До Чикаго и ОтЗАД 2

До Чикаго и ОтЗАД

2 НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Copyright © 2013 Nikolaî Steffanov All rights reserved.

„От 41-ва година, от 6-ти април гледам до сега. Мъж курвар нигде нe видех, а жена, всека втора — уроспия!” Баба Ванга

ПЪРВА ГЛАВА

Беше Цветница и църквата ‘Св. София’ в чикагското предградие Дес Плейнс беше изпълнена с народ. Всички се надпреварваха и блъскаха да се докопат до така необходимите върбови клонки, като че ли от тях зависеше финансовото им благоденствие, за което между другото повечето от молитвите им бяха отправени. Красьо Змията и приятелката му Наталия стояха на първия ред и не помръдваха. Чакаха тълпата да се изниже, за да се вредят и те. Сред нетърпеливите си въздишки той по едно време вмъкна: — Натали, ти ли смърдиш толкоз хубаво?

— Кво искаш да кажеш? — погледна го накриво тя.

— Харесва ми. Кво си си турила?

— Парфюм.

— Нов ли е?

— Това е ‘Картие’-то, дет ти ми подари за Свети Валентин.

— Супер е. По-често да го слагаш! Красьо най-сетне не се стърпя и разбута събралите се пред него хора, застана пред олтара и запали една от двете свещи, които държеше. Разкрачи се така, че около него в радиус от един метър никой не можеше да припари. Не беше нисък, но изглеждаше набит, светлите му шалварести дънки стояха като ластични на дебелите му кълки, които въпреки разкрача бяха допрени една в друга. Главата му беше бръсната, макар че не беше плешив. Синкава сянка се беше оформила там, където би

5

До Чикаго и отзад 2

му пораснала коса, а това така контрастираше на розовото му лице, че цветовото съчетание наподобяваше екип на африкански национален отбор по футбол. Имаше остри чепици, които на фона на туловището му бяха толкова тънки, че седяха като кънки на краката на хокеист. Как се молеше, само той си знаеше, но по едно време се прекръсти толкова нескопосано, че заприлича на жестикулиращ Христо Стоичков по време на мач, след което се наведе да лепне две бързи целувки на иконата, която от своя страна се разклати — като че ли от погнуса! Извади два измачкани долара от задния си джоб, изглади ги и ги постави върху иконата. Запали и другата свещ и я мушна в пясъка отдолу в памет на умрелите. Отново се прекръсти. През това време Наталия не помръдваше дори крачка от първоначалното си място на първия ред, само се чешеше периодично по кълката, която беше облечена в мрежест клин под къс минижуп. Деколтето ѝ беше толкова дълбоко, че по-голямата част от повдигнатите ѝ гърди се мъдреха отвън, като по тях, шията, лицето и косата проблясваха златисти нишки. Змията се обърна рязко, кимна ѝ с глава да я уведоми, че ще излизат от храма и се отправи към изхода с походка, напомняща на състезател по вдигане на тежести, тръгнал към щангата. Излезе отвън, където чака около минута и Наталия да се появи. На нея ѝ беше коствало повече усилия да се промъкне между хората. След това двамата влязоха в ресторанта към църквата, който се явяваше в непосредствена близост до храма. Вътре завариха още по-голяма навалица и тъкмо да се наканят да се махнат, когато от недалечна маса се чу вик: — Красьо! Змията насочи погледа си към въпросната маса и видя Съби. Кимна му сериозно, но онзи енергично 6

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

започна да му маха да се присъедини към масата. Наталия изпъшка: — Само не ми казвай, че ще сядаме на онази маса.

— Ела само за малко! — каза Змията. — Няма да се бавим.

— Не искам. Аз ще поогледам. Може да има познати.

— ОК. Наталия забеляза Мина недалеч от бара. Онази беше вече официална съпруга на Жоро Разлошки, с когото се бе разделила преди няколко години, обходи един куп народ, българи и небългари, за да се окаже бременна в един момент. Случваше ѝ се за втори път, след като първият път абортира, защото тогавашният ѝ любовник Пламен Плюнката от Перник бе разбрал, че не е бременна от него и я беше изгонил. Подобна ситуация се беше получила и сега, докато живееше с арабина Джим, който пък междувременно бе зарязал жената и децата си заради нея. Забременя при една уж безобидна забежка обратно при старата си любов Разлошки. Реши да признае и на двамата какво точно е станало. Напусна Джим, който го изживя много болезнено и на свой ред се опита да поиска прошка от жена си, за да го прибере обратно. Тя обаче го отряза и той давеше мъката си в алкохол и хашиш. Мина пък ревеше на Жоро Разлошки, обещаваше му, че ще му бъде вярна, ако той я прибере и че ще си гледа семейството. Той склони и тя се настани в неговия апартамент, детето се роди, беше момиченце. Кръстиха я Бриана на неговия баща, който се казваше Бончо и живееха доста щастливо. Бяха се изолирали, избягваха да се събират с българи, но на празник като Цветница нямаше как да не посетят църквата за върбови клонки. Мина засече няколко свои бивши любовника, които или се направи, че не вижда, или пък им кимаше 7

До Чикаго и отзад 2

скромно като девица. С Наталия се познаваше бегло, но нямаше нищо против да си побъбрят, докато чакаше Разлошки да обиколи своите стари авери по масите.

— Хей, как си? — бодро започна разговора Наталия.

— Амиии... Как да съм... Дубре. Не мога да се уплача.

— Отдавна не сме се виждали.

— Ами да — изпъшка Мина. — Ужених се, имам дъщеричка на 3 месеца.

— О, честито!

— Мерси.

— Не я виждам с теб. Как се казва?

— Бриана. Уставихме я на гледачката, за да не мъкнем малку дете пу църквите. Виждаш как е. Ти как си?

— Едно и също при мен. С Краси дойдохме малко и ние на църква, че не ни се случва много често.

— Той къде е? — попита Мина.

— Ето там отиде до онази маса — посочи Наталия, при което видя, че Змията ѝ маха да отиде при него. — Хайде, аз ще ходя. Много се радвам, че те видях и още веднъж честито!

— Мерси, мила! Живи и здрави! Наталия приближи масата, на която седеше приятелят ѝ и огледа разговарящите около него възрастни мъже.

— Ето това момче виждате ли го? — посочи Съби Змията с пръст и го прегърна през врата. — С неговия баща сме служили навремето заедно в Сливен. Голяма работа бяхме. Ама и още сме. Не се даваме на младите.

— Хич не се даваме! — поклати тарикатски глава друг възрастен мъж, седнал срещу Съби. — И куровете ни още стават, без да взимаме Виагра. Съби използва възможността да представи мъжа на 8

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Змията.

— Това е бай Милко — каза той. — Много голям човек!

— Приятно ми е — леко се усмихна Змията и без да си подава ръката, се представи: — Красимир се казвам.

— На този човек знаеш ли кой му е брат? — продължи Съби, като ръката му още беше обгърнала Змията. — Помниш ли Ставри? Бай Ставри, дето работеше тук в църквата зад бара?

— Помня го разбира се — отговори Красьо. Наталия стоеше права до масата и видимо нервничеше. Змията се почувства неудобно и реши да я представи на останалите. Те ѝ се зарадваха и всички без Съби наскочиха от местата си, за да ѝ направят място да седне, но тя грубовато отказа.

— Ние няма да седим — каза тя. — Бързаме!

— Къде бързате и вие? — извика с весел тон Съби.

— И ние като бяхме млади, все бързахме, а то нямало закъде. Хахаха. Сядай тука, мойто момиче.

— Не, няма да сядам! — леко се сопна Наталия и се обърна към Змията: — Красимире, хайде, че нямаме време. Змията се освободи от прегръдката на Съби и се надигна с неохота.

— Ще ходя, чичо Съби — каза той. — Наистина много работа ни чака днес.

— Ква работа в неделя, бе? Ама щом сте решили... Друг път ще си поговорим. И да пратиш много поздрави на татко си, като го чуеш.

— Непременно. Змията и Наталия махнаха за довиждане и се запромъкваха към изхода на ресторанта. Съби погледа след тях за момент, след което, поклащайки глава, каза на другите от масата: 9

До Чикаго и отзад 2

— Много добро момче! И много интелигентно! Говорил съм си с него много пъти. Сече му пипето и е голям химик. Знае да измерва движението на слънцето с километри в секунда.

10

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ВТОРА ГЛАВА

Йоана се ширеше в луксозен апартамент в предградието Нейпървил и живееше като принцеса. Приятелят ѝ Емил караше камион и не се прибираше със седмици, но това бе добре дошло за нея. След година съвместен живот досадата стана основна подправка на отношенията им, затова всеки път с нетърпение чакаше момента, в който той ще тръгне на път. Отчиташе му се в леглото, но беше спряла да се старае, просто го оставяше да си задоволи мъжкото желание, въпреки че и той сякаш ѝ се беше наситил. В началото му беше много хубаво да прави любов с нея, защото все пак тя беше двадесетина години по-млада от него, а за мъж, който наближава петдесет, тя бе завоевание, будещо завист у околните. Освен това тя му помогна да преодолее полеко душевната травма, която му причини трагичната гибел на дъщеря му от първия и единствен до този момент брак. Йоана не само умееше да се ебе като порнозвезда, а и умееше да готви и да се прави на домакиня. На нея явно така и изнасяше за момента. Не ѝ се налагаше да ходи на работа, нито пък да гледа деца. Когато останеше сама в апартамента седмици наред, запълваше времето си с шопинг или излизаше на кафе с приятелки. Но след време всичко това ѝ омръзна и тя започна да мечтае за не толкова спокоен живот. Не можеше да се оплаче от отношението на Емил, нито от финансовата сигурност, но пък имаше едно нещо, което дълбоко я притесняваше и знаеше, че един ден или ще затвърди връзката им, или ще я разруши окончателно.

11

До Чикаго и отзад 2

Йоана нямаше легални документи за пребиваване в САЩ. Визата ѝ отдавна бе изтекла, нямаше социално осигурителен номер, а без него нямаше начин да си изкара дори шофьорска книжка. Емил беше американски гражданин, но дори не загатваше, че иска да се обвърже с нея по-сериозно. Може би ѝ нямаше доверие поради младостта ѝ и си мислеше, че неминуемо ще го зареже заради по-млад. На нея не че не ѝ минаваше подобна мисъл през главата, но не вярваше, че е възможно да намери момче на нейните години или малко по-голям, който да е едновременно млад, красив, добър в леглото, работлив, заможен и с американски паспорт. Или да е поне млад, богат и с документи. За кореняци американци пък не можеше да става и дума, тъй като не се движеше в среди, където да ги срещне. С времето осъзнаваше, че тя по-млада и по-красива няма да стане, нито пък циците ѝ щяха да продължат да растат напред вместо надолу, но пък беше все още твърде млада, за да не е жадна за приключения. Не можеше да си представи да води семеен живот. Убедена бе, че не си е поживяла достатъчно. Излизаше ѝ се по дискотеки, дивееше ѝ се, а толкова рядко го правеше напоследък. Завиждаше на връстничките си, които дори да бяха омъжени или обвързани, то мъжете им бяха млади и също обичаха да ходят по заведения. В този ден бе решила да излезе вечерта и да се повесели. За целта се обади на комшиийката си Калина, чийто съпруг също караше камион, но се прибираше всеки уикенд и тогава излизаха на ресторант. Имаха двегодишно момиченце, но то не представляваше проблем, тъй като свекървата имаше десетгодишна виза и прекарваше поне 6 месеца в годината в Америка, за да се грижи за детето. Йоана се разбра с тях да излязат до ресторант "Авеню", който се намираше на по-малко от 12

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

миля. Там щяха да хапнат и пийнат в малко „попенсионерска” атмосфера, но поне щяха да са сред хора, било то за хубаво или за лошо. Пристигнаха към 9 вечерта, но им се наложи да почакат на вратата. Провеждаше се минифестивал на българските народни танци, като за целта се бяха събрали самодейни състави от всички краища на Америка, както и от Канада. Извиваше се кръшно хоро, на което се бяха хванали не само танцьорите, но и клиентите, поради което всякакви подстъпи към масите или бара бяха блокирани. По тесните пътечки всеки танцуваше по своему, като имаше и по-ентусиазирани, които в танцувалните си изблици удряха по яко рамо на хваналите се непосредствено до тях и почти успяваха да ги нокаутират. С много мъка Йоана, Калина и съпругът ѝ успяха да се промъкнат до бара, където с помощта на собственика на заведението им се намериха места. Проблемът бе, че местата бяха точно от страната, където минаваше хорото. Развихрилите се танцьори удряха неволно, блъскаха или настъпваха Йоана, което много я изнерви. На всичкото отгоре тежка пот се разнасяше отвсякъде. Повечето хора бяха на хорото, тъй като около отрупаните предимно с мешана скара маси не се виждаше седнал почти никой. Кебапчето наподобяваше огромен негърски кур, докато кюфтето мязаше на говеждо лайно. Според някои клиенти и на вкус не бяха по-различни. Йоана оглеждаше погнусена, като за капак мерна един от малкото, предпочели да останат на масата си пред това да се хванат на хорото. Беше една дълга маса в средата на заведението, а въпросният господин бавно и методично унищожаваше поредното кебапче. Йоана се изхили и се обърна към Калина: — Виждаш ли го онзи там?

— Кой? — огледа се неориентирано Калина.

13

До Чикаго и отзад 2

— Онзи дебелак, дето е нападнал кебапчетата на централната маса.

— Ами гладен е човекът.

— При него е перманентно състояние — с привидна загриженост каза Йоана. — Когато работех сервитьорка тук в това заведение, беше редовен клиент.

— А кой е той? — поинтересува се Калина.

— Тошо Сусамката.

— Гошо кой?

— Не Гошо, а Тошо. Тодор. Сусамката.

— Кво значи това?

— Сусамка, ма — ококори се Йоана. — Не знаеш ли какво е сусамка?

— Не.

— Кифла. Не си ли яла кифла.

— Яла съм. С мармалад, нали?

— Да. А сусамката е пак кифла, но без мармалад, а със сусам по нея. Едно време през соц-а са били много популярни.

— И на този му викат Кифлата, така ли? — с невярващ поглед попита Калина.

— Не Кифлата, а Сусамката — поясни Йоана.

— Все у гъз. Той знае ли, че така му викат?

— Предполагам.

— Гаден прякор. На Йоана ѝ се допуши, но за целта трябваше да излезе отвън. Хорото не спираше и тя с болка осъзна, че най-добрият начин да стигне до изхода е да се хване на него. Понечи в един момент, но се загледа в този, за когото трябваше да се хване и бързо се отказа. Беше гологлав мъж на около 30. От ръбестата му кратуна се стичаха тънки струйки чеснова пот, която овоняваше допълнително въздуха. Йоана почти се изкуши да грабне една салфетка и да му избърше главата. Вместо това се 14

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

обърна, за да не го гледа. Насреща ѝ обаче сега се озова барманката, която миеше чаши точно пред нея от другата страна на бара. Беше се навела над мивката и така енергично търкаше всяка чаша, че накрая едно балонче веро хвръкна и се озова в чашата на Калина.

— Ти нова ли си тук? — зачекна се Йоана с нея.

— Да. Още съм на тренинг.

— Личи си. Аз бачках тук преди време. Само новите се престарават така като теб. Барманката се усмихна по задължение, но в същото време не можеше да прикрие, че ѝ стана неприятно. Йоана я гледаше с презрение, докато не усети удар по собствената си глава. Обърна се и видя, че последният, хванал се за хорото, тъкмо минаваше покрай нея, въртейки червена кърпа. Явно я беше цапнал неволно с кърпата по главата, което развали прическата ѝ. Мигновено реши да отиде до тоалетната, за да я оправи, но хорото напредваше много бавно, поради което и кърпата все още кръжеше над нея като перка на вертолет. Най-сетне притича до кенефа, въздъхна тежко пред огледалото и се опита да си пооправи фризурата. Излезе и се отправи към изхода, но ѝ отне цели 5 минути да стигне дотам. Накрая излезе навън и с ужас осъзна, че не е взела цигара със себе си. Щеше да припадне. Огледа се и видя жена на средна възраст, която много ѝ заприлича на актрисата Ваня Цветкова, само че като гримирана за филм на ужасите. Не че Ваня Цветкова бе кой знае колко голяма красавица, просто това създание бе неописуемо грозно. За капак се ухили, за да покаже разстояние между зъбите в стил Мадона. Йоана се отказа да ѝ иска цигара и погледна към небето, където проследи с поглед ниско прелитащ пътнически самолет. Някой я бутна по рамото. Тя се обърна и видя Сусамката.

— О, здрасти! — притеснено го поздрави тя.

15

До Чикаго и отзад 2

— Шо става, красавице? — ухили се накриво Сусамката и се уригна слабо. — Не съм те виждал отдавна. Откакто не си сервитьорка тук кажи-речи.

— Ами да. Но пък аз идвам чат-пат тук, а не съм те виждала.

— Ами аз спрех да идвам тук толкоз често, шото не ми харесва кухнята. У ‘Механата’ по-хубаво готвят.

— Защо, бе? Аз пък мисля, че тук е по-добра кухнята. В ‘Механата’ изобщо не ми харесва.

— Ти шо си яла у ‘Механата’, дет не ти е аресàло?

— Много неща.

— Сач яла ли си?

— Да.

— А шашлъци?

— Яла съм.

— И не ти харесват?

— Не особено.

— Ти явно си много претенциозна дама — смигна закачливо Сусамката. — Искаш ли да те заведа на изискан ресторант в даунтаун?

— В момента искам само едно нещо — нервно отговори Йоана. — Една цигара, защото си забравих моите вътре в заведението, а не мога да се промуша обратно до бара.

— Оти не казваш? Ето ти цигари. Сусамката извади една кутия. Йоана си издърпа една и застана в очакване да ѝ се даде огънче. Той извади зипото си и я обслужи.

— Ти няма ли да запалиш? — попита го Йоана.

— Не. Това не са моите цигари.

— Така ли? А чии са?

— На моя авер. Чакам го да излезе, ама явно се е загубѝл из хорото. Моите цигари са у джипо.

— Какви цигари пушиш?

16

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Корекомски.

— Какво трябва да означава това? — изсмя се Йоана. — Да не би да си на електронна цигара?

— Шо? — намуси се Сусамката. — Електронни ли? Аз да не съм робот? Тя се изкикоти доста перверзно, което го възбуди.

— Ти де бачкаш сега? — смени набързо темата той.

— Никъде.

— Е как така?

— Ами никъде.

— Кой те издържа?

— Приятелят ми.

— Бех чул, че си се фанàла с на фризьорката бившио мъж. Онази, дето щерка ѝ се уби у катастрофа.

— Не е фризьорка, а козметичка.

— Така де. С него ли си?

— С него съм.

— Он не вози ли трок?

— Да.

— За кого кара?

— Има си собствен камион.

— Добре де, ама от кого взима товари?

— От ‘Крослоудс’. На Живко Шунката компанията.

— Аха — почеса се нервно Сусамката. — Не сака ли да вози за мен?

— Ами не съм го питала?

— А ти не сакаш ли да бачкаш за мен?

— Аз ли? — изненада се на предложението Йоана.

— Аз нямам книжка.

— Ти нема да возиш, само ше ми диспечваш шофьорите.

— Не съм сигурна.

— Е, оти? Нали знаеш английски?

— Страх ме е, че няма да се справя.

17

До Чикаго и отзад 2

— Ше се справиш и още как. Не искаш ли да си поизкараш малко парички за себе си?

— Звучи съблазнително. Но не, благодаря. Сусамката понижи глас: — Аз не се бъзикам!

— Знам, че не се бъзикаш.

— Тогава зашо се дърпаш?

— Ами не знам. Ще питам Емил дали ме пуска.

— О, ама ти под домашен арест ли си?

— Е, не, ама все пак.

— Помисли си хубаво. Дай ми номера си. Йоана се шокира за момент, което не остана незабелязано от Сусамката.

— Дай си номера, за да ти звънна — поясни той. — Ако чакам на теб да се обадиш, като те гледам ква си срамежлива... Питай твойо човек и аз ше ти се обадя след няколко дена. ОК?

— ОК. Двамата си размениха номерата и влязоха обратно в заведението. На Йоана ѝ стана ясно, че Сусамката бе излязъл специално да я заговори, след като никой от неговите приятели все пак не излезе да пуши. Хорото беше свършило, а диджеят се опитваше да забавлява разнородната клиентела с микс на Модърн Токинг от 80те години. Йоана безпроблемно стигна до бара, където Калина и мъжът ѝ си говореха любовно на ухо. Сусамката пък се дотътри до масата си, цопна се на стола и пак се уригна.

— Големи киселини ме почват всеки път, когато ям в тая тъпа кръчма — сподели той с околните. — За чий кур продължавам да идвам, един Господ знае.

18

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ТРЕТА ГЛАВА

Пламен Плюнката чакаше пред офиса на Сусамката вече цяла сутрин — не знаеше, че шефът му беше преял и препил предишната вечер и че нямаше да се появи до обяд. Безуспешни се оказаха и опитите да го намери на мобилния му телефон. Беше изключен. Когато Сусамката най-после се дотътри, Плюнката подскочи и започна да му се кланя като на президент.

— Как си, Тоше?

— О, Плюнка — избоботи Сусамката. — Да не би да си търсиш офис работа? Зашо не си на камиона?

— Трябва да говоря с теб нещо важно. Можеш уи да ми обърнеш внимание?

— Случѝло ли се е нещо?

— Не е, но ще се суучи. Ха-ха. Сусамката го покани в своя личен офис и му посочи къде да седне.

— Искаш ли кафенце, нещо? — направи се на гостоприемен шефът.

— Изпих 5 кафета вече, докато чакам.

— Извинявай, че си чакàл, ама снощи имàх тежка вечер. Искаш ли едно ‘Джони’?

— В Америка сме бе, шефе? — направи се на майтапчия Плюнката. — Как така ще пием посред бяу ден?

— Ние сме българи. Тук и в църквата се пие даже.

— Ха-ха. Така е. Разуей по едно тогава. Сусамката бръкна в един шкаф и извади една бутилка. След това се приближи до бюрото си и натисна 19

До Чикаго и отзад 2

интеркома на телефона.

— Илияна! — провикна се той. — Донеси малко лед, душа! Илияна довтаса след малко с една чаша лед. Тя съчетаваше няколко отговорности, измежду които диспечер, секретарка и дори любовница на шефа. Сусамката ѝ махна да остане.

— Нашто момче Пламенчо се грижите добре за него, нали?

— Разбира се! — облещи зъркели Илияна. — Защо? Да не би да се е оплакал нещо?

— Ами да — изкара го на бъзик Сусамката. — Каза, че не му даваш хубави товари.

— Нима? — направи се на учудена тя.

— Хе-хе, Тоше — сконфузи се Плюнката. — Недей така! Не съм казвау такова нещо. Иуияна е от Русе, а на мен майка ми е от Русе.

— Лъжеш! — облещи се Сусамката. — Ти си си пернишко гъзе!

— Наистина майка ми е от Русе. Имам братовчеди там.

— Майка ти на меко ли говори като Илиянчето или се е научѝла по пернишки?

— Не говоря на меко, моля! — намеси се Илияна.

— Не говори на меко — отговори Плюнката.

— Е, ние сме аристократи в този град! — поде Илияна. — Най-хубавият град в България!

— Може да поспорим — каза Сусамката.

— Няма какво да спорим! — упорстваше тя. — Вие кво имати в Перник или Благоевград? Архитектура ли? История ли?

— Яка социауистическа архитектура! — гордо обяви Плюнката. — По социауизма каквото се е построило, нема събаряне! Помните уи мавзоуея на Георги 20

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Димитров коуко се опитваха да го съборят?

— Че чак по главните новини в Америка го даваха!

— добави Сусамката.

— Мавзолеят на Георги Димитров, мой човек, е в Русе! — разгорещи се Илияна. — Затова ти казвам, че сме град с история.

— Да, в Тутракан е! — изсмя се Сусамката.

— В Русе е! — повиши тон тя. — В Ру-се! Нещо да има да ми кажете? Сусамката и Плюнката се погледнаха озадачено за момент и не помръдваха. Най-сетне първият се престраши да попита: — Илиянче, ти нали не сериозно?

— Кво?

— За мавзолея.

— Кво за мавзолея?

— Нали знаеш, че те отдавна го съборѝха?

— Така ли? Не бях чувала.

— А че беше в София нали знаеш? — повдигна вежда Сусамката.

— Стига сте, бе! Как ще е бил в София? В Русе си беши!

— Шефе, таа изтрепà рибата! — избухна Плюнката в гърлен смях.

— В Русе беши! — настояваше Илияна. — Не ма правети на загубена!

— Илияна! — строго каза Сусамката. — Мавзолеят на Георги Димитров! За него говорим. Беше в София.

— Как ще е бил в София? В Русе си беши.

— Откъде накъде да е бил в Русе? Посочи ми една причина.

— Ами едно времи майка ми, като излизаши и ма остаяши сама, ка’аши, чи отива до мавзолея на Георги Димитров.

21

До Чикаго и отзад 2

— Онази не е искауа да ти каже, че отива нейде да се èбе! — провикна се Плюнката, докато се давеше в смях.

— Плюнка! — скастри го Сусамката. — Дръж се прилично!

— Много си смотан, Пламине! — от своя страна каза Илияна. — Мавзолеят си беши в Русе. Точка по въпроса!

— Илиянче — съвсем учтиво подхвана отново Сусамката, — мавзолеят на Георги Димитров беше в София, ходил съм много пъти като дете. Сега там има кафене. Ше ида специално там, като се прибèра на България и че ти донесем захарче.

— Защо тогава главната в Русе се казваше ‘Георги Димитров’? — извади контрааргумент тя.

— Защото, моето момиче — леко завиши тон Сусамката, — по социализма и в село с една улица главната се казваше ‘Георги Димитров’.

— Ей сега ш’съ обадя на майка в България да ви кажи! — не отстъпваше Илияна.

— ОК. Обади ѝ се, за да ти каже и тя. А сега ни остави тук с Пламен двамата, ако обичаш. Илияна се подчини мълчаливо и излезе от офиса.

— Много проста таа, шефе! — изкоментира Плюнката.

— Недей така, Плюнка! — защити я Сусамката. — Момичето съвестно си върши работата и е много добричка. И други работи прави.

— Още уи й го суагаш?

— Чат-пат.

— Мъжът ѝ още уи не е разбрау?

— Дреме ми на куро.

— Ама, шефе, може да е добра и всичко, ама не ме кефи мене. Честно. Как може да спиш с нея?

22

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Шо ѝ е, бе? — Сусамката почти обидено попита.

— У сурато не ме кефи.

— У сурато мое да те не кефи, ама има много хубава путка! Невероятен дизайн! Като изваяна.

— Ха-ха. Ти си знаеш, шефе.

— Ти, Плюнка, нема ли най-после да забършиш нещо? След онази Мина не съм те видел с пичка.

— Е, я затова исках да те видя днес — почеса се нервно Плюнката. — Ще си ходя на Бъугария за един месец. Купѝх си биует даже. Мауко да поèбем там.

— Идеално. То и аз наближава да си ида, ама не ми се лети. Много дълго се пътува и не си струва.

— Абе и аз мразя да пътувам със самоует, но повече мразя да не èба.

— Е, там шо ше èбеш толкова?

— Мауки курвенца, Тоше.

— Предпочитам тук некоя проститутка да си земем, а не да бия толкова път за едно ебане.

— Писна ми от проститутки! — поклати глава Плюнката. — Онзи ден си взех една църна, осмърде ми всичко. Пет часа киснàх у ваната сетне. Невероятна смрад, шефе! От путката ѝ се разнасяше воня на запъртъци.

— Аз ги проверявам! — вещо каза Сусамката. — Нали знаеш как? Вкарваш двата пръста вътре, разтваряш ги като ножица и изваждаш. Ако мирише, я връщам. Нема да си давам парите за смрадливки я. А най-гадно смърдят онези дръпнатите от руските републики. Това е нещо ужасно! Представи си, че си напълнѝл багажнико на една 'Жигула' с риба и я паркираш на припек на благоевградскио пазар до реката. Остави я два дена и отвори багажнико. Можеш ли да си представиш как вони това? Ето така им миришат и путките на тези.

— Затова ще си идем на Бъугария.

23

До Чикаго и отзад 2

— Те и там понамирисват, шо си мислиш? Ама ти си решаваш. Сега работата тук на камионите е по-слаба, така че нема да липсваш много. Ходи си направи кефа, Плюнка. И да не ти завърти некоя главата и да се върнеш женен.

— Ха-ха. Няма такава опасност, шефе. Плюнката гаврътна каквото беше останало в чашата му и се надигна да си ходи. Сусамката го изпрати чак до паркинга отвън. Размениха по още няколко думи и се разделиха. Плюнката неотдавна си беше купил чисто ново BMW 7-ца и използва момента да завърти гуми на потегляне, като че ли пилотираше болид от Формула 1. Сусамката поклати глава с насмешка и погледа известно време след отдалечаващата се кола. След това се прибра в офиса, седна пред компютъра и започна да се рови из социалните мрежи.

24

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Змията и Наталия си бяха спретнали домашно кино — гледаха някакъв новоизлязъл филм и рупаха пуканки. В един момент тя пусна бомбата: — Ще ходя на Доминикана. На ваканция. Змията забрави моментално за филма.

— А? — успя само да промълви той.

— Отивам на Доминикана.

— Отиваш или отиваме?

— Аз отивам с две приятелки по женски.

— И с какви пари?

— С мои си. Нали помниш онази кредитна карта за 10 бона, дето ми дадоха миналата година. Използвах нея и си купих пакета.

— Ама вече си си купила и пакет? — все повече изумяваше Змията. — И кога заминава Ваше Величество?

— Вдругиден.

— Ти да видиш!

— Ох, Красимире, спри с този тъп лаф! Всеки втори започна да го ползва, защото онзи грозник от ‘Седем часа разлика’ го употребява постоянно. Какво толкова ви е влязъл в главата?

— ОК де. Вече ще използвам лафове на Шекспир. Змията я погали нежно по бедрото.

— Да еба или да не еба? That is the question!1 — Отвратителен си! — дръпна се тя. — Сега гледаме филм.

— На мен ми се отгледа след тези новини.

1

that is the question (англ.) — това е въпросът.

25

До Чикаго и отзад 2

— Защо? Какво толкова е станало? Не мога ли да ида по женски на ваканция? Защо винаги трябва да се мъкна с теб?

— Е, как така изведнъж? — опитваше се да получи логично обяснение Змията.

— Ами предложиха ми и аз се навих.

— Без да ме попиташ първо, така ли?

— Трябваше ли?

— И кои са тези две твои приятелки, с които ще ходиш? Или и това е тайна?

— Защо се заяждаш? — тросна се Наталия. — Другите две са женени за разлика от нас и мъжете им дори им платиха за ваканцията, а ти тук ме ядеш.

— Добре де. Кои са те?

— Калина и Соня.

— Коя Соня?

— Една Соня познавам.

— Аааа. Соня Минета — интернационалната курва!

— Стига де!

— Ами радвам се за мъжете им — не спираше със сарказма Змията. — Обаче познай! Ти никъде няма да отидеш!

— Ха! — подскочи Наталия. — Нима? И как ще ме спреш?

— Изобщо нямам намерение да те спирам. Обаче не си ли отмениш пакета, като се върнеш, ще си намериш багажа на улицата.

— Глупости говориш!

— Пробвай и ще видим дали са глупости. Наталия реши да смени тактиката и да опита с добро.

— Краси, разбери ме и мен. Искам да поотпусна малко. Калина ми се обади и ми каза, че са се разбрали със Соня да ходят. Покани ме и мен.

26

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— По принцип лошо няма, но не да ме поставяш пред свършен факт.

— Ами всичко стана много внезапно. А на мен наистина много ми се ходи.

— Ох, какво да ти кажа? — видимо свали гарда Змията. — Притесняваш ме така с внезапните си решения.

— Обещавам, че следващия път ще идем заедно.

— За колко време е този пакет?

— За седем дена. Другия четвъртък се връщам.

— ОК.

— Значи ме пускаш, така ли? — с лигава интонация продума Наталия.

— Утре ще говорим пак. Хайде да си догледаме филма.

— Нещо не ми се гледа този филм. Скучен ми е. Искаш ли ние да си направим филм? Тя започна да разкопчава дънките му.

— Не искаш ли да се снимаме ние? — предложи му тя.

— Как да се снимаме?

— Ами така. Докато се любим.

— Ама ти сериозно ли? Змията понечи да каже още нещо, но в този момент тя внезапно се наведе и пое члена му с уста. Той забели очи и не можеше да продума. Усещаше мокра топлина в слабините. Фелациото продължи само около минута, след което тя го подкани да се преместят в спалнята.

— Извадѝ камерата! — каза тя.

— Точно сега ли реши, че искаш да се снимаме? — поопъна се той.

— Хайде, хайде! Друг път ти ме караш. Един път съм се навила, утре може да си променя решението. Змията държеше камкордера в един шкаф в 27

До Чикаго и отзад 2

спалнята. Извади го и го включи. Учуди се, че батерията бе почти пълна. Нагласи го отстрани на леглото върху нощното шкафче и натисна бутона за запис. През това време Наталия вече се беше съблякла и застана точно срещу камерата. Змията започна да ѝ опипва гърдите, след което прекара език по зърната и се гмурна между краката ѝ. Лижеше я, а тя преиграваше и се гърчеше като змия, като че ли изпитваше неописуемо удоволствие. Истината беше, че обичаше да позира и повече я интересуваше как ще излезе записът, докато кефът от сексуалния акт оставаше на заден план. После той се досъблече, а тя се обърна и се нагласи в поза за задна прашка. Беше застанала леко под ъгъл на обектива, за да може да се вижда как ѝ влиза. Змията внимателно проникна в нея и я чука в продължение на две минути, при което тя реши, че клипчето би било скучно, ако прекалено дълго стоят в тази поза и му каза да спре. Помоли го да легне по гръб срещу камерата, а тя му седна отгоре с гръб към него и с цъфнала путка срещу обектива. Сама си го вкара и започна да подскача. От време на време си масажираше клитора и изричаше по някоя мръсна фраза на английски. След около още 5 минути реши да го извади и да си го вкара в ануса. Бавничко си го нагласи и с пробни движения нагоре и надолу постепенно го пое целия. Леко позабърза, а по едно време и Змията започна отдолу да се движи и за първи път на Наталия ѝ стана хубаво. Усещаше как членът бързо се движи в нея като бутало на автомобил. Съвсем откровено започна да стене и да се възнася. В един момент обаче на Змията му писна от тази поза и отново я нагъзи под ъгъл на камерата. Вкара ѝ го отзад и най-егоистично я залашка грубо. На нея вече ѝ бе паднало либидото и само чакаше него да свърши. Когато и този момент дойде, тя си отвори устата широко и го 28

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

подкани да се изпразни там. Той това и направи — мастурбирайки, изцърка не кой знае колко голямо количество сперма в устата и по лицето ѝ. Тя му го дооблиза, погледна палаво към камерата и му прошепна: — Може вече да я изключиш.

29

До Чикаго и отзад 2

ПЕТА ГЛАВА

Емил се стараеше да обсипва Йоана с всевъзможни джунджурии, които минаваха за подаръци, само и само да я кара да се чувства щастлива. Постигна обаче обратен ефект. Тя ставаше все по-раздразнителна и не криеше неприязънта си. Обмисляше варианти да го зареже, но не можеше да го направи, преди да си намери някаква работа и съответно квартира. Не ѝ се ставаше пак сервитьорка, а възможности за друго не се откриваха. Затова сериозно се замисляше дали да не се обади на Сусамката и да приеме предложението му за работа. Той беше казал, че ще ѝ се обади, но вече минаваше втора седмица и явно беше забравил. Вероятно само се беше направил на сваляч онази вечер, за да я пробва дали тя ще му се върже. Йоана не искаше да пада по гръб, затова се отказа да инициира контакт с него. Но пък не издържаше да е затворена в апартамента и да отговаря на многобройните телефонни обаждания на Емил, когато той беше на път. Всеки път ѝ се лигавеше по един и същи начин и ѝ повтаряше едни и същи клишета. Отвращаваше се от него. Постепенно в нея набра инерция поривът да се обади на баба си и да помоли за помощ. Баба Мими не одобряваше връзката ѝ с Емил и всячески се постара да я разруши още в зародиш, но Йоана ѝ се опълчи и дори спря да ѝ говори. Прекрати всякаква комуникация. Бабата го изживяваше, но не можеше да направи нищо и безуспешно търсеше поводи да се свърже наново с внучката си. Сега Йоана прецени, че баба ѝ беше единственият човек, пред 30

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

когото си заслужаваше да сведе глава. Други хора също биха ѝ помогнали, но не искаше да е длъжна никому. Затова се престраши и набра баба си. Затаи дъх и не знаеше какво да очаква. На четвъртото позвъняване загуби надежда, че ще ѝ вдигне и съжали, че се унижи чрез опита си да осъществи контакт. А може би баба Мими беше на работа и не можеше да вдигне. В този момент обаче отсреща се чу плах глас: — Ало?

— Ало! — смело каза Йоана, но сърцето ѝ биеше силно. — Бабо?

— Йоанче, ти ли си, баба?

— Аз съм. Какво правиш?

— Много се радвам да те чуя, дете мое! — гласът на баба Мими можеше да създаде ясен имидж за сияещото ѝ лице. — Къде си сега, бабче?

— Вкъщи съм и тъпея. Ти какво правиш?

— Ами ходих да пазарувам и сега съм у дома с баба ти Вили, помниш ли я?

— Коя?

— Баба Вили. Величка.

— Не се сещам.

— Вие май никога не сте се виждали, ама както и да е... Говорим си тук наши си клюки.

— Бабо, ти сега къде живееш? — реши Йоана да изплюе камъчето. — Търся си квартира.

— Нещо станало ли е? — загрижено попита бабата.

— Нищо не е станало. Просто искам да се махна от този смотан апартамент. Писна ми затворена по цял ден. Искам да си намеря работа и да си живея живота. Баба Мими вътрешно ликуваше, но не искаше да се издаде, затова подходи възможно най-дипломатично.

— Йоанче, аз живея в една къща сега — каза тя. — С Вили си я делим. Има и един мъж, ама той е на 31

До Чикаго и отзад 2

камионите и много рядко си идва за по ден или два. Ела при нас.

— Е, ти като не си сама, ще ви притеснявам.

— Няма такова нещо! Къщата е огромна — на два етажа с 3 спални. Аз сега работя много нощни смени да гледам една баба, а през деня ме сменя една полякиня. Ще се настаниш в моята стая.

— Ама аз имам много багаж, бабо.

— Всичко ще уредя. Не се притеснявай! Кога искаш да се преместиш?

— Ами възможно най-скоро.

— Тогава започвай да пакетираш багажа, а аз ще се погрижа за останалото. На баба Мими и идваше да подскочи от радост до тавана. Вече не можеше да крие щастието си. Най-после внучката ѝ се беше осъзнала и щеше да зареже онзи дърт перверзник. Искаше ѝ се да го отпразнува, затова предложи на приятелката си: — Вили, хайде да те водя на руски ресторант тази вечер. Имам голям повод! Величка Паунова беше почти на 80 години, но много запазена и жизнена. Нейната история, макар и не съвсем обикновена, в никакъв случай не беше уникална за възрастна жена, която прекарва старините си в Чикаго. Родена и израснала в Брезово, завършва гимназия в Пловдив, където се жени и остава. Набързо ражда две деца, момиче и момче, но се развежда само след 5 години брак. На 25 е самотна майка на две деца, която едва свързва двата края с работа във фабрика. Многобройни мимолетни връзки с женени мъже ѝ създават репутация на лека жена, за която дори започва да се говори, че го прави за пари. Когато дъщеря ѝ е абитурентка, Величка е почти на 40 и все още сама. Тогава започва сериозна връзка с 12 години по-млад 32

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

учител по математика. Паралелно с това се среща тайно с Иван Ванков — 10 години по-възрастен директор на водещо предприятие по време на соца. Този триъгълник продължава почти 10 години, след което учителят се жени за друга, а директорът се развежда със законната си съпруга и заживява с Величка. Връзките в компартията му носят добра оферта за гастрол в Либия, на който отиват двамата заедно. Пенсионират се малко преди промените през 1989-та, за да се гмурнат в сенчестия бизнес с пране на червени пари. Посредством няколко фирми с различен предмет на дейност успяват да сложат ръка на няколко милиона долара и да заделят за себе си доста голям процент. Но нещата помежду им започват да куцат. На 70 години Иван Ванков започва да се увлича по хазарт и млади жени, при което Величка решава да замине да живее в Гърция. Тъй като няма пряк достъп до финансите на своя дългогодишен партньор и поради липсата на брак, чрез който правно да си изиска някаква издръжка, на нея много скоро ѝ се налага да започне работа и то не от най-приятните. Но запазеният ѝ вид и младежка осанка започват постепенно да ѝ печелят мъжки обожатели и то предимно по-млади. Наближавайки седемдесет, Величка успява да овършее почти толкова мъже, колкото и като млада и търсена шафрантия в Пловдив, но този път на любовниците ѝ им струва много по-скъпо да се забавляват с нея. Изстисква ги майсторски като лимон до последната капка и бързо натрупва състояние на техен гръб. В Гърция обаче нещата отиваха на зле, затова си уреди виза за САЩ. Пристигна в Чикаго през 2005-та и веднага започна работа, грижейки се за възрастен американец, бивш банкер, който беше овдовял и повече имаше нужда от компания, а не толкова грижи. Величка успя да му завърти главата, като паралелно с това 33

До Чикаго и отзад 2

въртеше любов и с единия от синовете му. Издейства си подобаващо място в завещанието, а междувременно поддържаше и дистанционна връзка с Иван Ванков, който бе вече болен и грохнал. Уреди му да дойде в Америка и се грижеше за него също. Естествено си издейства наследство и от него, преди той да издъхне. Американският вдовец и синът му починаха скоро след това от прекалена употреба на виагра, необходима за нейното сексуално задоволяване. Така Величка спокойно можеше да кандидатства за Книгата на Гинес като жената, успяла да умори трима мъже за по-малко от година. Безработна, но пък със солидна банкова сметка, тя душеше за нови възможности в Чикаго. Така се сближи с баба Мими, която също беше доста оправна и по този начин двете можеха да си бъдат от взаимна полза. Пристигнаха в ‘Доктор Живаго’, руски ресторант в предградието Скоки, и се настаниха на една от масите. Красива сервитьорка им поднесе менюта. Баба Мими опита да комуникира на някакъв неин си руски: — Здравствуй, дорогая! Мы хочем поручать хорошая храна. Что ты нами препоръчать?

— Имаме почти всичко, което е написано в менюто — отговори сервитьорката на английски. — Искате ли нещо за пиене?

— Вода, но обикновенная, не кисёлая.

— Кисёлая?

— Нет, нет! — повиши тон баба Мими. — Не кисёлая, а обикновенная. Вода, вода!

— Вода в бутилка — поясни Величка на английски.

— Натурална. Сервитьорката се отправи към бара, а баба Мими тихичко измърмори: — Вили, аз на това меню не му разбирам. Какво ще 34

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ядем?

— Е, каквото дойде. Има ли значение?

— Избери ми тогава и на мен.

— Не знам какво обичаш.

— Няма значение. Каквото вземеш.

— Аз ще ям морска палачинка.

— Какво е това? — облещи се баба Мими.

— Ами палачинка с морски деликатеси в нея.

— А, не! Нищо рибно не ям. Няма ли шопска салата?

— Не. Има салата ‘Цезар’.

— Ами една такава и нищо друго. Поръчаха и зачакаха да им донесат храната. Разприказваха се на общи теми и постепенно се прехвърлиха на общественокултурните тенденции сред българската общност.

— Слушай, Мими! — подхвана Величка. — Докато ние двете с теб си губихме времето да гледаме дядки, хората направиха асоциации, организации и училища и им дават пари хем от Европа, хем оттук. Трябва да се ориентираме и ние да се присламчим някъде.

— Че къде може да се присламчим?

— Знам ли? Поетите и писателите са гащници, дето две стотинки нямат, но в тези другите асоциации за култура и изкуство може да има пари. Познаваш ли някой отвътре?

— Познавам една Дечка, дето уж училище отвори.

— Дечка Манолова ли?

— Същата.

— Забрави за тази! Не се понасяме, ама въобще. Ревнува мъжа си от мен. Представяш ли си?

— Други не се сещам да познавам добре — вдигна рамене баба Мими. — Освен Съби, ама с него не си говоря от известно време и нямам намерение да почвам.

35

До Чикаго и отзад 2

— Кой е този Съби?

— Знаеш го. Кисне постоянно в църквата. С рошавата Гинка се движеше последно, ама на онази мъжът ѝ надуши. Един висок с бяла коса.

— О, този ли? Той на всички се слага. И на мен ми се умилкваше, ама аз го изрязах. Да взема да го попрегледам ли?

— Само не карай мен да те свързвам.

— Добре де — позачуди се Величка. — Как успяват да осъществяват връзка с България, за да им дават пари?

— Предполагам, че чрез консула.

— Кой е той?

— Станиславчо. Много добро момче.

— Ама ти познаваш ли го? — оживи се Величка.

— И то много добре. Веднъж му възложих една задача и веднага се отзова момчето. Голяма работа ми свърши!

— Ама, Мими... Ти консула познаваш и досега да не ми кажеш. Още утре искам да ме заведеш при него.

— Как така?

— Ти само ме свържи с него, а аз знам какво да му кажа.

— Консулството работи само от 10 до 1 през деня.

— Ами утре отиваме в даунтаун и ще ме запознаеш. Баба Мими се сконфузи.

— Ама на мен не ми е много удобно — каза тя. — Не е ли по-добре да изчакаме някое събитие, на което консулът ще присъства и така да те запозная. Иначе може да си помисли, че се натрапваме.

— Няма за кога да чакам! — строго каза Величка. — Хората милиони ще направят, а аз се ослушвам. Утре отиваме! Двете смениха темата, но взаимно не се слушаха повече. Всяка си говореше нейните си неща и не я 36

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

интересуваше какво другата мисли или чувства. Изядоха си храната, съответно баба Мими плати, след което се прибраха в къщата. За Величка следващия ден беше от съдбоносно значение, докато баба Мими вече обмисляше какво да иска в замяна за услугата, която беше на път да извърши.

37

До Чикаго и отзад 2

ШЕСТА ГЛАВА

Змията не можеше да преживее, че Наталия реши да замине „по женски“ в Доминиканската република и най-вече, че го направи напук на протестите му. Обикаляше нервно из апартамента, след като безуспешно се опита да гледа филм и да се порови из компютъра. Не му излизаше от главата, че тази дрисла го унижаваше по този начин. Не знаеше какво точно да предприеме. Да ѝ изхвърли багажа на улицата и да смени ключалката ли? Това нищо нямаше да реши. Тя щеше моментално да си намери друг, а той можеше да стои на сухо с месеци, докато намери някоя друга. Така пак той щеше да бъде унизеният. Но гневът му бе толкова силен, че едва се възпираше да не започне да троши покъщнината. Излезе и се отправи към ресторант ‘Авеню’. Времето беше „пикливо” — вече 24 часа валеше слаб дъжд, беше мрачно и нищо не предвещаваше скорошна промяна. Беше едва 3 следобед, но се усещаше почти като нощ. Шумът от равномерното плъзгане на чистачките по предното стъкло го депресираше още повече, но пък в същото време убиваше агресията в него. Опитваше се да не мисли и да не му пука. Когато пристигна в ресторанта, завари вътре само една двойка на една от масите. Реши да седне на бара. Барманката го доближи и му се усмихна.

— Може ли да погледна менюто? — сухо помоли той. Тя му подаде менюто, което той започна да 38

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

разгръща със слабата си лява ръка. За този пиниз си имаше причина — с дясната ръка се галеше по бръснатата глава, масажираше си челото, като че ли откачаше от мигрена, но целта беше да лъснат трите златни пръстена на средния и безимения пръст, както и на кутрето. Всеки от тези пръстени имаше масивен камък, съответно зелен, черен и червен. Барманката не обърна внимание на всичко това, но според Змията просто се беше престорила на скромна. За него афиширането на богатство рано или късно щеше да му донесе успех с някоя. Така беше станало и с Наталия, която в началото не показа заинтересованост, но след многобройни подаръци и демонстрации на богатство тя свали гарда. Сега за него бе важно възможно най-скоро да си намери друга, за да може да натрие носа на половинката си и да излезе победител.

— Избра ли си нещо? — учтиво попита барманката.

— Ами гледам аз тука, ама... — не довърши Змията.

— Какво? Ако има нужда, ще обясня.

— Няма това, което искам. Или не всичко, което искам.

— Какво ти се яде? — откровено се притесни барманката.

— Искам теб да изям, ама те няма в менюто!

— Ха-ха. Аз не съм вкусна.

— На мен може да си ми вкусна — повдигна една вежда той. — Даже мисля, че много ще ми се усладиш.

— Мен вече са ме изяли.

— Недей така! Не искаш ли да бъдеш изядена от хищен вълк като мен?

— Много си директен.

— Така сме разглезените милионери. Но пък имаме покритие.

— Радвам се за вас! — натърти барманката с нотка 39

До Чикаго и отзад 2

на досада в гласа. — Ще искаш ли нещо за ядене или не?

— Аз ти казах какво искам — упорито продължаваше да нахалства Змията. — Колко струваш?

— Нямам цена.

— Значи си безплатна, така ли? Аз не вярвам. В Америка няма нищо безплатно. Всичко си има цена. Което не може да се купи с пари, се купува с много пари.

— Много умен лаф! — подигра го тя. — Никога не съм го чувала.

— Безплатна си значи. Хм.

— Не съм безплатна, а безценна.

— Такива жени обичам! — извика ентусиазирано Змията.

— А те обичат ли те?

— Защо да не ме обичат? Грозен ли ти се виждам?

— Не съм казала такова нещо.

— Значи съм красив.

— Един мъж не трябва да е красив. Аз поне не си падам по красавци. Мъжете си падат по тях.

— Не искаш ли да излезеш с мен? Ще те заведа на едно много готино място.

— Къде? На 96-тия етаж на ‘Джон Хенкок’ небостъргача ли? Водили са ме вече. Змията сконфузено преглътна.

— Не ми e и идвало на акъла да те водя там — излъга той. — Има много по-хубави места.

— Като например?

— Ела с мен и ще видиш. Не си издавам местата аз.

— Ами ще си остана непросветена относно тези места, защото не ми се излиза с теб.

— Е, защо се дърпаш сега? Няма да съжаляваш.

— А ти защо си си навил на пръста нещо и не отстъпваш? Не ми се излиза с теб.

— Ех, колко си твърда. Разби ми сърцето!

40

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— В крайна сметка ще искаш ли нещо за ядене или не?

— Не. Отказах се. Дай ми нещо за пиене.

— Какво ти се пие?

— Нещо за разбито сърце.

— Уф! — не скри досадата си барманката. — Хайде по-сериозно де!

— Дай един малък ‘Джак’ с кола. Змията нервно затропа с пръсти по бара. Не продума повече, а си изпи набързо пиенето, плати и излезе от заведението. Отправи се към близкия стриптиз клуб. Беше все още много рано и трябваше да се помотае до 18:30 часа, когато отваряха. Намъкна се мързеливо и се настани на бара. Започна да се налива. Към полунощ вече бе порядъчно пиян, а около него бе пълно. Червенокосо миньонче го заговори, но за него това бе по-скоро сън. Тя обаче не се отделяше от него. Чуруликаше му с тънкото си гласче, той ѝ отговаряше, но не запомняше нищо от разговора. Най-после тя го задърпа някъде навън. Дъждът беше спрял, но духаше силен вятър и това го посвести.

— Какво правим? — попита той.

— Хайде да си вземем мотел. Да се позабавляваме. Къде ти е колата?

— Ето тук на паркинга.

— От другата страна на улицата има мотел. Не е нужно да ходим с колата. Пресякоха. Тя реши да остане отвън, докато той се регистрираше в лобито. Когато всичко беше готово, Змията излезе и през външна врата влязоха в един коридор. Намериха стаята и се заключиха вътре. Миньончето му се нахвърли незабавно, разсъблече го и го засмука по врата. Той ѝ прошепна на ухото: — Искаш ли малко бял прах?

41

До Чикаго и отзад 2

Тя кимна. Змията се наведе да вдигне дънките си от пода, бръкна в едно от малките джобчета и извади едно пакетче с кокаин. Разсипа го върху шкафчето пред огледалото, извади кредитна карта и го раздели на линийки. Подкани си гостенката да шмръкне, но тя отстъпи реда си на него. Змията пое коката през носа си, разтърси си главата и отново я подкани. Тя отново отказа под предлог, че повече ѝ се прави секс. Той реши да не я моли, а вместо това да изшмърка и другата линия. Остатъците помете внимателно с картата, изсипа ги в дланта си и старателно си намаза члена. Имаше бледи признаци на възбуда, но напълно достатъчно за осъществяване на полов контакт. Миньончето все още беше с дрехи. Единствено си събу черния клин до средата на бедрата, надигна си късата поличка и както беше права, леко се разкрачи. Хвана му го с ръка и го насочи към влагалището си, намести си го внимателно и когато усети, че е вътре, започна да се върти в кръста. Змията пое инициативата, като я грабна с две ръце за дупето и я придърпа към себе си. Само след няколко тлясъка обаче тя внезапно се дръпна, обу се и се втурна към вратата.

— Какво стана? — объркано успя да смотолеви Змията. Тя не отговори нищо, а като хуна се изниза и хукна по коридора към изхода на хотела. Змията се отказа да я гони. „Американска откачалка”, помисли си той. Потърси си цигарите и въпреки че стаята бе за непушачи, найневъзмутимо запали. Не считаше за необходимо да се облича на този етап, затова гол се разхождаше напредназад в очакване коката да го посъбуди. Не си беше довършил цигарата, когато на вратата се почука.

— Откачалката се връща! — промърмори на себе си той и уверено отвори вратата.

42

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

В този момент няколко мъжки фигури го повалиха на земята и го обърнаха по очи. Сред крясъците по едно време успя да разбере, че са полицаи. Закопчаха му ръцете с белезници отзад и го поведоха гол по коридора. Пред изхода беше паркирала една патрулка с отворена задна врата. Натикаха го вътре и затвориха вратата. Змията се беше шашардисал и не знаеше какво да мисли. Бяха му прочели правата и му изтъкнаха причината за ареста, но той не помнеше нищо. Полицаите се въртяха трескаво наоколо в продължение на 15 минути, след което един от тях отвори леко вратата на патрулката и го попита: — Как се казваш?

— Красимир Костов.

— Значи това си ти тук на личната карта?

— Точно така.

— Знаеш ли какво е това? — полицаят размаха една кесийка кока.

— Никаква идея.

— Това е нелегална субстанция. Защо си тук в мотела?

— Бях пиян и реших, че не съм в състояние да шофирам, затова си наех стая.

— Къде си паркирал?

— Отсреща на паркинга на стриптиз клуба.

— Да вървим. Полицаят се качи на предната седалка, а негов колега се настани на шофьорското място. Змията изтръпна. Съжали, че им е казал, че е дошъл с колата. Трябваше да ги излъже, че е взел такси. Пресякоха улицата с патрулката и се озоваха пред колата му. Полицаите излязоха от патрулката и с фенери започнаха да обикалят. По едно време единият се върна до патрулката и заповяда на Змията: 43

До Чикаго и отзад 2

— Отключи я!

— Не мога! — отговори той. — Ключовете ми са в панталоните, а аз съм гол. „Наистина ченгетата по целия свят са супер кретени!”, помисли си Змията.

— Тези ли са? — полицаят размята една връзка с ключове пред очите му.

— Да — кимна Змията. Разтършуваха се из колата. Намериха още дрога, множество дубликати на кредитни карти с различни имена на тях и незаконно оръжие в багажника. Накрая полицаят, който му задаваше въпросите, влезе отново в патрулката и въздъхна: — В голям проблем си, братле!

44

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

СЕДМА ГЛАВА

Йоана нахлу в офиса на ‘Балканика Транспортейшън’ и завари диспечерите вглъбени в мониторите на своите компютри — кой да чете онлайн преса, кой да чати, кой действително да работи.

— Тошо тук ли е? — попита тя. Двама откъснаха поглед от мониторите си, за да я фиксират. Останалите не дадоха никакъв признак, че са отчели присъствието ѝ.

— Тук ли ви е шефът? — повиши тон тя.

— Излезе на lunch2 — отговори една от диспечерките. — Имате ли уговорка с него?

— А кога ще се върне? — игнорира въпроса Йоана.

— Всеки момент го очаквами — отговори друга. Беше Илияна, която не само имаше брутален русенски акцент, но и шумно мляскаше дъвка. — Ако искати, го изчакайти. Отзади у кухнята има кафе, ако Ви съ пий.

— Не, мерси! — въздъхна Йоана. — Ще изляза отвън да почакам, хем да изпуша една цигара. Пред офиса имаше огромен паркинг и никаква растителност, която да направи сянка, а слънцето печеше толкова силно, че ако човек пипнеше желязо, може би щеше да получи изгаряния първа степен. На Йоана не ѝ пукаше особено от този факт, защото беше дошла с мисия, която трябваше на всяка цена да изпълни. Нетърпеливо всмукваше от цигарата и издишаше шумно и продължително. За нейно щастие не се наложи да чака 2

lunch (англ.) — обяд.

45

До Чикаго и отзад 2

дълго — след няма и 5 минути джипът на Сусамката влезе в паркинга и се отправи към мястото за инвалиди срещу самата врата на офиса. Транспортният бос внимателно паркира, загаси двигателя и закачи една табелка за инвалиди на огледалото. После се измъкна от колата и се втренчи в Йоана.

— Не знаех, че си инвалид! — с широка усмивка констатира тя. — Къде са ти патериците?

— Шо прайш ти тука, душа? — откровено се зарадва да я види той.

— Търся тебе.

— Мен ли търсиш? Че как така си се сетѝла?

— Разбрах, че си търсиш хора за работа.

— Така ли? Кой ти казà?

— Е, сега... Говорят злите езици, че те напускат масово.

— Нима? — Сусамката истински се забавляваше. — И кой е избегàл? Само един човек ме е напуснàл през последната година.

— Ами точно на този човек искам да заема мястото — палаво повдигна вежди Йоана.

— Ти познаваше ли Валя?

— Бегло.

— Ами она ше се жени сега за един италианец и реши да напусне. Немàла време.

— Аз пък за никого няма да се женя и имам много време.

— Ама ти май сериозно ми говориш, а? — придоби изведнъж сериозен вид Сусамката.

— Кога съм била несериозна аз?

— Да не стоим на припеко тогава. Хайде вътре у офисо на климатик. Сусамката кавалерски отвори вратата на офиса, като подкани Йоана да влезе и в момента, в който тя 46

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

застана с гръб към него, той с хищен поглед огледа задните ѝ части. После се затвориха в личния му офис и седнаха — той на въртящия стол зад бюрото, а тя срещу него на едно кресло.

— Да почерпим нещо? — предложи той. — Уиски?

— Не, благодаря. Нека говорим по бизнес.

— Харесва ми колко си делова. Рядко се намират такива хора. Слушам те.

— Помниш ли, като се видяхме пред ‘Авеню’? — подхвана Йоана. — Каза ми, че ако реша да започна работа, да ти се обадя.

— Помня естествено. Даже мислех неотдавна да ти се обадя да те проверя шо си решила.

— Така. Ами реших, че ми се работи.

— Браво! — възхити се Сусамката. — Значи приятелят ти се съгласи, а?

— Той не е вече на хоризонта. Сусамката не можа да скрие изненадата си и се ококори.

— Шо станà? — полюбопитства той.

— Разделихме се. По-точно аз го зарязах.

— То се очакваше.

— Преместих се временно да живея при баба в една къща, ама не ми се застоява там. Затова си търся работа. Трябва да стъпя на краката си.

— Разбирам.

— Това е! — надигна рамене Йоана. — Няма какво да те лъжа. Излизам от връзка без една стотинка и започвам от нулата. Приеми го, че ми правиш услуга. Ако разбира се, офертата все още е на масата.

— Малък проблем само — почеса се Сусамката по челото, без да го сърби. — Утре заминавам за България. Не съм си ходѝл никога и ми се вие свят от приготовления. Нема как да те въведа в ситуацията. Бих 47

До Чикаго и отзад 2

те посъветвал да изчакаш един месец да се върна, ама в тази ситуация явно е нежелателно. Чакай малко! Сусамката натисна интеркома на телефона и извика: — Илияна, ела малко! Илияна се появи моментално.

— Да, шефе — плахо изскимтя тя.

— Това е Йоана. Познаваш ли я?

— Не, но сме се виждали. Беши сервитьорка в ‘Авеню’ преди.

— Точно така. От утре започва работа. Искам да се заемеш с тренинга.

— Шефе, пак ли аз? — реши да недоволства русенката, след което се обърна към Йоана: — Извинявай! Нищо лично, ама все мени мъ карат да обуча'ам новити. Другити само си клатят краката, а на мен пак шъ ми пуши главътъ.

— Ше ти плàтим екстра, обещавам! — примоли се Сусамката. — Знаеш, че утре заминавам и нема как. Разчитам на теб. ОК?

— Добре де! — изпъшка Илияна. — Кога започва? Сусамката се обърна към Йоана: — Йоанче, утре можеш ли да започнеш?

— Мога още сега.

— Добре. Утре те искам тук в офиса. Илияна ше се погрижи за останалото. Той махна на русенката да ги остави с Йоана двамата, при което тя излезе и внимателно затвори вратата след себе си. Сусамката тогава продължи: — Сега да уточним финансовата страна. Как са 400 долара на седмица за начало? Това ше е така, докато трае тренинго. Като се върна от България, ше говорим за повече.

— Идеално ме устройва.

48

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Сега ше напраим така: ше ти напиша един чек с днешна дата за 400, който можеш да си депозираш веднага. Ше напиша и чек с дата след две седмици за още 400, който ше покрие втората седмица от тренинго. И ше напиша трети чек с дата след четири седмици за 800, който да покрие вторите две седмици. Ясно ли ти е?

— Абсолютно.

— Така. Тези чекове ше са от личната ми сметка. Нема да те водя официално на работа и затова счетоводителките нема да те слагат в системата. Като се върна, ше напраим всичко както трябва. Става ли?

— Да. Сусамката извади чековата книжка и едно календарче пред себе си и набързо надраска 3 чека. Подписа ги и ги подаде на Йоана.

— Ето. Га се върна, да си станàла най-добрата ми диспечерка. ОК?

— Ха-ха! — насила се изсмя Йоана. — Да се надяваме. Благодаря ти! Много съм ти задължена.

— Батко ти Тошо е пич, нищо че половината град го псува. Ше почерпиш некой път. Той я изведе до паркинга и се наведе да я целуне по бузата, което тя с неохота му позволи да направи. Когато я видя да се качва в една 25-годишна Тойота, Сусамката извика: — Отдека изкòпа тая джонка3?

— Не е моя. На съквартирантката на баба ми е.

— Ама ти и кòла ли немаш?

— Казах ти, че започвам от нулата. Сусамката поклати съжалително глава и махна за довиждане. Йоана подкара скърцащата трошка и се усмихна вътрешно. Не знаеше дали дълбокото деколте, което едва прикриваше огромния ѝ бюст, бе очаровало 3

junk (англ.) — боклук, таралясник.

49

До Чикаго и отзад 2

бъдещия ѝ шеф или просто той се въодушевяваше при гледката на всяка по-сносна жена, но мисията ѝ бе изпълнена. Вече имаше работа, а това в този момент бе най-важно за нея. Дотътри бричката до къщата, паркира пред гаража и вече се беше оправила към входната врата, когато съзря един картон, закачен за тънка връвчица да виси от тавана на верандата. Нa него пишеше с големи червени букви от флумастер: БИБЛИОТЕКА ‘ВЕЧНО НАСЛЕДСТВО’. Йоана зяпна шокирана и първоначално се зачуди дали не е сгрешила къщата, но пък разумът ѝ бързо превъзмогна изненадата и успя да анализира, че е твърде малко вероятно пред друга къща да има надпис на български език. Влезе в антрето и се огледа плахо. Баба Мими и Величка Паунова тъкмо бяха изпили по една чаша турско кафе на масичката в хола и сега първата гледаше в чашата на втората.

— Голям успех, Вили! — нареждаше баба Мими. — Виждам риба. Това значи, че много голям успех те чака в някакво ново начинание.

— Ами ето! — съвсем безстрастно изрече Паунова.

— Библиотеката ще потръгне. Убедена съм! Йоана реши плахо да ги прекъсне.

— Бабо...

— Йоанче! — възкликна бабата. — Какво стана?

— Ами назначиха ме. Даже ми платиха предварително за първата седмица.

— Сериозно? Защо не ми се обади веднага да ми кажеш? Знаеш ли как се притеснявах? Колко ти плати?

— 400.

— Защо толкова малко? — изтреля като картечница баба Мими. — Стиснат задник!

— Не бе, бабо. Това е само в началото. След първия месец ще ми ги увеличи.

50

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— На колко?

— Не сме говорили в цифри.

— Как така не сте говорили в цифри? Когато се говори за работа, се говори в цифри, а когато се говори за любов, влизат в действие букви, които пак описват цифри. В Америка се говори в цифри, Йоанче.

— Кой друг ще ми плати предварително? — оправда се Йоана. — Човекът ми прави услуга. Хора не му трябват.

— Голяма услуга, да! Един месец ще му работиш без пари и после може да те шътне. Нямам доверие на тези мошеници!

— Не знам нищо за работата. Ще ме тренират първия месец. Така, че не е зле.

— Не ми говори ти на мен! — упорстваше баба Мими. — Прекалено добре ги познавам. Ще те прецакат! Затова си търси междувременно и нещо друго. Чуваш ли?

— Каква е тази смешна табела пред вратата? — опита се да смени темата Йоана.

— Не е смешна, момичето ми, а временна! — намеси се Величка Паунова. — С баба ти ходихме при консула онзи ден и той ще ми съдейства да направя библиотека тук. Йоана се озадачи още повече.

— Тук в къщата ли? — попита тя.

— Ами да — отговори Паунова. — Хората са духовно деградирали тук. Имат нужда да си припомнят корените и да четат, за да се просвещават. А пък младите съвсем забравихте що е книга.

— А книги откъде? Онази вечер исках да се приспя с нещо и потърсих, но намерих само една готварска книга от 57-ма година.

— А, не! Тази книга не се дава на никого. Нея съм 51

До Чикаго и отзад 2

си я кътала цял живот.

— Ама вие сериозно ли? — Йоана все още не вярваше на ушите си. — Май се бъзикате с мен сега? Това някакъв намек, че не чета ли е?

— Съвсем сериозно, Йоанче — отбеляза баба Мими. — Баба Вили ще докара сега един контейнер с класики от България и ще ги предлага на българската диаспора.

— Бабо, вече всичко го има качено онлайн. Кой ще дойде да чете?

— Държавата ще ми прати пари, за да обзаведа и докарам книги — продължи Паунова. — Всичко става с пари от българското правителство. Това е програма за просвещаване на емигрантите.

— Към църквата нямаше ли библиотека? — невинно попита Йоана.

— Те са нелигитимни. Никаква библиотека не е. Ходят и просят по хората да даряват разни омачкани книжки. Розови романчета. Аз говоря за класики, които ще докараме от България. Истинска литература! Не тези пошли глупости, дето четете сега като ‘До Чикаго и отзад’ и разни подобни. Клюки и извращения!

— Не съм я чела тази — отчете Йоана.

— Остава и да си я чела! — възпламени се Паунова.

— Това изчадие, подобието на писател, самозванецът... Какво си мисли? Знаеш ли колко хора засегна с тази книга? Клюкар! Само слухти по заведенията и след това описва.

— Може и да е интересна — неуверено вметна Йоана.

— Боклук! Това не е книга. Тя е в телеграфен стил. Като сценарий за филм. Така не се пише, това не е стил. А извращенията вътре?

— Казах ти, че не съм я чела. Знам момчето, което я 52

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

написа. Беше ми клиент в заведението, ама не съм го обслужвала, защото обикновено сядаше на бара, а аз ходех само по масите да сервирам. Интелигентен ми се струва.

— Като е интелигентен, защо се занимава с клюки? Сяда на бара, защото никой не го иска на масата си. Винаги е сам. Всеки бяга от него. Тази книга трябва да се изгори на клада! Затова правя и библиотека. Хората не трябва да четат глупости, а да си припомнят вечните извори на знание: Ботев, Вазов, Яворов, Стамболийски...

— Стамболийски не беше ли политик? — засече я Йоана.

— Стамболов е политик, Йоана! — натърти Паунова. — Не четете младите и това е! Йоана започна силно да се дразни, затова реши да излезе от спора.

— Аз ще вляза в банята да се изкъпя, че в тази жега се изпотих хиляда пъти. А и в колата климатикът не работи. Паунова не пропусна да отбележи: — Не работи, ама ако не беше тази кола, как щеше да идеш да си търсиш работа? Дължиш ми една почерпка.

— Имаш я! — смотолеви Йоана и побърза да се скрие в банята.

53

До Чикаго и отзад 2

ОСМА ГЛАВА

Наталия безгрижно се печеше на плажа в Доминиканската република и нямаше никаква идея, че Змията е в ареста. Телефонът ѝ беше изключен. Първата вечер заедно с Калина и още една кокона на име Соня, която налиташе и на женско, се напиха здраво и се натискаха в една дискотека на плажа с някакви чернокожи от Ямайка. Наталия и Калина задействаха някакъв механизъм на задръжки и не стигнаха до края, докато Соня се усамоти с двама. Преди това разказваше на другите две колко би било хубаво да се отпуснат като нея, а не да се водят от разните му там скрупули. Все пак беше 21-ви век, а и на ваканция всичко бе позволено. Нито Наталия, нито Калина се водеха от скрупули, но просто взаимно си нямаха доверие и се страхуваха да не би всяка да реши да клюкари по адрес на другите, когато се приберат в Чикаго. Иначе бяха дошли с ясната цел да се пошибат и да си материализират сексуалните фантазии с някой, който нямаше да разкаже на целия град след това. Някакъв симпатичен русоляв мъж премина няколко пъти покрай мястото, където Наталия се печеше и очевидно не набираше смелост да завърже контакт. Найсетне тя реши да направи първата стъпка и му се усмихна. Той само и това чакаше.

— Здрасти — плахо ѝ кимна.

— Здрасти.

— Днес е много хубаво за плаж, нали? Най-после спря да вали.

54

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Не знам. Аз вчера дойдох и не ме е валял дъжд все още.

— Една седмица само валежи. Провалиха ми ваканцията.

— От една седмица си тук? — позачуди се Наталия.

— А докога?

— Утре си тръгвам.

— Откъде си?

— От Канада. Монреал. А ти?

— От Чикаго.

— А по принцип откъде си? — понтересува се мъжът, без да знае, че това беше един от найнаприятните въпроси за Наталия.

— От Европа.

— По-точно?

— От Южна Европа.

— Италия?

— Не.

— Гърция?

— Да. Там някъде.

— Сама ли си?

— С две приятелки. А ти?

— Аз съм съвсем сам. Искаш ли да се видим довечера за по едно пиене?

— Не е лоша идеята. Къде?

— Ето там на кръглия бар става ли?

— Идеално!

— О, да. Забравих. Аз съм Кевин.

— Аз съм Натали. Приятно ми е.

— Подобно. 8 часà довечера как е?

— Ще се видим в 8. Наталия се усмихна вътрешно и усети прилив на адреналин, примесен със сладостта на сексуалното очакване, но още преди се насити на това чувство, 55

До Чикаго и отзад 2

внезапно слабините ѝ доловиха едно до болка познато изпускане. „Не! Не може да бъде!”, безмълвно изкрещя в себе си тя и моментално се втурна към най-близката тоалетна. Затвори се в кабинката и трескаво си събу банския. Не беше илюзия — беше в месечен цикъл! Изпъшка болезнено и се подпря с гръб откъм вътрешната страна на вратата, главата ѝ наклонена назад, погледът — забит в тавана. Защо ѝ идваше няколко дена по-рано? И защо точно сега? На бърз ход се отправи към хотелската стая, преди да е потекло като река. В лобито я пресрещнаха Калина и Соня, които бяха във видимо приповдигнато настроение: — Натали, много си ранобудна! — с широка усмивка каза Соня. — Вече си се изпекла на плажа, а ние досега се излежавахме и тепърва почваме.

— Ох... — едва успя да промълви Наталия. — Ще откача!

— Ама ти си пребледняла! — опули се Калина. — Какво се е случило? Изведнъж тежката буца, заседнала в гърлото на Наталия, се отприщи под формата на необуздан рев. Тази жена на 25 се разрида като малко момиченце, на чиято кукла главичката току-що се бе откъснала. Нямаше думи да опише ужаса, който изпитваше и колко несправедлив се бе оказал животът спрямо нея. Чак след около минута успя да изхлипа: — Дойде ми.

— Какво? — в един глас объркано възкликнаха Калина и Соня.

— Дойде ми! — този път уверено повтори Наталия.

— Как ти дойде? — недоумяваше Соня. — Мензисът ли? Наталия кимна.

56

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Аджеба, мадам! — скара ѝ се Калина. — За първи път ли ти идва? Защо ревеш?

— Ох... Не разбирате.

— Какво?

— Ами подрани.

— Нищо ти няма. Случва се. Пътуване, стрес, друг климат...

— Защо точно по време на ваканция? — завайка се Наталия.

— Какво искаш да кажеш?

— Тъкмо се запознах с един канадец и си чукнах среща с него довечера. Сега какво? Само на свирки ли ще изкарам ваканцията?

— Ама ти сериозно ли? — избухна Соня в смях, докато Калина се чудеше дали да вярва на ушите си. — Заради това ли ревеш?

— Ами... Как може такъв малшанс?

— Сериозно?

— Не. Усмихнато! — тросна се обидено Наталия, преглъщайки сълзите си.

— Ти не си наред, момиче! — загрижено едва продума Калина.

— Какво не ми е наред? На ваканция съм и искам да се отпусна. Искам да се почувствам свободна и безгрижна.

— Е, какво ти пречи да го правиш и така.

— В цикъл съм! Не разбираш ли?

— Какво от това?

— Е, така ли да го правя?

— Ти тампони нямаш ли?

— Имам превръзки.

— Аз ще ти дам от моите тампони — предложи Соня. — Ще ти кажа какво да направиш.

— Как така?

57

До Чикаго и отзад 2

— Ето така. Хайде да идем горе в стаята ти и ще ти покажа. Трите се качиха в хотела. Соня домъкна от своите тампони, извади един и направи демонстрация. Показа на Наталия как точно да го изреже и да го постави, за да не си личи, че е в цикъл и да може свободно да практикува секс.

— Откъде знаеш всичко това? Как ти е дошло на акъла? — възхити се Наталия.

— Е, налагало ми се е — небрежно повдигна рамене Соня. — Неволята учи! Истината беше, че Соня бе работила като проститутка в Холандия цели 3 години, преди да емигрира в Америка, но този факт естествено си го спести. Наталия се поуспокои, пробва се сама да си сложи тампона, видя, че не е трудно и вече мислеше за срещата с канадеца. Трите излязоха да се пошляят по плажа, попекоха се още малко, взаимно се омазаха хубаво с плажно мляко, след което се прибраха по стаите. Стана време за срещата на Наталия. Тя се изкъпа и оправи старателно и щателно, парфюмира се и се замъкна до бара. Канадецът вече чакаше. Като я видя, скочи и джентълменски ѝ целуна ръка, след което ѝ помогна да се настани на стола до него.

— Изглеждаш прекрасно! — направи ѝ комлимент той.

— Благодаря! — със свенливи усмивка и поглед изрече тя.

45 минути и два аперитива по-късно Наталия вече беше легнала по гръб, чисто гола и с високо вдигнати крака, поемаща мощните тласъци на загорелия канадец в неговата стая. Близо час той я въртеше и експериментираше с нея, на което тя се подчини 58

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

безропотно. Когато ѝ се насити, се отпусна препотен до нея на леглото и се унесе. Тя се надигна и отиде до банята, като замъкна и дамската чантичка със себе си. Разрови се за нов тампон, но напипа телефона си, който си стоеше изключен в чантичката, Извади го и реши да го включи. Натисна бутона и го остави на един рафт над мивката, след което се поизми и смени тампона. Докато го правеше, телефонът кратко издзънка, за да я уведоми, че има гласово съобщение, но тя не бързаше да го провери. Когато най-после се пооправи и беше готова за втори сеанс, хвана телефона и прослуша съобщението. Беше гласът на Змията: „Натали, мен ме прибраха. В ареста съм. Нещата са много сериозни. Не мога да намеря никой да ми плати гаранцията. Когато чуеш това съобщение, смени си билета незабавно и се върни в Чикаго. Ще ти кажа къде държа пари вкъщи, за да вземеш и да платиш. Определиха ми гаранция 120 бона, от които трябва да платя 10 процента. Държат ме в главното полицейско на 2600 ‘Саут Калифорния Авеню’. Ще пробвам пак да се свържа с теб чрез адвоката. Моля те, побързай!” Наталия беше вцепенена. Седна на тоалетната чиния и изслуша съобщението още два пъти. В главата ѝ бушуваше и не знаеше какво да предприеме. Само гледаше в една точка пред себе си и се опитваше да се отърси от своята ошашавеност. Най-сетне скочи и с бърза крачка се върна в стаята, където канадецът спеше по гръб и сладко хъркаше. Тя си събра дрехите от пода, облече се набързо и отиде на по-отдалечен бар в курорта. Напи се зверски, като междувременно отблъскваше всеки опит за свалка от страна на други курортисти. Алкохолът така замъгли съзнанието ѝ, че в един момент бе обладана от невероятно спокойствие. Искаше ѝ се да заспи на бара, но събра някакви резервни 59

До Чикаго и отзад 2

сили и се прибра до хотела. Заключи се в стаята си, сложи си тапи в ушите и заспа непробудно.

60

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДЕВЕТА ГЛАВА

Нощен клуб ‘Лотус’ отваряше врати в северозападно Чикаго като алтернатива на вече утвърдените български дискотеки ‘Енигма’ и ‘Авангард’. За целта собственикът Христо Танчев беше провел шумна рекламна кампания по медиите и беше поканил за откриването Герда — една от водещите попфолк певици в България. По принцип му се искаше да види Андреа, Галена, Ивана или Преслава в заведението си, но те бяха певици на ‘Пайнер’, които имаха договорни отношения с конкуренцията и нямаше как. Азис и Софи Маринова не бяха „пайнери”, но пък там се минаваше през посредници, които не желаеха на този етап да ги осигурят за участие. Герда беше също към конкурентна на ‘Пайнер’ компания, но жънеше успехи и поддържаше доста висок хонорар. За да избегне отново посредниците, Христо Танчев специално замина за България и посети един неин концерт, на който успя да се запознае с нея и да ѝ предложи участие на откриването. В началото тя не го взе много насеризно, но след като дори медиите в България месеци предварително започнаха да съобщават за новия супермодерен клуб в Чикаго, тя дълбоко се замисли и отвърна на настойчивите обаждания. Разбраха се да пее една вечер в две части по час и половина за умопомрачителните 20 000 долара! Разноските по пътуването и хотела естествено щяха да бъдат поети от Христо. Герда заяви на шефовете си в музикалната компания, че ѝ предлагат договор за участие в размер от 61

До Чикаго и отзад 2

7 000 долара, от които те щяха да приберат 30% и това ги накара да не ѝ правят спънки. На Христо каза да ѝ изготви контракт за фиктивната сума, а остатъка да ѝ го даде на ръка. Издадоха ѝ работна виза и тя нетърпеливо зачака пътешествието си през Океана. На Христо Танчев му отне повече от година и половина да ремоделира мястото, което щеше да бъде клуб ‘Лотус’. Огромното помещение беше на три нива, огромна сцена и модерно озвучаване, а за интериор бяха хвърлени милиони долари. Мраморните колони и подове, фонтаните и осветлението, създаващо футуристично усещане, дългите барове и огромният дансинг, ВИП сепаретата и всичките други глезотии се предполагаше, че щяха да допринесат за създаването на уникална атмосфера. Беше осигурен и дисководещ в лицето на уважавания сред местните Ди Джей Джуниър за невероятните 1 500 долара на вечер. Персоналът беше съставен от много добри бармани и сервитьори, които щяха да заработват солидни заплати и нямаше да разчитат предимно на бакшиши, каквато обикновено беше практиката в Америка. Откъде пари за всичко това? Според мълвата Христо Танчев играеше на борсата. Беше интелигентен и строен мъж на около 35, който след идването си в Америка преди 10 години успя да завърши икономика, да се набута в бизнеса с недвижими имоти, откъдето натрупа начален капитал, а впоследствие заради кризата да се ориентира към инвестиции на борсата. Там с много умели решения, правилна информация и голяма доза късмет успя да спечели достатъчно, за да намали рисковите операции до минимум и да се съсредоточи върху по-малка, но за сметка на това по-сигурна печалба. Отделно инвестираше в ипотекирано имущество за смешни цени, ремоделираше го и издействаше лицензи 62

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

за ползването му за бизнес цели, за да го дава под наем на различни компании и корпорации. Последното нещо, което Христо правеше обаче, бе излишно да разхищава средства, а в случая с клуб ‘Лотус’ точно това се получаваше — огромна инвестиция без видимо ясна стратегия за възвръщаемост. Истината бе, че парите за това амбициозно начинание идваха от България. Родната мафия не си губеше времето, а душеше сред емиграцията ни в Чикаго, за да намери подходящите хора за своите цели. Беше повече от ясно, че не може вечно да се разчита на интелектуално осакатени и недалновидни хора, които да препират мръсните пари. Личната позьорщина и простотията влияеха пагубно и излагаха операциите на ненужни рискове. Известно време и крадците на карти, и транспортните компании успяваха да вършат добра работа, но в същото време трябваше да се мисли за поспособни играчи. Христо Танчев идеално се вместваше в профила със своята интелигентност, оперативен ум и относителна скромност. Фактът, че бе преуспял по напълно легален начин, го правеше още по-ценен кадър, като единственият проблем представляваше неговото вербуване. Почти невъзможно беше да се убеди човек, на когото алчността не бе от водещите характеристики, да се замеси в съмнителни финансови операции. Стигна се до завоалирани заплахи за сигурността на роднините му в България, за да може той да склони да се впусне в ново бизнес начинание. От друга страна един нощен клуб не можеше да изпере колосални суми, като дори трудно можеше да се доближи до тези, които транспортните компании успяваха да завъртат. Той просто беше първата стъпка към завладяването на стабилни позиции на стоковата борса. Христо Танчев не знаеше за тази скрита цел, но беше достатъчно умен да 63

До Чикаго и отзад 2

се досети. Българската мафия искаше да вложи огромни средства в борсата, за да се сдобие след време с възможността да я манипулира. Това беше смел и дългосрочен проект, който трябваше да донесе достатъчно икономическа власт, с която да се контролират политически решения в глобален мащаб. Отминаваше времето на незаконно трупане на капитали с цел забогатяване. Тук ставаше въпрос за власт в световен аспект, а за да се осигури такава власт, беше необходимо да се вложат огромни финансови средства. Частни лица без корпоративен бизнес винаги будеха подозрение, затова беше необходимо Христо Танчев да оглави стабилен бизнес. Нощният клуб беше едно добро начало, оттам имаше идея за разрастване под формата на хотелиерство, казина, строителство, инвестиции в нови технологии... Христо беше щастливецът, избран да се превърне във финансовия магнат на новата българска емиграция. В деня на откриването бе постлан червен килим пред входа, по който трябваше да мине Герда. Предварително бе обявено, че всичко ще бъде безплатно за посетителите, дори консумацията. Съвсем естествено бе да се събере огромна маса хора отпред в очакване на събитието. Това беше и целта. Медиите щяха да отразяват всичко с богат снимков материал и видеорепортажи. Почти като на Оскарите Герда слезе от бяла лимузина Ролс Ройс, облечена в червена рокля с цепка а ла Анджелина Джоли, мина бавно по пътеката с широка усмивка и влезе в клуба. След около десетина минути охраната започна да пропуска нетърпеливата тълпа. Към 23 часà програмата започна. Герда пееше хитовете си и създаваше гореща обстановка, хората бързо вкараха от безплатния алкохол и се отпускаха в яки танци. Христо Танчев седеше в огромния си офис на 64

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

третото ниво и гледаше отгоре през затъмнения прозорец. Зад него на един кожен фотьойл се беше разположил Иван — вербовчикът му и представител на мафията. Вероятно това не беше истинското му име, но това не бе от значение. Той се явяваше връзката между Христо и големите „стратези” в България. Беше мъж на около 55, с набръчкано и кафеникаво лице, големи торбички под очите и премрежен поглед. Визията му издаваше дългогодишна злоупотреба с алкохол, цигари и бурен нощен живот. Пристигна специално за откриването, но не искаше да бъде забелязван и затова предпочиташе да наблюдава отгоре и да пие уиски с Христо в офиса.

— Добро парти се заформя! — наруши дългото мълчание Иван.

— Всичко върви по план — каза Христо. — Досега никакви изненади.

— Няма как да не върви по план. Народът е предсказуем и лесно се подлага на манипулация.

— Искаш ли още уиски?

— Разбира се. Христо не беше от най-словоохотливите, но нямаше нищо против да му говорят. Успяваше да извлича полезна информация и от най-пиянските брътвежи. Разви капачката на бутилката с уиски и напълни чашата на госта си.

— Ти няма ли да си сипеш? — попита го Иван.

— Аз пия не повече от едно. Никога не ми се е услаждал алкохолът.

— Затова и старейшините те харесват. Когато Иван искаше да спомене тези, които стояха зад него и цялата операция, той не си служеше с имена, а с квалификациите 'старейшини' и 'мъдреци'. Христо бе възприел тази терминология и също я използваше.

65

До Чикаго и отзад 2

Представяше си ги много романтично като една шепа съсухрени индианци с дълги бели коси, седнали в кръг на върха на висок хълм. Даваше си обаче сметка, че в реалността може би ставаше дума за дърти комунистически апаратчици, изглеждащи като Иван, които едновременно дърпаха конците както на разните му млади, яки и прости гангстери, така и на хитри политици и успешни бизнесмени. Но вероятно се лъжеше в преценката си. Всички за всичко обвиняваха вече две десетилетия комунистическия октопод, а каква ли беше вероятността мафията да е придобила нова същност? Дали нова генерация стратези не управляваха огромните капитали на подземния свят? Думата 'старейшина' създаваше представа за по-напреднала възраст, но дали това не беше така с цел заблуда? Христо прекара пръсти през черната си коса, от която един непокорен кичур се провеси отляво на челото му. Това караше жените да полудяват по него, но той не се увличаше слепешката по тях. Дори там прилагаше стратегия. Подхождаше предпазливо и с прецизно калкулирана задна мисъл. Имаше сериозна приятелка, която представляваше типичната корпоративна американка, създаваща впечатление на властна и амбициозна натура с непоколебим порив за завладяване на бизнес върхове. Христо се беше запознал с нея на прием в дома на един инвеститор на борсата. В началото тя не считаше за разумно да се заиграва с някакъв имигрант, случайно попаднал сред богаташи, но младостта и сексапилът му я изкушиха да го сдъвче и изпюе като типична корпоративна феминистка. Случи се обаче точно обратното. Тя хлътна по него и сама му предложи сериозна връзка. Привидно той започна да се дърпа, което я накара тотално да свали гарда и да се прояви като крехка натура. Естествено, Христо добре 66

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

беше премислил тактиката и методично я оплете в мрежите си. Не беше незначителен също фактът, че бащата на девойката беше крупен дялов акционер в много големи компании — предимно в стоманената индустрия.

— Христо, как ще процедираме тази вечер? — реши да мине на вълна бизнес Иван.

— В смисъл?

— Ще отчиташ ли приходи?

— Да.

— Нали всичко е безплатно?

— Всичко се чука на касите долу обаче.

— Е, как така? — попита Иван през катранена кашлица.

— Персоналът е инструктиран да отбелязва всичко на компютрите.

— Ти луд ли си? Няма ли да се усетят, че нещо става? От първата вечер ли искаш да започнат да те говорят? Нали точно това искахме да избегнем?

— Незаконно е да работя напълно безплатно — спокойно обясни Христо. — На барманите и сервитьорите им е обяснено, че на всеки продаден артикул се отчита един цент. Тази държава си иска данъците. Всяко пиене, независимо дали е уиски, водка, сок или вода, струва един цент.

— Така кажи де. Уплаши ме.

— Това не е всичко — продължи Христо и посочи към компютъра, който седеше върху огромно дървено бюро. — В този компютър е инсталиран софтуеърът, с който се смесва информацията от всички компютри в заведението и цифрите се преобразуват по една много проста формулка.

— Тоест? — недоумяваше Иван.

— Тоест цените се преобразуват. Касови бележки в 67

До Чикаго и отзад 2

момента долу не се издават, тъй като за хората е безплатно. Когато приключим сутринта, софтуеърът ще обработи информацията и така пиенето няма да струва един цент, а реалната си цена. Това всъщност става автоматично, докато си говорим. Барманите чукат, но не им излиза цена, всичко влиза автоматично в паметта. Единственото лошо нещо тази вечер е, че няма да отчитаме кредитни карти, а това при евентуална проверка ще събуди подозрения.

— Откъде този софтеуър?

— Специална програма, която е модифицирана от мен самия допълнително. Нека си остане моя тайна. Уверявам те, че ще върши чудеса. Рискът единствено е, че барманите ще могат да крадат безнаказано.

— Защо?

— Защото докато вкарват да речем една водка на определена сметка, софтуерът е нагласен така, че автоматично да вкара след определен интервал от време две водки на още две фиктивни сметки. За да се избегне дублирането на сметки, съм го програмирал да смесва информация от различни поръчки в произволен ред. Ако един си е поръчал водка с тоник, втори уиски с кола, а трети ром с вода, на фиктивната сметка ще излязат две уискита с вода и тоник например. Може да се получат куриозни ситуации като водка с вино на една сметка, но така е по-добре, отколкото да се повтарят и потретят еднакви поръчки периодично.

— Много сложно това. Не разбрах защо барманите ще крадат.

— Защото достъп до системата ще имам само аз. Невъзможно е да направя инвентаризация, заради фиктивните сметки и затова барманите ще могат да дават пиене и да си прибират парите. Няма да давам караул и да ги следя на камерите постоянно. Веднъж 68

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

като се смесят истински и фиктивни сметки в системата, аз няма да мога да различа коя каква е, освен ако не е платено с кредитна карта. Естествено, фиктивна сметка с кредитна карта няма как да се плати, затова се предполага, че те всичките са кеш. Така ги регистрира и компютърът.

— Говорѝ ми в някакви цифри, за да добия реална представа.

— Нямам база, за да ти говоря в цифри — въздъхна Христо. — Не знам кое би било нормален оборот. Но да кажем, че 1 000 човека ми похарчат общо 10 000 долара, тогава ще отчетем 25-30 хиляди, но това също зависи от моментната настройка на софтуеъра. Може и 18 хиляди да са. Мога да го настроя да чука фиктивни сметки с такава честота, че да ми отчете 100 000, но нали знаеш, че е невъзможно 1 000 човека средно да похарчат по 100 долара? Мобилният телефон на Христо иззвъня. Той бръкна в джоба на сакото си и го извади, докато същевременно се запъти да излиза от офиса. По мелодията разбра, че го търси американската му приятелка. Само направи жест с ръка към Иван, за да му сигнализира, че ще се върне, когато приключи разговора. Излезе от офиса в тъмен коридор и затвори вратата след себе си. Иван измъкна една пура от вътрешния си джоб, скъса ѝ найлончето и стана от фотьойла, за да изхвърли боклука в едно кошче зад бюрото. Запали пурата и се залепи за стъклото. Купонът се вихреше. Гледаше напосоки в тълпата и поклащайки глава, тихо продума на себе си: — Защо имам предчувствие, че всичко това ще свърши зле?

69

До Чикаго и отзад 2

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Гюле, жив и здрав да си! — възбудено каза Змията. — Ако не беше ти, не знам...

— Така, така... — избоботи Гюлето. — Ама освен да съм жив и здрав, си искам и мангите.

— Добре де. Сега като стигнем до дома, веднага ти ги броя. Боби Гюлето плати гаранцията, след като адвокатът на Змията се свърза с него от името на клиента си. Сега си искаше парите обратно. Естествено, официално не внесе сумата той, тъй като се страхуваше от властите, затова го направи чрез подставено лице. Приходите му бяха основно от продажба на дрога и измами с кредитни карти. След опандизването на Миро Бореца — човекът, който го вкара в игрите — успя да се наложи като водещ бандит, на когото се отчитаха пласьори и крадци. Натрупа състояние бързо, но пък не бе от най-обичаните и се намираха играчи, които му подливаха вода по един или друг начин. Губеше позиции и това го изнерваше, но осъзнаваше, че най-добрата тактика е да продължава да се възползва максимално от възможността да прави пари. Пристигнаха в апартамента на Змията. Гюлето се настани на дивана в дневната и въздъхна тежко.

— Искаш ли едно уиски? — предложи Змията.

— Дай да се оправим и тогава.

— Един момент. Змията хлътна в спалнята и се забави около 5 70

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

минути. Върна се с пачка в ръка, седна срещу Гюлето на една табуретка и започна да брои. Когато отдели точната сума, постави я пред госта си и каза: — Преброй ги пак! Трябва да са точно.

— Точно са — с облекчение въздъхна Гюлето. — Няма да ги броя. Сега сипи едно уиски! Змията стана да разлее по едно пиене, когато входната врата се отвори и Наталия се намъкна с куфар в ръка.

— А, кой дошъл да ме спаси! — иронично отбеляза Змията.

— Какво става тук, Красимире? — недоумяваше Наталия.

— Знаеш ли какво става? Докато ти се печеш гъза на майната си, аз моя едва го опазих от чернилките да не го спукат.

— Веднага си промених полета, след като чух съобщението и се прибрах.

— На кое викаш веднага? Една седмица?

— Я по-кротко! — намеси се Гюлето. — Не ми се гледат семейни скандали.

— За какво си ми сега? — направи се, че не чува Змията. — Връщай се обратно там, откъдето идваш.

— Какво съм направила сега? — проплака Наталия.

— Защо ми се дървиш?

— Ще ти кажа защо аз след малко! Само почакай! Змията постави една чаша с уиски на масичката пред Гюлето, чукна я със собствената си и отпи голяма глътка.

— Дай лед, бе! — намуси се Гюлето.

— Извинявай! Давам. Змията обслужи госта си и повече не обърна внимание на Наталия. Чак когато Гюлето си тръгна, я погледна злобно и тихо процеди през зъби: 71

До Чикаго и отзад 2

— Знаех си, че не мога да разчитам на теб. Наталия изпадна в истерия.

— Стига си ме обвинявал, бе! — крещеше тя. — Идвам си капнала и ме почваш от вратата, без да знам защо. Не те ли е срам?

— От какво да ме е срам, ма? Излагам се тук да се моля на най-долния селянин в Чикаго и сега ще съм му длъжен. Ще трябва да му лижа гъза. Заради теб!

— Как така пък заради мен?

— Защото ти скимна да ходиш по ваканции и на всичкото отгоре си изключи телефона, за да не мога да те търся. Иначе ако трябва да те водя на мола да ми харчиш парите, веднага хукваш, ама щом е да ме откупиш от пандиза, те няма.

— Какво точно стана?

— Няма значение.

— О, не ми дръж такъв тон, ако обичаш!

— Не ми викай „о”, ма! — кипна Змията и тръгна към нея. — Искаш ли да ти счупя главата сега? Наталия леко се стъписа, но бързо набра отново кураж.

— Внимавай, момченце, че и без това много ме дразниш напоследък!

— Кой кого дразни, ма? — изсъска Змията и я бутна по рамото.

— Не ме пипай, бе!

— Не само ще те пипам, ами ще те пречукам!

— Дай да видим как ще стане! Давай де! Да те видим какъв си мъж. Змията изведнъж придоби спокоен вид. Мълчеше. Сякаш броеше до десет, за да не изкаже или направи някаква глупост. Наталия обаче продължи: — Всички се правите на мъже, а сте едни путки, които сами не могат да си...

72

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Думите ѝ изведнъж секнаха, след като чу глух тътен и как погледът ѝ се приковава към приближаващия се теракот. Строполи се по очи и чак тогава осъзна, че Змията е я ударил. Преди да се опомни, главата ѝ рязко се килна назад и вратът ѝ се изопна. Игличките в косата ѝ прерастнаха в силна болка. Змията така я скубеше, че скалпът ѝ едва ли щеше да издържи много дълго.

— Сега кой е путката и кой е мъжът? — тихо попита той, докато шумно вдишваше и издишваше през носа си. Наталия не можеше да продума. Слепоочието ѝ гореше, главата също. Змията не пускаше косата ѝ.

— Кой е путката, ма? — като лъв изрева той. — Не чувам! Тя само издаде болезнен вопъл, след като той задърпа косата ѝ още по-силно.

— Кажи ми, ма! Кой е путката? Аз или ти?

— Моля те! — изплака най-после тя.

— Кой е путката? Аз или ти? Не чувам!

— Моля те, спри!

— Кой е путката?

— Аз.

— Не чувам!

— Аз.

— Какво ти? Да чуя!

— Аз съм путката.

— Сигурна ли си?

— Да. Змията я пусна. Струваше ѝ се, че я беше скубал с часове. Не смееше да мръдне, само лежеше по очи и не знаеше какво да очаква.

— Стани! — заповяда ѝ той. Тя се надигна. Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Погледни ме в очите сега! — с малко по-спокоен 73

До Чикаго и отзад 2

тон ѝ нареди. — Хубаво си си събрала дрешките в онзи куфар. Грабвай го и както се пее в онази песен, дим да те няма!

— Ама... — понечи да каже нещо Наталия, но бе заглушена от звучен шамар.

— Марш! — изрева отново Змията. — Веднага! Наталия плахо направи две крачки назад и се обърна. Потърси с поглед куфара си и го забеляза все още да си седи до входната врата.

— Май още си тук! — не спираше той. — Броя до три и да си отвън! Тя бе толкова изплашена и объркана, че не знаеше дали не сънува. Хвана куфара за дръжката, отвори входната врата и тръгна да излиза.

— Ама какво се мотаеш още? — каза Змията и след секунда се озова зад нея. — Още ли си тук? Хвана ѝ куфара с две ръце като опълченец на Шипка мъртво тяло и го метна надолу по стълбището, след което я бутна по гърба и ѝ тегли як ритник в задника. Тя замалко да политне по очи надолу, но в последния момент успя да се хване за парапета и да запази равновесие. После чу зад гърба си как Змията затръшва вратата.

74

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Балатума посрещна Сусамката на летище 'София'.

— Добре дошъл, брат!

— Добре заварил! — изломоти Сусамката. Двамата се качиха на един очукан Опел, който едва побра единствения куфар и запрашиха по пътя за Благоевград. Неловкото мълчание беше взело превес над всичко, докато Балатума не реши да го наруши.

— Разказвай де! — подкани той. — Как е по Чикаго?

— Ти разказвай! Чикаго си е същото. Тук шо става?

— Не виждаш ли? Нищо.

— Е, как да видим? Не съм се прибирал 15 години.

— И гледай да не се застояваш.

— Немам и намерение. Разговорът секна отново. Сусамката започна да връща лентата назад. Докато в самолета се беше концентрирал върху това как да си организира престоя в България, сега се съсредоточи върху спомените от периода, непосредсвено предшестващ заминаването му за Америка. Сякаш вчера му организираха изпращане в една благоевградска дискотека, която беше собственост на един близък приятел на Балатума. Въпросният приятел бе много известен бандит тогава, от когото всички се страхуваха и който впоследствие безследно изчезна. Но в съзнанието на Сусамката свирепият му поглед все още действаше пронизващо. От въпросната вечер си спомняше една разтърсваща случка. Дискотеката бе препълнена и имаше игра за скромната 75

До Чикаго и отзад 2

награда от бутилка шампанско. На издигнат подиум се наредиха няколко млади момичета със задачата да направят импровизиран стриптиз и която от тях покажеше повече гола плът, танцувайки на ритъма на известно денс парче, щеше да отнесе наградата. Изредиха се няколко, които полусвенливо показаха по една цица, докато не се качи сладко миньонче с ангелска физиономия. В рамките на една песен от 4 минути момичето успя да остане само по бели ботушки на средновисок ток — беше се отървало от абсолютно всичките си дрешки! Съответно прибра и наградата. Облече се спокойно, грабна си бутилката с шампанско и се сля с тълпата. Купонът продължи да тече до рано сутринта, когато посетителите постепенно се разотидоха и в дискотеката остана само персоналът. Сусамката беше на централната маса с брат си и собственика. Разхвърляха едно тесте карти и се разиграха, докато си допиваха. Изведнъж един от бодигардовете се появи, като дърпаше грубо мацката, която беше спечелила бутилката шампанско. Постави я седнала на една от тонколоните и се отдалечи. След малко се върна със същата бутилка, но вече празна. Собственикът на заведението погледна разсеяно и с досада заповяда на девойката да се съблече отново по ботушки. Тя се разрева, но се подчини. Когато остана гола върху колоната, чу следващата заповед. Трябваше да се разкрачи, да хване бутилката с две ръце и да я вкара във влагалището си. Моментното ѝ колебание доведе до звучен шамар, ударен ѝ от бодигарда. Изпълни заповедта през сълзи. След това трябваше да се самозодоволява, докато не ѝ кажат да спре. Играха карти още близо половин час. Собственикът през минута само се провикваше: „Продължавай! Вкарай подълбоко!” Момичето ревеше и се подчиняваше.

76

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Сусамката го хвана жал и понечи да каже нещо, но срещна смразяващите погледи и на брат си, и на собственика. Накрая не му остана нищо друго освен да ускори умишлено играта на карти и да се оплаче, че му се е доспало и затова не може да се концентрира. Сега, години по-късно, тази случка толкова живо се разигра в съзнанието му, като че ли ставаше в момента. Зачуди се какво ли е станало с момичето. Може би беше отдавна омъжена с деца и едва ли искаше да си спомня за този инцидент. А и надали беше просто един изолиран инцидент. Такива извергщини бяха част от нощния живот в България през 90-те. Дали и сега не беше същото? Балатума го сръчка.

— Тоше, ей тук ще спрем да хапнем. Искаш ли?

— Естествено! — оживи се Сусамката. — В самолета само пластмасова храна ядох. Искам малко скара. Правят ли още сандвичи с две филийки хляб и кюфте по средата?

— Ще ти направят, ако им кажеш.

— Затъжил съм се. И лютеничка. Их! Спряха до една крайпътна каравана, в която нямаше ток заради неплатени сметки. Търговецът изнемогваше и не можеше да си плащa. Беше изкарал един грил пред караваната с тлеещ едва-едва огън само в едното ъгълче и печеше кебапчета. До него на една масичка беше наредил разни буркани с написани на ръка етикети — ‘Сладко от горски плодове’, ‘Сладко от смокини’, ‘Биволско мляко’...

— Брат ми! — провикна се Балатума. — Дай да вземем от това биволското мляко.

— Как биволско, бе? — намуси се Сусамката. — Биволици по тоа край не е имàло от 50 години. Откакто комунистите са ги иззели.

— Стига си се правил и ти бе!

77

До Чикаго и отзад 2

Накупиха бурканчета със сладко и мляко, поръчаха си по две кебапчета и броиха към 60 лева. След около половин час трябваше да отбият колата от пътя, за да се изходят в крайпътните храсти. Действието на скарата бе скорострелно. Когато отново потеглиха към Благоевград, Сусамката се изцепи: — Брат ми, ти осъзна ли колко сме тъпи с теб? В онази каравана нямаше ток, демек хладилнико не бачка. Много ясно, че каймата ще се развали на жегата.

— Откъде да се сетя? — гузно промълви Балатума.

— Я ли да се сетим, бе? Сега кацам от Америка, не съм си бил тука доле 15 факани4 години. Когато най-после пристигнаха в Благоевград, Балатума стовари брат си пред блока, където беше апартаментът на родителите им. Самите родители не си бяха вкъщи, защото бяха пенсионери и лятото прекарваха на село, където се занимаваха със селскостопанска дейност. Сусамката тъкмо се беше затътрил нагоре по стълбището към петия етаж, когато се сблъска с мъж на около 60 години. Разпозна Ангел от гарсониерата на втория етаж — бивш шофьор на автобус от градския транспорт, понастоящем безработен и разведен. Изглеждаше попобелял и понабръчкан, но като цяло много жизнен.

— Бат Ангеле, шо става? — усмихна се Сусамката. — Помниш ли ме?

— Ооооооо, Тошка! — не скри изненадата си комшията. — Откога не съм те виждал?

— Пораснал ли съм?

— Не можах да те позная в първия момент. Как си?

— Никак.

— Как така насам?

— Дойдох малко да видя шо става.

4

fucking (англ.) — шибан, ебан.

78

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Колко време направи ти в Америка?

— 15 години.

— И как е?

— Бива.

— Пари направи ли?

— Има. Не е да е без хич.

— Не се правѝ на скромен! — поклати лукаво глава бат Ангел. — Чух аз, че си станал голям шеф.

— Чак пък голем.

— Ожени ли се? Деца?

— Не. Не ме сака никоя.

— Не ти и трябва. 20 години съм разведен и ми е много добре. Децата големи. Правя си кефа. Даже и сега има една кака при мене. Събрали сме се долу в гарсониерата с приятели и се веселим. Защо не се отбиеш?

— Сега ли?

— Ела долу и ще ебеш. Малко старичка за тебе, ама много отракана е Марчето.

— Уморен съм, бат Ангеле. Друг път.

— Хайде, хайде! Оставяй куфара горе и слизай!

— Може, ше видим.

— Нема кво да гледаш. Идвай! Нали не си забравил коя ми е вратата? Има табелка ‘Ангел Сотиров’.

— Знам, бат Ангеле.

— Хайде, чакам те. Сусамката тръгна отново нагоре и не беше изминал пет стъпала, когато Ангел се провикна: — Тошка! А черна еба ли в Америка, бе?

— Ебах, бат Ангеле. Ебах.

— И как е?

— Ти мангалка миризлива èбал ли си? Е, същото е. Сусамката се прибра в апартамента, където беше израснал и се огледа. Уж беше цели 120 квадрата, а му 79

До Чикаго и отзад 2

се виждаше тесен и тъмен като бункер. Явно представата му за пространство в Америка се беше променила тотално. Съблече се и влезе да си тегли един душ, но установи, че топла вода няма и че трябваше да включи бойлера и да чака. Вана също нямаше. Пооплакна се набързо със студена вода и влезе в хола. Опита се да пусне телевизора, но не успя да се разбере с дистанционното. Бат Ангел го беше загълникал и сега се колебаеше дали да не отиде да види какво става долу. И без това нямаше какво да прави. Облече си нови дрехи и слезе до втория етаж. Почука на вратата. Отвътре се чуваха гласове, но никой не отвори. Почука отново. Чу приближаващи се стъпки. Ангел открехна вратата.

— Влизай, Тошка! — подкани го той и го прегърна през врата. — Ела тук при нас. Намираха се в малко антре. Пред тях имаше две врати — едната водеше към хол, а другата към кухня. Влязоха в кухнята, която беше два на два, а около една маса с мушама се бяха събрали пет пръча с побелели коси. На един дървен стол с хлабави и тънки крачета се беше качила на колене с лице към облегалката една жена на около 50, чисто гола и нагъзена. Зад нея единият от пръчовете тъкмо се гласеше да ѝ го вкара на задна прашка. Сусамката го лъхна тежка миризма на смесица от домашна ракия и сперма, което го ошашави изцяло. Бат Ангел го представи на останалите, но никой от тях не му обърна внимание. Обсъждаха политика, пиеха ракия и мезеха с кисели краставички, а между гълтоците се изреждаха на лелката.

— Тоше, кво ще пиеш? — попита Ангел, докато вадеше бутилката с ракия от хладилната камера. — То има само ракия де. Ще пиеш една, нали? Тазгодишна, прясна.

— Не ми се пие, бат Ангеле. Капнал съм от път.

80

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Ей сега ще се събудиш. Ангел му наля в една чаша и се обърна към лелката, която скимтеше от напъните на дъртия мераклия зад нея: — Марче, ела тук да обърнеш внимание на това хубавото момче.

— Чакай малко! — обади се онзи, който я оправяше.

— Васко, ти плати ли си, бе? — скастри го Ангел.

— Много ясно!

— Ама ти си плати за предишния сеанс. За този плати ли си? Марче, даде ли ти пари този?

— Даде ми 10 лева за преди — отговори Марчето между въздишките. — За този не ми е давал.

— Оти се стискаш, бе? — викна Ангел.

— Ама то за всеки сеанс ли по 10 лева? — заоправдава се ебачът. — Че то ще ме разорите така. Подобре да си бях поръчал 20-годишна за 100 кинта и да знам, че съм ебал младо.

— Не се обяснявай, а спирай веднага. Онзи се подчини и се загащи. Ангел каза на Марчето да слезе от стола и придърпа Сусамката да седне.

— Хайде сега, Марче, да врътнеш на това хубавото момче едно минетче. Лелката коленичи, разкопча панталоните на Сусамката и му го налапа. Въртеше му свирка за чудо и приказ. Той се потеше и гърчеше от кеф, като столът замалко щеше да се разпадне. Когато свърши, се закопча и излезе на малката тераска да си поеме въздух. Прибра се обратно и завари лелката да седи на стола, а до нея бат Ангел, коленичил, я беше прегърнал и състрадателно нареждаше: — Марче, я ми кажи! Ти защо ги правиш тези 81

До Чикаго и отзад 2

работи, мойто момиче? Не е хубаво така.

— Ами как да не ги правя? — извиси глас лелката.

— Мъжът ми не ми дава пари и съм принудена. Да умра от глад ли? Сусамката реши, че е чул и видял достатъчно, отпи една солидна глътка ракия и махна на домакина за довиждане: — Бат Ангеле, я ше се кàчим горе да подремна малко. Ше се видим пак. Мерси. След два дена Сусамката се сблъска с Марчето в кварталния супермаркет, но онази се направи, че не го познава и си извърна главата на другата страна. Стана му смешно вътрешно, но се въздържа и не даде гласност на емоцията си. Просто си зададе въпроса накъде отива светът и отмина. Излезе на улицата и измежду шума от преминаващи автомобили и кряскащите им клаксони, чу сравнително тихия сигнал на телефона си. Звъняха му от офиса в Америка.

— Ало.

— Ало, шефе! — беше Илияна. — Как си?

— Шо има? Проблеми ли нещо?

— Нещо такова. Ти знаеши ли, че таз новата няма документи?

— Шо ми говориш сега?

— Таз Йоана, дето ма накара да я обуча'ам.

— Она е на обучение, я съм казàл да не ѝ плащате. Я съм се оправил с нея.

— Не говорим за плащани, шефе. Тя няма документи.

— Как разбра?

— Ами разбрах.

— Илияна! — застрашително повиши тон Сусамката. — Ти за имигрейшъна ли бачкаш или за мен?

82

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Не ти е работа да топиш другите. Ясно ли е?

— Ама ти ни ма разбра! — смути се Илияна. — Не съм са опитвала да я топя. Просто исках да та предупридя, за да ни стани проблем посли.

— Гледай си работата и остави тези неща на мен. Друго има ли? Как върви работата?

— Всичко е наред.

— Добре тогава. Ако има нещо, звънкайте по всяко време. Сусамката прекъсна връзката и изпсува на глас: — Мамка ви нещастна да èба! Интриганти!

83

До Чикаго и отзад 2

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

В една малка заличка в предградието Дес Плейнс се провеждаше културното събитие ‘Творци без граници’. Спонсори се бяха писали две от трите основни емигрантски печатни издания в Америка, а главен организатор бе Величка Паунова от името на своята Библиотека ‘Вечно наследство’. Специален гост беше Генералният консул на Република България в Чикаго, както и някаква самозвана българска поетеса с американско фамилно име, понастоящем живуща в щата Кентъки, която се изявяваше в няколко различни роли: радиоводещ на английски език в местна радиостанция (напук на отвратителния си английски и крайно тежък акцент), музикант, художник и естествено поет. Аудиторията в този ден бяха подобни на нея самозванци от Чикаго, членове на някакъв си ‘Съюз на българските писатели в САЩ и по света’. Произведенията им често биваха публикувани във вестник ‘България Сега’ в раздел ‘Литература’. Сега бяха зяпнали колежката си и одобрително поклащаха глави на рецитала ѝ, независимо че в стихотворенията ѝ преобладаваха до болка изтъркани щампи и конструкции. Старост е нерадост — няма вече издухани глухарчета, слънцето не грее тъй жарко върху мен и моите другарчета, морето е някак си по-малко 84

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

и глухо плаче по изгубената младост. Бурни ръкопляскания огласиха залата. Величка Паунова се усмихваше широко и се изживяваше като водещ на Оскари. Представи разни грамоти и евтино изработени дървени статуетки на гост-поетесата и, естествено, на консула. Като обратен жест и двамата подариха по една книга за библиотеката — тя своя стихосбирка, която впоследствие Паунова щеше да изложи на показ в рамка и с надпис отдолу: ‘Лично дарение от афторът’, а той показа щедрост с някаква тухла, минаваща за антология и то луксозно издание. Лизането на задник бе най-отявленият талант на всички присъстващи. Когато събитието приключи, Величка Паунова реши да даде импровизиран коктейл за ВИП гостите. Преместиха се в един италиански ресторант, където се усамотиха на специално подготвено сепаре. Сред присъстващите се открояваха консулът, гост-поетесата, главният редактор на вестник 'България Сега' и председателят на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Последният бе отличително неграмотен, но пък достатъчно нахален сноб, за да се цани за председателски пост. Навсякъде се подписваше с името Иван Драганов ЧУДАТ.

— Господин Станев — обърна се Паунова към консула, — такива събития като днешното са необходимост за нашата диаспора. Ние, българите в Чикаго, трябва да се обединяваме и да израстваме, да се налагаме и утвърждаваме. Всички трябва да се подпомагаме в това отношение.

— Напълно съм съгласен с госпожа Паунова — намеси се Иван Драганов. — Трябва да се обединяваме и да не позволяваме на разни вредни елементи да плетат 85

До Чикаго и отзад 2

интриги и да омаловажават културната ни дейност. Консулът скромно кимаше с глава и вътрешно се молеше целият този фарс да не продължава много дълго. Погледна дървената статуетка и се поинтересува: — Как се сдобихте със статуетките? Много интересна изработка.

— Прави ги Мискина! — въодушевено заяви Паунова. — Сашо Мискинов. Той е много уважаван дърворезбар. Негови произведения се тачат по целия свят, а отделно тук в Америка припечелва, като изработва дървении за обзавеждането на офиси, барове, ресторанти... Истината беше, че Паунова бе направила въпросния дърводелец свой любовник, въпреки че той беше повече от 20 години по-млад. На него му изнасяше — живееше в къщата без пари, хранеха го без пари, перяха го без пари, гладеха му дрехите... Неговите мъжки задължения се заключаваха в косене на трева от време на време, сменяне на някоя изгоряла крушка и изхвърляне на боклука, ако се събереше случайно повечко. Приличаше на пенсиониран даскал по физическо, но твърдеше, че е завършил френска филология. Мислеше се за бохем, но по-скоро наподобяваше квартален алкохолик с бял потник от времето на гаражните кръчми. Когато Величка се прибра уморена от културното събитие, той се беше излегнал на дивана в дневната и гледаше телевизия, като придържаше препълнена чаша с уиски върху корема си.

— Ох, капнала съм! — ознаменува присъствието си тя.

— Как мина?

— Много добре. Ще четеш в следващия брой на вестника.

— Келепир ще има ли?

86

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Да се надяваме.

— Консулът беше ли там?

— Беше. Мискина отпи от чашата и я постави отново върху корема си.

— И кво обеща?

— Нищо конкретно.

— Слушай сега да ти кажа нещо! — подхвана поучително Мискина. — Този нищо няма да направи.

— Не бъди толкова сигурен.

— Убеден съм. Тези консули до един са едни посерковци, които само идат тука да видят Америка и си заминават после по живо, по здраво. Хич не им дреме за нас.

— Това консулче не е така. Взема нещата присърце.

— Взема ги прихуй!

— Ти какво искаш, бе? — скара се Паунова. — Какво ми плюеш по консулчето? Ти какво си направил? Какво? Мискина млъкна. Величка се отправи към стаята си, преоблече се и след малко се върна. Реши да се захапе наново с любовника си: — Нещо случайно да си сготвил?

— Кой? Аз ли?

— Ами кой? Мими няма да се върне до събота, внучката ѝ марсува някъде... Друг не виждам.

— Че аз кога съм готвил?

— И аз не помня. Няма ли тогава да ме изведеш на ресторант?

— Е, ти не идваш ли от ресторант сега? Не се ли почерпихте след събитието?

— Аз откъде идвам не е твоя работа. Нещо вършиш ли в тази къща? С нещо да си полезен?

— Ами...

— Не ми ами-кай! — разгорещи се Паунова. — Да 87

До Чикаго и отзад 2

ми предложиш брак например, за да ми оправиш документите, няма ли да се сетиш?

— Аз нямам доходи.

— Но имаш американски паспорт.

— Това не е достатъчно — оправда се Мискина. — Трябва да си декларирал доходи.

— Виждаш ли? С нищо не си полезен. Или си мислиш, че като ебеш, ето така ще те трая вечно. Меркалии бол, макар че не съм първа младост.

— Хайде да не се караме.

— Как да не се караме? Кажи ми защо си ми? Да не съм на 18 години, че да си мисля за любов, а? Йоана е по-отракана и си прави сметка, а аз съм те прибрала тук от улицата.

— Какво точно искаш от мен? — изрепчи се изведнъж Мискина.

— Да ми помогнеш да си оправя документите. Знаех си, че трябва да си хвана онзи Стенли. На сума ти народ е оправил документите. А сега заради теб, понеже сте скарани, нямам очи да ида да го помоля за услуга.

— Върви при него, ма! Ама да знаеш, че на този дърт педал не му става.

— Паспортът му става! Мискина видя, че на глава няма да излезе, затова започна да се мазни.

— Хайде, миличко, да идем на ресторант — предложи той. — Да не се джавкаме за глупости.

— Ти ли ще плащаш? — стрелна го с поглед Величка.

— Разбира се.

— Не ми се ходи на ресторант вече. По-добре си помисли как да ми помогнеш да си оправя документите. Сега влизам да се къпя. Искам да чуя план, като изляза от банята.

88

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Паунова се врътна с фасон и отиде да си тегли един душ. Мискина остана да си пийва най-необезпокоявано на дивана и само леко промърмори под носа си: — И на 20, и на 80 са си едни и същи курви!

89

До Чикаго и отзад 2

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бончо Въглехидрата инспектираше мускулите си пред огледалото вече час, когато с досада осъзна, че е време да се облича и да ходи по задачи. Трябваше да се срещне със собственика на новия клуб ‘Лотус’, за да се цани за бодигард. Тренираше яко и беше натрупал голяма мускулна маса. Прякорът му идваше от това, че постоянно се хвалеше как е заякнал без химии и протеини. Вместо това залагал на приемането на много въглехидрати за надебеляване и с много тренировки превръщал масата в мускули. Беше горд с метода си. Енергията бликаше от него и му се биеше. Ах, как му се биеше! Затова търсеше обстановка, в която да може да си пошляпва хората безнаказано. Като бодигард винаги можеше да си намери повод да поотупа някой пиян клиент и точно това го влечеше да опита. А и други неща му се въртяха из главата. Надяваше се Христо Танчев да се окаже точен и да го наеме на работа. Пристигна в клуба рано следобед, когато вътре нямаше никой освен един барман и две сервитьорки. Въглехидрата се приближи и като се стараеше да не издава диалекта си, плахо попита: — Може ли да говоря с шефа?

— С мениджъра или... — направи се на неразбрал барманът.

— Ков мениджър, бре? Сос собственико сакам да думам!

— С Христо ли?

— Да.

90

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Момент да проверя дали е тук. Мисля, че излезе, но не съм сигурен. Кой да предам, че го търси?

— По работа.

— Име?

— Джагалов. Барманът звънна по телефона и обясни на шефа си, че има посетител. След това прекъсна връзката и се обърна към Въглехидрата: — Ще Ви приеме. Последвайте ме! Качиха се до офиса. Барманът почука и отвори вратата. Направи път на Въглехидрата да мине пред него. Христо ги посрещна учтиво.

— Добър ден! — поздрави той и подаде ръката си.

— Аз съм Христо Танчев.

— Джагалов. Бончо Джагалов. Приятно ми е. Христо освободи бармана и покани госта си да седне. Предложи аперитив, но Въглехидрата отказа с мотива, че трябва да ходи на тренировка след това. Без много увъртания заговориха по същество.

— Додòх да говорим с Вас по един въпрос — започна Въглехидрата.

— Да си говорим на ‘ти’ не е ли по добре? — с блага усмивка предложи Танчев.

— Разбира се. Имам предложение за теб?

— Предложение ли? От какво естество?

— Ами, ако имаш нужда от надежна охрана, мога да предложа моите услуги.

— Имаш ли опит?

— Такъв опит точно немам, но съм сигурен, че мога да се справим.

— Откъде си от България?

— От едно село, Добринище се казва — притесни се Въглехидрата. — Но съм живял повече в Дупница.

— Знам Добринище. Аз имам роднини в Разлог.

91

До Чикаго и отзад 2

— Е па да. Ний га идехме у Разлоч, много арно си дума'аме сос них, разлòчани.

— Не се обичате май.

— Е, зависи. Я нè съм имал проблеми.

— Виж сега. За работата да ти кажа. Вече имам екип от охранители и не мисля, че ми трябват нови хора. Освен това тук държим на опита и лиценза. Имаш ли лиценз за охрана?

— Ами не. Немам.

— А разрешително за оръжие?

— Немам. Ама оно за що ми е? Мислех, че охранителите немат право на оръжие. Я да нè съм полицай?

— По други съображения държим на това разрешително. Обикновено хората с разрешително не са криминално проявени, а и винаги може да се наложи. В този клуб всичко е изпипано до последната буква на закона. Случайности не допускаме. Лют пламък светна в погледа на Въглехидрата и Христо веднага разбра, че си е спечелил кръвен враг. Но място за отстъпление нямаше.

— Не съм случайност! — тихо, но някак си заплашително каза Въглехидрата.

— Аз нямах предвид хора, а процедури. Тук при нас всичко е уредено до последната подробност и изискванията са много високи. Но имам все пак едно предложение. Защо не си оставиш информацията, за да ти се обадим, ако имаме нужда?

— Е, тея съм ги чувàл. Нема смисъл. Щом немате нужда, живот и здраве да е.

— Аз съм сериозен! — настоя Христо. — Може да ти се обадим да дойдеш две или три вечери като наблюдател. Да се въртиш около охраната, да се запознаеш с основните процедури.

92

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Нема нужда! — обидено каза Въглехидрата и стана да си ходи. — Мерси, че ме прие все пак.

— Ако размислиш, ми се обади. Но не обещавам нищо. Въглехидрата кипеше вътрешно, но се овладя. Как може този да му прави такива намеци? За прекалено умен ли се имаше? Искаше му се да му смачка главата като чесън. Но вместо това излезе привидно спокойно от клуба и още на паркинга набра Боби Гюлето, който очакваше обаждането и вдигна веднага.

— Какво стана, Въглехидрат?

— Тоа че му èбем мамата!

— Отказа ли ти?

— Он не само ми отказà, ами май сака да му изрежем топките и да му ги нàврем у педерастката муцка.

— Кажи ми какво ти каза де!

— Рече ми що я съм случайност. Представѝ си! Това му беха думите. Случайност.

— Да не си го напсувал нещо?

— Нè съм, бе. Немàл бил нужда, неговио екип бил супер, професионалисти с лицензи и прочие. Можел само да ме викне за наблюдател да видим що става и после евентуално да ми предложи нещо, но не обещавал. Казàх му да се èбе отзад.

— Ей, кретен! — изръмжа Гюлето. — Аз защо те изпратих, бе? Нали целта е да те вкараме по някакъв начин?

— Он нè ме сака.

— Всички така се дърпат в началото. Правят се на тежки. Колко пъти го отрепетирахме и ти казах как да се държиш? Целта е да се намърдаш вътре, за да можем след това да си правим нашите неща. Казах ти един милион пъти: Змията е в лайна до шията, а има много 93

До Чикаго и отзад 2

стока, която трябва да се пласира. Имам нужда от тебе вътре.

— Е, що требеше да напраим? — виновно попита Въглехидрата.

— За всеки случай не това, което си направил. Сега ще отидеш пак и ще го молиш отново. Ако ще, мияч у кенефа да станеш.

— Уфффф.

— Не ми се прави! На гордост ще го удря нашият! Сега къде ще пласираме дрогата? Това е огромно заведение и хиените дебнат. Сега хора на албанците ще си заплюят района и тогава ще го издухаме. Знаех си, че не трябва да се захващам с дрога. С кредитните карти си ми беше супер.

— Сега не става да одим пак да го питам. Нека изчакаме малко.

— Знам, че не върви и затова съм ти бесен. Къде си сега?

— На паркинго пред ‘Лотус’-а.

— Пали и се разкарай оттам. Ела насам да видим какво ще измислим. Въглехидрата подкара автомобила си и усети как едно забравено чувство започна да го завладява. Това беше онова гадно чувство, което изпитваше като ученик, когато очакваше баща му да се върне от родителска среща и да го подхване. С тази разлика, че баща му щеше само да му удари два шамара и да му се навика, а на следващия ден да е забравил. Сега с Гюлето ситуацията бе много по-сериозна. Онзи не си поплюваше и щом си навиеше нещо, преобръщаше света и същевременно правеше живота на тези около него ад, докато не стане на неговата. Въглехидрата се опита да не мисли за момент, затова наду радиото в колата и запали цигара.

94

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сусамката и Плюнката се прибраха приблизително по едно и също време от България. Засякоха се в офиса и решиха да обсъдят впечатленията си от родината на обяд в ресторант ‘Авеню’. Взеха и Йоана с тях, за да я опознаят по-добре. Плюнката ѝ се точеше тайничко, но знаеше, че едва ли ще го огрее. Това обаче не му пречеше да пофлиртува, а и тя не изглеждаше да има нещо против. Настаниха се на една маса на открито в лятната градина и запалиха по цигара. Сервитьорката им взе поръчката и оттам насетне настъпи едно безкрайно чакане. Сусамката се изнервяше, ако храната му се бави.

— Тоше, хубаво си е Йоанчето, а? — реши да разведри обстановката Плюнката.

— Хубава, ама ше ѝ дърпаме ушите! — изсумтя Сусамката.

— Защо пък ушите? — закачливо запита Йоана. — Не може ли нещо друго? Сусамката я изгледа строго и тя видимо се смути.

— Ти оти не си ми казàла, че немаш документи?

— Ами, не е ставало на въпрос.

— Е, как така идваш да ме питаш за работа, а забравяш да споменеш, че немаш право да работиш?

— Аз...

— Виж сега, моето момиче! — продължи със сериозен тон Сусамката. — Требва да напрайш нещо по въпроса. Не може вечно без документи. Хората знаят, могат да те натòпят и тогава шо ше прайш, а? Замисляла 95

До Чикаго и отзад 2

ли си се?

— Ами аз кандидатсвах за студентска виза...

— Мани ги тез измислени визи! След година пак ше си извън статут, а и право на работа с такава виза нема да добиеш. Нали знаеш каков е начино?

— Какъв?

— Брак. Само с брак, мойто момиче. Фиктивен или истински, но брак. Разликата е само в цената.

— Е, за кого да се оженя? — проплака Йоана. — Не е толкова лесно.

— Онзи кълвач оти не го закопча? Малко е дъртичък, ама щеше да свърши работа.

— Кой? Емил ли?

— Да. На фризьорката бившио.

— Той не искаше да се жени, а и не е ставало наистина на въпрос. Той не беше добра партия.

— Ето го Плюнката. Сключи брак с него. Плюнката се облещи изненадано и нервно се почеса, след което изкоментира: — Аз съм много скъп.

— Шо ти е скъпото, бре? — провикна се Сусамката.

— Тея ги думай там, га си одиш у Перник, на бековете с голфовете.

— Аз Йоанчето си я харесвам за гадже, ама тя не ме иска май.

— Ше те поиска. Нали Йоана?

— За какво точно става въпрос? — направи се на ударена Йоана.

— За шо говорим, мари? — скастри я Сусамката. — Нелегална ли ше ми бачкаш или ше се ожениш?

— Шефе, аз трябва да ти кажа нещо — виновно наведе очи тя. — Питах за работа в новия клуб.

— Кой нов клуб?

— Клуб ‘Лотус’.

96

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Как така? Чух, че собственико не наемал хора без статут.

— То не е сигурно де. Най-после сервитьорката им донесе храната. Сусамката си беше поръчал филе от риба, но само при вида на гозбата съжали за избора си. Хвана вилицата и започна гнусливо да инспектира филето, след което се провикна след сервитьорката, която набързо беше тръгнала да се изнизва.

— Я ела тука, ма! Сервитьорката се върна до масата.

— Шо е това? — посочи Сусамката чинията си.

— Нали си поръча сьомга? — надигна невинно рамене тя.

— И това очакваш да го ям ли?

— Защо? Какво му има?

— Каква е таа риба?

— Да не би да е умряла? — опита се да остроумничи сервитьорката.

— Ама ти ташак ли си правиш с мене, бе момиче? Искаш ли готвачо да ỳмре и он?

— Ама...

— Да му наврем ли таа сьомга у гъзо? Как може да ми сервираш тоа буламач?

— Да сменим порцията, искаш ли? Ей сега ще питам в кухнята.

— Мани, мани! Нè ти сакам порциите. Вземи го това и ми го разкарай от очите! Два саата чакам да ми доде тоа буламач. Гладен ше си ỳмра. Нещо готово готвено има ли?

— Само пиле с ориз.

— Дай едно пиле тогава. Нема ли най-сетне да си оправите кухнята у това заведение?

— Извинявам се, ама вината не е моя.

97

До Чикаго и отзад 2

— А мойта вина каква е, че се налага всеки път да чакам тук с часове и да ми идват все помии? Ама бакшиш не отказвате, нали?

— Пак се извинявам. Отивам да донеса пилето с ориз.

— Бегай! Сусамката избърса една струя нервна пот, която се стичаше по слепоочието му и се опита да се успокои.

— За шо си говорѝхме? — с драстично по-кротък тон попита той.

— За мойта сватба с Йоанчето — изцепи Плюнката. Йоана повдигна вежда, но се направи на непукист. Темата ѝ беше неприятна.

— Йоанче, слушай ме сега! — каза Сусамката. — При мен да работиш проблем нема. И преди са работѝли хора без право на работа у офисо. Обаче искам да направиш нещо по въпроса. Само си пропиляваш младостта така. Дори да те вземат у новио клуб, като разберат, че си без документи, ше те изритат. А те рано или късно ше разберат. Ше се намери кой да те натòпи. Разбираш ли ме?

— Да.

— Това е голем клуб и собственико нема да си рискува бизнесо заради некаква си сервитьорка там. Много пари е вложѝл.

— Аз няма да съм сервитьорка — поясни Йоана. — По-скоро нещо като хостеса. Ще посрещам хората с резервации, ще ги настанявам...

— Много добре. Не знам как ше се вмъкнеш там, без да си показала документ за право на работа, но дори и да си намерила връзка, нема да е за дълго.

— Шефе, ти май не ме разбра. Аз не искам да те напускам. Просто ще съчетавам и двете работи.

— И така да е. Това, което ти казвам, си е баш така.

98

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Разбирам.

— Затова се замисли. Избъзиках те тук да се ожениш за Плюнката, но това също си е опция и не бива да я подценяваш. Имам човек, който е помогнал на мен, на брат ми и на много други. Ако искаш, ше те срещна и ше обсъдим. А ако успееш да сключиш брак по любов, още по-добре. Но не се бави много. Има много момчета с документи, които са без жени или гаджета. Толкова ли не можеш да си хванеш некой?

— Ами не мога.

— Аз също съм сам — намеси се Плюнката. — Ще те гуедам като писано яйце. Йоана се обърна към него и остро му зададе въпроса: — Ти фиктивно ли ме искаш или истински?

— Всякак!

— Говори ми сериозно, моля те!

— Ти какво предуагаш?

— Колко ще ми вземеш, за да се ожениш за мен?

— Не мога да ти отговоря в момента. Трябва да напрая проучване.

— А приятелска услуга не можеш ли да направиш?

— В Америка няма приятеуи, суънчице!

— Егати... Сусамката зърна сервитьорката и осъзна, че пилето с ориз още не му беше пристигнало. Издивя!

— Ама ей! — изкрещя той. Сервитьорката подскочи като ужилена. Явно беше забравила за поръчката и сега изглеждаше много объркана и уплашена. Като се поотърси от моментната паника, хукна към кухнята. След по-малко от минута пилето с ориз беше пред Сусамката.

— Вие сте по-зле от Инквизицията! — оплака се той.

— Ше ме умòрите от глад. Жестоки хора!

99

До Чикаго и отзад 2

— Много се извинявам! — оправда се сервитьорката. — Колежката ме помоли да ѝ помогна с нейната поръчка и съвсем изключих. Вината е изцяло моя. Сусамката вече бе нападнал гозбата си и само ѝ направи пренебрежителен знак да се разкара. Настана тишина на масата. Нито Йоана, нито Плюнката смееха да проговорят, докато шефът им се хранеше. Чак след около 5 минути Сусамката сам наруши мълчанието.

— Вие двамата се чекнете само и работа нема да свършите. Йоана, ше те закарам при този моя човек да говорим шо мое да се направи по твоя случай.

— Кой твой човек?

— Един Стенли. Урежда фиктивни бракове, социални номера и други такива. Стар емигрант и тарикат.

— О, мисля, че го знам този и не искам там.

— Оти?

— На баба ми съквартирантката живее с един мъж, който познава този Стенли. Много лоши неща чух. Не искам да се забърквам.

— Кой е този, дето ти е казàл така?

— Един Сашо. Мискина му викат.

— Този кретен пък откъде го познаваш? — ядосано попита Сусамката. — Бех го забравѝл.

— Нали ти казах? Живее при нас в къщата.

— Този е много подъл! Мога само да ти кажа да се пазиш от него. Колкото по-малко вземане-даване имаш с него, толкова по-добре.

— Е, какво вземане-даване? Той там го раздава любовник на тази баба Вили Паунова. Аз нямам нищо общо.

— Да, ама го слушаш, като плюе Стенли и му верваш.

100

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Ами... Наистина много лоши неща ми разказа. Не вярвам всичкото да си го е измислил.

— Както искаш — с въздишка се предаде Сусамката. — Сама си решаваш. Щом не искаш да те свържем със Стенли, ти се оправяй сама оттук нататък. Но последно ти казвам: оправи си документите възможно най-скоро!

— ОК. Тримата спряха да обсъждат сериозни теми и се отдадоха на следобеден мързел. Не им се ставаше — просто искаха да се отпуснат по столовете и да убиват времето в пушене на цигари и безсмислени разговори. Това им напомняше за безконечното киснене по кафенетата в България, което така много им липсваше. Затова се опитваха да си го припомнят бегло, когато им се удадеше възможност.

101

До Чикаго и отзад 2

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Наталия започна работа като сервитьорка в клуб ‘Лотус’. Докато припечели достатъчно обаче, за да излезе от дупката, в която изпадна след раздялата със Змията, тя трябваше да разчита на заеми. Това я поставяше в много неизгодна позиция и тя не виждаше края на тази мъка. Каквото спечелеше, използваше за погасяване на заеми към малкото своите приятелки и познати, които благоволяваха да ѝ помагат. Гюлето и Въглехидрата прецениха ситуацията така, че да могат да извлекат полза за себе си. Имаха намерение да вербуват Наталия, за да имат вътрешен човек в клуба, който да работи за техните интереси. Една вечер се замъкнаха в дискотеката с ясна цел, но решиха да пипат отдалече. На входа ги посрещна Йоана, която беше първа вечер на работа.

— 10 кинта вход, ако обичате! — ведро изписка тя.

— Ще? — опули се Въглехидрата. — И тук ли почнàхте да се тарикатите? Откога събирате вход?

— Не знам. Аз съм за първа вечер на работа и ми е казано да събирам по 10 кинта. Гюлето сръчка Въглехидрата и изсъска: — Не се заяждай с момичето и плащай. Вади 20 кинта за двамата! Не ме гледай! Двамата се запромъкваха сред тълпата от хора и се настаниха на една маса. Преди още да успее да дойде сервитьорка, за да им вземе поръчката, Въглехидрата хвърли един поглед към бара и изкоментира: 102

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Скивай ще станува на баро! Коджа путàк се е собрал тамока! Преместиха се на бара, където усмихната рускиня ги попита на английски какво ще желаят.

— Откъде си? — поинтересува се на английски Гюлето.

— От Русия.

— Откуда ты? — изцепи се Въглехидрата.

— Тъпак! — сръчка го Гюлето. — Нали ти каза момичето, че е от Русия, бе? Не разбираш ли английски?

— Не, бе. Имàх предвид от кой град.

— Имал си... Рускинята от една страна се почувства гадно за Въглехидрата, а от друга реши да се опита да заработи по-голям бакшиш, затова каза: — Ты говоришь по русски?

— Я был очень плохой ученик! — отговори с монотонна интонация Въглехидрата. Тя им взе поръчката и се захвана с изпълнението. През това време Гюлето започна да анализира: — Въглехидрат, направи ли ти нещо впечатление?

— Ще?

— Започнали са да събират вход.

— Да, бе! — възмути се Въглехидрата. — И тези се овълчиха.

— По-тихо, бе! — скара се за пореден път Гюлето.

— Това знаеш ли какво означава?

— Ще?

— Означава, че този Христо Танчев пере пари.

— Оти? Ще общо има едното с другото?

— От вход се перат най-много пари, защото нямаш разходи. Никой не знае колко хора са платили вход тази вечер. Отчиташ обаче яко кинти. Най-много да се изръсиш някой лев за отпечатването на билетчета, ако 103

До Чикаго и отзад 2

решиш да го направиш още по-представително.

— Пак не разбрах.

— Ами ако ти влезнат 100 човека и им вземеш по 10 кинта са 1 000 долара, нали така?

— Да.

— Представи си, че отчетеш 300 куверта по 20 кинта. Колко прави?

— Амииии...

— 6 бона прави! Чисти, изпрани мангизи!

— Аааааа, ясно. Наталия се позавъртя плахо около тях, но не посмя да ги заговори, защото знаеше, че са близки със Змията. Затова пък Гюлето я придърпа за ръката.

— Как си, Наталке? Виждаш ми се възмъжала.

— Ами бачкам — отговори тя.

— Чух, че нещо сте се разпърдяли със Змията. Или това са само злите езици, а?

— Всичко много бързо се разчува. Но предполагам, че ти знаеш от първа инстанция, нали?

— Аз с него не съм говорил. Последно го видях с теб. Започна накриво да се ебе този пич. Наталия понечи да каже нещо, но в този момент Йоана дотърча зачервена и уплашена при нея.

— Какво е станало? — попита Наталия.

— Ох, какво... Бившият ми ме притеснява.

— Кой?

— Емил. Този, дето го зарязах. Дойде на входа с букет цветя и започна да ми реве, представяш ли си? Аз му казах да се разкара, ама той се лепна и няма отърване, затова слязох долу да се измъкна. Изпрати някой да ме замести, моля те! Тази молба дойде твърде късно. Емил се беше промушил в дискотеката и ги беше видял. Застана до Йоана и започна да ѝ се вайка. Въглехидрата не 104

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

разбираше какво става и затова се обърна към Гюлето: — Ков е тоо цирк?

— Този е бившият на тази мацка. Тя го заряза и той сега ѝ се моли.

— Оти ѝ реве на таа? Скивай! У мутрата е кат' самосвал. Само едни цици има.

— Ти луд ли си, бе? — възкликна Гюлето. — Той е на 50 и кусур, а тя е на 23-24. На него му се вижда като мляко с ориз с поръсена канелка отгоре.

— Ама они женени ли са били?

— Не, бре. Той беше женен за онази с козметичния салон. Помниш ли я? Където детето им се преби в катастрофата с Миро Бореца.

— Ооооо, сега зацепѝх.

— А тази му беше любовница — продължи Гюлето.

— И след трагедията се разведе с козметичката и заживя с тази.

— И она сега го е ритнàла?

— Точно.

— Скивай сега ще прайм! Въглехидрата скочи, сграбчи Емил за яката и го придърпа към себе си.

— Оти притесневаш момичето, бе? Удари му една глава и го замлати с юмруци. Гюлето се шмугна да издърпа авера си, но безуспешно. Моментално се появиха трима души от охраната обаче, които ги разтърваха, след което заблъскаха Въглехидрата и Гюлето към изхода. Изхвърлиха ги навън и блокираха входа. Изгонените понечиха да се разправят, но бързо видяха, че няма смисъл и се отдалечиха на стотина метра.

— Тъпак! — привидно спокойно прошепна Гюлето.

— Ков е тоа, а и они кои са? — възмути се на свой ред Въглехидрата.

105

До Чикаго и отзад 2

— На теб викам тъпак бе, тъпако! — изригна този път Гюлето. — Видя ли какво направи? Нали дойдохме с мисия? Пак всичко осра! Двамата млъкнаха и запалиха по цигара. Стояха мълчаливо десетина минути, след което се качиха в колата и отпрашиха. Вътре в заведението охраната вече беше подбрала Емил. Бяха разбрали, че притеснява Йоана, но изчакваха нападателите му да се разкарат, преди да изхвърлят и него. Когато и това стана, мениджърът на дискотеката привика Йоана и Наталия в една от служебните стаи и ги разпита точно какво е станало. След като ги изслуша внимателно, им каза да се отчитат, за да не работят разстроени и ги пусна да си ходят. Двете излязоха на паркинга и запалиха по цигара.

— Познаваш ли този, дето нападна Емил? — попита Йоана.

— Бегло.

— Виж как се застъпа за мен. А изобщо не ме познава.

— Нима това те впечатлява?

— Ами да. Виж как го изхвърлиха заради мен. За другия, Гюлето, не ми пука. Познавам го и не съм останала с добри впечатления. Преди време ходех с един Жоро и този го преби за нищо. Кретен!

— Мен пък Гюлето си ме кефи — отсече Наталия. — Но най-много ме кефиш ти! Йоана леко се смути, но не прие комплимента по начина, по който Наталия искаше.

— Какво ще правя сега? — проплака Йоана.

— Искаш ли да идем някъде за по едно?

— Имах предвид какво ще правя, ако този пак се появи? Разбрал е, че работя в дискотеката и сега ще ме притеснява всеки ден.

106

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Има си охрана. Не се притеснявай! Наталия съжалително погали Йоана по главата, след което постави дланите си на гърдите ѝ. Ръцете ѝ бяха студени и подействаха на Йоана като ток. И двете се възбудиха много.

— Какво правиш? — измърка Йоана. Едва го бе изказала и Наталия я целуна дълбоко. Понечи да се дръпне, но реши да остави езика да шари из устната ѝ кухина, а после развъртя и собствения си. Двете се отдадоха на страстна и продължителна целувка. Започнаха да се опипват. По едно време Наталия прошепна: — Хайде в моя апартамент.

— Не е ли по-добре първо да пием по едно някъде?

— предложи Йоана.

— Вкъщи има. Двете безмълвно стигнаха до апартамента, където нямаше време за коктейли. Отдадоха се една на друга моментално. Наталия беше по-активната и се разгорещяваше при всяка въздишка, която предизвикваше у партньорката си, за да стигне до екстатичен транс. Заръмжа като побеснял пес и занарежда: — О, Йоана! Искам да те чукам! Много искам да те чукам! Искам да разпоря тази сладка путка! Колко много ми се иска само! Затърка ѝ гениталиите грубо и с жар. Бръкна с пръсти вътре и започна да я масажира със страшна сила, с длан мачкаше клитора и срамните устни, а с пръстите шареше из влагалището, докато Йоана не изригна в неочаквано силен оргазъм. После двете утихнаха и заспаха голи в гореща прегръдка.

107

До Чикаго и отзад 2

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сашо Мискина имаше нужда да се консултира с адвокат, но беше толкова стиснат, че не му се даваха пари. Затова се обади на Ана Тихонова, която беше млада адвокатка по корпоративно и имиграционно право и ѝ предложи бартер — срещу консултацията да ѝ свърши някакъв ремонт в апартамента. Тя се нави. Беше млада чавка с обратна захапка и руса коса на бретон, която падаше малко под раменете. Имаше вид на смотана зубрачка, а нейната съдба бе всичко друго, но не ѝ уникална. Пристигна в Америка като студентка и завърши бакалавър по психология в Калифорния, след което записа право в престижен Чикагски университет. По време на следването се опитваше да се американизира, ограничи контактите си с българи, чукаше се с всякакви други националности, дори се опитваше да не говори на български. Най-съзнателно проклинаше факта, че се е родила в България. Когато обаче завърши и видя, че много трудно ще се наложи в американска кантора, изведнъж се сети, че е българка и реши да стане радетел на българщината в Чикаго. Отвори си малък офис, пусна си обяви по вестниците и започна да разчита изцяло на български клиенти. Помагаше им както по имиграционни въпроси, така и по бизнес дела. Нещата потръгнаха доста добре, но това ѝ се стори недостатъчно и затова се присъедини към една от гротескните фондации, които обединяваха самопровъзласилия се емиграционен елит. Мразещата 108

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

произхода си се превърна в люлка на родолюбието зад граница. Прие Мискина в офиса си един вторник по обяд, като дори не стана да го посрещне или да му стисне ръката. Просто му посочи с пръст да седне на един ръбест стол от другата страна на бюрото ѝ и почти през зъби изфъфли: — Как мога да Ви помогна?

— Имам един специален въпрос — започна Мискина. — Но ситуацията е много деликатна. Не съм плащал данъци с години.

— Това е лошо, но поправимо.

— Има друго обаче. Жената, с която живея, ме изнудва и плаши, че ще уведоми властите. Много съм се притеснил. Последва пауза. Тихонова въздъхна, защото усети, че пред нея е представител на най-омразния ѝ тип клиенти — тези, на които думите трябваше да се вадят от устата посредством много въпроси.

— Какво точно знае за Вас тази жена? — попита тя.

— Че не съм плащал данъци. Не трябваше да ѝ казвам и знам, че съм постъпил много глупаво, но сега вече е късно.

— Какви точно са Ви взаимоотношенията с тази жена?

— Ами живеем заедно в една къща. Има още една жена там и нейната внучка.

— Момент, момент! — раздразни се Тихонова. — Друго имах предвид. Имате ли интимни отношения с тази жена?

— Да.

— Това исках да знам. На семейни начала ли живеете? Сериозна ли е връзката?

— За мен не. Мисля, че и тя мисли само как да си 109

До Чикаго и отзад 2

начеше... С извинение!

— Но в един момент тя Ви е зачесала със заплахи. Така ли да го разбирам?

— Да.

— Има ли някаква причина, която да е отключила тази нейна агресия?

— Причината е, че е луда.

— Тогава трябва да се обърнете към психиатър, а не към мен.

— Сериозно е луда. Тихонова се облегна отчаяно назад на стола и каза: — Господине, така доникъде няма да стигнем.

— ОК — сконфузи се Мискина. — Кажете какво точно да Ви кажа.

— Къде живеете?

— В една къща.

— Чия е къщата? Ваша или живеете под наем.

— Под наем.

— На чие име е договорът за наема?

— На нейно.

— Вие лично колко плащате?

— Ами аз помагам, но нямам определена сума. Сега ми е много слаба работата, но помагам с ремонти по къщата.

— Ясно — поклати глава адвокатката. — Какви ремонти, при положение, че къщата не е на никого от вас? Няма ли хазяин да се занимава с ремонтите?

— Аз не говоря за основни ремонти. Дребни неща.

— Тоест подръжка?

— Може и така да се каже.

— Значи нищо не плащате за наем, така ли?

— Случвало се е. Веднъж дадох 100 долара, друг месец 200. Колкото мога да си позволя.

— Колко е общият наем?

110

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Не знам.

— Е как така не знаете?

— Подновиха договора за още една година миналия месец. Мойта и другата жена решиха да предплатят за цяла година, за да им направят отстъпка. Така се спазарили с хазяина.

— Колко са платили за цялата година?

— Мисля, че около 15 хиляди долара. В района наемите на къщи вървят над 2 бона на месец, така, че това си е чиста далавера.

— Значи тази жена иска да взема пари за собствения си джоб.

— Точно така.

— А тя с какво се занимава?

— Има музей в къщата и взема пари от българското правителство, за да го поддържа. Тихонова се заинтригува. Веднага се сети, че става дума за Величка Паунова. Двете членуваха в една и съща фондация, но изобщо не се обичаха. Дори открито се хапеха по време на срещи. И сега едно палаво дяволче в адвокатката започна да рисува един подличък план.

— Мисля, че имам предложение за Вас — каза тя.

— Не ми е нужно да научавам повече.

— Как така? — объркано надигна рамене Мискина.

— Говорите за Величка Паунова.

— Познавате ли я?

— Много добре. Мискина помисли, че е ударил на камък и дори вкарал автогол. Ами ако сега адвокатката изпееше всичко на Паунова и дори ѝ помогнеше да го осъдят? Сам си беше признал за данъците. Ала това, което последва, наистина го изуми, но в положителен аспект.

— Мога да Ви помогна — лукаво каза Тихонова, — но в замяна ще искам да ми направите по-голям ремонт, 111

До Чикаго и отзад 2

а и пари за материали ще намерите Вие.

— Какво предлагате?

— Знам, че Паунова е без редовна виза в тази държава. Нелегална е.

— Това е така.

— Ами екстрадирайте я!

— Моля? — шашнато възкликна Мискина.

— Екстрадирайте я!

— Как да го направя?

— Пише се до Департамента по сигурността, като анонимността се запазва.

— Аз съм легален, така че не ми дреме.

— Аз мога да подготвя всичко. Сама ще напиша писмото. От Вас обаче искам да се опитате да ми намерите доказателство, за да го приложа.

— Какво доказателство?

— Знаете ли къде Паунова държи документите си?

— Не, но ще се разровя. Какво Ви трябва?

— Паспорт.

— Ами ако го носи със себе си?

— Намерете начин да я издебнете. Вземете паспорта и го снимайте вътре. Трябват ми тези страници, на които е прикрепена входната ѝ виза. И тъй като е изтекла, това ще послужи за доказателство, че е нелегална. Освен това ми трябва сметка за ток и телефон на нейно име от последния месец. Снимайте и нея. По този начин се доказва, че този човек все още живее в Америка след изтичането на визата. Останалото ще напиша аз и ще го изпратя. Мислите ли, че можете да свършите всичко това?

— Ох, ще се опитам.

— По принцип може и без тези неща — продължи Тихонова. — Но тогава няма да има гаранция, че ще действат по сигнала. Когато приложим снимкови 112

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

доказателства, вероятността да качат Паунова на самолета е почти стопроцентова. Разбирате ли?

— Да. Ще видя какво мога да направя.

— И още нещо. Съквартирантката има ли документи?

— Нито тя, нито внучката ѝ. Ама ако трябва и техните паспорти...

— Не е необходимо! — прекъсна адвокатката. — Трябват ми само техните имена по паспорт. И се направете една вечер, че празнувате нещо и ги снимайте тях самите. Лицата им. Ще напиша, че къщата е свърталище на нелегални, а снимките ще улеснят властите, защото ще знаят визуално кого да търсят при евентуален арест. Когато ги екстрадират всичките, вие не само ще предотвратите намеренията на Паунова да Ви предаде за наплатени данъци, а и ще си останете сам в предплатена за една година къща и ще можете дори да си вземете съквартирант, от когото да си печелите спокойно по една хилядарка на месец.

— Това би било прекрасно.

— Имате ли някакви въпроси?

— Не се сещам сега.

— Тогава да действаме. И една малка подробност. Когато снимате лицата, избягвайте да хващате в кадър неща, които могат да подскажат, че става въпрос за къща-музей. И без това на властите ще им стане ясно, като проверят адреса. Американците подхождат деликатно, когато става въпрос за културните институции на малцинствата, колкото и несериозни да са те. Все пак този музей се финансира от българското правителство. Затова е много важно да имаме другите доказателства. Това е.

— Много Ви благодаря! — каза Мискина и се надигна от стола. — Кога да намина към апартамента Ви, 113

До Чикаго и отзад 2

за да взема мерки за ремонта?

— Какво ще кажете за събота в 3 следобед?

— Идеално. Този път Тихонова стана и изпрати клиента си до вратата. Повтори му отново набързо какво се искаше от него и му пожела приятен ден. След като затвори вратата на офиса след него, тя видимо ликуваше. Нямаше търпение да направи мръсно на тази дърта пача Паунова, но не изпитваше и грам угризения. За нея нелегалните си бяха престъпници, които смучат от ресурсите на държавата и заради които всички останали страдаха. В този момент удобно забравяше да отчете факта, че повечето от клиентите ѝ бяха нелегални.

114

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Змията беше в много трудно положение. Парите му се бяха стопили за адвокатски такси и разни глоби. Найлошото бе, че по този начин само отлагаше неизбежната присъда, затова реши да действа по алтернативен начин. Тъй като беше под постоянно наблюдение, нямаше как да се справи сам. Трябваше му верен помощник, а такива не останаха след ареста. Всички ги беше страх да се асоциират с него, за да не попаднат по един или друг начин в полезрението на властите. След дълги колебания се обади на свой познат албанец, за когото знаеше, че е в бизнеса с дрога. Казваше се Еди, но това едва ли бе истинското му име. Онзи не подозираше нищо за проблемите на Змията и вероятно затова веднага се отзова на поканата да гостува в апартамента му. Седнаха в дневната на два фотьойла един срещу друг и започнаха делово.

— Имам добро предложение за теб — каза равнодушно Змията. — Мисля, че ще ти хареса.

— Слушам.

— Ще ти уредя добро място за пласиране на дрога.

— Аз не пласирам дрога, мистър! — спази бандитския протокол албанецът. — Думите ти ме обиждат.

— Извинявай! Не се изразих правилно. Мога да уредя добро място за пласиране на дрога.

— Радвам се за теб. Но не мисля, че искам да знам за тези твои намерения. Защо държиш да ми ги 115

До Чикаго и отзад 2

споделиш? Последва кратка пауза, изпълнена с напрежение, след което Змията бавно каза: — Мисля, че познаваш хора, които биха се впечатлили от моите намерения. Албанецът се усмихна широко и показа криви и жълти зъби. Усмивката обаче бързо се изкриви в свирепа гримаса, съпроводена от гърлен тътен: — ‘Впечатлявам’ е много силна дума! Змията се изнерви до краен предел и едва се сдържаше, обаче нямаше избор. Трябваше да се остави да бъде унижаван от този идиот и дори, ако се наложеше, да му извърти свирка. Положението беше отчайващо.

— Аз ще си сипя уиски — реши да спечели малко време домакинът. — Ти какво предпочиташ?

— Не пия по време на делови разговори — отговори Еди. „Значи все пак говорим делово”, помисли Змията и замълча. Отиде до кухнята, сипа си уиски и напълни чашата догоре с лед, след което се върна в дневната и седна отново на фотьойла. Отпи гигантска глътка и каза: — Мястото е много добро.

— Кое място?

— Стига де, Еди! Нали говорим делово?

— Ти не говориш делово. Ти ми разказваш разни приказки като на малко дете. Имало едно време...

— ОК. Искаш ли да ти кажа какъв ми е планът или не?

— Оооо, ама ти и план даже имаш? — все поподигравателно звучеше албанецът. — Ти да не би да си президентът Обама, който току-що измисли план за съживяване на икономиката?

— Еди, слушай! — тягостно въздъхна Змията. — 116

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Имам мястото, трябва ми стоката.

— Стоп! — изсъска Еди и постави показалец върху устните си. — Сега мисля, че те разбирам. Имаш предвид, че имаш склада, така ли?

— Не разбирам.

— Нека се изясним тук. Ти говориш за място. Това място е склад. Аз съм дистрибутор на грозде. И ти ми предлагаш да складирам това грозде при теб и оттам да се разпределя по магазините. Така ли е?

— Не точно — плахо промълви Змията. — Аз имам магазина. Искам да ме заредиш с твоето грозде.

— Колко голям ти е магазинът? Малко квартално магазинче или голям супермаркет?

— Огромен супермаркет с много клиенти.

— Означава ли това, че ще ти трябва повече стока? Как върви гроздето там?

— Хубавото грозде ще върви много. Гарантирам ти!

— ОК. Ще обсъдя с моите съдружници и ще говорим пак.

— Кога да се обадя? — почти проплака Змията.

— Ние ще ти се обадим. Еди стана и се приготви да си тръгва. Змията скочи угоднически и го придружи до вратата, където подаде ръка за довиждане. Албанецът я прие с неохота, преди да се изстреля надолу по стълбището приблизително със същата бързина като тази на багажа на Наталия, когато Змията я изхвърляше от апартамента и, както той тогава мислеше, живота си.

117

До Чикаго и отзад 2

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Христо Танчев бе посетен от Иван в клуб ‘Лотус’. Двамата седяха в офиса, пиеха уиски и обсъждаха бизнеса. Представителят на мафията от България бе дошъл със забележки и препоръки.

— Старейшините имат известни притеснения — каза Иван. — Нещата не вървят според очакванията.

— Защо? — учуди се Христо. — Нещата вървят по план. Дори перем повече от предварително заплануваното.

— Проблемът се корени в имиджа на заведението.

— Как така?

— Прекалено е чист. Това буди съмнение.

— Нещо не разбирам — раздразни се Христо. — Какво става тук? Ако имахме проблеми с имиджа, щяхте да кажете, че не си върша работата и привличам внимание. А сега нямаме проблеми и ми казвате, че това буди съмнение. От какво точно сте недоволни?

— В Чикаго има много клубове, Христо. В почти всички се пласира дрога и това е публична тайна. За ‘Лотус’ се знае, че дрога няма и това привлече доста вниманието. Прекалено явно държиш наркодилърите настрани, от което всички се досещат, че правиш други далавери. Хората не са балами.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозен съм! Шушука се из целия град, че прекалено агресивно гониш всеки, който може да е наркодилър. Това трябва да се промени.

118

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Какво предлагаш? Да започна да продавам дрога и да ме сгащят ли?

— Ти нищо няма да правиш и няма да те сгащят. Продава се навсякъде. Сигурно и в Белия дом си има наркодилър.

— Не, наистина не разбирам — поклати глава Христо. — Така си търсим белята. Пуснем ли наркодилърите, ще се навъдят и полицаи под прикритие, а това подлага на риск основната ни операция.

— Нека се разберем нещо — въздъхна Иван. — Аз не съм дошъл да ти искам позволение да вкараме наркодилъри. Ние ще ги вкараме и без да те питаме. И ако решим, ще си намерим друг бизнес за нашите цели. Дошъл съм, за да ти кажа как да процедираш оттук нататък. Христо се почеса нервно, но остана безмълвен. Иван запали една пура и продължи: — Имаме информация, че една българска група иска да се установи в ‘Лотус’, за да продава дрога. Става въпрос за хората на Гюлето. Чувал ли си го?

— Не го знам.

— Ами неотдавна е бил изгонен като мръсно куче от заведението. Но това няма значение. Той ще поеме дрогата тук. Работи с наша стока и ни върши добра работа. Това ще засили и твоя бизнес.

— В смисъл?

— Ами ще имаш много повече за изпиране и съответно за твоя джоб.

— Ще ни хванат. Прането на пари не е толкова лесно и ти го знаеш. Аз работя със стока. Не съм в сферата на услугите, където не е необходимо да предлагаш стока, за да таксуваш. Трябва да си сългасувам стоката с продажбите. Не мога да купя 5 бутилки водка, а да пиша, че съм продал алкохол за 80 119

До Чикаго и отзад 2

бутилки. При ревизия отивам директно в затвора.

— И това е измислено — смигна Иван. — Имаме вече наш склад и дистрибутор, с който ще работиш.

— И какъв е този дистрибутор?

— Всичко е официално, с лицензи. Ще ви запозная.

— Колкото повече хора замесваме, толкова по-зле. Ще се провалим!

— Ако те е страх, откажи се! Ние ще намерим начин. Христо се отпусна безпомощно във фотьойла си. Наистина му се искаше да се откаже, но знаеше, че това нямаше как да стане.

— Кажи какво точно се иска от мен — тихо каза той.

— Няколко неща. Трябва да започнеш да зареждаш от въпросния дистрибутор, трябва да пуснем Гюлето и хората му да си пласират дрогата и трябва да си промениш рекламната политика.

— Какво имаш предвид?

— Ще трябва да рекламираш във вестник ‘Отечество’.

— Аз рекламирам във всички местни вестници.

— Знам. Но в ‘Отечество’ ще си правиш основната реклама.

— Защо?

— Знаеш ли кой стои зад ‘Отечество’?

— Да. Цеца и Рашид.

— Така. Рашид е наш човек. Емигрира през 60-те, помак от Родопско, но винаги е бил замесен и с агентурата, и с мафията. Той гледа да е добре с всички. Ще ти праска по-високи тарифи за реклами. Ти просто си плащаш и не питаш. Той знае какво да прави. Не е необходимо да обсъждаш с него каквото и да било.

— Защо не?

— Не е твоя работа. Особено много внимавай с 120

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

любовницата му Цеца. Тя ефективно ръководи вестника, но с нея и ние дори пипаме внимателно. Преди години Рашид беше женен. Жена му беше от Гватемала, но се разболя. Цеца беше една курва, която след идванието си в Америка се чукаше с един кретен с прякора Джуката. Този беше алкохолик, безделник и побойник. Бил е в агитката на ‘Левски’, тоест някакъв луд ултрас. Беше известен с лафа: „Ако случайно ти се приработи, легни, за да ти мине.” Цеца дори живееше с него. Смятай какъв гнусен боклук е тя! Като го видя обаче, че не работи, бързо се ориентира и го ритна. Рашид тогава уреждаше фалшиви бракове за легализиране. Цеца отиде с тази цел при него и му завъртя главата. Говори се даже, че е омагьосала жена му да се разболее, ама това са глупости. Рашид също държеше ресторант и вече гонеше 60, а тя бе значително по-млада от него. Стана управителка на ресторанта, оправи си документите, докара синовете си от България, после се започна с вестника и така. Не можем да се месим в личните отношения на хората, колкото и да ни е неприятно нейното присъствие. Затова ти казвам да поддържаш само служебни отношения с нея. Не се сближавай!

— Аз ги познавам бегло — вметна Христо. — Той винаги ми е бил смешен, защото се представя с името Реш, което на английски означава ‘обрив’. Едно нещо ми е интересно обаче. Може ли да ти задам директен въпрос?

— Задай!

— Старейшините ли стоят зад всички тези резаци? Много помаци си веят коня сред нашата емиграция и се бият в гърдите като големи патриоти. Що за идиотщина!

— Мойто момче, не е твоя работа и не бъди такъв расист! В Америка живееш.

— Интересно ми е просто. Парадоксално ми звучи 121

До Чикаго и отзад 2

някакви, които все още милеят за Османската империя, да прокламират българщината зад граница.

— Престани! — скара се Иван. — Това, което направиха за няколко години, нааканите християни нямаше да постигнат за двеста. Теб не те интересуват хора, с които не работиш. Точка.

— Така да е — с безразличие вдигна рамене Христо. — Нещо друго изисква ли се от мен?

— Да. Още едно нещо. Ще направиш нов концерт на Герда с много голяма реклама. Трябва ни много голямо събитие.

— Пак ли тази?

— Пак. И държа да я глезиш по време на престоя.

— Друго?

— Не. Това е. Христо се надигна и се провеси над Иван, който за момент замръзна.

— Може ли една от твоите пури?

— Може, разбира се — отдъхна си представителят на мафията. — Невероятни са! Христо си взе една, обели целофана и запали. Започна да се разхожда из офиса, като всячески се стараеше да прикрие нервността си. Наля си уиски в една чаша и отпи. Голямото напрежение напоследък го караше да посяга все по-често към чашката, макар и да пиеше по малко. Помагаше му да заспива. Дълбоко в мислите си усещаше, че много скоро можеше да се пързулне по нанадолнището на алкохолизма, но не издържаше на стреса. Нещата, в които се забърка, му създаваха много тревоги.

122

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Йоана най-сетне се реши и помоли Плюнката да сключат фиктивен брак. Разбраха се като бизнесмени. Тя щеше да му плати около 15 хиляди долара в рамките на следващите две години, докато траеха процедурите по узаконяването. Отделно щеше да поеме разходите по квартирата, в която щяха да се установят заедно. За да уточнят и малките подробности, решиха да се консултират с адвокат. Спряха се на Ана Тихонова, тъй като попаднаха на нейна обява във вестника. Отидоха до офиса ѝ, за да се консултират. Тя ги посрещна ведро и ги настани да седнат.

— Какво ви води насам? — с усмивка попита тя.

— По имиграционен въпрос сме тук — започна Плюнката. — Аз съм американски гражданин, а приятеуката ми е с изтекуа виза. Мисуим да се оженим и затова искаме да се консуутираме.

— Много добре. От колко време ходите? Плюнката и Йоана се спогледаха и не можаха да прикрият объркването си. Тихонова моментално разбра и каза: — За фиктивен брак ли става въпрос?

— Ами, не — излъга Йоана. — Виждаме се от година някъде.

— Нека се разберем нещо отсега! — твърдо отсече адвокатката. — Ако ще работим заедно, трябва да сте откровени. Иначе могат да се получат непредвидени спънки. От опит ви го казвам.

123

До Чикаго и отзад 2

— Бракът ще е фиктивен — каза Плюнката.

— Много добре. Хората убиват и го споделят с адвокатите си. Не бива да се притеснявате. Кога мислите да сключите брака?

— Ами възможно най-скоро — изстреля Йоана. — Но искахме да се консултираме преди това.

— ОК. Ще ви задам няколко бързи въпроса. Двамата активни ли сте в социалните мрежи?

— Да — отговориха в един глас.

— Приятели ли сте във Фейсбук и откога? Плюнката и Йоана отново се спогледаха.

— Ами не сме приятели — прозвуча отчаяно Йоана.

— Слушайте сега! — въздъхна Тихонова. — Преди време беше лесно, защото можеха да се правят снимки със стара дата. Сега с тези мрежи се гледа кога се качват снимките. Защо го казвам? Още от тази секунда трябва да започнете да се снимате заедно, като на кадрите ще показвате интимност. Веднага се сприятелете на Фейсбук и пишете, че сте взаимно обвързани. Излизайте по купони в компании, снимайте се, целувайте се пред камерата. Всеки ден обновявайте статута в мрежата и се правете на щастливо влюбени. Пишете колко готино ви е гаджето, как сте открили любовта, стихотворения, романтики и прочие. След около месец ще напишете, че сте сгодени, момичето ще си поства снимка на пръстена, ще се прави, че подскача от радост. След около още месец ще сключите брак и пак ще обновите статута. Тогава ще дойдете при мен и ще подготвим документите за имиграционните. Плаща се една глоба, защото тя е просрочила визата си и след 90 дена ще получи работна карта. Оттам нататък е лесно.

— Защо не може да се оженим още днес, а трябва да чакаме два месеца? — попита Йоана.

— Може, но ви гарантирам проблеми пред съдията 124

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

след това. Досега е трябвало да си подготвите почвата. Не сте приятели във Фейсбук и изведнъж се жените. Това буди съмнение. Затова изчакайте около два месеца. Това е моят съвет. Като се ожените, ще се преместите да живеете заедно, ще си отворите общи банкови сметки и всичко ще е наред. Мога да ви разкажа подробно и за процедурите, но това само ще ви затормози в момента. Най-важното е да демонстрирате интимност и да я документирате. Запомнихте ли? И още нещо. Момчето трябва да е декларирал по минимум 18 000 долара доход в последните три години.

— Имам го — кимна Плюнката. — Ако няма нищо друго, коуко ще струва за днес? А и по принцип?

— Само днес ще ви струва 50 долара — отговори Тихонова. — За изготвянето на имиграционните документи ще ви струва 750 долара плюс глобата за просрочването на визата. За българи правя огромна отстъпка. Други адвокати ще ви вземат между 1 200 и 1 500 долара. След това за всяко явяване в съда, ще ви таксувам по 500 долара.

— Ясно.

— Сега ще ми трябват само имена и лични данни. Не е лошо да ви фотокопирам паспорти и лични карти. Плюнката извади американската си шофьорска книжка, а Йоана представи българския си задграничен паспорт. Тихонова го отвори и позна името. Предишния ден го бе написала в рапорта си до имиграционните, в който ги уведомяваше за нелегално пребиваващи българи на територията на САЩ. Щеше да падне от стола. Още когато Йоана влезе в офиса, физионимията ѝ се стори позната, но не можа да свърже, че това е момичето от снимките, които Мискина беше тайно правил в къщата на Паунова. Запази самообладание, но светкавично прехвърляше различни варианти в главата 125

До Чикаго и отзад 2

си, докато правеше фотокопията. Изведнъж каза: — Знаете ли какво? Мисля, че няма смисъл да чакате два месеца. Ще се справим и иначе. Затова обаче трябва веднага да заживеете заедно. Имате ли някакви пречки да го направите?

— По принцип не — смотолеви Плюнката.

— Ако мен питате, най-добре е момичето веднага да се премести при теб. След една седмица вървете в даунтаун и сключете брак. Това със снимките остава. Още сега започвате да се снимате и да качвате във Фейсбук. Става ли?

— Кога искаш да се пренесеш? — обърна се Плюнката към Йоана.

— Няма време да чакате да поискате! — повиши тон Тихонова. — Съветът ми е още утре вие да живеете заедно. Плюнката и Йоана излязоха леко отчаяни от офиса. И двамата не осъзнаваха до този момент какво би означавало да делят една квартира и сега си го представяха. За Плюнката мисълта беше неприятна, но „все пак караше камион и не се задържаше много из Чикаго”. За Йоана мисълта беше още по-неприятна, защото не можеше да понася бъдещия си официален съпруг, но пък той „все пак караше камион и не се задържаше много из Чикаго”. В крайна сметка решиха тя да се нанесе в квартирата му веднага.

126

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Сусамката и Илияна се бяха затворили в неговия офис след края на работния ден и оглеждаха документацията на фирмата. Бяха инцидентни любовници от години, но го правеха много рутинно и го пазеха в тайна. Тя беше щастливо омъжена и нямаше никакво намерение да си разваля семейството, затова избягваше да се увлича, докато той я ползваше, само когато останеше дълго време на сухо. А това беше един от тези периоди. Беше му писнало да си поръчва проститутки, а и те вече не го възбуждаха. Имаше мерак на Йоана, но знаеше, че там шансовете му са нулеви и затова реши да си намери повод да накара Илияна да си легнат отново. Никога не го бяха правили в офиса преди това. Тя не подозираше какви бяха намеренията му, наистина мислеше, че остават сами само по работа, но по едно време той изплю камъчето: — Илиянче, искаш ли да го направим тук на бюрото?

— Шефе, ни са бъзикай! — отговори тя и продължи да се рови из документите. Сусамката се надигна от стола си и застана зад нея. Започна да я масажира нежно по врата и раменете. Тя не се възпротиви. Усети нуждата от секс, но разумът ѝ крещеше да не го прави. Тя обаче не се вслуша. Остави се на шефа си да я надигне и да я прегъне по очи върху бюрото. Целувките му по врата ѝ я караха да потръпва, а когато ръцете му трескаво надигнаха дънковата ѝ пола и 127

До Чикаго и отзад 2

отместиха прашките ѝ, тя вече жадуваше за див секс. Досега не ѝ се беше случвало да го иска баш от Сусамката и се учуди. Той обаче не бързаше, а я подлагаше на по-дълга от обикновено любовна игра. Първо започна да я целува по дупето, след което я обърна и постави да седне върху бюрото. Събу полата и бикините и се наведе да я лиже. Захапваше внимателно клитора и вкарваше език във влагалището ѝ, а тя мъркаше едва доловимо. Продължи така около десет минути и все не можеше да ѝ се насити, но пък усещаше как се втвърдява като стомана. Най-после внимателно ѝ го вкара и започна да я тласка ритмично, но не и брутално. Тя се бе подмокрила обилно и топлината извираше от нея като лава от вулкан. Вече стенеше от удоволствие и стискаше силно очите си, за да се абстрахира вероятно от факта кой беше партньорът ѝ в този момент. Тъкмо когато ѝ се стори, че ще избухне в оргазъм, той спря и я обърна по очи. Вкара ѝ го на задна прашка и постави две ръце върху задника ѝ. Разтвори бузите и я зацепи енергично. В него започна да се надига животинското, както и неустоимото желание да доминира. Стана много груб, което ѝ подейства като студен душ по време на сън. След известно време спря, наплюнчи показалеца си и внимателно го вкара в ануса ѝ. Тя се сви и се опита да се дръпне.

— А, не! Там не!

— Хайде, хайде! — изпръхтя Сусамката. — Винаги съм искал да ти го сложа отзад.

— Ни можи! Аз ни го прая отзади!

— Много е хубаво! Трай!

— Стига де, шефе! Моля ти са! Сусамката продължи да я чука в путката, но не вадеше показалеца, дори го въртеше енергично. Илияна се чувстваше некомфортно и много унизена, но 128

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

усещането на изпълващ мъжки член във влагалището ѝ я възбуждаше все повече. От грубото клатене по бюрото се търкаляха химикали, моливи и флумастери. Изведнъж тя осъзна, че показалецът в ануса ѝ бе заменен от маркер, който си остана наполовина забит там в продължение на поне още пет минути. Тогава Сусамката излезе от нея, рязко дръпна маркера и го метна зад себе си. Мощно заби хуя си в гъза ѝ, при което тя само успя отчаяно да извие: — Нидееееей! Молбата ѝ естествено остана нечута. Шеф и работничка се отдадоха на свиреп анален секс, който приключи с неговата обилна еякулация в нея. Известно време останаха така, докато всеки се бореше със собственото си тяло да си поеме въздух. Успокоиха се. Сусамката внимателно изкара члена си от задника ѝ и отиде до тоалетните да се измие. Когато се върна, Илияна беше облечена и зачервена. Беше се подпряла назад на бюрото и гледаше засрамено в земята. Той я доближи и целуна по челото. Тя не реагира. Потърси дамската си чанта, грабна я и се втурна към изхода с думите: — Трябва да си ходя! Сусамката не каза нищо и не се опита да я спре. Седна на въртящия си стол. Отпусна се. По едно време дори задряма. Не знаеше колко време мина, но когато сигналът на мобилния му телефон го събуди, навън вече беше тъмно. Погледна стенния часовник, който сочеше девет и двадесет пет. Звънеше му Илияна.

— Шо има, душа? — сънено избоботи той. Илияна плачеше.

— Аз напускам! — едва разбираемо каза тя.

— Шо?

— Напускам! Ни мога да си простя кво са случи 129

До Чикаго и отзад 2

днеска.

— Нищо не се е случило. Стига си ревала!

— Много са случи. Ни мога повечи така.

— Това са превземки! — раздразни се Сусамката. — Почини си хубаво и утре ше се видим у офисо.

— Няма да дойда! — настояваше тя. — Това е краят!

— Успокой се де!

— Аз признах всичко на мъжа ми.

— Шо? — шокира се Сусамката. — Шо си му признала?

— Казах му всичко. Ни мога повечи да живея в лъжи. Съжалявам! Благодаря ти за всичко, но съм дотук. Връзката прекъсна. Сусамката гледаше шашардисан пред себе си и се чудеше дали не сънува. Не знаеше какво да мисли. Ами ако мъжът на Илияна го причакаше някъде и пернеше с някоя тухла по главата? Мразеше тази ситуация! Години наред беше чукал жената на брат си, но никой не беше разбрал и нещата най-естествено се притаиха, след като тя си беше хванала гръцки любовник и потъна дълбоко. А сега от една безобидна и досадна връзка между шеф и подчинен се постави в много неловка ситуация. Страховете му обаче се оказаха напразни. След седмица Илияна се изнесе със семейството си към Лас Вегас.

130

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Йоана и Наталия седяха един предобед по на едно мохито в ‘Механата’ и тръпнеха в очакване на предстоящата среща.

— Не мисля, че това е добра идея — каза Йоана. — Чудя се какво правя тук.

— Защо, ма?

— Не си падам по такива срещи и то на толкова публични места.

— Трай, ма! Наталия отпи със сламка от коктейла си и стана, за да отиде до тоалетната. Кимна на Йоана да я последва. Двете влязоха в единичния кенеф и се заключиха отвътре. Изредиха се на цукалото една след друга и започнаха да се оглеждат в огледалото над мивката. Наталия хвана приятелката си с шепи за гъза изотзад и започна нежно да я целува по врата. Йоана тихичко въздъхна, след което усети как студена длан се прокрадна под дънките ѝ и сграбчи за венериния хълм.

— Как ме е яд, че забравих Стоянчо вкъщи! — изсъска възбудено Наталия, визирайки вибратора си. — Ти случайно не носиш ли твоя Виби?

— Не го нося — изпъшка Йоана. — Почива вкъщи с умрели батерии. Наталия усети прилив на сексуална енергия, която само за миг се изля под формата на животинска агресия. Грубо и само с едно рязко движение разкопча дънките на партньорката си и ги събу. Наведе се и я захапа за клитора. Йоана застана на левия си крак, а десния го 131

До Чикаго и отзад 2

прехвърли през лявото рамо на Наталия, зарови пръсти в меката ѝ коса и се отдаде на удоволствието. И на двете не им се искаше да се откъснат една от друга, искаха максимално дълго да бъдат вкопчени по този начин. Разумът в крайна сметка надделя и Наталия с неохота отдели устни от слабините на Йоана. Изправи се и се погледна в огледалото. Пооправи си косата и се пресегна за дамската си чанта, която намери захвърлена на пода. Бръкна в нея, извади си червилото и старателно изрисува устните си. През това време Йоана си оправяше дрехите, като същевременно усещаше топлата влага между краката и по бикините си. Когато бяха готови, се измъкнаха от тоалетната, пред която се бяха струпали няколко жени и момичета. Усетиха зверски погледи върху себе си, но се направиха на непукисти и се отправиха към масата си. В този момент забелязаха Гюлето и Въглехидрата да се мотаят около бара на няколко метра встрани.

— Ето ги, бе! — посочи с пръст към тях Гюлето. — Помислихме, че сте ни вързали тенекия.

— Може ли такова нещо! — с престорена обида възкликна Наталия. — Какви джентълмени сте, ако закъснявате за среща с дами?

— Вие сте подранили. Какви дами сте, ако не закъснеете за среща? Четиримата се настаниха на сепарето, което представляваше една правоъгълна маса с дървени пейки откъм дългите ѝ страни. Гюлето седна до Наталия, а Въглехидрата се намърда до Йоана, която направи гримаса.

— Че апнем ли нещо? — попита Въглехидрата.

— Аз не съм гладен — отвърна Гюлето. — Момичета, вие искате ли да кльопате манджи?

— Аз може да омахам една овчарска салатка — 132

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

скочи веднага Наталия на предложението. — После може нещо друго. Йоано, ти какво ще ядеш? Йоана успя само да надигне рамене с безразличие, за което срещна укорителния поглед на приятелката си. Очите на Наталия красноречиво говореха: „Ако ти нямаш намерение спрямо тези говеда, поне не разваляй моите планове!”

— Я днес че ядем картофи! — тържествено анонсира Въглехидрата, което пък предизвика обвинителен поглед от страна Гюлето с предполагаемо послание: „На кого му пука за тебе бе, Въглехидрат?” В този момент в кръчмата се намъкнаха тежко Сусамката и Плюнката. Съзряха заформилата се компания и седнаха през две маси. Сервитьорът мигновено им донесе менюта и те привидно се съсредоточиха в тях, но в действителност се опитваха да доловят разговора, който обаче беше секнал при появата им. Йоана беше седнала с гръб и не беше осъзнала присъствието на на шефа си и бъдещия си фиктивен съпруг, но ѝ беше направило впечатление мълчанието на нейната маса. Беше обедно време и музиката в заведението бе прекалено тиха, затова никой не искаше да говори на висок глас. Сусамката обаче не издържа и се провикна към сервитьора.

— Има ли спешъли днес? Йоана се сепна. Обърна се и срещна кривия поглед на шефа си. Побутна Въглехидрата и каза: — Може ли да мина? Трябва да говоря нещо с шефа. С неохота се придвижи и седна до Плюнката.

— Как сте? — измрънка тя.

— Перфектно! — направи се на весел Плюнката. Сусамката не ѝ отговори, а се заприказва с приближилия се сервитьор.

133

До Чикаго и отзад 2

— Та какви са спешълите, пич? — усмихна се накриво той. — Гладен ли ше ме държите или шо?

— Днес скарата е на промоция за 8 долара. Идва със супа гъби и салата варени картофи.

— Идеално! Дай ми скара!

— Нещо за пиене?

— Знаеш шо? — присви очи Сусамката. — Допила ми се е бира? Каква имате?

— Ами имаме ‘Ем Джи Ди’, ‘Милър Лайт’...

— Стоп! Мани ги тея американските! Знаеш ли каква е приликата между американска бира и секс на кану? И двете са еднакво близо до водата. Дай ми истинска бира!

— Имаме ‘Хайнекен’, ‘Бекс’, ‘Пилзнер’, ‘Стела’, ‘Загорка’, ‘Шуменско’ и наливни.

— Дай една ‘Загорка’ тогава.

— Шефе, че кво ѝ е на водата? — реши да остроумничи Плюнката. — Дават я за полезна.

— Глей шо, Плюнка! — тежко каза Сусамката. — И аз пия вода, и ти пиеш вода. И аз седя на тази маса, и ти седиш на тази маса. Ама знаеш ли каква е разликата?

— Каква?

— Разликата е, че аз съм милионер, а ти не си. Затова не ми философствай, а поръчвай, че момчето те чака. Плюнката за миг спихна като спукан плондер и монотонно си поръча. Настроението му се беше развалило, а с това и апетитът му се беше изпарил. Но нямаше как да възроптае. Дори не се чувстваше обиден. Смяташе, че шефът му има право. На другата маса бяха използвали силното говорене на Сусамката, за да подновят разговора си.

— Егати селчото! — прошепна Гюлето.

— Кой е тоа? — невинно попита Въглехидрата.

134

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Ти от Марс ли падаш, бе? Правиш се на много отворен, а никого не познаваш в това Чикаго. За Сусамката чувал ли си?

— Да, чувàл съм.

— Дали си чувàл или торба, има ли значение?

— Гюле, оти се ядеш с мен? Стига! А това момиче оти се премести при них?

— Йоана ли? Питай Наталия!

— Този ѝ е шеф — информира ги Наталия. — Диспечерка е в компанията на Сусамката. Това ѝ е дневната работа.

— Кефи ли те? — Гюлето запита Въглехидрата с крива усмивка.

— Честно казано, не.

— Защо? — учуди се Наталия.

— Знам, че сте приятелки, ама не ми направѝ добро впечатление. Надува се, а нема резон. Не мое ли да види, че е дебела?

— Ти луд ли си, бе? — подскочи Гюлето. — Как ще е дебела? Ти по скелети ли си падаш?

— Виж сега — пояснително подхвана Въглехидрата.

— Щом седне жената на стол и ѝ се залепат ногите, значи она е дебела. Гюлето и Наталия едновременно избухнаха в смях, което прикова погледите на всички посетители в тях.

— Тези нас ли обсъждат? — обърна се Сусамката към Йоана. — Оти се кискат?

— Едва ли — отговори тя. — Сигурно си разказват вицове.

— Като ги гледам тези двамата колко са умни, сигурно имената си не помнят, камо ли да запомнят виц, че и да го разкажат. Сусамката замълча за момент, след което използва момента да хапне Йоана.

135

До Чикаго и отзад 2

— Ти шо дириш с тея?

— Приятелката ми се уговори с тях да се видим на обяд.

— Да не сте им гаджета?

— Не — видимо притеснена отговори Йоана.

— Проектогаджета?

— Не бе, шефе. Тя се познава с тях. Аз просто се случих тук.

— Стой далеч! — понижи тон Сусамката. — Кофти пичове са.

— Усетих.

— Нищо не си усетѝла. Тези се занимават с дроги и кредитни карти. Мошеници!

— Те май всички се занимават с такова.

— Кои всички?

— Ами всички българи.

— Аз да не би да крада? — орепчи се Сусамката. — Плюнката да не би да краде? Кои са всички? Дойдоха вчера лайнарчетата и не знаят шо е да бачкаш по покривите в жегата и да се прибираш целио цър. В заведението беше станало задушно. Въглехидрата махна на една от сервитьорките да се приближи и се скара: — Маце, я пỳсни климатико, че ми се изпòтиха стафидите на ташаците.

— Пуснат е.

— Усили го тогава! Сварихме се тук. Наталия постави длани върху бедрата си и се облегна назад. Гюлето се обърна към нея и започна да ѝ говори тихичко, докато я гледаше в пазвата: — Натали, твоят човек много яко сгази лука.

— Кой?

— Змията.

— Защо бъркаш в стари рани? Не искам да се 136

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

сещам за него.

— Ти нали беше в час с какво се занимаваше той?

— И да не съм била, то си пролича след ареста.

— Знаеш ли колко пари ни струваше? А сега се скатава. С такива като него знаеш ли как се разправяме?

— Може ли да не говорим за него? Гюлето постави ръката си върху тази на Наталия и я погали нежно. Тя изтръпна. Не се дръпна.

— Мисля, че имаме взаимен интерес — каза той. — И двамата не го понасяме.

— Ти затова ли настояваше да се срещнем? — обидено изстреля Наталия. — Да не би да искаш да си отмъстиш за нещо на бившия ми чрез мен? Не ми харесва тази игра.

— Нищо подобно. Просто споделям. Наталия си вдигна ръцете на масата, като по този начин остави дланта на Гюлето върху бедрото си. Той я преплъзна внимателно нагоре, докато стигна почти до слабините ѝ. Тя се изненада на внезапната си възбуда, но в същото време я обзе чувство на отвращение. Знаеше, че ако се остави на течението, утре щеше да се мрази. С много силна воля успя да отмести ръката на Гюлето от себе си. Въглехидрата стоеше срещу тях и изобщо не разбра какво се случва. Последва неловко мълчание, което никой не се наемаше да наруши. Когато яденето им пристигна, Наталия веднага се нахвърли на салатата, сякаш беше гладувала с дни. Трескаво обмисляше какво да предприеме. Хем не понасяше Гюлето, хем ѝ се искаше да си върне на Змията. Колебанието ѝ обаче не продължи дълго. С полупълна уста се приближи до ухото на Гюлето и му прошепна: — Не знам как ще ти прозвучи и какво ще си помислиш за мен, ама не ми и пука. Искам да съм с теб! Гюлето само това чакаше. Наведе се до нейното ухо 137

До Чикаго и отзад 2

и каза: — Аз те искам от деня, в който те видях. Знаеш ли как завиждах на Змията, че си му приятелка? Чак сега Въглехидрата видя, че нещата между двамата се опичат по-бързо от очакваното. Деликатно се надигна от масата и се направи, че му се ходи до тоалетна. Наталия го изчака да се отдалечи и предложи: — Хайде вкъщи!

— У нас или у вас? — с лека усмивка попита Гюлето.

— Казах вкъщи. Искам те сега! Наталия протегна ръката си и го хвана между краката. Той също се беше възбудил.

— Хайде да плащаме и да ходим — нетърпеливо каза тя.

— Хайде. Въглехидрата ще плати. Тръгваме ли? Двамата станаха и се отправиха към изхода. Когато минаваха покрай масата на Сусамката, Наталия, без да се спира, подвикна на Йоана: — Ще те чакам вкъщи. Побързай!

— Тръгваш ли? — почти вцепенена от бързото развитие на нещата успя да попита Йоана.

— Да. Чакам те.

— Аз ще ида до баба ми в къщата. Не ме чакай. Наталия беше вече стигнала до изхода, когато чу това. Обърна се, събра длани молитвено пред гърдите си и накъдри устни за едно нямо 'моля те'. Йоана обаче нямаше да я послуша, защото имаше други планове, за които не беше споделила с нея.

138

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Баба Мими и Величка Паунова отидоха да си правят прически. Избраха салона на една пазарджиклийка на име Дора Стоименова, която беше стара номенклатура и виден партиен секретар, а след промените естествено беше станала бизнесменка, пък било то и от не толкова едър калибър. Пристигна в Америка преди десетина години с достатъчно финансов гръб, за да се установи постепенно. Вече гонеше 60, но създаваше впечатление на активна и енергична жена, въпреки че в същото време видът ѝ не бе от най-привлекателните. Нейният салон предлагаше не само фризьорски услуги, но също множество козметични процедури и масажи. Величка Паунова беше редовна посетителка, като едновременно с това поддържаше близки отношения със Стоименова. Всяка неделя в салона на църквата обикновено все бяха в една компания и се веселяха. Баба Мими се държеше по-дистанцирано, защото беше подочула лоши думи за себе, които според мълвата идваха точно от фризьорката. Но пък в тези среди човек никога не можеше да направи разлика между истина и интрига. Все пак избягваше по-близък контакт, а прическите си ги правеше на друго място. Този път Величка я убеди да направи компромис и да отидат двете до салона на Дора. Пристигнаха рано, но вратата беше заключена. Работното време започваше уж в 9 сутринта, а вече беше 9:15. Решиха да се помотаят из съседните магазини, но оттам отидоха по моловете и изгубиха цял ден. Върнаха 139

До Чикаго и отзад 2

се да проверят отново чак към 5 следобед. Салонът беше отворен, а Дора Стоименова беше седнала на един фризьорски стол и шумно сърбаше кафе.

— Дорке, какво става, мари? — весело подвикна Паунова. — Идвахме тази сутрин, а беше затворено, пък пише, че отваряш в 9. Помислихме си, че имаш санитарен полуден.

— Имах сексуална полунощ! — дрезгаво изтърси Стоименова след кратка пауза. — И аз съм човек. Не мога ли да закъснея?

— С кого? Нали си мома?

— Ами точно. Стоименова беше разведена от години и никой не знаеше дали изобщо има партньор. Всякакви опити да се изкопчи нещо от самата нея по темата, съответно удряха на камък.

— Ще ни поосвежиш ли косите? — намеси се баба Мими.

— Да ни подмладиш, ако има накъде повече — добави Паунова.

— Коя ще е първа? — с досада се поинтересува Стоименова. — Или и двете едновременно да ви подмладявам. Паунова се намърда на стола първа, даде си изискванията и веднага се насочи към обсъждане на клюките.

— Знаеш ли, Дорке? — започна тя. — Подочух на църквата онзи ден, че щели да правят филм по онази мръсната книга.

— Какъв филм?

— Ами по ‘До Чикаго и отзад’. Представяш ли си? Обявили конкурс за актьори и се явили много кандидати, защото си помислили хората, че някой от България идва от сериалите. А то било за тази глупост.

140

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Ама кой ще го снима?

— Не се знае. Във вестника има статия, цитирали някакъв си Петър Колев. Бил продуцент.

— Кой вестник?

— Вестник ‘Отечество’, представяш ли си? — все поразпалено говореше Паунова. — Обадих се на Цеца, за да я питам как може да пуска такива информации. Нали е собственик на вестника и как може да минават през нея такива статии. Тя започна да се оправдава, че не знаела за кой филм става въпрос. Това е недопустимо!

— Че кой ще го гледа?

— А книгата как я четат? Извратени станаха хората и то младите най-вече. Обадих се и на Пена Родопска, дето е председателка на онова дружество на българските културни дейци зад граница.

— Чувала съм я, ама не я знам.

— Как не я знаеш? Художничката. Преди време беше журналистка и пишеше по вестниците. Жената го взе много присърце и ми каза, че ще организира подписка срещу този филм и форум, на който хората да се изкажат против тази извергщина. Книгата достатъчно разбуни духовете, само филм ни липсва. Цялата треперя, само като се сетя.

— Кой ще го финансира? — поинтересува се Стоименова.

— Вероятно онези, дето въртят мръсните пари на Доган. Това е поругаване на българщината! И след това защо не ни смятали за бели хора. Баба Мими мълчаливо се взираше в едно списание и изчакваше реда си, когато Йоана звънна.

— Кажи, бабче!

— Довечера ще дойда до къщата — информира я внучката. — Важно е.

— Какво се е случило?

141

До Чикаго и отзад 2

— Нищо, нищо. Нищо лошо де. Даже е много хубаво. Но не е за телефон.

— Добре. Аз сега съм на фризьор, след това се прибирам. Ще чакам с нетърпение. Баба Мими прекъсна връзката и осъзна, че телефонното позвъняване беше секнало разговора между Паунова и Стоименова. И двете слухтяха напрегнато, за да разберат евентуално някаква нова клюка.

— Йоана ли беше? — попита Паунова.

— Да. Ще се отбие през къщата по-късно тази вечер.

— Коя е тази Йоана? — не можеше да скрие любопитството си и Стоименова. — Да не е от Пазарджик? Не познаваше никаква Йоана от Пазарджик, но се направи на умряла лисица, за да изкопчи повече информация. Баба Мими не се усети и ѝ даде това, което искаше.

— Йоана ми е внучката. Ще ни дойде на гости днес.

— Че тя не живее ли у вас?

— Ами не. Намери си квартира другаде. Нали знаеш младите? Искат да са независими.

— Че тя и преди не живееше ли с бившия мъж на козметичката, дето се премести в Сан Франциско? — Стоименова вътрешно тържествуваше заради отдалата ѝ се възможност да почовърка в тази рана. — То там какво точно стана?

— Побеля ми косата заради тази история — не скри смущението си баба Мими. — А преди това нямах нито един бял косъм.

— Как се случи всичко? — нахалстваше фризьорката. — Нали и детето им се уби?

— Трагедия! Ама важното е, че Йоанчето навреме 142

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

се осъзна и го заряза този перверзник.

— Аз чух, че заради внучката ти е станало всичко.

— Какво е станало заради нея? — избухна баба Мими. — Какво искаш да кажеш?

— Цялата трагедия се е случила заради нея — невъзмутимо продължи Стоименова. — Завъртяла главата на мъжа, докато горката му жена нищо не подозирала, обаче дъщерята разбрала и набила внучката ти, след което катастрофирала, както е била разстроена.

— Как може да говорите така? Наричате внучката ми убийца ли? Нямате ли срам? Дъщеря им на тези се е убила, защото се е качила в колата на един пияница и наркоман, а вие говорите такива небивалици. Баба Мими усети, че кръвното ѝ се вдига и че ѝ се завива свят. Разтреперана стана и се насочи към изхода на салона с думите: — Няма повече да търпя това издевателство! Величке, ще те чакам отвън до колата. Няма да се подстригвам тук! Излезе на паркинга пред салона и усети как се задъхва. Притесни се да не припадне. Подпря се на колата и се опита да се успокои. Беше зависима от Паунова, тъй като за разлика от нея онази беше шофьорка. Поразрови из чантата си в търсене на някакво хапче, но бързо се отказа. Пое си въздух и го задържа. След около минута се посъвзе. Величка се появи по някое време. Двете се качиха в колата и потеглиха. Известно време мълчаха, след което баба Мими първа проговори: — Нямам думи!

— Не се вълнувай много — опита се да успокои нещата Паунова. — Знаеш как са хората.

— Няма да позволя на никого да говори така. Тази 143

До Чикаго и отзад 2

разпоретина защо не погледне себе си? Всички я говорят каква е. Ходи уж да масажира, а тя и други услуги предлагала.

— Това са слухове.

— Може и да не са слухове. Тя не масажира само в салона, а ходи и по къщите на хората. Казват, че имала клиенти, които ѝ плащали за допълнителни услуги.

— Точно на нея ли? — поклати глава с недоверие Паунова. — Има млади момичета за тази цел.

— Аз няма да се учудя. Тази няма мъж и сто процента мърсува.

— Не виждаш ли каква е набръчкана? А може да ми бъде дъщеря. Моето лице няма да се набръчка толкова дори 20 години след смъртта ми. Прибраха се в къщата и веднага се захванаха да готвят. Не след дълго Мискина се появи отнякъде, а Йоана пристигна около час след това.

— Мислех, че по-късно ще дойдеш — притесни се баба Мими. — Не сме готови с манджите.

— Не ми е до манджи сега, бабо — каза внучката.

— Ела да ти кажа нещо в другата стая. Двете се затвориха в спалнята. Баба Мими седна на леглото. Тръпнеше в очакване да чуе какво бе толкова важно. Йоана видя смущението ѝ и се усмихна, след което изплю камъчето: — Бабо, ожених се! Баба Мими зяпна. Трябваха ѝ няколко секунди, за да отреагира.

— Какво говориш? Как се ожени? Кога?

— Ами днес подписахме.

— А с кого?

— С Плюнката.

— Каква е тази Плюнка? — повиши тон бабата. — Как ми го стоварваш всичко това? Майка ти знае ли?

144

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Какво ще ѝ обяснявам? Откъде ти хрумна това? Защо чак сега разбирам?

— Не бе, бабо. За документи се ожених. Подписахме само. Не ти казах досега от суеверие. Баба Мими си отдъхна.

— Ами така кажи де, мойто момиче. Изкара ми акъла. Браво, Йоанче! Много добре. Значи вече си легална.

— Не толкова бързо. След като подписахме, отидохме при адвокатката и подадохме в имиграционните. До 3 месеца ще ми дойде работната карта, после временна зелена карта и така.

— А с това момче има ли нещо или само сделка?

— Нищо общо нямам с него. Шофьор на камион. Но ще живеем заедно, за да не будим подозрения.

— Много се радвам, момичето ми. А ще му плащаш ли?

— Разбрали сме се. Не се притеснявай. Тънко ще излезе.

— Браво! Хайде да го отпразнуваме!

— Чакай малко, бабо! — Йоана се опита да потуши ентусиазма на баба си. — Не казвай на никого, моля те! Засега е тайна.

— Добре, Йоанче. Само ние ще си знаем. Хайде. Върнаха се обратно в дневната, където Мискина и Паунова се уговаряха да прекарат романтична нощ. Четиримата си наляха по едно пиене и се чукнаха за наздраве.

— Не разбрахме какъв е поводът за посещението ти, Йоана — опита се да разбере нещо Паунова. — Много си потайна нещо.

— Нищо, лельо Вили. Дадоха ми повишение на работа.

— Коя работа? В дискотеката ли?

145

До Чикаго и отзад 2

— Не. В компанията. Едно момиче напусна и замина за Лас Вегас. Шефът ме нави да поема поголямата част от нейните задължения. Ще съм нещо като началник в офиса.

— Бързо се издигаш нещо — не скри завистта си Мискина. — Сигурно си направила добро впечатление. Останалите се направиха, че не чуват. Бабите се захванаха да доприготвят вечерята, а Йоана се затвори в спалнята и дълго говори по телефона. Когато отново се върна в дневната, всичко беше готово. Самата вечеря мина в общи приказки, след което всички се оттеглиха по стаите. Мискина и Паунова се отдадоха на любовни ласки, а Йоана и баба Мими поговориха още малко. После легнаха да спят. Всичко утихна. Навън беше спокойна нощ. Нямаше нито вятър, нито шум от автомобили или живи твари. Затова, когато към 5 сутринта се почука силно на входната врата, всички се разбудиха. Баба Мими светна лампите и извика отвътре на развален английски: — Кой е? Чукането продължи.

— Кой е? — извика още по-силно баба Мими. Отново никакъв отговор. Мискина се появи в дневната. Беше се наметнал с халат, косата му чорлава. Приближи вратата и на свой ред попита: — Кой е?

— Полиция. Отворете вратата. Мискина веднага отключи и в това време около десетина човешки фигури го избутаха и нахълтаха в къщата. Имаше четирима полицаи, а останалите бяха цивилни. Един от цивилните започна да реди на висок глас: — Мария Димитрова. Коя е Мария Димитрова? Баба Мими вдигна ръка и веднага полицаите я 146

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

обградиха и ѝ сложиха белезници.

— Величка Паунова? — се чу този път. Йоана се появи уплашена в този момент. Един полицай я пресрещна и зададе остро въпроса: — Име?

— Йоана Влахова.

— Обърнете се! Белезниците щракнаха мигновено.

— Величка Паунова? — гласът зловещо продължаваше да раздира пространството. Мискинът се престраши да се обади: — Тя е в онази стая. Полицаите нахълтаха в спалнята и завариха чисто гола Паунова да се крие под завивките. Издърпаха я насила и ѝ заповядаха да се облече. Тя трепереше и не можеше да мръдне. Едно от ченгетата забеляза захвърлен на пода пеньоар. Вдигна го и подкани Величка да си мушне ръцете в ръкавите. След това закопча и нея. Без много суета изкараха арестуваните навън в мрака, качиха ги по колите и отпрашиха. Мискина се беше уплашил също, макар и да очакваше с нетърпение тази нощ. Затвори входната врата и отиде до кухничката, за да си налее едно уиски. Изпи го почти на екс и си отдъхна. Повече не можа да мигне обаче.

147

До Чикаго и отзад 2

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Поп-фолк звездата Герда отново гастролира в Чикаго и предизвика огромен интерес. Христо Танчев имаше задачата да угажда на всичките ѝ прищявки и да стои неотлъчно до нея. Естествено, на двамата не им отне дълго да се загаджят. Американката, с която Христо ходеше, скоро разбра и го напусна. Герда изрази желание да остане в Америка по-дълго и да ходи по ваканции. Изкараха нещо като меден месец, по време на който клуб ‘Лотус’ стана разграден двор. Бармани и сервитьори си правеха каквото си поискат, крадяха на поразия, като си вкарваха алкохол и не отчитаха сметки. Това не се хареса на Иван, който една вечер притисна Христо в телефонен разговор.

— Христо, положението е извън контрол.

— Не се притеснявай! — опита се да го успокои Танчев. — Всичко ще си дойде на мястото.

— Много се затлачиха нашите бизнес дела. Не мога да говоря по телефона, но искам да знаеш, че старейшините са бесни.

— Нали направихме няколко концерта? Това не е малко.

— Тази интимна връзка не е добра идея. Когато ти казах, че искам да се грижиш за нея, нямах предвид да си легнете.

— Сега отново държа нещата изкъсо — не губеше увереност Танчев. — Взел съм необходимите мерки.

— Искаме резултати.

— Много скоро ще ги има. По-добри от всякога.

148

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Христо до този момент переше пари много внимателно. В Америка заведенията, сервиращи алкохол, бяха задължени да зареждат единствено чрез дистрибутори. Това не се спазваше на 100% от никого и не беше тайна дори за инспекторите. Купуваше се алкохол от складове на едро или от магазините без съответната документация и се продаваше на по-голяма далавера. За да не излага на риск тъмните операции, Христо в началото гледаше да е изряден и работеше само с официалните дистрибутори, като внимаваше да не регистрира прекалено много фиктивни продажби. Когато видя, че инспекциите не са страшни, започна сам да зарежда с алкохол и отчиташе ненормално големи приходи. Вдигна и цените. Имаше отлив на клиентела, но не му пукаше. Успяваше да изпира тройно, а с това и неговата лична банкова сметка растеше. Правеше си тайно планове в скоро време да излезе от бизнеса и да го даде на някой друг, а той самият да забегне нанякъде с припечеленото. В същото време в клуба започна да се пласира масово дрога. Боби Гюлето и Въглехидрата се настаниха трайно и си въртяха як бизнес, а пък посредством Краси Змията албанците си продаваха своята дрога. Конфликтът между двете групи зрееше все повече, като за това допринясяше и фактът, че Наталия официално стана гадже на Гюлето, което изнервяше Змията. Тя също пласираше дрога покрай сервитьорските си задължения. Йоана пък, след като с помощта на адвокат Ана Тихонова излезе от ареста, се върна да работи в клуба, събирайки вход на вратата. Баба ѝ и Величка Наумова бяха вече екстрадирани и тя остана съвсем сама. Хомосексуалната ѝ връзка с Наталия обаче продължаваше. Покрай нея влезе и в далаверата с дрога, но ролята ѝ беше малко по-различна. Като основен диспечер в транспортната компания на 149

До Чикаго и отзад 2

Сусамката тя беше успяла да прекара тайно чрез камионите две големи пратки кокаин от южните пристанища. Гушна доста прилична сума. Живееше с Плюнката, но нищо повече. Единствено започна да му урежда най-хубавите товари, за да може и той да си прави по-хубави пари. Всички бяха свикнали с новата действителност и разпределение на ролите, докато една вечер в клуба се случи логичното. Към края на вечерта Змията, вече видимо пиян и надрусан, седна на оределия бар и си поръча поредното уиски. Наталия нямаше работа и беше влязла зад бара, където се бъзикаше на висок тон с бармана. Змията не се стърпя и изцепи: — Бармане, как я траете тази смръдла? Наталия го стрелна с отровен поглед.

— Още една думичка и хвърчиш! — през зъби изсъска тя. — Нещастник! Змията побесня и хвърли пълната си чаша към нея. Тя се наведе и избегна удара, но бе оплискана с уиски и разтапящ се лед.

— Кой нещастник ма, курво? — изкрещя Змията. — Сега ти ебах майката! В този момент Въглехидрата се приближи в гръб и го заклещи в борческа хватка. Опита се да го успокои с добро.

— Недей така, брато!

— Пусни ме бе, тъпак!

— Че прецакаш всички ни, не разбираш ли? — не губеше самообладание Въглехидрата. — Дай го по-яваш!

— Кой си ти да ми кажеш, бе? Охраната дойде и ги разтърва, след което ги помоли да напуснат. Змията не се подчини, при което беше повален на земята и след няколко яки ритника бе изкаран нявън. Гюлето наблюдаваше всичко отстрани и 150

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

не реагираше. Вътрешно кипеше, но се въздържаше. След няколко минути, когато всичко привидно се успокои, усети ръка на рамото си. Обърна се. Беше Христо Танчев.

— Да? — повдигна пренебрежително вежда Гюлето.

— Качи се горе в офиса. Искам да говорим.

— Сега ли?

— Да — спокойно отговори Танчев. — Обади се и на твоя приятел да дойде.

— Кой? Въглехидрата ли?

— Същият.

— Току-що охраната го изхвърли.

— Ще го пуснат. Чакам ви горе. След десетина минути тримата седяха в офиса. Известно време мълчаха, след което Танчев започна: — Момчета, нещата не могат да продължават така. Ще стане напечено.

— Кое ще стане напечено? — направи се на неразбрал Гюлето.

— Като си затворих очите и ви пуснах да си продавате дрогата тук, това означаваше, че трябваше да го дадете малко по-кротко, а не да се правите на найголемите баровци и целият град да знае с какво се занимавате.

— Какво сме направили?

— Този инцидент тази вечер беше излишен.

— Не виждаш ли, че ако не се бяхме намесили, онзи щеше да направи зулум? Него как си го пуснал да продава дрога?

— Него не съм. Той сам се настани.

— Защо не го изгониш? Страх те е от албанците ли?

— Вас трябва да ви е страх от албанците. Но нека не спорим за това. Искам да преустановите продажбите 151

До Чикаго и отзад 2

поне за две седмици.

— Ти луд ли си? — изригна Гюлето. — Знаеш ли колко пропуснати печалби са това?

— Ако не спрете за известно време, ще ни гепят всички.

— Че ни гепат, ама за куро! — намеси се Въглехидрата. — Не можем току-така да сопрем. Не зависи само от нас.

— Слушайте сега! — нервно въздъхна Танчев. — Имам нещо предвид. Спирате две седмици и след това се събираме отново и решаваме как да процедираме. Става ли?

— А ако не спрем?

— Тогава не знаете какво изпускате. Това не е заповед, а молба. Настана неловко мълчание. Накрая Гюлето го наруши.

— Става ли утре да се чуем през деня, за да ти дадем отговор?

— Не! — твърдо каза Танчев. — След две седмици тук. Ако има някаква промяна, ще бъдете уведомени, но не от мен. Нямам какво повече да ви кажа. Гюлето и Въглехидрата се спогледаха объркано. Станаха и без да продумат, излязоха от офиса. Танчев моментално набра Иван, който беше в България.

— Какво става, Христо? — сънено отговори онзи.

— Събудих те, а?

— Да, ама нищо. Кажи какво става.

— Стана проблем с нашите хора. Хлебарите.

— Кои хлебари?

— Нали си много отворен? Сети се сам!

— Момченце, не ми харесва как ми говориш.

— На мен много неща не ми харесват. Преди да стане положението неконтролируемо, трябва да се 152

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

видим. Кога можеш да си тук?

— Какво е станало?

— Ще разбереш на място.

— Идвам до максимум седмица.

— Идеално. Танчев прекъсна връзката и слезе до бара. Наталия се отчиташе.

— Наталия — подвикна ѝ той, — трябва с теб да си поговорим сериозно.

— Сега ли? — направи кисела гримаса тя.

— Не сега. Трябва други неща да оправя, преди да се прибера. Утре ела с половин час по-рано на работа и ще говорим. Става ли?

— ОК, шефе. Този разговор обаче така и не се проведе. На другия ден Наталия не се появи на работа. Още сутринта Змията беше качил порно клипчето с нея в интернет и я беше уведомил за подвига си чрез есемес. Тя реши да се покрие.

153

До Чикаго и отзад 2

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Измина седмица, през която Йоана безуспешно се опитваше да се свърже с Наталия. Тъкмо когато от притеснение се замисляше сериозно да я обяви за издирване в полицията, Гюлето ѝ се обади на мобилния телефон.

— Йоанче, трябва да те видя, за да обсъдим нещо.

— Какво?

— По работа.

— Не ми е до работа. Наталия потъна дълбоко. Не мога да се свържа.

— Наталия е добре.

— Откъде знаеш?

— Говорих с нея.

— Наистина ли? Къде е? Какво прави? Защо не се обажда?

— Излез довечера да се видим и ще ти кажа. Срещнаха се в един гръцки ресторант, който не беше познат на българите. Искаха да избегнат случайните срещи с представители на родната общност. Поръчаха си вечеря с бутилка вино, но в държанието им отсъстваше и най-бегла нотка на романтика. Веднага подхванаха деловите разговори.

— Очакват ни много напрегнати няколко седмици — започна Гюлето. — Трябва да сме много дисциплинирани.

— Кажи ми първо за Наталия! — възбудено го притисна Йоана.

— Какво да ти кажа за нея? Добре е.

154

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Кога говори с нея?

— Днес.

— Къде е?

— Не ми каза.

— Как знаеш, че е добре?

— Целият град гледал домашното ѝ порно със Змията и тя не иска да се показва. Луда жена!

— Докога?

— В това е проблемът — въздъхна Гюлето. — Не мога да я чакам вечно да се престраши да се покаже и се разбрахме, че няма да работим заедно повече.

— Как така?

— Имам много важна среща след няколко дни относно ‘Лотус’. Това е страшен терен, който не можем да изпуснем в ръцете на албанците.

— Само не ме карай аз да пласирам! — възропта Йоана. — Достатъчно си сложих главата в торбата с това, което правя в момента.

— С пласирането аз ще се оправя, но ти казвам, че Наталия е окончателно вън от играта.

— А връзката ви?

— Каква връзка, бе? Чукали сме се два пъти. Обърнах ѝ путката отвън и отвътре като вълнен чорап. Това връзка ли е? Йоана направи кисела гримаса.

— Защо си толкова гнусен? — смотолеви тя.

— Това си е самата истина. При нас не е имало чувства и затова се разбрахме с две думи. Наталия не е част от схемата вече.

— Аз без нея не искам да се занимавам също.

— Стига глупости!

— Сериозно говоря.

— Слушай! — повиши тон Гюлето. — Няма да се разправям и с теб. Трябва да начертаем план за действие 155

До Чикаго и отзад 2

и да го следваме стриктно. Ясно ли е?

— Какво се очаква от мен? — измънка Йоана.

— Идва много голяма доставка. От Мексико.

— И?

— Ще трябва да намерим начин да я извозим до Чикаго. Този път няма да е от пристанище.

— Как така?

— Ще качим товара в Ларедо, Тексас. Пращаш ли шофьори натам?

— Случва се, но не е ли много рисковано?

— Прекалено рисковано е, затова трябва да се действа много внимателно. Слушаш ли ме?

— Да.

— Така. Първо, трябва да изпратиш шофьор с изрядни документи и този шофьор не трябва да знае нищо, нали се сещаш? Второ, трябва да изпратиш празен камион, който обаче да натовари паршъл5. Същият камион да има друг апойнтмънт да натовари друг паршъл, но не там, а например в Сан Антонио, Ел Пасо или където и да е. Трето, като вземе паршъла от Ларедо, камионът ще иде в едно поле, за да му качат стоката. Няма да има адрес, но ще има подробен дирекшън, затова ще трябва да си навигатор на шофьора и да не го изпускаш за секунда, дори когато ходиш до кенеф. И пето...

— Четвърто!

— Добре. Четвърто, от Ларедо камионът тръгва директно за Чикаго с мръсна газ, а за втория паршъл изпращаш друг камион или го отказваш. Ти решаваш как да съчетаеш нещата. Въпроси?

— Изглежда ми неосъществимо, но не ми се задават допълнителни въпроси.

— Какво те притеснява?

5

partial (англ.) — частичен товар.

156

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Не знам кой шофьор ще се навие да кара из разни полета без адрес. Нашите са много капризни.

— Това е твой проблем, момиче.

— За какви пари говорим?

— За милиони! Братчедке, да знаеш, че тук говорим за мнооооого милиончета!

— ОК. Действаме!

— Браво, Йоана!

— Сега ми кажи къде е Наталия! — настоя отново Йоана.

— У някаква приятелка в Скоки.

— В Скоки?

— Да. Предградието.

— Знам го. Но пък коя живее там, не се сещам.

— Какво ти пука? — издразни се Гюлето. — Да не би да ти е любовница?

— Може и да ми е. Ако няма какво друго да обсъждаме, аз ще си ходя. Гюлето се ококори.

— Къде хукна така изведнъж бе, Йоана? Не си си изяла манджата, виното не си изпила...

— Дойдох само да говорим по работа. Не ми беше нито до ядене, нито до пиене.

— Добре де. Знам, че едно време набих приятеля ти и че ме мразиш, ама и аз се мразя заради тази случка. Няма да забравя как си скъсах златната гривна, като му шибнах едно кроше. После се изръсих на златаря, за да ми я ремонтира.

— Изобщо бях забравила за този случай. Трябва да тръгвам. Йоана се надигна от стола и преметна дамската си чанта през рамо. Направи една крачка и се сети да бръкне и да извади портмонето си.

— Какво ми се правиш и ти? — едва не издивя 157

До Чикаго и отзад 2

Гюлето. — Не се бъркай!

— Благодаря. Ще се чуем.

— Задължително. Тя побърза да напусне заведението и още преди да стигне до колата си на паркинга беше изпратила есемес на Наталия: "Znam, che se kriesh w Skokie. Obadi se molq te! SPESHNO E!!!!!!!!"

158

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

В офиса на Христо Танчев в клуб ‘Лотус’ се бяха събрали той, Иван, Гюлето и Въглехидрата. Трябваше да обсъдят как да процедират от този момент нататък. Всеки се настани удобно на по един фотьойл, само Христо седна зад бюрото си с лице към останалите трима. Предложи им уиски и пури и се приготви да говори. Пое си дълбоко въздух и зачака. Искаше да се съсредоточи и да събере достатъчно кураж. Беше убеден, че му предстои много тежка и емоционална среща, затова се наслаждаваше на мълчанието. Имаше гадното усещане, че веднъж почне ли, разговорът нямаше да спре с часове. Гюлето си чоплеше носа с досада, а Въглехидрата отпиваше на чести интервали от уискито си. Иван пушеше с наслада пура и първи проговори.

— Така, приятели мои — каза той лениво. — Господин Танчев ни е събрал днес тук, за да се изясним веднъж завинаги. Нека чуем какво има да ни каже.

— Няма да изяснявам нищо, а ще известявам! — басово промърмори Христо. — Първо искам да чуя проблемите ви обаче. С кого да започнем?

— Какви проблеми? — обади се Гюлето. — Ти май имаш проблеми. Поне аз съм останал с такова впечатление.

— Христо, стават недоразумения — намеси се Иван.

— Вина да се търси заради дребни инциденти, е глупаво. В случая трябва да се разберем как да действаме, за да няма подобни изцепки повече.

159

До Чикаго и отзад 2

— Кое наричаш изцепка? — попита Христо. — Бъди по-конкретен!

— Ами нарушиха се операциите ни за две седмици.

— Кои операции? Някои на мен каза ли ми какво ще става?

— Нали говорихме двамата с теб? — повдигна недоумяващо рамене Иван. — Знаеше какво щеше да се случва. Гюлето изгледа Танчев свирепо и процеди през зъби: — Кой пусна Змията тук? Аз ли? Знаех, че заради него ще се получи инцидент. И сега ще си имаме работа с албанците.

— Какви албанци? — направи се на прост Христо.

— Змията пласира за албанците, бе! — избухна Гюлето. — Какво се правиш пред Иван, че не разбираш?

— Господа, успокойте топката! — провлачено каза Иван. — Тук сме да решим какво ще става, а не какво е станало. Съгласни ли сте? Настана тягостна тишина за около двадесетина секунди, след което Христо тихо и спокойно коментира: — Тук, господа, сме се събрали, за да ви уведомя какво е станало, а вие решавайте сами след това какво ще става.

— Не разбирам — усмихна се Иван. — Сега ще те помоля ти да говориш по-конкретно. Танчев също се усмихна и погледна всеки от събеседниците си изпитателно. Искаше да се подготви за тяхната реакция след малко. Иван изглеждаше спокоен и самоуверен, дърпаше от пурата и жестикулираше плавно. Гюлето беше напрегнат, но гледаше нагло и надменно, защото беше убеден, че е от силната страна, а Въглехидрата до този момент не беше продумал и дума. Изражението му не издаваше нищо.

160

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Трябва да ви кажа нещо — най-сетне продума Христо. — Случи се нещо в последните две седмици, за което не знаете. Всъщност само аз и още един човек знаем, както и няколко длъжностни лица.

— Герда ли е другият човек? — смигна Иван. — Да не би да сте се оженили?

— Не сме.

— А длъжностните лица да не би да е попът, който ви е венчал?

— Достатъчно с бъзиците! — присви устни Христо.

— Герда ми я поставихте вие, за да ме следи изкъсо. Всичко беше номер.

— Не е вярно — смотолеви Иван. — Прекалено много филми гледаш, моето момче. Не помниш ли, че бях против връзката ти с нея?

— Уж беше.

— Ти се разконцентрира покрай нея и се получиха много негативи. Знам, че твоето беше нормална психологична реакция, затова сега сме тук да разрешим проблемите.

— Каква реакция?

— Психологична.

— Кое по-точно?

— Да се увлечеш по Герда и да оставиш бизнеса на заден план.

— Искаш да кажеш психична.

— А? — не разбра Иван.

— Психична реакция, а не психологична.

— Стига си философствал. Разбра ме.

— Не философствам, а семантицирам.

— Какво?

— Мислех си, че комунистите сте обучени, ама и вие сте едни тъпи парчета.

— Слушай, момченце! — Иван губеше търпение. — 161

До Чикаго и отзад 2

Губим си само времето сега. Дай да решаваме какво ще правим, защото времето си върви и ние губим мангизи с всяка изминала секунда.

— Слушайте мен сега всички внимателно! — повиши тон Христо и стана от въртящия се стол. — Клуб ‘Лотус’ вече не принадлежи на Христо Танчев.

— Моля? — възкликнаха Иван и Гюлето в един глас. Христо се приведе леко напред и се облегна с двете си ръце върху бюрото.

— Клуб ‘Лотус’, господа, вече има нов собственик.

— Бъзикаш ли се? — изсмя се гръмогласно Иван. — Не ми казвай, че си го прехвърлил на Герда.

— Не, господа. Слушайте сега внимателно! Новият собственик на дискотеката се казва Красимир Петров Костов. На вас ви е познат като Змията. От този момент нататък ще преговаряте с него.

— Ти подиграваш ли се с нас, бе? — изсъска Иван.

— Напълно сериозен съм. От утре Змията се нанася в този офис и вие можете да си насрочите среща с него. Аз съм вън от всякакви игри и бизнеси. Преди известно време с него си стиснахме ръцете и оттогава насам успяхме да оформим всички прехвърляния на лицензи и документи. Всичко е финализирано от правна гледна точка и връщане назад няма. Аз нямам какво повече да ви кажа. Тръгвам си. Вие можете да останете тук в офиса и да се забавлявате. Христо се отправи към вратата, но Иван скочи от мястото си и се втурна към него.

— Чакай малко бе, келеш! Христо го изблъска с лявата си ръка, а с дясната извади пистолет и го насочи към лицето му. Иван, Гюлето и Въглехидрата моментално пребледняха.

— Не ми се отваряйте! Законен е и ще ви гръмна като кучета. Аз сега излизам оттук и повече нямам нищо 162

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

общо с вас. Ако нааканите ви старейшини в България решат, че дължа нещо като пари, ми изпратете инвойс 6 по пощата. Адиос, господа! Вече бившият собственик на клуб ‘Лотус’ излезе от офиса необезпокоявано.

6

invoice (англ.) — сметка, фактура

163

До Чикаго и отзад 2

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

След многократни опити да се свърже, Йоана найпосле получи обратно позвъняване от Наталия. Разбраха се да се срещнат на кафе, но на място, където българи не ходят. Спряха се на на един неугледен мексикански ресторант в забутано югозападно предградие на Чикаго. Там персоналът така се взираше в тях, сякаш бяха холивудски актриси. Не бяха свикнали да виждат скъпо облечени и гримирани посетители с що-годе бял цвят на кожата. Двете седнаха и си поръчаха по една комбинирана фахита с телешко и пилешко. В заведението не се сервираше алкохол, което ги подразни за момент, но в крайна сметка се примириха.

— Жена, изкара ми акъла! — започна да реди Йоана. — Знаеш ли как се бях шашнала? Не съм спала. Мислех да ходя в полицията да те пускам за издирване.

— Стига драми! — махна пренебрежително с ръка Наталия. — Онзи кретен Змията направо ми го сложи отзад без подготовка. Гледа ли видеото?

— Не съм.

— Бяхме се снимали как го правим веднъж и нашият запазил клипчето. Като стана скандала в ‘Лотус’ и го изхвърлихме, мухльото решил да си отмъсти и го качил по порно порталите в интернет. Ще го смажа!

— Кой толкова го е гледал?

— Целият град! — Наталия сви устни. — Всякакви познати и непознати номера не спряха да ми пращат есемеси с подробни описания какво и как правя. Как да 164

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

се появя?

— Какво ти пука?

— Как няма да ми пука? Искаш ли да ти прочета малко, за да повърнеш? Още ги пазя.

— Няма нужда.

— Само няколко от най-безобидните. Слушай сега. Цитирам: „Искаш ли да те опъна на моя 50-инчов телевизор? Да ти се размаже сокът по монитора.”

— Ужас!

— Или пък това: „В среднощната тъма ще ти разпоря аз гъза!" Чета ти ги без правописните грешки.

— Уууу. Романтик! Какви са тези хора?

— Това е от непознати номера. А имам и от Въглехидрата, мамка му и тъпо лайно! Чакай да го намеря. Ето го: „Сакаш ли да одим да се челастрим? Скивам тук едно материалче, яко поемаш.” Говедото както говори, така и пише.

— „Челастрим”? Хахахахаха. Егати какъв тъпанар!

— Мани, мани! — Наталия загаси телефона си и се намести на твърдия стол. — Аз имам много важни новини, обаче не знам дали мога да ти се доверя.

— За какво става въпрос? — невинно попита Йоана.

— Нещо като бизнес, но нека ти дам малко предистория.

— Слушам.

— Моята приятелка Соня, при която бях отседнала, ме светна с какво се занимава. Ако не знаеш, тя е била проститутка в Европа едно време, но да не ти излиза от устата.

— Не ме интересува кой какъв е бил или е — обидено отвърна Йоана. — Плюс това няма на кого да кажа.

— Чувала ли си за кафето на Кемал?

— Да. Там преди време бачкаше една българка, 165

До Чикаго и отзад 2

която после е работила в транспортната компания на Сусамката.

— Така. После там са бачкали много българки.

— Че то там не е ли малко? Бизи7 ли е?

— Не ме прекъсвай де. Искаш ли да чуеш или не?

— ОК. Слушам.

— Кафето хич не вървяло. Нямало никакви клиенти, а собственикът, този Кемал, се бил отчаял и мислел да го затваря, защото дори не можел да го продаде на безценица. Никой не го искал. Не знам обаче как са се запознали със Соня, но тя му пуснала оферта. Закарала му първо две наши студентки, които били на лятна бригада в Щатите и му казала, че може да ги използва и за екстри услуги.

— В какъв смисъл?

— В момента кафето е нещо като публичен дом. Кемал направил прайвит румс8 в бейзмънта9 и загорели клиенти си плащали, за да оправят мацките. Така всички остават доволни. А Соня прибирала по два бона на момиче. Еднократно. Надушва такива бригадирки, пуска им мухата и ги кара при него. След време някои от момичетата се отказват, но тя нали си прибира мангизите.

— Две хиляди пари ли са?

— Ами колко? Едно момиче ги избива за една седмица, ама нали трябва да остане и за нея. Пък и Кемал си прибира дял.

— Не те разбирам накъде биеш.

— Сега идва най-интересното — Наталия се приведе напред и започна да гледа заговорнически. — 7

busy (англ.) — зает, натоварен.

8

private room (англ.) — частна стая.

9

basement (англ.) — мазе.

166

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Соня и Кемал нещо не са се разбрали. Когато му потръгнало, той ѝ казал, че няма нужда от нейните момичета. Не искал да му води никого. В същото време започнал да предлага дръпнати на клиентите. Сега има десетина момичета китайки или корейки. Нито една българка. Аз обаче отидох при него преди седмица и го замотах.

— Как така?

— Влюбих го.

— Глупости! Спахте ли?

— Няколко пъти вече. Йоана направи гримаса, която издаваше едновременно възхищение и погнуса. Самата тя не беше сигурна какво точно чувстваше.

— Добре де — най-после преодоля шока тя. — Готин ли е?

— Какво значи готин? — сбръчка вежди Наталия. — Мъж.

— За какво ти е?

— Искам да му взема бизнеса.

— Ти луда ли си?

— Кое ми е лудото? — въодушеви се Наталия. — Имам събран някой лев. Сега го навивам да отворим още едно място и да разраснем бизнеса.

— Ще те хванат, ма!

— Глупости! Ако хванат някого, ще е Кемал.

— И откъде ще намираш момичета? Соня ли?

— Каква Соня? Аз и ти ще оправяме клиенти в началото, ако трябва.

— А, не! Ако си решила да ме правиш проститутка, си сбъркала адреса.

— Образно казано — направи се на луда Наталия.

— Ще намерим момичета. Ние ще бъдем мениджърки.

— Искаш да стана мадам? Няма да стане!

167

До Чикаго и отзад 2

— Стига си се паентила ма, Йоано! Няма риск. Ще го направим частен клуб. Кемал ще е собственикът, но ние ще си правим пари. Само ще му даваме там по някой процент, за да не е без нищо. Почти съм го навила.

— И как успя за една седмица да го навиеш? Сигурно те хвърля по тъча, за да спиш с него.

— Не ме мисли за толкова проста. Ще си опека работата. Аз вече го дресирах. Сега е като пуделче. Гледа ме в очите с изплезен език и върти опашка.

— Не ми говори! — с недоверие каза Йоана. — Този е мюсюлманин. Няма как да го излъжеш.

— Приложих му един стар трик.

— Ако си му пуснала отзад, не се е впечатлил. Тези само там го правят.

— Сипах му мензис във виното — палаво повдигна вежди Наталия. — Сега е мой!

— Какво? Бъзикаш ли се? Как така мензис?

— Не се прави, че не я знаеш тази магия. Ако сипеш малко мензис в пиенето не един мъж, той ще е лудо влюбен в теб за период от 3 години. Дори да го оставиш, той ще те гони и няма да мисли за друга жена. Дори някоя да му се съблече чисто гола и му се разкрачи, той няма да може да го вдигне.

— Какви са тези глупости? — погнусено попита Йоана.

— Това още в детската градина го правехме, ма. От коя планета падаш?

— Какъв мензис в детската градина?

— Е, образно казано. Но на когото съм го приложила този номер, след това съм го водила за носа. Затова знай, че Кемал съм го омагьосала.

— Не знам.

— Какво не знаеш? — нервно попита Наталия. — С мен ли си или не?

168

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Къде ще е това място?

— Почти съм намерила помещението. Това го остави на мен.

— А моята работа каква ще е?

— Ще контролираме момичетата. Делим 50 на 50. Храната им пристигна. Наталия си намести чиниите и се приготви да се нахвърли върху фахитата, докато Йоана седеше като препарирана и не знаеше какво да мисли. Въздъхна тежко и промълви: — Нека си помисля.

169

До Чикаго и отзад 2

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Христо Танчев и Герда се излежаваха на плажа на остров Аруба и се наслаждаваха на спокойствието. Бяха случили на прекрасно време и затова оползотворяваха престоя си в известния курорт с непрестанни разходки, плуване и коктейли. Не им оставаше време за усамотение в хотелската стая, единствено се прибираха за по някой друг час в ранни зори, за да се изчукат рутинно и да подремнат. Известната певица не беше предполагала, че е възможно да смени приоритетите в живота си, па макар и само за няколко дена. Естетическото усещане ѝ докара леност, от която не искаше да се отскубне, но знаеше, че имаше и други цели. Вълшебното усещане от ваканцията щеше да се изпари в момента, в който се прибере обратно в Чикаго и затова трябваше да действа в свой интерес. Отдавна беше начертала стратегията, сега само оставаше да реализира намеренията си. Като за начало искаше да използва най-изпитания метод, а именно секса. Сгуши се като котка в Христо и започна да го гали нежно по гърдите. Той не помръдваше.

— Знаеш ли? — измърка тя. — Имам изненада за теб.

— Така ли? Хубава или лоша?

— Много хубава.

— Един път някой да иска да ме изненада приятно — с лека ирония каза Христо. — Досега само са очаквали от мен да изненадвам.

170

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Искаш ли да знаеш каква е изненадата? — продължаваше да се глези Герда.

— Разбира се, че искам.

— В хотела е.

— Стана ми още по-любопитно.

— Искаш ли да отидем, за да видиш?

— Сега ли?

— Ами кога?

— Тъкмо съм се разложил. Гледай какво хубаво време.

— Значи не искаш изненади — направи се на разочарована Герда. — Забравѝ!

— Глезла! Христо се опита да я избута и да се освободи.

— Защо ме буташ? — възропта тя. — Не ти ли е приятно?

— Нали искаш да отидем до хотела?

— Искам, ама малко по-нежно не може ли?

— Това грубо ли беше?

— Ами да. Двамата се надигнаха и мълчаливо започнаха да си събират багажа. Когато стигнаха в хотелската стая, Христо мигновено се насочи към банята, но Герда го спря.

— Искам те сега!

— Чакай да си тегля един душ де — равнодушно каза той. — Така песъчлив и солен ли ме искаш?

— Да. Искам да ми ухаеш на море. Тя започна да го целува по цялото тяло, както той беше изправен. Правеше се на свръхвъзбудена. Насочи се към слабините му, събу му бермудите и пое члена му с уста. Влагаше всичкото старание, на което беше способна. Постепенно и на него започна да му става хубаво. Зарови пръсти в катраненочерната ѝ коса и се остави да бъде изцяло завладян от удоволствието.

171

До Чикаго и отзад 2

Ерекцията му скоро достигна такъв връх, че дори граничеше с болка. Герда сякаш изсмукваше всичкия му разум и съзнание, за да го потопи в почти несравним транс. Може би нямаше да помръдне с часове, ако тя не се беше изправила и прошепнала в ухото: — Люби ме, мили! Христо усети слабост в стомаха си, която пропълзя към слабините и простата му. Членът бе толкова твърд и изпълнен, че създаваше усещане на тежест. Герда видя това и започна нежно да го масажира с длан. Отново прошепна: — Люби ме до полуда! Искам да се слеем в едно! Пренесоха се на леглото, където чисто голи се вкопчиха здраво един в друг. Без нагласяния Христо проникна в нея и усети горещата ѝ вътрешност. Тръпки на мощна страст светкавично прекосиха цялото му тяло, което го накара да простене силно. Герда сладко пъшкаше с тъничкото си гласче и го побъркваше още повече. Мислеше си, че беше на прага да се парализира от наслада, но вместо това собственото му тяло го изненада и започна да се тресе неконтролируемо, сякаш му бяха отсекли главата, а мускулите извършваха своите последни конвулсии.

— Ти си вълшебница! — едва доловимо успя да промълви той. Герда изцяло пое инициативата. Извиваше се като змия в кръста и сменяше темпото. Не спираше да стене и да се преструва на безкрайно възбудена, а когато усети, че Христо беше на път да отрезнее, разнообрази акта, като нежно го накара да легне по гръб. Прекрачи го и продължи да го приема дълбоко в себе си. Той беше готов да свърши, но тя не го искаше все още.

— Искам да вземеш всичко от мен! — изрече тя. Надигна се, за да извади члена от себе си и го хвана 172

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

с ръка, за да си го нагласи на ануса. За времето, през което бяха любовници, не бяха практикували анален секс под каквато и да е форма. Както му беше отгоре, тя внимателно се отпусна, докато го пое целия. Започна да се движи нагоре-надолу, в началото бавничко, след което постепенно забърза. Христо вече грухтеше в неописуема сексуална ярост. Подхвана я с две ръце за стегнатото дупе и започна да стиска толкова силно, без да осъзнава, че по този начин ѝ причинява болка. Тя обаче не искаше да го секне в този момент и стисна зъби. Продължи да му се клати, докато той достигна върха и се разкрещя с всичкия си глас: — Герда, побърка ме! Не издържам! Свършвам, бейби! Това е! Това е!

— Искам те, мили! — извика и тя. — Искам те точно сега! Христо изля цялата си страст с няколко здрави тласъка. Имаше чувството, че цялата му енергия откъм ноктите на ръцете и краката се изсипа в нея като Ниагарския водопад. Усещаше учестения си пулс едновременно в гърдите и ушите. Не можа да помръдне поне две минути, след което се посъвзе. Герда не искаше да го пуска да излезе от нея и се беше отпуснала с цялото си тяло върху него.

— Обичам те! — изненада го с признанието си тя. Той се шокира за момент, но не се издаде. Милваше я по косата и раменете, докато тя не се премести до него. Лежаха мълчаливо в продължение на десетина минути, след което Герда реши, че е време за следващата стъпка от нейната стратегия. Започна отдалече: — Защо продаде 'Лотус'?

— Защото не ми се занимаваше повече.

— И все пак изглеждаше вървежно.

173

До Чикаго и отзад 2

— Не е както изглеждаше.

— Защо?

— Създаваше ми излишни нерви. Прекалено млад съм, за да се натоварвам така.

— А сега с какво ще се занимаваш?

— Първо ще си почина.

— Докога?

— Докато ми е кеф.

— А имаш ли някаква идея за бъдещето изобщо? Христо разбра, че Герда преследваше някаква цел с този разговор и му стана любопитно да узнае. Почеса се лениво по крака и каза: — Идеи много, но сега не ми се мисли. Ти защо питаш?

— Интересно ми е. А и аз също имам идеи.

— Така ли? Сега ме заинтригува.

— Аз нищо конкретно — излъга Герда. — Просто сега на момента ми хрумват някои неща.

— Какви неща?

— Относно шоубизнес.

— Нормално. Нали си част от него.

— Не говоря за България. Сериозно се замислям да тегля черта на всичко там.

— И какво ще правиш?

— Иска ми се да опитам да се занимавам с шоубизнес в Америка.

— Как си го представяш да стане? В Америка певици има под път и над път.

— Механизмът не мисля, че е много по-различен от България.

— Какъв е механизмът?

— Дълго е за обяснение.

— Да се опитам ли да отгатна? — с ирония каза Христо. — Трябва да познаваш правилните хора, които 174

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

да те лансират.

— Има нещо такова. Но моята идея е друга.

— А именно?

— Ние да сме тези хора.

— Ние?

— Да. Аз и ти. Да основем агенция за таланти, а защо не и лейбъл10.

— Не разбирам много от тези неща.

— Какво има да разбираш? Меркалии за звезди много. Просто трябва да го използваме.

— Аз за какво съм ти?

— Две глави мислят по-добре от една. А и си красив и представителен. Всяваш респект.

— Благодаря за комплимента.

— Не е просто комплимент, а чистата истина.

— Знаеш ли? — въздъхна Христо. — Заинтригува ме. Но сега не съм в състояние да мисля пълноценно. Искаш ли, като се приберем в Чикаго, да седнем и да го обсъдим сериозно?

— Става. Двамата усещаха сладка умора и не след дълго се унесоха в лека дрямка. Само той от време на време отваряше по едно око, за да поглежда часовника си. Герда пък беше загубила всякаква престава за време, а и не искаше да я придобива за известно време. Минаха около два часа и Христо се надигна внимателно от леглото. Отиде да се изкъпе. Когато излезе от банята, се разрови в сака си, извади едни бермуди и една тениска и ги облече. След това си препаса около кръста чантичката с коланче, в която държеше документите, дебитните и кредитни карти, както и известно количество пари в брой. Погледна към Герда. Тя изглеждаше, че спи дълбоко. Влезе отново в 10

label (англ.) — музикална (звукозаписна) компания

175

До Чикаго и отзад 2

банята за около минута. После безшумно се изниза от стаята, за да не я събуди и се отправи към рецепцията на хотела.

— Може ли лист хартия и химикал? — помоли той младия мъж, който го посрещна там.

— Разбира се. Христо написа нещо старателно, сгъна листа на две и попита: — Кога Ви свършва смяната?

— След около 3 часа и половина — отговори мъжът.

— Бихте ли извикали точно след два часа дамата от моята стая, за да ѝ предадете това съобщение?

— Разбира се. Христо бръкна в чантичката си, извади една банкнота от 50 долара и я подаде на рецепциониста, който я прие с широка усмивка. След това с бавни крачки излезе от хотела и си хвана такси. Каза на шофьора да го закара до летището. Имаше предварително резервиран полет до Рио де Жанейро. Планът му се изпълняваше перфектно. Не можеше да задържи усмивката си. Като дете имаше две мечти: едната беше да живее в Америка, а другата, ако не да живее, то поне да посети Бразилия. Първата я осъществи, сега беше ред на втората. Герда се събуди от звъненето на телефона в стаята. Рецепционистът я извика да слезе, за да си получи съобщението. Тя набързо се облече и чорлава се замъкна до партера. Пое бележката и я разгъна. Почти мигновено се облещи, след като прочете: „Оставих ти 100 долара на рафтчето над мивката в банята. На класическа курва се плаща класическа цена. Сбогом!“

176

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

В офиса на 'Лотус' се бяха събрали Гюлето, Въглехидрата, Иван и Змията в опит да изгладят различията си и да обсъдят евентуалните възможности за съвместна работа. Напрежението витаеше във въздуха, най-вече защото всеки от присъстващите искаше срещата да е ползотворна. Знаеха, че за да се получи така, трябваше да се направят компромиси и да се преглътне личното его.

— Господа, тук сме по много сериозен повод — започна тежко Иван. — Трябва да решим можем ли взаимно да сме си полезни и дали можем да съществуваме поотделно, без да си пречим. До днешната ситуация стигнахме както неволно, така и съзнателно. Фактите са, че господин Костов е новият собственик на 'Лотус' и затова нещата не могат да продължават по старому. Най-добре е сега да се изясним и да си кажем мъжката в очите кой как си представя ситуацията оттук насетне и какво очаква. Кой ще започне? Настана неловко мълчание. Иван погледна всеки от присъстващите поотделно, които гледаха уж безразлично в земята, но в същото време не можеха да скрият, че са сковани от напрежение. Затова реши да продължи: — Господин Костов, искам да Ви обясня моята позиция или по-точно да Ви разкрия аз точно какъв се

177

До Чикаго и отзад 2

явявам. Аз съм представител на определен кръг хора в България. Нашата цел беше да развиваме бизнес на територията на Чикаго и затова решихме да създадем 'Лотус'. Клубът е наша идея и наше създание, а Христо Танчев беше нашият партньор на местна почва. С неговото оттегляне ние трябва да решим дали да продължим да се занимаваме с този бизнес, дали да продължим да влагаме, подчертавам влагаме. За да не се увличам в прекалено много приказки, ще дам направо, а именно какво предлагаме ние. Тъй като реално 'Лотус' е наше творение, но на хартия това не се казва никъде, опциите пред Вас, господин Костов, са две: да работите с нас или да се отделите самостоятелно. При първата опция ще трябва да координираме действията си и да начертаем план за действие, а при втората нещата изглеждат по-прости. Ние получаваме от Вас компенсация за това, което сме вложили в базата и Вие си работите независимо като нощен клуб. Как Ви звучи това?

— За каква компенсация говорим? — плахо попита Змията.

— Парична. Преди да се отвори клубът, ние вложихме много средства за ремоделиране и конструиране на обекта. Също в неговото обзавеждане, за да бъде годен за функциониране. Нормално е, ако искате да продължите самостоятелно, да ни покриете разходите.

— Има ли някаква документация, което доказва вашето участие в откриването на клуба?

— Не. Мога да обясня защо, но това би имало смисъл, само ако изберете първата опция и започнем да разботим заедно.

— Това не е ли рекет?

— Не е и ще Ви обясня защо. В тази неприятна 178

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ситуация ние всички бяхме поставени от господин Христо Танчев. Предполагам не Ви е обяснил за какво става въпрос, а просто Ви е продал заведението, за да си прибере някаква допълнителна сума за себе си към всичко останало, което е успял да задели от вложените от нас средства, докато беше собственик. По наши изчисления господинът избяга с поне няколко милиона, които не са негови.

— Като са ваши, защо не си ги искате? — набираше кураж Змията.

— Защото господин Танчев избяга.

— Как така избяга?

— Ами замина и никой не знае къде е.

— Глупости! Отиде на ваканция до Аруба за една седмица.

— Не са глупости, господа! — Иван обходи с поглед всички присъстващи. — Наистина е отишъл до Аруба със своята любовница Герда, но оттам е духнал в неизвестна посока. Гюлето, Въглехидрата и Змията се спогледаха озадачено. Иван поклати глава и добави: — Изоставил е Герда сама в хотела и е изчезнал.

— Тя ли каза така? — попита Гюлето.

— Да.

— Лъже!

— Възможно е — философски заключи Иван. — Но дори и да го прикрива, по всичко личи, че Танчев няма да се върне. Затова трябва да действаме според обстоятелствата. Знам, че звучи като изнудване, господин Костов, но ние си искаме вложеното обратно. Не можем да си позволим да загубим толкова много.

— За каква сума говорим? — въздъхна Змията.

— Сумата е почти непосилна. Не знам с какво разполагате, но според мен малко хора могат да си 179

До Чикаго и отзад 2

позволят да се разделят с такава крупна сума наведнъж. Става въпрос за около 4 милиона долара.

— Колко?

— 4 милиона долара ни струваше да отворим този клуб.

— Това е нереално!

— Реално е, господин Костов. Христо Танчев има документирани всички разходи по отварянето и съм сигурен, че Ви ги е оставил.

— Не съм виждал подобна документация.

— Сигурен съм, че ако се разровите, ще я намерите. Без нея властите могат да Ви създадат проблеми. Ако не я намерите, аз мога да ви я предоставя, защото имам копия.

— Недоумявам защо искате компенсация от мен — проплака Змията. — Аз напълно редовно купих клуба, като не съм имал представа какви са взаимоотношенията ви с Христо Танчев. Искайте си вложеното от него. Защо аз трябва да купувам заведението два пъти?

— Кво си купил бе, ръб? — избухна Гюлето. — С какво си го купил? Нямаш една стотинка!

— Купил съм го! — запази привидно спокойствие Змията. — Имам необходимите документи.

— Нищо нямаш! Ти си следствен, бе! Кой ще ти даде на теб лиценз? Кого мяташ по върбите? Сигурно знаеш къде е Танчев и го прикриваш и ти. Сто процента заведението все още се води на негово име. Покажи ми лицензите! Иван махна на Гюлето да замълчи и отново взе думата: — Излишните спорове водят до излишни нерви. Нека се опитаме да стигнем до решение найбезболезнено. Господин Костов, това е сумата, 180

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

определена от хората в България. Аз мога само да се опитам да ги убедя да я понамалят, но няма да е с кой знае колко.

— Това са много пари — отчаяно промълви Змията.

— Не става ли на разсрочено плащане?

— Не мисля, че това е опция.

— Аз просто искам да попитам нещо. Не че ще го направя, но ми е любопитно да знам. А ако реша да не ви дам нищо? Вие не можете да ме заставите. Нямам никакви договорни отношения с вас.

— Аз лично не бих си го помислил дори — каза Иван. — И това го казвам с най-приятелски чувства. Мога не само да предполагам на какво са способни онези в България. Познавам ги и съм виждал, затова не искам да Ви плаша.

— Добре де. Аз няма как да Ви платя. Ще трябва да потърся начин да намеря парите, но това няма как да стане от днес за утре.

— Забравихте нещо, господин Костов. Това беше само втората опция. Имате и друга, а именно да работите с нас, както Христо Танчев го правеше. Но нали знаете, че след като сме се опарили веднъж, ще бъдем много по-внимателни и стриктни оттук нататък.

— Кажете ми повече за тази опция.

— Подробно бих Ви казал, само ако си стиснем ръцете и решим да работим заедно.

— Е, как да си стиснем ръцете преди да знам за какво става въпрос? Вие не ми давате избор.

— Напротив. Имате избор. Плащате 4 милиона долара и сте независим или не плащате 4 милиона долара и работите с нас.

— Ако реша да работя с вас, кога ще разбера в какво ще се изразява съвместната ни работа?

— По принцип веднага, но с детайлите ще се 181

До Чикаго и отзад 2

запознавате в движение.

— От мен ще се иска ли да плащам някакви пари?

— Не, господин Костов. Ако изберете тази опция, всички ще правим достатъчно пари, а Вие, гарантирам Ви, ще правите много повече, отколкото евентуално ще спечелите, ако се отделите сам.

— С дрога ли е свързано? — почти уплашено попита Змията.

— Казах Ви, че не мога да Ви кажа, преди да сме си стиснали ръцете.

— Притесняваш се заради твоите албански авери ли? — намеси се Гюлето. — Питай ги тях за 4 милиона долара.

— Боби! — със свиреп поглед изръмжа Иван. — Ще те помоля да замълчиш. Господин Костов, бих Ви посъветвал да си помислите и да ни дадете отговор възможно най-бързо. В нашия случай не просто времето, а секундите се измерват в пари. Змията беше като смазан и външният му вид го издаваше. Под дрехите му извираше пот от всякакви обичайни и необичайни места, а слепоочията му пулсираха бясно. Гърлото му пресъхваше, а клепачите сякаш бяха загубили възможността си да се затварят и да държат очите му влажни. В опит да се отърси от това състояние, реши да вземе моментално решение. Поклати глава и каза: — Нека работим заедно. Гюлето изръкопляска подигравателно, а Иван се надигна от мястото си и подаде ръка. Змията я пое в седнало положение.

— Поздравления! — каза Иван и напълно несъзнателно мина на 'ти'. — Ще бъда много кратък. Оттук нататък спираш да се занимаваш с дрога. Това ще е работа на Гюлето и Въглехидрата, а аз и ти ще седнем в 182

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

близките няколко дена и ще обсъдим в детайли как ще движим и разработваме клуба. Няма да те лъжа, а и ти си умно момче и предполагам, че разбираш за какво става въпрос. Ще се перат пари и то много. Убеден съм, че ще останеш доволен. Днешната ни среща приключи. Иван махна на Гюлето и Въглехидрата и тръгна да излиза. Двамата побързаха да го последват, но изведнъж Гюлето се обърна и приближи Змията. Подаде ръката си, която беше поета с неохота.

— Партньори отново, а? — с ехидна усмивка отбеляза той. — Може ли да те наричам Баджо? Все пак сме баджанаци, нали?

— А аз мога ли да те наричам Педал? — със злоба отвърна Змията.

— Може, но не мисля, че ми подхожда. Наталия ще ти потвърди.

— Напротив, много ти подхожда. Ти нея лизал ли си я?

— И още много неща съм ѝ направил! — сияеше Гюлето. — Много ѝ хареса.

— Ами ето! Ти си лизал путката на Наталия, след като аз съм я ебал. Все едно си ми правил минет. Затова ще ти викам Педал. Гюлето се изхили гърлено, за да прикрие яростта си и излезе. Пред 'Лотус' размени няколко думи с Въглехидрата и Иван, след което се качи в колата си и отпраши. Чудеше се къде да хапне, защото му беше писнало от български ресторанти, а по други нямаше навик да ходи. Шофираше без посока, докато вземе решение. Междувременно набра Йоана.

— Какво става, Боби? — унило отговори тя.

— Бачкаш ли, бейби?

— Не. Излязох от офиса. Имам среща с Наталия.

— Кво прави тази шматка?

183

До Чикаго и отзад 2

— Нищо особено. Ще ходим на едно място с нея.

— Кво място? На някой мол сигурно.

— Не точно.

— Знаеш ли защо ти се обаждам? — реши да говори по същество Гюлето и най-дразнещо зачака отговор своя полувъпрос.

— Защо?

— Нещата се опекоха с 'Лотус'. Ще трябва да прекараме пратката.

— Кога?

— Много скоро. Дръж си телефона включен и бъди нащрек. Ще ти се обадя, за да ти кажа.

— Добре. Ще чакам.

184

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Йоана и Наталия си хапваха в една сръбска закусвалня, преди да отидат на предварително уговорена среща в кафенето на Кемал. Всяка беше потънала в мислите си, докато мълчанието им не беше нарушено от телефонен звън. Кемал се опитваше да се свърже.

— Ало — отговори Наталия с полупълна уста.

— Къде си? — попита Кемал.

— Седиму си я туа и си ядему баницу.

— Хочеш да йедеш курац?

— Па хочем, зàщо да не хочем?

— Няма ли да идваш към кафенето?

— След малко идваме. Наталия прекъсна връзката и продължи съсредоточено да отхапва от баницата и да мляска. Йоана реши да направи коментар: — Първото ти изречение на сръбски изобщо не подлежи на анализ, но за второто само да ти кажа, че се не се казва „не хочем“, а „нечем“. И не е „баницу“, а „бỳрек“ — Бюрèк е у ваше село! — изсмя се Наталия. — Ти голяма езиковедка се извъди, ма! Трябвало е да станеш доцентка. Скрит талант за езици, а бачкаш за един тъпак, който името си на български не може да каже.

— А какво е твоето предложение? Да сервирам и да си продавам задника, това ли?

185

До Чикаго и отзад 2

— Не го извъртaй!

— Хич не го извъртам. Малко ли се блъсках като сервитвитьорка за нищо? Само се разправях с простаци. Но нали съм си хубавка и умна, това ми помогна да се намърдам в компанията.

— О, да! — подигравателно възкликна Наталия. — В тази компания всички сте умни и хубави. Особено шефът!

— Не ми се спори с теб. Постигнала съм всичко с труд и акъл.

— И какво точно си постигнала? Подплатено ли е финансово?

— Може и да е. Да не би да имаш достъп до банковата ми сметка?

— Ясна си ми, Йоано. Изобщо не ми се правѝ!

— Нищо не ти е ясно. Хайде да не говорим повече глупости, а да ходим, че имам след това много работа. Двете се качиха по автомобилите си и потеглиха в посока кафенето на Кемал. От спонтанната им хомосексуална обвързаност сякаш не бе останал и помен, като взаимната им и несподелена неприязън се усилваше с всеки изминал ден. Хем искаха да се изолират една от друга, хем търсеха някаква взаимна изгода като за последно. Йоана не беше много ентусиазирана относно предстоящата среща, но пък и любопитството ѝ беше достатъчно силно, за да се опита да разбере поне за какво става въпрос. Когато влязоха в кафенето, Кемал, който се мотаеше зад бара, моментално ги фиксира. Посочи им къде да седнат точно срещу него. Не говореше и се мусеше. Това ни най-малко притесняваше Наталия. Беше му свикнала. Йоана пък се чувстваше неловко и не знаеше как да се държи, затова поглеждаше плахо към приятелката си за кураж. Бяха единствените посетители.

186

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Кемал, познаваш ли Йоана? — наруши Наталия мълчанието. — Моя много добра приятелка. Кемал подаде ръка на Йоана през бара, изгледа я зверски и изсумтя нещо през носа си. После се пресегна зад кафе машината, издърпа един пакет несмляно кафе, бръкна в него, за да извади няколко зърна и започна да ги дъвче едно по едно. Наталия разбра, че тя самата трябва да подхване разговор.

— Кемал, дойдохме тук, за да обсъдим това, което говорихме с теб. Мисля, че може да сме си от полза взаимно. С Йоана анализирахме фактите и решихме, че има възможност за разрастване на бизнеса и че ние двете може да се справим много добре.

— Чакай малко! — прекъсна я Кемал. — За какъв бизнес говориш?

— Ами нали там за това — сконфузи се Наталия. — Бях ти споменала.

— За кое?

— Ако може да видим и говорим евентуално за ново място.

— Ново място? Какво ново място?

— Нали говорихме неотдавна. Не помниш ли? Кемал въздъхна с досада и каза: — Нека погледна първо какво става долу. Излезе иззад бара и се отправи към мазето. Йоана погледна към приятелката си и не се въздържа да изкоментира: — Егати пуделчето! Този е ротвайлер, ма! Изяжда ме с поглед. Изрод! Този ли си дресирала?

— Само се прави за пред теб — направи се на хладнокръвна Наталия. — Не те познава и те пробва. Знам му тактиката.

— Дано да е така. Кемал се върна след около 5 минути и махна на 187

До Чикаго и отзад 2

двете да го последват отвън. Излязоха пред заведението. Той заключи вратата отвън и тръгна към един стар джип, паркиран на десетина метра. Докато се намърдваше на шофьорската седалка, направи красноречив жест, подканващ Йоана и Наталия също да се качат в автомобила и запали двигателя. След миг тримата се понесоха в неизвестна посока. Този път самият Кемал наруши мълчанието.

— Нека ви кажа нещо, скъпи българки. С вас за бизнес ще говоря при определени ситуации само. Разбирате ли?

— Не — смотолеви Наталия.

— Сега ще ви покажа. Отново млъкнаха. Движиха се още около 20 минути, след което Кемал рязко сви в паркинга на един мотел. Бяха единствената кола. Той спря пред прозореца на офисчето, служещо като рецепция, макар мястото да бе резервирано за инвалиди и без да загася двигателя, хлътна вътре, за да се върне след около 3 минути с ключ в ръката. Даде на заден, направи дъга и паркира на друго място десетина метра встрани. После подкани пасажерките си да го последват. Йоана беше изтръпнала. Искаше ѝ се да сънува, като страховете ѝ се засилваха все повече. Озоваха се пред една стая. Кемал пъхна ключа в бравата, завъртя и отключи. Влезе в стаята, светна лампата, провери пердетата дали закриват напълно прозорците и подаде главата си навън през вратата. Наталия и Йоана стояха вцепенени и не знаеха какво да правят. Кемал ги подкани: — Какво чакайте? Влизайте! Наталия първа се престраши и прекрачи прага. Йоана я последва със свито сърце. Кемал им посочи да седнат на леглото в средата на стаята и затръшна вратата.

188

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Сега, мили дами — започна той. — Нека се върнем на това, което започнахме в кафенето.

— Ами ние искахме да говорим за бизнес — плахо продума Наталия.

— Много добре. Ще говорим, но нека първо да вземем необходимите мерки. Разбирате ли накъде бия? Наталия и Йоана се спогледаха объркано и едновременно надигнаха рамене в недоумение.

— Личи си, че сте нови в правенето на бизнес — продължи той. — Като за начало искам и двете да си изсипете съдържанието на дамските чанти тук пред мен в краката ми.

— Ама защо? — престраши се за първи път да се обади Йоана.

— Без излишни въпроси, ако обичате. Наталия и Йоана се подчиниха. Подът на стаята плувна в червила и всевъзможни женски джунджурии.

— Много добре — със задоволство отбеляза Кемал.

— Сега ми подайте телефоните си. Двете с неохота направиха и това. Кемал изключи апаратите един по един, след което ги разглоби и извади батериите им. Събра чарковете и ги пъхна в чантата на Наталия. Излезе навън, отиде набързо до джипа, където остави чантата и се върна.

— Кемал, защо е всичко това? — направи смел опит да се възпротиви Наталия.

— Нали ще говорим за бизнес? Така се прави бизнес, любов моя.

— Това е напълно излишно.

— За мен не е. А и не съм свършил. Сега искам да се съблечете.

— Какво? — изписка Йоана. — Аз се махам оттук! Няма да търпя повече такова отношение! Тя се надигна от леглото и се наведе да събира 189

До Чикаго и отзад 2

съдържанието на чантата си от пода, но в този момент бе пронизана от гърления вик на Кемал: — Седни! Йоана видимо потрепера и се подчини.

— Не искам излишни усложнения — с драстично по-спокоен тон каза той. — Ще говоря с вас едва когато се съблечете голи. Искам да съм сигурен, че нямате жици по вас.

— Кемал, какви са тези съмнения? — измънка Наталия. — Уверявам те, че няма нищо такова. Не ми ли вярваш?

— Аз вярвам единствено в Аллах! Събличате се или аз си тръгвам. Избирайте! Наталия започна да се съблича, като същевременно сръчка Йоана да направи същото. След малко и двете седяха чисто голи на леглото.

— Много добре! — каза Кемал, след като видя, че по тях нямаше нищо.

— Сега може ли да се облечем? — с тон го попита Йоана.

— Съвсем не!

— Как така? — почти викаше тя. — Ти извратеняк ли си? Виждаш, че няма нищо по нас. Защо да не се облечем?

— Казах, че искам да избегнем излишните въпроси.

— А ти защо не се съблечеш? Нали си голямата работа? Откъде да сме сигурни, че ти не си в жици.

— Йоана, спри! — намеси се Наталия. Кемал събра дрехите им от пода, отвори вратата и ги метна с всичка сила навън.

— Ти си луд! — изстреля Йоана.

— Губим си времето, момичета! — не ѝ обърна внимание той. — Слушам какво имате да ми кажете.

— Кемал, искаме да отворим още едно място — 190

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

реши да говори по същество Наталия. — Като твоето кафене, но не точно.

— А какво точно?

— Ами ще се занимаваме със същото, но повече го виждам да бъде като частен клуб. Само за членове, а не да е отворено за всички. Така няма да ни трябват лицензи.

— Грешка, Наталия. Трябва ти лиценз. При това лицензът за частен клуб се изкарва най-трудно.

— Е как така? Властите откъде ще знаят какво е?

— Интересувал съм се много отдавна да направя моето кафе частен клуб. Не става лесно. Затова си седя като кафене. Ако ти искаш да си работиш от дома, вече е друг въпрос и вече не говорим за бизнес, а за някаква авантюра за аматьори.

— Ти ме обърка. Не може ли да наемем помещение и да си го ползваме както намерим за добре?

— А в договора за наема какво ще пишеш? Ние сме химическо чистене и изискани господа идват при нас да си чистят костюмите и затова се разхождат голи.

— Ти какво предлагаш тогава?

— Аз какво предлагам? — изсмя се гръмко Кемал.

— Нима не знаеш какво предлагам?

— Исках да кажа как искаш да процедираме?

— Процедирайте си вие двете. Аз си имам достатъчно бизнес. Не бих отказал помощта ви, но в никакъв случай няма да разрастваме бизнеса.

— Нали бяхме говорили? — проплака Наталия.

— Говорили за какво? За частен клуб? Аз едва смогвам да въртя кафенето, ти ме навиваш за още едно място.

— Точно за това става въпрос. Ти няма нищо да правиш. Ние двете с Йоана ще го движим.

191

До Чикаго и отзад 2

— Ще предлагате себе си ли?

— Не. Ще намерим още момичета. Повярвай ми, ще успеем. Освен това имаме начин да предлагаме висококачествено бяло. Кемал и Йоана едновременно се оцъклиха. На него не му беше минавало през ум, че може да чуе подобно предложение, а тя изведнъж осъзна, че Наталия искаше да влезе в комбина с нея заради дрогата.

— Чакай малко! — изрева Кемал. — Какво бяло?

— Ами можем да осигурим кока. Ще върви много.

— Аз съм аут! — внезапно каза Йоана. — Такъв курвенски номер от теб, Наталийо, не бях очаквала.

— За какво говориш? — искрено недоумяваше Наталия. — Кое е курвенското?

— Трябвам ти, защото си изгуби позициите при Гюлето. Сега искаш аз да съм ти връзката, понеже ти се осра. Знаех си, че си подмолна, но такова нещо не бях очаквала. Кемал удари с юмрук по вратата. Тишина изпълни стаята за секунда. Тогава той излезе, за да се върне след около половин минута с дрехите на Йоана и Наталия. Почти шепнейки им съобщи: — Дрога от всякакъв вид в мое място няма как да се предлага. Ето ви парцалите, облечете се и вървете на путка си майна! И ако някоя от вас се опита само да припари до мен или моето кафене, ще ви убия! Говоря сериозно! Обърна се и излезе от стаята. Отиде до офиса, за да върне ключа, качи се в джипа си, изхвърли през прозореца чантата на Наталия, в която бяха разглобените телефони и потегли най-спокойно. Наталия набързо се облече и отиде до паркинга, за да си вземе чантата. Докато се върне обратно в стаята, Йоана също се беше облякла и събираше вещите си от пода. Сглобиха 192

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

телефоните си, прибраха всичко в чантите и мълчаливо се изнизаха. Напуснаха пределите на мотела и тръгнаха по тесния тротоар на оживен булевард. И двете не знаеха къде точно се намират. Махнаха на няколко преминаващи таксита, преди едно от тях да се окаже свободно и да отбие, за да ги качи. Дадоха на шофьора адреса на кафенето на Кемал и сковани от страх се оставиха да бъдат закарани дотам. Заплахата беше прозвучала истински. Когато стигнаха, се огледаха за стария джип, но не го видяха паркиран никъде наоколо. Всяка се качи в собствената си кола, без да си продумат. Вече когато пътуваха, Наталия набра Йоана с крехката надежда, че ще ѝ бъде отговорено. Почти се изненада, когато чу глас от другата страна: — Да.

— Извинявай! — едва-едва изхлипа Наталия.

— Няма нищо — спокойно отвърна Йоана. — Ти добре ли си?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Ще се оправя! — въздъхна тежко Наталия.

— Искаш ли да идем до италианското кафе на Харлем и да пием по едно за релакс?

— Става.

— ОК. Ще се чакаме там. След 15 минути двете седяха на по едно голямо уиски на една маса и се опитваха да се отърсят от токущо случилото им се. Чувстваха се по своему съсипани и осъзнаваха, че няма смисъл да го крият. Място за мъжество в този момент нямаше. Подсъзнателно искаха подкрепа една от друга. Йоана, в отчаян опит да подхване разговор, се изсмя донякъде изкуствено и каза: — И това ни се случи. Представяш ли си?

— Кое? — не можеше да скрие покрусата си 193

До Чикаго и отзад 2

Наталия.

— Да преговаряме по бизнес въпроси чисто голи.

— Мани, мани. Йоана отпи як гълток и придоби сериозен вид.

— Имам идея — каза тя. — Дойде ми ей така спонтанно. Ще завъртим бизнес.

— Няма нужда — изпъшка Наталия. — Всичко се провали!

— Нищо не се е провалило. Така се издразних преди малко, че сега изгарям от желание да му натрия носа на този задник.

— Не се вживявай толкова.

— Сериозно ти говоря. Ще намерим помещение и ще си завъртим един частен клуб.

— С какво ще го отворим, ма? Не виждаш ли, че пак съм на улицата?

— Аз ще намеря начин.

— Как? Да се моля на Гюлето ли? Няма как да стане.

— Остави на мен. Нещо голямо се пече, но не искам да ти казвам подробности от суеверие.

— Какво?

— Не ме питай!

— Сега се опитваш само да ме успокоиш — не успя да скрие сълзите си Наталия. — Отново се прецаках и започвам от нулата. Ти си добре. Поне имаш работата при Сусамката, а и в 'Лотус'. Аз така се преебах, че не мога да се появя никъде.

— Глупости! Слушай ме сега внимателно! Идва много голяма пратка от Мексико и ние ще трябва да я прекараме. Ще взема доста голяма сума само за това, а отделно един 'Лотус' няма да е достатъчен за пласиране. Ще си отворим наше място.

— Какви пратки ма, Йоано? Чуваш ли се и ти? В 194

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

какъв филм си се вкарала?

— Изобщо не е филм. Става въпрос за милиони. Милиони!

— Не вярвам. Такива съм ги чувала милиони пъти. То не бяха змии и гюлета...

— Този път е много сериозно. Съвсем скоро ще ми се обадят да прекарам пратката. Става въпрос за огромно количество. Мога да се пенсионирам след това.

— Не бъди толкова наивна. Докато се продаде, мухи ли ще лапаш, а и след това кой ще ти даде нещо? Само ще те използват и после ще те ритнат.

— Грешиш! Вземам парите, когато осъществя доставката.

— Кой те излъга, ма? — най-после се засмя Наталия. — Гюлето ли? Не им вярвай на тези дребни мошеници!

— Те може да са дребни, но този път зад тях стоят яки риби.

— Как го реши това?

— Пратката идва от Мексико и ще я извозваме с камион. Това какво ти говори? Че ще е огромна! Става наистина въпрос за милиони.

— На мен ми е трудно да повярвам — упорстваше Наталия. — Преди нали пак с камиони я извозвахте?

— Да, но по едно кашонче от пристанищата.

— Кашонче от 50 кила, нали? А сега сигурно ще е 100. Това ли е голям удар? Нека първо стане, пък тогава ще говорим.

— Така да е — повдигна рамене Йоана. — Но ти казвам, че този Кемал искам да го сложим на място. Много ме издразни!

— Няма смисъл. Той си е нещастник.

— Ще направим клубче, повярвай ми! Ела да те гушна!

195

До Чикаго и отзад 2

Йоана разпери ръцете си и прие приятелката си в нежна прегръдка. Наталия не издържа и се разрева. Цялото напрежение и горчивина от живота в Америка се изливаше в този момент с пълна мощ. Тресеше се неистово, а река от сълзи попиваше в дрехите на Йоана. И двете не усетиха колко дълго седяха в това положение, нито пък обръщаха внимание на хората около тях, които им хвърляха смаяни погледи. Когато Наталия най-сетне се поуспокои, внимателно се откъсна от прегръдката, хвана Йоана за двете ръце и без да я поглежда в очите, прошепна: — Искам да се любим!

196

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Докато се опитваше да влезе в ролята на нов собственик на ‘Лотус’, Змията получи телефонно обаждане в офиса.

— ‘Лотус’ клуб! — отговори механично той.

— Много труднооткриваем си станал, Крис! — чу глас на английски с акцент и веднага позна албанеца Еди. — На ваканция ли беше?

— Не. Бях много зает.

— И аз така чух — иронично отбеляза Еди. — Станал си голяма работа.

— Чак пък голяма... — измънка смутено Змията.

— Забрави за своите бизнес партньори, така ли?

— Не. Наистина бях зает.

— Станал си собственик на клуба и все още не си ме поканил на парти. Защо ме игнорираш така?

— Не съм точно собственик. По-скоро съм нещо като управител.

— По мои сведения по-скоро ме лъжеш. На какво се дължи това отдръпване? Мислех, че добре работим заедно.

— Опитвам се да вляза в новата си роля и ми трябва време да начертая нова стратегия на действие.

— Ние обаче не можем да чакаме! — избоботи албанеца. — Ще работим ли заедно или не?

— Не е проблем да работим заедно, но просто трябва да проуча възможностите.

197

До Чикаго и отзад 2

— Кога ще се срещнем тогава? Може да проучим възможностите заедно.

— Трябва да свикна с документацията, за да видя как да процедираме.

— Какво има да свикваш? Досега как го правеше? А и сега си собственик.

— Точно защото съм собственик, не върви да застана между клиентите и да правя същото.

— Наистина си станал голяма работа. А защо избягваш да се срещнем?

— Нищо подобно. Ще се срещнем.

— Тогава да дойда, а?

— Кога?

— Ами сега.

— Имам среща на друго място след малко — излъга Змията. — Даже тъкмо излизах, когато ти звънна.

— Знаеш ли какво? — с привидно спокойствие каза Еди. — Българите сте по-големи курви и от жените си. С кого мислиш, че си играеш бе, лайно?

— Чакай малко, Еди! — заекна Змията. — Наистина имам среща. Какво ще кажеш да ти се обадя утре?

— Не се опитвай да ме правиш на глупак! Заради теб загубихме 'Лотус', а помниш ли как дойде да ме молиш и да ми смучеш кура преди? Нулева благодарност. Чекиджия!

— Не е вярно. Нещата са сложни, но ще се оправят.

— Ти си смешник! Правѝ се на бос, но да знаеш, че си ми длъжен. И по-добре да се изплатиш, защото иначе ще стане много лошо.

— Не ме заплашвай, Еди! — реши да покаже зъби Змията. — Бил съм лоялен с теб. Не заслужавам такова отношение.

— Ще те унищожа! Имаш 24 часа да ми се изплатиш.

198

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Какво? Да ти се изплатя ли?

— Добре ме чу. До едно денонощие да си ми дал парите.

— Какви пари? Аз не съм вземал пари от теб.

— Ти правеше пари от нас, влечуго! Сега ще ни върнеш всичко с лихвите.

— Ти си луд! Нищо не ти дължа.

— Искаш ли ей сега да дойда и да те наритам?

— Пробвай! — набра смелост Змията. — Кой си ти, бе? Върви да се ебеш някъде, албанско копеле! След кратка пауза, в която и двамата чуваха взаимно тежкото си дишане в слушалките, Еди тихо процеди: — Ти си мъртъв! Връзката прекъсна. Змията трепереше. Понечи да си налее уиски за успокояване на нервите, но се отказа. Вместо това реши да слезе до бара и да си побъбри с персонала там. Завари Въглехидрата да пие уиски и да се задява с барманката от дневната смяна, която тъкмо правеше капучино за себе си и беше сгорещила млякото.

— Отдека си ти?

— От Свищов.

— Това на Витоша ли беше? — съвсем сериозно попита Въглехидрата.

— Не. До Търново.

— Да де. До Витоша. Карàл съм ски там.

— Не съм сигурна за ските. Освен ако не си карал водни ски по Дунав. Барманката отговаряше с пълно безразличие. Потопи кутрето си в млякото, за да провери колко е горещо и дори не правеше опит да гледа събеседника си в очите.

— И у уискито ми ли бъркаш тако с пръсто? — престори се на възмутен Въглехидрата.

199

До Чикаго и отзад 2

— Там не. Аз го играя термометър, а не спиртомер. Змията потупа Въглехидрата по рамото, за да му привлече вниманието, като в същото време помоли барманката да сипе едно уиски и за него.

— Ще става, Змиорков? — усмихна се накриво Въглехидрата.

— Голям проблем, брато! Не знам какво ще правим.

— Оти?

— Ще имаме проблем с албанците.

— Èби ги теа мангали, бре! Ако смеят да припарят, че ги препарирам.

— Току-що ме заплашиха по телефона.

— Кой, бре?

— Трябва да сме нащрек! — притеснено се задъха Змията. — Единият от албанците направо си ме заплаши, че ще ме очистят. Тези са абсолютни кретени!

— Аз съм и нащрек, и нащрък! — изцепи се силно Въглехидрата. — С такива готини мацки наоколо нема как да е иначе.

— Нещата са сериозни, Въглехидрат! Най-малкото могат да дойдат тук и да изпотрошат. Знам ги на какво са способни. Сега ме е страх да изляза. Може да ме причакат.

— Оти пък са ти дигнàли мернико?

— Искат мангизи за компенсация.

— Колко?

— Не сме говорили в цифри. Той само ме псуваше. Въглехидрата се намести на стола и придоби сериозен вид. Събра юмруци пред себе си като културист, наду се като пуяк и тържествено заяви: — Да се не казвам Бончо и да ми не викат Въглехидрато, ако тези ги не нарèдим. Само скивай! Остави ги на мен!

200

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Въглехидрат, тези имат оръжия. Наистина са опасни.

— И я че се въоръжим. Знаеш ли дека живее тоа?

— Знам къде се мотаят, но съм сигурен, че те сами ще дойдат. Уж като клиенти.

— Нема да ги чекам язека. Кàжи ми дека одат!

— Има едно албанско кафене в Ривър Гроув. Там киснат.

— Супер! Нема да им пуснем гювеч на резаните геги! Скивай само!

— Само не прави глупости, моля те! Змията усети внезапна нужда да се изпикае, затова притича до мъжката тоалетна и се облекчи с шумна и продължителна въздишка. Сърцето му щеше да изскочи, а главата му сякаш гореше. Изтръска си члена криво-ляво и отиде да се измие на чешмата. Намокри обилно лицето, врата, бръснатата глава и се погледна в огледалото. Забеляза, че долната му устна видимо пулсира. Излезе от тоалетната и се качи направо обратно в офиса, където вече си сипа едно уиски и се отпусна на един от фотьойлите.

201

До Чикаго и отзад 2

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Сусамката реши да се поглези и затова излезе на ресторант. Спря се на 'Авеню', тъй като тази вечер щеше да свири местният оркестър 'Колорит', който много му харесваше. Настани се сам на едно от сепаретата, поръча си и започна да оглежда останалите клиенти. Беше около 8 вечерта в петък, а заведението вече се късаше по шефовете. Няколко шумни компании празнуваха рождени дни, други се бяха събрали без конкретен повод, а около бара бяха заели места редовните кибици. Докараха му пиенето и една кошничка с две питки, докато кухнята приготвяше ястията му. Умираше от глад! Разчупи едната питка, пресегна се за солницата, поръси и отхапа. В този момент Ерол, един от неговите шофьори, влезе в ресторанта със съпругата си и се оглеждаше за свободни места, но такива нямаше. Сусамката го видя и му направи жест да се присъединят към него на сепарето.

— Какво правиш тука, шефе? — весело поздрави Ерол, когато се приближи.

— Ям тука хлеб и сол като генерал Гурко.

— Мислех, че не обичаш да идваш тук.

— Правилно мислиш, аркадаш, ама дойдох заради оркестъро. Много хубаво свирят.

— И ние сме тук заради тях.

— Сядайте! — подкани ги Сусамката. — Я съм сам и не чакам никой.

202

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Удобно ли е?

— Не е много удобно на тези дървени пейки, ама се свиква. Сядайте! Оркестърът се подготвяше да започне с първата серия песни, а Сусамката нямаше търпение. Провикна се към акордеониста: — Страхиле, опъни акордеона! Половината посетители се обърнаха да видят чий глас цепи въздуха, но това ни най-малко притесни Сусамката, който вече беше преполовил и втората питка. Ерол реши да поддържа някакъв разговор и попита: — Как си, шефе?

— Нещо не ми е добре, аркадаш.

— Защо така? Болен ли си?

— Не знам. Терсене ми е.

— Сигурно е от времето.

— И времето вече го контролират, за да ни е гадно — сподели Сусамката своята конспиративна теория. — Пръскат небето с разни микрочастици и вируси и после само ги тригърват11. Оркестърът започна с първата песен, което предизвика тръпки на удоволствие в Сусамката. Той енергично започна да маха към акордеониста да се приближи към масата. Страхил беше русоляв мъжага, природно як, на когото инструментът седеше като лека вратовръзка. Имаше прикрепен безжичен микрофон, което му позволяваше да обикаля по масите и да свири на хората на ухо, докато останалите от оркестъра му акомпанират. И сега отиде до масата на Сусамката, защото знаеше, че ще получи бакшиш. Започна да върти майсторски тракийско соло, за което между гънките на меха на акордеона му бяха наредени няколко двадесетачки. Не щеш ли обаче, от съседното сепаре 11

trigger (англ.) — изстрелвам, предизвиквам, задействам.

203

До Чикаго и отзад 2

също найсточиво го викаха и той реши да не им кърши хатъра. Отиде при тях, а един от клиентите му лепна цяла стотачка на челото. Страхил се въодушевяваше и нямаше намерение да приключи солото, пък и доста хора вече се бяха хванали на право хоро между масите. Сусамката изревнува и започна да гледа кръвнишки към момчето, което беше дало стотачката. Издебна момент, в който му беше в обсега и го грабна за ръката. Беше млад мъж, сравнително дребен, който можеше да се наложи върху огромното туловище на Сусамката поне 5 пъти.

— Кой си ти бре, младежо?

— Аз съм Цецо Буркана — отговори с пресипнал като на цигански певец след тридневна сватба глас момчето.

— Буркан ли? Къв си ти, бре? Баровец ли си?

— Не съм, бате, баровец. Аз съм войвода!

— Къв войвода, бре? — подразни се Сусамката от подигравателното отношение на Буркана.

— Войвода от ВМРО, бате.

— Маке ли си? Отдек си?

— От Етрополе.

— Ти съвсем ме объркà. Шо е това ВМРО в Етрополе?

— ВМРО, бате, означава Възможност за Масирано и Радикално Осиране. Днес имаме конвенция.

— Ти май се ебаваш с мен, а?

— А ти май се заяждаш, а? — изведнъж придоби сериозен вид Буркана. — Нещо преча ли ти? Сусамката понечи да отговори, но в този момент сервитьорката му донесе порцията. Пусна ръката на Буркана и се приготви за вечеря. Разгъна салфетката, в която бяха увити приборите и нападна храната. Още след първия залък обаче се оплака пред Ерол и съпругата му: — Е, не могат да готвят тези! Нема готвач като Васко 204

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

от ресторант 'Сердика'. На всички ръцете им са у гъзо!

— За мен само жената готви добре — отбеляза Ерол. — Ама излизаме да се видим с хора. Не става само у дома да си седим.

— Аз бих си взел Васко за жена, ама не съм негов тип. Иначе съм убеден, че ше ми върти къщата по-добре от твойта жена. В този момент телефонът на Сусамката звънна. Той го погледна и видя, че Плюнката го търси. Вдигна и раздразнено извика: — Плюнка, на кръчма съм, шумно е и не мога да говоря. Прекъсна връзката, без да изчака отговор. След помалко от минута се звънна отново. Сусамката не вдигна. И отново...

— Егати нахалнико!

— Плюнката ли е това? — попита Ерол.

— Он. Казàх му, че съм на кръчма, а продължава. Селяк!

— Може да е нещо спешно.

— Има си диспечери. Мен да не ме занимава. Телефонът отново светна, но този път се получи есемес. Сусамката плъзна пръст по дисплея и прочете: "Vdigni molq te. Na jivot i smurt e!!!!!!"

— Тъпанар! — изкрещя той, но музиката беше достатъчно силна, за да го заглуши. — Ей сега се връщам. Излезе пред заведението, но там бе пренаселено с пушачи, което го принуди да отиде до паркинга и да се качи в джипа си. Тъкмо когато реши да набере, Плюнката звънна отново.

— Шо е толкова важно бре, Плюнка? — поде го Сусамката. — Не мога ли да се насладя поне една вечер на хубава музика и да разпусна? Не съм ви babysitter12.

12

babysitter (англ.) — детегледач.

205

До Чикаго и отзад 2

— Шефе, много е сериозно! — почти шепнеше Плюнката, а гласът му трепереше. — Тук си отидох!

— Шо му е сериозното? Дека си?

— Около Уаредо в някакви ливади, около мен само гориуи с автомати.

— А? У Ларедо ли? Ти да не си у некое кино? Кви са тея глупости?

— Сериозно, Тоше. Затвориха ме в суипъра на камиона и ми казàха да не мърдам, иначе уошо.

— Чакай малко! Кой те затворѝ?

— Тези с автоматите.

— Слушай, Плюнка! Успокой се и ми кажи шо става.

— Имах товар от Уаредо. Паршъу. Отидох на адреса до склада да натоваря и когато бях готов, Йоана ми даде друг дирекшън, за да отида уж да взема друг паршъу.

— И?

— Ами суедвах дирекшъна по един път успореден на реката и по едно време ми беше казано да завия и там се озовах по някакъв черен път. Видях светлини пред мен и някоуко пикапа. Отзад в пикапите някакви с автомати.

— Ти сериозно ли, бе?

— Насрах се. Дойдоха до мен, свауиха ме от камиона, претърсиха ме и ми казаха да се кача обратно в камиона и да ги посуедвам. Карàхме 15 минути по едни уивади и стигнахме до някаква барака. Тогава спряха и ми наредиха да уежа отзад в камиона до второ нареждане.

— Нещо не мога да разбера. Кой те прати на този адрес?

— Йоана. Даде ми само дирекшън и каза да го суедвам.

— Обади ѝ се и я питай!

— Не си вдига теуефона. Даже го е изключиуа, 206

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

защото направо ми се вкуючва поща.

— Ти луд ли си бе, Плюнка? Как така ще тръгваш по дирекшън, без да имаш адрес? Шо ти казà Йоана, че ше товариш?

— Никакви подробности не ми даде.

— Как така, бе? Ти тъп ли си?

— Тоше, много ме е шубе! Тези ще ме гръмнат.

— Обади се на полицията!

— Как да се обадя? Тези са въоръжени до зъби като някаква армия.

— Мексиканци ли са?

— На такива приуичат и говорят уошо ангуийски.

— Ти да не би да си минàл у Мексико, бе?

— Не съм, бе.

— Не си минавàл по мост с граница, така ли?

— Тоше, не съм мауоумен. Какво ще правя?

— Шо ше прайш... Трай си, Плюнка! Сега шо правят?

— Не знам.

— Чакай да се обадя на Йоана. След малко ше ти звънна. Сусамката прекъсна връзката и набра Йоана, но и на него му се включи гласова поща. Запали двигателя на джипа и подкара с бясна скорост към апартамента на Плюнката. Надяваше се да я намери там. Паникьоса се! Не знаеше какво да мисли. Пътят му се видя много дълъг, а разстоянието от ресторанта до апартамента беше само 2 мили. Паркира пред самия вход, излезе от джипа и натисна звънеца. Пробва да отвори входната врата на билдинга, но беше заключено. Телефонът му звънна. Отново беше Плюнката.

— Плюнка, извинявай, че не ти се обадѝх, ама и я се спекох.

— Тоше, откачам. Тези преди мауко ме извадиха от 207

До Чикаго и отзад 2

камиона и казàха да им отворя ремаркето.

— И шо?

— Пак ме върнàха да седя в суипера. Май ще ми оберат стоката и посуе ще ме гръмнат.

— Едва ли. Досега да са го направили. Мисля, че си попаднàл на наркокартел.

— И това трябва да ме успокои?

— Имам подозрение, че ще те натоварят.

— Как така?

— Това ти е паршъла, Плюнка. Дрога. Успокой се и си стой у слиперо. Като свършат, карай с камиона в първото районно и им разкажи.

— Ще ме убият, Тоше! — разрева се Плюнката, но изведнъж самосъжалението му се трансформира в ярост.

— Само да остана жив и онази в Чикаго ще я бия и èба, бия и èба, докато издъхне. Мамка ѝ курвенска!

— Споко. Тази не отваря апартамента. Сигурно не е тук. И телефоно ми не вдига.

— Ще я убия!

— Аз ше съм я убил много преди теб. Стой мирно там и не се бой. След малко ше ти звънна пак. На Сусамката му хрумна, че Йоана може да работи в 'Лотус' тази вечер и подкара към клуба. Когато стигна, видя на входа някакъв мъж да събира куверта. Попита го дали е виждал Йоана, но онзи дори не можа да се сети коя е тя. Сусамката плати и влезе, за да поогледа. Видя няколко познати, но от Йоана нямаше и помен. Изведнъж съзря Гюлето на бара с бутилка бира и реши да пробва при него. Стовари ръка върху рамото му и му викна в ухото: — Слушай! Требва да говоря с теб сериозно.

— Говори! — повдигна безразлично рамене Гюлето и отпи една глътка.

— Знам, че си гъст с Йоана и онази нейна 208

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

приятелка. Требва да се свържа спешно.

— В грешка си.

— Моля те! Спешно е!

— Коя от двете ти трябва?

— Йоана.

— Че тя бачка за теб. Аз трябва да те питам теб как да се свържа с нея.

— Добре де. Кажи ѝ да ми се обади незабавно, ако я видиш. Сусамката се обърна рязко и тръгна към изхода. Гюлето обаче се притесни, че нещо може да е станало със стоката, тъй като той бе дал инструкции на Йоана как да изпрати Плюнката да натовари. Явно Сусамката знаеше нещо и още по-явно беше притеснен. Затова го догони отвън пред заведението и попита: — Нещо станало ли е? Виждаш ми се притеснен.

— Требва да намеря Йоана незабавно. Ако имаш некаква информация, ми кажи. На мен не ми вдига телефона.

— В такъв случай и на мен няма да ми вдигне. Ако я видя обаче, веднага ще ѝ кажа да ти се обади.

— ОК. Мерси. Двамата се разделиха. Гюлето пробва да звънне на Йоана, но по предварителна уговорка тя трябваше да си изключи телефона, веднага щом упъти Плюнката до мястото с дрогата. Сусамката пък набра Плюнката.

— Плюнка, как е?

— Май ще ми се размине. Разместваха нещо отзад в ремаркето, товариха, разтоварваха. Сега ме поведоха нанякъде.

— Йоана е потънàла. Отидох да я търся у 'Лотус', но я немаше. Видех обаче онзи бившио затворник. Питàх го дали е я виждàл. Имам чувството, че онзи знае нещо.

— Какво да знае?

209

До Чикаго и отзад 2

— Плюнка, пак ше кажа. Според мен превозваш дрога в момента. Ларедо, мексиканци с автомати, изоставени складове... Нема шо друго да е. Връзката внезапно прекъсна. Сусамката пробва отново да се свърже, но безуспешно. След около 3 минути Плюнката сам му звънна.

— Шо стана, Плюнка? Нещо прекъснà.

— Нищо. Изведоха ме на магистрауата по някакви черни пътища и изчезнàха. Жив съм!

— Казàх ти.

— Обаче треперя. Имам чувството, че сънувам.

— И аз така. Сега, Плюнка, право в полицията.

— Не съм сигурен.

— Как така?

— Ако не е дрога? Само ще стана за смях.

— Ако не е дрога, е оръжие. При всички случаи си контрабандист.

— Точно. Как ще им докажа, че нищо не съм знаеу? Не е уи по-добре да разкача ремаркето на някой паркинг и да се спасявам?

— И дума да не става! Ремаркето се води на компанията, тоест на мен.

— Шубе ме е, Тоше!

— Така ще те надушат на първия weigh station13. Обадѝ се на ченгетата и им разкажи.

— Няма да ми повярват, Тоше.

— Едно нещо не ми е ясно. Йоана не ти ли казà закъде е доставката?

— За Чикаго карам.

— Това за първия паршъл. А вторият паршъл закъде е?

— Не ми е казàуа.

13

weigh station (англ.) — контролен пункт по магистралите в САЩ, където товарните автомобили подлежат на инспекция.

210

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

— Плюнка, аз наистина сънувам. Това не може да е истина. Как така не ти е казàла?

— Предположих, че и той е за Чикаго.

— Как така предположи, бе? — кипна Сусамката. — Пламене, сериозно ти казвам! Иди в полицията!

— Не ми се уежи в затвора.

— Ако не идеш сам, аз ше се обадим да те сопрат.

— Тоше, моуя те! Тези тъпи американски говеда ще ми го вкарат. Няма да ми повярват. А и може да си е нормален товар.

— Ти тъп ли си, бе? Ако беше нормален, щеше да знаеш шо возиш. От тъпотия сам ше се вкараш у затворо.

— Намери Йоана и разбери какво става. Дотогава аз си карам.

— Добре. Тогава разкачи товара и бегай. Аз ше се оправим.

— Не знам.

— Шо не знаеш? Нали ти ми го предложѝ същото одеве?

— Предуагам да стискаш пауци да стигна до Чикаго, а дотогава намери онази курва.

— Ти си много прост, Плюнка! Само това ше ти кажа. Сусамката прекъсна връзката. Погледна към телефона и видя, че има 5 пропуснати обаждания. Всичките бяха от Ерол. Покрай цялата суматоха беше забравил, че беше излязъл първоначално на ресторант. Пробва да звънне на Йоана още няколко пъти, след което се свърза с Ерол, за да го помоли да му плати сметката и за да му се извини, че е изчезнал. Караше без посока, защото не му се седеше на едно място. За пореден път набра Плюнката. Този път нямаше отговор. Минаха десетина минути и опита пак. Отново без успех. Притесни се. Спря на паркинга на един мотел и потъна в 211

До Чикаго и отзад 2

мрачни мисли. Плюнката пък не вдигаше, защото бе изправен пред ново изпитание. От голямото напрежение му се беше досрало зверски, а се страхуваше да паркира камиона на рест ериа14 и да отиде до тоалетна, за да не губи време. Искаше да се изниже от Тексас възможно най-бързо. Стискаше и се потеше, но лайното напираше все позастрашително. Пробва всякакви пози, за да понамали агресията на биологичната функция, но нищо не помагаше — нито сядането по турски, нито шофирането прав! Естествено, накрая не издържа, отби камиона в банкета и се изстреля към спалната секция на каросерията. Събу си панталоните и надвеси задник върху леглото, след което изцеди сочен и ухаещ екскремент. Погледна го, при което му се видя толкова изпълнен с живот — сякаш имаше сърце и пулсираше. Веднага обаче осъзна, че излюзията идваше от туптящите му и покрити с капки пот слепоочия. Избърса се набързо с няколкото допълнителни салфетки, които беше взел със себе си при последната покупка на хамбургер и покри лайното с тях. После се загащи, събра белия чаршаф на топка, върза го на възел отгоре и го метна през пасажерския прозорец встрани от пътя. Въздъхна с облекчение, разположи се на седалката и потегли отново.

14

rest area (англ.) — специално отделено място за почивка край американските магистрали, характерни с малка постройка, в която има тоалетни и машини с храна и безалкохолно.

212

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Плюнката все пак беше спрян на weigh station 13 мили северно от Ларедо. Мулетата, които бяха прекарали дрогата от Мексико с няколко пикапа, превозващи мебели, бяха недоволни от дяла си и затова решиха да провалят цялата операция. Подадоха сигнал, но тъй като не се знаеше как точно ще се извози стоката от Ларедо, властите предположиха, че ще бъде с камион, но не знаеха с кой точно. Когато премери теглото на товара си обаче, Плюнката не успя да представи документация, която да съвпада с точните килограми. Имаше разминаване с около 1 тон. Последва проверка, при която бе открита дрогата в ремаркето. Плюнката бе арестуван моментално! Спипаният кокаин бе оценен на около 30 милиона долара, което се явяваше като един от най-големите удари в историята на Тексас. Медиите гръмнаха! Естествено, сред тях бяха и българските. Прословутата със скандалните си статии журналистка от издавания в Чикаго емигрантски вестник 'BG Tribune' Ася Дуракова отдели огромно място за операцията и ареста, като умело смеси фактите с пищно украсените клюки, витаещи сред българската общност. Сусамката бе описан като крупен наркобос от ранга на едва ли не Пабло Ескобар, а неговата компания — проформа бизнес, който едновременно служи както за превозване на огромно количество дрога, така и за пране на мръсни пари. Арестуваният Пламен Горанов 213

До Чикаго и отзад 2

Плюнката бе характеризиран като основен дилър, отговорен за извозването и пласирането на кокаина. Споменати бяха и „факти“ от миналото му, в което уж е бил дясна ръка на Мирослав Юруков - Бореца, известен с огромни парични измами с кредитни карти и понастоящем излежаващ ефективна присъда за неволно причинена смърт при пътно произшествие. Йоана, законната съпруга на Плюнката, бе обявена за федерално издирване, но Дуракова добави към тази гореща новина и пикантни подробности, които оставиха читателите с впечатлението, че заподозряната е била обвързана не само с Плюнката, но и със Сусамката. Изминаха няколко седмици, в които Сусамката усилено кооперираше на властите в полза на Плюнката и в ущърб на Йоана. Самият той първоначално беше сред заподозрените, но разследващите бързо осъзнаха, че дори да е замесен, нямат никакви преки улики срещу него. В същото време и обвинението срещу Плюнката изтъняваше, след като адвокатите му официално изискаха записи с телефонните му разговори със Сусамката малко преди ареста, които да докажат невиността му в съда. Властите се притесниха от публичността на акцията и че в един момент можеше да се окажат без заподозрян в ареста, а това би било равносилно на скандал. Заловеното количество дрога бе огромно, за да бъде подминато без медийна и обществена критика, ако никой не влезеше в затвора. Затова обвинителите направиха отчаян опит да прецакат Плюнката, като го обвиниха в съучастние на базата на това, че не е сигнализирал полицията веднага, а е продължил да шофира, докато бъде заловен. На контрааргумента, че не е проверил ремаркето, за да знае за наличието на кокаин, бе изтъкнат доводът, че това няма как да се установи със сигурност, което на практика 214

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

означаваше виновен до доказване на противното. Тази тактика обаче се оказа успешна. Плюнката реши да пледира вината си в замяна на по-лека присъда. Един ден Сусамката настоя да говори със Змията. Решиха да се срещнат на четири очи в офиса на 'Лотус'. Седнаха на по чаша уиски и след размяната на общи приказки, Сусамката поде по същество.

— Искам да си поговорим като мъже — каза той. — Не съм дошъл да обвинявам или да соча с пръсти, но моята ситуация изобщо не е лека. Прочете във вестника онова лесбо шо написà по мой адрес, нали?

— Мани я тази! — влезе му в тона Змията. — Миналата седмица беше тук в клуба като клиент, присламчи се към някаква компания, която вече си беше платила сметката, поръча си 'Ред Бул' и изчезна с тях. За едно безалкохолно се стисна примадоната, представяш ли си? За Лили Иванова ли се мисли?

— Не знам за каква се мисли, но ми лепнà присъда до живот. Плюнката ще излезе след една година от затвора, а мен цял живот ше ме говорят, че съм наркобос. А пък съм най-легалният от всички тука. За 15 години единственото що-годе нелегално нещо, което съм направил е да наема Йоана на работа, без да има документи и преди нея още едно момиче така. Също да издействам на брат ми фалшиви документи и да се опитам да омъжа жена му за документи. Това е! Всичко съм изкарàл с честен труд, не съм скрил една стотинка данък, докато всички други го правеха и за капак теглеха от кредитни карти, перяха мангизи и какво ли още не. Накрая мен ме пишат по вестниците, а хората пригласят. Идва ми да се гръмна. Честно!

— Не знам какво да ти кажа. Наистина.

— Искам едно нещо да знам и от теб зависи дали ше ми помогнеш да го рàзбера. Немам жици по мен и 215

До Чикаго и отзад 2

мога да ти се съблека, за да си сигурен.

— Няма нужда.

— Моите подозрения са, че зад всичко това стои Гюлето и онзи неговият приятел, дето се движат заедно. Не му знам името.

— Въглехидрата ли? Ти остави, ама този бере душа в болницата.

— Как така?

— Ами тръгнал да се ебава с албанците и онези го причакали на един паркинг, претрепали го от бой и го заклали. Няколко животоспасяващи операции и още не е прескочил напълно трапа.

— Дано да се оправи, обаче не мога да го мисля него след всичко, което ми причиниха. И съм сигурен, че ти знаеш, че е така и че зад тези тъпаци стоят много посилни хора. Но както ти казàх, не съм дошъл да обвинявам. Искам да ми помогнеш да открия Йоана. Тази кучка трябва да си плати. Мисля, че Гюлето я крие някъде и те моля да му кажеш, че ако продължава да го прави, ше го изпея на ченгетата.

— Дори да е вярно, че я крие, едва ли ще ѝ се размине. Моят съвет е да не се занимаваш.

— Искам да си изчистя името.

— Ти сам го каза — спокойно отбеляза Змията. — Твоето име е опетнено завинаги и няма да можеш да го изчистиш. Хората ще продължат да говорят, за което искрено съжалявам. Не искам да те правя на глупак и да отричам, че знам някои неща. Но знам, че си абсолютно невинен, ако това е някакво успокоение. Ако Гюлето крие Йоана, то е, за да предпази и себе си. Не можеш да го изнудиш да я предаде, защото той няма избор.

— Ти разбираш ли, че моят живот в Америка е обречен? Една малка услуга искам от теб. Моля те! Змията въздъхна и сключи длани като за молитва.

216

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Заби поглед в пода и промълви: — Съжалявам! Сусамката се надигна и излезе от офиса, без повече да каже нищо. Докато отиваше към колата си на паркинга, се замисли, че Змията има право. Хората винаги щяха да говорят. Светът пък му се виждаше буквално черен. Не можеше да изпита удоволствие нито от греещото слънце, нито от пеещите птички, нито от всичко това, заради което поетите се възнасяха в творбите си. Животът не предлагаше нищо хубаво вече, нищо нямаше смисъл. Чувстваше се като в затвор, а бе напълно свободен човек. Всички ценности и скъпоценности му бяха далечни, безсъщностни, безполезни. Самотата го беше обгърнала по-здраво от всякога и го дърпаше към тъмната бездна на обречеността. Стигна до джипа си, отключи го и се намести на шофьорската седалка. Постави ръце на волана, погледна през предното стъкло, но не виждаше нищо там. Странното усещане, че не е в собственото си тяло, го обзе заедно с тревожното осъзнаване за липсата на истинска съзнателност. Разклати глава, за да се отърси, но не успя. Остана му единствено да се разплаче и когато го направи, жизнеността му се отприщи наново, сякаш току-що се бе преродил.

217

До Чикаго и отзад 2

218

НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА Тази книга бе започната на 10-ти февруари 2012г. и завършена на 5-ти декември 2012г.

219

До Чикаго и отзад 2 © 2013 Автор: Николай Стефанов Корица: Моника Илиева Всички права запазени.

220