Черно и Бяло 88/2015 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055

2015 посветена на

100-годишнината от

рождението на

Петър Увалиев

#88/2014

Съдържание Иван Върбанов: СБЖ – дух, традиции, ценности!. . . . . . . . . . . . . . 2 Вградиха времева капсула в СБЖ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 3 Снежана Тодорова, първата жена председател на СБЖ. . . . . . . . . . 4 Поредица от събития по случай 100-годишнината на Петър Увалиев. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Многолог. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8 Успоредната Европа. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 Руслан Трад: Свободата на словото е начин на живот. . . . . . . . . . . . 15 Спаси София. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16 За околната среда в Париж. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20 Леонид Решетников: Българите не са предатели, ние ги изоставихме на САЩ. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 Греъм Уотсън: Правораздаването в Турция е смехотворно. . . . . . . 23 Един географски пояс – един път. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 Професор Мими Дичева продължава да е сред нас . . . . . . . . . . . . . . 26 Ново издание на книгата „Миг от вечността” от Петко Дичев . . . 29 Българският – извън сянката на малките езици. . . . . . . . . . . . . . . . . . 31 За родените в Долината на розите . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32 По повод „Медиите в Европа” на Милко Петров, Мария Попова, Мария Вазински. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34 Феноменалната памет. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37 Емигрант. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39 Една еврейска история. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 Аристократката Каварджикова. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42 За болестта на спрялото време. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 44 Фабрика Дъга: глътка кафе и култура. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46 С респект към истината. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 49 Арт Афиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 52

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

Снежана Тодорова, първата жена председател на СБЖ

100 години от рождението на Петър Увалиев

Един географски пояс – един път

Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, МиленЧЕРНО Гетов, Росена Иванова И БЯЛО, #88/ 2015

Професор Мими Дичева продължава да е сред нас

Фабрика Дъга: глътка кафе и култура

46 1

ЕДИТОРИАЛ

Иван Върбанов: СБЖ – дух, традиции, ценности!

Иван Върбанов – новият главен секретар на Съюза на българските журналисти

ъюзът на българските журналисти проведе своя конгрес и вече има избрано ново ръководство: Снежана Тодорова – председател, Управителен съвет, Контролен съвет и Комисия по журналистическа етика. През двата конгресни дни – 14-и и 15-и март, в сградата на СБЖ се случиха много озадачаващи и абсурдни събития. Страстите се разгоряха до температури над поносимите, лицемерието се съюзи с арогантността и агресията. Маскарадът на претенциите и позьорството дефилира безпардонно, афиширайки зле прикрити корпоративни интереси и личен антагонизъм. Сякаш всичко това бе подчинено на деструктивния замисъл да се разрушат или най-малкото да се срутят вградените през десетилетията дух, традиции и ценности. Съюзът като че бе разпнат на кръста, а лъжепророци се опитваха да чертаят нови пътища и вещаеха достойна гибел… Това се случва 120 години след историческата сбирка в пивница „Сан Стефано“ на ул. „Трапезица“ в София, когато вестникари полагат основите на дружество за защита на интересите им. Тогава всеки допринася за общото дело с пред-

ложения какво да се прави – да се устройват курсове, да се контактува с издателите, да се издига професионалната етика… Днес всичко изглежда другояче. Каузата бе заменена от разпри, интриги и боричкания. Ентусиазмът бе попарен от задкулисието, което се опита да фалшифицира и затъмни истината, да неглижира идеалите, да стъпче достойнството, да подмени фокуса и целите на СБЖ. Някои чертаеха уж нови хоризонти Омерзение бе чувството, което бе обхванало немалко делегати. Е да, онези, които бяха все още способни да чувстват, да помнят, да вярват, да искат, да пренесат и съхранят полета, стартирал преди 120 години. Трагикомични бяха монолозите, сценките, професионално изиграните и прецизно обмислени ходове на ония персонажи, които бяха решили да се превъплътят в непочтените роли на техния си спектакъл. Разбира се, драматургично всичко бе добре градирано – от гръмки предисловия и уводни позиции до анонимни репортажи и излияния в сайтове и форуми. Като че повечето бяха забравили, че СБЖ е доброволно сдружение на журналисти за защита на техните професионални, социални и синдикални права и интереси; че дейността на Съюза е насочена към свободното упражняване на правото да се търси, получава и разпространява информация, на правото свободно да се изразява и разпространява мнение, както и към недопускане на цензура. В залата се проектираха през кривите огледала на личните амбиции

и нездравите помисли теории, декларираха се намерения и се чертаеха уж нови хоризонти. Сред тях и дефинираните бъдещи възможности за развитие на СБЖ като търговско дружество, препоръката да се премине под шапката на голям синдикат (за да го глътне по-бързо) и настояването да се променят основните принципи и уставни правила, а защо не и да се сформира приватизационен борд. „Никому в угода, на никому напук!“ ни завеща Йосиф Хербст. Завета ще го пазим и ще го следваме! Защото не искам да повярвам, че духът, традициите и ценностите, пренесени през 120-те години организирано журналистическо движение, могат да бъдат заличавани, подменяни, продавани. Самите ние да се пречистим На прага на новия мандат вярвам, че СБЖ ще отстоява решително статута си на най-голямата журналистическа организация в България. Зная, че СБЖ ще работи за приемането на Закон за професионалната журналистика и защитата на журналистическия труд, за пазенето на професионалните и етични стандарти на професията, че ще бъде активен участник в медийни формати и форуми, че ще продължава да работи в интерес на българските журналисти. Сигурен съм, че СБЖ ще бъде фактор при създаването на медийното законодателство, че ще бъде влиятелен и търсен партньор на международните журналистически организации, че ще бъде защитник и опора на родните журналисти! Медиите и Съюзът са такива, каквито сме самите ние. Имаме ли

силата да проумеем, че за да се изкачим по-високо в прословутата класация за свободата на словото, то е нужно самите ние да се издигнем, да се трансформираме, да се пречистим, да си простим и да си спомним за каузата, традициите и ценностите, които са ни завещани

през десетилетията. Трябва ни воля, за да си обещаем да намерим себе си и верния път! Трябва ни сила, за да станем съмишленици! Трябва ни искреност, за да отворим сърцата и душите си за единение и просперитет!

Трябва да успеем и да пребъдем – честни и достойни представители на българската журналистика! Струва си! В името на следващите 120 години на СБЖ! Полетът продължава, колеги!

Вградиха времева капсула в СБЖ Ако за някой петък 13-и е фатален, то за всички събрали се в СБЖ той беше ден на вълнение, защото в чест на 170-годишнината от началото на българската журналистика и 120-годишнината от създаването на организираното журналистическо движение беше вградена капсула с послание към бъдните поколения. Събитието се състоя в навечерието на провеждането на Общото събрание на СБЖ. В капсулата са положени пощенски плик с марка по повод юбилея на българската журналистика и посланието, което е написано върху специално състарена хартия, напомняща пергамент. То ще бъде отворено по време на честването на 270-годишнината от началото на българската журналистика и 220 години от началото на организираното журналистическо движение в България. Какво съдържа посланието, питам члена на УС на СБЖ Любомир Пеевски. „Настоях текстът да бъде запазен в тайна и никой не знае какво ще прочетат нашите наследници след 100 лета, когато отворят капсулата – каза той за сайта на СБЖ. – Мога само да открехна, че е написан много положително и се надявам, че когато отворят след 100 години капсулата, да пролеят и някоя сълза, четейки посланието или пък да се засмеят. Но да разберат, че българските журналисти носят със себе си факела на смеха, на сълзите и найважното на българския народ, на когото са призвани да служат. Слагайки тази капсула на входа на дома на българските журналисти, казваме на всички, които ще жи-

веят през тези години, тя ще бъде като един вход да влизат в СБЖ, да работят за него и да си вършат честно и почтено работата. Така че, когато отворят това послание, да не се срамуваме и ние, и те.” Според Любо Пеевски не се знае дали тогава все още ще я има журналистиката у нас и дали ще бъдат използвани български букви. И припомни една мисъл на великия Айнщайн, че като изчезнат пчелите, на човечеството му остават четири години живот. „Да се надяваме, че и след 100 години на тази земя ще има пчели” – сподели Пеевски. При голям интерес и вълнение в нишата положиха капсулата най-възрастният делегат на предстоящото Общо събрание на СБЖ – 90-годишният Милен Гетов, и най-младият – Илия Вълов от Дарик радио, който е и председател на най-прясното дружество със „страховитото” име „Осите”. Според Милен Гетов журналистиката ще бъде вечна и ние като оптимисти изпращаме това послание, което СБЖ отправя към бъдещите жители, граждани на Европа и света, защото не знаем какво ще бъде тогава, но е сигурен, че журналистиката ще я има. „Надявам се това да е послание, че ще се запази добрият тон в българската журналистика, защото в последно време проявите на добра журналистика са все по-редки. Може би след 100 години, когато тази капсула се отвори, ще се види най-доброто и най-вече да не се приема само като един исторически артефакт, който ще отиде в мазето на НИМ, ако все още съществува” – сподели Илия Вълков. Капсулата е дело на скулптора Иван Продев, както и плочата, която я затваря в нишата.

ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

ЕДИТОРИАЛ

Снежана Тодорова, първата жена председател на СБЖ

естито, г-жо Тодорова! Спечелихте 60 процента от гласовете на делегатите на Общото събрание на СБЖ и бяхте избрана за председател на Управителния съвет още на първия тур на изборите. Това, че сте първата жена – председател на Съюза на българските журналисти, също е впечатляващо… На какво се дължи това доверие, според Вас, въпреки медийната критична кампания срещу дейността на СБЖ и в частност срещу Вас, точно преди изборите? СТ: Благодаря за поздравленията. Изказвам найискрена благодарност на колегите, които с гласа си изразиха подкрепа на направеното от мен и УС през отчетния период. Въпреки медийния дискомфорт, въпреки засилената критичност от някои колеги към ръководството на СБЖ в навечерието на Общото събрание (това се случва преди всяко отчетно-изборно събрание през последните 25 години) делегатите категорично и недвусмислено изразиха своята подкрепа за постигнатите резултати, като най-важните са:

• СБЖ запази своето единство; • СБЖ запази всички свои имоти; • СБЖ запази своята независимост, включително и финансова. Високото доверие ми дава сили и увереност, че заедно ще успеем. Позволете ми, също така, да изразя най-сърдечна благодарност за поздравленията и пожеланията към многобройни български и чуждестранни партньорски организации, с които ни свързва дългогодишно ползотворно сътрудничество. ЧиБ: Как ще отговорите на най-острите критики относно дейността на СБЖ, които се разгоряха непосредствено преди изборите в медийното пространство. Едно от обвиненията е цитирам, че „конгрес на СБЖ напоследък е рядко събитие – почти като папски конклав. Както кардиналите в конклава заседават cum clave – под ключ, така и СБЖ не излъчва сигнали към обществото за предстоящото събитие, въпреки че СБЖ си има и модерно средство за публичност – собствен сайт в интернет, но той не отбелязва предстоящото събитие, дори и в раздел „Съюзен живот”. Как ще коментирате това? СТ: Както знаете, у нас всеки може да прави свои интерпретации на различни факти и събития. Задължително е, обаче, добре да ги познава. В много случаи не е така. Предполагам, че точно това е причината и за цитираните критични твърдения. Напомням, че съгласно Устава на СБЖ и ЗЮЛНЦ, по който сме регистрирани, Общото събрание, (не конгрес) е върховният ръководен орган. През 2011 година Ирина Николаева Иванова от журналистическо д-во на сп. „Ева” заведе съдебно дело срещу легитимността на избраните ръководни органи от Общото събрание на СБЖ през 2010г. Дългогодишната съдебна сага приключи с окончателно решение в полза на СБЖ в края на 2014 година и веднага след получаване на съдебното решение бе насрочено провеждането на Общо отчетно-изборно събрание на 14 и 15 март 2015 година. За решението на УС и дневния ред на предстоящото

Общо събрание можеше да се получи информация от сайта на СБЖ. Бяха изпратени писма до всички председатели на журналистическите дружества, а по-късно – до избраните делегати. СБЖ винаги е информирал журналистическите дружества и медиите за своите инициативи и намерения. При нас нищо не е „скрито-покрито”. Това не е в наш интерес. А защо медиите налагат „информационно затъмнение” на случващото се в СБЖ би трябвало да потърсите отговор от тях. Общото събрание на СБЖ прие Декларация „Да спрем деградацията на българските медии, да върнем авторитета на българската журналистика”. На вниманието на делегатите бяха предоставени „Принципи и цели на журналистическата професия в България и ролята на СБЖ”, изготвени и приети от УС на СБЖ. Колко медии съобщиха за тези документи! Защо е това мълчание и как можем да го преодолеем! Нека заедно потърсим отговор на този въпрос! ЧиБ: Според официално обявените си цели СБЖ е „доброволно сдружение на българските журналисти за защита на техните професионални, социални и синдикални права и интереси”. Именно за синдикалната дейност опоненти твърдят, че не съществува. Най-малкото сайтът на СБЖ не е отбелязал нито една защита на колега журналист. Как обаче да стане това, когато по традиция СБЖ се управлява от главни редактори и директори на медии?” Вярно ли е това и какви промени смятате за възможно да се случат? СТ: Всеки, който е потърсил синдикална защита от СБЖ, е получил безплатна юридическа консултация от наш адвокат, а при заведено съдебно дело – СБЖ възстановява до 50% от адвокатския хонорар. Като професионално-творчески съюз със синдикални функции, СБЖ отделя сериозно внимание и на защитата на синдикалните права на колегите. Както знаете, СБЖ подготвя Закон за защита на професионалната журналистика и на журналистическия труд, който ще гарантира защитата на професионалните права на журналистите и възможността безпрепятствено да изпълняват своите задължения. Документът „Принципи и цели на журналистическата професия в България и ролята на СБЖ” е първа стъпка в тази насока. СБЖ ще продължи усилията за: • налагане на колективните трудови договори като основна форма за уреждане на редакционния труд и трудовите отношения между работодателите и журналистическите колективи както по места, така и в национален и браншови мащаб; • достойно заплащане на журналистическия труд, съобразно престижа и високото обществено значение на журналистическата професия; • насърчаване на здравословен пазар на журналистическия труд със засилено конкурсно начало, какъвто в момента липсва и което снижава качеството, ролята и престижа на българските медии и др. ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

ЧиБ: Особено недоволство беше изразено от колеги относно сайта на СБЖ, цитирам от в-к „Сега” „нелогично е пълното мълчание на СБЖ, сякаш бе престанал да се самоиздържа от прословутите си имоти и дори не забеляза публикацията в брюкселското издание „Юрактив”, което писа: „Български олигарх търси помощта на Барозу, за да затвори устата на журналист”. Иначе на сайта на СБЖ се копират разнообразни чужди публикации по медийни въпроси…” Според Вас, имат ли основание тези критики? СТ: Това е субективно мнение. Сайтът на СБЖ се прави от четирима колеги-ентусиасти срещу скромно възнаграждение. Нашата уважавана колега с дългогодишен журналистически опит Петя Колева, като член на УС на СБЖ в предишния мандат и председател на Комисията по информационно-издателска дейност, бе главен редактор на сайта. Тя работи всеотдайно и безкористно през целия период. Сайтът има значителен принос както за популяризиране на инициативите на СБЖ, така и за информиране за различни медийни събития у нас и по света. Редакционният екип се ползва с уважението на широка журналистическа аудитория и много бих искала добрата традиция в това отношение да бъде запазена. ЧиБ: Знам, че за някои колеги въпросът за имотите е банален до втръсване, но мисля, че е редно да разкажете какво Ви е коствало през кризисните за всички ни години да ги опазите и какво е възможно да се направи с тях в полза на СБЖ? СТ: Периодът, който отчитаме, бе тежък за нашата организация. Нашият съюз бе подложен на безпрецедентен натиск от страна на различни заинтересовани лица – нелоялни журналисти и некоректни наематели, които, преследвайки личен интерес и изгода, положиха максимални усилия, за да очернят СБЖ. Основен неизправен наемател по отношение на имот на СБЖ – МДЖ-Варна, е фирмата „Български имоти-корпорация” ЕООД, като водените съдебни дела с нея са 5. Четири са делата от и срещу ЕТ „Констант Сия Дуфева”, наемател на Клуб-кафе на СБЖ. Съюзът на българските журналисти има прекрасни имоти. Многократно съм казвала, че това е заслуга на нашите предшественици. Ние имаме задължението да ги опазим с признателност към техния принос за СБЖ и с мисъл за бъдещето на СБЖ. А какво е СБЖ? Това са нашите колеги, които разчитат на подкрепа и помощ от своята организация. Правилното стопанисване на имотите осигурява финансова независимост на съюзната дейност в различни области. Благодарение на имотите ние не зависим от български и чужди „багодетели”. Това е изключително важно, щом искаме да сме свободни и независими! Журналистиката трябва да бъде независима и защитена от външна намеса, за да се гарантира свободата ѝ! Разговора води Станислава Пекова

ЮБИЛЕЙ

Поредица от събития по случай 100-годишнината на Петър Увалиев За Петър Увалиев (познат още като Пиер Рув) Дипломат, автор, театрал, семиотик, университетски преподавател и преди всичко българин и родолюбец и то „не по занаят, а на инат”, Петър Увалиев от дете до сетния си дъх вярва, че България и Европа са неделими. Доказва го с яркия си и многопосочен жизнен път. Макар и в емиграция, като „езиков сирак” (както сам се нарича) той и приживе, и след смъртта си е висок духовен пример и професионален връх за няколко поколения българи. Невидим, деликатен и официозно премълчан, но същевременно последователен, категоричен и упорит, неговият принос в развитието на българските медии, култура и изкуства е значим и съзидателен. На пресконференция под патронажа на г-жа Маргарита Попова, вицепрезидент на Република България, бе обявена програмата за честването на 100-годишнината на Петър Увалиев, един от най-влиятелните и световно признати наши интелектуалци от втората половина на ХХ век. Специално приветствие изпрати вицепрезидентът, в което изрази почитта на институцията към един от най-ярките и достойни примери за родолюбие, ерудиция и идентичност в глобалния свят. През цялата 2015г., когато се навършват 100 години от рождението на големия майстор на българското слово, незабравим глас в радиоемисии, изкуствовед, учен, филмов творец, предстоят поредица от инициативи, организирани от Инициативен обществен съвет за честване на 100-годишнината от рождението на Петър Увалиев, фондация „Увалиеви – фондация

на България” и лично от Соня Рув - Увалиева, спътница в живота на Петър Увалиев. В програмата сред тях се отличават: откриване на паметна плоча в София; награда за студентско проучване и публикация, посветена на Петър Увалиев; тържество в Софийската опера и оперен спектакъл, посветен на юбилея; публикуване на радиобеседи, четени от Увалиев по БиБиСи, в две двутомни издания; ретроспективна кинопанорама на филми, в които Увалиев е проду-

цент, помощник-режисьор, сценарист или режисьор; събития с участието на университети, библиотеки, читалища и други културни институции в Пловдив, Шумен, Добрич, Русе, Варна, Велико Търново; организиране и провеждане на ежегоден конкурс за наградата „Петър Увалиев” за български творци, живеещи и работещи в чужбина; наричане на улици и/или други обществени места в София и други български градове на името на Петър Увалиев.

ЮБИЛЕЙ

„Аз никога не съм търсил онези страни на българския живот, които трябва да бъдат оплюти... Защото те нарушаваха и собственото ми самочувствие. Търсил съм малкото, което може да бъде похвалено.” По желание на съпругата му Соня Рув-Увалиева ценните вещи и документи на журналиста и дипломат ще бъдат дарени на Софийския университет, където е получил образованието си на юрист. Петър Христов Увалиев (псевдоним Pierre Rouve) е български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. Той е един от най-влиятелните български интелектуалци емигранти през втората половина на ХХ век. От юни 1949г. публикува критика за изкуство и кино в английски („Arts News and Review”) и италиански периодични издания. От същата година е нещатен сътрудник на българската секция на радио БиБиСи Лондон, където близо 50 години ежеседмично чете в ефир свои беседи. Дебютира в киното като втори режисьор на „Невинни в Париж“ (1953). Работи съвместно с изтъкнати драматурзи и кинотворци като Марсел Паньол, Джордж Бърнард Шоу, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони и Тонино Гуера. Заедно с Карло Понти създава филмовата компания „Бридж филмс“ и е съпродуцент на „Милионерката“ (1960), с участието на София Лорен и Питър Селърс. Изпълнителен продуцент е на „Фотоувеличение“ (1966), заснет от Антониони по разказа на Хулио Кортасар „Лигите на дяво-

ла“. Продуцент е на още четири филма, между които „Дилемата на лекаря“ (1958) с Лесли Карон и Дърк Богард и „Диаманти за закуска“ (1968) с Рита Тъшингъм и Марчело Мастрояни. Сценарист е на „Съдебна грешка“ (1962) с Питър Селърс и Ричард Атънбъроу; режисьор на „Непознат вкъщи“ (1967) с Джералдин Чаплин и Джеймс Мейсън, по едноименния роман на Жорж Сименон. Проявите му като театрален и филмов режисьор и продуцент, теоретик на изкуството, критик и публицист намират признание в чужбина. През 1972г. е избран за вицепрезидент на Международната асоциация на изкуствоведите (AICA) и за председател на Международното жури на Биеналето в Риека. В България той е познат главно от предаванията си по радио БиБиСи и от публикуваните у нас след смъртта му негови студии и сборници. Автор е на над 4500 емисии на културни теми на български език и предавания на френски език за радио France Culture. Превежда на френски и италиански език произведения от Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Елисавета Багряна, Николай Марангозов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Стоян Загорчинов и др. Гост-лектор е в университети в САЩ, Франция, Италия и Мексико.

Слово на Соня Рув, съпругата на Петър Увалиев. ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

ЮБИЛЕЙ

Многолог Слово на Петър Увалиев пред Академичния съвет на Софийския университет, произнесено на 26 май 1992г. И ето, че пак се сблъсквам с програмното задължение някакси да сбутам какво ли не в осем задъхани минути. Но как да влея вир в напръстник! Боя се да не би тази нескопосна уводна пародия на някакво безлично поредно радиопредаване да Ви се стори неуместна и подозрителна. Но моля Ви да вярвате, че тя не само е наложителна, но се и стреми да бъде осведомителна и най-вече почтителна. Ако толкова години, толкова досадно и толкова безкрило не бях заставал зад микрофона, едва ли бих имал честта да застана пред Вас. Не една и не две слепи и глухи години мой поощрител и умножител е било това метално глухарче (микрофонът – бел.ред.): то и само то ме е съживявало и ме е разпилявало по вятъра. Но, за да ме разпилее, то е трябвало да ме пресее, да ме обезплъти, за да ме уплътни. И веднъж минал през това преобразително сито, моят шарен Аз става Глас и само Глас. Но заговорим ли на глас и за глас, казваме „език“. И ето какво ми се налага да Ви изповядам: не аз говоря езика, на който говоря, но езикът, на който говоря, ме говори. Той, езикът, който ме говори, преобразява моя монолог в многолог. Когато съм озаптен и усамотен в технологическата килия на студиото, аз не говоря никому. Но езикът, сладкогласният, многогласният – той заговаря на мнозина. Но кой е този език, който, веднъж заговорен, става и зàговорен – който е обречен да остава без отговор, но който се е зарекъл никога да не става безотговорен? Отколе в теологията почтително се пише за ecclesia peregrina – църква бродница без епархии и без приходи. Но от някое време

насам, нашир и надлъж по безсърдечния свят, над пропастите от опропастени години, се бе понесъл и български език бродник, lingua peregrinа – език без страна-хранителка и държава-покровителка. Осъден от самозвани граничари да бъде завинаги низвергнат, този език безземен неволно се превърна в език неземен. Отпрашен в ничия земя, той лесно би могъл да се превърне в език на отрицанието и на отчаянието. Но макар и прокуден и посърнал, той се превръща в език на упованието, бликнало от назрялото отсам и отвъд границите съзнание, че „устой не значи застой”. Така, този език без дом и без корен дълго шета из чужда чужбина, подкрепян най-вече от мъртвите в родния чернозем – техният покосен дъх стана негов дух. Затова всеки, който проговори на български – па било то дори и на късче лъснал метал – усеща невидимото присъствие и поощрителния благослов на неговите лични езикови ангели хранители. Научен от родителите си – учители – да тача езика, аз преживях кажи-речи половин век насилствено многоезичие на зàвет под завѐта на двама зорки езикови пазители. Единият – Владимир Василев, мой настойник и наставник – ми

бе открил безпределната, но и безпощадна красота на езика, която ни сродява с красотата на Вселената, защото всяка сричка е годна да стаи в себе си капка вечност. Другият – Цвети Иванов, мой връстник и мой образец – бе прелял вродената си доблест в доблестта на езика, който отказва да бъде „език развращенни и невоздержани” и ни сочи пътя към тихото, но гордо достойнство на човека. Тези призрачни бродници, мои двойници, бяха водачи и пазители на езика бродник, който ме говореше, безземен, но вкопчен в земната вяра в една мечтана двойна чистота – поетична и етична. Поради тяхната опора, всеки мой монолог ставаше многолог. Сега, пред довчерашния език бродник, широко се открехват към отсам и държавни двери, и братски сърца – отново, неочаквано и неописуемо трогателно, той е мил и драг. Така езикът възвръщенец ме връща между вас и ме повежда към високата чест, с която ме удостоявате. Но аз мога да я приема само като подставено лице на този език безземник, на неговите ангели хранители и аргати говорители, на безсмъртните и простосмъртните. (със съкращения)

Публикуваните тук статии на Петър Увалиев са включени в двутомното издание „Думи по вятъра”, което предстои да бъде публикувано от Издателството на Института за изследване на изкуствата към БАН, предоставени ни с любезното съдействие на доц. Огнян Ковачев

ЮБИЛЕЙ

Успоредната Европа От младини съм вярвал и до гроб ще вярвам, че връх на културното достойнство е независимият университет – мислоскок, който оросява плодоносната почва на българската душевност и духовност. Ето защо с такова вълнение и с такава благодарност заставам пред Вас, точно шестдесет години след като за пръв път престъпих прага на този университет, който ме научи как да мисля, без да ми натрапва какво да мисля. Шестдесет години – и то какви! И все пак, единствен този проклет процеп в живота ми донякъде оправдава присъствието ми между Вас, тъй като скоро ще Ви стане безпощадно ясно, че днес говорителят знае по-малко от слушателите. И ако имам дързостта да се явя като на изпит или изпитание, то е защото hic et nunc, тук и сега, един почти призрачен пришълец от онзиденшна България има щастието да общува с предвестниците на утрешна България. Ако не друго, този необикновен мост над пропастите на толкова опропастени години е доказателство за непоклатимия инат на българската култура. Наше общо задължение е заедно да си обясним това особено упорство, за да си извоюваме правото да го славословим. И поне за мен, сърцевината на този опит за обяснение може да бъде сгъстена в осем думи, написани от Неофит Бозвели в 1840г.: „Просвещенний европеец, полумершая Мати Болгария и син Болгарини” , заглавие, което е едновременно съдържателно указание и трогателно сърцеизлияние, информация и вопъл. Но именно тази сплитка от хладна разсъдъчност и нажежена чувствителност ни насилва да се запитаме дали, кога и как бихме могли да сведем под един общ културен знаменател просвещенний европеец, полумъртвата България и сина ѝ българин. Тази пътеводна епистемологична троица е скупена от Неофит Бозвели в 1840г. Но тази дата не само че не ни улеснява, тя ни затруднява. За да може по тованего време синът на Мати Болгария да се почувства на равна нога с просвещений европеец, той би трябвало да е узнал, или поне да е имал възможност да узнае например, че в тази-нея година в Австрия е видяла бял свят стиходрамата на Грилпарцер „Вълните на морето и на любовта”, а в Германия педагогът Фрьобел е създал първата забавачница, в Англия е влязла в обращение първата пощенска марка и младата кралица Виктория се е омъжила за княз Алберт Сакскобурготски. А в България за Кобурготския род и черни сантими се заговаря едва в края на миналия век и драмата на Грилпарцер бива играна от Петя Горанова и Любен Саев в лятото Божие 1941 – сто и една година след написването ѝ. Очевидно, датите хич и не са петимни да се притекат на помощ на мечтателя безумен, който напук на всичко си вярва, че не е чак пък толкоз необикновено противоприродно да... отшуми това „време разделно”... Ако ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

е така и синовете на Мати Болгария, и просветените европейци един ден... ще бъдат еднакво склонни да гледат българското с небългарски очи и небългарското с български очи. Дойде ли това „време спойливо”, никой няма присмехулно да кори Ганьо Балкански, че си хвърлил потурите и станал европеец и че баба Европа на стари години се балканизира. Но май че най-върл враг на такова културно сватосване са датите. Но който каже дати, казва история. А по стар и лош навик, под „история” се разбира еднопосочна върволица от събития, които крачат в строй през времето – вчера пред днес и днес пред утре, неумолимо и невъзвратно. „Što je bilo, bilo je, vratiti se neće” – пеят ли, пеят отбор гърлести и гърдести Лепи Брени и хич не подозират, че са кафански философи, които славят историческия детерминизъм, бил той християнски като у Свети Августин, или позитивистичен като у Огюст Конт. Но страшното е, че това насичане на времето на резени, като че ли е баница, този хронологичен империализъм си присвоява правото да си разиграва коня като единствена оценъчна система. По чисто календарни съображения предшественикът взима превес над последователя. На Никола Петров не се разрешава да рисува София, както я е рисувал в 1910г., просто защото не бил роден в 1840г. като Клод Моне. Лъкатушната двойна кобилица на уста Кольо Фичето се подценява, само защото Боромини бил огъвал римски фасади със сходно изящество два века преди дряновския майстор, който не е имал и хабер за него. Ето какво искам да изтъкна. Ако приемем за единствено мерило този оценъчен подход, подчинен на календара, който другаде е доморасъл, но в България и въобще на Балканите е присаден, ние се обричаме завинаги да догонваме страните, чието развитие естествено е породило тази раздвоителна културна хронология. А отгоре на това сме си измислили цяла утешителна теория за някакви „ускорени темпове” – само те щели да помогнат на синовете на Мати Болгария да догонят изпреварилите ги просветени европейци. Но в какъвто и луд галоп да се юрнат, тези окъснели състезатели, били те врани жребци или дръгливи кранти, няма никога никого да догонят, просто защото културните състезания, в които те мислят, че участват, отдавна са свършили. Отминал е навеки векът на западното просветителство, отшумели са десетилетията на абстрактната живопис и на додекафонията на Кандински и на Шьонберг . На запъхтените догонвачи е останало само да догонват тяхното ехо – тоест да гонят вятъра. Е, добре тогава. Хайде да не догонваме никого. Просто да се примирим, че синът на Мати Болгария ще си крета на веки веков на опашката на европейската култура. Там го е изтикала историята, там ще си остане.

Какво от това! Но преди да се разплуем в това мързеливо отчаяние, няма да е зле да направим едно последно усилие и критично да разчепкаме съкрушителната представа за всемогъщата история, която всичко определя и предопределя. Неин традиционен скелет и опора е последователната верига от събития – хронологията. Тази хронология вгражда датите в оценките на нашите деяния... Но не бихме ли могли да заменим количественото с качествено? Това далеч не е невъзможно. Стига да погледнем на всяко събитие като на съ-битие. Тогава, вчерашната отживелица оживява в личното ни битие като днешна съ-живелица. А ние изживяваме не отвлечеността на цифрените данни, а конкретността на преживените форми. Морфологията се намесва да ограничи обсега на командната хронология. Но формата не е завършек на нашата преживелица, тя е нейно начало. Тя е подкана да разкрием съдържанието, което се спотайва зад всяка форма. Така морфологията се превръща в семиология, наука за пораждането и разкритието на смисъла. Тя ни учи, че формите се появяват под напора на обстоятелства, които могат да бъдат напълно независими от времето – и че формите клонят към умора и стигат до пълна безизразност при прекалена или неуместна употреба или злоупотреба. Тя също ни просвещава, че една и съща форма може да въплъщава различни съдържания: пристегнатият правоъгълен сноп с рязко отсечени връх и основа – римският fascium е емблема и на италианския фашизъм, и на френската република, чедо на свободолюбивата революция. Един е смисълът на „пионер” в израза „пионерни войски”, друг е в блаженопочившето нарицателно „пионерче”. Едно е червената връзка на пионерчетата, друго е „червената ти връзка, мило либе”. А аз, ако простите просташкия ми вкус, предпочитам червената ти връзка, дето сърцето ми пръска. Но и обратното е напълно допустимо: едно и също значение може да бъде изявено с различни знаци. Така, отрицанието може да бъде изразено с рязко отвесно движение или с неколкократно поклащане на главата – зависи къде казваме „не”. По свой начин, семиологията ни въвежда в потайностите на многозначимостта на аналогията. И найсетне, аналогията, макар и сама тя да е над-временна, намира начин да ни примири с укротената хронология. Но този път ние не ѝ се подчиняваме, а подреждаме и преценяваме историческите явления по семиотичните свойства и сходства на техните структури, а не по произвола на рождените им дати. Затова няма нищо нередно в това, че така разкрепостената семиоистория твърди, че българският барок правомерно разцъфва в алафрангите от деветнадесетия век, макар и календарният детерминизъм да озаптява в седемнадесетия век структурите, означени с определението барок. Простете ми коравия теоретически залък, който така безжалостно Ви натрапих. Но без него просто не можеше. Той беше необходим, защото именно този алтернативен подход към историята проправя

най-пряк път към една семиотично окачествена и екзистенциално установена, правомерно и закономерно съществуваща успоредна Европа. И друго – тази успоредна Европа не е толкова локус, колкото логос. Не синурите, изорани веднъж завинаги, определят нейното самосъзнание, а това самосъзнание постоянно прекроява нейните граници, били те видими или невидими. Успоредната Европа не е Парменидова скала, тя е Хераклитова струя... Затова, не само ни се разрешава, но даже ни се повелява, мислено да кроим и прекрояваме успоредната Европа, за да изтъкнем, че не толкова поземлената ѝ мера, колкото духовната ѝ мяра. Разрешава ни се, защото се уповаваме на строг и строен семиоисторически подход. Повелява ни се, защото говорим в София, мъдър средец на тази успоредна Европа. Тази игрословица не е напълно безсмислена. Но все пак тя не е и напълно безопасна. Току-виж, че някой я взел за патриотарско изстъпление от рода на прословутата прокламация от 9 април 1924г. на едни наши ербап комшии: „Европа нийе ништа друго него продужение Балканскиот полуостров. Наша йе културна, па и политичка мисия да балканизуйемо Европу.” Колкото и да е несъстоятелно и подражателно това изригване или оригване „Балканско Вулкана”, то е все пак полезно предупреждение за какво в никакъв случай не бива да бъде взета успоредната Европа, чиято мисловна същина ту се влива, ту се отлива от общия вир на митологемата Европа. И за да откроим по-нагледно този подвижен интраевропейски културодел, нека прокараме една методологична ос, не толкова географична, колкото семиотична. Тази ос минава през една точно определена дата – 1453г., взета като знак за утвърждаването на едно извън-европейско присъствие в източноевропейските предели, изваяли културната си самоличност чрез присада на юдео-гръцкото християнство към жилавия корен на едно архаично и митично, махленско и вселенско езичничество. Но недейте настръхва. Напълно ми е ясно, че тази злощастна дата е бедствено обезценена – и то не от историци, а от истерици политици. Затова хич и не ми минава през ум да предъвквам за стотен път изветрялото оправдание, че на нея се дължали всички наши беди – от преклонената главичка, която остра сабя не сече, през домашното дерибейство на някои бабаити нашенци, до обществената разпищоленост на какви ли не гочоолувци и дочоолувци. Целта ми е просто да изтъкна една чудновато скоклива културна асиметрия. Преди 1453г. в митологемата Европа още не се е загнездил червеят на днешното ѝ неравновесие, макар и тя вече да се родее с друг митологичен образ – римският Янус Бифронс, двуликият Янус с две чела, пазител и покровител на прага и на тези, които минават през него. В Средновековието този интраевропейски праг се прекосява без визи и митарства от запад към изток и от изток към запад. И това, което иде от изток, далеч не е за пренебрегване. Спомнете си Карл Велики, Каролус Магнус, Шар-

леман, западният император обединител, който е имало кого „да надвива” и наистина е надвивал, за да разпростре Каролингската империя. Но затова пък не е „писал книги, за да си почива” поради напълно уважителната причина, че не е знаел ни да пише, ни да чете. А неговият не толкова прославен съвременник Симеон, не само че е грамотен, но е и първият европейски монарх с висше образование, учил в цариградската Магнаурска школа. А тя не само се равнявала с най-многоукия западен университет по това време – Парижкия, но даже го и надвишавала. И друго. И до ден-днешен, а камо ли в ония години, всеки що-годе просветен европеец, ограмотен от латиницата, е поразен от онова, което учените филолози наричат „графемичното съвършенство на кирилицата”, превъзходното съответствие между звуков сигнал и писмен знак. Знам германофони, които са изчели Ницше от кора до кора, а не могат правилно да пишат името му. Италианците ги избива студена пот, когато чуят звуковете х, ъ,... ш, щ, ж, за които латиницата няма отделна буква. А за вълненията на англофоните и да не говорим. Бърнард Шоу завеща милиони, за да се преобрази най-сетне латиницата във фонетичния дух на кирилицата, но до ден-днешен никой не е успял. Културните везни на Европа все си клонят към изтока. И трето. Изключителният филологически слух на преводачите на чуто във видяно се родее с Моцартовото ухо на протопсалта Йоан Кукузел. Предтеча на Палестрина и Монтеверди, той освобождава чистия звук на гласните от семантичната клетка на думата. С тази деконструкция на морфемата той смогва да къдри чистия гласен звук в многотактни мелодични огъвки. Във Византия те се описват като меденосладки – мелизми, а по-късно в Италия – като росни многобагрени китки – fioriture или colorature. Мед и цвят се означават с общото загадъчно понятие „вкус”, което от Кант и Хюм до привържениците на днешната рецептивиска теория не дава мира ни на естетиците, ни на чревоугодниците. Такъв междусетивен превод от чуто на видимо е рядка птица в историята на културата. Много по-често явление е преводът от един език на друг. Но той е не по-маловажен, защото е свръзка между нас и другите, ръка, протегната към чужденеца, отрицание и порицание на всички берлински стени. Той е и хоросан, ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

който споява градивата на общия европейски дом. И точно сега, когато тази мечтана утопична сграда застрашава да се разтроши на тухлички и керемидки, длъжни сме поне ние, поклонници и сторонници на живителното слово, да възхвалим този междуезиков превод-хоросан. И не само да го възхвалим, но даже и малко да се повъзгордеем, защото в културната прикя, която ни е завещал Йоан Екзарх, смирено се гуши и ядрото на една ясна прото-теория на междуезиковия превод. Ето го: „Ако хората поискат да проумеят словата, не е редно да обръщат внимание само на голите звукове, а самото слово да остане отвън, без да стигне до тях, защото те не искат и да знаят какво означава тази дума. Как е възможно да се отминава вложеният в думите смисъл, а да се слуша само онова, което шуми на ухото.” За да заговори за езика като двукатна знакова система, Йоан Екзарх не е чакал Фердинанд дьо Сосюр и Роман Якобсон, а камо ли тяхното ехо на име Еко. Това твърдение не е безоснователна шега, защото сам Роман Осипович ме подтикна да осъзная, че поне за апостолите на структурното верую Йоан Екзарх е нещо като Йоан Кръстител.

Пак на общението с – и одобрението на – видни чуждестранни изследователи дължа и последното свидетелско показание за многоликото подмолно единство в културното пространство на предренесансовата Европа. Става дума за богомилството на Дон Кихот. Не ме гледайте с такова недоверие. Послушайте ме и сами отсъдете дали съм прав. Ние всички знаем, че „бедният наивен Дон Кихот, – той мечтал за подвиг цял живот”. Защо? Защото ден и нощ четял рицарски романи, донесени от Южна Франция, от областта Прованс, развъдник на трубадурите, странстващи певци-поети, Висоцки с по-висок мерник, които възпяват духовното си преклонение пред тяхната избраница. А тя е – „la belle dame sans merci”, недостъпна красавица, напълно чужда на всяка лъст, пълен антипод на Димчо-Дебеляновата „разблудна царкиня”. Събратя на трубадурите са странстващите рицари и провансалските романи описват техните главозамайващи подвизи в чест на пречисти и недосегаеми belles dames. Чел Дон Кихот тези романи, чел ги, докато се побъркал, нахлупил вместо шлем бръснарски леген и тръгнал да се сражава с вятърни мелници за слава на безпорочната Дулсинея. Но Дулсинея не съществува. Тя е измислица, семиотичен конструкт: тройното значение на благородство, духовност и безпорочност е приписано на... крайно неподходящ телесен знак – на слугинята в някакъв си хан. А тя, като камериерката в Константин-Константиновия „Хотел „Централ” , е професионално порочна. Но как и защо Дон Кихот пристъпва към това семиотично преображение, което принизява телесното и възвеличава духовното? „Че е луд, луд е – но има система в лудостта си” – както казва Шекспировият Полоний, когато Валери Петров любезно го насилва да проговори на български. И точно тази система е богомилска. Всичко телесно се низвергва, защото е сътворено от Дявола – такава е осквернената слугиня от плът и кръв. Само духовното е истински чисто, защото то е дело Божие – такава е нетленната Дулсинея, безплътната. На тази вивисекция на човешката природа, българските богомили, стигнали до Прованс и установени в град Алби, са научили трубадурите и авторите на рицарските романи. А те, на свой ред, са научили Дон Кихот. И затова враговете на богомилството – източният Презвитер Козма и западният инквизитор Торквемада – са културни близнаци. Доренесансовата Европа е една – разнолика, но синхронна. И дума не може да става за отклонения, успоредици, избързвания, догонвания и други подобни физкултурни подвизи на културата. Съпоставката Изток - Запад се превръща в уравнението Изток равно на Запад и културологично, и хронологично. Но писано било това уравнение да се разпадне с избухването на Ренесанса в западните страни, което съвпада с окончателния разгром на Византия. Поради това културологията отново се опира на хронологията и 1453г. става символ на този разцеп на Европа. Но в това календарно указание и погранично очертание, на ренесансовата и извънренесансовата Европа не са

отсечени с бръснач – те постепенно преливат една в друга. Така, по едно време към шестнадесетия век, по ръбоватото далматинско крайбрежие, се общува с напълно произволни слепки от италиански и славянски изречения: Marin mio amato mučno mui je bilo dosta di non aver fatto prie na tua risposta. A tomu cagione fu tempo contrario kirivina moja nije. Tako mi zdrav bio. По балканските чаршии и панаири дълго се шири думата „пенкелер”, която поради звученето си минава за турска, а всъщност е чисто английска – painkiller, – което дословно значи болкоубиец, метафорично – лекарство, което се взима за каквато и да било болка, и метонимично – човек, който се занимава с какво ли не. В пловдивските или копривщенските къщи цариградският миндер дълго съжителства с виенския стол, докато най-сетне масата не изтласква софрата – скромно, но значително утвърждение на ренесансова Европа в ежедневието на успоредната, извънренесансова Европа. В него политическите премеждия на Запада отекват точно, но чудновато – до началото на деветнадесетия век всеки западноевропеец, като героя във „Време разделно”, минава за венецианец, а след Наполеоновите походи всичко западно става „алафранга”. „Волтерианец” е укорно понятие за много верующи възрожденци, които дори и не подозират, че Волтер е и автор на човечния „Трактат за толерантността”, от който все още може много да се научи. А скочим ли като зайци до нашето съвремие, ще открием подобни признаци на културна мутация в портрета на Анна Каменова от Иван Милев и в кюстендилските моми на Майстора. В тях лицата са ренесансово подражателни, – а фоновете – „колоратурно” свободни, като в геометричната абстракция на Кандински или като експресионистичната необузданост на Нолде от началото на нашия век. Тези дребосъци, извлечени наслуки не само из елитната, но и из веществената и говорната култура, са все пак поучителни. От тях се излъчват, като естествено мисловно ухание, съществени поуки. Първо, тези заемки, съчетания или преображения, влизат в обращение, когато им дойде времето, т.е. когато те непринудено, макар и понякога парадоксално, отговарят на екзистенциалните изисквания на дадена културна общност. Тяхното внедряване в битовото или езиковото поведение е последица от непреднамерената, самоурегулираща се динамика на общителните структури на социума, а не от разписанието на безучастни календарни дати или на предписанието на догматични диктати. Друг повод за плодоносна размисъл е времевата аритмия, която отличава двете Европи след 1453г. Те са колкото и сходни, толкова и разноходни. Едната с равномерна стъпка систематично развива ренесансовото си наследство. Другата спазмодично отскача от изблици до затишия в културното си духотечение. Така, първата печатна книга на кирилица се появява в 1494г., две години след откриването на Америка.

Но „Абагар”-ът на Филип Станиславов я следва едва в 1651г., когато книгопечатането на запад е вече толкова развито, че се отделя от кногопродаването. Боянските портрети на Севастократор Калоян и Десислава са изографисани в 1259г., когато западната летопис не бележи никаква значителна художествена деятелност... Но първият български автопортрет на моя любим Поп Пунчо от село Мокреш е нарисуван в 1796г. и е връстник на неокласическите портрети на Гоя и Енгър. Още веднъж става явно, че от сами по себе си датите XV, XVII и XVIII век за семио-историята на културата са кухи знаци без значение. И още нещо излиза наяве, ако съпоставим тези дати – празни съдове, в които ренесансовата и извънренесансовата Европа вливат различно съдържание. Рихард Вагнер отдавна ни е наложил понятието Götterdämmerung, залез на боговете, което у експресиониста Курт Пинтус става Menschheitsdämmerung – залез на човечеството. Но едва у Ницше и после у Шпенглер минава тревожният повей на някакъв залез на културата: у Ницше той е апокалиптичен, у Шпенглер – хаотичен. Но в успоредната Европа той е практичен и еднакво трагичен за покорители и покорени. В окултурената Испания арабите оставят зад себе си приказната Алхамбра с нейните сенчести градини и безброй водоскоци, изтънчено олицетворение на ислямския рай. Но в обезкултурените Балкани завоевателите мислят не за Рая, а за подчинената рая. Затова тяхното присъствие оставя най-ярки следи в битовата култура на ежедневието с нейните знаци и признаци – от софрата до ястията, които се слагат на нея, от миндера до килимите, които се тъкат за него „от мерак по убаво”. Разговорният речник се обогатява със семантично жизнеспособни и затова все още живи понятия: инат, моабет, зян, късмет, кеф, баш, сеир –непреводими на европейски. Но туземният изразен език за творческа самоизява остава непокътнат. Коранът не докосва Софроний Врачански, Константин Костенечки, Григорий Цамблак или Димитър Кантакузин, дори тогава, когато в осемнадесетия век сам Гьоте, съблазнен от лириката на Саади в сборника му „Диван”, написва своя West-östlicher Divan – „Западно-източен диван”. Между Запада и Изтока на Европа зее страшна пропаст. Мисловното самовглъбяване на ренесансовата Европа в нейните седемнадесети и осемнадесети век въобще не достига до великата балканска пустиня. А точно в тези пропуснати години западноевропейското светоусещане се уплътнява и преобразява от стълкновението между методичния рационализъм на Декарт и глъбинния ирационализъм на Паскал, от възхвалата на самодържеца у Хобс и защитата на личността у Хюм. Ни утопичният унес на Томас Мор и на Бейкън, на Кампанела и на Русо, ни благовъзпитаният повик за правда и свобода у Монтескьо и Шафтсбъри, у просветителите и у енциклопедистите, не се присаждат в другата, успоредната Европа. Тя не преживява поникването на политическото равноправие и проникването на обществената търпимост. Дори ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

когато ги наизустява, тя само им подражава. От тази безрадостна картина би могло да се заключи, че предишната култура на извънренесансовата успоредна Европа напълно е изчезнала. За такава покойна култура могат само да се пеят заупокойни археологически молитви. На живите не е останало нищо. И поради това не им остава нищо друго, освен от нищо отново да създадат всичко. Ех nihilo omnia – от нищо всичко – това е било устремното верую на верните синове на полумъртвата Мати Болгария. Човек не може да не им се възхити. Но това възхищение е и чучур на съмнение. Възможно ли е култура с твърдо изградена самоличност просто да се изпари и безследно да изчезне? И не е ли нейният Хераклитов светлоструй чудноват залог за нейната чудотворна вечност? И не е ли Неофит Бозвели неволно прав, когато ни завещава обнадеждаващо-отчайващото определение „полу-умершая Болгария”? Той не казва „мъртва”, защото усеща, че когато една култура е по-дълбока от държавата, тя не умира – така както не умира нацията, когато е по-коренна от администрацията. Дълбоко, коренно – нека се доверим на тези непревзети думи, езикови редници. Макар и поизнурени от насилствени пропагандни походи, те все ще намерят сили да ни поведат през тъмния лес (la selva oscura на Данте и la noche oscura на Сан Хуан де ла Крус). А нашият – или поне моят – тъмен лес е гъсто засаден със съмнения, подозрения и недоумения. Размисълът върху смисъла на „дълбоко” и „коренно” най-напред ще ни разкрие, че след отоманското разгъване в Югоизточна Европа, България преживява един прелом, който е в пълен разрез с общоприетия ход на световната история на културата. В нея ненарушим закон е всички племенни задруги да преминават от безписмена до писмена култура. Но в България става точно обратното. Там, една цветуща писменост, дала „на вси славяни книги да четат”, бива изместена от повсеместна безписменост. Но в тази безкнижовност, наслоената от столетия и хилядолетия култура не умира. Самозащитно, тя се потулва в привидното безличие на ежедневния бит и прикътва в него духовността си, похулена, но не и погубена. Песни, предания, обреди – та дори и занаятчийски занимания за житейско оцеляване се превръщат в неосъзнати хранители на културата, която е престанала да бъде видима и книжовна, а е станала невидима и духовна. Така с почуда откриваме, че турското робство не е било поголовно българско гробство. Още в миналия век етнографите са усещали, че някъде нещо българско някак си тлее, но не угасва. Но тогава етнографията е била описателна дейност. А подмолната културна жизнеспособност се нуждае от тълкувателен разчит: трябва семиотично да се разкопае повърхностното, за да се изкопае глъбинното. Трябва етнографията да се превърне в етнология, а етнологията не ще инвентари, иска рудари. И слава Богу, че поне последните две изследователски поколения, на които съм много задължен, не само

са се добрали до тази рударска етнология, но даже са я прекосили, за да стигнат до прага на изповедната етно-психоанализа, за която подсъзнанието няма тайни. Прозорливи културолози и траколози с рентгенови очи се вглеждат в безписмения бит и виждат в него премълчан мит... През тях и ние съзнаваме, че и найскромният безбуквен занаят може да бъде прозорец, през който безмълвно и едва ли не конспиративно се съзерцава надвремието на космоса. Занаятът на ковача издава тайнството на огъня и превъплъщението на материята. Занаятът на тъкача е преклон пред тайнството на ритъма. Така ръката на безименната родопска тъкачка, която „от мерак по убаво” тъче губери, се сродява с ръката Илиева, която изписва Калоян и Десислава. А колчем етно-психоанализата разобличи притворните образи на меденото гумно или златния стожер на прабългарите, на слънчевия брат и змейовата булка, на оргийните обреди на Бабинден и свети Трифон Зарезан, на русалиите и поганските седмици, на кукерите и нестинарките – над набедената пустош на пет потайни века повява оживителният развигор на Карл Гюстав Юнг, отначало сподвижник, а отпосле смъртен враг на Зигмунд Фройд. Юнг обяснява духовната съкровищница на колективното подсъзнание на етноса с постоянното присъствие в него на коренни архетипове – темелни психични знаци с надвременно и надпространствено значение. Затова не е произволна приумица да се изтъква сродството между българските народни песни и германския митологичен епос „Песента на нибелунгите”, залегнало в основата на творчеството на Вагнер. И вярвам, че не е пресилено да се разчете Хайтовият разказ „Козият рог” – както бе сторено неотдавна на един семинар в Лондонския университет – не само като трогателно свидетелско показание за страшните мъки на безправната рая, но и като исполинска древна трагедия. При такъв митоанализ сексуалната символика на самия кози рог се сплита с неизкупимите грехове на кръвосмешението и на трансвестията, която е нарушение на предопределена космическа хармония с промяната на пола чрез преобличане, проклета и от християнския Турлански събор в началото на тринадесетия век. Дните на робството не бяха дни безплодни. Но, за да ни спори в такъв митобер, необходимо е да се престрашим и да се спуснем в застрашителните подмоли на колективното подсъзнание. И по този заобиколен път от вечното до преходното, от семиотичните универсалии до емпиричните реалии, ние ще осъзнаем скритата непреривност на българската култура. А тя е симптом и синтеза на извънренесансовата, на успоредната Европа, на cette Europe qui s’ignore – на онази Европа, която не се и познава. Тази Европа, която не се знае, се двоуми дали изобщо е Европа, или не е. А тя не може да се опознае, без да е натрупала куп данни, които са от знание пò-знание. Тази многозначителна игрословица – пò-знание – за пръв път изчурчуликала в българския въздух с такава говорна свежест и Хайдегерово прозрение – това пò-знание трябва да бъде по-богато, по-просторно и

по-многостранно от обичайните ни едноставни, едностранни, еднопосочни, жестоко специализирани науки. Само такава интердисциплинарна сплитка обуслява и надявам се оправдава предложената преоценка на културата в извънренесансовата югоизточна Европа след 1453г. Тази преоценка се стреми да извади на показ непреривността на българската култура, прокудена от емпиричната повърхнина на колективното ни подсъзнание. Има прародителски портрети в нашия род. А именно на тази непреривност и на това културно потекло се крепи самочувствието ни, че сме неделима част от извънренесансовата, успоредна Европа, която преди 1453г. е била двойница на Ренесанса. Това потекло свидетелства, че не сме културни недоносчета, без никакви изгледи един ден да се доберем до европейското равнище, колкото и да се напъваме. Ние не сме недорасли европейци, ние сме неуравновесени европейци. До Ренесанса това наше европейско равновесие е твърдо-весие и явно-весие. След Ренесанса то се разколебава и позакрепва едва когато потайно се приютява в народното подсъзнание, ненакърнено от чуждо потисничество. Вероятно на това глъбинно неравновесие се дължи днешният ни недостиг от разсъдъчност и излишък от чувственост. Логично е да се предположи, че този разсъдъчен недостиг е бил подсилен от историческата случайност, че не сме могли естествено да изживеем триж прецедения рационализъм на осемнадесетия век, разсадник на уталоженото гражданско съзнание: то никога не е било съ-битие на нашето битие. Но затова пък това наше битие от време оно изживява като съ-битие стихийния прилив на ирационални архетипови тревоги: страст, възсторг, въображение – но и страх, несигурност, самоунижение. А точно между тези оплодителни или опустошителни крайности се люшка махалото на успоредната Европа. Напразно наивници се самозалъгват, че могат да го ускорят или забавят. То ще намери равновесието си, когато му дойде Времето – и физиката на духа има свои стоманени закони. И когато те надделеят и България, и Европа, която не е географически ярем, а е духовен подем, естествено ще се приравнят: тогава просветеният Българин, Мати Европа и синът и Европеец ще се приравнят в един общ единодушен живот. Но за да запази европейската си отлика, това единодушие не бива никога да се принизи до натрапено от сатрапи единомислие, което е само забулено без-мислие. А за да станеш и да останеш европеец, трябва непоколебимо да вярваш в достойнството на честното разномислие. Миражът за такова победоносно достойно разномислие сега лумва в българската ми душа и европейския ми разсъдък. И безкрайно щастлив съм, че това величаво видение е поредната вноска, с която изплащам неизплатимия си дълг към този университет, към моя университет, към моето първо училище по достойнство. Петър Увалиев, Лондон, 9 май 1992

ПОЗИЦИЯ

РУСЛАН ТРАД:

Свободата на словото е начин на живот

Покрай ставащото във Франция и отразяването на ситуацията в нашите медии, размислите в разговори между колеги все повече отиват към старата и изобщо неглижирана тема за състоянието на свободата на словото в родната ни страна.

итам се – защо липсваха големи обществени реакции и журналистическа подкрепа за един или друг колега, когато буквално и преносно смазваха желанието му за работа, а цели материали бяха спирани? Често за това не се чува, тъй като авторите се притесняват за работата си, а понякога дори за самите себе си и семействата си. Не беше ли посегателство върху свободите в собственото ни общество, пукането на гуми, чупенето на прозорци на редакцията на „Лом прес“ и персоналните заплахи към журналистката Кремена Обретенова? Тя разследва обръчите около групировката ТИМ, които сложиха ръка върху пристанището в Лом и заедно с колегите си редовно пише на страниците на местния вестник публикации, в които се разкрива сриването на един цял град от престъпни групи, далеч надхвърлящи ромските грабежи. Не беше ли атака срещу журналистиката у нас спирането на материали на Рени Христова в Монтана? Тя често се бъркаше в интересите на местните престъпни структури, обвързани с партийните клонове и изобличаваше схеми, заради които местни производители губеха стотици хиляди левове. Но работата ѝ беше възпирана – а „Защо?“ е въпрос, който трябва да се зададе не само на отделни редакции, но и на политически кръгове. Не беше ли притискан и Светослав Иванов – не само от местни сили, но и от външни? Може би общеЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

Руслан Трад е председател на Форум за арабска култура и блогър. Публикува предимно анализи и коментари, свързани с Близкия изток и Северна Африка. ството е забравило или дори не е чуло за този случай, но ние, неговите колеги, няма да забравим, нито ще го направят приятелите му. Не беше ли удар върху журналистиката натиска върху Росен Босев от страна на банкови институции? А какво се случи около книгата на Иван Бакалов за Бойко Борисов? А когато запалиха колата на Генка Шикерова? Автомобилът на разследващата журналистка Лидия Павлова също беше запален, а тя – заплашена, заради разследванията си, свързани с т.нар. „братя Галеви“, смятани за едни от лидерите на българската мафия. Вестник „Сега“ беше подложен на натиск от кръгове, свързани с банки, да не публикува материали, свързващи Цветан Василев с Делян Пеевски и Ирена Кръстева – все познати от българската олигархическа действителност имена. У нас притискат журналистите И ако смятаме, че изброените случаи, са изолирани, то данните сочат друго. Над половината (52%) от журналистите в България заявяват, че върху тяхната медия се оказва политически натиск, а повече от 30% признават, че лично върху тях е упражняван натиск от страна на политици. На свой ред собствениците не отричат притеснителните факти и признават, че използват медиите си по-скоро за влияние, отколкото за бизнес. Това показват резултати-

снимка: sofialife.bg

те от изследването „Влияние върху медиите: собственици, политици и рекламодатели“ на фондация „Репортер“ с подкрепата на софийското бюро и Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер“ - България. Проектът включва анонимни анкети с над сто журналиста от национални и регионални медии, както и с петнадесет собственика. Анонимните интервюта са проведени в период от 9 месеца през 2014г. Тези данни са публикувани на страницата на Асоциацията на европейските журналисти в България на 19 ноември 2014г. Журналистическата етика и собствеността на българските медии са в Топ 13 на темите-табу в българските онлайн медии. В много аспекти положението в България е добро само на повърх-

ПОЗИЦИЯ ността, но реалността е различна. Ако тук не биват убивани журналисти като в случая с „Шарли Ебдо“, то е най-вече защото престъпните организации не са сметнали, че е нужно. Тук не се изгарят офиси на журналисти както в държави като Сирия или Ирак, но се палят коли и апартаменти. Нека и тук протестираме Тук не са вкарвани журналисти в затвора като в Турция, пак по същата причина – политическите кръгове, които имат вземане-даване с мафията, не са счели за необхо-

димо да затворят веднъж завинаги устата на някой колега. Но всичко е въпрос на време и разбира се – на достатъчно силни журналистически разследвания. Свободата на словото е принцип, начин на живот, начин на мислене. Това базисно право трябва да се защитава, то не се дава даром. Това показа и доказа „Шарли Ебдо“. Френското издание ни напомня за родната действителност. Родните журналисти са под силен натиск. Би било добре да видим и тук солидарни протести в името на свободата на словото, както онези,

които гледахме по екраните си от Франция. Солидарността и взаимната подкрепа във Франция и България е разлика, видима с просто око и от незапознатия – представяте ли си „Труд“ и „24 часа“, или пък „Телеграф“ да дарят 100 000 лева на вестник „Сега“, защото редакцията му е нападната, както направи „Гардиън“ за „Шарли Ебдо“? Вярвам, че още при задаването на този въпрос знаете отговора за себе си. (със съкращения) Източник: сп.„Либерален преглед”

Спаси София ЧиБ: Преди известно време във фейсбук-пространството се появи феноменът „Спаси София“, който с няколко свои публикации развесели, натъжи, разгневи и обнадежди. Нека да запонем отначало – кои сте, как се събрахте, защо? Разкажете ни за инициативата си „Спаси Метрото“ и обществените ползи от нея, за дискусията относно градския транспорт в ж.к. Младост. Борис Бонев: Днес, екипът на Спаси Метрото и Спаси София е млад, амбициозен и непримирим в желанието си градската среда и проектите, които се осъществяват в София да бъдат на високо ниво. Ние сме 5 момчета, всеки с различно образование и профил, но обединени от любовта ни към град София. За нас всичко започна през 2009г. в най-големия форум за инфраструктура и архитектура skyscrapercity. com. Причината за сформирането на Спаси Метрото бяха изнесените планове на Столична община за строителството на третия метродиаметър на София, които представяха не метро, а някакъв трамвай на ужасите, който ту се движи на ниво терен, ту влиза в траншея, ту се изкачва на естакада, а на всичкото отгоре минаваше през центъра на града без да прави връзка с другите два метродиаметъра. След бурни дебати във форума и пълно отрицание на този предварителен проект Гергин, Виктор и аз (Борис) се видяхме и по време на този разговор ни хрумна идеята за граждански отпор, имащ за цел изграждането на третия метродиаметър да бъде в рамките на първоначалните проекти, а именно като класическо подземно метро и с връзка с другите два диаметъра в центъра. Отначало стартирахме като фейсбук-страница и подписка, но постепенно всичко прерастна в пълноценна инициатива със собствена фейсбук-група и сайт. Резултатите след 6 години на съществуване са наистина много положителни. Благодарение на многобройните

ни становища, идеи и участия в обществени обсъждания, бяхме приети за членове на Експертния съвет по градоустройство към Столична община и сме в основата на много решения, които бяха взети и в крайна сметка позволиха проектът за третия метродиаметър да бъде оптимален за нуждите на града. През тези 6 години ние засегнахме и доста теми, които не бяха пряко свързани с развитието на метрото в София, което естествено ни отведе в края на 2014г. до решението да разширим нашата дейност със създаването на инициативата Спаси София. ЧиБ: Разкажете ни за новата – „Спаси София“. Първият проблем, с който ни запознавате в сайта си е този на „Трамвай Безумие“, а именно трамвайната инфраструктура по бул.„България“ и ремонтът ѝ от преди месеци. В сайта и фейсбук-страницата на инициативата сте обявили за официалното информиране на Европа относно проблема и се обръщате към общината с подготвени съвети и решения. Има ли развитие по този въпрос, какви са отзивите, какво трябва да се направи още? Смятате ли, че гражданската инициатива ще успее да надвие „икономическото и политическото чудовище“ в столицата и страната? ББ: Както отбелязахме, Спаси София се сформира в края на 2014г. Основната причина беше желанието ни да разширим темите, за които пишем без това да е за сметка на губене на фокуса на Спаси Метрото. Използвайки същия бранд, идеята за Спаси София се роди естествено, а към екипа ни се присъединиха още две момчета от същия международен форум – Андрей и Христо. Основната цел на Спаси София е да идентифицира проблемите на града, но освен това да предлага и решения за справяне с тях. Такъв пример е, както отбелязвате, „Трамвай Безумие” по бул.„България”. Всъщност, може би ще Ви прозвучи странно, но иде-

Илюстрация на проблемите, които екипът на „Спаси София” разглежда и според които София все още не е заслужила титлата „Найдобър град за живеене в България”

ята да направим репортаж за този трамвай дойде съвсем случайно, просто подхвърлена идея в общия ни чат. Не сме очаквали нито състоянието на новоремонтираното трасе да е толкова скандално, нито общественият отзвук да бъде толкова остър. Тъй като всички се бяхме сблъсквали вече с липсата на ангажираност от страна на Столична община по отношение на градските пространства, решихме да прескочим оплакването си към нея и да пристъпим директно към оплакване до Европейската комисия и ОЛАФ. Предвид шума в медиите и режимът на обяснения, в който вкарахме дори г-жа Фандъкова, очевидно сме взели правилното решение. Благодарим и на г-жа Кристалина Георгиева, която лично инспектира трасето и отбеляза безобразното му състояние. В тази връзка нейните снимки ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

бяха доста иронични – застанала сама пред разпада, а в същото време при откриването на същия този обект имаше цяла върволица от официални лица, готови да режат ленти. Но, разбира се, винаги е по-сладко да откриваш, а не да поемаш отговорност за провал. Колкото до развитието на сигнала, в момента очакваме отговор от европейските институции и се надяваме той да бъде в интерес на обществото. Веднага след като го получим, ще го публикуваме със съответен коментар от наша страна. Важно е да отбележим, че базирайки се на философията на нашата инициатива, освен сигнала за нередности към европейските институции, също така изготвихме становище от 4 точки, в които правим наши предложения как трасето да бъде реконструирано така, че да отговаря на най-съвремен-

ните изисквания за качество, безопасност и достъпност на градската среда. Относно последната част на въпроса Ви – вярваме, че ще се преборим. В крайна сметка ако не вярвахме, едва ли щяхме да се захванем с всичко това. Най-важното е работещите в Столична община да разберат, че трябва да работят за интереса на гражданите на София, а не за своя собствен. Освен това е време да се научат да поемат отговорност за проблемите, които предизвикват. Неслучайно зададохме въпроси към общината, които, очаквано, останаха без отговор. Въпроси, касаещи персоналната отговорност, както и докога ще се допускат ремонти на ремонтите и не е ли време за системна промяна, която да гарантира качествено и дълготрайно изпълнение на проектите в София. В крайна сметка, за тях се харчат нашите пари. ЧиБ: Вторият основен проблем, върху който сте се фокусирали е ремонтът на подлеза на НДК – едни и същи фирми, правят еднакво некачествени ремонти, които сами по себе си имат нужда от непрекъснато ремонтиране и коригиране. Данъците, които гражданите плащат на общините сякаш изчезват и покриват единствено заплатите на администрацията, а ние ходим по счупени тротоари, неосветени улици и боклук, караме колите си по неравни и натрошени улици, возим се в стар и неподходящ градски транспорт и дишаме мръсен въздух. Една от емблемите на града – Националния дворец на културата, както и прилежащите му площи, включващи и подлезите, са в окаяно състояние. Разкажете ни повече за тях, за Вашата позиция относно ремонта, НДК и паметника „1300 години България“. ББ: Да, вторият знаков проект, върху който фокусирахме нашето внимание, е подлезът на НДК. За него получихме десетки сигнали, а предвид неговата транспортна и обществена значимост, нямаше как да не обърнем внимание. На снимките, които публикувахме в нашия сайт и фейсбук-страница се вижда, че положението там също е доста драматично. По време на нашето гостуване в сутрешните блокове на БНТ и НоваТВ заедно с инж.Стоян Братоев, директор на Метрополитен (фирмата-възложител на ремонта), основната теза, която той застъпи е, че лошият вид на подлеза се дължи на вандалски прояви. Разбира се, ние няма как да сме съгласни с подобно твърдение.

Вандалските прояви няма как да обяснят липсата на хидроизолация, заради което таваните са прокапали, отлепените плочки или тоталната липса на поддръжка за двете години и половина, откакто подлезът беше ремонтиран. Нещо повече, изпратихме писмо до централата на фирмата-изпълнител във Виена, откъдето ни отговориха, че нямат никаква информация за състоянието на подлеза, но ако има проблеми, следва възложителят да се свърже с тях и да поиска тяхното отстраняване. До този момент, такова искане не е направено. Това показва още веднъж наглата безотговорност, която цари в Столична община. Проектите са лоши, изпълнението е лошо, надзорът липсва, а в последствие и поддръжката липсва. Всичко това води до точно 2 неща – разхищение на публични средства и градска среда, по-подходяща за град от третия свят, а не за европейска столица в XXI век. В тази връзка правилно отбелязвате за най-мръсния въздух, натрошените улици и т.н. За съжаление, отговорните за развитието на града ни нямат никаква стратегия за това как трябва да се посрещат предизвикателствата. Главният архитект многократно е заявявал, че хората искат промяна тук и сега, а не ги интересува „светлото бъдеще”, само по себе си скандално изказване, излизащо от устата на човека, чиято основна функция следва да бъде точно залагането на визия за бъдещото развитие на София, а не само справянето с текущите проблеми. Но, за съжаление сме свикнали с подобни изказвания, които ясно показват какъв е манталитетът на управляващите на града. Ние ще се борим с тези практики и ще оказваме обществен натиск, за да може най-сетне да започне взимането на обмислени решения. Колкото до последната част от вашия въпрос, относно паметника „1300 години България”, това е една доста поляризираща тема, като всички страни имат своите аргументи. Нашата позиция е, че решението за бъдещето на този паметник не трябва да бъде взимано заради емоции, а на база обмислени и аргументирани предложения. Би било редно цялата процедура да бъде обвързана с цялостна стратегия и визия за паметниците в града, тъй като „1300 години България” не е единственият паметник, който предизвиква много разнопосочни мнения. И все пак, в София се забелязва откровен страх от иновативни и модерни идеи за

„Мисията на нашата инициатива е да превърнем София в модерен, иновативен, зелен и развит град.” паметници. Отдавна е време Общината да започне да насърчава млади и талантливи архитекти и проектанти да предлагат своите идеи за паметници, които прилягат на времето, в което живеем. ЧиБ: В една от снимките, публикувани на подлеза на НДК виждаме графит „България е супер яка“. Никой, освен авторът му не може да каже колко доза сарказъм има в това твърдение, но нека да приемем лозунга като 100% положителен. Гражданските инициативи набират скорост в страната. (Дни след интервюто, открихме автора на графита – група Destructive Creation, като според самите тях, надписът е създаден, за да провокира в публиката гледна точка, различна от отрицателната за състоянието на държавата ни – б.а.) Как заинтересованите могат да го направят при Вас? ББ: Една от целите на нашата инициатива, освен всичко друго, е и да насърчава хората да бъдат активни граждани, изразяващи позиция и борещи се за интересите си. За съжаление в България сме свикнали да си подреждаме само собствената къщичка, а всичко общо да оставяме на произвола на съдбата. Затова няма в Европа по-неподдържани и грозни общи пространства. Ще работим за това, нашият успех да вдъхнови и други хора, а защо не и да дойде моментът, в който гражданското ни общество ще бъде достатъчно силно, за да налага дневния ред не само в София, но и в държавата. Това е начинът да живеем по-добре. Затова сме и благодарни на стотиците хора, които ни изпращат сигнали за нередности. Виждаме, че те се вълнуват и вече не могат да търпят всички тези безумия, които се случват. Тази критична маса расте и съвсем скоро на всички управляващи на местно и централно ниво ще им се наложи да се съобразяват с нея. Колкото по-бързо дойде този момент, толкова по-добре. Иначе ние оставаме отворени за сътрудничество с други организации, както и продължаваме да приемаме с интерес всякакви сигнали. Не можем да отговорим на всички, но ще се стараем рано или късно да засегнем всички теми. Важно е обаче и хората да подават сигнали в институциите и да настояват за отговори. ЧиБ: Кои са идеите, които ще развиете в бъдеще и какво още има нужда от спасение в София? ББ: Идеите ни са много и засягат буквално всички сфери на градския живот. Стараем се обаче да ги сисЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

тематизираме и да предлагаме нещата постепенно и разбираемо. Принципът, от който се ръководим е, че не е нужно да измисляме топлата вода. Добрите практики са навсякъде около нас и е достатъчно само да ги приложим в София. Борбата ни е Общината също да разбере това, както и да промени сбърканата си философия, че София е град на автомобилите. Не, София трябва да бъде град на пешеходци, на зелени пространства, на добре развит градски транспорт, а не на автомобили. За да се случи това обаче трябва много работа и упоритост. Добре, че не се страхуваме от това. ЧиБ: „Искаме да видим София като град на активни пешеходци, доволни пътници, защитени велосипедисти и спокойни шофьори“ – туит на инициативата, харесана от Европейски парламент. Имаме ли нужната култура като общество и силна ли е гражданската ни позиция, за да успеем да го постигнем, как смятате? ББ: Убедени сме, че е възможно. В много градове, в много държави, хората са го постигнали. Ние не сме по-малко способни или глупави, за да не можем да го постигнем. За целта обаче трябва да се сформира достатъчно голяма критична маса от хора, които да предлагат идеи, които да се борят срещу безобразията на Общината и за добруването на всички. Радващото е, че това се случва. Вярваме, че в следващите години ефектът на това новосформирано гражданско общество ще става все по-видим и рано или късно тенденцията ще се обърне и София ще започне да се развива като модел за подражание, а не като град, вечно на дъното на всякакви класации за качество на живот, чистота, уреден градски транспорт и т.н. Но още веднъж, за да се случи всичко това, трябва всички да дадем своя принос. Разговора води Андриана Коцева

ПО СВЕТА

За околната среда в Париж След най-горещото десетмесечие на Франция за последните 100 години, в Елисейския дворец се откри III Kонференция по опазването на околната среда. В същото време се провежда и ежегодният конгрес на кметовете на Франция. В Елизе-то пристигат кметове и префекти, някои от тях с тъжната статистика от последните катастрофални наводнения в Южна Франция. Конференцията започва с панорама от снимки на Ян Артюс-Бертран, фотографът на планетата ни. Конференцията открива Сеголен Роайал, министър на околната среда.

За първи път тя се открива в Елисейския дворец, което подчертава голямото ѝ значение в момента на приемането на Закона за преминаването към възобновяеми енергии и устойчиво развитие на транспорта и селското стопанство, представено от министър Льо Фол. Сеголен Роайал подчертава на първо място демократизацията на дебата, в който участва най-широк панел от представители на обществото: „Амбициите ни са да поставим Франция като лидер в преминаването към възобновяеми енергии и опазване на околната среда.” В продължение на два дни Кръг-

лите маси по различните теми за опазване на околната среда правят преглед на това, което е направено в последната година и се вземат нови решения, някои от които ще бъдат предложени като промени в законодателството. „Добро за климата, добро за работните места, добро за задравето” – това е мотото на конференцията – очаква се да бъдат създадени над 100 000 работни места в „зелената икономика“. „Добрата новина е, че светът се размърда и че хората реагират. Териториите, градовете, областите често реагират преди държавата. Събрали сме се да вземем решения и да поведем другите народи след нас с намерение радикално да променим отношението към енергията.” Никакви разхищения, никакви отпадъци – това е задачата. Юбер Ривс, еколог и известен защитник на биоразнообразието взема думата, за да ни каже още веднъж, че сме в много опасна ситуация. „Захванах се с екологията, защото имам деца и внуци и съм много притеснен за тяхното бъдеще. А то може да бъде много страшно. От 40 години работя за опазване на околната среда и мога да кажа, че от една страна ситуацията се влоши много, но от друга – хората вече са наясно с опасностите и знаят какво да правят. Знаем, че на първо място трябва да спрем изсичането на горите, което не се прави.” Разрушаваме капитала, който природата ни е дала безплатно. Това хората трябва да осъзнаят. Асоциации има навсякъде по света, но интензивното унищожаване на горите продължава.” Завършва с фразата: „Не е важно дали си оптимист или песимист, важното е да си решителен и да действаш. И тук не става въпрос за нещо друго, освен за запазването на човечеството.” Мила Александрова

ПО СВЕТА

ЛЕОНИД РЕШЕТНИКОВ: Българите не са предатели, ние ги изоставихме на САЩ Директорът на Института за стратегически изследвания при администрацията на президента на Руската федерация ген.Решетников дискутира отношенията между България и Русия от Освобождението до приемането ни в НАТО в интервю с главния редактор на сп.„Руски дом“ А.Крутов в ефира на телевизия „Риси“. Леонид Петрович Решетников е роден на 06.02.1947г. и е руски историк и генерал от външното разузнаване. През 1970г. завършва Харковския държавен университет, а след аспирантура в Софийския университет (1971-1974) е Кандидат на науките. След това работи в Академията на науките на СССР до 1976г. До 2009г. служи във външното разузнаване на Русия. От 2009г. с указ на президента на Руската Федерация оглавява Института за стратегически изследвания на Русия. Той е почетен професор на Приднестровския държавен университет Т.Г.Шевченко, носител на Орден за Мъжество, Ордена на княз Димитри Донски (II ст.) и др. Според известния генерал България не е предала Русия, а по-скоро Русия я е изоставила след разпада на СССР. Той разглежда българо-руските отношения още от времето след Освобождението, минавайки през Берлинския конгрес, когато Западът не позволява създаването на голяма българска държава на Балканите, през двете глобални войни до приемането ни в НАТО и ЕС. А.Крутов: Тези дни прочетох статията на някакъв Владимир Дервеньов, жител на Санкт Петербург, д-р на естонското благотворително дружество „East and West Brigde” – той се представя за благоволител на руския народ, а с благотворителна дейност се занимава само в Естония, а и названието на фондацията му не звучи особено по руски. Той твърди, че чрез фондацията си прокарва мостове между Запада и Изтока, интересни неща се случват с такива „борци за руският народ”, които „прехвърлят мостове между Запада и Изтока”, а мостове между славянските и православните страни рушат усилено. В статията си Дервеньов, описващ себе си като „блогър“ започва: „Прочетох днес интервюто на ген. Решетников“ – днес прочел интервю, което сте дал преди четири години. И той, прочитайки това интервю, взима думите Ви оттогава, без да отчита санкциите и въобще ситуацията днес. Не Ви питам за отношението Ви към този бързописец, един офицер никога не би предизвикал подобна еднодневка на дуел. Това, коеЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

то искам да попитам е: често такива хора преповтарят тезата, че българският народ ни бил предал. Дават за пример как са „воювали против нас и в двете световни войни“. Така ли е? Л.Решетников: Това е едно доста популярно мнение, което аз обикновенно наричам „кухненско“, на хора, които или са невежи или по дълга и естеството на своята работа не са се интересували от дълбочината на проблемите, а са се плъзнали по повърхността. Популярна е фразата, която смятам, че дори не се е появила в Русия, а е била подхвърлена: „България винаги е воювала срещу нас“. През Първата световна война това е така. България се оказва на страната на Тройния съюз от 1915г. И във Втората световна война България е била на страната на нашите опоненти. Но не е воювала против Съветския съюз. Имали сме дипломатически отношения през войната, имали сме и наше посолство в София със всички произтичащи от този факт последствия, включително и резидентура на наши агенти в България, която е била все пак на страната на Германия. Под натиска на Хитлер цар Борис създава два доброволчески корпуса, които да се сражават срещу Русия на Източния фронт. Записват се 76 души… това е направо смешно. Когато войските ни влизат в България не е имало ни-

каква съпротива, на много места дори ги посрещат с цветя и оркестри. В края на октомври 1944г. българската Първа армия взима участие в освобождаването на Западна Югославия, Словения, в Австрия при Щурма на Виена – като цяло е взела голямо участие в разгрома на противниковите войски в състава на Съветската армия. Затова – да, България е била в състояние на война със Съединените щати, Великобритания – нашите съюзници. Те са им обявявали война, до преки стълкновения с тях не се е стигнало. Освен бомбардировките. Американците са бомбардирали София, разрушавайки всичко наред – това е всеизвестен факт от Втората световна. Ще приведа няколко факта, за да онагледя защо тъй трудно се развиват българо-руските отношения в някои моменти. Всичко е по-просто, отколкото изглежда. България е била важна страна. Както за Руската империя, така и за Съветския съюз. И сега също и примерът с „Южен поток“ само го доказа. Ние се убедихме, че не можем без България. И когато нашите предци освободиха България от Турско робство граф Игнатиев е предложил една карта на нова България – една огромна територия, в която всички населявали я са говорели български. Те са имали и изход на Егейско море, както и значителна част от днешна Македония. Защо той е направил това? Той е бил поданик на руския император – със сигурност преди всичко е следял нашия интерес. Без дружески настроена към нас и голяма България на нас ще ни е изключително тежко да си свършим работата. Без България с излаз на Егейско море на нас ще ни е изключително трудно да защитим интересите си и политиката ни в този важен регион, каквито са Балканите. Това е било разбираемо за всички и още от първия ден започва борбата за България. Българите, както знаете, са искали за свой княз Дондуков Корсаков, Черказки и кой ли още не. Под натиска на Запада, под натиска на Берлинския конгрес, обаче, се съгласяваме да се даде независимост само на една малка част от България, както и Батенберг – един далеч нетипичен представител на Славянския свят – да стане владетел. Доста скоро след свалянето на Батенберг на престола се възкачва Фердинанд Сакскобурготски. Веднага започва много яростна борба за България. Изгубвайки Берлинския конгрес ние позволяваме на власт да се укрепят не много дружелюбно настроени към нас политически сили и правителства, които се сформират. Цялата история между Първата и Втората световна война е борба между русофилските и русофобските партии в България. Русофобските партии са създадени на базата на малки групи българи, които са били търговци още по времето на Османската империя между Истанбул и Европа. Найвече между Истанбул и Германия. От друга страна – русофилските партии, които са били поддържани от по-голямата част от народа. Доста често русофилите идват на власт, но с помощта на Запада и управляващата династия периодично са ги сваляли от управлението на страната. Българският народ действително е ориентиран към Русия. Те са русофили. И са такива

не заради това, че сме ги освободили от Турско иго, а от самосебе си. Нито един паметник, а те са над 400, на наши офицери или войници, загинали за свободата на страната не е повреден, даже всяка следваща година техният брой се увеличава. Спрямо съветските паметници се случват ексцесии – боядисват се, опитват се да ги разрушават, но има и друга страна и за това трябва да се говори: поливат ги с боя, но има хора, които „дежурят“ и ги пазят, стоят на „вахта“ и ги почистват. АК: По този начин те защитават паметниците… ЛР: И какво успяха да развалят? Имаше свалени в началото на 90-те – във времената на пълна бъркотия. Срещу Паметника на Съветската армия има сили, които искат да го махнат, но има и такива, които не са съгласни. И желаещите да го махнат по никакъв начин не могат да го направят. Тук трябва да търсим и своята отговорност. Нали ние освободихме България? Донесохме им свободата. Погледнете какво се случи след това. Българския народ естествено обича Русия, обичал ни е и преди Освобождението, когато от нас и помен не е имало. Обичат ни още от това време, когато княз Светослав е казал на майка си – Олга Киевска, когато го е питала „Какво толкова търсиш там, на Дунава?!“, казал: – „Майко! Та това е нашата родина!“ Тук искам да отворя дума за това русофилство, което обхваща 7075% от българският народ. АК: Последните данни дори са за 82%… Ще добавя нещо: днешният западно-ориентиран президент Плевнелиев заяви, че „българите си остават русофили, но трябва да следват ЕС и НАТО“. ЛР: Да видим това русофилство. Те обичат Русия, ценят я, уважават я, паметник на императора Александър II стои на площада им пред Парламента. Изведнъж се случва 1917г. и ние им казваме: „Вие сте обичали не тези руснаци, които е трябвало“. „Добре.“ – българите се съгласили и започват да обичат само съветските руснаци. Минава време, идва 1991г. и ние казваме: „Не, не трябва да обичате съветските руснаци, трябва да обичате новите руснаци.“ Вие разбирате, че малко преувеличавам, но излиза, че ние носим отговорност. И то голяма. Ние сами загърбваме всичко, карайки ги и те да го загърбват. АК: След Втората световна България се развива в тесни връзки със Съветския съюз, почти 90% от промишлеността е била насочена към СССР. Тук Вие говорите за отговорността. Екзюпери, в „Малкият принц” има една хубава мисъл: „Ние винаги трябва да отговаряме за тези, които сме привлекли“. Ако ние сме ги привлекли – то те са ни били нужни. Не може просто да го изхвърлиш и да кажеш „Върви, където искаш!“. Това се отнася не само за хората, но и за народите и държавите. ЛР: През 1991-1994 работех в България. За повечето българи, които, повтарям, в болшинството си са проруски настроени, това си беше трагедия. Когато ние ясно им казахме фразата, която използвахте: „Вървете, където искате!”. „Искате в НАТО – добре, искате в ЕС – добре.” Повече ние няма да Ви помагаме, а Запа-

ПО СВЕТА дът. Това им казахме и ги оставихме! И до ден днешен не сме се върнали. Ако американците влагат в „демокрацията” в България десетки, дори стотици милиони долари за година, то нашите симпатизанти там са на суха храна. Братята се оказаха в ръцете на тяхната сила и сега ние се опитваме да прокараме „Южен поток”. Там вече управляват Съединените щати, НАТО и Европейския съюз – те командват. В коя друга страна има национално движение на русофилите?! А.К: Да, наистина. Знаете ли, бях направо поразен, когато пътувах из България и видях тези хора. В нито една друга страна по света няма такова движение! Бях поразен! ЛР: Това лято се събраха между 18 и 20 хил. души… И все пак има политически и народни сили, които не се предават, отбиват атаките. А ние, някак си, не им

помагаме… а в друга страна просто няма такова нещо. Как можем да казваме, че българите са „предатели” и „сами си избират хората”. А ние кого избрахме през 90-те години?! АК: Елцин… всички гласуваха! 90% подкрепа за него… ЛР: Всеки един сърбин, българин или черногорец ще ни каже – „Вие ни предадохте”. Е, как да наречем българите „предатели”? Какви предатели са те? Трябва да разбираме как се случват процесите, от какво са породени и какво в действителност се случва, най-вече у нас. В нашите политически кръгове не се оценява достатъчно значението на България за Русия. Ние трябва да се поучим от граф Игнатиев. А. Крутов

Греъм Уотсън: Правораздаването в Турция е смехотворно Въпреки решението на XXXII Съд за наказанията в Истанбул относно освобождаването на седемдесет и петимата полицаи, които участваха в разследването на мега корупционния скандал по висшите етажи на властта, които впоследствие бяха вкарани в затвора под натиска на управлавящите, както и за освобождаването на генералния директор на една от водещите турски телевизии Саманьолу Хидайет Караджа, дежурният прокурор не изпълни съдебното постановление от 26 април т.г. По повод на това се чуха остри критики както от водещи юристи в страната, така и от Европа. „Фактът, че Истанбулската прокуратура не привежда в изпълнение съдебното решение поставя правораздаването в смехотворно положение.“ С тези думи окачестви случващото се в Турция лидерът на АЛДЕ Греъм Уотсън. Председателката на групата на Зелените в Европейския парламент Ребека Хармс заяви, че при създалата се ситуация правосъдието се е превърнало в инструмент в ръцете на ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

властта. Уотсън подчерта, че новоназначените от президента Ердоган магистрати повече се стремят да угодят на него, отколкото да защитават върховенството на закона. От своя страна, Ребека Хармс изтъкна, че в една демократична страна подобно развитие на нещата е възможно най-лошият ход. Според нея тази стъпка е предприета с цел да бъдат сплашвани журналистите. Ребека Хармс и Греъм Уотсън са известни с подкрепата си за членството на Турция в Европейския съюз. Като се позовават на практиката на Европейския съд за човешки права и Конституционния съд на Турция, XXIX Съд за наказания и XXXII Съд за наказания в Истанбул постановиха, че генералният директор на телевизия Саманьолу Хидайет Караджа, както и полицаите са останали в затвора неправомерно. И двете съдебни инстанции в Истанбул са единодушни, че „мотивите за задържането на въпросните лица противоречат на всички досегашни решения на Ев-

ропейския съд за човешки права.“ Защитникът на Хидайет Караджа адвокат Фикрет Дуран цитира думите на дежурния прокурор Ахмед Ханефи Услу, който е трябвало да приведе в изпълнение решението на съда, който е казал: „Ако изпълня съдебното решение, ще ме ликвидират.“ След разразилия се съдебен скандал, Висшият съвет на съдиите и прокурорите на Турция се събра извънредно и взе решение за отстраняването на съдиите, които са издали постановлението за освобождаването на задържаните, погазвайки всички правила за независимостта на съдебната власт. Турската футболна легенда Хакан Шукур също се изказа по въпроса като написа в поста си в Туитър, че онези, които днес не зачитат съдебните решения утре може да зачеркнат и изборните резултати. В Турция на 7 юни т.г. ще се проведат парламентарни избори. Шукур написа още, че „държавността се крепи на правосъдието, но в страната вече няма нито държавност, нито правосъдие.“

ПО СВЕТА

Един географски пояс – един път Защо Европа също има полза от реализирането на китайската идея Китай и Европа се намират в двата края на Евразия, имат дълга история и култура. Освен това, те са двата големи стълба на световната геополитическа структура и тъй като се намират далеч един от друг нямат конфликт на основните си интереси. Китай и Европа са също допълващи се в икономиката и търговията, те са икономически центрове в двата края на Евразийския континент и имат желание за сътрудничество и обмен. В момента съдържанието и формите на обмен между двете страни са сравнително прости. Основна е икономиката, докато мащабът на контактите в областта на сигурността, културата и отбраната е доста по-малък. Така например, по въпросите на сигурността в Близкия изток и Евразия, между Китай и ЕС няма фиксиран механизъм за диалог. По отношение на формите на китайско-европейския обмен, се разчита основно на контакти в рамките на международни организации и на ниво лидери и няма механизъм, предвиден изключително за икономическо сътрудничество. По тази причина не може ефективно да се реагира в извънредни случаи. Ограниченията пред китайско-европейските отношения се дължат основно на местоположението на двете страни. Между тях има обширни територии и множество държави, поради което връзките се реализират главно по въздух. Капацитетът и разходите за самолетния трафик обаче ограничават мащаба на човешкия обмен и ускоряване на търговския поток. Освен това, заради далечното разстояние, няма подробни теми, засягащи двустранните директни интереси, заради което няма реална основа за създаване на съответен механизъм за обмен освен икономиката, а това показва, че стесняване на разстоянието между Китай и ЕС и намаляване на времето, необходимо за обмена между двете страни са важни начини за развитието на контактите. Добра възможност за преодоляване на тези трудности и обективни препятствия са инициативите на Пекин за създаването на икономически пояс, обхващащ Пътя на коприната и Пътя на коприната по море през XXI век. На изток от Пътя на коприната се намира перспективният Азиатско-тихоокеански регион, а на запад е развитата в икономическо отношение Европа, така че реализирането на китайските инициативи създава възможност за изграждането на най-дълъг и с най-голям потенциал икономически коридор в света. Този икономически пояс има огромна площ, богати природни, енергийни и туристически ресурси, но пред тяхната интеграция и пълноценното използване на потенциала им са неудобният транспорт, географ-

ските дадености и големите разлики в икономическото развитие, по отношение на което съществува феноменът на „високото ниво в двата края и ниското по средата”. След финансовата криза от 2008г., за да се оползотворят ефективно голямо количество валутни резерви, Китай предложи да бъдат създадени няколко финансови институции и организации като Банката за развитие на БРИКС, Банката за развитие на ШОС, Резервния фонд за непредвидени разходи, Фонда на „Пътя на коприната” и Азиатката банка за инфраструктурни инвестиции, които могат да се разрешат въпроса за финансиране на инициативите за Пътя на коприната и Пътя на коприната по море през 21 век. Китай има сериозни възможности в изграждането на инфраструктура и техника, може да участва в изграждането на проектите в чужди страни и да подготвя специалисти, с което да се разреши въпроса за осигуряването на техника и работна сила. Всичко това създава обективна основа за реализиране на инициативите. В момента икономиката на Китай е втора по големина в света след американската и това накара редица западни коментатори да заговорят за „китайска заплаха“. Реализирането на инициативите за икономическия коридор по Пътя на коприната обаче може да успокои тези тревоги и въпросите в различните страни и покаже на света, че развитието на Китай не се гради за сметка на интересите на други страни. Тези инициативи ще увеличат също възможностите за обмен на пазарни елементи като кадри, техника, капитали и други. Освен това те обхващат главно са нововъзникващи пазари и развиващи се страни, които са нетърпеливи да се включат пълноценно в международна търговия и ускорят собственото си развитие. По тези причини реализирането на тази стратегическа идея отговаря на общите изисквания на много страни и ще им донесе също възможности за реализиране на взаимното допълване на предимствата, с които разполагат и развитието им. Това е основата на общественото мнение за бъдещите успехи на идеята. Инициативите за икономическия пояс по Пътя на

коприната създава множество шансове за китайскоевропейските отношения Реализирането на идеята за „един географски пояс, един път” ще стимулира сътрудничеството между Китай и Европа в областта на търговията и икономиката, тъй като тяхната основна цел е да се намали разстоянието помежду им по суша и море. Това на свой ред ще улесни контактите, ще снижи значително транспортните разходи и направи икономическия обмен по-тесен. Идеята на Пекин за „един географски пояс, един път“ и стратегическата цел на ЕС за създаване на зона за свободна търговия, простираща се от Лисабон до Владивосток са сходни и ако се комбинират, сътрудничеството между Китай и ЕС ще доведе на практика до реална интеграция на Евразия. Търговският стокообмен между Китай и Европа поддържа 20% годишен ръст, като трафикът на над 90% от стоките между двете страни се реализира по море, което показва важността от изграждане на морския път на коприната. Идеята за „един географски пояс, един път“ ще стимулира сътрудничеството между Китай и ЕС в областта на инфраструктурата. Поради слабата населеност и относителната икономическа неразвитост на Северозападен Китай и Централна Азия, създаването на икономически коридор е трудно. И една от главните причини за това е изоставянето на транспортната и логистична инфраструктура, което възпрепятства търговски обмен с Европа. Европа има редица програми за предоставяне на помощи на страните от Централна Азия, Китай също е дал над 10 милиарда долара кредити и безплатни помощи за региона. Очакванията са новата Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции и Фонда на Пътя на коприната в размер на 40 милиарда долара да стимулират сериозно китайските и европейски инфраструктурни проекти в Централна Азия. Идеята за „един географски пояс, един път“ ще засили сътрудничеството между Китай и Европа и по въпросите на мира и сигурността. Подходите на САЩ и Европа към тероризма, сепаратизма и екстремизма в Централна Азия, наркотрафика и контрабандата на оръжията в Афганистан, пиратите в Аденския залив и край бреговете на Сомалия, кризата в Украйна не са напълно еднакви. Брюксел се опитва да излезе от сянката на НАТО и да играе самостоятелна роля. Икономическите зони по Пътя на коприната и морския Път на коприната минават през тези райони и това създава шансове за съвместно разрешаване на проблемите от Китай и Европа. Чрез реализирането на инициативата „един географски пояс, един път“ двете страни могат да засилят консултациите по тези горещи въпроси, да координират позициите си и действат съвместно за справянето с тях. Едновременно с това те могат да търсят нови пространства за политическо сътрудничество и възможности в тази рамка, както и да продължат да стабилизират основата на политическите и икономическите си отношения. Идеята за „един географски пояс, един път“ ще стиЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

мулира сътрудничеството между Китай и Европа и по енергийни въпроси. Пекин се нарежда в челните редици по потребление на енергия, което не престава да расте. В същото време съществуват въпроси за опростяване на енергийната му структура, ниското ниво на полезност, замърсяването на околната среда и др. Европа също е изправена пред енергийни проблеми и зависимостта й от внос е силна. 30% от внасяните от Германия нефт и природен газ, и 25% от внасяните от Италия са руски. През последната година европейските санкции срещу Русия не се показаха като особено ефективни и главната причина е, че Старият континент е енергийно зависим от Москва. С идеята за изграждането на икономически пояс по Пътя на коприната Китай се надава да промени тази ситуация. Разногласията по въпроса за цената на нефта и природния газ между Китай и Русия са големи. Ако Китай и Европа започнат да си сътрудничат по-тясно в тази сфера и за изграждането на икономическия пояс по Пътя на коприната, те ще могат да получат по-голямо парче от „енергийната торта”. На следващо място реализирането на идеята за „един географски пояс, един път“ ще съдейства за икономическата интеграция на Евразия. ЕС полага усилия за разширяване на изток и предложи идеи като Средиземноморски съюз и нови отношения между Русия и Европа. До момента обаче те нямат особен ефект. За разлика от тях идеята за „един географски пояс, един път“, стратегията за изграждане на икономическия пояс по Пътя на коприната включва икономическа интеграция на югоизточна и североизточна Азия, които на свой ред ще се отворят заедно към Европа. Тази стратегия представлява на практика свързване на трите континента по море и с последвалото интегриране на икономическия пояс по Пътя на коприната ще доведе до крайната цел, а именно икономическа интеграция на Евразия. Стимулирането на регионалната икономическа интеграция и икономическата интеграция на Евразия е стратегия за приобщаващо развитие на Китай, а реализиране на сътрудничеството и взаимна изгода е главната цел на тази стратегия. Идеята за „един географски пояс, един път“ е основната стратегия на китайската икономическа дипломация, чието реализиране ще намали геополитическите различия и пространство между Китай и Европа, които не само са икономически, но също така културни, политически, военни. От тази гледна точка китайскоевропейските отношения се намират пред нов старт за тяхното развитие. Китай и Европа трябва да ускорят изграждане на механизъм за по-тясно сътрудничество, да засилят диалога и разрешат политическите си разногласия. Едновременно с това Пекин и Брюксел трябва активно да координират позициите си с трети страна и преодоляват конфликтите на интереси, като в крайна сметка насочат енергията, предоставена от идеята за „един географски пояс, един път“ към установяването на всестранно геополитическо сътрудничество. Дин Хао

IN MEMORIAM

Професор Мими Дичева продължава да е сред нас В края на март във Виена, Австрия, в най-активното българско средище – Дом Витгенщайн, се състоя възпоменателна вечер в памет на дългогодишния председател на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий”, професор Мими Дичева. Присъстваха българи и австрийци – близки приятели и съратници в живота на Мими. Вечерта беше открита от директорката на културния институт г-жа Румяна Конева, а досегашния заместник-председател на БКПО „Кирил и Методий”, г-н Бойчо Дамянов, се обърна с традиционен поздрав към присътващите и в духа на самата Мими Дичева, с настъпващата пролет. След това думата беше предоставена на г-жа Узунова от посолството, която прочете обръщението на Н.Пр. г-жа Елена Шекерлетова, извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия, към участниците във вечерта. В обръщението беше изказано отношението на г-жа Шекерлетова към делото, енергията и ентусиазма, с който Мими Дичева е започнала подготовката за честването на Ботевите тържества във Виена и Голс – Долна Австрия, където се намира и паметникът на великия поет и революционер, спомена също така и честването на 70-тата годишнина от основаването на Организацията. Изказа съжаление за нейната неочаквана смърт... Съболезнователно писмо от преседателката на Съюза на българските журналисти, г-жа Снежана Тодорова, беше прочетено от актрисата Лина Гладийска. Г-н Бойчо Дамянов подчерта: „Благодаря на Съюза на журналистите, че с такова внимание и такава отзивчивост досега са работили с нас, помагали са ни и са давали

Бойчо Дамянов, новият председател на БКПО „Кирил и Методий”, Виена Красимир Пеков, редактор на сп.„Черно и Бяло”, чете епитафия за Мими

възможност тези интересни инициативи, тези интересни събития, които правим във Виена и които са свързани с присъствието на българите във Виена, с присъствието на българската култура във Виена, да бъдат отразявани в средствата за информация в България. Представител на такова средство за информация в България, на сп.„Черно и Бяло” е нашият гост Красимир Пеков, който също от името на списа-

нието, ще ни запознае с едно кратко обръщение. Искам да благодаря на списанието за това, че редовно отразява наши събития, информира, интересува се, илюстрира с много снимки, и така ни дава възможност да представим нашата дейност и в България.” Красимир Пеков сам поднесе своите съболезнования на близки и приятели на бележитата ни сънародничка Мими Дичева.”

От ляво на дясно: Бойчо Дамянов, Румяна Конева, директор на Дом Витгенщайн, проф. Искра Шварц и актрисата Лина Гладийска От ляво на дясно: Лина Гладийска, Борислав Петранов, предишен директор на Дом Витгенщайн и Станислава Пекова, главен редактор на списание „Черно и Бяло”.

ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

Изпълнение на Барбара Захлерт, ученичка на проф. Мими Дичева

Изключително одухотворено и задълбочено беше словото на проф.Искра Шварц за живота и творческата дейност на Мими, придружено с фотоси и мултимедия, така че публиката се пренесе в едни хубави години – Ерата на Мими, за които няма как да не си

спомняме с радост и тъга. В края на това слово, проф.Искра Шварц показа ранните записи на професор Мими Дичева, възпроизведени на СD, на произведения на Рихард Щраус, Франц Лист, както и руски композитори като Глинка, Чайковски и Скрябин. Чу се запис

на Вариации на Глинка, за който тя каза: Обърнете внимание, че в този запис липсва последният акорд. Аз не мога да кажа дали това е техническа грешка при изготвянето им, или Мими иска да ни каже: ”Все още последният акорд не е настъпил”. Официалната част завърши с изпълнение на българска поезия от актрисите Деси Урумова, изпълнила стихотворенията „Унес” и „Стихии” от Елисавета Багряна и Лина Гладийска – стихотворението „Обич” на Дора Габе, последвани от камерен концерт на последната ученичка на проф.Мими Дичева – Барбара Захлерт – пианистка, изпълнила сюита от Жан Филип Рамо. Чухме Мария Малчанова – цигулка и Мартин Иванов – пиано с изпълнение на Скерцо за цигулка и пиано в Си Бемол на Брамс и отново Мартин Иванов – Унгарска рапсодия №2 от Ференц Лист. Вечерта завърши с коктейл, приготвен с взаимните усилия на жените от Организацията и вино от България. Станислава Пекова

ИНТЕРЕСНИ КНИГИ

Ново издание на книгата „Миг от вечността” от Петко Дичев (1899-1971), инженер-полковник от Военно-топографската служба на България Неотдавна, през миналата година, в залата на Дома на армията се състоя тържествено представяне на второто допълнено издание на книгата „Миг от вечността”, съдържаща записки от дневника на инж.-полковник Петко Дичев. Тези записки, грижливо съхранявани от дъщеря му – Мими Дичева, излизат от печат през 2006г. Първото издание на книгата е дело на Военния картографски институт в гр.Троян. Второто издание е дело на „Ентропи 1” ЕООД – София през 2013г. Предговорът е написан от ст.н.с. I ст. Христо Ковачевски – приятел на самия Петко Дичев и приятел на сина му Тодор Дичев – бивш посланик за двустранни и многостранни международни отношения, известен японист, доктор хонорис кауза на Токийския университет, автор на няколко книги. Редактор на „Миг от вечността” е Леонора Ангелова, художник – Иван Додов. Второто допълнено издание е с твърди корици и с високо полиграфично качество. В книгата има отделна встъпителна глава, озаглавена „Приносът на инж. Петко Дичев за развитие на фотограметрията в България”. Тя е написана от инженер-полковник Ненко Костовски – бивш началник на Военния картографски институт и представлява очерк за живота, практическата и преподавателската дейност на Петко Тодоров Дичев. Инж. Петко Дичев е един от пионерите на българската фотограметрия. Както пише инж.-полк. Костовски: „С името му е свързано развитието на земната и въздушната фотограметрия в България през 30-те и 40-те години на миналия век. Неговата ерудиция, пословично трудолюбие и упоритост в работата му позволиха да развие значителна практическа дейност при внедряването и приложението на различните фотограметрични методи при топографското заснемане на страната и успешното ѝ прилагане в артилерийските части и подразделенията на Българската армия.” В книгата са публикувани: автобиографията на Петко Дичев от декември 1955г.; план-съдържанието на неговата книга „Пътни бележки на един живот” от 17.03.1947г., останала ненаписана и „Извадки” от неговите тетрадки-дневници. Оригиналите на дневниците ще бъдат депозирани за съхранение във Военния исторически архив в гр.Велико Търново. Петко Дичев е роден в гр.Пирдоп на 21.10.1899г. Завършил е средно образование в София през 1918г. Учи две години във Военно-морското училище във Варна. Емигрира като студент във Франция (Париж, Шербург, Хавър), Германия, Белгия (Анверс, Брюксел, Монс, мините) и Австрия. През 1933г. завършва ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

висше геодезическо образование в Политехниката в Грац. Завръща се в България, отначало работи като инженер-геодезист в Софийска община, а след това – във Военно-географския институт. Бил е началник на Фотограметричното отделение и заместник-началник по техническата част на Института, където работи до пенсионирането си през 1955г. Същата година постъпва на работа в „Геопланпроект” и работи при внедряването на фотограметрията и картографията. Води упражнения на студенти от Инженерно-строителния институт, сега УАСГ. Работи като инженер-специалист в Централната лаборатория по висша геодезия (ЦЛВГ) при БАН, поканен лично от неговия бивш колега и приятел от Географския институт – директорът на ЦЛВГ акад. д-р Владимир Христов. Първото му заминаване от България е за Цариград, а второто – за Берлин. След Франция посещава Куба (Хавана, Нова Витос, Задруга), Мексико (Вера-Круц,

2. 3. 4. 5.

Ръкописът на Петко Дичев с послание към децата му, публикуван в книгата

Тампико, Монтерей, Царес, Ел Пасо), САЩ (Тексас, Аризона, Калифорния – затвора, Нови Орлеан, Швейцария като работник, Австрия – студент в Грац. Създава семейство с три деца – син и две дъщери. Едната от тях – проф.Мими Дичева, е известна наша пианистка и музикален педагог, следвала пиано във Варшава и много години работи и твори във Виена. През 1944г. Петко Дичев е командирован в Атина, а през 1948г. специализира фотограметрия в Цюрих. Впечатляващо е мотото на книгата, изречено от самия Петко Дичев: „Нямам желания за величие, имам човешка душа”. Най-силно е написаното ръкописно „Поръчение към моите деца” в 5 точки: 1. Обичайте хората, природата и общувайте с Тях.

Стремете се да бъдете полезни и търсени. Работете, учете се и поучавайте с любов другите. Стремете се делата Ви да са за пример. Знайте – животът Ни е кратък МИГ !

Преди резюметата на книгата, представени на руски и немски, има част, озаглавена „Вместо заключение”, която е написана от Леонора Ангелова. В нея са цитирани личните откровения и разочарования на инж.полк. Петко Дичев: „Искахме да направим по-светъл живота на мнозина, но нищо не успяхме... Всички – кой повече, кой по-малко, е заразен от болестта на съвременния поток на личното, суетното, славата, материята и удоволствието!...” Книгата включва отзиви за първото издание на книгата „Миг от вечността”, написани от поетесата Теодора Ганчева, Георги Йорданов – зам.-председател на Министерския съвет (1979-1989) и министър на културата (1982-1989); Снежана Тодорова – и.д. председател на Съюза на българските журналисти, о.з. контраадмирал Дичо Узунов – началник на Висшето военно-морско училище „Н.Й.Вапцаров” (1959-1972) и др. Изданието завършва с трогателните спомени на неговите деца, озаглавени: „Движението е живот” от проф. Мими Дичева и „Моят баща – най-добрият ми приятел” от д-р Тодор Дичев. Приложени са много фотографии на Петко Дичев като ученик, работник, студент в Грац, инженер-фотограметрист в Географския институт и със семейството му. На тържественото представяне на книгата присъстваха синът и дъщерята на Петко Дичев. Интересно и силно впечатляващо беше разказаното за него от сина му – д-р Тодор Дичев. Вълнуващо и пространно беше изказването на генерал Ангел Марин – вицепрезидент на Република България (2002-2012), който като висш офицер от ракетни войски изтъкна огромната роля на геодезията и фотограметрията за военното дело и най-вече при осигуряването на точни карти и планове за обучението и подготовката на Българската армия. На тържеството присъстваха хората, работили над изданията, които направиха прочувствени изказвания за познанствата си с Петко Дичев и неговото семейство, за невръстните му три деца, за които той се е грижил сам след ранната смърт на съпругата му Мария Дичева. Представянето на книгата беше уважено с присъствието на много настоящи военни геодезисти, сред които инж.-полк. Георги Гладков и инж.-полк. Петър Данчев – съответно началник и зам.-началник на Военногеографската служба, както и о.з. геодезисти от ВТС като ст.н.с. д-р инж.-полк. Илия Йовев, инж.полк. д-р Кольо Лесидренски, инж.-полк. Тихомир Петров и др. Всичко присъстващи получиха подаръци – книгата на Петко Дичев „Миг от вечността” и компакт диск с изпълнения на пиано от проф.Мими Дичева на музика от Йохан Щраус. Доц. д-р инж. Венета Коцева

ИНТЕРЕСНИ КНИГИ

Българският – извън сянката на малките езици

никално издание подготви Национално издателство за образование и наука „Аз Буки“. „Лекторатите – български културни територии по света“ е първият по рода си сборник, чиято цел е да представи една сравнително пълна, макар и моментна картина на българския език и култура в университетите по света, в които има своеобразна българска културна територия. Екипът си постави за задача заедно с лекторите по света – истинските автори на тази книга, да проучи статута на българския език в университетите и спецификите на този статут. Езикът ни се изучава в рамките на специалността „Българска филология“ или като втори или трети избираем славянски език. В някои университети български учат факултативно студенти от най-различни специалности. Такъв е случаят, например, с университета „Аристотел“ в Солун, където вече 17 години бъдещи икономисти и финансисти залягат и над българския. „Представянето на лекторатите по български език, литература и култура в чуждестранните университети е достойно за адмирации и подкрепа начинание.“ Така вицепрезидентът Маргарита Попова оценява идеята на Национално издателство „Аз Буки“ да събере на едно място мненията на български лектори по света за тяхната мисия. В момента, българската държава в лицето на Министерството на образованието и науката, поддържа организационно и финансово 38 лектората по български език, литература и култура в университети в 24 страни. Този факт подсказва, че нашите лекторати са въпрос на национален приоритет. Но са необходими още и то задружни, усилия на редица заинтересовани институции, за да бъдат лекторатите ни наистина такива, подсказват ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

в интервютата си нашите културни посланици по света. С уникалното издание„Аз Буки“ иска да компенсира една празнота в общественото познание за дейността на българските лектори в чуждестранните университети. Длъжници сме и на самите лектори – заради техните усилия и професионализъм, посветени на мисията да бъдат медиатори на българската култура по света. Именно затова авторите са събрали в сборник техните „гласове“, които разказват за постижения и проблеми и предлагат събраното на една по-широка аудитория. „Лекторатите – български културни територии по света“ съдържа 25 интервюта. Голяма част от тях са на лектори с мандат през академичните 2013-2014 и 2014-2015г. Вярваме, че ще бъдем полезни на заинтересувания читател в България да види себе си през и чрез желанието на хиляди млади хора по света да изучават български език и литература. Зададохме на лекторите въпроси, свързани с личната им мотивация да поемат тази отговорна задача. Помолихме ги да споделят проблемни зони и постижения, да дефинират мисията на лектора. Лекторите разказват за инициативи, проведени в рамките на техните мандати. Споделят, че в голяма степен успехът им се дължи на персонална енергичност, инициативност, умения за диалог. И още нещо: повечето интервюирани подчертават, че лекторатът е успешен там, където е налице активно сътрудничество с дипломатическата ни мисия в съответната държава. Към това сътрудничество се включват и българските културни и обществени организации и институти, както и неделните училища. Именно подобни усилия – и индивидуални, и общи – могат да

изведат българистиката и българския език от сянката на т.нар. „малки езици“. Какво обаче подчертават лекторите като належащи нужди, като проблеми, които очакват своето бързо решение? На първо място, това е кадровият проблем. Според лекторите необходими са повече специалисти българисти, за което са нужни устойчиви политики и силна институционална подкрепа. Няма достатъчно подготвени и вътре в страната ни и в съответния чужд университет специалисти, които да легитимират българистиката и славистиката в нейните разнообразни направления. Не се създава приемственост, не се създават специалисти, които дори при закриване или временно прекратяване на дейността на лектората да развиват българистиката в съответния университет. Като недостатъчни се определят и стипендиите, които българската държава отпуска не само за студенти, но и за преподаватели българисти. Може би е крайно време да се последва примерът на други европейски държави, които под-

ИНТЕРЕСНИ КНИГИ помагат не само лекторатите, но и университетските специалности, в които се изучават езикът и културата на страната им – създават и поддържат библиотеки, осигуряват технически средства, финансират студентски инициативи и мобилност. Оттук логично стигаме до друг значим проблем – това, от което със сигурност има спешна нужда,

е по-гъвкава и ефективна система за снабдяване на лекторатите с необходимите учебни пособия и помощни материали и с модерни ресурси. Все по-очевидна става необходимостта от написване и издаване на съвременни модерни учебници и учебни помагала, съобразени с изискванията на Европейската езикова рамка, отговарящи на съвременните европейски

стандарти и на новите технологии. Лекторите предлагат да се помисли за дигитализацията на учебниците и на учебните пособия. Особено полезно би било да се създаде база с електронни ресурси и да се осигури достъп до тези ресурси на всички желаещи да изучават българския език и култура във всяка точка по света. Надя Барух

ЗА РОДЕНИТЕ В ДОЛИНАТА НА РОЗИТЕ Това е поредната книга на Весела Василева, наименувана „Поглед към миналото”, но в дълбоката си същност това е нейното послание към настоящето и бъдещето. Към настоящето, т.е. към днешните поколения – за да узнаят своите родови корени. За да изведат поука от живота и поведението на своите предци. От техните най-висши качества – родолюбие, трудолюбие, добродетелност. И още – за да пламне Отецпаисиевата искрица на любородието и да продължат описанието на родовите разклонения и клонки. Към бъдещето – т.е. за идните поколения, за да поддържат искрицата, за да имат самочувствието, че са граждани на Европа, но не като „дърво без корен”, а като потомци на добродетелен род. Така родовата памет ще бъде неугасващ факел, който ще поддържа съзнанието за национална идентичност. Нека отзивът ми не прозвучи помпозно, превзето като готови клишета, защото точно днешните български поколения имат възможността да общуват свободно с поколенията от европейските държави и не може да не усетят съзнанието за принадлежност към род и родина у немци, поляци, чехи, унгарци. Е, вярно е, че сме поизостанали с развитието на генеалогията – през 60-те години на миналия век науката за рода беше обявена за буржоазна наука, нещо което не се случи в другите социалистически страни. Съществува и обективна трудност по отношение на документите, носители на родословна информация. По силата на превратностите на народностната ни съдба много документи са унищожени, за беда не само от турския завоевател. В съвремието пък липса на пари пречи за дигитализацията на това, което е останало. За сравнение – във Франция например архивните документи от ХV век насам са качени онлайн. Но има алтернатива и В.Василева я доказва с насто-

ящата и предходните книги. Когато няма автентични генеалогични извори, на помощ идват спомените и интервютата с предци и потомци. Ще вмъкна, че подобен подход се налага от последните десетилетия на миналия век, обусловил и новата наука Социална антропология, т.е. социално човекознание, знание за обикновения човек – известен или не, но все дал някакъв принос в съграждането на голямото общежитие, на България. „Поглед към миналото. Моят казанлъшки род” е добър пример за подражание. След увода, в който авторката показва своята мотивация за написването на книгата, следва кратко въвеждане – като загадка, като примамка да се прочете докрай родословието, чиито родоначалници са Ненко и Неда. Тук ще насоча вниманието Ви към историческия извор, от който Василева черпи информация, за да посочи Ненко и Неда като основатели на рода. Това е легендата, устното предание – като правило то винаги е наситено с романтизъм. Така е още от античността. И е разбираемо защо разказът е силен, емоционален, с поука – за да се поддържа като устен мост между поколенията и да не се счупи този мост. Всеки добросъвестен изследовател, какъвто е и авторката, показва в повествованието си защо и как го приема за извор на историческа информация. По нататък Василева следва генеалогичната методология. За да разположи своята родословна „фотография” в историческото време и географското пространство, тя ни въвежда в мястото, което е дало живителните сокове на родовите корени и разклонения. Това е град Казанлък – с неговото богато минало и динамично настояще. Има с какво да се гордеят казанлъчани – поселници и пришълци, с плодотворната история на материалната и духовната култура на сели-

щето. Пък и дано се сбъдне и на Весела, и моята, и на много други мечта – да се експонира отново древният тракийски град Севтополис, основан от цар Севт III, който е бил и столица на Одриското царство от 320г. пр.Хр. За града, още от студентка зная от покойния проф. Димитър Димитров и водещата археоложка проф. Мария Чичикова, че е уникален като археологически обект, защото съдбата е оставила запазени основите на царския дворец, главните сгради, улиците, гробниците, луксозните старогръцки керамични съдове, украшения, фрагменти от каменни скулптури, амфори и др. Днес се посочва от специалистите, че Севтополис е най-известният обект под вода в българската археология – единственият цялостно проучен до момента тракийски град на българска територия. Той е не само уникален археологически и исторически обект, но и цяла съкровищница с данни за живота и бита на траките. Но да продължим нататък по пътя, по който ни води авторката. Отново ни среща с родоначалниците Ненко и Неда, основавайки се и на устните разкази, и на публикациите, в които има данни за тях – миграционният път, начеващ откъм Тревненския край, родна къща, роднинство с Ангел Кънчев, битие и поминък. Както пише Василева „и заживели в къщичката си в мир, сговор, труд и упорство, но и в любов и с песни на уста”. За днешните и идните потомци остава поуката – успехът идва с трудолюбие и предприемчивост, а това са добродетели, вместили се в родовия ген и предавани на поколенията. Раждат им се три дъщери – Тотка, Стефана и Марийка. Всяка от тях в съпружеството си става основател на нови три казанлъшки рода. Най-голямата е Тотка – баба на авторката, която се омъжва за Димитър – с фамилното име Балкански, достойно съхранено и до днес. Василева проследява миграционния им път, битието и поминъка, раждането на децата им Цанка, Ненко, Неда и Илия. С присъщото си родолюбие Василева рисува с найнежните краски от своята словесна палитра дядовата къща – старата и новата, която е музей на бележития художник Ненко Балкански. Трябва да ѝ благодарим, че тя ни дава възстановка на автентичния ѝ вид. А колко образно е представила гощавката с пуканки, сладкото от джанки, дренки и пр. Обнародваните писма и картички потвърждават нейния спомен. Това е и поука за днешните поколения. И дано стигне до сърцата им, защото живеем в доста бездуховно време. Родословният „пътепис” за малко спира, за да се поклоним пред Куленската църква. Василева се основава на книгата на Георги Георгиев „Сред светци и ангели”, който е проучил името на квартала – Кулата, където се намира църквата „Св. пророк Илия”, чието име означава крепост, твърдина на вярата. Прекланяме се пред плочата, поставена „в памет на над 200-те невинни казанлъчани, избити от турците на 4 август 1877 год. в двора на църквата”, с притаен дъх прочитаме легендата-поема за вечно скърбящата Мария-Магдалена. И отново се връщаме на житейския друм на рода ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

Весела Василева на представянето на книгата си в читалище „Славянска беседа”, гр.София

Балкански. За поука е, че предци и потомци са запазили българската родова традиция в именуването на новородените – децата от мъжки пол носят имената на дядовците, а от женски – на бабите. Добросъвестна като изследовател, Василева дава конкретни родословни данни, които е открила в църковните регистри на църквата „Св. пророк Илия”. Следват генеалогичните данни за потомците на Тотка и Димитър. Василева поднася важни биографични данни, лични спомени от срещи с потомците, документира разказа си с много снимки. Второто дете и първи син на Тотка и Димитър е Ненко Балкански – бележитият български художник, известен и уважаван и по света. Тук разказът на Василева е умело вплитане на биографични данни с информация за личната, житейската и професионалната ценностна система на Ненко Балкански, а документалните основания са спомените на авторката, на роднини, както и на публикации, специално на проф. Атанас Божков, който е записал спомени и размисли на самия Ненко Балкански, а те са и биографични, и трогателни. Ще каже някой, че много е писано за твореца Ненко Балкански, но приносът на авторката е, че тя съумява да ни направи съпричастни към неговия живот, да се докоснем до него и като човек, и като поет, и най-вече като художник. За това допринасят и снимките, които също са богат извор на информация. Сред тях ще посоча факсимилето, чиито текст е: „1957г. Като дете Боян Балкански и родителите му (художникът Ненко Балкански и съпругата му Лиляна) предават на читалище „Зора” в Русе черепа на Стефан Караджа”. Признавам, че узнах този исторически факт от настоящата книга. Авторката ни дава биографичните данни за внука – Ненко Боянов Ненков – Балкански – Ненко-младши,

ИНТЕРЕСНИ КНИГИ роден 40 дни след смъртта на художника. Както пише Василева, той „продължи делото на своя прочут дядо и стана добър художник, защото наследи не само името му, но и дарбата му”. След като споделя спомени и интервюта за рода, Василева поднася биографичен разказ за сестрите на нейната баба – Стефана Ненкова със съпруг Георги Пиргов и Марийка Ненкова със съпруг Тотю Христов Желев, както и за техните потомци, а снимковият материал внася допълнителна информация за тяхната душевна и професионална чистота. Непременно трябва да се прочетат включените в книгата публикации за рода. Казано с една дума – за поука. С книгата си „Поглед към миналото. Моят казанлъшки род” В. Василева води читателя по вярната пътека на генеалогичното и историческото познание. Тя следва най-важното методологично изискване, според което родословието трябва да бъде обективно, достоверно, за да бъде частица от националния научен фонд. Тя привлича писмени извори – от официален и личен произход и така наречените в теорията „житейски разкази”. Езиковата палитра е лека, четивна, с нищо не подсказва трудния път на изследователя да

прилага методите на генеалогията, историческата география, ономастиката, изкуствознанието. Разказът въвежда читателя в родовата и обществената атмосфера, докосва се до картини от всекидневния живот, запознава с факти и събития от душевността на членовете на големия и виден род – все изисквания на социалната антропология. С настоящето и с предходните си родословни проучвания В.Василева оставя поуката, че към личната си мотивация генеалогът трябва да прибави и стремежа за методическа издържаност, да премине от родословие само за себе си към родознание за научната и социалната потребност, от обикновеното регистриране на генеалогични факти към тяхното историческо осмисляне и обяснение. Това означава обективен подход, изграден на социалната мярка в оценката на личното, семейното, родовото проявление в живота на обществото – от миналото към настоящето. Обогатила творческата си методология с антропологичен подход, авторката успява да разкрие живота на предци и потомци от рода Балкански като действени „атоми”, изграждали и изграждащи живота на обществото ни. Антоанета Запрянова

По повод „Медиите в Европа” на Милко Петров, Мария Попова, Мария Вазински В началото – няколко метафори. Медиите не са прозорец, от който властта подвиква към населението долу и от време на време надава ухо към неговия ропот. Те не са и огледало, в което същата тази власт се оглежда самодоволно и самовлюбено. Медиите са, да речем, психотерапевт, който изчовърква срамните тайни на властта. Или ортопед, който намества изкълчената комуникация между власт и граждани. Разбира се, медиите са и много други работи. Например това: (...) откровена смесица от телеграфно съобщавани факти, явни пристрастия и неприкрит стремеж към свръхсензационно поднасяне на шокиращи случки и събития с оглед на бързото въздействие върху рецепцията на аудиторията.

Така го пише Милко Петров, професор по журналистика, а читателят на това изречение би го подминал с уморена покруса, защото – да, повечето български медии в началото на ХХІ век предлагат именно този коктейл. Само че, драги читателю, става дума не за ХХІ, а за ХVІІ век; и не за българските, а за първите модерни медии – британските. Нищо ново под слънцето, ще си каже същият този уморено-покрусен читател и донякъде ще има право. Но защо е така? Каква точно функция изпълняват медиите? И какво очакват техните потребители? Да, знам, че въпросите са банални, но когато обелим баналната люспа, всичко започва да става все по-вълнуващо. Нека обаче внеса малко ред. Каква е същинската (или може

би по-достойната) функция на медиите и на журналистите: да водят общественото мнение или да го следват? Коя е добрата журналистика? Тази, която информира бързо, точно, безпристрастно от поне два източника, спазвайки етичните си кодекси, която ясно разделя новината от коментара и борави с леко анемичния, но иначе безукорен език на списание „Икономист“? Или пък другата, по-недисциплинираната, но вълнуваща, която нарушава забрани, която предизвиква, полемизира и поляризира? С тези два въпроса попадаме в сърцевината на книгата, чиито автори много компетентно ни убеждават, че за 400 години история на медиите всичко се върти около

същата дилема, а отговор няма и няма. Наскоро спорих с колега, германски журналист, който се самоопредели като последовател на англосаксонската традиция (каквото и да значи това). Неговият професионален възглед може да се преразкаже така: не е важно да сме бързи, интересни, разследващи и вълнуващи, важно е да сме солидни, благонадеждни и надпартийни, да имаме ясен дневен ред, да разграничаваме жанровете и да не допускаме грешки. Така било, значи, казах си. Но къде в тази прословута „англосаксонска традиция” ще наместим най-кресливата, светкавична и разпасана булевардна преса в света – британската? За каква благонаЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

деждност и надпартийност може да става дума, когато същата тази британска преса години наред манипулира публиката си с възможно най-плоските антиевропейски клишета? Дотам, че един мой добър приятел, бивш британски дипломат и всъщност привърженик на Евросъюза, непрекъснато се диви на собствената си еврофилия, бидейки всекидневно потопен в потока на антиевропейската реторика – и всъщност, дори полуудавен от нея. Ами земетресението, което току-що разтърси флагмана на добрата журналистика – БиБиСи? Изпитвам огромно уважение и пиетет към тази институция, но въпреки това, като критичен съвременник, си мисля, че случ-

ващото се зад фасадата на БиБиСи навярно е показателно и за Великото Лицемерие на медиите. Не само във Великобритания. Не само във Франция или Германия, за България да не говорим. Лицемерие, възпроизвеждащо стародавния патриархален принцип: „Не ме гледай какво правя, слушай ме какво говоря”. Тоест, питам се нещо съвсем просто, което звучи дори някак блудкаво: възможно ли е да се прави добра журналистика само по правила – или пък за нея се искат и някакви такива неща, като талант, сърце и морал? Да, отплеснах се: книгата. Найценното познание, което дава на читателя си, е свързано тъкмо с битността на медиите като част от обществото. Тоест, с това, че те не могат да бъдат нито по-добри, нито по-лоши от обществото, което ги заобикаля и консумира. И понеже стана дума за лицемерие, в оправдание на медиите, човек веднага се пита: След като обществото е пълно с лицемерие, мигар медиите могат току-тъй да го надраснат? И книгата на Милко Петров, Мария Попова и Мария Вазински ни описва много занимателно европейските медии именно като огледало на обществото – независимо дали прелистваме вестникарски страници от ХVІІІ или кликваме с мишката през ХХІ век. Информацията наистина е огромна, отделните статии са добре структурирани, а изключително начупеният медиен пейзаж на континента постепенно се избистря пред очите ни. И най-вече: „малката” история на медиите много сръчно е вплетена в голямата, национална и световна история. Реших да си направя малък експеримент и от десетте глави, посветени на медиите в различни европейски държави, да извадя по няколко ключови думи, носещи максимална (и максимално обективна) информация както за самите тамошни медии, така и за обществено-политическия бульон, в който са потопени. Ето ги: • Белгия: проблемът валонцифламандци. • Великобритания: лабораторията на съвременния свят.

• Германия: елитарни медии. • Дания: социална значимост. • Испания: модел за Латинска Америка. • Италия: създаването на италианеца. • Холандия: толерантност и либерализъм. • Финландия: търсене на идентичност. • Швейцария: регионализация и многоезичност. • Швеция: ред и равноправие. Сигурно и на Вас Ви прави впечатление: липсва Франция. Няма я Полша, цяла Източна и Югоизточна Европа е бяло петно. Това малко смущава, защото така картината си остава фрагментарна. Всъщност, още в началото се запитах за кого е писана тази книга. И си отговорих, че навярно се прицелва към студентите. Да, на тях ще им свърши отлична работа. Но все пак, без историята поне на френските медии, трудно ще сглобим голямата картина. А още по-трудно ще намерим добри аргументи в спора с моя колега, привърженик на „англосаксонската традиция”. Защото мощната есеистична тяга на френските медии, любовта към красивата формулировка, към изтънчения коментар, към целия инструментариум на двусмислието, многозначителността, иронията, ако щете дори на еротичното – всичко това, независимо дали ще го наречем публицистика или другояче, не бива да остава в килера. Още повече, че – за добро или за лошо – тази традиция влияе силно и върху медиите в други европейски страни, останали извън полезрението на авторите. Тази непълнота изобилно се компенсира от други качества на книгата. Лично на мен, например, тя ми съобщава нещо хем близко до ума, хем доста стряскащо и някак обезкуражаващо: в напрегнатите и амбивалентни взаимоотношения между власт и медии (за които стана дума в началните метафори) през последните векове сякаш са се променили само орнаментите. Добре, преувеличавам малко, но когато днес се възмущаваме от

посегателствата на българското (на унгарското, на румънското...) правителство върху свободата на медиите или от начина, по който вестниците на Мърдок бяха влезли под кожата на британската политика, няколко примера от книгата на Петров, Попова и Вазински звучат направо като дежавю. Вълнуващо е да се прочете как към края на ХІХ век в Англия журналисти и политици постепенно се сближават, как започва едно – актуално и до днес – прескачане между двете професии. Или пък за Бисмарк, измислил по същото време гениалната схема с държавните поръчки за частните вестници, която – защо ли? – толкова много напомня за една добра позната днешна схема: държавни институции с пари от бюджета или от еврофондовете уж популяризират програми и политики в медиите, а всъщност си правят PR (в добрия вариант) или пък направо си откупуват благоразположение и мълчание по болезнени теми. Дори в днешна, а не в Бисмаркова Германия, политиката (и особено политическата власт) все още понякога изпада в конституционна амнезия и се опитва да манипулира или да командва медиите. Аферата „Шпигел”, за която компетентно пише Мария Вазински, очевидно е позабравена, защото как иначе да си обясним трагично-несръчните пориви на бившия президент Вулф, опитал се да спре неудобни публикации в „Билдцайтунг”? Или пък скандалът, избухнал съвсем наскоро, след като един партиен говорител тръгна да раздава нареждания към обществено-правните медии. Неприятни сцени, обаче поуката звучи оптимистично. Защото, както навремето министър Щраус след аферата „Шпигел”, така и в наши дни, президентът Вулф и въпросният говорител накрая все пак си подадоха оставките. Принуди ги, впрочем, не някой друг, а общественото мнение, което, не само заради мъчителния опит от националсоциализма, реагира направо ураганно на всяко посегателство срещу свободата на словото. Пак германският медиен пейзаж ми дава повод за още една реплика

към авторите на книгата. През последните седмици професионалната гилдия, пък и цялото общество, с тъга наблюдават агонията на няколко отлични вестника, сред които култовият „Франкфуртер Рундшау” и младият, но добре списван „Файненшъл Таймс Дойчланд”. Никой не умува над причините, понеже то се вижда, че хартиените медии с много жертви отстъпват позиция след позиция. По-младите рядко посягат към хартията и в най-добрия случай инсталират вестниците като апликации на телефоните си. А поколенията, за които абонаментните вестници (в масовия случай – един централен и един регионален) бяха задължителното сутрешно информационно хапче, днес вече оредяват, пък и прекарват все повече време пред телевизора, но и пред компютъра. В книгата на Милко Петров, Мария Попова и Мария Вазински очевидно не е имало достатъчно обем, за да се включат и онлайн-медиите. То тази тема вече клони към бездънност, но ми се струва изключително важно поне да се споменат няколко от роящите се напоследък из Европа прогнози на тема „смърт на хартията или някакъв вид симбиоза”. За мен няма съмнение, че всички познати ни медии неизбежно (ще) се концентрират в чиповете, дисковете и безжичните връзки на различните компютърни модификации. Включително и телевизията, която няма още дълго да удържи часовото си програмиране с фиксирани места на различните предавания. Хартия ще остане, но тя ще излиза от принтера. Радиото също ще оцелее, но пак като апликация и без линеарна програма. Дали ми харесва или не – представа нямам. Но ще стане. А оттук нататък можем само да вярваме, че призваните професионални журналисти ще съумеят да запазят съвестта и гласа си в уникално трудния сблъсък с милиардите непрофесионални автори на думи и образи, които трескаво търсят публика из дебрите на Голямата Мрежа. Александър Андреев, Бон

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

Феноменалната памет В началото на 80-те години пътувах често до Мюнхен по работа. Не толкова заради „Свободна Европа”, колкото поради други емигрантски ангажименти. Така веднъж взех участие в един конгрес на „Европейския съюз на журналистите в изгнание”. Поканата получих от Стефан Маринов, български дисидент – политик, останал в Бавария като студент след Втората световна война, който по това време оглавяваше тамошната организация „Свободна преса” под патронажа на Франц-Йозеф Щраус. Тези организации, заедно с „Антиболшевишкия блок на нациите“ (АБН), начело с г-жа Стецко, бяха най-значимите по време на Студената война. На конгреса присъстваха много известни хора, главно политически емигранти от соцблока. Спомням си, че видях бивши предвоенни министри на Румъния, много полски и чешки журналисти от „Свободна Европа”, „Гласът на Америка” и „ББС” - Лондон, както и доста служители на „Свобода” от Париж. Най-известният представител на задгранична България беше безспорно Стефан Попов – бивш царски дипломат, философ и автор на капиталния труд „На края на всички илюзии” с подзаглавие: „Европейският културен песимизъм”. Спомням си, че всички български емигранти от неговото поколение не признаваха новия правопис, ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

който считаха за русификация на българския език и продължаваха да пишат с „ѫ”, „ѣ“, както и с „Ъ“ на края на думите, завършващи на съгласна, според лингвистичния закон за отворената сричка, който отдавна е изчезнал от всички индоевропейски езици, с изключение на италианския. След заседанията и приема на

Щраус в позлатената зала на „лудия Лудвиг“ в правителствения дворец делегатите се събрахме на прощален обяд в ресторанта на един реномиран мюнхенски хотел. Насядахме около типичните за баварските заведения дълги маси от тъмно полирано дърво, като се разделихме на две групи според страните, от които идвахме: гово-

рещи немски и френски. На моята маса седеше вече възрастен мъж с дъщеря си. Разговаряхме през цялото време на немски, без да се интересуваме от националността на събеседника. Той ми каза, че само е присъствал на конгреса като слушател, проявил интерес, защото живеел в града. Дъщеря му се извини и ни напусна преди да поръчаме. Огледах го бегло – приличаше малко на южняк от 30-те години. Носеше широко скроен двуреден костюм на едри кафяви райета и прошарената му коса беше гладко вчесана назад, сякаш беше намазана с брилянтин. Пушеше дебела пура и веднага ме попита учтиво дали не ми пречи с дима. Отговорих, че обичам този аромат на тютюн, въпреки че вече отдавна не пуша. Той въздъхна, сякаш самият се готвеше да произнася реч, облегна се назад и започна: „И аз вече отдавна не пуша цигари, а само пури без да инхалирам дима. Последната цигара запалих на 23 май 1965г. в 16:30 часа. Спомням си, че в пакета „Пеер“, който подарих на пощенския раздавач на следващия ден, останаха още 4 цигари. Гледах през прозореца дали няма да вали, защото имах среща с един застрахователен агент в „Хофброй“. От северозапад небето се беше смрачило, а по улицата точно завиваше трамвай №5. На него бе закачен рекламен плакат на паста за зъби „Одол“ – червени букви на син фон. По радиото пееше Кони Френсис – един нашумял шлагер на немски език...“ Онемях. Как можах да седна на тази маса, та да стана „жертва“ на някакъв чудак, който по всяка вероятност не беше много нормален. Иначе поведението му беше коректно, но тези налудничави описания! Продължих да го слушам без реакция, сякаш нищо неестествено не беше ми казал. Той, обаче ме изгледа с любопитство: „На Вас изглежда много не Ви се вярва в моята способност да виждам всичко от миналото като на картина? Много хора ме намират странен, даже ме мислят за откачен.“ „Нищо чудно – помислих си – като измисляш глупости, за да се правиш на инте-

ресен, не може да очакваш друга оценка от хората.“ Говорихме още за различни събития и други по-маловажни случки. Моят събеседник винаги описваше картината с дата, час, облекло на събеседниците, цвят на тапетите или брой, модел, номера на преминаващите коли и т.н. „Е, какво пък толкова – казах на себе си – всеки си е „башка“ луд, а тази негова налудничавост е дори забавна.“ Описателните му разкази ставаха сочни, колоритни и приятни за слушане. В една от историите към края на обяда той ми разказа за някакъв човек, който се опитал да го измами преди 20-ина години: „Та Ви казвам, че този Херберт се опита да ме подхлъзне на бананова кора. Между впрочем на моя роден език се казва динена кора.“ „И на моя подхлъзванията стават на динена кора“ – отговорих учуден. Излезе, че двама българи разговаряха близо час помежду си на немски. След като преминахме на български, разговорите ни загубиха по естествен начин своята формалност. Жалко само, че моят събеседник не беше от най-нормалните, иначе беше много приятен и възпитан човек. Разказа ми как следвал инженерство в Мюнхен през войната и как после останал там. Казах му, че баща ми също е завършил далекосъобщителна техника в Мюнхен през военните години. Запита ме за името – „Да, разбира се, познавам много добре баща Ви!“ „Хайде пак започват свободните съчинения“ – помислих си и почнах да се озъртам, търсейки повод да напусна разговорливия си събеседник, чиято налудничава страст да си измисля подробности беше вече започнала да ме отегчава. „Баща Ви беше много талантлив студент. Спомням си един комбиниран изпит по физика и математика, на който бяхме заедно. Това става на 30 ноември 1942г. във вътрешната сграда на стария университет. Малко преди да влезем в залата слушахме новини на Вермахта за обсадата на Сталинград. Беше много студено, макар и слънчево, стъпалата към аудиторията бяха доста заледени, та трябваше

да внимаваме. Вътре професорът ни даде следните задачи:... (последваха 3 точни математически формулировки заедно с подвъпросите, които аз, естествено, забравих веднага). Баща Ви предаде работата си след 20 минути. „Но Вие имате още почти час и половина време, колега“ – възкликна професорът, на което баща Ви му отговори следното: „За такива прости задачи не са ми необходими повече от 20 минути, господин професор!“ Понеже знаех, че баща ми беше блестящ математик – преди Германия беше завършил през 1939г. Математика в София – реших, че в описанието на мъжа с пурата се събраха много случайности и помислих как да го хвана в лъжа. Преди нещо да ми хрумне, той ме изпревари с изумителното: „Предложиха му да стане асистент и той щеше да приеме, ако не беше приятелката му, която настоя да се върнат във Варна.“ По гърба ми полазиха студени мравки. „Къде се криеха в неделите от бомбардировките?“ „В Графинг, на 33км източно от Мюнхен.“ „При кого?“ „В къщата на Трауде Мюлер.“ Точно, както го знаех от майка ми... Бях изумен. Той не си измисляше, а виждаше всичко като на картина! След години като срещнах баща ми отново, му разказах за тези неща. Той, разбира се, нищо не помнеше от детайлите. Не видях никога повече човека с пурата. Даже за мой срам и името му не запомних. Сигурно вече не е между живите. Колко преходна е тази огромна информация, способности и таланти, които носим със себе си и как всичко това, запаметено в едно холестериново парче плът изчезва безследно с физическата смърт на човека! Тя изличава наука, способности, опит, езици, ловкост, изящни изкуства – всичко това изчезва безвъзвратно заедно с хората в небитието. Но не и напълно завинаги: по същия закон за кръговрата на живота, божественото зрънце продължава да грее в паметта на следващите поколения, носено на крилата на мисълта. Константин Брадваров

ЛИТЕРАТУРНИ СКИЦИ

Емигрант Когато заминавах за чужбина, брат ми ми каза: „Абе, Америка е малко като оня свят. Който е заминал, не се е върнал обратно.” Това запомних. Имаше и един друг човек. Той не ми беше брат. Но това, което ми каза, също не забравих през всичките емигрантски премеждия. „Знам – рече ми – че всеки те съветва да заминеш и да не се обръщаш назад. Но аз ще ти кажа – решиш ли да се върнеш, хич да не ти пука какво ще кажат хората. Който си мисли, че не си се справил, да ходи той да опита. Ако не ти харесва, не му мисли много и се върни…” Десет години по-късно все същите мисли. Да стоя или да се върна. „Къде ще се връщаме – сърди се жената. Аз тук второ висше завърших, работа имам. В България наемат на работа само фолк певици по 18-20 годишни, след пластична операция на гърдите. А и ти къде ще докараш този доход в България? Децата ни са момичета на 12-14 години. Опасно е да ги караме да живеят в онази разюздана бандитска действителност.” И майка ми плаче, че не съм при тях, ама си крие сълзите пред мен и ми нарежда: „Стойте си в Щатите. И къща си имате, и работа, а пък и доходите Ви са достатъчни да си идвате на почивка в България.” На почивка в България е хубаво. Ресторанти, хотели, всички роднини и приятели се събират да те посрещнат. Нямаш време от срещи, разговори и партита да се огледаш, да поговориш за истинските неща. Да чуеш какво им тежи на хората и как живеят. Да споделиш на теб какво ти е. Емигрантът в България бързо научава, че не е добре да се оплаква. Веднага те режат: „Ти пък какво искаш? Правиш куп пари, имаш къща, кола, пътуваш си по света.” Или пък си мислят: „Този некадърник и там не може да се оправи. Аз да бях на негово място…” И мислите им се изписват на лицата. Питаш ли за работа, направо ти се скарват като на малко дете: „Каква работа бе, джанъм. Ние тук едвам си припечелваме хляба. Я си гледай Америката”. Най-популярни са приказките тип „сапунена опера”. Да, има малко зор, малко трудности, но най-накрая българинът-емигрант преодолява всичко и им скрива топката на тъпите американци. Оттам нататък живот в разкош от български тип. Спортни коли, едрогърдести мацки, екзотични пътувания. Най-важното е да съобщаваш кое за колко си го купил. Това дава възможност на слушащия да каже утре на жена си: „Тоя американец плаща луди пари за глупости, пък ми се заоплаквал. Аз да бях на него…” За българите – американец, за американците – емигрант. Оставаш си човек от самолета над Атлантическия океан. Нито си тук, нито си там. Четеш разкази на нови български писатели. Като бисери в калта. Истински, изстрадани. За реалната България, за обикновените хора. Разбираш колко се е променило всичко. ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

Няма я твоята България, емигрантче. Зачиташ се в американски писатели. Безкрайно интелигентни, начетени, чужди. Разбираш ги със мозъка, но не и със сърцето. Интелектуално удоволствие, но на сърцето му е нужно Чудомир… Никога в България не съм харесвал хорото. Не го разбирах. Едва тук го усетих истински. Не да го водиш, да го играеш е истинското удоволствие. Без да знаеш и без да си учил. Виждал съм как чужденци се хващат на българско хоро. И да знаят стъпките, можеш веднага да кажеш, че не са българи. Обичам този момент в хорото, когато то става едно цяло. Едно голямо припкащо и тропащо, толкова българско хоро, в което няма аз и ти, той и тя. Няма тази или онази група и кой какво казал за другия и онзи как го погледнал и какво му отвърнал. Изчезват разликите в образованието, доходите, социалното положение. Сега разбирам защо на чорбаджийските щерки майките им забранявали да се хващат на хората. Да си подчертавали положението. В България се стремях да съм различен. Тук искам да съм част от нещо. Пък макар и един от хората, останали в самолета… Виктор Хинов* * Разказът е включен в първата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“.

ЖИВА ИСТОРИЯ

Една еврейска история Разговаряме с доцента по педиатрия Софи Леон Пинкас, родена във Видин на 01.09.1923, специалист по детски болести и кандидат на мединицински науки, ветеран от Втората световна война, участвала като доброволец в битките при Кула и Връшка чука. Доц.Пинкас е съвременник на едни от най-тежките за българските евреи времена. Софи Пинкас: Първите години от живота ми преминаха във Видин, там завърших и основното си образование, и гимназията. След завършване на гимназията, поради закона за защита на нацията, нямах право да продължа образованието си и практически през 1942г. се озовах в родния си град, без работа и без възможност да уча. Не ни разрешаваха да учим, не ни разрешаваха да работим, да пътуваме или да излизаме много от границите на квартала, в който живеехме. Той се казва „Калето“ и в него бяха концентрирани еврейските къщи. Баща ми беше тръговец на дребно на хранителни стоки, но беше принуден да затвори магазина и да остане без работа. Всичко беше ограбено и иззето. Животът ни се ограничаваше само вкъщи и в семейството и беше много труден. Но се надявахме все пак да останем живи, защото знаехме какво става в другите страни, където има еврейски семейства. ЧиБ: Достигаше ли информацията? Какво знаехте Вие точно в този етап? СП: Тогава телевизия нямаше, имаше радио и ние също имахме, но ни го запечатаха. Нямахме право да слушаме новини, но ние, разбира се, тайничко си бяхме организирали така нещата, че поне новините да можем да пускаме. Но слухове имаше много и найстрашното за мен и моето семейство беше случващото се в Сърбия. Майка ми беше сръбска еврейка и цялото нейно семейство живееха в Скопие. Тогава Македония и Гърция са администрирани от България, знаехме, че и те са подчинени на този закон. Малко късно научихме, че те са депортирани в лагерите на смъртта – разбрахме чак в началото на ’44г., че са те са били вдигнати през март ’43г. Цялото им голямо, хубаво, сплотено семейство... Аз имах по-малък брат и с него прекарвахме ваканциите в Скопие – баба ми, дядо ми, четиримата братя на майка ми и техните семейства. Малко късно започнахме да търсим информация и чак след 9-и септември научихме, че те са загинали в Треблинка. Всички, с изключение на един, който пък заедно с жена си и дъщеря си, е убит в лагер край Белград. Казваха се Бараха, а къщата им се намираше в турската част на Скопие, около тях живееха предимно турски семейства, с които бяха в добри отношения. Когато им запечатали къщата и ги накарали да отидат на сборното място в двора на едно училище, баба ми решила, че за младите мъже ще бъде най-трудно – така са си представяли нащата, не са знаели какво точно представляват тези лагери – и накарва наймладия брат, който не е бил женен и по един син на

другите двама братя, тоест двама негови племенници, да се скрият в мазето. Вуйчо ми бил направил предварително връзка с един албанец, който да ги изведе. Скрили се те в мазето и по-късно се свързали с техен съсед, турчин и го помолили да предаде бележка на албанеца. Отначало той не искал да помогне, но накрая го увещали и той предал бележката. Албанецът дошъл и успял да ги изведе от запечатаната къща. На населението било наредено да не се помага на евреите под заплахата от най-строги наказания. В турската част жените ходеха още покрити и така, преоблечени като туркини, с фереджета, качени на магарета, трите момчета успяват да се измъкнат от Скопие и през планините да избягат в Албания. Фактически, от цялото семейство, само те тримата оцеляха, другите дванадесет загиват. В Треблинка, доколкото имаме информация, процедурата се е развила много бързо, лагерът е бил пред затваряне, а газ са имали малко, така че те на практика не са живяли в лагера. Ние, които бяхме в провинцията, също очаквахме, че ще бъдем изпратени по лагеритe и имахме подготовка – за всеки един от нас майка ни ни беше подготвила по една платнена раница дрехи, имаме готовност в случай, че ни извикат неочаквано – имахме право на по 10кг на човек. Имахме някакви съмнения, но съвсем не знаехме какъв е бил планът. По същото време софийските евреи бяха изселени в провинцията и във Видин дойдоха много от тях и ние, местните евреи се принудихме да поемем част от пристигналите семейства в нашите къщи, защото нямаше къде да бъдат настанени. Въпреки това, мястото не беше достатъчно и една част от тях бяха настанени в еврейското училище – по едно семейство във всяка училища стая. Нашата къща беше голяма и успяхме да вземем 3 семейства, на които преотстъпихме по една стая. ЧиБ: Това някаква наредба ли беше или просто така се получи? СП: Ами не, просто нямаше как, какво да ги правим? Стовариха ги на гарата. От еврейската организация на място разпределиха хората и навсякъде беше пълно с еврейски семейства. Живеехме добре, задружно, помагахме си. ЧиБ: Поддържате ли връзка с тези хора? СП: Да, поддържаме. След 9-и септември те се върнаха в София. Даже, когато записах медицина, едно от семействата ми дадоха стая – не квартира, просто ме извикаха да живея при тях. Но тези хора – и трите семейства, се изселиха впоследствие в Израел.

ЧиБ: А процесът при изселването, как протече? Самата общност ли решава да замине за Израел? Подтикваха ли, приканваха ли ги да заминат? СП: Да, разрешиха след това изселването и тогава хората масово започнаха да заминават. Моят баба имаше трима братя, женени, с по две деца. Двама от тях решиха да заминат със семействата си, останаха баща ми и единият брат. След масовото заминаване за Израел, на хората им е било много трудно в началото, хич не им е било лесно. Баща ми също се беше запалил и уговаряше майка ми да заминем. Майка ми каза, че без децата няма да замине, а децата не искаха (смее се). Нито аз, нито брат ми искахме да тръгнем. И двамата бяхме членове на младежката организация РЕМС и участвахме в съпротивителното движение от ’42 до ’45 година, мечтаехме за един по-друг свят, чувствахме се патриоти и решихме, че няма да заминаваме. Затова и майка ми отказа да замине, според нея нямаше смисъл без децата. През онези години водехме нелегална дейност, имахме тайна квартира, в която идваха нелегални да се крият, подготвяхме лозунги, събирахме пари, храна и дрехи, защото имахме връзки с отряди във видинския край. Четяхме прогресивна литература, идваха хора от София. Въпреки, че легионерите и бранниците също бяха много широко разпростране-

ни сред младите хора. След въвеждането на законите, нас евреите много ни бяха ограничили само в нашата си общност, въведоха полицейски час, можехме да излизаме само от 10 до 12 на обяд. За тези два часа трябваше да излезем, да успеем да си купим храна, да се видим с близки. Дворовете на къщите бяха в съседство и в оградата имаше по една врата, турската дума беше „капиджик”, та благодарение на тях успявахме да се придвижим през дворовете без да ни видят. Бяха дошли много бедни хора, настанени в училищата, върху рогозки и черги и бяхме организирали кухня, казан, където раздавахме храна, доброволческа дейност, за да помогнем на тези семейства. ЧиБ: Отношението на българите какво беше? СП: Не, от страна на българите нямахме проблеми, имахме хубави отношения, всичко идваше от администрацията и някои отделни младежи. Впоследствие аз се омъжих, мъжът ми е бил политзатворник, той излиза от затвора ’44 година и също не искаше да заминава. Затова ние останахме и никога не сме имали намерение да се изселваме. Поддържаме връзки с роднините си в Израел, ходим си на гости. Те много обичат България и всяка година идват, правят си ексурзии... Обичат си България. Веселина Йовева

black and white mag.bg

ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

КУЛТУРА

Аристократката Каварджикова С 50 роли в киното и театъра

ристократка с благородно излъчване, от която струи вътрешна топлина и красота – това е Мария Каварджикова. Актриса с финес, деликатност и вродено достойнство, която заобичахме като д-р Ана АлдановаАпостолова от сериала „Дом за нашите деца”, като фаталната Анастасия от „Жребият” и скромната, но гласовита Ваня от „Оркестър без име”. Заедно с натоварения график в киното от 23 години Мария Каварджикова изнася на плещите си основния репертоар на Народния театър. Това значи работа с коренно различни режисьори и огромната отговорност да поемеш върху себе си най-големите и тежки роли, което не ти дава право дори да се разболееш. Подобно дълголетие е невероятен факт, с който дори малко мъже биха се похвалили в тази професия. А тази крехка на вид жена го прави без дори да говори за това, без да се оплаква и да се жалва от малко пари. Каква е цената да държиш с високо вдигната глава „царската корона”, само актрисата знае, защото тя не обича да говори за себе си и да дава интервюта. Но признава, че за това са нужни много дисциплина и отговорност. Разговаряме с нея преди хито-

вото ѝ представление „Две” – с пресипнал глас тя обяснява, че е болна, но пак ще излезе на сцената, защото знае, че публиката отдавна чака среща с нея и с партньорката ѝ Бойка Велкова. В следващите дни тя ще влезе в образа на коравата Леля от най-новото представление на Народния – „Солунските съзаклятници”, посветено на 110-годишнината на трупата. В него тя е сурова българка, която не вярва в каузата на група младежи, които тайно подготвят атентати в Солун. Коренно различна ще бъде на 11 декември в Малък градски театър „Зад канала” – в новата постановка на Владимир Люцканов тя е женствената Ана, която умее да се радва и на малките неща в живота. Отскоро играе и в „Последният янки” в Пернишкия театър, откъдето преди 28 години тръгва кариерата ѝ. Петдесет роли в киното и още толкова в театъра – това е сухата статистика за феноменалната работоспособност на Мария Каварджикова. Родената през 1978г. в Крумовград актриса завършва ВИТИЗ „Кр.Сарафов” в класа на професор Надежда Сейкова. Започва работа в Пернишкия театър, после отива в „Сълза и смях”, а през 1991г. се присъединява към трупата на Народния театър „Иван Вазов”. Сред най-известните филми с нейно участие са „Куче в чекмедже”, „Лавина”, „Оркестър без име”, „Откраднати очи”, както и сериалите „Дом за нашите деца”, „Жребият” и „Дървото на живота”, където я гледахме като Петруна Вълчева. Мариана Първанова: През новия сезон излязоха премиери на две пиеси, в които участвате. Двете роли са много различни. Вашата Леля от „Солунските съ-

заклятници” в Народния театър направи силно впечатление – играете корава българка, видяла през живота си какво ли не. Вдъхновявахте ли се от някой реален прототип, типаж? Мария Каварджикова: Авторът Георги Данаилов е създал един изключително точен и плътен образ на българката от онази епоха. За мен бе удоволствие да го изпълня, без да търся примери извън текста. Лелята от „Съзаклятниците” е олицетворение на традицията, семейството, вярата, т.е. на всичко онова, което днес наричаме виталност, заради което българинът се е съхранил през вековете на робството. Затова тя е корава. Тя може и да съчувства на младите мъже, но не приема саможертвата им, защото опитът и мъдростта, които носи ѝ дават възможност да предвиди обречеността на тяхната авантюра. МП: Вашата Леля от „Солунските съзаклятници” е живяла в смутно време. На вас как Ви се отразява времето на прехода, в което живеем? МК: Мисля, че всички времена са смутни и драматични. Такъв е животът. Просто пред хората стоят различни задачи за решаване. Според мен българите сме консервативни и всяка стъпка към промяна на битието ни стресира. МП: Коренно различна сте като като Ана в „Чиста къща” в „Зад канала”. Тя също е силна, но е по женски топла и витална. Сякаш самата Вие сте такава. Така ли е? МК: Да, разликите са много. Всъщност единственото общо е, че играя и в двете пиеси. А колкото до силната жена – не, не съм силна. Силата на човека е в това да преодолява себе си. Каква съм точно, не знам. Със сигурност от сцената не може да се определи. МП: Вие сте една от малкото

актриси, които толкова години успяха да се задържат на върха в театъра. От години изнасяте основния репертоар на Народния. Какъв е секретът? МК: За да бъда кратка и точна, ще кажа само две думи: отговорност и дисциплина. МП: Казват, че сте една от звездите на Народния театър. Колко време Ви отне да се почувствате като звезда? Размина ли се по време с възприятието на публиката, която отдавна ви припозна като звезда? МК: Никога не съм се изживявала като звезда. Аз съм обикновен театрален труженик. Звездите са на небето. МП: За медиите Вие сте една от най-мълчаливите актриси. Защо рядко давате интервюта? МК: Защото много често ми задават въпроси извън професията. Личният ми живот си е мой и не желая да го коментирам. За обществения не се произнасям, защото не искам да профанизирам. Човек не може да разбира от всичко. МП: Би бил любопитен не само личният Ви живот, но и вашето мнение за постановки, режисьори и театралния живот. МК: За личния живот вече казах. Колегите си не коментирам. Отдавна съм в тази професия и не желая да нараня някого. Знам какво коства както успехът, така и провалът. Стресът е прекалено голям, за да добавям и аз към него. МП: В дневника на бившия директор на Народния театър проф. Васил Стефанов, той Ви споменава с много добри чувства. С какво си спомняте този период – на 90те години в Народния театър? МК: Проф. Стефанов ме покани в трупата на Народния театър след седем сезона в Пернишкия театър и още четири в „Сълза и смях”. Беше предизвикателство и макар че вече имах известен опит в театъра и киното, отидох с малко страх. Трупата на Народния винаги е била силна. Това за артиста е важно, защото той се реализира с колегите си, никога сам. Благодарна съм на проф. Стефанов за преЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

доставения шанс. По онова време изиграх Васа от „Васа Железнова” от Горки на режисьора Красимир Спасов, Василиса Карповна от „На дъното” на режисьора Александър Морфов и още много други роли, които ми донесоха признание и лично удовлетворение. МП: Кой режисьор е успял да извади най-много от Мария Каварджикова за дадена роля? МК: Такава класация няма да чуете от мен. Да преценява публиката. МП: С какво ще запомните проф. Крикор Азарян, в чиято последна постановка „Вишнева градина” играете? МК: Беше много подготвен, емоционален. Обичаше артистите. Беше мъдър, прекрасен разказвач. Понякога моето усещане за ролята на Любов Раневская от „Вишнева градина” се разминаваше с това, което той виждаше, но не ми беше трудно да го следвам, защото, както споменах, беше изключително подготвен до последния детайл. Съжалявам, че няма да се срещнем повече на сцената. Светла му памет. МП: Казвали сте, че обичате да знаете накъде Ви води режисьорът. С кои режисьори Ви се иска да работите, с които още не сте имали шанс? МК: Имам усещането, че съм работила с всички. Не се чувствам стара, но все пак се извъртяха 35 сезона – кошмар! МП: Коя роля Ви е най-мила? МК: Чак мила, пък и най-мила... Всички са ми дали по нещо. Но пък и колко са взели! МП: Играли сте героини от различни епохи – коя Ви е най-близка? И с коя се асоциирате? МК: С никоя не се асоциирам. Опитвам се всяка да вкарам в себе си. Не вярвам в думичката „превъплъщение”. Актьорът, аз така го разбирам, предлага себе си в ролята. Затова всички роли са любими, когато си ги постигнал. Не е нужно публиката да разбира процеса. Важна е любовта ѝ към това, което ние, артистите, правим. МП: Навремето се снимахте в много филми, познаваме ме Ви и от един от най-хубавите сериали –

„Дом за нашите деца”. Сега сякаш избягвате да се снимате. Гледахме Ви само в историческия сериал „Дървото на живота”. Защо така? МК: Не избягвам. Когато ме поканят, снимам. МП: Днес рекламата на новите сериали и български филми върви, сякаш минава повече покрай личния живот на актьорите. А преди как беше? МК: Какво е било преди – няма значение. Българското кино може да зависи от биографията на артиста само у нас. Извън България се търсят други качества. МП: Какво бихте казали за новите български сериали? МК: Нищо. Не успявам да ги следя поради заетост. Чувам, че се харесват. МП: А за младите актриси? МК: Слава богу, има и добри, и красиви. МП: Много от тях бързо ги застигна славата и бързо прегоряха. Какво бихте им казали? Знаем за приятелството Ви с по-младите колеги от Народния. Как намирате общ език с тях? Давате ли им съвети и за какво? МК: Съветвам ги да не бързат. Да усмирят амбициите си, защото прекалените амбиции водят понякога до големи разочарования. Така е в професията. Някой път си на гребена на вълната и попътният вятър те носи, друг път – застой и ти се струва, че потъваш в блато. МП: Минаха 13 години от единствения Ви моноспектакъл „Флобер” от Елин Рахнев. Какъв опит Ви донесе той? Защо отново не се изкушите с моноспектакъл? МК: Моноспектакълът е трудно нещо. Не знам как се изкуших. Може би защото Елин ми е приятел. Харесвам поезията му. Бях играла в първата му пиеса „Боб”. Харесах и „Флобер”. Много по-късно си дадох сметка колко трудно е да държиш ритъма и напрежението в текстовете на Елин. Просто е особен автор. Като си спомням какво преживях тогава, само при мисълта за моноспектакъл полудявам от сърцебиене. Разговора води Мариана Първанова

КУЛТУРА

ЗА БОЛЕСТТА НА СПРЯЛОТО ВРЕМЕ Разговор с Георги Балабанов С филма „Досието Петров”, който ни пренася в граничните години преди и след падането на тоталитарния режим в България, на 5 март започна деветнайсетият София Филм Фест. С режисьора на филма Георги Балабанов разговаря Яна Пункина. ЧиБ: Как се роди историята на актьора Александър Петров, който се оказва внезапно изгонен от Народния театър в края на 80-те, за да бъде поканен 3-4 години по-късно да оглави политическа партия ? ГБ: Не се идентифицирам с героя си и зад сюжета няма реални събития, само реална действителност. Доколкото има мой личен опит, той идва от това, че за известно време, първите четири години от кариерата си, работех като театрален режисьор. В политиката аз никога не съм бил. Всичко друго, разказано в този филм, е фикция, която се е родила в моята работа със Жан-Клод Кариер. Всъщност реалната работа по сценария е негова. Скелетът на историята са негови и мои спомени, неща които и на Запад, и на Изток са се случвали по един и същи начин. Политиката и социалната сфера, разбира се, имат голямо значение, но като че ли хората се движат от едни и същи страсти, мотиви и желания. Освен това Кариер има доста контакти с източния блок. Негов приятел, с когото заедно са работили и покрай когото е посещавал Полша преди събитията и след събитията, е Анджей Вайда. По време на съвместната работа по сценария на „Дантон” в Полша се обявява военното положение и нито Кариер може да иде при Вайда, нито Вайда при него, а от горе на всичко и телефоните са прекъснати. Тоест Кариер има доста образи от това време. А пък с Милош Форман започват да пишат сценария на „Излитане” в Ню Йорк, но хипи-експлозията там им пречи да се съсредоточат. Годината е 1968. Пречат им постоянните изкушения на живота. Затова се връщат в Париж, където обаче точно тогава започват студентските бунтове. Форман казва: „Виж какво, за да можем да пишем, трябва да идем в Прага, това е най-тихият град в Европа”. Пристигат, отиват в един хотел, но това се случва точно преди да навлязат войските на Варшавския договор. В хотела им по някаква случайност е настанен вече Краснознаменният оркестър на Червената армия, който репетира военни маршове, преди да е дошла армията. Та Жан-Клод Кариер има много такива спомени. За сценария на „Досието Петров” дълго си блъскахме главите какъв бунт на сцената можем да измислим. Аз му казах, че в България никога не е имало бунт на сцената, никаква подобна реакция срещу системата. Имало е само инциденти. Както веднъж Иван Кондов, който играел Ленин, след някакви лични проблеми изли-

Филмът на режисьора Георги Балабанов по сценарий на ЖанКлод Кариер, двукратен носител на Оскар, дълбае в болезнени за обществото ни теми – досиетата, фалшивата фасада на политиката, връзките между стари и млади в творческия свят.

за разстроен, забравил да си залепи брадата. Всички решават, че това е политическа провокация. Или пък някой се напил и започнал да фъфли в партийна пиеса. Но това не са осъзнати актове. Кариер ми разказа например как в Прага една чешка актриса, която не искала повече да участва в такива идеологически представления, излязла гола на сцената с нарисувани на гърдите сърп, чук и две петолъчки. Стигнахме до заключението, че това би било прекалено за България. Кариер направи машината на сценария. В крайна сметка един сценарий за филм е просто машина, която трябва да движи сюжета и героите. В същото време основното, което той правеше, е да се грижи да не забравяме героите в нито един момент от действието. Кариер обича, като пише диалозите, да играе всяка от ролите. Той не пише, без да я изговаря, без да повтаря, без да чува. От Жан-Клод Кариер научих едно важно нещо. Той каза, че човек, когато работи над един сценарий, трябва да обича героите си. Независимо дали те са най-големите мръсници, чудовищни персонажи или прекрасни хора. Защото ако тях ги няма, остава само сюжетът, а той, още от времето на Аристотел е прос-

то една от известните няколко линии. Американците малко са ги разнообразили с комбинации помежду им. Единствено героите създават един филм. А да придобият тези герои плът и кръв, да станат реалност, да носят енергиите, които отвътре са подсказани, е вече работа на режисьора и актьорите. Когато видя филма, Кариер беше много приятно изненадан от актьорите. Даже ми каза, усмихвайки се, за един от тях, че ако беше американски актьор, щеше да е там голяма звезда. ЧиБ: Целият актьорски състав е звезден. ГБ: Техният избор стана от моите срещи с тях. Някои даже предварително бях набелязал като незаменими. Освен това за двете централни мъжки роли беше необходимо да са на една възраст и да има нещо, което по невидим начин ги свързва. Иначе не съм имал идеята да търся звезди. Когато реших, че Мишо Билалов ще играе ролята на актьора, той още не беше влязъл в „Под прикритие”. Току що дошъл от Париж, го бях гледал на сцената на Народния театър в „Козата”. ЧиБ: Може да се каже, че историята на Михаил Билалов е друг възможен сценарий за героя Ви Александър Петров. ГБ: Даже в една по-ранна версия на сценария Петров беше избягал в чужбина. Дъщеря му, родена във Франция, идва да го търси и открива, че той всъщност е убит. Тя се опитва да разбере защо той се връща по времето на промените. После решихме, че този герой трябва да остане само в колебанията си, в решителните си нерешителности. ЧиБ: В България често виждаме звезди от театъра, телевизията и музиката да влизат в политиката. Какви са паралелите според Вас между театъра и политиката? ГБ: Мисля, че истински политици в повечето страни по света вече няма. Има представители на различни лобита и големи финансови интереси, повече или помалко на задкулисието. Политиката все повече се превръща в шоу, в спектакъл. Би трябвало в такъв случай спектакълът да се превърне в политика, за да има някакъв смисъл и от едното, и от другото. Те като че ли са двете страни на една монета. Защото и в двете има сцена, актьори, режисьори, предварително написани сценарии и публика. Разликата е, че театралната публика не мисли, че участва в пиесата, на нея не ѝ се създава това впечатление, докато на тази публика, която участва в политическия театър, ѝ се създава чувството, че тя определя пиесата. Другата разлика е, че макар да има и добри, и лоши актьори, те все пак служат на благородна кауза, на големи идеали. Не говоря само за България, разбира се, България е просто част от света, какъвто е. Не тя определя нещата, тя е просто свързана с всичките събития. То това важи за цялата ни история и старата, и съвсем новата ѝ част, за големите световни промени, войните, налагането на комунизма в България, а после и неговото прекратяване по един чудодеен начин. Всички тези неща са част от събития или решения, промени, които идват отвън. ЧиБ: Стигнахме до чудодейното прекратяване. ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

Успя ли 10 ноември да стане повратна точка за България. Как изглежда отвън? ГБ: Бих Ви попитал, според Вас промени ли се нещо? Да, промени се много. Промени се външно. Вътрешно нещата са същите, защото хората са същите. Не в смисъла, че същите партийни членове са се превърнали в демократи или някакви, да кажем, бивши партийни функционери са станали бизнесмени. Това вестниците достатъчно са го описали. Става дума за това, че човекът е винаги същият. С амбициите си, с алчността си, със суетата си. Макар да няма москвичи по улиците, всичко си е същото. Няма лозунги по улиците, има реклами. Като сън е. Ако си представите София – как беше окичена с червени знамена и ликове на Ленин и останалите, а как изглеждат тези места днес. Разбира се, времето не е същото. Сега е времето на компютърните програми, генните манипулации, на всичко, което ни вкарва в един свят от научната фантастика и в същото време все повече прилича на „1984”, а Биг Брадър започва да се превръща в нашата социална действителност. ЧиБ: Образът на комунизма във филма е силно стилизиран. За кого го рисувате? ГБ: Първо, трябва да Ви кажа, че това вече беше времето на застоя. Нямаше го типът поведение като на севернокорейския комунизъм. Това беше времето на перестройката и другарят Живков беше казал, че трябва да се снишим, докато ни отмине тази буря, както той формулираше нещата по своя си незабравим начин. Това беше време на естетизирано безвремие. Беше време на безкрайно нижене на дните. Основното в пропагандата беше вечността на комунизма, а единственото вечно нещо е смъртта. Животът е кратък. Затова този филм е като едно състояние на потиснатост и безвремие. Като вид психическо заболяване, депресия. ЧиБ: По какво работите в момента? ГБ: Завършвам един документален филм за Арте. Остават ми само надписите, трябва да го завършим в следващите 10 дена, защото е включен в една от програмите на Cinema du Reel, най-големият френски фестивал за документално кино. Филмът е сниман в София, той разказва за хората на София и за времето, в което живеем. Филм за едно поствреме, поствремето на капитализма. България живее в две поствремена. Тя живее в посткомунизма, но другото, което дойде, е посткапитализмът. На българите ще им се наложи да преживеят две постепохи в много съкратен срок. Но пък по някакъв начин това ги е направило по-мъдри. По-безпардонно, безнадеждно откровени. Всички казват, че от този филм, който е смешен и тъжен едновременно, лъха някакво „откровение”. Много странно е, че в България в момента имаме много по-голяма свобода на мисълта, отколкото във Франция. Така че, не губете надежда! И в никакъв случай не се оставяйте да Ви манипулират. Не мислете, че нещата зависят от някой друг. Те са манипулирани от някой друг, но зависят от самите нас. Разговора води Яна Пункина

КУЛТУРА

Фабрика Дъга: глътка кафе и култура Списание „Черно и Бяло” е форум за култура – такава, която се ражда между стерилните музейни, галерийни и канцеларийни стени, но и такава, която е плод на градската среда и общественото съзнание. Преди известно време нашия екип попадна в едно интересно мултифункционално учреждение и оттогава следи изявите му. Това е „Фабрика Дъга“ и то трудно би могло да се нарече просто кафене. Името му, както сами можете да предположите е провокирано от списание „Дъга”, чиито броеве красят една от витрините. Нека първо го визуализираме: интериорът е индустриален – дърво, оголени до тухла стени, видими прилежно закрепени кабели, висящи електрически крушки, витрината на бара – метална рамка и стъкло, един от страничните прозорци – запазен в оригиналния си вид, със стара боядисана в бяло дървена рамка с написани по стъклото „късметчета”. Кафето – изключително вкусно, подготвено от специалисти, закуската – мекици със сирене и сладко, напитките – свежи, био и домашни, сандвичите и салатите, обедното меню – вкусни и здравословни, но и много изискани, различни и достъпни. Ние обаче сме решили да обърнем внимание не само на чисто кулинарното му превъзходство или на интериорните решения. Тук във „Фабрика Дъга” прави впечатление колко умело е развит потенциалът и как са разчупени представите за кафетерия – тя не е просто поредното заведение, в което сервират еспресо, а сътворява културна среда и затова питаме неговата авторка как се стигна до тук и как ще е занапред.

ЧиБ: Здравейте, Мария, екипът ни разбра, че преди отварянето на „Фабрика Дъга” не сте работила в такава среда. Разкажете ни, моля, малко повече за себе си, колектива, идеята и за тези трудно опазени броеве на списание „Дъга”. Каква роля играе то във Вашата лична трансформация и името на заведението? МГ: Здравейте. Преди Фабрика Дъга съсредоточавах енергията си в много други различни сфери. Често помагах на приятели в техните начинания, но в един момент ми се прииска да създам нещо мое, точно такова, каквото аз си го представям. Тогава в живота ми се появиха Спасен и Джиги, за които готвенето не беше просто професия. С такава страст говореха за приготвянето на храната, че веднага им се доверих. Аз от своя страна вложих цялата си душа и сърце в това, да създадем място, в което всички да осъществим мечтите си, те да готвят, каквото искат и както искат, а аз да имам моето място, за

Едно от многото хубави неща, които се случват във Фабрика Дъга – представяне на млади артисти, чиито платна красят белите стени. Ако пък желаете да оползотворите и разнообразите кафето си, а не носите четиво, винаги може да се отдадете на спомени от детството, разгръщайки страниците на списание „Дъга” или на някоя от книгите на лавиците.

ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

което да се грижа всеки ден. Името действително е вдъхновено от списание Дъга. То беше за времето си нещо различно и много интересно. Единствената цветна точка в черно-белия печат на соца. ЧиБ: Защо точно фабрика? Смятате ли, че скоро „производствения” процес ще се засили към организирането на културни мероприятия и такива, свързани с обществения и градски живот и какви? МГ: Фабрика, защото ми харесва идеята, че във фабриките материята приема вид и смисъл. Колкото до „производствения” процес и градския живот, тази седмица открихме нова изложба на една много талантлива авторка Мила Лозанова, чиито принтове ще живеят на нашите бели стени през следващия месец. В началото имахме идеи за организиране на различни събития, но в последствие се оказа, че във Фабрика Дъга хората сами си ги организират и няма време за сценарий. Толкова интересни и творчески хора ни посещават, че за мен всеки ден си е културно събитие. Най-голямото удовлетворение са хората, които Фабрика Дъга привлече, личности, които затвърдиха моята вяра в България. ЧиБ: Кое Ви прави различни от множеството по „Оборище” и „Шишман” и защо? МГ: Всеки член на множеството посвоему е различен. Ако трябва директно да отговоря, може би отношението. Всеки човек, който

прекрачи прага на „Фабрика Дъга” се превръща в наш специален гост. Хората, като че ли усетиха веднага енергията и любовта, с която е създадено мястото и ни отвърнаха със същото. Много бързо разбраха, че нашата мисия е те да се чувстват добре при нас. ЧиБ: Как според Вас се променя обществото и морала в страната ни? МГ: Хората, особено в големия град, се промениха. Станаха някак по-толерантни. Днес срещам все повече възпитани и учтиви хора, готови да ти помогнат и ми се струва, че изчезна онази затвореност и прикритост от преди години. Честността също е качество, което виждаме все по-често. Добрите хора започнаха да показват лицата си и да заявяват себе си. Доверието между хората отново съществува. ЧиБ: Можем ли да кажем, че заведения като „Фабрика Дъга” са започнали да попълват нишата между културните домове, читалища и обществото и задачата им е освен да хранят стомаха на българина, да хранят и душата и съзнанието му. Имаме ли нужда от тях и защо се създаде тази нужда? МГ: Затрупани от огромните лъскави сгради на моловете с изкуствена светлина и офис центровете, в които работим, ние все повече се нуждаем от свобода, изразяваща се в простички неща. Докато строихме Фабриката един приятел ме попита: „Мария, сигурна ли си, че ще си удовлетворена и щастлива от факта, че хората ще идват при теб, просто ще се наяждат и ще си отиват?” Тогава още по-ясно осъзнах, че не това е моята цел. Във всичко трябва да има смисъл. Целта беше да създадем пространство, което да носи духа на своето време. Иска ми се Фабрика Дъга да е място, което вдъхновява, което храни не само телата, а и душата и съзнанието. Това, като че ли се случва благодарение на хората, които изпълват пространството всеки ден – различни, цветни и интересни. Хората настояват да имат своите градски места, простички, но специални сами по себе си с нещо, което в повечето случаи не

виждаш, а усещаш. Материята не е маловажна, но дори накрая, духът побеждава материята. ЧиБ: Как мислите – коя е найсилната черта, която привлича хора във „Фабрика Дъга”, дори и такива като нас – пушачи и особняци – заряда, потенциала, липсата на популизъм, хубавото еспресо, всичко накуп или нещо

коренно различно? МГ: Отношението отново. Хората имат нужда от внимание и любов, няма значение от професията, пола или времето, в което живеем. При нас те съществуват. Фабрика Дъга е направена от любов и с любов. Е, и сладкишите, разбира се... Андриана Коцева

КУЛТУРА

С респект към истината Не се налага да пиша за нея. Избрах да пиша за нея. Подчертавам това. В задължението на танцовите анализатори е да познават творбата и нейния автор. Необходимо е да са на ясно с всеки фрагмент, съотнасящ се към действието, логиката, поради която е въвлечен като инструмент и съпътстващите го линии в общата композиция. И това не е всичко. Намеренията ми да пиша за нея съществуват отдавна. Заради подчертаната изисканост и откровението, с което се изразява, заради безкомпромисната си творческа последователност, заради смелостта... Как талантът се превръща в творец и кога се случва докосването, за да се получи обратната връзка? Кога разбираме, че кръгът на случващото се е затворил и сме завладяни тотално съзнателно, но и подсъзнателно? Най-вероятно когато установим, че сме въвлечени в намеренията на автора и участваме до краен предел на ниво чувствителност – емоционална и мисловна. Тук ще направя уговорка и ще отбележа – без съмнение се нуждая от кураж, заради респекта си към персоната на Мила Искренова. Впрочем, тъкмо поради този факт ще е добе да анонсирам – настоящият текст е само началото на серия от материали, чрез които ще надникнем в творческото ѝ пространство.

Даниела Владимирова Христова

Разговорът: Не знаех как да пристъпя в срещата си с Мила. Нямах готови въпроси. Не знаех какво да очаквам. Декаданс! Смисловият код на тази дума е меко казано стряскащ. Но дали защото М.Искренова умишлено търси ефекта от сблъсъка на смисли в тяхната философска сложност, нейното присъствие се оказва най-яркият контрапункт на стила, чрез който я разпознаваме? Най-вероятно. В изкуството ѝ откриваме болка, протест, отчаяние, крясък. В живота тя изглежда спокойна и одухотворена. „Това е естественото ми поведение. Не си поставям за цел да правя такова впечатление. Не търся преднамереност. Имам шанс да се занимавам с това, което искам. В момента работя върху пластичните моменти за една силно социална френска пиеса заедно с Николай Ламбрев. Мястото е Сфумато. Връзката танц-театър е много силна.“ – споделя ни Мила. Едно от последните сценични откровения на М.Искренова можеше ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

Мила Искренова (автор на снимката:Славея Йорданова)

да бъде видяно на сцената на Музикалния театър „Ст.Македонски“. Музика и музикална среда – Емилян Гацов-Елби и произведения на барокови композитори. Текстовете са на Милена Фучеджиева. На сцената е и Биляна Петринска. „Дневникът на Дракула 2“ е наистина впечатлявщ. Вниманието е

заслужено и то се оглежда в самия спектакъл. Зрителят е благодарен за сценичната естетика, в която почеркът на хореографката е шлифован до филигранност. Танцьорите на „Арабеск“ показват онази завладяваща прецизност, без която общият замисъл щеше да оформи повече въпроси и по-мал-

Балет „Арабеск“, в „Дневникът на Дракула 2“. Ангелина Гаврилова, в „Дневникът на Дракула 2“.

в ляво: Асен Наков в „Дневникът на Дракула 2“ в дясно: Биляна Петринска в „Дневникът на Дракъла 2“

ко отговори. Изкуството им въвлича ума и освобождава съзнанието в търсенето на формулата за смисъла. Играта носи силни социални послания и ни прави съучастници в един общ контекст. „Дракула олицетворява тъмната страна на човека. Нагонът за власт. Страх от смъртта. Стремежът към безсмъртие“ – казва Мила Искренова. „Да наблюдаваш една катедрала е ЧЕРНО И БЯЛО, #88/ 2015

като да наблюдаваш себе си в една великолепно въздигаща се проекция. Себе си, обърнат към небето, в досег с непреходното, с божественото, с извисеното... Във вечните смисли на светлината, на звука и тишината, на покоя...“ И още: „Танцът е признак на живот и той извира от тялото като доказателство за неговата живост... Танцът е самото съществуване, а танцуващите хора съществуват чрез него.“

След „Радостта на тялото“, от която са горенаписаните цитати и „Вкусът на твоето тяло“ Мила Искренова замисля нова книга. В нея не става дума за танц. За сега я описва като новела, прерастваща в роман, разказващ за живота на артистична прослойка от времето на 80-те. Да ѝ пожелаем успех! Даниела Владимирова Христова снимки: Станислав Димитров

убавото време е тук и краткотрайните пролетни дъждове няма как да попречат на усмивките ни. Вече отпочинали след смяната на времето, почти забравили пролетните умори и отпадналост, трябва да се поразтъпчем. Тези първи месеци от годината бяха изпъстрени с действие: в София пуснаха метрото, политическите лидери бяха доволни и държаха речи, а гражданските организации решиха да махнат розовата превръзка от очите на гражданите и да им покажат всички гледни точки; това стана и с ремонта на НДК, с проектите за ремонт и реконструкция на центъра на София и с много други подобни – на кратко – с всички общественоважни събития за града ни през годината. Но освен бурните емоции имаше откриване на изложба в Лувъра – „Епопея на тракийските царе”, активен график както на столичните, така и на галериите в страната, представящи ни тази пролет все повече съвременно изкуство и млади автори, а и много премиери на театралната сцена; Пловдив, като бъдеща културна столица на Европа за 2019г., също готви богата програма и вече е в ход проектът „ПРИ-ОБЩЕНА РЕКА” – всеки може да участва там с идеи. При толкова препълнен и колоритен график на всички културни и обществени организации в столицата и страната, решихме този път да Ви представим една изключително забавна постановка, влизаща премиерно в актива на Сатиричния театър и Салона на изкуствата в НДК – време е за смях, изкуство, музика, литература и повече хубаво настроение: 1. Убийство в експерса, Габор Гьоргеи, Сатиричен театър „Алеко Константинов”, на сцена на 22.05 от 19:30; 2. XX Салон на изкуствата, Национален дом на културата, 11.05 – 28.06.2015г. 1. „Убийство в експреса” от Габор Гьоргеи • Превод: Илияна Михайлова • Постановка: Петър Денчев • Сценография: Петър Митев • Участват: Никола Анастасов, Александра Сърчаджиева, Михаил Сървански, Маргарита Хлебарова, Росица Александрова, Ивайло Калоянчев, Кирил Бояджиев, Константин Икономов Пътувате във влака с любовницата си на път за малката вила, в която… И точно когато сте целият в пламенна възбуда от предстоящата изневяра, откривате, че човекът в купето до вас не е заспал, а… мъртъв. Никаква полиция, никакви лекари – нали ще ни питат какво правим тук и т.н. – крещи в истерия любовницата, която е съпруга на високопоставено лице. И започва една игра, в която двамата, а и тези, които влизат след това в купето, проиграват всякакви шансове за обикновената човешка солидарност и хуманност, просто за добрина. Ситуацията е заредена с много усмивка, с прецизно остроумие в наблюденията върху човешката природа. 2. На 11 май от 19 часа полетя отново птицата феникс – символ на прераждането, на огъня на живота, на новото начало, на божественото и на любовта. Високо се издигна в небесата с различния дух на празника – двайстото юбилейно издание на Салона на изкуствата. „Това културно събитие е ключово за столицата и страната ни. НДК е именно онова място, което обединява традиционното с модерното чрез проекти от разнообразна жанрова палитра – музика, театър, изящно изкуство, литература, кино, нови визуални и звукови технологии, което възпитава вкусове и генерира култура.” – заяви на пресконференцията изпълнителният директор Мирослав Боршош. Благодарение на оригиналните хрумвания на г-н Боршош и неговият енергичен творчески екип, този Салон ще бъде запомнен със съвременния начин за представяне на най-древните музи. Това е първото мащабно събитие, в което творците приобщават виртуалното и интимното общуване с публиката, благодарение на новостите и мултимедията. Представленията на „Квартет” на Хайнер Мюлер, „Улицата” на Теди Москов, мултимедийната изложба „Дух и светлина” с картини на Владимир Димитров - Майстора – това са само част от богатата програма, на която ще се радват зрителите. Вълнуващ и характерно звучен бе концертът на трупата гайдари от Шотландия, които откриха Салона на изкуствата, те за първи път стъпват у нас по покана на НДК. Изключително енергичните, забавни и артистични музиканти от „Ред хот чили пайпърс“ сами определят стила си като „Bagrock”, сливайки традиционна шотландска музика с поп и рок хитове. През онази вечер усетихме, че гайдите могат да „плачат“ и да „се смеят”. Особено, когато гостите засвириха заедно с десетината родопчани с белите нашенски гайди, а после се понесе познатият обичан глас на великата Валя Балканска. Преживявания, ритми и настроение! Очакват ни още нови оперни спектакли, етно, джаз и алтернативна музика, участие на единствения органист, номиниран за „Грами” – Камерън Карпентър. В предстоящите срещи чрез духовността и красотата, нека стойностното изкуство живее в нас и ни донесе насладата на празника… Мариана Енева 52

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ КИТАЙ

Преоткрийте изключителния свят на Китай. Непознати митове и легенди, необятна природа и красиви туристически дестинации, култура, обичаи и археологически открития – всичко това може да прочетете в еднотомната компактна енциклопедия. В книжарниците и на адреса на издателство „Ентропи 1" ЕООД София, ул „Граф Игнатиев“ №4, ет. 3 GSM: 0886 336 519

В КНИЖАРНИЦИТЕ ОТ МАЙ

„Здравей, Китай”

Мултимедиен културен поглед в 100 теми. Двуезично издание.

Узнайте тайните на китайската култура! За допълнителна информация: GSM 0888 607 998 www.blackandwhitemag.bg