Черно и Бяло 97/2017 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #97/ 2017

от редактора

black and white mag.bg ii

#97/ 2017

Томас Фрам: „България е библейска страна!”

Съдържание Шестдесет незабравими мига през обектива на Валентин Колев. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Незабравими журналистически срещи в Тюмен. . . . . 5 Томас Фрам: „България е библейска страна!”. . . . . . 10 Н. П. Наргиз Гурбанова: „България и Азербайджан си приличат много, връзките между тях се развиват динамично и ползотворно”. . . . . . . . . . . . . . . . . . 12 Традициите на Китайската нова година и празничната трапеза . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18 Младото поколение от околия Яошан поема отговорност за опазването на културата и нейното наследяване. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23 Китай ще продължи да работи за увеличаване на вътрешното потребление. . . . . . . . . . . . . . . . . . 25 Роботите ще бъдат повече от хората…. . . . . . . . 27 Мароко в повест. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Има ли места в рая.... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34 Концертът „Светлина и Благословия” постигна целите си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 36 Произходът на традиционната българска носия. . . . 37 Старите български обреди и традиции от Розмари Де Мео . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39

Китай ще продължи да работи за увеличаване на вътрешното потребление

5 2

Роботите ще бъдат повече от хората…

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg

4 3 Има ли места в рая...

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова 1 #97/ 2017

Произходът на традиционната българска носия

форум български журналист

Шестдесет незабравими мига през обектива на Валентин Колев По линия на подписания договор между СБЖ и Асоциацията на журналистите на Република Корея преди няколко месеца на посещение там беше група български журналисти, водена от председателя на Комисията по информационно-издателска дейност и връзки с обществеността на СБЖ Валентин Колев.

С него се видяхме на представянето на книгата на Галина Ганова „Върхът на изгрева. Южна Корея“. И нашият разговор около посещението и това, какво той е „донесъл“ в спомените си от тази далечна страна, беше своеобразно продължение на темата. Валентин Колев каза, че в момента подготвя фотоизложба, запечатала неговите впечатления от посещението в азиатската страна. За видяното незабравимо през обектива Валентин Колев сподели за сайта на СБЖ. Когато ми разказваше за посещението и срещите там, човек дори да не е вещ в психологичните състояния, с невъоръжено око ще види, че Валентин и днес, продължава да се вълнува. Разбрах, че работиш по фотоизложба за посещението в Корея. Кое запали у теб тази искра? За краткото време след нашето завръщане от Република Корея, това, което можех да свърша, е да напиша няколко материала, но реших също да представя нашето посещение и във фотоизложба. От 2000 снимки трудно подбрах 60 и мотото, което избрах, е „60 мига от Корея“ . Шейсет вече казах, а защо мига, защото 2 #97/ 2017

това са всъщност откраднати моменти и скъпи спомени, снимани между отиването от едно до друго място. Разбира се, без статив, без да се подготвя. Това са просто едни щраквания, но останали в моята душа. За това подбрах моменти, които от една страна показват най-вече хората в Корея. Това, което прави най-силно впечатление, е тяхното приятелско чувство, тяхното внимание към другия, тяхното любопитство. И това е нещото, което прави впечатление. Иначе природните картини са незаменими. Хранително-вкусовите им картини са незаменими. Не мога да предам аромати, но мога

да предам настроението, примерно от една вкусна храна или пък от един морски бряг. Така че това е, което ще видят хората в моята фотоизложба. Кога да очакваме откриването? Както всяко едно такова събитие и изложбата ми е свързана с финанси и затова исках да съчетая с това представяне на книгата на Галина, защото всъщност сме минали по едни и същи маршрути. Дори се безпокоях, че ще изпитам едно дежа вю и си признавам, го изпитах, гледайки и нейните снимки, а и предполагам, че е описано и в нейната книга – за всички тези размисли, поро-

1. „Меден месец” 2. „Градът и водата” 3. „Пазителката на тайните”

дени от срещите и за всички тези хубави моменти, които са изживели. Не знам защо, но като си говорим за твоето пътуване до Корея си припомних и за Марко Семов и неговата Япония, която той видя… Ти ме върна много далеч назад. Марко Семов е много скъп наш семеен приятел, а в последствие и мой личен. Разбирам, че ме питаш за неговата книга за Япония. Тогава и аз му зададох този въпрос, защото вече бях активно в журналистиката. Та питах го как се е наел да напише книгата за толкова кратко време. Той ми каза, че ако не е седнал да го опише, нямало как след това да си спомня, което беше много интересно. Аз самият, въпреки че над двайсет години съм бил активно в журналистиката, не се наемам от кратки посещения да пиша големи произведения. Може би защото като репортер така съм възпитан – отивайки на дадено място, да свърша определената задача и да се концентрирам върху нея. А Галя, в това, което е направила, приемам да е изляла душата си, както казаха останалите колеги, и това е много хубаво. Така тя също е оставила един спомен за поколенията. А как приемаш това, което вече се налага като стил – да се правят аналогии между наши български творци с големи световни имена. Примерно еди кой си певец е българският Павароти, тази писателка е българската Агата Кристи, дори срещнах, че някой си написал книга за 3 #97/ 2017

„Покриви и покривчета”

свои пътувания и хоп станал новият Марко Семов… Може би защото се търсят някакви репери. Когато сравняваш някого с нещо, трябва да имаш реални крайъгълни точки, за да може сравнението да изглежда достоверно. Така че няма нищо лошо в това и аз го приемам. Специално с Марко не приех, защото там нещата не са съпоставими. Дано не обидя някой, но е така. И понеже ме сложи на лична основа, ще кажа, че имам един малък грях. 4 #97/ 2017

Че какъв е грехът ти? Казаното от Благовеста Касабова за книгата на Галина Ганова ме провокира да си помисля по темата. Когато пристигнахме в Корея, бяхме прекарали 36 часа по летища, във въздуха. Кацаме и пътуваме след това още два часа до Сеул. Предстои ни вечеря и домакините любезно ни питат за кой път сме в Корея. Аз като ръководител на делегацията трябва да отговоря и казвам: За пръв и последен. Не знам дали Джими го е пре-

вел, защото след това си дадох сметка, че не е учтиво така да се говори. Аз не съм такъв човек. Казах го тогава, защото не знаех дали ще мога да издържа още веднъж такова дълго пътуване. Съдбата обаче ме опроверга, защото почти всеки ден на сън или наяве се връщам там. Като се почне от любезната покана на посланика да бъдем на официалния прием по повод официалния празник на Корея. След това на великолепния концерт в зала „България“, организиран от посолството на Република Корея. Седмицата на корейското кино. Лекцията в Софийския университет на посланика Шин Бу-нам, която мина много успешно, имаше голям интерес. Аулата беше пълна и хората с интерес очакваха да чуят кои са корените на корейското благоденствие, е те не са много по-различни от това, което ние като хора искаме. А това е на първо място трудолюбие от страна на личността и финансова инвестиция от държавата в няколко сектора, които ние непрекъснато загърбваме – образованието, науката и иновациите и културата. Когато ние, като държава, започнем да инвестираме в тях, ще тръгнем по техния път много по-бързо, може би защото магистралите ще свършат своята роля и оттам нататък какво? Тоест написаното за Корея може ли да бъде четиво и за политици, и за икономисти, че дори и за министри на културата? Задължително. Но и трябва да се сравняваме. В случая сравнението ще ни доведе до някои изводи и правилни решения. интервюто взе Розалина Евдокимова

форум български журналист

Незабравими журналистически срещи в Тюмен Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова разказва за гостуването си по покана на Съюза на журналистите на Тюменска област, найголямата в Руската федерация. Посещението е в отговор на договора за сътрудничество между двата ни съюза

Договорът за сътрудничество между СБЖ и Съюза на журналистите на Тюменска област в Русия бе подписан по време на провелия се порано тази година в Дагомис, Сочи, Фестивал на журналистиката. Тюменска тобласт е найголямата област в РФ и по площ е колкото може би 10 Българии. В изпълнение на този договор през текущата 2016 година групи от Тюмен посетиха два пъти МДЖ – Варна. Още преди подписването му се състоя престур, като в групата журналисти беше и тогавашният директор на департамента „Средства за масова информация“ при губернатора на Тюмен и сегашен негов съветник Александър Новопашин, както и председателят на Съюза

на журналистите на Тюмен Владимир Кузнецов. Второто посещение на тюменските колеги беше през септември на Международната журналистическа среща, която се проведе в МДЖ – Варна. В нея участваха не само руски, но и китайски журналисти. Снежана Тодорова току-що се завърна от гостуване в Тюмен по покана на Съюза на журналистите на областта. За двустранните контакти между двете журналистически организации и срещите там тя разказа пред сайта на СБЖ. Каква беше целта на вашето посещение в Тюмен, г-жо Тодорова? Поканата, която получих от Съюза на журналистите на Тюмен, беше в отговор на техни-

Откриването на срещата в Деня на редактора в Дома на журналиста в Тюмен.

5 #97/ 2017

те посещения у нас. Целта беше и да участвам в Деня на редактора, който се проведе на 25 ноември в Дома на журналистите в Тюмен. Там се събраха журналисти от много и различни медии, за да отбележат този техен празник. Срещата започна с участието на новия шеф на Департамента за медиите при Областната управа на Тюмен. В нея също участва и Александър Новопашин, председателят на Съюза на журналистите в Тюмен Владимир Кузнецов, представители на Съвета на ветераните на тюменската журналистика, работещи активно в медиите колеги, както и членове на Асоциацията на младия журналист. Беше ми приятно да чуя как младите журналисти обърнаха внимание на новоназначения шеф на Департамента на медиите да проявява поголяма грижа към възрастните им колеги, което силно трогна ветераните. А той от своя страна представи какви са основните задачи, които времето, изискванията, политиката на областта поставят пред журналистите. След него говориха и Новопашин, Кузнецов и много от присъстващите журналисти. От името на СБЖ аз поднесох приветствие и споделих как ние си представяме сътрудничеството през следващата година. На тази среща присъства и правнукът на големия български поборник Олимпи Панов – Тодор Воински, който е журналист. С него се договорихме да ни изпраща свои материали. След този форум ме поканиха на една също много интересна среща с редакцията на областния вестник „Тюменска област днес“. Главният редактор Алексей Скорбенко е млад и енергичен човек, започнал работа във вестника още по времето на Сергей Собянин, настоящия кмет на Москва. Преди това Собянин е бил и кмет на Тюмен, така че се ползва с голямо уважение. Беше интересно да чуя за новите инициативи на изданието. Журналистите се включват активно в най-различни проекти. Много активни са в широко разгърнатата кампания, посветена на 70-годишнината от победата над фашизма, по която още работят. По време на Великата Отечествена война Тюмен и Сибир са дали много свидни жертви. Сибиряците имат много важен принос за победата във Втората световна война. В частност предимно сибиряци са били защитниците на Москва през 1941 г. и техен е основният принос столицата да бъде отстояна. Вторият проект, по който работят тюменските колеги, е в защита на природата. Третият е свързан с грижите за децата. Организират интересни прояви, свързани с младото поколение. Да разбирам ли, че освен с преките си задължения на журналисти са ангажирани и със 6 #97/ 2017

социални и обществени проекти? Това е може би най-отличителната черта на Съюза на журналистите в Тюмен. Иска ми се също да споделя за една тяхна инициатива, която са започнали преди няколко години и са я финализирали през тази – построяването на паметник на журналиста Александър Ефремов, който е загинал в Чечня. Това е първият паметник в Русия на загинал журналист. По този повод руските журналисти го възприемат като монумент както на своя колега, така и на другите загинали журналисти, които за съжаление никак не са малко. Приятелят и колегата на Александър Ефремов – Сергей Русанов, прави невероятни неща, за да може днес да се съхрани паметта за всичко, което Александър е направил в сферата на фотожурналистиката и не само в нея, включително за областта и за хората. Самият Русанов е изключителен фотожурналист. Той е военен кореспондент, отразявал е военните действия в Чечня, бил е винаги на предните позиции. Тюменска област е много интересна и с това, че има много национални малцинства. Те се занимават с отглеждането на елени и поради това животът им е номадски. И до ден-днешен са запазени техните традиции. Цели фамилии отглеждат стада с хиляди елени. И щом там, където са уседнали, тревата за паша привърши, те се местят на ново място. През зимата е особено трудно, защото тревата е под дебелия сняг. Еленското месо е хубаво, само ако животните се хранят не с фураж, а с жива трева. Споменавам това, за да кажа, че журналистите стигат до тези най-северни точки, за да отразяват бита и живота на еленовъдите. Сергей Русанов ми разказа, че той и няколко негови колеги са живели с тях, за да усетят реално живота им и после са публикували в медиите свои репортажи и материали. Домакините ми показаха и своя краеведски музей, след което заминахме за Тоболск. И Тюмен, и Тоболск се водят сравнително млади градове. Миналата година са отбелязали 430-годишнината от създаването на Тюмен, Тоболск е приблизително на същата възраст. За него се смята, че е бил духовният център на Русия, че е третият по значение град след Москва и Петербург. В този смисъл местните хора особено ценят Абалакския манастир, който смятат за изключително духовно и свято място. В Тоболск посетихме Дома на майсторите, където се срещнах с майстор Минсалим. На въпроса ми от каква народност е, той ми отвърна, че е „от най-различна“, но сега се определял като татарин. Минсалим изработва творби от кост, най-вече от лос и крава.

Тоболск е и родният град на големия детски писател Пьотър Ершов, автор на приказката „Конче-вихрогонче“. И в центъра, и из целия град има скулптори на неговите приказни герои. Тук се е родил и Дмитрий Менделеев, който бил седемнайстото дете в своето семейство. Особено вълнуващо е да се докоснеш до живота на декабристите, които са били заточавани в Сибир, най-вече в Тоболск. Видяхме гробовете на Кюхелбекер и на още четирима декабристи. Гражданите на града са много признателни на декабристите за голямата им заслуга за просветата и културата. Те са създали училища, организирали са литературни вечери и благодарение на тях градът получава своето литературно Възкресение. Посетихме библиотеката на Тоболск, която е много богата и с голям архив, а същевременно много модерно оборудвана. Особено вълнуващо беше посещението ни в Абалакския мъжки манастир, където бяхме приети от игумена отец Серафим. Освен за паметника на журналиста Александър Ефремов, Съюзът на журналистите на Тюмен успява да събере пари и за да се отлее камбана, която наричат Камбаната на гласността. Тя е в камбанарията на манастира. Качихме се и до нея. Обителта е напълно реставрирана. Имало е запазени само няколко икони, всичко друго е правено наново, защото през съветския период

Паметникът на убития в Чечня Александър Ефремов е първият монумент в Русия на загинал журналист.

са го използвали за склад, дори и за химикали, а това е повредило стенописите. Днес манастирът е в завършения си вид. В стената, която го обгражда, има много красива мозаечна икона на Св. Нестор Летописец. Тя също е изработена по инициатива на журналистическата общност в Тюмен. Сега те имат желанието да поръчат втора и тя да е в памет на светите братя Кирил и Методий Желанието им е да го направим съвместно. Разговаряли са с художник, който да изработи мозаечна икона, а аз, по тяхна молба, им занесох няколко фотографии на мозаечните икони на светите братя от черквата „Сан Клементе“ в Рим, а също и от Охрид. Те искат да го направим заедно и да присъстваме на освещаването и откриването на иконата, както и по възможност да се включим в набирането на средствата. От Съюза на журналистите в Тюмен държат да сме заедно в този благороден акт. Те не очакват да участваме с някаква огромна сума, а с нещо скромно, но да се почувства и съпричастността на българските журналисти. На мен много ми се иска да подкрепим тази инициатива. Има и още една. Председателят на Съюза на журналистите на Русия Всеволод Богданов на7 #97/ 2017

прави предложение, което обсъдихме с него, и което намери подкрепата на Тюменската журналистическа организация – да отбележим заедно Деня на славянската писменост и култура тук, в България. Идеята е в много суров вид и ние само я обсъдихме без конкретен план. Идеята е да се съберем с руските колеги в София и оттук през Велико Търново да отидем в МДЖ – Варна, където да се направи една разширена конференция по проблемите на журналистиката с участието на техни фотографи и техни изложби. Това, което почувствах, е желанието на колегите в Русия да бъдем заедно. Не бих пропуснала да спомена и още едно красиво кътче, което ни показаха домакините – туристическия комплекс „Сова“. Там всичко е в руски стил и е изработено от дърво, при това от кедър. От там заминахме за град Ялуторовск, където се намира големият музей на декабристите. Там е къщата на Матвей Муравьов-Апостол – по-големия брат на Сергей Муравьов-Апостол, който е един от петимата обесени декабристи, както и на Иполит Муравьов-Апостол, който пък се самоубива след провала на декабристкия бунт през 1825 г. А Матвей е заточен в Сибир и стига до Ялуторовск. Както вече споменах, сибиряците са изключително благодарни за това, което декабристите са направили за образованието, културата и духовното израстване на региона. Хората там казват, че винаги ги помнят и ще ги помнят, докато никой не си спомня имената на техните палачи. Посетихме и Държавния телевизионен и радио канал „Регион Тюмен“. Шефът на канала Александър Омелчук ни показа студията. Дадох интервю за неговото предаване за култура, което е седмично. След това имахме много вълнуваща среща с ветерани от Великата отечествена война. На нея присъства 95-годишният Юрий Луковски, който е живял една година в България. Припомни си как в състава на III Украински фронт е пресякъл Дунав. Разказа за срещите с генерал Стойчев и как са били посрещани у нас съветските бойци. Сподели и много интересни спомени за познанството си прототипа на воина от паметника „Альоша“, който бил родом от едно село в Алтай. Правел силно впечатление със своята снажност и сила, включвал се да играе хоро, като слагал на всяко от раменете си по един българин... В срещата участва и Игор Шаповалов, който е председател на Съюза на Тюменския областен съвет на ветераните. Там беше също правнукът на Олимпи Панов Тодор Воински, както и хора, в чиито строителни бригади са работи8 #97/ 2017

ли и българи. Явно може да се каже, че сред журналистите от този регион има и българска следа… Така е. Тодор Воински работи като журналист в Тюмен и знае много добре български език. Срещнах се с младата фотожурналистка Екатерина Христозова, чийто баща е българин. И не са само те. Българската следа в Сибир, и конкретно в Тюмен, е много значима, което те отбелязват непрекъснато. В нефтопреработващата промишленост и в строителството там са работили много българи. И досега много жилищни сгради ги наричат български. С особена почит и уважение там се ползва и днес българският строител Иван Захариев. За съжаление ние не познаваме Сибир и в частност Тюмен, а това е много интересен регион. Направи ми впечатление, че сградите им са много добре отоплени и не се усещат големите студове. Личи си, че имат достатъчно много електроенергия. Въпреки санкциите, които Русия търпи, магазините им са пълни и има всякакви продукти. В близък план какви съвместни инициативи набелязахте двата съюза? Води ни желанието да работим заедно, да правим добри неща. Както вече споменах, една от инициативите е да се изработи мозаечна икона на Св. Св Кирил и Методий и да се монтира на стената на Абалакския манастир. Тя вероятно ще е подобна на тази, която видях – на Нестор Летописец, красива мозаечна картина, обградена от всичките страни с решетка, за да се предпази от дъждове и снегове, а и който застане пред нея, да е на сухо, за да се моли. Руските колеги смятат, че иконата ще може да бъде изработена до средата на 2017 г. Ще работим и за общата ни инициатива да отбележим съвместно в София 24 май. Много ми се иска да се организира едно пътуване на български журналисти до Тюмен, защото има какво да се види и да се напише. С какво Съюзът на журналистите на Тюмен е по-различен от Съюза на журналистите на Русия (СЖР), който също се ползва с особен авторитет в страната? Не е по-различен и влиза в състава на СЖР. Но по признанието на председателя на Съюза на журналистите на Тюмен той е най-силната регионална организация. В него има много инициативни журналисти, които правят интересни издания, организират важни прояви, откликват на инициативите на СЖР. Винаги, когато досега съм участвала в прояви на СЖР, съм усещала, че Тюменската журналистическа организация е като основен стълб за гилдията в Русия. Съюзът на журналистите на Тюмен е не само много голям и не само се включва в много и различни проекти, но и осигурява по-

Инициативата

До мозаечната икона на Нестор Летописец ще има такава и на светите братя Кирил и Методий.

голяма своя финансова независимост, а членовете му са безкрайно инициативни. Не пропуснах да попитам как колегите от Тюмен успяват да се утвърдят като такъв основен стълб в СЖР. Отговорът беше, че и Новопашин, и Кузнецов, които ме придружаваха из Тюменска област и Тоболск, са работили на Север. А когато си работил на Север, в Селихард, Нижни Вартовск, в тези много сурови райони, тогава създадените познанства и връзки остават за цял живот. Те знаят, че винаги имат до тях приятели и колеги, готови да им дадат своята подкрепа и да помогнат на всяка инициатива. Според мен най-доброто в Тюменската журналистическа организация е, че са страхотен екип и винаги са заедно. Дори усетих, че журналистите и в някаква степен представителят на властта, в случая Александър Новопашин, са едно цяло, защото той също е журналист, работил е във вестник в Нижни Вартовск, Салехард, правил е сам вестник и активно участва в журналистическите прояви. Той оказва голяма помощ на журналистите, които го възприемат като един от тях. интервюто взе Розалина Евдокимова снимки: Сергей Русанов, Екатерина Христозова.

Скъпи приятели, В Тоболск и в Свято-Знаменския Абалакски мъжки манастир от 15 години се провеждат междурегионални творчески фестивали на журналистите под надслов „Православието и средствата за масова информация”. През тези години във фестивалите са участвали над 2000 души, били са представени стотици блестящи медийни творби, насочени към сърцата на хората и призоваващи към духовно възприятие на света. Посадена е кедрова Алея на журналистите. Провежда се световно издирване на главната светиня на манастира – иконата на Абалакската Света Богородица „Знамение”. С общи усилия са събрани средства за отливане на камбана, наречена „Православието и средствата за масова информация”, както и за създаване на мозаечна икона на Свети Нестор Летописец, почитан от журналистите като небесен покровител на професията им. Висока оценка на журналистическите дела е дадена от Светейшия патриарх Кирил. Новата инициатива на журналистите е да се изготви и да се установи в Абалакския манастир мозаечна икона на Светите равноапостолни братя Кирил и Методий. Създадената от тях азбука обединява славянските народи и е основа на православните култура, християнство и просветителство. Съюзът на журналистите от Тюменска област и Съюзът на българските журналисти се обръщат към всички неравнодушни хора да дадат своя принос за създаването на икона на Светите равноапостолни братя Кирил и Методий. Това ще бъде благороден принос в името на единението на културите, ще бъде знак на дълбоко уважение към онези, за които работата със словото на светското или религиозното поприще е станало дело на живота. Паричните средства могат да се внасят с банкови преводи по следните сметки: Региональная общественная организация „Союз журналистов Тюменской области” ИНН / КПП 7202083387 / 720301001 ОГРН ОГРН 1027200002829 ОКВЭД 91.12 ОКПО 51010069 Р / с 40703810300990000255, К / с 30101810271020000613, БИК 047102613 ПАО „Запсибкомбанк”, г. Тюмень, 625000, ул. „8-Е Марта” 1 Като предназначение на превода да се посочи: „На икону святых Кирилла и Мефодия” („За иконата на светите Кирил и Методий”)

форум български журналист

Томас Фрам: „България е библейска страна!” Германецът, посветил на България книгата си „Двете половини на ореха” и получил за нея специална награда и Плакет на СБЖ, изпрати писмо до нашия Съюз с оригинални размисли за страната ни, за опита си с германските медии, за „фаталното недоразумение между народите”, видяно от него като „плод на социално-историческата опозиция между богат и беден”.

Томас Фрам e роден през 1961 г. в Рурска област, край реката Рейн. Следва география и философия в бившата германска столица Бон. Поради лични причини през 2000 г. идва в България, учи български език и започва да пише (и да чете) за страната за немскоезичния печат. Прави и радиопредавания. Започва преводаческа дейност. В момента създава малко издателство, предназначено за книги с българска тематика. На 18 ноември 2016 г. Томас Фрам получи специална награда и Плакет на СБЖ за книгата си, посветена на България, ,,Двете половини на ореха. Един германец в България“. Публикуваме по-долу писмото му, изпратено до СБЖ и участниците в церемонията за награждаването. Съхраняваме огириналния правопис и изказ на автора, независимо от известните неравности в неговия български език. Убедени сме, че тази автентичност дава по-пряка представа за човешката същност на Томас Фрам и за неговата силна връзка с България. А ето и самото писмо: С изумление прочетох сьобщението за присъждане на наградата на Съюза на Българските Журналисти. Точно такова никога не бях очаквал да получа – и искам да Ви кажа защо. Ще започна с една шега с сериозен замисъл: Попитаха ме хората в България, какво правите Вие тук? Моят отговор след няколко години в страната беше: „Тук съм за да докажа и да покажа, че и един Германец може да бърка и да прави грешки.“ Тей-като хората се смееха, доуточних: „Вижте, ние Германци може да сме работливи и организирани, подредени хора, но нашата голяма слабост е, че сме правдиви и мислим, че знаем всичко ... а то по-добре. Германците често са хора, които идват в непозната им страна, а 10 #97/ 2017

вместо да се ослушат, да се вживяват и да наблюдават, те веднага започват да упражняват и прилагат някакви теории и ... да назидават родните хора, кои са и какво трябвало да направят!“ Моята неувереност кой съм, породена от факта че не отговарям на обичайните характерни черти на хората, между които порастнах, ме накара рано да рефлектирам върху себе си и да поставям под постояннен въпрос и себе си и това, което са ме научили като факти, в това число и фактите за България. Но – уви! Човешката принуда да препитавам някакси и да плащам сметките и да купувам хляб, ме накара да се занимавам професионално с журналистиката. Тъй като липсваха тогава присъстващи в страната кореспонденти за България, имах свои шансове навсякъде. А какво се получи след време? Редактори на големите немскоезични вестници ми критикуваха статиите с аргумента, че изразявам мои съмнения в фактите и обстоятелства които описвам – а в статия трябвало да констатирам с пълна увереност, че е точно така, както казвам. Отвърнах: „България е библейска страна! Там има разкази, легенди и версии – а до самата истина ние простосмъртните не стигаме!“ Това беше началото на края на моя официален журналистически път. Краят беше в това, че открих: Уж либералните медии в Германия имат предпочитани истини и не чак толкова предпочитани! Щом пиша статия за корупция и недостатъците на съдебната система, материалът ми винаги беше добре дошъл. Когато обаче писах за напредъците на гражданското общество или за факта, че в България туркиня без проблем може да публикува книга с еротична любовна история, ми казаха, че май не съм решерширал добре.

Томас Фрам по време на представянето на книгата му в София през януари в края на 2016 г. Книгата на Томас Фрам може да намерите в книжарниците в страната, издадена от изд. „Рива”.

Като протестант предпочитам свободата на съвестта пред сигурността и даже на успеха и признанието, така че веднага напуснах журналистиката и се хвърлях върху преводачеството с което отново доказах девизата на моя живот: Аз не фалирам веднага, а едва малко преди пробива. Пробива ще трябва да разберете като пари. Номинираха моите преводи за големи награди, а не ги получих. Хубавото обаче е, че – както пак се шегувам – моите поражения и фалити ми връщат свободата, а свобода е принудата, да правиш, каквото искаш (и можеш). Та, преди три години съм започнал да взимам нещата в собствени ръце и да публикувам моите текстове така както аз си ги искам, без цензура. Не ме е срам да призная че това мероприятие ми е възможно единствено поради прословутата германска социална държава. Живея в момента на минимална социална помощ от 500 лв. на месец с дълг, да стоя в Германия, докато получавам тези помощи, намирам обаче разбиране, даже възторг от страна на служителите от агенцията по труда. Един от тях вече готви първите български рецепти по моя препоръка! Книгата, за която ми присъждате тази награда, беше първият плод на моя опит да намирам отговор на двуполюсния въпрос: Ако аз

съм еди-кой си човек, какво тогава е България? Лесно ще разберете сега, защо точно есето е най-подходяща за мен форма за представяне на моите наблюдения и мисли. Абсолютно знание нямам, всичко е само смес от натрупани наблюдения, сравнения с Германия, и интроспекция. „Интроспекция???“, ще извикате, може би, сега. Да, интроспекция. Защо? Защото фаталното недоразумение между народите според мен е само плод на социално-историческата опозиция между богат и беден, господари и слуги – а богатите, за оправдание и обяснение на тяхното богатство, обичат да превърнат прости културни различия в антропологични между себе си и другите. А свикналите да робуват на великите сили се скрият в черупка като тази на орех. Чистият псевдо-обективен анализ ще счупи ореха – което е равно на нарушение на човешкото право на неуязвимост. Така че, аз започнах да разбера, че и аз съм орех – като Вас. От този ден насам се опитах да не говоря като Германец НА Българите, а като ЧОВЕК от Германия с ХОРАТА от България! Естествено моето любимо българско ядене е изцедено кисело млеко с мед и ... орехи. Благодаря Ви за голямата чест! 11 #97/ 2017

политическа култура

Н. П. Наргиз Гурбанова: „България и Азербайджан си приличат много, връзките между тях се развиват динамично и ползотворно” Нейно Превъзходителство Наргиз Гурбанова е посланик на Азербайджан у нас. За нея с чиста съвест може да се каже, че е изключително отворен към всичко и всички човек, който много бързо премахва преградите между себе си и събеседниците. На пръв поглед веднага съзираш източна красавица, а като се разговориш, усещаш и мъдростта на Изтока. Така че всеки, който е бил на среща с нея, винаги си тръгва с топлото усещане, че се е сдобил с нов приятел. Но предпочитам тя самата да разкаже за себе си в своето специално интервю, което даде за сп. „Черно и Бяло“.

Ваше Превъзходителство, нека започнем нашия разговор с молбата да се представите на нашите читатели, а също и да споделите вашите впечатления от България. Какво знаете за нашата страна и тя харесва ли Ви? Често ме питат за това и да си призная, приятно е да отговаряш на такъв въпрос и да изразиш своите положителни впечатления за страната ви. Скоро ще стане една година, откакто съм в България и за това време успях да се запозная с нея отблизо и то не само със София, но и посетих редица други места. България е моето първо дипломатическо назначение в качеството ми на посланик. През годините на моята служба като дипломат работих в посолствата на Азербайджан в САЩ и Австрия и посетих много страни, но никога не бях идвала в България. Преди пристигането ми в София, за да се запозная със страната ви, почерпих знания от различни писмени и устни източници, в това число и общувайки с колеги, преди всичко работили в България, които много топло се изказаха за нея. И поради това пристигнах в София заредена с много положителни емоции и много радостна, че моите най-добри очаквания за вашата страна се оправдаха. Безспорно, България е много красива страна с гостоприемни и приятелски настроени хора, с богата история и култура и прекрасна природа. Много ми харесва да живея и работя тук и се надявам, че с всяка следваща година тези чувства ще се засилват. 12 #97/ 2017

Откриването на музея на открито на хълма Трапезица във Велико Търново. първата дама на Азебрайджан и президент на Фонда „Гейдар Алиев“ Мехрибан Алиева (втората в дясно).

Ще ми се да Ви върна малко назад. През септември миналата година първата дама на Азербайджан Мехрибан Алиева откри музея на открито във Велико Търново, намиращ се на хълма Трапезица, реставриран благодарение на финансовата подкрепа на Фонда „Гейдар Алиев“. Как във Фонда разбраха за тази наша историческа светиня и защо решиха да отпуснат средства специално за нейното възстановяване? Успешното реализиране на реставрирането на архитектурно-музейния резерват „Трапезица“ с подкрепата на Фонда „Гейдар Алиев“ е важно събитие в историята на нашите двустранни отношения. По време на церемонията за откриването на 22 септември 2016 г. във Велико Търново участие взеха и първата дама на Азербайджан и президент на Фонд „Гейдар Алиев“, Мехрибан Алиева и вицепрезидентът на Фонда Лейла Алиева, както и премиерът Бойко Борисов, кметът на Велико Търново Даниел Панов и други. Този проект беше иницииран от българска страна по време на официалното посещение на президента на Азербайджан Илхам Алиев в София от 3 до 5 март 2015 година. Тогава на срещата между президента на Азербайджан и българския премиер присъства и кметът на Велико Търново Даниел Панов. През последните 25 години между нашите страни се устано-

виха приятелски отношения и ние винаги с внимание се отнасяме към предложенията на нашите български партньори, адресирани към развитието на двустранните връзки. Инициативата, отнасяща се до хълма Трапезица, беше приета с интерес от Фонда „Гейдар Алиев“ и договорът беше подписан на 27 май 2015 г. в София в присъствието на високопоставени лица от двете страни. Както е известно, град Велико Търново през ХII–ХIV в. е бил един от водещите културни, исторически, обществено-политически центрове в Европа. А Фондът „Гейдар Алиев“ активно участва в реализирането на проекти за запазването и реставрирането на исторически и културни обекти в различни страни по света и вземайки решение за участието в този проект, Фондът се е ръководил именно от този факт, че бивайки национално достояние на целия български народ, хълмът Трапезица едновременно е и общоевропейско културно наследство. По време на откриването в изказването си първата дама на Азербайджан и президент на Фонда „Гейдар Алиев“ Мехрибан Алиева подчерта, че ръководената от нея организация е много горда с приноса си за реставрирането на това световно историческо наследство. По време на церемонията за откриването на музея на открито „Трапезица“ се състоя и 13 #97/ 2017

Културният център „Гейдар Алиев“ е един от най-големите и модерни в Европа.

валидиране на съвместна пощенска марка, посветена на успешното реализиране на проекта. Ще Ви помоля да разкажете за дейността на Фонда „Гейдар Алиев“. Фондът е неправителствена организация и е създаден през май 2004 г. в памет и продължаване на идеите за национална държавност на националния лидер на азербайджанския народ Гейдар Алиев. Внасяйки своя осезаем принос в реализирането на програми и проекти в областта на социално-икономическото и хуманитарно развитие на Азербайджан, както и в чужбина, за 12 години откакто съществува Фондът „Гейдар Алиев“ изигра важна роля в успешното развитие на нашата страна, в това число в такива области като образованието, здравеопазването, културата, спорта, науката и технологиите, екологията. В рамките на многостранната дейност на Фонда бяха осъществени голям брой проекти, в това число строителство и реконструкция на образователни и лечебни заведения, грижа и лечение на диабет и таласемия, възстановяване на историко-културни и религиозни паметници, строителство на културни и спортни обекти, подкрепа и пропагандиране на изкуството, съдействие и защита на околната среда. Без да се ограничава само в рамките на Азербайджан, Фондът „Гейдар Алиев“ активно си сътрудничи с международни организации и спомага за реализирането на определени проекти в други страни, в това число и в България. Президентът на Фонда и първа дама на Азербайджан, Мехрибан Алиева е посланик на добра воля на ЮНЕСКО и ИСЕСКО (Ислямска организация по въпросите на образованието, науката и културата). Между нашите две страни вече са устано14 #97/ 2017

вени добри двустранни връзки. В последно време се активизираха срещите. Бихте ли споделили какво досега е направено и какво предстои? Както отбелязахте, отношенията между нашите страни са много тесни и са на основата на непоколебима дългогодишна дружба и взаимно уважение. Логичен резултат на съвместните ни усилия е, че от март 2015-а те са вече на равнището на стратегическо партньорство, което даде нов импулс за тяхното разширение и задълбочаване. С удовлетворение искам да отбележа, че 2016 г., както и предишните години, беше твърде плодотворна в активизирането на сътрудничеството между нашите страни, като отчитаме и интензитет на двустранните визити. През годината висши официални лица на България, а именно президентът Росен Плевнелиев, вицепрезидентът Маргарита Попова и министърът на външните работи Даниел Митов посетиха Баку. По време на тези визити бяха проведени срещи с висшето ръководство на Азербайджан, на които бяха обсъдени перспективите за по-нататъшното развитие на азербайджано-българските отношения. Визитата на първата дама на Азербайджан и президент на Фонда „Гейдар Алиев“ Мехрибан Алиева беше от важно значение за развитието на двустранните връзки. Други азербайджански официални лица, в това число правосъдният министър Фикрет Мамедов, министърът на екологията и природните ресурси Гусейн Багиров, председателят на Държавния статистически комитет Тахир Будагов, зам.-министърът на външните работи Мамед Мамед-Кулиев, зам.-министърът на културата и туризма Назим Самедов също посетиха България през 2016 година.

Столицата на Азербайджан – приказна симбиоза между старото и супер модерното.

Друго важно постижение беше успешно проведеното след 8-годишно прекъсване на 29 септември м. г. IV заседание на Съвместната междуправителствена комисия за търговско-икономическо и научно-техническо сътрудничество. В Баку пристигна внушителна българска делегация начело с министъра на икономиката Борислав Лукарски, в която влизаха както представители на правителствените структури, така и на деловите кръгове. На тази среща бяха обсъдени и набелязани редица съвместни мерки, касаещи развитието на търговско-икономическото и научно-техническото сътрудничество между нашите страни. В рамките на визитата в Баку беше също проведеният азербайджано-български бизнес-форум, беше подписан меморандум за сътрудничество между деловите кръгове на страните ни. Обобщавайки, ми се ще да отбележа, че през 2016 г. беше извършена сериозна работа за консолидирането на двустранното сътрудничество и всичко това ни дава сигурност за тази 2017 г., която е важна за азербайджано-българските отношения. Тази година се навършват 25 години от установяването на дипломатически отношения между нашите две независими държави. Несъмнено това е много важна дата и ние имаме намерение да проведем цял комплекс от мероприятия през годината, с които да отбележим този радостен юбилей. А как виждате перспективите за сътрудничество и партньорство между нашите две страни? В какви области и кои наши компании имат възможност да се появят на азербайджанския пазар? Между нашите страни се осъществява успешно сътрудничество в енергийната сфера, което има важно значение не само в региона-

лен формат, но и в общоевропейски мащаб. Но според наше дълбоко убеждение има и други области на икономиката, криещи съществен потенциал за развитие на взаимно изгодното двустранно икономическо сътрудничество. Основен приоритет в икономиката за азербайджанското правителство е придвижването на развитието на нефтения сектор, селското стопанство, транспорта, туризма, информационно-комуникационните технологии и други перспективни сфери. През последните години интензивно се развива нефтеният сектор в Азербайджан и се превръща във важен сегмент на националната икономика, където особено силни са позициите на частния сектор. Нашата страна е отворена за международно сътрудничество, у нас има всички условия за ефективното функциониране на чуждестранни компании. Азербайджанските бизнесмени се стараят активно да сътрудничат с партньори от други страни и да излизат на международния пазар. В Азербайджан ще сме радостни да приветстваме български компании в нефтения сектор, на които вярвам ще им е интересно да работят с нашите бизнесмени. За това ние ще продължим усилията ни за разширяването на контактите между деловите кръгове в нашите страни. Неведнъж Вие сте казвали, че нашата страна има стратегическо положение, както и Азербайджан. През България Вашата страна може да получи достъп до европейския пазар и обратното – нашата страна през Азербайджан може да има достъп до азиатския пазар. Искам да подчертая, че отчитайки стратегическото географско разположение на България и Азербайджан, то сътрудничеството в 15 #97/ 2017

Подписването на меморандум за сътрудничество между деловите кръгове на България и Азербайджан.

областта на транспорта има важно значение за развитието на двустранните икономически връзки. Бивайки морски държави, нашите страни имат важно значение за международния превоз на товари и разполагат с необходимата транзитно-транспортна инфраструктура. България е врата към Европа, Азербайджан – мост между Европа и Азия, това е вратата към Централна Азия. През последните години Азербайджан извършва необходимите реформи и развива своята транзитно-транспортна инфраструктура. В нашата страна продължава строителството на новия комплекс Бакинско международно морско търговско пристанище, модернизира се жп-инфраструктурата. В резултат на всички тези последователни мерки, ролята на Азербайджан като незаменим възел в транзитно-транспортната верига между Европа и Азия значително нарасна. Страната ни вече е важен участник в международните транспортни коридори Изток-Запад и СеверЮг. Ще се радваме ако стремежът за сътрудничество в областта на транспорта се споделя и от нашите български партньори. През юли миналата година азербайджанска делегация, в която влизаха представители на Министерството на транспорта и Азербайджанските железници, участва в многостранни преговори на равнище експерти по развитието на международния транспортен коридор „Черно море – Персийски залив“. Освен това по наша инициатива генералният директор на българската компания „Пристанищни инфраструктури“ Ангел Забуров посети Азербайджан в състава на официална делегация за участие в заседанието на междуправителствената комисия. В рамките на този форум беше подписан меморандум между ЗАО „Бакинско международно морско търговско пристанище“ (Бакинско пристанище) 16 #97/ 2017

и българската компания „Пристанищни инфраструктури“, който документ ще позволи да се разшири сътрудничеството между нашите предприятия, а също и да се осъществява обмяна на опит. България се утвърди като привлекателна дестинация за туризъм и почивка. Какво трябва да се направи, за да привлечем вниманието на азербайджанските туристи? Несъмнено, България е с големи възможности както за летен, така и за зимен туризъм. Вашата страна, особено черноморските плажове, са прекрасни и известни в Азербайджан, тъй като още по съветско време нашите сънародници посещаваха България. Но трябва да се отбележи, че през последните десетилетия в резултат от нарастването на общественото благосъстояние азербайджанците започнаха активно да пътуват по целия свят и в сравнение със съветския период сега те вече имат огромен избор къде да почиват. Сигурна съм обаче, че българските центрове за почивка и туризъм могат също да представляват голям интерес за тях. Вярно, че няма пряка връзка между Баку и София, но според мен това не е сериозна пречка за привличането на азербайджански туристи в България при една дългосрочна работа на местните туристически компании. Потенциалът за сътрудничество е голям и просто трябва да се ориентира към дългосрочна перспектива. Смятам, че е необходимо активно да бъдат рекламирани в нашата страна туристическите възможности на България, да се разшири сътрудничеството с азербайджанските туристически компании и съвместно да се разработват пакети за туристически услуги, които да заинтересуват азербайджанските туристи. От своя страна посолството е готово да окаже съдействие на българските туристически компании за осъ-

Българо-азербайджанският бизнес-форум.

ществяване на контакти с необходимите държавни и частни структури в Азербайджан. Като журналист не бих пропуснала възможността да Ви помоля да споделите каква е ситуацията с медиите в Азербайджан. Колко от тях са държавни и колко частни? Имат ли възможност свободно да пишат и говорят за това, което се случва в страната Ви? Азербайджанският народ има богати традиции в областта на пресата. Нашият национален печат, чиято основа е положил през 1875 г. просветителят и публицист Гасан бек Зардаби, е бил за онази епоха първият образец на национален печат в мюсюлманския Изток. Но след това в течение на 70 години Азербайджан е бил в състава на Съветския съюз, където има само една официална политика и една идеология и гражданите не са имали достъп до широка информация. Затова след като възстановихме своята държавна независимост, приоритет на нашето правителство стана всестранната подкрепа за формирането на независими медии, отговарящи на световните стандарти, които да са авторитетна институция на азербайджанското общество. За тази цел държавата създаде условия за свободното развитие на медиите, в това число по пътя на отстраняването на всички изкуствени препятствия, пречещи на свободата на медиите и словото. През 1998 г. беше официално отменена цензурата в медиите. Като страна-член на ОССЕ и на Съвета на Европа, Азербайджан се явява участник в международните юридически инструменти в сферата на свободата на словото. Това беше много важен и последователен процес и днес ние с увереност можем да заявим, че той беше много успешен и на Азербайджан се даде възможност да осигури свободата и всички условия за ефективната работа на медиите. Журналистите в нашата

страна имат пълната свобода на действие, за да информират обществеността за събитията и фактите в страната и чужбина, а също така и за налагане на своето мнение, при условия на съблюдаване на правовите и етични норми. У нас в страната излизат около 40 всекидневника, над 200 седмичника и месечни вестници. Работят десет национални, един спътников, 13 регионални и 17 кабелни тв-канала. Интернетът в Азербайджан е абсолютно свободен. Над 75% от нашето население е активен потребител на мрежата. Два милиона души от нашето 10-милионно население се възползват от социалните медии. Вярвам ще съгласите с мен, че фактите говорят сами по себе си. И в края на разговора ни, Наргиз, какви са личните планове на посланика на Азербайджан – какво искате да видите и какво още да направите? За мен, както и за всеки друг посланик, е важно да дам своя принос отношенията между нашите страни да се развиват по възходяща линия. За година от моето пребиваване в България посолството свърши голяма работа, но пред нас има още толкова неизпълнени идеи и планове. В този контекст отбелязването на 25-годишнината от установяването на дипломатическите отношения за мен е един от важните приоритети през 2017 г. Освен това, макар по територия България да не е голяма, една година е много малко време да се запозная с вашата гостоприемна страна, с нейните отзивчиви граждани и да опозная българския национален дух. В плановете ми важно място заема да посетя различни райони на България, за да мога по-добре да опозная вашата страна и култура. интервюто взе Розалина Евдокимова 17 #97/ 2017

китай – известен и непознат

Традициите на Китайската нова година и празничната трапеза Тази година на 28 януари според традиционния лунен календар в Китай се отпразнува Нова година или както я наричат – Пролетния празник – Чундзие (Гуониен). Въпреки че с годините съдържанието и начините на празнуване се променят, мястото на Пролетния празник в живота на китайците неизменно остава едно и също. Историята на новогодишния празник датира от преди четири хиляди години.

Как обаче е възникнал Пролетния празник? Една легенда разказва, че в древни времена живяло чудовище на име Ниен. Веднъж годишно, на всеки 365 дни, то пристигало при хората и изяждало един от тях. Чудовището се появявало обикновено вечерта и изчезвало на сутринта, затова

18 #97/ 2017

китайците започнали да наричат тази нощ Ниенгуан, където „гуан” означава „граница”, „предел”. Ако преживеели нощта Ниенгуан, те можели да се радват на спокойствие още цяла една година. След време хората забелязали, че Ниен се страхувал от червения цвят и шума на фойерверките. За-

това в нощта, когато трябвало да се появи, те залепяли червени хартиени ленти около вратите си и пускали фойерверки. Така държели страшното чудовище далеч от своите домове и с времето то престанало да ги безпокои. Оттук дошло и другото име на Пролетния празник – Гуониен,

което означава „да преживееш (идването на) Ниен”. В навечерието на празника китайците почистват домовете си, приготвят разнообразни и вкусни ястия, обличат нови дрехи. За начало на Пролетния празник се смята последната нощ от старата година, която на китайски се нарича Чуси. Тогава семействата се събират заедно. От двете страни на вратата на дома се поставят т.нар. „новогодишни куплети” или двойни надписи (дуейлиен). В празничната нощ хората пускат

фойерверки и се наслаждават на задължителната част от тържествата – семейната вечеря. След това се отдават на разговор, докато всички заедно правят пелмени (дзяодзъ) за следващите дни. Китайските пелмени се наричат още „шуейдзяо” или „водни пелмени”. Те са едно от основните блюда в Северен Китай, което се радва на огромна популярност. В северната част на Китай пелмените се приготвят до 12:00 часа в навечерието на Пролетния фестивал и се

ядат през часа дзъшъ (от 23:00 до 1:00 часа), когато новата година сменя старата. В миналото наричали този отрязък от време „дзяодзъ” – времето до полунощ, затова и днешното име на пелмените звучи по същия начин. На Нова година китайците задължително ядат пелмени, пожелавайки си един на друг щастие, благополучие и семейно единение. Първоначално пелмени приготвяли само в Северен Китай, но впоследствие това лакомство се разпространява в цялата страна и дори по света. Едно от местата, където пелмените са особено популярни е град Сиан – местните майстори правят над 100 вида. На много места в Китай хората не лягат до сутринта. Това се нарича „пазене на Новата година” (шоусуей). На сутринта хората посещават роднини и приятели, за да ги поздравят и им пожелаят късмет и благополучие през Новата година. Възрастните подаряват на децата пликове от червена хартия с пари (ясуейциен). Смята се, че това ще 19 #97/ 2017

им донесе радост и щастие. Приготовленията за празника започват две седмици след пълнолунието в последния месец на годината. Китайците усърдно чистят дома си три дни. Събират домашния боклук от ъглите към центъра на стаята, за да не изметат късмета от жилището. А за да бъде съдбата благосклонна към къщата и щастието да се настани удобно, уредите, с които са чистили, трябва да се скрият добре. Според преданията трябва добре да се скрият и ножове, ножици и други режещи предмети, за да не се отреже пътят към щастието на човека. В първия ден на новата година те не бива да се използват. Преди нейното настъпване обичаят препоръчва хората да се разплатят с всички, както и да си потърсят несъбрани пари. В средните векове кредиторите използвали и нетрадиционни средства, за да си приберат даденото. Прибягвали даже и до преспиване у дома на длъжника. Започнатите дела през годината трябва също да се приключат. Специално внимание при подреждането на дома за празника заемат цветята. Използват се предимно божури, които символизират богатство и знатност. В южните райони на страната, където по това време вече всичко е разцъфнало, предпочитани са нарцисите и орхидеите. В къщите се поставят вази с много цветя. На север, за да се спази този обичай от далечни времена съществуват парници, където отглеждали цветята, готови за продан в специални магазини. В някои области на северен Китай има традиция домът да се украсява с борови клончета, а в южен – с клонки от кипарис. Тези дървета в Китай са символи на безсмъртието и на душевното благородство. Понякога хората прикрепят към дрехите си 20 #97/ 2017

малките клончета или украсяват косите си с тях. Китайската нова година е предимно семейно тържество. Празнува се няколко дни. Първата вечер на масата сядат всички членове на семейството. По време на Северните и Южните династии вече съществувал обичай на будуването в новогодишната нощ. Така понякога вечерята продължавала до късна нощ. Празничната маса трябва да е отрупана с много плодове, живи цветя и бонбони – дарове за здраве. Празничните ястия имали особен смисъл, а всяко блюдо – свое значение. Например пелмените се приготвят с пожелание за щастливо потомство и материално благополучие; макароните – символ на дълъг живот; различните тестени изделия с кръгла форма и ястията с риба – символ на доволство;

яйцата – на късмета; фасул – предпазва от нечиста сила; портокал, мандарина, райска ябълка (червени и оранжеви плодове) – символ на щастие; ориз – символ на богатство и благоденствие. За празника се осигурявали специални питиета, символ на дълголетие. Още в средните векове пиели напитка от праскови и вино с пипер, иглички от кипарис или цветове на слива. Сега следи от този обичай могат да се открият в някои райони в Южен Китай. Китайците отрано съставят план за празничната програма, изпълнена с интересни конкурси и остроумни шеги, много танци и добро настроение. Когато присъстващите чуят поздравление за себе си, те се обливат или напръскват с вода. Често това се случва на улицата.

За ястията на празничната трапеза Дзяодзъ (китайски пелмени) На Нова година, както вече споменахме, китайците задължително ядат дзяодзъ или китайски пелмени. Те са като пожелание за щастливо потомство и материално благо-

получие. Историята на дзяодзъ в Китай датира отпреди повече от 1800 години. Легендата разказва как те били направени от прочутия в древността лекар Джан Джундзин. Една

година зимата била много сурова и избухнала епидемия от тиф. Мнозина бедни гладували, страдали от студа, търкали измръзналите си уши. Сърцето на Джан било изпълнено с мъка и той решил да направи нещо, за да помогне на хората. Умният и опитен лечител сварил агнешко месо заедно с люти чушки и различни билки, след това смлял всичко, поставил тази плънка в разточено тесто и я завил във формата на уши. После сварил пелмените и ги раздал на болните. Всеки получавал по два пелмена и купичка гореща супа в продължение на много дни. Така болните се излекували и епидемията от тиф останала в миналото. След този случай хората се научили сами да правят дзяодзъ с най-разнообразни плънки от месо и зеленчуци. Танхулу Танхулу, което в превод означава „захаросан глог на пръчка” е традиционно и едно от найпопулярните лакомства в Северен Китай през зимата. То се приготвя много лесно – почистеният от семената глог се нанизва на бамбукова пръчка и се потапя в горещ захарен сироп. Когато изсъхнат глогинките изглеждат като обвити в тънък слой лед, а вкусът им е сладко-кисел. Танхулу е любимо лакомство на деца и възрастни, то е не само вкусно, но и красиво. Майсторите на танхулу често го продават като окачат отделните пръчици върху цилиндър, наподобяващ малко обсипано с червени плодове дърво. Лечебните свойства на глога са известни в Китай от дълбока древност, затова в началото танхулу се използвало като лекарство. Появата му пък е свързана с един от сунските императори – Гуандзун. Веднъж любимата му съпруга почувствала слабост, изгубила апетит и от ден на ден зали-

нявала все повече. Придворните доктори є давали различни цярове, но нищо не помагало. Тогава владетелят решил да потърси помощ от народната медицина. Така в двореца се явил лечител, който просто проверил пулса на жената и обещал, че след две седмици здравето є ще се възстанови, стига да яде захаросан глог. Всеки ден императрицата трябвало да се храни само с това „лекарство”. Когато чули рецептата на народния лечител, придворните доктори изказали съмнения, че тя ще подейства, но след половин месец любимата жена на владетеля си възвърнала предишния вид и жизненост. Рецептата за танхулу пък бързо се

разпространила сред народа и досега е любимо лакомство на китайците в студените зимни месеци. Днес, за направата на танхулу, освен глог, се използват и много други плодове. Хотпот В Китай почти всяка провинция има своя оригинална кухня, а местните блюда и деликатеси винаги са били повод за особена гордост. В северната част на страната с голяма популярност се ползва т.нар. хуогуо („огнен котел”) или както е придобило популярност по света – хотпот. Хотпот е много подходящо за празнична трапеза: приготвя се лесно, но има всичко.

21 #97/ 2017

Хотпотът се е появил найнапред в Северен Китай и за него се споменава в исторически хроники отпреди двайсет века. С времето методите за приготвянето му и рецептите са се обогатявали, увеличавали са се и неговите почитатели. В студените зимни вечери хората обичали да сядат около масата с тенджера горещ бульон. Тънките парчета месо и различни зеленчуци не се варят в хотпота, а се попарват за момент, след което се потапят в различни сосове. Интересно е, че при цялото разнообразие от меса, много пекинчани обичат да правят хотпот само с агнешко. Преди 600 години китайският хотпот бил пренесен в Япония, където също станал изключително популярен, а днес го знаят по цял свят и то не само почитателите на гурме кухнята. Сред най-популярните видове хотпот в Китай е един, който наричат „патица мандаринка“ (юенянхуогуо). Известно е, че тези птици винаги живеят по двойки, ако едната умре – умира и другата. Оттук, в хотпота, който носи тяхното име, има две отделения – едното с червен лютив бульон, а другото с бял зеленчуков. Патица по пекински Печената патица по пекински (бейдзинкаоя) е едно от най-известните блюда в китайската кухня, което било на особена почит в императорския дворец. Някога дори я наричали „най-голямото лакомство в Поднебесната”. Рецептата за приготвянето на патица по пекински била измислена в императорската кухня по време на династия Цин и днес се ползва с огромна популярност не само в Китай, но и по света. Пекинската патица е сред най-добрите породи на тази домашна птица, нежното и 22 #97/ 2017

нетлъсто месо е идеално за приготвянето на прочутото блюдо. Самата технология на ястието следва строги правила и изисква голямо майсторство. Почистената от перата птица се окачва в нагорещена пещ, за чийто огън се използват плодови дръвчета. След това тя се доизпича при по-ниска температура. Готовата патица по пекински трябва да има блестяща, хрупкава и с цвят на райска ябълка кожа, а месото да бъде сочно и да се топи в устата. Освен че се приготвя по специфичен начин, има правила и за яденето на „патицата по пекински”. Тя се нарязва на тънки парчета – обикновено

108, като всяко трябва да има месо, кожа и мазнина. Парче патица по пекински, предварително потопено в специален сос, се слага върху тънка палачинка, добавят се лук, краставица, след което всичко се завива и така се яде. От крилата, краката и вътрешностите на патицата се приготвят разнообразни студени или топли мезета и други ястия, а костите є се използват за питателен бульон. Истински пекински майстор-готвач може да приготви до 80 ястия от патица. Печената патица по пекински е сред най-изисканите блюда в китайската кухня и много популярно сред чужденците, посещаващи Китай.

китай – известен и непознат

Младото поколение от околия Яошан поема отговорност за опазването на културата и нейното наследяване Историята на загадъчното и древно малцинство Яо започва от преди две хиляди години. Село Яошан в провинция Гуейджоу е мястото, където е концентрирано малцинството Яо. Заради бедността в миналото, селото привлече голямо внимание от страна на централното правителство и местните власти. Днес обаче, разнообразната култура на малцинството Яо е защитена и се наследява, като се превръща в главна движеща сила за развитието на селото и подобряване живота на местните жители.

Село Яошан е планинско и се намира в околия Либо. То разполага с богати и разнообразни обичаи и традиции, характерни за местното малцинство и е идеално място за докосване до тяхната култура. От тях най-известен е етнос Байкуяо, който е част от малцинството Яо и е вписан от ЮНЕСКО като националността с най-цялостно опазената култура и наречен „жива вкаменелост на човечеството“. Традициите, свързани със сватби, погребения и други ритуали са богати, сградите им са уникални, а народните носии и културата на бронзовите барабани са включени в списъка за нематериалното наследство на Китай. 28-годишната Лу Дзинмей е детска учителка в село Яошан. През лятната ваканция, тя работи като екскурзовод в селото. Облечена в традиционна носия, тя разказва на гостите историята зад загадъчните и древни декоративни тотеми по дрехите. В древността, Байлиеняо се научили да използват абстрактни символи, които символизирали нагласата им към живота и културата. Лу Дзинмей казва, че много момичета като нея умеят да бродират и често сами шият сватбените си дрехи. „В селото ще откриете, че момичетата постоянно са заети с нещо, повечето от тях седят заедно и бродират. Започнах да бродирам дрехите за сватбата си още като завърших гимназия. Бродирам в свободното си време. Чувството да създаваш нещо красиво е невероятно. Когато не си в добро настроение и започнеш да бродираш, се успокояваш и не мислиш за проблемите повече.“ Добросърдечността и трудолюбието са едни от най-забележимите черти в характера на хората от малцинството Байкуяо. Заради

ограничения транспорт в планината и откъснатостта си, в миналото село Яошан се развивало бавно. Преди демократичната реформа, земеделието тук било главният източник за прехрана. То изградило у местните селяни чувство на респект към природата и живота. Селото успяло да запази своята идентичност, което днес е рядкост в страната. Наред с бързото икономическо развитие, традиционната култура на голяма част от малцинствата постепенно изчезва и този проблем започва да привлича внимание в страната. От началото на XXI век, много етнически села се превръщат в история. С тях изчезват и редица древни обичаи с богато културно значение. Как да се поддържа баланс между модернизацията и съхраняването на традициите в процеса на икономическо развитие? Известният музикант и експерт по защита на нематериалното културно наследство Тиен Цин изтъква, че желанието на хората да живеят на село е ключово за защитата на традиционните села. „Според мен най-трудното в опазването на традиционните села е да се поддържа жизнеността и живота в тях, т.е. да имат хора, които живеят според обичаите.” Село Яошан е успешен пример за това. Чрез практиките си, през последните години, селото е намерило начин да съчетае екомиграцията с изграждането на специфични етно-села, които да съхраняват и предават културата, като в същото време стимулират туристическото развитие. Част от жителите, които са работили по градовете, се завръщат и намират заетост в селата, което е допълнителен двигател в тази насока. Предприемачът Хъ Дзиенхуа, от поколението 23 #97/ 2017

Девойки, облечени в носии

на 90-те, е собственик на магазинче за сребърни бижута. Той каза, че му е хрумнала идеята, след като е открил нуждата от наследяването на занаята и бизнес шансовете, които предлага. Хъ: „Всички неща, които правим сега, са се използвали и носели от малцинството Яо. Обаче никой от нас не се е занимавал с това, произвеждани са от други етноси. Затова реших да науча занаята и да се върна в селото, като приложа наученото.“ Хъ Дзиенхуа казва, че годишните му доходи сега са около 20–30 хиляди юана, надвишавайки няколко пъти тези в миналото. Подобно на Хъ, много младежи родени тук, се завръщат в родния край и търсят нови шансове за развитие. Джоу Гуансян е главен мениджър на туристическата компания „Яоджъюн“ на околия Либо. Той казва, че през изминалите години развиването на етно-туризма подобрява живота на малцинството Яо. „При мен има работници от малцинство Яо, около 60 човека. В началото, през 2013 г. заплатите им бяха около хиляда юана, сега средната им заплата е 2300 юана. При тези условия, много хора, работещи в други градове се завръщат. Много млади хора предпочитат да работят навън, обаче след време и те се връщат.“ През април 2012 г. село Яошан е включено в списъка с държавните туристически обекти от първа степен. Село Лапиен пък се превръща в образец за етно- и селски туризъм. Джоу Гуасян казва, че развиването на културния туризъм не е само от полза за местните жители, но и насърчава повече млади хора да опознаят традициите и занаятите на малцинството. Началникът на „Службата за подпомагане на 24 #97/ 2017

бедните и развитие на околия Либо” У Бандин изразява увереност в защитата на малцинствената култура. „В другите места съществуват рискове от изчезване на етно-културата, обаче в Либо тя е обвързана с туризма и по този начин съдейства за общото им развитие.“ Главният мениджър на компания „Яоджъюн” Джоу Гуансян казва, че най-голямото предимство на Яошан са богатите културни ресурси. В настоящия период най-важното за наследяването на специалната етно-култура е образоването на следващото поколение. „Малцинството Яо е най-малкото и най-специално малцинство на околия Либо. То има свои уникални традиции и обичаи, които са наследявани. Компанията ще положи усилия в защитата на културата. В началното училище „Сяошан” се организират и лекции за малцинствената култура Яо, не само за езика, а и за танците, включени в списъка на нематериалното културно наследство. Културата трябва да се наследява в училището, а защитата є да се популяризира сред учениците.“ За младата Лу Дзинмей, това е мечта. Като един от малкото жители, завършили висше образование, тя се занимава с образование в родния си край и се надява да предава красивите истории и културните традиции на малцинство Яо на младото поколение. „Искам да напиша нашите истории – историите и легендите за малцинството Яо, под формата на детски приказки.“ Както Лу Дзинмей, все повече млади хора от село Яошан поемат отговорност за защита и предаване на етно-култура. Междувременно, те са уверени, че днешната култура е икономическият ресурс на бъдещето.

китай – известен и непознат

Китай ще продължи да работи за увеличаване на вътрешното потребление

Икономически анализ на сътрудника на списание „Черно и Бяло” Дин Хао, Радио Китай за чужбина, Български отдел, Пекин

Неотдавна Държавният съвет на Китай публикува документ, в който се казва, че страната ще продължи да насърчава ръста на потреблението във важни сфери като култура, спорт, здравеопазване, услуги за възрастно население и образование, както и да оптимизира пазарната среда и условията за крайните потребители. В момента Китай се намира във важен етап на продължителен ръст на потреблението и вътрешното търсене, трансформиране структурата на това потребление и очевидно засилване на ролята му като нов двигател на икономиката. През първите 10 месеца на тази година общата сума на продажбите на дребно на потребителски стоки се е увеличила с 10.3% спрямо същия период на миналата година. Делът на потреблението в първите три тримесечия е достигнал 71% и е отбелязал ръст от 13.3% в сравнение със същия период на миналата година. Според Цун Лян от Националната комисия за развитие и реформи (НКРР), необходимо е да се работи за устойчив ръст на вътрешното потребление, като бъдат приети и прилагани адекватни политики и в сферата на потреблението на услуги. По думите му,

в момента потреблението на китайските граждани има две отличителни черти: то е персонализирано и е сравнително разнообразно на стоки и продукти от по-високо качество. Нуждите на потребителите от туристически, културни, спортни, здравни и за възрастното население продукти и услуги видимо се увеличават в последните години и това показва сериозния потенциал за развитие, който тези области имат. Нужни са обаче промени в предлагането, което изостава в сравнение с търсенето, реалните нужди и очакванията на потребителите. Към момента, по думите на Цун Лян, все още няма достатъчно ефективно предлагане на висококачествени услуги в тези сфери и това ограничава устойчивия ръст на потреблението. Според публикуван неотдавна доклад на правителството, устойчивият ръст на потреблението в страната се нуждае от мерки в три аспекта. Първо, повишаване на качеството и увеличаване многообразието и съдържанието на предлаганите услуги в области като туризма, културата и спорта. В този процес е нужно засилване ролята на социалния капитал при инвестициите. Второ, разширяване на традиционното потребле-

ние с акцент върху екологичните практики. Трето, продължително оптимизиране на пазарните условия и създаване на благоприятна среда за потреблението чрез изграждането на инфраструктура, въвеждане и подобряване на административните и регулаторни практики. През последните години, интензивното развитие на самостоятелния туризъм и къмпингуването е една от отличителните черти на новия тип потребление на китайците. В доклада на правителството се посочва, че ще бъде подобрена системата за управление на местата за къмпингуване. Заместник-началникът на отдел „Планиране и финан25 #97/ 2017

сиране” към Държавното управление за туризма Джан Силун заяви, че до 2020 година ще бъдат създадат 2000 къмпинга в страната, докато в момента едва 463 могат да бъдат ползвани самостоятелно от туристи. През изминалата година броят на туристическите пътувания в страната е достигнал 4 милиарда, като 2,3 милиарда от тях са били самостоятелни. От това се вижда, че търсенето и предлагането не са балансирани и първото е много по-голямо от второто. До края на юни тази година броят на интернет-потребителите в Китай е бил 710 милиона, а достъпът до мрежата е достигнал 51.7%. Потребителите на интернет през мобилни телефони са били 656 милиона души. Различните приложения поддържат интензивен растеж. С увеличаването популярността на интернет и новите технологии, дигиталните индустрии като игри, интернет-литература, музика и видео се разви26 #97/ 2017

ват устойчиво и се превърнаха в основните продукти на културното потребление. Заместник началникът на отдел „Културна индустрия“ към Министерството на културата Гао Джън заяви, че Китай ще работи за предоставянето на висококачествени, разнообразни и перонализирани потребителски дигитални продукти. „Целта ни е страната ни да има няколко водещи компании със силна способност за иновации и международна конкуретоспособност, които могат да създадат достатъчно социални придобивки и икономически ползи. Отделно от тях предвиждаме развитие и насърчаване на малките и средни компании, които да се профилират в разработката и предлагането на определен продукт. Опитът и възможностите на китайските компании за производство и разпространение на анимация, игри, интернет-литература се повишиха видимо през последните години. Средата за дигитална култура се подобря-

ва, подобряват се и мерките за нейното управление и регулация, така че да се гарантира устойчивият є растеж. В момента, броят на възрастните над 60 години в Китай е 222 милиона, което представлява 16% от цялото население на страната. На фона на непрекъснатото застаряване на населението търсенето на услуги за възрастните хора видимо се засилва. В доклада на правителството ясно се посочва, че е нужно да се подобри и засили цялостното потребление в тази област, както и да се развият органите за предоставяне на услуги чрез пренасочване на незаети социални ресурси. Заместник-началникът на отдел „Благосъстояние“ при Министерството на гражданските дела Мън Джъцян посочва, че в почти всеки град има неоползотворени ресурси, като бивши заводи и стари жилищни сгради, които могат да бъдат реновирани и пригодени за използване за нуждите на възрастното неселение.

китай – известен и непознат

Роботите ще бъдат повече от хората…

Интервю на Светлана Дичева с Невена Праматарова, водеща на предаването „Артефир” по програма „Христо Ботев” и автор на рубриката за китайска култура „По-близо до Китай”.

Здравей Невена, дано да ни тръгне на хубаво през 2017 година! Скоро ти беше в Китай, в може би най-силно развития в технологично отношение град в света и видя неща, които граничат с чудесата. Здравей, Честита Нова година и на теб, Светле! Ще ни тръгне на хубаво, сигурна съм, особено с такива хубави и интересни неща, които ще разкажа. В действителност става въпрос за един от най-развитите в икономическо отношение градове на Китай, това е Хъфей, известен като столица на иновациите, или столицата на провинция Анхуей, която се намира в югоизточната част на Китай, с територия колкото България, а самият град Хъфей е с население близо 7 милиона, т.е. колкото нашето. Този град е много интересен и непознат както в Европа, така и в България. За първи път имахме уникалната възможност да се запознаем с такъв забележителен град, или по-точно с най-големите достижения в момента на китайските учени, на едно ново поколение на инженери, учени и лекари, които изобретяват изключителни неща. Очевидно Китай влага много пари в науката, но влага ли в бъдещето, в младите, в студентите, в образованието? Да, наистина се влага в бъдещето. Знам, че в Китай непрекъснато се правят реформи и в основата на реформите в момента са именно иновациите: развитието на иновациите и науката. Много пари се влагат и това на практика си личи. Ще прозвучи странно, но Хъфей е един зелен град. Знаем, че в Китай има свръхпроизводство и много замърсени градове, а тук говорим все пак за един мегаполис, който наистина е зелен град. В него има 60 университета, от които излизат мозъците на Китай, на такова равнище там е образованието. Тези университети са със технологична насоченост, най-общо казано, в тях се изучават различни инженерни специалности и медицина. Има и чужденци, разбира се, но няма българи. Знам, че в България вече много студенти се ориентират да завършат висшето си обра-

С робота Фабо.

зование в Китай и тук вече е модерно да се изучава китайски език, както и по цял свят, но все още там български студенти няма, а това е една много добра възможност… Предполагам, че българите се ориентират все още към хуманитарни специалности? Точно така. Има български студенти, които изучават специалността „Китаистика” в Пекинския университет, други хуманитарни специалности, но все още български студенти от тези области – медицина, наука, техологии няма. Надявам се това да се промени! Нека сега да се върнем обратно в Хъфей! Изнедада ли те нещо? Все пак ти си била на едно място, което би трябвало да предлага чудеса. Да, много, много изненади! Това е може би, мое пето посещение в Китай, аз работя активно с Радио Китай за чужбина, с българската редакция. В „Артефир” имаме предаване 27 #97/ 2017

вече от пет години за китайска култура – „По-близо до Китай” и запознаваме българските слушатели с всичко най-интересно за Китай – най-големите фестивали, по-големите събития, които се случват там. Това, което ми направи впечатление, беше, че това е един град, който на пръв поглед беше много празен, нямаше такова струпване и едвам-едвам там да се разминеш, както например в Пекин, или в Ченду, или в другите градове, където съм била. Един сравнително спокоен град, с прекрасна инфраструктура – тук има две ж.п. гари и бърза връзка с другите големи градове в Китай. Само от Пекин до Хъфей разстоянието е 1000 км, а го взехме с високоскоростния влак за 4 часа. Има две летища. Това, което ме впечатли, беше доброто поддържане на градините, които бяха в традиционен китайски стил – всяко едно дърво, представете си, беше обградено, направено, навсякъде, в целия град. Друго нещо, тъй като говорим за иновации – тук няма тежка промишленост, затова и другата изненада беше, че въздухът е чист, не както в Пекин например. Тук иновациитеизненади наистина са навсякъде – например в най-обикновенно кафене, където човек може да изпие един хубав чай например, захарницата е с копчета, в малък ресторант солницата, с която можеш да си поръсиш ястието – също, изобщо хората са напред в нещата, дори и в това битово отношение. Може би ще очакваме солничката не само да ръси сол автоматично, но и да пее и да танцува на масата? Нищо чудно! Ние видяхме подобни иновации, но вече на много по-сериозно ниво, в областта на роботиката в Китай. Китайците са много напред в това отношение и в техния Технологичен институт към Университета в Хъфей, видяхме различни роботи, които се изобретяват в момента, както и в Научния парк Джун Гуан Тун в Пекин, където се запознахме с иновационните гиганти, тези копмании, които правят роботи и не само. В момента има мода в Китай да се правят роботчета за деца. Това не са играчки обаче. Това са реални роботи, които са разработвани в продължение на три–четири години, те вече са готови и са на китайския пазар. И те могат да пеят и танцуват, между другото. Видяхме един от най-големите хитове на китайския пазар в момента, това е роботчето за деца Фабо и вече 50 семейства в Пекин притежават този приятел и незаменим член на семейството. Фабо е около метър, т.е. така сериозно изглежда, като човече, като мъничко дете. Той е предназначен за деца от 6 до 14-годишна възраст. Може свободно да се разхожда из цялата къща, може да пее, може да танцува, може да 28 #97/ 2017

Новият увеселителен парк Wanda World в Хъфей, който струва близо 5 млрд. долара и е изцяло базиран върху китайската култура. Китайският конгломерат „Уанда груп” планира изграждането на още 20 подобни парка в Китай до 2020 г. и превръщането им в глобален бранд на китайската развлекателна култура.

се играят игри с него, може да прожектира филми и най-важното, това, което ни беше демонстрирано в презентационната зала на една от най-големите китайски компании е, че Фабо може да преподава английски език, както и различни предмети, изучавани в китайските училища. Може ли да кажем, че Фабо ще представлява една детегледачка и един домашен учител? Да. Може да се каже, той затова е изобретен. Този бум на производство на роботчета за деца не е случаен. Една от причините – китайските инженери и всички тези специалисти, които работят по разработването и усъвършенстването на Фабо обясниха, че има голямо търсене от страна на китайския пазар на тези роботи, понеже в Китай хората са много заети, те работят много интензивно и не им остава достатъчно свободно време, което е обяснимо, да отделят внимание на децата си. В този случай Фабо помага много, защото след училище може да усъвършенства познанията и това, което са научили дечицата. След като само 50 души в Китай притежават Фабо, това означава, че все още цената е много висока? Но вероятно бъдещето ще предложи сериозно намаляване на цената и продажби по света на Фабо? Да. Така се получава на практика с новите техналогии. Прогнозата на китайските учени е, че в един момент роботите ще станат повече от нас – хората на Земята. Това звучи фантастично, но нищо чудно да стане. Цената на роботчето е приемлива, така поне казаха китайците, поне за хората там. Цената, обърната от юани в български лева е 3000 лв.,

Невена Праматарова и чуждестранните коментатори на РКЧ на церемонията по награждаването в кметството на Хъфей, столица на провинция Анхуей.

а за чуждия пазар ще бъде изнасян на цена от 3000 долара. Тоест нещо, което човек на практика може да си позволи. При това бързо развитие на технологиите, може би до десетина години ще има Фабо навсякъде по света? Навсякъде, да. Може би ще се превърне в един такъв предмет като телефоните, като компютрите, без които не можем. Те споделиха това, че непрекъснато работят, всеки ден. Бяхме в офисите им, където се правят програмите и всички тези подобрения на робота Фабо. Тяхната цел е да го превърнат в робот с емоции и характер. Тоест до такава степен той да се доближи, да може да импонира на собствениците си. И нещо друго искам да добавя тук. Разработена е в момента и компютърна програма и благодарение на нея, родителите могат да управляват роботчето от работните си места, да му задават определени команди и в реално време да го наблюдават какво прави вкъщи, съответно учи или забавлява децата. Ти ръкува ли се с роботчето? Да. Ръкувах се. То има ръчички. Много е умилителна тази гледка. В началото е малко странно, такъв робот, признавам си не бях виждала. На практика като видях какво прави, в интерес на истината, това може да се превърне в много полезно нещо и да помага и на родителите и на децата. Внимавай! Не го обиждай! Той не е „нещо”. Да. Той не е „нещо”. Е не можем да кажем, че е човешко същество, но... Това е целта им – да се превърне в незаменима част от семейството. Може би ще стане! Ще видим какво ще ни покаже бъдещето?

Искам де те поздравя за една награда, която си получила, разкажи ни за нея. Благодаря! Това е награда, едно признание на колегите от Радио „Китай за чужбина” – това радио излъчва на 42 езика, те имат техни представители, журналисти по цял свят. Бяхме 15 коментатори, кореспонденти на Радио „Китай за чужбина” на тази обиколка в Китай, запознавайки се с иновациите, със всички тези достижения на науката и на технологиите и връчиха награда – една красива статуетка, кристална, прекрасна, която е като признание за нашата работа за популяризиране на китайската култура по света. Започва Годината на петела. Как ще кукурига петела през годината и как ще ни се отрази на благоденствието и на самочувствието? Тук прогнозите, според китайския лунен календар и според техния хороскоп са различни, поне това, което прочетох. Очаква ни една сложна и противоречива година. Всъщност петелът е единствената птица в Китайския календар. Той, според техните вярвания е лукаво животно, успява винаги бързо да се справи в различни трудни ситуации, така че трябва да сме подготвени за противоречиви и сложни неща, но хубавото е, че петелът, както и в нашите вярвания, изобщо в разбиранията като символ на петела, по света – е пазител на семейното огнище, той е символ на плодовитостта, на доброто начало, така че това ще е една много добра година за започване на нещо ново, но изключително успешна ще бъде тази година за работливите хора и за тези, които искат да постигнат успехи в професионалната сфера. снимки: Хоу Игуан 29 #97/ 2017

културен свят

Мароко в повест Желанието є да опише престоя си в Мароко я спохождаше все по-често. Искаше да разкаже преживявянията си, но в съзнанието є нахлуваха непрекъснато спомени от времето от преди. Сега беше друго… Тя не беше същата, обстоятелствата и хората – също. Разполагаше с достатъчно време, ето защо си позволяваше да не бърза. С всеки изминал ден отчиташе, че това, което се случва в ежедневието не притежава силата да заличава спомени, събития, факти, история. Нещо повече – то се превръщаше в нейн приятел. Знаеше, че моментът за написването на материала сам ще си дойде, а съдържанието на текста беше почти конструирано. Сега трябваше да реши дали да назове героинята си така както я знаеше в живота или да търси по-подходящото име. Но защо ли да търси ново име?!

Ана стоеше неподвижна. Очите є изразяваха учудване, но лицето є не показваше никаква емоция. Изправеното є тяло не помръдваше, а това вече означаваше, че изненадата е наистина голяма. Дали всичко є се нравеше или първите впечатления є донесоха разочарование? Все още беше рано да се каже… Онова, което предстоеше носеше усещането за обещаващо преживяване, в което липсата на сценарий засилваше, като че ли многократно, нетърпението. Трябваше да се сети разбира се, че времето беше внесло промяна във всичко наоколо – от вида на аерогарата, ширината на улиците, сградите, бляскавите хотели, та чак до облеклото на жените – богатство от стилове, в които тукашна девойка предпочела късата пола пред бурка, изглеждаше не само нелепо, но и твърде скандално. Да, Ана отчиташе промените и в себе си, но беше сигурна, че суетата никога нямаше да победи чувството є за естетика и тънкия усет към изящество и стил. В Мароко беше преживяла най-вълнуващите години от живота си и за нея това място щеше да се запази в съзнанието є като земята на 30 #97/ 2017

най-топлото слънце, уханията на младостта, смехът в градините на Мажорел и да, може би органичното усещане за близост с пустинята… Движеше се бавно към таксито, което щеше да я закара в хотела, а умът є чертаеше вече планове за дните напред. Само след час време тялото

є се наслаждаваше на спокойствието и премерения лукс в хотела, а след още броени минути – и на отпускащ мускулите, неочаквано топъл басейн. Водата изми умората от пътуването и я настрои за работа. В този момент се случи нещо извън всякакви очаква-

ния. Стоеше като омагьосана и не помръдваше. Шумът от силно бръмчене я накара да се загледа. Точно над нея два самолета извършваха необичайни маневри, а само след миг се появи най-романтичното послание – огромно бяло сърце беше изрисувано в небето над Маракеш, а двете машини като по чудо бяха изчезнали. След секунди далеч по-мощен звук изостри любопитството є. Това, което се случи през следващите минути беше истински спектакъл, в който да наблюдаваш танца на самолетите беше най-неочакваното и необичайно преживяване. Висш пилотаж! Продължи може би час и се повтаряше абсолютно всеки ден до края на престоя є. Какво беше? Истинска случайност, съвпадение, знак или кой знае още какво? Можеше да го изтълкува даже като лично отправен поздрав към нея, но разбира се, беше доста самонадеяно и твърде абсурдно, за да е вярно. По-важно в случая оставаше усещането за преживяване, заради което след време щеше да сподели, че този път

Мароко остана наистина в сърцето є. Случилото се през следващите дни можеше да бъде описано по много начини, даже да се повтори, но въздушните картини бяха сравними единствено с природно явление, за което се чака понякога с години, дори векове. За този спектакъл небето се беше превърнало в най-необикновената сцена или още по-точно – в мащабно художествено платно, върху което имаше рисунък, имаше пластичност и динамика, но и един твърде основен и необходим елемент – този на абсолютната изненада. Сега това, което трябваше да направи е просто да излезе на улицата, да вдиша нагорещения въздух и да се изгуби сред хората. Да, нуждаеше се от анонимност. Само така щеше да проникне в кутията на спомените си и да подреди парченцата от миналото до впечатленията от настоящето. Избра най-прекият път към площада. Знаеше, че маршрутът є включва и поляната с

камилите. Толкова се радваше! Отново ще срещне хората, носещи традиционните дълги туники джелаба, онези същите ярки и контрастиращи на пясъците и измазаните в розово къщи и огради. Да, хората на Магреба. Каква мистичност! Какво има в тях? Като че ли вятърът от планините на Алтай, пясъците на пустинята, както и африканското слънце. Без тези три природни елемента, както и още много наследствени дадености, интересът към тях би бил единствено повърхностно любопитсво, касаещо стил, поведение или мимолетно впечатление на фона на всичко останало. Отдалече изглеждаха като поставени нарочно в определена конфигурация. Да бъдат описвани е излишно. Стояха точно като за кадър, подканващ и без друго намеренията на Ана да търси сред преживяванията си най-вълнуващите фрагменти за своя разказ. Следващите няколко часа изтекоха точно като пясък между пръстите є. Толкова неусетно и толкова неочаквано. 31 #97/ 2017

– Вие търсите аптека, нали? – тя го погледна и продължи да се движи, пресичайки улицата. Мъжът не беше досаден. Не беше и случаен. Появи се, когато полицаят, стоящ пред внушителната порта го извика на име и посочвайки Ана обясни, че е добре да я придружи до площад Джемаа ел Фна. – Намира се до Кутубия, нали знаете, известната джамия, съвсем близо е… – усмихва се. – Ще ви покажа и аптека. Ще се движим по тесните улици на Месината. Тя стоеше точно под огромната тежка порта (Баб Агнау), а очите є се свиваха в усмивката на човек, който беше видял току-що кавказкият снежнен човек. Но не, поводът за разсейването дойде от всичките накацали или стоящи прави перести щъркели, за които Мароко се превръщаше в най-топлото място за тяхната зима. Ана се радваше. Щъркелите бяха застанали като в засада. И освен това бяха толкова много. Разходката є продължи не според очакванията, но за сметка на това, изненадите бяха само приятни. Посети берберска аптека, пи кафе, разбира се, направи много 32 #97/ 2017

снимки, а после се озова и на площада. Най-после! Но докато се движеше по криволичещите улички и разговаряше с придружителя си, направи извода, че всъщност промяната беше настъпила само във външния вид на хората. Иначе почти всичко запазено в спомените є, се оглеждаше наоколо като в огледало, което я караше да се вълнува двойно. – Инш Аллах – каза той, протегна ръка, докосвайки нейната и се сля в потока от разноликото множество. Нямаше съмнение, мюсюлманската култура тук е фактор и то какъв! Мъжът, отделил є поне четиридесет минути време показа джентълменско отношение, а английският му беше достатъчно добър. От него Ана научи, че жените в Мароко си стоят по домовете, че мъжете им са доста или по-скоро, достатъчно богати и още нещо, казано не съвсем директно, но с подразбиране – че колкото една жена е по-корпулентна, толкова по-заможен е съпругът є. Е добре, в този момент Ана нямаше как да не се усмихне. Все пак нейните 59 килограма не се вписваха в стандартите за мароканска естетика, но този факт не

беше трудно да се преглътне. Когато навлезе в пределите на площада, веднага забеляза насядалите жени, доволно загърнати в черни роби и шалове, в стил хиджаб. На около десетина метра по-навътре почти се препъна в кошници, до които отново седяха жени. Едната от тях протегна изящно ръка и посочи четките си. Ето я и следващата емоция. Десет минути творчество и още пет за разговор. Огледа изрисуваната си с къна хенна ръка и доволна от резултата даде всичките си монети в знак на благодарност. В съзнанието є изплуваха спомени за времето, в което боядисването с хенна се превръщаше в ритуал за нея. Сега усещането беше трогателно. Слънцето грееше особено ослепително. Никога не разбра защо в тази жега по улиците се появяваха хора, облечени като за най-люта зима. От някъде се носеше особено остра и твърде неприятна миризма. Хора, дошли за първи път на това място биха се учудили, но Ана имаше отговор. Знаеше, че навътре в лабиринтите на сука човек можеше буквално да се изгуби. А за документ като този – снимката на молещи се мюсюлмани –

можеш да си изпатиш съвсем изневиделица. В галериите човек попадаше в съвършено неочаквана обстановка сред всевъзможни предмети, а можеше и да се упои от смесените аромати на десетки екзотични подправки. Тук крайностите са доста шокиращи, но в това тя откриваше очарованието на предишни спомени и нищо не можеше да я смути. Мракът, надвиснал над площада даваше знаци, че е по-добре да се насочи към хотела, да подреди мислите си и да планира следващите си маршрути в оставащото време от престоя є. В следващите дни програмата є се подреди като по часовник. Разходки и пазар, приятни моменти с момичетата от екипажа на самолета и особено с едно-две от тях, чиито усмивки внасяха европейско поведение в топлите пролетни вечери, прекарани край басейна. В тяхна компания направи и онази разходка до известните градини на Мажорел. Избраха един от най-горещите следобеди. Но да се движиш пеша под парещото слънце се оказа твърде рисковано. Спасението се появи с наемането на файтон. Така разходката се превърна и в преживяване. Не, в приключение! Ако на берберски Маракеш означава земя на бога, то мястото, в което попаднаха в този късен следобед можеше да се нарече просто оазис. Ето я ботаническата градина. Толкова невероятна, че чак дъхът ти спира. Разположена е на площ от един хектар, а растителността е събирана от цял свят. Палмови дървета, храсти, гигантски кактуси, бугенвелии, лотоси, папрати – колекция от 350 вида растения, които са съчетани по най-причудлив начин. Синият цвят (мажорел блу) е доминиращ, но контрастите

от наситени багри в жълто, червено и оранжево, заедно с основния зелен цвят (този на растителността) създават уникалната комбинация в тази великолепна градина. Оазисът носи името на своя създател – Жак Мажорел. Художникът е гледал на творбата си като творец, създаващ шедьовърът на мечтите си и е успял. Далеч, по-късно, до неговото име се записва още едно – това на Ив Сен Лоран. Разбира се, известният дизайнер доизпипва детайлите, създава музей на берберското изкуство и допълва колекцията от екзотични растения, сред които човек наистина губи представата за време и пространство. Всеки би могъл да открие своето кътче в тази градина, но умът на Ана завинаги ще остане в плен от хармонията на ултрамаринът с бяло, розово и червено, тази буквално шокираща игра с цветове, в унеса, на който можеш да сътвориш и найнепресказуемите си проекти. Толкова магична, толкова зареждаща е атмосферата тук. Ана не се питаше кога започва деня в Маракеш? Понякога успяваше в зори да чуе провикващите се гласове от минаретата. A кога завършва

един кратък престой в древната столица на Мароко? Когато си омаян и изморен от впечатления, но правиш извода, че не си посетил и една трета от забележителните, омагьосващи места на тази мистична страна. Трябваше да отиде отново до Медресе Бен Юсеф, а също и в музея Дар Си Саид, дворецът Бади, както и дворецът Бахия. Но това не беше всичко, разбира се. За Ана беше важно, че имаше шанса да се изгуби отново в царството на спомените си. В бъдеще я чакаше работа, в която новите преживявания осмислиха всичко необходимо, за което щеше да пише. В хотела я чакаше нейният съпруг, командирът на самолета, който щеше да я върне на родна земя. Всеки път, когато се издигаше над облаците Ана извикваше възможно най-поетичните си чувства. Небе, слънце, необятност и една много тънка нишка, свързваща я с земята, наречена живот. Приземиха се точно навреме, а само три часа по-късно текстът стоеше на масата на главната є редакторка. Даниела Владимирова Христова 33 #97/ 2017

културен свят

Има ли места в рая... Даян Хасан Шаер е млада авторка от българо-сирийски произход. Тя определя себе си като мост между двете държави и носи древната сирийска култура и съвременното излъчване на модерна европейска жена. След успешния си първия роман, сега тя подготвя втори, а късометражният филм е вече готов. В навечерието на премиерата му, тя се съгласи да отговори на нашите въпроси.

Здравейте, Даян, смятам, че много хора вече Ви познават чрез книгата Ви „Има ли места в рая?”, която излезе в края на 2015 г. и се радва на широк интерес от публиката. Ако трябва да сме точни коментарите за нея от читателите започват със скромното „любимата ми книга” и прерастват в „не мога да повярвам, че български автор ще напише такава книга...” Но нека да започнем отначало – Вие сте млада, красива, интелигентна и един ден решавате да напишете роман. Кое беше най-трудното в целия процес? Здравейте. За мен е удоволствие да отговоря на вашите въпроси. Истината е, че самата аз разбрах колко е ценна книгата, едва след целия читателски интерес и съобщенията, които получих и продължавам да получавам всеки ден от хора, докоснали се до буквите на моята душа. Драго ми е да поднеса този букет от арабско-българска история и още по-драго ми е, че романът е толкова добре възприеман. Най-трудното от написването на книгата, в интерес на истината, беше цялата работа по редакцията, корицата, предпечата. Едва сега, докато се мъча с втория роман, който толкова здраво се е запънал и още „не иска да излезе на бял свят“, осъзнавам колко лесно „раждане“ съм имала с първата книга. Тя буквално се сипеше от душата ми и аз наистина я завърших за десет дни, след като бях изградила стабилна основа. Героите в мен бяха готови да разкажат историите си и го направиха. Искаха да се случат и се показаха на белия лист. Но цялата редакция изпи силите ми. Спомням си, че преди откриването, бях на прага на търпението си… После, разбира се, всичко се подреди и книгата пое своя път към читателските сърца. Книгата започва като любовна история в мирна страна, но това не е всичко. Разкажете ни повече за своята героиня – тя е събирателен образ с биографични елементи, така ли? 34 #97/ 2017

Сарая или с други думи – съзвездието на романа (това е значението на името є) е събирателен образ от мои лични спомени, които съм споделила с читателите и от някои писателски хрумки, които съм въплътила в нея. Чрез Сарая по страниците се разлистват най-чистите ми и непокътнати спомени и читателите наистина усещат вкуса на Сирия, усещат нейната душевност и красота. Много хора ми писаха, че след като са прочели романа, искат да посетят Сирия… И аз им вярвам. Сирия ми липсва и на мен. Сарая разказва историята на едно момиче от Сирия, но всъщност тя представя историята на много жени, на много хора, които в момента им се налага да изоставят дома, работата, приятелите си, налага им се да погребат близки, да видят смъртта в очите и да изминат пътя от Сирия до някоя държава, само и само, за да се превърнат в думата бежанци в нашите очи. Иска ми се тази книга да дава и другата страна на нещата, другия поглед. Нишката между различните етноси. Това също е една от чертите на „Има ли места в Рая?“. Много хора извървяват пътя от Сирия до България. Смятате ли, че България е добро място за живеене? България е изключително красива държава. Имах възможността да я обиколя почти цялата, след като започнах да събирам печати на наши забележителности в една малка книжка. Всичко започна като хоби, но чрез него открих такива кътчета, които буквално ми спряха дъха. Чужденците са много впечатлени от България, тъй като тя е изключително красива държава. Чрез романа си позволих да разведа читателя из Сирия, после заедно да преминем пътя на бежанците, за да стигнем тук в България. Книгата е пътешествие през различни държави, но и пътешествие на душата към израстването є след трудностите, с които се сблъсква. Темата, която сте подхванала е щекотлива,

разбунва духовете и ще отеква още дълго. Това ме отвежда и до следващия въпрос: През изминалата година направихте възможен още една част от проекта си – заснемането на филм по книгата. Той е късометражен и неговата премиера ще бъде на 8-и март в Софийския университет. Кажете ни повече за него: каква част от историята разказва той, какво Ви коства финализирането на процеса, кои са актьорите, които изпълняват главните роли? Една сутрин се събудих и си казах „Искам да направя късометражен филм по книгата“. Нямах никаква представа как се започва такъв проект и освен страстен любител на седмото изкуство, наистина нямах идея какво ме очаква. По-късно осъзнах, че да пишеш книга и да правиш филми, са две коренно различни неща. Но пък затова сега уча магистратура „Кино”, за да се усъвършенствам в тази насока. Онази сутрин прозвъних близки приятели, които биха имали принос със своите таланти и за мое учудване, всички се съгласиха на драго сърце да се включат в проекта. Режисьор и оператор на филма стана талантливият Зеки Маджед. Хората, които се преобразиха в главните персонажи от романа са Мерлин Алтанова, Амина Бадер, Николай Бързилски и Александър Милчев. Имахме удоволствието да заснемем част от филма в Ню Бояна Студио, за което благодаря

на други приятели, помогнали от сърце. Филмът се оказа едно съвсем ново приключение, което всички заедно споделихме, но мисля че свършихме добра работа. Оказа се много, много трудно да екранизираш роман… нищо, че е моя. Наложи се да се откажа от ключови моменти и сцени от книгата, заради формата на филма – все пак е късометражен. Но се надявам хората да го харесат и така… пък един ден, дай Боже, да имам шанса да снимам и пълнометражен филм по „Има ли места в Рая?“. Това е следващата мечта, към която съм вперила поглед. интервюто взе Андриана Коцева 35 #97/ 2017

културен свят

Концертът „Светлина и Благословия” постигна целите си Иван Върбанов, главен секретар на СБЖ, поде благородната инициатива за благотворителен концерт „Светлина и Благословия”. Той се състоя на 21 декември 2016 г. в кино Влайкова и събра 1600 лв. дарения, предназначени за сираците от Нови хан. Ето какво ни сподели организаторът на концерта:

Хиляда и шестстотин лева. – това е достойната сума, която бе събрана по време на благотворителния концерт „Светлина и Благословия“. Дарението бе предоставено на Дома за сираци „Св. Николай“ при манастир „Св. Троица“, с. Нови хан. Артисти, музиканти, певци, танцьори, поети, художници се събраха на една сцена в музикално-поетичният спектакъл в кино „Влайкова“. Иглика и Георги Кутиеви бяха първите дарители за каузата на концерта, като семейството даде 1000 лв., ден преди самото събитие. Сред първите спомоществователи, в навечерието на концерта „Светлина и Благословия“, бяха и г-жа Снежана Тодорова – председател на УС на СБЖ и съпругът є, проф. дфн Александър Федотов, директор на Центъра за изучаване на източни езици и култури към СУ „Св. Климент Охридски“. Сиянието от музика, слово и танц създадоха: Александър Райчев и женската фолклорна формация „Чемерика“, Владимир Маринов, огнените танцьори от формация „Келтски феникс“, журналистите Мария Мира Христова и Иво Тодоров, талантливият китарист Петър Кривицки, групата „Heartz Beat“ и актрисата Анастасия Левордашка, 8-годишната Елиза Янковска, Антонина Донкова, Симона Николова. Специален гост в „Светлина и Благословия“ бе оперният певец Юрий Николов. Сред уни36 #97/ 2017

Благодарствено писмо на отец Григорий Изказвам огромна благодарност за подкрепата, която ни оказвате с организирането на това благотворително събитие – Благотворителен концерт „Светлина и Благословия”. От името на моят баща – отец Иван и всички обитатели, живущи под крилото на нашия приют сърдечно БЛАГОДАРЯ. Това Ваше действие ни дава сили да продължим да изпълняваме ангажимента си към хора в нужда и да носим кръста даден ни от Бога! Светлината на Рождението на Божият син да огрее сърцата и душите Ви, като ви осени с дългоденствие и благополучие във всяко Ваше действие. Нека Божието благословение и неговата велика милост бъде върху всички Вас! Амин!

калните изненади за публиката бе появата на дизайнерката Ренета Стрильова, която запя популярни фолклорни песни и хитове от българския поп, а златният глас от малкия екран Симеон Владов изпълни едно от култовите парчета на Елтън Джон. Проектът „Светлина и Благословия“ ще има своето продължение в следващи издания през цялата година. Щастлив съм, че сбъднахме толкова много мечти в една вечер. На сцената дебютираха талантливите деца на България, редом до утвърдени творци и журналисти. Артисти и пуб-

лика се обединихме около каузата, в подкрепа на децата от Дома в Нови хан. Удивително бе преживяването да видиш как публика и артисти стават едно, обединени от добротата, любовта към ближния, потребността да подадеш ръка на човека до теб. Ще продължим да бъдем заедно, за да сбъднем повече мечти. Всички имат право да бъдат щастливи. Затова, проектът „Светлина и Благословия“ ще продължи с нови издания. Вярваме, че заедно имаме силата да променяме живота ни към по-добро! Иван Върбанов

фолклор и традиции

Произходът на традиционната българска носия До преди около шестдесет години народната ни носия бе и вид документ за самоличност. По отличителните є белези можеше да се разбере от коя област идва даден човек, от кой род е и дори дали е семеен, или не. Шевиците по дрехите не бяха просто шарки, а древни мотиви предавани от поколение на поколение и ревниво пазени през годините.

Малцина са тези, които знаят колко стара е тази традиция. Известно е, че ние българите сме изключително консервативни, че обичаме своето, но истината за възрастта на нашата носия ще надхвърли и най-смелите очаквания. Кройката на българските поли и сукмани, бродираните орнаменти по тях и т.н. са на поне 3500 години. През 70-те години на ХХ век Д. Нортън-Тейлър извършва проучване относно възникването на ранната келтска цивилизация. Проследявайки влиянията, оформили обществото на келтите, британският учен разглежда и материалната култура на тракийските земи от времето на бронзовата епоха. Веднага му прави впечатление, че „дрехите” на идолите, а и украсата им е типична за облеклото на съвременното население от долното течение на река Дунав. Друг изследовател обърнал внимание на същият факт е Г. Ардеа, който представя своята работа на III конгрес по тракология, състоял се във Виена на 3–6-и юни 1980 година. Според Ардеа мотивите от националната носия (и бродериите) на румънците се срещат още при траките (гетите). Това, което бе пропуснато да се добави е фактът, че същите тези мотиви са типични и за българската носия, а също и че според исто-

рическите извори гетите са основен компонет на населението на Дунавска България. Пренебрегва се и това, че най-старите топоними от земите на Румъния се обясняват с помощта на българския език, а не на румънския. Факт, който показва ясно какъв е произхода на хората обитавали земите край Карпатите през античноста. Дори и в по-късни времена хора, говорещи български език, обитават значителни територии на север от Дунав. За това свидетелства големият брой на български селищни имена. Като пример могат да се посочат Пригорие, Падина, Богати, Потлоги, Родна, Видра, Златна, Соходол, Извору, Глина, Салище, Куки, Мирчъ вода,

Добромир, Драгомирещи, Негомиру, Добра. Тези названия, а и още много други, звучат пределно ясно за всеки наш сънародник, защото са дадени от българи. Да не забравяме и това, че ако някой румънски учен иска да проучи документи от XIV век, той трябва да знае старобългарски, защото всички документи от този период са на старобългарски. Нека обаче да се върнем към произходът на нашата народна носия. Наистина идолите от бронзовата епоха на Тракия имат „дрехи”, които по форма и орнаменти могат да се определят като български. Прилагам реконскрукция на древна тракийска женска носия. Кройката и шевиците са 37 #97/ 2017

фиг. 1

фиг. 3

взаимствани от тези на идолите, намерени в земите на Балканите (фиг. 1). По своята форма и украса тази древна носия не се различава от народнте носии на българските жени до средата на ХХ век. Изключително важна подробност е фактът, че сред орнаментите от бронзовата епоха има приемственост с тези от медно-каменната. Това показва, че коренът на българската орнаментална традиция е още по-стар, което пък е индикация, че сме местен народ, а не азиатски пришълци. Може някои други народи (като румънци и чуваши) също да имат шевици подобни на нашите, но най-старите мотиви са от земите на България. Да не забравяме, че от най-дълбока древност тракопеласгите са мигрирали в различни посоки и са повлиявали всеки по пътя си, понеже са били носители на по-висока култура. Фигура 2 представя съпоставка на орнаменти от медно-камената, бронзовата и желязната епоха на Тракия с типични български орнаменти, които могат да се срещнат по шевици, колани и т.н. За мъжката тракийска носия от бронзовата епоха няма данни. До този момент, в на38 #97/ 2017

фиг. 2

шите земи са намирани само женски идоли с имитирана носия (Има египетски изображения на траки от XIV–XIII и XII– XII век преди Христа. Бойците са с дълги бели, или пъстри (бродирани) дълги ризи. Главата е бръсната, като са оставени една или три кики). Съществуват обаче редки реалистични изображения на тракийски мъже от Античността (под реалистични трябва да се разбере неелинизирани. На гръцките вази срещаме предимно образи на елинизирани траки). От мраморни релефи и стенописи може да се види, че дрехите на гетите показват поразителни прилики с различни български носии. На фиг. 3 може да се види, че гетите са

имали дълга риза със свободно пуснати поли. Това обаче е и български костюм с най-консервативни стил. Неговото необикновено дълго запазване се дължи на това, че е изключително пригоден към условията за основният поминък – земеделие и скотовъдство. Наметалата на гетите са заменени от ямурлуци, които са и по-функционални, но от своя страна самият ямурлук е с тракийски по произход. Ето, нашият истински „паспорт” – традиционната българска носия показва ясно и убедително къде са корените ни. Предаваните от поколение на поколение кройки и шевици са от бронзовата епоха на Тракия, а доста мотиви от украсата на ризи и елечета крият произхода си в далечната медно-каменна епоха. Защо да се чудим тогава, че тук в България всичко е мило и родно! Та всяка наша клетка е пропита с тракийска кръв! В характерът на българина са съчетани по един уникален начин духът на лечителят Орфей и на богът на войната Арес. Тази невероятна комбинация на възвишена любов и на необуздаема първична сила ни кара да мислим, че сякаш сам Бог е оставил частица от себе си в нас. Павел Серафимов

фолклор и традиции

Старите български обреди и традиции от Розмари Де Мео Българския календар изобилства от празници – наполовина християнски, наполовина езически, те са обвързани с кръговрата на живота и ни разказват историята на рода. Всички ние ги познаваме, къде повече, къде по-малко, но винаги спазваме основните линии. Сега ще Ви разкажа за една българка, чиято лична мисия е откриването и съхраняването на старите български обреди. Тя знае кога и какво трябва да се сложи на трапезата, на кои празници кави обреди се изпълняват и как са се зародили...

Розмари Де Мео обикаля страната вече от няколко години и събира познанието на старите хора за празниците и обичаите български – тези, които имат в основата си силно езическо присъствие като Игнажден, Еньовден и др. Тя е русенлийка с българо-италиански корени, решила да преоткрие себе си. Нагърбила се е с нелеката задача да събира и съхранява народните обреди и обичаи и знанието на българското наричане. Автор и организатор на кампаниите „Съхрани българското” и „Да вдигнем знамето в училище”, лекции и семинари на тема „Български обреди” и наскоро на книгата „Стопанката на Господ – сказание и требник на българската народна вяра”. В нея Розмари вплита разказа за себе си с този за обредите, които вече познава и владее. Нека ви разкажа за нея. Розмари е завършила НАТФИЗ, но практикува сравнително малко като актриса. След години пътят є я отвежда в Италия и я среща с мъжа, когото обича. Месеци по-късно обаче изневиделица се разболява – отслабва, не се чувства добре, залинява. Италия губи първоначалната си красота и тя решава да се прибере в България, за да си почине. Така пътят є я отвежда до едно родопско село и баба Магда. А баба Магда, заедно с още две баби правят наричане. Още на първото им виждане, старата є рекла: „Дълбоки са ти корените и са те дръпнали назад”. Така и започва новият живот на Розмари – с баба Магда, която я въвежда в познанието за старите обичаи и българското наричане. Какво казва Розмари за наричането – то произхожда от автентични български практики, които са уникална смесица от християнски и предхристиянски магични умения и вярвания. В същината си наричането е вид активна, духовна практика, в която участниците (Доброс-

торници) подават и обменят енергия, идваща от древните ни корени. Наричането се прави за добро, с ясното съзнание на човека, по негово желание и воля. По въпроса какви са добрите и лоши магии, Розмари казва, че всяка магия или наричане, които идват от човек за самия него, по силата на свободната му воля са добри. Но решиш ли да се набъркаш в чуждия път, независимо по какъв повод, то ти вредиш на човека. Но да оставим всичко това на страна. Скоро екипът ни ще се срещне с нея, за да я разпита повече за книгата и българските обичаи, а междувременно тя е в София, презентирайки ръчноизработените си мартеници. На прага ни е баба Марта и ни се стори добре да споделим знанията на Розмари. Българската мартеница е вълнена, а цветовете є? 39 #97/ 2017

„Все по това време се търкулва едно твърдение: Истинската мартеница е само в бяло и червено! Да развенчаем легендата! Разбира се, че бялото и червеното са основата на мартеницата. Но в нея се пресукват различни багри и всяка от тях има своя простичък знак: • Пресукана и с жълто или оранжево – за да има слънце в нея. • Пресукана и с кафяво – за да я има силата от земята. • Пресукана и със синьо – за да пази от зли очи. • Пресукана и със зелено – за да има покълнване на ново начало. • Пресукана и с лилаво – за да има мъдрост и благодат.”

Малка приказка за РОДОВАТА МАРТЕНИЦА от Розмари Де Мео Нали знаете онези мартеници, които всяка година изваждаме от шкафа, после поизтупваме и пак прибираме? Едни такива по-големички и леко мърляви. По някога се замисляте да ги хвърлите найнакрая, ама сърце не ви дава... Сега ще ви разкажа за един стар обичай точно с тях. Някога всяка къща си имала мартеница. Естествено тя била голяма и задължително вълнена. Привързвали им и хлопки и подкови, и мъниста... Приличали на онези пискюли, дето все още ги виждаме по циганските коне. Та тези мартеници се именували родови. Когато детето порасне и напусне дома, за да създаде свое семейство, на Баба Марта се прави обред: Старата родова мартеница и една нова се носят от родителите в новия дом на рожбата им и се връзват една до друга. Двете мартеници остават заедно през първата година, за да се предаде паметта, обичта и силата на рода. И се прибират заедно. На другата година отново заедно се окачват в къщи. Когато видят щъркел, младите връзват само старата родова мартеница задължително на плодно дърво, за да даде плод обичта им. Новата мартеница остава при тях, за да се грижат за нея и да я предадат на рожбите си. Старата родовата мартеница се „откупува” от младите с нова, която пък те връзват в дома на родителите, за да им донесе нова сила в старините им. Това е един от най-дългопаметните обреди на българите. Така че, замислете се, ако имате стара мартеница, не е ли време да смени къщата. А пък, ако не е дошло времето, с много внимание и обич се погрижете да доживее този ден! 40 #97/ 2017

„Стопанката на Господ” може да намерите на сайта на Розмари narichane.com, както и в няколко независими книжарници, чийто списък е във фейсбукстраницата є.

Пазете си родовите мартеници, а те да пазят българските ви домове!

Март е пролет, март е кино! Всяка година стартира с мисъл за нещо ново, амбиция да откриеш нови посоки, нови места, нови измерения... За екипа на София Филм Фест всяка година стартира с мисълта за новата програма – и всички онези страхотни, премиерни, важни и интригуващи филми, които имаме шанса да споделим с публиката. Март е месецът на „творческия град на киното” София, когато зрителите празнуват своите срещи с филмите на София Филм Фест. През 2017 това ще се случи за 21-и път!