Черно и Бяло 96/2016 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #96/ 2016

BALKANSKY

black and white mag.bg ii

Разделяй и владей: За провала на България в избора за генерален секретар на ООН

Съдържание Проф. Здравко Райков: Идва времето на креативните хора. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Разделяй и владей: Историята на новите варвари, които провалиха България в избора за генерален секретар на ООН. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4 Иво Никодимов: Телевизия не се прави на жълтите павета. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 7 Надежда Ажгихина: Ролята на журналистическите съюзи нараства. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10 ЕС ще загуби статута си на най-голям търговски партньор на Китай заради „Брекзита”. . . . . . . . . . 12 Празник „Средата на есента” в посолството на Китай с г-жа У. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14 Сърдечна среща под знака на Конфуций. . . . . . . . . . 20 Китайските журналисти се срещнаха с Празника и делника на България. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22 Гао Фуюен и Хуан Ян: Пред всяка китайска медия стои въпросът за иновация и реформи. . . . . . . . . . . . . . 24 Паметта на Ереван . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 27 Матенадаран – храм на книгита. . . . . . . . . . . . . . 30 Ив. Шопов: Да оставиш творческа следа след себе си. 32 Кой съсипа Тютюневия град?. . . . . . . . . . . . . . . . . 36 Успешна премиера в Сълзата на „Смъртта на котката”.40

Иво Никодимов: Телевизия не се прави на жълтите павета

7 Празник „Средата на есента” в посолството на Китай с г-жа У

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg

32 Иван Шопов: Да оставиш творческа следа след себе си

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

Кой съсипа Тютюневия град?

Проф. Здравко Райков: Идва времето на креативните хора – между кубчето на Рубик и интелигентните роботи Проф. Здравко Райков е социолог, професор по ПР, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на много книги, сред които „Публична комуникация“, „Креативната комуникация“, „Как да печелим по време на криза“, „Креативният бизнес“ и др.

сичко, което се случва като промяна в продължение на 2000–3000 години, откакто съществува като цивилизация човешката общност, е плод на технологии. Те се променят и поставят своите изисквания, а също така са и фактор за промените и за предизвиканите революции. В един момент социалната опаковка, средата, контекстът пречат на технологиите и тогава се задействат колизиите. Имаме Първа индустриална

революция и възникването на парната машина, която остави без хляб милиони хора. Тогава се появило и движението на лудитите, когато хората започнали да трошат машините, обвинявайки ги за отстраняването им от работа. Това донякъде е така, но не технологиите са им виновни. Просто хората се налага да се приспособяват. Като в закона на Дарвин – приспособявай се, ако искаш да живееш. Втора индустриална революция – появява се конвейерът. Макар че

той е открит доста време преди това. С него започва масовото производство и отново милиони хора са изхвърлени на улицата. Например, ковачите, които не са били малко. Просто нямало нужда от карети, появили се първите автомобили. Третата индустриална революция започва някъде в края на 80-те години на миналия век с новите информационни технологии. Спомням си, че по онова време, когато работех във вестникарския бранш, имаше машинописки, телефонистки, библиотекарки, които вършеха чудесна работа, но днес от тях почти няма нужда, професиите им са на изчезване. Сега е най-интересното време, заради процесите, които се случват в последните 10 години. И вече сме в началото на Четвъртата индустриална революция. На гребена на вълната ни издигат роботизацията и създаването на изкуствения интелект. По различни прогнози, като следствие от

тези процеси, в следващите 15–20 години между 500 млн. и 600 млн. души ще останат без работа. Но не защото някой е сбъркал или е наредил да изгонят тези хора, а просто те ще станат неконкурентоспособни на новите поколения роботи и изкуствен интелект. И една от първите професии, които са под риск от изчезване е журналистиката. Под въпрос е и професията на преподавателя, на личния лекар, на военните пилоти, на шофьорите, на кулинарите… Погледнете тези ТИР-ове, които кръстосват пътищата на планетата – това няма да продължава дълго. Защото 3Dтехнологиите, печатането, навлизат устремно, особено следващото поколение – 4D. Така че става излишно пренасянето на много от товарите, защото на 3D-принтера можем много скоро масово да си произведем редица стоки. Технологиите стават все посъвършени и качеството на живота рязко се променя. Ето, китайците пуснаха домашния 3D-принтер Фуджини, който променя вкусовете от познатата ни кухня. Ако избегнем предизвикателствата на терора и войните, в бъдеще бихме могли да станем много разглезени, защото още от офиса си ще поръчваме меню на домашния робот и ще му казваме да сготви нещо специално, защото след 27 мин., примерно, ще си бъдем в къщи. Домашните роботи скоростно навлизат и в бита на японците, тъй като тяхната страна е една от водещите в тези технологии. Техният Пепър робот, домашен помощник, разбира от емоции, може да си общува с нас и едновременно с това да върши куп задължения, с които да ни отмени. Но не са само те – маса фирми работят в тази насока и имат своите водещи постижения. В днешно време всяка една ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

професия е подложена на изпитания, но един от най-големите проблеми е, че образованието ни е много изостанало. А, за съжаление, тези млади хора, които сега започват обучението си или вече са ученици и студенти се подготвят за епохата на Третата индустриална революция, а не за Четвърта. Има интересен момент, забелязан от други изследователи на тези процеси – че нашето образование практически е замръзнало дори на Втората индустриална революция. Тогава училището е подпомагало бизнеса на конвейерите. Имало е само един верен отговор и той е трябвало да се научи, зазубри и възпроизведе. Точно това е конвейерното мислене. Но днес имаме роботи. Един от големите производители на смартфони наскоро е уволнил половината си служители, защото на тяхно място отлично се справят роботите. В момента се раждат нови професии, които, обаче, изискват и ново мислене. С една дума казано – нужни са хора с креативно, нестандартно, гъвкаво мислене. Способни да предлагат много идеи и да не търсят един отговор. Затова не бива и докрай да се зачеркват професии като журналистиката. Кой, например, ще повярва на геополитическата позиция на робота, направил прогноза? Признавам, че това е един спор, който няма край. В момента не трябва да подценяваме изкуствения интелект, защото той вече е достигнал невероятно ниво. Ако световният шампион по сглобяване на кубчето Рубик, което е ярка проява на интелект, го реди за 5 сек. и половина, то роботът се справя за по–малко от секунда. Наистина в много характеристики на аналитичното мислене роботът превъзхожда човека. Десетки лаборатории правят

демонстрации на роботи, които постигат чудеса в емоционалните реакции и емоционалната интелигентност. В журналистиката обаче водоразделът е по отношение на качеството и уменията. От 100 души, които работят в една редакция, с въвеждането на новите технологии, ще останат не повече от 6–7 души. Останалите, ако притежават качествата от неконвейерната епоха, ако имат нестандартно мислене и умеят да раждат идеи веднага ще си намерят работа. Погледнете, възникна и новата професия на терабайтерите – хора, които анализират огромни потоци от информация и откриват тенденции. Социалните мрежи оттук нататък също ще претърпят качествено развитие – пазарът се нуждае от хора, които имат комуникативна култура, които биха могли да откриват интересни идеи в този поток и да ги предлагат на клиентите, които също се нуждаят от някой, който да следи вместо тях. Но… не бива да подценяваме роботите. В момента в елитни издания, сещам се за „Форбс”, има алгоритми, които за 2 мин. създават чудесен журналистически материал, който спокойно може да получи наградата „Пулицър”. Така че не бива и да се самонадценяваме. Ако погледнем, не само у нас, но и в световната журналистика, се намира и много информационен боклук. Има хора, които не са в състояние да схванат процесите около нас. Журналисти, които чиновнически подхождат към работата си. Но онзи, който е гъвкав, който реагира точно и бързо, забелязва една възможност, който не мисли матрично – той има шансове. Другите, уви – нямат. източник: bgnes.com

ПОЗИЦИЯ

Разделяй и владей: Историята на новите варвари, които провалиха България в избора за генерален секретар на ООН Всяка статия за кандидатурата на Ирина Бокова трябва да започва така: през декември 2015 г., Бокова беше следващият Генерален секретар на ООН. Нямаше сериозна световна публикация, която не пишеше хвалби за нейните качества и за това колко подходящ е профилът є за позицията: жена от източна Европа, с богат дипломатически опит и опит в системата на ООН, която владее много езици и е еднакво приемлива както за Изтока, така и за Запада. Никой дори не споменаваше Антонио Гутереш. През декември 2015 г., аз не познавах Ирина Бокова. Никога не я бях виждал на живо, нито бях контактувал с нея. Знаех малко за семейството є и почти нищо за кариерата є преди ЮНЕСКО. Като почетен президент на българския клуб в Кеймбридж бях отправил няколко писма до кабинета є с покана да изнесе лекция в университета, които стояха без сериозен отговор (впрочем, тази лекция все още не е осъществена). В същото време, в България не се пишеше нищо за нея. Правителството на Пламен Орешарски беше взело решение още в края на мандата си да издигне нейната кандидатура – не мога да коментирам какво означаваше това решение и това не е важно, защото беше обективно твърде рано. Важното е, че когато вторият кабинет на Борисов взе властта, министърът на външните работи, Даниел Митов, в Народното събрание обяви стратегия за кандидатурата на Бокова, както и бюджет. По-късно разбрах, че е била изпратена циркулярна грама до дипломатическите представителства на България по целия свят да започнат работа в подкрепа на кандидатурата. Но на следващият ден тази грама е била спряна и заменена с нова, която изрично забранила на дипломатите ни да работят за Бокова, без обяснение защо. След това – мълчание с месеци. Контрастът между големия шум в чужбина и гробната тишина у нас ни накара да говорим. Написахме писмо до министър-председа-

теля Бойко Борисов, в което се позовавахме на западните публикации и настоявахме той да издигне кандидатурата на Бокова. Съветът за сигурност вече беше призовал държавите да издигат кандидатури и всички очи бяха върху фаворита – Ирина Бокова. Това беше златната ни възможност. Ако България беше започнала солидна кампания зад Бокова, ние можехме да обединим целия регион зад нея и да не позволим на Запада за пореден път да ни лиши от Генерален секретар (Западна Европа е излъчвала 4 от 9, Източна Европа – 0). Това обаче не се случваше. Опитахме се да разпространим писмото до всички медии – говорихме с телевизии, включително на много високо ниво, с изпълнителните директори. Никой не ни обърна внимание. Единственият човек, който ни прие беше Слави Трифонов. Единствената електронна медия, която ни отрази беше vevesti.bg. В България всъщност имаше съвсем друга кампания – тази на Кристалина Георгиева. В продължение на два изключително агонизиращи месеца се водеше жестока борба за това коя от двете жени да бъде нашият кандидат. Никой не разбра какви са квалификациите и качествата на Георгиева за тази позиция – тя никога не е била дипломат (нито един ден), не знае никакви езици (видяхме, че английският є не впечатлява, изненадващо, руският – също, а до колкото съм чувал не знае и дума на френски – едно прочетено изречение на изслушването в ООН не означава нищо), нямаше никакъв опит в системата на ООН и не беше участвала в нито едни избори в целия си живот. И въпреки това, изглеждаше сякаш тя ще бъде кандидатът и всички медии работиха за нея. Във фейсбук беше създадена група „Не подкрепям Бокова за ООН”, в която основно действащо лице беше журналистката и преводачка Соня Каникова, която Стефан Тафров, по това време постоянен представител на България в ООН, в едно интервю за български вестник в Чикаго нарича своята „Дама Купа” – може би най-близката му приятелка. В тази група

се пишеха изключително грозни коментари, неприсъщи на възрастта на хората, които ги пишеха – злобни, вулгарни. Неща, които аз никога не бях виждал в живота си, тъй като нямам силни спомени от ’90-те години в България. Включително и срещу нас. Защо Борисов реши да номинира Бокова на 9-и февруари 2016 г. за мен и до днес е мистерия. Официалният предтекст е ултиматумът на Първанов, че ще свали правителството. Това няма как да е истина – както видяхме АБВ напусна управлението, а то още е същото. Заговори се за досието на Кристалина Георгиева, но нищо повече от слухове. Факт е, че на 3-ти февруари Даниел Митов обяви в посолството в Лондон, че има много време и постави края на март за срок, а шест дни покъсно Борисов му нареди номинацията. Може това да е било част от катарзиса, който въпросът за огледалото временно предизвика у премиера на срещата в посолството, тъй като ние по същото време зададохме въпрос за ООН, отново от млади хора – в очите му може би нещата са били свързани, както бяха за неговата говорителка Севдалина Арнаудова, която ни атакува в ефир (и от която никога не получихме извинение). А може да е бил някой гешефт, за който Георгиева му е била необходима в комисията. Ние вярвахме, че това е краят на интригата – писмото беше пратено. Но вече беше късно. Западът беше усетил слабото място на българите – другите българи. Саботажът започна от първия ден. Обществена тайна е, че Стефан Тафров целенасочено е работил против кандидатурата на Бокова, а неговият мандат, който изтече още през декември, беше продължаван. Българските дипломати в ООН с месеци (преди февруари) са били инструктирани от Тафров, под заплаха за уволнение, да не дават никакъв коментар за кандидатурата – дори когато чуждите дипломати са ги питали, „Какво става с Бокова”, те е трябвало да отговарят с „Не мога да коментирам.” Четири пъти писах имейли до Тафров в периода април-май (2016) с молба да даде цитат в подкрепа на Бокова за сайта, който ние направихме – четири пъти бях уверен по телефона от мисията, че той е получил имейлите и ги е прочел, но не получих никакъв отговор. Написах писмо с искане за обяснение до Митов, с копие до Борисов, президента Плевнелиев и председателката на комисията по външни работи в парламента – не получих никакъв отговор. Тук е важно да се знае, че чл. 103 от Наказателния кодекс предвижда десет години затвор за дипломатическо предателство – когато дипломатическо лице, което има държавна мисия, работи срещу нея в интересите на чужда държава. Има всички ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

основания най-малкото да бъде заведено прокурорско разследване срещу Стефан Тафров за престъпление по чл. 103. През това време Кристалина Георгиева работеше в сянка. Многократно чухме думите „Поласкана съм, че името ми се споменава, но аз си имам работа и си я върша”. А всъщност португалският лобист Марио Давид призна пред камера, че кампанията на Георгиева е започнала още през 2014 г. Но когато няма смели журналисти, интригата става конспирация, а конспирацията става истина. Защо никой не притисна Георгиева през всички тези месеци да обясни липсата на подкрепа от нея за Бокова и подклаждането на слухове? Защо тя обикаляше света да лобира и провеждаше всевъзможни срещи напълно несвързани с работата и ресора є? Въпросът с нейните пътувания се повдигна дори в Европейския парламент, а Виталий Чуркин призна, че тя с месеци е водила кампания и лобирала за тяхната подкрепа зад кулисите. До мен стигнаха и слухове, че Кристалина Георгиева е имала и лична среща с Хелън Кларк насаме, когато Кларк вече беше водила кампания от месеци. Също, че в САЩ Даниел Митов е говорил многократно против Бокова и неговото отношение към нея там е всеизвестно, а негативното мнение на Великобритания за нея е в голяма степен сформирано от неговите коментари. Не мога да потвърдя дали това е вярно, но това са въпроси, на които Георгиева и Митов би следвало да отговорят. Заговори се за Унгария и Албания като потенциални държави, които да номинират Георгиева. Кой е говорил с тях? Защо? Чии интереси са защитавали? Случайност ли е, че единственият офис на ПРООН, агенцията, която Хелън Кларк води, е в Албания? Случайност ли е, че сега тръгнаха слухове, че Георгиева има интерес към ПРООН? Можете да си представите как това изглеждаше в чужбина и как сме се опитвали да го обясним докато се опитвахме да водим положителна кампания в подкрепа на България. И ние все повече разбирахме, че управлението в България е управление на мрак, на сенки, което не дава никакви обяснения. Управление на полуизказани изречения от полу-отворени врати на коли. Изпълзяха и нафталините. Хора като Евгений Михайлов. Как Михайлов е успял да изпрати писмо до всички членове на Съвета за сигурност и на целия Изпълнителен съвет на ЮНЕСКО (например, говори ли английски?) и защо го направи толкова внезапно и късно (след като вече беше минало първото гласуване)? Излязоха негови снимки с Кристалина Георгиева. Привидно сериозната медия за разследваща журналистика – Биволъ, започна кампания за черен PR срещу Бокова, позовавайки се на изтекли офи-

циални секретни документи от ЮНЕСКО. Как и срещу какво са се добрали до тези документи? Какъв беше случаят с „опорните точки” срещу Бокова, които изтекоха и защо Георгиева реагира светкавично и напълно неадекватно на него – че колежката нямала достъп до имейл от вкъщи и че Бокова го правила нарочно? На първото гласуване в Съвета за сигурност, Ирина Бокова събра девет гласа – точно толкова, колкото са необходими, за да бъде избран Генералният секретар. Именно тогава отново се засилиха и атаките срещу нея; сякаш се изплашиха, че може да успее. В България се говореше и приемаше, че тя ще получи вето от САЩ и Великобритания сякаш това е очевиден факт, без никой да се позовава на източници за тази информация. И до днес ние не знаем кои от петте са гласували срещу Бокова и още повече кога, защо и колко непреклонно са го направили. Кои са двата гласа, които Бокова е загубила след първото гласуване и защо? Не трябваше ли ние да се опитаме да спечелим подкрепата им, да убедим САЩ и Великобритания, че заслужаваме доверие, а не да унижаваме сами собствения си кандидат и да се молим те да го махнат? Докато Джон Кий, новозенландският премиер, рекламираше Хелън Кларк на всяка държавна среща и обикаляше света с нея (забележете, те са от различни партии в Нова Зенландия!), къде бяха Плевнелиев, Борисов, Митов? И така стигнахме до истерията през септември. Изведнъж, от нищото няколко медии в синхрон, както в България, така и в чужбина, започнаха да пишат, че три държави – Унгария, Латвия и Хърватска – ще номинират Кристалина Георгиева като алтернатива на кандидатурата. Как са стигнали до това заключение ако Георгиева е имала работа и си я е вършела, а името є само се е споменавало? И защо никоя от тези държави в крайна сметка не я номинира, а сценарият беше светкавично сменен на следващата сутрин с това, че Борисов ще отмени номинацията на Бокова и ще я замени? Защо Иван Кръстев е разговарял с Борисов – какво общо има той с избора в ООН? Защо Георгиева беше на сесията на Общото събрание на ООН и защо беше придружавана от външния министър на приеми докато президентът беше с Бокова на други? Какво означаваха престрелките между Москва и Берлин по повод на Георгиева и разговорите с българското правителство? А Русия най-вероятно е останала напълно неразбрана от нашето управление, което, босо в световната дипломация, разчете ясните червени сигнали от Москва за Георгиева като подкрепа. Защо в света се коментираше, че “Сорос всичко си е имал, само Генерален секретар на ООН си е

нямал” и медии и академици свързани с неговите институти говориха и продължават дори и днес да говорят в защита на Георгиева? И в крайна сметка как и защо, от кого беше направена смяната на Бокова с Георгиева? Единственият паралел, който мога да направя е с Делян Пеевски, а тогава всички знаехме какво е станало. Днес никой не знае. Разбира се, през цялото това време, ние живеехме с безумната мисъл, че следващият Генерален секретар на ООН непременно ще е българка, а едва ли не те двете да се разберат коя. Грозната интрига излезе наяве в света и изслушването и кампанията на Кристалина застрашиха репутацията на ООН като организация, както и изплашиха целия Съвет за сигурност с това, че искаха да прокарат немско влияние и то изключително политизирано около Европейската народна партия. Именно това беше причината изборът на Гутереш да стане толкова бързо и безпроблемно – България превърна процеса във фарс и лиши Русия от възможността да се бори за региона. Абсолютно всички сериозни коментатори очакваха много дълъг и труден избор – дори се заговори за продължаване на мандата на Бан Ки-мун ако няма консенсус, а белият дим запуши още на първото сериозно гласуване. Всички знаем резултата, който беше очакван. Кандидатурата на Георгиева беше катастрофа, а унижението на България – историческо. Ричард Гауън написа, че България ще влезе в учебниците на дипломатическите академии по света за това как не трябва да се правят многостранни отношения. Форбс пък обвини България за провала на целия регион и окачестви Борисов като „посредствен, тъпоумен сървайвър”; според списанието това би довело до оставка на кабинета във всяка нормална държава. В България обаче оставка нямаше. Точно обратното – имаше нагли изказвания, които отново принизиха звездната възможност до калта на българската политиканщина от последните 25 години. Какъв e изводът? Разделяй и владей. Така още преди хиляди години са властвали над варварите. Правителството в България днес са модерните варвари. Те не се обясняват на никого, не носят отговорност за нищо. А пред света оправдахме всички български легенди. За казана, за гения на завистта. Ние казахме „Господа, в България бият” без да си даваме сметка, че това може да бъде използвано само срещу нас от държави, които имат национален интерес, а не са за продан. И прибавихме нов – за българските Генерални секретари. Румен Чолаков, millenniumclub.org

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Иво Никодимов: Телевизия не се прави на жълтите павета Журналистите са хора, които са си сбъркали занаята, е казал Ото фон Бисмарк. Това обаче се опровергава от водещия на сутрешния блок на БНТ „Денят започва“ Иво Никодимов, защото той е репортер по призвание.

него се видяхме часове след като приключи поредното напрегнато за него утро. Разговаряме във фоайето на БНТ, където от голям портрет усмихнат ни гледа Димитър Цонев. Та ето какво сподели за сайта на СБЖ носителят на голямата награда на Съюза – „Златно перо“, Иво Никодимов. От Докторската градина по-добре ли се вижда светът и България, Иво? Дали си в Докторската градина или студиото, като че ли не е от особено значение. Поважното е човек да пътува, защото телевизия не се прави на жълтите павета. Вярно е, когато водиш сутрешен блок, е по-трудно, но и светът и България се виждат по-добре, когато отидеш там, където е събитието, там, където са проблемите на хората, когато усещаш хората. Какво си мислите докато разговаряте с някой политик или държавник, а покрай вас минават обикновени българи, поели към трудния си ден, след като виждат „на живо“ предаването? Така по-близо ли сте до зрителя и какво, предполагате, си мислят те? Никога не се опитвам да предположа какво си мисли един човек, защото той е една вселена сама за себе си и всеки може да си мисли каквото си иска. Може би някои и не забелязват, че ние сме там, в беседката и си говорим. Поскоро наблюдавам реакцията ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

на събеседника, особено когато той е политик или държавник, какво би направил, ако види някаква ситуация. Извън беседката на Докторската градина времето и събитията са ми давали шанса да видя някой от политиците и държавниците в много поразлична среда. Там, някъде във вътрешността на страната. Там, където има бедствия, наводнения и да видя реакцията им в неочаквани ситуации. В интерес на истината, сред тях има такива, които са ме удивлявали в най-добрия смисъл на думата с реакциите си, а има и такива, които са ме удивлявали в лошия смисъл – идват в доста неподходящ вид в калта и кишата след едно наводнение например. И политиците, и държавниците са както всички други хора. Както може да се случи в градския транспорт никой да не обърне внимание на това, че един трудно подвижен човек се нуждае от помощ да се качи, така и сред политиците има хора, които реагират човешки и нормално, но има и такива, които просто отиват някъде, за да се покажат. Кое е по-предизвикателното за Вас – да сте репортер в горещите точки, или да водите сутрешния блок на БНТ? Кое крие повече риск? Аз съм репортер по душа. Отдавна не ми е фетиш да бъда водещ. Навремето съм водил „Час по всичко“, бил съм водещ в първия сутрешен блок на БНТ „Добър ден, България“, създаден още по времето на

Хачо Бояджиев, когато беше генерален директор на телевизията. И съм открил у себе си репортера. Така че и сега аз искам да съм репортер. Когато бях в Турция, в Испания през последния месец и нещо, се чувствах в свои води, като отвързан. За мен истинската журналистика е да бъда там, където е събитието. За Вас кой стил на водене е по-продуктивен – уважително-доверителният или агресивният, който понякога стига дотам, че да не се оставя събеседника да се изкаже? Може ли журналистът да се докаже и без агресия и без да се опитва да наложи мнението си по въпроса, който е задал? Аз не съм неин привърженик и я отричам на сто процента. В нашия занаят, защото журналистиката е занаят като шивачеството, обущарството, като готварството, ако щете, той не се учи по книга. Той се учи от опит и от тези, които вече са постигнали нещо. Та в нашия занаят има един основен принцип: да съхраниш достойнството на събеседника си, дори срещу теб да стои детеубиец. В този смисъл, трябва да проявяваш необходимото уважение и да си с ясното съзнание, че си поканил този човек, за да може ти, а чрез теб и зрителите, да чуят неговото мнение по въпросите, които ти задаваш, а не да се правиш на по-информирания от него. Ти си длъжен да бъдеш достатъчно добре информиран,

добре подготвен, да знаеш на кои въпроси той може да отговори и на кои не би могъл да отговори, защото те не са от неговата сфера. В никакъв случай не може да се надговаряш със събеседника, защото той е главният герой, а не водещият на предаването. Как може елегантно, но и успешно, да се „води” разговорът, та гостите да бъдат откровени докрай? Това случва ли Ви се често? Мисля, че ми се случва. Когато събеседникът види, че си подготвен, че знаеш какво да го питаш, когато види, че какъвто и въпрос да му зададеш, го оставяш да си изкаже тезата, а не зрителят да се чуди, той винаги се отваря. Всъщност агресията е онази, която кара събеседникa да се затвори. Тя е прикритие за некомпетентността на журналиста. Когато не знаеш какъв въпрос да зададеш, проявяваш агресия, защото си мислиш, че тя е част от журналистиката, а тя не е. След като сменихте репортерството с воденето на предаване, разбрахте ли какво е необходимо за истински голямата журналистика? И тя може ли да съществува у нас сега? Няма голяма или малка журналистика. Един човек е журналист, когато има своята социална чувствителност към проблемите на хората и прави журналистика, обърната към тези проблеми, когато търси решаването им. Аз съм репортер и искам да виждам проблемите на хората в очите и искам да ги показвам, да ги обръщам с хастара навън. В това е журналистиката и точно това е голямата журналистика. А малката е паркетната. Отиваш търкаш цял живот мокетите и паркетите на Народното събрание, разпитваш разни хора, които често пъти са извън времето и пространството и си

мислиш, че правиш нещо. Е, нищо не правиш! А сега като водещ липсва ли Ви репортерството? Естествено, че много ми липсва. Какво е за Вас „активно репортерско присъствие“? И в момента искам да съм репортер, да пътувам, да срещам хора в селца, паланки, там, където има живот, където можеш да срещнеш мъдри хора, не изкушени от това да са известни, но в същото време да са готови да ти споделят всичките си проблеми. Това искам да правя. Вашата кауза на журналист? Не смятам, че един журналист трябва да има някаква кауза, защото поставянето на каквато и да е кауза означава да ограничиш кръгозора си, дори да рискуваш сляпо да я преследваш. Журналистът трябва да умее да види всичко, което се случва, да го погледне отвисоко, да го анализира и да го представи по един обективен начин на зрителя или читателя. Може би кауза на журналиста може да бъде едно единствено нещо: Не манипулирай! Когато търсите истината, на безопасно разстояние ли сте от политиците? С какво те са опасни за журналистите – в студиото и извън него? Какво значи „безопасно разстояние“ от политици в днешно време? Днес политици стават хора, с които ти до вчера си бил приятел и те въобще не са били в политиката и не са си мислили да се занимават с политика. Според мен журналистите трябва да се познават с политиците. Те могат да бъдат и приятели, но никога не трябва да го смесват с работата. Ще дам един пример от живота. Вие или аз сме приятели със съседа, който има магазин за хранителни стоки. Когато вляза да си пазарувам в магазина му,

си плащам толкова, колкото струва. Това, че в живота сме приятели, не е причина аз да си вземам без пари или пък да му плащам повече от това, което струва напазаруваното. Същото е и във взаимоотношенията между журналисти и политици. Трябва да е ясно, че в живота можем да бъдем приятел, както, Бог да го прости, Димитър Цонев беше приятел с изключително много политици, но тогава, когато този политик седне на стола срещу теб и започнеш разговора си с него, приятелството остава встрани, защото в този момент ти правиш разговора от името на зрителя. Да сте водещ на сутрешен блок, където темите са безкрайно различни и да сте готови винаги да се докоснете и до най-черните страни на живота, да сте винаги нащрек от това какво ще си кажете с гостите – това не Ви ли е карало да се замислите за смяна на професията? И ако да, то с какво бихте я заменили? Никога не съм се замислял да си сменям професията. Не съм си позволявал да ми дотежи една или друга тема, един или друг проблем. По-скоро това ме амбицира в необходимостта за този проблем да се говори, докато не се намери решение.. Може би и за това не се уморявам, защото докато работя се забавлявам. Вашите репортажи от Турция за бежанците, за опита за преврат бяха едни от найгледаните. Какво е да се докоснеш до мъката на тези хора? Усетихте ли, че има и други, които носят заплаха? Каква трябва да е позицията на репортера в такива случаи? Мислите ли, че понякога ние, журналистите, като че ли „попресоляваме манджата“ около дадено събитие? Дали пресоляваме манджата или не, може да каже зрителят или читателят. Това е оценка, която могат те да

дадат и заради която всъщност ние работим. А що се отнася до темите – да ги разделим на две. Едната тема за бежанците, които срещнах по пътя на бежанците от Сирия към Турция и другата – за опита за военен преврат. Ако говорим за бежанците, трудно е в Турция да усетиш дали някой от тях би могъл или не да бъде заплаха. Там историите на тези хора не те карат да си мислиш дали те биха могли да бъдат заплаха. По-скоро виждаш и правиш разликата между онези, които бягат от войната и другите, които бягат по икономически причини. Тези хора могат да ти кажат защо са си тръгнали от Афганистан, Пакистан, от страни от Северна или Централна Африка. А що се отнася до тезата за бежанците-заплаха. Теза, която не издържа проверката на фактите. Кой направи атентатите във Франция, а и в Белгия? Хора, които нямат нищо общо със сегашния бежански поток. Хора, родени и учили във Франция и Белгия. Техните родители, а и на някои и прародителите, са били бежанци и са се заселили в тези страни. Техните родители са били граждани на държави, които са били техни колонии. Какво общо имат тези хора със сегашните бежанци? Нищо! Може би сред сегашните бежанци, най-вероятно това е така, но никой до момента не го е доказал, има такива, които в някаква степен са участвали в провокирането на едно такова поведение, но причините са в нещо друго. Най-вероятно в това, че ние очевидно не сме в състояние да интегрираме различния. Да видим какво става с ромите в България. Нали имаше Декада на ромското включване, или казано на чист български език – десетилетие. Какво стана след него? Включиха ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

ли се ромите в България, или сегрегацията при тях е още по-голяма? Защо толкова години след 9 септември 1944 г. ромите живеят в гета и те стават все по-лоши и по-лоши? В тях няма вода, канализация… Защо европейското общество като цяло не може да интегрира различния? Европа, която се бие в гърдите колко е толерантна. Това са въпроси, на които си струва ние, всички журналисти от различни държави, да търсим отговори. Кой и защо пречи на интеграцията на различните? За България отговорите са ясни. Има един тотален държавнически немукаетлък, както би го нарекла баба ми. Защото не е възможно 25 години след 10 ноември, след времето, в което някак си хората с увреждания ги наричахме инвалиди и ги криехме по къщите и приютите, средата за трудно подвижните, дори и в София, да е все още недостъпна за тях. Как един човек в инвалидна количка без чужда помощ излиза от дома си и отива на работа? Няма как да стане. Споменахте Митко Цонев. Вие с какво ще го запомните? Не бих могъл да кажа нещо по-различно от това, което казват всички колеги: с усмивката, добротата и с невероятното спокойствие, което той излъчваше. Това че при него всичко се случва с лекота. Ето днес, въпреки че мина поклонението, не мога да повярвам, че него го няма. Не мога да говоря за него в минало време. Носител сте на „Златно перо“ на СБЖ и на голямата награда на телевизионните отличия за журналистика „Свети Влас“. Каква е цената в личен и професионален план? Коя е най-важната награда за Вас? Не мога да кажа, че една награда има цена в личен и про-

фесионален план. Всъщност тя е едно от доказателствата, че си вършиш работата както трябва. Иначе най-голямата награда за мен е, че понякога често, а и не толкова често, се случва дали тук пред телевизията или да ме спрат на улицата, да дойдат хора, които да искат лично да ми споделят проблема си, защото вярват, че точно аз мога да им помогна той да бъде решен. А когато видиш, че зрителят има това отношение към теб, означава, че си спечелил доверието му. Всъщност доверието на публиката е едно от най-важните неща за нас и очевидно през последните години БНТ дава на публиката качествена журналистика, защото и социолозите отбелязват доста високо доверие в нея. Според тях това е институцията в България, която се ползва с най-високо доверие. А с какво си обяснявате, че има много критици, които твърдят обратното, че БНТ не е на висота, получавала държавни субсидии, а предаванията є не са качествени? Тези хора не бих ги нарекъл критици. Макар и да не обичам чуждиците в българския език, смятам че те обогатяват езика ни. Та една чуждица в последно време определя точно тези хора и това е „хейтъри“. Не смятам да коментирам хейтърите, защото ако тръгна да ги коментирам, ще им предам голяма важност. По-лошото е, че сред тях има хора, които са се хранили в БНТ, получавали са заплата тук. Това е най-малкото, защото са вървели напред със стабилен гръб отзад, а не като голямата част от техни сегашни колеги, вървели напред с възможностите си. На тези хора бих им казал: ако искат да хейтват, да го правят. Това е тяхно право. Розалина Евдокимова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Надежда Ажгихина, секретар на СЖР: Ролята на журналистическите съюзи нараства Надежда Илинична Ажгихина е журналист, литератор, обществен деец. Тя е секретар на Съюза на журналистите на Русия и вицепрезидент на Европейската федерация на журналистите. Работила е в „Комсомольская правда“, „Огонек“, „Независимая газета“. Чете лекции в университети в САЩ, Великобритания, Швеция, Финландия, Франция, Индия, Казахстан и др. Надежда Ажгихина бе специален гост на медийния фестивал „Моя провинция“ в Кострома. След срещата с представителите на руските медии Ажгихина даде специално интервю за сайта на Съюза на българскте журналисти. Надежда Илинична, току-що завърши конгресът на Съюза на журналистите на Русия. Кои бяха основните теми, по които бяха проведени дискусии и каква е равносметката за постигнатото? Съюзът на журналистите на Русия е организация, която непрекъснато се развива. До този момент ние усилено работихме, за да изпълним решенията на Х журналистически конгрес. По време на тазгодишния форум обсъждахме различни теми и търсихме отговори на много актуални въпроси, които се отнасят до работата на журналистите и медиите. Бих искала да откроя дискусията, посветена на развитието на нашата професия. Журналистиката днес се променя под знака на новите технологии. Считам, че в условията на динамични промени на медийния пазар и технологичната революция ролята на журналистическите съюзи нараства. Именно професионалните организации са призвани да изразяват недвусмислено своето експертно становище и да задават професионалните и етични стандарти на фона на глобализацията на информационния поток. Кои са новите направления и стратегическите цели за развитието на Съюза? По време на журналистическия форум споделихме и обсъдихме различни идеи за бъдещата визия на нашия съюз. Целите на програмата, която приехме, са насочени към модернизацията на организацията. Фундаментално нов момент е създаването на Център за подкрепа на регионалните средства за масова информация.

Той ще се занимава с осигуряването и пренасочването на финансови средства към регионалните медийни компании след провеждането на съответните конкурси. В най-близко време ще бъдат създадени конкретните правила, по които ще работи центърът. На конгреса бе обявено единствено неговото създаване и сферите на неговото функциониране – медиен мениджмънт и медиен маркетинг – дейности, с които до този момент ние не се занимавахме. Новите направления на работа ще бъдат ръководени от един от единайсетте секретари на Съюза на журналистите на Русия – Денис Токарски, който бе избран на тази позиция само преди половин година. Екипът на Денис ще се състои от 11 човека. Конгресът утвърди пълномощията на Денис Токарски и на Елена Вартанова – декан на Факултета по журналистика, като секретари на СЖР. Те изпълняваха до този момент своите ангажименти след номинацията им от Федеративния съвет на Съюза. Сред важните новости е и идеята за създаването на Съвет на носителите на „Златното перо” – най-високото наше отличие. Лауреатите на наградата ще могат да създадат свое обединение, в рамките на което да обсъждат творчески и професионални въпроси. Нашата организация е жива и всички ние работим за модернизирането на Съюза на журналистите на Русия. Движещия механизъм на процеса на модернизация можем да разглеждаме в следните направления: мениджмънт, професионалнотворчески въпроси и синдикална защита. Предложих да инкорпорираме по-активно Фонда за защита на гласността, който извършва много важен мониторинг по отношение на нарушенията на правата на журналистите. Фондът е в реална помощ на много от нашите колеги в различните региони на Руската Федерация. По време на фестивала „Моя провинция” бяха изказани становища, че гласът на регионалните медии, като че не звучи достатъчно силно във федералния ефир. Каква е ролята на регионалните медии днес? Регионалните медии са най-популярните средства за масова информация в градовете. Има изследвания, които показват, че хората все по-

малко гледат телевизия. В същото време всички потребители са в интернет. Аудиторията на централните вестници също намалява. Сред възможните обяснения за тази тенденция са и проблемите с разпространението. Факт е, че някои от големите издания не се разпространяват в редица региони на страната. За сметка на това местните радио- и телевизионни станции и вестници имат огромна публика в своите региони. Защото те говорят за жителите и проблемите на съответните области. Хората ги следят с интерес, защото те говорят на техния език, а медийното съдържание е актуално и реалистично. Районната и градска преса помагат на гражданите по места да решават конкретни проблеми. Местните медии работят и за развитието на културата и духовността. Често именно те стават инициатори на сътрудничество и общи проекти с библиотеки, музеи, институти и т.н. Според мен значението на местните медии е изключително важно, като то не намалява. Някои експерти смятат, че регионалните вестници ще изчезнат и ще бъдат изместени от глобалната мрежа. Това съвсем не е така. В Европа, където интернет значително по-рано превзе селските региони, местната преса се развива изключително убедително. За мен перспективата е в създаването на допълващо, различно, съдържание за печатната и онлайн версията на всяко отделно издание. Така читателите ще откриват във вестника едни публикации, а в интернет платформата ще присъства друга информация. Перспективите пред регионалните медии са големи. Интернет е четвъртото измерение, което дава огромна свобода на медиите и засилва техния потенциал, именно заради липсата на ограничение в преноса на информация. Новите технологии подпомогнаха създаването на медийния микс. Днес вестниците създават видео, телевизиите имат собствени новинарски агенции и сайтове, радиото се визуализира. Новата медийна форма крие ли ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

рискове за производството на информация? Живеем в ХХI век, когато дойде времето на универсалния журналист, който трябва да умее да се изразява и да работи във всички жанрове и форми. Не малко медийни групи пристъпиха към обединение на редакциите на притежаваните от тях медии, като в общите нюзрумове работят универсалните журналисти. Нашите колеги изготвят своите материали в различни формати – с текст, снимки и видео. Задължително е да отчетем, че потенциалът и талантът на отделния журналист се проявяват в конкретно направление. Един е силен в писането, друг – в снимането. Единици са тези, които могат да правят всичко. Разумните редактори би трябвало да отчитат личните качества на журналистите и да им поставят такива задачи, които да отговарят на техния потенциал. Уменията са много важни. Пълна универсалност рядко има. Състезанието между традиционните и новите медии продължава и днес. Водещото качество за значението на традиционните, новите и социалните медии е доверието в тях. При форсмажорни ситуации като войни, природни бедствия и др., новините достигат до света през социалните медии. В същото време една неистина може много лесно да бъде мултиплицирана в интернет, като лавинообразно се създаде лъжлива информационна матрица. Идеалната ситуация, според мен, е тази, при която новите и традиционните медии са в пълно взаимодействие, не си противоречат и се допълват. Ще ви дам следния пример: в Алтай преди време се случи авария с хеликоптер. В него, освен пилота, се намираха високопоставени служители. В медиите излезе съобщение за инцидента и всичко бе забравено. Но на мястото на злополуката с вертолета, случайно, са се намирали журналисти от вестник „Свободный курс”. Малко по-късно на мястото пристигат и блогъри. Изданието в новия си брой излиза с информацията, че не става въпрос за авария, а лансира версията, че до трагичния край се е стигнало по време на незаконен лов, стрелба от хеликоптера и несъобразена височина на полета от страна на пилота. Един от блогърите успява да заснеме всичко и предоставя снимките на вестника. Документалните фотографии бяха препечатани от много издания. Темата влезе в радио- и телевизионния ефир. Това провокира образуването на разследване, в хода на което бе потвърдена истинността на написаното. Ето ви конкретен пример за взаимодействие между традиционните и новите медии. Снимка, взета от интернет, бе разпространена от традиционните медии, а в глобалната мрежа започнаха подписка против VIP-бракониерство-

то, която придоби международни мащаби и отзвук. Друг пример, който е от Кавказ. Традиционните медии съобщиха за акция, при която са обезвредени и убити терористи. Блогърът от своя страна твърдеше, че става дума за убийство по непредпазливост и е допусната грешка от страна на силите на реда. Според автора полицаите са стреляли по лека кола, в която е имало хора, отиващи на сватба, като е убит младоженецът. Цялата информация и снимките бяха публикувани в социалните мрежи. Това предизвика огромен резонанс, разследване и изясняване на фактите. Твърденията на блогъра се потвърдиха. Полицейските служители бяха наказани, а на близките на жертвите бе изплатена огромна сума пари като компенсация. В морален аспект, ако не бе публикувана истината от блогъра, загиналият до ден днешен щеше да бъде припознаван като терорист, а родителите му щяха да бъдат припознавани като близки на терорист. Ето два примера за положителен резултат и медиен модел на добро взаимодействие между традиционните и новите медии. Бихте ли откроили някои съвместни проекти с Европейската федерация на журналистите? По отношение на международната дейност на СЖР мога да кажа със задоволство, че работим по голям и важен проект, който осъществяваме в партньорство с Европейската федерация на журналистите. В основата му е идеята за засилването на диалога между руските и европейските журналисти. В рамките на този проект, следващото събитие ще се състои на 15 и 16 септември в Брюксел, а последната проява ще бъде в Москва. Темата на срещата ни през декември е безопасността на журналистите. Както знаете, 15 декември е обявен за ден на признателност и почит към загиналите журналисти, отдали своя живот в борба за обективна информация и работили до последния си дъх честно, изпълнявайки своя професионален дълг. Иван Върбанов

ЕС ще загуби статута си на най-голям търговски партньор на Китай заради „Брекзита” На 24-и юни Великобритания проведе референдума за членството в ЕС и резултатите показаха, че по-голямата част от гражданите на островната страна са за напускане на съюза. Това обаче ще окаже голямо влияние върху китайско-европейските отношения и върху тези между Пекин и Лондон. Началникът на Отдел „Икономика“ в Института за европейски изследвания при Китайската академия за социални науки Чън Син смята, че след излизането на Великобритания от ЕС, пазарите ще продължат да изпитват краткосрочни колебания. В момента паундът и еврото се обезценяват, а доларът поскъпва, но в дългосрочен план пазарните отношения между Великобритания и ЕС няма да се разделят. Търговскоикономическите връзки между Китай и Европа обаче ще се променят. „Преди Китай и Европа пробваха да създадат зона за свободна търговия, а след излизането на Великобритания от съюза, Китай може да създаде подобна зона с нея отделно“, казва Чън. Предшественикът на ЕС е Европейската общност за въглища и стомана, която в началото се състои само от 6 страни – Германия, Франция, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург. През 1973 година Великобритания и няколко страни се присъединяват към нея и към момента тя наброява 27 члена. Като един от най-важните икономически субекти в света ЕС играе голяма роля за растежа на световното стопанство. Обемът на европейската икономика в момента отстъпва единствено на САЩ, но в политическо отношение в много области на съюза съществуват големи разногласия. Като например въпроса за разрешаване на бежанската криза и други ключови международни въпроси. По тях от различни страни на барикадата стоят основни европейски държави като Германия и Франция. Публикуваният от Академията за социални науки „Доклад за развитието на ЕС през 2015–2016“ показва, че през миналата година ЕС не само не е успял да избегне дълговата и украинската кризи, но е бил изправен и пред сериозни трудности, свързани с бежанската вълна и тероризма. Бежанската криза показа разногласията между страните-членки на ЕС и засили влиянието на десните партии, които се противопоставят на достъпа за мигрантите, както и че страните от Шенгенското пространство не могат да охраняват границите си ефективно. Бежанската вълна обаче не може да разреши проблемите с липсата на работна ръка и застаряването на населението, пред които е

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ изправена Европа. По съобщение на „Икономическия вестник на XXI век“ Брекзитът ще доведе до важни промени на глобалната политическа структура и геополитика. В същото време китайско-европейските търговски и икономически отношения ще се преструктурират и ще се промени техният статут. През 2015 година най-голямата в света икономика като обем е била тази на САЩ със 17 трилиона долара, а след нея се нареждат ЕС – с 16 трилиона и Китай с около 10 трилиона. След като Великобритания излезе от ЕС обаче, икономическият обем на съюза ще стане 13 трилиона долара и това ще свие глобалният му дял. В същото време, икономическият обем на Великобритания ще бъде 3 трилиона долара и позицията є като световна икономическа сила ще спадне значително. Директорът на Института за европейски изследвания при Китайския институт по международни въпроси Цуей Хундзиен посочи, че Китай трябва да гледа на Запада с нов поглед след излизането на Великобритания от ЕС. Преди, елитите решаваха бъдещето на Европа, докато сега политиците в западните страни започнаха да слушат гражданите си и се съобразяват с общественото мнение. След обявяването на резултатите от референдума във Великобритания еврото и паундът се обезцениха значително, докато доларът поскъпна. Китайската валута също се обезцени. Преди, специални права на тираж на долара, еврото и юана в Международния валутен фонд заемаха първите три места. Според „Икономическия вестник на XXI век”, след излизането на Великобритания от ЕС китайските външнотърговски отношения също ще се променят. В момента ЕС е ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

най-големият търговски и икономически партньор на Китай, след него са САЩ и страните от АСЕАН. Търговският стокообмен на трите икономики с Китай е съответно 3,51 трилиона, 3,47 трилиона и 2,93 трилиона. Ако обаче от него се изключи Великобритания, САЩ отново ще станат найголемият търговски партньор на Пекин. Изследователят от Китайския институт по международни въпроси Син Йе посочва, че преди ЕС е бил разглеждан като едно цяло, а Китай е подкрепял интеграцията му. След излизането на Великобритания от съюза, икономическият обем на ЕС ще се промени, а статусът на Лондон като глобален финансов център също ще намалее. Международният статут на еврото и паунда вероятно ще спаднат, което също ще окаже позитивно влияние за интернационализацията на юана. В момента Лондон е един от най-важните центрове за сделки с юани извън Азия, но сега Китай трябва да се адаптира незабавно към промените в ситуацията. През 2015 година се отбелязват 40 години от установяването на дипломатическите отношения между Китай и ЕС. През този период и в двете страни станаха огромни промени. През 1985 година между Китай и Европа действаше само един документ – Споразумение за търговско-икономическо сътрудничество. През 2010 година започна да се провежда стратегически диалог на високо равнище, а в 2012 година стартира механизмът за културен и персонален обмен и диалог на високо равнище между Китай и Европа, който обхваща области като икономиката, политиката и културата. През 2001 година Китай и ЕС формираха всеобхватно партньорство, а през 2003-та то бе повишено до

всеобхватно стратегическо партньорство. През 2013 година двете страни разработиха „Стратегическата програма за китайско-европейско сътрудничество до 2020“, в която се определят четирите главни области за съвместни дейности – мирът, процъфтяването, устойчивото развитие и културният и персонален обмен. През 2014 година китайският председател Си Дзинпин посети централата на ЕС и по-ясно посочи посоката за бъдещето развитие на китайско-европейските отношения. Той акцентира върху необходимостта да се свържат двете големи сили, двата пазара, и двете цивилизации, а Китай и Европа съвместно да градят партньорство, основано на мира, растежа, реформите и културата. Заради разликите между двете страни в техните социални системи, идеология, история, култура и етапи на развитие, със засилването на конкуренцията им в икономиката, между Китай и Европа съществуват неизбежни разногласия и спорове, които се нуждаят от комуникация, за да се реализира взаимноизгодно сътрудничество и ползи. Сътрудничеството между Китай и Европа постигна очевидни резултати в няколко области като инфраструктурата, производствения капацитет, създаването на Азиатката банка за инфраструктурни инвестиции, климатичните промени. Разногласията им обаче също са големи. Досега например ЕС още не е признал статута на пазарната икономика на Китай и това е въпрос, чието разрешаване е наложително и от голямо значение за бъдещите търговски, икономически и инвестиционни връзки между Пекин и европейските страни. Дин Хао

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Празник „Средата на есента” в посолството на Китай с г-жа У По случай един от най-значимите празници в Китай – „Средата на есента” съпругата на китайския посланик у нас, г-жа Сяоин У, организира дамско парти в сградата на посолството. Тя, заедно с първия секретар, г-жа Гу Фан, посрещнаха гостите – дами от столичния интелектуален елит, като г-жа Снежана Тодорова – председател на Съюза на българските журналисти и Аксиния Колева – директор на Институт Конфуций от българска страна. Празникът предизвика интереса на медиите: на кореспондента на китайската информационна агенция Син-

хуа, на журналисти от български ежедневници и списания. Всички те се насладиха на една сърдечна непринудена среща, организирана с много внимание от домакините. Водещата, г-жа Гу Фан, на чист български език запозна присъстващите със смисъла и посланията на този празник. Луната е небесното тяло, разположено най-близо до Земята. От древността до наши дни тя е изпълвала хората от всички народи с мечти и е породила безброй легенди. Така, в Китай се родила историята за красивата девойка Чан-ъ, която била преследвана от зъл дух и отлетяла на лу-

ната. За да попречи на демона да се сдобие с еликсира на безсмъртието и да предпази близките си, Чан-ъ погълнала магическата субстанция и заедно със своя нефритен заек отлетяла чак в Лунния дворец. В памет на храбрата девойка хората от народа определили пълнолунието на петнайсетия ден от осмия месец на китайския календар като Празник на средата на есента. Пълната луна, която изгрявала най-ярко на този ден, символизирала събирането на всички членове на семейството около домашното огнище, затова този празник се нарича още Празник на семейната сплотеност.

С нескрита симпатия г-жа Гу Фан представи 12-годишна китайка, която очарова с виртуозното си изпълнение – музикални творби на традиционен музикален инструмент „Гуджън”. Демонстрираха се още изкуството за изрязване на хартия, калиграфията и чаената церемония. Беше организирана и лотария, а гостите, изтеглили печеливш номер получиха изящни китайски сувенири. Малките кексчета – китайска лунна питка, направени от нашите домакини – дамите от посолството, допринесоха за топлата и непринудена атмосфера. Те задължително се ядат на този празник, като символ на пълното семейно щастие и сплотеност и пожелание за добра реколта. ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

Г-жа Сяоин У за развитието, икономиката, традициите и добрите приятелски взаимоотношения

-жо Сяоин У, бихте ли се представили на нашите читатели? Какви впечатления можете да споделите за България? Радвам се, че ще мога чрез това интервю да общувам с читателите на списание „Черно и Бяло”. Аз и моят съпруг, извънредния и пълномощен посланик на КНР в България, г-н Джан Хайджоу, пристигнахме в България през юни тази година. Въпреки че това е първият път, в който идвам в България с цел работа и дългосрочен престой, красивата страна на розите далеч не ми е чужда. По време на студентските си години съм била в България, тогава се запознах с много български приятели, с които изградихме дълбоко приятелство. Чрез тях аз опознах скромността, гостоприемството и приятелското отношение на българския народ, както и опознах богатата българска история и култура. От този момент нататък, съдбата неразривно ме свърза с България. Гледала съм български филми, слушала съм българска музика, пробвала съм български сладка, млечни продукти и пивък алкохол – въпреки далечното разстояние, България ми е близка на сърцето. Този път съм в България отскоро, но вече съм била във Варна, Велико Търново, Казанлък и други места, посетила съм Националния исторически музей и други важни културни обекти, българските величествени планини и води, добрият и трудолюбив български народ, изненадващите културни съкровища – всичко това ми прави дълбоко впечатление. Аз също се надявам

повече китайци да опознаят и обикнат България, тази красива държава, така както я познавам и обичам аз. Празникът „Средата на есента” е най-големият след Пролетния фестивал. Разкажете ни как се празнува той. Според китайската традиционна календарна система, месец август по лунния календар е средата на сезона есен, тъй като вторият месец от есента се нарича „вторият месец на есента”, а 15 август по лунния календар е точно в средата на „втория месец на есента”, затова и наименованието на празника е „Средата на есента”. Произходът на празника „Средата на есента” идва от възхищението на хората пред луната. Китай е древна земеделска държава, хората от древността след дълги наблюдения върху луната са смятали, че движението на луната има огромна връзка със земеделската продукция и промяната на сезоннте, затова и ритуалното почитане на луната става важна част от ритуалните действия, отправящи молитви за мир и спокойствие на държавата. Сегашният храм на небето в Пекин е ритуалното място за ритуали, отправени към луната, на централното правителство по време на династиите Мин и Цин. Приблизително през династия Тан празникът „Средата на есента” става утвърден празник. По време на династия Северна Сон празникът „Средата на есента” вече се превръща в популярен народен празник. Стигайки до Мин и Цин, празникът вече е със същата значимост като Китайската нова година, празникът за почитане на предците, празникът на драконовите лодки. Територията на Китай е огромна, навиците и обичаите в Северен и Южен Китай са различни, празничните церемонии на празника „Средата ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

на есента” също са богати и многообразни. През дългото историческо развитие освен съзерцаване на луната, ритуално почитане на луната и хапване на лунни кексчета, на някои места се образуват специфични обичаи на празнуване на празника. Сред тях са например, огненият танц на дракона в Хонг Конг, играта „Да изградим скъпоценна пагода от тухли” в Анхуей, светещите фенери на бамбукови клонки в Гуанджоу, горящата пагода на Дзиндзян, съзерцаването на наниза от лунната светлина върху Каменното езеро в Суджоу, ритуалното обожествяване на луната на етническата група Дай, лунният танц на етническата група Мяо, ритуалът „Под луната девойките крадат зеленчуци”, избирайки любовта на мечтите си, на етническата група Дон, танцът с цветни балони на етническата група Гаошан. Всъщност празникът „Средата на есента” е същият като другите традиционни китайски празници. От гледна точка на най-ранното му смислово съдържание той олицетворява преклонението на хората към естествените феномени, но разглеждано от позицията на най-дълбокото му значение, той разкрива познанията на хората за междуличностните отношения, въплъщава дълбоката ценност, която китайският етнос отдава на семейството и близостта между роднини, разкрива централния стремеж на китайската култура – „заедност”. Хората използват празника „Средата на есента” и другите традиционни празници, за да пожелаят добра реколта, копнеж по мир, да предадат приятелските си чувства. В началото на мандата се коментираше, че Китай проявява интерес да инвестира в изграждането на автомагистрала „Черно море”? Създа-

дената от Китай преференциална кредитна линия от 100 млрд. долара, предназначена за сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа ще бъде ли използвана за изграждането на големи инфраструктурни проекти в България? Според Вас има ли развитие такова намерение? През трийсетте години след реформите, Китай, бидейки най-голямата развиваща се държава, се освобожда от бедността, през 2010 г. става втората най-силна световна икономика. Развитието на Китай е от полза за международното общество, както и несъмнено ще влива нови сили в развитието на световната икономика, ще донесе нови възможности. Китай желае да се развива и да процъфтява заедно с всяка една държава по света, още повече желае да сподели ползите от развитието с развиващи се държави в голям мащаб, сред които и България. Понастоящем приносът на растежа на китайската икономика към световната икономика е близо 30%. В момента Китай полага максимални усилия с цел насърчаване на съвместното световно развитие и усъвършенстване на световната политика да допринесе с китайската мъдрост и китайската сила. През 2012 г., за да се разшири и задълбочи обмена и сътрудничеството между Китай и страните от Централна и Източна Европа, в задълбочаваща се нова международна ситуация на взаимна полза се оползотворяват все повече възможности, посрещат се предизвикателства, Китай инициира установяването на механизма на сътрудничество между Китай и страните от ЦИЕ. През 2013 г., основано на идеята за взаимна изгода, стремеж към общо развитие и просперитет, Китай предлага съвмест-

ното изграждане на важната инициатива „Един пояс – един път”. През последните години с помощта на гореспоменатия механизъм и платформа, въз основата на категорично удържане на принципа на общата търговия, общото изграждане, общото ползване, Китай свързва тясно собственото си развитие с това на други държави, сред които и България, постигайки много добри резултати. Понастоящем Китай и България се намират във важен период на изменение на икономическото социално развитие и двете държави са изправени пред задачи, свързани с адаптиране на структурата на индустрията, подобряване нивото на живота на народа и т.н. Всичко това спомага за развитието на икономиката, благоденствието на хората, така се предоставя широко пространство, огромен потенциал и неограничени възможности пред разширяването и задълбочаване на двустранното практическо сътрудничество. Прогнозира се, че през следващите пет години Китай ще внесе стоки на стойност над 10 трилиона долара, мащабът на инвестициите на Китай извън държавата ще надскочи 5000 милиарда долара, както и хора над 5 милиарда пъти ще излязат от държава с цел различни посещения, сред които туристически с цел пазар. Тук влизат и огромните възможности на китайско-българското практическо сътрудничество, предоставящи важни ползи за развитието на китайско-българското сътрудничество във всички области. Как оценявате отношенията между Китай и България в културната област? Какви инициативи е предвидило посолството в тази област? Българският и китайският народ са свързани с дълбоко приятелство, това е едно

голяма богатство за китайско-българските отношения, също е важна основа, изразяваща волята на двата народа, за удържане отправената напред посока на развитието на китайско-българските отношения. Общуването между държавите в същността си е близостта на народите – китайско-българското приятелство трябва чрез народите на двете държави, особено чрез младите хора, да се унаследява поколение след поколение, да се развива още по-добре, комуникацията и сътрудничеството в различните области на хуманитарния сектор са от огромно значение. С навлизането в новия век, културният обмен между Китай и България достига дълготрайно развитие. Особено през последните години, двете страни отдават силно значение на двустранния културен обмен. Всяка година двете страни изпращат ансамбли и артистични трупи, ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

които участват в мероприятията на различни празници на изкуствата в посрещащата страна. Едновременно с това нивото на сътрудничество непрестанно се покачва. В началото на 2015 г. се проведе тържествената церемония по публикуването на българското издание на „Китайската мечта за великото национално възраждане на Си Дзинпин”, българският президент и бившият президент уважиха церемонията с присъствието си, а бившият министър-председател беше модератор на церемонията. За първи път книгата на Си Дзинпин се издава от чуждестранно издателство. През ноември 2015 г. в София се проведе вторият форум на министрите на културата във формата на сътрудничество „16+1”, достигна се до публикуването на „Декларацията от София”, като по този начин културният обмен между Китай и България, както и с

целия Централно- и Източноевропейски регион, навлиза в един нов етап. Съвсем наскоро министърът на културата на България беше на посещение в Китай, по време на което се подписа двустранното „Споразумение за културно сътрудничество между Китай и България – 2017–2020”. Посолство на Китай в България отдава изключително голямо значение на китайскобългарския културен обмен и сътрудничество. Ние активно участваме в мероприятията, посветени на културните празници в България, използваме всяка възможност да изградим мост, чрез който българския народ да се докосне и опознае китайската култура. Програмата „Весела Китайска нова година” вече се провежда за четвърта година, спектаклите повсеместно се приемат възторжено. Станислава Пекова снимки: Андриана Коцева

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Сърдечна среща под знака на Конфуций На посещение в България бе делегация на Общокитайската асоциация на журналистите, водена от главния редактор на ежедневника „Чайна Риформ Дейли“ Гао Фуюен. Сред гостите, които представи председателят на СБЖ Снежана Тодорова, са председателят на „Чайна Спейс Нюз“ Фън Чунпин, председателят на „Циндао Медиа Груп“ Цун Пей, зам.-главният редактор на радио-телевизионната мрежа „Хейлунцзян“ Ян Хъшам, зам.-главният редактор на „The paper.cn“ Хуан Ян и зам.директорът на департамента за международни връзки на Общокитайската асоциация на журналистите Жун Чанхай. В програмата на китайските журналисти, освен посещение и участие в тържествата по повод Деня на независимостта на България във Велико Търново, среща-разговор с колеги журналисти в Международния дом на журналистите във Варна и гостуване в гр. Русе, беше включена и среща с екипа на сп. „Черно и Бяло“, която се състоя в салон „Журналист“ в СБЖ. Главният редактор на изданието Станислава Пекова запозна китайските колеги с нещо, което никое друго издание у нас до този момент не е правило, а именно с представянето на китайската тема в списанието, което ръководи. Станислава е от малкото журналисти и издатели, която с упоритост и много труд почти прави чудеса, за да докара Китай при нас. Тя е от онези, които, отваряйки една след друга малките вратички към една вселена, каквато е Китай, наистина помага да разберем и обикнем древната Поднебесна, а и уроците, които ни дава, биха били полезни за нас българите как да

направим така, че и с нашата древна страна, макар и малка

по територия, да се съобразяват по широкия свят. „Скъ-

пи приятели, Китай е земята, където оставих половината си сърце през 2009 г., когато за първи път посетих Пекин, Шанхай и още няколко града“, се обърна развълнувана към китайските гости Станислава Пекова. „От тогава темата „Китай – известен, но непознат“ присъства на страниците на сп. „Черно и Бяло“. И аз като всички европейци, попаднали в Китай, изпитах културен шок не само в историкогеографски мащаби, но и от хората и затова с всичките ни статии се стремим страната ви да бъде разбрана от читателите ни.“ Тя разказа как с много усилия през всичките тези години са се стремили Поднебесната да стане близка на всички българи чрез увлекателните разкази и статии не само на китайски автори, но и на български журналисти, които са посещавали страната на Конфуций и Лао Дзъ. Станислава Пекова сподели, че от 2012 г. стартира съвместният българо-китайски проект в списанието, където има постоянна рубрика за Китай, издавана съвместно с посолството на страната у нас. В нея непрекъснато се публикуват материали на икономическа и политическа тема, като особено място се отделя на статии на историческа и културна тематика. Една от първите публикации била „Китай – известен и непознат“, чието заглавие става мото на постоянната рубрика. На страниците на „Черно и Бяло“ намират място и интересните и завладяващи материали на български журналисти, посетили Поднебесната, което е предпоставка за опознаването на китайската нация. Главният редактор на списанието разказа с колко голям интерес са посрещани и книгите, които са издавани от тях и посветени на Китай. Сред тях са „Здравей, Китай!“ ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

и „Енциклопедия Китай“. Интерес предизвика сред гостите новината, че журналистите от делегацията от СБЖ са първите европейски журналисти, посетили Тибет. У тях любопитство предизвика и изложбата на Христо Христов, в която той разказва своята приказка за Китай. Фотожурналистът подари на делегацията своя фотография на едно от най-красивите езера в Тибет – Цинхай. В отговор на увлекателния разказ на Станислава Пекова и сърдечното посрещане от страна на Снежана Тодорова, към присъстващите на срещата се обърна ръководителят на делегацията Гао Фуюен. „С интерес разгледах изложбата и с голямо любопитство изслушах разказа на Станислава“, каза той. „Да си призная, изпитах изненада и приятно напрежение. Изненада за мен бе да видя каква голяма работа е извършена от българските колеги, за да могат българите да имат пълна представа за нас. А приятното напрежение, което усетих преди малко, е поради това, че си дадох сметка, че и ние в Китай трябва по един такъв начин да представим България. Длъжни сме да го направим, за да научат всички за вашата красива страна.“ Изненада за гостите беше и заснетото видео интервю, което Христо Христов е направил по време на посещението на делегацията на СБЖ в Китай със студентката Валя. Едно китайско момиче, влюбено в българския език, който вече две години учи и говори прекрасно. Тя е студентка в пекинския университет и си е обещала поне още две години да изучава български. Всички посрещнаха с аплодисменти нейното изпълнение на „Върви народе, възродени“. „Вълнуващата изповед на това китайско момиче показва, че в Китай познават България, ней-

ната история и култура“, каза Снежана Тодорова. Развълнуван към гостите се обърна и членът на УС на СБЖ Борислав Костурков, който беше ръководител на българската делегация в Китай. Той започна, цитирайки мъдростта на Конфуций: „Когато пътищата ви не съвпадат, не правете общи планове“, но която не важи за българските и китайските журналистически организации, защото техните пътища съвпадат, както показват и 29-те години приятелство и сътрудничество, които не са прекъсвани нито за миг. Борислав Костурков върна лентата назад към пътешествието в Китай и срещите, които са имали българските журналисти там. Той акцентира преди всичко на посещението в Тибет, защото то е уникално, тъй като за първи път там посрещат европейски журналисти. И накрая той отново се върна към мъдреца Конфуций, който е казал: „Чух и забравих. Видях и запомних. Преживях и разбрах“. С нея той пожела на китайските гости да видят и да преживеят много в България. След срещата в СБЖ китайската делегация участва в тържеството на монумента „Знаме на мира“, където отбелязаха Международния ден на мира. Там заедно с тях бяха и представители на Армения, които подариха своя камбана и по този начин отбелязаха 25-годишнината от обявяването на независимостта на страната. Какво по-хубаво от това в този ден, когато народите по света отбелязват Деня на мира, посланици на приятелството от България, Китай и Армения да се съберат и покажат, че няма нищо по-хубаво от това да живееш без заплаха от война. Розалина Евдокимова снимки: Ив.Василев, М.Къналян

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Китайските журналисти се срещнаха с Празника и делника на България От 21 до 25 септември делегация на Общокитайската асоциация на журналистите беше гост на Съюза на българските журналисти. Представителите на едни от най-авторитетните медии в Поднебесната се срещнаха с български журналисти и присъстваха на празниците във Велико Търново в Деня на независимостта на България. След като китайските журналисти присъстваха на презентацията на постоянната рубрика в сп. „Черно и Бяло“ – „Китай – известен и непознат“, представена от гл. редактор на изданието Станислава Пекова, те посетиха и БНР. Там бяха запознати със създаването на Българското национално радио, с неговата структура. „На тях им беше обяснено, че БНР не е само медиен, но и културен институт“, каза за сайта на СБЖ главният секретар на Съюза Иван Върбанов. „С шестте си музикални състава Радиото създава българска култура за Златния фонд. Те посетиха и Първо студио, което е в листата на топ 10 в Европа заради техническата си обезпеченост.“ Китайските журналисти участваха директно и в празничната програма на програмата „Христо Ботев“ по повод 22 септември – Денят на независимостта. Те поздравиха в ефир всички българи с празника, а също така благодариха за партньорството със СБЖ. Не липсваха и въпроси към тях, отнасящи се до независимостта на медиите и журналистиката. Но наред със служебните ангажименти, гостите не пропуснаха да се запознаят и със забележителностите на София. След като у тях остана приятното впечатление и респект от древната и неостаряваща столица, журналистите от Поднебесната гостуваха и в старата престолнина на България – Велико Търново. В него китайските гости присъстваха на тържествата по повод обявяването на независимостта на България и на спектакъла „Звук и светлина“, който силно ги впечатли и те дълго време след това го коментираха. В столицата на Второто българско царство журналистите се докоснаха до древната българска история, посещавайки хълма Царевец, както и до Възраждането, чиято красота видяха на Самоводската чаршия и в Арбанаси. Те присъстваха и на международния фестивал на духовите оркестри, който вече е традиция за старопрестолния град. Посещавайки Велико Търново, те направиха една незабравима, според тях, разходка във времето. Китайските гости споделиха, че са успели да усетят сила-

та на българската история и нация и на българската култура. След посещението на Търново делегацията на Общокитайската асоциация на журналистите участва и в Международната среща на дружбата в МДЖ, Варна, където се срещна със свои колеги от Русия, победители във фестивала „Моята провинция“, както и с делегация на Съюза на журналистите в Тюмен. Тъй като преобладаващо в делегацията присъстваха главни редактори и издатели на икономически издания, те посетиха комплекса „Албена“, където се срещнаха и разговаряха с представители на туристическия бизнес, които ги запознаха с туризма в България като цяло. Оживен интерес и въпроси предизвика туристическият обмен и постиженията в туризма и в частност на комплекса „Албена“, който е сред лидерите на българското Черноморие. При срещата си с ръководството на комплекса в лицето на маркетинг директора Маргита Тодорова китайските журналисти проявиха интерес към стокообмена и ръста на икономиката. Последния ден от гостуването на делегацията на Общокитайската асоциация на журналистите посветиха на друг красив български град – Русе, където тя беше посрещната от председателя на журналистическото друже-

ство Габриела Стефанова. Посещението на китайските журналисти предизвика голям интерес сред представителите на регионалните медии, сред които бяха журналистите от в-к „Утро“, ТВЦ – Русе, новинарски сайтове и журналисти на свободна практика. Журналистите от Поднебесната присъстваха и на тържество, на което Иван Върбанов връчи на един от доайените на русенската журналистика – Александър Недков, отличието на СБЖ „Златно перо“. Срещата с представителите на регионалните медии много бързо прерасна в динамичен и продължителен професионален разговор. Темата беше за свободата на медиите и спазването на журналистическите стандарти. Българските журналисти задаваха много въпроси на своите китайски колеги – дали са свободни да пишат и казват това, което мислят. Те пък бяха запознати с българското медийно законодателство, етичния и професионален кодекс, регулацията чрез СЕМ, с това как външни фондации наблюдават дали българските медии спазват етичните и професионални правила. Гостите споделиха с българските си колеги, че при тях свободата на словото е регламентирана в конституцията и в закона и че при тях има наказателно преследване, когато журналисти си позволят да напишат невярна информация, но редакциите общо взето не допускат в техните медии да излиза нещо, което не е достоверно и при такива опити има силна редакторска намеса. „Въпреки че профилът на китайските журналисти беше икономически и темите, които ги вълнуваха и бяха в центъра на дискусиите с българските журналисти в цялата страна също бяха от икономическо естество, те непрекъснато се интересуваха от това до каква степен Китай присъства в нашите медии и в информационния поток“, каза за сайта на СБЖ Иван Върбанов. „А от наша страна ние пък се интересувахме как България присъства в техните издания. Ние обяснихме, че у нас информацията от Китай идва основно чрез тяхната информационна агенция Синхуа, че във всички национални медии има международни редакции, в които чрез международния обмен постъпва информация за тяхната страна, или пък чрез световните агенции идва такава към нашата БТА. По линия на международния обмен всичко постъпва у нас на 100 процента и нищо не се цензурира. Така информацията влиза във всички онлайн-издания и в печатните издания, но тъй като там страниците са ограничени, редакциите сами преценяват какво да пускат. Но всичко, което идва от Китай, се отразява в българските медии. От своя страна китайските журналисти пък попитаха българските ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

Китайските журналисти с кореспондента на Нова ТВ във Велико Търново Мартин Георгиев

Чунпин Фън, председател на „Чайна Спейс Нюз“, отнесе много снимки от България.

си колеги дали са наясно с програмата „Един географски пояс – един път“. В този контекст Иван Върбанов каза на гостите, че усилията на СБЖ са и в тази посока. „Освен интеграцията в политически и икономически план, ние работим и в нашия пояс, което ще рече в полето на информацията, за да обезпечим в информационен план усиленото сътрудничество Китай – Европа и Китай – България“ – каза Иван Върбанов. След този разгорещен разговор и дебат делегацията на Общокитайската асоциация на журналистите замина на посещение в Румъния. Розалина Евдокимова

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Гао Фуюен и Хуан Ян: Пред всяка китайска медия стои въпросът за иновация и реформи Розалина Евдокимова разговаря с гостите от Китай в Международния дом на журналистите - Варна. Бихте ли представили „Чайна Риформ Дейли“, чийто главен редактор сте, г-н Гао? Моята медия е вестник за реформите в Китай и той започва да излиза по едно и също време с началото на политиката за реформи и отворени врати, така че и нашата главна тема е именно процесът на реформи в страната. Читателите интересуват ли се от това, какво пишете за реформите? У нас, като че ли повечето хора не ги вълнуват реформите. Очевидно в Китай нещата са различни от България, защото процесите за реформа всъщност са тези, които засягат цялостното развитие на страната и от 30 и повече години, откакто тече политиката на реформи, всеки човек в страната ни е бил по някакъв начин въвлечен, засегнат и е усетил реформите, така че всички се интересуват от тях. От началото на политиката на реформи жизненият стандарт на цялото население много забележимо се повиши, така че реформите са тема за всеки един от китайците. Затова всички в Китай подкрепят и поддържат политиката на реформи. Бихте ли представили екипа, с който списвате вестника? Всъщност екипът ни е разделен на три. Една част от работещите в нашата медия се занимава със списването на самия вестник като печатно издание, друга част от екипа прави електронното издание на нашия вестник, а освен това имаме и трета част сътрудници, които пък са ангажирани със сайта ни. Така че това са трите основни раздела на нашата организация в медията. Все повече в журналистическите среди се говори, че печатните издания са обречени. Питам и двама ви, дали настъпи ерата само на онлайн-изданията и това коментира ли се

сред китайските журналисти? Хуан Ян: В Китай развитието на новите, както наричаме електронните медии, е в огромен мащаб. Така че почти всички печатни медии вече правят и свой електронен вариант. Проблемът с печатните или както ги наричат хартиени медии, е в това, че от една страна при тях работният процес е по-бавен от електронните. Освен това себестойността им е по-висока, а също така има проблем и с пропастта между поколенията. На практика младите хора в Китай не четат вестници в печатен вариант и поради тази причина тези медии няма как да не се съобразят с младите хора и да не им предлагат новините по начин, по който те ще ги прочетат. Това не е само проблематика, която самите медии осъзнават и се занимават с нея, но е и тема, която е обект на обсъждане и от централното правителство, което я разбира добре, и от правителствените организации на всички нива. Затова те активно предлагат и осъществяват мерки, за да се осъществи тази промяна – от печатните към електронните медии. Гао Фуюен: Напълно съм съгласен с това, което каза г-н Хуан. През последните години усилено се заговори, че блоговете и блогърите трябва да бъдат признати като дял от журналистиката. В Китай тази тема намира ли място за дискусия? Хуан Ян: Това може да се разглежда двустранно. От една страна, ако гледаме предаването на информация, това че медиите разпространяват информация, тогава трябва да се каже, че отделните блогъри правят същото. Но пък от друга страна, ако разглеждаме журналистиката и предаването на информация в един по-тесен и специализиран смисъл, има много съществена разлика между това, което правят блогърите и журналистиката като институция – а именно, че информацията, която те поднасят, не минава през проверката на авторитетна институция, а се предлага като лично мнение. Докато това, което пишат журналистите, минава през проверка и в

От ляво надясно: Хуан Ян, Гао Фуюен и преводачката Евелина Хайн

този смисъл отговорността към читателите е много по-голяма. Според мен, макар че блогърите предават някаква информация, не могат да бъдат разглеждани като журналисти. В Китай печатните и електронните медии подлежат ли на регулация и има ли регулаторен орган, който да следи тяхната работа? Хуан Ян: Както във всяка страна по света и при нас има регулаторни органи, които се занимават с регулацията на новинарските, на журналистическите институции. В Китай казваме, че ако няма мерило, тогава това, което ще излезе като резултат, няма да бъде правилно и коректно. Имам предвид, че трябва да има един орган, който да носи отговорността да проверява нивото, способностите на хората, които се занимават с журналистика, защото ако даден журналист няма таланта, морала да се занимава с тази работа и да носи отговорност за това, което пише, той не може да бъде представителен. Според мен това е изключително важна роля. Ще ви дам един съвсем елементарен пример. Ако няма регулаторни органи, ако няма контрол над това, което се разпространява, тогава неистинските, фалшивите новини ще провалят цялата информационна система. Искам да попитам г-н Гао в качеството му на главен редактор на издание, в което намират място извършващите се в Китай реформи, може ли да сподели какви реформи се ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

извършват в журналистиката, в медиите? Гао Фуюен: Пред всяка китайска медия стои въпросът за иновация и реформи. Така че това е нещо задължително и ако не се правят реформи и не се внедряват иновации, медията ще отпадне и ще бъде изтикана от пазара. В Китай има над две хиляди печатни издания и ако те не се стремят към реформаторски действия, конкуренцията на пазара автоматично ще ги изтласка. Свободни ли са китайските журналисти да пишат каквото искат или има контрол? Гао Фуюен: Разбира се, че са свободни и пишат каквото преценят. Китайската конституция гарантира свободата на словото и това се отнася не само за журналистите, а изобщо за всеки гражданин на страната ни. Но от друга страна работата на журналистите трябва да подлежи на определен вид контрол и може би рестрикции, защото например аз като главен редактор нося отговорност за моята медия и за всяка една новина, която излиза. Задължително всичко трябва да мине през мен. В този смисъл нося отговорност за достоверността на тези новини. Какво е съотношението между държавните и частните медии? Гао Фуюен: У нас сто процента от изданията са държавни. Няма частни. А има ли разлика между централните и провинциалните медии? И ползват ли се с пре-

ференции централните издания? Гао Фуюен: Основната разлика е в това, че регионалните отразяват регионалната проблематика. Централните издания като че ли повече се занимават с макрорамката на нещата, докато вестниците по места имат по-конкретен поглед върху отделните проблеми в техните региони и там като че ли връзката между тях и читателите е по-тясна. В този смисъл те като че ли имат по-добра връзка и по-добро приемане от читателите и няма никакво пренебрегване. Като пример ще ви посоча моя колега Цун Пей, който също е тук. Той е директор на Циндао медиа Груп в град Циндао. На тях в икономически план, като реклами, читатели, нещата им вървят много добре, защото връзката между вестник и читатели е много тясна. Развиват се много добре във всяко отношение – много реклами, стабилни са икономически, а и читателската аудитория също е много голяма. Разбира се има един друг вид регулация и тя е, че например вестникът от Циндао няма да се разпространява в Пекин или Шанхай. Важен е местният характер. Все по-често в Европа и у нас, се дискутира езикът в медиите и най-вече за това, че все по-често някои медии използват езика на омразата. При вас има ли такъв проблем и каква е стилистиката, която използват китайските медии? Хуан Ян: Не съм запознат със ситуацията в европейските и българските медии, но предполагам, това е защото има и частни издания и съответно критериите са различни при списването и зависят от индивидуалния избор. В този смисъл вероятно различните мнения и оценки за събитията и процесите намират различен израз и различен език. В журналистиката все пак трябва да има една линия, под която да не се преминава. Това обаче зависи от регулаторния орган, който решава какво да се пусне и какво не. Моралните критерии зависят от това, кой пуска вестника. Журналистическият морал и професионалното отношение са неща, които трябва да са основни. Гао Фуюен: В случаите, в които се стига до нарушаване на личното право на някого и той е засегнат в дадена публикация, Общокитайската асоциация на журналистите може да наложи глоби. Но ако се отнася до деяние, което нарушава определени закони, от съответния журналист ще се търси и съдебна отговорност. Няма да пропусна да ви попитам и за впечатленията ви от посещението ви в България. Но първо ви моля да ми кажете какво си помислихте, когато разбрахте, че ще посетите страната ни и знаехте ли нещо за нея?

Гао Фуюен: Това, че ние сме тук, е резултат от нещо много важно, което е предварително и задължително условие, а именно – сътрудничеството и обмена между СБЖ и Общокитайската асоциация на журналистите. Нашето сътрудничество е вече близо 30-годишно, а това е много важно в процеса на контактите и обмена ни. Никога не сме прекъсвали взаимния интерес, което е задължително условие. От друга страна интересът на китайските медии е определен и от развитието на страната ви през последните години и от цялостния интерес на Китай към сътрудничество с Централна и Източна Европа. Така че и в тази рамка България е обект на нашия интерес. Съвсем естествено е, че сме тук. Ние сме от различни медии и всеки от нас има своя личен ракурс към това, което вижда и усеща тук. За нас това е много интересно. Надяваме се, че можем да получим информация от различни източници. Хуан Ян: Ще допълня, че това се отнася също и до инициативата на Китай „Един пояс – един път“, в рамките на която интересът на Китай към България е като към важен елемент от тази инициатива и като към важен елемент в сътрудничеството между Китай и Централна и Източна Европа. За отговорностите и инициативите, които поема страната ви. Това също е важен интерес за нас. Надяваме се да получим информация от СБЖ как в България се отразява китайската тема и как всичко, което се случва у нас и сътрудничеството между нас и Централна и Източна Европа се коментира и оценява от българските журналисти. И в края на разговора ни ще ви помоля да споделите какво ще е първото, което ще напишете за нашата страна след като се приберете? Хуан Ян: Както вече знаете, ние сме от различни медии и всеки от нас ще напише нещо различно, защото имаме различни ракурси. Лично аз се интересувам от сътрудничеството между Китай и България в икономическата област и по-специално в селското стопанство. В този смисъл за мен е важно да получа информация и да разбера ролята на България в Централна и Източна Европа, като партньор в сътрудничеството с Китай. Как тя изпълнява своята много важна роля по отношение на сътрудничеството в селското стопанство. Какви са проблемите и по какъв начин се реагира на тях. Конкретно това ме интересува. Гао Фуюен: И аз като колегата ми имам подобна отправна точка. Интересува ме сътрудничеството между Китай и България в рамките на инициативата „16 + 1“ и в „Един пояс – един път“.

25 ГОДИНИ НЕЗАВИСИМА АРМЕНИЯ

Тази година на 21 септември – Световния ден на мира, Република Армения чества 25 години независимост. По този повод посолството на Република Армения в Република България със съдействието на Координационния съвет на арменските организации в София посетиха монумента „Знаме на мира” и окачиха Арменска камбана, дарение от сем. инж. Оник и Мадлен Пилибосян.

Паметта на Ереван Много е трудно и задължаващо да се пише за древните градове, съхранили в себе си историята на вековете, преживели периоди на разцвет и опустошителни грабежи, разположени на кръстопътя на превратни събития, но успели да оцелеят. Такъв град е столицата на Република Армения – Ереван. Четиринадесет пъти градът е преминавал в различни ръце, преживял е разрушения, земетресения, разположен в подножието на планината Арарат, която от 1921 г. е на територията на Турция. ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

На 21.09.2016 г. Армения отбелязва 25 години от обявяването на своята независимост. Да, звучи невероятно, но историческите неправди водят до такива парадокси – една древна държава, разположена на границата между Европа и Азия, на важен кръстопът, да отбелязва своята четвъртвековна независимост. Реших да представя едни от най-забележителните паметници в столицата Ереван и чрез тях доколкото е възможно, да се докоснете до историята, културата, гордостта на

един народ, пръснат по целия свят – народ, който защитава и се гордее със своята национална принадлежност. Известни творци са създали безсмъртните си произведения, украсяващи града, шедьоври, които с хиляди невидими нишки са свързани с историята, духовността и традициите на арменската култура. А те са много и навсякъде, посветени са на видни композитори, писатели, национални герои, приятели на страната, подкрепили я в борбата за национална независимост. В Ереван ще видите паметник на Андрей Сахаров, издигнат през 2001 г., за подкрепата му по време на Карабахската криза. В Армения всички знаят кой е поетът Яворов. Негов паметник краси едноименното училище. Но всеки арменец започва своя разказ с Матенадаран – един от най-интересните в света институти – хранилищe на древни ръкописи. Разположен е във високата част на града и от там главната му фасада гледа величествено към един от централните булеварди с внушителен паметник на създателя на арменската писменост Месроп Мащоц. Изграден от базалт, висок 5,6 м, от двете му страни са разположени още шест скулптури на видни арменски учени. От лявата страна на паметника на Месроп Машоц е изписано: „Да опознаеш мъдростта и наставленията е да разбереш

изреченото от разума“. Центърът за съвременно изкуство Кафесджян, популярен с името „Каскадите“, е едно от най-красивите и посещавани места в Ереван. Архитектурният комплекс е изграден стъпалообразно, като височината е използвана за изграждането на прекрасна водна каскада, украсена с множество красиви скулптури, вечер обляна в разноцветни светлини. Вътрешните пространства са заети от различни експозиции и ескалатори отвеждат посетителите до най-високата точка. В най-ниската част е разположен прекрасен парк с три скулптури на световноизвестния колумбийски автор Фернандо Ботеро. В края на парка е издигнат внушителният паметник на арх. Александър Таманян – създал първия градоустройствен план на Еревен, целящ да го превърне в модерен град и автор на много от емблематичните сгради на града. Изграден от базалт и гранит, с височина 3 метра, той символизира идеята на известния творец да обедини старата и новата архитектура, да хвърли мост между две епохи и да създаде новия облик на столицата. В пространството от „Каскадите“ до парка и сградата на Театъра за опера и балет минаваме покрай паметника на известния писател Уилям Сароян, а на площад „Франция“ – на

паметника на френския художник Жул Бастиен Лепаж, копие на скулптурата на Огюст Роден. Паметникът е дар от Френската република и е открит лично от президента Никола Саркози заедно с президента на Армения Серж Саркисян по случай 20-годишнината от независимостта на Армения. В парка пред Консерваторията са разположени няколко паметника на видни арменски композитори – Согомон Согомонян (1869–1935), който от 1890 г. приема монашеското име Комитас и Александър Спендиарян (1871–1928), чието име носи Държавният театър за опера и балет. Те са сред най-обичаните и уважавани арменски композитори. Арам Хачатурян казва за тях: „Аз съм гордо убеден, че Спендиарян и Комитас са патриарсите на арменската класическа музика и те начертаха пътя в развитието є за десетилетия напред.“ Самата Опера в Ереван е дело на арх. Таманян. Когато представя през 1936 г. в Париж проекта той печели „Гран При“. Голямата зала носи името на композитора Арам Хачатурян. Паметникът на известния арменски композитор Арно Бабаджанян е разгърнат в негова характерна поза и предизвиква много дебати. Разположен е в центъра на града, в парка „Карапи Лич“ (в превод – „Лебедово езеро“), по ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

случай 80-ата му годишнина. Неслучайно оставих за финал най-забележителният паметник на Ереван – Майка Армения. Виждащ се от всички краища на Ереван, той сякаш бди над града. През деня – строг и величествен, вечер – облян в светлина. Изграден от бронз и гранит, дело на скулптора Aрa Харутюнян и архитект Рафаел Изралеян, той е най-високият в Ереван – 54 м, като височината на статуята е 22 м. Разположен е в парк „Ахтанак“ (в превод „Победа“) и символизира духа на арменския народ – неговата борбеност, могъществото и величието на родината, стремежа към свобода, силата на майката, съпругата, сестрата. Прототип е конкретнa жителка на Ереван – Женя Мурадян. Ереван е известен като столицата с наймного паметници. Представих ви една съвсем малка част от тях предимно в центъра, но още много паметници красят града, те са навсякъде – разположени сред зеленината на парковете – паметници, посветени на децата, на карабахската жена, в „Парка на влюбените“ на арменския поет и есеист Геворг Емин, на исторически личности. Арменците не забравят своята история и видни личности, те се гордеят с тях винаги и навсякъде, макар и пръснати по целия свят. Армине Григорян

25 ГОДИНИ НЕЗАВИСИМА АРМЕНИЯ

Матенадаран – храм на книгита Ако отидете в Ереван, веднага ще ви попитат: „Посетихте ли Матенадаран?“ и ако все още не сте, отговорът е – „непременно трябва да отидете“! Да, това е едно от най-забележителните книгохранилища в света, храм на знанието, на книгата, на свещенната арменска история и богатство на човечеството. В превод означава „матян“ – ръкопис и „даран“ – място, където се пазят ръкописи, книги. Първото споменаване на понятието „матенадаран“ е от V век, което отбелязва за съществуването на хранилище в манастира Ечмиадзин, където се пазят много текстове на гръцки и арменски език. Забележителната сграда на

Института за древни ръкописи е разположена в полите на малък хълм във високата част на столицата Ереван и е изградена в древноарменски стил. Главната фасада е изградена на две нива и е обърната с лице към булеварда – висока с дълбоки ниши, внушаващи респект от двете страни на главния вход, което създава усещане за тържественост и значимост. В центъра е издигнат паметник на създателя на арменската азбука Месроп Мащоц (361–440 г.) и неговия ученик и биограф Корюн – коленичил, с поглед обърнат към учителя си. На каменната стена са изсечени буквите на арменската азбука и надписа: „Да опознаеш мъдростта и

наставленията е да разбереш изреченото от разума“. В по-високата част – на второто ниво, от двете страни на входа, шест огромни статуи на известни арменски учени допълват хармонията на сградата. Тя включва музей, архив, художествена галерия, а научноизследователския център е построен по идея на арх. Артур Месчян и отваря врати през 2011 г. Освен музея, където посетителите могат да разгледат безценни ръкописи, тук се уреждат много тематични изложби, конференции, симпозиуми. Интериорът също е богато украсен с фрески, мозайки, мраморно стълбище. Месроп Мащоц създава арменската азбука, състояща се

от 36 букви през 405 г. с подкрепата на църковния католикос Сахак Партев (388–439 г.). Той има изключителен принос за развитието на арменската писменост и култура – превежда Библията, много антични автори и философски книги, написва първия учебник на арменски език. Подготвя ученици и в много манастири се превеждат и преписват книги, създават се много школи, които продължават делото му предимно в Източна Армения, а по-късно и в Западна Армения. Канонизиран е за светец, гробът му е близо до Ереван и е място за поклонение. Съвременната история на института датира от 1920 г. На 17.12.1920 г. книгите и колекцията от древни ръкописи, съхранявани от векове в манастира Ечмиадзин са конфискувани от съветската власт, изпратени са в Москва и през 1929 г. са обявени за държавна собственост. Едва през 1939 г. са върнати в Ереван и се съхраняват в Националната библиотека на Арменската социалистическа република. Съвременната сграда на Матенадаран е построена по проект на арх. Марк Григорян в периода 1945–1957 г. и от 1962 г. е именувана в памет на създателя на арменската писменост – Месроп Мащоц. Книгите са от времето на ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

създаването на арменската писменост от V век и се съхраняват ръкописи направени от V до ХVII век. През 1892 г. колекцията е наброявала 3158 ръкописа, а през 1897 г. – 3338. Много от ръкописите са повредени по време на нашествията между Х и ХV в. и в лабораториите на института се извършва реставраторска дейност. Упоритият труд на монасите съхранява и запазва това безценно богатство, а от 17.10.1929 г. Ечмиадзинския Матенадаран е обявен за държавна собственост и преместен в Ереван. Ръкописите обхващат почти всички раздели на науката: история, география, философия, медицина, математика, литература. Преведени са от гръцки, арабски, латински, хинди, старославянски, иврит. В прекрасните зали могат да се видят първият превод на Библията на арменски език, „История на Армения“, написана от основоположника на арменската историография Мовсес Хоренаци, която обхваща периода от създаването на арменската държава от най-древни времена до написването є (от Х в.пр.н.е. до около 482 г.), като използва различни източници – Херодот, Платон, Аристотел. Също и най-стария арменски ръкопис на хартия, много проповеди и

молитвеници от ХV в. От чуждестранните ръкописи едни от най-известните са преводите от гръцки език (V в.) и направените ръкописи (ХIV–ХVII в.), които са изключително ценни. Тук се намират повест за Александър Македонски (ръкопис от ХVII в.), „Граматическото изкуство“, преводи на Аристотел, пособие по риторика (V в.), „Елементи на геометрията“ на Евклид, География (VII в.), Аритметика (VII в.), „Космография“ (ХV в.). Забележително е Ечмиадзинското евангелие от 989 г., с обков от слонова кост във византийски стил. Също така „Тълковен речник на арменския език“ съставен през ХII в., „Законник на наказателното и гражданското право“ съставен от Мхитар Гош през VIII в., „История на Грузия“ и много, много други ценни книги. Има и рекорди – най-голямата книга, тежаща 28 кг и наймалката – само 19 грама. Първата е сборник с църковни и тържествени речи, известен като „Избрани речи“ (1204 г.), а втората представлява църковен календар от ХVI в. Могат да се видят също славянски ръкописи от ХII в., псалтир на латински от ХIV в., индийски ръкописи върху палмови листа. Днес научноизследователския център привлича учени от цял свят. В хранилището на Матенадаран се пазят около 17 000 ръкописи, от които 3000 са чуждестранни и 100 000 други документи. Реставраторите възстановяват ценни книги засегнати от пожари, повредени от времето, събирани от различни манастири, частни колекции и от различни части на света. С цел да бъдат запазани за идните поколения те са дигитализирани. През 1997 г. уникалната колекция е вписана в регистъра на ЮНЕСКО в Програмата за световна памет. Армине Григорян

КУЛТУРА

Иван Шопов: Да оставиш творческа следа след себе си Има моменти, когато човек изпитва вдъхновение и вярва, че в преобразяването на света може да има и свой принос. Може би за целта всеки трябва да използва честотата на своята творческа енергия. Ако вярваш с цялото си сърце и вкараш своя ум и талант, твоята мечта ще се доближи до теб. Когато си открил времето и подходящото пространство настъпва визуализацията на твоите творчески мисли. Исках да науча повече за многоликия образ на Иван Шопов и силните моменти в неговата съдба, затова в пролука от време между многото му ангажименти се срещнах с него. Здравей! Разкажи ни малко повече за себе си, как започна всичко, откъде се заражда любовта ти към музиката? Здравейте! Всичко започна от ранна детска възраст когато осъзнах, че ще съм творец цял живот. Рисувах още от 6-годишен, пеех посто-

янно покрай баба ми. Тя много обича народните песни, пееше в хора на село. Майка ми е художник, израстнал съм в ателието є, винаги заобиколен от картини. Някак си успоредно двете неща се движеха за мен като лявата и дясната ръка. Това се случва в Троян, аз съм от там. Закърмен съм също и с любовта към природата, планината, морето... Това са основни вдъхновяващи линии. Започнах да свиря в различни групи в моето училище в Троян. Каква музика свирехте? Тогава свирехме рок, метъл, пънк, такива неща. Успоредно с това започнах да експериментирам с компютър, да правя електронни звуци и трябваше да измисля име за тях. Имахме си различни имена на различните групи в Троян, но за моя самостоятелен прект търсех име и един ден в час по химия в 10-и клас бях много отегчен и видях на дъската една формула, която учителката беше изписала. Част от нея беше COOH и аз го видях като

дума, като някакво значение. Преписах си я на тетрадката, след това на първата касетка електронна музика, на втората и така стана, че започнах да си я пиша навсякъде като име за електронен звук. Тогава дори не знаех какво точно правя като стил. Просто експериментирах в различни посоки. Когато дойдох в София се запознах с Валери Шолевски, познат като Ogonek. Той ми даде негова касетка с музика, аз му дадох моята, на която пишеше COOH. Взаимно харесахме музиката си и решихме да направим заедно парти. Така започна тандема Ogonek-Cooh. Нещо като проект за дръм-енд-бейс партита. Тогава вече ми беше ясна посоката – дръм-енд-бейс. От там COOH си остана името за този стил. Но с времето започнах да имам нужда да издавам и другата музика, която правех през цялото време, защото аз винаги съм работил в няколко посоки едновременно. И за да не обърквам дръм-енд-бейс феновете трябваше да измисля друго име, което да има друго послание. Музика, много различна от дръм-енд-бейс-а. И една сутрин се събудих с мисълта за Балкана. Добавих небето и се получи Balkan sky, което може да се чете и като Балкански. С това име исках да покажа откъде идвам, с какво съм закърмен. Така обозначих моята по-дълбока музика. По това време работих по един албум с ремикси за Кукер мюзик и трябваше да измислим нов проект от тях, с ново име. Най-подходящото име за този проект беше Балкански и започнах да го използвам в две посоки – едната като мой самостоятелен проект – Balkansky, другата – проекта Бalkansky заедно с Иво Христов и Теодосий Спасов. А името Drum Kid как се появи? Drum Kid се появи през 2010 година. Тогава започнах да правя много усилено техно, което няма абсолютно нищо общо с Balkansky и с Cooh. Реших да търся трето име. Всъщност беше име на парти с приятели и беше Drum Kids. Реших да използвам това като вдъхновение и да правя техно, което да се казва Drum Kid. Нали комплект барабани е drum kits и се получи нещо като игра на думи. Понастоящем имам още един техно проект, защото се оказа, че техното има много стилове и не мога да ги смесвам под едно име. И като цяло става като дърво, което се разклонява във всички посоки и започват да се появяват и други имена. Твоето собствено име – Иван с каква музика го свързваш? Под името Иван Шопов издавам ембиънт музика и участвам в арт проекти. Пиша музика за театрални постановки, за танцови спектакли и я издавам. Как съчетаваш изобразителното изкуство ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

и музиката? Помага ли едното изкуство на другото? За мен рисуването и музиката са едно и също проявление. Това за мен е вдъхновението, идващо от всичко около мен, което ме заобикаля и трябва да се материализира по някакъв начин. Моите изразни средства са или да нарисувам картина или да направя музика. Това са проявленията на вдъхновението ми. Аз много често рисувам, слушайки моя музика, а понякога правя музика върху дадена композиция или картина. Така се съчетават много добре. За мен дори не е съчетание, а е едно и също. Все едно да съчетаеш преждата в едно кълбо – всичко е прежда. В зависимост от настроението или от задачите, които имам, мога да правя едното или другото. Това е за мен пълната свобода, защото двете се различават като емоция при създаването, като време, а също и като съсредоточаване. Когато рисувам изпадам в лек транс – ако някой влезе и говори, абсолютно не го чувам и разбирам. Когато правя музика, трансът идва от звуците. Влизаш вътре в тях и слушаш, слушаш и почваш да си представяш картини. Интересно е! Мисля че, синестезия се казваше това състояние, в което чуваш звуците или звуците имат цветове, а цветовете имат мирис или звук. На мен много често ми се смесват нещата. И изобщо реалността с това, което създавам. А какво е за теб изкуството? Изкуството ми е дало смисъла за живот, път, цел, храна. Продължава да ми дава вдъхновение, свобода... Имаш ли някой скрит талант, за който не знаем? Измислям смешки. Обичам да забавлявам хората. А това се оказва, че е някакъв вид дарба. Да можеш да казваш мислите си без да ги осмисляш особено и те да са точните. Когато искаш да направиш шега или в ситуация да съчетаеш нещата по начин, уникален за секундата. А да – и да припявам от време на време. Иначе много обичам да правя фотографии. Работиш със страхотни творци, артисти сред които са Теодосий Спасов, Иво Христов, Авигея и много други. Как се зароди тази идея за съчетанието на електронен звук с фолклор? Когато започнах да правя по-настоятелно електронна музика и дръм-енд-бейс в частност, започнаха да ми идват идеи с какво мога да съчетая този звук, за да е интересно за мен и за слушателите. И през 2001–2002 г. с Валери Шолевски много често смесвахме различни български детски песнички. Той беше отрязъл от част от съвещание на Народното събрание и различни цитати от света покрай нас. Само и само да са на български, да може българското

да присъства. По този начин да сложим на музиката ни български печат. По едно време бях слушал на Теодосий Спасов едни записи и много ми харесваха. Исках да отрежа някое парче и да го сложа върху моята музика и го направих. Тя звучеше много добре, много интересно. Още преди това ми е било в главата, но тогава посегнах за първи път към фолклора и после си намерих семпъли на гайди и български гласове. Пробвах, експериментирах и тази музика започна да ми звучи много по-български, а това винаги ми е бил един от стремежите. Музиката, която правиш да има „GPS-координати“, да не потъне просто в морето от звуци. Хиляди, милиони тракове, които излизат всеки ден, изчезват под капака в някакви масови стилове като поп или електронна музика. Това ми беше сигурен начин за показване на оригиналната посока на твореца. През 2005 г. работих с колега в едно студио и от там дойде предложението да направим ремикс на Стоян Янкулов и Елица Тодорова. Ние направихме ремикса, след което се оказа, че всъщност Иво Христов стои зад издаването на техният албум. Той се интересуваше да се направи електронен вариант на техните парчета. Запознахме се и видяхме, че говорим на много подобен език и започнахме да търсим още варианти какво ново можем да направим. Той предложи да миксираме албумите на Кукер мюзик, неговият лейбъл. Няколко парчета, които евентуално да издадем по-нататък. Накрая от тези ремикси решихме, че вместо тях ще направим авторска музика

и поканихме Теодосий Спасов като специален гост. Той записа неща и направихме първия албум на Бalkansky. Това всъщност беше найсериозната ми работа във фолклора. От там започнах да разпознавам различните течения, посоки, историята на българската музика, да комуникирам с хора, които я създават и ми стана още по-интересно. В лицето на Теодосий Спасов открих любовта към българския звук, това как може да бъде той преведен на всички езици и е универсалният език за емоция, за състояние на духа. Това беше много вдъхновяващо и продължава да е, защото продължавам да работя с него. И с времето ми беше мечта да работя и с български гласове, защото в тези албуми имахме няколко парчета, но това не беше основната тема в тях. Тогава отнякъде ми писа Милена от Авигея, за да направим комбинация от нашите таланти и да ги покажем на „Мини арт фест фо”. Направихме две парчета, които в последствие прераснаха към по-сериозен проект и съчетаването на много повече български фолклорни песни и мотиви с моя електронна музика. Това доведе до първото ни участие на One man party. Там буквално се постигна невероятен ефект сред младите хора... Към това се стремим и ние с направата на първия ни албум, който да тръгне в тази посока. Да се разпространи, да може всеки да го слуша и да се вдъхновява, да тръгне повсеобхватно като течение. Този стремеж към фолклора го има от много години и много български проекти успяват да го представят на световно ниво. Но нашият поглед можем да го представим само аз и Авигея. Пътуваш много, различни държави, различна публика. Какво е общото и различното с българската публика? Какво е усещането когато застанеш пред нея? Този въпрос ми е много често задаван и много труден за отговор, защото за мен публиката е или добра или лоша. Няма значение къде е. И в България съм имал лоша публика, и в чужбина. Така че, какво означава „лоша“? Това е разминаване на очакванията между изпълнител – слушател. Едно от местата където много добре посрещат музиката ми е Португалия, друго такова място е Колумбия. България също е сред първите три със сигурност. Може би на първо място много пъти. Това не е състезание, зависи от твоето настроение, ти как ще се представиш, какво ще им дадеш, те какво ще ти върнат. Винаги е като вид разговор, даваш неща и получаваш неща. Нещо като енергийна търговия. Има места, които са доста гадни за свирене, поне за мен са били. Едно от тях е Холандия, където хората са пренаситени от

електронен звук. Свирил съм на огромни фестивали, където абсолютно не можеш да видиш кой се интересува от музиката ти. Там сигурно има 1000 човека, които умират да те слушат, но 3000 изобщо не им пука и не знаят кой си и защо си там. Това е малко объркващо, защото се чувстваш сам, нямаш контакт с тях. Също в Киев преди 5–6 години свирих на огромен фестивал, бях хедлайнер. Имаше 8000 човека и това беше едно от най-ужасните ми преживявания, защото абсолютно не можех да видя никой, да го усетя като енергия дали иска да слуша това, което правя. Дали му харесва, дали следващите парчета в микса ми имат някакво значение за него. Просто беше едно море от хора с едни транспаранти, които се разхождаха. Мечтата на всеки е да застане пред такава публика. Всъщност е странно, но е много голяма самота, аз така го усетих. Пред колкото по-голяма публика излезеш, толкова по-самотен се чувстваш. В тази връзка кое е най-странното, предизвикателно или запомнящо се място, на което си бил? Като локация, като състояние... Едно от първите места, за които се сещам и много ми хареса е „Transfiguration festival“. Там локацията и посланието бяха много силни. Цялото място беше заредено с космическа енергия. Специално построено и с много усилие и любов. Друго такова място е Амбарица, също е много специално за мен. Това е една хижа в планината където съм бил като малък. Намира се високо в Балкана, в най-красивата му част, виждат се Купена, Амбарица, Ботев. Това ми беше като сбъдната мечта, да се върна в Балкана и да пускам Бalkansky. В главата ми винаги това е било мястото за тази музика и много се радвам, че стана. Кои артисти най-много са те впечатлили при съвместната ви работа? Един от тези артисти е турската пианистка Айше Дениз Гокчин. С нея миналата година издадохме албум с кавъри на Нирвана, които са за класическо пиано и електронен звук. Работата с нея беше много интересна. Тя е изключителен талант, композитор и работохолик. Записа пианото си в Аби роуд студио в Лондон, след което е смесено тук в моето студио и мастерирано в Щатите. Албума беше предЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

ставен на няколко големи форума. Тя го представи в Милано на един пиано фестивал преди няколко месеца. В момента записваме и нов албум с нея. Аз обичам да се впускам в различни посоки. Колкото по-сложно нещо, толкова по-интересно. И след толкова години правене на дръм-енд-бейс това не ми е като цяло найинтригуващото нещо. Гледам да си създавам по-сложни ситуации. Другият проект, който трябва да спомена е Нео дервиш. Това е проект, който е комбинация на електронен звук, ней, който е традиционният инструмент за свирене на дервишите и акустични перкусии, тъпан и др. Всичко това е представено на сцена, с осветление и специална хореография, разработена от Зия Азази, който всъщност е и дервишът в случая. Получава се едно магично 40-минутно преживяване. Спектакъл, който два поредни дни беше абсолютно разпродаден в Народния театър. Имаше много сериозен интерес, затова дойдоха и следващите две дати през ноември. Тогава Зиа Азази ще направи и уъркшоп за хората, които искат да се запознаят с това изкуство. Започнах и един друг проект с групата Smallman, с която можете да ни слушате на 17 ноември в Терминал 1. А за изобразителното изкуство остава ли ти време? Твориш ли? За съжаление не ми остава много време за изложби, но мисля да направя продължение на книгата арт-каталог, която се казва Lights and shadows. Нея направих съвместно с Иво Христов като дизайн и тя е компилация от мои графики, голяма част от които са обложки на мои албуми, неща от художесвената академия, като вътре има и диск с музика. Това ще е може би следващата по-сериозна арт-акция, която ще направя. Иначе, ако ми остане време да порисувам ще се радвам да направя още една голяма изложба като тази в SOHO, с повече мои неща, живопис и графика. Едно от нещата, които работя усилено в последно време е дигитално изкуство, съвременни технологии, с използването на които можем да създаваме изкуство, съчетаващо непознати за сетивата ни параметри. Деница Йорданова снимки: личен архив

КУЛТУРА

Кой съсипа Тютюневия град? Носталгично Тръпчив и сладостен, остър и упойващ. Ароматът на суров тютюн. Идваше откъм складовете, обгръщаше целия град в своята невидима мантия, проникваше навсякъде, като лондонска мъгла. Опияняващото ухание на Пловдив. През лятото, в горещите августовски вечери, когато тепетата излъчват жар и маранята се сгъстява като рачел, ароматът придобиваше плътност и въздухът се превръщаше в желе с вкус на тютюн и червени чушки, печени върху тенекия, и смокини, капнали върху плочника, и приглушения смях на влюбени в лунните сенки. Бяхме свикнали с този аромат, израснахме с него, с неговия смолист дъх. Особено ние, децата от квартала между Сточна гара и ул. „Иван Вазов“. Нашата прогимназия „Никола Вапцаров“ беше до импозантните складове, строги и магнетични, пълни с истории, гласове и тайни. Казвам „беше“, макар училището да си е все там, с друго име, обаче складовете на Кудоглу ги изпепелиха, ведно с историите, гласовете и тайните. А складът на „Ориент табако“ го изядоха багерите. Тютюневият град беше нашето царство, щъкахме навсякъде, докато не ни хванат за ухото. Цигарената фабрика светеше от тъмно до тъмно, всеки ден из големия портал потегляха към летището натежали камиони, пред Фермзавода пристигаха тромави талиги, натоварени с бали тютюн, теглени бавно и величествено от огромни, черни, кротки биволи с тъжни, някак равнодушни очи, а ние, разбойници същи, щипвахме чевръсто тютюн от някоя

бала, за да пушим на нашето скришно място... А Хермес, надвиснал от един фронтон, ни гледаше укоризнено. Много преди да прочетем „Тютюн“, знаехме какво означава „истифчия“, „денкчия“, „актармаджия“, „пасталджия“, „капакчия“, „сари“, „таф“, „текерлък“, „Вирджиния“, „Бърлей“, „Ориентал“, „Джебел басма“, а също – „тонга“ и „стачка“. Повечето бяхме деца и внуци на тютюноработници, на някогашната пловдивска беднота, на бежанците от Егейска Македония, на подгонените от мизерия и немотия родопчани, които сутрин тръгвали към складовете от своите сиромашки обиталища в Кючюк Париж и Беломорския квартал. Тия дни попаднах случайно на стари снимки – деца по на 8–10 години. Редят тютюневите листа. По 15 часа на ден. Тънки пръстчета, восъчни лица. Едно от децата е майка ми. След време „жълтата гостенка“ ще я навести. И добре че бил Домът на благотворителността и народното здраве „Димитър Кудоглу“, та пропъдили натрапницата. Името на Кудоглу, благодетеля на Пловдив, извикваше уважение и всяко споменаване разгръщаше един шлейф от безкрайни, възхитителни разкази за този благороден човек, дарил приживе цялото си фантастично богатство на Пловдив, на „нашия многострадален народ, за да помогна за създаването на едно поколение, здраво физически и нравствено, годно да твори морални и материални блага на нацията“. Благодетелят На 21 август 1862 г. в българското село Габрово, Ксантийско, в дома на благочестиви-

те християни Петър и Стана Кудови, се ражда Димитър. Заможни били Кудови, имали тютюневи складове в Ксанти и Кавала, чифлик и триетажен палат по тертипа на пловдивските къщи, та затуй разбойнически шайки дебнели да отвлекат момчето за откуп. Фанариотите върло ненавиждали целия Кудовски род, който държал за Българската екзархия. Първият учител на Димитър е знаменитият възрожденец Яков Змейкович, учи в елитната гимназия на остров Хиос, завършва френския колеж „Saint Joseph“ в Цариград, владее френски, немски, гръцки и турски. Тютюнотърговец трето поколение. Ще наследи чутовно богатство и ще го преумножи. През 1903 г., след Илинденското въстание вилнеела банда гръкомани – изтребвали непокорните българи по списък и пръв бил Димитър Кудов. Отървал го неговият приятел Мехмед паша, съпроводил го до Кавала, качил го на един немски параход и – в Дрезден, европейския център на търговията с тютюн. Тук прибавя към фамилията си „оглу“ – заради занаята, защото саксонците смятали, че най-добрата стока идва от Гърция и Турция. Кудоглу ще счупи тоя стъклен покрив и българският тютюн ще превземе европейския пазар. В Дрезден купува две къщи – едната предоставя за българско консулство, в другата живее със съпругата си. То не е къща, а замък – лятна градина и зимна, оранжерия, огромна библиотека, работен кабинет, салони за пушене, за делови срещи, за кафепитие, за празненства и приеми, спални за гости, трапезарии, статуи, картини, изящна мебел,

мраморно стълбище до семейния параклис на втория етаж, автомобил и шофьор. И любимият бял кон, за който се грижи специална фирма. Луксът и охолството са си жива съблазън. Не и за Кудоглу. През 1908 г. строи лечебница и аптека в родното Габрово, осигурява медицински екип, плаща прегледите, лекарствата и заплатите, дарява бащиния си дом и чифлик за училище. Но в един миг всичко рухва. След войните Габрово остава в Гърция – оплячкосано и опожарено, в руини. Стотици хиляди българи от Тракия и Егейска Македония прииждат в Пловдив с по една бохча и рояк дребни дечица – бездомни, разорени, съсипани, зашеметени, изпепелени, в потрес от гръцки и турски злодеяния. И от Дрезден тръгват дарения. В Пловдив пристига и Кудоглу. Неговият адвокат Недко Каблешков не смогва да запише на колко души в един ден раздава по 1000 лв. В Пловдив, Ксанти и София открива десетки безплатни трапезарии за бедстващите (само в Пловдив – 11, които осигуряват топла храна на 1000 души всеки ден!); строи сиропиталища, домове за инвалиди, детски ясли, градини и кухни (само за една детска ясла в Пловдив е заделил 500 000 лв.!); финансира Червения кръст, църкви, манастиЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

ри, училища; с негова помощ бежанците строят къщици; изпраща пари на българските военнопленници... И още: Внася в БАН 100 000 лв. за фонд за издаване на българска литература; 230 000 лв. за фондовете „Иван Вазов“, „Цанко Церковски“ и „Автономия на университета“; 40 000 лв. за Дома на изкуствата в София; издържа млади български музиканти, сред тях – оперната певица Мара Фратева и цигуларката Недялка Симеонова, на която купува срещу цяло състояние цигулка „Сториони“ от XVIII в. с нейния мощен, искрящ, сияен звук... И това е само началото Три са най-щастливите дни на Кудоглу: На 1 декември 1926 г. създава фондацията Дом на благотворителността и народното здраве „Димитър Кудоглу“ за борба с туберкулозата и безплатно лечение на бедните – „без разлика на вяра и народност“. За целта дарява „за вечни времена“ четириетажния изящен хотел „Цар Симеон“ (купил го е за 5 млн. лв.) и двата тютюневи склада на стойност 15 млн. лв. (онези, импозантните, с фризовете и Хермес на фронтона). За медицинска апаратура и обзавеждане – още 5 млн. лв. Кудоглу става наемател на

своята довчерашна собственост и се самозадължава всяка година да внася по 800 000 лв. за издръжката на Дома, който е дарил. Защото: „Намирал съм смисъл в живота, радост и щастие, само тогава, когато съм могъл да направя нещо добро, да бъда полезен на народа си, на бедните, на страдащите“. Фондацията се управлява от Ефория (настоятелство). В Правилника е записано: „Никой не може да бъде върнат... Членовете на Ефорията са длъжни да не допущат, щото диспансерът да стане място за печелене на частна клиентела и да не позволяват в никакъв случай лекарите да злоупотребяват с положението си за лично облагодетелстване...“ На 22 декември 1926 г. с Указ №797 на цар Борис III е утвърден специален закон за Дома. Предишния ден депутатите от ХХI НС приемат закона с аплодисменти, продължили 20 минути. На 8 ноември 1927 г., Димитровден, е освещаването и официалното откриване на Дома. Кудоглу искал скромна церемония, но хиляди пловдивчани го приветствали с грандиозна манифестация, покрили пътя му с цветя, препълнили площада, акламирали го всесърдечно и притихнали при неговите думи: „Благодаря, благодаря мили-

он пъти за честта, която ми правите. Никога няма да забравя симпатиите, що ми проявихте при освещаването на този Дом, който е ваш, който е Дом на целия български народ. Добивам нови сили за доброто на нашия народ. Силно вярвам, че и за България ще настанат по-радостни, по-светли и по-щастливи дни и че слънцето на свободата, правдата и истината ще изгрее върху всички краища на нашата хубава родна земя!“... За 17 години в Дома ще бъдат извършени близо 450 000 безплатни прегледа, още в 1931 г. започва ваксинирането против туберкулоза с БЦЖ, в Дома има огромна библиотека и салон за литературни срещи. Самият Кудоглу няма свой дом в Пловдив. Живее при роднини, за да не харчи излишни пари. Не защото е Арпагон, алчен и стипцав, а защото парите му трябват за благотворителност. Всички знаят, че Христо и Евлоги Георгиеви дарили 6 млн. лв. за построяването на Софийския университет. Кудоглу дарява на Пловдив 42 милиона лева. Златни. Златни в прекия и главно – в същинския смисъл. Защото: „Богатството, спечелено с честен труд, според мене трябва да служи човеку, за да върши добри и полезни неща“. Само за едно съжалявал Благодетелят на Пловдив: „Съжалявам, че не съм Рокфелер или Форд, за да облекча страданията на десетките бедни и злочести, които всекидневно късат сърцето ми със своите молби, та да се създадат радост, благоденствие и щастие в нашата хубава родина“... Унищожение 1951 г. – Дом „Кудоглу“, дарен „за вечни времена“, е национализиран. През 1974 г. го събориха най-варварски. За да разширят Пощата. Докараха

тежки военни машини и някакъв кран с грамадно каменно кълбо и този средновековен топуз блъскаше, рутеше, рушеше една приказна сграда и превърна в купчина тухли нравствения императив на Благодетеля – че човек може да добие цялото богатство и слава на света, но ако не прави добро за другите, всуе са и богатството, и славата. 2002 г. – пловдивските общинари гласуват да бъде разрушена детската ясла (онази, за която Кудоглу дарил 500 000 лв.), а теренът е продаден на „свои хора“. „Своите хора“ събориха яслата и построиха ресторант – „Копчето“. Складовете на Кудоглу (онези, с фризовете и Хермес на фронтона), дарени „за вечни времена“, паметници на културата, след „демокрацията“ бяха приватизирани, продавани и препродавани на „своите хора“, те пък ги обрекоха на саморазрушение, белким освободят терена за някой МОЛ или „Хилтън“. И понеже складовете не искаха да се самосрутят, „самозапалиха“ ги. Бяс Забележителният проект „Тютюневият град“ провидя бъдещето на складовете в центъра на Пловдив като културно средище с изложбени, театрални и концертни зали, киносалони, ателиета и музейни експозиции. Вдъхновяващи примери: „Tabakfabrik“ (Линц, Австрия), „Tabakalera“ (Сан Себастиан, Испания), „La Ffriche la Belle de Mai“ (Марсилия, Франция), „Tabacka Kulturfabrik“ (Кошице, Словакия), „Tobacna 001“ (Любляна, Словения), „Tobacco Factory“ (Бристол, Великобритания), „ArtLab Heidelberg“ (Хайделберг, Германия) – това са все тютюневи фабрики и складове, строени през ХIХ и началото на ХХ век, откупени, спасени и преобразени от общините, финансирани от държавата.

Този проект доведе до бяс гордите собственици на архитектурни паметници. Те чакаха оня щастлив миг, когато Историята и Паметта, тия досадници, ще се „самосрутят“ и „самозапалят“ и ще се разкарат най-сетне. И тогава... 6 март 2016 г., неделя, ранен следобед. Багерите захапаха стръвно склада на „Ориент Табако“, паметник на културата, който не щеше да се самосрути. Собственик – „Пи Джей Трейд“ АД (Георги Бранеков – бивш футболист, роден 1979 г.). Рушители – собствениците. Цел – разчистване на терена за 17-етажен билдинг. Общината размаха под носа на журналистите един кирлив пешкир, един фалшификат, „доказващ“, че складът не е паметник на културата. Днес лъжата е изобличена, главният архитект – с перспектива 8 години затвор, разрешителното за билдинга – отменено. Късно. След 6 години умишлена съсипия; след 60 драстични нарушения на Закона за културното наследство; след серия подправени документи. Кметът не знаел, общинарите спали, идилия. Идилия с дъх на сделка и разруха. 20 август 2016 г., събота, ранен следобед. В един миг пламнаха 4 склада, паметници на културата (вкл. на Кудоглу). Предният ден вали напоително и дървените конструкции са просмукани от дъжда. Този път няма кирлив пешкир, има спешно изнамерен „подпалвач“ – клошар с цигара. Любо, прекръстен на Ван дер Любо. Собственици – „Р.И.П.А“ (Пиетро Луиджи Гиа, бивш италиански консул) и „Галакси Пропърти/ Инвестмънт груп“ (Атанас Петров и Антон Щерев, сиреч – „Винпром Пещера“). След аутодафето стърчат димящи стени. Гледани отгоре, складовете приличат на огромни ковчези. Покрусени, хората носят цветя при пепелището.

Като на погребение. За 5 месеца овластени и опаричени типове обезобразиха Пловдив и убиха 5 безценни паметника на културата. Съзнателно, престъпно, подло. И превърнаха в руини сърцевината на Тютюневия град. Алчността погуби миналото и опропасти бъдещето. Днешните разбогатели бандюги, които и една стотинка не са спечелили с честен труд, мислят как да доограбят „нашия многострадален народ“, как да дооглозгат „нашата хубава родина“. Заради едната непомерна лакомия. Те ще останат за вечни времена със своята мерзост. Мерзостта на запустението. #Кой? Крушката си има опашка, бараката – ключ и кучето е заровено някъде. 25 януари 1991 г. ВНС ратифицира Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа. Конвенцията задължава държавата да съхранява, защитава и финансира реставрацията на архитектурните паметници, да предотвратява тяхното обезобразяване, рушене и разрушаване и да наказва недобросъвестни собственици; чл.4, ал.2, т.d недвусмислено разпорежда експроприация на защитения обект. 27 декември 1995 г. – XXXVII НС приема допълнения в Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ). Чл.28, ал.1 постановява: паметници от световно и национално значение не могат да бъдат купувани, продавани, заменяни и дарявани без съгласието на НИПК (днес НИНКН) или общинския съвет, а чл.30 предвижда отчуждаване в полза на държавата. 23 февруари 1996 г. – 52-ма депутати от СДС сезират Конституционния съд с искане чл.28, ал.1 и чл.30 от ЗПКМ да бъдат обявени за протиЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

воконституционни, защото: грубо накърнявали правата и достойнството на собствениците; поставяли ги в зависимост от някаква си държава; а частната собственост е свещена и неприкосновена, за разлика от държавната. 21 март 1996 г. – С решение №5 КС обявява за противоконституционни чл.28, ал.1 и чл. 30 от ЗПКМ, защото: • първоначалният ЗПКМ бил приет през 1969 г., сиреч – във времето на „тоталитарната държава с планова и дирижирана икономика“; • лишава собственика „от правото му да се разпорежда със своя имот както намери за добре“; • овластява неправомерно НИПК, сиреч – държавата; • позоваването на Конвенцията „е несъстоятелно“, тъй като, „за да попадне в обхвата на Конвенцията като историческа ценност, даден обект трябва да има историческо за Европа значение“; • обаче според КС архитектурните паметници в България не са от европейско и никакво значение и няма за какво да бъдат пазени. КС приема това историческо решение въпреки категоричната съпротива на Министерството на културата (министър – проф. Георги Костов), на НИПК (директор – арх. Емма Москова) и на парламентарната Комисия по културата (предс. – Иво Атанасов). На 21 март 1996 г. КС наруши Конституцията заради частния интерес; денонсира европейската Конвенция, която е над българското законодателство; обезвласти държавата; зачеркна архитектурните паметници в България, които са над 40 000 и ги обяви за нищожни, неевропейски и лишени от всякаква стойност. В резултат, вече 20 години в България не действа европейската Конвенция за защита на

архитектурното наследство, понеже накърнява милата, свидната, въздигната в абсолют, частна собственост на поредния крадец. И най-тежката санкция за сакрализирания собственик е 30 000 лв. И никаква там експроприация и пр. соцком репресии. #Кои са известните извършители? Под искането на СДС стоят подписите на: Костов, Н. Михайлова, Ек. Михайлова, Агов, Лучников, Соколов, Сугарев, Сунгарски, Капудалиев, Бисеров, Г. Карев, Димо Гяуров, Васил Гоцев, Г. Панев, Ал. Йорданов, Ст. Райчевски, Ив. Сотиров, Валентин Василев, Муравей Радев, Ив. Куртев, Лъчезар Тошев, Дянко Марков, Павел Шопов и така – до 52. Конституционни съдии: Асен Манов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Георги Марков. Само Младен Данаилов и Тодор Тодоров имат особено мнение. Чест им прави. Толкова за опашката, ключа и кучето. Глава ХIII „Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си. (...) Над околийския началник стоеше областният, над областния – министърът, над министъра – правителството, а над правителството – мафията – невидима, всемогъща и безчовечна!“. (Димитър Димов, „Тютюн“) Велислава Дърева

КУЛТУРА

Успешна премиера в Сълзата на „Смъртта на котката” Театър-открита сцена „Сълза и смях“ показа на 2 септември премиерния спектакъл на пиесата на Мартин Макдона „Смъртта на котката“. Спектакълът – продукция на Драматичния театър „Сава Огнянов“, Русе, е режисиран от Асен Блатечки, а на сцената играе цяло съзвездие от обичани актьори: Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Робърт Янакиев, Пламен Манасиев, Александър Сано, Йосиф Шамли и младите талантливи артисти от русенската трупа – Диана Михайлова и Ивайло Спасимиров. Преводът на текста е на Златна Костова. Сценографията и костюмите са на Виолета Рядкова, а автор на музиката е Христо Намлиев. Премиерата на столичната улица „Раковски“ явно бе очаквана с огромен интерес, доказателство за което бе присъствието сред публиката на популярни лица от гилдията, сред които и Ивайло Захариев („Под прикритие“), директорът на БКЦ в Рим Жана Яковлева, колеги и артисти от почти всички столични театри. „Смъртта на котката“ е черна комедия – жанр, който категоризира пиеси, представящи с похватите на черния хумор сериозни теми: престъпления, тероризъм, убийство, насилие, гарнирани с изразните средства на комедията и сатирата. Спектакълът успешно на моменти достига територията на блестящ комедиен фарс, като успява да представи сериозността на драматургията и едновременно с това да забавлява и провокира зрителите. Сюжетът на пиесата е изтъкан от неочаквани развръзки, динамични конфликти, ярки

взаимоотношения и тънък хумор. Злополука, която довежда до смъртта на котка, разплита цяло кълбо от истории и страсти, наситени с много екшън, хорър, кръв, престъпления, но и любов, доброта и искреност между героите. Театралното представление, макар и с добре прецизирана пестеливост на декора, изгражда доста плътна картина от възприятия и зрелищност на преживяванията, които държат прикован зрителя през цялото време. Спектакълът, който трае 90 минути, се гледа на един дъх, а екстремността на сюжетната линия неволно предизвиква асоциация с филмите на Тарантино. Спойката и партнирането на тандемът Бойко Кръстанов – Робърт Янакиев е удивителен. Индивидуалността и различният натюрел на двамата актьори са обединени в общо звучене, което се допълва и прелива, като така те създават обща вибрация и основния оркестров звук на действието. Аплодисментите за Явор Бахаров, който изключително премислено, изчистено и систематично води образа си през всички метаморфози, бяха спонтанни и заслужени. И тримата артисти много точно, ярко и вярно влизат в образа на персонажите си, а играта им е жива и многопосочна. Присъствието на единствената дама на сцената – актрисата Диана Михайлова, е силно и мотивирано, защото тя трябва да се превъплъти в мъжко момиче, което с пушка в ръка, хем обстрелва кравите, хем брани своята правда за Ирландия. Героинята є едновременно е разтърсена от първите пориви на любовта, но в същото време остава

единствено вярна на инстинкта си за убийство и мъст. Очарованието и цялата тоналност на пиесата не можеха да се случат без точния избор на актьорите – отговорност на режисьора Асен Блатечки. Поздравления за прекрасната игра на Пламен Манасиев, който, много спокойно, ненатрапчиво и пълнокръвно изгражда поддържащия си персонаж, както и за триото Сано – Шамли – Спасимиров, които са самостоятелна отцепническа бойна група, като привнасят в спектакъла адреналин и необходимия контрапункт, очертан чрез силуета на лошите момчета, притежаващи неудържимото желание да налагат своето право на по-силния и да налагат своята истина с юмрук или пистолет. Вярвам, че с всяко следващо представление ще бъде прецизиран миксът между екшън и комедия. Но, всяко представление е живо и едно с друго не си приличат. Така че това търсене също може да бъде част от живота на спектакъла. Бих пожелал на Асен Блатечки да продължава да поставя успешно заглавия, защото, чрез неговата естетична симпатия към определена драматургия се разширява палитрата на националния репертоар, който се предлага за българския зрител. А усетът му към модерното интониране на съвременната театрална матрица създава резонанса, който гарантира интереса на публиката и е стъпка в посока, която явно е вярна. От края на септември „Смъртта на котката” е на национално турне. На добър час! Иван Върбанов

ЧЕРНО И БЯЛО, #96/ 2016

xli