Черно и Бяло 99/2017

ISSN 2367-5055 #99/ 2017

Един пояс, един път

от редактора

ii #99/ 2017

Защо „Черно и Бяло”

Съдържание Защо „Черно и Бяло”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Магията на радиото свързва България и Австралия. . 5 Международен журналистически форум „Един пояс – един път”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10 Дин Хао с награда от СБЖ. . . . . . . . . . . . . . . . . . 13 Относно инициативата „Един пояс, един път”. . . . 14 Участието на България в изграждането на „Един пояс, един път”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16 Забележителните постижения на Китай в областта на науката и технологиите. . . . . . . . . 18 Духовност с китайски характеристики . . . . . . . . . 24 Защитници на старите градове. . . . . . . . . . . . . . 26 Яна Шишкова: Китайският език ми даде всичко. . . . 28 Лъчезар Петров: Истината ще навлезе в човешките отношения.... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32 Поетика от Виена в София. . . . . . . . . . . . . . . . . 36 WhATA: За Октомврийската революция и архитектурата. 100 години по-късно.... . . . . . . . . . 40 В какво се състои болестта на нашия народ. . . . . . 44 История в шевици: Татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47

2

Международен журналистически форум „Един пояс – един път”

0 1

28 Яна Шишкова: Китайският език ми даде всичко

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg

6 3 Поетика от Виена в София

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова 1 #99/ 2017

В какво се състои болестта на нашия народ

44

от редактора

Защо „Черно и Бяло” В навечерието на 15-ия рожден ден на списанието, Розалина Евдокимова се стрещна с главния редактор на „Черно и Бяло” Станислава Пекова – в усмихната компания в редакцията, на по чаша кафе, разговор между приятели...

Г

Г-жо Пекова, наближава 15-годишният юбилей на списанието. Кога и как се роди идеята за създаването му и защо точно „Черно и Бяло“? Станислава Пекова: Черни щрихи за социални проблеми, бели мисли за духа български – това беше идеята ми преди повече от 15 години. И още – винаги ще защитавам максимата, че писаното „черно на бяло” респектира и следа остава. Бяха времена на подмяна, кое беше черното – кое беше бялото, на нехайно използване на езика, на манипулации и акцент на жълтия, розовия и атакуващ печат. „Черно и Бяло” беше моят изход от повсеместното затъване в нищото и песимизма, беше моят

дар към Бога – защото не е печеливша идея, но правя това, което смятам за правилно. За да го представя, мога да кажа, че списанието прави прочит както на политическия, така и на културния живот. Гравитира около обществото и дейността на Съюза на българските журналисти. Основни рубрики в списанието са Политическа култура, Културен свят, Форум „Български журналист“, Атлас, Фолклор, Забравените текстове, По света и Арт афиш. Всяка една от тях поотделно обхваща пълния спектър от информация – интервюта и събития с посланици, политици, известни личности, хора на изкуството и културата, от коя-

Главната редакторка и издателка на бутиковото сп. „Черно и Бяло”, медиен партньор на СБЖ, Станислава Пекова получи престижно признание за популяризиране в България на културния живот на българската общност във Виена и в цяла Австрия.

2 #99/ 2017

то се нуждае българина, за да поддържа будна духовността си. Представят се исторически текстове, сатира. В последно време като основна се налага и рубриката „Китай – известен, но непознат” Защо „Черно и Бяло“ е уникално – да, такова е и дори и в рекламата за него в интернет пише: Внимание, съдържа текст! Именно една от уникалностите на списанието са неговите качествени и журналистически обективни статии и текстове, списвани от талантливи и опитни журналисти. Списанието не е подвластно на политически натиск, не изкривява предлаганата информация, с цел манипулации, а представя обективен прочит на проблемите и действителността, т.е. „Черно и Бяло” е независимо списание за изкуство, култура и обществен живот. Казваме, че животът е пъстър, а ти си избрала двете крайности на палитрата? Черно и бяло внушава алюзия за елегантност, сдържаност и истина. В черно и бяло е и логото на СБЖ. Но между черното и бялото е цялата цветна палитра на живота и това не се пропуска в списанието. В рубриките „Културен свят”, „Атлас”, Арт Афиш” и „Международни връзки” цветовете избухват в цялата си красота… В днешно време когато вече интернетът започва да се задъхва от все повече пръкнали се интернет издания и когато все повече се заговори, че се вижда краят на печатните издания, ти правиш списание, което човек да хване, да разлисти и прочете. Защо? Съвременните мощни и изящни технологии създават един по-различен медиен свят, но аз мисля, че печатните и виртуалните медии само могат да се допълват и е пресилено да се говори, че печатните ще изчезнат напълно. Разбира се, големите тиражи на печатните издания вече са в миналото, но това не пречи отделни общества от единомишленици да си имат свои печатни вестници или списания, да ги държат в ръце, да си ги прелистват и може би да ги забравят на някое летище и друг човек да ги намери и т.н. Не е страшно, като например да си забравиш компютъра на някоя далечна гара, нали? Едно такова списание не струва евтино. Как се справяш? Вече споделих, че такова некомерсиално печатно издание не е печелившо начинание. Печалбите са индиректни, те се намират най-вече в удоволствието, че правиш каквото обичаш и както го харесваш… Трудно се справям, защото, ако по света държавите субсидират своите медии, то у нас няма такова нещо. Хората биха си го чели с интерес, но това не значи, че ще изберат да си го купят. Днес са

приоритет парното и тока… И така – всяко издание само за себе си се спасява. „Черно и Бяло” вече 14 години излиза от печат и до кога ще продължи да излиза не знам, но няма лесно да се откажа! Може ли „Черно и Бяло“ да се нарече бутиково издание или..? Като съдържание, гравитиращо към обществото на СБЖ – в този смисъл, може да се каже. Иначе далеч съм от мисълта, че скоро може да го направя луксозно – черно и бяло, получено от четирицветен печат върху луксхроммат хартия, напомнящо на старопечатно изкуство, което да държиш в ръцете си с истинско удоволствие. Не мога да повярвам, че го казвам, но съм си го мечтала. Защо българинът все по-малко търси сериозните издания и винаги е готов да спори, че всяко жълто дава меродавната информация? Не мисля, че трябва да съдим читателите, всяко издание си има собствена аудитория. Не е задължително жълтите медии да фабрикуват фалшиви новини. Много често те тиражират неприятни истини по пикантен начин, а това обикновено предизвиква интерес. Но този метод не е изборът ми за „Черно и Бяло”. С риск да го определят като ретро, предпочитам да избера изискан и елегантен стил на поднасяне на информацията, да запазвам добрия тон и да не търся евтини сензации. И още нещо. В последно време се наблюдава тенденция сериозни политици, интелектуалци да предпочетат да се появят на страниците на жълти и несериозни издания, отколкото в сериозни... Това се прави по цял свят. Може би тези политици припознават своите избиратели сред почитателите на жълтите издания. А за интелектуалци дали го правят… Не съм сигурна днес кои са нашите интелектуалци. До колкото знам сте и медиен партньор на СБЖ. В какво се състои тоа сътрудничество? Партньорството ни няма финансова страна, веднага го казвам. Иначе и от двете страни се прави всичко възможно като подкрепа. „Черно и Бяло” отразява съюзния живот, трибуна е на журналисти – членове на СБЖ и на такива, пишещи по собствена съвест, без цензура. Помества най-доброто от публикациите в сайта на СБЖ, за да останат трайни следи в историята за разлика от лабилната среда на интернет и т.н. СБЖ, от своя страна, осигурява условия за работа, за професионални и социални контакти, така необходими за списване на списанието, осигурява информация за предстоящи събития, в качеството си на отговорен редактор на „Черно и Бяло” г-жа Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ, об3 #99/ 2017

съжда политиките за издаване на списанието и препоръчва автори на статии, подходящи за изданието. Не на последно място, журналисти от екипа ни и др. сътрудници пътуват с журналистическите рейдове в чужбина по линия на договореностите на СБЖ с приятелски аналогични организации в чужбина. Към кого е адресирано „Черно и Бяло“? Към всички, за които темите на списанието са привлекателни. Към членовете на СБЖ и всички млади и ментално млади, мислещи, мечтаещи и позитивни колеги – тук и в чужбина. Журналистите освен професионален живот имат и личен, те имат и други интереси. За тях бих искала да се пише и да се уловят теми, които ги интересуват.

Kато че ли само на 24 май се сещаме да говорим за култура и изкуство, че и за журналистика. Какво мислиш за занаята ни – с отмиращи функции ли е вече или може да чакаме възраждането на българската журналистика? Наистина свикнахме напоследък да се придържаме към тезата, че след като държавата поради финансови затруднения не може да отдели толкова много, колкото в предишни времена, то и всеки един от нас не може да направи нищо. По този начин се примиряваме, че от нас нищо не зависи. Свикваме да мислим, че културата е дело на някой извън нас, било държавен орган, било министър, било изявен интелектуалец. И забравяме, че всъщност културата всеки от нас носи със себе си. Като започнем от начина ни на обличане, начина на поведение, музиката, която харесваме, книгите, които четем, разговорите, които водим 4 #99/ 2017

и така можем да изброяваме без край. Всичко това е израз на нашата култура, на това, на което сме били учени като малки, което сме възприемали от нашите учители в училище, от нашите близки – майки, бащи, братя и сестри, нашите университети. Ако разсъждаваме по този начин, ще видим, че за състоянието на културата сме отговорни всички ние и все можем нещо да променим към по-добро. Що се отнася до втората част на въпроса ти, относно състоянието на журналистиката в тази наша действителност и дали професията има бъдеще, бих си спомнила един разказ на лирически герой, който чух в някакъв филм – „Случва се така, че поради някакво недоразумение на Земята започва ядрена война. За не много дълго време конфликтът става непреодолим, следват „изпреварващ” ядрен удар и съответният „ответен” такъв. Всички ядрени държави са поразени, а останалите вече са изпепелени като страничен съпътстващ ефект на тези бойни действия. Единствената оцеляла от човешкия род се оказва наша колежка – журналистка, която след катастрофата се озовала на далечен остров. Осъзнавайки в каква ситуация е попаднала, тя намерила оцелял лист хартия, взела въглен от горящо наблизо дърво и започнала да пише статия за случилото се…” Така, че журналистика според мен ще има винаги, защото това е вътрешна потребност, естествена необходимост да се остави следа от случващото се през настоящето време, дори да си сигурен, че няма да има кой да го прочете. Разговора води Розалина Евдокимова

форум български журналист

Магията на радиото свързва България и Австралия Докато генералният директор на БНР Александър Велев иска да закрие предаванията за чужбина, СБЖ награди със свой Плакет българската програма на Австралийското национално радио SBS, която съществува от 40 години. Тогава Виктория Забуковец започва първите радиопредавания на български език в Аделаида, Австралия. Тя и сега участва в българската програма на Австралийското национално радио SBS. Щафетата вече е поета от по-младите. Сред тях са Мария Стайкова – доктор по биохимия от Института за медицински изследвания „Джон Къртън“ в Канбера и журналистката Дияна Копринкова в Сидни. Двете членуват в СБЖ. За живота в Австралия и работата в радиото те разказват пред колежката Петя Пейчева.

К

Как станахте част от българската програма на Австралийското национално радио SBS? Дияна Копринкова: Започнах да сътруднича на програмата през 2005 г. Бившият посланик на България в Австралия по това време и добър мой приятел когато работех в програма „Хоризонт“ на БНР, Любомир Тодоров (тогава пресаташе в Министерството на външните работи), настоя да се обадя на водещата на предаването Фили Ладжман. До този момент аз сътрудничех на Българската редакция на Би Би Си – Лондон. Ръководството на Би Би Си тогава предпочете да закрие всички езикови програми на бившите комунистически/социалистически страни, които и без това вече бяха станали или предстоеше да станат членове на Европейския съюз (като България) и да отговори на тенденциите на времето, създавайки програма на арабски език в отговор на наскоро появилата се „Ал-Джазира“. Фили Ладжман ме прие много радушно и това беше моят прощъпулник в българската радиопрограма по Австралийското национално радио SBS (Special Broadcasting Services). Българската радиопрограма се излъчва от Сидни и Мелбърн по един час всеки петък, допреди 3 години от 17 до 18 ч., а днес от 16 до 17 ч. От 1993 г. програмата се води от професионални журналисти, което променя изцяло облика и нивото є. През тези години е имало и кореспонденти от България като д-р Николай Михайлов, Явор Дачков, Милен Цветков, Иван Бедров, Александрина Исайлова и сега Пламен

Виктория Забуковец в кабинета си миналата есен. снимката долу: Фили Ладжман (вляво) и Дияна Копринкова в студиото на SBS.

5 #99/ 2017

Д-р Мария Стайкова с плакета и грамотата от СБЖ и Снежана Тодорова с подарения от гостенката колаж с пера от австралийски папагали, с пожеланието „Да бъде леко перото Ви!“

Асенов. От пет години ни сътрудничи Мария Стайкова с една специална и много добре приета сред слушателите рубрика за постиженията в науката, изкуството, археологията и спорта. Мария Стайкова: Австралия е страна-континент и разстоянията между столиците на шестте щата и двете територии са много големи – от Брисбън до Пърт са 4300 км, от Мелбърн до Дарвин са 3700 км. Една четвърт от 21,5-милионното население на Австралия са родени извън страната и говорят на над 140 езика. При такъв обем на новините и разнородни слушатели, са необходими два вида етническа радиоинформация: по националното етническо радио SBS и по местните етнически радиостанции. По отношение на българското радиопредаване по SBS ето данните на водещата Филинка Ладжман, които тя ми предостави за моята книга „Австралия – България: по-малко непознати”. „Българската редакция в Mелбърн започва работа през 1977 г., основана и водена от Тихомир Тихов (известен оперен певец, съпруг на голямото българско мецосопрано Надя Афеян) и Светослав Йонков, брат на Надя Афеян. Към тях често се присъединява и самата Надя Афеян. От 1983 г. водеща на програмата е Войда Петрова, подпомагана от сина си Цветан Петров и внучката си Мария. Редовен участник в програмата е и Елена Камбурова. През 1993 г. водеща на програмата става Фили Ладжман, бивша журналистка от БНТ. Съпругът є, Влад Ладжман, е тонрежисьор в SBS и заедно оформят програмата. Сега редовно работят и Виктор Марков от Пърт, Дияна Копринкова 6 #99/ 2017

от Сидни и кореспонденти от България.” Виктория Забуковец: На 9 януари 1977 г. в Австралия бе излъчено първото предаване на български език пo етническа радиопрограма – в Аделаида, столицата на Южна Австралия. В подготовката на тази първа програма участвахме аз и съпругът ми Борис Забуковец, Мери и Марин Маринови, отец Михаил Ковашки и Иван Денчев, ние бяхме и първият радиокомитет. Програмата продължаваше 30 мин. Първият български радиооператор бе Марин Маринов. От 1977 до 1981 г. програмата се подготвяше и излъчваше от мен и Иван Денчев, понякога канехме гости за разговор. Когато радиостанцията осигури възможност за две излъчвания по половин час, едното бе за българската общност, а другото – за култура. Познавам Ви и мисля, че това не е просто работа и прехрана за Вас, това е част от съдбата Ви. Как се съчетават професия, любов, носталгия, патриотизъм, отговорност? Дияна Копринкова: Това е повече от съдба – още от малка, когато слушах с притаен дъх „Хоризонт“ и особено примамващия меден глас на Божана Димитрова в „Разговор с вас“ и Еди Емирян, с когото имах удоволствието да работя в „Нещо повече“. Ще добавя имената на Величко Конакчиев (с когото работех в екип за „Неделя 150“), Светла Вълканова, Чавдар Киселинчев, все прекрасни, харизматични журналисти. С тях ме свързват неразрушимо приятелство и много незабравими спомени, които ще нося завинаги в сърцето си, където є да съм. Радиото не е просто работа, то е магия. Магията, с която се сближаваш с хората, описвайки им чрез словото истории, съдби, новини, които оживяват пред слушателя и го потапят

в един нов свят, карат го да съпреживява, да анализира и оценява… И приласкан от тази магия да жадува да се връща отново и отново към гласа на радиото, така както аз се връщам и ще се връщам докато съм жива и мога да говоря. Не е само любов към професията, а и любов към България, към българите и българското. Ох, това са много силни думи и мога да кажа с открито сърце – съчетаването е трудно... Понякога много ме боли като виждам и слушам какво става и как криворазбрано всичко някак си се обръща в най-невероятни посоки и не се милее за България. Мария Стайкова: За 20 години обичта към едната държава и носталгията по другата се засилиха. Едната обичам повече, защото я познавам по-добре, защото трупам скъпи спомени и приятели. За другата тъгувам повече, защото скъпите спомени се отдалечават и приятелите взеха да си отиват от този свят. Пътувайки по света, в сравнението, осъзнах колко стойностни неща има в България и се опитвам да ги популяризирам. Трудно ли се говори и пише за България, когато си далеч от нея? Не само емоционално, но и професионално – как намирате авторите, темите, информацията? Дияна Копринкова: Има два вида емигранти – едните говорят за България или хубаво или нищо, а другите само плюят и дори забравят по какво точно са започнали да плюят… Аз се старая да не съм нито от едните, нито от другите, а да подхождам обективно и най-малко с три гледни точки, както повелява добрата стара необорима журналистика, на която са ме учили и която продължавам да правя. А темите… добрият журналист има очи и уши за всичко, което става наоколо и не толкова наоколо и може да направи най-интересната, вълнуваща и запомняща се история от абсолютно всичко. Така намираме повечето от темите за българската радиопрограма по Австралийското национално радио SBS. По схема в нашето едночасово предаване предлагаме 70 процента австралийски контекст, тоест, разказваме за неща, които представляват интерес за българската общност в Австралия и за постиженията, професиите и съдбите на отделни представители на тази общност. Останалите 30 процента са разделени по усмотрение на водещия на новини, интервюта, истории от България или от света. Не е много лесно един час радиопредаване да бъде професионално и качествено „запълнен“ по задължителната схема 70–30%, по която работят и останалите езикови програми. Всяка тема е подробно разследвана, разглеждана и представяна по възможно най-интересния начин на

слушателите. От това зависи не само слушаемостта на предаването ни, но и запазването му в ефира като едно от най-добрите и професионални радиопредавания, излъчвани по Австралийското национално радио SBS вече цели 40 години. Всъщност, тази година (през октомври) отбелязахме юбилея. Дияна, липсва ли ти програма „Хоризонт“ на БНР, правиш ли сравнение в техническо отношение, като организация на работата и програмна схема? Дияна Копринкова: Понякога се връщам в годините назад и с носталгия си спомням за екипа от водещ, редактор, репортери, музикален редактор, технически оператор/тонрежисьор, момичетата от монтажната – заедно създавахме един жив организъм, в който всичко си идваше на мястото с взаимни усилия. Тук, в Австралийското национално радио SBS, съм кажи-речи човекът-оркестър или one man show. Изброените роли се изпълняват 90 на сто от мен самата и 10 процента от англоговорящия тонрежисьор, който не разбира и дума от това, което се случва в програмата. Със стиснати палци всеки път тайно разчитам тонрежисьорът да не обърка нещо от предварително описаното от мен пълно съдържание на програмата по секунди: за какво ще говоря, какво ще пускам, кого и колко време ще интервюирам, кога да отваря и затваря микрофона… абсолютно всичко, което можете и не можете да си представите. Напрежението е невероятно. Често стават и грешки, които се налага професионално „в движение“ да „замазваш“. Но, това са рисковете на живото предаване. А когато светне червената лампа всичко е различно, обаятелно, магично, отговорно и словата някак си сами излизат от устата и не спират да се леят докато лампата не замръкне. Като организация на работата и програмна схема – за подготовка на предаването официално от ръководството на SBS се дават 16 часа, но сами разбирате, че едно професионално и направено с финес предаване изисква много повече часове работа, освен това сам интервюираш, редактираш, подготвяш за ефир, превеждаш, разследваш, събираш материали за хора, събития, теми… Не засягам техническата страна – запазването на кабината или апаратната за запис, изчакването да се освободи. Обработката и редактирането на записите е дигитално. А как беше преди 40 години? Виктория Забуковец: В програмата за култура включвахме теми от българската литература, история и народно творчество (митове, легенди, народни обичаи), оперни изпълнители, хорове. Материалите, които използвахме за 7 #99/ 2017

радиопредаванията (книги и грамофонни плочи), бяха собственост на членовете на радиокомитета. Кой слуша Вашите предавания, какво е мястото им в SBS? Колко програми на други народи и езици има? Дияна Копринкова: Днес българската програма се слуша от широка публика на различна възраст, което много ни радва, защото показва, че предаванията, които правим, са разнообразни и предлагат по нещо за всеки наш слушател. Българската програма се оценява като една от най-професионално направените сред останалите 72 езикови програми, излъчвани по Австралийското национално радио SBS. Всъщност, SBS е единствената медия в света, която излъчва на толкова много световни езици и това е спонсорирано от австралийската държава. Затова и отговорността на нашия екип е много голяма, ако искаме да останем част от цялото това езиково радиосемейство. Така можем да разчитаме на нашите слушатели в трудни моменти, какъвто ни предстои за съжаление точно сега, тъй като се говори за закриването на някои от езиковите програми, излъчвани по SBS. Тук на всеки 5 години се преразглеждат нуждите на австралийското население, определят се критерии за оценка на тези нужди, съобразени с броя на населението (по данни на последното преброяване в Австралия), представящо съответната езикова общност, нивото на образование, на владеене на английски език и т.н. Тези критерии, всъщност, определят съществуването или не на едно или друго радиопредаване. Нашата българска общност от години е една от най-малките, официално по данни на австралийското преброяване сме само около 2500 души, но за разлика от други езикови общности ние сме образовани, с професии и владеещи английски език. Досега оцеляхме цели 40 години – и екипът, и слушателите празнуваме с гордост нашата годишнина и очакваме българската програма да продължи да съществува. Решението ще бъде взето от ръководството на радиото в консултации с представители на отделни езикови общности. Виктория Забуковец: В началото говорехме на български, но по-късно започнахме да говорим и на английски език, за да могат слушатели от други езикови групи да следят българските програми. Изненадващо бе колко много украинци, руснаци, хора от славянските народи, както и австралийци, слушаха българското предаване. Мария Стайкова: Чудесно е, че има хора от над 140 езикови групи, които след умората на работа и у дома, намират сили да подберат материали от интерес за сънародниците си!

8 #99/ 2017

Защото етническите радиопредавания не само запълват липсата на родното, но са и обучение на младите. Как учат дечицата – като слушат и повтарят. Според мен, тази роля на радиото – като училище – е особено важна, защото знанието на няколко езика е задължително в съвременния свят. И още нещо: така може да се чуе една и съща новина, представена според историческите традиции и политическите становища на различни страни. Това позволява още по-добра информираност и възможност за оформяне на мнение. Събирам си отзивите от слушатели, от хубави по-хубави са! Може да се каже, че Вашата радиопрограма е „сърцето“, което движи българските прояви в Австралия – издирването и събирането на българите там, българското училище, празниците… С кои наши сънародници в Австралия можем да се гордеем? Дияна Копринкова: С много, като се започне от нас трите и се свърши с всяко българско дете, отгледано и отраснало в Австралия. Шегата настрана, но списъкът е наистина много дълъг. Мария може само да загатне за по-големите имена, оставили трайна диря в културната и обществената история на Австралия. Мария Стайкова: „Българи в науката на Австралия“ – така озаглавих една от главите в книгата си. Проф. Николай Киров е основал и ръководил 20 години Катедрата по технологии на горивата в Университета на New South Wells, бил е консултант към Организацията на обединените нации и Световната здравна организация за контрол и законодателство относно замърсяването на въздуха. В книгата му „За по-добър английски” са събрани над 1000 израза и идиома на английски и български език. Проф. Стефан Кънев е световно име в създаването на енергийни станции, захранвани със слънчева енергия. Има над 200 научни публикации, две монографии и 14 патента. Институтът на инженерите в Австралия обяви за „историческа” станцията в White Cliffs, която цели 35 години работи, използвайки слънчева енергия. Проф. Асен Жабленски бе директор на Центъра за невропсихиатрични клинични изследвания и има над 300 публикации относно класификация, епидемиология и генетика на психични заболявания. Групата на проф. Люба Калайджиева доказа по генетичен път, че ромите, разпръснати из Европа и така различни като култура и език, са потомци (35-40-о поколениe) на малка група, която е дошла от Индия. Това е позволило да се идентифицира молекулната епидемиология на 11 наследствени заболявания сред ромите. Лъчезар Стоянов и Валери Стефанов са про-

фесори по математика и статистика в Университета на Западна Австралия. Елена Стоянова е движещата сила зад математическата олимпиада в този щат. Опитът от математическите паралелки и олимпиади в България е основата за откриването през 1995 г. на „академия за млади математици“ в Западна Австралия. Проф. Петко Калев пое Научния център по приложни финанси към Университета в Аделаида. Изследователската и преподавателската му работа са в областта на финансите и микроструктурата на пазара. Той бе председател на българското дружество в Мелбърн. Проф. Дора Маринова e директор на Института за устойчиво развитие и политика в Curtin University в Западна Австралия. Какви са българските Ви корени, които Ви дават сила? Дияна Копринкова: Аз съм родом от Бургас – морето и трудовите хора. Обичам да казвам сред приятели, че в Бургас се раждат много таланти и си спомням веднага за Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Адриана Будевска, Петя Дубарова, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Тоника СВ, Ева и Гого, Пламен Ставрев, Тони Димитрова. Все поети, артисти, певци, хора на изкуството. Духът на града е някак си такъв: творчески, весел, празничен. Мария Стайкова: Аз съм пловдивчанка. Моят град е един от шестте в целия свят, които съществуват от основаването си до днес и през 2019 г. ще е културна столица на Европа. Виктория Забуковец: А аз съм родена в София, в семейството на свещеник Стефан Вълчев. Какво Ви даде Австралия? Нещо, което в България не бихте преживели? Дияна Копринкова: Австралия стана за всички нас втора родина, не от мащехите, а добра и даваща възможност да се развиваш, ако искаш, разбира се. Австралия е социална и уредена страна, в която се живее спокойно, всички спазват правилата по някакви неписани закони, независимо дали си само от дни и месеци в страната и от кой край на земното кълбо си дошъл. Много бързо се научаваш на тукашния ред – като се започне от това как си вземаш боклука да го хвърлиш, когато зърнеш първото кошче, до това как рециклираш буквално всичко, което можеш и си плащаш данъците редовно, в срок, с радост... Мария Стайкова: Това, което дълбоко уважавам в Австралия, е работата на доброволни начала, даряването на време, знание и сила, за да се улесни животът. Това, което научих в Австралия е, че трябва да се празнува повече с другите и по-малко да ги занимаваме със собствените си проблеми.

Написали сте и книги… Дияна Копринкова: Все още я пиша и ще бъде готова за печат през октомври тази година. Заглавието є е: „Social marketing and its influence on the Animal origin food product consumption”. Не е пряко свързана с журналистическата ми работа, но е част от докторантурата ми, която също приключвам тази година. Мария Стайкова: През 2000 г., за Олимпиадата в Сидни излезе книгата ми „Австралия – България: взаимно непознати”. В живота ми се случи много да пътувам. Гледах и преценявах. Мен ме оглеждаха и преценяваха. Това, което знаех, не се покриваше с това, което срещах. Това, което знаеха за нас (ако изобщо нещо знаеха), не съответстваше на това, което виждаха на диапозитивите ми, в албумите, в българските бродерии и рисувани шалове, в картините и графиките на приятели художници, във видеофилмите. През 1998 г. бях в Пловдив за 10-годишнината от кончината на татко, за изложбата-среща на неговото самобитно изкуство с младите творби на учениците от Художественото училище, получили наградата „Анастас Стайков” (идеята бе на мама, а реализацията – на училището и галерия „Ромфея”). В голямото тъжно вълнение, проф. Минка Златева ме „натисна“ да оформя в книга писмата си от Австралия. През 2011 г. Държавната агенция за българите в чужбина издаде „Австралия – България: по-малко непознати”. Над 120 кг книги прелетяха от София и бяха раздадени (безплатно) на сънародниците тук. Може би след 10 години ще напиша „Австралия – България: добри познати”! Виктория Забуковец: Двата ми романа „Светлината на черното мастило” и „Втората вълна” са преведени на български. Стиховете ми чакат своя преводач. Как ще бъде отбелязана 40-годишнината на българската програма в Австралийското национално радио SBS? Дияна Копринкова: В ефира ще звучат спомени от познати и не толкова познати зa помладото поколение българи гласове на нашата програма. Те вече започнаха да звучат. И разбира се, ще има голяма торта с 40 свещи. След 40 години животът на хората се променя. Надявам се да не остаряваме нито в желанието, нито в идеите, нито в енергията си, да сме все така професионални и да работим за нашите слушатели с любов, както винаги. Мария Стайкова: Юбилеите са не само повод за хубав празник, но ни връщат към началото, припомнят ни имената на първите, задължават ни да продължим с енергия и отговорност. Аз вярвам в силата на радиото! Виктория Забуковец: Хората да се вгледат отново в своите културни ценности!

9 #99/ 2017

форум български журналист

Международен журналистически форум „Един пояс – един път” През октомври месец стана ясно, че Съюзът на българските журналисти, в лицето на неговия председател Снежана Тодорова, участва в учредяването на Международния журналистически форум „Един пояс – един път“. Събитието се състоя в Пекин. Г-жа Тодорова бе любезна да сподели пред нас какви са причините и целите за създаването на тази международна формация.

Г

Г-жо Тодорова, връщате се от Пекин, където бяхте поканена от Общокитайската асоциация на журналистите. Участвахте както в учредителната среща на Журналистически форум „Един пояс – един път”, така и като гост на XIX конгрес на ККП. Бихте ли споделили първо лидерите на кои журналистически организации присъстваха на учредителната среща на новия международен журналистически форум? През 2013 г. г-н Си Дзинпин предлага инициативата „Един пояс – един път”, която открива нови възможности за по-нататъшно развитие и задълбочаване на сътрудничеството в най-различни сфери. Общокитайската Асоциация на журналистите бе поканила ръководители на журналистически организации от 30 страни (Беларус, България, Виетнам, Куба, Индия, Индонезия, Иран, Израел, Йордания, Казахстан, Кения, Лаос, Македония, Мексико, Монголия, Мароко, Миянмар, Непал, Нигерия, Пакистан, Перу, Полша, Русия, Сърбия, Судан, Танзания, Тайланд, Турция, Украйна, Южна Африка) за обсъждане на инициативата и учредяване на Журналистически форум „Един пояс – един път”. Какви са целите на този фо10 #99/ 2017

Снежана Тодорова с участници във форума

рум и какви са средствата, с които те ще се постигат? Целите на този журналистически форум, по формулировката на самите китайци, се определят от следните четири посоки за развитие: Мир и сътрудничество. Всички журналистически организации са равноправни, развиват сътрудничество, размяна на делегации в името на дружеските отношения и мира. Размяната на журналисти ще съдейства за безпристрастна и обективна журналистика; Откритост и толерантност. На принципа на уважение към различните идеологии,

социални системи и национални и религиозни убеждения, приветстваме участието на многобройни журналистически организации от различни страни и региони в двустранните размени, сътрудничество и съвместни инициативи; Взаимно обучение. Да се повишава професионализмът на журналистите чрез взаимно обучение и съвместно използване на образователни ресурси, размяна на образователни програми и квалификационни курсове; Разбирателство и взаимна полза. Спазвайки принципите на „съвместно обсъжда-

Откриването на форума

не, съвместна реализация и съвместно използване”, заедно да развиваме духа на Пътя на коприната, като се разширяват сферите и се повишава нивото на сътрудничеството, създават се нови модели на сътрудничество, споделят се възможности за общо развитие и се създават нови условия за получаване на взимна полза. А журналистите могат да участват в инициативи, които ще бъдат обсъдени, приети и конкретизирани от двете страни. Например, при посещението на журналисти от Хайнан ще се обсъди идеята за организиране на филмов фестивал в България, посветен на кунг фу жанра, както и други форми на културен обмен. Финансовите разходи се поемат от китайска страна. Както вече бе споменато, принципите на „съвместно обсъждане, съвместна реализация и съвместно използване” ще създадат нови модели на сътрудничество от взаимна полза. Дано да успеем в това начинание! Участието на българските колеги ще се осъ-

ществява чрез СБЖ и се надявам то да бъде успешно. Разкажете нещо за прочутото китайско гостоприемство, как бяхте посрещнати? Форумът бе открит от г-н Жанг Яннонг, председател на Общокитайската Асоциация на журналистите. Всички участници подкрепиха идеята, защото тя ще развива на по-високо ниво сътрудничеството и отношенията помежду ни. Нашите китайски домакини проявиха своето традиционно гостоприемство по найдобрия начин. Организацията беше перфектна. След приключване на работата по учредяването на форума имахме възможност да се запознаем с постиженията на КНР в областта на новите технологии и екологията. Китайските колеги организираха пътуване до Тиянзин с „влак-стрела”, който пътува със скорост 350 км. в час. Невероятно преживяване! Китай винаги има с какво да учуди. Огромно модерно строителство, прекрасни пътища и магистрали, отлична инфраструктура. Пекин бе потънал в свежа зеленина. Китайците

почитат природата. Впечатляващо е грижовното отношение към градините и парковете в тази страна. Особено забележителни са многобройните цветни композиции с разноцветни фигури на хора, животни и цветя, направени от живи растения и цветя. Чистотата е навсякъде: по улиците, парковете, площадите, градините, хотелите, ресторантите. Всичко свети и блести. Няма замърсени и изцапани фасади, къщите са санирани. Предлаганите стоки в магазините и моловете са висококачествени. Най-важното, разбира се, са хората. От тяхното поведение, отношение и начин на работа може да се поучим и ако ги анализираме, ще намерим отговор на въпроса как се постига китайската мечта. Договорихте ли нови, общи инициативи с приятелите от Общокитайската асоциация на журналистите? Китайските домакини високо оценяват факта, че СБЖ има 30-годишно активно и успешно сътрудничество с Общокитайската асоциация на 11 #99/ 2017

журналистите, което не е прекъсвало, въпреки финансовите затруднения, които изпитваше нашата организация в началото на 90-те години на миналия век. Оказа се, че само ние имаме толкова дълго сътрудничество с тях. Това се знае, помни и уважава. До края на 2017 г. очакваме две журналистически групи от КНР, като едната ще бъде от провинция Хайнан, за уточняване на сътрудничество през 2018 година в рамките на новоучредения форум „Един пояс – един път”. Очакваме нашите китайски колеги с нетърпение! На XIX конгрес на ККП Генералният секретар Си Дзинпин произнесе политически доклад от името на Централния комитет, в който представи визията на партията за бъдещото развитие на Китай. Какви са акцентите, на какво ще се обръща внимание с цел устойчивото развитие на Китай? Нашият форум бе учреден на 16 октомври, а на 18 октомври бяхме удостоени с честта да присъстваме на откриването на ХIХ конгрес на КПК, който се проведе в Дома на народите в центъра на Пекин. В огромната и много тържествена зала присъстваха над 2400 делегата и над 2000 китайски и чуждестранни журналиста, които бяха признателни на китайските колеги за отличната организация на работа в Международния пресцентър, снабден с всичко необходимо за професионалната работа на журналистите от цял свят. Си Дзинпин, председател на КПК прочете доклад на тема: „Как да победим в построяването на общество на средната класа, да осъществим победата на социализма с китайска специфика в новата епоха”. Бе отчетен огромният икономически възход на КНР. По БВП, увеличил се от 54 трлн. юана до 80 трлн. юана, 12 #99/ 2017

Китай заема второ място в света. Приносът на Китай в световната икономика надвишава 30%. Голямо внимание бе отделено на развитието на традиционната и духовна култура – „Като не забравяме корените си, като използваме чуждия опит и се ориентираме към бъдещето, необходимо е по-активно да се грижим за китайския дух и китайската сила, да формираме китайски ценностни представи, които могат да бъдат духовни ориентири и така да служат на народа. Една от главните цели е повишаването на народното благосъстояние. За постигането на това е необходимо приоритетно развитие на образованието. Китай трябва да се превърне в държава на образованието – фундаментално условие за осъществяването на възраждането на китайската нация.”, каза Си Дзинпин. Провъзгласен бе принципът на научния подход, широкото разпространение на научните знания, като се преодолеят някои отживели времето си нрави и обичаи. Много важна част в доклада на Си Дзинпин заемаше и културата – „Културата – душа на страната и нацията. Разцветът на културата означава процъфтяване на страната, а силата на културата е сила на нацията. Китайската „социалистическа култура с китайска специфика” има за основа традиционната култура на Китай, която е сформирана в над петхилядната история на китайската цивилизация. Да се придържаме към курса „да разцъфнат 100 цветя, да си съперничат 100 школи”. Бе подчертана необходимостта от развитие на културна индустрия за „постигане на социален и икономически ефект”. По-добър живот се постига само когато е изпълнен с богата духовност. КНР успешно изпълнява набелязания стратегически план

за социалистическа модернизация, т.нар. „стратегическа цел от 3 стъпки”. Задачите на първите две са предсрочно изпълнени: населението на тази огромна страна е нахранено и облечено, значително се е повишило жизненото ниво. КПК си е поставила за цел да посрещне 100-годишния юбилей, като подобри жизненото равнище на средната класа: икономиката – още по-развита, демокрацията – по-съвършена; науката и образованието – по-прогресивни, културата – по-процъфтяваща, обществото – по-хармонично, а живота на народа – по-осигурен. След постигането на тези цели, следващите 30 години усилията ще бъдат насочени към превръщането на Китай в модерна социалистическа държава, която достойно да посрещне 100-годишнината на КНР. До 2020 година – построяване на общество на средната класа. Утвърден е двуетапен план за икономическо развитие. Първи етап: от 2020 г. до 2035 г. – провеждане на социалистическа модернизация. Ще нарастне икономическата и научно-техническа мощ на страната и Китай ще се издигне до нивото на страните-лидери от иновационен тип. Втори етап: от 2035 г. до 2050 г. – превръщане на страната в богата, могъща, демократична и цивилизована, хармонична и добре модернизирана социалистическа държава. Китай ще бъде една от страните-лидери в света. Голямо значение бе отделено на социалната политика, защитата на екологията, борбата срещу корупцията, повишаването на сигурността и военната мощ, подготовката и подбора на кадрите, възпитанието на младото поколение и отношението към повъзрастните хора и др. Разговора води Станислава Пекова

форум български журналист

Дин Хао с награда от СБЖ

А

На тържествена церемония в Софийската градска галерия на 27 октомври бяха връчени годишните награди на СБЖ. Традиция е по повод Деня на народните будители Съюзът на българските журналисти да отличи най-достойните и заслужили журналисти. На всички колеги честито и още дълги години да бъдат воiни на истинска и неподкупна журналистика!

А ето кого отличи СБЖ по предложение на 63-то дружество „Кръгът – Черно и бяло”. Нашата номинация беше г-н Дин Хао в категория „Чуждестранен кореспондент”. С радост съобщаваме, че от тримата номинирани кореспонденти с награда беше удостоен Дин Хао (Павел)! Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ, обяви, че г-н Дин Хао си е в Китай и че тя ще приеме наградата от негово име, на което публиката отговори с радостно оживление, ръкопляскане и възгласи. Дин Хао е роден през 1980 г. Завършил е специалност „Български език и литература” в Пекинския университет за изучаване на чужди езици и е специализирал в СУ „Св. Климент Охридски”, София. Работи в българската редакция на Радио Китай за чужбина, където в момента заема длъжността зам.-главен редактор. Предпочитанията му са свързани с областта на икономическата журналистика. Поредица от икономически анализи и информации за развитието на Китай са публикувани на страниците на медийния партньор на СБЖ – сп. „Черно и Бяло” безвъзмездно и също така излъчени в рубриката „Близо до Китай” на Невена Праматарова от БНР. Книги, преведени

на брилянтен български, на които той е редактор, са екипна работа между двете редакции: на българската секция от Радио Китай за чужбина и на сп. „Черно и Бяло”. Найзначимото издание от тази поредица е „Енциклопедия Китай”, която излиза от печат за първи път на български език през 2015 година. Дин Хао е голям приятел на България. Още през 2009 г., когато той беше преводач и гид

на делегацията ни от СБЖ в Китай, Валя Крушкина от БНТ направи много сърдечно този извод, защото Дин Хао (в превод – весело момче) публично пред всички нас заяви: „Откакто бях в България, аз не съм само китаец. Част от сърцето ми е българско, защото никога и никъде не съм виждал толкова синьо небе... Искам пак да съм там, в България!” Станислава Пекова 13 #99/ 2017

китай – известен и непознат

Относно инициативата „Един пояс, един път” През 2013 година, китайският президент Си Дзипин инициира съвместно изграждане на „икономическия пояс по Пътя на коприната” и „морския Път на коприната на XXI век” (наричан по-надолу „Един пояс, един път”), имащи за цел преливане в нова динамика за насърчаване на общото развитие, преодоляване на кризата, силно възстановяване, както и устойчивото развитие на глобалната икономика след засилване на международното сътрудничество, скрепване на национални стратегии за развитие, реализиране на взаимодопълването, стимулиране на общото развитие.

М

Минавайки през двата континента на Европа и Азия, инициативата „Един пояс, един път” свързва Азиатско-тихоокеанския икономически кръг и Европейския икономически кръг. Регионът обхваща население от около четири милиарда и шестстотин милиона, икономическият обем възлиза на 21 трилиона долара, съответно отчетено 63% и 29% от тези в глобален мащаб. Икономическата структура на държавите по пътя на коприната, ресурсните резерви и търговските структури имат свои собствени характеристики, налице е силно взаимодопълване в икономическата и инвестиционната структури. Общите интереси на регионалното сътрудничество на инициативата „Един пояс, един път” е отправна точка за вземане на решения, придържаща се към принципите за съвместното обсъждане, съвместното изграждане, споделяне на изгодите чрез задълбочаване на комуникацията между страните, свързване на удобства, безпрепятствeност на търговията, финансова интеграция, връзки между хората, споделяне на дивидентите от развитието и реформите в Китай, насърчаване на диалога и сътрудничеството между държавите по пътя на коприната, създаване на по-равномерно и балансирано глобално партньорство за развитие, солидна основа за дългосрочно устойчиво развитие на световната икономика. „Един пояс, един път” не е затворена, егоистична система с цел лична печалба, а е отворена платформа за сътрудничество със значително голяма съвместимост, отговаря на общите нужди на страните по пътя на коприната. Всяка страна, която споделя и желае да участва в тази инициатива, свободно може 14 #99/ 2017

да се присъедини по всяко време, като всички страни ще имат възможността да се развиват чрез тази инициатива. Китай е инициатор на „Един пояс, един път”. Китай пое водеща роля в създаването на Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (AIIB). Регистрираният капитал e $ 100 милиарда, от които Китай ще инжектира $ 50 млрд. След като Китай инвестира $ 40 милиарда във Фонда „Пътят на коприната”, той се развива с бързи темпове и обемът му се очаква да достигне $ 400 милиарда догодина. От друга страна, бързият икономически растеж на Китай ще даде нов тласък за растеж на всички партньори. Очаква се през следващите 5 години, Китай да внесе стоки на стойност повече от $ 10 трилиона, мащабът на китайските инвестиции към чужбина да бъде над $ 500 милиарда, да има повече от 600 милиона туристи, пътуващи зад граница. Всички държави са добре дошли на борда на експреса на китайското икономическо развитие. Също така, Китай

приветства всички да участват в новия механизъм за глобалното управление с идеята за съвместно планиране, отговорност и споделяне на резултатите. Това също е и отправна точка на инициирания от Китай форум на високо ниво за международно сътрудничество „Един пояс, един път”. През последните три годни, свързаното с „Един пояс, един път” сътрудничество се стимулира стабилно напред и се ползва с широка подкрепа и активно участие. До момента повече от 100 държави участват в проектите, свързани с „Един пояс, един път”, а с над 40 други държави и международни организации Китай има подписани документи за сътрудничество относно инициативата „Един пояс, един път“. Постепенният напредък на редица големи проекти за двустранно и многостранно сътрудничество достигнаха важни ранни резултати. Китайският експрес (CHINA RAILWAY EXPRESS) функционира, азиатската инфраструктурна и инвестиционна банка също, Фондът „Пътят на коприната” ускорява инвестирането си в конкретни проекти. Очакванията са със съвместните усилия на всички страни да се постигнат важни резултати в 3 области: • Първо, разширяване консенсуса за международно сътрудничество. Придържайки се към целите и принципите на Хартата на Организацията на обединените нации за мирно сътрудничество, отвореност и инклузивност, взаимно обучение, взаимна изгода и съвместно развитие, възприемайки развитие на икономиката, разширяване на заетостта, изкореняване на бедността, подобряване на жизнения стандарт на хората и опазване на околната среда, като приоритети на международно сътрудничество, активно скрепвайки националните и регионални стратегии за развитие и програмите на глобалното развитие, Китай има за цел да допринесе за изграждането на общност на споделеното бъдеще за човечеството, със съвместно развитие и просперитет.

• Второ, насърчаване на прагматичното сътрудничество в ключови области. Консолидиране на възходящата тенденция на сътрудничеството по инициативата „Един пояс, един път“, задълбочаване прагматичното сътрудничество в областа на свързаността на инфраструктурата, търговията, инвестициите, финансовата подкрепа, хуманитарния обмен и др., насърчаване на редица големи проекти и споразумения за сътрудничество, проучване и излъчване на редица средносрочни и дългосрочни мерки.

• Трето, проектиране на визията за дългосрочно сътрудничество. В духа на равноп-

равни консултации и вземайки предвид интересите на всички страни, ще се проучи създаването на механизма за дългосрочно сътрудничество. Чрез увеличаване действителните инвестиции и разширяване на споделените интереси, ще се начертае план, отговярящ на интересите на всички страни.

Относно участието на България в „Един пояс, един път” България се намира на кръстопътя на три континента, има благоприятно географско положение, уникални природни условия, разполага с богати селскостопански и туристически ресурси. Като страна-членка на ЕС, България се ползва с удобството на европейската интеграция. Всичко това представлява огромен потенциал за развитие. Традиционното приятелство между Китай и България има дълга история – за Китай България е важна държава по Пътя на коприната, двете страни имат силна допълняемост помежду си за сътрудничество в различни области, всяка от страните има ясно сравнително предимство и двете страни имат силно желание за разширяване на сътрудничеството и повдигане на нивото му и са убедени в успеха на взаимноизгодното сътрудничество. По време на срещата на лидерите „16+1” през 2015, Китай и България подписаха меморандум за разбирателство относно общото изграждане на „Един пояс, един път”. Сътрудничеството между двете страни в механизма „16+1“ напредва успешно. Създаденият под ръководството на България Център за насърчаване на земеделското сътрудничество между Китай и държавите от Централна и Източна Европа започна да функционира. Надеждата е, че по време на форума на върха в Пекин, българската делегация ще общува задълбочено с другите партньори, ще разшири идеите си и ще намери повече пресечни точки на общи интереси и сътрудничество. Желателно е също така, приятелите от медиите да обърнат повече внимание върху форума и чрез това представяне българските приятели от различни слоеве да се запознаят с повече информация относно форума. Така те биха могли да дадат предложения и съвети за по-добро скрепване на инициативата „Един пояс, един път“ и националната стратегия за развитие на България, в интерес на икономическото развитие на България, на здравословното развитие на световната икономика и на по-справедливото и рационално глобално управление. Дин Хао 15 #99/ 2017

китай – известен и непознат

Участието на България в изграждането на „Един пояс, един път”

Коментар на Дин Хао по въпросите за участието на България в изграждането на новата икономическа стратегия на Китай, свързваща икономиките в Азия и Европа.

Д

Днес Китай и светът се свързват все по-тясно благодарение на инициативата „Един пояс, един път“. Между Китай и България съществува традиционно приятелство и сътрудничество, а балканската страна предприема нови стъпки за стимулиране изграждането на инициативата. Неотдавна в София бе учредена Национална федерация „Един пояс, един път“, чиято цел е продължително засилване на всеобхватното сътрудничество между Китай и България в изграждането на инициативата. По думите на Ангел Орбецов, директор на Дирекция „Азия, Австралия и Океания“ в Министерството на външните работи, федерацията ще стане дългосрочна платформа, която ще подпомага развитието на българокитайските отношения и ще играе важна роля за стимулиране на всеобхватно разбирателство и участието на правителствените ведомства и хора от България в проекти, свързани с Китай. В последните години България е активен участник в изграждането на „Един пояс, 16 #99/ 2017

един път“, засилвайки контактите с Китай в сферите на търговията и икономиката, културата и туризма, опитвайки се да налага конкурентните си предимства като местоположение, богати горски и земеделски ресурси и завършена образователна система. Двустранната търговия и инвестиции се повишиха значително, което директно стимулира местното икономическо развитие. Сътрудничеството носи реални ползи за двете страни и хората се възползват от него. По улиците в София може да видите произведени в Китай автобуси. На 31 август миналата година 110 китайски автобуса „Ютон“ станаха част от обществения транспорт в София. По този начин фирмата стъпи успешно и на пазара на ЕС, който поддържа строги стандарти за вредните емисии. На 19 януари тази година „Ютон“ достави на софийския градски транспорт и първите в страната автобуси, задвижвани изцяло с електроенергия. Така произведените в Китай автобуси са вече интегрална част от

градския транспорт на българската столица, правейки пътуването на хората покомфортно и приятно. Земеделието е друга важна част от сътрудничеството между Китай и България в рамките на „Един пояс, един път“ и е един от секторите, които се разглеждат от правителствата като приоритетни. През последните години областите за сътрудничество в земеделието непрекъснато се разширяват а търговията със селскостопански продукти непрекъснато нараства. Желанието на българското правителство за стимулиране на връзките с Китай в този сектор е силно и то приветства китайските капитали там. Китай инвестира в няколко земеделски проекта в България, производството на малък многофункционален трактор и други селскостопански машини, отглеждане на царевица и люцерна, преработката на месо, плодове и зеленчуци. Отглеждането на рози, подправки и лечебни растения също са важна част от земеделското сътрудничество между две-

те страни. Днес все повече български розови продукти, кисело мляко и вино навлизат на китайския пазар. В същото време, износът на фураж, маслодайни култури и месни продукти също показва тенденция за устойчив ръст. Проектът за новия завод на „Девня цимент“ е друг важен проект в китайско-българското сътрудничество. Той е собственост на италианската група „Италчементи“ а генерален изпълнител бе китайската Sinoma CBMI Construction Co., Ltd. Засега това е най-големият строителен проект в България, който се реализира от китайска компания. В него също така бяха включени фирми от Италия, Германия, Франция, Испания, Унгария, Румъния, Швейцария и България. Инвеститорите са доволни от качеството на строителните работи на Sinoma CBMI, която се справи добре и с управлението и комуникацията. Проектът предостави повече от 4000 работни места за района и се приветства от местните граждани. Заводът на „Девня цимент“ получи също наградата за найдобър строителен проект, с което китайската компания за първи път бе отличена с такова отличие от създаването є преди 13 години. Китайските фирми обръщат внимание не само на пазарната ефективност, но и активно изпълняват социалните си отговорности и връщат на местните общности. През 2014 година китайската компания „Хуауей“ в България стартира проекта „Бъдещи семена“, който привлече участието на стотина ученика от повече от 10 известни училища в страната. Българското правителство активно подкрепи проекта. На 12 април тази година премиерът Бойко Борисов участва в це-

ремонията по откриването на лагер на „Бъдещи семена“. Всяка година 10 ученика, спечелили награди в проекта, ще получават възможност да посетят и учат в Китай за две седмици. Сътрудничеството между Китай и България в рамките на „Един пояс, един път“ обръща внимание на съвместното стимулиране на икономическото сътрудничество и културния обмен. Традиционната култура на Китай показа своя чар в България, където се провеждат различни представления, изложби и демонстрации на кулинарни специалитети. На проведения неотдавна VII Българо-китайски конкурс за култура и изкуства взеха участие 280 ученика от 8 български града. Те демонстрираха разбирането си за древните цивилизации и традиционни култури на двете страни чрез подготвени от тях предмети и произведения. Изграждането на „Един пояс, един път“ отваря врата и за туристическото сътрудничество между Китай и България. През последните години, все повече китайски туристи посещават България. А българският президент Румен Радев заяви, че страната му приветства „Един пояс, един път“ и изрази увереност, че това ще стимулира отношенията между Китай и Европа, а България ще играе положителна роля в изграждането на инициативата, както и за засилване на взаимно политическо доверие и взаимноизгодно сътрудничество. С цел предоставяне на подобри услуги на китайски туристи, наскоро в Шанхай бе открит „Български туристически информационен център“. В церемонията за старта на центъра участва заместник министъра на туризма Милко Теофилов, който съобщи,

че през първата половина на тази година около 15 хиляди китайски туристи са посетили България, което е увеличение с 50% спрямо същия период на миналата. Средният годишен ръст в броя на китайските туристи в България е 24%. Директорът за връзки с обществеността към Туристически отдел на компания „Стрип“ Пън Лян заяви, че през първата половина на тази година се наблюдава значителен ръст в броя както на индивидуалните туристи, така и тези, които пътуват с групи. По време на почивните дни около националния празник на Китай – 1 октомври, България ще бъде посещавана от още повече китайски туристи, смята той. Милко Теофилов заяви, че информационният център в Шанхай ще работи целодневно и е създаден с помощта на ЕС. Това е първият туристически информационен център на България в Китай и в бъдеще се планира да бъдат създадени негови клонове и в други градове. Центърът ще разпространява туристическа информация за България, ще предоставя различни услуги на китайските туристи, както и ще стимулира сътрудничеството между туристически организации от двете страни. Според представители на бранша, със създаването на информационния център, все повече китайски туристи ще обръщат внимание на България и ще пътуват там. С непрекъснато засилване на сътрудничеството между Китай и страните в обхвата на инициативата „Един пояс, един път“, пътуванията и екскурзиите на китайци в страните от Централна и Източна Европа продължават да се увеличават.

17 #99/ 2017

китай – известен и непознат

Забележителните постижения на Китай в областта на науката и технологиите Китай постига забележителен напредък в науката и технологиите с изключително бързи темпове. Коментар на Гао Шан

С

Страната изпрати първия си товарен космически кораб в космоса, осъществи спътникова дистрибуция на заплетени фотонни двойки на рекордно разстояние, стартира своя първи рентгенов космически телескоп, показа първия си домашен голям пътнически самолет C919 с успешен първи полет и пусна първия си домашно произведен самолетоносач на вода тази година. Такава поредица от постижения показва, че прилагането на политиката за развитие, насочена към иновациите, се отплаща. Китай се стреми да подобри индустриалната си структура и да насочи икономиката си към модел на растеж, който черпи сили от иновациите, тъй като ситуацията с конкурентните му предимства – ниските разходи за труд и суровини, се влошават. Правителството определи иновациите като ядрото на 13-ия си петгодишен план (2016–2020), с цел да стане „нация на иновациите“ до 2020 г., международен лидер в областта на иновациите до 2030 г. и световен двигател в областта на науката и технологичните иновации до 2050 г. Последният Глобален индекс на иновациите показва, че Китай се е изкачил с три места до 22-ро място в списъка на най-иновативните държави в света през 2017 г.

– единствената страна със средни доходи, която се присъединява към 25-те най-иновативни икономики.

18 #99/ 2017

Ракетата-носител Long March-3C, носеща 23-тия спътник в навигационната спътникова система БейДоу (BDS), е изстреляна на 12 юни 2016 г. от Центъра за изстрелване на сателити Сичан, провинция Съчуан в югозападната част на Китай. Китай изстрелва сателита, за да поддържа GPS-мрежата си. (Синхуа/Ян Жиюан)

Снимка, направена на 27 юни 2016 г., показва Сферичния телескоп с петстотинметрова апертура през нощта в окръг Пинтан, провинция Гуейджоу в югозападната част на Китай. Изграждането на FAST – найголемият телескоп в света, започва през март 2011 г. Телескопът ще бъде използван за откриване и събиране на сигнали и данни от космоса. (Синхуа/Лиу Су)

Снимка, направена на 19 октомври 2016 г., показва екрана в Центъра за аерокосмически контрол в Пекин. Двамата китайски астронавти Джинг Хайпенг и Чън Донг поздравяват от космическата лаборатория Тиенгун-2. Астронавтите на борда на космическия кораб Шънджоу-11 влизат в космическата лаборатория Тиенгун-2 на сутринта на 19 октомври. (Синхуа/Жу Женхуа)

Новоразработената тежкотоварна ракета-носител на Китай Long March-5 е превозвана в Центъра за изстрелване на космически кораби Уенчан в провинция Хайнан в Южен Китай на 28 октомври 2016 г. На 3 март 2016 г. Китай изстрелва Long March-5 от космодрума в Уенчан. (Синхуа/Сун Хао) 19 #99/ 2017

Композитна снимка, направена на 9 декември 2016 г., показва връзката сателит–земя между квантовия сателит „Микиус“ и експерименталната платформа за квантова телепортация в Али, автономна област Тибет, в югозападната част на Китай. Първият квантов спътник „Микиус“ в света бе въведен в употреба след четиримесечни орбитални тестове. Китай изстрелва сателита на 16 август 2016 г. Той е наречен „Микиус“, на името на китайски философ и учен от пети век пр.Хр. (Синхуа/Джин Ливан)

Снимка, направена на 22 април 2017 г., показва как товарния космически кораб Тянжу-1 се скачва с орбиталната космическа лаборатория Тиенгун-2 на екран в Пекинския аерокосмически контролен център. Товарният космически кораб Тянжу-1 – първият карго космически кораб на Китай, беше изстрелян на 20 април от космодрума в Уенчан, в провинция Хайнан, Южен Китай. (Синхуа/Уанг Сиджианг)

Джия Джия, интерактивен робот в традиционен китайски костюм, разговаря през интернет с Кевин Кели на екрана в Хъфей, столица на провинция Анхуей в Китай, на 24 април 2017 г. Кели е основател и главен редактор на списание Wired. Джия Джия бе поканена като специален репортер на китайската национална информационна агенция Синхуа, за да проведе диалога между човек и машина с Кели. Джия Джия бе представена през 2016 г. от екипа за изследване и разработка на роботи от Университета за наука и технологии на Китай. Отне три години екипът да разработи интерактивен робот от ново поколение, който може да говори и да движи устните и тялото си. (Синхуа/Гуо Чен) 20 #99/ 2017

На 26 април 2017 г. вторият самолетоносач на Китай е пуснат на вода с церемония в корабостроителница Далиан на Китайската корабостроителна корпорация в североизточния град Далиан. Новият самолетоносач е първият построен в Китай и идва след Ляонин – ремонтиран бивш съветски самолетоносач, въведен в експлоатация във ВМС на Народната освободителна армия на Китай през 2012 г. (Синхуа/Ли Ган) Професор Лу Чоянг (в средата) от Университета за наука и технология на Китай проверява оперативния статус на квантовата компютърна машина със своите студенти в лаборатория в Шанхай на 3 май 2017 г. Китайските учени изграждат първата в света квантова компютърна машина, далеч преди ранните класически или конвенционални компютри, проправяйки път към крайната реализация на идеята за квантовите компютри. (Синхуа/Джин Ливан)

Големият пътнически самолет C919 на Китай рулира по пистата преди първия си полет в Шанхай на 5 май 2017 г. (Синхуа/Фан Же) 21 #99/ 2017

Снимка, направена на 24 май 2017 г., показва дрон, захранван със слънчева енергия, на изпитателен полет. Китай успешно е тествал полет на височини близо до космоса на найголемия си слънчев дрон. С размах на крилете от 45 метра, задвижваният от слънчева енергия дрон е способен да лети на височина от 20 до 30 километра и да се движи със скорост от 150 до 200 километра в час за дълги периоди от време. Безпилотното въздухоплавателно средство ще се използва предимно за ранно предупреждение, въздушно разузнаване, наблюдение на бедствия, метеорологично наблюдение и комуникационни предавания. (Синхуа/Бай Гуолонг)

Китайската подводница Джаолон е подготвяна за потопяване в падината Яп в Западен Тихи океан на 13 юни 2017 г. Потопяването е последното в 38-ата океанска научна експедиция на Китай, отбелязващо края на четиригодишния изпитателен период на подводницата. (Синхуа/Лиу Шипинг)

Снимка, направена на 20 юни 2016 г., показва Sunway TaihuLight – произведен в Китай суперкомпютър, в Уси, провинция Дзянсу в Източен Китай. Извършвайки 93 квадрилиона изчисления в секунда, Sunway TaihuLight детронира китайския Tianhe-2 от върха в списъка на 500-те най-мощни суперкомпютъра в света.

Sunway TaihuLight, с 10 649 600 изчислителни ядра, включващи 40 960 възела, е два пъти по-бърз и три пъти по-ефективен от Tianhe-2, който изпълнява 33,86 квадрилиона изчисления в секунда или petaflop/s. Новата система е разработена от Китайския национален изследователски център за паралелна компютърна техника и технологии и е инсталирана в Националния суперкомпютърен център в Уси. (Синхуа/Ли Сян) 22 #99/ 2017

Китай пусна първия си рентгенов космически телескоп, Hard X-ray Modulation Telescope (HXMT), на 15 юни 2017 г., за да наблюдава черни дупки, пулсари и гама-лъчи. Снимката, направена на 17 май 2017 г., показва изследователите да проверяват системата за термично управление на телескопа в Центъра за изстрелване на сателити Жючуан. (предоставено от Китайската академия за космическа технология) Новият китайски влак-стрела „Фусин“, дебютиращ по линията Пекин-Шанхай, излиза от железопътната гара на Пекин на 26 юни 2017 г. Моделът CR400AF отпътува от Южната гара в Пекин в 11:05 часа за Шанхай. В същото време моделът CR400BF напуска гара Шанхай Хунцяо за Пекин. Новите влаковестрели, известни още като електрически мотриси (EMU), могат да се похвалят с максимална скорост от 400 километра в час и постоянна скорост от 350 километра в час. (Синхуа/Син Гуанли)

Снимка, направена на 9 юли 2017 г., показва, че Китай е завършил 60-дневен пробен период на добиване на газови хидрати, известни като „запалим лед“, в Южнокитайско море, отбелязвайки пробив в търсенето на алтернативни източници на чиста енергия. Започната на 10 май, минната операция във водите близо до устието на Перлената река е надвишила предишните очаквания и е поставила световни рекорди както по дължината, така и по общото количество на добива, според Китайското бюро за геоложки проучвания. (Синхуа/Жу Ся) 23 #99/ 2017

китай – известен и непознат

Духовност с китайски характеристики Хармонията на противоположностите Няколко неща ме накараха да си дам сметка, че макар и различно по важност – да ги наречем религиозните вярвания – имат място в живота на може би всеки един китаец.

Н

Най-напред това бе домът на мои приятели. В съгласие с идеала за традиционно китайско семейство, в двуетажната къща живееха три поколения – баба и дядо, младите и тяхното дете. И за да е пълна хармонията, на видно място в хола имаше голям олтар на Буда, пред който домакините се грижеха никога да не липсват свежи плодове и сладкиши. Семейството беше относително заможно и отдаваше това си положение не само на упоритата работа, но и на снизхождението, което небесните сили показваха към тях. И затова им се отблагодаряваше, принасяйки дарове пред образа на Буда. След време имах възможност да посетя голям будистски храм с друг приятел – млад китаец, който членуваше в партията, но около врата му неизменно стоеше завързан на червен конец нефритен амулет. Да го пази от зли сили. Така казал дядо му, когато му го давал. И момчето го пазеше като зеницата на очите си. Та, когато прекрачихме портата на храма, нямаше как да не забележа, младежите – някои от тях почти деца, коленичили на молитвените възглавнички пред главната статуя на Буда, правеха поклони със скръстени ръце. След което запалваха благовонна пръчица и 24 #99/ 2017

със затворени очи отправяха молбите си за нещо съкровено. Моят приятел извърши същия ритуал, а на въпроса ми „Вярваш ли в Бог?“, след като разгледахме храма и тръгнахме да излизаме, отговори: „В Китай има много религии и лично аз уважавам всяка от тях. За мен не е проблем да се моля и в будистски, и в конфуциански и в даоистски храм“. После се засмя и добави: „Е, досега не съм се молил в църква и джамия, но кой знае...“ Признавам си, озадачих се от отговора му, още повече, че впоследствие видях много други хора, чието положение изискваше да бъдат заклети атеисти, а в същото време носеха будистски гривни и амулети, а в автомобилите им имаше малки иконки на някое божество, си дадох сметка, че китайският път към религията е доста по-различен от западния – било то християнски или мюсюлмански. В Китай наистина не е рядкост да видите човек да пали благовонна пръчица пред статуя на Буда, Конфуций или някое даоистско божество. Сега сигурно някои вече се възмущават на това „светотатство“ или си задават въпроса „Как е възможно човек да вярва в коренно различни религии? Да се прекланя от една страна на божества, а от друга – на природни

стихии или просто на предците си?“ Не зная за учените теолози, но за мен отговорът се крие в думата „хармония“. Все пак китайците са тези, които първи са стигнали до идеята, че нормалният ред в природата се гради не върху отрицанието, а върху хармонията на противоположностите. А това, пренесено в полето на религията, означава, че човек може да се моли на всяко едно божество или висша сила, защото независимо от имената им и това как си ги представяме, всички те в крайна сметка са тези „отгоре“, а ние – тези „отдолу“. Има и още една особеност – като практични хора, китайците не обичат да разчитат само на един вариант – така че, защо да не се помолят за всеки случай и на будистско и на даоистско божество, пък и на някоя скала или дърво. За всеки случай, пък което благоволи да отвърне... Затова и ако попитате някой китаец каква религия изповядва, най-вероятно ще ви отвърне: „Никаква“. Но минавайки портите на будистски храм ще го видите като будист, ако влезе в даоистски – като даоист. За китайците не са толкова важни външните проявления на религията, колкото мира и вътрешното спокойствие, които всяка една ней-

на форма носи. Според една статистика в днешен Китай има 20 000 будистски манастира, 3000 даоистски, 35 000 джамии, 6000 католически и над 58 000 протестантски църкви. Макар и просто цифри, те очертават един доста интересен китайски религиозен пейзаж. Според някои даоизмът, една от най-древните и вероятно най-автентично китайската религия, постепенно запада, докато други, като будизма, привличат все повече последователи. Популярни започнаха да стават и християнските църкви, особено сред увеличаващата се средна класа в градовете. Благодарение на агресивните си проповедници, протестантството измества

католицизма, макар много от новопокръстените да не разбират добре разликата между двете течения на християнството. Те просто казват, че вярват в „западния Бог“. В Китай съществува теза, според която новата вълна християни не се стремят толкова към духовно наставление или познание, а за тях западната религия е нещо модерно и прогресивно. Наскоро в тукашен вестник имаше материал по темата, в който млада китайка обясняваше, че решила да мине в лоното на католицизма след екскурзия в Париж, но така и не обясняваше защо точно. А на въпроса към коя религия принадлежи, отговорът є бе: „Аз съм вегетарианка“.

Модернизацията на Китай доведе до огромни промени и сферата на духовността е също измежду засегнатите. Монах от най-големия будистски храм в Пекин обяснява, че насърчава поклонниците да преосмислят живота си и да се върнат към старите ценности, докато католически свещеник твърди, че „традиционната китайска култура и религии няма как да си върнат миналата слава, тъй като днес всичко е икономика.“ Едно обаче е сигурно – въпреки стремежа към материално благополучие, Китай е все още изпълнен с духовност, която тепърва предстои да бъде откривана. Тодор Радев 25 #99/ 2017

китай – известен и непознат

Защитници на старите градове • Продължава от миналия брой

В миналата статия ви представихме професора по Градоустройство Жуан Исан от университета Тундзи и неговата история за спасяването на стария град Пиняо. Сега ще продължим с още малко информация за живота и делото му.

С

С бързото развитие на индустрията в южната част на провинция Дзянсу много стари градчета бяха изправени пред опасността да бъдат разрушени. Жуан Исан сам предложи планове за опазването им. След едно проучване той научава, че на юг от река Яндзъ има 170 стари градчета. Жуан Исан посещава всяко едно от тях. Много стари градове пресичат бъдещите магистрали и шосета. За да разширят пътя, се налага събарянето на стари сгради и мостове, и прекъсването на реки. Много от кметовете на тези древни градчета отказват да приемат идеите на Жуан Исан да се запази оригиналният им вид. Жуан полага огромни усилия, след което решава, че е по-добре да промени стратегията си. Той спира да търси древни градчета по пътя на строящите се нови пътища и се насочва към по-отдалечени места, където хората не са обсебени от идеята за модернизация и забогатяване. Едно от тях се оказва Джоуджуан, което пази облика на старите си сгради. Именно това привлича вниманието на Жуан. Той предлага безплатно да изработи план първо за защитата на стария град и след това за развитието на индустрията извън него. При първото си посещение Жуан носи писмо с препоръка от комитета по строителство на провинция Дзянсу, но местните официални лица не му обръщат внимание: „Защитата на старите градове е защита на изостаналостта. Какъв план?! Всичко е в моята глава." Преди следващото си посещение Жуан изпраща току-що получените от него 5000 юана за научни изследвания директно по сметката за бюджета на града. Той разбира, че може да запази облика на древния град единствено, ако подобри стандарта на живот на жителите му. Затова предлага на местното правителство 10% от приходите от билети да се отделят във Фонд за опазването на града. За три години Жуан успява да подобри инфраструктурата. Той кандидатства за сред26 #99/ 2017

ства от „Фонда за развитие на селата". Освен това полага всички усилия да помогне за популяризирането на Джоуджуан като туристическа дестинация. Организира форум там и кани фотографи. Мостчетата, каналите и сградите в древен стил веднага привличат много туристи и така вестта за красотите на това отдалечено градче стига до Пекин и Шанхай. Джоуджуан е първото градче в провинция Дзянсу, от където могат да се купят професионални фотографски филми. Някои жители откриват свои ресторанти и хотели. Така Жуан успява да възстанови хармонията между хората и стария град. След като Джоуджуан става известна забележителност, управата на град Суджоу решава да построи голяма улица, която да пресича градчето. Но когато строителството на пътя стига до входа му, Жуан твърдо се противопоставя: „Тази улица нарушава облика на старото градче. Ако искате през Джоуджуан да минава път, ще трябва да минете през трупа ми!" Така Жуан удържа окончателна победа. Някои официални служители, които преди това отправят обиди към Жуан, сега често го посещават по празници, защото планът за опазване на древните градове е реализирал устойчивото развитие, което е много по-добро от изграждането на търговска зона. Пиняо, Лидзян, Джоуджуан, Тунли, Уджън, Луджъ, Ситан – тези стари градове станаха много популярни туристически дестинации и всяка година се посещават от безброй туристи. Всички те са опазени благодарение на градоустройствените планове на Жуан Исан. След като тези градчета стават известни, много хора започват да го търсят и канят да състави планове. Жуан изпраща по един студент да следи работата по проектите, за да е сигурен, че старите градове няма да бъдат разрушени. Въпреки това обаче местните власти пак се опитват да прокарат невероятни решения, като строителството на търговски улици из-

вън старото градче или на бетонни мостове в центъра им. По принцип Жуан не е против новото строителство. Той харесва дизайна на Суджоуския музей, който е дело на архитекта Яу Мин Пей. За него той използва съвременни материали, но пресъздава традиционните беседки край каналите на град Суджоу. Така архитектът не само съхранява пълния пейзаж, но и културното наследство. В неговите очи архитектурата и старите градове трябва да пазят следите от всеки период, за да показват историята на хората. Жуан подкрепя идеята за отделяне на новото от старото и реставриране на стария облик на сградите. Но той има и много противници. Въпреки това обаче Жуан е доволен, че неговото дело е признато от света. През 2003 г. той печели наградата за отлични постижения в опазването на културното наследство в Азиатско-тихоокеанския регион на комитета по защита на световното наследство към ЮНЕСКО. През 2014 г. получава наградата Хенри Хоуп Рийд на американския университет Света Мария. Той е първият учен от Азия, удостоен с това отличие.

Защитник на градовете докрай В момента Жуан вече е пенсиониран, но пак се стреми да опази ценните за културата стари градове. Всяка година той продължава да обикаля и търси древни градчета из страната, харчейки над 200 хиляди юана за това. Той казва с усмивка: „Всяка година с парите, които харча за проучвания, може да се купи една кола и всички те са от моя джоб." Жуан Исан и съпругата му продължават да живеят в стария апартамент, даден им от университета Тундзи. Но на него той му стига. По важно е да се изследва и развива културно-историческото наследство на Китай. След пенсионирането си Жуан чувства, че не може да спре да носи поетия товар и трябва да накара повече хора да осъзнаят колко е важно да се съхранят и реставрират останките от миналото. „Ние трябва да ги пазим!", уверен е Жуан. Според него хората, които имат познания в опазването на старите градове, трябва да поемат отговорността да ги защитават доколкото могат. Затова дори на тази възраст той продължава заедно със студентите да посещава и изследва отдалечените градове и села, които е много вероятно да крият исторически и културни ценности. След като създава „Шанхайския фонд за опаз-

ване на градското наследство" Жуан си сътрудничи с Китайския институт за изследване на градоустройствените планове и стартира проекта „Да съберем изгубените перли", който обхваща над 100 града в страната, сред тях над 30 вече са популярни в страната. Тези дейности са важни. Ако не се изследват тези места, много следи от миналото ще изчезнат. Жуан създава и Работен лагер за защита на наследството. В него се включват и много доброволци. По този начин той събира следи от миналото отвсякъде. Старият град Синдзян в провинция Шанси е един от примерите. Там Жуан Исан открива паркове от династиите Суей и Тан, както и древни постройки. Той сам пише доклад и съставя градоустройствен план. В същото време се включват и младите доброволци от работния лагер. Този защитник на културното наследство заедно с група верни последователи посещава и изследва безброй градове и села. Те съдействат не само за обмена между различните райони, но и с дейността си пазят следите на миналото. Някога забравените места отново трогват света с уникалната си красота.

27 #99/ 2017

китай – известен и непознат

Яна Шишкова: Китайският език ми даде всичко В днешното ни толкова трудно за живеене време може би хора като учителката Яна Шишкова са като находка, защото тя е от рядката порода хора, които никога няма да видиш намръщени или хвърлящи лоши погледи на околните. Тя цялата грее в усмивка, а добротата є щедро облъчва. Чедо на едни от най-известните журналисти Мая и Дянко Шишкови, тя не е поела по техния път, а е избрала благородната професия на български учител. Преподава нестандартната и звучаща екзотично дисциплина „Китайски език и култура“. Щом чуеш това, веднага ти се иска да научиш повече от нея за Поднебесната. Това направи и сп. „Черно и бяло“, което реши да я подложи на „разпит“, за да научи как един млад човек се оказва влюбен в учителската професия и какво му дава тя.

K

Какво е да си учител в днешното ни толкова трудно време и то по китайски език, Яна? Да си учител е щастие. Нищо по-малко не може да опише това състояние на духа. Учител се раждаш, това е вид талант, като всеки друг. Можеш, разбира се, да станеш по-добър с времето и рутината, но ако нямаш изначалната искра, не можеш да чувстваш достатъчно добре аудиторията си, да премерваш учебното съдържание, да разбираш кога трябва да се засили или облекчи темпото. Що се касае до китайския език – да си учител по този предмет е най-лесно, в сравнение с всички останали предмети, тъй като във всяка една секунда имаш по нещо интересно да обясниш и разкажеш, а публиката слуша със затаен дъх. В днешно време наистина става все по-трудно да си учител, не защото отношенията са се променили или децата са станали различни, но защото МОН и всякакви НПО-та се опитват да контролират 28 #99/ 2017

една иначе творческа професия. Както и в оперното пеене, майсторството се познава според интерпретацията, така и в учителството без свободата на интерпретацията няма нормален учебен процес. За бумащината няма и да говоря – лавината от ненужни документи превръща българския учител в писарушка, отнема му от безценното време за подготовка и пряко общуване с децата. Това трябва да отпадне незабавно. Защо китайски? Езикът на Поднебесната ли те избра или ти него? Случи се да израсна в найтежките времена на 90-те. Това бяха гладни и страшни времена, а след влизането на Закона за реституцията моето семейство изгуби апартамента си и остана на улицата. Така се случи, че на 15 години да бъда бездомна за четири месеца и да живея в пещера, заедно с други такива като мен деца, между 12и 20-годишни. Единственото, което ме спаси, бе блестящото ми образование и силните

морални ориентири, заложени в мен от моите родители. След тези събития, аз на много ранен етап реших за себе си, че следва да съм финансово независима и работоспособна до последните си дни, били те и в дълбока старост. Това можеше да се случи, ако имам творческа професия, като преводач или човек на науката. Отделно винаги съм търсела предизвикателства, а нямаше нищо по-трудно от китайския. Всичко бе решено – в момента, в който видях на „стената на плача“, че съм влязла тази специалност, сърцето ми се разтуптя и разбрах, че няма по-желана за мен специалност. Какво ти дадоха езикът и културата на тази древна и толкова мечтана от всички страна? Китайският език ми даде всичко, което съм аз днес – научи ме на самодисциплина, трудолюбие, последователност, методичност, умение за общуване. Даде ми среда на изключителни учители и колеги, даде ми достъп до уникал-

Коя е Яна Шишкова? Дългогодишен преподавател по китайски език и култура в 138 СУ „Проф. Васил Златарски“, 18-то СОУ „Уилям Гладстон“, СУ „Св. Климент Охридски“ и The University of Sheffield – City College Tessaloniki. Основен автор и редактор на блога „Всичко за Китай“, администратор и идеен вдъхновител на ФБ-групата „Учители за силно българско образование“. Носител на „Награда за особен принос към приятелството между Китай и България“, връчена от Посолството на КНР (2004).

на снимката: Десислава Милева, Петър Илчев и Александра Шахова – участниците на 138-мо СОУ „Проф. Васил Златарски” в Китайския езиков мост

ни, будни и неординарни деца, част от които отдавна вече са пораснали и са мои млади колеги на по тридесет. Даде ми шанса всеки един мой ден да е уникален и интересен – аз никога не съм работила в конвенционалния смисъл на думата, защото работата е и моето хоби. В годините съм развила лекции в над единадесет китаистични направления, които преподавам в университети и основно на китайските паралелки от 138 СУ „Проф. Васил Златарски“ в София, където в осми клас децата имат по цели двадесет часа език и култура седмично. Езикът ми даде шанс да си изградя име, защото успях да подготвя учениците ми да станат 2-ри в Европа и 3-ти в света на състезанието „Китайски езиков мост за учени-

ци“ през 2008 г., 1-ви в Европа и 2-ри в света на същото състезание през 2010 г. Тези постижения позволиха да изградя истинска китаистична школа, да привлека инвестиции и да отворим под патронажа на Институт Конфуций - София Класна стая Конфуций в нашето училище. На какво искаш да научиш своите ученици и какво е найважното да знаят за страната, чийто език изучават? За Китай всеки един, който пристъпва към изучаването на езика и културата, следва да знае безброй неща – от история, през философия, етикет, литература и традиции, затова няма да конкретизирам. Това, на което главно уча учениците ми, е да са смели и човеколюбиви, да не се боят от поемане на отговорност,

да разсъждават като бъдещи политици, дипломати и ръководители, защото те имат нещо уникално на фона на всички останали – те познават както европоцентричния мироглед, с който ни тъпчат в училище, така и диаметрално противоположния подход към нещата на Изтока. Така те са пълноценни хора с огромен ресурс за взимане на решения. Как минава един твой ден в училище? Крайно интензивно. Училището е динамична среда, в която, освен непосредствената ми задача да предам и обуча на нови знания и умения, аз решавам всякакви проблеми – междуличностни или лични драми, подготвям децата за мероприятия и състезания, създавам колектив, като определям и помагам да се правят колективни задачи, водя ги по най-различни събития, повишавам чувството за значимост и самочувствието на децата. Хората погрешно възприемат репченето на младите за прекомерно самочувствие. Напротив, днес децата са изгубили ориентир, на тях не се дават задачи, свързани с труд и усилия и те се лутат в неумението си да вършат нещо.

29 #99/ 2017

Те са самотни и неспособни да формулират цел, затова и трябва непременно да им се помага да превъзмогват мързела и страха си, да се дават микро- и макроцели и да се поощрява всяко едно преодоляване на собствения страх. Това са все задачи, които понякога консумират 24 часа от времето ти, без изобщо да броим рутинните задачи по проверка, подготовка и писане на документи, контролни, домашни. А за какво най-често си говориш с учениците ти? Когато уча някого на нещо, аз ясно си давам сметка, че упражнявам изключителен авторитет и учениците ми се вслушват в съветите ми или мненията ми. Точно поради това избягвам всякакви оценки на събития или хора, а поскоро чрез поне два или три различни подхода показвам дадена ситуация пред тях, така че да си направят сами изводите. В същото време, с цялото си поведение се стремя да съм пример, защото думите са нищо без делата. Ако ги карам да работят по много, то те със сигурност виждат, че аз не се щадя за тях и работя многократно повече, съответно им е неудобно да се оплакват, че съм поставила дадена задача. Конфуций или Лао Дзъ е близък до твоята душевност и житейска философия? Категорично Конфуций. Ако най-опростенчески речем, че конфуцианството е учение за структурата и управлението на обществото, то даоизмът по-скоро е учение за това как да бъдем пълноценни личности извън обществото. Аз съм обществено насочен човек. Всичко, което върша, е свързано с хора. От там за мен всяка една общност, дори например група туристи в рамките на 2–3 дена тур, следва да има свои правила, които да се зададат в само30 #99/ 2017

то начало. Правилата, етикетът, уважението, последователността, човеколюбието, справедливостта – това са все аспекти на едно хармонично общество. Аз възприемам себе си като една много малка част от обществото, съответно много често съм склонна да пренебрегна нуждите си за доброто на цялата ми общност. Това не ме принизява по никакъв начин, уточнявам, доколкото „колективизъм“ е станала мръсна дума тук, но ме прави онзи мотор, който кара нещата да се движат. Смятам, че сме забравили напълно, че растежът може да бъде както вертикален, така и хоризонтален. Кариерата не е непременно нещо, свързано с постове, но е развитие именно на онова място, което е най-подходящо за теб. И това е щастие – да разбереш за какво си най-подходящ, кое те радва и прави пълноценен, в какво можеш най-много да допринесеш. В този смисъл, аз съм щастлив човек. Според теб, учениците или държавата ощетяват учителите в България? Никога, в нито един момент, учениците не биха могли да ощетяват българския учител! Това е просто абсурдно изказване. Ние сме по-възрастните. Ако не сме наясно със себе си и не се виждаме отстрани, нима са ни виновни децата? Те са камертон – реагират безпогрешно на фалша и некадърността. Така че, ако някой колега има проблем с учениците, следва обезателно да потърси причините първо в себе си. „Държава“ у нас стана твърде размито понятие. Съществува една притча, според която един ден Конфуций с учениците си минавал покрай брега на една река. Видял как една жена горко плаче. Разпитали я и се оказало, че съпругът є и синът є били изядени от тигри. Тогава Конфуций възкликнал учуден защо тя все още живее на

това място, на което жената отвърнала: „Управлението е добро.“ У нас е истински Рай, но липсата на каквото и да било управление с ясна отговорност, цели и средства, кара хората да са неспокойни и да се спасяват поединично. Тогава се разпада цялото общество, а всеки формулира свой морал и забравя общия кодекс, който ни е спасил през всичките хилядолетия изключителна история. Държавната политика в областта на образованието е смесица от внушения на зловредни НПО-та, некадърност на законотворците, користност или просто некомпетентност на чиновниците в МОН, а това са лицата, които контролират битието на милион и половина души, потребители на образователната система. Всичко добро и традиционно гледат да заменят за сметка на половинчати мерки, заимствани от тук и там. Как можеш например да предлагаш американски модел, когато на всеки е ясно, че изходното равнище на учениците от общинските гимназии в Америка е трагично! Как можеш да се ориентираш по хора, които не знаят къде се намираш на картата Европа! Защо не се ориентираме по водещите в света, като Южна Корея, Китай, нидерландите? Но не да копираме на парчета разни практики, а цялостно да изследваме моделите, да вземем, както преди, по няколко, да ги внедрим в различни училища и да видим за няколко години резултатите. И чак след сравнителен анализ да се опитаме да въведем за цялата страна. Науката обаче е изгонена да подсмърча в найтъмния ъгъл, затова и нищо не се гради на научни основи. Напоследък зачестиха нападенията и грубото отношение към учителите. Как мислиш, защо вашата професия

така се обезличи и защо вече тя загуби уважение? Според мен има една много ясна и логична причина. Тези нападения и отношение се внушават от години не към учителите, но към трите стълба на всяко общество – отбраната (военни, полицаи), образованието и здравеопазването. Това е последователна политика, прилагана към твърде много други държави, чийто пример нашите политици отказаха да проучат. Днес ние сме колония на световна доминираща сила, която се стреми да ни превърне в хора без традиции и история, да подмени населението тук, да изсмуче всичките ни таланти и потенциал, закупувайки за без пари нашите вече чудесно обучени млади. Когато се твърди, че българската образователна система е „лоша“, то нека първо видим резултатите от нея – аз не познавам дете, което да е заминало и да не му е бил предложен по-висок клас, просто защото знанията по математика са твърде напреднали, спрямо местното равнище. Нашите емигранти се реализират навсякъде и получават високоплатена работа, разбира се говоря за онези, които са излезли от тук с университетска степен. Нашите деца печелят златни медали в изключително много области, а България например е с найвисок процент жени, занимаващи се с компютърни технологии в света. Лъжа е внушението, че образованието ни е некачествено. Но скоро ще стане истина. Защото днес се внедряват просто безобразни учебници със съгласието и под шапката на МОН, а учителите, които имат мъдростта и знанията да противостоят и да пренебрегнат учебника, за да предадат съществените знания, скоро всичките ще се пенсионират. За жалост, повече-

то от младите колеги идват тежко неграмотни, което, разбира се, не е тяхна вина, но според мен е нарочна политика, част от нещата, за които говорих по-горе. Ти защо избра учителството, а не журналистиката като своите родители? Когато разбраха за избора ти, какво ти казаха те? Родителите ми бяха изключителни журналисти. Те никога, разбира се, не са оказвали влияние върху избора ми. Майка ми обаче бе шокирана от избора ми да стана учител. На първо място, Китай през 1995 г., когато влязох в СУ „Св. Климент Охридски“, бе дълбоко неизвестен и неперспективен. Никой не можеше да предположи каква роля ще играе тази страна през XXI век в световната политика. Едва малко преди да почине, мама призна правотата ми и прозорливостта да се насоча именно към тази професия. Съчетаваш ли даскалуването с пеенето? Общото между тях? Малко от моите приятели знаят, че съм завършила оперно пеене. Всъщност, между излизането на сцена и излизането на катедрата има много общо – ти всеки ден си оценяван наново, всеки ден твоят спектакъл може да претърпи фиаско, всеки ден трябва да се готвиш и да владееш публиката. Артистичното ми обучение изключително много ми помага да съм добър учител, който налага по естествен начин дисциплина. Случва се и да пея, още повече, че съпругът ми е певец и музикант в група „Балканджи“ и с него образуваме чудесен тандем в живота и изкуството. Синът ти по кой път иска да поеме? Вярно, още е малък, но за какво си говорите двамата? Като всяко момче, той има своите интереси повече към

игрите. Радва ме, че има музикалността и способността за учене на чужди езици на майка си и татко си. Именно това ме кара да вярвам, че след седми клас ще избере китайския език, макар да не е най-приятното нещо да ти преподава майка ти. Все повече набира скорост инициативата „Един пояс, един път“. Ти би ли участвала с учениците ти в този проект и какво би дал Пътят на коприната за образованието в България? Тази година имах възможността да посетя за месец Китай именно във връзка с инициативата „Един пояс, един път“ и бях безкрайно впечатлена от мащабите и темповете, с които той се реализира. По мое лично мнение, участието ни в този проект би спасило съществуването на самата България. Доколкото Турция е подписала договори за Турски поток и „Един пояс, един път“, опитът да се продължи през Македония претърпя фиаско. В момента, в който македонците се съгласиха, стана държавен преврат. Ако България не се съгласи обаче, Турция ще е принудена да мине през нас, за да има изгода и да продължи двата проекта. И кой би ни защитил, при условие, че Турция, Русия и Китай едновременно имат изгодата да реализират тези проекти? Никой. Само нашето собствено сътрудничество с тях. Това дали аз като китаист ще участвам в този проект се подразбира, доколкото всичко зависи от държавата България. Ако тя участва – за мен ще има работа и аз ще съдействам за по-доброто и изгодно за нас реализиране на проектите. Това важи и за онези от учениците ми, които изберат да се занимават с китайски език. Разговора води Розалина Евдокимова 31 #99/ 2017

културен свят

Лъчезар Петров: Истината ще навлезе в човешките отношения... Когато чуем, че българска творба е вдигнала шум в чужбина или е номинирана на някой престижен фестивал, се радваме, като че ли с нас се е случило това, защото знаем как днес се прави в България качествено изкуство и на какво са подложени творците, за да сътворят нещо забелязващо се.

Т

Така стана и с лентата на режисьора Лъчезар Петров „6+1 наум“. Тя получи четири номинации на престижния Международен кинофест в Ница и ще се бори за награди в категориите „Най-добър чуждоезичен филм", „Най-добър сценарий на чуждоезичен филм" за Лъчезар Петров, „Най-добра главна женска роля в чуждоезичен филм" за Изабелла Върбанова и „Най-добра поддържаща женска роля в чуждоезичен филм" за Анастасия Левордашка. Между другото, световната премиера на филма беше в Ница. Това обаче някак си мина почти незабелязано в медиите и в киносредите. За други вдигаме шум до небето, само защото са споменати, че може би ще бъдат включени в някакви номинации, а за този – мълчание. Един хубав филм, от един добър режисьор, с участието на млади хора, но за сметка на това носещи в себе си дарбата и таланта, дадени им Бог, за да станат познати имена сред артистите. И като за капак режисьорът, който направи лентата изключително със собствени средства, е „зарадван“ от вестта, че трябва да си плати и за да бъде излъчен филмът му. Нещо като че ли куца в нашата система, не само за киноразпространение, а и за реклама. Не ми е ясно как един филм, чиято световна премиера беше в Ница, у нас да не е желан. А Лъчезар Петров е направил продукция, която младите биха гледали, ще използвам жаргона – като за световно. Сценарият се докосва до толкова важните житейски ценности, които като че ли хората, които сега тръгват да откриват света, притежават много повече от порасналите си родители и всички нас. Мисля си, че „6+1 наум“ е филм, уцелил десетката за лятото, защото би се превърнал в любима лента на скучаещите младоци, които се чудят къде да отидат. Хем ще се насладят на хубав 32 #99/ 2017

филм, хем ще понаучат нещо повече за себе си, за живота и неговите ценности, пардон за клишето. Ще си позволя да цитирам един мой колега – Иван Върбанов – и неговото определение за лентата: „Приключения с мотори, преодоляване на много опасности, приятелства и предателства, интриги, страх, страст и изпепеляваща любов преживяват героите. „6+1 наум” е филм-притча, посветен на Истината, който припомня и извежда философски и общочовешки обобщения и послания.“ Е, ако това не е тема за тийнейджъри? Бих си позволила да препоръчам на колегите от екипа „Пътуващо лятно кино“ да се замислят дали да не го включат за този свой сезон в програмата си. Гаранция, че няма да загубят! За режисьора Лъчезар Петров казват, че е един Дон Кихот в киното, защото да правиш филми с лични средства си е достойно за респект и уважение. А той прави кино, само защото обича изкуството и иска да подари на хората чрез своите творби незабравимо пътешествие в един красив свят. Зад гърба си майсторът на седмото изкуство има голям брой документални филми, разказващи не само за красивите кътчета на България, а и за нейната история, хора и нещата от живота. Екологията е негова основна тема и на нея е посветил свои творби. Сред тях са „Лукас Маскиано между звездите и земята“, „Архангел Михаил“, „Брегове на надеждата“ (правен по програма на ЕС), „У дома“ (също по програма на ЕС), „Професия ромски медиатор“, поредицата му от екофилми е за изграждането на пречиствателни станции, една много болна тема за страната ни. А „Пей сърце“ е посветен на поп звездата Георги Христов. Лъчезар Петров е снимал документалната лента „Св. 40 мъченици“, посветена на реставрацията на исто-

рическия храм във Велико Търново. Негови са и „Родопите разказват“, „Родопите – 200 км биоразнообразие и туризъм“ и „Заедно от двете страни на границата“, правени по програма на ЕС. С него разговаряме по повод най-новата му лента „6+1 наум“ за българското кино. „6+1 наум“ имаше 4 номинации на Международния кинофестивал в Ница, където се състоя и неговата световна премиера. Как си обяснявате факта, че там лентата Ви беше забелязана и включена не в една, а в четири категории номинации, а тук не може да преодолее предизвикателствата – разпространение, реклама и големите медийни групи се правят на глухи и слепи, че ви има, г-н Петров? Радваме са за селекцията и номинациите на „6+1 наум“ на фестивала в Ница. Премиерната прожекция мина пред препълнен салон и много зрители, с които имахме възможност да общуваме в кулоарите. „6+1 наум“ е независима продукция. Зад нея не стои никой. В този смисъл реакцията на големите медии не ме изненадва. И все пак съм оптимист, че филмът ни ще бъде видян, защото изповядва философията на доброто, а тя рано или късно стига до сърцата на хората. Защо се получава така – след високата международна оценка, тук пред Вашата продукция се появява стена, която трудно се пробива? Докога ще се залъгваме с лафа „Никой не е пророк в собствената си страна“? Завист ли е това или все още не сме готови за алтернативни предложения? Моделът, по който се финансира филмопроизводството у нас, обяснява тази ситуация. Няма да навлизам в подробности – фактът, че

съм избрал пътя на независимата продукция, е достатъчно красноречив. Когато обществото боледува, болестта обхваща всички сфери. Особено тези, в които се разпределят държавни средства. Как си обяснявате факта, че да правиш кино с инвестирани свои лични средства, само в името на мечтите и в името на това да се покаже другият, различният и при това красив свят на ценностите и красотата, се посреща с безразличие и мълчание? Това нашенските ни нрави ли са или има нещо друго? Мога да кажа само за хората, гледали филма. Те не го посрещнаха с безразличие, а с чувство и размисъл. За мен това е главното. Дошло ли е време у нас да се прави алтернативно независимо кино, без да се финансира от държавата, без рекламата да ти удари рамо? Всеки, който има какво да каже, е свободен да избере начина, по който да го направи. В този смисъл – времето на независимото кино никога не е спирало. Вашето обяснение на факта, че когато направиш нещо стойностно, трябва да си платиш, за да го види драгият зрител? Дали един филм е стойностен или не, това при всички случаи определят зрителите. Не фестивалното жури, не някоя назначена комисия, не броят на закупените билети, който на 90% зависи от мащабността на рекламната кампания, не измисленият от рекламните агенции рейтинг, а тъкмо широката аудитория, която е гледала филма и е успяла да отнесе нещо от него в сърцето си. Е, тъкмо това невидимо „нещо“ е стойността на филма. То не може да бъде измерено и графично изобразено, но именно то променя света. Аз финансирах този филм не за лична изява, а 33 #99/ 2017

защото вярвам в Доброто и Истината. Защо трябва творците да се обръщат в търговци? Та вие не продавате джапанки, а правите изкуство? Не трябва. Във всички области на изкуството е необходима система, която да гарантира независимостта на твореца. Но първо трябва да изкараме търговията от сърцата си. Другото ще дойде само.

6+1 наум – какво се крие зад тази формула? Може да се каже и така: 6 наяве и 1 скрито (главните действащи лица във филма са 6). Днешният свят е твърде отдаден на външното и материалното. Той е престанал да се самонаблюдава критично, да търси смисъла на съществуването си. Ограничава духовността си с фалшива религиозност и „модерни практики", с изкуство заради самото изкуство, отдавна превърнало се в нещо изкуствено. Много проблеми биха получили бързо решение, ако просто заменим въпроса „Какво е животът?" със „Защо е животът?". Нищо не съществува за себе си. Нищо не е самодостатъчно. Всичко има своето предназначение и това предназначение е свързано с Вечното, в което трябва да се научим да живеем. „6+1 наум” е филм за всекидневните лъжи в нашия живот и за опасностите, които крият. Те са онова „1”, което тайничко пазим в сърцето си и крием зад фасадата на външността, но не подозираме, че е отровно. Някъде прочетох, че това е филм за истината, която всички търсим. Но кой кого намира: ние нея, или тя нас? Всеки е свободен да избере. Но едно е ясно – никой не може да избяга от истината. Рано или късно ще трябва да се наведе за всяка 34 #99/ 2017

лъжа, както създаващият пустини ще се наведе за всяка песъчинка. Ето стихът-мото на филма: Ако ти не я разпознаеш, Тя ще те разпознае. Едното е светла радост. Другото – горчива сълза. Определяте лентата си като филм-притча за всекидневните лъжи в нашия живот и за опасностите, които те крият. Докога така ще я караме само с притчи, без директно да си казваме това, което ни боли, радва, вълнува? Криенето зад притчите от страх ли го правим или…? Това е задачата на изкуството – чрез средствата и обобщенията си да тласне хората към промяна. Истината ще навлезе в човешките отношения, когато овладее сърцето. Засега там се шири егоизмът. Притчата не крие нищо зад себе си. Тя не е нито дефинирана от страх пред директен изказ, нито е някакъв удобен параван. Притчата е чудесно средство да се вкара голямото в тесните дрехи на всекидневното. И да бъде разбрано. Как се прави такъв филм като „6+1 наум“? Споделете преживяванията си по време на снимачния период. Как се работи с млади актьори и кой кого режисираше – Вие тях или те Вас? Наистина, във филма, с изключение на вече популярните Тончо Токмакчиев и Албена Колева, участват млади актьори – Йоанна-Изабелла Върбанова, Анастасия Левордашка, Мирела Карабанчева, Галин Найденов, Теодор Софрониев, Ахмед Юмер. Изборът ми не беше случаен – имах нужда от тяхната сила, физическа и

духовна издръжливост и ентусиазъм. С млади актьори се работи чудесно. Ще продължа така и в бъдещите си проекти. Точно такъв филм се снима трудно – главно поради сложността на терена. Независимо че поради липса на ресурс ми се наложи да се простя с много ефектни сцени още на етап сценарий, времето доста ни притискаше. Снимачният период беше четири седмици, като три от тях бяха посветени на работа в пет диви, нетуристически пещери. За избягване на инциденти, бяха прокарани въжета от пещерен екип. До снимачната площадка екипът и актьорите преодоляваха теснини, подземна река, кални и хлъзгави участъци... Нещо повече – залата, в която се снимаше главното действие, беше на втория етаж, до който всички трябваше да се покатерят. Графикът беше прост – влизане от 8:30 до 9:00 ч., снимки от 9:30 до 20:00 ч. при постоянна температура 8 градуса и 85 на сто влажност на въздуха, излизане от 20:00 до 20:30 ч., придвижване до хотела. И така три седмици. „6+1 наум" може да бъде определен и като приключенски, и като драма, и като фентъзи, но главното в него е общочовешкото послание, което се надяваме да стигне до зрителя и да го накара да се замисли. Не за големи неща – за всекидневните крачки, с които изминава живота си. Защото всички ние имаме нужда от промяна. А тя започва от нас. Предъвканите стари с нови версии филми могат ли да накарат младите зрители да заобичат седмото изкуство и къде е мястото на българските филми в тази епична битка? Мисля, че публиката у нас жадува за качествено българско кино. Дано успеем да отговорим

на тази потребност. И сега накъде, Лъчезар? Питам Ви за „6+1 наум" и за Вас самия? Между другото, как си обяснявате, че се говори само за едни до болка познати стари и млади творци, които вече не са чак дотам млади? Това инерция в българската журналистика ли е, или безразличие към появяващи се все повече български млади творци, на които не им се обръща внимание? Накъде ли? Няма начин да объркам посоката. Много проекти чакат на опашката. Тази есен се надявам да започна снимките по трилогия от късометражни, идейно свързани филми: „Ангели", „Съновидецът" и „На прага". Това е един доста по-евтин от „6+1 наум" проект (като сложност на заснемане), но все още търся финансиране – за жалост нямам вече нищо за продан. В края на 2018 г. ми се иска да започна следващ проект, за който ми е необходим чуждестранен партньор, тъй като двуезичието е част от сценария и целия сюжет. За планираното през 2020 г. няма смисъл да говоря, защото е още далеч, а и проектът е гигантски. Но, както казва един учител от Изтока: „Не се страхувайте да планирате. Това е единственият начин да подредите мечтите си в пространството и да разчитате на неговата подкрепа." Не подценявам медиите. Знам техните възможности и сила. И все пак ще кажа: нито секунда от всекидневния ми труд не е насочен към тяхното внимание, а към вниманието, ума и главното – сърцето на зрителя. Разговорът води Розалина Евдокимова 35 #99/ 2017

културен свят

Поетика от Виена в София Млади интелектуалци от австрийската и българска столица в столичния клуб „Перото” на музикално-поетична вечер Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий” от гр. Виена с втора изява на българска земя

П

По традиция българската общност от Виена, Австрия организира редица културни прояви, които нееднократно са ставали повод за национална гордост и заявяване на присъствие в една нелека за интеграция, особено в културно отношение страна, каквато е Австрия. Та там са родени голяма част от световните гении на музиката, поезията, избразителните изкуства... Още повече че до неотдавна, в исторически план, години наред държавата там е полагала неимоверни грижи и усилия да затвърди своето превъзходство в културно отношение, спрямо остналите народи в една империя. Но това не пречи на предприемчивия и находчив балкански народ да намери своето място и да заяви своето присъствие в културната палитра на Европа особено след падането на изкуствено създадените прегради в края на 1989 година. Безспорно за постигането на това, важна роля се пада и на БКПО „Кирил и Методий”. За значението на организацията през годините след Втората световна война е писано много, най-вероятно и недостатъчно, но това не означава, че тя е преставала да изпълнява своята роля на обединител на стремежите към национална себеизява и докосване до това, което най-много липсва и поражда най-съкровения копнеж у хората намерили своето занятие в чужбина.

36 #99/ 2017

Без съмнение новото ръковдство на БКПО „Кирил и Методий”, в лицето на нейния председател г-н Бойчо Дамянов, обогати традиционната си дейност и с нещо ново – изява на членовете є на родна, българска земя. От две години е създадена и нова форма – Литературен кръжок към БКПО. Негови членове изнесоха на 31 юли литературно четене в клуб „Перото” на Националния

дворец на културата. „Досега, изненадващо за всички имаме около 60 човека – членове на кръжока във Виена”, това заяви при окриването на четенето г-н Бойчо Дамянов. Тези, които можаха да си вземат отпуск и дойдоха в България са тук и ще прочетат свои стихове. Той запозна многобройната публика с дейността на БКПО, като подчерта, че има Театрално студио, фолклорна

група, сега се създава и български хор, така че работата се разраства. Организацията има 72-годишна история в този вид и структура и се гордее да е най-старата българска културно-просветна организация в Европа. Прави впечатлрение, че все повече хора се присъединяват към нея. Тя се издържа изключително на обществени начала. Не получава финансиране от държавата, издръжката е изключително от спонсорство и дарения на членовете и съмишлениците. „Всички работим за поддържане на българския дух във Виена”, заяви още Бойчо Дамянов. В литературния кръжок участват хора, които имат други професии и специалности, това не са професионални писатели. Има хора, които работят във фирми, в банки, в международни организации, журналисти, това са писатели, но не професионални писатели, има и представители на музикалните среди. „Откриваме четенето с представители на такива

музикални среди – заяви г-н Дамянов – това са младите Христина Лазарова, оперна певица, а като хоби – поетеса, а може би обратното и маестро Божидар Абрашев, музикант, композитор, диригент и също поет, които ще четат стихове, но преди това, за повдигане на духа ще чуем: Ария на Керубино, от операта „Сватбата на Фигаро” на Моцарт, Ария на Мария-Десислава от едноименната опера на Парашкев Хаджиев, романса „Полюбила я”, от Рахманинов и Шепот от „Една нощ във Венеция” на Йохан Щраус.” Публиката бе запленена от виртуозното изпълнение на двамата млади музиканти, а след закачливия и шеговит абзац на Шепотът от Венеция, последваха литературни изненади. Оказа се, че зад достолепието на оперното пеене, може да се крие една търсеща и нежна душа на млада жена, ранима в своя копнеж, осъзнала „лилаво-червения хаос” като даряващ смелост, но и лудост, без която не можем да разбе-

рем, как противно на математическата логика, Нещо и Нищо, могат да родят Деня и Светлината. И „Споделената поезия” на днешното младо поколение, което се оставя „Да те гледам със затворени очи” до „Душата ми е лека пеперуда”, ранима дори от тънък летен дъжд „със своите „намокрени криле” на Христина Лазарова... По инициатива на организаторите на вечерта в литературната изява се включват и „гостите” от България, сред които блести със своя, огнена светлина Елена Симеонова, доцент от УНСС, поетеса, и както сама се представи, носеща нестинарски дух и сама участвала в този древен и като огъня пречистващ ритуал. „Нестинарка” е плод на точно това съпреживяване на традицията: Първо, като залък насъщен преглъща душата си С благодарност всички болки до дъно изпива, Смирено облича бялата риза...

37 #99/ 2017

И чака! Огнените езици да я повикат. После, тъпанът рязко ритъмът древен в кръвта є разплисква, Всички спомени, сбъднати и несбъднати, като студени змии В гърлото се навиват и го притискат. Очите є вече никого и за нищо не питат, Отговорите – гости неканени, сами от небето долитат. Светът в две тежки сълзи се побира и по страните є ледени невидимо се разлива. Ръцете є конвулсивно за молитва се сплитат. Дъхът учестено гърдите повдига: – „Стига”! Тогава ангелите я вдигат, и... тя безпаметна литва. Нозете є нежно огъня милват и го молят прошка и милост, онемели звездите се питат: „Грешница или Светица?” „Не! Просто влюбена в огъня птица” 38 #99/ 2017

И ни пренася в Стария Пловдив с лекотата на вдъхновението, дошло случайно, в рамката на Цанко Лавренов, ненарисувал портрета на поетесата, защото тя самата не иска да стои в рамка, а да се рее в облаците над древния град. В „Разкажи ми!” любовната лирика прераства в ураган, който е толкова силен, че вместо „Завинаги”, преминава „Оттатък”. Тихата лека вечер на Божидар Абрашев призовава в ритъм познат ни от Яворовите строфи любимата да не напуска света на красивото, в който има собствено място. И в стилистиката на фолклорния изказ, приравнява собственото си „Аз” с дорест, непокорен дух, който обаче е и „Прокобен”. Другите, неозаглавени стихове на младия поет, ни отвеждат там, където можем да съзрем мрачните образи на ярките представители на романтизма и може би самия Лорд Бай-

рон, някъде в мъглите около скалите над Женевското езеро. И Библейското „Тъжен плач пред одъра на Лазар”. След което проронва нежни вопли за любимата, която може би е вече „в обятията на друг”. Но раздялата от Родината е възпята в неведомите пътища на Отечеството и онази гордост, да бъдеш син на род на „Блестящи деди”. На 23 години, футболист, строителен инеженер и разбира се, млад, може би един от най-младите поети в България, Иван Герасимов, представи новата си стихосбирка, в която повечето стихове са обозначени като „житейско”, т.е. преживяно и естествено има и любовни, и „автобиографични”. След броени дни стихосбирката ще бъде факт и по рафтовете на книжарниците. Виктор Макаров е завършил богословие, работи като преводач, но пише музика и представи своята „Шарена черга”,

с което омагьоса публиката. В Интернет, на tochka.bg се представят новото поколение „поети с китара”. Там е мястото „свободно” от чалга и любопитните ще се изненадат, че има цяло поколение от млади музиканти, които възраждат истинската музика като Феникс, възкръснал от пепелта на пожара, опустошил родината ни през последните 20 и толкова години. За да бъде вечерта още пооригинална Николай Начев, прочете своите „инженерни” стихове, а те са такива, тъй като авторът е атомен инженер и бивш ръководител на АЕЦ „Козлодуй”. Доцент Иво Панов, ръководител на Центъра по Иранистика към Софийския университет, преводач на стиховете на Омар Хаям от оригинален староперсийски на новобългарски, нещо което не е било правено досега, прочете преведени от него „Философски трактати” от великия поет

и мислител. Един от тях, „Слово за ползата от виното” предизвика искрен интерес с описанието на седемнадесет вида грозде с ползите и целите, за които се използва виното, приготвено от тях. А стиховете са преведени като филологически превод. Досега

преводи са правени през трети език – руски, френски или английски. Сега, тези които имат поетичен талант, разполагат с филологическия превод и могат да се опитат да го пресъздадат в поетична форма. Красимир Пеков 39 #99/ 2017

културен свят

автор Анета Василева, WhAtA.org (http://whata.org/blog)

За Октомврийската революция и архитектурата 100 години по-късно... „Днешната утопия е утрешна реалност.” Шарл Едуард Жанре - Льо Корбюзие

П

Поемете дъх. Стиснете силно зъби. Ще си говорим за Октомврийската революция. Годината е юбилейна, навършват се 100 години от онзи 25 октомври 1917 стар стил (7 ноември нов стил), когато радикалното болшевишко крило на Руската социалдемократическа работническа партия завзема като по чудо властта в гигантската Руска империя и променя хода на историята завинаги. Предишната сериозна годишнина от Октомврийската революция е празнувана през 1967 като събитието, което създава модерния свят. Днес, 50 години и една паднала Берлинска стена по-късно, нещата изглеждат малко поразлично и много по-кърваво. Всеки любопитен може да се удави в морето от конференции, изложби, куп новоизлезли книги, дискусии и статии, които се занимават с “Червения октомври” от Принстън през Лондон до Москва. Тук обаче няма да си говорим за история и политика, за поезия, лагери, глад и социално инженерство, а само за революция и архитектура. При това съвсем небрежно, нали (защото другото би означавало юбилеен труд съвсем по комунистически).

40 #99/ 2017

Постери за някои от конференциите, дискусиите и новите филми, които отбелязват годишнината по света.

Руският революционен авангард Архитектурата обича да флиртува с властта още от времето на египетските фараони, но флиртът с болшевиките, особено в първите 10 години след революцията, е особено продуктивен. Той води до безпрецедентното избухване на руския революционен авангард, който и до днес захранва вдъхновението и побутва въображението на талантливи и посредствени архитекти по цял свят. Смятате, че Корбюзие е измислил всичко сам? Че ранните рисунки на Заха Хадид са уникални? Убедени сте, че най-смелите сгради на OMA или BIG нямат аналог? Ами не, просто всички те успешно рециклират добре забравени руски проекти от

1920-те. Конструктивистите (както обичайно наричаме руските авангардни архитекти от този период, макар това да е името само на една от фракциите им) чертаят утопии и строят работнически клубове и комунални жилища, а графиката им е невиждана дотогава. После идва 1932 и Сталин рязко спира устрема им с обвинения в самоцелност, формализъм и разрив с традицията. Но сградите и чертежите остават и трябва да признаем, без тях архитектурата днес нямаше да бъде същата. Какво си струва да припомним? Мойсей Гинзбург и блокът Наркомфин След революцията руските архитекти започват да си блъскат главата какво да е жилището на бъдещето. В тон с колективния дух на времето създават прототипа на първия “social condenser“ или суперколективната жилищна единица. Първият осъществен комунален блок е Наркомфин в Москва, проектиран от Мойсей Гинзбург през 1928. Какво е революционното тук: • Всеки апартамент е мезонет • Мезонетите са щракнати един към друг като блокчета лего, за да се пести от коридори. Така има по 1 улица-коридор на всеки трети етаж • Във всеки апартамент има всичко необходимо, но сведено до минимум. Социалистическият гражданин спортува и се забавлява колективно, а социалистическата жена може да ползва комуналната кухня и пералня, ако иска (все пак социалистическата жена не е буржоазна домакиня, тя няма много време да пере и готви докато строи новото общество) • Има отделно крило, свързано с топла връзка, където са събрани комуналната кухня, трапезария, детска градина, спортна зала, библиотека • Покривът е използваема тераса, достъпна за всички • Сградата е издигната на пилоти над земята (и без това никой не обича да живее на първия етаж, казва Гинзбург)

Част от новите книги, излезли по повод 100-годишнината от Октомврийската революция

Планове и разрез на жилищен модул, сградата в края на 90-те. Източник: archpaper.com

41 #99/ 2017

Звучи познато? Двайсет години по-късно Корбюзие ще заеме схемата на Наркомфин и ще я приложи в една от своите най-прочути сгради – Марсилската единица във Франция. А прототипът на Гинзбург изглежда безсмъртен. Оригиналната сграда в Москва в момента може и да се руши, но схемата є днес можем да открием както в новите блокове на BIG в Копенхаген, така и в старите блокове на зона Б5 в София. Самият Гинзбург, като повечето конструктивисти, изпада в немилост през 1930-те, напуска Москва и до смъртта си през 1946 живее и работи в Крим. Умира рано, но от естествена смърт. Казват, това било своеобразно постижение. Ел Лисицки и хоризонталните небостъргачи Макар че е най-известен с онзи си постер, където бие „белите” с червен клин, Лисицки е архитектът зад една от най-популярните рисунки на конструктивистите – легналият небостъргач. Градът на бъдещето, казва той, не е редно да се развива във височина, но тъй като хората ще стават все повече, земята скоро няма да стига. Затова трябва да се помисли за нови, издигнати в небето структури, които чрез вертикални ядра се свързват с улиците и метролиниите под земята. Небостъргачът на Лисицки никога не е построен в СССР, но образът му възкръсва регулярно и до днес (във филми като Blade Runner, в японските утопии от 60-те, в сградата на CCTV в Пекин и къде ли не още). Скица на недостъргачът на Лисицки. Източник Van Abbemuseum снимката в дясно: Сградата на Китайската телевизия CCTV, ОМА (2012)

42 #99/ 2017

Марсилската единица (Unitѓ d’habitation), общ архивен изглед, планове и разрез на типов апартамент. Вижда се как се повтарят мезонетната структура и коридорите на всеки трети етаж. Източник: Bryce Stoneham via ResearchGate

Яков Чернихов и рисунките на Заха Когато бяхме студенти рисунките от серията „Архитектурни фантазии” на Яков Чернихов бяха почти толкова популярни, колкото японските къщи на Тадао Андо в A+U. Казват, така било и с Рем Кулхас и Заха Хадид през 70-те в AA Лондон, когато открили руския авангард, Чернихов, Малевич и останалите дотолкова се впечатлили, че всеки заел каквото му харесва. Заха взела драматичните линии и разбиването на сградите на плоскости и направления. Рем взел идеите. И всеки създал своята версия на архитектурен „авангард”. (Самата Заха откровено отдава дължимото на руските влияния в редица интервюта като подчертава Малевич сред главните си източници на вдъхновение. Тя все пак се дипломира с проект, наречен Malevich’s Tektonik. Рем Кулхас е по-сдържан. Но една от по-неизвестните му книги е посветена именно на нашия следващ руски герой). Яков Чернихов, „101 Архитектурни фантазии” (1933). Източник: The Metropolis Museum Заха Хадид, Great Utopias (1992). Източник: Zaha Hadid Architects

по библиотекознание „Ленин”, който е представен на първото Изложение на модерната архитектура в Москва през 1927 и предизвиква фурор. Използва абстрактни геометрични форми и предлага сложни окачени метални конструкции десетилетия преди хай-тека на Норман Фостър и във време, когато архитектурната революция се свързва общо взето с функционалния паралелепипед от стоманобетон. Леонидов печели много конкурси, триумфира млад, но така и не успява да построи значима сграда в живота си. Съдбата му с налагането на социалистическия реализъм е нелека, а „леонидовщината” в архитектурата е остро критикувана по времето на Сталин. Всъщност единствената реализирана „сграда” в живота му е стълбището на един санаториум в Кисловодск (където работи под крилото на Гинзбург и далеч от Москва). Стълбището е действително забележително. Институт „Ленин”. Фасада. Източник: The Charnel House

А 100 години по-късно накъде?

Иван Леонидов и ранния руски хай-тек Иван Леонидов по общо мнение бил измежду най-талантливите от поколението на руските следреволюционни архитекти. Рядко се случва някой да стане световноизвестен с дипломната си работа, но ето на, Иван Илич бил такъв. Завършва с проект за нов Институт

Съвсем неясно е. Съвременната архитектура е зациклила безутешно в идеите на ХХ век и няма изгледи скоро да ги надживее. Идеалистичното визионерство и мечтите за бъдещето на човечеството се поддържат от няколко космически ентусиасти в Калифорния. Но дали проектите за нова колония на Марс ще решат из основи натрупаните проблеми с човешките поселища на Земята? Болшевишка революция днес не ни трябва. Но архитектурна революция липсва, категорично липсва.

43 #99/ 2017

забравените текстове

В какво се състои болестта на нашия народ Христо Ботев в. „Знаме”, г. I, 10/2.03.1875 11/16.03.1875 г.

Д

„Да работиме, да работиме, тряба да работиме!” – се чуват гласове от сичките краища на нашето отечество, а народът ни, който и досега още не е можал да разбере разликата между думите работя и робувам, озърта се около себе си и пита: „какво да работя, как да работя и защо да работя? В продължение на цели пет столетия аз съм заприличал на скот от работа, а вие се още ми пеете старата песен, се още ме карате да робувам и се още ме подканяте като вол. Кажете ми какво да работя и аз ще да послушам вашите искрени гласове; само, знаете ли, аз искам такава работа, която да облекчи моите страдания, която да възнагради моят труд и която да ме извади из това гнуснаво робско състояние.”

- Работи! - отговарят нашите хориста, защото твоите потреби са грамадни, твоите обществени болки са безбройни, твоите учебни заведения са неуредени, твоите ученолюбиви заведения са презрени, твоите общини са разнебитени, твоето економическо състояние е лошаво и сичко у тебе е подложeно под произволът на една несносна и проклета съдба. Работи за да достигнеш до точката на своето умствено, нравствено и веществено възвишение, и ти ще да заприличаш тогава на народ и ще да бъдеш достоен за почит и за уважение. Колкото и да е глупаво и безсовестно да отговаря човек на прави и искрени вопроси с голи и изтъркани фрази, ние виждаме, че почти сичката наша журналистика и днес даже не се занимава с друго нищо, освен да приглаша на плачевната песен на народът, да му казва какви са симптомите на болката му и да му говори: „Потърпи, то ше да ти премине.” За да се убеди човек, че тая манера на убеждения и тая метода на лечения не принася никому никаква полза, то с достатъчно е да хвърли един кратък поглед връз днешното състояние на народът, да преброи годините, откакто той е влязъл в пътят на прогресът, и да направи аналогия между неговото прошедше 44 #99/ 2017

и настояще. Никой не може да откаже, че в продължението на няколко десетки години той не е преминал едно доста голямо разстояние в своето нравствено и умствено състояние, че не е работил, за да развие своите материални сили, и че не е направил жертви, за да излезе из положението на робите; но никой не може да ни докаже, че неговият живот и неговото економическо състояние не са днес още побезотрадни и още по-плачевни, отколкото са били преди десет или петнайсет години, и че той не върви от ден на ден се по-бързо и побързо към своето съвършено изпадвание. Коя е причината на това? Болестта сама на себе си не може да бъде причина на своето развитие и тя се не лекува и не спира нито с баяния, нито с плачове, нито с молитви, а с унищожението на оние причини и обстоятелства, които са я родили и които є помагат да се развие. Ако е възможно да унищожите или да отстраните тие причини, то организмът на личността или на народът ще влезе в пътят на своята естествен и нормален вървеж, а ако ли не можете то наместо да губите време и да плачете над развалините на своите надежди, изкопайте гробът на Товия и заровете в него това, щото ви е така мило и драго. Но преди сичко попитайте: каква е болестта на нашият народ, кои са причините на нейният прогрес, излечима ли е тая болест, коя е методата, която се рекомандува от здравият човешки разум? Ето вопроси, от които би трябало да се не боят нашите литературни синигери и нашите политически врабци и които би трябало да се решат колкото е възможно по-скоро. Ние казваме по-скоро, защото знаем, че колкото по-дълго време се продължава една болест, толкова повече тя става опасна и неизлечима. Но да пристъпиме ние да отговориме на гореказаните няколко вопроса. Болестта на нашият народ се заключава в онова състояние на работите в Европейска Турция, което е докарало поробените от нея народи до такава висока степен на сиромашия, която не позволява човeку да мисли за друго нищo освен за начинът, с който в поте лица да изкара своят оскуден насъщни хляб. Българският народ се намира под натискът на едно такова несносно и безчовечно иго, което му не позволява да се развие нито в умствено, нито в нравстве-

но, нито в материално отношение. Неговите училища не отговарят на обществените му потребности и на своето назначение затова, защото по причина на лошавото економическо състояние на населението, тие нямат и не могат да имат достатъчни материални средства за поддържание и защото освен варварските преследвания от страната на турският деспотизъм тие страдат още и от това, че оние, които добиват своите познания в тях, не могат да употребят тие познания за никаква и ничия полза. Търговията в Турция не може да прави конкуренция със систематическото разбойничество на правителството и не може да съществува и да се развива при несигурността на животът и на имотът, при баснословните мита а данъци връз произведенията на страната и при оние неразбрани права и привилегии, които се дават на чуждестранните експлоататори пред производителният труд на робовете. Разбира се, че при такова състояние на търговията или, по-правилно да кажеме, на разменянето на трудът и на услугите, никакъв занаят, никакво изкуство и никакво материално благосъстояние е немислимо и невъзможно в Турция. Даже земледелието и скотовъдството, които според плодородието на земите на Балканският полуостров са главният поминък на нашият народ, са много в по-лошаво състояние, нежели дето и да е в Европа, у нас то е станало символ и емблема на робството, а думата „хора” или „хориати” има еднакъв смисъл и равно значение с думата „илоти”. А там, дето на човекът са вързани и ръцете, и краката, и дето той не намира в какво да употреби своите знания и познания, то образованието, което въобще служи за ричаг на човеческото щастие и благосъстояние, не преминува през границите на една проста и безполезна грамотност и не служи за друго нищо, освен за това, за каквото служи сяка една мода и сяка една розкош. И наистина, кажете ни, молиме ви се, каква кариера може да има един образован и развит човек у нас? Но преди да ни отговорите на тоя вопрос, ние ще да укажеме на нашите учители журналисти, литератори, попове и на нашето младо поколение и ще да ви попитаме: не висят ля синките тие господа на шията на народът така също както висят гирите на часовникът, които ако и да го карат да върви и да се движи, но не могат да го и изведат из състоянието на машината и из колеята на робството? Каква полза са принесли и могат да принесат на народът ни голите думи: наука, знание, образование и просвещение при онова диво угнетение и при онзи безчовечно варварски деспотизъм, който е обградил нашето

отечество от влиянието на сяка една здрава и нова човеческа идея и който, като вампир в темнината, смучи нашата топла кръв, нашият живот я нашите даже мозъци из главата? Ние виждаме, че резултатите на нашият 50-годишен прогрес са сиромашията, пиянството, развратът и сичките други атрибути на прехласнатата европейска цивилизация. А това не е ли болест? За да отговориме по-нататък, ние ще да продължиме своето скръбно, неприятно, но нужно и интересно за нашата партия обозрение.

Излечима ли е нашата болест? В преминалият брой на вестникът си, като говорихме за безотрадното положение на нашият народ, ние с няколко думи дойдохме до заключение, че тоя народ е болен и че болестта му от ден на ден зема по-страшни размери. За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните данъци, кражби и разбойничества, се не цени и не може да се развие, следователно търговията е невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено, и физически. Да продължиме сега своето обозрение и да видиме доколко сме били ние прави в разсъжденията си. Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да се покаже някак си остро и обидно за оние гладички мозъци, които са привикнали да четат даже и в иностранната литература химни за нашият напредок, но ние ще да оставиме настрана взглядът на оптимистите и ще да побързаме да попитаме излечима ли е нашата болест или не е? За да утешиме и тях, и себе си, ние ще да отговориме, че е излечима, и за да докажем това, ще да захванеме от край. Секи един народ, който, ако и да е преминал голямо временно пространство в историята на своето съществование, но който по причина на своите вехти исторически и политически грехове е бил длъжен да достигне до такова положение, щото да проспи почти сичките фази на общественият европейски живот — като се събуди от своят летаргически сън, се счита вече за народ млад, здрав и способен да се развива. Такъв народ е и нашият. Още от началото на своето съществование на Балканският полуостров той е бил народ трудолюбив, енергичен и възприемчив, но историческият ход на работите, който го хвърли а съседство и в борба с разлагающият се 45 #99/ 2017

тогава стари мир, го доведе до такова положение, щото с приеманието християнството той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия. Постоянната борба за съществование, сродяванието на българските царе с византийските императори и приеманието на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна, не дадоха на нашият народ време да развие своят национален характер и да изработи здрави основи за своето бъдъще, а, от друга страна, отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристократия. Народът се затвори със своите язически богове в семейният си живот, ходеше подир царете си да се бие с византийците и с другите околни народи само из омраза към чужденците и из любов към техните богатства, и твърде малко се грижеше за това, що произхождаше в неговите по-горни пластове. Политически живееха само дворът, аристократията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия приготовиха смъртта на България. Във времето на Симеона, т.е. във времето на златният български век, България беше достигнала не само до върхът на своята слава и могъщество, но и до апогеят на своята смъртоносна болест. Право казва Енгел, че после смъртта на полугръкът неговата държава се е намирала в такова положение, в каквото се намери Франция после смъртта на Людовика XIV. И наистина, когато „славата и могъществото“ дотегнаха твърде много на българският народ, то той изяви своята воля в лицето на Шишмановците, а особено на Самуила, и енергически протестува против духовният и политическият разврат на византийските кръщелници; но заразата, която беше пуснала дълбоки корени даже и в семейството на тоя юнак, не допусна народът да изплува из пролеяната от него кръв, и протестът на Самуила отстъпи пред превъзходството на грубите византийски сили. После Самуила България падна. Ако във времето на Асеновците тя и да придоби изново своята независимост и ако да достигна до още по-голяма степен на политическа сила, но умореният народ не можеше вече да возкреси в себе си първата енергия и не желаеше вече да поддържа своите паразити. Разбира се, че после сичкото това като съвършено естествено нещо се явява нашествието на турците и едновременната смърт на България и на нейната достойна учителка Византия. Дивото и войнственото турско племе като светкавица премина из Азия в Европа и в едно твърде късо време изтреби сичко, с което се гордееше тогавашното общество. Една част 46 #99/ 2017

от българската аристократия остави отечеството си и отиде да подкрепи чуждите елементи, друга загина в отчаяната борба за смърт или за живот, а третя остана, за да бъде изтребена постепенно от двойното духовно и политическо иго. За народът настана дълга и безконечна страстна неделя, той посипа главата си с пепел и се затвори вкъщи, за да запази барем своите патриархални нрави и обичаи и да пее своята монотонна елегическа песен. Така се изминаха цели 450 години и когато духът на новото време повея и над неговото леговище, той си додаде главата из къщи и извика: „Съмнало вече! Хората излезли на работа, пили, яли, веселили се, а аз лежа като в гроб и чакам второ пришествие!“ В това време старците се закръстиха, жените заплакаха, а децата захванаха да ходят в училището и да се учат и на ум, и на разум. „Видите ли – говореха образованите вече школари, – видите ли? Другите народи живеят щастливо и богато, издигнали са храмове на науката и на изкуствата и блаженствуват под дебелата сянка на своите царе и императори. А сичкото това е направило образованието, науката и цивилизацията. А вие? Отворете и вие тук-таме училища, преведете няколко книги, захванете да издавате всевъзможни вестници, и вие скоро ще да стигнете Европа.“ А между това у нас никой не виждаше, че народът при сичките теглила и мъки не беше още достигнал до такова състояние, до каквото достигна, като се пусна да гони Европа. Тогава той имаше барем що да яде и прекаран през всевъзможните митарства на робството като през горнило, се беше очистил от византийската болест. Той нямаше вече аристократия и беше равен пред ятаганът на турският фанатизъм. Но достигнатата европейска цивилизация ощастливи и робите, и господарите. Турците постигнаха това, щото им трябаше, за да заемат мястото на Византия, а ние възприехме сичко, което ни трябаше, за да се намериме в това също положение, в което сме били преди 4–5 века. Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си. – Когато е така, то какво тряба да се прави? – Преди сичко ние тряба да влеземе в самуиловска борба с новата Византия, пък тогава вече да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото ни не достига є щото е признато за полезно на човекът. В противен случай с нашият живот е неприменимо нищо човеческо и ние твърде лесно можеме да загинеме.

автор Славян Стонов, История в шевици (http://istoryavshevici.blogspot.bg)

фолклор и традиции

Татуировки и шевици на Балканите от дълбока древност В няколко броя на списанието ще Ви представим разработката на Славян Стоянов за взаимовръзката между татуировките и шевиците по нашите земи. Отношението на човека към рисунките върху кожа се е променяло реципрочно с навлизането на нови религии, но те остават в битието ни от праисторическо време до днес.

Т

Темата за татуировките винаги е предизвиквала изключително крайни реакции в съвременното ни общество. Тя може да бъде ситуирана във възприятия от „Осана” до „Разпни го”. Причината за това най-лесно се обяснява с термина „сблъсък на поколения”. Този светоглед трайно се установява в модерното общество като стереотип, изграден по времето на утвърждаване на християнството. Татуировките или рисуването по тялото се определят от късното християнство като белег на езичието и това ги „сатанизира” напълно, като съответно те са забранени категорично от църквата. През 787 г. тогавашният папа Адриан I обявява татуса за „езически ритуал” и строго го забранява. Суровата забрана спира татуирането, като практика в Европа чак до XVIII век. Разбира се, това е късна църковна интерпретация на дадени библейски пасажи, изведени както от контекста на цялото свещено писание за християните, така и от контекста на самата епоха. Накратко ще изложим пасажите, които обикновено се ползват в защита на тезата срещу татуирането.

1. „Да не правите нарязвания по тялото си заради мъртвец и да не чертаете белези по себе си. Аз съм Господ”. (Левит 19:28) Всъщност това е единствения старозаветен пасаж, който може да бъде интерпретиран конкретно против татуирането. Всички останали пасажи, които ще видите някога да бъдат цитирани като глас за „Разпни го”, всъщност са изведени от контекста и обикновено биват съпровождани от коментари и разяснения, за да бъдат заявени като забрана за татуирането. Това, което четем ясно в пасажа е, че е забранена конкретна практика, която се извършвала като форма на скърбене за мъртвия. Самонараняване, извършвано посредством острие, порязвания, които оставяли белези по кожата на скърбящия.

Колкото и ожесточен да е опитът да бъдат вменени думи, чрез които лично Господ бил заповядал на вярващите да не позволяват практиката на татуиране, това не го прави достоверен. Прилично е да се упомене дали свещеното писание за християни и юдеи говори и в противоположната посока на вече представената против.

2. „И Господ му рече: Мини през града, през Ерусалим, и тури белег върху челата на мъжете, които въздишат и плачат поради всичките мерзости, които стават всред него.” (Езекил 9:4).

3. „Но Сион рече: Иеова ме е оставил, и Господ ме е забравил. Може ли жена да забрави сучещото си дете та да се не смили за чадото на утробата си? Обаче те, ако и да забравят, аз все пак няма да те забравя. Ето, на дланите си съм те врязал; Твоите стени са винаги пред мене.” (Исая 49:14-16) 4. „И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете, и Господ на господарите.” (Откровение 19:16) Истината, макар и неудобна е, че в писанието има много повече пасажи, които категорично показват, че няма забрана срещу тази практика. Нещо повече, самият Господ твърди че има на своето тяло своеобразни вечни писания. На ръцете му е изписано името на Сион според Исая 49:14-16. Един много важен за настоящата публикация е пасажът в Откровение, където едно и също е извезано на дрехата на Господ и е написано (татуирано) на бедрото му. В книгата на Езекил, Господ казва на пророка да мине през Ерусалим и да постави белег върху челата на мъжете, които са отвратени от беззаконието, което е настанало в града. Фрагментът „тури БЕЛЕГ върху челата” в оригинал е със значение „впиши“, тоест вкарай багрило върху челата им. Няма да задълбаваме в библейския контекст.

47 #99/ 2017

Защото библията нито казва „татуирайте се”, нито казва. Върху самата практика просто няма забрана и всичко останало е спекулация, която не може да понесе истината такава, каквато е. През епохата на християнството е налаган тежък хомот и наказания върху народите, които са пазили тази древна практика, докато тя бъде изкоренена и съзнанието на мнозинството прекроено изцяло. Може би някои запознати няма да се изненадат, че забраната не е наложена от ранното християнство. Както ще видите по-нататък тази традиция се е запазила сред много християнски общества. Изкореняването на тази практика започва след като християнството и политиката стават едно. След като в римската империя това става държавна религия, самото християнство бива превърнато в оръжие, чрез което бивали завладявани и подчинявани нови земи и народи. Надявам се разбрахте, че проблемът не го създава нито писанието, нито живата вяра в Христос. Създава го човешкият фактор, подтикван от желание за власт и контрол над масите. За да преминем нататък в това изследване ще бъде удачно да заключим с един новозаветен пасаж, който казва следното: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не ща да съм обладан от нищо.” (1 Коринтяни 6:12) Как така всичко? Значи и татуирането. Накратко пасажът, отнесен към темата за татуировките казва, че те са позволени, но човек е способен да се пристрасти към тях, както и към много други неща. Пасажът казва, че трябва да разбирате предназначението на това, което правите, сиреч ползата. Само така можете да използвате това правилно. А каква би могла да бъде ползата от татуирането? Това ще ви стане ясно едва, когато разберете смисъла на татуирането и причината то да съществува. А причината е същата, поради която се ражда писмеността, закодирана от дълбока древност в татуировки, символиката в декорираната керамика посредством пиктограми, идолната пластика, шевиците по дрехите, изкуството в своето многообразие. Това е средство за комуникация с видимия и невидимия свят. Изразяване на позиция. Нейната полза може да бъде от здравен характер и да има целебни свойства. Може да бъде от защитен характер. Може да работи в посока плодовитост и прочие и прочие – все ползи за битието на човека. И така, нека започнем от възможно най-ранния ни известен период, касаещ конкретно Балканите. Времето, от което имаме запазени свидетелства във вида на керамични, каменни 48 #99/ 2017

и костни предмети е в епохата на праисторическия човек.

Праистория Доказателства за татуиране при праисторическия човек можем да видим в идолната пластика. Така наречената украса на някой антропоморфни фигури може да бъде тълкувана по два начина. Татуировки по тялото и украса по дрехите. Антропоморфния съд от Капитан Андреево е типичен пример за графични символи, които в случая са татуировки с определена цел. Всички те без изключение могат да бъдат открити в българските шевици. Антропоморфен съд от Капитан Андреево 6-ото хилядолетие пр. Хр.

Антропоморфна идолна пластика от VI хилядолетие (на 8 000 години) от неолитното селище край Мурсалево (Снимка: Георги Колев)

През ранния период на праисторията „декорацията”, която се открива върху идолните пластики, може да се разглежда като татуировки. Пластиката представя най-вече голи изрисувани тела. Съответно в по-късните епохи започват да се откриват пластики с категорични белези за дрехи, върху които присъства аналогична декорация и съответно може да бъде тълкувана като везба или изобразяване чрез втъкаване.

• продължава в следващия брой

В ЛЕГЛО С ВИКТОРИЯ ГОГЕН – ПЪТУВАНЕ ДО ТАИТИ ДЖАНГО МАДАМ ХАИД ЛЮМИЕР!

17 ноември – 3 декември 2017

МОМИЧЕТО ОТ БРЕСТ ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ОГЪНЯ ПРИЗРАЦИТЕ НА ИСМАЕЛ ДАЛИДА 120 УДАРА В МИНУТА

От декември в книжарниците!

„Един пояс, един път” китайската перспектива

Тодор Радев

2017

От автора

За новите икономически възможности и развитието на България по Пътя на коприната...

Официалното представяне на книгата ще се състои на 11.12.2017 г. в Пресклуб Журналист, СБЖ.

Тодор Радев

Публикации по темата

Ентропи 1 с нова книга на българския книжен пазар!

Инициативата „Един пояс, един път” е най-мащабното и амбициозно усилие на съвременен Китай да предложи нова, различна от западноцентричната глобализационна парадигма. Тя има за цел да оформи контурите на нов тип глобализация, чиито принципи се коренят в традиционната китайска култура и философия и в чийто център стои представата за многоизмерната взаимосвързаност. Какво предлага „Един пояс, един път”? Какви ще са ползите за икономиките и обществата в страните от нейния обхват? Ще засегне ли Китай чрез инициативата ключови интереси на други големи държави? Отговорът на всички тези въпроси налага най-напред да бъде проследен нейния генезис и логика, така както ги виждат от Пекин.

www.blackandwhitemag.bg