Черно и Бяло 98/2017 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #98/ 2017

от редактора

black and white mag.bg ii

#98/ 2017

Сидхарта. Споделима ли е несподелимата мъдрост

Съдържание Журналистите не бива да бъдат част от властта. 2 Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!. . . . . . 3 ЛИН: 20 лета в служба на родното слово и духовността. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Интервю с проф. Жени Захариева. . . . . . . . . . . . . 8 Красимира Стоянова: У нас се изместиха почти напълно културните и духовни ценности. . . . . . . . . . . . . . 11 Сидхарта. Споделима ли е несподелимата мъдрост. . 15 681 – мемориал, който събира всички и разкрива кои сме. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18 Фестивал на чипровския килим. . . . . . . . . . . . . . . 20 Българската редакция на Радио Китай за чужбина . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 Китайският филмов пазар през 2016 г.. . . . . . . . . . 24 Китайското червено. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26 Защитници на старите градове. . . . . . . . . . . . . . 28 Китай призова света да се обедини като „стадо гъски” срещу протекционизма . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Васил Левски като… вестникар. . . . . . . . . . . . . . . 32 Отзиви за патриотите. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 Не филантропия, а коренни реформи. . . . . . . . . . . 36 Безсмъртният полк. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37 Изложба „40 години Културен институт Дом Витгенщайн”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40

Българската редакция на Радио Китай за чужбина

1 2

28 Защитници на старите градове

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg

5 3

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055

Отзиви за патриотите

www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова 1 #98/ 2017

Безсмъртният полк

от редактора

Журналистите не бива да бъдат част от властта Журналистите не бива да бъдат част от властта, не бива да бъдат с нея на една маса, да бленуват и да се стремят към постове и позиции, водени от лични амбиции, силно его и пориви за значимост. И не само защото журналистиката е призвана да бъде коректив, а не глашатай на властта. И не само защото журналистиката, като четвърта власт, трябва да пази принципа на разделение на властите и независимост от съдебната, изпълнителната и законодателната. Та нали свободата на словото и на изразяване на лично мнение, гарантирани от Конституцията, са белег за нивото на демокрацията в една държава.

Апропо, метафората за четвъртата власт, днес, като че не важи. Медиите отдавна отстъпиха от тази своя сила, ставайки пиар рупор и/или орган на партийна и корпоративна пропаганда. Така е – капиталът и собствеността днес определят съдържанието на (четвъртата власт) – медиите. И нашите лични избори! Не разбирам: Защо толкова много журналисти се стремят към постове във властта – един неистов порив да бъдат медийни съветници на политици и управленци, ПР-специалисти, пресаташета, говорители и т.н.? И то с нагласата и готовността да консумират единствено силата, блясъка, триумфа, облагите и псевдопрестижа, а не са наясно и не са готови да понесат рисковете и цената за този свой избор, който по същество за мен е компромис? Казвам и пиша „компромис”, защото не разбирам тази силна връзка между журналистиката и политиката. За мен тя е нонсенс. Не разбирам как воините на словото и перото професионално и съвестно биха могли да практикуват успешно професията си, повеляваща неутрално, балансирано и равноотдалечено пресъздаване на действителността, максимално прецизно производство на информация на основата на фактите, ако са в лоното, под крилото и в аурата на властта, под благословията на магнати или политически гурута и водачи. Особено заради важната мисия и отговорност на журналистите да формират обществено мнение и нагласи! А днес се чудим на феномена „фалшиви новини“. Та нали този, който плаща – той поръчва музиката! Изборът е личен, а свободата зависи от нас – както обичаме да казваме в Съюза на 2 #98/ 2017

българските журналисти. Не разбирам плача на всеки, който изпада от бляскавия плаващ „Олимп”, оказал се дървен сал от „Титаник”. Журналистът трябва да следва инстинкта си – да работи, да търси и разкрива цялостния образ на Истината. Да се бори с цензурата и с другия не по-маловажен бич – автоцензурата, да преодолява всички форми на натиск, дори себе си, за да има правото да изпълнява с достойнство професията. Журналистиката не трябва и не може да бъде осребрявана! Затова, бих отправил следния апел: Колеги журналисти, позиционирайте се ясно къде стоите и от коя страна на тепиха сте! В прескорнера – с микрофон, камера и остро перо, или в лимузини, с лъскави костюми и скъпи телефони, в кабинети и в меките кресла на властта? Изборът и цената винаги си остават за наша сметка. Какво ни завеща Хербст? Никому в угода, на никому напук. Нека добавим към това – Свободата зависи от нас! Иван Върбанов

мнение и позиция

Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!

Слово на Петър Увалиев, произнесено на тържественото събрание в аулата на СУ „Св. Климент Охридски” на 24 май 1995 г.

Простете ми. Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра. Но кой съм аз, за да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост. Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път е и толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който

сега ви говоря, ме говори! Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомство на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неуките науки край

нямат. Но не по-мало вярно е, че тази призвикателна прогласа на предимството на езикаствол пред мисълта-вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъд-разсъдъчното и едва 3 #98/ 2017

ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода. А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозираме – и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все поразведряваното и затова все по-отзивчиво съзнание. И българският говор се зачева като пред-говор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта. Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българския род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във сторен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта. А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплатена. А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същи дъх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите. Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласа езикът така се урежда и подрежда, че 4 #98/ 2017

повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмислието и без-смислието. И Философският трактат на Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек. И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки „мета” значи и „отвъд”, очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяваме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото. Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме: какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна същественост. И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено пїзнание, което се отнася към знанието, както подоброто надвишава доброто. Меракът по това пїзнание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нешенско съкровище, зарито някъде по мъгловита-

та бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл. И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърните мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философски означения и определения – какво е например същност и какво естество. Мислил е езикът ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори. Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а че просто Е. Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понякога слуша чудеса. Например безобразният безизразният звук „ЪТ”, орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежен Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи – кипи Градът. Ът,ът,ът,ът,ът. Не е ли този громолек ек от конски копита, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни. В лабиринта на тази потом-

ствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни: С враг врагувам – мяра според мяра С благ благувам – вяра според вяра. Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнал от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществявана сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписвана от какъвто и да било логичен канон: Леле моя сабя халосия! Море люта одринска ракия! Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовъзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се съдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието. С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния

съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавателната ценност на познание и пїзнание, зђвет и завѓт, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги”. А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика – да възкресиш стародавната аллотрион фос – загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо.” Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас. И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково месторождение. А где е то? – тревожно пита Яворов и покъртително отговаря: Къде си ти, родино моя? Във този хълм и онзи дол, които днес един, друг утре ще насели? Не, ти си в мен родино моя. И радостта е скръб. Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание: „Проклет да е онзи, който полива пустинята”. 5 #98/ 2017

форум български журналист

ЛИН: 20 лета в служба на родното слово и духовността Не е за вярване – в днешното ни време на отрицания и забрави, на всякакви метаморфози, един клуб, посветен на духовността, успя да устои на променливите ветрове и вече е на 20 години. Става реч за Клуба за литература, изкуство и наука (ЛИН) към СБЖ. Създаден в най-трудните години на прехода – 1997 г., днес той може да се похвали със завидна творческа биография. За да отбележи юбилея си, ЛИН събра в пресклуб „Журналист“ колеги и приятели.

Двайсетгодишната творческа биография на клуба ни задължава да отбележим не само юбилея му, но и границата, чрез която да му предадем нова насока и по-големи възможности, каза един от председателите на ЛИН, журналистът и писателят Иван Вълов. – Създадохме го в драматично време на промени, когато пред пишещите журналисти се появиха проблеми и въпроси от рода: каква да е българската журналистика – дали да е двигател на новото или да върви с управляващите.“ ЛИН се оказа една от ярките движещи сили в борбата на публицистиката за съхраняването на словото. Иван Вълов припомни за инициатора и създател на клуба Теньо Стоянов, който има своето достойно място в българската култура. В създаването на клуба той е заложил на силата на публицистиката. Започнал като клуб към Дружеството на нещатните журналисти, както тогава се е наричало днешното Дружество на журналистите на свободна практика „Иван Богоров“, през 2008-а логично ЛИН става формация на СБЖ. Всички в него работят безплатно, защото според тях това е най-благодатният труд, а и така човек се чувства независим от никого. Целта на ЛИН, отбеляза в доклада си по повод юбилея на клуба Атанас Тончев, е не да се занимава цялостно с литературата, изкуството и науката, а доколкото те са свързани със СБЖ. „Клубът бе приет радушно в дружеството, а тогавашните секретари на СБЖ Снежана Тодорова и Юлия Пискулийска му осигуриха нужните условия за успешна дейност, каза Тончев. – Благодарение на това той разгърна широка и разнообразна програма с масови изяви. Заредиха се представяния на книги, написани от наши колеги, творчески разговори по наболели проблеми, срещи с видни общественици, които пре6 #98/ 2017

По случай юбилея дар за клуба

дизвикваха голям интерес. „Той припомни, че едва навлизайки във второто си десетилетие, клубът вече започнал да води своя си документация, като по този начин вече черно на бяло има неговата летопис. И това е благодарение на избрания през 2007 г. за председател Иван Вълов и останалите членове на ръководството. Едва ли има формация от подобен род, която да се похвали с толкова богата дейност през своите две десетилетия, както ЛИН. За това съобщи Атанас Тончев, който също е бил негов председател. Огромен е броят на книгите, представяни в клуба и дело на известни журналисти и публицисти, но предвид масовата „Самиздат“ практика благодарение на прецизния подбор, извършван с помощта на литературните критици Петко Тотев, Пенчо Черняев и Иван Вандов до почитателите и членовете на клуба винаги е стигало най-доброто. Наред с художествената литература

документалната също има своето подобаващо място. Тук не бива да се пропусне представянето на книгата на проф. Филип Панайотов „Вестници и вестникари“, проследяваща развитието на българската публицистика от нейното зараждане до наши дни, както и на проф. Здравка Константинова „Държавност преди държавата“, за българското Възраждане и още много други. Историческата тематика също е намирала място в многобройните срещи в клуба, както и творби с художествено-документално съдържание. Фантастиката, книгите, разказващи за живота преди промените и днес, тези с патриотична насоченост бяха в обсега на членовете и гостите на ЛИН при организираните срещи, припомня Атанас Тончев. Доказателство за това, че отделната личност в нашето общество има своето значимо и достойно за уважение място разказват представените заглавия на Иван Вълов, Кирил Янев, Атанас Тончев. Написаното от тях има и своя приносен характер, защото разкрива много неизвестни факти от живота и творчеството на известни личности. А изследователският труд на проф. Здравка Константинова „Актуални ракурси на българската журналистика“ буди респект. Не само представянето на нови заглавия и разговорите с авторите им са включени в богатата и разнообразна палитра на дейността на Клуба за литература, изкуство и наука, а също и незабравимите срещи и дискусии с актуална тематика от живота на България, в които са гостували известни публицисти, журналисти, хора на науката. Сред тях следва да се припомни гостуването на проф. Захари Захариев, дипломата и журналист Милан Миланов, Велислава Дърева, Владимир Абросимов и др. Запомняща се беше и дискусията за чистотата на българския език, в която гости бяха проф. Владко Мурдаров и ст.н.с. Николай Пиперов от БАН, а също и тази за това дали има свобода на словото и печата в България. Атанас Тончев не пропусна да сподели че ЛИН работи съвместно и с Факултета по журналистика при СУ „Св. Климент Охридски“, участва в съвместни инициативи с него и СБЖ, каквато беше и конкурсът, посветен на 80-годишнината на един от големите български журналисти Стефан Продев, в който особено важно съдействие е оказала председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова. Един конкурс, в който с особено голямо желание са участвали студентите от Факултета по журналистика. През всичките тези 20 лета Клубът за литература, изкуство и наука е бил желан партньор и търсен за съвместни инициативи от много столични читалища, неправителствени формации и ВУЗ-ове.

Известно е, че Дружеството на журналистите на свободна практика „Иван Богоров“ издава електронния вестник „Кръжец“, в който сътрудничат и членове на ЛИН. Според Атанас Тончев на съвместна среща на ръководствата на двете формации се е решило, че най-уместното е издаването му да става от Клуба за литература, изкуство и наука. „Приемам с благодарност изречените добри думи за ръководството на СБЖ, каза Снежана Тодорова – но всичко, което сте постигнали, е благодарение не само на ръководството на клуба, но и на всички вас.“ Според нея благодарение на представяните в ЛИН през годините интересни книги те са достигали до голям брой читатели. И тъй като няма по-ценен подарък от духовния, по случай юбилея на клуба тя дари книги, които не са били представяни на негови сбирки. И както си му е редът, на рожден ден има много и сърдечни поздравления, така беше и на празничната среща в прес-клуб „Журналист“. От името на фондация „Човещина“ и нейния президент акад. Любен Димитров пожелания прочете Стоянка Балева. Че СБЖ е силен с духовната си мъдрост и справедливост, беше отбелязал той в поздравлението си, като не пропусна да припомни, че клубът има за свой център човека с неговите тревоги, проблеми и мечти. Почетен адрес връчи и Борис Минчев, председател на Сдружението „Народно движение против корупцията и за иновативна икономика”. Да честитят юбилея бяха дошли много приятели на клуба, които споделиха радостта си, че го има, защото в днешното време на отрицание да съществуваш цели 20 лета и да пръскаш любов към литературата, изкуството и науката си е направо повече от героизъм. И въпреки празничното настроение, не липсваше и деловият момент, свързан с избора на ново ръководство на ЛИН. В него са писателят и журналист Павел Боржуков, носител на „Златното перо“ на СБЖ – той е новият председател на клуба; Весела Джерекарова, Величко Хинов и Красимира Борисова. Новият момент в структурата на клуба е, че има и Консултативен съвет с председател Иван Вълов и членове Атанас Тончев, проф. Емил Янев, проф. Николай Пиперов, Пенчо Черняев, Петко Тотев, проф. Здравка Константинова. Павел Боржуков благодари за доверието и допълни, че човек като стигне зряла възраст е натрупал много заглавия и нито един клуб или творчески съюз не е направил никой нито писател, музикант или артист, защото или го има, или го няма. Розалина Евдокимова снимки: Иван Василев 7 #98/ 2017

културен свят

Интервю с проф. Жени Захариева Проф. Жени Захариева изминава изключително богат творчески път, на който могат да завидят много световни музиканти, белязан от неспирен творчески възход в областта на клавирното изкуство, както и принос в обучението на плеяда талантливи пианисти, представящи България на световния подиум. Това е безспорно неин фундаментален принос за клавирната музика в България, Европа и Света. Започва музикалното си образование в НМУ „Л. Пипков” при Лидия Кутева. А преди това учи две години при проф. Жени Ковачева. Завършва Московската консерватория „Чайковски” и аспирантура през 1971 год. в класовете на проф. Вера Горностаева и проф. Татяна Николаева. Специализира в Париж при проф. Пиер Санкан. Лауреат е на три международни конкурса („Роберт Шуман“, Германия 1966, „IX световен младежки фестивал“, София, 1968 и „М. Лонг“, Париж, 1969). Трудно можем да си представим по задълбочена, пълноценна музикална подготовка за един бъдещ артист. Резултатите не закъсняват. Следва шеметно изкачване към върховете на музикалното поприще.

Бихте ли споделила, какви чувства и вълнения са съпътствали вашата ранна младост? Съзнавахте ли какъв непосилно труден творчески път сте поела? Не. Защото, колкото повече растеш, толкова повече осъзнаваш, че сцената е или „трон“ или „скамейка на подсъдим“. Изправяш се в анфас и срещу публиката, но и срещу композитора, който изпълняваш. Огромна отговорност и напрежение е да си „съавтор“ на гения, който трябва да „оживее“ чрез теб за публиката. Той, геният, ще ти прости, ако не изсвириш чисто някой пасаж, но няма да прости изневяра на духа... Сцената си е съдба на гладиатор – или печелиш, или си отиваш. Каква е била ролята на Вашата майка, за която знаем, че е била педантично строга във Вашата учебна подготовка, култивирайки във Вас така необходимата „фанатична“ дисциплина? Израстнах в семейство на 8 #98/ 2017

военен летец, герой от Испанската война. Дисциплината и възпитанието ни със сестра ми бе поверено на майка ми. Всичко бе по часове: свирене, училище, следобедна почивка... Помня колко пъти през нощта баща ми ставаше светкавично, за да отива на командния пункт на ВВС заради нарушения на границите ни, как си лягаше даже за 5 мин. когато можеше и как обичаше българските песни. Обичаше да ги пее и в малкото свободни минути. Помня и как вече на 5-годишна възраст ни водеше с мама сутрин рано за началото на физ.-зарядка на летците във Въздушни войски, за да играем български хора, а той, разбира се, винаги начело на хорото. „Не сте българи, ако не знаете българските хора”, казваше баща ми. Да, задължаваше авиаторите да знаят българските хора. Така че, любовта към България и към музиката започна от дома. Впечатляващо! Вие сте носител на следните престиж-

ни награди: Officier des Arts et des Lettres, 2007, на Френското правителство; Посланик на българската култура във Франция, 2008; Почетна диплома от Японското правителство, 2014; „Златно перо“, 2004 на Радио ФМ Класик; „Кристална лира”, 2003, „Златен век”, 2012, Награда на Министерство на културата за принос към българската музикална култура и др. Във Франция сте на особена почит сред музикалния елит. Вашата многогодишна концертна дейност е свързана с най-емблематичните зали: „Гаво”, „Корто”, „Равел”, „Форе”... Моля, споделете с читателя за почетното ви звание, награди и като член на жури в редица международни музикални конкурси! Получих само известието, че ще ми бъде връченo почетното френско звание „Officier de l‘Ordre des Arts et des Lettres” oт френския министър на културата на 14.03.2007 г., което за мен беше една щастлива

изненада. От мен не е искано да представям писмено творчески „актив”. Мисля, с това се отбелязват заслугите към френската култура: концертите с френска музика (не само във Франция), участия във френските фестивали и хубавите рецензии за тях, може би за диска на 24 прелюдии от Дебюси, който бе отличен с награда на „Диапазон” и сравнявайки моето изпълнение с това на Гизекинг, може би за членството ми в международни журита и тези в комисиите за присъждане на „Диплом на концертист”, за майсторските ми класове по пиано в Националната консерватория, Екол Нормал, Ла Скола Канторум, лекциите в Универси-

тет VIII на Сорбоната, за артистичното ръководство на международния конкурс Албер Русел... А какво е за Вас музиката? Музиката ни изтръгва от ежедневния ритъм, отвежда ни в друг свят, където се завръщаме към себе си, към своите чувства, мечти, един вид събуждаме собствената си душа. Уникалното за нашето изкуство е, че то е живо. Изпълнителят е сътворецът, който възражда творбата на композитора. Затова една и съща творба е винаги същата, но и винаги друга, защото няма два еднакави изпълнителя. Френският учен антрополог Клод Леви-Строс казва:

„Музиката е вдлъбнатина във времето, подобна на космическата черна дупка, която те „засмуква” в своето концентрирано до миг време, както например когато слушаме Лунната соната ние се озоваваме във вечността. Само когато слушаме музика се доближаваме до нещо, което наричаме „безсмъртие”. А поетът Райнер Мария Рилке казва: „Музиката е израстнало извън нас пространство на сърцето“. Проф. Захариева, вие бяхте инициатор за възстановяването на пианофортето на Клара Шуман в Германия (Бранитцшлос) и записахте единствен диск на този инструмент. Записът се разпространява в САЩ и Канада от 2000 година. Вие сте възторжен почитател на клавирното творчество на Р. Шуман и неговите творби са основно залегнали във вашия солистичен репертоар, а емблематичната личност на Клара Шуман, кумир на двата гения, Роберт Шуман и Йоханес Брамс, с „мистичното си обаяние” буди въображението на меломаните по света! Бихте ли ни потопили в някои любопитни факти от нейния интригуващ творчески, а защо не и интимен живот!? В епохата, когато творчеството е било привилегия за силния пол, личността на гениалната пианистка, а също и композиторка Клара Шуман е било изключително и рядко явление. Целият є живот, от детето „вундеркинд”, тогава още Клара Вик, през 10 години забрана от страна на баща є да се среща с любимия си Роберт Шуман, а след това през техния съвместен живот тя е била блестяща пианистка, която със своите концерти е трябвало да издържа семейството с 8 деца и съпруг „фантазьор” (така Шуман е наричал себе си). Клара е била

първа изпълнителка на творбите на съпруга си. Младият Брамс е обожавал семейство Шуман и не случайно тайно е влюбен в Клара до края на живота си. Той є изпраща творбите си, търсейки нейни съвети и посвещавайки є свои творби. Музикалните критици винаги поставят Шуман и Брамс като творци с много близко по стил творчество. Според мен двамата са абсолютно различни. Шуман в творбите си е спонтанен, с бликащи идеи, копнежи, със заразяващия екстаз на един млад разказвач. Докато Брамс е „мъжествен” творец – музиката му е като разказ за дълбоките чувства и борбата на една силна личност, със затрогваща, но сдържана „изповед” за своите победи и поражения, отчаяния и надежди – като поглед назад към преживяното в миналото. Твърде възможно е и Клара да е била влюбена в Брамс, но не си е позволила да накърнява чувствата на Шуман. И все пак това остава загадка за историята. Вие активно участвате в осъществяването на европейската премиера на концерта „Америките” на композитора от САЩ Лало Шифрин със симфоничния оркестър на БНР под диригентството на автора – част от клавирния проект на Фондация „Стейнуей”, посветен на 500-годишнината от откриването на Америка. Като оркестрант по това време в СО на БНР имах шанса и удоволствието да свиря на този концерт. Прекрасно си спомням успеха, който пожънахте като соло изпълнител на клавирната партия и топлата благодарност, отправена към Вас от страна на композитора! Особено достойнство за Вас беше факта, че свирите музика талантлива, но съвършено различна от Вашето амплоа... След мой концерт в Ню Йорк 10 #98/ 2017

член на фондация Стейнуей ми предложи да направим премиерата на концерта в Европа и аз разбира се, избрах София и Радиооркестъра. Радвам се, че и Лало Шифрин – авторът, пристигна в София по този повод, за да дирижира лично концерта. Как успяхте да съчетавате своята творческа кариера с председателството на Съюза на музикалните и танцови дейци цели 12 години? С убеждението, че всеки музикант би трябвало да положи усилия за съхраняването и развитие на прекрасната ни музикална култура – богатство, с което малко държави могат да се похвалят. През последните години когато ни убеждават, че класическата музика трябва да излезе на пазара и когато се дават все по-малко държавни средства за нея, трябва да „воюваме“ за нейното запазване, защото това не е развлекателно изкуство, а формираща светогледа и общото ни възпитание и образование дейност. Борбата за статута на музиканта, за оцеляването на симфоничните, фолклорни, вокални и танцови състави стана актуална след демократичните промени у нас. Радвам се, че с моя екип и участието на колегите от цялата страна успяхме да се противопоставим на съкращенията на колеги и състави, да получим европейска защита на музикантството ни чрез членството ни във FIM, международния синдикат на музикантите, да организираме редица конференции, акции за укрепване на статута ни, да станем основен член на КНСБ. Създадохме Национална агенция за защита на изпълнителските права (НАЗИП), станахме групов член (по изключение специално за нас) на Съвета по Музика на Юнеско, основен член на КНСБ и не на последно място извадихме нотариални актове, за да запазим

малкото сградна собственост (необходима за издръжката на администрацията на Съюза). А колко състави спасихме от затваряне..! Трудно е да изброя направеното само за 12 години – от 1999 до 2012 г... Върнахте се наскоро от Япония. Разкажете ни за впечатленията си. От осем години съм канена за председател на международното жури на големия конкурс „Й. С. Бах“. В него ежегодно участват около 250 млади инструменталисти (пиано, цигулка, флейта, виолончело, кларинет...) като солисти и в камерни състави. Изключително високо ниво, а членовете на журито трябва веднага да пишат не само баловете за представянето на всеки участник, но и пожелание върху какво той да обърне повече внимание в подготовката си. Имах майсторски клас по пиано, изнесох рецитал с творби от Шопен и Бетховен с голям успех. Конкурсът (както и концертът ми) тази година се състоя в новата концертна зала на града за 1600 места с превъзходна акустика и препълнена с публика зала. Преди конкурса българското посолство в Токио ме покани за 2 концерта (единия благотворителен новогодишен в Посолството, а другия – организиран от японско-българското общество в Ходогая – район на Йокохама). Любовта към България струеше отвсякъде. Двата градски хора (на възрастни и ученици) бяха подготвили и песни от академик Х. Недялков. Освен моето солово участие с творби от Бетховен свирихме на 4 ръце с японската пианистка Фумие Фукуи български творби от П. Стоянов, Ал. Йосифов, М. Големинов, П. Хаджиев. Мисля, че японците най-много ни обичат, нас българите като нация... Разговора води Светослав Дерменджиев

културен свят

Красимира Стоянова: У нас се изместиха почти напълно културните и духовни ценности Красимира Стоянова е най-бляскавата българска оперна певица по световните сцени от своето поколение. Завършила е цигулка в Музикалното училище „Веселин Стоянов” в Русе. Дипломира се в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство – Пловдив със специалности Цигулка, Пеене и Музикална педагогика, след което работи няколко години като цигуларка в Пловдивската филхармония, Академичния оркестър при Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и Нов симфоничен оркестър. Дебютира като Джилда в „Риголето” през 1995 г. в Софийската опера. Световната си кариера започва през 1998 г. във Виенската опера с ролята на Микаела от „Кармен”. През 2009 г. е удостоена с титлата „Камерзенгерин” – най-високото признание за оперни певци в Австрия. Публиката я аплодира в Метрополитън опера в Ню Йорк, „Ковънт гардън” в Лондон, Миланската скала, Залцбургския музикален фестивал, Операта на Бастилията в Париж, театър „Лисео” в Барселона, Баварската опера, в Хелзинки, в Тел Авив, в Буенос Айрес, във Вашингтон, в Торино, в Хамбург, в Кьолн, в Рио де Жанейро… Незабравими остават концертите є с Людмил Ангелов на финала на фестивала „Пиано Екстраваганца” през 2015 г.; Дездемона в концертното изпълнение на „Отело” с оркестъра на БНР същата година и със Софийската филхармония през 2016 г. и двата под диригентството на Георги Димитров.

Обичаме разговорите лице в лице, независимо къде се случват – в гримьорна, в парк, в кафене. Важното е да има атмосфера и да открием неподозирани неща дори и в хора, които познаваме и обичаме от години. Този път нашият разговор за „въпреки.com” е през хиляди километри, тези между София и Ню Йорк. Защото нашата събеседничка е изключителната Красимира Стоянова, която има спектакли в Метрополитън опера в ролята на Аида от едноименната опера на Джузепе Верди. Но с Интернет няма разстояния. Признаваме – малко бяхме притеснени, че по времето на такъв отговорен гастрол в един най-известните оперни театри в света я занимаваме с нашите въпроси към нея. Няма да споделяме тук нашата кореспонденция с нея, но само ще кажем, че с малко въображение се опитвахме да си представим как тя, световната оперна звезда, ни пише отговорите си на лаптопа си, вероятно в хотелската стая или в гримьорната на Метрополитън. А това вече е разказ…Възхитата към артиста няма как да се обясни, тя е усещане много дълбоко. Благодарим на Красимира Стоянова, че ни повярва. А ето и разговорът ни с нея. За първи път ще имате майсторски клас

в България, неслучайно по време на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол, с които Ви свързват прекрасни преживявания. Как Ви убедиха от Фондация „Аполония” те да бъдат именно там и какво очаквате от срещата с младите български певци? Наистина с Празниците на изкуствата „Апо11 #98/ 2017

В „Дон Карлос” (снимка: личен архив на Красимира Стоянова)

лония” съм свързана от години. Моят първи концерт тук беше преди 19 години. Толкова много време изтече, а все едно беше вчера… Щастлива съм, че сме близки приятели с госпожа Маргарита Димитрова и проф. Димо Димов. Нямаше как да откажа на поканата на Маргарита за майсторския клас, тя от много време обмисля тази идея и знае, че аз с много голяма радост ще се захвана с това начинание. Така че не беше нужно да ме убеждават дълго. Самата Вие на пресконференцията на Софийска филхармония преди началото на сезона, когато Ви представиха като артистичен съветник, показахте изключителни познания за младите български оперни певци по европейските сцени, за развитието на кариерата им, перспективите им и не само това, а и подчертахте колко е важно да се изявяват в родината си. Държавата ни май остава длъжница не само на тези млади хора, но и като че ли не особено се вълнува от развитието на българската култура и изкуство… Успявате ли да промените ситуацията поне във Филхармонията? Държавата ни отдавна не се занимава с култура и изкуство. Отдавна нашите държавници са се отърсили от грижите за подрастващите у нас по отношение на духовното и културното им изграждане. Не е ли жалко един толкова талантлив народ като нашия да тъне в пълно безхаберие? В подкрепа на думите си бих искала да приведа като пример изказва12 #98/ 2017

нето на един от най-големите баритони в света Матиас Гьорне, който след концерта си на Мартенски музикални дни с огромно разочарование коментира пълната разруха на културата у нас и отчайващо лошото отношение на нашите политици към хората, които се занимават с нея, имайки предвид ниските доходи на тези хора и абсолютната незаинтересованост на политиците към този факт… У нас се изместиха почти напълно културните и духовни ценности – днес водещи са евтините „събития”, които се „случват” под път и над път… Човек веднага усеща ниското културно ниво, чувайки говора на хората, който се е променил и обеднял до неузнаваемост… Не съм си мислила никога, че ще променя ситуацията в Софийска филхармония. Просто си бях поставила за цел да помогна на млади и неизвестни български певци да получат възможност да музицират с един от най-добрите български оркестри. Това беше моето обръщение към публиката на оркестъра. За съжаление заради турбуленциите, които последваха в Софийска филхармония се отказах да съдействам на ръководството в лицето на директора Найден Тодоров, поради различия в мисленето. Вие сте прекрасна цигуларка, бяхте на първия пулт на групата в Нов симфоничен оркестър в началните му години, а по-късно станахте оперна прима от световна величина, желана и търсена от най-големите оперни театри. Продължавате ли от време на време

В „Ариадна на Наксос” (снимка: личен архив на Красимира Стоянова)

да свирите, дори така само за себе си? А сега владеете най-деликатния инструмент – гласа, който изисква много работа, но и специален режим, някакъв тип съхранение. Как успявате като лична дисциплина и то в свят на изключителна конкуренция? Музиката е моят живот. Така ме е орисал баща ми, така и продължих и не мога да си представя всекидневието си без мисълта за нея. Не знам каква бих била, ако нямах на времето цигулката в ръцете си. Тя ми даде всичко. Операта за мен е само едно естествено продължение на любовта ми към цигулката. Чувствам живота си пълноценен и активен и съм безкрайно благодарна на Господ за това! Естествено, ние певците сме малко по-особен вид и все трябва за нещо да внимаваме, да се пазим, да спазваме определена дисциплина. Режим… Това са нормални неща. И спортистите, и балетистите го правят, но смятам, че всеки човек, който уважава себе си, се опитва да живее живота си организирано, за да е полезен на себе си и другите, колкото се може повече. Конкуренцията е стимул за развитие, но не трябва да бъде повод за прекалена амбициозност. Чух един много млад български оперен певец да казва, че човек трябва да се съревновава със себе си. Правилно, нали? Ако се научим да се владеем, да познаваме себе си, да се задълбочаваме в собственото си изграждане, тогава нещата ще стават естествено и леко.

Мисля, че няма по-голям критик от собственото Аз… Сега сте в Метрополитен с „Аида”, по-късно с „Дон Карлос” в Ковънт гардън и Виена, следват няколко Ваши изпълнения в Реквием на Верди. Той, като че ли, е специалният композитор за Вас, независимо че имате огромен репертоар и в операта и в ораториалната и камерна музика? Наскоро бяхте аплодирана в пълната версия на „Дон Карлос” в Миланската скала, какво предизвикателство беше за вас и колегите ви този експеримент? Много обичам Верди и действително си мисля, че моят глас се чувства прекрасно в много от неговите произведения. Станаха вече 13 вердиеви роли, които имам в репертоара си. Всички са различни като характери и като технически параметри. А пълната версия на „Дон Карлос” не е експеримент, а много често изпълнявана версия, защото е практически първоначалният є вид. Въпреки, че самият Верди е написал, че той би предпочитал само варианта с 4 действия, т.е. по-краткия. Работата е там, че много режисьори и диригенти се опияняват от мисълта да направят някаква гениална продукция с дългата версия, която по мое мнение е много изморителна не само за певците, но и за публиката. Още от времето на знаменитата Люба Велич в годините се създава впечатлението, че Рихард Щраус много „приляга” на българските гласове. Предстои Ви отново „Кавалерът на 13 #98/ 2017

розата” във Виенската Щатс опера… Да, аз някак си неусетно изпях вече три Рихард-Щраусови роли: „Ариадна на Наксос”, „Кавалерът на розата” и „Любовта на Даная”. Щастлива съм, че по някакъв начин продължавам линията Велич – Томова-Синтова. Те и двете са големи интерпретаторки на този композитор! Смятам, че Люба Велич е много по-голяма дори от Мария Калас, но никога не е била човек, който да парадира със себе си и да живее живота, който Калас е живяла. За Анна Томова няма какво да говоря – всички знаят тази великолепна наша певица, която е едно голямо име в световната оперна музика. Аз се радвам, че мога да пея Рихард Щраус на местата, където той най-много се цени – във Виена и в Залцбург. Работили сте и работите с най-знаменитите диригенти, вероятно имате своите пристрастия към някои от тях и на сцената и в концертната зала… Какво е различното в работата Ви с тях? Работата на оперния певец с диригента е нещо много специално. Това е своего рода дует. Един много интересен сугестивен процес, в който двамата – певец и диригент работят за една и съща кауза, използвайки помощта на оркестъра. Диригентът трябва да може да диша с певеца, да усеща всеки негов дъх, всяко негово музикално решение, всяко колебание… А певецът трябва да се довери на ръцете на диригента и да може да се остави да бъде воден и направляван. Това е прекрасен момент, момент на доверие и уважение един към друг. Ако тези два фактора липсват, нищо не се получава. И публиката чува само звуци без душа, а изпълнителите са в непрекъсната борба един с друг и един против друг. А с режисьорите? Невинаги сте във възторг от тях, на някакво робуване на „модерност” ли се дължи или на недостатъчно познаване, а може би и на по-различно отношение към музиката? Аз не съм против модерната режисура, а против безсмислената и цинична режисура. Ненавиждам режисьори, които са болни от егоцентризъм или друга психическа обремененост и чрез работата си настояват публиката да приеме това като даденост. Имате Вашите пристрастия към камерната музика, някои я наричат висше музициране, независимо, че е удоволствие за най-големите меломани, но заедно с нашия друг много обичан музикант Людмил Ангелов препълнихте Скалата и изпълнихте и българска музика. Какво Ви носи това не само като певица, а и като музикант? Камерната музика е лабораторията на музиката. Това е най-финият и деликатен момент, 14 #98/ 2017

при който като с микроскоп се представят музикални детайли. Всички камерни произведения за мен са като малки светове, малки разкази, новели, в които ни отвежда авторът. И всичко това може да стане много красиво и омайващо, само и единствено, ако изпълнителят съумее да проникне в този малък калейдоскоп от разкази и състояния. Това ми носи огромно очарование, а чисто технически ми дава голямо израстване. В различни интервюта винаги „опровергавате” колегите, които казват, че сте скромна. Чужда Ви е саморекламата, друг на Ваше място би направил медиен бум не само от ярките Ви изяви по световните оперни театри и концертни зали, но и от дарението, което направихте за Вашето музикално училище в Русе. Опасна ли е славата и как успявате да се съхраните да не ставате зависима от нея? Аз действително твърдя, че не само не съм скромна, но точно обратното. Не мога да разбера, обаче, защо хората тълкуват нежеланието на един човек да бъде като всички останали като скромност. Това ме обижда! Аз имам мой начин на мислене, на живот… Ако трябва, да разискваме нещата. Какво лошо има в това човек да е скромен? В случая усещам негативен привкус в определението на тази дума. А и все повече хора влагат негативен смисъл в това да си „скромен”. Това звучи дори обидно. Това, че нямам желание да правя реклама, защото не се чувствам продукт, не означава, че съм скромна. Колкото до славата, смятам, че всеки живее живота си така, както счита за правилно. За мен славата е нещо много натоварващо, въпреки, че е свързано с професията ми. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не ми е приятно, когато някой ми каже, че ме е слушал в спектакъл или концерт и че му е харесало моето изпълнение. Радвам се, дори! Та ние за това работим, нали! За да зарадваме хората, за да се радваме и самите ние. Но, когато нещо стане идеяфикс, тогава става проблем. Нали знаете, че и най-полезната храна в неправилните количества става отрова! Същото е и със славата. Колкото до рекламата и саморекламата, смятам, че е унизително човек сам да се хвали. След Метрополитен є предстоят спектакли в Ковънт Гардън и Щатс опера във Виена като Елизабета („Дон Карлос” на Верди), следва участието в концертно изпълнение на „Лукреция Борджия” от Доницети на Залцбургския фестивал и отново в Метрополитън Верди „Реквием” и още, и още ангажименти в най-престижните оперни и концертни зали в света. Зелма Алмалех

културен свят

Сидхарта. Споделима ли е несподелимата мъдрост

Знаете ли какво се прави в пространство, изпълненено единствено и само с положителна енергия? Kогато усещането е за пречистване, тръгващо от съзнанието и завършващо с осъзната хармония. Когато духът ти ликува, защото мисълта ти е изцяло в плен на преживяване, което, уви, е неповторимо!

В залата съм… Според мен да присъстваш на репетиция в театър от такъв ранг е истинска привилегия! Сигурна съм, че артистите, както и цялата колегия от репетитори, корепетитори, режисьори, художници и хореографи си дават сметка за това, но тяхното поведение е толкова непарадиращо и да го кажем – някак незвездно, че е най-добре да се превърнеш в невидим за определено време (ако можеш). Това е единственият начин да засвидетелстваш отношението си. Интересът ми към спектакъла е повече от разбираем. Предстоеше трето представление и предоставената възможност ми даваше шанс за поглед от вътре, както върху работния процес, така и за свободни разговори по време на репетицията. До мен е Олеся Пантикина, но още по-близо до мен е Мила Искренова. Олеся е репетиторът и впечатлението ми, че тя владее присъстващите в залата, остана до финала. А Мила е водещата фигура, защото без нейната „Сидхарта“ и внушенията на Х. Хесе спектакълът нямаше да го има. „Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен, не се стреми и прекалено бавно към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг, самият грях носи със себе си и милостта, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, в кърмачетата е смълчана смъртта, а във всички смъртни – вечният живот. Никой не може да види докъде е стигнал другият по своя път, в разбойника и в зароиграча се намира Буда, а в брамина – разбойникът.“ Херман Хесе Смисълът от горенаписаното е всичко, към което неземната Мила Искренова се стреми в работата си. И ако за Х. Хесе „Сидхарта“ е

транскрипция на преживян, осмислен и споделен опит, то за Мила Искренова спектакълът е най-изисканият начин да изведе героите на поемата му до кулминация… Присъствието на автора, както и времето, в което е живял и творил е очевидно. В действието той е контрапунктът, чрез който Искренова превръща повестта в разказ от първо лице. В ролята на Херман Хесе наблюдаваме впечатляващото превъплъщение на Стефан Вучов. В спектакълът участват още Васил Дипчинов (Сидхарта), Чан Тхе Чунг (Буда), Ангелина Гаврилова в множественият образ на Камала, представен още от шест изпълнителки, а така също – Реката, символизираща живота, образите на саманите и Лодкаря. Влиянието на Х. Хесе върху философските прозрения на М. Искренова е впечатляващо. Авторът изпитва необходимост не само да изследва различията на мистичния Изток с егоцентризма на цивилизования Запад. Той се впуска в задълбочена аналитичност, стигаща до абсолютната крайност. Читателите му, 15 #98/ 2017

обаче са благословени, защото са получили една от най-поетичните покани за пътешествие по пътя към съвършенството. Получена от Мила, тази възможност се превръща в задълбочена, облагородяваща и извисяваща задача, може би, защото самата тя притежава в достатъчна степен от светлата енергия на това познание. Танцовото действие сюблимира творбата по един нов неоромантичен начин и ни изпраща в 20-те и 30-те години на миналия век. Въвлича ни в гибелни събития, преживяни от човечеството и в същото време се превръща в крещящо предупреждение. Единственият възможен път за спасение е в проявата на духовната извисеност… Такова е посланието! „Мисля, че разбирам защо хората харесаха „Сидхарта – защото в този спектакъл има всичко, което липсва в реалността ни: наивност, доброта, изисканост, красота, нежност, извисеност, лекота и лек хумор. Това действа като инжекция от приятни емоции. Един спектакъл за „другата реалност“. Това са думи на авторката на балетната творба по време на репетицията, изречени с благодарна и осмислена озареност. Свила Величкова е автор на сценографията и костюмите. Видеопрожекциите са дело на Никола Налбантов. Музикалният си избор Мила прави с помоща на Весела Цанкова и това сътрудничество се оказва изключително важно за основата на драматургичната структура. В началото е Рихард Вагнер с „Тристан и 16 #98/ 2017

Изолда“, следват шлагери от 30-те години на немски език, срещата на Сидхарта с Хесе – „Танхойзер“, дуетите на Камала в продължението на „Тристан и Изолда“, женски танц във френската версия на J’attendrai, ambient music, видението на Сидхарта – увертюра от „Лоенгрин“ и за финал звучи рагът на Лед Цепелин. Първите спектакли се състояха на 16-и и 23-и февруари на сцената на музикалния театър. Репетицията, с която започна описанието ми на спектакъла, се състоя преди 5-и април, а на 4-и май имахме още една възможност да споделим несподелимото – мъдростта на М. Искренова и балет „Арабеск“. Излизайки от балетната зала се усещах докосната от мощната енергия на танцуващите и се опитвах да си представя участието

на Мила Искренова в интелектуалният кръг, създаден в началото на миналия век в малкото швейцарско градче Монте де Верита, сред Айседора Дънкан, Мари Вигман, Макс Вебер, Ремарк, Юнг и… Хесе. Наранени интелектуалци, разочаровани, боледуващи за истина и стремящи се към съвършенство. Едно общество, създадено, за да опази духовната сила на цивилизацията. Представих си в това общество и Мила Искренова. А след това реших, че мястото и е тъкмо тук и сега, в условията на размествания и бурни промени, силна, одухотворена, създаваща и вдъхновяваща! Даниела Владимирова Христова снимки: Костадин Чернев 17 #98/ 2017

културен свят

681 – мемориал, който събира всички и разкрива кои сме За идеите на един млад българин и градът, който събаря миналото си

И тези дни в столицата ни беше съборена сграда на повече от 100 години, паметник на културата, под предтекст, че не подхожда на зданията около нея. Министърът на културата се разписал за събарянето є малко преди поредните парламентарни избори в страната, повлиян от решението на експерти. Подобни деяния станаха ежедневие в София и безобразията продължават – строим небостъргачи без подходяща инфраструктура, бутаме паметници на културата, понеже не хармонирали със стоманобетона и стъклените фасади, правим ремонти на трамвайни трасета без качествен контрол, ще ставаме зелена столица на Европа без зеленина и чист въздух... Гражданите на столицата са политизирани и мерят с този аршин всичко – от взаимоотношенията си със съседа до културните ни паметници и образци на изкуството. Може би е нужно всички да забравим, че сме сини, червени или златни и да попием от опита на другите – в Западна Европа и останалия свят никой не руши миналото си, а се опитва да го преоткрие и претвори в нещо ново, носител на паметта, идентичността на народа, привличащо посетители и доходи за държавната хазна и икономиката на страната. В тази връзка Ви представяме един интересен идеен проект на младия архитект Юлиан Манев, който работи като асистент в архитектурно бюро в централен Лондон. Минало: „Мемориал на загиналите войници от Първа софийска желязна дивизия“ Скоро след освобождението на България през 1878 г. било взето решение за построяването на войнишки казарми за новосъздадената Българска Армия. Пехотната казарма била построена на юг от пределите на столицата София. Сградите били използвани от Първи пехотен софийски и Шести пехотен великотърновски полк. И двете дивизии участват в Сръбскобългарската война от 1885 г. В началото на XX век те се сражават в състава на Първа софийска дивизия, наречена „Желязната” в Балканската и Междусъюзничеката война, 1912–1913 г. и 18 #98/ 2017

в Първата световна война, 1915–1918 г. През 1934–1936 г. бива построен мемориал в памет на загиналите в тези войни. Мемориалът е по проект на арх. Александър Обретенов (1903–1990 г.) и е построен на три от крайните стени на вече съществуващите Витошки казарми. Настояще: „1300 години България“ Идеята за построяване на голям културен център в София датира от средата на 1970те. Първоначално зоната на войнишките казарми била определена за нов оперен театър. Бил обявен международен конкурс, но журито не излъчило победител и конкурсът пропаднал. Скоро след това се стига до решението, че мястото би било най-добро за нов мултифункционален културен център. Това е и началото на сегашния Национален дворец на културата. Завършването на този проект е трябвало да съвпадне с 1300-ната годишнина от създаването на българската държава. За отбелязването на юбилея е бил предназначен и нов паметник на име „1300 години България“. В края на 1979 г. е обявен конкурс и скоро след това трима автори биват поканени. Първа награда била присъдена на скулптора Валентин Старчев. Темата на конкурса била „Минало, настояще и бъдеще“. Бъдеще Проект от подобен размер и значимост предпоставя няколко възможни решения. Събарянето на сегашния паметник, или пък пълната му възстановка, биха допринесли малко откъм историчекото развитие на обекта. Възстановяването на оригиналния мемориал, на това място или друго, не предоставя програма за намиране на по-широка публика или създаването на истински дългосрочен принос за гражданите и града. Представеният тук проект разпознава историческото развитие на сегашния паметник и историята на оригиналния мемориал, запазвайки ги и предоставяйки истински принос към живота и историята на града. Работата на David Chippefield Architects по

Neues Museum в Берлин бе от основно значение при изготвянето на проекта: „Възстановяването и поправката на съществуващите елементи на сградата бяха мотивирани от идеята, че пространствените и материални качества на оригиналната конструция трябва да бъдат подчертани – съвременното отразява загубеното без да го имитира.“, казва Дейвид Чипърфийлд. Тази идея е и основният принцип зад преработването на сегашния паметник. За тази цел е предложено въвеждането на нов материал. Бронзова мрежа, значително по-лека от някогашния гранит, завършва полу-разрушените фигури и оформя опростена възстановка на някогашното трето тяло (крило). Желязната арматура остава видима през мрежата.Тези съвременни елементи са ясно различими. Чрез тях посетителите на паметника биха разграничили слоевете на историческо развитие на паметника – от оригиналните форми и обеми, през оголените и надупчени бетонни тела, до завършените фигури и крило. Една истинска физическа манифестация на оригиналната тема – „Минало, настояще и бъдеще”. Площите около паметника биват подобрени и за пръв път стават достъпни за всички. Ново пространство на долното ниво на паметника бива изкопано, завършвайки сегашния триъгълен план до квадрат и създавайки почти три пъти повече използваема площ. Достъпът до тази нова част на комплекса е чрез откриването на широк отвор в сегашната поддържаща земята до паметника стена. Новото пространство предоставя 250м2 за музей, представящ историята на паметника и мемориала. Същевременно, нов външен скулптурен двор с площ 200м2 заема пространството от ответната страна на плана. Върху новоизкопаното пространство бива поставено ново тяло – предложеният нов Мемориал на загиналите войници от Първа софийска желязна дивизия. Тази нова стая за града е отворена и достъпна за всички. Тя предлага един нов тип място за помен – Градина на възпоменанието – едно притихнало пространство за размисъл, отдих и почивка. Оригиналният бронзов лъв е върнат и поставен в тази нова среда. По време на изработката на този проект, името на всеки един загинал войник бе прецизно подредено на предложените 39 каменни плочи които обграждат градината. Допълнителен слой на дейност в проекта придават предложните архив/офис, рецепция/ книжарница и придружаващите ги спомагателни пространства. Всяка публична част от комплекса е достъпна за всички хора. Последно е предложено преименуването на комплекса на Мемориален парк „681“ – едно име

което ни връща към началото без да предлага край – както някога крилото е било символ на полета на нацията към бъдещето. Този проект е едно начало. Неговата цел е да започне разговор и да ни помогне да преoценим това, което вече имаме. Инициатива „Обичам началата. Възхищавам се на началата. Мисля че началото е това, което потвърждава продължението.“ – Луи И. Кан Това е едно начало – един нов път, по който да видим това, което имаме. Път не на разрухата, а на градежa. Преди гостуването на Европейския парламент в Националния дворец на културата през 2018 г. е изключително важно да спрем за миг и да помислим над посланието, което изпращаме към света. Дали сме нация, която се преструва, че миналото не съществува или такава, която го изучава и се поучава от него? Дали най-доброто, на което сме способни, е да рушим или да градим? Дали ще оставим един паметник от изключително скулптурно и архитекрно значение да изчезне? Цивилизовано общество ли сме или само се преструваме на такова? Разглеждайки историята на Мемориала на Първа софийска желязна дивизия и тази на паметника „1300 години България”, човек не може да не направи съпоставка. Историята, повтаряща себе си. Но не е до Историята това, което се случва в настоящето. До нас е. И така сме изправени пред избор. Да съборим „1300 години България” и да опитаме да построим наново един спомен от миналото или да изградим върху тяхната история един нов мемориал. Мемориал, който събира всички ни и разкрива кои сме. Всичко за проекта на сайта: 681-project.com 19 #98/ 2017

културен свят

Фестивал на чипровския килим Магията на българския фолклор отново събра десетки хиляди през двата дена на фестивала. Целта му е да популяризира Чипровския килим, като представи традицията в занаята, но и навлизането на съвременни мотиви в изработването му.

През последните няколко години наблюдаваме засилен интерес към фолклора. Все повече хора и организации се обръщат към древното ни културно наследство с цел да го възродят и популяризират. Някои опити са успешни, други – не съвсем, но всеки един от тях води до правилния път – чрез изучаване и осмисляне на старите народни практики да се създаде едно разпознаваемо и привличащо интерес лице на България. Едно от културните богатства на страната ни е чипровският килим, наскоро добавен в списъка за нематериално културно наследство на Юнеско. Изработката му датира от преди XVII век и е запазена до днес от чипровци. В момента в града са останали 62 майсторки на стана, но това не трябва да ни плаши – уменията им продължават да се предават на младото поколение. Община Чипровци междувременно е подела и още един начин за популяризирането на занаята – ежегодния Фестивал на килима, който се провежда вече четвърта поред година в последните дни на април, заедно с празника на града. Програмата е богата и обхваща два дена, а гостите се увеличават и прииждат от страната и чужбина. Този път сред тях са и наследници на чипровчани, избягали от родината си след въстанието от 1688 година, от град Винга, Румъния. Нека ви разкажем малко повече за тазгодишното издание: Фестивалът започна с излож20 #98/ 2017

ба на Историческия хълм на модели на килимите от стари времена до днес, експонати от историческия музей в града. Посетителите можеха да видят един от най-ценните – „Гарибалди”, тъкан преди повече от век. Симетрично подредените мотиви в три цвята, върху плътен винен фон са все така красиви, въпреки изминалото време. До него бяха подредени няколко „Каракачки”, „Пилета” и всякакви съвременни адаптации на класическите модели, които предприемчиви местни търговци продавали преди 150 години на пазарите в Дубровник. Освен килими от фонда на музея, бяха изложени и такива от домашните ракли на прочути местни тъкачки. Показани бяха и гоблени, които са изработени с техниката на килима. Под шатри на централния площад жени демонстрираха тъкането на килимите. Показният процес започва от

багренето на вълната, насноваването на килима и изработването му на вертикалния тъкачен стан. Жени-майсторки учиха любопитни посетители как да тъкат пъстрите постелки. На фестивала под шатри се продаваха килими и сувенири, изработени с характерните мотиви. Предлагаха се и ръчни изделия на местните занаятчии. За пръв път в двора на музея бяха показани килимени люлки. В стари времена на такива люлки са се люлеели за здраве, енергия и магичност. Смята се, че килимите имат не само красота, но и магическа сила. Ако все още сте от малцината, които не са присъствали на някое от изданията на фестивала, може да го направите догодина или да отидете още сега – вратите на града са винаги отворени за посетители, желаещи да се докоснат от изобилието и магията на българския фолклор.

китай – известен и непознат

Българската редакция на Радио Китай за чужбина

Радио Китай за чужбина (РКЧ) излъчва в ефир още от далечната 1941 г. В началото радиото започва само с 15-минутна програма на японски език, а днес предаванията му се излъчват на 65 езика. Радио Китай за чужбина има 27 кореспондентски бюра в цял свят и е не просто традиционна медия, а мост за културен обмен между Китай и другите страни. От 1998 г. радиото има интернет страници на всичките езици, с които работи.

В град с население около 20 милиона души и с площ над 16 801 кв.км, какъвто е Пекин, Българската редакция към РКЧ е като малък оазис. Усмихнати китайски очи. Ведрост и гостоприемство. Тук съм заедно с делегация на СБЖ по покана на Общокитайската асоциация на журналистите. Колегите от Българска редакция на РКЧ се представят и със своите български имена. Обиколката започва с традиционно разглеж-

дане на музея на радиото, който се намира на първия етаж на огромната за нашите представи сграда. Тук във витрини е съхранена историята на институцията, от нейното създаване до наши дни. На почетно място е снимката на първата говорителка на радиото, японското момиче от китайски произход, Кийоши Хара, която с 15-минутно изявление на японски език слага началото на международното излъчване на Радио Китай за чужбина. Следва и първата

Ся Фанлей – Цветелина, Гу Фън – Ангелина и Дин Хао – Павел в работна обстановка в редакцията на РКЧ.

21 #98/ 2017

Делегацията на СБЖ от България заедно с колегите от РКЧ – Българска редакция.

говорителка на английски език, Вей Лин, която води предаванията от 1947 до 1949 година. Виждаме в една от витрините първите пишещи машини на латиница „OLIMPIA”, както и първата изобретена пишеща машина за йероглифи. Първоначално се слагали три заготовки, които се отпечатвали, след това се сваляли и се слагали следващите три и така до написването на целия текст. Така е в страна, в която е нормално да се смяташ за образован, след като знаеш не по-малко от 3 000 йероглифа, от общо над 7 000. Виждаме снимки и на председателя Мао, основателят на съвременен Китай. Тук са старите винилови плочи, с помощта на които Радиото е влизало в душите на милионите си почитатели, като се започне от японските окупационни части по време на Втората световна война и се стигне до китайските общности, пръснати по целия свят. И нали е Радио Китай за чужбина, в музея се срещаме с представители на най-малко три континента, от които, освен нас, само малка група също са европейци. Всяка от страните, с които Радиото има договорни отношения, има и собствена витрина, в която са подредени подаръците, донесени през годините, в израз на приятелски и колегиални отношения. Естествено най-голям, подобно на сравняването на страната домакин с някоя европейска страна, например е глобусът, изработен от плексиглас с диаметър от 3,5 м, пълен догоре с писма от слушатели. За тази засвидетелствена обич всеки от нас може само да мечтае и леко да завижда. Посреща ни Павел (Дин Хао), заместник-ди22 #98/ 2017

ректорът на редакцията: „Българската редакция е основана през 1974 година”, разказва той. „В момента в редакцията работят 12 колеги – китайци и трима българи. Всеки ден имаме един час предавания на български език. Имаме новини и рубрики за икономика, култура, общество, пощенска кутия, музика и др.” Повече от четири десетилетия радиото от Пекин изпраща до България радио-вълни с новини, музикални поздрави и интересни факти за Китай. Българските слушатели са заинтригувани, те отговарят с емоционални писма и сувенири, които колегите са поставили в стъклени витрини и с удоволствие показват. За българските слушатели посланията от Китай вече не идват само по радио-вълните. Редакцията има сайт и мобилно приложение. Тоест, радиото не е само радио. Редакцията от РКЧ издава дори книги и списания в България. Тематиката е „Китай“. А това значи поток от разнообразна и богата информация за втората в света икономика. Запознавам се и с директорката на Българската редакция г-жа Ся Фанлей (Цветелина). Бихте ли споделили как с този стегнат екип от 12 души, извършвате толкова амбициозна, мултимедийна програма? Изключително ми е приятно да споделя с вашите читатели за РКЧ и българската редакция. Повечето ни колеги са млади, отворени към света и искат да представят колкото се може повече информация за Китай на българската аудитория. Независимо, че екипът ни е малък, сме разпределили работата, като всички колеги отговарят за превод на новини и отделно всеки се занимава с различни рубрики и аудиопрограмата ни. Младите колеги отговарят за мултимедийното съдържание на сайта ни, а останалите – за предаванията. Всички работим заедно за каузата и мога да кажа, че сме ефективни. Кои са най-новите рубрики, които подготвяте? Имате ли специализирани предавания, примерно за земеделие и животновъдство? Все още нямаме толкова специфични теми, те са в рубриката ни за китайска икономика. През последната година обаче работим активно за развитие и популяризиране на страницата ни във Фейсбук. Там публикуваме много снимки и интересни клипове, свързани предимно с Китай. Най-интересната ни част там е „Минутка за Китай“, която представя живота на китайците, развитието на китайското общество и в която основни участници и автори са младите колеги от българската редакция. От нея българите могат да научат много интересни, любопитни и непознати неща за Китай.

В много от съвременните медийни компании са създадени информационни „кухни”, от които всички работещи черпят основни познания и разполагат с наличната информация. Съществува ли такава кухня-майка и в системата на Радио Китай за чужбина и могат ли да ползват сътрудниците на Българската редакция цялата им необходима информация? Разбира се, ние също имаме подобна информационна „кухня“, от която взимаме новини и рубрики, които превеждаме на български за нашите слушатели. През месец май се състоя среща на страните от ЦИЕ в рамките на инициативата „16+1” за подписване на мемурандум във връзка с инициативите за икономическия пояс по Пътя на коприната. Как участвате в това значимо събитие? През май се състоя срещата на върха за сътрудничеството между страните по инициативата „Един пояс, един път“. Ние се готвим от април за събитието, пуснахме специална рубрика на нашата уебстраница, в нея публикуваме новини и информации, от които българите могат да научат повече за инициативата. Можете ли да кажете, че в Китай има свобода на словото? Свободата на словото в Китай е пряко свързана с гражданската отговорност. Така че, има свобода, но всеки гражданин трябва да отговаря за изразените от него публични позиции. В днешния свят, където информационните източници са безброй и достъпни, а океанът от информация необятен, е трудно да се пресее истинската от фалшивата новина, много хора спекулират с информация, тя може да се превърне в нещо, което нанася директни вреди на обществото, затова е нужен и някакъв контрол. Китай се опитва да балансира именно между свободата на хората да изразяват мнението си и това тази свободата да не се превръща в средство, с което да се навреди на страната и обществото. Аз продължавам да мисля, че Китай е много известен, но непознат и че е необходимо да се търсят разнообразни форми за популяризиране на чудото Китай... Какви иновации предвиждате във вашата мултимедийна работа, за да могат българите да разберат предприемаческия и креативен дух на сънародниците ви? Ние непрекъснато полагаме усилия за иновации в работата си, за да повишаваме популярността на радиото и на Китай. В тази връзка имаме партньор в България, с когото издаваме списание „Обектив Китай“, сега търсим партньор за заснемането на документален филм за китайската култура. Опитваме се да доведем Китай и теми, свързани със страната ни, до

В този огромен глобус, са поставени писмата на слушателите на РКЧ.

повече българи. И не на последно място, коя е Ся Фанлей, моля разкажете ни за себе си. Какво най-много Ви радва и какво за Вас е било най-трудно? Родена съм в град Йентай, един красив морски курорт в провинция Шандун. Завърших „Българистика” в Пекинския университет за чужди езици и след това започнах работа в българската редакция на Радио Китай за чужбина. Имам две деца, близнаци, които в момента са в 7-и клас и често трябва да им помагам за домашните. Обичам да готвя, да пътуваме заедно със семейството. Освен това обичам да се занимавам и с българския език, да научавам и разбирам повече за България и българите. Преди време прекарах една година в София на специализация, тогава завързах много приятелства с българи, посетих много красиви места в страната. България ми е като втора родина. А най-голямото предизвикателство в момента е свързано с работата ми и това как повече българите да разберат и опознаят по-добре Китай. Цветелина, моля, опишете най-характерното за Вас и жените с кариера в Китай – как се справят със семейството и с работата? Китайските жени са упорити, трудолюбиви и търпеливи. Ние смятаме, че сме най-натоварени в света, защото трябва да се грижим за семейство, родители, деца, включително и да работим. Влагаме цялата си енергия в работата, а свободното си време посвещаваме на семейството. Разговора води Станислава Пекова 23 #98/ 2017

китай – известен и непознат

Китайският филмов пазар през 2016 г. Анализа подготви Гу Фън, РКЧ, Български редакция, Пекин

Изминалата година рязко промени и задълбочи значението на китайските филми. В началото на годината приходите от продажби на билети за филма „Морската сирена“ надхвърлиха 3 милиарда юана (около 400 милиона евро), което постави нов рекорд на китайския филмов пазар. В резултат на това боксофисът по време на Китайската нова година се увеличи с 67% спрямо същия период на по-миналата година. Високите приходи на киноиндустрията от началото на годината породиха оптимистични прогнози за филмовия пазар за цялата година. През май месец обаче приходите от продажбите на билети неочаквано намаляха. През лятната ваканция, празника в средата на есента и Националния празник те не бяха много добри. Как разумно да се развива китайското кино? Как може да се осъществи изискването на китайския председател Си Дзинпин от конференцията на Китайската асоциация за литература и изкуства и на Китайската асоциация на писателите, т.е. да се произведат повече отлични творби, които са израз на гласа на епохата, показват духа и усилията на народа, с цел просперитета на литературата и изкуството на фона на „великото възстановяване на китайската нация”. Това са изисквания към всички служители, които се занимават с кино в страната. 24 #98/ 2017

Проблемите в бързото развитие През 2001 г. започна реформа във филмовата индустрия на страната. От тогава насам благодарение на бързото икономическо развитие, ускорената урбанизация, повишаването доходите на населението, държавната подкрепа към кинопроизводството и усъвършенстването на пазарния механизъм, филмовата индустрия се развива с неповторими темпове. За 2016 г. общите приходи от продажби на билети на китайския филмов пазар са били 46 милиарда юана (около 6,5 милиарда евро), което е почти 49 пъти повече от 890те милиона юана (около 130 милиона) през 2001 г. Броят на прожекциите е достигнал 41 179 и заема първо място в света. Производството на филми отбелязва големи резултати след реформата. Броят на филмите, боксофисът и пазарният обем се увеличават с всяка изминала година, както и каналите за събиране на парични средства. Но зад добрите статистически данни се крият много проблеми. С просперитета на филмовия пазар се разпространява прекалено оптимистично настроение. Появяват се много проблеми, като прекалено високото възнаграждение на актьорите, общите програми за пускането на филми, фалшиви данни за боксофисите и др., които предизвикват рязко увеличаване на инвестиционните рискове и хаос на

капиталовия пазар. От тази гледна точка неочакваният спад в приходите на китайския филмов пазар не е изненада. Всъщност това е като взрив от бурното развитие на китайската филмова индустрия през последните десет години. Спадът на пазара означава връщане към разумните граници 2015 г. бе годината с найбързия ръст в приходите от билети на филмовия пазар в Китай. Немалко филми обаче нарушават пазарните норми и понижават художественото ниво на китайските филми. Тези с високи приходи са много малко, а пространството за онези със среден или нисък бюджет се стеснява. Особено филмите с високо качество, но сравнително малки инвестиции – за техните боксофиси няма гаранции. Затова много творци в киното са в затруднено положение, а условията на китайския филмов пазар са нестабилни, което сериозно забавя устойчивото развитие на китайската филмова индустрия. От второто тримесечие на 2016 г. растежът на приходите от продажбите на билети внезапно се забави, което не обнадежди инвеститорите. Но това бе като изпит и възможност за самата индустрия да се стабилизира. Филмите със среден и малък бюджет като „Другар по душа“, „Г-н магаре“ и „Изгубени привилегии“, въпреки че в тях не участват известни актьори, си спечелиха добро име и доходи. Търси се нов модел за идейното съдържание и обновяване на художествения израз на комерсиалните филми. Същевременно редица

Плакатът на филма „Морската сирена”, с тема опазване на околната среда.

качествени продукции, като „Песента на феникса“, „Пикник край пътя“, „Тарло“, „Родени в Китай“ и „Майстори в Забранения град“ обогатяват категориите от филми и удовлетворяват изискванията на различните зрители. Това е от съществено значение за разумното връщане на капиталите на филмовия пазар и за устойчивото развитие на китайската филмова индустрия. За филмовия пазар през 2016 г. забавянето на темпото всъщност означава увеличение на приходите, защото киноиндустрията се развива. В началото на годината бе стартирана платформа за пускането на китайски филми по света, чрез която те имат възможност да излязат в чужбина. През октомври месец в Китай бе създаден съюз за прожектирането на художествени филми, който предоставя пространство за кинопроизводителите. През ноември приетият от ОСНП закон за стимулиране на кинопроизводството улесни процедурите по цензурата и установи наказания за нарушенията, което е от важно значение и гарантира изграждането на база, подготовката на специалисти и разширяването на филмовия пазар. През декември миналата година кината в страната бяха повече от тези в Северна Америка, с което Китай се нареди на първо място в света. Можем да твърдим, че от гледна точка на инфраструктурата, производството на филми в страната вече е на много добро ниво. Има и още няколко положителни промени в имиджа на китайската филмова индустрия, например промяна във вкусовете на зрителите, видовете филми, нови сили в кинопроизводството и

подкрепа от интернет. Всичко това показва, че китайското кино поставя нов разумен старт в развитието си. Стабилното развитие на китайското кинопроизводство след отстраняването на балоните Как да се използват възможностите и голямата държава да се превърне в сила? За осъществяването на тази цел е необходимо не само модернизиране на средата и производствената верига, но и инициатива и по-високо качество в изкуството. Защото филмите са израз на културата. Един добър филм трябва не само да печели, но и да има културна и социална стойност. Творецът има за цел да покаже духа на китайската нация и да удовлетвори културните изисквания на народа. Освен това киното трябва да се свърже с науката, което ще повиши нивото на китайската

филмова индустрия. Филмът е съчетание на техниката и изкуството. Затова технологиите са изключително важни за напредъка на филмовото изкуство и развитието му. Освен технологиите, специалистите са първото звено в производството на филми. Затова трябва да се даде приоритет на подготовката на млади кадри и те да се превърнат в основната сила на филмовата индустрия в бъдеще. От друга страна висшите учебни заведения трябва да регулират часовете си, да се увеличат тези, свързани с новите медийни технологии, за да се покрият изискванията на обществото към филмите и да се подготвят универсални специалисти. Общо казано китайският филмов пазар се връща в рамките на целесъобразното развитие. Очакваме повече филми с морално и насочено към човешките тревоги съдържание. 25 #98/ 2017

китай – известен и непознат

Китайското червено Червени дворцови стени, червени паралелни двустишия, червени сватбени костюми, червени изрезки от хартия, червени фенери... В китайския традиционен живот червеният цвят е навсякъде. От древни времена китайците обичат червено. То е домът на китайската народна култура и дух и се нарича „цвета на държавата“. В китайска култура червеното символизира щастие, късмет, оживеност, богатство, благородство, високо социално положение и защита срещу злото...

Произходът на любовта към червеното Любовта към червения цвят произтича от преклонението на праотците пред слънцето и огъня. В древни времена хората не можели да си обяснят различните природни явления. Те търсели различни и понякога противоречиви обяснения, които ги обърквали още повече. Поетът Цу Юен (340 г. пр.н.е – 278 г. пр.н.е) поставил в своята творба „Тиен Уен“ („Въпроси към Небето“) 172 въпроса, свързани с природата, обществото и историческите легенди. Тези въпроси отразяват объркването. По това време слънцето, като необходимо условие за производителен труд и живот, давало светлина и топлина на хората. В очите на хората изгревът и залезът се движели от божествена сила, за това се прекланяли пред слънцето и пред червения цвят като негов символ. Огънят се смятал за концентрация на слънцето, а червеното като негов цвят – за защита срещу злото. По време на китайската първа династия Сиа (XXI в. пр.н.е. – XVI в. пр.н.е) популярният цвят бил черно, а на династия Шан (1600 г. пр.н.е – 1046 г. пр.н.е) – бяло. Когато станало време на династията Джоу (1046 г. пр.н.е – 256 г. пр.н.е) червеният цвят преобладавал над другите. Конфуций, за да поддържа реда на династията Джоу, определял „Цин“ (обединяване на зелено и синьо), „Джу“ (стандартно червено), „Баи“ (бяло), „Суан“ (черно), „Хуан“ (жълто), съответни с изток, юг, запад, север и среда, за „5-те стандартни цвята от 5-те посоки“ и „5-те цвята с най-високо качество“. Той още обединявал това с „Жен“ (любов), „Дъ“ (морал) и „Шан“ (милосърдие). Поради това, че в историята на Китай философията на конфуцианството заемат важно място и проникнала в китайската история и култура дълбоко, идеята за „5-те стандартни цвята“ е много популярна сред народа. 26 #98/ 2017

Мястото на червения цвят се издигнало в съзнанието на хората особено много по време на династиите Хан (202 г. пр.н.е – 220 г. н.е) и Мин (1368–1644), които възниквали в южната част (съответстваща на „Джу“ – червения цвят) на Китай. Смисли на червеното Щастие и оживеност Всеки народ в света копнее за добър и активен живот. Червеният цвят отразява този копнеж на китайски народ. Празници, сватби, угощения или други радостни събития не стават без него. През празниците в някои семейства прозорците и вратите на жилищата се украсяват с красиви изрезки от червена хартия, на които могат да се видят фигури – цветя, пеперуди, свраки... От двете страни на входната врата се залепват червени паралелни двустишия – стихове с добри пожелания. В центъра на вратата се поставя червен лист, на който е написан йероглифът „福“ („Фу“, щастие). Червени китайски възли и червени фенери висят вкъщи и навън. Китайската нова година се посреща с оглушително пукане на червени фишеци. Децата получават пари в пликове от червена хартия от възрастните, което означава късмет. На традиционната сватба червен йероглиф „喜“ („Си“, радост) се залепва в новата къща, на новите мебели и на зестрата. Младоженецът трябва да носи червени цветя. Булката тряб-

ва да се облече с червена носия и се покрива с червено було. Червена свещ се запалва в булчинската спалня. Когато настъпва времето за жътва, червени чушки висят пред вратите на някои семейства на село. На китайски език „червено“ се изписва с йероглиф „红“ („хон“), който по своя смисъл прави нещата живи, успешни и безпроблеми. Много думи, които съдържат този йероглиф се свързват с положителен смисъл. Например, „хон ли“ (дивидент, „ли“ значи печалба), „хон бан“ (обява със списък на отличниците) и „кай мен хон“ (срещаш червено когато отваряш врата, което значи добро начало)... Поради това, че червеният цвят символизира късмет и щастие, той не се използва при погребения. Високо положение и власт Kонфуций казва, „Червени и пурпурни дрехи не може да се обличат като обичайни дрехи.“ Червеното, пурпурното и жълтото са цветовете на високия пост и достойнство и не може да се използват случайно и от всеки. По време на феодалното общество чиновници от различни рангове се обличали в определени цветове. Само сановниците се обличали в червени или пурпурни дрехи. Колкото до архитектурата, само дворците се строели в жълто и червено. За построяването на жилища на сановници се използвали зелено, „цин“, или синьо. Обикновените хора оцветявали домовете си с черно, бяло и сиво. Досега червеният цвят е смятан за цвят на високата класа. Червеният килим се използва за посрещане на официални гости на държавата; държавните органи употребяват червени печати; важните документи се издават с червени заглавия... Защита срещу злото и измолване за късмет По стар обичай човекът трябва да се облече в червено или да носи червени украшения през своята година (Китайският зодиак съдържа 12 знака, които носят имената на животни. Всеки 12 години представляват един кръг. Всяка година съответства на определено животно. Хората принадлежат на определени животински символи според годината, през която са родени. На всеки 12 години човек попада в своята зодия и под влиянието на нейния символ). Това е свързано с поверието, че червеният цвят защитава хората от злото. В очите на хората той е свързан с кръвта и живота. Други смисли на червеното В китай червеното има още много други значения. То стимулира хората и ги насърчава да се стремят нагоре. То представя лоялността. На сцената на Пекинската опера, ролята с червена маска обикновено е лоялна.

То е основен цвят на националното знаме, на военното знаме и партийно знаме на Китайската народна република, което символизира, че републиката е спечелена с кръвта на безчет жертви. Естетика на китайското червено В областта на китайското традиционно изкуство червеното притежава естетическа стойност, която се представява в различни художествени форми – живопис, печат, опера, танц, литература... Червеният печат е необходима част на творбите на калиграфията или живописта. Художниците удрят червен печат в края на творбите си, за да прибавят естетически усет. Много литуратурни творби представят тази естетика. Например, стихът на поета Баи Дзує от династията Тан (618–907) представя пейзажа в този стил – „Когато слънцето изгрява, цветята до реката са по-червени от огън; когато пролетта идва, водата на реката е зелена като индиго.“ Порцелановите изделия, които се боядисват със специална червена глеч „Дзи хон“ представят рядката красота на тази техника. В съвременния дизайн дизайнерите често се връщат в китайската традиционна естетика и черпят вдъхновение от нея. Естетиката на червения цвят, като една част от нея, никога не остарява... Червеното, което притежава дълбоки значения, обичаи и усещания, е не само един цвят, но и символ с голямо съдържание и популярност в китайската култура. Шъин Уан 27 #98/ 2017

китай – известен и непознат

Защитници на старите градове В процеса на модернизация унищожаването на оригиналната архитектура и култура на старите градове и древни села изглежда неизбежно. Все повече хора не могат да познаят облика и духа на родните си места. Старите градове се променят, което обаче не отговаря на очакванията на всеки жител на Китай. Новото лице на древните градове и села не събужда емоции в хората. Без уважение към историята и прадедите няма какво да напомня за миналото.

Днес все повече родолюбци отварят очи и се включват в дейности по защитата на ценните следи от миналото. Непокътнатите древни градове и села ще привържат младите към родината. Жуан Исан е един от „защитниците на стари градове". Според него в процеса на развитие и модернизация трябва да се съхранят останките от древните градове и села. Това е неизбежен етап от опазването на културните традиции. Спасяването на град Пиняо По време на войната петгодишният Жуан Исан се мести заедно с майка си в родния є гр. Янджоу. Това е и родното място на прадядо му Жуан Юен, който е известен писател и политик от династия Цин. В Янджоу Жуан и сестра му всеки ден заедно ходят на училище. Като първи син в семейството баща му иска той да се грижи за библиотеката. Тогава Жуан всеки ден чете в леглото и често чува майка си да вика: „Исан, Исан, хайде угасяй лампата и заспивай." Той обаче винаги угася лампата за момент и след това отново я светва и продължава четенето. Така в сърцето му покълва семето на традиционната култура. На 17 години Жуан Исан се записва във военноморския флот. 28 #98/ 2017

След пет години е приет във факултета по архитектура и градоустройство на Университета Тундзи. Тогава негов преподавател е специалистът по парково изкуство и китайска древна архитертура Чън Цунджоу, който чете лекции по китайска архитектура. Още на първата лекция Чън пита Жун дали не е от известната фамилия Жуан от гр. Янджоу. Оттогава между двамата започва приятелство. Заедно със своя преподавател Жуан Исан редактира учебници и изследва древната архитектура. По-късно Чън Цунджоу вече няма часове с класа на Жуан, но връзката между тях не е прекъсната. Когато ходят по различни места за проучвания, Жуан носи чантите и води бележки. Тъй като Чън Цунджоу говори на диалект, често се налага младият Жуан да превежда на официалния китайски в часовете му. Чрез своя преподавател Жуан получава възможност да се запознае с майстори от Пекин и те често го търсят, за да им препоръча някой интересен град. По-късно Жуан учи история на строителството на китайските градове при професор Дун Дзиенхун. Всяка лятна ваканция заедно с него обикаля по различни градове, за да събират материали за книгата „История на строителството на китайските градове". Когато възрастта започва да

възпрепятства преподавателя му и той вече не е в състояние да пътува, Жуан продължава сам. Така за 20 години посещава над 100 града в Китай, не само древни, но и малки градчета. „Тогава градовете макар и поостарели, бяха изключително красиви. Всяко място имаше своя специфика. В Южен Китай бяха живописните природни пейзажи, а на северозапад – градските стени.” След дипломирането Жуан остава да преподава в университета Тундзи, но през повечето време е зает със защитата на старите градове. През 80-те години на миналия век в Китай започна мащабно строителство. Под влияние на съвременните идеи в градовете много бързо се появиха множество модерни сгради, изчезнаха старите улички и квартали. Много от жителите, дори и управниците на древните градове, не осъзнаваха стойността на тези места. Те не разбираха, че в стремежа към модернизация унищожават корените на историята и културата. Като студент Жуан посещава и изследва заедно с преподавателя си древните останки край гр. Датун, провинция Шанси. Тогава градовете в провинциите Шанси и Шаанси пазят облика си от династиите Тан и Сун. След 10 години обаче, когато води студенти

в Шанси, за да участват в градоустройството, Пиняо е почти унищожен. Плановете са да бъдат прокарани няколко големи улици в стария град, да се построи площад в центъра и нова търговска улица. Жуан Исан е шокиран от новия план. Той открива, че в западната част на Пиняо строителството вече е започнало. Над 100 сгради от династиите Мин и Цин са унищожени, а градската стена е разрушена на много места. Много от къщите са съборени, за да се разшири пътя. Той настойчиво изисква от управата на Пиняо незабавно да спре и предлага да възстанови безплатно плана на стария град. Жуан веднага се връща в Шанхай и взема заем от 3000 юана. Той използва лятната ваканция и заедно с 11 студента се връща в Пиняо. Загрижен за съдбата на древния град, Жуан Исан веднага се обръща към комитета по строителство на провинция Шанси и призовава да бъде

прекратено рушенето на старите сгради. Но от там му отговарят, че могат да спрат само за месец и за този срок градоустройственият му план трябва да е готов. Жуан веднага кани професор Дун Дзиенхун за консултант и любимия си преподавател Чън Цунджоу да даде своите предложения. За да е сигурен, че управата на Пиняо ще приеме този „неподходящ план”, Жуан изпраща всички материали в Пекин, включително плана за опазване на древния град и обяснение за високата му историческа стойност. С това кани няколко известни и влиятелни инженери да посетят Пиняо, за да привлече вниманието на управата на провинция Шанси и град Пиняо. „Тогава животът в Пиняо беше много труден”, спомня си един от студентите на Жуан. „Живеехме в хостел на управата на Пиняо. Всяка вечер оставяхме чаша с вода. На следващата сутрин на дъното є се утаяваше пясъка, а чис-

тата вода използвахме, за да си мием зъбите.” Понеже планът за възстановяване на стария град се различава силно от стремежа за модернизирането му, местните управници са на мнение, че това ще попречи на развитието на Пиняо и не са в добри отношения с Жуан и екипа му. Често ги обиждат, но Жуан Исан не обръща внимание и на собствени разноски изпраща представители на местната власт да участват в квалификационни курсове по защита на древните градове в университета Тундзи. Най-накрая предишният облик на град Пиняо е възстановен изцяло, след което той е включен в списъка на Световното културно наследство. С тази класическа история за „спасяването на град Пиняо от изключителна опасност" Жуан поема по пътя на „защитниците на старите градове”. Радио Китай за чужбина • продължава в следващия брой 29 #98/ 2017

китай – известен и непознат

Китай призова света да се обедини като „стадо гъски” срещу протекционизма Китайският президент Си Дзинпин и руският му колега Владимир Путин бяха рамо до рамо по време на форума, посветен на инициативата „Един пояс, един път“ в Пекин, който дори откриха заедно.

Светът трябва да се обедини срещу протекционизма и да застане зад глобализацията и сътрудничеството, за да се справи с неравенството, войните и „дълбоките“ промени от последните години, обяви китайският президент Си Дзинпин. Той се обърна към световни лидери на последния ден на международния форум „Един пояс, един път“ в Пекин. „Трябва да координираме политиките си и да отхвърлим практиките в стил „разори съседа“, обяви Си пред световните лидери, имайки предвид въвеждането на протекционистски бариери и девалвирането на местната валута в дадена държава – действия, които временно стабилизират икономиката є, но се отразяват негативно на търговските партньори. снимка: © Damir Sagolj, Reuters

30 #98/ 2017

Той подчерта, че във време на неравномерно развитие на държавите, войни, тероризъм и бежанци „много държави търсят път напред... но никоя не може да се справи сама“. Думите му бяха препратка към политиките на американския президент Доналд Тръмп, който отстоява концепцията „Америка на първо място“. „Един път, един пояс“ също така подпомага амбициите на Китай за световно лидерство във време, когато Вашингтон говори за завой към протекционизма, пише „Ройтерс“. Държавният глава обеща, че страната му първоначално ще инвестира 124 милиарда долара в проекта, който цели да подобри инфраструктурните връзки между Азия, Африка и Европа. Същевременно той призова участниците във

форума да работят по сътрудничество между организации като Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) и Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), Африканския съюз и Европейския съюз. Какво е „Един пояс, един път“ Целта на „Един пояс, един път“ е да бъдат създадени транспортни, енергийни и търговски коридори между страните от Централна и Южна Азия и Европа за по-интензивно научнотехническо сътрудничество и по-задълбочено икономическо сътрудничество между страните чрез изграждане на нов „Път на коприната“. Инициативата е и отговор на Транстихоокеанското партньорство, което източноазиатските държави (без Китай) достигнаха със Съединените щати, но от което Тръмп впоследствие реши да се откаже. В края на миналата седмица висш китайски представител обяви, цитиран от ТАСС и БТА, че обемът на китайските инвестиции в чужбина през следващите пет години може да достигне 600–800 милиарда долара или над 130 милиарда долара всяка година, като повечето ще бъдат предназначени за проекта „Един пояс, един път“. Досега президентът Си говореше за прогнозна стойност на инвестициите в проекта до 900 милиарда долара. Си настоява, че планът му е „глобален“ и отворен за участието на всички държави във време, в което се наблюдава застой в международната търговия и инвестиции. В обръщението си към лидерите той го нарече „проектът на века“, който „ще увеличи великолепието на човешката цивилизация“, но и който изисква сътрудничеството на редица държави. „Лебедоподобните гъски могат да летят далеч през ветрове и бури, защото се движат в стада и си помагат като отбор“, каза президентът, цитиран от „Гардиън“. „Посланието е ясно – най-добрият начин да се справим с предизвикателствата е да си сътрудничим.“ Критиците на китайския план казват, че той е просто прикрит опит да се стимулира китайската икономика, като част от индустриалното производство на страната се изнесе в по-слабо развити държави и част от тях се озоват в икономическата хватка на Пекин, отбелязва в. „Гардиън“. Путин и Си – рамо до рамо Във форума се включиха лидерите на 29 държави и представители на други 80. Редом с руския президент Владимир Путин и турския му колега Реджеп Тайип Ердоган на събитието присъстват и филипинският държавен глава Родриго Дутерте, италианският премиер Паоло Джентилони и гръцкият му колега Алексис

Ципрас. В неделя Путин и Си дори заедно откриха срещата на лидерите и през повечето време седяха един до друг. Въпреки амбициите на Китай да го превърне в дипломатическото събитие на годината то не влезе в графика на западни лидери като американския президент Доналд Тръмп, германския канцлер Ангела Меркел и британския премиер Тереза Мей. Индия открито обяви, че се противопоставя на проекта, който водещ вестник в страната определи като „колониален“. Причината е, че част от икономическия коридор преминава през региона Кашмир, за който Индия и Пакистан спорят от години. EС иска достъп до китайския пазар Макар че Пекин опитва да изобрази Новия път на коприната като плод на желание да сподели икономическото си развитие и да запълни инфраструктурни липси, много западни държави се боят от липсата на подробности и прозрачност на проекта. Те гледат с подозрение на политическите намерения на Китай, който все още отказва да премахне бариерите, които срещат чужди компании на пазара му. Един от проблемите за Европейския съюз например е достъпът на чужди компании до схемата. „Европейската комисия, която има капацитета да преговаря от името на страните-членки по въпроси, свързани с търговия, не получи възможността да преговаря по текста (на споразумението за инициативата)“, каза заместник-председателят на Европейската комисия Юрки Катайнен, цитиран от „Ройтерс“. В интервю за агенцията той отбеляза, че самото събитие и общото осъзнаване на необходимостта от подобен проект е силно „положителна“ стъпка. Той обаче настоя за спешно инвестиционно споразумение с Китай, което по думите му ще е най-лесният начин Пекин да спази обещанието си да превърне страната в отворена за света икономика. Среща на върха между блока и втората най-голяма световна икономика се готви за началото на юни в Брюксел, където споразумението се очаква да бъде във фокуса на преговорите. „Хората в Европа искат просто реципрочност, нищо повече“, каза Катайнен. Позицията на ЕС намери отражение и в отказа на германския заместник-министър на икономиката Бригите Цюприс, която обяви, цитирана от „Гардиън“, че Берлин няма да подпише общо комюнике след срещата, ако Пекин не може да гарантира свободни обществени поръчки за изпълнението на проекта. източник: Дневник 31 #98/ 2017

забравените текстове

Васил Левски като… вестникар Турих това заглавие не само защото се появява на това място, което се предполага, че е свързано главно с журналистиката, а и защото нима знаем всичко за най-великия българин, с когото обичаме толкова да се гордеем и да цитираме по повод и без повод, понякога скривайки зад популярните му познати мисли свое верую и позиции, ачикачик противоположни на неговите? И то без никакво притеснение.

Привиквайки с това нечистоплътно кощунство, ние губим усещането за реалния образ, за истинските измерения и стойност на неговите идеи, които ни стават все по-актуални и съдбовно необходими. Това митологизиране изглежда започва още от Вазовото: „Селяните прости светец го зовяха”, но в наши дни учени глави го надминаха. Известният философ богослов Ваклуш Тотев го нарича „икона на българската свобода”, а някаква историчка, Мария Тодорова, в книга, финансирана и издадена в чужбина – „Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой” го определя като „Пилон на българския национален пантеон”- за да громи национализма, забележете, така чужд на патриотизма на Апостола и думите му за равноправието на всички народности в отечеството, когато се освободи от турската власт… Не много отдавна един от най-важните мъже в държавата започна да използва по повод и без повод цитати от Левски, за да се хареса на 32 #98/ 2017

излъганите избиратели и да подкрепи „евроатлантическата ориентация” на България, а същевременно воюваше за разделението и омразата не само на родна почва, но и съветваше световните лидери така да водят световните дела. Явно никога не беше си давал зор да се запознае с автентичното наследство на Левски. Надали щеше да му направи впечатление например тази мисъл на Апостола: „Ние сме намерени да се не плачем вече никому и да не вярваме ни на един невикан приятел, ако само с тоя приятел ни не свезва родствена свезка или просто интересът на отечеството ни. Доста сме се вече лъгали!” (На „невиканите приятели” сами им се слагаме, а другото – „родствени връзки или просто интересът на отечеството” – не ни интересуват!) Можем просто да се огледаме и в безмилостната кечистска предизборна битка, която се вихри сега в отечеството, бясното желание „Ние да сме! Само Аз (Той, Ние) мога да водя държавата!” А къде остана Апостола и изповедите му:

„Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи… Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките... Историята ни няма да прикачи заслугите ми другиму... Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв.“ Наистина, колко е прав: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”. Има още дълго да си блъскаме главата да разберем какво е искал да ни каже със стона в тефтерчето си: „Народе????” Надявам се да бъда разбран за длъжкото встъпление към темата за Левски и журналис-

тиката. Струва ми се, че те са здраво свързани. Дописките му във вестника на Каравелов „Свобода” заедно с писмата му и тефтерчето са онзи непомътняващ от времето извор, от който трябва да черпим с пълни шепи жива вода, за да се освестим като нация, да осмислим целите си и пътищата към тях. Срамота е да се вайкаме, че ни липсва така нужната ни национална кауза, все няма кой да я избистри. А тя е в наследството му. И то е пряко свързано със журналистиката, при неимоверни затруднения от всякакъв род. Дейност, за която малко се знае от широката общественост, а е важна по много причини. Тя е разгледана в единствената може би публикация по темата, която направи един от най-сериозните изследователи на българската журналистика, проф. Филип Панайотов, преди доста време в един елитарен вестник. Ще припомня някои моменти от нея, а и оценки и мнения за силата на вестника в писма на Левски до дейци, свързани с делото на живота му. При това неговите изисквания и към тогавашните издания звучат актуално и днес – като един неизпълнен дълг. „Васил Левски журналист и публицист?! – пише Филип Панайотов. – Нима е имал той нужното образование, съответната подготовка, пък и необходимите качества, за да се занимава с такава дейност..? Един нов, внимателен прочит на документалното му наследство ще ни разкрие поразителния факт, че неговото желание да има свой вестник не е нито каприз, нито приумица, а важно условие за осъществяване на фундаменталните му идеи за освобождението на България.” Всъщност интересът на Васил Кунчев към вестника е от млади години. Карловското читалище е абонирано за вестника на Раковски „Дунавски

лебед” и той става насъщно четиво за будната карловска младеж. По-късно в Пловдив, когато Йоаким Груев разпространява „Дунавски лебед”, негов ученик е и 23-годишният дякон Игнатий – четем в новооткрит документ в архива на Раковски. Всъщност Раковски е оказал огромно влияние върху Левски с вестника и идеите си, особено при участието му в Първата българска легия в Белград. Не само с идеите си, но и като вестникар. Дори когато почва да пише стихотворната си автобиография, той е повлиян от поемата „Горски пътник” на Раковски. Дописката на Левски е отпечатана на 13 февруари 1871 г. в Каравеловия вестник „Свобода”. „Д(якон) Л(евски). От балканските села” Като непознат на читателите автор, Каравелов го представя така: „Тая дописка, която е по неизвестни нам причини стигнала до нас твърде късно, е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво ние познаваме това лице като човек, честен, родолюбив и деятелен, а второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговия дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестника си с неговата дописка. (ред.)” Първото впечатление е, че авторът има високо и точно мнение за голямата роля на печата за разясняване и пропагандиране на своята програма, на делото, на което е посветил живота си: „Вашият вестник се чете по тукашните места с големо внимание и с големо въодушевление и аз твърде често съм слушал да говорат: „Ние, българите, сме честити, че са сдобихме с такав един свободолюбив и правдолюбив вестник, който е безпристрастен кам сека една народност и който дава права на секи народ и на секи човек и доз-

волява му да бъде член на нашето бъдеще господарство, ако само той иска да живее почтено и свободно.” И още: „Отговорността ви е да явите чрез вестника си, какво е българското обществено мнение. Да явите, че ние сме хора и искаме да живеем човечески. Да явите, че с турското правителство ние нямаме нищо общо и че мир между нас е невъзможен. И тогава да оставите мастилницата си и да се заловим всички за оружие, за единственото наше спасение. Аз мисля, че когато човек се намира в челюстите на един звяр, то по-напред трябва да избави живота си, а после да си купува фес за Великден.” Освен програмата за извоюването на свободата и уредбата на бъдещата държава, Левски вижда включването на печата и за спечелване на международната общественост: „Ето че идем, господин редакторе, чрез вестника Ви да представим народното мнение пред света.” Дори за дипломатически сондажи от страниците на вестника: „Бай редакторе, чрез вестника Ви или както намерите за по-добре, да питаме братята сърби: ще ли ни подадат ръка против общия ни враг в едно време, или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ние, и те, щото да не проливаме много кръв.” Апостолът вижда вестникът да съдейства за единението и сплотяването на патриотичните сили, не да създава омраза и разединение, което би пречило на общата работа. Споделя: „Повечето души мразят Каравелова, защото напада на „старите“, а другите народности като слушали за това, ползвали се. Затова им казах, че му се е рекло вече да не пише ни за „стари“, ни за млади.“ И още: „…еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи; други – руска, трети – турска. Ето ти и обнародвание из вестниците: ту тоя оногози, онзи тогова, най-после дойде и на дуел да се поканяте; срещу такова нашите българи 33 #98/ 2017

го казват „говна и помия”. Това отнася ли се за съвременните медии, за които сякаш най-важното е да изтъкнат „кой срещу кого” е и да раздухват огъня между тях? Левски много добре е разбирал колко важно за един вестник е разпространението му и затова сам се включва да го организира във вътрешността на страната. За тази цел той използва своята Тайна поща. Абонира за „Свобода” всички революционни комитети и следи за редовното му получаване: „Байо, вестниците „Свобода“ от първи брой получих десет, не двайсет, както беше думата. Пращай ми двайсет, че парите няма да ви забавя за дълго време. Вестниците ми изпращай редовно през Рушчук и в един ден.” Според някои източници по време на посещение в Цариград Левски се среща с Петко Славейков и се уточнява в неговия вестник „Македония” да участват дописниците и на букурещкия „Свобода” с информации от страната. Такава идея за съчетаване на нелегалния и легален печат говори какво мащабно мислене е имал Апостола. Една от болните теми, не само за днешните български журналисти, е свободата на словото. Но и това не е нещо ново. Дори първата публикувана дописка на Левски е минала под ножа на цензурата на… Каравелов. Обичал човекът да си играе с перото по чуждите текстове. Левски написал: „Ще имаме едно знаме, на което ще пише „Свята и чиста република“. Същото желаем и на братя сърби, черногорци, румънци и пр.” Във вестника излязло: „На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: „Свобода и всекиму своето“. С какво щяхме да се гордеем и да цитираме сега, ако не беше запазен оригиналът?! Според историци и проф. 34 #98/ 2017

Панайотов причината е политическа: Каравелов получавал субсидии за вестника си от сръбския крал и не можел да пропагандира „република”. Това турило точка на сътрудничеството на Левски във в-к „Свобода”. Но Вътрешната революционна организация имала нужда от независима и масова пропаганда вътре в страната. Затова като човек на делото решил да има собствен вестник и печатница и се заел да осъществи идеята си. Трудно е да си представим днес какво е трябвало да преодолява в условията на нелегалност: липса на средства, условия, опит. Отива в Цариград да купува модерната американка, уточнено е да работи в Ловеч, определил кой ще е „печатарят”, Ангел Кънчев осигурил от русенска печатница български печатни букви. Но времето не му стигнало да осъществи тази идея докрай… И колко прав е старият блестящ журналист Филип Панайотов да завърши своето разследване с думите: Найнепростимата ни вина като нация е, че ние не можахме да осъществим нищо от неговото „предначертание”, което ни завеща… Днешните български журналисти правят ли изключение от тази вина? Мисля си, че първото нещо, което е потребно, е да престанем да приемаме Левски само като паметник, легенда, икона. Той трябва да присъства в живота ни с пълнотата на всестранната си необикновена, реална личност, която все още стои някъде далеч пред нас. Според западни историци той е вторият по величина професионален революционер в Европа след Гарибалди. Сигурно е така, но той е повече от професионален революционер. Неговите виждания и принципи как да бъдем равни с другите европей-

ски народи са на европейски политик от най-висока класа. Цитатите, колкото и да са силни, верни и впечатляващи, са недостатъчни… Младите българи трябва да навлизат в живота с реална представа за богатата му личност и идеи. Виждаме, уви, че не е така… С какво влизат и с какво излизат младите поколения от родното училище, за да поемат своя път и дълг в живота? По едно време се заговори за идея на съответното министерство още от първите класове децата да се закърмят с модерни знания за бизнес, мениджмънт или нещо подобно. Важни, разбира се, но достатъчни ли са? Не знам дали в читанките им още стои Вазовото „Апостолът в премеждие” – чудесно, ако го има, но може би в по-горните класове няма да е излишно да се запознаят поподробно и с идеите на Апостола – те, както и живота му, са положени в олтара на отечеството. И са им така потребни! Похвална е голямата патриотична дейност, който върши Общобългарският комитет „Васил Левски”, но тя трябва да бъде подкрепяна от всинца ни. И най-вече от медиите. В зимните февруарски дни, докато бушуваха унищожителните предизборни битки между политиците, пред паметника на неговото безсмъртие стоят на стража невръстни деца на България в бели въстанически униформи, стиснали дървените си пушки. Има над какво да се размислим! Левски като вестникар и публицист – нека приемем тази почти неизвестна черта от биографията и личността му достойно. И тук той ни е оставил нещо важно, което осмисля професията. Като висока длъжност и отговорност пред съдбата на Отечеството… Иван Василев

забравените текстове

Отзиви за патриотите

Има един вид человечета, които ежедневно изпращат запечатани пликове в ул.„Алабинска”6, които би продали и сянката си за една сребърна табакера, които където идат оставят съвестта си в едно с бастуна си зад вратата: тези хора си мислят, че безчестието е като една съдрана дреха, през която се виждат голите меса: — ще се позакърпят, и ето ги честни! За тях, да бъде човек презрян от всекиго, то е като да си окаля панталоните: поотупай ги, побръскай ги с четката, и нито диря остава от калта! Като публични дейци и българи, тези хора са за оплакване и презиране. Като частни човеци те са един феномен. Но феномен, който костува на отечеството ни няколко стотин хиляди франка в година. Тези хора са фатално родени, за да се варгалят в калта. Да срещнат те нощно време в някое тъмно кьоше съвестта, те биха я изнасилили и биха я нарекли „нихилистка”. Тези същества — сбирщина от всичко слепопрогледнало, съчетание на всяка хрома благодетел, на всяка куца нравственост, на всяка безока способност, съвокупление на всичко, което се е бояло до вчера от съдилищата, цял орляк от всевъзможни кондотиери и лакеи, цяла тълпа, цяла конфедерация от лихи и речисти тунеядци, изкусни в диалектиката и много по-изкусни в лъжата – тези хора днес дават уроци от патриотизъм и примери от способност! Уви! Колко таквиз способни патриоти сме виждали ние – способни преди всичко да крият месторождението си, подвигите си, името на фамилията си! Като публични дейци и като българи, ний казахме, че те са за оплакване и презиране. Да, догдето мълчат. Но щом те си позволяват да говорят за идея и за стремления, ний не можем да противоустоим на желанието да ги хванем за ушите и да им речем: лъжете! Да, онзи тамо младолик дъртляк например, който ще обогати двайсет сираци ако им дадеше едната четвърт от парите, които иждивява за миризми и копринени чорапи, лъже когато говори за общо добро и народно съживяване! Онези тамо очила например толкоз искат да знаят за бъдещето на България, колкото една риба иска да знай за една круша! Този тука парфюмиран и пудросан негодяй,

Стоян Михайловски

когато говори за морал, за напредък, за идеал, за благосъстояние, за свобода, за социален порядък, за мир и любов, чува се един колосален мъртвешки смях в гробищата! Вземете убежденията на тия хора, счукайте ги в един хаван, разбъркайте ги добре и ще излезе от тази препарация една безцветна, безвкусна и безвонна миризма, на която и найизкусните химици ще се чудят какво наименование да дадат. Зло за да направи, всякой от тях има очи навсякъде: дясното му око гледа наляво, лявото му око гледа надясно, а пак и с двете гледа отзаде си и отпреде си. Мефистофел има наследници, види се, на десния бряг на Дунава! Колкото за способността, истинската, благотворната, деятелната способност, тя е вечният desideratum на тия хора. Между тях само трябва да търси своя герой онзи, който би се заловил да съчини една физиология на умствената немощ. 35 #98/ 2017

забравените текстове

Не филантропия, а коренни реформи Христо Ботев в. „Знаме”, 18 брой

Филантропия! Благотворителность! Колко души шарлатани покриватъ своитѣ мръсни дѣла чрезъ тия благозвучни думи, които не принасятъ почти никаква сѫществена полза на мѣстото, дето се тѣ практикуватъ, ако полето на тѣхната деятелность и да е твърде обширно. Благотворителностьта не може да изкорени злото, тя не обяснява причинитѣ на безбройнитѣ страдания на човѣчеството, не унищожава тия причини, а лѣкува само следствията. Тя само затуля устата на гладния, приспива страдащия и приучва недоволния на робство и на търпение. Вземете, напримѣръ, Англия, дето благотворителностьта е достигнала до такива широки размѣри, въ каквито тя нe сѫществува нито въ една държава. Нима тамъ сѫ могли филантропитѣ да изцѣрятъ язвата на тѣлото на английския народъ, която отъ день-на-день се уголѣмява се повече и повече и която рано или късно ще преобърне всичкия общественъ строй въ тая страна? Думата ми е за английския пролетариатъ, който при всичката благотворителность на аристократитѣ, расте не съ години, а съ часове и съ минути. Освенъ това, думата благотворителность е унизителна за човѣшкото достоинство, защото тя предполага, че сѫществуватъ на свѣта такива създания, които сѫ направени по образу и подобию божаго, но които сѫ осьдени да мратъ отъ гладъ и 36 #98/ 2017

отъ мизерия. Нийде благотворителностьта не е принасяла полза, нито въ старото, нито въ новото общество. Припомнете си ония тъмни картини изъ римската история, когато цѣли хиляди нещастни хора сѫ крещѣли „хлѣбъ и циркь” и когато тиранитѣ отъ страхъ и изъ милосърдие сѫ удовлетворявали желанието на своитѣ робове. Има ли по-гнусно и по-отвратително зрелище отъ това? Но разумнитѣ и образованитѣ хора отдавна вече сѫ разбрали лошитѣ последствия на благотворителностьта и всичкото свое внимание сѫ обърнали на корена на злото, т.е. – на онзи анормаленъ общественъ редъ, който създава безмѣрно богати и безмѣрно сиромаси люде. Трѣбва по-напредъ да се изкорени злото и тогава не ще вече да има нужда да се занимаваме съ лѣкуването на неговитѣ последствия, което не само че е безполезно, но е даже и вредително, защото дава възможность да се развие въ друго направление болестьта. Извинете ме, че азъ се така разфилософствувахъ за нѣща, които отдавна вече сѫ раздъвкани и обяснени отъ новото човѣчество, но азъ направихъ това, за да ми послужатъ горнитѣ редове като критериумъ за известията, които азъ ида да ви съобща. Азъ съмъ ви писалъ и другъ пьть за глада, който опустоши преди малко Мала Азия и който заплаши даже нашето съ богата природа отечество

и, струва ми се, споменахъ, че нѣкои си благотворители се притекоха съ своитѣ привременни помощи на анадолцитѣ. Днесъ имамъ предъ очитѣ си отчета на цариградския благотворителенъ комитетъ, основанъ близо до английското консулство, който, заедно съ други подобни комитети, е подалъ помощь на 200,000 гладни души. Ако смѣтнемъ, че на тия хора се е дало, както казва отчетътъ, отъ 10 до 15 гроша, то ще да дойдемъ до една твърде значителна сума; но за единъ човѣкъ или за едно семейство, което нѣма нищо, което мре отъ гладъ и което трѣбва да проживѣе отъ жетва до жетва, какво значатъ тия нещастни 10–15 гроша? Не сѫ ли тѣ единъ залъкъ, който не дава нито здраве, нито животъ на умиращия, а само продължава неговитѣ страдания? Той сѓ ще да мре: а не е ли по-справедливо и почовѣшки да се прекратятъ страданията му единъ часъ понапредъ? Ето що говори отчетътъ по-нататъкъ: нашитѣ статистически сведения показватъ горчивата истина, че гладътъ въ Мала Азия не ще може да се унищожи даже и подиръ жетвата на 1875 г. Въ най-плодороднитѣ страни на Мала Азия една трета часть отъ народонаселението не е сѣло нищо; а тритѣ четвъртини, които сѫ сѣли, сѫ обвезани съ такива условия, щото, като приключатъ смѣткитѣ си съ своитѣ заимодавци, неще да имъ остане, като-речи, нищо

международни връзки за прехрана. Какъ ще преживѣятъ тѣ до жетвата на идущата година. Да имъ се помогне е невъзможно, защото нещастнитѣ ще бѫдатъ твърде много... После тия отчаяни, но справедливи възгласи, благотво-рителитѣ предлагатъ на правителството да захване нѣкоя обществена сграда, за да даде работа и прехрана на народонаселението. Добри и човѣколюбиви планове, но кажете ми, ще могатъ ли тѣ да се осѫществятъ при днешното критическа положение на турскитѣ финанси? Отде ще вземе правителството пари, за да захване обществени сгради и да даде прехрана на гладнитѣ? Не отъ раята ли пакъ? Но това не е лѣкъ, не е благотворителность. Ако да би попитали гладнить мене, то моя рецептъ е въстание противъ днешния общественъ срой. Съсипете тая иерархия въ човѣчеството и вие ще видите, че ще да се унищожатъ причинитѣ на нашитѣ страдания. Но, стига за това. Да ви кажа сега ньщо и за агить. Отъ 1 януарий на идущата година пощитѣ и телеграфитѣ въ Турция ще влѣзатъ вече подъ пълно управление въ рѫцетѣ на турцитѣ. Отъ тая дата иностраннитѣ пощенски тимбри нѣма да иматъ никакво значение въ Турция. Ще да видимъ, какъ ще се приеме това високо решение отъ европейцитѣ, които сѫ се убедили вече въ турската неспособность. Разпрята, която бѣше произлѣзла между семитическия крадецъ баронъ Хиршъ и н.в. султана на разбойницитѣ, е зела вече полюбовно решение; крадцитѣ сѫ се условили относително раздѣлата на плячката, която ще да смъкнатъ чрезъ направата на желѣзнитѣ пѫтища. Съ една дума, между царьтъ израилски и банкрутина Азиса сѫществува вече пълно съгласие и любовь. Известието, че Занзибарскиятъ султанъ е тръгналъ за Англия и че е приетъ твърде търѫествено въ Лисабонъ, е ударило като съ дърво турската журналистика. Тя крещи за панислямизма, а неговитѣ синове се разхождатъ по гяурскитѣ земи, безъ да се яватъ предъ наследника на пророка!

Безсмъртният полк На 9-и май т.г. се навършиха 72 години от края на най унищожителната война в цялата история на човечеството. През последните години, най-напред в Русия, а след това и в редица други страни, се зароди инициатива, която придоби популярност с името „Безсмъртният полк”. На Деня на Победата, в различни градове на страната и по целия свят, на улиците и площадите излизат множество хора, които носят снимките на свои близки, родители и прародители, участвали във войната. По този начин техните наследници отдават почит към своите предци, жертвали живота си, за да спасят света от нацизма и фашизма, завладяли Европа в средата на миналия век. Това спасение се е случило с обединените усилия на държавите от антихитлеристката коалиция – Англия, САЩ, СССР и другите съюзници. Безспорно найтежки жертви и най-голям принос в борбата срещу германския нацизъм има СССР и неговата Червена армия, прекосила половин Европа, за да постави знамето си на най-високата точка в Берлин, сградата на Райхстага.

По този повод в Руския културно-информационен център в София, със свой оригинален концерт, пристигна Народният артист на Русия Сергей Петрович Никоненко. Спектакълът включва рецитал на стихове от Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната. Преживял макар и на младенческа възраст войната, окупацията и трудностите на следвоенния живот, Сергей Петрович Никоненко е от хората, които с неугастващ плам разказват на поколенията за този нелек период от историятa. Самият той, изявен творец, спечелил многобройни творчески награди, интелектуалец, постигнал много в своята област, с разнороден талант, можеше и да остане настрана от политическия водовъртеж на съвременния свят, но съвестта на твореца не остава равнодушна пред опитите да се преразкаже историята. Тази на неговата родина, на неговите майка и баща, неговата собствена история. Предлагаме на вниманието на четящата публика неговите разсъждения, изказани пред група български журналисти часове преди концерта-спектакъл. Сергей Петрович, Вие сте известен с ролите си в театъра и най вече в киното. Вие сте известен кинорежисьор, сценарист, а сега се изявявате като кон37 #98/ 2017

цертиращ артист – тази вечер имате концерт-спектакъл. Това напомня за някогашния ренесансов човек, с много таланти и интереси. Откъде черпите вдъхновение за това? И защо концерт? С. П. Никоненко: „По отношение на вдъхновението, то никога не ме е напускало. Още по рождение ме обзе вдъхновението и до днес не ме е напускало. А защо концерт? Защото се появи това движение „Безсмъртният полк”, не толкова отдавна. Нашата литературно-музикална композиция се казва „Бесмъртният полк”. Мисля, че такова забележително движение на хората на планетата, не само в Русия, не само в Москва, но и в други градове – вижте и днес в София, толкова тържествено, толкова приповдигнато, с честните хора, дошли да отдадат почит към паметта на великото поколение, което отвоюва за нас мира, свободата, влезе в борба с фашизма, който се опитваше до 6-и юли 1944 г. с помощта на Рокфелерови долари и на американците, които продължаваха да снабдяват Хитлер, да му дават пари чак докато се откри вторият фронт. Така че, ясно е откъде духа вятърът на неискреността, този гнил вятър... Днес завършвам ролята, която в списъка с ролите, които съм изиграл, се брои като 222-ра. Много от тези роли са във военни филми. Аз в киното воювах практически на всички фронтове, даже в България в българския филм „Четиримата от вагона”, преди 47 години... Беше 1970 г., режисьор беше Атанас Трайков, сценарият беше написан от българския генерал Христан Христанов, виждате, че аз всичко помня. Също така Унгария „освобождавах” в унгарски филм и така се запознах и работих с видния унгарски режисьор Миклош Янчу. В нашите филми „Курската дъга” на режисьора Озеров, „Форсирането на Днепър”, „Освобождението на Киев”– защитавах Москва, Ленинград, Сталинград в различни филми. Освобождавах Беларус във филмите на Ни38 #98/ 2017

кита Михалков, воювах в планините на Кавказ, заедно с Гурченко (Людмила) в главната роля, във филма на Станислав Говорухин „Белият взрив”, воювах на Колския полуостров, далече на Север във филма на Егор Шчукин „Местата тук са тихи”, всичко си спомням! Така, че имам богат опит, „мирисал съм праха”. Даже съм бил раняван на снимки. Така беше. Събитията все повече и повече се доближаваха до реалните, „дайте още по-реално” – искаха, молеха режисьорите и така... Има още нещо, което аз знам лично от моята майка, с която се озовахме на територия, окупирана от фашистите. Така се получи. Аз съм роден на 16 април 1941 г., а на 21 юни татко ни изпрати в своето село на природа, на въздух, при хубавото мляко, при пресните яйчица, при хубавите продукти. Ние пристигнахме там на 22 юни. А селото до края на 1941 г. се оказа в най-чудовищното място на войната, до гр. Вязма. Има такъв град Вязма и се оказа, че той попадна в най-кървавият „котел” на Великата отечествена война – Вязмя-Ржев. Това е Духовщина. Духовщина, това е селище от селски тип, но след като я освобождават, Сталин е издал заповед да се отдаде Салют. В москва е даден Салют за освобождаването на Духовщина. Само за пример ще кажа – колко е струвало това освобождение, колко хиляди и хиляди хора са останали завинаги там. И така, когато се появи „Безсмъртният полк”, разбира се, че се включих. Това се отнася за поколението, което е извършило този героичен подвиг. А днешното поколение какво е? Има ли място в днешно време за такъв подвиг, може ли днес да се появи „Безсмъртен полк” съставен от сегашното поколение? Вижте, аз доскоро бях млад баща, а вече станах дядо, внукът ми е вече на 10 години. Така се случи, получи се беда. Неговата майка почина много млада, на 29 години от рак на мозъка. Аз му показвам различни филми, вкъщи, за момчета, които се оказват на война. Има такъв забележителен филм – „Синът на полка”, или „Съдбата на барабанчика”. И той с голямо удоволснтвие гледа тези филми. Задава въпроси, може да се разговаря с него, да се беседва. Но и с него има същите неща, като с другите младежи. Има там „тези неща”, да натиска бутоните, да „подбутва” нещо на телефона. И с него имам договорка – с тези неща от съвремието, с тези „планшети” да се занимава не повече от половин час на ден. И той го спазва, бърза да „догони някого, „да рулира” с автомобил, а всякакви глупости, които вървят по тази „световна” мрежа, има там толкова лъжи, толкова неистини, или още повече, толкова необходими на някого лъжи, за да се втъл-

пи в съзнанието на хората тази лъжа. Виждате ли сега се получи така, че Русия някак си леко отслабна, през 90-те години. Това беше период на много сериозно изпитание за Русия, защото много млади хора се увлякоха по наркотиците, виждах на улиците в центъра на гр. Москва млади проститутки, на вързаст по 12–13 години. Това беше голямо нещастие. Но, вижте, без много шум започва да се поправя всичко. Ще разкажа още малко за себе си. С две думи буквално ще разкажа. Мама е отишла в партизанския отряд заедно с мен на ръце. Прекарала е там три месеца и след това партизанският отряд я е извел на град Белий, на „голямата земя”, както ние казваме, там където вече не е имало фашисти. Мама е напуснала дома ни в Москва на 21 юни 1941 г. и се връща през декември 1944 г. Извървяла е с мен на ръце повече от хиляда километра по фронтовете на войната. Няма как – за това трябва да се говори. А основно днес ще прозвучат стиховете на Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната, в актьорско изпълнение, не във вокално. Има малка разлика. Обещавам, че ако не ви харесам – всичко може да се случи – то моите приятели са виртуози, така умеят да свирят, че няма да съжалявате. А сега играете ли в театъра? Аз съм преди всичко киноактьор. Вече 57 години се снимам в киното, от 1960 г. Попадайки веднъж в театъра, аз видях там някакъв „терариум”. Там някак си едните искат да „изядат” другите. Постоянно се „хапят” и на мен това не ми хареса особено. В киното това не може да се случи, защото, ако нещо не ти харесва, много добре знаеш, че в следващия филм с този режисьор ти няма да се снимаш, или с тези партньори можеш да си допаднеш, въпреки че и там може да не се получи, дали ще ти дадат или не възможност да работиш. Затова преминах към режисьорската професия и между другото заснех вече 15 пълнометражни филма, един сериал „Анушка”, който не знам по какви причини вече 8 години лежи на рафтовете на Първи канал на Телевизията, независимо, че ние даже получихме награда в Ялта на кинофестивала „Кино-телефорум”. Нещо се случва в киното, което аз не съвсем добре разбирам. Може би ще ви бъде интересно, с две думи ще се опитам да ви разкажа. В моя нов филм, аз отново взех разказите на моя незабравим приятел Василий Шукшин, по които заснех три филма – през 1988 г. „Елхички-клонки”, в 2002 г. „А на сутринта се събудиха” – филм за алкохолици, но не само когато те пият, а по-скоро за резултата, причините и следствието, както и новият филм, който заснех пред две години „Ловен живот” – с него получих на пет всерусийски фестивала пет големи награ-

ди. Ако направя равносметка, мога да кажа, че най-скъпата за мен награда е от фестивала на Патриарха на цяла Русия Кирил – „Лъчезарният Ангел”, имам и „Златен Сарматски лъв”, „Златен Феникс” в Смоленск, „Златно перо в Гатчина, на фестивал на писателите, а къде е филмът, в кой кинотеатър аз бих могъл да го гледам заедно със зрителите. По-рано правех така: Купувах си тихо билет, сядах и наблюдавах как зрителите го възприемат. Това ли съм снимал или не е това? Защото моите филми не са само за мен, не са само за жена ми, не са само за приятелите, не са само за някакви специални елити. На мен повече ми харесва, когато те се харесат на хората, помагат им по някакъв начин. Когато получавах писма, в които се казва, че „Вие ме спасихте...”, „Аз вече бях решил да си отида от живота...” , „Но вие изиграхте...”, наистина за роля говореше този млад човек, на ако съм спасил дори само един човешки живот, то цялото мое творчество е оправдано. А къде е филмът. Аз даже не мога да го купя на диск. Защо се получава така – пет награди, а филмът го няма! Нещо се случва неправилно, несправедливо в нашето кино. Да го разбера не ми възможно. Попитахте ме за театъра. Появиха се „антрепризи”. Аз вече двадесет години работя в антрепризни спектакли и мисля, че това е най-честната работа, защото ако при нас не дойде зрителят, ние няма да можем да си заплатим пътя, настаняването, храненето, наемът за залата. За всичко това ние заплащаме сами. Изкарваме си парите и си плащаме. Има хора, заради които зрителят идва и си плаща. Имаше през този месец такъв „антреприз” с Александър Абдулов, с когото сме приятели, тогава той беше съвсем млад човек. Той покъсно ми се обади и в продължение на седем години обиколихме половината свят – по два пъти в Америка и Германия, и в Израел, и в Китай, къде ли само не сме били. Вярно, само в България не сме били. Спектакълът се казваше „Всичко преминава”, това е написано на пръстена на Соломон. Всичко преминава, премина и толкова. Това беше забележителен спектакъл. Зрителителите два часа много дружно се веселяха, смееха се и след това 10 минути съвършено искрено плачеха и ридаеха. Там даже имаме и един куриозен случай. В края на спектакъла жената, която седеше близо, понеже ставаше дума за това как мъжът все пак е изневерил на жена си, изведнаж тя, без думи, такъв шамар му зашлеви по бузата, че за миг всички се стъписаха, толкова беше силен този шамар, че проглуши целия театър. Ето това е реакция, това е за „живото дело”, за „правдата”. По-късно бях в България и през 2000-ната го39 #98/ 2017

дина пътувах заедно с Маша Шукшина, с която се снимах при баща и Василий, когато играх главната роля, а тя беше на годинка и половина. Филмът се казваше „Странни хора”. Покъсно тя се снима при мен, когато беше на 6 години, а сестричката є Оля на пет години. След това се снимахме още един път, а сега тя вече стана баба Маня. Стана баба. Вече дъщеря є Аня ме търси по добри дела, творчески, за Шукшинските дни. Аз се влюбих в България преди цели 47 години. Такава красота, аз не знам да съм виждал другаде. Ние прекосихме цяла България, не слагаме тук Черноморския бряг. Такъв имаме и ние. Добре, бях миналата година в Несебър за десет дни. Не е това впечатление, което ми наприви Рилския манастир и особено от Македония – от македонската област – планините... Живях при един кръчмар в неговата триетажна къща. На третия етаж имаше три стаи. Аз бях в средната, а в другите имаше – в едната ябълки, а в другата окачен за сушене тютюн. И като задухаше вятър се разхождаше аромат ту на ябълки, ту на тютюн. А каква мастика, каква ракия, каква бира. Отогава запомних само „Една голяма, моля!”. Запомнил съм вкуса на българското вино и особено много ми харесват българските момичета. Много са красиви. Дора Николова и особено Маша Вандова. Ако тя може да ме чуе или да прочете тези думи – „Машенка, от мен много поздрави!”, аз в нея бях много влюбен. Тя беше от Варна. Там живееше. Тя сега живее в София. Щом я познавате лично, моля, предайте є лично моите искрени и сърдечни поздрави! А каква е Вашата житейска награда, след толкова много творчески награди? Аз работя, това е първата награда. А житейският приз е жена ми. Това е най-голямата награда. Въпреки, че характера є е доста строг. Тя сащо е актриса – Екатерина Воронина. Ние двамата не един сервиз сме счупили... В рамките на шегата, искам да попитам наистина ли сте подправял билети като съвсем млад, за да отидете на театър? Разбира се, а защо не? Веднага ще ви кажа. Ние нямахме много пари. Баща ми беше вече на възраст. Воювал е на фронта като шофьор на реактивните установки „Катюша”, същите които донесоха смърт на фашизма. Той винаги е бил шофьор. И преди войната, и по време на войната, и след войната. Винаги е бил шофьор. След раняване през 1943 г. мислеха въобще да го отпишат, но впоследствие го оставиха на служба като шофьор на пожарен автомобил в Москва, това вече го помня, бях вече на 4 години през 1945 г. Имате ли планове за близко бъдеще, може би 40 #98/ 2017

нещо като ретроспекция на изминалия творчески живот, или е малко рано още за това? Ако говорим да се снимам в киното, зависи от това дали някъде ще ме искат. Някой дали ще иска да снима с мен. Що се отнася до сценариите – да имам планове, има неща, които ме вълнуват. Тоест имам планове. Имаме антрепризни спектакли, те сега са четири, има и други предложения и тук е мястото да кажа, че вече мога да си позволя да „подбирам”, вече не да работя за пари, а повече заради удоволствието. Мисля, че вече съм „заработил” за това право да играя в тези спектакли, които ми харесват и да работя с тези хора, които ми харесват. С тях ми е удобно, уютно. Комфортно е да работя с такива професионалисти от висока класа. Това е много добре. И ако освен това са непиещи, въздържатели, това е вече празник. Да не пият по време на работа, когато трябва да излязат на сцената. Имаше такъв спектакъл за Чапаев и аз просто си отидох, като ги предупредих, че ако още веднъж ги видя пияни, въобще с тях няма да играя. И ги напуснах. Видях ги отново да пият и дотук беше. Ще се срещаме по улиците, ще се поздравяваме и толкова. Освен това, ето сключих договор с едно издателство и ето, че сега пиша книга. В края на тази година трябва да я предам. Тя може би е в някакъв смисъл автобиографична и ми се иска аз самият да проумея нещо от сорта на, както се шегувам, „Всички са умни! Но един е артистът”. Какво ме е подтикнало? С какво започна всичко? Къде са се запътили всички тук? А за това, което ме попитахте. В театъра ме въведе забележителния режисьор Николай Охлопков. Веднъж бях намерил малко парченце „ватманска” хартия, на нея беше написана датата, да допуснем 9-и май, две лица, първи балкон и подпис. Веднага си помислих, ако аз се науча така да се подписвам, тогава нямаше тези типографски бланки, нямаше типографически щампи и т.н., просто беше парченце хартия. Купих си ватманска хартия. Отрязах си парченце колкото е нужно и започнах да опитвам. Натискът да бъде колкото е нужно, нали знаете, колкото по-силно натискате, толкова по-дебела става линията. Купих си синьо мастило и започнах да тренирам. Усъвършенствах се толкова, че накрая станах виртуоз. Накрая имах толкова опит, че започнах да го правя и с молив. Подправях подписа с едно движение. Не виждам да съм правил кой знае колко нещо лошо, тогава бях момче... Извинете ме, но трябва да отида да репетирам. Ние играем този спектакъл толкова рядко, че трябва да се видя с моите приятели. Те наистина са виртуози. Красимир Пеков

Изложба „40 години Културен институт Дом Витгенщайн”

На 4-ти май Културният институт „Дом Витгенщайн” във Виена отбелязва своята 40-годишнина с изложба в галерия „Средец” към Министерство на културата.

Тя показва периодите, превърнали сградата в средище на българската духовност, разказва за българската култура в една от най-изтънчените европейски столици. В изложбата могат да се видят фотографии от посещенията на президенти, министри и видни политици; близо 300 снимки и документи от архива разказват за важните събития в културния институт. Само изложбите са около 1200, а в джаз-клуба към дома в продължение на 10 години гостуват най-добрите ни музиканти; графиките на Пикасо, подредени в Дом Витгенщайн през 1984 г. и още. „Ние не сме от основателите, но сме от хранителите и продължителите на паметта и познанието. Затова нека не бъдат забравяни делата по дългия път дотук, а Дом Витгенщайн да остане напред във времето и да е място на човеколюбивото българо-австрийско духовно, културно и научно единение”. С тези думи екипът на изложбата: Галина Пиндикова (автор и куратор), Михаил Танев (художник), Елиана Елдърова (преводач на немски) и др., изказва намеренията и целта си, за да се изработи този проект. Галина Пиндикова, автор на изложбата: „Българската общност в Австрия е стара и многобройна, много задружна и може би това е една от причините през 1977 година, именно във Виена да се открие този културен институт.” Доц. д-р Румяна Конева, директор на Дом Витгенщайн: „В него не само се твори любов, а в него се и показва любов – резултатът от творчеството на плеяда български творци.” Българската публика ще може да види изложбата в галерия „Средец” до 12 май. А от 24 май 2017 г. експозицията ще бъде показана и в БКИ „Дом Витгенщайн“ – Виена.

Бившият министър на културата Петър Стоянович, бившият директор на Дом Витгенщайн (1984– 1988 г.) и на НДК – Христо Друмев и дъщерята на Людмила Живкова – председател на Комитета за култура, (сега Министерство на културата), Жени Живкова при откриването на изложбата.