отчаяния гражданин. Но снабдяването с хранителни продукти и алкохол ставаше все по-скъпо, което се отразяваше и на цените в заведенията. Заплатите естествено не се покачваха и това принуди хора като Кольо Сминдуха, които имаха пряк достъп до хляб и хранителни продукти, да се впуснат в дребни далаверки с риск да бъдат уволнени и линчувани. Готваческата заплата не стигаше, а процедурите около придобиването на зелената карта му костваха доста финансови средства. Жена му беше засукана мацка на около 25, поне 5 сантиметра по-висока и 10 години помлада от него, а имаха и две малки деца — момченце на 5 и момиченце на 2 години. Тя припечелваше като сервитьорка в едно малко кафене, но като цяло парите не стигаха за нищо. Вече бяха натрупали заеми, които си мислеха, че ще върнат, като започнат да печелят в Америка. Неизвестното обаче плашеше Кольо. Съпругата му беше въодушевена и оптимистка, но на 35 той не вярваше на приказки, митове и легенди. Знаеше, че се впуска в съдбовна авантюра, от която можеше както да спечели, така и да загуби абсолютно всичко, дори разсъдъка си. Прибра се към 5 следобед. Жена му трескаво опаковаше багажа и бе видимо изнервена.

— Къде се губиш толкова време? — скара му се тя. — Цели 5 часа ти отне да отидеш да си вземеш последната 7

КАПСЪЗИН

заплата.

— Трябваше да свърша там малко работа — излъга той. — Хванали са се за главите. Не знаят какво ще правят без мен.

— А не помисли ли, че аз без теб няма как да успея да опаковам багажа навреме?

— Всичко ще е наред. Ще видиш.

— И колко ти даде? — попита тя.

— Колкото си ми дължеше. Всичко точно.

— Значи не можа да му се откъсне нищо повече от сърцето за 3 години вярна служба.

— Пфу! — изпръхтя Кольо и махна с ръка. — Нима си очаквала нещо подобно?

— Защо не?

— Явно живееш в някакъв свой илюзорен свят. Тези неща не се случват в днешно време. Двамата трескаво се захванаха с подреждане и опаковане на багаж, като предимно мълчаха. Кольо връщаше лентата на целия си живот и се опитваше да мисли реалистично. Усещаше паника дълбоко в себе си и това не му харесваше. Беше глава на семейство и най-много от всички трябваше да бъде непоклатим и да вдъхва кураж на жена си. Децата бяха прекалено малки, за да могат да разбират, но все пак трябваше да им се осигури достатъчно комфорт да растат и да се развиват нормално. Обикновено хората се радваха, когато им се удадеше подобна възможност, докато Кольо изпитваше някакъв необясним страх. Страх от неизвестното. Брат му дойде в ранните часове на другия ден да ги закара с колата до летището в София. Полетът бе в 9:55. Щяха да направят връзка в Милано. Докато се движеха по автомагистралата, Кольо най-после успя да се отпусне и да подремне за известно време. Не беше мигвал два дена преди това и вече навлизаха в София, когато брат му го раздруса.

— Бате, стигнахме почти.

— Егати! — сънливо избоботи Кольо и си разтърка 8

Николай Стефанов

очите. — Така сладко се бях унесъл.

— Отиваш в Америка, бе ей! — по-малкият брат бе по-въодушевен от всички взети заедно, сякаш той заминаваше. — Пари, къщи, коли... Уреди си живота!

— Не се знае.

— Кво си се спекъл, бе? Отърва се от помията тук. За нея ли ти е мъчно? Кольо мълчеше. Това го беше чувал всекидневно след спечелването на зелената карта.

— Ще живеете като бели хора — продължаваше да ги реди брат му. — Поне няма да мислиш за насъщния. Тук хляб не можеш да си купиш. Виждаш ли докъде ни докараха? Пък като си стъпиш на краката след някоя и друга годинка, ще ме извикаш и мен там. Нали?

— Живот и здраве да е само — вяло промълви Кольо и затвори очи.

— Човече, оттам се управлява светът. Каквото те кажат, това става. Отиваш в най-силната държава, където всичко е уредено. Хората там работят, но знаят за какво. Карат хубави коли, имат огромни къщи, не се занимават с далавери. Ценят ти труда. Когато най-сетне пристигнаха на летището, Кольо се измъкна от колата, облегна се на калника и запали цигара. Брат му и жена му се захванаха в същото време да свалят куфарите, а той гледаше към небето и се вслушваше в шума, който издаваха излитащите самолети.

— Кольо, точно сега ли намери да пушиш? — скастри го жена му. — Помогни ни тука! Направи се, че не я чува и спокойно продължи да дърпа от цигарата. Мислите и страхът от неизвестното отново го бяха сковали. Не знаеше как да се отърси от това неприятно чувство на несигурност. Дори когато влезе в самото летище и се нареди на опашката за обработка на багажа, нищо не можеше да го извади от транса. На митницата нямаше нищо за деклариране, тъй като в джоба му имаше едва 2 000 долара — само това беше успял да събере, но все пак беше нещо. Цялата сутрин протичаше 9

КАПСЪЗИН

като един сън, улавяше се как забива поглед в пода и се питаше дали не сънува, но когато се качи в самолета и се настани до малкото прозорче, погледна сутрешните слънчеви лъчи как образуват светла аура около Витоша и се стресна. Наистина заминаваше. Рязко се обърна на другата страна и видя жена си да седи до него, а в скута й двегодишното момиченце. Синът му седеше от другата страна на пътеката на средните седалки.

— Хей, Вики! — подвикна му той. — Искаш ли да се разменим, тате, да гледаш през прозорчето? Малкият Виктор леко се усмихна и направи знак с глава, че иска. Размениха се и Кольо се озова на средната седалка откъм пътеката, а от другата му страна седяха възрастна жена и десетинагодишно момиченце, найвероятно внучката й. Кимна им ведро и поздрави. Сякаш изведнъж нещо го беше извадило от транса и сега живееше на пълни обороти. Когато самолетът леко се придвижи до пистата и двигателите започнаха да реват, той погледна Виктор и съпругата си и им се усмихна широко. Никой от тях не беше пътувал със самолет и затова бяха леко нервни, но усмивката му ги поотпусна. След по-малко от минута усетиха как се залепят рязко за седалките и започнаха да чуват скърцане на пластмаса от бързото ускорение, а после дойде и отлепянето от земята. Десетина минути по-късно вече бяха високо в облаците, бързо отдалечаващи се от своето минало, а пред тях стоеше може би най-голямото предизвикателство на живота.

10

Николай Стефанов

2

— Мич, събуди се! — провикна се Кевин от антрето на хотелската стая.

— Ходи се шибай! — смотолеви Мич и зарови глава под възглавницата.

— Ставай! Чака ни дълъг ден.

— Добре, добре. Кевин и Мич бяха 20-годишни приятели от детинство, а къщите им бяха една срещу друга. Винаги се движеха заедно, тренираха футбол заедно, купонясваха заедно и т.н. Не беше изненада, когато решиха да пообиколят Европа заедно. В Америка нямаха право да пият по заведенията, защото не бяха навършили 21, а за лека и не толкова лека дрога и дума не можеше да става. Беше им писнало постоянно да правят нелегални неща, макар че с всичките им връстници беше така. Искаше им се да могат свободно да си дръпнат по една марихуана и да се наслаждават на ефекта й, искаха да отидат в публичен дом и да се отдадат на сексуалните си фантазии, генерирани предимно от прекалено гледане на порно в тийнейджърските години, искаха да се напиват като прасета по баровете и да флиртуват с момичетата. Започнаха от Амстердам естествено. Останаха цели две седмици там, похарчиха сума ти му пари за марихуана, алкохол и проститутки. Цялото преживяване беше като един сън. Оттам преминаха набързо през Франция и обиколиха цяла северна Италия, като Венеция ги впечатли най-много. Беше изцяло по-различно от това, което бяха свикнали да виждат в Америка. Германия и Австрия също им харесаха с изключение на храната. Останаха във Виена около седмица, тъй като полетът обратно беше оттам. Междувременно се поинтересуваха и разбраха, че Словакия е на по-малко от час с автобус. Решиха да отидат и 11

КАПСЪЗИН

да поразгледат. Пристигнаха сутринта и обикаляха центъра на Братислава цял ден. Препиха и преядоха от прекомерното посещаване на кръчми, затова решиха да си наемат хотел и да нощуват там. Попитаха минувачи да им препоръчат сносен хотел и така се озоваха в "Краун Плаза" на централния площад. Хотелът изглеждаше доста луксозен и това разколеба двамата приятели. Все пак се приближиха до рецепцията и попитаха младото момиче в униформа колко струва една нощувка в нормална стая. Тя ги изгледа намръщено и им даде някаква цена в крони, която не им говореше нищо. Тогава я помолиха да обърне цената в долари, при което тя с досада придърпа един калкулатор към себе си и започна да смята.

— 114 долара! — троснато им каза тя. Пичовете се спогледаха изненадано.

— 114 долара ли казахте? — попита Мич.

— Да! — още по-видимо раздразнена каза рецепционистката. — Това включва и таксите. Чак сега и двамата забелязаха, че макар да беше много стройна и лицето й да бе уникално красиво, словашката дама срещу тях имаше доста видими мустаци. Това обаче не й пречеше да бъде тежко гримирана с ярко червило, сенки, пудра, спирала и т.н. Кевин поклати глава и не вярваше, че такова нещо на прага на 21-ви век е възможно, но пък си припомни, че преобладаващото мнение в Америка относно европейките е, че имат лоша хигиена и не си чистят космите. В Холандия не му беше направило впечатление да е така, но все пак там бликаше от туристи, а жените, с които беше, си бяха професионални жрици и това бе достатъчно основателна причина да поддържат някакъв стандарт. Мич го сръга и го извади от тези мисли: — Хей, Кев. Една или две нощувки?

— Защо пък две? — учуди се Кевин. — Утре нали се връщаме във Виена.

— Замисли се, човече! — шепнеше Мич. — Тук е 12

Николай Стефанов

толкова евтино.

— Там сме си предплатили хотела. Плащаме, а не нощуваме там.

— Ти не забеляза ли колко евтино ни излиза тук храната и нощуването? Пък и искам да си пробвам късмета с... Мич не довърши изречението, а само посочи с поглед към рецепционистката.

— Ти си луд! — не скри отвращението си Кевин.

— Да или не?

— Добре. Вземи за две вечери. Платиха и се качиха в стаята си. Краката им бяха отекли от многото ходене и затова само успяха да се тръшнат по леглата, както бяха с дрехите и обувките. Лежаха така около половин час. След това си теглиха по един душ и слязоха в бара на хотела. Имаха нужда от нещо силно след литрите бира, погълнати по-рано през деня.

13

КАПСЪЗИН

3

Зак беше тридесетгодишен преподавател по философия в малък колеж в затънтен Северозападен Мичиган. Беше роден и израснал в Кливланд, щата Охайо. Родителите му бяха работници във фабрика и едва успяваха да смогнат да се грижат за петте си деца, а интересите на всички членове на семейството се заключаваха в ядене, гледане на телевизия и пикници по празниците. Учението не беше приоритет за никого. Единствено Зак като наймалък отрано прояви интерес към книги и документални филми. Тримата му по-големи братя го подиграваха в началото и го дразнеха, но когато попораснаха започнаха да гледат на него с уважение и дори с гордост, че им е кръвен брат. Имаше и сестра, която беше цели 13 години по-голяма. С нея почти не бяха съжителствали, тъй като тя се бе омъжила на 18 и живееше отделно. Въпреки скромните доходи обаче, семейството живееше щастливо и без сериозни сътресения. А когато Зак завърши средно училище и изяви гласно желанието си да се запише в колеж, родителите му проявиха разбиране и се съгласиха да му помагат. По това време вече и братята му работеха, бяха поели малко или много по своя път и това позволяваше добавянето на средства за обучение. Записа се в Щатския университет в Кълъмбъс. С лекота изкара бакалавърска по философия за 4 години и кандидатсва за стипендия, за да продължи за магистратура в Кентъки. Специализира Етика, Естетика и Теория на познанието, но към края на следването започна да изпитва огромна досада от всичко, което четеше и анализираше. В главата му се боричкаха всякакви термини и категории, като усещаше как се отдалечава от реалния свят и от истинската си същност. Изпитваше желание да опрости всичко до най-елементарните му съставни части и да 14

Николай Стефанов

докаже, че цялото това философстване и спекулиране с понятия и категории е нищо повече от суета. Едва изчака да си вземе дипломата и загърби всичко. На 26 години нямаше трудов стаж, като се изключат общо 4 месеца в Макдоналдс и една година в колежа като помощник в офис. Пари нямаше, родителите му се бяха пенсионирали, а работа по специалността не търсеше. Захвана се да помага на един дърводелец, ходеха по обекти, не оставаха без поръчки, а вечер киснеха в кварталния бар с пияниците и обсъждаха различните спортове. Животът му постепенно влезе в някакви рамки, което го задоволяваше за момента. Именно в кварталния бар Зак намираше практическо приложение на много от теориите, които бушуваха в главата му и се опитваха да вземат надмощие. Отчиташе, че толкова необразовани и простовати хора, каквито бяха клиентите, го караха да се замисля и анализира много позадълбочено. В университета се дъвчеше всичко по един и същи начин, нямаше значение дали се учи метафизика, етика или политическа философия — стилът на преподаване представляваше наблягане върху чисто езиковата спекулация или същностна фундаментализация. Другояче казано, философията във висшето училище не беше нищо повече от чесане на езици, подхранване егото на оснобели преподаватели, мислещи себе си за научни капацитети и губене на време в анализиране на до болка изядени трудове на известни философи, датиращи чак до античността. Какво общо имаше виждането на древногръцкия натурфилософ Анаксимандър за апейрон, което уж трябва да представлява безкрайна и безкачествена материя, стояща в първоосновата на всичко, със съвременните усложнени до крайност постановки и формули, определящи човешкото битие и предназначеност? И защо аналитичните философи изолираха до такава степен науката, че хората да започнат да я считат за антипод на прагматичността, след като първоначалната й функция е била обясняване именно на очевидните практики и явления, поставянето им в някакви 15

КАПСЪЗИН

теоретични рамки с цел улесняване при по-нататъшното им прилагане и опит за контролирането им при желание за постигането на по-различен резултат от най-често срещания? Или с други думи, ако се опитаме да теоретизираме явлението уриниране, първо констатираме неговото наличие не като обект, а като случване със съответната честота и интензитет. На базата на наличните факти и наблюдение върху многократно повтарящия се процес на уриниране се стига до съответните изводи кое го причинява, какво му влияе и как, след което на базата на тези изводи вярваме, че сме постигнали по-голям контрол върху самия процес. Това теоретизиране обаче през вековете се беше превърнало в самоцел, след като философите в един момент са започнали да теоретизират теоретизирането, после да теоретизират теоретизирането на теоретизирането и така до безкрайност. Неслучайно в езика имаше наличие на думи с еднакъв корен, но различно значение или нюанс в резултат на прекомерно категоризиране и диференциране. Например: прагматичност, прагматизъм и прагматика. Всички тези мисли обаче обитаваха само главата на Зак. В разговорите си не говореше за философия или завоалираше нещата вулгарно. Харесваше му да общува с непринудени хора, които не се срамуваха от произхода си и не криеха вижданията си, а можеха да кажат всичко без страх от някакъв ответен удар върху кариерата им или общото им благоденствие. Той самият също се чувстваше свободен — двете му ръце му изкарваха хляба и възгледите му не можеха да попречат на това. В университета внимаваше да не каже това или онова, да не засегне по някакъв начин, макар и неволно, представители на малцинствата или пък хомосексуалистите. С жените също трябваше да се внимава. Една безобидна закачка можеше да доведе до разправии в деканския кабинет, писмени извинения и обещания, че 'грешката' няма да се повтори. Докато в бара такава опасност нямаше. Барманката беше по-голяма мъжкарана от всички клиенти и псуваше най16

Николай Стефанов

много. Казваше се Илейн, руса, с грубо лице и кожа, широки рамене и почти никаква талия, гласът й беше отвратително прегракнал, а смехът й гърлен и силен. За Зак тя беше идеал на антижена, но това не му пречеше да се отнася към нея с уважение, доколкото естествено каруцарските подвиквания един към друг можеха да се нарекат така. Останалите клиенти си бяха несретници, които живееха от надник на надник и изпиваха повечето в бара, надявайки се да успеят да обладаят Илейн. Колкото и да беше грозновата, тя даваше на всеки повод да си мисли, че нещо може да се получи и по този начин ги караше да си оставят заплататите в кръчмата. Минаха две години и Зак си намери работата в колежа. Взеха го без никакъв опит. Той кандидатства на няколко места по настояване на майка си, която се дразнеше, че синът й беше учил толкова години, похарчил цяло състояние да се образова, а работеше тежка физическа работа, за която не бе необходим ценз. Все пак същото можеше да започне да го прави веднага след завършване на средното училище, какъв бе смисълът да ходи в университет? Затова събра брошури с информация за различни колежи и университети и започна да му натяква всеки ден, докато той не седна да напише резюме и да кандидатства. Обадиха се единствено от този малък колеж в Мичиган, насрочиха му дата за интервю, на което той не мислеше да се появи, но майка му отново настоя. Той склони, отиде, държа се арогантно на самото интервю, като се надяваше по този начин да не го вземат на работа. Два дена по-късно обаче получи позвъняване, че е нает на щат за 10 години с 45 хиляди долара годишна заплата. Това го накара да се замисли. Ако приемеше, щеше да му остава много свободно време. Падаха му се по 12 лекторски часа на седмица, няколко допълнителни часа за консултация, множество платени ваканции и празници. Включително 4 месеца свободни през лятото. Затова реши да приеме. Отиде отново до Мичиган, за да си намери квартира и се върна в Кливланд да си събере багажа, да си организира 17

КАПСЪЗИН

нещата и да чака да започне семестърът. Вечерите прекарваше в бара. Това място вече започваше да му липсва. Последната вечер му организираха изпращане, като Илейн се беше постарала да поръча храна за нейна сметка (всякакви боклуци като ребра, пици и полуготови ордьоври), а всеки от клиентите допринесе финансово да му се купи подарък — пълен екип на местния бейзболен отбор Кливланд Индианс, който да напомня за родното място. Зак се беше трогнал от това специално отношение и дори се чувстваше неловко, затова реши да намали заобграждащата го еуфория чрез псувни и мръсни вицове.

— Илейн, сипи ми една халба! — провикна се той. — Но не от онзи чучур в гащите ти, а от този тук на бара, помалкия. Илейн се изхили гръмогласно и започна да му налива.

— Тази вечер пиеш за сметка на бара — тържествено обяви тя. — Няма да те таксувам дори един цент. Всички се напиха жестоко и се разотидоха след хиляди прегръдки, целувки и обяснения в любов към Зак. Той самият се прибра клатушкайки се и се тръшна на дивана, където остана да спи. На сутринта махмурлукът беше толкова ужасен, че реши да отложи пътуването за следобед. Остана да лежи дълго. Пристигна в Мичиган рано сутринта на другия ден. Беше наел тристайна къща на два етажа на 10 минути пеш от колежа. Остави разопаковането за по-късно. Беше докарал един микробус с багаж: един матрак, дрехи и всичко най-необходимо. Никакви мебели. Отключи и влезе. Леко се изкашля и се вцепени от зловещото кънтене на голите стени. Легна на дървения под и придърпа малката си раница с бельо вместо възглавница. Беше лято и от завивка нямаше нужда. Взираше се уморено в мрака и мислеше за новия живот, който започваше. Съмняваше се дали ще издържи дълго, но се успокояваше с убедеността си, че път назад имаше. Винаги можеше да се върне в Кливланд и да продължи с дърводелството. Оттам в съзнанието му се заредиха спомен след спомен, което го караше предимно 18

Николай Стефанов

да се усмихва, докато неусетно се унесе и заспа. В тихата къща единственият шум остана едва доловимото му равномерно дишане.

19

КАПСЪЗИН

4

Петър беше по-малкият брат на Кольо Сминдуха. От летището отиде направо до малкото апартаментче на родителите си и притисна майка си с претенции и молби.

— Майко, трябва да решим какво ще правим с нивите.

— Какво трябва да решаваме? — учудено попита жената.

— Трябва да се действа бързо! Проучил съм всички възможности, обмислям всякакви варианти... Нещата трябва да се завъртят, не бива да се чака. Леля Данче беше съсухрена женица на 55 години, която ходеше прегърбена от дългогодишен тежък труд във фабрика. Заедно с мъжа си, Манол Колев, бяха живяли пестеливо, отгледали и възпитали двама сина и успели да закупят малкия ведомствен апартамент, който им дадоха от предприятието още навремето. Спестяванията им обаче бяха изядени от първата хиперинфлация в началото на 90те. Беше им трудно в предпенсионна възраст и не виждаха нищо добро на хоризонта. Единственото облекчение беше, че синовете им бяха големи и можеха да се грижат сами за себе си, макар и на тях да им беше много тежко. Кольо беше станал отличен готвач, а Петър завърши електротехникум, но след 10-ти ноември 1989 г. се занимаваше предимно с търговия на хранителни стоки. Обикаляше складовете по цял ден и допринасяше за царящата спекула, обаче това не му осигуряваше сигурни доходи. С реституцията върнаха към 100 декара обработваема площ на бащата на Манол, дядо Кольо, който обаче се помина малко след това, като не остави завещание. Манол имаше още двама братя, с които отидоха да си извадят нотариални актове за земите и си поделиха по тридесетина декара. Именно тези земи бяха 20

Николай Стефанов

сега в полезрението на Петър.

— Аз нямам нищо, Пешо — плахо измърмора леля Данче. — На мое име нищо не се води.

— Не разбираш ли, че мога да ги завъртя така тези ниви, че да станем милионери за отрицателно време? — разпалваше се синът.

— Ще ставал милионер... — недоверчиво поклати глава майка му.

— Знам една кооперация, ще вкарам всичко там и ще вземаме рента, а скоро ще започнат чуждестранни инвестиции, което значи, че чужди заводи и корпорации ще търсят терени. Цената може само да се вдига.

— Абе Пешо, това е поредната пирамида! А и колко земи имаме ние? Това е толкова недостатъчно.

— Тези 30 декара за една година съм планувал да ги удвоя! — Петър звучеше много убедително. — Хората в тази криза ще са принудени да продават на безценица.

— Говори с баща си — въздъхна леля Данче. — Земите са си негови. А с брат си обсъдихте ли го?

— Брат ми е в Америка.

— Какво от това? Като е в Америка, да не би да е умрял?

— Не го мисли него. Той си уреди живота.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — изпълваше се с възмущение леля Данче. — Не мислиш ли, че е подло да правиш неща без знанието и одобрението на брат си? Той има също право на наследство. Петър замълча за няколко секунди, изцъка с език и продължи: — Брат ми е далече от тези неща, повярвай ми! Познавам го прекалено добре. Не го интересуват земи и декари.

— Не! — категорична беше майката. — Колкото ти си ми син, толкова и той. Не искай подобно нещо от мен. Говори с баща си и виж той какво мисли, но аз съм против. Точка.

— Слушай, майко! Ако не дай си Боже нещо стане с 21

КАПСЪЗИН

вас, кой мислиш ще ви гледа? Аз или брат ми? А ако не предприема нищо, ще бачкам на парче за жълти стотинки и няма да имам пари за хляб, камо ли за нещо друго. Замисляла ли си се?

— Ти какво точно искаш от мен? Да прехвърлим всички ниви на теб ли?

— Да ми дадете да оперирам с тях. Това е много голям шанс и не искам да го изпускам. Сигурен съм, че с тази кооперация ще пада много келепир.

— Говори с баща си! Ако го убедиш, нека той да си влезе в кооперацията.

— Нищо не разбираш! — изнерви се Петър. — Баща ми не знае как да действа. Така нищо няма да излезе. Ако имам мои си земи, ще мога да вляза в управата на кооперацията. Оттам насетне знам какво да направя. Не забравяй, че се занимавам с далавери от дълго време.

— В никакъв случай! Далавери със земите на баща си няма да правиш! Купи си твои и тогава прави каквото искаш!

— Ако имах пари да си купя, изобщо сега нямаше да те моля.

— Плати на баща си за всеки декар, но преди това говори и с брат си, за да видиш дали е съгласен.

— Не те е срам! — избухна Петър. — Ще искаш да плащам това, което си е мое ли?

— Кое е твое? — стъписа се леля Данче.

— Половината ми се полага. 15 декара са си мои. Утре искам баща ми да си ми ги припише, а останалите да си ги пази или да ги дава на брат ми, не ме интересува...

— Много си се овълчил!

— Не съм. Искам си просто трохите, които ми се полагат. Писна ми да тъна в мизерия! Брат ми винаги е бил по-добре от мен, има семейство, не умира от глад, а аз за цигари нямам пари. Но на теб изобщо не ти пука.

— Не знам. Говори с баща си. Аз нямам нищо на мое име и не мога да вземам решения.

— Лесно ти е да се измъкваш по този начин — Петър 22

Николай Стефанов

набираше скорост, — а само допреди една минута се разпореждаше кой какво трябва да вземе. Благодаря ти! Леля Данче се опита да успокои нещата.

— Виж, мамо — каза тя благо. — Нека го обсъдим пообстойно. Да не вземаме прибързани решения.

— Какви прибързани решения? — огньове горяха в очите на сина. — Цял живот ви е страх да вземете каквото и да било решение и затова сега всички сме на този хал. Писна ми от вас!

— Недей да говориш така, моля те!

— Ако искате да тънете в мизерия, не ви спирам. Но не ме повличайте и мен с вас по нанадолнището! Петър се запъти към входната врата, отвори я с яд, излезе и с много злоба я тръшна след себе си.

— Пешо, чакай! — проплака леля Данче, но думите й бяха заглушени. Петър беше бесен. Прибра се пеш до малката си квартира, но преди това купи от кварталното магазинче една бутилка джин "Карнобат" със съмнително качество и един пакет "Мелник". Намери в празния хладилник един полувкиснат домат, наряза си го на миниатюрни парченца и седна да пие и мези.

23

КАПСЪЗИН

5

Главен следовател Роберт Сланина получи телефонно обаждане в своя офис на улица "Сасинкова" 23 точно в 9:00 сутринта. Уведомяваха го за убийството в "Краун Плаза", станало предишната нощ. Медицински и полицейски екипи вече се бяха струпали на местопрестъплението, но не смееха да вършат нещо съществено без негово разрешение. Той трябваше да направи оглед и да възложи по-нататъшни задачи. Беше махмурлия след якия запой предишната вечер със своя комшия от кооперацията, в която живееше. Съпругата на Роберт неотдавна му бе поднесла молба за развод и се беше изнесла при любовника си — прословут местен бизнесмен със съмнителни бизнес дела. Роберт откачаше и след две питиета скачаше с пистолет в ръка да ходи да търси справедливост и възмездие, но комшията, който от своя страна бе разведен, винаги успяваше да го разубеди чрез поднасянето на поредната чаша сливовица и експертни анализи по проблема, базирани на собствен опит. Така обикновено откарваха до ранни зори, което неминуемо се отразяваше на работоспособността им. Сланина за пореден път имаше световъртеж, който неизбежно щеше да се усилва през остатъка от деня, но нямаше избор и вместо да дреме на бюрото, трябваше да се отзове на местопрестъплението. Излезе от офиса, мина покрай дежурния сержант Томек и го почука с показалец по рамото. Онзи почти се сепна: — Да, капитан Сланина!

— Тръгвай с мен да ме закараш до "Краун Плаза"! Спешно е!

— Какво е станало? — полюбопитства Томек.

— Убийство.

— Сериозно? Кого са убили?

24

Николай Стефанов

— Никой важен. Младо момиче. Вероятно проститутка. Двамата се качиха в полицейската кола, пуснаха лампи и сирени и отпрашиха към хотела. Силният вой караше Роберт да се чувства още по-зле, от всеки излишен шум му се повдигаше допълнително. Запоите му идваха в излишък, на 36 години му се отразяваха доста зле. Когато започна като най-обикновен сержант петнадесетина години по-рано, можеше да се налива целонощно и на другия ден да е свеж като репичка, но с времето това се промени драстично. А и бе загубил тренинг след женитбата и последвалия семеен живот, който той прие много насериозно. Издигна се в службата с много труд и усърдие до ранг капитан, а не след дълго дойде и назначението за главен следовател. Много стари кучета от комунистическо време се пенсионираха наведнъж и така се отвори възможността за тази висока длъжност. Всичко вървеше плавно и по релси, но жена му започна да му изневерява и логично го напусна след 11 години съвместен живот. В началото обвиняваше себе си, защото според него се беше потопил в работата си прекалено много, после изтъкваше като причина липсата на деца, а след това дойдоха гневът, лудата ревност и жаждата за мъст. Притвореше ли очи, си представяше как жена му се клати отгоре на онзи другия и как му въздиша страстно в ухото. Това го побъркваше! Алкохолът помагаше в началото, но постепенно усилваше агресията в него и сега той дори се страхуваше от самия себе си. Пристигнаха в хотела. Роберт получи клаустрофобия в асансьора — имаше чувството, че ще припадне. Едва изчака вратите да се отворят на етажа и се втурна по коридора, като си поемаше дълбоко въздух. Намери медиците и ченгетата да го чакат пред стаята, в която бе извършено убийството. Висок лейтенант в униформа му козирува пръв, при което Роберт реши точно него да обсипе с въпросите си.

— Кога получихте повикването? — попита той, 25

КАПСЪЗИН

държейки се за тила.

— Преди около 40 минути, капитан Сланина. Веднага се отзовахме.

— Жертвата?

— Млада жена на видима възраст 20 - 25 години.

— Как е загинала?

— Предполагам травми по главата и цялото тяло. Полуобезобразена е.

— Предполагате? — повиши тон Роберт. — Как знаете дали изобщо е била убита тогава?

— Вижте... — заекна лейтенантът. — Такъв вид контузии човек сам трудно би си причинил.

— Нека да видя. Роберт влезе в апартамента, който се състоеше от малко антре с гардероб и врати отляво към тоалетната и банята. В дъното вдясно бе междинната врата към самата спалня, където имаше две долепени легла по средата, а на пода пред тях лежеше по очи жертвата. Около главата й имаше локва кръв. Роберт махна на единия от медиците, които го бяха последвали вътре в стаята.

— Вие ли установихте смъртта?

— Да. Смъртта е настъпила преди поне 4 часа.

— Добре тогава. Дайте ми ръкавици. Роберт трябваше да се движи и да прави нещо, за да не припадне. Дори жестоката гледка не можеше да го трогне, тъй като махмурлукът бе по-силен от всичко на този свят в този момент. Обърна трупа и започна огледа. Момичето бе зверски пребито и оставено да умре. Цялото й лице бе отекло.

— Такъв побой не е възможно да остане нечут — констатира той. — Разпитахте ли хората от другите стаи?

— Все още не — отговори някой.

— Е, какво чакате? — избухна Роберт, но усети кръв да изпълва главата му и затова спокойно нареди: — Проверете дали има някой! Поопипа главата и установи множество дълбоки рани. След това започна да инспектира тялото. Момичето 26

Николай Стефанов

бе чисто голо с многобройни драскотини и рани по цялото тяло. Гърдите й бяха жестоко издрани, по корема и ръцете имаше безброй червени ивици, също и по бедрата. Роберт разтвори внимателно краката й я огледа в областта на вагината, където видимо си личаха разкъсвания, реши да прегледа и ануса, при което му се доповръща. Разкъсването бе толкова чудовищно, че за преграда между вагината и ануса бе останало само едно тънко парче кожа.

— Това ми дойде много! — успя само да изрече Роберт и хукна към тоалетната. Повръща в продължение на 5 минути. Надяваше се колегите му да си помислят, че му е станало зле единствено от ужасната гледка, но знаеше, че те не са чак такива глупаци и че можеха ясно да доловят миризмата на алкохол. Реши да си послужи с агресивност, за да завоалира нещата и гонеше всеки, който дръзнеше да припари до тоалетната да го пита дали е добре.

— Добре съм! — крещеше той между отделните напъни. — Махнете се! Ще ми мине! Накрая пусна водата и забърса с тоалетна хартия оплесканите ръбове на тоалетната чиния. Изчака малко и отново пусна водата. Премести се в банята, изми се, нажабури се и се върна в стаята при трупа. Дишаше учестено и се опитваше да мисли рационално. Мълча около минута, през която никой не смееше да гъкне. Тогава дрезгаво изтреля въпроса: — На чие име е регистрирана стаята?

27

КАПСЪЗИН

6

Кольо Сминдуха едва смогваше да изхранва семейството си. Първите 3 години след пристигането в Америка бачкаше само в строителството на мизерен дневен надник. Установи се в Чикаго, защото беше чувал, че там по-лесно се намирала работа, а и незнаенето на английски не било кой знае каква пречка. Но нещата не стояха точно така. Всяка сутрин ходеше до една сръбска дупка с неофициалното име "Савата", която приличаше на пункт за събиране на яйца в порутена административна сграда на забутано българско село. Там се сервираше кафе от кана за един долар и всеки от посетителите чакаше някой строител на частна практика да мине да търси помощник за през деня. Дупката работеше само от 5 до 9 сутринта. Ако през това време никой не потърси услугите ти, се прибираш вкъщи и чакаш до следващия ден с надеждата да ти излезе късметът. Кольо се радваше, ако успееше да работи 3 пъти седмично за по 50 или 60 долара дневен надник. Храната беше сравнително евтина в кварталния супермаркет на "АЛДИ", но с доход от под 1000 долара на месец парите не стигаха. Бяха се забили в едностаен апартамент под наем в лошо поддържана жилищна сграда, обитавана предимно от мексиканци, а мишките и хлебарките бълваха на орди. Стените и таваните бяха олющени, по стълбищата и коридорите имаше мокет, който вонеше на застояла пикоч, печката и хладилника бяха от най-древните, а мивките, сифоните и тръбите сякаш не бяха сменяни два века. За целия този лукс плащаха 380 долара на месец първата година, 400 втората, а на третата наемът вече нарастна на 425. Единственото хубаво нещо беше, че токът, водата и газта влизаха в цената. Но разбраха, че за да не са на ръба на мизерията и да не гледат само как да търсят начини да оцеляват, трябваше да работи повече от един човек в 28

Николай Стефанов

семейството. Кольо уреди жена си първо да чисти къщи чрез една полска агенция, а след това я убеди да кандидатства на летището да чисти самолети. Заплащането беше мизерно, но пък имаше здравна застраховка и осигуровки. Двамата успяваха да докарват заедно около 1500 долара на месец, което им позволи да си купят една трошка за 400 долара, с която поне да имат някакъв превоз. За спестяване и дума не можеше да става, а цялото обзавеждане в апартамента беше от "гарбиджа" — хората изхвърляха на боклука нежелани вещи като дивани, мебели, маси, телевизори и преди да мине камионът за събиране на боклук, по-бедните обикаляха и си вземаха нещата, които си харесат или от които имат нужда. След третата година Кольо успя да си намери постоянна работа да ремонтира покриви. Започна при един български бизнесмен, който беше известен като Жоро Руфа, в началото като помощник, а след няколко месеца като редови работник. Проблемът се състоеше в това, че работата беше сезонна и прекалено зависима от климатичните условия. В дъждовни дни си стоеше вкъщи, като естествено не му се плащаше, но пък като цяло поръчките бяха много, надникът се вдигаше и шефът все повече го харесваше. Неприятното беше, че онзи си падаше малко женкар и беше хвърлил око на жена му, а на нея откровено й харесваше вниманието. Понякога изпращаше бригадата на Кольо на някой обект, а той намираше повод да се отбие при жена му в апартамента да пие кафе. В крайна сметка свалките му не дадоха резултат, но самият факт, че се слага, дразнеше неимоверно много. Откритата конфронтация по този повод обаче беше крайно нежелателна — все пак този човек осигуряваше хляба на семейството. Докато един ден жена му успя да нажежи обстановката до краен предел. Беше горещ летен ден. Кольо се прибра капнал от покривите и завари жена си да готви миш-маш.

29

КАПСЪЗИН

— Цецке, не можа ли да изчакаш да стане малко погорещо и тогава да готвиш пържотии. Това няма измирисване сега.

— Знаеш, че мразя да ме наричаш така! — отговори тя. Казваше се Цветелина, но ненавиждаше това обръщение. — По-добре да мирише, отколкото да ме емнеш, че няма нищо сготвено.

— Така съм капнал и изцеден, че една голяма шопска салата с една ракийка ще ми дойде предостатъчно. Днес нощна смяна ли си?

— Да. След час тръгвам.

— Да те закарам ли до работа или ще си хванеш влакчето? — привидно разсеяно попита Кольо.

— Браво, бе! Оставѝ ме да се блъскам по влакчетата сега.

— Много съм уморен. Цветелина се направи, че не чува и продължаваше да бърка в тигана. След известна тишина каза: — Чувал ли си се с ваште?

— Не.

— Няма ли да им се обадиш?

— Сега е два часà след полунощ в България.

— Всеки ден така казваш — повиши тон тя. — Докога?

— На теб точно какъв ти е проблемът? — скара се Кольо.

— Знаеш много добре. Докога ще се оставяш брат ти да те прецаква? Първо продаде нивите в най-голямата криза преди 4 години, за да изгорят всичките пари, после и апартамента, за да може да се напива, а сега изнудва ваште, а те съответно теб, за да им пратиш мижавите ни спестявания. Нали до един месец щяха да ти ги върнат?

— Говорих с тях и им казах, че нямаме пари и изнемогваме.

— Кога това?

— Ами преди да им пратя парите?

— Това беше преди два месеца.

— Няма два месеца.

30

Николай Стефанов

— Оттогава говорил ли си с тях?

— Не ми вдигай кръвното, ако обичаш! — сопна се Кольо.

— Онези там в България имат ли си на идея как се живее тук? Че едва свързваме двата края. Това интересува ли ги? Хм?

— Те не са ни виновни, че ние тук не можем да се оправяме. Виж другите хора са по-добре от нас. Правят си сметка.

— А ние какво сме виновни, че те не могат да се оправят в България? — викна Цветелина. — Ще заколят едно прасе, ще затворят 5 буркана с туршия и пак няма да умрат от глад. Ние тук берем парите по дърветата, че да им ги пращаме на тях, така ли? Брат ти все в далавери влиза, все големите проекти и идеи и накрая с пръст в уста пак почва да реве на майка ти за пари. Като е голям мъж, защо не ти се обади той лично на теб?

— Хайде да не спорим!

— Няма пък! Ще спорим! Докато не се обадиш да си оправиш взаимоотношенията с роднините си, ще спорим.

— Цветелино! — подпали Кольо. — Това са си моите роднини и моите пари.

— Така ли? Аз не изкарвам ли? Не купувам ли тук за ядене? Дрехи на децата да си купил?

— Казах ти, че ще се обадя. Защо ме изнервяш допълнително? Скапвам се от бачкане, за да си дойда вкъщи и да трябва да се съобразявам с настроенията ти?

— Моите настроения? — Цветелина нервно се изхили. — Знаеш ли какво? Отсега нататък няма да ти продумам, но и няма да готвя, да чистя, да пера и да харча пари за това семейство. Каквото си изкарам, ще го пращам на майка ми. Точка. Кольо ритна табуретката пред себе си и изрева: — Тъпа овца! Ще млъкнеш ли? Искаш ли да ти шибна един сега? Цветелина изключи котлона, врътна се с фасон и влезе в банята. Той трепереше от яд и му идваше да троши.

31

КАПСЪЗИН

Обу си обувките и както беше с работните дрехи, излезе от апартамента, като затръшна входната врата след себе си.

32

Николай Стефанов

7

Зак получи покана да участва в конференция в Бостън. Беше публикувал няколко статии в студенстския вестник на колежа, в който работеше, а оттам едната бе препечатана и в списание "The Philosophical Forum". Това му спечели внимание в национален мащаб и така дойде обаждането от Бостънския университет. В началото си помисли, че някой си прави майтап, но когато разбра сериозността на отправената покана, не можеше да си намери място от радост и притеснение едновременно. Какво щеше да прави сега? Какъв доклад трябваше да подготви? Беше скицирал нещо относно метафизика и култ, което нямаше намерение да развива по-нататък като статия или по-обширен научен труд, но изведнъж реши да представи тъкмо това. Тезите му не биха издържали целенасочена критика, но все пак си струваше да опита да разбуни духовете сред философските академични среди. В крайна сметка една презентация на 1000 мили от дома нямаше да му коства работата и спокойствието. Пристигна в Бостън с личния си автомобил, преспа на мотел, след което отиде да се регистрира за конференцията. Издадоха му ламиниран пропуск със снимката и имената му и папка с материали и график на предстоящото събитие. Освен това му дадоха един купон за хотела, в който трябваше да бъде настанен. Беше петък. Неговият доклад беше насрочен за събота следобед в една от аудиториите. Усещаше сценична треска повече от 24 часа предварително. След като посети няколко от петъчните събития, от които не запомни нищо, реши да се поразходи. Заби се в първия бар, който му хвана погледа и удари две текили на екс. Поотпусна се. Загледа се в бейзболен мач — Бостън Ред Сокс играеха с любимия му отбор Кливланд Индиънс. Съвсем забрави за доклада, който беше назубрил 33

КАПСЪЗИН

наизуст. Когато усети, че се напива, плати сметката и отиде до хотела. На рецепцията показа купона, след което го накараха да си попълни информацията на един формуляр и му дадоха ключ. Качи се в стаята си, която беше доста уютна. Изтегна се на леглото и започна да сменя каналите на телевизора. Неусетно заспа с дрехите и се събуди чак късно през нощта. Беше му станало студено. Успя да се намърда под завивките и продължи да спи. На сутринта се обръсна, изкъпа се и си поръча закуска с рум сървис. След това слезе до колата, където беше оставил костюма, с който щеше да прави презентацията си. Сценичната треска се смесваше с лек махмурлук и това го караше да се чувства още по-напрегнат. Пристигна в аудиторията 30 минути преди началото на лекцията. Веднага една млада отговорничка по организацията го заговори: — Вие ли сте мистър Алекзандър? — беше му прочела името на пропуска, който се спускаше върху корема му от една връв около врата.

— Да.

— Ох. Вече Ви търсим повече от час. Опитахме се да Ви се обадим в хотела, но никой не отговаряше.

— Какво се очаква от мен сега? — попита, като не успяваше да прикрие притеснението си.

— Всичко върви по план — отговори служителката. — Точно в 4 започвате. Дотогава сме Ви запазили онова място ето там, след което ще Ви представим на аудиторията. Зак се отправи към посоченото място на първия ред, седна и започна да рови из папката си и да се подготвя. До него беше седнала червенокоса дама на 40 и кусур години, много добре поддържана, която му изглеждаше доста позната. Тя първа го заговори: — Здрасти. Зак се сепна и се извърна към нея.

— Здравей — успя да се усмихне той.

— Интересно място е Бостън. Оттук ли си?

— Не. Аз съм от Мичиган. Всъщност израснал съм в 34

Николай Стефанов

Кливланд, Охайо. А ти?

— Аз съм от Вашингтон.

— С какво се занимаваш? — поинтересува се повече от вежливост Зак. Дамата не можеше да скрие моментното си объркване.

— Журналистка съм.

— За някое философско списание ли пишеш?

— Не. За "Ню Йорк Таймс".

— Нима? — опули се изведнъж Зак, след което направи гримаса на недоверие. — Да, бе! Няма да се хвана на това. Току-що каза, че си от Вашингтон, а се опитваш да ме баламосаш, че пишеш за "Ню Йорк Таймс".

— Няма значение — махна тя снизходително с ръка и отмести погледа си от него. Зак отново започна да рови из папката си и трескаво да си повтаря наум пасажи от доклада. Беше се вглъбил до такава степен, че светът около него не съществуваше до момента, в който някой обяви по микрофона от трибуната: — Дами и Господа, представяме ви професор Закари Алекзандър! Зак се шашардиса изцяло и се изправи като пружина. В объркването си остави папката на стола и се запъти с празни ръце към трибуната. Вече беше твърде късно да се връща обратно до стола, за да я вземе или поне си мислеше, че би изглеждало глупаво. Реши да импровизира, ако забравеше наизустеното. Застана на трибуната, нагласи си микрофона пред устата и започна: "Здравейте, За мен е чест да бъда тук днес. За първи път съм в Бостън и се наслаждавам на всяка минута. Надявам се, че и вие прекарвате ползотворно времето си в рамките на тази конференция, от която по някаква огромна случайност аз станах част. Искам да ви представя една моя теория, която е в 35

КАПСЪЗИН

начален стадий на разработка и следователно все още лошо конструирана. Тя по-скоро представлява съвкупност от постулати, които тепърва ще се развиват и доказват, но въпреки това, бих желал да ги споделя с вас. Ще говоря за онтологични модели и култове. Ще ги формулирам по собствен начин, което би могло да предизвика объркване у вас. Затова ви моля да ме прекъсвате по всяко време, ако се почувствате объркани или ако нещо ви е неясно. И така... Култът е това звено, което прави възможна връзката между психика и онтология, но за да не се измества акцентът на идейността, термините не бива да се разглеждат схематично като самостойни и равнопоставени. Култът е необходимата аргументация на психиката и специфичен инструмент в процеса на нейното саморазкриване и разпадане. Той е първото стъпало към формиране на концепция, тоест изначалната представа, възникнала като сбор от възприятия. Това е чистият култ, който с колективното развитие прераства във вярване, ценностна система и дори идеология. Прерастването обозначава началото на културата, било то като общностно съзнание, етика, наука или изкуство. Разнообразните аспекти на културата я моделират като една система, без която битийстването губи себе си като цел. Безспорно явление е свиването на културата в обществени и религиозни култове, но това няма отношение към изследвания проблем. Тук просто правя разграничение между първоначален култ и култ, получен вследствие свиването на културата. Ако обърнем внимание на вътрешните връзки в културата, рискуваме да изместим основния акцент в изследваната проблематика, а именно извеждането на онтологията чрез първоначалния култ." До този момент погледът на Зак блуждаеше из цялата аудитория, без да се спира на никого или нищо, тъй като основният фокус падаше върху рецитирането на доклада.

36

Николай Стефанов

Изведнъж обаче периферното му зрение регистрира една прозявка на първия ред. Кръв изпълни главата му, усети, че се изчервява, но все пак уверено продължи: "Индивидуалният култ е първото проявление на психиката, затова го наричам още и първоначален култ. Оформянето на първоначален култ е навлизане в онтологията. Началото на битието за индивида е възможно само при предварително изграден култ, а културата е факторът, който формулира първоначалната концепция на индивида, както и неговото развитие в идеен план. Тук е мястото да се открои връзката между култура и философия. Взаимопроникването не означава отъждествяване, подчиняване или порочно дефиниране, затова и разглеждането на връзката двупланово изисква психологическа опора. В градивен план културата формира философията, тъй като последната е продукт на синтезирани етически норми, научни открития и исторически основания, но от друга страна философията тласка културата към развитие и обогатяване. В този смисъл културата се развива чрез себе си, особено като имаме предвид факта, че философията е неин компонент. Тази формулировка важи обаче за наукофицираната и изведена от исторически факти философия, а не за състоянието на разпадащата се психика, най-точно отразено в превод като "любов към мъдростта", "любомъдрие", а погледнато по-разчупено и като "мъдрост за любов към мъдростта". Самият термин "любомъдрие" предполага състояние, а не някаква научна, културна или религиозна конституираност. В никакъв случай това състояние не бива да се съотнася към логиката на психологията като наука, тъй като то не е психично състояние, което подлежи на изследване, а поскоро се достига. В противен случай няма да бъде надкултурно, а напротив — културата ще го формира.

37

КАПСЪЗИН

Битието е немислимо без психика, тъй като то има значение (не става въпрос за значимост) само за нея. Целта на психиката е да се саморазкрие чрез условността, наречена "битие'. Това не означава, че нищо извън психиката не съществува, а че обкръжаващият ни свят ни е даден, за да бъде възприеман от психиката. Когато психиката се разпадне, което е напълно естествен процес, светът около нас губи смисъла си. В тази посока трябва да се търсят и онтологическите основания в научните изследвания. Абстрахирането от психологизма е самоизмама, тъй като самото абстрахиране е функция на психиката и следователно може да бъде психологически обосновано. Лицето на онтологията е една психична условност с вид на схема от въпроси, отговори и въпроси към отговорите. Науката извън психологията е невъзможна, след като по дефиниция представлява най-общо систематизирано знание за света и мястото на човека в него. Психиката единствена регистрира явленията в този свят — независими тези явления не съществуват! В този смисъл културата ражда метафизиката като необходимост на индивида да се възприема като отделност. Метаподходът в научните занимания има за цел да постави нещата от наличността сами за себе си, за да може да извлече от тях знание за тяхното съдържание. Тук се предполага, че съдържанието на нещата детерминира техните проявления напълно естествено и че това си е един чисто механичен процес. Следователно метафизичната структурираност създава условия за спекулации посредством логиката, а това по същество не продуцира истинност, която пък се предполага, че е крайната цел на метафизиката. В този ред на мисли метафизиката не е тъждествена с онтологията, поради разликата между съдържание и същност. Тъй като и психиката, и онтологията нямат съдържание, те ще бъдат разгледани като същностни понятия.

38

Николай Стефанов

Същността на онтологията в синхрон с нейната терминологична стойност изключва извънбитийното, като под това се разбира и съществуването в контекста на трансцедентното. Онтологията е психична условност, но това съвсем не означава, че е продукт на психиката, а вместо това доказва безсъдържателността ѝ. Като се има предвид, че действието на психиката обикновено се регистрира от мозъчната дейност и химизма на кръвта, би могло да се стигне по логически пъти до неправилния извод, че онтологията е продукт на психиката. В същото време във всяка психична проява прозира онтологизъм, тъй като психиката не би могла да фунционира на съзнателно и подсъзнателно ниво без предварителното формиране на онтологически модел. Чистият първоначален култ също е вид онтологически модел. При това положение обаче съвсем основателно изниква въпросът кое от психика и онтология е предшестващо, но пък и отговорът е дотатъчно прост: като се има предвид, че и психиката, и онтологията са безсъдържателни същности, то функционирането на психиката отбелязва своя старт в момента на формирането на онтологически модел, а формирането на онтологически модел (или култ) е функция на психиката. В този смисъл е нелогично да се говори за възникване на психика и онтология. Тук става дума за едновременен старт във функционирането на разумно равнище. Затова и науката извън психиката е невъзможна, след като по дефиниция представлява систематизирано знание за света и неговите проявления. И естествено за мястото на човека сред всичко това. Следователно културата ражда метафизиката, за да задоволи естествната необходимост на индивида да се възприеме като отделност, тоест метафизиката борави със съдържанието на възприемания свят и цели да обоснове феномена чрез това съдържание. Реално обаче всичко е 39

КАПСЪЗИН

едно и би трябвало да се самооопредели чрез своята конкретност (конкретността означава обединяване на отделни елементи в солидна и хомогенна маса, тоест цялото се самоопределя в мига на обединението на своите условни елементи, за да не е вече фрагментарно, а конкретно). Разбиването на части винаги е условност с цел постигане на знание, но в крайна сметка всичко отново се свежда до едно цяло. В тази теза се корени разликата между онтология и метафизика, тъй като самата теза представлява типичен онтологически модел, но не засяга съдържанието на цялото — това съдържание е чиста условност, а следователно не е и метафизическа спекулация, защото е логически недоказуемо. Тя дори има за цел да оспори валидността на метафизиката, след като валиден може да бъде само подходът на разделяне с цел опознаване, но не и фрагментът да се мисли сам за себе си. Това нарушава процеса на организирано разпадане на психиката, тъй като не трябва да се забравя, че всичко е едно, а мисленето на нещо самостоятелно къса връзката между фрагмента и цялото и фактически фрагментът се превръща в ново цяло, което вече води до неразрешимост на онтологическия модел. Всичко това идва да посочи, че психиката формира психологически модели с цел саморазкриване, тоест онтологията е едно условно превъплъщение на всеобщия "онтологос". И честно казано, философията като наука губи доста ценно време и енергия в метафизически спекулации. Например, атомните теории са голяма заблуда, като се има предвид неповторимостта на всеки отделен атом и неговата самостойност. Как може един атом да е самостоен, след като извън съчетание е немислим? Атомът е условността за най-малката неделима частица, но реално погледнато всичко е неделимо. Единствено условностите разделят цялото. Когато една група момчета се съберат да играят футбол или бейзбол, те се разделят на два отбора. Нима 40

Николай Стефанов

няма противоречие тук? Хем се събират, хем се разделят и в същото време са събрани в разделението си. Ето как ясно се вижда условното разделение на групичката на две, като едновременно с това всички са заедно. Или пък, когато любовна двойка приключи любовните си отношения, ние казваме обикновено: "Те се разделиха", но означава ли това, че всеки от тях е хванал брадвата и се е насякъл на парчета? Ако пък приемем водата в географския ѝ смисъл, то нейното измерване в галони или литри е един вид условност на нашата психика с цел възприемане. В бита условностите придобиват дори материален характер и този факт най-малко трябва да учудва или пък опровергава тезата за реалната неделимост на всичкото. Множество атрибути са конструирани и намират широко приложение в нашия живот. Чашата измерва водата и създава впечатление за делимост, но в крайна сметка не бива да се забравя, че не тя определя водата. По същия начин и капката вода, която се изследва в лабораторията, не може да определи цялата водна среда. В този смисъл разглеждането на чашата самостоятелно като цел е абсурдно, тъй като тя не е нищо повече от една материална условност. Цялата тази верига от конкретни цели и средства за тяхното постигане е низходяща и води до детайлизиране, а за много специалисти във философията усложняването чрез разбиване и класифициране на детайлите е едва ли не синоним на гениалност. Всички тези аргументи имат за цел да представят статута на онтологията като превъплъщение на всеобщия "онтологос", който от своя страна е същността на всичкото. Индивидуалният култ е факторът, който дава възможност на психика и онтология да кооперират, а в същото време е продукт на онтологоса. Онтологосът е всичкото, което само си създава условности и тъй като хората също сме условност, то не е целесъобразно да си задаваме въпроса защо всичкото самò си задава условности и след това ги 41

КАПСЪЗИН

премахва. Благодаря ви за вниманието!" Зак си пое дълбоко въздух и започна да го изпуска бавно, след което плахо огледа аудиторията. Беше настъпило неловко мълчание.

— Сега мога да отговоря на въпросите ви — каза той и се поокашля. Някъде откъм средата на аудиторията се разнесе пресипнал глас с ирландски акцент: — Професор Алекзандър, не пропуснахте да споменете в началото, че презентацията Ви е съставена от постулати. Но постулат обикновено се прави на неща, които се базират на някаква очевидност или логика. Не разбрах каква очевидност или логика следвате във Вашето изследване. Зак си помисли: "Започна се. Ще ме разпънат!"

— Това въпрос ли беше, сър? — с язвително чувство за хумор реши да парира ранната атака.

— Молба за пояснение, мистър Алекзандър. Зак съзря кой беше господинът — около 55-годишен, плешив, червендалест. Седеше невъзмутимо на стола си със скръстени ръце и гледаше изпод вежди.

— Кое точно не Ви е ясно, сър?

— Онтологични модели, култове... Какво означава всичко това?

— Точно това се опитвах да обясня преди малко.

— За да питам, означава, че опитът Ви за обяснение е бил неуспешен — ирландецът ставаше все по-гръмогласен.

— Или може би това беше опит за преформулиране на цялата философия?

— ОК — запази самообладание Зак. — Подходът ми е такъв, защото очевидното многократно се е проваляло в качеството си на надеждна база за постулати, а утвърдената логика е базирана именно на тази очевидност. Ако вземем Декарт например и неговата Първа медитация, ясно може 42

Николай Стефанов

да видим, че той не разчита на очевидността, а почти изцяло я изхвърля от своя дискурс и логика. Той изхожда от съзнанието на Аз-а, тоест психиката, за да базира понататъшните си изследвания относно заобикокалящото ни, ако има такова. Той изобщо поставя под съмнение съществуването на това заобикалящо и няма за цел да докаже, че то съществува. По-скоро иска да обясни феномена психика, но метафизичното формулиране на този феномен би бил абсурден, тъй като психиката е невъзможно да бъде екстернализирана от самата себе си. Имам подобна нагласа при моето изследване.

— Вие само Първата медитация ли сте чел? — ирландецът ставаше все по-заядлив. — Те са общо шест. И накрая се доказва, че външният свят съществува, но дотам явно не сте стигнал.

— Как се доказва? — бързо и монотонно изстреля Зак.

— Чрез Бог. Но не ме карайте да Ви изнасям лекция сега. Обърнете се към учителите си в средното училище. Недоволно мърморене се разнесе из аудиторията. Хората започнаха да негодуват срещу хапливите коментари на непознатия господин.

— Аз имам свое обяснение за това — не губеше спокойствието си Зак. — Замисляте ли се в какво време е живял Декарт? Да се опълчиш срещу Бог е все едно да се опълчиш срещу Кастро в Куба и дори по-зле. За мен истинският възглед на Декарт е в Първата медитация, където той ясно посочва, че съществуването на нищо не може да бъде доказано. Единственото ставащо е регистрацията на външния свят като външен свят от нещо, което ние днес наричаме психика, а за Декарт е било его. Тоест нищо извън психиката (която от своя страна може да бъде дефинирана не като субстанция, а като саморегистриращ се процес) не съществува! Или не може да бъде доказано, че съществува. Аз не мога да бъда сигурен, че Вие съществувате. Вие може да сте проекция на моята психика или една условност, която моята психика 43

КАПСЪЗИН

сама си задава. Абсолютно по никакъв начин не може да бъде доказано съществуването Ви. Точно това е имал предвид Декарт, обаче той е трябвало да се самоопровергае, защото иначе е щял да бъде обявен за еретик, което впоследствие се е случило и без това. Представете си, че в днешно време пишете статия, в която не намирате достатъчно основания да вярвате в съществуването на Холокоста, изтъкнете си доводите и не се отметнете, а просто спрете дотам. Най-малкото, което може да Ви се случи е на другия ден да Ви накарат публично да се извините, а е възможно да си загубите работата и да не успеете да си намерите нова, а в някои случаи може да се стигне и до съд.

— Вие антисемитист ли сте? — провикна се ирландецът.

— Щях да се изненадам, ако бяхте пропуснали да направите този коментар — контрира остро Зак. — Прекалено предвидим сте и всичко, което не следва познатата схема, ви се струва непонятно. Скачате срещу нетрадиционното от страх да не загубите себе си, от неувереност.

— Аз съществувам независимо от вас и извратената Ви психика, а доказателство за това е свободната ми воля. Ако сега реша да стана и да напусна залата, ще престана да съществувам за вас, но ще продължа да съществувам за себе си и за хората отвън.

— Абсолютно сте прав, но пропускате една малка подробност. Вие ще продължите да съществувате и отвън, но аз ще престана да съществувам за Вас, тъй като съм условност на Вашата психика и няма да сте сигурен дали съм все още тук вътре в залата, както няма да сте сигурен и за всеки един от присъстващите тук. Аз преставам да съществувам, когато психиката Ви реши така, когато тя реши да премахне мен, условността. Ирландецът се изсмя презрително.

— Мистър Алекзандър — с крива усмивка каза той, — Вие стe се изгубил! Не знаете на кой свят се намирате!

44

Николай Стефанов

Последваха шумни протести от страна на останалите в аудиторията. Много открито нападнаха непознатия с обвинения в арогантност. След около двеминутни спорове, залата утихна и ирландецът успя да каже с много по-благ от преди тон: — Все пак... Всеки има право да вярва в каквото си пожелае. В този момент Зак кипна.

— Никога не съм казвал, че не вярвам в съществуването на външния свят! — набра се той. — Казах само, че няма емпиричен метод, който да го докаже. Ако вземем хипотезата, че нищо извън това, което АЗ виждам, усещам, мисля и вярвам, че правя, не съществува, то тя би била много лесно доказуема, тъй като противното е недоказуемо. Тук не става въпрос в какво вярва Зак Алекзандър. Не бъдете толкова ограничен! Обиждате и мен, и себе си. Отново настъпи словесна суматоха, която Зак умело използва, за да се измъкне от ситуацията. Набързо попита дали някой има повече въпроси и след като никой не го чу, той благодари и се придвижи обратно до стола си, на който сега седеше папката му. Вдигна я, отвори я разсеяно и седна. Червенокосата дама все още беше там и го гледаше в захлас, а в същото време водещият продължи с представането на следващия лектор и по този начин всичко отново придоби рутинен характер. По време на вечерния коктейл Зак стоеше изтъпанчен сред тълпата от надпреварващи се да поглъщат безплатната храна участници и наблюдатели на конференцията. В определени моменти имаше усещането, че всички погледи са приковани в него и че е придобил световна известност. На разумно ниво съзнаваше, че изобщо не е така, но опиянението от този непознат досега за него опит и няколкото чаши бяло вино, които беше обърнал набързо, го държаха в това сладко състояние. Няколко души го заговориха и този факт усилваше приятното чувство, макар те явно да го правеха от куртоазия. Но дойде и моментът, в 45

КАПСЪЗИН

който всичко това секна. Червенокосата дама го приближи и си подаде ръката.

— Не ни остана време официално да се запознаем — с напевна интонация изрече тя. — Аз съм Мередит Дройт. Приятно ми е.

— Зак Алекзандър — отърси се от съня той. — Удоволствието е изцяло мое. Изведнъж главата му започна да осмисля трескаво какво точно беше станало. Дамата беше споменала, че работи за "Ню Йорк Таймс", а той бе реагирал със саркастичен коментар. Нима това наистина беше известната журналистка и писателка Мередит Дройт? Редовно четеше нейните статии и коментари, но никога не беше обръщал внимание на снимката, която се мъдреше над тях. Дори беше прочел дебютната и до този момент единствена нейна книга "Убийствената агресия на мъжката толерантност". Чувстваше се толкова незначителен пред този титан на модерното феминистко движение, че искаше да се изпари. Знаеше, че е застаряваща мома и мъжемелачка, властна и способна да унищожава кариерите на известни личности чрез своите статии. Колкото и да бе скандална, тя се ползваше с огромен авторитет на национално ниво и всеки, който й минеше път, ставаше за посмешище. Затова Зак реши да се опита да запази самообладание и започна със самокритиката: — Мис Дройт, аз съм едно мъжко прасе! Ще ми повярвате ли, че следя редовно статиите и наскоро дори прочетох книгата Ви, но си нямах и най-бегла идея, че седите до мен?

— Няма причина да не Ви вярвам — усмихна се свенливо тя, сякаш не беше чудовището, от което всички ги беше страх. — Искате ли да се разкараме оттук? Зак се скова. "Излезе ми късметът! Или по-скоро изгорях!", помисли той.

— Много ми харесва идеята Ви, мис Дройт. Не се чувствам себе си тук.

— Нека минем на малки имена, Зак — ставаше все 46

Николай Стефанов

по-самоуверена тя. — Познавам Бостън доста добре. Къде си отседнал?

— В Бъкминстър.

— Е, аз също съм отседнала в района, така че може да си хванем такси. Двамата се измъкнаха набързо от коктейла. Няколко души се опитаха да заговорят Мередит, но тя доста неучтиво ги отряза. Шмугнаха се в първото такси, което им се изпречи и отпрашиха в непозната за Зак посока. Той се чувстваше като отвлечен. По едно време най-невинно попита: — Къде отиваме?

— Нямаш ли желание да хапнеш истинска храна? — му хвърли крив поглед тя.

— Къде се предлага тази истинска храна?

— Ей сега ще видиш. Таксито ги изсипа пред някакъв шик ресторант, на който Зак така и не запомни името. Посрещна ги висок чернокож, облечен в черен панталон, бяла риза с папионка и черно елече. Поведе ги из вътрешността на ресторанта и ги настани в уютно сепаре. Мередит започна да разгръща менюто и мълчаливо се взираше около 5 минути. Зак последва примера й, но не знаеше какво да търси. Беше в много неловка ситуация. Най-после тя каза: — Какво ще поръчаме?

— Дамата избира.

— Май не започва по най-добрия начин разговорът ни.

— Защо?

— Усещам сарказъм.

— Не, не. Никакъв сарказъм. Просто искам да съм учтив.

— Откъде каза, че си? Мичиган?

— Сега живея в Мичиган — почеса се нервно той. — Иначе съм от Охайо. Кливланд, за да бъда по-точен.

— Поне не си от някой южен щат. Имаш шанс да се култивираш.

47

КАПСЪЗИН

— За каква култивация става въпрос?

— Няма значение — разсеяно каза Мередит. — Сега съм гладна и ми е нервно. Поръчаха някакви специалитети, имената на които Зак никога не бе чувал. Просто каза на келнера, че иска същото като дамата. Храната пристигаше на части в продължение на 45 минути. Първо им тръшнаха на масата 15 вида хляб с 30 вида масло или хайвер, след това супа с някакви треви в нея, преди да докарат и основното ястие, което Зак разпозна по миризмата, че е телешко. Неловкото мълчание продължи и по време на десерта. Когато дойде сметката, той пое папката и погледна вътре, при което изтръпна — 386 долара! Веднага започна да реди комбинации наум как да плати. В себе си имаше около 200 кинта в брой, но се сети, че неотдавна му бяха изпратили кредитна карта от една банка, която все още не беше използвал. Извади я уверено и я постави вътре в папката. Мередит мълчеше и не си направи устата да поеме поне част от сметката. "Нали си еманципирана?", мислеше си Зак и псуваше наум. Остави 50 долара бакшиш и й даде зор.

— Тук ли ще нощуваме?

— Аз нямам нищо против — най-нагло се изцепи тя.

— Но едва ли ще ни е удобно. Защо не дойдеш в стаята ми в хотела? Има мини бар, може да поръчаме рум сървис. Какво ще кажеш?

— Предпочитам да се прибера в моя хотел. Уморен съм много.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре тогава. Да вървим. Надигнаха се от масата и излязоха на улицата, където имаше паркирани няколко таксита. Избраха си едно и поеха обратно към хотелите. Мередит настоя първо да закарат нея. Пред хотела тя отново му предложи да се качи в нейната стая.

48

Николай Стефанов

— Последна оферта. Ще се качиш ли? Зак извади пари от портфейла си и плати на таксиметровия шофьор. Беше му паднало пердето и реши да се изгаври с тази кучка, която му струваше вече цяло състояние.

— Хайде нагоре — процеди през зъби той. Когато влязоха в лобито и приближиха рецепцията, Зак я хвана за задните части и стисна.

— Какво си мислиш, че правиш? — изведнъж подскочи тя. Широката усмивка на рецепционистката мигновено се изпари. Зак я стрелна със страстен поглед и каза: — Мис Дройт не иска да знаете, че си пада по мъже, защото си пада по Вас. Аз обаче нямам нищо против да се присъедините към нас. Мередит изпадна в истеричен смях.

— Не му обръщай внимание, скъпа — обърна се към рецепционистката тя. — Моят приятел има странно чувство за хумор. Лека вечер. Мередит и Зак се качиха в асансьора и още преди вратите да се бяха напълно затворени, тя му удари звучен шамар.

— Добре де — спокойно каза той. — Изпращам те до етажа и се връщам обратно. Не се тревожи.

— Никъде няма да ходиш! — изсъска тя и се нахвърли да го целува. Придърпа го за разхлабената вратовръзка и впи устни в неговите. С другата ръка започна да опипва слабините му през панталона. Зак повдигна полата й, обхвана с две ръце задника й и го разтвори. Тя изохка и задъхано каза: — Искам да ме чукаш! Чуваш ли? Асансьорът пристигна на етажа и тя го задърпа към стаята, която не се отваряше с ключ, а с нещо като кредитна карта. Зак за първи път виждаше такова нещо. Тя отвори вратата и го набута вътре. Моментално започна да му разкопчава ризата. Той се остави да бъде съблечен чисто гол, след което видя как тя коленичи и започна да му духа.

49

КАПСЪЗИН

Той се възбуди и я грабна за косата. Повлече я към леглото. Тръшна я грубо върху матрака, а тя моментално се съблече чисто гола.

— Ела да ме чукаш! — изскимтя тя. Зак седна на ръба на леглото, погали я нежно по главата, при което тя се опита отново да му го налапа, но той грубо я отблъсна.

— Чакай малко! Нали уж имаше мини бар?

— Нима сега ти е до пиене? — почти проплака тя. — Хайде да се любим!

— Имам нужда от едно питие.

— ОК. Тя стана и се отправи към мини бара, извади две патрончета "Джеймисън" и се върна при него. Чак сега той забеляза невероятното й тяло. Беше много секси.

— Хайде на екс! — каза тя, подавайки му патрончето.

— Знаеш ли... Не искам да спя с теб.

— Защо?

— Не си мой тип.

— Женен ли си?

— Не.

— Приятелка?

— Нищо подобно.

— Тогава защо? — попита тя с момическа невинност.

— Не си ли свикнала да ти отказват?

— Честно казано, не.

— Съжалявам. Не мисля, че е правилно.

— Наказваш ли ме за нещо?

— За мен наказание към теб би било да преспим.

— Не разбирам.

— Аз съм мъж, а ти си жена. И това никаква социална тенденция не може да го промени.

— Ти не харесваш възгледите и идеите ми?

— Те не са твои. Преди теб е имало други.

— Наистина ли мислиш да ме оставиш така, само защото съм феминистка? Това е много долно.

— Не е долно, а честно — съвсем спокойно говореше 50

Николай Стефанов

Зак. — Ти не ме познаваш. Повярвай ми, не искаш да си с мен.

— Аз не искам да съм с теб! — извика тя. — Искам само да се изчукаме. Това е.

— Аз съм еталон на това, което мразиш в мъжете. Чел съм ти книгата и смея да го твърдя.

— С много такива съм преспала. Но ти си първият, който ми отказва по този начин. Това те прави различен.

— Не се опитвай да ме манипулираш. Няма да стане! Зак си събра дрехите от пода и започна да се облича. От възбудата му нямаше и помен. Мередит гледаше в недоумение.

— Поне не искаш ли да поръчам една бутилка вино с рум сървис? Аз плащам.

— Трябва да ходя, Мередит. Наистина ми беше приятно да се запознаем. Съжалявам, че предизвиках малко недоразумение. Тя присви очи и процеди през зъби: — Знаеш ли какво? Искам да те убия! С удоволствие бих те унищожила.

— Това беше ненужно.

— Изчезни моментално!

— Тъй вярно, мадам! Зак излезе най-спокойно и внимателно затвори вратата след себе си. Мередит изкрещя с всичкия си глас: — Задник!

51

КАПСЪЗИН

8

Роберт Сланина получи виза за Щатите, напусна работа, събра си багажа и отлетя. Нищо не го задържаше в Словакия. Родителите му се бяха поминали, жена не можеше да си намери, работата го изнервяше, пиеше постоянно, а обстановката като цяло в страната не се подобряваше чувствително. Решението да се махне дойде спонтанно, но пък за сметка на това не се поколеба за миг след това и не му минаваше и бегла мисъл да го променя. Всичките си спестявания похарчи по уреждането на визата и подготовката за пътуването, не знаеше къде или при кого отива и с какво ще се занимава. В самолета се отдаде на мисли и най-вече на това, което го тормозеше през последните 3 години — случаят с убитото момиче в хотел "Краун Плаза". Тогава с помощта на австрийските власти успяха да направят арест на летището във Виена на основния заподозрян, а именно наемятелят на стаята, в която се беше разиграла трагедията. Казваше се Мич Уилиамс, американски гражданин, който отрече всички обвинения и помоли за съдействие от Американското посолство. Разигра се шестмесечна драма с показания, скрити и не толкова скрити заплахи към следствието от страна на американците и съдебен процес, в който целта беше обвиняемият да бъде оправдан. Мистър Уилиамс излезе с оправданието, че неговият приятел Кевин Рейнолдс бе извършителят на бруталното убийство. Естествено САЩ отказаха да екстрадират въпросния господин. Мич остана единственият обвиняем, но с добре изфабрикувано алиби. Намериха се свидетели, които твърдяха, че са го видели първоначално как пие със своя приятел в нощния бар на хотела заедно с жертвата, която открито е флиртувала с тях. Впоследствие Кевин и жертвата напуснали бара, за да се отдадат, според думите на Мич, на 52

Николай Стефанов

любовни страсти в хотелската стая само двамата. Мич останал да си допива сам в бара, за да не им пречи. После се преместил да дреме в лобито на хотела. Свидетелите го потвърдиха. Интересно обаче защо въпросните свидетели се появиха чак на шестия месец. Сланина бе убеден, че им е платено или са били принудени и затова се захвана да доказва, че са били на друго място, а не в бара в нощта на убийството. Докато успя да го докаже обаче, Мич вече беше оправдан и отпътувал за Америка. Роберт направи нелегални фотокопия на цялата документация от следствието и процеса, до която имаше достъп, малко преди да напусне работа и да емигрира. Дори записите от разпитите ги прехвърли на касетки и по време на полета до Ню Йорк ги преслушваше на един уокмен за милионен път. Роберт: Нека започнем отначало. Кога влезе в Словакия? Мич: На 25-ти юли. Роберт: Коя година? Мич: Тази година. Роберт: Коя година сме сега? Мич: 2002-ра. Роберт: Как влезе в Словакия? Мич: С автобус. Роберт: Къде го хвана този автобус? Мич: Във Виена. Роберт: Колко струваше билета? Мич: Девет евро и някакви центове. Роберт: Сам ли се качи в автобуса? Мич: Не. Бяхме с Кевин. Роберт: Кой е Кевин? Мич: Колко пъти трябва да отговарям на този идиотски въпрос? Роберт: Кой е Кевин? Мич: Приятелят ми от детинство. Израснали сме заедно. Роберт: Какво правихте във Виена? Мич: На екскурзия сме из Европа. Бяхме преди това и 53

КАПСЪЗИН

в Холандия, Италия... Роберт: Защо решихте да дойдете до Словакия? Мич: Защото разбрахме, че е на един час с автобус от Виена. Искахме да дойдем и да разгледаме. Роберт: През кой граничен пункт минахте? Мич: Те колко са? Мислех, че е само един. Роберт: Името на пункта? Мич: Не помня. Не помня имена. Роберт: Петржалка? Мич: Звучи познато. Предполагам. Роберт: В колко часа преминахте границата? Мич: Беше сутринта. Около 9. Роберт: Какво декларирахте? Мич: Нищо. Един полицай се качи в автобуса, събра ни паспортите и изчезна. След малко се върна и ни подаде паспортите. Вътре имаше печат. Роберт: Колко време пътувахте до Братислава? Мич: Около час. Роберт: Нещо случи ли се в автобуса? Мич: Като например? Роберт: Какво правихте по време на пътуването? Мич: Разглеждахме. Роберт: Къде пристигнахте? Мич: На автогарата. Роберт: Оттам къде отидохте? Мич: Разходихме се из центъра. Роберт: Откъде знаехте накъде е центърът? Мич: Попитахме хора да ни упътят. Роберт: Колко души попитахте? Мич: Двама или трима. Роберт: Двама или трима? Мич: Трима. Роберт: Как изглеждаше първият? Мич: Откъде да помня? Роберт: Мъж или жена? Мич: Мъж. Роберт: Ти ли уби Наталка Враблова?

54

Николай Стефанов

Мич: Не. Роберт: Кога разбра за убийството? Мич: Когато ме докарахте тук да ме разпитвате. Идея си нямах какво се е случило. Роберт: Нека се върнем пак на разходката ви. Как стигнахте до центъра? Мич: Пеш. Роберт: Спирахте ли някъде по пътя? Мич: Спряхме до една будка за цигари. Роберт: Кой си купи цигари? Мич: И двамата. Роберт: Какви цигари? Мич: Марлборо Лайтс. Роберт: С какво ги купихте? Мич: В смисъл? Роберт: С каква валута? Мич: С крони. Роберт: Откъде имахте крони? Мич: Обменихме в едно бюро. Роберт: Значи преди будката за цигари си бил в обменно бюро. Мич: Да. Видяхме на една витрина табло с обменни курсове и влязохме да сменим малко евро. Роберт: Значи ме излъга. Каза, че не си се отбивал никъде преди цигарите. Мич: Просто забравих. Не мога да помня всички подробности. Роберт: Естествено. Както не помниш как е станало убийството на госпожица Враблова, нали? Мич: Ох... Роберт: Може би си забравил, че си я изнасилил и след това умъртвил. Така ли е? Мич: Не. Роберт: След като си купихте цигари, какво стана. Мич: Стигнахме до центъра. Роберт: Не запалихте ли по една преди това? Мич: Запалихме. Вие подигравате ли се с мен?

55

КАПСЪЗИН

Роберт: Какво стана, когато стигнахте до центъра? Мич: Разхождахме се и разглеждахме. Роберт: Само това? Мич: Обядвахме в един ресторант. Роберт: Кой ресторант? Мич: Не помня името. Имаше една черна статуя отпред. Роберт: Какво обядвахте? Мич: Аз ядох някакъв ориз с месо. Роберт: На какъв език поръчахте? Мич: На английски. Роберт: Пихте ли нещо? Мич: Да. Бира. Роберт: Каква бира? Мич: Словашка. Роберт: По-точно? Мич: Старо... нещо. Роберт: Старопрамен? Мич: Точно така. Роберт: Това е чешка бира, а не словашка. Мич: Така де... Роберт: Колко бири изпи? Мич: Една или две. Роберт: И все пак? Колко точно? Мич: Бих казал две. Има ли значение? Роберт: Има ли значение дали само Кевин или Кевин и Мич са убили Наталка Враблова? Мич: Както и да е... Две бири. Роберт: Последно? Мич: Две бири. Последно. Роберт: Оттам къде отидохте? Мич: Пак се разхождахме и се отбихме в друг бар. Приличаше на ирландски. Роберт: Какво правихте в бара? Мич: Пихме бира и се забавлявахме. Роберт: Как се забавлявахте? Мич: Оглеждахме момичетата и ги обсъждахме.

56

Николай Стефанов

Роберт: Колко бири изпихте? Мич: Три, четири... Роберт: Три или четири? Мич: Наистина не помня. Повече от две със сигурност. Роберт: Колко време стояхте в бара? Мич: Около два часа. Роберт: След това къде отидохте? Мич: Преместихме се в съседния бар. Приличаше на мексикански. Имаше разни дървета и засъхнала кръв по тях. Имитация де. Роберт: Какво пихте? Мич: Отново бира. По три или по четири. Роберт: Пак ли Старопрамен? Мич: Не. Такава пихме само в първия ресторант. След това се наливахме с Бекс. Роберт: Нещо случи ли се в мексиканския бар? Мич: Не. Пихме и след това продължихме да се разхождаме. Роберт: И след това? Мич: Отбихме се в друг ресторант да вечеряме. Роберт: Къде? Мич: В някаква стара къща, която беше превърната в ресторант. Роберт: Какво ядохте? Мич: Аз ядох телешко. Роберт: И после? Мич: Тръгнахме да търсим хотел. Роберт: Не пихте ли в ресторанта? Мич: Пихме пак Бекс. По една този път. Роберт: Май доста сте се напили, а? Мич: От многото ходене не ни хващаше. Леко замаяни бяхме само. Роберт: Намерихте ли хотел? Мич: Очевидно. Роберт: Да или не? Мич: Да.

57

КАПСЪЗИН

Роберт: Как се спряхте точно на този хотел? Мич: Попитахме хора на улицата да ни упътят. Роберт: И какво стана в хотела? Мич: Наехме си стая за две вечери, оставихме си багажа и слязохме в бара да пием. Роберт: Защо за две вечери? Мич: Защото решихме, че е много евтино и си струва. Роберт: В колко часа влязохте в бара? Мич: Около 8 вечерта. Роберт: И какво стана? Мич: Седнахме на бара и си поръчахме бира. Отново Бекс. Роберт: Май много обичаш Бекс. Мич: Не, но ми е позната от Америка. Не предлагаха от любимата ми бира. Тук не се предлага американска бира. Роберт: Коя е любимата ти бира? Мич: Милър Лайт. Роберт: И какво стана в бара? Мич: Кевин се заговори с това момиче. Роберт: Как точно стана това? Той ли я заговори или тя дойде при вас? Мич: Тя дойде. Помислихме, че е проститутка и тъй като ни чу, че си говорим на английски, вероятно е решила, че сме потенциални клиенти. Роберт: Как точно дойде до вас? Мич: Приближи се и ни попита откъде сме. Ние и казахме, че сме от Америка и започнахме да флиртуваме. Роберт: Тя пиеше ли нещо? Мич: Да. Поръча си уиски с лед. Казахме на бармана да го сложи на нашата сметка. Роберт: И после? Мич: Кевин започна да я опипва. Правеше се на много пиян, за да не изглежда прекалено агресивен.

58

Николай Стефанов

Роберт: Откъде знаеш, че затова се е правил на пиян? Мич: Познавам го от дете. Всичките му тактики знам, когато става въпрос за сваляне на жени. Роберт: Продължавай! Мич: Не измина много време и двамата започнаха да се целуват. Кевин й предложи да се качат в стаята. Тя се съгласи без уговорки. Роберт: Ти как реагира? Мич: Кевин й предложи и аз да се кача, но тя каза, че предпочита да е само с него. Роберт: Пред тебе ли го каза? Мич: Аз казах, че няма да им преча и да отидат да се забавляват. Роберт: И те отидоха сами, така ли? Мич: Да. Аз останах сам в бара. Може да питате бармана. Продължих да пия. Роберт: Останал си само половин час и след това си изчезнал. Не се ли качи в стаята? Мич: Не. Излязох да се поразходя и след това седнах в лобито, където съм задрямал. Роберт: Никой не помни да те е видял. Мич: Е, кълна се! Роберт: Това не е достатъчно алиби. Мич: Наистина. Роберт: Колко време спа в лобито? Мич: Не помня. По едно време Кевин ме раздруса и ми каза, че трябва да се омитаме. Носеше ми раницата и ми я хвърли в краката. После излязохме от хотела и го попитах къде отиваме. Той каза, че се връщаме във Виена. Аз го попитах защо така изведнъж и къде ще намерим автобус толкова късно вечерта. Той спря да говори и ми каза само да го следвам. Понечих да го попитам още нещо, но той ми изкрещя да мълча. Хванахме такси. Кевин уговори с шофьора цената, за да ни закара до границата, но онзи отказа да премине в 59

КАПСЪЗИН

австрийска територия. Каза, че не можел, защото не си носел паспорта, а и таксиметровата компания не му позволявала. Тогава ни посъветва да ни закара до автогарата и да чакаме там първия сутрешен автобус за Виена. Така и направихме. Роберт: За какво си говорихте, докато чакахте? Мич: За нищо. Кевин се унесе в дрямка, а аз не можах да мигна. На сутринта хванахме автобуса, който пък беше претъпкан. Стигнахме до Виена. Кевин се потеше целият от напрежение. Виждах, че е адски нервен и неспокоен. Във Виена се обади на авиокомпанията и ги попита дали могат да ни сменят полета за същия ден. Платихме някаква такса и ни промениха билетите. Когато отидохме до летището, се мотахме по коридорите в очакване на полета, докато изведнъж ме наобиколиха полицаи, поискаха ми документите и ми казаха, че съм арестуван. Потърсих с поглед Кевин, но него го нямаше. Беше изчезнал. Оттам нататък знаете всичко. Предполагам, че сте хванали мен, защото стаята в хотела в Братислава бе на мое име. Роберт: А защо не спомена на никого от арестуващите те полицаи, че не си сам? Мич: Казах им, но те не ме чуха или не ме разбраха. Английският им беше добър, затова предполагам, че не са искали да ме чуят. Силна турбуленция накара Роберт да спре записа. Поуплаши се. Не беше пътувал със самолет никога преди това. Когато нещата се поуспокоиха и се чуваше приглушено единствено шумът от двигателите, той се отпусна в седалката и се опита да подремне. Мислеше си колко изостанало е следствието в Словакия и как, ако беше в Америка, с помощта на лабораторни изследвания на ДНК 60

Николай Стефанов

и подобни щеше със сигурност да успее да докаже съучастието на Мич в убийството. На моментния етап можеше само да твори мислено различни сценарии, които са могли да се получат, но пък ясно осъзнаваше, че вече всичко бе извън неговия контрол. Не бе в позиция да стори каквото и да било по въпроса, обаче фикс идеята да разнищи случая докрай занимаваше мозъка му непрестанно. В най-смелите си мечти виждаше как се докопва на американска земя до двамата заподозрени и успява да ги принуди да си признаят. Това би му дало удовлетворение за безбройните безсънни нощи, прекарани в размишления около този случай. Когато Роберт пристигна в Ню Йорк, той автоматично се съсредоточи единствено върху конкретните задачи, от които зависеше оцеляването му. Трескаво размишляваше къде да отседне и как да започне да изкарва насъщния си. Нямаше пари и единственото, което го вълнуваше, бе възможно най-бързо да стъпи на краката си. Дори и в найпесимистичните си представи обаче не виждаше колко трудности щеше да срещне.

61

КАПСЪЗИН

9

Петър беше в безизходица. Отново. Родителите му един по един си отидоха от този свят, а те бяха тези, които създаваха възможността да "смуче" пари от брат си. Първо се помина баща му, а година по-късно и леля Данче. Кольо успя да се прибере само за нейното погребение и макар че успяха да си поговорят надълго и нашироко (Петър плачеше и се извиняваше за всичките свои неправилни решения), връзката помежду им сякаш завинаги се бе прекъснала. Времената, в които по-големият му брат винаги се застъпваше, бяха окончателно преминали. Не ги свързваше нищо. Нивите отдавна бяха продадени, а парите вложени недалновидно. С апартамента в Пловдив ситуацията бе идентична. Бай Манол и леля Данче се пренесоха на село, където изкараха остатъка от дните си, а сега самият Петър нямаше избор и се нанесе там. Кольо му направи един като че ли последен жест и му отстъпи собствения си дял от селската къща. Резултатът не закъсня. По-малко от година след смъртта на леля Данче Петър продаде къщата на безценица и си нае гарсониера в Пловдив. Парите хвръкнаха за няколко месеца и сега нямаше достатъчно дори за наема. Пиеше ракия в малката кухничка и по този начин набра смелост да изпрати есемес на брат си: "OBADI SE KOGATO MOZHE6". Изминаха два часа без отговор. Беше изгубил надежда, когато телефонът иззвъня.

— Ало — пресипнало изломоти Петър.

— Какво става, брат ми? Търсил си ме. Кольо звучеше бодро, но нотка на досада можеше да бъде доловена в гласа му.

— Исках да те чуя — Петър заваляше и не можеше да скрие, че е пиян. — Как е всичко?

— Добре сме.

— Как са Цвета и децата?

62

Николай Стефанов

— Децата ходят на училище, а Цвета започна нова работа и рядко се засичаме.

— Как така?

— Преди работеше в едно гръцко кафене и правеше доста добри пари от бакшиши, ама й писна и си намери работа като детегледачка в едно младо американско семейство. Грижи се за бебето им и не й остава време за нашите деца. Ама няма как.

— Нали имаш семейство все пак, а аз не мога да завъртя гадже дори.

— Брат ми, дай по същество! — строго каза Кольо. — Защо ме търсиш?

— Да те чуя бе, бате — плачливо пророни Петър. — Домъчня ми за вас.

— Всичко наред ли е? Имаш ли пари?

— Е, нали знаеш как е тук. Намираме начин, но си е мизерийка. Чакам да ни приемат в Европейския съюз, че и аз да духна навън.

— Ако мислиш, че навън е лесно, жестоко се лъжеш.

— Може да не е лесно, но тук е невъзможно.

— Работиш ли?

— На парче само. Няма работа.

— Имаш ли нужда от пари?

— Оправям се.

— Колко да ти пратя?

— А, не, не — направи се на полусърдит Петър. — Не съм те потърсил да прося. Казах ти, че ми стана мъчно.

— Кажи, кажи! Колко ти трябват?

— Човек, на мен не ми трябват два лева. Намирам си за хляб и ракия. Но това е живот ден за ден. Няма перспектива.

— Каква перспектива търсиш?

— Ами, да вложиш някъде, за да ти се възвърне и да започнеш да ги въртиш. Имам няколко идеи, ама нямам началния капитал. Кольо се поусмихна и реши да провери докъде ще стигне Петър. Затова го поощри да продължи да говори: 63

КАПСЪЗИН

— Колко начален капитал ти трябва?

— 30 или 40 бона в зелено — плахо каза Петър.

— И какво ще правиш с тях?

— Бате, по морето се продават земи, а цената им се качва с часове. След някоя друга годинка ще мога да направя цяло състояние, като ги препродам.

— Нали знаеш твоите далавери как приключват? Винаги се проваляш.

— Тук няма как да се проваля. Преди всичко беше несигурно. Откакто дойде царят, нещата започнаха да се канализират. Вече могат да се следят тенденциите. Ако сега бях предприел същите стъпки като по Жанвиденово и Костово време, сега щях да съм богат.

— Брат ми, това не са малко пари. Тук три години живяхме на ръба на мизерията. Повярвай ми, не знаеш за каква мизерия става въпрос. След това ме направиха шеф на бригада и се оправяме, но работата е много, Цвета и тя се спуква от бачкане. Зимата работа на покривите няма и затова шефът ме праща с бригадата във Флорида. Не си виждам семейството с месеци. И така едва събрахме около 50 бона, а сме вече почти 8 години в Америка. Нима искаш да ти дам всичко, което съм събрал цент по цент, за да се гмурнеш пак в някакво рисково начинание? По-добре ми кажи колко ти трябват за харчлък и ще ти пратя. Хиляда, две хиляди, пет? Само ми кажи.

— Аз само споделям, бате — приглушено смотолеви Петър. — Нищо не искам.

— Хайде да не се правиш на мъж. Кажи ми колко да ти пратя. Петър замълча, пусна силна въздишка и някак си продъвка: — Прати там едно хиляда долара.

— Ще стигнат ли?

— Да, да.

— ОК. Сега ще отида да ги пусна, а ти утре върви да си ги вземеш от банката.

— Добре. Благодаря ти много! Ще ти ги върна.

64

Николай Стефанов

Обещавам!

— Не се притеснявай.

— А ако размислиш за това, което ти казах, ми кажи.

— За кое да размисля?

— Там за земите по морето.

— Какво има да размислям, бе? — Кольо откровено се подразни. — За какво ми е да влагам в разни мочурища?

— Добре де. Само казвам. Пак ти благодаря! Петър затвори и се отпусна. Камък му беше паднал от гърдите. Беше успял да спаси положението за известно време. Но още по-важно беше, че успя да накара брат си да му прати пари. Щом сега се беше съгласил, значи щеше да го направи отново и отново. Нямаше търпение да се съмне, за да иде до банката, да си вземе транша и да се нашморца до безпаметност в някоя кръчма.

65

КАПСЪЗИН

10

Кольо Сминдуха не можеше да забрави един свой разговор с отец Валентин от църквата "Св. Иван Рилски” в Чикаго през 1999-та година. Отецът му разказа много интересна случка. Техен общ познат се беше явил за американско гражданство и го бяха скъсали. По някаква линия някой от имиграционните се беше свързал впоследствие с попа, за да му съобщи крайно озадачаващата причина за отказа, но се беше оказало, че кандидатът отговорил типично по български на въпроса защо иска да стане американски гражданин: "Искам да съм американец, защото САЩ ми даде правата и свободите, които подобието на държава, наречена България, не успя. Истинско наказание е да си роден в толкова мизерна страна, с мизерни и завистливи хора, които само гледат как да спъват и пречат на всекиго, опитал се да работи и прави нещо. С нетърпение чакам деня, в който веднъж завинаги ще скъсам с тази държава и гордо ще започна да се наричам американски гражданин.” Колко убедително! Изпитващият имиграционен офицер обаче решил, че ако човек може толкова злостно да плюе по родната си страна, то неминуемо един ден ще го направи и срещу САЩ. Затова — отказ! Опитайте отново! През въпросната година българите в Чикаго не бяха много малко, но всичко това, което няколко години покъсно ги заобграждаше и вземаха за даденост (български бизнеси и начинания като ресторанти, дискотеки, магазини, колбасарници, баничарници, транспортни компании, танцови състави, театри, вестници и пр.), съвсем не беше част от тяхното ежедневие. Единствените български места бяха две православни и една евангелистка църква, "Български културен център” на улица “Ървинг Парк”, “Mario’s Caffe”, ресторант "Мона Лиза" и едно кратко 66

Николай Стефанов

просъществувало заведение на улица "Монтроуз” с доста патриотичното име "European Restaurant”. Българско сирене имаше само овче, което се внасяше от гръцка фирма. От алкохолите можеше да се намери единствено някаква ловешка сливова за $11.49, която се произвеждаше не от цар Киро, а май в някой гараж около предградията Дес Плейнс или Найлз, а опит за печатане на вестник имаше през август, когато излезе един брой, в който гордо се съобщаваше вероятността Христо Стоичков да заиграе в Чикаго. Втори брой на въпросния вестник така и не излезе. Предимно поради липсата на легални документи за пребиваване българите работеха най-вече в строителството в най-добрия случай като субконтрактори, останалите като наемници за гърци или сърби, а законните се ориентираха към работа на летището. Повод за национална гордост почти нямаше, американското футболно лято — отдавна забравено, а националното достойнство — много често потъпквано от представители на катунарски народи. Хората се срамуваха да кажат откъде са и отговаряха уклончиво с много думи, като индикираха първо континента, след това региона и чак тогава, ако се наложеше, и името на държавата. Само 6 месеца по-късно пристигането на Стоичков вече беше факт, емигрантският вестник “България” набираше толкова много скорост, че поради разногласия (не политически) в редколегията съвсем скоро щеше да се разцепи на “Синята България” и “Червената България”, все повече хора започваха да идват от България, а с тях и ранни наченки на криминална дейност, характерна за всяка нарастваща на брой имигрантска общност. Повече и повече българи работеха законно и Чикаго постепенно заприличваше на български град. Имаше и разни псевдопатриоти, които се биеха в гърдите с произхода си, а с действията си излагаха нацията, но като цяло нещата придобиваха по-хубав вид. Залепяха се лепенки с българския флаг на задни брони и багажници, оформяха се бизнеси, които бяха в състояние да осигуряват работа на 67

КАПСЪЗИН

нашенци, организираха се футболни отбори, които да се състезават в аматьорските лиги... Независимо от всичко това обаче, родният нихилизъм процъфтяваше, липсата на самочувствие се увеличаваше, а възгледът, че ключът към успеха в Америка преминава през тотална изолация от българите, се налагаше все повече. Самоприписваха се грехове, които сякаш са неприсъщи никому другиму. Дори уж изявени шовинисти реагираха като Бай Ганьо във влака за Будапеща, когато псува сърбите: “Мамицата ви! Сега да ми излезете насреща!” В следващият момент обаче, когато един митничар сърбин се изправя срещу него, Ганьо угоднически казва: “Како си, брато? Добро ли си? Хвала! Как те зоват?” Подобна бе и ситуацията в Америка, а Сминдуха често обичаше да дава красноречив пример за това: „Ако на една маса са седнали пет българина и един сърбин, петимата наши започват да “причат по српски”, а не обратно.” За капак много българи от Пиринския край предпочитаха да се представят за македонци, други от там или от Сливен и Несебър се пишеха гърци, мохамеданите казваха, че са турци, сякаш по този начин се “издигаха” в очите на американците. Ситуацията беше още по-отчайваща сред женското съсловие. Много се опитваха да омаят американци, за да си оправят документите, други просто решаваха, че не са дошли в Америка, за да се задоволят само с български мъже, от каквито в България им беше писнало, а трети нямаха национално самочувствие и си мислеха, че дори най-пропадналият пуерториканец или грък e по-добра партия от който и да било българин. За целта българските жени флиртуваха с почти всеки миризливец, който не беше роден в България — ако работеха на летището, се мазнеха на началниците си, колкото и непривлекателни да бяха те, а ако започнеха работа в някой квартален бар или ресторант, обекти на свалка ставаха клиенти. Съпругата на Кольо Сминдуха следваше общата тенденция и си имаше своите забежки, за които той естествено не знаеше. Докато работеше на летището, не 68

Николай Стефанов

успя да омотае никого, а и тогава беше заета с оцеляването на семейството, но когато стъпиха на краката си финансово, тя започна работа в едно гръцко кафене, където клиентите бяха пенсионери на преклонна възраст, с много мижави доходи и макар да й се сваляха, тя само флиртуваше, за да им вземе на бакшиш и малкото, което имаха. За сметка на това обаче се заигра с шефа на кафенето и му стана редовна бройка. Той беше снажен грък на около 45 години с добре оформен мустак и прическа като на холивудска звезда. Тя го оприличаваше на Том Селек, в когото бе влюбена още като малко момиче. Отдаваше му се поне по няколко пъти седмично, тъй като онзи беше ненаситен, а и на нея й харесваше. Когато Кольо заминеше за Флорида през зимата и не се връщаше със седмици, Цветелина дори канеше гърка вкъщи в присъствието на децата. Естествено, че не правеха нищо пред тях, но малкият Виктор вече захитряваше и усещаше, че има нещо нередовно. За секс ползваха мотели, защото и гъркът беше женен и нямаха терен. Никой от двамата не го удряше на чувства и това като че ли улесняваше всичко. На работа се държаха служебно, излезеха ли навън изпитваха неудържима страст един към друг и се отдаваха изцяло на любовните си пориви. Преодоляха всичките си задръжки и им харесваше. Телесната близост за тях се превърна в наркотик, от който имаха нужда почти всекидневно. След няколко години работа в кафенето Цветелина кандидатства за работа като детегледачка в едно американско семейство. Семейството беше на Зак Алекзандър, който се беше преместил в Чикаго три години по-рано. След конференцията в Бостън, където съдбата го срещна с популярната и доста скандална журналистка от “Ню Йорк Таймс" Мередит Дройт, обстоятелствата се стекоха много интересно за него. Въпреки че тя му беше видимо бясна онази вечер, по някаква причина само два месеца по-късно написа статия за него, в която го възхваляваше. Това му донесе достатъчно популярност, за да стане търсен гост-лектор из цялата страна. Освен това 69

КАПСЪЗИН

Мередит Дройт имаше връзки и с жени. Една от постоянните й любовници беше Сандра Холанд — известен философ и феминист с многобройни публикации в специализираната преса и с издадени книги, изследващи дълбочинно проблемите на феминистичната епистемология. Преподаваше в престижния университет "Лойола", където всички студенти по философия трябваше да минат през нея. Нямаше начин тя да бъде заобиколена и да не се случи да ти преподава. А заинатеше ли се с някого, това означаваше край на надеждите за дипломиране на жалкия набелязан. Или поне като философ. Много се насочваха към политология и психология след конфронтацията си с тази жена. Беше върла феминистка от близкото обкръжение на Глория Стайнем1 и цялото това съсловие, което преобръща американското общество в началото на 70-те години на 20-ти век. Винаги е била лесбийка, като през последните 15 години живееше на семейни начала със чернокожа социална работничка, но кръшкаше тайно с по-млади жени. На 55 години либидото й се беше така покачило, че имаше нужда от всекидневни ласки с жени и то не една. Мередит й се виждаше много секси и се любеше много страстно. Виждаха се няколко пъти годишно и то най-често в Чикаго. Именно при една от тези срещи и след няколкочасов секс маратон Сандра чу историята за особения преподавател по философия от никому неизвестния колеж в Мичиган. Заинтригува се и се свърза с него по имейл. Първоначално му предложи да гостува и да изнесе лекция като част от някакво годишно честване, но впоследствие го покани да участва в публична философска дискусия редом с легендарните Юрген Хабермас и Ричард Рорти. Той прие на драго сърце и се изяви отлично, събирайки погледите на всички 1

Глория Стайнем (1934—) е известна американска феминистка и активистка, свързана с т. нар. Втора вълна на феминизма от края на 1960-те и началото на 1970-те.

70

Николай Стефанов

присъстващи и спечелвайки признанието на известните си колеги. Поканата за работа като преподавател в "Лойола" не закъсня, като естествено се организира проформа конкурс, който беше манипулиран така, че Зак да го спечели. Дадоха му първоначално часове по Етика, но той беше свикнал да преподава тази дисциплина и в Мичиган. Чак на втората година му предложиха да поеме Теория на познанието, което беше дисциплината на благодетелката му Сандра Холанд. Тя се съгласи да си раздели с него курсовете, за да има повече време за написването на нова книга. Набързо се разчу, че свирепата феминистка може да бъде заобиколена и маса студенти започнаха да избират Зак за свой преподавател по Теория на познанието. Търсенето беше толкова голямо, че университетът се принуди да отвори още една секция от дисциплината, за да може да акомодира всички желаещи. Освен това Зак беше млад, привлекателен и ерген, поради което стана желан обект от много жени — било то студентки или колежки от всякакви специалности. Трудно един мъж би устоял на такова внимание и затова след няколко мимолетни сексуални връзки Зак се хвана сериозно с младата преподавателка по психология Емили Стюарт. След около година се ожениха и им се роди момиченце. И двамата не искаха да изоставят кариерите си, затова се наложи да наемат детегледачка. Наеха една агенция да им търси и така Цветелина се озова на работа при тях. В началото всичко вървеше нормално, въпреки че Емили беше много мнителна и се притесняваше да остави собственото си дете на някаква там имигрантка. Зак беше много по-толерантен и караше Цветелина да чувства, че е от особена важност в тяхното семейство. Говореше й с уважение и й даваше бонуси след всяка заплата, естествено без знанието на Емили. Този факт като че ли накара Цветелина да си въобрази, че работодателят й я харесва и я сваля. Намираше за идентични действията му с тези на гърка от кафенето, докато онзи й се слагаше в началото и преди тя да му пусне. Затова стрелкаше с подканващи 71

КАПСЪЗИН

погледи, на които обаче Зак не обръщаше внимание или поне се правеше, че не обръща внимание. В един момент тя започна да се дразни. За какво се мислеше това недооблизано професорче? Или пък може би беше обратен и се беше оженил заради кариерата си. Като се замислеше, жена му спокойно можеше да е лесбийка и двамата да са стигнали до споразумение да живеят като нормално семейство и поради тази причина да са си направили и дете. Беше чувала за много такива семейства в Америка. Продължаваше да флиртува, но не й стискаше да го направи по-явно или пък направо да му го каже в очите. Не обичаше да се чувства пренебрегната и много скоро видя в работодателката си съперник за сърцето на Зак. Не проумяваше какво той намира в нея. Може би това, че беше американка и с добра и доходна работа. Комплексите от българския произход избуяваха все повече и я правеха несигурна и нервна. Тази нервност се проявяваше вкъщи под формата на словесна агресия спрямо Кольо и собствените й деца. Обвиняваше се, че си го изкарва на тях, но се чувстваше нещастна, а и срещите и с гърка логично се поразредиха. Не намираше време да се вижда с него. След няколко месеца тя започна да ревнува и него. Не искаше да я замени с друга, а вероятността за това се засилваше. Той имаше много обожателки, като някои от тях бяха българки. Цветелина откачаше при мисълта, че може да бъде сменена с друга българка. Това би било най-ужасното стечение на обстоятелствата. Затова започна с риск да бъде изгонена от работа да го вика в апартамента на Зак и Емили, докато гледаше бебето. Гъркът го превърна в рутина и се отбиваше всеки ден, дори за един бърз сеанс на крак. Тя знаеше, че това може само да й довлече неприятности, но от друга страна страхът да бъде изоставена беше посилен от всичко. Продължи да предизвиква съдбата с необмислените си действия и упорито елиминираше от съзнанието си всеки разумен аргумент, дръзнал да се промуши в морето от страст, несигурност и емоционална суматоха.

72

Николай Стефанов

11

След едногодишно лутане от една работа на друга Роберт Сланина най-после успя да си намери надежден работодател. Беше стоял в Ню Йорк само два месеца, преди да се премести в Чикаго, където намери свои сънародници. Покрай тях беше пробвал няколко различни работи, докато го свързаха с Жоро Руфа. Срещнаха се в една полска дискотека на име "Йединка" и се разбраха относно условията за работа. Компанията се занимаваше с поправка и инсталиране на покриви — област, в която Роберт беше абсолютно бос. Назначиха го като помощник в бригадата на Кольо Сминдуха. Останалите работници бяха чехи, единствено Кольо беше българин, но двамата веднага намериха общ език и често прекарваха безсънни нощи в разговори за живота. Във Флорида бригадата отсядаше или в мотел, или наемаха къща. Просто зависеше в коя част от щата щяха да бъдат изпратени и колко проекта имат да завършат. Кольо се проявяваше като готвач за цялата бригада, когато им писнеше от ресторанти за бързо хранене. Роберт бързо свикваше с работата, след като започна като боклукчия. Вече можеше да работи на самия покрив и да се оправя без насоки. Оттам и заплащането му се увеличи. Като цяло беше доволен от работата си. Една вечер той реши да разкрие болката си пред Кольо. За това му помогна водката, която двамата локаха в мотела.

— Коля, теб от какво те боли? — попита Роберт.

— Какво точно имаш предвид? Двамата общуваха на странна смесица от полски, руски и английски — езици, които и двамата не владееха добре.

— Нали съм ти казвал, че съм бил полицай? — продължи Роберт.

73

КАПСЪЗИН

— Да.

— Не бях обикновен регулировчик, а следовател в криминалния отдел.

— Виж ти! — не скри изненадата си Сминдуха.

— Разследвах всякакви престъпления. Дори и убийства.

— Ти убивал ли си?

— Не. Но ми е идвало много пъти да гръмна някой изрод. Обаче имаше един случай, който ме потресе.

— Какъв случай? — любопитството на Кольо се засилваше.

— Убийство на едно момиче в хотел в центъра на Братислава. Зверски изнасилено, пребито до смърт. Роберт разказа подробно случая. Кольо слушаше с интерес и дори забрави да отпива от водката. Накрая каза: — Роберт, не ми казвай, че си дошъл в Америка да търсиш убиеца.

— Не съвсем — поклати глава словакът. — Не живея във филми. Но ме гложди много. Сега като има интернет, се ровя да го търся, всеки път когато докопам компютър. Знам му имената, дата на раждане, адреси в миналото... Няма и няма.

— Аз съм чувал, че можеш да платиш на някакъв уебсайт и да ти дадат информация.

— Пробвах. Нищо ново не ми дават.

— А защо ти е да го намираш?

— Мечтата ми, Коля, е да го видя и да го погледна в очите. Да му дам знак, че знам какъв е.

— Откъде си сигурен, че той е убиецът? Може този Мич да се е оправдал с него, за да се измъкне.

— Най-малкото двамата са действали заедно. Убеден съм! Но американците ни отказаха да го екстрадират, а за другия извикаха фалшиви свидетели. Не можеш да се бориш с американците. Правят си каквото искат.

— Интересно защо ги защитават — зачуди се Кольо.

— Нима са някакви големи клечки?

— Не мисля. Просто искат да покажат превъзходство.

74

Николай Стефанов

Ако аз направя нещо тук, ще ме разчекнат. Ако се развикам на жена си, ще ме закопчаят. А защитават изнасилвачи и убийци, когато престъплението не е извършено в рамките на САЩ.

— Наистина. Знаеш ли колко пъти ми е идвало да ударя един шамар на жена си, но се спирам, като им знам законите. А пък тя го използва и ме ядосва сякаш нарочно.

— За какво се карате?

— Битови проблеми. Нищо особено.

— То така се започва. Една жена свикне ли да ти вдига скандали, нищо добро не те чака. Може би е твърде късно при теб.

— Не е така — възрази Кольо. — Разбираме се като цяло. Просто жените обичат да се оплакват.

— Жените се оплакват, когато са готови да ти бият шута. На мен ми се е случвало, затова внимавай.

— Мойта жена едва ли ще рискува. Кой ще я прибере с две деца?

— Когато се еманципират, изобщо не мислят за това. Просто те изоставят и това е. Колкото си по-либерален с нея, толкова повече ще страдаш. Кольо искаше да приключи с тази тема, затова попита: — Кажи ми нещо, Роберт! Защо не се опиташ да станеш следовател тук в Америка?

— Луд ли си? С моя английски? Не може да стане.

— И ти си прав. А и тези тук са големи расисти и националисти. Само се правят на толерантни. Кольо Сминдуха пренесе разговора на професионална тема. Започнаха да обсъждат предстоящите им проекти и повече никога не се върнаха на случая с убийството в Братислава, нито пък повече обсъждаха семейни отношения, когато станеше въпрос за жени. От този ден нататък Кольо определено мислеше, че на Роберт нещо му хлопа, но не даде никакъв външен знак за това. Просто се държеше учтиво и приятелски и отбиваше покани за по-продължителни запои, по време на които имаше риск 75

КАПСЪЗИН

да започне да си изповядва душата, макар че вярваше, че няма какво да изповяда. Обаче усещаше, че нещо дълбоко в подсъзнанието му го тревожи и не искаше то да излезе на повърхността по какъвто и да е повод.

76

Николай Стефанов

12

Емили Стюарт беше параноичка по природа и затова нямаше капка доверие в Цветелина. В главата й се боричкаха всякакви имиджи как бебето бива малтретирано. Опасенията се усилиха съвсем, когато по един телевизионен канал изгледа предаване, в което се разказваше за една жена, наела гледачка за болния си баща. Човекът беше на около 80 години и страдаше от Алцхаймер, затова не е могъл да се оплаче какво се е случвало с него. С помощта на камери, инсталирани в дома, гледачката бе хваната на няколко пъти здраво да налага дядото с юмруци. Емили бе ужасена! Реши на свой ред да инсталира скрити камери в апартамента и да наблюдава как Цветелина се грижи за детето. Това поне щеше да й даде необходимото спокойствие. Първите няколко дена всичко изглеждаше нормално, докато една вечер в края на първата седмица Емили седна да изгледа записа от отминалия ден и видя камерата ясно да улавя гърка да влиза в апартамента. Последва няколкоминутен разговор, целувки и фелацио пред бебето. Емили не можеше да повярва на очите си. Разтрепера се и се просегна да вземе телефона си. Набра Цветелина, макар да беше доста след полунощ и когато чу сънения й глас, само процеди ядно: — Утре не идвай на работа! Уволнена си!

— Ама как? — опита се да протестира Цветелина.

— Стой далеч от семейството ми! Емили прекъсна връзката и се отправи към спалнята, където Зак вече спеше дълбоко. Раздруса го, за да го събуди и му нареди да я последва обратно до компютъра, на който си беше пуснала записа. Зак гледаше в просъница и се чудеше дали не сънува.

— Сега разбирам — промълви по едно време той.

77

КАПСЪЗИН

— Какво разбираш? — подскочи Емили.

— Тази май си искаше от мен.

— Как така?

— Ами флиртуваше, но аз мислех, че си въобразявам.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — плачевно извиси глас тя.

— Няма нищо. Просто сега осъзнавам, че може би е искала да ме чука.

— Как може да говориш така? Какво ти е казала?

— Нищо. Просто държанието й го издаваше, но аз си мислех, че понеже принадлежи към друга култура, това е начин да бъде учтива. Какво ще правим сега?

— Вече й се обадих и я уволних.

— Горкият й съпруг! — поклати глава Зак. — Тъпото копеле идея си няма вероятно с каква жена живее. На другия ден Кольо Сминдуха се обади на Емили да й иска обяснение за уволнението. Беше ядосан. Тя го помоли да се отбие след работа, за да го обсъдят лично. Помоли го да дойде сам. Той се появи към седем и половина вечерта. Емили го настани да седне на дивана в дневната и пусна телевизора. Кольо беше шокиран! Чувстваше се безкрайно унизен.

— Чувствам се неловко — каза тя, спирайки записа, преди фелациото да е приключило. — Не искам и да си представям как се чувствате. Кольо мълча известно време, след което глухо изрече: — Знаете ли кой е мъжът?

— Никаква идея.

— Аз знам. Това е един от бившите й работодатели. Сминдуха помоли за чаша вода, постоя мълчаливо още малко и стана да си ходи. Емили го изпрати до входната врата, където той се обърна към нея и каза: — Извинявам се за всичко това. Всичко хубаво!

— Аз се извинявам! — виновно промълви тя. — Просто реших, че е добре да знаете. Кольо поклати глава и си тръгна. Запали колата, но не 78

Николай Стефанов

потегли поне 15 минути. Беше изпаднал в някакъв транс. Когато се върна в реалността, погледна часовника си и сметна, че в България е рано сутринта. Набра брат си. Чак на десетото позвъняване Петър вдигна.

— Ало.

— Пешо? Ти ли си?

— Кой се обажда? — каза Петър сънено.

— Кольо съм.

— Всичко наред ли е, бате? Колко е часът?

— Много рано. Адекватен ли си, за да ме чуеш какво ще ти кажа? Петър събра всичките си мисли и каза: — Слушам те!

— Утре в банковата сметка, на която ти пращам пари, ще ти пусна към 60 хиляди долара. Това са всичките ми спестявания.

— Как така?

— Така! И още нещо...

— Слушам!

— По никакъв повод не говори с Цветелина.

— Защо? — попита уплашено Петър. — Какво се е случило?

— Не питай! Само искам да проверяваш сметката в следващите дни и да ми кажеш, когато парите пристигнат. Обикновено отнема няколко дена за такива големи транзакции да се осъществят.

— Какво си намислил?

— Може би ще се прибера в България.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Тогава ще се опитаме да завъртим парите и да почнем някакъв бизнес. Ослушвай се!

— ОК. Както кажеш. Кольо прекъсна връзката и подкара спокойно. Когато се прибра, каза на Цветелина, че на сутринта спешно трябва да замине за Флорида за една седмица и я помоли да му приготви багажа. След това влезе в банята да си тегли един душ. Забави се почти час. Искаше да избегне компанията на 79

КАПСЪЗИН

жена си. Излезе и седна по халат на дивана. Започна да прещраква каналите на телевизора. Тя го приближи и попита: — Как така изведнъж се наложи да заминеш?

— Ами наложи се.

— Говори ли с Емили?

— Да.

— И?

— Не те иска обратно и това е.

— Не изтъкна ли причина.

— Никаква смислена. Не го мисли! Ще си намериш друга работа. Цветелина се опита да каже още нещо, но Кольо й махна с ръка да млъкне и се направи на много заинтригуван от новините по телевизията. Тя се помота около него още малко, след което отиде в спалнята и си легна. Той се облече в дънки и тениска и се изтегна на дивана. Заспа на включен телевизор.

80

Николай Стефанов

13

Кольо Сминдуха естествено не замина за Флорида. Отиде до банката и прехвърли на брат си в България всичките си спестявания. Остави си само около 5 хиляди долара за джобни. Нае си мотелска стая недалеч от своя апартамент и си взе кола под наем. Паркира пред дома и чакаше да види какво ще предприеме жена му. Първите три дена нищо не се случи. Сутрин тя водеше децата на училище, отбиваше се до кварталния супермаркет и се прибираше, а следобед излизаше, само за да вземе децата от училище. Стана събота, а Кольо го обземаше чувство на безразличие. Реши да не кибичи на пост и се шмугна в един бар, където се наряза с уиски. Прибра се в мотела и се наспа. В неделя сутринта се върна пред апартамента и отново започна да дебне. Междувременно звънеше периодично на Цветелина по телефона и я лъжеше колко е хубаво времето във Флорида. Дори й каза, че трябва да заплануват семейна ваканция в слънчевия щат. В понеделник сутринта последва познатата рутина. Цветелина закара децата на училище, отби се през супермаркета и се прибра. Към 11 часа обаче сребрист Мерцедес паркира пред блока. Излезе висок мъж, когото Кольо разпозна веднага. Адреналинът му се покачи! Гъркът звънна на звънеца и след миг отвори входната врата. Кольо поседя в колата около 15 минути, като дишаше учестено. Тогава реши да се качи в апартамента. С треперещи пръсти мушна ключа в ключалката и отвори вратата. Нахълта вътре. Цветелина и гърка ги нямаше в дневната. Хукна към спалнята, но преди да стигне, тя се измъкна оттам чисто гола, препречи му пътя и уплашено каза: — Какво правиш тук?

— Дръпни се! — викна й той.

81

КАПСЪЗИН

— Чакай малко!

— Няма какво да те чакам, мастийо долна! Дръпни се! В този момент гъркът излезе от стаята по долни гащи и се опита да смотолеви нещо като оправдание. Кольо се пресегна през Цветелина и му прасна един юмрук през зъбите.

— Кой си ти? — крещеше той на английски.

— Успокой се! — каза умолително гъркът.

— Няма да се успокоя! Кольо избута Цветелина и започна да го налага. Онзи в началото се защитаваше, но постепенно взе инициативата и на свой ред започна да бие Кольо. Биха се в продължение на десетина минути, след което Сминдуха се освободи от поредната хватка, притича до кухнята, грабна един нож и се върна. Гъркът се стъписа и вдигна ръце.

— Дай да се разберем цивилизовано! — панически изрече той. Кольо изрева като лъв и с всичка сила го намушка в стомаха. Цветелина изпищя пронизително и се разрева.

— Кольо, спри! — нареждаше тя. — Спри, моля те! Недей! Гъркът се преви. Кольо извади ножа и го ръгна отново. Цветелина писна още по-силно и се задави в плач.

— Какво направи? — изрева след малко тя.

— Аз ли какво направих? — побесня до краен предел Сминдуха. — Ти какво направи, курво? Той извади ножа от стомаха на гърка и държейки го като индианец, започна да я мушка с адска злоба във врата и гърдите. Тя се опитваше да се предпази с ръце, но не успяваше. Свлече се на земята, но той продължи да я ръга зверски. Накрая се умори и спря. Погледна към гърка. Онзи се превиваше на пода. Цветелина не мърдаше. Кольо пусна ножа и погледна себе си. Целият беше в кръв. Бръкна в джоба си и извади телефона. Набра полицията.

— Бих искал да рапортувам убийство. Убих жена си и любовника й.

82

Николай Стефанов

Даде им адреса и излезе пред блока. Седна по турски на цимента и зачака. След около минута пристигна първата полицейска кола.

83

КАПСЪЗИН

14

Зак разбра за двойното убийство по новините. И той, и Емили бяха потресени и се самообвиняваха за случилото се. Не бяха предполагали, че нещата могат да стигнат до такова развитие.

— Само ако знаех, нямаше и да си помисля да му казвам! — вайкаше се Емили.

— Емили, тези хора са различна култура — опита се да намери разумно обяснение Зак. — Имат много силни семейни ценности. Мъжете приемат нещо такова като голямо предателство, което граничи с представата им за края на света. Ти си психолог и трябва да имаш логично обяснение за такъв тип хора.

— Този човек изглеждаше толкова уравновесен, въпреки че беше шокиран от видеото. Какво ли е станало?

— Такива хора са най-опасни!

— Какво ли ще стане сега с децата? — позачуди се Емили.

— Какво ли? Ще ги поемат социалните, оттам приюти и впоследствие на улицата. Перспективата не е добра. Дрога, престъпления, проституция...

— Не се знае.

— Казвам кое е най-вероятно да се случи. Зак се затвори в своя офис и се опита да чете книга, но не можеше да избие от главата си трагедията. Предстоеше му важно участие в международен философски форум, на който щеше да представи доклад на тема "Екзистенциална неизбежност". Каква ирония! Поседя около час и се отказа да учи наизуст текста. Вместо това се разрови в стари свои писанки, които никога не бяха видели бял свят. Спря се на нещо много интересно, което беше надраскал още като студент. Спомни си, че беше намразил 84

Николай Стефанов

философията тогава и искаше да се откъсне изцяло от фалшивата академичност и натруфеност на тази псевдонаука и това го накара да напише едно есе, в което отрича философията като наука. Изведнъж реши да представи именно това есе на форума. Реши, че след като започна да преподава в малкия мичигански колеж, постепенно е потънал в безсмислието на своята професия. Хората се затриваха за миг, вълнуваха ги неща като оцеляване, социални проблеми, ментални разстройства, а той търсеше някакво абстрактно значение на живота, щастието и света като цяло. Каква безгранична глупост! Денят на форума дойде бързо. Провеждаше се във Вашингтон. Зак си спомни за онази конференция в Бостън, когато се запозна с Мередит Дройт и някак си от любопитство я потърси с поглед, когато излезе на подиума. Нали все пак тя беше от Вашингтон. Не можа обаче да я види никъде и вътрешно се засмя на факта, че изобщо му бе хрумнало за нея. Нагласи микрофона пред себе си и започна да говори със спокоен тон: "Знам, че тези от вас, които са прочели програмата на форума, вече знаят темата, по която се предполага, че трябва да говоря. Знам също, че тези от вас, които не са прочели програмата за форума, но я държат в ръцете си, в момента проверяват каква ще бъде темата на моя доклад." Вял смях се разнесе в единия край на залата. Зак продължи: "Трябва обаче да разочаровам всички ви. Реших да не говоря за екзистенциални неизбежности и предназначености. Една семейна трагедия, която се случи неотдавна, ме накара да се замисля относно фундаменталните принципи, водещи ме в този живот. Реших, че в тях няма нищо фундаментално и че всичко е една дребна псевдоакадемична спекулация. Нямам 85

КАПСЪЗИН

желание да съм част от този цирк повече. Мисля това да бъде моят последен доклад на философска тема. Оттук нататък ще се опитам да бъда полезен на хората и на обществото по много по-ефективен начин. След като ви представя моите аргументи защо философията като наука и нейното практическо приложение са невъзможни, може би ще се съгласите с мен, а пък е и твърде вероятно да ме разкъсате жив тук на място. Но аз съм наистина искрен в убеждението си на този етап от моето скромно съществуване. Според мен опитите да се причисли понятието "философия" към определена парадигмална общност от неотменни категории обикновено са следствие от изясняването на базиса, целта и ползата от самата философия. Най-голяма трудност се среща при полагането на основата, т.е. при принципното структуриране, защото често се изпада в лоша безкрайност, която повлича принципите. Оказва се, че всеки принцип "стъпва" върху друг принцип, след което автоматически престава да бъде такъв. В търсене на първоосновата човечеството рециклира едни и същи принципи и все не успява да се слее с универсалното. Така възниква необходимост от универсализиране на философията, тъй като парцеларният подход е неадекватен в процеса на изясняване на извънрамкови проблеми. Квалифицирането на философията като универсална наука означава трансформацията на основния знаниев принцип. Съответно философията става точно такъв принцип, който обаче не може да осъществи връзката между метафизика и частна научност, без да бъде проектиран именно от частната научност. Или философията като метафизика се явява движещ принцип, който може да се самообясни единствено чрез своите проявления. И тук възниква въпросът дали принципът е първопричината или проявленията създават този принцип. Ако обединим принцип и проявление в механизъм на движението, 86

Николай Стефанов

поставяме вече нов принцип — движението! Ако то обаче е принцип, неговите проявления ще го детерминират и така отново се изгубва универсалното. Метафизиката има за задача да произведе истината за частнонаучното, а пък то от своя страна трябва да засвидетелства конкретен факт. Тази функционална зависимост свежда всичко до чиста теоретичност или неуниверсализъм, тъй като науката борави с методи, които не са всевалидни. В този ред на мисли би трябвало да се спомене и целта на философията като наука. Вече изтъкнах, че метафизиката произвежда истината за частнонаучното, а в този смисъл съответно и философията има за цел да определи истината. И тъй като се е наложило истината да се доказва чрез факти, с които се занимават частните науки, философията е трябвало да се въплъти в наука на универсалната истина, като за целта анализира факти, засвидетелствани от различни науки. Тази теза изглежда на пръв поглед исторически неоснователна, тъй като частните науки получават своята специализация дълго след първите изобщо научни занимания за произхода и предназначението на природата. Но пък от друга страна не би било възможно обособяването на философията като универсална наука, преди да бъде обоснована научната й същност. А това се осъществява чрез частната научност. Тази частна научност съществува много преди фактическото й формулиране в отделни науки и същевременно съставя задвижващата я универсална наука. В този смисъл философията възниква като производство и синтез на универсални истини много след частното знание за природата, т.е. метафизиката е следствие на физиката. Най-много спорове възникват по проблема за ползата от философията. Този факт е доста объркващ, като се има предвид, че никой досега не е формулирал 87

КАПСЪЗИН

смело и всеобхватно що е философия, а без същността във формата на проявления е нелогично да се извлече полза от каквото и да било. Така че, за да има полза от философията за нас, тя трябва да се прояви чрез самите нас, което означава, че тя не само трябва да е в нас, но и ние да сме нейна същност. Това обаче в днешно време е предмет на науката психология, чиито тези изглеждат както логически добре издържани, така и отворени за допълнение и изкристализиране. В подкрепа на това твърдение е и историчността на философията, което означава, че тя се развива успоредно с историчните природа и човешка психика. Тогава къде остава универсалното? За всеки случай нито в науката философия, нито в психологията. Двете като науки са абсолютни синоними от гледна точка на исторически постигнатата им същност. Така както митът преминава в логос, а логосът — във философия, така и философията се заменя от психологията. Този процес е индикатор на изменящата се човешка колективна мисъл. Всеки човек днес знае, че психологът е човек, който има усет да познава хората, а философът е този, който знае много за живота. В академичен план тази формулировка би приела следния вид: психологията е наука за механизмите и функционирането на човешката психика, а философията има за цел да анализира всички налични факти, за да даде истинна теория за съществуването на света и неговите феномени. Тук отношението между психология и философия е ясно — първата се подчинява на втората по силата на факта, че човекът е част от битието и следователно е обект на изследване и от страна на философията. Но ако погледнем реално, светът в науката има значение само за човека, което веднага измества научните пластове към антропологията. Като се има предвид обаче фактът, че антропологията се стреми да разреши противоречията в човешките мисловни търсения и същевременно следи историческото развитие на човешката мисъл, то всичко 88

Николай Стефанов

преминава в рамките на психологията. За немския философ Вилхелм Дилтай познанието е възможно в многоаспектен план, но не и като всичкоаспектност, тъй като ни ограничава функционалният кръг на взаимодействие между душата и тялото. Механизмът на възприемане следва строго определен път, където се регистрира физично движение под формата на дразнение, което по неврофизиологичен път достига до мозъка, оттам се разпределя към органите на съзнанието и естествено следва отново изява на психиката, изразена в поведение. Тази система функционира непрестанно, като обединява в себе си микросистеми на биологична основа, от което следва, че реално опозиция идеализъм - материализъм или душа тяло не съществува, тъй като те си взаимодействат в рамките на една съвършена природна ограниченост. Пътят на познанието обаче е твърде дълъг и е изпълнен с много грешки на съзнанието. Неадекватните на природните закони проявления на психиката водят до разстройване на основната функционална система, което се изразява в нарушена функция на микросистемите. Този нарушен цикъл е в противовес с разбирането, че философията е съвършената форма на функциониране на системата, като любомъдрието е импулсът, който детерминира предполагаемата инфалибилност на постигнатото самопознание. Философът се затваря в себе си. Той не изпитва нужда да се доказва или самодоказва, тъй като е на висше психично ниво и по същата причина не е учител, защото пътят към съвършената истина задължително минава през дълъг процес на пълно саморазкриване, което се извършва от конкретния индивид. Познаването на психофизиологичните механизми предполага пълен личностен самоконтрол. Това изисква правилно екзистенциално мислене. А ако погледнем неметодологически на дефинициите на психичните процеси, се забелязва, че реално процесът е един, но се 89

КАПСЪЗИН

състои от редица междинни фази, а именно мислене, репрезентирано от възприятие, памет, представа, въображение, афекти, способности и естествено речта като основен операционен фактор. Умишлено пропуснах усещането, тъй като то е неврофизиологичен процес, а не психичен. Възприятието става възможно чрез мислене, което да обедини получените емоции от усещането в цялостен образ, от своя страна пък продуциран от символите нa речта." Зак спря за миг, почеса се по главата и реши да направи едно пояснение за тези, които все пак го слушаха. "Нека обясня какво разбирам под "емоция". Аз я дефинирам като регистриран в мозъка импулс, а не афектно състояние. Анализаторът регистрира дадено външно дразнение, рецепторните клетки се възбуждат, от което се образува нервен импулс. Този импулс по съответния нерв и аферентни пътища достига до мозъка, където цялата сурова информация се обработва и анализира. Именно тази сурова информация, получена в мозъка, аз наричам "емоция". Да се върнем към образа, проектиран от речта. Този образ трябва да бъде запомнен и възпроизведен като представа в рамките на общия мисловен процес. Тази представа започва да живее свой собствен живот, независим от този на първообраза във външния свят. Тази независимост от първообраза пък характеризира креативността. Тук е особено важно да се спомене мисловната функция на преместване от една идея към друга до свързването им в мултиидея, което още можем да наречем извод. Това явление в мисленето е обект на дългогодишни изследвания от страна на родения в Малта психолог Едуард де Боно. Според него извод е възможен само при наличие на минал опит. Оттук се обуславя и практическото мислене като употреба на вариация от начини в изявата на психиката като 90

Николай Стефанов

поведение. Значението пък, което имат продуктите на мисленето за личността, се наричат афект. В този смисъл любовта, омразата, завистта и прочие не са чувства, а афектни състояния. Чувства са импулсите на усещането, което означава, че те са неосъзнати. Всички тези факти идват да докажат, че философията като наука не е възможна. Теорийната ограниченост предполага номически логицирано и фрагментарно мислене, а философът би се срамувал да претендира с това. По-скоро философията е този импулс, който позволява на изцяло самопостигнатата личност да я изживее като любомъдрие. Оттам насетне се осъществява сливането с духовността, която на свой ред се явява енигматична за науката и хората. Именно постигането на енигматиката като факт представлява философия, докато самото задаване на тази енигматика е проблем на развиващата се наука." Зак дори не даде индикация, че е приключил. Прибра записките в папката си и се отправи направо към изхода на аудиторията. Чак на излизане чу хилави аплодисменти. По всичко личеше, че никой не го беше слушал или пък никой не се беше опитал да го разбере. Но не му пукаше. Хвана си полета за Чикаго, където кацна малко след полунощ. От летището си нае такси да го закара до вкъщи. Емили беше будна и го чакаше. Бяха се чували по телефона през целия ден, но не бяха говорили как е минал докладът. Когато се прибра, Зак целуна нежно жена си по устата и съвсем невинно каза: — Напускам работа!

— Защо? — ококори се тя. — Какво се е случило? Зак се усмихна и я прегърна.

— Нищо не се е случило, любов моя. Просто реших да не се занимавам с философия повече. Ще запиша докторантура по психология или социология.

— Ох! — отдъхна си Емили. — Как ме уплаши само! Двамата започнаха нежно да се целуват. Светът отвън 91

КАПСЪЗИН

нямаше повече значение за тях. Искаха да се наслаждават един на друг и особено на факта, че бяха едно щастливо семейство.

92

Николай Стефанов

15

Петър се озова в много непредвидена ситуация. Медиите и в Америка, и в България бяха гръмнали и отразяваха жестокото двойно убийство, а той не знаеше какво да предприеме. Опита се да си издейства виза, за да посети брат си в следствието, но процедурите по издаване му бяха неясни, от консулството го замотаха, той им тегли една сочна българска и се отказа. Обажда се и в посолството, за да пита какъв е пътят да прибере племениците си в България и да ги осинови, но оттам му назначиха специален ден и час, за да се срещне със "специалист" по тези въпроси. Петър не отиде на срещата. Беше толкова объркан, че дори не му се пиеше. Чудеше се какво да прави с всичките тези пари, които брат му беше прехвърлил в България. Седеше си в малката гарсониера и гледаше филми под наем всекидневно. Нямаше нито приятели, нито сeмейство. Беше съвсем сам на този свят. Беше му гадно заради децата на Кольо, но нямаше какво да направи, за да се погрижи за тях. Надяваше се по някакъв начин семейството на Цветелина да се опита да реши нещо по въпроса, за да не ги оставят на произвола, но не поддържаше връзка с никого от тях. Спомените го задушаваха. Виждаше деня на сватбата на брат си, раждането на двете му деца, щастливите моменти. Връщаше се дори в детството, когато с него растяха толкова различни. Петър винаги правеше гафове и му се караха, а Кольо бе примерен и гордостта на родителите си. Майка им се опитваше да ги възпитава с дълги речи, които сега изплуваха в съзнанието му толкова ярко. Най-силната от тези речи бе, когато се караше на по-малкия брат: "Какво ще стане от тебе, Петре? Какво? Един нехранимайко, един капсъзин! Ще ходиш като муха без глава и няма да има кой да ти подаде един къшей хляб! А с 93

КАПСЪЗИН

тази дебелата тиква, може и в затвора да свършиш." Думите отекваха толкова силно и болезнено, че на Петър сега му идваше да започне да се бие по главата с чук. Майка му винаги го наричаше "капсъзин", когато му се караше. Тя употребяваше тази дума в смисъл на пропаднал и безотговорен човек. Но в крайна сметка какво се получи? Той, капсъзинът, имаше 60 хиляди долара в сметката нещо, за което цял живот бе мечтал! Но пък нямаше това, което така и не се беше научил да цени, а именно близки и семейство. Беше изгубил абсолютно всички! Осъзнаваше, че брат му бе в още по-тежко положение, но не го съжаляваше, защото на Кольо никога не му бе натяквано, че е капсъзин, а в един момент се оказа точно такъв и щеше да свърши в затвора. Да, Кольо беше този, който щеше да свърши в затвора. Той бе капсъзинът! И любовникът на Цветелина беше капсъзин. Всички бяха капсъзи, а никой не го осъзнаваше. Повечето хора чертаеха схеми, правеха си планове, градяха кариери и създаваха семейства, но не знаеха, че всичко това е една безсмислица и че могат да загубят всичко за миг. Възприемаха се насериозно, радваха се на най-незначителните постижения, завиждаха си, боричкаха се за уж някакво надмощие, а в крайна сметка бяха капзъзи. Целият свят бе съставен от капсъзи! Без изключение! Но само една много малка част от хората го осъзнаваха и когато го приемеха, животът им ставаше полек. Петър купи един апартамент с половината от парите и започна да го дава под наем на студенти. С останалите пари купи така мечтаното парче земя около морето. Няколко години по-късно го препродаде за космическа сума на някакви чуждестранни инвеститори, които щяха да го застрояват с цел бизнес. Така Петър се превърна в милионер. Вече не се впускаше в авантюристични далавери, от които да изгори, а само дебнеше момента, за да направи печеливша инвестиция. И този момент не закъсня. Стана партньор в бизнес с рибни продукти в Бургас, контролираше износа и това го направи един от 94

Николай Стефанов

основните играчи по морето в тази сфера. Стана апетитна хапка и за младите момичета. Ходеше с 22-годишна красавица и дори сериозно мислеше да й направи дете. Състоянието му набъбваше с часове и му гарантираше стабилност с години напред. Но пък не близваше алкохол. Не че си го беше наложил, а просто след случая с брат му и болезнените мисли, които го споходиха тогава, се отврати и му се гадеше при мисълта дори да помирише. За сметка на това Виктор, племеникът му, минаваше по неговия път. След като беше навършил 18 години и се беше откъснал от опеката на държавата, синът на Кольо изживяваше много труден период. Петър се беше свързал с него и му пращаше пари, които Виктор изпиваше или харчеше за дрога. Известно време дори лежа в затвора заради наркотиците. Петър му предложи да се премести да живее в България и така да го държи по-изкъсо, но момчето нямаше намерение да напуска Америка. Генът на капсъзина се беше изявил в него с пълна сила. Едно нещо не се промени. Петър продължаваше да живее ден за ден. Колкото и да беше добър в бизнеса, никога не правеше планове дори за следващия ден. Може би и затова му се отдаваше да печели толкова много пари. Но пък не можеше да им се нарадва. Понякога се замисляше, че в миналото, когато искаше много да има пари и си правеше планове какво ще прави с тях, те му бягаха, а сега, когато ги имаше, не му трябваха. Тръпката я нямаше. Купуваше подаръци на приятелката си, глезеше я и тя се радваше, но за себе си не искаше нищо. Беше един богат капсъзин, за когото светът беше една абсолютна гавра с човешкото съзнание и произтичащите от него желания.

95

КАПСЪЗИН

16

Няколко години след като Кольо Сминдуха влезе в затвора, Роберт Сланина все още работеше на покривите, но вече в качеството си на началник. Жоро Руфа бе започнал независим бизнес в България и прекарваше 90% от времето си там. Затова пък бе поверил на Роберт да движи компанията в Америка. Словакът вече беше в състояние да се отдели и да започне бизнес самостоятелно, но от лоялност към Руфа не го правеше. Все пак това беше човекът, който му подаде ръка в Америка и му даваше работа толкова години. А и проблеми с работниците нямаше. Бяха само чехи и поляци, трудеха се много усърдно, а през свободното време пиеха здраво. По този параграф всички си пасваха. Роберт беше понатрупал състояние, но и харчеше безразборно: стриптийз клубове, проститутки, казина, барове. В една от малкото вечери, когато реши да си остане вкъщи, Роберт надигаше бира след бира пред телевизора и гледаше криминална хроника на един от кабелните канали. Разказваха за несправедливо осъдени затворници, които се опитваха по легален път да докажат невиността си. Процесът отнемаше години и се осъществяваше посредством някаква организация, която се наемаше със случаите и поемаше всички разходи по съответните процедури. В предаването излъчваха интервюта с адвокатите, работещи по случаите и един от тях се стори много познат на Роберт. "Сигурно са го давали и друг път", помисли си той и продължи да пие спокойно бира. В следващия момент обаче на екрана изписаха името под образа на интервюирания:

96

Николай Стефанов

KEVIN J. REYNOLDS Legal Counsel OWAPA

Кевин Рейнолдс? Роберт подскочи! Приближи се на половин метър до екрана и се втренчи. Прибяга до другата стая и започна да рови в шкафа, където държеше папката с материалите по убийството в Братислава. Намери една от снимките, които успяха тогава да набавят на двадесетгодишния Кевин Рейнолдс, грабна я и се върна обратно пред телевизора. Вече даваха интервю с друг, но Роберт бе убеден, че това е неговият човек. Изпоти се от напрежение! За момент всичко изплува отново в съзнанието му с невероятна сила. Около процеса на Кольо Сминдуха беше станал малко по-толерантен към виждането си за убийците. Преди това виждаше всичко черно и бяло. Убиецът си е убиец! Нямаше смекчаващи вината обстоятелства. Познавайки Кольо обаче, мнението му се беше променило. Опита се да го оправдае за чудовищната постъпка, особено като вземеше предвид как той самият се чувстваше, когато жена му се развеждаше с него години порано, как изпадаше в нервни кризи и агресията в него го подтикваше да я убие, но с помощта на комшията си от жилищната кооперация успяваше да се контролира. Двойното убийство, което Кольо беше извършил, накара Роберт някак си автоматически да гледа малко поснизходително на случая с убитата Наталка Враблова в братиславския хотел. Може би тя бе направила нещо, за да предизвика подобна агресия спрямо себе си. Но пък и веднага се отърсваше от тези мисли, когато в главата му нахлуеше образът на обезобразеното тяло. Все пак бе намерил покой и бе окончателно оставил случая в миналото. Реши, че така е било писано да стане и не се замисляше повече. Докато не видя Кевин Рейнолдс по телевизията. Този изверг работеше за организация, която се опитваше да оправдае такива като него и да ги отърве от 97

КАПСЪЗИН

електрическия стол. Безгранична омраза се надигна в Роберт. Идваше му да счупи телевизора. Вместо това нададе зверски вой, който вероятно се разнесе из целия квартал, събра си мислите и седна пред компютъра. Пусна в търсачката името на организацията, намери им уебсайта, а оттам и професионалния профил на Кевин. Определено беше той! Акълът на Роберт щракаше със скоростта на светлината. Веднага му дойде наум какво да направи и за целта реши да разгледа профилите и на останалите адвокати, които работеха за организацията. Полицаят в него се обади. Знаеше какви грешки би допуснал един престъпник и затова чертаеше стратегия как да се предпази от евентуален проблем със закона заради това, което мислеше да предприеме. Затвори браузъра и отиде пак до шкафа в другата стая. Взе няколко снимки на мъртвата Наталка Враблова и се върна при компютъра. Сканира една от тях, отряза я така, че да се вижда само отеклото й лице и я качи на флаш драйв. След това отиде до хладилника, извади си нова бира и я изпи почти на екс. Роберт не можа да спи тази нощ. На сутринта се облече и се обади на бригадата да им каже, че е болен и да не го търсят. Нахлупи си бейзболна шапка и излезе. Отиде до близкия колеж, където достъпът до компютър в библиотеката не беше ограничен за никого. Не мислеше, че има камери, но все пак се огледа. Седна на един от компютрите и се разтърси из гугъл за Кевин Рейнолдс. Онзи използваше инициала на средното си име и това направи търсенето много лесно. Имаше профили в LinkedIn, Facebook и Twitter. За миг му се прииска да намери и профила на Мич Уилямс, но когато видя какъв огромен списък имаше от хора със същото име, се отказа. Вместо това се захвана с отварянето на нов фейсбук профил. Написа данните на Наталка Враблова и качи снимката от флашката като профилна. Когато всичко изглеждаше готово, отиде на фейсбук стената на Кевин и натисна бутона за изпращане на лично съобщение. Драсна два реда в полето и му ги прати. Съобщението гласеше: 98

Николай Стефанов

"Здрасти, Помниш ли ме? Запознахме се в Братислава преди 10 години. Ти ме изнасили и ме уби!"

99

Капсъзин © 2012 Автор: Николай Стефанов Коректор: Елка Митева Корица: Люпчо Смоковски Всички права запазени.

100