Черно и Бяло 87/2014 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055

#87/2014

Годишни журналистически награди

За първи път СБЖ награждава чуждестранни журналисти По повод 170 години от създаването на българската журналистика и 120 години от началото на организираното журналистическо движение в България СБЖ удостоява с: ПОЧЕТНА ГРАМОТА И „ЗЛАТНО ПЕРО” – Патриарх Неофит и Ирина Бокова, генерален директор на Юнеско ПОЧЕТНА ГРАМОТА И „ЗЛАТНО ПЕРО” – Вяра Анкова ПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – Светия синод на Българската православна църква ПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – Общинските съвети – Нова Загора, Враца, Разград ПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – Българската редакция на Радио Китай за чужбина ПОЧЕТНА ГРАМОТА И ПЛАКЕТ – БНТ, по повод 55 години от създаването ѝ

Снежана Тодорова връчи почетната грамота и плакета за българската редакция на Радио Китай за чужбина на Чън Дзян с българско име Калоян, при посещението му в София

Мари Къналян и приятели

ГОДИШНИ НАГРАДИ НА СБЖ 2013-2014г ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА наградата „Йосиф Хербст” – Велислава Дърева ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ: РАДИО • Пламен Асенов, БНР, радио Пловдив, за рубриката „Великите европейци” (Плакет на СБЖ) ЕЛЕКТРОННИ МЕДИИ: ТЕЛЕВИЗИЯ • Десислава Ризова, bTV – Грамота и почетна значка „Златното перо” • предаването ИСТОРИЯ.BG, БНТ – Плакет на СБЖ • предаването НИЧИЯ ЗЕМЯ, Нова телевизия – Плакет на СБЖ

„Господарят на ефира” Густо ми е Велков

ИНФОРМАЦИОННИ АГЕНЦИИ • Отдел „Анализи и коментари”, БТА, с главен редактор Аглиада Маринова – Плакет на СБЖ ПЕЧАТ • Галя Горанова, в. „Сега” – Грамота и почетна значка „Златното перо” • Христо Комарницки, в „Сега” – Грамота и почетна значка „Златното перо” ФОТОЖУРНАЛИСТИКА И ГРАФИЧЕН ДИЗАЙН • Иван Стоименов – Грамота и почетна значка „Златното перо” • Мари Къналян – Плакет на СБЖ КНИГА • Георги Калагларски, за книгата „Черноморските медии” – Плакет на СБЖ • Калина Лукова, за книгата „Литература и медии” – Плакет на СБЖ • Пенчо Ковачев, за книгите „Защо се самоубиват поетите” и „Стихотворения – Плакет на СБЖ

Калина Лукова

КОРЕСПОНДЕНТ НА ЦЕНТРАЛНА МЕДИА В СТРАНАТА • Лора Стаматис, коресп.на bТВ в Бургас – Грамота и почетна значка „Златното перо” • Кореспонденти на предаване „Господари на ефира”, Нова телевизия – Плакет на СБЖ НАГРАДА ЗА РЕГИОНАЛНА МЕДИА • Радио Добруджа, Добрич – Плакет на СБЖ ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ САЙТ • Сайта на СБЖ – Грамота и почетна значка „Златното перо” • Петя Колева-Цакова, Главен редактор на сайта на СБЖ – Плакет на СБЖ ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

По повод 170 години от създаването на българската журналистика и 120 години от началото на организираното журналистическо движение в България БЛАГОДАРСТВЕНИ ГРАМОТИ • Розита Попова За юбилейните списания на сп. „Черно и Бяло” • Станислава Пекова, Гл.редактор на сп. „Черно и Бяло” • Георги Найденов, Председател на журн. д-во „Европрес”, Пловдив • Розалина Евдокимова, сайт на СБЖ • Петър Пъдев, сайт на СБЖ • Иван Тодоров, сайт на СБЖ • Александър Бозаков, Член на УС на СБЖ • Цанко Митев – председател на журн. д-во в Нова Загора • Тодор Попов – председател на журн. д-во в Самоков • Ангел Павлов – член на журн. д-во в Разград • Златка Димитрова – член на журн. дружество в Хасково • Евдокия Марангозова, председател на журн.д-во Враца • Юлиян Куюмджиев, Гл.редактор сп. „Музикални хоризонти” • Асен Милчев, Издателство „Безсмъртни мисли” • Проф. Филип Панайотов – Плакет

Розита Попова

Станислава Пекова

По повод 170 години от създаването на българската журналистика и 120 години от началото на организираното журналистическо движение в България, СБЖ награждава посмъртно: • ПРОФ. ВЛАДИМИР ТОПЕНЧАРОВ – председател на СБЖ през1955-1956г • ВЕСЕЛИН ЙОСИФОВ – председател на СБЖ през 1976-1986г • БОЯН ТРАЙКОВ – председател на СБЖ през 1986-1989г • СТЕФАН ПРОДЕВ – председател на СБЖ през 1990-1991г Десислава Ризова

Стефан Продев - внук

Съдържание За първи път СБЖ награждава чуждестранни журналисти . . . . . . 1 От редактора. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4 Култура в журналистиката – журналистиката като култура. . . . . . . 5 Международна конференция за медийна култура в СБЖ. . . . . . . . 6 Журналистически топоси на културата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .10 Литература, медии, интернет. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13 Кризата на демократичните устои като обяснение. . . . . . . . . . . . . . . 15 Медийната революция в литературен контекст. . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 Журналистическият труд е първият в света, който се потребява безплатно. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20 Гергана Станкова: Вярвам, че фолклорът е нашето спасение . . . . . 23 Арт Афиш: „Златната ябълка” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 27 Kонцерт на приятелството. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28 Музиката в „Старата къща”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Мистериите на жанра – радиотеатър. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33 ОСНОВАТEЛЯТ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 36 Журналистическото движение в България. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38 Задачата на в-к „Знаме”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 За свободата на печата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43 Първото музикално списание „Кавал”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 45 Пловдивско журналистическо дружество – гнездо на таланти. . . 47 С носталгия по лятото. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48 Рози, книги и.... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50 Пет чаши червено вино в Сантандер. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 52 Мари Къналян в Дом „Витгенщайн”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54 Разширяването на ЕС на изток оказва влияние на отношенията между Китай и Европа. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56 За Георги Марков, антикомунизма и президента Плевнелиев. . . . 58 Хвърчащите хора . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 60

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

Годишни журналистически награди

Журналистическият труд е първият в света, който се потребява безплатно

„Златната ябълка”

Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg

Задачата на в-к „Знаме”

Главен редактор: Станислава Пекова Разширяването на ЕС на изток оказва влияние на отношенията Зам. главен редактор: Петър Красимиров между Китай и Европа Отговорен редактор: Снежана Тодорова, Розита Попова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Фотограф: Мари Къналян Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Венцислав Удев, Борислав Петранов, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

„...Четете да знайте, що в стари години по тез земи славни вършили деди ни, как с много кралства имали са бран и от царе силни вземали са дан, и била велика българската държава...“ „...А тоя беше учен, философ велик и не се срамеше от своя език и кога нямаше кого да надвива, той пишеше книги, за да си почива. Четете и знайте, що съм аз писал, от много сказанья и книги събрал, четете, о, братя, да ви се не смеят и вам чужденците да не се гордеят...“

ъкровено послание избликва от душата на народния поет Иван Вазов – тогава, когато вижда около себе си зараждащата се бездуховност и меркантилни страсти, тогава, когато славните битки и авторитетното присъствие на българската държава отстъпват пред стихията на родоотстъпничеството и политическите интриги. „Четете да знайте” – защото там са и поуките, и размислите. „Четете да знайте” – за да видите как историята се повтаря и нерядко само декорът е различен, а силите, които се крият отзад сменят само маските си. И защото ако всяка власт „забравя” своите предшественици, полагайки немалко усилия да омаловажи или пренебрегне сътвореното от тях, то има нещо, което остава живо въпреки тези усилия – нещо повече – така остават следите и постиженията на народите и което винаги ще бъде мярката в големите обществени преобръщания и в търсенето на моралните посоки. Наричаме го „култура” и с него маркираме националното си битие. И така, както още в Шестоднева на Йоан Екзарх описанието на симеоновия дворец буди в чужденците учудване и дори завист, така векове след него във вдъхновената ода на Вазов книжовната дейност на Симеон

се нарежда наравно и дори пред военното дело и държавническите успехи. „Четете да знайте” – неслучайно и първите изяви на българската журналистика стъпват точно върху смисъла на това послание, а задачите ѝ се определят като съучастие в същностните процеси на духовното развите. Тъкмо журналистиката е това своеобразно поле, в чието действие и в чиито взаимодействия културата завладява широки пространства, точно както и журналистиката. Докосвайки културната продукция и проблематика на свой ред създава собствено специфична физиономия, неотделима част от живота на нацията. Културата, разбирана в най-широк смисъл, побираща понятия като знание, интелект, манталитет, като художественото пресъздаване на

света и човека, не може без журналистиката, така както и журналистиката не би могла да осъществи високите си цели, без да усвои и отрази всичко това във и чрез своите похвати. Защото основата на тези изключителни взаимодействия са ценностите и само с тях и само чрез тях се градят мостовете във времето и между хората. Посвещаваме този брой на списанието именно на културата, с убеждението че нашата професия е органична част от културното битие на народа си и непрестанно търси доказателствата за това присъствие и в историята, и в съвремието. А в примерите, които подбрахме, се опитахме да докоснем различни аспекти и проблеми в реализацията на тези усилия. Розита Попова

ЧЕСТВАНИЯ

Култура в журналистиката – журналистиката като култура Уважаеми участници и гости на Международната научна конференция, Най-сърдечно Ви приветствам с „Добре дошли!” Сред нас са уважавани преподаватели по журналистика, известни журналисти, издатели, писатели. Наши гости са и Тим Шафир, секретар на Съюза на журналистите на Русия и Негослава Станоевич, журналистка и писателка от Ниш, Сърбия. Тази година е юбилейна за българската журналистика и за организираното журналистическо движение в България. Преди 170 години, през далечната 1844 година, Константин Фотинов със сп. ,,Любословие” поставя началото на българския периодичен печат. Петдесет години по-късно, 170 известни български журналисти и писатели, сред които са Юрдан Иванов, Тодор Влайков, д-р Кръстю Кръстев, Александър Теодоров Балан, Иван Андрейчин, Марко Балабанов, Алеко Константинов, Иван Вазов, Янко Сакъзов, Димитър Благоев, Стоян Заимов, Георги Бакалов, Вела Благоева, Иван Шишманов, Любомир Милетич, Михалаки Георгиев и още много други, свикват журналистически събор, за да отбележат полувековния юбилей на сп. „Любословие”. Д-р Кръстю Кръстев коментира по повода: ,,Щастлива бе идеята, щастлив – случая, да се направи първият опит за едно сближаване между българските литературни сили, за едно сплотяване между тях, в името ако не на някоя литературна идея, то поне в името на техните интереси и тяхното възпитателно въздействие върху обществото” (сп. ,,Мисъл”, 1894г, кн.5). В документите на Първия журналистически събор като насъщна задача се отбелязва предприемането на действия „за повдигане на материалното и нравственото състояние на българските журналисти”. Любопитно е, че днес, 120 години по-късно, този проблем отново е от първостепенна важност за нас. УС на СБЖ подготвя нормативен докумет за защита на професията „Журналист” и правата на журналистите. През тази година се проведоха редица прояви като част от Програмата за отбелязване на юбилейните дати за българската журналистика. Позволете ми да спомена някои от тях: Международна журналистическа конференция „Медии и издателски политики”, проведена през май т.г. в МДЖ – Варна; молебен в памет на загиналите журналисти в Катедралния храм „Св.Неделя”; валидиране на юбилейна марка – дело на проф. Тодор Варджиев; откриване на юбилейна фотоизложба в Народното събрание; журналистически събор в Театър „София”; срещи с журналистически дружества и откриване на фотоизложби в страната. Вярваме, че иницативата за назоваване на улици и площади в различни градове на България също ще получи благоприятно развитие. ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Признателни сме на г-жа Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО за предоставения патронаж на ЮНЕСКО. Позволете ми да напомня нейните приветствени слова: „Приветствам желанието да покажете благородните намерения на Вашите предшественици, като ги съотнесете към днешния ден на българската журналистика... Похвални са Вашите усилия в защита на свободното слово, независимостта на медиите и приемствеността между минало, настояще и бъдеще. Тъй като само ООН има мандат да промотира свободата на печата и свободата на изразяване, ЮНЕСКО продължава да изтъква важността на свободата на размяна на идеи и знания. Успехите на нашата организация в това направление зависят от продължаващото партниране с такива институции като Съюза на българските журналисти, които през последните 120 години винаги са били в челните редици сред тези, които полагат усилия за укрепване на демократичното управление... Пожелавам Ви много сили, воля и упоритост за постигане на високите цели, които си поставяте”. Тази висока оценка е изключително задължаваща. Дано с дейността си през следващите години нашата организация я оправдае! Снежана Тодорова, Председател на Съюза на българските журналисти

ЧЕСТВАНИЯ

Международна конференция за медийна култура в СБЖ В продължение на два дни Съюзът на българскитке журналисти проведе първата по рода си международна конференция „Културата в журналистиката – журналистиката като култура”. В нея участваха със свои позиции над 10 журналисти, научни дейци и преподаватели от България. Русия бе представена от Тимур Шафир – секретар на Съюза на журналистите от Руската федерация, а Сърбия – от Негослава Станоeвич от град Ниш, представи своята най-нова книга като отговор на въпроса дали медиите обичат литературата. Проявата бе сред финалните в програмата „170 години българска журналистика – 120 години организирано журналистическо движение в България”, чието начало също бе на международен форум – конференцията „Медии и издателски политики”, проведен през м. май т.г. във Варна – там, където се роди идеята за учредяване на Балкански медиeн център (БМЦ) за журналистите от Черноморския рагион, вкл. Русия, Украйна, Грузия и др. страни извън кръга на 11-те държави от Балканския полуостров. Неговата цел е да създаде нова международна медийна среда, каквато вече има в северните страни от Европа. Целта е на територията на МДЖ във Варна да има възможност за системна организация на разнообразни форуми – конференции, дискусии, творчески срещи, културни, медийни и спортни фестивали. Намеренията на инициаторите са финансирането на първо време да стане по някоя от новите европейски програми, примерно „Медийна грамотност на населението“. На Балканите БМЦ би създавал интелектуални иновации в контекста на европейската регионализация като контрапункт на световната глобализация. Идеята

за него има подкрепата на международните журналистически организации на базата на предложения меморандум за осмисляне на партньорските контакти. „Международният балкански център би спомогнал и за реализиране на още една инициатива – създаване на организация за синдикална защита на журналистите, с която да се застане зад еднаквите проблеми в различните балкански страни”, заяви пред близо 40-те участника в края на медийния форум в София Снежана Тодорова, и.д. председател на СБЖ. Тя припомни, че до края на годината екип под ръководството на Васил Сотиров, член на УС на Съюза, се подготвя проект за документ за защита на професията „Журналист в България”. „Сближаване и сплотяване между българските литературни сили в името на техните интереси и възпитанието на обществото” е веруюто на журналистите и писателите, свикали първия си сбор през 1894г, от когато датира началото на организираното журналистическо движение в България. На старта на конференцията Розита Попова, член на УС на СБЖ, която е в основата на нейната практическа организация, обяви пред присъстващите, че 120 години покъсно, физиономията на журналиста е част от представата за нацията. От неговата лична култура и от културата на медиите зависи и общият изглед на страната, което повишава ролята на естетическите им качества, ако и терминът за обозначаването ѝ по правило да е доста „общо понятие”. В своя доклад доц. д-р Зравка Константивона от СУ „Св. Климент Охридски” акцентира върху прослувутия индивидуализъм в националния ни характер, вкл. при учените, писателите, журналистите и изобщо при обществениците. При все това още в годините

на Българското Възраждане имаме изградена „Община на българската книжнина”, праобраз на бъдещи професионални организации, призвана да осъществява националната еманципация на творците на словото. Симптоматично е, че веднага след Освобождението от турско робство Стоян Михайловски предлага журналистите да се събират 1-2 пъти в годината в кой да е град, за да обсъждат обща професионална тактика и финансова система. През 1887г журналистите са единни в борбата си срещу създаване на законодателство за печата в името на „по-благоприятен език”. През 1938г тя има своето продължение в съпротивата против Наредбата на властта за временен надзор, създаваща условия за цензура в медиите и в обществото. В нея участват над 10 организации, а в отделна подписка в подкрепа на журналистите се обявяват 170 учени, лекари, търговци, адвокати и видни представители на различни професии. По наблюденията на Балканския медиен барометър в момента обаче липсва единност в журналистическата гилдия в условията на разширяване на алтернативността на източниците за информиране на обществото. Извежда се необходимостта от провеждане на дело на 14 каузи, сред които: правно нормиране на медиите, регулация и саморегулация, финансиране, професионални стандарти, етика и др. Всичко това – в неблагоприятни за България социални условия: според Евростат през 2013г 48% от българите са в графата „риск от социално изключване“. Формиран е изводът, че имаме нужда от силно виртуално общество за натиск с координиращо лидерство и конкретни каузи, защото журналистиката е в авангарда на модернизацията. „Културното и природното наследство в българската преса пре-

ди и сега” бе темата, представена от проф. д-р Минка Златева от СУ „Св. Климент Охридски”. Констатациите – културната тематика в медиите е намаляла, тревожно е културното ниво на журналистите. Не е достатъчно присъствието в медиите на културно-историческото ни наследство с 43 000 артефакта от 7 епохи, поради което то остава непознато както за самите нас, така и за света. Има и няколко примера с два столични всекидневника – „24 часа” (през 2005г са събрани 198 предложения от читатели) и „Стандарт” („Чудесата на България”), още – „Дневник”, „Сега”, осъществили няколко народополезни инициативи и кампании, свързани с т.нар. „чудеса на България”, вписани по свой начин в 6-те приоритета на туризма, един от които е културно-историческото наследство. В България обаче липсва обща концепция в това отношение от страна на държавата, за да бъде разгърната целенасочена дейност. Друг ракурс към същата тема бе разработката на доц. д-р Соня Алексиева от Нов български университет: „Културният туризъм през призмата на медиите”. От нея стана ясно, че едва 12% от чуждите туристи идват в България в името на т.нар „културен туризъм”. При все, че в световен мащаб всяко 11-о работно място е в тази сфера, тъй като туризмът е в Топ 5 на най-развиващите се отрасли. България е на трето място в Европа по археологическо наследЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

ство, а в същото време в медиите у нас от 20 години насам се занимават със скритата приватизация в бранша, замърсяването на „средата”, незаконното строителство по Черноморието, проблемите с алкохолния туризъм. Отбелязва се, че е богата информацията за културния туризъм от страна на авторите на блогове, но е спорна актуалността на фактите. Коментира се професионалната подготовка на журналистите в класическите медии по отношение на тази тематика – собствениците им не инвестират в тяхната подготовка. В доклада на Тимур Шафир – секретар на Съюза на журналиситте на Русия (б.а. – 69 000 членове), се огледа темата „Култура и журналистика в руските средства за масова информация”. Той споделя, че през последните 20 години има големи изменения в руската преса и в електронните медии, тъй като се освобождават от държавния контрол, навлизат нови технологии и постепенно професията става поконвергентна. Проблемите: финансирането, социалният и професионален статус и не на последно място – безопасността на журналистите в Русия. Според статистиката – от 1992г 323 руски журналисти са загинали на „фронта“ при изпълнение на служебните си задължения, вкл. 16 в Северен Казказ. При това в цифрата не влизат убитите по време на сегашните военни действия. Тревожно е, че се наблюдава неразкриваемост на причините, поръчи-

телите и извършителите. Колегите в Русия отбелязват още няколко свои проблема: загуба на доверие към журналистите, както и на култура в средствата за масова информация; на аудиторията се предлага огромно количество факти за политика, икономика, шоу, скандали и пр., но не и анализ; отсъства интересът към „обикновения човек”; има лобиране на интереси. „Както и в България, така и в Русия официалните медии не са единствен източник на информация за събитията в обществото. Факт е развиващата се т.нар. „неформална журналистика”. Има развитие и на законодателството по отношение на медиите: клеветата е углавно престъпление, както и вмешателството в личния живот. Няма цензура, предвид съществуването на опозиционни медии. „Пресата наистина е четвърта власт, уникална власт на правдата и свободата”, заключи гостът от Русия, който потвърди интереса на СЖ на Русия към бъдещ Балкански медиен център във Варна. В първия модул на конференцията особено място зае презентацията на Георги Найденов – председател на дружество в Пловдив, отнасяща се до българските медии в Източна Румелия. Той сподели, че за пръв път в Европейския медиен център е създадена специална експозиция за медиите и комуникациите. Разказа и за монумента на военните кореспонденти от 9 държави. Той припомни, че веднага след Ос-

вобождението в библиотеката в Пловдив всеки издател и автор е бил задължен да депозира по две от своите книги. „Социално мислене и професионална култура” бе наречена темата на доц. д-р Луливера Кръстева от СУ „Св. Климент Охридски”. Според нея медиите у нас създадоха втора реалност, която се разминава с действителността. Заключението е едно изследване на 10 медии по 10 показатели – количествени и качествени. Какви са наблюденията? Повече от половината публикации са без автори, което не дава възможност да се разбере дали написаното е редакционна политика. Липсва цитиране на източниците на информация. Преобладават информационните жанрове. Почти не са засегнати теми като европейското бъдеще на България, демографската криза и др. В същото време от КНСБ алармират: 23,2% от българите са под допустимия праг на бедност, 1/3 от младите хора до 30 години не работят, а 250 хил. души от 15 до 30 години нито учат, нито имат трудови доходи. И въпреки това в медиите няма публични дебати по тези проблеми. Този род факти и констатации не намират място в медиите, не се проучват и мненията на гражданите. Правят се мини социални дисекции вместо анализи. Анализите са заместени от внушения. Коментарите за социалните проблеми са намерили активна почва в социалните мрежи. И още за медийната среда: безлично поведение на „масата репортери”.

Темата за монополите от времето на протестите беше забравена от медиите. Междувременно те се превърнаха в паникьори на обществото. Копи-пейстът се налага все повече. Новинарството се прави по конспект. Гледната точка на медията е по-важна от тази на публиката. Има девалвация в социалната функция на медиите. В техническо отношение медиите са изпреварили комуникационните си умения. Изостава се в информацията, докато в социалните мрежи все повече успяват навреме да представят факти и събития с произтичащите от спецификата на поднасянето им проблеми. Проф. д-р Карина Лукова от Бургаския свободен университет даде началото на втория ден на международната конференция с темата „Журналистически топоси на културата”. За да стане ясно, че преди 2-3 века е началото на кореспондентското начало в журналистиката в Европа. Макар и да става дума тогава за по-скоро литературни сътрудници, събиращи новините по кафенетата. Тя разгледа и писмото като журналистическо пространство за политическа култура. Споделено бе, че литературното списание като форма възниква в Германия през 50-60-те те години на XVIII век, преди да се трансформира в политическо списание за политическа култура, а после да се стигне и до литературния „печат”. Аудиторията научи повече и по въпроса за актуалния таблоид, към който и в България се ориентира масовият сензационен вестник, където информационната

стойност отстъпва на популярните развлекателни жанрове. В темата бе вписана представата за т.нар. „джаз, рок и ъндърграунд журналистика”; за блоговата култура, допълваща традиционната – с уговорката, че е журналистическа форма, която не е неин заместител. И накрая – за салонната култура през XVIII век, до която се допират малцина избраници предвид елитарността си и за клубната култура през XXI век, достъп до която имат всички. „Проф. Лукова ни предложи разходка из три века”, обобщи изявата на лекторката модераторът на модула доц. д-р Георги Калагларски от Варненския свободен университет, член на УС на СБЖ. Темата за Балканското културно наследство бе разгледана в контекста на новите медии в мултимедийната презентация на д-р Мария Николова от УНСС. Тя отбеляза някои практики в тази област в контекста на динамичното и диалогично разбиране за културно-историческото наследство: ремикс култура, субкултурен микс и пр. Според нея социалните медии имат няколко особености: лесни са за ползване, осъществяват бърза обратна връзка, отличават се с интерактивност, дълголетни и изменчиви са, разполагат с широк обсег от потребители. Разгледани са 6 основни групи: уикипеден тип, блогове, социални мрежи, виртуални пространства – игри и „социални светове”, и др. „Балканите разглеждат своето културно-историческо наследство като свое, представящо идентич-

ността на всяка от нациите”, констатира д-р Николова. Поради тази причина не се подчертава наднационалността. В същото време социалните медии не се ползват за знания, а само за популяризиране. Не се използват активно видеото и кратките филми. Важният извод е, че има нужда от нов социално-културен контекст; от игрови елементи в името на зрелищността и оттам за предизвикване на интерес, вместо лишеното от емоционалност знание. Балканската тема присъстваше и в словесната изява на Николай Стоянов от издателство „Балканика”, което в близо 20-годишната си история на сдружение на 8 издателства от 7 страни раздава всяка година по една литературна награда на автор от тези страни. „В момент на криза, най-болният орган е литературата и писаното слово“, каза г-н Стоянов. Той съобщи за проекта „Балканските мостове говорят”, който е към ЮНЕСКО, както и че кани СБЖ при осъществяването на ТВ-проекта „Балканско арте”, чиято реализация предстои. Как се прави вестник за култура в днешно време пред публиката разказа Христо Буцев от в-к „Култура”. За него този въпрос е клопка, тъй като се разбират различни неща („култура е всичко”). Единият проблем е тясната социална публика, който обаче е преодолим. Другият – няма кой да пише, тъй като е отънял авторският портфейл. И може би най-важното: започва да изчезва нуждата от „критика“, което не е ново, тъй като е е характерно за англосаксонския модел, съгласно който консуматорът не изпитва необходимост от насочване към определени естетически ценности. В рамките на конференцията д-р Марин Бодаков от СУ „Св. Климент Охридски” се спря на темата „Литературната критика и медиите на 90-те години”. „Няма нищо уникално – време за амнезия в почти всички изкуства”, каза литературният журналист, който предстои да издаде в книга от 300 страници задълбочения си труд. Той смята, че литературните криЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

тици сами са предали позициите си, за разлика от своите предшественици десетилетие по-рано, които са имали самочувствие в своята област. Отбелязва още, че литературната критика обвинява медиите, където пък се забелязва отсъствие на визия за книгите – като тяло и дух, представяни често чрез скандални форми. Характеризират се два типа отношение на медиите към литературните критици: апокалиптичен плач и весела карнавална игра. Деестетизира се отношението към изкуството като ефект от елитарност. Последният голям проблем в това отношение е битката с блогърите, които силно любят и мразят изкуството, започвайки с първата прочетена от тях книга, битка, която предварително е загубена. Журналистката Райна Йотова, водеща на културно предаване вече 20 години в „Дарик радио”, сложи край на темите в международната конференция в СБЖ с темата: „Специфични характеристики и ролеви функции в изкуството, културата и културно-историческото наследство в новата информационна и медийна среда”. Тя предложи настоящата конференция да се превърне в постоянен международен форум, тъй като има нужда от подобни прояви. В разработката си радиожурналистката заяви своето наблюдение, че шоумените заеха мястото на критиците. Както и че всички успехи и неуспехи в медиите идват от от комуникациите. Споделено бе за проблема на държавата – липсата на официална културна политика. От 10 години се пише Стратегия за развитие на културата, най-често отразявана по негативен начин в медиите. Документът бе определен като приоритет с политически,държавен и икономически характер. Още наблюдения: в медиите се канят едни и същи хора. Защото са известни, така е по-лесно, а и защото са свързани с минала, настояща и бъдеща власт. В медиите се влиза в зависимости и интереси, а не се „робува” на ценности. В широкия план на новините в големите печатни и електрон-

ни медии отсъстват новините за култура и това от невинно клише се е превърнало в зловеща орисия: културата не носи приходи в медиите. Рецензията е също изчезнал вид в българското медийно пространство. По темата за Стратегията в дискусионен план академик Асен Богданов от секцията за наука в СБЖ допълни, че в БАН се подготвя 30-годишна визия за развитие на България, но в нея няма раздел за култура. Той призова СБЖ да настоява пред авторите на стратегията, да вкарат този раздел в разработката си, за да не остане като проблем, пред който си затваряме очите. По отношение на критиците и тяхната изява в медиите в края на конференцията Розита Попова от УС на СБЖ напомни, че в сайта на СБЖ има специален раздел „Медия критика” и отправи към колегите покана за участие, за да се запълни с интересни материали. Приключва програмата за двете големи годишнини на българската журналистика, чийто пръв жалон е сп. „Любословие” от 1844г. И честването на половинвековния му юбилей, превърнал се в начало на организираното журналистическо движение в България. Освен двете международни конференции – през май във Варна и през ноември в София, бяха реализирани няколко мащабни и достойни прояви под патронажа на Ирина Бокова – генерален директор на ЮНЕСКО. Програмата включва: молебен в храма „Св. Неделя” със съдействието на Светия синод на Българската православна църква; валидирана бе марка по проект на проф. Тодор Варджиев; в Народното събрание в София и в културния дом във Виена бе представена фотографска изложба за българската журналистика и медиите у нас в рамките на три века, както и др. регионални събития, обхващащи богата палитра от инициативи, към които съпричастни станаха неправителственият сектор и властта по места. Йордан Георгиев

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Журналистически топоси на културата Продуктивен аспект на изследване в контекста на сравнителното медиазнание е журналистическият пренос на култура във времето. Той изисква да се проучи археологията на журналистическите топоси за култура – тяхното съчленяване и развитие, трансформативните механизми, по които се конструират във времето – от века на Просвещението до съвременната хипермодерност. Просвещенският ХVІІІ век се свързва с началото на модерната журналистика, със създаването на модели за развитие на модерния печат. Духът на енциклопедизма предопределя симбиозата между журналистика, литература, култура в просвещенското разбиране на хуманитаристиката. Журналистически топоси за литература – основна за просвещенската култура Възходът на английската журналистика от началото на ХVІІІ век се свързва с очерковата проза на „седмичните хронисти” Стийл, Адисън, Дефо, Суифт. Така С.Хаджикосев определя първите английски вестници „едновременно нов тип медия и нов литературен жанр – очеркова проза”. Техните кореспонденти са обикновено литературни образи, фиктивни личности. В този период журналистиката продължава литературата, като демонстрира генеалогичната си връзка с нея. Писателите журналисти от ХVІІІ век в Англия се наричат „седмични хронисти” или полиморфни писатели и синхронизират литературната си и журналистическа дейност. Ричард Стийл и Джоузеф Адисън издават от 1709 до 1711г вестник „Тетлър” („Бъбривец”), а от 1711-1712г – в. „Спектейтър” („Наблюдател”). Стийл се определя като по-добрият журналист, а Адисън – като по-добрият писател, но тази прочута двойка метонимизира симбиозата литература-журналистика в ранното английско Просвещение. Вестник „Бъбривец” е седмичник – излиза всяка неделя в обем около 400 реда. Съчетава информативното със забавното начало – новини, анекдоти, тълкуване на сънища. Мястото на политическите новини било кафенето на Уайт срещу Парламента; на литературните новини – кафенето на Уил; на научните новини – Гръцкото кафене. Интересен журналистически топос е „новинарският апартамент” на Айзък Бикърстаф. Той е фиктивен автор – 64-годишен джентълмен, който коментира различни теми в кратки текстове. В жанрово отношение те са хетерогенни, но са изградени като ироничен разказ. Фикцията за светска хроника се засилва и от представянето на други измислени автори, като „сестрата“

на Бикърстаф, която представя женската гледна точка за различни събития. Вестник „Наблюдател” излиза след „Бъбривец” и има по-голям успех. В него доминират новините и сериозната проблематика. Той е много по-литературен, като известният образ на Бикърстаф се трансформира във фикционалния образ на Наблюдателя. Редакторът Наблюдател (представян най-често от Адисън) е обобщен образ, който се самохарактеризира в първия брой от 1.ІІІ.1711г: „И тъй, аз живея на този свят по-скоро като наблюдател на човечеството, отколкото като човешко същество”. Засилената литературна фикционалност се постига и чрез белетристичната трансформация на реалните личности на кореспондентите. Според С.Хаджикосев образът на ескуайър Роджър де Ковърли „предвещавава подобни персонажи от английския реалистичен роман като пастор Адамс и мистър Олуърти на Фийлдинг или пастор Примроуз от „Уексфилдският свещеник” на Голдсмит. Не е преувеличено твърдението на М.Минков, че „дописките” на ескуайър де Ковърли „образуват нещо като несвързан роман за живота на провинциален джентълмен”. Във вестника се публикува и литературна критика за поемата „Изгубеният рай” на Милтън. Вестник „Наблюдател” се възприема във висока степен като литературно четиво, поради което всичките му броеве са събрани и издадени в отделна книга. Така в ранното английско Просвещение се разиграва двупосочният модел книга-вестник и вестник-книга. Авантюрният журналистически топос „пустинен остров“ се появява в очерка на Ричард Стийл „Известие за необикновените приключения на Алекзандър Селкърк, изоставен моряк“ е публикуван най-напред във вестник „Англичанин” през 1713г, а след това е използван от Даниел Дефо в романа му за Робинзон Крузо. Даниел Дефо поставя началото на вестника на идеята – модерният вестник на времето. През 1704-1713г издава в-к „Ривю”, като прави подбор на новините и коментира събитията. Същевременно неговите романи „имитират документално-художествена проза чрез сближаване на белетристика и документалистика”, което се доказва и от посочената връзка очерк-роман. Даниел Дефо въвежда още един културен топос – вестникарското приложение „Скандъл клъб”, в което критикува в литературно-дидактичен стил нравите на времето си. В топонимична връзка са т.нар. „литературни салони“ във Франция през ХVІІІ век. Суифт и Стийл използват този модел в своите издания и по-

ставят началото на „моралните” списания на основата на моралистичната литература. Джонатан Суифт и Филип Франси използват писмото като журналистическо пространство за политическа култура. Суифт е също един от „седмичните хронисти”. През 1710г той издава седмичника „Екзаминър” (Изследовател), а неговите коментари са първообраз на политическата уводна статия. Той утвърждава като журналистически жанр памфлета, публикувайки своите седем „Писма на сукнаря”. Във втората половина на ХVІІІ век в Англия се води борба за парламентарен печат, в която се включва и вестник „Пъблик адвъртайзър” („Обществен вестител”). През 1769г в него се публикуват анонимните памфлети „Писмата на Джуниъс”, станали много популярни като шедьоври на политическата сатира. Това са 69 статии, подписани с псевдонима „Джуниъс”, зад който стои Филип Франси. Явна е аналогията с памфлетния цикъл „Писмата на сукнаря” на Суифт, макар че „Писмата на Джуниъс” са еднотематичи и се занимават с английския Парламент. Малко по-късно, през 1790г, във френския просветителски печат се публикува „Френският Юниус” на Марат по подобие на английския “Джуниъс”, като допълнение на вестника му „Приятелят на народа”. Вероятно става дума за контактна и типологическа връзка и познатото за Просвещението съпоставяне „писмороман” се дублира в съотношението „писмо-вестник”. Думата „епистола” е раздвоена в значението си между комуникативност и художественост (означава литературно послание, най-често в стихотворна форма). Движението от автентична към фикционална епистола се демонстрира в Западна Европа, която в края на ХVІІ век е завладяна от писмовната мода. Във Франция и Англия се появяват наръчници за обучение в писане на писма, издават се писмовници. Това е причината печатарят Самюъл Ричардсън да публикува едновременно и първите два тома на първия си епистоларен роман „Памела”. Жанрът „епистоларен роман” в Просвещението се утвърждава още чрез романите „Клариса” на Ричардсън, „Пътешествието на Хъмфри Клинкър” на Смолет, „Персийски писма” на Монтескьо, „Новата Елуиз” на Русо, „Страданията на младия Вертер” на Гьоте. Доминацията на литературното писмо пряко влияе за появата на писмото като журналистически жанр, поел статията или памфлета. Аналогични процеси сближават английския и френския печат през ХVІІІ век по отношение на изследваната проблематика. Вестниците се списват в литературен стил и с подчертан индивидуализъм. Силно е влиянието на английския просветителски печат във Франция. Вестник „Наблюдател” на Адисън се проектира във вестник „Френски наблюдател” на Мариво (1722-1723). Литературното приложение по английски модел се превръща във важна част на всекидневниците, както е във вестник „Патриот франсе” (Френски патриот) на Жан Брисо. Абат Прево издава седмичника „За и Против, периЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

одично издание за нов вкус“ (1733-1740), в който се публикуват преводи на шекспирови драми, на романи на Ричардсън, както и литературна критика за съвременни английски творби. Модата на литературните салони във Франция през ХVІІІ век ги определя като пространство на светския разговор, което подхранва журналистиката и литературата. Може да се направи връзка с американския и европейския печат след 1930г, в който доминира персонифицираната коментарна рубрика „Госип колъмс” (клюкарски колонки). Тя се конструира от светска хроника, изобличителен коментар, обществено мнение. Този тип коментарни рубрики се превръщат в политически салони на управляващите (по модел на литературните салони). В тях в свободна форма се анализират кабинетни комбинации, финансови удари, чрез алюзия и ирония се предлагат политически обрати, изработва се национален език за политически дискурс, който възпроизвежда техники на литературния дискурс. През ХІХ век диалогът журналистика – култура (литература) създава нови топоси – роман с продължение. В този аспект Балзак пише в „Изгубени илюзии”: „...вестниците, които най – напред се ръководеха от хора, ползващи се с почит и уважение, по-късно попадат под ръководството на посредствени... бакали, които имат пари, за да купят пера...” В т.нар. „пени прес” се публикуват романи с продължение на Балзак, Юго, Дюма и др. Романът „Тримата мускетари” на Дюма прибавя 5 000 абонати към вестник „Льо сиекл” („Векът”) на Арман Дютак. Високата литературна стойност на книгата се комерсиализира, като се трансформира във вестникарско приложение. Любопитна топонимична трансформация във времето е месечното списание препечатка „Рийдърс дайджест” в джобен формат, наподобяващо книга (1922г, издател Де Уит Уолъс). В него се препечатват най-интересните публикации от американската преса, както и литературни творби чрез съкращаване, редактиране и преразказ на оригиналните текстове. Като списание на културата на декаданса се възприема „Ню Йоркър” (1925г, издател Харолд Рос). Дендито Юстъс Тили върху корицата на първия брой е негов емблематичен образ и ориентир за читателите. В списанието се коментират културния и светския живот в Ню Йорк, помества се авангардна поезия и проза. Рубриките са рисувани в стил декаданс от художника Питър Арно. В списанието участват писателите Дороти Паркър, Джон Ъпдайк. От края на ХІХ век се развива жълтата преса, а от началото на ХХ век – таблоидната преса или т.н джаз – журналистика, заедно с нямото кино, джаза, литературата, радиото. „Джаз-журналистика” и „джаз-култура” През 1938г Саймън Беси въвежда термина „джаз

журналистика”, включващ масовата, жълтата и таблоидната журналистика. Атрактивното определение има ясен културно-исторически контекст – 20-те години на ХХ век, Америка. Фицджералд прави интересно тълкуване на думата „джаз”, чиито значения се проектират в музиката, литературата, журналистиката и оформят представата за „джаз-култура”: „По пътя си към порядъчността думата „джаз” в началото е означавала секс, после танц и чак тогава музика. Тя се свързва смислово с представата за едно състояние на нервна възбуда, немного поразлично от възбудата на големите градове в близост с фронтовата линия”. Според писателя, другият голям феномен на тази епоха – киното – не отразява адекватно нейната атмосфера – „обществената позиция на режисьорите беше плаха, назадничава и банална”. Епохата на джаза навлиза в литературата най-вече чрез творчеството на Фицджералд, особено чрез романа му „Великият Гетсби” от 1925г. За него Илана Розенбаум казва: „Великият Гетсби е 20-те, музиката, хората, всичко.” Вторият емблематичен роман от американската джаз-литература е „Фиеста” на Хемингуей. Паралелно на джаз-литературата в Америка се развива и джаз-журналистиката, по определението на Саймън Беси. Те попадат в мрежа от тематични съответствия и характеристики, отразяващи същността на времето – „ерата на джаза”. В българския контекст джаз-журналистиката се проблематизира от Милко Петров. За разлика от С.Беси, той ограничава жанровото пространство на понятието и включва в него само таблоидната журналистика: „Страната се втурна към забавлението – нямото кино, джаз бандите, радиото и таблоидната журналистика. Началото на тази „джаз-журналистика”, която е следвоенната вълна на сензационната журналистика, е поставено през юни 1919г с един американски епигон на английската сензационна преса.” Става дума за „Илюстрейтид дейли нюз”. В книгата си „Америка – социалният тропик” М.Петров представя историята на таблоидната журналистика в Америка. Според неговата информация, първият таблоид е „Илюстрейтид дейли нюз”, по-късно – само „Дейли нюз”, на Джо Патерсън и Робърт Маккормик. Той се свързва не само с влиянието на английската таблоидна преса, но и с личното участие на Алфред Хермсуърт – създателят на първия английски таблоид „Дейли мейл” от 1896г. През 1903г Хермсуърт издава и втория си таблоид „Дейли мирър” като евтино илюстровано издание с малък формат – 5 вестникарски колони - спрямо утвърдения голям формат на всекидневниците, включително и на жълтата преса. През 1909г вестникът достига един милион тираж и предизвиква прочутата фраза на създателя си: „Ние открихме истинска златна мина.” Таблоидната журналистика става много популярна в Лондон, като нейни характерни особености са: „специфичен формат, свръхупотреба на снимки, комикси

и илюстрации, акцент върху няколко основни схеми, обикновено свързани с престъпления, насилие, секс... стремеж към забавление, желание за приобщаване на социалните низини към скандално-политическите и светските пристрастия на висшето общество, отвращение към претенциозно-скучния стил на елитната преса...” Бунтът или рок-култура и рок-журналистика През 60-те и 70-те години на ХХ век се развива алтернативна (ъндърграунд) журналистика, съответна на екстазното време – хипи движение, битници, роккултура, секс комуни, бохемски ъндърграунд. Алтернативните журналисти се изживяват като медийни бунтари през тези десетилетия. Те продължават традицията на „макрейкърите” и търсят нови подходи в различната тематика и стилистика. По това време в Америка излизат 456 нелегални (ъндърграунд) издания на гимназисти, студенти, войници. Емблематичният седмичник „Вилидж войс” от 26.Х.1955г, с издатели-експериментатори Даниел Улф, Едуин Фанчър и Норман Мейлър, следва идеята „прави, каквото ти се прави.” Вестникът изразява контракултурата на бийт и хипи поколението, представяйки панорама на артистичния и социалния живот – книги, живопис, музика на авангардни творци, отразява антивоенното движение и негърските вълнения. Друго култово списание е „Ролинг стоун”. То излиза през 1967г в Сан Франциско с издател и главен редактор Ян Уенър и бързо се превръща в център на младежката субкултура и критик на рок музиката. Блогът – блог-култура и блог-журналистика При доминацията на електронните медии се появяват конкуренти на традиционните медии: онлайн журналистика, уебсайтове, блогове, които тръгват от литературни матрици, като литературният дневник. Телевизията се превръща в основна форма на масовата култура чрез ускорената комерсиализация на телевизионните мрежи. През 1997г Лари Тиш купува СиБиЕс и налага т.нар. „инфоснакинг” – новини за бързо храносмилане. Подобни процеси се наблюдават и в съвременната „бързосмилаема” литература, която предлага бързо и лесно четиво, ориентирано към масовия вкус. Блог-културата, както посочва Леман, е по-скоро допълнение към традиционните журналистически форми, а не техен заместител. Интересна и убедителна е версията, че блогът е дигитална трансформация на класическия литературен дневник. Според Е.Борисова дописването на блога-дневник от други блогери е „рецептивно-креативна комуникативна ситуация, която... напомня на „салонната” култура на ХVІІІ и ХІХ век... Във виртуалния „салон” обаче са „поканени” не само „посветените”, а буквално всички.” Журналистиката винаги ще създава във времето актуални топоси за съхраняване и генериране на култура. Защото изначално тя е култура, а вечният „проблем за вкуса“ е сред властовите ѝ функции. Калина Лукова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Литература, медии, интернет Представянето на литературни произведения в интернет се основава на съчетаването между медийните специфики и целите на изкуството. То комбинира особеностите на различните културни области и приближава създаваните творби до навиците за възприемане на потребителите. Литературните текстове намират удобно убежище в една потенциално визуална среда, в една тотално ориентирана към образа цивилизация, където словесността е заменена от иконичната асоциативност. Затова онлайн литературата налага ново мислене за литературата въобще. Това вече не е национално подкрепената област, а възможност за ползване на текстовата информация и визуалните изображения. Създаването на литературни сайтове цели максимално възползване от особеностите на онлайн комуникацията. Презентирането на литературни произведения е центрирано около някой по-голям специализиран портал, който изгражда своя авторитет на базата на количеството текстове, които представя или на качеството на имената, които включва. Той обикновено стартира като индивидуална инициатива, формира интерес и едва тогава прераства в професионален проект. Пространствената разпръснатост на интернет и лесните начини за комуникация позволяват на медията и на нейния екип да функционират от разстояние. Могат да бъдат отличени няколко големи и популярни български литературни сайта. Сред интересните са онлайн библиотеката и електронното списание „Liternet” (www.liternet.bg). Библиотеката обхваща една от най-големите колекции от работи на български и ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

чуждестранни автори в най-различни жанрове – поезия, проза, публицистика, драматургия и критика. Като формат списанието е по-близо до магазинните издания, което се потвърждава и от голямото разнообразие на поддържаните рубрики. Материалите са по-големи като обем и задълбоченост на проучванията, от множество автори. Към тях същестува и елек-

тронен бюлетин, който е изцяло с информационен характер – новини за предстоящи събития и конкурси, анонси за различни издания. Според главния редактор на „Liternet” Георги Чобанов „медията е създадена като комплексна интерактивна хипертекстова виртуална платформа (портал) с цел професионално представяне на стойностни текстове и автори.

Това е отворено пространство за разнородни литературни и хуманитарни текстове, инициативи, проекти”. За него няма значение дали един текст достига до своята аудитория по традиционния хартиен или по по-новия електронен път. Много по-важно е кой стои зад едното и зад другото, заявява той, дали се поддържа професионално ниво на изданията, дали се участва в литературния и културния живот на страната, могат ли са се произведат литературни и културни събития, надхвърлящи аудиторията на изданието. Чобанов приема, че при интернет публикуването читателите на литература не намаляват, но се ограничават компетенциите за четене, защото не е важно кой колко чете, а как чете. За да се чете качествено един текст, той трябва да срещне срещу себе си изграден читател, смята той. Литературата, без значение от средата на нейната поява, се противопоставя на стреса, динамиката на живота, телевизионната култура. Преминаването ѝ от една форма на съществуване и разпространение в друга уравновесява ситуацията и демократизира достъпа в определен смисъл, заключава Георги Чобанов. Популярен сайт, специализиран в представянето на българска литература, е виртуалната библиотека „Словото” (www.slovo.bg). Като отделен сайт, но част от медийната компания, през 2004г е обособен „Словеса” (www.slovesa.net). Той включва новини и коментари

от областта на литературата, информация за театрални премиери, концерти, изложби, нови филми, отразяване на фестивали, покани за предстоящи събития и провеждащи се конкурси. Характерно за всички тези сайтове е, че успяват да се наложат като активни медийни фактори, въпреки че имат плаващ редакционен състав, а принципът на участие е доброволен, характерен за повечето от българските онлайн медии. Но те създават възможности за пълноценно общуване между онлайн медията и нейната аудитория, включително и чрез непосредственото и целенасочено участие на отделните интернет потребители. През последните години водеща позиция заема сайтът „Аз чета” (www.AzCheta.com). Той се появява през 2006г като най-големия блог за книги в България, а сега се нарежда сред приоритетните сайтове, посветени на четенето и книгоиздаването у нас. Както самите създатели на сайта Александър Кръстев и Павлина Радославова пишат „за пръв път в България една медия за книги предлага на своята аудитория възможност да превърне четенето в споделяне и съпреживяване”. Поради това и „Аз чета” предлага отворена платформа за всички, които смятат света на книгите за задължителна част от своето всекидневие. Като полезни и оригинални онлайн библиотеки могат да бъдат отличени още няколко сайта – „Ли-

тературен клуб” (www.litclub.dir. bg), „Буквите” (www.bukvite.bg/), порталите за самопубликуване „ХуЛите” (www.hulite.net/), „СтиховеБГ” (www.stihovebg.com/), „Откровения” (otkrovenia.com/). Действително, публикуването в интернет има много предимства и от тях се възползват най-вече млади и недостатъчно популярни автори. Те намират във виртуалното пространство своя единствен шанс за творческа изява – главно поради лесната достъпност, бързите и сравнително евтини условия за представяне на текстовете си. Сред онези привилегии, с които традиционните „хартиени” автори трудно могат да се похвалят, са почти непосредствената връзка с читателите и мащабно завишената аудитория, която не се ограничава до тиража на печатното издание или до границите на националната държава, предоставяйки безкрайни средства за общуване. За съжаление в много малка степен това са изцяло виртуални автори, които съумяват пълноценно да се възползват от хипертекстовата природа на интернет, повеждайки потребителите на пътешествие през сайтове и виртуални светове, през реклами и новинарски текстове, за да достигнат до така невероятното изгубване в пространството, когато пътят назад е затворен след многото връзки, а движението напред предполага нови изненади. Мария Попова

blackandwhite mag.bg 14

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Кризата на демократичните устои като обяснение Tрансформациите в статуса на литературната критика след 1989г у нас не могат да бъдат проблематизирани, без да ги поставим в рамките на един по-широк разказ за демокрацията, пазара, четенето и значението на книгите изобщо – разказ, който все повече напуска националните парадигми на рефлексия, опитвайки се да обясни националната литература в контекста на глобалните тенденции. Политическият обрат в България през 1989г, който тепърва ще търси своите дефиниции, ще отвори родното културно пространство към серия промени и дори направо сривове, отдавна дискутирани по света. Променили са се изведнъж статутът на книгата, на образността, на четенето изобщо – обществото рязко се е отворило и границите пропускат заедно и демократични, и контрадемократични тенденции, срещу които сме беззащитни, а държавата е спряла да изпълнява охранителната си функция. В началото на 90-те американският политически философ Бенджамин Барбър ще заяви, че демокрацията не представлява нито бъбрене, нито е безразборен пазар и ще призове да се върнем към основите ѝ на бавен и структуриращ диалог. Пряко обвързвайки отношението към книгата с демократичния процес, той пише: „Последни оцелели от отминалата епоха на печатните технологии, книгите са останки от една бавно изчезваща култура на словото – незаменима валута на демокрацията и разклатена стена срещу новия свят на образите и картините, преминаващи през екраните със скорост, която осуетява всякакво обсъждане. Демокрацията, като хубавата книга, иска време. Търпението е най-малко забелязваната, но може би най-незаменимата ѝ добродетел. Телевизията и компютрите се отличават с бързина и темп и така по определение са враждебни към тромавото грижливо обмисляне, което е предпоставка на всяко публично разискване в полза на общото благо.“ Ако изборът на книги за представяне в медиите трябва да бъде в полза на общото благо, самият избор на книги може да бъде полезен за демокрацията, а бавните вече печатни медии са в далеч по-добър синхрон с „бавна” медия, каквато се явява книгата. Скоростта, налагана от електронните медии, е противопоказна за разискването на книгите. В своята критика на медиатизацията на литературата авторът заявява, че вместо телевизията да стане пограмотна, днес има тенденция тя да направи книгите неграмотни. Главното значение на писателите, продължава той, е да бъдат храна за безкрайния апетит на телевизията и филмопроизводството, жадуващи за ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

истории и фабули, за събития и герои, за извратени характери и добре продаващи се скандални случки от реалния живот. Барбър говори за комерсиалния реализъм като свидетелство за непреодолимата сила на литературата. Социалистическият реализъм е предизвикал мощна литература на съпротивата, в опозиция самата литература е притежавала цел, докато днес, заявява Барбър, литературата трябва да се съревновава за долари, да угажда на популярните вкусове и да гарантира печалби на издателите. Подчиняването на бавното слово на бързите картини, твърди Барбър, не облагодетелства литературната култура, гражданската култура и изобщо демокрацията. „Докато демокрацията вирее на почвата на словото – условие за рационалност, общностен живот и равенство – търговията предпочита картините. Защото картините са стимули, дори заклинания за потребностите, писателят присъства повече с фотографията си в печатната медия, отколкото с твърденията си. Той бива визуално стилизиран. Когато потребността надделява над разума, така и картините са по-силни от думите, поне в отсъствие на образование и тежък труд. Преходът от книги към картини е унищожителен за литературата. Овладяването на книгите от фабриките за картини е унищожително за демокрацията“. Ако трябва да потърсим валидността на тези наблюдения в българския контекст, можем смело да потвърдим, че в условията на една още несъществуваща демокрация скоростта и визуалността на медиите накърняват потенциала на литературата да предизвиква медийни дебати за общото благо посредством литературната критика – още повече, когато съществуващата литературна продукция сякаш не дава възможността изведеният от нея критически смисъл да бъде социално значим. Разочарованието от привидната безпоследственост на класическия тип литературознание и особено на оперативната критика, принудена да върви след сякаш тътрещата се на фона на новините литература – кара голяма група обещаващи млади литературоведи да търсят онези дефиниции за своето занятие, които да го направят актуално. Визуалната революция като обяснение за състоянието на словесността Сравнете класическата претенция на словото като люлка на критичното мислене, изразена гласно от френския теолог Жак Елюл, според когото критичността изобщо може да се роди само в словесната ко-

Марин Бодаков

муникация, която се противопоставя на визуалността. „Ако човек останеше на стадия на словото, той неминуемо щеше да стигне до критично разсъждение. Образът изключва критиката. Навикът ми да живея в този образен свят ме кара да се откажа от диалектиката и критиката. Словото само би увеличило моето безпокойство и неувереност.” Как звучи този труизъм, когато именно образът на революциите в другите източноевропейски столици извиква хората на площадите там, където словото е било обеззаразено от цензурата, отделено в литературни резервати, затворило малкото си „осмеляващи се” жестове в езопов език до пълно прекъсване на комуникативността? Действително ли читателят на българската преса от 1988 и 1989г може да каже с Жак Елюл, че словото ни принуждава да говорим от гледна точка на истината. В „Унизеното слово” Елюл посочва като основен коз на думите в неравната им борба с образите именно техния потенциал за критичност, включително социална критичност. През 1989г обаче телевизията сякаш успяла за дни да извърши онова, което словото десетилетия наред не успяло да направи: да повиши критическия потенциал на хората дотам, че да ги накара масово да се противопоставят на управляващия режим. Ето какво пише Тони Джуд в „След войната: История на Европа след 1945г”, когато обяснява внезапното рухване на ко-

мунистическите режими в източната половина на континента: „Един нов фактор била ролята на средствата за масова комуникация. Унгарците, чехите и германците в най-голяма степен успели да гледат собствената си революция по телевизионните новини всяка вечер. За населението на Прага постоянните повторения на събитията от 17 ноември представлявало нещо като експресно политическо образование с два лайтмотива: „Те са безпомощни” и „Ние успяхме”. Вследствие на това се изгубило ключовото предимство на комунизма – контролът и монополът върху информацията. Страхът да се окажеш сам – невъзможността да узнаеш дали чувствата ти се споделят от други – бил разпръснат завинаги. Дори в Румъния превземането на националните телевизионни студия било определящият момент на бунта. Неслучайно мрачната съдба на семейство Чаушеску била заснета за излъчване в националния ефир. Това не било нов модел, разбира се – през целия двайсети век радиостанциите и пощите били първите цели на революционните тълпи от Дъблин до Барселона. Но телевизията била бърза.” На този фон литературната критика като критическо мислене, като инструмент за социална промяна, е категорично посрамена – поне в очите на своето най-ново попълнение. Много мислители ще обясняват нейния крах с потребността на съвременния човек от картина

без думи. Да цитираме отново Елюл: „Критиката му се струва напълно безплодна, защото пречи на действието, тя е отрицателна, защото човек не приема всичко предварително и песимистична, понеже не се определя цялата действителност”. През зимата на 1989-1990г обаче тази безплодност има напълно конкретно изражение – рухването на комунистическите режими се е случило не благодарение на критиката, а въпреки нея (в битието ѝ на „официозна”) или, сякаш по-лошо, мимо нея (в отказа ѝ от социалност и отделянето ѝ в специализирано, литературно поле). Този срам по изключение не е изкристализирал в поредния дебат за „кризата на критиката”, само защото сгъстеното време сякаш обезсмисля говоренето за такива подразбиращи се неща. Но той е виден в последвалото драматично обръщане на най-младата кохорта критици с гръб към чисто литературното – и с лице към социалните теми. И с нестихващия им интерес към медиите и тяхната новооткрита мощ. Трябва да се отбележи, че опитвайки се да анализират природата на онова, което е отнело тяхното сякаш изконно място, масмедиите последователно търсят неговия универсален харак-

тер, пренебрегвайки спецификата на тоталитарния и посттоталитарния опит и особено ролята на критическия вакуум в него. Сменяйки за пореден път „оста на света”, тази част от литературната критика се занимава да изследва загубата на престиж на собственото си занятие като част от епична битка между образа и словото, която се води от десетилетия „на Запад” и след падането на Берлинската стена е неминуемо просто да се „пренесе” при нас. Тази по същество детерминистична теория има предимството да облекчава моралната отговорност на критиката за миналите ѝ действия, нейния провал в сферата на морала. Обръщайки поглед назад към тоталитарното минало, българският критик трудно може да каже заедно с Жак Елюл: „Само чрез употребата на дума човек научава етичното определение. (...) Плод на критиката, етичното определение се проявява в рамките на словото (...)” Далеч по-успокоително е твърдението, че критиката е окаяна, защото словото е в окаяно състояние: „едно внезапно и трагично откритие, че думите са само думи и нямат никаква въздействаща сила”.

Медийната революция в литературен контекст Със сигурност тази гледна точка не е лишена от обяснителен потенциал. Българските медии през 1990 и 1991г са радикално различни от медиите през 1988 и 1989г – по-близки по същността си до западните медии в ред важни пунктове: отпаднал е държавният монопол върху средствата за масова комуникация, а с него и този върху интерпретациите; медиите отново могат да бъдат място за социална критика, за плурализъм на мненията, разглеждан в сянката на тоталитаризма като основна ценност сам по себе си. Рязко се усилва негативният критерий при подбор на новините. Появяват се филипики. Появяват се дебати. Усилва се и развлекателния елемент – по начин, драматично различен от някогашното „олитературяване” на пресата. До голяма степен това се дължи на внос на медийна „норма” – също като критиците, издателите на новите вестници и списания започват да търсят своите нови модели на Запад. Подложените на немалко присмех заглавия на ежедневниците от онова време всъщност следват ясни критерии – да са кратки, синтактично прости, а субектът, действието и обекЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

тът да станат ясни още от първите две-три думи (изискване, далеч по-смислено по отношение на английския език, който без друго следва подобна синтактична схема). „Магазинер млати даскал заради политика”, „Синатра-син мъсти на похитители” и „Гадател гледа на задни части” не са писани в неведение за правилата на добрия стил, а напротив – с пълната убеденост, че именно това е стилът, изискуем от съвременните медии. А той удивително препраща към литературната пародия. За литературния критик обаче е очевидно, че словото девалвира. И той обръща поглед за обяснение на този процес натам, откъдето масовите вестници взимат своите модели – към западната преса и изобщо западните медии. Дали, да цитираме отново Елюл, медията не снижава критиката до „схематизма на сделките”? До „прегрешението на говорещия поради липса на нещо за казване, който вече не казва нищо, но продължава да говори, говори, говори...” и до пълното обезценяване на словото. Анонимността на словото не предполага авторитет на този, който пише – да припомним, че през 90-те

страницата за книги на в-к „Сега” беше неподписана от своя автор. Когато зад думите не стои никой с конкретно лице, словото е лишено от значение, „тъй като неговата единствена реалност беше срещата на две живи човешки същества. (...) Думите отминават и нямат никакво значение: от момента, в който никой не влага цялата тежест на собствения си живот в словото, което произнася, за каква сериозност можем да говорим на това или на което и да било друго слово. Решителната пукнатина се дължи на разрива между говорещия и неговото слово. Ако човекът отсъства от собственото си слово, то е само шум.” Кризата на читателските практики като обяснение Според тази детерминистична представа за света собственото занимание със словото и литературата е анахронично, то губи почва, защото е останка от безвъзвратно отминала епоха, нереалистичен идеал, който се сгромолясва в момента, в който спре да бъде поддържан на изкуствено дишане. Така поне внушава изследването на Александър Кьосев „Карани-

ците около четенето”, излязло през 2013г, но събрало текстове, писани в предходното десетилетие. Може би драматичното усещане за упадък на литературната критика е всъщност усещане за упадък само на високата литература – и днес то се дължи на остатъчното привилегироване между много други на едно специфично четене – четене-„разширяване на съзнанието”, което „прави съществуването повглъбено и съвършено, душата – по-красива, разширява обема на въображението” . Истинската читателска внимателност, пише Кьосев, всеки момент може да премине в щудиране, във внимателно проучване и научни занимания. По самата си нормативна природа подобно четене е твърде близко до интерпретирането, до изследване и анализ. Литературно-критическият идеал за четенето, който доминира в тези страници и предполага изобщо критиката на критиката у нас през 90-те и не само години, слива двата полюса, за които пише Кьосев – научно-филологическия и писателско-утопичния идеал за четене. Осмозата между тези два идеала ги монументализира и получената конструкция недовижда другите форми на четене, които предполагат и други форми на литературна критика или изобщо на Критика, която, още повече публикувана в медиите, изглежда в упадък заради отказа от следването на въпросните идеали. Филологическият идеал за добро четене го приближава до изследването. Този идеал, заявява Кьосев, очаква четенето да бъде почти научна процедура, преминавайки във внимателно щудиране на езикови и граматически детайли, като се слага акцент върху труда, усилието и скрупульозността в акта на четенето. Писателският идеал за четене, продължава Кьосев, възниква с автономизирането на литературното поле и според учения тук „читателският процес е загубил всичко, което напомня на труд, техническо усилие и протичане на реалното, протяжно време, в него няма ни помен от телесност и бракониерски оркес-

трации на тялото, той е мигновен и непосредствен, подобно на транс и мистично откровение...” И тук писателският идеал за добро четене е в разрез с филологическия идеал – няма ги дисциплината, усилията, бавното изследване и критика на текста в читателския акт. Кьосев заявява, че двата полюсни идеала граничат с нечетенето. Според нас обаче сливането на полюсите, снемането на напреженията между тях води именно до литературно-критическото четене, което съчетава скрупульозната текстова критика с усамотеното блаженство. Именно експлозията на това сливане извежда литературата на медийното поле, защото в национална култура, която е (доскоро е била) литературоцентрична, литературата е всепроникваща. Проблемът е, че институционализирането на преданото четене е свързано само с високите образци на културата. И усещането за упадък на литературата и най-вече упадък на четенето е свързано с представянето на преди всичко масовата литература в масовите издания. Масовата грамотност въвежда масовата литература в масовите медии, но нейната еднотипност не предполага критика, а реклама. И Тотка Монова смята, че днес се намираме в радикално нова, непозната досега ситуация. Нейният опит на медиен изследовател ѝ помага да „чете” състоянието на литературата през „новите” медии. Преди тяхната поява всяко едно шизофренно необременено съзнание, смята авторката, може точно да определи разликите между литературен и реален свят – „независимо от това в кой свят се чувства поуютно и къде пребивава по-дълго... Беше възможно сравняването, съизмерването на литературен и реален свят, а оттам и преценката кой от двата е по-добър и къде могат да се търсят реални корективи за промяна на по-несъвършения свят”, продължава тя. Да забележим ключовите думи в това изречение – сравняване, съизмерване, преценка, корективи. Всъщност, Тотка Монова ни казва – беше възможна литературната критика

– литературата, която критикува действителността… Днес литературната критика е невъзможна, защото за нас „микросветът е триизмерен (свикнали на органичното и не безконфликтно успоредяване на онтологичен, литературен и личен свят), а за следващото поколение има и четвърти – интернет-свят. За идещите поколения границата между личен и/или онтологичен и интернет-свят е неясна, условна, трудно доловима, казва авторката. За мен интернет-книгата и печатната книга са два различни свята, казва Тотка Монова, два свята в търсене на пълноценна комуникация със следващото поколение и носения от него нов личен и литературен светоглед. Тоест, според Александър Кьосев и Тотка Монова рязката промяна в социалните функции на литературата въобще и литературната критика в частност не е толкова резултат от тяхното собствено развитие, от заеманите от критика позиции или от авторовите решения, а от една глобална промяна в начините на комуникация, настъпила с развитието на телевизията и интернет. Промяна, която придава равна значимост на маргинализираните досега типове четене, без да се интересува от критическия или авторовия идеал. С други думи, българската критика е в криза, не защото е направила погрешна стъпка или поредица от погрешни стъпки, а защото такава е неумолимата логика на далеч по-силните като влияние масови медии. Авторефлексията в случая е излишна, защото девалвацията на ролята на критика не е само българско явление, а е резултат от навлизането на интернет, който не предполага привилегировани позиции на говорене и на предхождащата го комерсиална телевизия, която първа е отнела привилегированата роля на словото въобще. Според тази гледна точка най-силно влияние върху българската критика през 90-те оказва не рухването на комунистическия режим, а навлизането на новите медии. Марин Бодаков

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Журналистическият труд е първият в света, който се потребява безплатно Искам да поздравя най-напред фондация „Фридрих Еберт” за това, че тя доста отблизо следи проблема вече няколко години и за разлика от други фондации, акцентира върху саморегулацията, защото и други се интересуват от проблемите на българската журналистика, но предвиждат регулация, т.е. въвеждането на закони, които да поставят нещата в построги рамки. Според мен това е верният път. По-добре е да има саморегулация. Защо? – Защото регулацията, така или иначе, ще произтича от държавата. Макар и да представлява широките интереси на обществото, държавата има и своите по-тесни интереси като структура. Виждаме какво се случва в българския медиен свят през последните години. Тече скрито одържавяване на медиите. Защо? Защото медиите са слаби. Като икономически единици, те до голяма степен вече са несъстоятелни. Те не могат да се самоиздържат. Те са нерентабилни. И трябва някой да плаща за тяхната издръжка, иначе те просто трябва да изчезнат. В момента в България, аз твърдя с абсолютна сигурност, като изключим може би някои жълти издания, които все още успяват от реклами и от продажби да покриват разходите си, твърдя, че няма издание, което да може да се самоиздържа. Следователно медиите нямат онази обществена опора, която да им даде свобода и независимост, до голяма степен работейки в интерес на обществото, да се съобразяват само с него. Някой им плаща. Дали това ще бъдат собственици на друг вид бизнес, от който те могат да отделят, за да издържат медии, или което е още по-зле – това може да бъде и държавата. Защо? Защото трябва да имаш някакъв интерес –

харчиш пари за нещо, което няма да ги възвърне, но ще ти върне нещо друго. Да кажем, говорим за бизнесмени и казваме – „Да те имат някакъв интерес в някаква сфера”, това е повече от ясно. И те трябва да бъдат ясно съобщени: Кои са? Има законови изисквания. За да знаят хората, примерно – както във вестник „Сега”, собственост на Сашо Дончев, който има газов бизнес – че ако вестник „Сега” пише по газови въпроси, ще бъде в конфликт на интереси и сами да си преценяват доколко да възприемат тази информация като убедителна или не. Но когато не е ясен собственикът? Какво знае обществото за медиите? През последните години, от 2006-а насам, в България се извърши едно много тежко престъпление срещу българските медии. И то се извърши с държавно участие. То се извърши задкулисно. Още от времето на тройната коалиция. Неслучайно го каза бившият министър на културата Вежди Рашидов. Като по-отворен той си спомни и сподели как през 2007г, на една „маса”, на която се въртят много пари, се реши съдбата на българските медии и всъщност се създаде медийният монопол, за който сега всички говорим. Кои пари се въртят на тази маса? На тази маса се въртят нашите, държавните пари, взети от обществото. Държавата няма пари. Тя ги взима. Колкото ѝ трябват – толкова си взима. Тя не произвежда нищо. Но тези, които са около ма-

сата не са случайни хора, те са хора с възможности, които могат да използват държавните средства. Затова беше създаден този монопол, през една частна банка, където се наливаха държавни пари, на разплащателен влог, който е с нищожна лихва от 0,8 до 1%, и след това се предоставяше възможност на тази банка, въпросните пари да ги употребява по нормалните си банкови канали срещу лихви от 5, 8, 10%. Разликата? Това са загубени пари от обществото, но с тази разлика се финансираха медии. С тази разлика се изкупиха медии. Много дълго време КТБ, която сега е в центъра на вниманието, отричаше, че е финансирала медийния монопол на Ирена Кръстева и сина ѝ, който твърди, че няма никакви медии. И Цветан Василев също отричаше, че има въобще някаква връзка с медиите. Той дори подаде жалба срещу мен, която стигна не просто до нашата етична комисия. Тя стигна до председателя на Европейската комисия Жозе Барозу, до трима комисари, до четирима директори на Главни дирекции в Европейската комисия, до трима председатели на комисии в Европейския парламент. Представете си каква чудовищна кампания разви този човек само и само, за да скрие една лъжа, която го разобличава и която днес е публична – че той е финансирал медийния монопол. Всъщност не той. Аз неслучайно сложих в кавички определението за него – „кредитор”, защото той не е истин-

ският кредитор. Кредитор всъщност е държавата, всички ние. И ние, с нашите пари даваме възможност да се създаде един медиен монопол, който има едно единствено предназначение – да оглупява хората, за да не виждат какво става с техните пари. Защото мафията няма интерес да се знае какво става. Единствената функция на медиите, която оправдава съществуването им, е да бъдат защитник на човешкото право на информация. Както лекарите имат задачата да пазят основното човешко право на здравословен живот и въобще на живот, а юристите – правото на справедлив съд и на справедливост въобще, журналистите пазят човешкото право на информация. Но за да го пазят, те извършват една обществена услуга и за тази обществена услуга, за да могат да я вършат професионално, някой трябва да им плаща. Когато отидете на лекар си плащате, когато отидете на адвокат си плащате, но когато ползвате информация от медиите вече през интернет, какво ѝ плащате. Т.е. нашият труд в момента е първият в света труд, който се потребява безплатно. Той струва пари, но се потребява безплатно, обществото не го плаща и не иска да го плаща. То се научи, че така е по-добре, наистина е по-хубаво. Ние сме първата професия, която влезе в комунизма, която раздава труда си всекиму според потребностите. И при това положение, за да може да съществуват медиите, едно време Йосиф Хербст е казал: „...за нас хората гласуват всеки ден със стотинките си”. Сега, в момента, те не гласуват за нас със стотинките си. Те ни четат много повече, но ние сме жертва на собствения си успех, защото в ерата на интернет, нас ни четат много повече. Това е ерата на информацията и ние сме все по-нищожни, все по-жалки, все по-нищожни в обществото и все по-лесни за купуване. И когато бе създаден този медиен монопол, се знаеше, че той е икономически несъстоятелен, той не може да оцелее, защото той няма как да се финансира от медийната мафия, с тези големи разЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

ходи, които отиват не само за вестници, но за радио, за телевизии, за сайтове. Те създадоха какво ли не. Няма как да се самофинансират, освен ако някой не им налива пари. И сега моментът е много важен! Обърнете внимание! Проследете този процес! Какво ще се случи с въпросния медиен монопол в новата среда. Когато през тази банка, която беше дълго време източвана по различни канали, някои говорят за стотици милиони, други говорят за над милиард. През тази банка вече няма да могат да се извършват операциите по манипулиране на обществото и медиите. Къде ще отидат всъщност тези механизми. Проследете хората, които са свързани с медийния монопол, които са свързани с т.нар. „Български медиен съюз“! Как те са всъщност новоназначени собственици на медии, защото ги назначават, те нямат пари. Никой не може да ме убеди, че Венелина Гочева е купила вестник „24 часа” и че Петьо Блъсков е купил вестник „Труд”, след като германският концерн ВАЦ се отърва от тях, защото са нерентабилни. Един концерн, който има три милиарда оборот годишно смята, че за изданията е невъзможно да се издържат и ги продаде и изведнаж се намира някакъв Петьо Блъсков с две пишещи машини, една прочута баба и едно мазе и започва да изкупува медии да прави пресгрупа. Нито преди се е случило така, нито сега ще се случи по този начин. Дават им се парите. Защото те не могат да ги докажат откъде ги имат. И не си правят и труда. Проследете какво ще се случи от тук нататък. Някъде ще се насочат тия финансови потоци, за да се финансират медии. Държавата няма да се откаже, аз не говоря даже за държавата. Да беше държавата – с мед да я намажеш, защото все пак тя е публична институция. Неслучайно държавното радио, държавната телевизия са посвободни от тия задкулисно одържавени медии. По-свободни са. Радиото може да каже неща, които няма да прочетете нито в „Стандарт”, нито в „Телеграф”, нито в „Монитор”, нито в „Труд”, който

вече не прилича на вестник, а е всъщност една употребена хартия. Същото е и с държавната телевизия. Неслучайно те бяха подложени на много силна критика от някои държавни функционери, че отразявали неправилно протестите. Ами това са протести, това са случващи се неща, те са публични, трябва да се отразят. Как няма да ги отразяват? Не бивало. Но те може да го направят. Защо? Защото макар и да са държавни те са защитени от някакви правила. Ето тук има един представител на институцията, която следи да се спазват тези правила /сочи народния представител Иво Атанасов/ и ако нещо стане и тази институция не си върши както трябва работата, това ще е покана към обществото да отиде утре и да направи митинги пред радиото и пред телевизията, както са се случвали. Спомняте си ги. И затова там не смеят. Но кой ще отиде да направи митинг пред ТВ 7, че вчера Бареков е говорил едно, а днес говори друго? Никой няма да отиде. Както виждате това не се случва. И затова този задкулисен процес продължава. За какво им беше необходим на Българския медиен съюз втори кодекс. Няма проблем да има втори кодекс, колеги. Колкото и да е странно, макар, че съм един от участниците в съставянето на действителния кодекс, за мен той е истинският. Този втори т.нар. „кодекс” е преписан. И то на лош език. Просто некадърно направен. Но не е в това проблемът. Няма две Библии, но има четири Евангелия. И всички са признати за верни, за правилни, за канонични. Защо?! Не е в това бедата. Може, в много държави има по няколко кодекса. В Америка няма единен кодекс. Сега във Франция от години тече един невероятен дебат за написване на един общ кодекс. Във Франция от 1918г си имат кодекс, но той още не е приет. Те нямат и комисия. И много дълъг разговор се води на тази тема. И едва сега, когато се видя, че и френските медии, като всички останали са едни фалирали медии, че не могат да оцелеят и че разчитат на държавна помощ, всич-

ки вестници във Франция се финансират от държавата. От три години. Миналата година вестник Льо Монд е получил 16 милиона евро, вестник Фигаро – 16 милиона евро, а най-дълго издържаният от държавата вестник е не кой да е, а комунистическият вестник Л’Юманите. Още от времето на най-дясното правителство на Едуард Баладюр от средата на 50-те години го издържа държавата. Защо? Защото не може, би изчезнал. А защо дясното правителство? Защото казват – това е част от нашата политическа палитра, от нашия пейзаж. Не можем да позволим да изчезне вестникът, създаден от Жан Жорес. И това го казва един от най-десните политици във Франция. Значи имат някакво такова държавническо национално мислене за защита на националната култура. Всички вестници са на някаква държавна издръжка. Това ще се случи и в България. То се е случило. Обаче се е случило по най-извратения начин, по найгрозния, по най-долния начин чрез измама, защото и у нас държавата функционира като един елемент на някакви задкулисни структури. Вижте как се правят правителствата, как се избират депутатите. Същото става и с медиите. Те не са извън обществото. Те са част от него. И след като така или иначе ще се върви към използване на такива средства, на такива фондове, те пак са от обществените средства, пак са от средствата на хората, но хората не отиват да си купят вестника, не си плащат абонамент специално за някаква телевизионна програма или радио, държавата ги взима. Това са обществените медии. И трябва обществото да знае по какъв начин тези пари стигат до медиите. Ето това трябва да знаем и трябва да се направи публичен механизъм за разпределяне на тези държавни средства. Става дума не само за тези бюджетни средства, които се отпускат за някаква подобна цел, а и за разпределението през държавата на европейските средства, за комуникационните стратегии. Как стана така, че европейските средства стигат точно до

тези медии, които са част от медийния монопол. Ами много просто. Това е задкулисната игра. Там се насочват парите. Защото там се насочват и рекламите. Медийният монопол овладя и рек-ламния пазар. Овладя и разпростанителския пазар. Там обаче ще закъсат много, защото в скоро време няма да разчитат и на вестниците за разпространение, защото всички ще отидат в Интернет. Какво ще разпространяват? Цигари? И кибрити? Покрай тая LAFKA така закъсаха, че наистина се изпокараха за пари. Ето Ви едни обективни обстоятелства, които до голяма степен ще променят и медийната среда и въобще начините на саморегулация. Ние не трябва да се съгласяваме държавата да ни налага покрай тази силова позиция, която заема, да финансира медиите, да ни налага своята регулация. Защо?! Защото тогава ще се получи един държавен пиар, който вече се е случил така или иначе. Въпросните медии при всяка смяна на правителство, са на принципа „Паднал от власт – непотребен”, на другия ден си сменят позицията и подкрепят винаги онзи, който е на власт. Защо? Защото те са си одържавени медии. Ние това не трябва да го допуснем. Значи ние трябва да разсъждаваме, когато говорим за саморегулация, а в някаква степен и за регулация, защото няма как да зачеркнем Закона за радиото и телевизията. Ние много ясно трябва да поискаме прозрачност. Всичките тези процеси трябва да излязат на светло. Журналистиката е публична професия. Ако тя не се развива пред очите на хората, тя е безсмислена. Защото няма да ни вярват. Ние сме като банките. Престанат ли да ни вярват, бизнесът ни умира незабавно. Значи най-големият ни капитал, това е доверието. Затова не трябва да го загубим. И по тази причина ние трябва да настояваме за максимална светлина върху медийния монопол – как е финансиран, как е създаден, кои са участвали, какви пари ще се наливат оттук натам в него, защото те вече няма да минават през тази затворена банка, а ще

минат през други банки. Въпросните лица и структури няма да се откажат от контрола върху медиите, а чрез тях и върху обществото. Разберете това. Това е изключено. Но нашата цел е точно това – като журналисти да проследим тези процеси и да ги покажем в техния зародиш, защото ние проспахме създаването на медийния монопол през 2006-2007г, смятахме, че това е някаква обикновена сделка на Петьо Блъсков, който си продава някакви вестничета и нямаше някакво особено влияние. Не, това беше началото на едно престъпление срещу българската журналистика. Казвам го в преносен смисъл, защото законът не е предвидил наказание за подобно деяние, но това беше, от наша професионална гледна точка, един удар с нож в гърба на българската журналистика от наши колеги. Защото са се продали. И ето тук е мястото на Съюза на българските журналисти – да поставя нещата публично, да изисква. Много хубава беше тази декларация, която издаде СБЖ. Да, наистина трябва да има може би и колективен трудов договор за медиите, както има във Франция. Там нямат регулация както у нас, но имат колективен трудов договор, който пази журналистите от такива особени ситуации, когато на журналиста му казват: „До днес си писал така, от утре ще пишеш обратното”. Това е кауза на съвестта, която е защитена, защото не може да се издевателства над журналистите, а точно това се прави. Хвалеха ли Цветан Василев? Хвалеха го. Не даваха косъм да падне от главата му. А днес е черен, по-черен от дявола. Ето такива грозни неща се случват, защото журналистите не са защитени, защото професията не е защитена, защото ние не сме се осъзнали, че имаме силата да се противопоставим на онези, които се съвещават около масата, където се въртят парите. Не трябва да им дадем да ни купуват и да ни продават като овце, защото те и ни стрижат, и ни купуват, и ни продават, а накрая могат и да ни теглят и ножа. Светослав Терзиев

КУЛТУРА

Гергана Станкова: Вярвам, че фолклорът е нашето спасение ЧиБ: Здравейте, Гергана, нека започнем от началото. Следим Вашия сайт от известно време, но нашите читатели биха желали да се осведомят за проектът Ви от първа ръка – разкажете ни как започна всичко – за Вас, за проучванията, които правите преди да започнете нова разработка. Любов и любопитство към фолклора и родното – това ли е първоизвора? Г.С.: Името ми е Гергана Станкова и съм графичен дизайнер. Учила съм дизайн в Прага, имам над 5 години опит в рекламата. Имам и едно голямо желание – да създам свой бранд аксесоари, аз да съм му майка и баща, аз да взимам решение как продуктите, идентичността и комуникацията на бранда да изглеждат. Но преди всичко, имам желание този бранд да има същност и смисъл. Дълго време мислех как този бранд да се случи, каква да е основата, на която той да стъпи, какво би го различило от хилядите други брандове на пазара. И ето, че преди две години открих едно скрито съкровище – българските народни шевици. И като казвам „открих”, имам предвид „открих за себе си”. Защото истината е, че никога не съм се интересувала от родния ни фолклор, никога не съм слушала народна музика или ходила в етнографски музеи, извън училищните посещения. Започнах да събирам антикварни книги с шевици, да подбирам и дигитализирам мотиви и да ги променям според собствените си разбирания за съвременен

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

дизайн. И така две години по-късно вече имам разработени пет колекции, плюс идеи за още две. Да отговоря на въпроса Ви – трябва да съм честна и да призная, че първоизворът на проекта ми не беше любовта към фолклора и родното. Но любовта последва, защото с всяка разлистена страница в

новите ми стари книги откривах фантастични „графики”, направени с игла и конец. Тези „графики” бяха сложни и детайлни. Те показваха стилизирани растения, човешки фигури и животни. Преди всичко обаче, те показваха удивителната богата душевност на нашите български баби.

ЧиБ: Проектът „Шевица” е създаден като провокация към самата Вас. Българската традиция показва способността на българката да трансформира природни и човешки форми, като ги съчетава по особен начин в бита и облеклото. Как смятате, можем ли скоро да видим по улиците на големия град пъстротата на фолклора ни. Г.С.: Разбира се, че можем. Първата колекция на Шевица беше разпродадена за по-малко от месец и то след едно единствено споделяне от моя страна във Фейсбук. Това означава само едно – има жажда към родното. ЧиБ: Както пишете сама в сайта си, световните дизайнери се вдъхновяват от етномотивите на Африка, Южна Америка и Изтока. Какво според ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Вас би накарало повече български дизайнери да използват фолклора ни в съвременното облекло. Защо няма достатъчно дизайнери, които да използват шевиците като основа за своите колекции. Г.С.: Всъщност има дизайнери, които са работели и мислели в тази насока. В интернет открих един куп интерпретации на традиционни мотиви. Те бяха уж съвременни, но не съвсем. И мисля, че знам защо тези дизайнери не са направили по-смели и радикални промени в мотивите – от страх. А страхът идва от безумния фетиш, който сме развили към нашето културно наследство. Не смеем да го пипнем, да го осъвременим, да го променим. Сякаш цялата ни енергия отива в това да се гордеем с него и да го запазим. Само че, запазването във вида му от

XIX век само вреди. Колкото повече ни е страх да излезем от канона, толкова повече затваряме нашето наследство в една рамка на стар и прашасал експонат, който вадим и показваме само по определени поводи. Нека се върнем към най-важното – тези мотиви не са създадени, за да прашасват в музеи. Те са създадени за да бъдат носени. Всеки ден. Истината е, че и мен ме беше страх да променям мотивите. Ами ако не се харесат? Ами ако ядосам хората, вместо да ги зарадвам? И после намерих книгата на Иван Коев от 1951г и там прочетох, че старите майстори везачки никога не са копирали мотивите от предшествениците си. Те са интерпретирали, добавяли, развивали. Чупели са симетрията, обогатявали са композицията. И всъщност разбрах, че това, което правя е напълно в традицията на занаята, защото в сърцето на тази традиция стои промяната. ЧиБ: Това лято сте направили съвместен проект с дизайнера Стела Атанасова. Резултата е прекрасна и семпла плажна колекция – бански, парео, ризи, аксесоари. Разкажете ни повече за процеса, за бъдещите Ви планове – нови колекции, платове, модели, ревю – какво да очакваме. Г.С.: Надявам се отново да измислим нещо със Стела, защото изключително рядко срещам отговорни и чудесни хора като нея. Постоянно мисля за нови колекции и с момичетата

от Чекмедже сме намислили чудесна лимитирана серия от ръчно плетени шалове. За сега обаче всичките ми големи планове за този проект трябва да почакат, защото в момента съм в началото на втората си година майчински. Все още ми остава време да работя, но все по-малко. ЧиБ: Развива ли се българската култура, изкуство, променят ли се традициите и как? Може ли българинът да запази в този бързоразвиващ се свят идентичността си? Фолклорът ли е нашето спасение от уеднаквяването? Г.С.: Да, вярвам, че именно фолклорът е нашето спасение. Вярвам, че в логото на България не трявба да има планини, реки и плажове, а мотиви от шевици. Защото за планините нямаме принос, те са заварено положение. За шевиците обаче имаме. За народната музика имаме. За другите занаяти като грънчарство, дърворезба имаме. Аз съм от първото западно ориентирано поколение след промените. Учила съм английски цял живот, гледам американски филми, слушам рок, имам чужда диплома. Години наред в своето съзнание съм била далеч от България, макар и да съм живяла тук. Именно фолклорът ме върна у дома. Именно шевиците ми разкриха една прекрасна, сложна и изящна страна на нашата култура. Андриана Коцева

КУЛТУРА „Златната ябълка” е проект за фентъзи анимационен сериал, вдъхновен от българската митология и фолклор. Действието се развива в необятен планински свят, където мъглите се раждат от косите на могъщи змейове и въплъщенията на сезоните бродят из гъстите гори. Това е епичен балкански фентъзи свят, в който хората използват магически чанове, за да се борят с Кошмарите – огромни чудовища, сменящи облика си, които се хранят със човешката скръб. Тук песента на Самодивата е едновременно най-благословеният дар и най-ужасното проклятие. Макар историята да се развива в екзотична фентъзи среда, тя засяга съвременни проблеми, с които зрителят лесно може да се идентифицира – това е история за порастването в един сложен фентъзи свят, който е изправен пред промени в климата, ефектите от неконтролирана индустриализация, ксенофобия, социална изолация, расизъм и задълбочен конфликт. Така представя екипът на Димитър Петров проекта си в сайта създаден преди месец-два. През последните две години младият българин събира колеги – сънародници и чужденци, с които обединява сили, за да осъществят детската мечта на Митко. „Легендите ни, носиите, музиката и обичаите ни са страшно красиви и много екзотични за останалата част от Европа и света. Въпреки това образът, който самите ние изграждаме и изнасяме, като че ли се концентрира само върху отрицателните черти на манталитета ни. Това винаги ме е дразнело и е една от причините да искам да реализирам „Златната ябълка”, казва Димитър в едно от интервютата си. Проектът е на етап предпродукция, като в момента се събират пари от доброволци, с които да се направи пилотния епизод. Идеята е след неговата премиера, екипът да кандидатсва в западноевропейски форуми за финансиране, да намери рекламодатели, за да може да се завършат подготвените два сезона с по 24 серии. А след това – разпространението на сериала пред чуждестранни и български медии. Ние им пожелаваме успех с това интересно и красиво начинание и скоро ще Ви срещнем с авторите на „Златната ябълка” на страниците на списанието.

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

КУЛТУРА

Kонцерт на приятелството

рез октомври, в рамките на Дните на културата на Република Корея в България, се състоя Концерт на приятелството. Спонсор и организатор на концерта бе президентът на компания Йонгсанг чрез фондация WCN (Световна културна мрежа) г-н Джонг Бьом Парк. Концертът премина при изключителен успех. Гаранция за този успех бяха изявените солисти Че Гьонг Янг – сопрано, Мелани Че – пиано и тенорът Хо-Йонг Чънг, заедно с българската цигуларка Лия Петрова. Акомпаниментът бе на Симфоничния оркестър на Българското национално радио, начело с младия диригент Георги Патриков. Преди да отпътуват, корейските участници бяха любезни да споделят впечатленията си от срещата с българските музиканти и българската публика в разговор с Мая Бонева. ЧиБ: Започваме разговора с въпрос за дейността на Асоцияцията, която представлява бизнесменът Джонг Бйом Парк. Д.Б.П.: Преди всичко благодаря за възможността да представя Асоциацията и Фондацията, която всъщност пое задачата да реализира този празник на музиката, на който се насладихме заедно. Аз управлявам Йонгсан груп, чийто основен офис е във Виена. В същото време съм председател на

Асоциацията на корейските организации в Европа. Всъщност става дума за около 300 000 корейци, които живеят в различни градове на всички европейски държави. Ние сме структурирани в отделни местни асоциации в 140 града, съответно със 140 председателя. Корейците, които живеем извън родината, работим за компаниите си или за фирмите, които са ни наели. Общото е, че всички имаме корейска кръв и желание да се занимаваме със своите бизнеси. Аз съм истински пример за това. Ако имаме някакъв проблем, връзката помежду ни чрез Асоциацията е първият спасителен пояс. В Европа ние имаме различни дейности, но всички се чувстваме силни, благодарение на общата ни дейност в Асоциацията и нейните местни клонове. Няма значение каква е необходимостта на всеки от нас, нас ни свързва работата и желанието за успех. Ние поемаме и проекти, координирани с корейското правителство. Най-честият пример е да сътрудничим на корейски фирми. Както знаете, в Корея има много на брой малки и средни предприятия, за които в чужбина ние сме най-голямата опора. Те се опитват да изнасят продукцията си, но тъй като финансовите им възможности не винаги им позволяват, те разчитат на нас, на нашите контакти и

нашето влияние. Тази мрежа, която сме създали на европейска почва им помага да развиват бизнеса си. Това е само един пример. ЧиБ: Като живеете и работите във Виена, представлявате ли Корея в различните световни организации, като например Международната агенция за атомна енергия? Д.Б.П.: Всъщност нашата организация не взаимодейства пряко в международните организации, но вътре в тези организации има много корейци, компетентни за специфичните дейности. Например в Международната агенция за атомна енергия работят около 30 от най-известните корейски учени. Те всички са част от Асоциацията. ЧиБ: Стигаме до същинския въпрос – за севернокорейската ядрена програма. Как работата на международните организации и усилията на корейските доктори на науките съдействат на процеса за намаляване на опасността от противопоставянето и в крайна сметка за обединението на двете Кореи? Д.Б.П.: Във връзка с въпроса за обединението на Корейския полуостров и проблемът с ядрените оръжия, нашата Асоциация няма преки задачи. Но това не значи, че стоим на страна. Например, ние организираме многобройни прояви с

една единствена цел – да улесняваме процесите, да намаляваме опасността от разрастване на ядрената заплаха на Корейския полуостров. Организираме кампании и разяснителни семинари по конкретни теми. Една такава тема е да обясняваме на световната общност историческата истина за собствеността на остров Токдо. Правим кръгли маси, на които дискутираме със специалисти от цял свят как да се реализира обединението на нашия полуостров. Разбирате, че каквото и да правим, ние мислим за разделената Корея. А живеейки далече от родината, ние сме се научили, че успехът идва, когато не сме разделени, а работим заедно. Колкото и да изглежда сантиментално, ние винаги мислим за изграждане на отношения между Севера и Юга, защото всеки сантиметър от корейската територия ни е болезнено скъпа. Ето затова ние правим всичко възможно, за да разясняваме всеки елемент от нашата история с документална точност. Ние не спираме да обясняваме и да доказваме пред европейците, че Токдо е корейски, че ядрената програма

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

на Северна Корея носи рискове не само за нашите две държави, но и за целия район, че по-голямото доверие и сътрудничеството е от взаимна полза. ЧиБ: Хората казват, че зад всеки успял мъж стои по една силна жена. Голямо впечатление направи съпругата Ви, ръководител на Фондацията Световна културна мрежа. Да я включим в разговора. Клер, кажете ни повече за Фондацията. Клер: Фондацията съществува благодарение на дарението, което направи моят съпруг. Със средствата, които получихме, ние помагаме на хората не само в Корея, но и в други държави. Виена е известен като град на музиката и ние бяхме вдъхновени да насочим дейността на Фондацията към музикалното изкуство. Така първият начин да разпространяваме нашата култура и да се сближим е нашата концертна дейност. Сега – в България, миналата пролет бяхме в Румъния, предстоят ни подобни изяви в Украйна, където ще отбележим 5-годишен юбилей. ЧиБ: Как си представяте Ваша-

та дейност, г-н Парк, в полза на подобряване на икономическото сътрудничество, а от там и за създаване на условия за обединение на Корейския полуостров. Ще обясня защо Ви питам по този начин. Снощи по време на паузата на концерта, срещнах двама души, които са членове на Севернокорейското дружество за приятелство. Това ме зарадва и си помислих, че да, концертът е причината, зала „България” да стане среща на добрата възможност. Д.Б.П.: Това е важна гледна точка. Вие разбирате, че корейското обединение не е лесна работа, напротив, толкова е трудно. Така че, по всеки възможен начин, по всички пътища, ние би трябвало да опитваме, да имаме постоянна цел, да постигнем обединение. Всеки жест, като този с концерта или други в областта на културата са добри. Вие знаете, нали, ние трябва да се срещаме, да общуваме на всички нива – културно, политическо, икономическо. На всички възможни нива ние трябва да говорим помежду си и да очакваме взаимно разбиране.

ПРЕЗ ГОДИНИТЕ ЧиБ: По какъв начин държави като нашата, която има опит с живота в социалистическия блок и еднопартийния режим, би могла да способства за ползотворен диалог? Д.Б.П.: Това е много добра отправна точка. Например преди началото на 90-те години на миналия век, когато съществуваше СССР. Целият източен блок принадлежеше на една система – системата на социализма. По това време Северна Корея беше част от тази система с много повече близки приятели в този блок, в сравнение с нас. Затова съвсем не е чудно, че хората признаваха и мислеха, че цялата Корея е Северна Корея. В тази общност нямаха много информация какво правят хората в Южна Корея. Не-

щата сега са различни, хората са наясно каква е разликата между двете държави. По мое мнение на нас все още ни трябва време, за да се опознаем, за да се разберем напълно. Но такива шансове, като сегашният концерт, ние трябва да ценим и умножаваме. Само тогава ще можем да помогнем на хората да разберат какво е Северна и какво е Южна Корея. Събития като тази наша среща на приятелството в Зала България създават средата на обединението. В това се изразява идеята на WCN – фондацията Световна културна мрежа. Ние правим с този културен обмен мост между Корея и европейските страни. Когато реализираме това сътрудничество, ставаме по-близки. За взаимното

разбиране са необходими приятели. Например, за мен като бизмесмен, първата цел е да правя пари, но след като си спечеля парите, мисля как да използвам придобитото. Разбира се, всеки обича печалбата, но аз трябва да реинвестирам, за да развивам компанията си. От друга страна винаги мисля, че трябва да вложа парите си в такъв културен проект, чрез който да върна парите в обществото по такъв радостен начин. Определно вярвам, че ако сега се радваме и коментираме Втория концерт на приятелството между Република Корея и България, следващият, за който ще се погрижим, предстои! Мая Бонева

Музиката в „Старата къща” „Гласът на България” – великото чудо, което прави достояние на огромна маса от хора всякакви събития, случващи се по цялата необятна планета и в Космоса дори, се нарича Българско Национално Радио. В навечерието сме на поредния му юбилей! Осемдесет години то е в центъра на българската култура, присъства в различните стилове на живота и е част от човешкото поведение. В далечната 1935г цар Борис III подписва указ №25, с който одобрява Наредбата – закон за радиото и то става държавно. Датата е 25 януари, считана за рожден ден на една от най-важните културни институции в България. Със своя първотворец Панайот Тодоров, известен с псевдонима Сирак Скитник – поет, художник, театрален критик и общественик, започва изграждането на радио-културата във всичките ѝ измерения. Продължител на организацията „Родно радио”, съставена от учени, писатели и журналисти, днес Българското национално радио, със своята енциклопедичност на програмите, приобщава огромната си аудитория към ежедневната информация от областта на политиката, историята, науката, изкуството, възпитанието, музиката.

Всъщност в центъра на българската музикална радио политика с трите си основни жанра – художествена, народна и забавна, ярко се откроява личността и дейността на първия музикален уредник на БНР проф. Димитър Ненов. Заедно със Сирак Скитник той поставя началото на едно изключително дело – събиране и записване на хиляди автентични български народни песни и свирни. Неслучайно едно от първите предавания за чужбина представя богатството на българската народна песен, прието с неизразим възторг от слушателите на Европа и Америка (годината е 1940). Пак от този период започва и събирането на музикални записи от цял свят, както и привличането на десетки изпълнители на художествена музика в ефир. Малкият исторически опит в развитието на новата българска култура от началото на ХХ век бързо наваксва изоставането – контактите с външния свят разширяват кръгозора на хората и създаването на Българското национално радио поставя двупосочната връзка и информационна среда във всички културно-политически сфери. Не прави изключение и музикалното ни изкуство – то вече се развива по европейски образец. Полагат се основите на Българската опера, на Музи-

калната академия, на хоровия съюз, на Академичния симфоничен оркестър, а през 1936г, с пълна държавна подкрепа започва да функционира и Царския симфоничен оркестър. Но да се върнем още малко назад във времето, когато първите радиопредавания в България започват – през 1930г, когато се основава „Родно радио” – организацията, която създава радио-движението у нас. Ентусиазмът му се дължи на университетски преподаватели, инженери, композитори, артисти, музиканти, любители, чиновници. В спомените си от този период журналистът Д.Бръзицов пише: „Програмата на Радиото обикновено е информационна, музиката е от грамофонни плочи, но се получаваше нещо много искрено, дадено от душа.” Пак от този период е и първото радиостудио, в което „на живо” са свирили и пели пред микрофон музиканти и артисти. Ето още един спомен – на акад. Марин Големинов, тогава студент в Музикалната академия в София: „Външно студиото никак не приличаше на студио, всичко ставаше в един гараж. Първото ми участие беше с мое произведение – Соната за цигулка и пиано №1. Акомпанираше ми пианистката Жоржета Волц.” Не може да се пропусне и първото пряко включване на Празничната литургия от храма „Св.Александър Невски”. Датата е 13 май 1931г и оттук нататък преобладаващ дял в програмата има музиката. Тя определя динамиката и разнообразието на различните времеви пояси. „Хората, които имаха желание да дойдат и да изпълнят нещо „на живо”, като квартета на Саша Попов, например, свиреха , за да попълнят програмата” – си спомня Лина Шопова, една от първите говорителки на БНР. Пак тогава започват и преките включвания от салона на Военния клуб и читалище „Славянска беседа”. В навечерието на 1935г концертът като радио форма вече е основен за програмите на Родно радио, което следва примера на другите европейски радиостанции. Често това са и концерти с продължение, т.е. ако в първата му част звучи симфонична музика, то в продължението творбите са от друг жанр. В Обедната музикална линия винаги е присъствала българската народна песен, а наличието на макар и ограничен фонд от грамофонни плочи е позволявало на българския радиослушател да се запознае с изкуството на знаменити певци и инструменталисти като Енрико Карузо, Фьодор Шаляпин, Тоти дал Монте, Тито Скипа, Яша Хайфец, Клаудио Арау и други. Още нещо значимо от този период – това са участията в концертите „на живо” на ученици от водещите столични гимназии, които са имали свои хорови състави, камерни ансамбли и оркестри. Сред тях са били бъдещите големи имена Ромео Райчев, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, творческа вечер събира Димитър Ненов и Любомир Пипков, пианистката Жени Ковачева и певицата от Народната опера Надя Тодорова изпълняват творби от френски композитори, а пред микрофона четат свои произведения Асен Златаров, проф. Константин Гълъбов, Чавдар и Фани МутаЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

фови. Все повече са и българските музикални творби, които звучат в ефира на „Родно радио”. В една от програмите с надслов „Ден на българската песен”, четем: „Участници в концерта са студентите от Музикалната академия Тодор Мазаров, Петър Райков, Атанас Маргаритов, а произведенията, които ще прозвучат са от Панчо Владигеров, Добри Христов, маестро Георги Атанасов и др.” Сред българските инструменталисти най-чест гост пред микрофона е цигуларят Васил Чернаев. Ето какво си спомня години по-късно пианистката проф. Тамара Янкова: „След завършване на Музикалната академия, Чернаев пътува с нашия вдъхновен учен проф. Асен Златаров из цяла България и участва с концертни програми при всяка негова сказка. Така става известен в цялата страна.” Неслучайно негови са премиерните изпълнения на българските произведения „Ръченица” из оп.21 и на цигулковата адаптация на „Рапсодия Вардар” от Панчо Владигеров. Да не забравяме и поканите от управлението на съюза „Родно радио” към завърналата се от САЩ цигуларка Недялка Симеонова, свирила пред най-големите радиостанции в Ню Йорк и Чикаго, откъдето е получила множество ангажименти. Пак от това време е и първото участие на цигуларя Владимир Аврамов, създал по-късно първия държавен радиоквартет. Тук трябва да добавим и името на Парашкев Хаджиев, чиито клавирни съпроводи стават неизменна част от повечето концертни участия пред микрофона на „Родно радио”. А какво става с народна ни музика в онези далечни години? Концертите с тази прекрасна съкровищница са ежедневни в програмата. Една от първите изпълнителки е завършилата в Прага оперно пеене Гюрга Пинджурова, чието име срещаме още в печатната програма от 7.08.1932г, а музикалният уредник, отговарящ за народната музика Доротей Василев, участва и като певец, и като инструменталист. Разбира се, в изграждането на една културно-музикална радиопрограма са участвали още десетки български ентусиасти. Без тяхната незаменима помощ, приобщаването ни към европейския свят би било немислимо. За развитието на хоровата музика, с която се прославяме и днес, заслугите на известния хор „Гусла” са изключителни, а да не забравяме и специалната и много специфична „Програма за деца” – винаги в неделя с фиксиран час на излъчване, в която със солови изпълнения са участвали малки цигулари, пианисти и певци, между които са Лиляна Бочева, Серафима Дятчин, Кирилка Стършенова и много други. И така – ето го 25 януари 1935г, когато радиоразпръскването в България става държавно. Младата българска култура продължава да се ръководи от Сирак Скитник и неговия високо ерудиран екип. Музикалните програми, представящи и едно от богатствата на духовността ни – фолклора, са новото звучене на радиопрограмата. Отбелязват се значими събития от историята ни, съчетани с музика. Наред с това не липсват и виртуозни творби от европейската музика и изпълнения на покорилите вече световни сцени Франц Крайслер, Йехуди Менухин, Жак Тибо и мно-

го други. Проф. Димитър Ненов основава рубриката „Концерт с продължение”. Това са своеобразни образователни предавания, представящи епохата, стила и авторите на изпълняваните творби. Постепенно започва да се обръща внимание и на балканската и на славянската музикални култури от всички жанрове и стилове. Димитър Ненов предлага да се създаде симфоничен радиооркестър, но поради забавянето му, първото предаване на концерт е на Царския военен СО с диригент Саша Попов, специално излъчен на 29 май 1936г. В програмите от този период четем: „Гласът на безсмъртните”, „Сонатен концерт”, „Четвърт час американски джаз”, „Автори свирят, пеят, дирижират”, „На гости у царя на валса” и много други. Музикалните изпълнения, записани на грамофонни плочи се увеличават и този фонд слага началото на фонотеката на Радио „София”, а малко по-късно се създава фонд от партитури на музикални произведения и това е началото на нототеката, чийто фонд е изключително ценен и богат. Постепенно Радио „София” се превръща в продуцент на музикално творчество и до днес почти всички български композитори са създавали и създават произведения, предназначени за музикалните програми на Радиото. Две години след обявяването на Радиото за държавно, в него са оформени 3 отдела: музикален, литературно-драматичен и информационен, а два пъти седмично се излъчва час за селото. Първите гостувания у нас на Франкфуртската и Хамбургската опери се предават директно и така техните спектакли стават достояние на слушателите от цялата страна. По време на бомбардировките над София през 1944г една част от фонотеката и нототеката на Радио „София” са унищожени. На 1 ноември същата година е създаден първият професионален смесен хор при Радио „София”, по-късно преименуван на Българска хорова капела „Светослав Обретенов”. Постепенно обемът на радиопредаванията от регионалните радиостанции и рубриките за чужбина се увеличават до 50 часа в денонощие, увеличава се и броят на музикалните състави – през 1952г, по идея на музикалния редактор Георги Бояджиев е създаден Оркестърът за народна музика, който изпълнява и записва автентична и обработена вокална и инструментална народна музика от всички етнографски региони на България. През същата година диригентът Михаил Милков дава старт на Смесения хор при Радио „София”. Репертоарът е от кантатно-ораториалния жанр, хорове из опери, творби от предкласиката до днес. През 1960г се ражда естрадния оркестър с диригенти Емил Георгиев и Жул Леви, а по-късно оркестърът при Радио „София” е преименуван в Симфоничен оркестър на Българското радио. От същия период са и първите УКВ-радиопредавания у нас. Създаден е Детският радиохор с основател и диригент за повече от 50 години акад. Христо Недялков. Най-младият музикален радио състав (1990г) с диригент Илина Тодорова е вокалната група „Радиодеца”, в която малките певци от

3 до 12-годишна възраст изпълняват и записват песни от наши и чужди композитори за нуждите на програмите на БНР. От началото на 1970г първа програма на БР се нарича „Хоризонт”. В нея музиката присъства чрез всички стилове, форми и жанрове. Втора програма е именувана „Христо Ботев”, а трета – „Орфей”. Днес програмите „Хоризонт” и „Христо Ботев” са изградили традиционното си звучене и всяка от тях има своята аудитория. Предаванията на програма „Радио България” се излъчват на 10 езика, като много от рубриките са специализирано музикални и представят наши известни певци и инструменталисти, като съществено място се отделя и на българския фолклор. Седем години се навършиха и от създаването на Радио „София”, а и регионалните станции вече са също седем. 1972г стартира с откриването на новата сграда на БР в София на бул. Драган Цанков №4, построена до старата от 1942г и свързана с нея чрез топла връзка. 1984 година дава началото на първия нощен блок в ефира на България – това е „Нощен Хоризонт”, който предвид спецификата на часовия пояс малко или повече е с музикална насоченост. Следва няколкогодишно съвместно съществуване на Българското радио и Българската телевизия, което е прекратено в началото на 1992г и БР е преименувано на Българско национално радио със статут на национален информационен и културен институт. През лятото на 2012г стартира интернет програмата Радио Бинар, чиято модерна дигитална среда отговаря на новите изисквания и потребности на хората. Музикалните рубрики в програмите на БНР са десетки, като чрез тях широката аудитория слушатели става свидетел на значими събития от културния живот на страната и света. От днешните предавания ще спомена само някои: „Музикална шарения”, „Надпяване – фолклорна класация”, „Музика на народите”, „Музикална стълбица”, „Джаз клуб”, „Музикални вечери”, „Каста дива”, „Кантате юбилате”, „Музиката, която обичам”... За голямо съжаление през последните години от ефира почти отсъстват музикални и музикалнообразователни рубрики за малки и по-големи деца. Традицията, поставена от големия български композитор Парашкев Хаджиев през далечната 1937г, когато той представял „на живо” различни музикални жанрове и радио оперетки, написани специално за младата аудитория на тогавашното Радио „София”, когато актрисата Стоянка Мутафова свирела също „на живо” на пиано, а Петър Ступел създал пак в БНР легендарната песничка „Зайченцето бяло” по стихове на Леда Милева, е прекъсната... Но в навечерието на 80-ия рожден ден на БНР – като на рожден ден! Изненадите тепърва предстоят. Едно е сигурно – вече 80 години медийната институция е център на българската култура във всичките ѝ измерения, а спецификата на радиожурналистическия труд, разпростиращ се само в пространството на времето, заслужава дълбок поклон! Дориана Начева Захариева

ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

Мистериите на жанра – радиотеатър Едно от странните неща около радиотеатъра е способността му да съществува навсякъде по света под различни наименования: радиодрама, радиопиеса, аудио драма, звукова пиеса, аудио театър, театър на ума, акустична пиеса, филм на ума. Всички те обаче неминуемо се обединяват от три основни елемента – звук, игра и тяхната рефлексия върху въображението и ума. Звукът е средството на изображение. Играта и стоящата зад нея драматургия създават структурата, реда и последователността, началото и края. А образите, които предизвиква слушането на една радиопиеса във въображението на слушателя, са индивидуални и уникални за разлика от слушането на актуални предавания и новини, когато се залага не на индивидуалната интерпретация, а на универсалната, точна и буквална информация, която да стигне до всички.

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Радиотеатърът е художественото творение на радиото. „С появяването на радиото се появи един нов вид творба – слуховата пиеса. За съвременния писател се открива една творческа област, в която той може да прояви и дар, и изобретателност, и остроумие, незатрупани от тежкия сценичен аксесоар.” Сирак Скитник, 1923г. Радиотеатърът, като че ли винаги го е имало и това е още едно от необяснимите неща. Фигурата на разказвача е естествено радиофонична и неусетно ни превръща в слушатели, без да ни липсва физическото му присъствие. Достатъчен ни е неговият глас. Сенека е сочен като един от предшествениците на радиодрамата, защото пиесите му са били изпълнявани като радиотеатър на живо. Били са четени, а не играни. Разчитали са на съчетанието на няколко човешки гласа, а не на сценично действие. През 1881г

друг феномен, познат във Франция под името Théâtrophone – слушане на театрално представление по телефона, също се свързва с развитието на радиотеатъра. Няколко десетилетия по-късно, вече в Америка, радиодрамата на английски започва като предаване с образователни функции, което, за да бъде атрактивно и достъпно, започва да приема конструкцията на диалог. Чисто исторически излиза, че радиотеатърът не произлиза от театъра, а възниква в самото радио от необходимостта да се изработят нови конкурентни формати на широко разпространените на времето образователни програми. Още една от многобройните чудатости на жанра. През лятото на 1922г актьорите Грейс Джордж и Хърбърт Хейс изпълняват цяла пиеса пред микрофона в студиото на радиостанцията в Сан Франциско. През

1924г е излъчена една от първите оригинално създадени за BBC радиопиеси със заглавие „Опасност”, чиито герои са затрупани в мината в Уелш. В повечето изследвания 1924г се счита за начало на съвременната радиодрама. Една от първите френски радиопиеси със заглавие „Корабокрушение”, десетилетие и половина преди „Войната на световете” на Орсън Уелс, представя толкова убедително потъването на един кораб, че Френското Радио забранява излъчването ѝ чак до 1937г с обяснението, че SOS съобщенията в пиесата могат да бъдат взети за истински. През 30-те радиодрамата достига невиждана популярност в Щатите, Канада и много други части на света, а най-популярната радиодрама на Америка остава „Война на световете”. През същото това десетилетие радиодрамата се появява в България. Само три години след официалното учредяване на радиото през 1935г. През 1937г сп. „Летец” обявява състезание за написване на радиопиеса с въздухоплавателен сюжет. Участват 11 произведения. Първа награда печелят Ангел Каралийчев и Матвей Вълев с радиопиесата „Крилата помощ“, известна и под заглавието „Великденска вечер“. На 26 декември 1938г „Крилата помощ“ e излъчена. Това е първата оригинална радиопиеса, излъчена по българското радио. Тази дата смятаме за рождена на радиотеатъра в България. Интригуващ е фактът, че радиотеатърът в България се появил под закрилата на въздухоплаването, на гражданската авиация в България. Благодарение на позитивната стратегия на все още съвсем младата ни авиация разполагаме с първа българска радиопиеса. Седемдесет и пет години по-късно, благодарение на проучванията на Радио „Варна”, се сдобихме с оригиналния текст на „Крилата помощ“ и на 24 септември 2014г осъществихме спектакъл-реставрация на „Крилата помощ” в Първо студио на БНР. Опитахме да възстановим радиопиесата от 1938г така, както си представяме, че е

изглеждала и звучала не на сцена, а по време на изпълнението и излъчването ѝ от студио през 1938г, когато актьорите са се скупчвали най-вероятно около само един микрофон и е трябвало да имат доста бързи реакции, за да не настане блъсканица. Така първата българска радиопиеса се превърна в своеобразен пърформънс, въвеждащ не само в историята, но и в кухнята на Радиотеатъра. „Крилата помощ” следи с репортажна автентичност драматичните събития в мина „Орлово гнездо”. Спектакълът беше излъчен директно по програма „Христо Ботев” и интернет -радио „Бинар”. Действащите лица в „Крилата помощ” са 22-ма, една истинска суперпродукция и за тяхното изпълнение се погрижиха актьори, режисьори и композитори, на които каузата радиотеатър им е близка: Николай Урумов, Велислав Павлов, Борис Луканов, Иван Юруков, Леарт Докле, Христо Петков, Йосиф Шамли, Явор Гърдев, Георги Тенев, Николай Ламбрев, Георги Михалков, Михаил Шишков, Стефан Димитров, Асен Аврамов, Антони Дончев, Михаил Петров, Илиян Марков, Христо Терзиев. В ролята на детето Радко бе Марк Делчев. Режисьор: Асен Аврамов. Музика и саунд дизайн: Калин Николов. Какво се случи през изминалите 75 години с радиодрамата в България? Чудесно е, когато зад марката се крие добър произход, общност със световни образци, непрекъснато и непрекъсвано развитие и преодоляване на препятствията. Радиотеатърът в България е звучал и от радиоточката, и от сателит, и онлайн, и на живо, и като подкаст, и от мощните озвучителни уредби на световните фестивали тук и там, и от задръстената с техника кабина на Второ студио на БНР, звучал е насред мултиплатформени паневропейски проекти, а също така и от мазето на Старата къща на „Драган Цанков“4. Радиотеатър е звучал и в театрални пространства, книжарници, клубове, галерии и университетски центрове. Оказа се изключително лесно адаптивен жанр.

За Радиотеатъра в България са писали най-добрите български писатели и драматурзи, между които Сирак Скитник, Мирон Иванов, Михаил Величков, Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Константин Павлов, Константин Илиев, Боян Папазов, Елин Рахнев, Георги Тенев, Георги Господинов, Елена Алексиева. Играли са най-добрите актьори, като Апостол Карамитев, Леда Тасева, Катя Паскалева, Георги Парцалев, Николай Бинев, Константин Коцев, Таня Лолова, Ицко Финци, Наум Шопов, Иван Иванов, Меглена Караламбова, Петя Силянова, Атанас Атанасов, Деян Донков, Светлана Янчева, Илка Зафирова. Работили са най-талантливите и известни режисьори, като Гриша Островски, Ангел Вълчанов, Моис Бениеш, Крикор Азарян, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Здравко Митков, Пламен Марков, Николай Поляков, Илия Добрев, Явор Гърдев, Борис Панкин, Юри Статков, Ребека Арсениева, Кирил Каменов, Петър Дамянов, Мария Нанчева, а така също и композиторите Петър Ступел, Борис Карадимчев, Георги Генков, Петър Цанков, Владимир Джамбазов, Михаил Шишков, Асен Аврамов, Румен Бальозов, Антони Дончев, Емилиян Гацов, Калин Николов, Петя Диманова, Николай Иванов. Една от най-мистериозните характеристики на Радиотеатъра е способността му да „работи“ едновременно за няколко цели. Радиодрамата е преди всичко начин да се разкаже една история. Това го е правила от доста отдавна. Древната разказваческа традиция е естествено залегнала в радиодрамата и една от причините тя да разцъфтява на различни географски ширини: Индия, Скандинавския полуостров, Египет, Нова Зеландия, Латинска Америка, Корея, Германия. От гледна точка на съвременния консуматор на интернет тя доставя нов тип съдържание като автентичен документ на оралната история на нацията, региона, континента, света, епохата. От същата гледна точка, това е един от най-интерактивните жанрове, защото използва

въображението на консуматора, а също така съдържа природно двете заветни послания: „Имало едно време… ” и „Хайде да играем”. Като „слухова от гледна точка на физическия акт, но и с равностойно могъща визуална сила от гледна точка на психологическия акт” я определя Тим Крук, един от най-проницателните историци и коментатори на Британската радиодрама. Регистриращата, популяризиращата и архивиращата ѝ функции като документ за историята на националната актьорска школа, националната литературна и театрална продукция, режисьорско, композиторско, звуко-дизайнерско изкуство, е безценна. Но ако някой идентифицира радиотеатъра с неговия архив, ще пропусне една от най-важните му характеристики. Радиотеатърът е вечно отворена и работеща лаборатория за радио. Тук е теренът на експериментите, играта с плановете на звука, миксиране на атмосфери, обработката на гласовете, необятните възможности на монтажа, всички степени на скалата от автентичното до напълно измисленото и изцяло неправдоподобното. Елементът игра, който е залегнал в мнозинството наименования на радиодрамата на различни езици, се разбира и като експеримент, игра с правенето, творчество. Едно от странните неща около радиодрамата е способността ѝ да не изчезва. Ако някъде заглъхне, на друго място ще разцъфне. През 50-те появата на телевизията постепенно убива американската радиодрама и през 60-те тя е сваЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

лена от ефира на CBS и NBC, но процъфтява в следвоенна Германия и всяка година повече от 500 премиери прозвучават в немския ефир. Радиосапунените сериали като безкрайният The Archers по BBC Radio 4, започналият през 2010г You Me Now по Radio New Zealand, американското Evening Shadows, представящо радио-хоръри от старите времена, Радиотеатърът в Калифорния и ACB radio, stand-up и sitcom комедиите на BBC, радиодрамите на СBC (Канада), RTÉ Radio 1 (Ирландия), 100-те нови продукции годишно на BBC Radio 4, акустичните експерименти на Радио-ателието на YLE (Финландия), крими сериалите на NRK (Норвегия), са малка част от многоликата ѝ съвременна физиономия. Фактът, че радиодрамата пряко и непосредствено зависи от техниката и технологията, точно както фотографията и правенето на филми, се оказа изключително голям плюс и една от непредсказуемите причини за поредния следващ бум. Wall Street Journal рекламира драматизация на детективски роман за iPod, направена от режисьора Фред Грийнхалш с думите „неговата работа беше да преведе романа в звук” и заключава „интернет вдъхна на радиодрамата нов живот”. И един любопитен детайл за правенето на ефекта на мощна светкавица, необходим за драматизацията. В старите времена на радиото това се е правило чрез разкъсване на тънки чаршафи пред микрофона в студиото. Сега ефектът се сваля от интернет. Фред обаче не може

да си позволи наем на студио, за да „дере чаршафи пред микрофона”, а и не иска да купи/открадне нечия чужда светкавица, затова когато навън започва истинска буря, хуква, въоръжен със записвачка и микрофон на лов за своя собствена светкавица. А през това време Сю Зиза, саунд-дизайнерът споделя: „Най-удивителното за мен е, че аудиодрамата просто няма как да изчезне. Тя е така първична, предисторическа за нас. Колкото и да я игнорираме, навън още има хора като Фред”. От сайта на Фред за аудиодрама се правят 1500 сваляния седмично. Според самия него сайтът му става борса за аудиодрама. Дигиталните времена буквално дадоха криле на Радиотеатъра. Интернет му предостави цял един нов глобално-безграничен свят за полет. Сега е навсякъде – в ефира като ФМ, на сайтовете на стотици радиостанции като подкаст и стрийминг, на всички платформи за видео- и аудио-програми, на мобилни телефони, дори на телевизора като част от дигиталното радио. А последното предизвикателство на интернет – мултимедията, не само че не попречи на радиодрамата, а съвсем естествено ѝ предостави възможност за съпътстващо съдържание, за да стигнем до найновата мистерия на жанра – пълно преобръщане на наследеното от правенето на филми и доминиращо до този момент взаимодействие между звук и образ във тотално нов вариант: аудиодрама с вижън трак. Даниела Манолова

ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

110 години Народен театър

ОСНОВАТEЛЯТ Беше зимен януарски ден през 1952г. Стоях пред входа на една красива старинна къща, намираща се на сегашния булевард „Васил Левски” №72. На позвъняването ми вратата се отвори и пред мен застана възрастен човек. Представих му се – студентка от библиотечния институт, изпратена от преподавателя ми по българска литература Недялков за разговор по проблемите на българския театър и драматургия. Той ме покани да вляза с думите: „Радвам се, че идваш в днес, тъй като си първата ми гостенка за Ивановден.“ Аз се смутих, защото не бях съобразила, че посещението ми точно на неговия имен ден не е подходящо. И започна един разговор, който продължи с години – чак до неговата смърт и превърна това наше познанство в приятелство между мен, млада любопитна девойка и възрастния артист, режисьор и мемоарист на българския театър, един от основателите и създателите на Народния театър в София – Иван Попов. Често посещавах дома му, тъй като там се срещах с миналото на българския театър – той пазеше афиши, програми от различни представления, показваше ми предмети от театралния реквизит… Когато по-късно трябваше да се пренесе да живее на бул. „Хр. Ботев”, тъй като къщата му беше отчуждена, започна да разчиства „своя музей”. Много документи и други писмени материали беше предал на издателството, понеже предстоеше да се публикува том ІІІ от петтомния му труд „Миналото на българския театър – спомени и документи”. Иван Попов предаде предмети от театралния реквизит и в различни музеи. В тази връзка ми разказа следната случка:

Притежавал някакъв старинен пистолет и решил да го предаде в музей (военноисторическия или този на МВР, не помня точно). „Дойде, казваше ми, един млад офицер да ме вземе с колата, та лично да занеса в музея пистолета. Там вниманието ми бе привлечено от експонатите, когато изведнъж се чу гръм, нещо ме опари по ръката, усетих удар в коремната област и паднах на пода. Офицерът, без да провери, бе натиснал спусъка и ме бе уцелил. Веднага ме закараха в спешен хирургичен кабинет, разсъблякоха ме и ме разположиха на операционната маса – ще ме режат. Макар и замаян от станалото и от упойката, чувам лекарите, след като ми почистиха и превързаха ръката, да спорят къде е влязъл куршумът. Нямало никаква входна рана, а само насинено място. В това време санитарката, която беше взела да оправя свалените от мен дрехи, се обади: „Вижте какво намерих в хастара на сакото” и показва един куршум. Той, след като пернал само китката на ръката ми, се ударил в намиращата се в джоба на сакото ми монета и изпаднал в хастара. Така отървах операцията.“ Свършвайки разказа, той гордо ми показа превръзката на ръката си. Друг път ми разказа за голямото приятелство, което го свързвало с класика на нашата литература Иван Вазов. В спомените ми найярко е останал разказът за смъртта на Вазов: „Сутринта, след като си изпих кафето, тъкмо бях обръснал едната си буза, когато някой похлопа на вратата. Беше слугата на Вазов с разтревожен вид и ми каза: „Идвай бързо, че господарят умря!” Аз забърсах сапуна от лицето си, наметнах палтото и хукнах. Но колкото и да бързах, нищо не можех да сторя, тъй като смъртта

на Вазов беше факт.” Най-често ми разказваше за създаването на българския театър – как на 4.12.1888г група ентусиасти създават театралната трупа „Основа“ – т.нар. „дъсчен театър”. С годините театралната група нараства и през 1904г приема името „Народен театър”. Тази година се приема за негова рождена дата. Разказваше ми как през 19011902г бил изпратен на обучение в Москва и Петербург, където се запознава с известни артисти и работи под ръководството на Станиславски. В театъра се запознава и с Максим Горки, който, макар и вече световноизвестен писател, по това време е сценичен работник там. Разказвал ми е и за своето детство. Иван Попов е роден на 10 септември (стар стил) 1865г в Карлово. Произхожда от средно заможно семейство и е едно от деветте деца в него. Най-напред започва работа в печатницата на Хр.Г.Данов в Пловдив. Първото му излизане на сцената било през 1881г (едва на 16 години), а я напуска през 1931г, след което се отдава на театрална историография. Всъщност той никога не е напускал театъра и до смъртта си е живял с неговите спектакли и тържества. През 1923г в Народния театър избухва пожар. Изгаря сцената. Иван Попов е подведен под съдебна отговорност като режисьор на представлението. През 1924г е уволнен от Народния театър, но е продължил дейността си на сцените на различни театри в страната заедно със самодейни трупи. След оправдателната му присъда през 1928г е удостоен от Министерството на просветата със званието „Почетен артист на Народния театър”.

Навършваха се 90 години от неговото рождение. Работех като дружинен ръководител в 19-то средно училище в София. Обадих му се и на другия ден след официалното честване на кръглата му годишнина на 23 октомври 1955г го посетихме го в дома му (вече на бул. „Хр.Ботев“) с група деца. Те му поднесоха набраните от дворовете цветя, от което той така се развълнува и показвайки ни пълната с букети стая, каза: „Вашите цветя са ми много по-скъпи, защото зная, че те изразяват чувствата на малките Ви сърчица.“ Показа ни и поднесения му от правителството сребърен лавров венец. Беше награден с орден ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

„Георги Димитров“. През 1961г също го посетих, придружена от група ученици, за да го поздравим за неговата 95-а годишнина. Тържественото честване на рождения му ден не беше на рождената му дата, а по-късно – на 9-и януари 1961г, тъй като вече бе с разклатено здраве. Тогава получи орден „Народна република България” – І степен. През 1965г се готвеше тържественото честване на неговата стогодишнина, но здравето му се влоши и тържеството се състоя в Народния театър на 8 ноември. За своята 100-годишнина получи званието „Герой на социалистическия труд“.

Почина на 11 февруари 1966г. Споменът за срещите ми с този велик човек, артист, мемоарист и режисьор обаче ще остане вечен. И днес, когато минавам по бул. „В. Левски”, винаги се спирам пред паметната плоча на №72, на която е отбелязано: „В този дом живя артистът Иван Попов, 1865-1966г“ А на съседния блок под №74 има друга паметна плоча – „Тук беше къщата, в която живя големият драматичен артист Сава Огнянов, 1876-1933г.“ Съдбата беше свързала тези двама титани на театъра и по местоживеене. Весела Василева

ПЪРВОУЧИТЕЛИ

Журналистическото движение в България Първият опит за образуване на журналистическо дружество в София през 1905г се организира от репортери от столичните вестници. Събранието се е състояло в салона на пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905г е приет устав и ръководство. На това събрание присъстват: Сава Илчов, Иван Коларов, Христо Абрашев, Иван П. Костов, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев. Събранието избира за председател Лазар Пулиев-Дядката. Член 11 на Устава гласи: „Дружеството има за цел да сдружи вестникарите в София, да отстоява своите професионални интереси, да постига възможни улеснения, за повдигане на професионалната етика и за взаимно подпомагане”. Журналистите се събират често в бирарията „Балкански сокол”, но без да извършват дружествена дейност. След две години, на 27 юни 1907г се издава покана, с която се свикват „госпожите и господата репортери, сътрудници и коректори на столичните вестници да присъстват на 28 юни, след 20.00 часа в локала „Балкански сокол“ на другарска среща за взаимно опознаване и размяна на мисли за бъдещата ни организация.“ Тази покана е подписана от „членовете основатели“ Я.Юрданов, Стоян Власаков, Петър Завоев, Иван П.Костов, Д.Василев, С.Христов, Симеон Златарев, Ст.Иванов, Христо П.Стаматов, Димитър Константинов. Явяват се само шест от подписалите поканата. Възлага се на Петър Завоев да свика второ събрание. На него се избира настоятелство в състав: председател Йосиф Хербст, секретар д-р Нейков, касиер Ст.Иванов. Специална комисия изработва проектоустав, който се обсъжда на няколко събрания. Уставът носи подписите на членовете основатели – Иван П.Костов, В.Лазаров, Хр.Цанков, Матей Геров, Георги Костов, Петър Завоев, Манол Розентал, Иван Касабов, Сава Донев, Христо Геров, Димитър Константинов, Владимир Бурилков, Кр.Гечев, Лазар Пулиев, Спас Икономов и Ст.М.Попов. Скоро обаче д-р Нейков и Ст.Иванов напускат постовете си и се налага избор на нови секретар и касиер, съответно Петър Завоев и Владимир Бобошевски. Избира се комисия, която да преразгледа и попълни устава, нейни членове са Манол Розентал, Хр.Цанков, Балтаджиев и Цанко Добруджалиев. Решава се дружеството да организира първата си вечеринка, като за целта се избира организационен комитет. При едно събиране в пивница „Бакхус” настоятелството отправя „покана към почитаемия организационен комитет да обърне сериозно

внимание на работата по вечеринката”. Комитетът се събира в „Бакхус”, „Балкански сокол“ или в пивницата на Кирчо Иванов, но вечеринката така и не се е състояла. Първото общо годишно събрание на дружеството става на 11 февруари 1908г в сладкарница „Охрид” в София. Избира се ново настоятелство – председател Цанко Добруджалиев, секретар Петър Завоев, касиер-библиотекар В.Лазаров и съветници Владимир Бурилков и Кр.Гечев. В различни периоди председатели на Дружеството на столичните журналисти са били: Лазар Пулиев, Петър Завоев, Спас Икономов, Васил Пасков, Петко Пенчев, Стефан Танев, Йордан Мечкаров, Христо Силянов, Георги Кулишев, Никола Милев, д-р Тодор Христов, Димо Казасов и Георги Белчев. През 1908г Дружеството на столичните журналисти има прояви в защита на дружествени членове. То протестира пред министъра на вътрешните работи за своеволия на полицейски пристав върху журналистите Пулиев и Завоев. Излиза с комюнике, обнародвано във всички вестници, че „дружествените членове, макар и хора с различни политически убеждения, в случай когато биват оскърбявани за работи, писани от тях във вестници или пък тероризирани по същите причини от някого, ще дават взаимно съдействието си и целокупно ще отстояват накърнената чест на вестникарската корпорация”. В края на 1918г в касата на дружеството има 39 лв. Започва организация на концерти, томболи и други събития за набиране на средства. На 15.02.1920г – концерт в Народния театър, на 6 март, същата година се организира и журналистически бал, който преминава блестящо и носи сериозни приходи за дружествената каса. Лотарията добавя половин милион лева. През 1920г дружеството организира в салона на „Славянска беседа“ сказки на писателя Антон Страшимиров за войните. В клуба на дружеството се организират срещи, реферати, литературни и музикални вечери, конференции. Печатен орган на дружеството е „Вестник на вестниците“. Всеки негов брой е посветен на кауза от национално значение – Ньойския договор, репарациите, съдбата на българска Тракия. Всеки брой става изразител на българския народ по национални и културни въпроси. През 1921г дружеството издава „Общ годишник на България“. Публикуват се много реклами, които носят големи приходи за дружествената каса. На 18 септември 1920г дружеството открива своя първи клуб на ул. „Аксаков”, а по-късно заедно с дру-

снимка на стара София – площад „Трапезица“

жеството „Дом на изкуствата и печата” купува сграда на ъгъла на „Раковски” и „Граф Игнатиев”. Създадено е командитно дружество „Стрела”. Купува се срадата на „Граф Игнатиев” №4, която сега се владее от СБЖ. Преди 9 септември сградата се дава под наем на Столична общинска банка, а горните етажи – на семейства, като приходите постъпват в дружеството. Построява се журналистическа почивна станция в Банкя през 1936г. Тя е проектирана от арх. Пантелей Цветков, който е и ръководител на строежа. Купува се зданието на бившия театър „Одеон”, намиращ се тогава на ул. „Цар Симеон”, прилепено в гърба на бившия Модерен театър. Със средства на „Стрела” дружеството участва в редица държавни заеми, вложени са 6 милиона лева. Дружеството на столичните журналисти има три фонда – „Журналистически дом”, Пенсионен фонд” и „Фонд подпомагане”. Дружеството на столичните журналисти развива и сериозна социална дейност. Дружеството осигурява медицинска помощ за членовете си в България, а при нужда и в известни клиники в чужбина – Виена, Париж и Берлин. Д-р Карамихайлов, виенски възпитаник, отваря вратите на клиниката си в София безплатно за журналисти. Често ги изпраща за консултации при известни професори във Виена. Дружеството поема разноските, а понякога това прави вестникарският магнат Атанас Дамянов, известен със своята благотворителност. Лекарите, които дружествените членове посещават ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

при заболяване са: д-р Хари Варкони – хирург. Частната клиника на д-р Варкони се намира на „Македония” №38, в която по-късно се настанява IV градска болница; д-р Иван Н.Райнов – интернист и д-р Борис Георгиев – интернист. Прегледите и лечението се заплащат от дружеството. През 1937г председател на ДСЖ е Йордан Мечкаров, а секретар е Александър Владимиров Дякович. Дейността на дружеството е мащабна, то е в цветущо финансово състояние. Източник на доходите му са: „Стрела“, членски внос, издаване Годишник на Дружеството на столичните журналисти, Вестник на вестниците, наеми от сградния фонд, благотворителни балове и томболи, изложби и т.н. Социалната дейност обхваща дружествените членове и семействата им, както в радостни дни като Коледа и Великден, така и в тъжни дни на болест и загуби. Децата получават подаръци на Коледа, когато голяма елха се поставя на площад „Журналист” и всички деца от Журналистическия квартал празнуват. Тук са Сашко Кипров, Мимето и Мичето Костови, синовете на Венедиков, Винка и Буби Илчеви, Власаки и Лена Власакови, Мара Николова... За тях тези Коледи ще оставят вълнуващ спомен до края на живота им. Държавата не участва във финансиране на дружеството, напротив – то дава заеми на държавата, като смята, че подпомагайки я, подкрепя стабилността на българския лев. Диана Коларова

ПЪРВОУЧИТЕЛИ

Задачата на в-к „Знаме” Христо Ботев Букурещ, 7 декември „Dreptulu de a vorbi aici l`am de la terra ear nu de la domniavostra; ve rogu dar sa mi respectati cuvantulu!” L. Costin

„Правото, за да говоря тука, ми е дадено от Отечеството ми, а не от вас. Моля ви да ми почитате думите!” Тия думи е изрекъл един от румънските депутати в камарата в 1872г, когато партизаните на правителството повдигнаха шумотевица и поискаха да заглушат гласът на справедливостта и негодуванията на патриотизма. Тия думи повтаряме и ние днес, в началото на своята журнална кариера, когато „Независимост“, после дълга и упорита борба против настоящата горчива съдба на нашият народ, каза своята последня дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че посеяното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своя плод, не можахме да отстъпим пред необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме се да развием „Знамето” на нашата революционна партия. „Добре, добре! Но към кого именно отправяте вие гореказаните думи на румънския патриотин?” – ще да попитат някои от нашите читатели. Към вас, господа, към вас – отговаряме ние и бързаме да се обясним. Нашият нещастен български народ няма камара, няма трибуна, отдето да изкаже своята воля, свойте нужди и свойте теглила. Единственото негово средство в това отношение се являва неговата журналистика. Но кой от нас не знае в какво жалостно положение се намират нашите цариградски вестници и каква незавидна роля е играла поголямата част от нашите емиграционни публицисти. Ако погледнем с безпристрастно

око в стълповете на нашите цариградски хавадиши, то от първият поглед още ще да се убедиме, че под дебелата сянка на босфорските идиоти друго нищо не може да процветява освен политическа лъжа, литературна подлост, дипломатическо раболепие и сякакви други верноподанически добродетели. „Елате – казват нашите доморождени политици – патриоти на народа, елате да обиколим престола на Н.В. султана и да запеем песента на Лазаря... Трохите, които падат от държавната трапеза на нашия милостив баща, стигат, за да се подкрепи историческият стомах на нашия народ, стигат, за да се поддържа неговото етнографско съществувание на Балканския полуостров, стигат, за да се осигури неговото политическо бъдеще между другите южни славяни.” А народът? Народът продължава да прекарва с християнско смирение дните на своята безконечна страстна неделя, брои часовете на своите несносни страдания и чака възкресението на мъртвите... Но дванайсетият час е вече настанал, и той се още се надее за милост от своите тирани и се още вярва думите на своите сити и самозвани предводители, че новият живот, когото тие основават на някакви си неизвестни дуалистически начала, ще да дойде постепенно заедно с науката и с образованието. Благи надежди и похвални намерения! Но да видиме до каква степен те постигат своята цел. Ние сме съгласни, че както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние; но за сичкото това са потребни такива условия, които, за нещастие, у нашия народ не съществуват. Вратата на нашия обществен живот зеят и въпросите, които е изработило човечеството в продължението на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

заедно с вятъра и заедно с него излазят, без да оставят каква-годе диря в нашето безвиходно робско положение. Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и със сълзи земя и едвам ли счита себе си за нещо по-горно от своя добитък. А ако понякогаш и да се появлява у него стремление да излезе из това скотско състояние, то това стремление се не простира по-нататък от онзи инстинкт, по който и волът желае да строши хомота, и птицата да изхвръкне из кафеза, и рибата да изскокне из мрежата. Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народ длъжността на секи честен и способен патриот е да се поддържа и да се развива тоя инстинкт. Но в това отношение нашите цариградски патриоти журналисти изпълняват ли своята длъжност? Колкото и да е прискорбна нашата присъда, ние ще да отговориме отрицателно. Цяло половин столетие вече става, откакто ние броиме епохата на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието и в развитието на известна една част от народа, ние, при сичкия си оптимизъм, не можеме да забележим решително никакво улучшение в неговият многострадален живот. Коя е причината на това? Причината е тая, че както за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяно не малко едно количество кръв и мастило. А ако е това така, то как щем ние да придобием тоя неизбежен и досега още не напълно разбран атрибут на човеческото щастие? Чрез наука ли, чрез образованието ли, или чрез оная просяшка песен, която са пели, па и досега пеят множество поробени и образовани народи? За да отговориме на тоя въпрос, ние сме длъжни да се обърнем към нашата емиграционна журналистика и да разгледаме какви средства за спасение са приписвали на

народа нашите патриоти и доколко добросъвестно са изпълняли те своята свещена обязаност към отечеството си. От началото на 1867г, когато първият български революционен комитет издаде своя знаменит мемоар, с който се свършваше деятелността на покойния Раковски, и до днешния божи ден в Румъния са се издавали в различно време повече от 10-ина политически вестници. Ако разгледаме с особено внимание както деятелността на Комитета и на някои и други отделни личности, така и направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно можеме да се убедиме, че и между тие нови политически лечения са съществували няколко различни и даже съвсем противоположни методи. Хигиенистите из Комитетът, хомеопатите из своите контори и гимнастиците из кафенетата при сичкият свой умствен и материален капитал и при сичката своя широка програма, наместо да пристъпят до радикалното лечение на народа, т.е. наместо да отрежат от неговото здраво и читаво тяло гангренната част на босфорската болест, тие се заловиха да излагат своята неизпълнима диета в различни брошури, мемоари, адреси, прокламации и др. и, най-после, след безполезният моцион (движение за здраве – бел.ред.) на четите в 1867г и след необмисленото кръвопускание при Върбовка, тие резюмираха почти сичката своя политическа медицина в девизата на безцветния и продадения по-после в. „Народност”, която ни учеше на чист български език, че „само праведното удовлетворение на народностите ще да оздрави всеобщия мир”. Разбира се, че сичкото това учение не беше друго нищо освен една смела дуалистическа безмислица, която трябаше непременно да изчезне като сапунен мехур, без да принесе каква-годе съществена полза на народа. И наистина, напразно хористите на това учение, представлявани от „Отечество” и от „Дунавска зора”, посягаха да уловят наследника на Мохамеда за ухото, да го доведат в Търново и да го венчаят за прес-

тола на Шишмановците; напразно тие затваряха очите си пред истината и тропаха по чуждите врата за помощ и за милостиня. Народът, който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им такива строшени, изтъркани и калпави монети, които нийде вече нямат никаква цена и които в калпазанското царство на банкротите се наричат гюлханета, хатихумаюни, хатишерифи, фермани и др. т. – преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и задоволи се с решението на несъвременния вече черковен вопрос. Хористите извикаха „да живее тиранинът!”, свиха своите разноцветни знамена и завещаха на народът „да работи и да се надее”, да се учи и да чака, или, с други думи, да мълчи и да робува. Видеше се, че после тая епоха, т.е. после решението на черковния вопрос, сичко трябаше да млъкне; сичко трябаше да се помири с нещастната съдба на българския народ и сичко трябаше да влезе в своят плесенясал петивековен гроб. Но не тъй излезе. Оная здрава част на народа, която се беше откъснала от неговото живо и изранено тяло и която, разбира се, не можеше да гледа на неговите безчовечни страдания, през призмата на дуализма улови своя анатомически нож и под защитата на „Независимост”, събра своите сили в особен лагер и пренесе почти сичката своя деятелност над трупа на „болния човек” и над тялото на страждущия български народ. „Кръв, кръв! Кръв тряба да се пусне и на единът,

и на другия, извика тя в оная темна нощ, когато просяците, на един ред със страждущите, пируваха около трапезата на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами себе си. – Единът тряба да умре, а другият ще да земе своя одър и ще да тръгне в пътя на прогресът.” Разбира се, че тонът, с който се излагаше така ясно учението на нашите радикалисти, оскърбяваше чувствата и деятелността на хигиенистите и тие не приеха да вземат участие в общия консилиум за българската свобода. „Независимост” захвана да негодува и излея сичката своя жлъчка както против тяхното учение, така и против самите тях. Но нямаше какво да се прави. За репутацията на революционната партия и за успешното разпространение нейните идеи, тя трябаше или да даде друго направление на своите убеждения, или, из горещата си любов към народа, да слезе от трибуната на своята партия. Тя предпочете последнйото и даде похвален пример за честност и за постоянство. Ние ѝ ръкоплещим. И така, после преставанието на „Независимост”, на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да се изказват болките и страданията на нашият народ; не остана почти никакво средство, за да се поддържа онзи революционен дух, кой то е покрил вече нашата народна нива и който от ден на ден чака своя жътвар... Какво трябаше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престъпление за

секи един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си. И ето в името на тая любов ние развиваме своето „Знаме” и без никакво угризение на совестта си, без никаква злопаметност и без никакви задни мисли подаваме ръката си на сяка една честна и патриотическа душа. За интересът на общата цел ние оставяме настрана сякакви лични страсти и нападения и сичкото свое оружие ще да употребим против враговете на нашата пълна и съвършена свобода; с една дума, ние ще да служиме на оная съща идея, на която е служила и „Независимост”, но с тая само разлика, че с оние съществующи вече у нас партии, с които тя е водила постоянна и непримирима война, ние ще да употребиме тона на помирението и ще да бъдеме колкото е възможно по-деликатни. Разбира се, че ако нашите убеждения намерят отзив и съчувствие между нашата многочислена емиграция, то нашата обща цел ще да бъде, като речи, постигната; а ако думите ни се посрещнат със смях и с шумотевица, то и ние ще да се помириме с общата съдба на нашите емиграционни публицисти и ще да повториме думите на апостола Павла, които е повтарял в страшните години и нашият първоучител св. Методий: „Не сонду я на совятя злыхъ и с злодеями не пребуду, а примкну къ невиннымъ и окружу олтарь бога моего”. в. „Знаме”, г. I, бр, 1, 8 декември 1874г

ПЪРВОУЧИТЕЛИ

За свободата на печата Йосиф Хербст Една академия во време оно наредила конкурс за научно разрешение на следния въпрос: „Защо има разлика в теглото на мъртвата и живата риба?“ Между стотиците отговори премията спечелил отговорът на едного академика, който писал на академията: „Точно претеглих риба в живо и след това в мъртво състояние, никаква разлика в теглото не може да се констатира“. Този анекдот има предимството да е верен. Припомних си го; припомвам го и на ония, които напоследък запротестираха против едно „накърняване на осветената от нашата Конституция свобода на печата“. Аз обичам да „претеглям рибата“ и заради това цитирам дословно член 79 от Конституцията: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват“. Параграф ясен, точен и убедителен като плесница. И добре преведен из Конституцията, която бе взета като терк за нашата. Недобре преведен и неясен, ала отсетне правилно изтълкуван от нашите законодатели е § 81, който гласи: „Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите служебни установления“. Това е безсмислица. Нашите законодатели въз основа на подсказването на здравия разум и на ясното съдържание на § 79, както не може и не бива другояче, най-често ето как са тълкували § 81: Престъпленията, извършени чрез печата, се съдят по общите закони. Нашата Конституция, както всяка конституция, постановява: печатът е свободен. Това значи само: не се иска специално разрешение от административно-полицейските власти за упражнение на вестникарството или писателството. В никоя конституция и в нашата не е осветена абсолютната свобода на печата, а е осветена само една относителна свобода. Държавата във всеки закон по печата предвижда ограждания и ограничения както за себе си, така и за печата. Печатът може да стори и добро, и зло на държавата. От това произлиза за държавата двойната задача да подкрепи печата като свой съюзник и да се опълчва против печата, ако се явява неин враг. Тази двойна задача налага от една страна ограничение произвола на държавните органи, от друга страна – ограничение произвола на печатовите органи. Свобода на печата не е равносилно с освобождение от правни ограничения, а значи само освобождение от административни ограничения. Свобода на печата не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи. Най-сетне свобода на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

бива, не трябва да се произнася друг освен съдията. Толкоз засега за свободата на печата. Накърнена ли е свободата на печата с последните допълнения към наказателния закон? Не! Затруднена е само клеветата и то клеветата против един ограничен брой български граждани. Допълненията търпят критика само в едно отношение, защото чрез законоположения, пред които всички сме равни, създават две мерки за защита благото на личното достойнство и на личната чест. За общественото спокойствие, за доброто на държавата, за честта на народа, за преуспяването на публицистиката не са необходими допълнения към наказателния закон. Те са само едно лишно доказателство за лекомислено законодателстване. Необходима е час по-скоро една подробна ревизия на материята за обидата и клеветата въобще и частно чрез печата. Дайте ни закони, драконовски макар, с колкото е възможно по-чувствителни парични глоби, в защита на личната чест на всеки гражданин, а не в защита само на министерската чест. Дайте ни закони с кратчайша процедура против клеветниците. В Англия, гдето в началото на миналото столетие още дуелантите се наказваха със смърт чрез обесване, можаха да изкоренят дуела само благодарение бързото и чувствително наказание на клеветниците. Сега, който би предизвикал някого на дуел в Англия, става смешен за цялото общество, но заради това пък в същата тази Англия преди няколко години Лорд Нортклиф биде осъден да заплати голяма глоба и свръх това едно обезщетение от 50 000 лири стерлинги за клевета на английска фирма. Дайте ни такива закони и печатът ще стане по-свободен и по-мощен. И още нещо: с опровержения чест не се закърпва. Има държави, в които опроверженията са задължителни под страх на законни санкции и там опровержението не може да бъде по-дълго, отколкото опровергания текст. За всяки ред в повече се плаща според тарифата за платени публикации и освен това отговорният редактор може да коментира самото опровержение. Заключение: новите законодателни мерки против печата са ялови, непрактични и неполитични. С тях наистина свободата на печата не се накърнява, но личи в тях слабостта на повечето от нашите закони, а именно: личи пропастта между право и закон. Нрав — обичай — право — закон. Липсват ли тези етапи, липсва основата на правосъдието и на справедливостта. Нашите министри, защото са наши, нито им е по нрава, нито им е обичай, нито им е право да искат закони, които повече да ги ограждат от клевета, отколкото нас, простосмъртните. Хората са свикнали да се подчиняват на мерките против епидемии, заразителни и прилепчиви болести. Подчиняват се дори тогава, когато може да пострада личната им свобода. Изолацията, карантината, дезинфекцията, ваксинацията, всичко това се налага и се търпи и понася, за да се опази тялото, което свръх

всичко може да бъде квартира на най-клетата душа. Против епидемии, които угрозяват душите -- има такива епидемии – предпазителни мерки рядко се взимат. На тaкивa мерки против такива епидемии неохотно се подчиняват, ако въобще се подчиняват. Хората си пазят телесата, но за душите си не се грижат. Често пъти онова, що минава като всепроникваща, мощна идея, не е нищо друго освен епидемичното разпространение на една куха, модна фраза, не е нищо друго освен прилепчивостта на една лесно запомнена или лесно запомнима дума, не е нищо друго освен заразата чрез една празна приказка. За „свободата на печата” мислих и отбелязах горните редове. Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода – за жалост – я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добрият печат, страда и името на вестникарското звание. В съвременния строй, в който така нареченият „свободен гражданин” още не е забравил, че произхожда от верноподаника и заради това край закрилата и защитата на държавната власт не само търпи, но и търси нейната опека; само от престолонаследниците и от вестникарите не се искат никакви цензове, никакви гаранции, никакви изпити за свободно упражнение на „занаята” им. Безумен, подъл, пакостен, хилав, негоден престолонаследник става крал най-често въз основа само на едно право – правото на първородството. А вестникар се става дори още по-лесно, отколкото цар. Шофьор за да станеш, все ще те изпитат по-рано можеш ли да караш автомобил. Държавната власт се грижи за здравето и за непокътността на данъкоплатските телеса. За мозъците им обаче не се грижи: от вестникарите никакъв изпит не търси. Това ако не е свобода, какво е свобода? Но при такава свобода каква отговорност се стоварва върху съзнателния вестникар, добросъвестния и верен служител на обществото, жрец на обществения дълг! Никой съд, никаква земна власт не може толкоз силно да накаже един провинен вестникар, колкото читателят. Читателят е върховният съдник на вестника и на вестникаря. Каквото значение за политическия живот има избирателната бюлетина в ръцете на съзнателния гражданин, същото дори и по-голямо значение има единия лев, който читателят дава или не дава на вестникопродавача за поощрението или пък за обуздаването на печата. Не издавам професионална тайна като твърдя, че читателите всъщност редактират вестника. Добри съзнателни читатели влияят върху добрите качества на печата. Това влияние по разни пътища, видими и невидими, стига до печата, дo вестника, дo вестникаря. Влияе се твърде често и твърде действително и чрез стискане на левчето в дъното на найскритото джобче. Но читателят, днешният читател, не бива да забравя, че вестникът може понякога нищо да не струва, но всякога единият екземпляр коства поне един лев, ако не повече, на издателя.

ПЪРВОУЧИТЕЛИ

Първото музикално списание „Кавал”

сторията, включително и на „чудото журналистика” в Силистра, има своето начало, което е добре да бъде напомняно повече, винаги, когато има хубави поводи. Например, във връзка с обединените в общ празник две годишнини, чествани през 2014 година: „170 години българска журналистика и 120 години организирано журналистическо движение в България”, дело на Съюза на българските журналисти. Финалът на програмата бе през есента. Горе-долу по това време в Силистра се отбелязва стартът на в-к „Време”, първият в Крайдунавска Добруджа „за новини, книжовност и литература”. Неговият прощъпулник е на 24 септември 1885г, както твърди в своя публикация дългогодишният краевед Вълчо Радев. Вестникът, съхраняван единствено в Народната библиотека в София, се е самоопределил като ежедневник, но се е изявил само в 10 броя. В първите редове на първия силистренски вестник издателят му пуска препечатка от в-к „Българан“ във връзка със Съединението на България, възмущавайки се, че покрай този акт западните страни ни обвиняват в нарушение на Берлинския договор. Повечето материали имат патриотичен характер, а за изданието се обявява, че ще помества всякакви материали: политически, научни-книжовни, литературни. Две седмици по-късно, на 7 октомври, до читателя достига и първият брой на в-к „Телеграф”, предназначен „за новини и защита на народните интереси”. Издателят му Никола Живков успява да изкара на пазара едва 6 броя. Любопитното е, че създателят на първия силистренски вестник ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Димитър Бъчваров става отговорник на новото вестникарско издание. Интересно е също, че Живков преди това в Русе е издавал и в-к „Телеграф”. Малко е известно, че той е бил съредактор на поета революционер Христо Ботев и е автор на текста на бъдещия национален химн „Шуми Марица”. Пак през същата година, когато става Съединението на България, на бял свят излиза и в-к „Зора”, определящ се като „ежедневен лист за новини и книжовност”. Негови издатели са братята Димитър и Георги Иванови, притежатели на печатница от 1883г. Реално този вестник е първият в област Силистра, който се е задържал по-дълго време в ролята на всекидневник, тъй като е съществувал до 24 януари 1887г. Впоследствие, медийната преса в Силистра запада, за да се възроди за кратко, като на шега, на 1 април 1894г, когато излиза сигналният брой на първото в България музикално списание „Кавал”. Негови родоначалници са чешкият музикант Карел Махан и издателят Никола Бабачев. Под главата на изданието пише „Музикален вестник”. На видно място е изписано със стария правопис: „Съдържание: От редакцията. — Ханс Бюлов, некролог. — Старите гами в народните ни песни. — Нашите военни музики. — Как трябва да изучваме интервалите. — Известия от вечеринки и концерти из: Варна, София и Силистра. — Разни”. Мило и завладяващо звучи обръщението на редакцията: „С боязън захващаме да издаваме настоящия вестник, едно, защото знаем, че у нас нема още доволно любители за това изкуство и второ, че не знаем още, дали и този малък брой любители ще ни под-

помага в това наше предприятие. Всякому е известно с какви мъчнотии е свързано издаването на такъв специален вестник, особено тук у нас. Затова молим всичките, които желаят да се удържи този вестник, да се постараят и го разпространят колкото могат повече помежду приятелите си. Онези от предплатителите, които внесат стойността най-късно до 15 април, ще получат през м. ноември даром джобен музикален календар за 1895 година.” Списанието започва с общ некролог за трима велики музиканти: Гуно, Чайковски и Бюлов, починали в рамките на няколко месеца. Още в първия брой има и реклама на пиана на търговец от Букурещ. Музикално списание „Кавал” излиза в 15 броя, вкл. до м. април 1895г, когато е печатано в Лом. Последното, което научаваме на страниците му, е свързано с най-новия „Учебник по музика” на Карел Махан. Той е предназначен за педагогическите училища, девическите гимназии и духовните семинарии. Учебникът е одобрен от Министерството на народното просвещение и е „допълнен според най-новата програма и е нагласен така, за да е лесно приспособим за самообучение”. Махан е основател и на хоровото пеене в Добруджа, вкл. на хорово дружество с бъдещо име „Седянка”, организирало през 1910г първия Събор на хоровете от крайдунавските градове, в който участват над 400 певци от Силистра, Русе, Лом и др. Свидетелство за него е eдинственият в България Паметник на песента, намиращ се на метри от средновековната християнска базилика – седалище на българския патриарх Дамян през X век, както и в близост до реката. В момента в Силистра вестни-

ците столетници са преродени в дигитализиран вид. Силистренци четат издания от преди 120 години на сайта на Регионалната библиотека „Партений Павлович” в състояние, което е удобно и съвременно. В електронния вариант са периодични издания, излизали в Силистра от 1884 до 1940 година и други 130 краеведски периодични издания. В допълнение са и краеведски документи, свързани с важни събития от политическия и обществения живот на Силистра. Подготвена е и публикация в европейската електронна библиотека Europeanа. Дигиталната библиотека е създадена по линия на проект „Стара Силистра е-достъпна”, финансиран от грантовата схема за иновативни проекти на програма „Глоб@лни

библиотеки-България”. Преди години, със съдействието на община Силистра, местният държавен архив издаде сборника с автентични документи, известен като „Кондика на силистренската българска община 1870-1881г”. През септември 2013г в Регионална библиотека „Партений Павлович” бе представена книгата „Силистра. Документи (1849-1900г)” по материали, съхранявани в София. Идеята е на дългогодишния директор на библиотеката Лидия Димитрова, а реализацията е на доц. д-р Ружа Симеонова, директор на научния архив на БАН. През 2010г, в Градската художествена галерия в Силистра местното дружество на СБЖ и Регионална библиотека „Партений Павлович” представиха из-

ложба от факсимилета на първи страници на всички запазени от миналото и излизащи до момента вестници, чиито издатели са от Крайдунавска Добруджа. Става дума за над 60 вестника и списания – от градовете Силистра, Тутракан, Дулово, както и от другите общини в областта. Силистренската медийна изява бе реализирана в партньорство с централата на СБЖ, откъдето бе пратена изложбата от постери, посветени на 110-ата година на организираното журналистическо движение в България. Проявеното тогава отношение към журналистиката в крайдунавския град стана повод за обобщителен материал, написан на основата на заглавия на вестници, създадени в Силистра.

НОСТАЛГИЧНО

Пловдивско журналистическо дружество – гнездо на таланти През декември 2014г литературно студио „Младост” навършва двадесет години. С радост и гордост споделяме, че този период беше наситен с много и разнообразни творчески изяви. Съвместно с пловдивското журналистическо дружество „Европрес” проведохме литературни четения, премиери на книги, дискусии и пресконференции в София и в цялата страна. Творците от студио „Младост” активно се включиха в честването на 120-та годишнина от първото издание на романа „Под игото”, както и в 120 -та годишнина на българския журнализъм.

Бяло и черно Все още този свят ме удивлява и никак затова не търся слава.

Реката се целува със морето, а със безшумен взрив се ражда цвете.

Наместо да се пъча по банкети аз гледам как се пукат ледовете.

Белее платноходка в долината, кръжи над мене гларусово ято.

И как във бързи пролетни води отплават облаци, листа, звезди.

И пак ме вика хоризонт далечен - Не стой страхливо на брега човече. ... Но вечерта заставя ме отново да пия от световната отрова. За миг като погледна към екрана – избухва в мене ярост насъбрана, че този свят съвсем не е идилия, щом в него властват алчност и насилия, щом има хора с каменни сърца, готови да убиват и деца. Кажете как спокоен да заспивам, щом този свят към пропастта отива. Николай Гюлев

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

НОСТАЛГИЧНО

С носталгия по лятото Моята неповторима вечер в Катаня Денят (29.07.14) започна в 7:30, когато реших да изпреваря едночасовото почистване на басейна и да опитам да се събудя с плуване. Сега отчитам, че не съм сбъркала. Проявих воля! Доказах, че почти километър плуване без прекъсване е един от най-приятните начини за започване на деня... Току що техниката ми напомни, че отпускането за дълго е нежелателно. Всичко,което бях написала снощи, разхождайки се из Катаня, изчезна само с едно докосване на неправилния клик. Сега ще се опитам да повторя описанието. Дано се получи, особено откъм емоционалната част. И така, вечерта беше топла. Усещах се странно свободна. Смело крачех по каменната улица и през ум не ми минаваше да се притеснявам. Арката, през която се минава, за да се влезе на площад Piazza del’Duomo е забележителна. Според мен тя е една от емблемите на града, но и нещо повече. Промушиш ли се през нея, като че ли попадаш в друго измерение. Всичко наоколо, включително и настилката по тротоарите е изградено от камък. От същия онзи, вулканичен, останал от времето и застинал след изригванията на Етна. Често си напомням, че сантиментите и възхищението са състояния, необходими като дишането. Без тях човек се превръща в примитивно възприемащ субект, чиято емоционалност никога не получава развитие.

то имаше малко хора. Седнах на масичка пред входа и заключението, че съм попаднала на кокетно място се потвърди окончателно, когато симпатично момиче добави към поръчката ми и чаша вода плюс усмивка. Шанс като този, да бродя в старинен град, при това в любим за мен сезон и не на последно място, почти по средата на нощта – о, наистина прекрасно! Точно в 23:00 потърсих моите нови български приятели, чиито ангажимент трябваше да е приключил. Успях да бъда навреме за срещата, но уви, тях ги нямаше. Разочарование не изпитах, но усетих обяснима паника, предвид, че се намирах в непознат град, далече от хотела и на място, което не ми създаваше особен комфорт на сетивата. Казах си, че ще се справя и в този момент получих обаждане: „Срещата се отлага... може би с по-малко от час. Не се притеснявай. Ще се чуем допълнително и ще се видим на същото място“. Не исках да се бавя. Имах още поне половин час. Насочих се към входа на „Via Etnea” и продължих с бърза крачка към площада – онзи, същият от който катедралата на „St. Agata” изглеждаше величествено. Светлините, пробляскващи или нарочно насочени към определени фрески създаваха впечатление за мистичност, но същевременно и за космополитност. Кой знае, може би самата Агата щеше да е радостна от гледката. А насред площада, до фонтана със слончето, се съби-

Запазих впечатленията си, за да намеря точния момент и да опиша част от преживяванията си и тъкмо вчера, предприемайки втората си разходка за деня открих най-подходящото място за разказване. Стрелките на часовника показваха 21:30 и аз реших, че е време за сладолед. Три в едно е отдавна открита формула, но когато става дума за сладолед едва ли има по-смело съчетание от три вида шоколад плюс мус и разсипани по тях цели лешници. В тази комбинация парчето хрупкава вафла изглеждаше като върха на сладоледа, пред който разтапянето започна първо от мен самата. В кафенеЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

раха хора. Вниманието им беше ангажирано от пеещотанцуваща банда. Бяха толкова приятни! Изглеждаха като оживяла ренесансова картина, наситена с патина от емоции... Не се поколебах. Седнах на стъпалата до фонтана и какво беше учудването ми! Да, тук имаше акустика! Усещането беше като за пространство, отворено единствено и само към небето. Намирах се в центъра на съвършен кръг, а около мен музиката се носеше и създаваше незабравимо настроение, докато нощта се топеше в топлината на въздуха и липсата на какъвто и да е вятър. Даниела Владимирова Христова

НОСТАЛГИЧНО

Рози, книги и... След двадесет и четири години аз се върнах в чудната и самобитна България. Някога, по време на комсомолската си младост, след завършване на института, аз пътувах там с група други комсомолци, за да се полюбуваме на красотите на тази страна. София, Пловдив, Габрово, Златни пясъци. Такава бе географията на моето пътешествие през миналото столетие. През май 2013 година аз се наслаждавах на планинските пейзажи на тази страна. Малкото градче Велинград, разположено в котловина в планината, покрито с червени керемидени покриви, през миналия век е било напълно разрушено от земетресение. Червените покриви са възстановени, къщите под тях – също. Потъналият в рози благоустроен български районен център е известен със своите минерални извори и с дивната си природа, изпълнена с кристално чист планински въздух. Над града шумят могъщи борове, под краката ти огромни шишарки, между боровете подскачат катерички в кожухчета с шоколадов цвят. Сутрин в тревата сред росата има множество разноцветни охлюви. Пеенето на

птиците сред тези пейзажи поражда усещането, че си в рая. В рая, където постоянно живеят тридесет и пет хиляди души. Как живеят те? Малко по-другояче, отколкото ние, руснаците. Всеки от моите връстници и тези от по-старото поколение помни българските компоти, сладка и конфитюри, продавани у нас. А с българските шампоани „Коприва” и „Роза” се миеха всички. Ние четяхме Димов и Вежинов. Знаехме, че българите са наши социалистически братя. А какво е сега? Сега България е член на Евросъюза. В планините се строят чудесни пътища, в страната действа програмата на Евросъюза „Красива България”, открити са адапционни образователни центрове за българското население. Градовете, както и преди, са потънали в рози. Но при това си идване след двадесет и четири години аз открих, че и във всяко, дори и много малко българско градче има много читалища. А в местната художествена галерия аз дойдох, след като прочетох обява в местен вестник, че тук ще се проведе презентация на нова книга на неизвестна за мен българска писателка. Исках да

видя, как се провежда такова мероприятие „при тях”. Оказа се така, както и при нас. Дойдоха десетина добре облечени дами на преклонна възраст. Един възрастен мъж, организатор на даденото мероприятие. А ето, авторът го нямаше. Организаторът беше местен литературовед. Той представяше книжната новина. За какво е тя? За историята. За историята на семейството и родината, което е нещо неразделимо в светоусещането на българите. С история е изпълнено цялото това малко градче. Монументи, паметни плочи. Тук има и исторически музей. Голяма експозиция в който е посветена на местното момиче Вела Пеева – праобраз на нашата Зоя Космодемянская, която активно е работила в българската нелегална дейност и геройски е загинала по време на Отечествената война (Втората световна война – бел.ред.). В нейна чест е наречен и градът Велинград. Музейната експозиционна редица завършва с постоянно действаща изложба, посветена на знаменития оперен бас Гяуров. Той е роден в този край и българите свято пазят светла паметта за него и неговия талант. На

главната пешеходна улица на града му е издигнат паметник. Точно срещу входа на местната администрация. Между другото, този вход ме порази със своята скромност. Тук умеят да ценят народните пари. Всеки велинградчанин може да дойде по всеки интересуващ го въпрос. Или просто да види как работи избраната от него власт. На 17-и май в България се проведоха избори. И следите от бурната избирателна кампания са останали още в града. Разлепени плакати на партии и отделни кандидати, както и преди, висят по стените на спирките и телефонните будки. Известна тъга предизвика у мен фактът, че днес в книжарниците не се продават книги на български автори на руски език. Това е разбираемо. Макар че книжните сергии и книжарниците са затрупани с преводна руска съвременна литература от типа на Маринина и Донцева. Във Велинград ние лесно се разбирахме с местното население. След като след десетина дни ние пристигнахме в София, ние усетихме кардинална разлика – тук говорят на английски с лек примес на български. Е, сега София е една от столиците на Евросъюза. За книгите и морето След месец аз с удоволствие се върнах в България – вече на Черноморското крайбрежие. Тук, в страната България, пропита от море и слънце, се грижат за душите на своите съграждани. Тук има по пет библиотеки на всеки четириЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

надесет хиляди жители, а веднъж годишно се провежда национален фестивал „Четящият човек”. Чудни са делата на четящите хора. Техните мечти и помисли. И даже тяхното усещане за щастие. Те просто са щастливи от новата книга, усещайки в сърцата си вкуса ѝ дълго след като са я прочели. Ако ме попитате, за какво бих искала да пиша, аз бих отговорила – за пясъка, в който са се задушили останки от раковини. За кучетата, спящи в храстите край самото море. За котките, които спят във витрините на магазините. За сергиите със сувенири на градчето Созопол, обявен от ЮНЕСКО за защитен обект, за хората, живеещи в тези спретнати къщи, обковани с дъски, независимо от простряното бельо, развявано от вятъра. Аз бих искала да пиша за чайките, приличащи на котки, молещи посетителите на малките ресторантчета за храна. Напускайки Созопол, аз направих мимоходом последна снимка. А впоследствие, вглеждайки се в нея, сама се учудих и замрях от изненада, укорявайки се след това за невниманието си. Това беше снимка на старец, свирещ на бузуки на входа на историческа ценност, населена с хора, възможно и потомци на самия Язон или един от неговите аргонавти. Изразът на лицето му бе с лека снизходителност към нас, туристите, за нашата повърхностност. За непознаването на света и нежеланието ни да го разберем. За беглото зрително запознанство,

предполагащо само поставяне на знак в списъка с местата, където сме били. А той знаеше. И това знание бе спасило света. И нас. Без минало, няма бъдеще. Тук, край морето, от безделие виждаш повече. Повече хора, постъпките им, техните вътрешни взаимоотношения и страсти. Ето, млад човек с изключително здрав вид, влиза в морето с огромна чепка грозде. Аз с учудване вперих поглед в него изпод периферията на шапката си. Той стигна до място, където водата скри гърдите му и започна с видимо наслаждение да яде гроздето, което държеше, самодоволно примижвайки от слънцето. Аз даже се разсмях от това огромно усещане за щастие. И някак си настроението ми се подобри от явните признаци на самото това щастие. Та това не беше мое, а негово лично щастие. Но и на мен на душата ми стана по-радостно от това съзерцание. Ето, групичка от шестима възрастни, леко пийнали унгарци, след като влязоха в морето до кръста и застанаха в кръг, запяха красива песен на непознат за мен език. Вслушвайки се в мелодията и вглеждайки се в лицата на пеещите, аз се убеждавах, че тази песен е за обикновеното земно щастие и разбира се, за любовта. Морето върши с нас чудеса. Край него ние ставаме за малко деца. Морето стопява леда на нашите души и сърца. Като хубавата книга. Инна Владимировна Начарова

АТЛАС НА ЧУВСТВАТА

Пет чаши червено вино в Сантандер Облизвам полепналите по ножчето парченца морсия и блажено преглъщам. Невъзпитано е да си облизваш приборите, особено когато чинията пред теб е абсолютно празна, но не мога да се въздържа. Не съм яла по вкусен пинчос (така испанците наричат сандвичите, с които замезват над чаша вино или бира). Този беше с паниран син домат върху канапе от прясно изпечен хляб, гарниран отгоре с морсия, карамелизирани на тиган моркови и стръкче пресен босилек. Локалът е типично испански – грубовато семпъл, но елегантен. Десетина дървени маси и столове, дълъг бар, покрит със стъклена витрина, отрупана с различни плата и апетитно разнообразие от пинчоси. В Сантандер съм. Столицата на Автономната испанска провинция Кантабрия и една от най северните точки на Иберийския полуостров. Между другото, ако отвърна

поглед от апетитните пинчоси – виждам плажа Бикини. Мястото, от където сексуалната революция се промъква зад крепостните стени на консервативна католическа Испания. Времето е 60-те години на миналия век, когато в Университета „Марселино Менендес и Пелайо” пристигат на летни курсове по испански език, студенти от разкрепостена Америка и Западна Европа. Академията е разположена в сградата на бившия кралски дворец Магдалена, обкръжен от прекрасни плажове. Чужденките слизат на брега на морето само по бикини и разкриват публично голотата на женската гръд – предизвикателна, свободна, неустоима... и разбира се предизвикват грандиозен скандал. Днес, близо 70 години по-късно, по крайбрежието на Сантандер има множество нудистки плажове, а жени в бикини, проснати под обедното слънце, могат да се видят и през октомври

в публичните зелени площи на Кантабрийската столица. Обещавам си втора чаша вино и пинчос след като видя двореца Магдалена. От плажа Бикини тръгвам нагоре по асфалтирана алея, асистирана от прекрасна градина и за разкош, придружена с панорама към залива и спускащите се до самия бряг планини. Зелено, зелено, зелено... а сме в средата на октомври. Съдбата на палата Магдалена, който поминалата година чукна първото си столетие е огледало на най-новата испанската история. Той е подарък от град Сантандер за сватбата на Алфонсо XIII с Виктория Евгения Батемберг, племенница на българския княз Александър Батемберг. Построен е със средства, събрани като специален данък от жителите на града. Срещу щедрия подарък Кантабрийската столица получава нови възможности за развитие. Кралското семейство и шестте им деца използват замъка като лятна

резиденция. По-късно при обявяване на Републиката и последвалите гражданска война и режим на Франко, сградата е превърната в болница. Крал Алфонсо XIII умира в изгнание, а наследниците му, при възстановяването на монархията, обявяват палата и градините за продан. Откупва ги общината на Сантандер, като се задължава да спазва някои условия на кралската фамилия. Две от спалните в двореца остават собственост на испанските монарси. Хората, обслужвали Алфонсо XIII и семейството му получават право да обитават помещенията на кралските придворни до края на живота си, а общината поема ангажимента сградата да бъде използвана за мероприятия, популяризиращи испанската култура. Днес в палата се провеждат летните курсове на Университета Менендес Пелайо, правят се изложби, концерти и семинари, а някои от помещенията се отдават под наем за сватби и лични тържества. Гледам изложените в градините на двореца кораби, с които Колумб открива Америка и ми става смешно, та нали именно при Алфонсо XIII Испания губи последните си колонии – Куба, Пуерто Рико и Филипините... Иронията на съдбата обаче е един добър повод за втората ми чаша червено вино. Отпивам глътка Рибера дел Дуеро, а парченцата козе сирене върху канапе от препържен в масло лук и още топла франзела, посипани с бели стафиди и конфитюр от сини сливи ми разказват без думи още истории за Сантандер – златния град на Кантабрия. Следваща спирка – Катедралата на Сантандер. На входа се е събрало множество от типични представители на средната класа. Облечени елегантно, но строго. Жените – в задължителните бижута от злато и перли, със свежо фризирани коси, мъжете – с лъснати до блясък обувки, грижливо вчесани и с маркови жилетки върху ризите. Катедралата на Сантандер е красива готическа обител с повече от 8 века история. Тропането на куп тъмни обувчици с каишки, закопчани под глезените, ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

прокънтява под високите сводове на катедралата, слива се със следобедния камбанен звън и се спуска над петдесетината души, насядали по скамейките в западната част на католическата обител. Тържествеността на случая не може да озапти децата и те пробягват на групички между скамейките, увлечени в игра. Словото на свещеника се извисява над кръщелния купол, за да благослови във вярата новопредставените Патрисия и Фернандо, братята им Фелипе и Доминго и техните щастливи родители. Да, въпреки кризата, засега средната класа в Испания оцелява и ражда деца. Минавам покрай стъкления под на старата църква от XIII век, вписана в катедралата, оглеждам останките от римското селище и древните храмове, останали в основата, но уличната глъч ме издърпва навън. Столицата на Кантабрия се отличава с онзи особен провинциализъм, който носят типично еснафските градове. Местните се познават помежду си и плащат сериозен данък обществено мнение. Затова дори да отиваш до кварталния магазин, трябва да си облечен поне като за работа. Това обаче си има и положителните страни – хората са елегантни, градът – облечен в стилни сгради типични за европейската архитектура от XIX - XX век. А по крайбрежието разточителството на тукашната буржоазия и кантабрийската аристокрация е създало плеяди от пищни вили и малки палати, около които туристите от цял свят въздишат и днес. Минавам покрай затворените за реконструкция градини на Ботин и си мисля, че не е случаино дето най-богатият човек в Испания се е родил тук и именно от тук неговите баща и дядо са създали банковата империя GrupoSantander – днес втората по значение банка в Европа. Действително, милиардерът Емилио Ботин, внук, син, баща и дядо на банкери, допринася много за културния живот на града и неговата популярност като туристическа дестинация. Ароматът на виното – нов, провокативен, щедър и дълбок ме води под все по ниското следобедно

слънце по склоновете на Кантабрийските хълмове, поднесли към небето черно захарно грозде... Да, виното тук или неговото количество определено провокира поетични настроения. Седнала съм в старинен бар, един от многото в прочутото Меркадо Есте. Сградата, построена през 1839г се счита за един от първите за Испания примери за модерна търговска галерия. Днес аналогът на Софийски централни хали е любимо място за срещи на хората в Сантандер и един от пълните с живот туристически обекти. Тук е разположен и Праисторическия музей на Кантабрия. Карамелизирана захар, простната сластно върху кръгче меко сирене, отгоре напъпила орехова ядка, отдолу парче топъл селски хляб. Такова мезе позволява на виното да разкрие без свян и последната си тайна. На съседната маса млада жена в компанията на съпруга си храни с биберон тримесечно бебе. Проследява с предизвикателен поглед атрактивен младеж, който разказва пикови моменти от последната корида. Той ѝ намига. Съпругът остава втренчен във вестника и чашата с вино. Излизам. Вечерните светлини заливат стилните витрини и каменните улици. Испанците определено са шумен народ. Така наречената zona de copas иначе казано – няколко улици, претрупани с барове, ресторанти и таверни, вибрира от приповдигната глъч. Спускам се към крайбрежната. Значително по-тихо е. Присядам на пейка зад група риболовци – мъже, жени, младежи. Между тях проблясват бронзовите статуи на деца, готови да скочат от кея. Известната скулптурна група, в памет на децата загинали, докато се гмуркат да вадят хвърлените от туристите монети. Не ми остана време да отида до прочутата пещера Алтамира с уникалните праисторически рисунки и до открития зоопарк... Нищо, не съм изпила 5-тата си чаша с червено вино – оставям я за следващия път... А. Мельова

АТЛАС НА ЧУВСТВАТА

Мари Къналян в Дом „Витгенщайн” Българският посланик в Австрия – г-жа Елена Шекерлетова, присъства на фотоизложбата на Мари Къналян във Виена. Присъстваха и директорът на българския културен институт „Дом Витгенщайн“ във Виена г-жа Румяна Конева, председателят на българското културно-просветно дружество „Кирил и Методий“ в австрийската столица проф.Мими Дичева, председателят на Съюза на българските журналисти г-жа Снежана Тодорова, доц.Ружа Симеонова – директор на научния архив на БАН, председателят на Съюза на арменците в Австрия инж.Размик Харутюнян, видният арменски благодетел Гарбис Папазян – само част от множеството гости, дошли на откриването на фотоизложбата. Културното събитие бе посветено на няколко годишнини – 170 години българска журналистика и 120 години от създаването на Съюза на българските журналисти. Eкспозицията бе открита на 16 октомври т.г. от председателя на СБЖ – Снежана Тодорова и домакина г-жа Румяна Конева, които не скриха възхищението си от показаните близо 90 фотографии, представящи живота на арменската общност у нас и българската културна палитра. „Бях притеснена от това как ще бъдат посрещнати моите работи и останах с приятно чувство, когато директорът на „Дом Витгенщайн” г-жа Конева в обръщението си към гостите каза, че е изненадана и не е очаквала да види толкова

качествена изложба. Радвам се, че трудът ми е оценен и от посланик Шекерлетова, която не откъсна очи от една снимка – „Танцът на ръцете”, изпълнен на един фестивал преди няколко години от момичетата от варненския състав „Гаяне Марашлян”. Благодарна съм, че като фотограф успях да реализирам идеята да подредя свои фотоси във Виена и намерих подкрепа в лицето на проф.Мими Дичева и г-н Р.Харутюнян. Без тяхното съдействие и това на г-жа Снежана Тодорова, с която заедно представихме България, едва ли бих могла да мечтая за подобно нещо” – сподели нашият дългогодишен фотограф Мари Къналян. Тръгвайки от любител-фотограф, решил да снима в някакъв труден момент от живота си вечния град – Париж, Мари Къналян вече близо 15 години неуморно улавя мигове от живота с фотообектива си. С времето талантът ѝ се избистри, тя стана по-уверена и нейните качества бяха оценени както от Българска фотографска академия, на която е член, така и от СБЖ. Днес фотографката снима освен за в-к „Ереван” и сп. „Черно и Бяло” и за сайта на нашия журналистически съюз, който преди няколко години я отличи със „Златно перо”. А много от работите ѝ получиха и награди, и бяха номинирани на престижни фотоконкурси. Разговорът ми с председателя на СБЖ Снежана Тодорова също бе изцяло насочен към Мари и нейния фотообектив. „Изключително много благодаря на Мари за

това, което направи, защото освен че 2/3 от експозицията ѝ бе посветена на арменците в България, в нея тя представи и разнообразния живот на СБЖ, различни наши юбилейни прояви и инициативи, лица от българския културен живот. Тази пъстрота, съчетана с качеството на снимките ѝ, привлече интереса на наши сънародници, живеещи във Виена, на арменци и не на последно място – на посланик Шекерлетова. Затова и когато говорих за изложбата, си позволих да кажа, че Мари Къналян е 100% арменка, но и 100% българка. Това се чувства от всичко, което нейният фотообектив улавя. Искам да добавя и нещо много важно – тя е изключително дисциплиниран човек, никога не отказва, когато трябва да отрази някое събитие, винаги е много усмихната и внимателна с хората. Благодарение на трудолюбието ѝ и качествата ѝ на добър фотограф, нашият сайт стана по-разнообразен, по интересен. А високият ѝ професионализъм бе оценен не само унас, но и във Виена”– каза г-жа Тодорова, която впрочем много обича арменците и неслучайно бе отличена със златен медал от министерството на Диаспората в Армения. Що се отнася до професионализма на Мари Къналян, за него говори и фактът, че планираната за три дни изложба ще остане в „Дом Витгенщайн“ до края на ноември т.г., за да могат онези, които не са успели да присъстват на откриването, да имат шанса да се докоснат до България чрез работите ѝ. При откриването на фотоекспозицията Мари Къналян бе поздравена от директора на българския културен институт Р.Конева, която ѝ поднесе цветя, а самата фотографка в знак на благодарност подари на Дома една от своите фотографии – „Боженци”. За краткия си престой във Виена Мари Къналян и Снежана Тодорова, придружавани от инж.Размиг ХаЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

рутюнян успяват да разгледат някои знакови места за Виена, както и такива, свързани с историята на арменците, живели в столицата на Австрия. Двете дами с оживление и възхищение говориха за това, че са посетили мемориала на съветската армия в града, чийто скулптор е арменецът Интизарян и че той стои не само непокътнат, но и е обгрижван от градските власти. Техният любезен домакин им показал и месната Арменска апостолическа църква, близо до която се намира площад „Армения”, на който се издига арменски кръст. Отвел ги и до градината, която общинските власти преди няколко години обновиха и нарекоха на един впечатляващ арменец, познат с името Диодато. Става дума за Хованнес Аствадзадур, който открива първото кафене във Виена. Гостите посетили и паметника на писателя Франц Верфел, описал трагедията на арменския народ, изживяна през 1915г в романа си „40 дни на планината Муса”. „Работата ми като фотограф ми дава сили, крепи ме, вдъхновява ме. Никога не съм очаквала, че снимките ми ще стигнат до Виена и ще бъдат така добре приети. Отново, специално благодаря на проф. Мими Дичева и на изключително любезния инж. Размиг Харутюнян, без чиято подкрепа тази изложба нямаше да се осъществи. Мечтата ми е докато съм жива да мога да издам един албум, в който да останат миговете, уловени от мен и за идните поколения. Ако това се случи ще бъда най-щастливият човек и вярвам, че ще постигна и тази своя мечта”. Думите на Мари Къналян, споделени в края на разговора ни, са знак, че наистина когато човек преследва мечтите си, те стават реалност. Вартануш Топакбашян

АНАЛИЗАТОР

Разширяването на ЕС на изток оказва влияние на отношенията между Китай и Европа През 2014г се навършват годишнини от няколко важни исторически събития, оформили облика на съвременния свят, като избухването на Първата световна война преди 100 години и разширяването на ЕС на Изток отпреди десет. Последното бе важно събитие за страните от Централна и Източна Европа, което промени насоката на политическия процес в тях, пазарната и геополитическата структура не само в Европа, но и в целия свят. Същевременно, в немалка степен то оказва влияние върху процеса на развитие на отношенията между Китай и Европа. Разширяването на ЕС на изток промени политическия процес на страните в Централна, Източна и цяла Европа Разширяването на ЕС на изток преди 10 години бе регионално събитие, но влиянието му промени политическия процес както на Стария континент, така и извън него. След излизането от лагера на СССР, мнозинството страни от Централна и Източна Европа започнаха да се настройват на „проевропейска” честота, включително в политическата, икономическата и социалната сфери. Те се надяваха политическата енергия на ЕС, икономическото благосъстояние и гаранциите за сигурността на НАТО да доведат до успешното реализиране на тази трансформация. Разширяването на изток означава, че мнозинство от страните в Централна и Източна Европа се включиха в интеграционната рамка под егидата на Запада. Политическото развитие, изборът на система и икономическият модел на Централна Европа се оформи на тази база. От гледна точна на ЕС, разширяването на изток е важна проява на политически разум и историческа справедливост, както и важна стъпка за ново определяне границите на Европа и реализиране на мечтата за „Голяма Европа”. За останалите страни на континента разширяването на Изток имаше ефект на категорична демонстрация, особено за Русия. Разширяването на ЕС на Изток промени световната пазарна и геополитическа структура Разширяването на ЕС на Изток доведе до реконструкция на европейската геополитика и идентичност и превръщането на Брюксел в по-силен актьор на международната сцена. След разширяването, ЕС заема 3/4 от общата площ на континента и стана наймащабната регионална общност, с най-висока степен на интеграция, най-голяма икономическа общност и

истинска „паневропейска система”. Геополитическият акцент на ЕС постепенно започна да се премества на изток и стигна границите с Русия, Беларус, Украйна и други страни от ОНД. Едновременно с това, ЕС стана важен актьор в международните отношения, който не може да бъде пренебрегван. След разширяването на Изток, икономическите способности на ЕС се засилиха и той бе втората по големина икономика в света след САЩ по това време. Преустройвайки новите си страни-членки, вътрешната си структура, ЕС промени също и дневния ред и външните си отношения. Развитието на странитечленки стимулира на свой ред развитието на ЕС. Разширяването на Изток също повиши способността на ЕС за справяне с финансовата криза. Интензивният икономически растеж и сравнително стабилното дългово положение също станаха положителни фактори в условията на надвисналата сянка на европейската дългова криза. Заслужава да се отбележи, че страните от Централна и Източна Европа и най-вече Полша,

постепенно показаха желание за търсене на сравнително по-независима позиция и да играят по-голяма роля, което показва разнообразието на тенденциите и структурните промени вътре в ЕС. Разширяването на ЕС на Изток стимулира многообразието на отношенията между Китай и Европа Разширяването на ЕС доведе до по-разнообразна Европа и по-открити китайско-европейски отношения. Разнообразието в ЕС на различните нива на икономиката, различните изисквания за външно сътрудничество, различните геополитически среди, различните политики във външните отношения и различните избори на политики безспорно доведоха до засилване на цялостното разнообразие на ЕС. Подобен исторически опит с Китай, подобни проблеми в икономическата трансформация, исторически поставените приятелски отношения дават огромно пространство за всестранно и многомерно развитие на отношенията между Китай и ЕС, а това също създава реална база за интензивното сътрудничество между двете страни през последните години. Въпреки че някои китайски учени изразиха тревога, че разширяването на ЕС на изток ще промени политиката му във външната търговия и инвестициите и ще окаже влияние върху търговско-икономическото сътрудничество между двете страни, практиката показа, че проповядваното от ЕС отваряне на пазарите, отговоря на икономическите интереси на Китай. След разширяването, ЕС измести САЩ като първи по големина партньор на Китай в търговията и обмена на технологии и главен източник на външни капитали. Ситуацията е такава и в момента и представлява важна база за тясното сътрудничество между Китай и ЕС. Разширяването на ЕС на Изток подобри също ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

разбирането на Китай за европейската интеграция и повиши статута на Общността в европейската политика на Китай. Една година преди разширяването на изток Китай и Европа публикуваха политически документи и създадоха всестранно стратегическо партньорство, а китайско-европейските отношения бяха определяни като „меден месец”. В първия политически документ на Китай за ЕС се казва, че въпреки че развитието на Общността е изправено пред някои трудности и предизвикателства, процесът на интеграция е необратим, а ЕС ще играе все по-важна роля в регионалните и международни отношения. След разширяването Пекин започна да има по-голямо доверие в развитието на отношенията си с ЕС. В документа „Политиката на ЕС за Китай: по-зряло партньорство, общи интереси и предизвикателства в китайско-европейските отношения”, Брюксел потвърждава, че за изграждането на всестранното партньорство, Китай трябва непрекъснато да повишава статута си във външната политика. С вътрешна и външна енергия ЕС реализира разширяването си на изток. Тогава, през май 2004г, бившият китайски премиер Уън Дзябао посети ЕС, което показа, че Китай иска да ускори темповете на политическото и икономическо сътрудничество с Общността след разширяването ѝ и желанието за стимулиране развитието на международна структура, основана на принципа на многополюсността. Въпреки че едва се справи с най-сериозната в историята си дългова и икономическа криза, ЕС продължава да е интегрирана организация с най-голяма жизненост и привлекателност, поддържаща мечтата за „Обединена Европа”. Югоизточна Европа и Западните Балкани ще бъдат поредната стъпка в реализирането на тази мечта. За да се присъединят към ЕС, тези страни ще трябва да преминат редица изпитания и трудности и макар преди десет години опитът от разширяването да бе приеман като цяло като успешен, сега е ясно, че той не може да бъде копиран, особено предвид факта, че Брюксел преговаря със страни от друга цивилизационна среда като Турция и обекти на силни геополитически амбиции за Русия. Какъв ще бъде ефектът от поредното разширяване, как то ще отговори на интересите на международната общност, включително и Китай? От това, което става в момента в Украйна, престои или да научим отговора или да бъдат поставени още повече въпросителни. Динг Хао

СЪВРЕМИЕ

За Георги Марков, антикомунизма и президента Плевнелиев Трябва да се съжалява, че една благородна като замисъл инициатива, да бъде отдадена дължимата почит към личността и делото на Георги Марков с паметник, какъвто той несъмнено заслужава, беше опорочена с използването ѝ като повод за политическа пропаганда. Така към дълго проточилият се спор кой и защо го уби, в който със свойствената му едностранчивост сега храбро се включи и г-н президентът ни, се прибави нов щрих, който засенчва не по-малко важния въпрос кого всъщност погубиха с неговата смърт. Обидното за паметта на Георги Марков в случая е, че той е интерпретиран едноизмерно като политически памфлетист в опозицията комунизъм-антикомунизъм, което опростява и обеднява образа му, а той е далеч по-сложно и по-дълбоко явление, в много отношения актуално и днес. „Задочни репортажи за България” и есетата му наистина имат открит политически патос – поради публицистичната им насоченост, те преследват определено идейно въздействие; по силата на предназначението си търсят конкретна обществена реакция. В тъканта на всичко това логично е заложена една колкото интелектуална, толкова и прагматична целесъобразност. Но внимателният техен прочит показва, че тази целесъобразност далеч не изчерпва замисъла

и съдържанието им, че те са натоварени с мисловна и нравствена енергия, която отива отвъд събитийните им поводи, че в този смисъл те са отглас на по-дълбоки виждания и тревоги. Този именно техен пласт е не по-малко важен от истината за смъртта на Георги Марков и е необходимо той да бъде осмислен, ако искаме да видим него в реалния му ръст и оттук да преценим в пълна мяра вината на онези, които причиниха гибелта му. Един късен негов текст с подчертано изповеден характер има ключово значение от тази гледна точка. Става дума за писмото до приятеля му – писателят Димитър Бочев, журналист по онова време в „Свободна Европа”, датирано от 18-22.02.1977г, което е публикувано в сборника с документи „Аз съм той” (1999). Това писмо, макар че стана обществено достояние преди 15 години, по необясними за мен причини не намери нужния отзвук и стои извън полезрението на близки, приятели, почитатели, разследващи и изследователи. А то дори само с факта, че е мислено и писано, както се вижда, в продължение на пет дни, говори красноречиво за значението, което Герги Марков е отдавал на застъпените в него тези. Няколко от тях имат принципно значение. „От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото”, която на практика се свежда и в двата свята до

свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия ” вестник Times, или в независимото Би Би Си. Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, както и в „Работническо дело”, трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са погруби и недодялани, а другите – по-гладки... … нито хората от Радио „София”, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т.е. повишенията, пенсиите, разните други удобства плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре, отколкото „таралежовъд”. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата... ...Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от теб да му чистиш пипалата... ...Когато пристигнах тук на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах – и тукашни, и емигранти – всъщност се бореха и мечтаеха да получат нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии. За мой и твой ужас, това е действителността. Това е същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите, източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.” Това писмо на Георги Марков опровергава натрапваната години наред от двете хипотези за смъртта му представа за него като за обикновен антикомунистпропагандист, според едната – искрен, а според другата – престорен. Категоричното му отрицание на комунистическата тоталитарна система не подлежи на съмнение, но от писмото става ясно, че той не е имал много добро мнение и за капиталистическата фарисейска система. На пръв поглед това откритие може да звучи изненадващо, но в действителност то е логично следствие от типичните за него бунтовност и неподкупност. За да разтълкуваме и оценим в дълбочина този факт, трябва да вземем под внимание, че той го декларира след седем години и осем месецa пребиваване на Запад – време достатъчно, за да вникне в същността му – и година и половина преди гибелта си, което придава завършеност на убежденията му. Така откровението му придобива смисъла на равносметка и на завет едновременно. Без направените в него констатации е невъзможно по-нататък да се разсъждава обективно върху личността и идейния облик на Георги Марков, нито да се видят в реалната им перспектива неговите текстове. Оттук пред нас възниква въпросът, какъв всъщност е Георги Марков, как можем да го определим? Дали така плоско и еднозначно, както го е направил г-н Плевнелиев? Отговора ни дава сам той: „Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил полесражение на революцията срещу реакцията, на комунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н., класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса… В действителност конфликтът е един: Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с човек.” Чужд на актуалната по онова време дилема „илиили”, възнегодувал срещу комунистическата система, разочарован от капиталистическата, по този начин озовал се между „двата свята”, най-точно е да се каже, че Георги Марков е убеден хуманист, чийто идеал е свободата и добруването на човека, където и да се намира. Прегърнал този принцип, той се изявява в съжденията и поведението си като независим, непримирим и веротърпим, позиция, рядко наблюдавана в годините на Студената война. Независим в мнението си за противоборстващите идеологически и политически системи. Непримирим към посегателствата срещу личността под какъвто и флаг да се проявяват. Веротърпим към различията, стига техните носители да са искрени, безкористни, хуманни и от своя страна също така веротърпими към различията. проф.Тодор Абазов

IN MEMORIAM

Хвърчащите хора Те не идат от Космоса, те родени са тук, но сърцата им просто са по-кристални от звук, и виж, ето ги – литват над балкони с пране, над калта, над сгурията в двора и добре, че се срещат единици поне от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат, а ний пием коняка си в битов някакъв кът и говорим за глупости, важно вирейки нос или с израз на мъдра умора и изобщо – стараем се да не става въпрос за рода на хвърчащите хора. И е верно, че те не са от реалния свят, не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’. Но защо ли тогава нещо тук ни боли, щом ги видим да литват в простора да не би да ни спомнят, че и ний сме били от рода на хвърчащите хора? Валери Петров снимка: Графити посветен на Валери Петров и стихотворението му „Хвърчащите хора“ в кв. „Сухата река“, автор Nasimo (с помощта на Urban Creatures)

Rani Zakhem

Renato Balestra

ALTA MODA зима 2014/2015 с Диди Чолакова

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ КИТАЙ

Преоткрийте изключителния свят на Китай. Непознати митове и легенди, необятна природа и красиви туристически дестинации, култура, обичаи и археологически открития – всичко това може да прочетете в еднотомната компактна енциклопедия. В книжарниците и на адреса на издателство „Ентропи 1" ЕООД София, ул „Граф Игнатиев“ №4, ет. 3 GSM: 0886 336 519