Черно и Бяло 89/2015 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #89/2015

НИКОЛАЙ ЯНАКИЕВ и хората на духа

Почетен диплом „Общенствено признание” за Снежана Тодорова

Председателят на СБЖ приветства участниците в Международната среща на журналисти от Балканския и Черноморския регион • четете повече на стр.4

а 24 и 25 септември 2015 година в Санкт Петербург се проведе Евразийски женски форум, в който участваха над 700 представители от законодателни и изпълнителни властови структури, делови кръгове, научни и обществени организации, авторитетни дейци на международното женско движение от 70 страни. Председател на организационния комитет на форума бе Валентина Матвиенко, която е и Председател на Съвета на федерацията на Федералното събрание на Руската Федерация. Бяха обсъдени въпроси на социалната сигурност и устойчивото развитие, международното сътрудничество, ролята на жените в икономиката, политиката, журналистиката, социалната интеграция на обществото. Програмата включваше пленарни заседания, кръгли маси, представяне на хуманитарни и благотворителни проекти, изложби. Бе приет заключителен документ, който определи насоките за развитие и укрепване на международното хуманитарно сътрудничество. Сред отличените с почетен диплом „Обществено признание” на Евразийския женски форум бяха ръководители на обществени организации от Германия, Китай, Полша, Русия, САЩ, a от България – нашата Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ.

С партньорството на:

Абонаментна кампания 2016г.

Български пощи ЕАД каталожен №1903 В редакцията на списанието на адрес: София, ул.„Граф Игнатиев” №4, ет. 3, Ентропи 1 ЕООД GSM 0888 33 65 19

Гена Димитрова – принцеса Турандот

20 Възраждане на българските традиции и фолклор

Бурса и Мудания посрещат делегация от СБЖ. . . . . 2 „Икономическата криза свършва, кризата в медиите – не! Защо?”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4 Джон Пилджър: „Днес имаме нужда от пета власт”. 9 Джу Шоучън: „Сътрудничеството ни с българските журналисти е трайно и ползотворно” . . . . . . . . . . 10 „Най-тъжният ми портрет е на Станислав Стратиев, с когото бяхме близки приятели.”. . . . . . . . . . . . . 13 Любен Генов: Очи в очи с Любомир Левчев. . . . . . . 19 Възраждане на българските традиции и фолклор. . . . 20 „Фестивал на стенописта – село на личностите“. . 26 Обърни се с гняв назад. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Паметна плоча възкреси спомена за Асен Русков и съпругата му. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34 Сбогуване с принца. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 Изречения от Увалиев. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37 XXIII МФФ „Любовта е лудост”. Наградите. . . . . . . 38 На сърцето ми е цяла Азия. . . . . . . . . . . . . . . . . . 39 За „Добрите управляващи и добродетелния град”. . . 43 Хонконг, където Западът срещна Изтока и остана. . 47 Изкушението Малта. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50 Съпричастни към жертвите на геноцида . . . . . . . . 52 Хора и събития, известни на историята…. . . . . . . 54 АртАфиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56

Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио

6 2 Фестивал на стенната живопис

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков

Редколегия: Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

Федотов: „На сърцето ми е цяла Азия”

Съдържание

Абонирайте се за списание „Черно и Бяло” през новата 2016 година

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Бурса и Мудания посрещат делегация от СБЖ Делегация на СБЖ, водена от председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова, пристигна в Бурса по покана на Асоциацията на журналистите в Мудания, Турция. В рамките на визитата са предвидени срещи с кметовете на общини и области, професионални журналистически организации и участия в културни събития. Орхан Чифчи, областен управител на Мудания, приветства делегацията с думите: „Радвам се, че в рамките на европейския медиен проект, който се реализира от турските журналисти в партньорство със СБЖ, ще бъде реализиран документален филм на тема „Медиите в България – преди и след присъединяването в ЕС“: „Вярвам, че нашето сътрудничество ще е от полза за двете страни. Сигурен съм в успеха на съвместният проект между журналистическите организации на Турция и България. Благодаря за съпричастността и подкрепата на председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова. Очаквам, че връзките между медийните ни организации ще прерастнат в поредица от ползотворни инициативи“. Снежана Тодорова заяви: „С моите колеги се чувстваме изключително щастливи, че сме в Бурса. Тук, на тази земя, преди 170 години Константин Фотинов издава първия брой на списание „Любословие“, което поставя началото на българския периодичен печат. Реализацията на сегашния медиен проект е гаранция за бъдещо успешно партньорство между нашите организации, което е от взаимен интерес“. От „Европрес“ подариха филм за Пловдив Тодорова отправи покана към ръководството на Асоциацията на журналистите в Мудания за участие в среща на представители на журналистическите съюзи от балканските страни. „Ще очакваме с огромно нетърпение да видим филма, който нашите турски колеги подготвят, за да видим във фокуса на тяхното огледало проекцията на развитието на медийната среда у нас“, посочи Иван Върбанов, главен секретар на СБЖ: „Кампанията на СБЖ „Свободата зависи от нас“, която бе проведена по повод Международния ден на свободата на пресата, бе широко отразена и приветствана в Турция. На днешния ден за борба с цензурата

отправяме посланието: „Най-важно е да преодолеем влошаването на медийната среда, корпоративната журналистика и автоцензурата“. Областният управител на Мудания бе приветстван от представителите на пловдивското журналистическо дружество на СБЖ „Европрес“ Георги Найденов и Екатерина Кючукова, които подариха копие от филм, разказващ за богатото историческо наследство на Пловдив, който през 2019г. ще бъде културна столица на Европа. В делегацията на СБЖ са включени и Надка Вардарова и Тодор Попов от самоковското журналистическо дружество, които издават вестник „Приятел“, журналистът от БНР Николай Кръстев, Шевкие Чакър-Нихатова от Радио България – БНР. В рамките на визитата на делегацията на СБЖ в Турция бяха проведени срещи с Орхан Чифчи – областен управител на Мудания, Сойер Казанчи – председател на Градския съвет на Мудания и членовете на съвета. Делегацията посети фабриката за маслини „Мармарабирлик“. Директорът Али Йълдъз разказа за производствения процес и постиженията на най-големия турски производител на маслини и зехтин. Интерес предизвика посещението на българските журналисти в завода за преработка на кестени, чиито продукти са познати на тур-

ския и международния пазар под марката „Кастаня“. По случай международния ден за борба с цензурата СБЖ бе отличен с почетен плакет в израз на признанието на усилията на Съюза в отстояване на свободата на словото и налагането на професионалните и етични стандарти и защитата на журналистическата професия. Приветствия към СБЖ бе поднесено и от Евгени Василев – консул на Република България в Бурса. Особено вълнуващи бяха спонтанните срещи с български сънародници, които живеят и работят повече от 2 десетилетия в Бурса и Мудания, сред които и маестро Мелтун Кадиоглу, дългогодишен директор и диригент на Симфоничния оркестър на Бурса. Малката България в Турция По време на петия ден от своето посещение в Турция, делегацията на Съюза на българските журналисти се срещна с г-н Йенер Акар, кмет на Община Кестел /Бурса, Турция/. „Нашата община е космополитна – умален модел на Турция. Първите изселници от България пристигат през 1950г. и са от селата край гр.Пещера. Те донасят и засаждат български ягоди по тези земи, които от този момент се превръщат в един от символите на града, намерили място и в герба на Кестел“, заяви Йенер Акар. По думите му през 1989г. втората вълна български изселници наброява 11 000 души. „Те обогатиха общината, придадоха цвят и допринесоха за икономическия и културен подем на нашия регион. Българските изселници са най-работливата част от населението“, посочи Йенер Акар. Кметът на Община Кестел поздрави делегацията на Съюза на българските журналисти за подкрепата, която оказва на съвместния медиен проект с Асоциацията на журналистите от Мудания. Делегацията на Съюза на българските журналисти бе приета и от г-н Зия Полат, областен управител на Община Кестел. „Ние сме част от България, тъй като българските изселници съставляват 70% от общия брой на изселниците от други държави. Ние чувстваме българите като родствен и близък народ“, каза Зия Полат. Областният управител призова всички журналисти да отразяват правдиво реалния живот и политико-икономическите отношения между двете страни. С успешния модел на прилагането на пряка гражданска демокрация и взаимодействие с местната власт се запознаха българските журналисти по време на срещата си с председателя на Градския съвет на Община Нилюфер г-н Шази Чавушоглу. „Ние носим България в сърцата си, въпреки ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

преживените от нас исторически събития, които преобърнаха хиляди човешки съдби. Вие журналистите сте хората, които със силата на словото можете да съграждате или да разрушавате действителността. Моля ви, бъдете обективни, честни и работете за интересите и добрите отношения между България и Турция!“ С тези думи доц. д-р Юксел Юксан, председател на Дружеството на изселниците от балканските страни в Турция, се обърна към българските журналисти. „Помнете историята, пазете традициите и работете със сърцата си за съграждането на един по-добър свят за нашите деца и внуци“, призова Юксел Юксан. В края на работното си посещение в Турция делегацията на СБЖ се срещна и с г-н Евгени Василев, консул на Република България в Бурса. Иван Върбанов

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

„Икономическата криза свършва, кризата в медиите – не! Защо?” Под това мото мина Международната среща на журналисти от Балканския и Черноморския регион в МДЖ - Златни пясъци, на 20–21 септември 2015г.

Снежана Тодорова, Надежда Ажгихина и Джим Бюмела

лед като представи и приветства делегатите Снежана Тодорова, председател на СБЖ, откри срещата с приятната новина за паметник на Константин Фотинов в пределите на Турция. Съюзът на българските журналисти и Асоциацията на журналистите в Мудания, с подкрепата на община Нилюфер, Бурса (Турция), инициират поставянето на паметна плоча на Константин Фотинов. Участниците в медийния форум бяха поздравени от кмета на община Нилюфер, Бурса – Мустафа Бозбей, чрез пряка видеовръзка. Президентът на Асоциацията на журналистите от Мудания – Явуз Герчекчи сподели, че паркът и голямото дърво – чинар, се намират в района на квартал Гьорюкле, община Нилюфер, където живеят предимно изселници от България. Паметната плоча на Фотинов – по идея на председателя на СБЖ г-жа Снежана Тодорова, в

партньорство с Асоциацията на журналистите от Мудания, ще бъде вградена в столетен чинар, който е под специалната грижа на общината. С подчертано внимание делегатите се отнесоха към въпросите за прозрачност, независимост, регулация и саморегулация в журналистиката, както и към болезненото нарушаване правата на журналистите. В края на втората сесия работата на делегатите от срещата беше обобщена в Декларация на участниците в Международната журналистическа среща на страни от Балканите и Черноморския регион 20–21 септември 2015г., МДЖ - Варна Откъси от забележителните изказвания и дебатите на срещата предоставяме на Вашето нимание: Надежда Ажгихина: „Нараства ролята на журналистиката” „Поздравявам СБЖ с това, че бе създаден и се развива Бал-

кански и Черноморски медиен център”, така приветства Надежда Ажгихина – вицепрезидент на Европейската федерация на журналистите (ЕФЖ) и секретар на Съюза на журналистите в Русия, участниците в международната журналистическа среща във Варна. „Монополизацията на пазарите, икономическите проблеми, съкращаването на работните места – това са процеси, които протичат навсякъде по света. Важно е да се отстоява ролята на журналистиката като значима сфера на общественото развитие: Олигарсите в много страни, следвайки гледната точка на Рупърт Мърдок, се опитват да наложат тезата, че в цифровата ера не е нужна журналистиката – с нейните етични, професионални принципи и обществена мисия. Те изтъкват единствено водещата роля на медийните мениджъри, които ръководят послушни и готови на всичко работници в информационната сфера. В Русия тези думи се мултиплицират от някои чиновници. Ние, журналистите, не сме съгласни с това. Ролята на журналистиката нараства неимоверно много в епохата на безграничната информационна свобода. Тя служи на обществото и помага на хората да направят своя самостоятелен избор. Ние, журналистите, сме уверени, че само чрез солидарност може да бъде преодоляно това изпитание. Надяваме се, че Международният дом на журналистите тук ще се пре-

върне в ново средище за наши срещи и ще бъде център за развитие на журналистите в Европа.” коментира Ажгихина. „Журналистиката – в служба на обществото“ е мотото на МФЖ и ЕФЖ: В Русия, като развитие на това послание се роди инициативата „Диалог на доверието“, която вече няколко години събира колегията. През октомври т.г. срещата ще се проведе в рамките на Фестивала на журналистите в Русия. В него участие ще вземе и делегация на СБЖ, водена от председателя Снежана Тодорова”. Джим Бюмела, президент на Световната федерация на журналистите: „Големи медийни корпорации са господстващи на пазара. Турболенциите от концентрациите на медийния пазар са ясно видими. Те все повече разчитат на частни капиталови инструменти. Решенията в управлението са продиктувани от интереса на акционерите и рекламодателите. Редакционните решения все повече се мотивират от търговските фактори. Журналистите стават все по-малка част от тази корпоративна машина. Бизнесът няма нищо общо с новинарството. Медийната среда става все по-несигурна, а медийните гиганти няма да могат да използват силата на новите технологии. Те ги употребяват за намаляване на разходите си. Медийните гиганти наложиха много радикални промени в начина на работата на журналистите, начина, по който се консумира информацията. Това поставя в риск качествената журналистика. Ние поддържаме тезата, че бизнес-моделът е мъртъв. Медийните корпорации не могат да дадат нови решения. Два и половина милиарда хора по света четат вестници, 800 млн. са читаЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

телите на онлайн-изданията. Тиражите на хартиените издания са стабилни, но по места се наблюдават огромни раличия. Европа губи пари,защото падат тиражите, но в същото време постъпват приходи от рекламите в интернет. Много от медийните корпорации продължават да са силни и стабилни. Независимо от кризата настъпиха промени в медийните пазари. Една от тези промени е старанието да се намаляват разходите. Уволняват се масово репортери в повечето западни държави. Би Би Си непрекъснато редуцира персонала си и се очакват нови и нови финансови рестрикции. Намалява и количеството на съдържание в медиите. Начинът, по който се поднасят новините, се промени. Начинът, по който новините се споделят и разпространяват – също. Намаляват се заплати и социални придобивки в медийния бранш. Има тенденции към ограничаване на правата на журналистите. Не се инвестира в разследващата журналистика. Масово е настъплението на новите медийни платформи. Има все по-голямо размиване в условията за заплащане. Всичко това няма как да не се отрази на качеството. Наблюдава се тенденцията на мултифункционалност. Ние не трябва да се противопоставяме на новите технологии. Независимо какво е бъдещето на медиите, най-важното е качеството им. Вярваме, че истината и точността трябва да са основните ценности в журналистическата етика. Без ценностите си ние няма да имаме доверието на хората. Ние искаме нормални, достойни отношения в бранша. Искаме да се дава винаги приоритет на истината във фабриката за новини и да се откроят важните за обществото неща.

Съюзите на журналистите са гарант за силата на медиите и защитата им. Журналистиката е в етап на трансформация. Докато публиката, читателите защиват правото си да получават точна информация, журналистиката ще бъде журналистика.” Иво Инджов: „Отговорност и прозрачност в медиите” „Както сигурно знаят нашите чуждестранни гости, медиите в България са свободни, но не независими и българската журналистика заема 106-о място в класацията за свобода на пресата на „Репортери без граници“. Като виновни за състоянието на медиите на такива конференции обикновено се сочат държавата и големите медийни корпорации, които често действат в симбиоза помежду си. Виновна е и икономическата криза, която макар и да си отива в Европа, в България все още е причина за свития рекламен пазар. Това води до рязко редуциране на легитимните източници на доходи за медиите, те са

зависими от финансирането от съмнителни спонсори, както и от държавата по линия на популяризирането на европейските фондове. Така медиите стават още по-уязвими за външни влияния и корупционен натиск. Много по-рядко се дискуира упадъкът на етично-професионалните норми в журналистиката и отказът на медийната саморегулация. И така, ще се спра на няколко, повечето от тях нови, почти непознати в България механизми и инструменти, които допринасят за по-висока степен на медийна отговорност и прозрачност. Слабо известни механизми и инструменти на медийната саморегулация Прес-съветите, характерни за страни като Швеция, Германия и България, в коята има две конкурентни институции със сходна функция, имат славата на „книжен тигър“ на медийната саморегулация. Друга институция за самоконтрол в медиите е омбудсманът. Разпространена е в страни като Швеция, Португалия, Франция, САЩ. Интересно е да се отбележи, че в последните две страни няма прес-съвети. Според една студия на European Journalism Observatory в 13 изследвани западно- и източноевропейски страни медиите рядко си позволяват назначаването на омбудсман или лице, отговорно за диалога с читателите. Институцията „медиен омбудсман“ е почти непозната в България, ако изключим скромния опит на обществената БНТ, за който обаче има крайно оскъдна публична информация. Други инструменти на медийната отговорност са редакционните блогове, обратната връзка с читателите в социалните медии и др. Колкото и иновативни да са те, няма да дадат резултат, ако в редакциите не се култивира

културата на критиката. Каква е ситуацията в България? Някои редакции публикуват поправки при допуснати грешки, макар че практиката на колонки с редакционни корекции не съществува. Да не говорим за цялостен corrections management. Редакционните блогове се броят на пръстите на едната ръка, а обратна връзка с аудиторията чрез социалните медии, която да взема отношение към грешките, на пратика няма. Като цяло липсва журналистическа култура на критиката – особено на редакционните съвещания, когато колеги би трябвало да критикуват колеги за грешки и некачествена работа. Това го казвам от личен опит като журналист. Ето още едно бяло петно на медийния самоконтрол, където промяната трябва да започне в самите редакции. Прозрачността е проблем Създава ли прозрачността повече доверие в редакциите и журналистическите продукти? „Прозрачността се превърна в „дума на деня”, но не може да бъде оценявана еднозначно, а противоречиво и комплексно”. В България, в която поголовно спадналите тиражи на вестниците са строго охранявана тайна, въвеждането на подобни форми на редакционна прозрачност е все още в сферата на фантастиката. Макар че има отделни случаи, в които медии се опитват да представят пред публиката как е създаден даден продукт. В България съществуват обосновани подозрения, че чрез популяризирането на европейските фондове, обявите за обществените поръчки и договори за медийно обслужване на общините се толерират определени медии. От 2013г. правителствата обявяват периодично какви суми изразходват за реклама в медиите за популяризиране на еврофондовете. Информацията обаче не

обхваща всички медии, няма регистър. В България през последните години бяха направен известни стъпки към прозрачността на медийната собственост. Освен съществуващият регистър в СЕМ на доставчиците на аудио- и аудиовизуални услуги, с промяна в един закон стана задължително печатните медии да обявяват веднъж годишно собствеността си – до физически лица и публични АД. Списъците се публикуват в сайта на културното министерство. И в двата случая обаче не може да се проследят действителните собственици, когато те са офшорна фирма. Като цяло предоставяната информация за медийната собственост е доста непълна в сравнение със закона за печата на провинция Бранденбург – информацията се публикува само веднъж годишно и не осветлява и другите медийни участия на собствениците на печатни медии... В заключение бих казал, че разгледаните от мен инструменти на медийната саморегулация и либерална регулация, някои от които са в младежка възраст и са слабо известни у нас, не са панацея за излизане на медиите от кризата. Още по-малко за решаване на сакралния проблем с легитимното им финансиране. Но те са стъпки напред за стимулиране на отговорността на медиите и нарастване на тяхната прозрачност – две неотменими условия за възстановяване или разширяване на автономията на медиите. А медиите с автономна редакционната политика са в по-силни позиции при търсене на легитимни източници на финансиране. Добромир Тенев за правната страна на проблемите: Изказване на г-н Добромир Тенев на тема „Защитата

на медийната свобода и независимост чрез ефективното използване на правните инструменти за защита на конкуренцията в ЕС; борбата срещу монополизирането на медийния пазар чрез използване на антитръстовите правила на национално и европейско ниво“ „Ще говоря за правната страна на тези проблеми, които до момента коментирате“. Проблемът с концентрацията в медиите съществува във всички държави в света, но той е особено остър след 2009г. насам, след началото на икономическата криза. Наблюдава се изключително сериозна концентрация на контрол и собственост по отношение на различните типове участници на медийния пазар, в определени субекти. България не е изключение в това отношение. В изложението си той се концентрира на четирите форми, които правото на Европейския съюз и съответно кореспондиращите норми на българското конкурентно право забраняват като практики на пазара. Първата форма са така наречените картели и съгласувани

ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

практики. Важно е да се знае, че те са абсолютно забранени по силата на чл.101 на Договора за функциониране на Европейския съюз. Разликата между националното право и Европейските норми е в това, че ако сте сезирали националния орган, трябва да чакате неговото решение и тогава да действате, докато европейското право е пряко приложимо, и ако има нарушаване на чл. 101, националният съд е длъжен да го приложи директно. Следващото явление е злоупотребата с доминантна позиция на пазара – чл. 102 от Договора. Разликата между двете е в това, че злоупотребата се извършва от едно медийно предприятие, докато картелите се правят от няколко такива, които не са свързани помежду си. Нарушаването на този член също води до нищожност на действията на нарушаващата страна. Третата форма е свързана с концентрацията на собственост. Тя е вид споразумение между първоначално независими участинциш на пазара, която след време, поради изкупуване, прехвърляне или каквато и да била друга форма, води до някакъв вид общ контрол. Общият контрол в медиите означава общ глас, общият глас означава сила. Силата да наложиш теза, виждане, или каквото и да било друго на обществото. Точно затова тези явления са важни и хората, които са на медийния пазар трябва да ги

познават. Четвъртата форма на непазарно поведение са така наречените „Държавни помощи”. По силата на чл.107 и чл.108 от Договора е забранена държавната помощ за медиите. Всякаква работа, която държавата възлага на медиите може да се третира като държавна помощ, ако тя се възлага на непазарен принцип. Това е когато държавата дава пари на определени медийни субекти за определен вид услуги. В момента в България държавата е най-големия клиент на медиите по отношение на рекламния пазар. Наблюдава се това, че буквално хората не знаят, че нещо е забранено. Това се отнася и за голяма част от медиите. Когато не знаете, че нещо е нарушение, вие няма как да го отразите като такова, дори и да виждате негативните му ефекти. Еропейската комисия за защита на конкуренцията на Европейския съюз. Тя има отделна, независима наднационална компетенция по тези въпроси. Общото заключение се изразява в това, че чрез механизмите на националното и/или/ европейското право, може да се поведе ефикасна борба против придобиващото уродлив вид монополизиране на всички сегменти от медийния пазар – собственост на медии, печатни и електронни, така също и вурху средствата за разпространение. Според европейското право, гарантиращо право на равен достъп до аудитория, ако такъв не е наличен за дадена медия, това може да бъде оспорвано пред Комисията за защита на конкуренцията в Република България и отделно от това пред Европейската комисия. Заключенията на двете комисии са независими едно от друго и постановеното от националната не води до идентично решение на Европейската.

Васил Сотиров: За защитата на професионалните журналисти в България Често срещам колеги, които ми се оплакват, че работят все повече и повече за все помалко пари. Съкращават щатовете в редакциите, намаляват броя на журналистите, а искат от останалите да работят и за съответните интернет-издания, да дават повече дежурства, без да увеличават заплащането им. Напротив. В много редакции хонорари вече не се изплащат или те са станали почти символични. Колегите с по-големи заплати биват уволнявани, понеже няма как те да бъдат пряко намалявани и местата им или се блокират, или на тяхно място се назначават млади и съвсем неопитни, често начинаещи колеги на минимално заплащане, защото все пак работата трябва някак да върви естествено, при много пониско качество. А в редица издания и заплатите често се изплащат нередовно или на части, докато в един момент целият редакционен колектив не бъде събран и не му бъде съобщено, че за съжаление поради икономически трудности и липса на средства медията се закрива, както стана с колегите от вестник „Преса“ и сп.„Тема“, и както е на път да стане и с редица други медии, главно печатни и разбира се, частни. „Какво правите там, в СБЖ, не виждате ли какво става?“, питат много от тях. И лошото е, че трудно можем да им дадем успокоителен отговор. Да, българските журналисти се оказват една от най-незащитените професии, експлоатирани както материално, така и интелектуално – в ущърб на убежденията им. Кризата в българската медийна сфера е повсеместна, тя все повече се превръща в криза на самата журналис-

тика като професия и като обществено явление, застрашава самите устои на свободата на словото, оттам и устоите на демократичната система. Всичко това поставя в нова, сложна и трудна обстановка журналистите и техните професионални организации. Те трябва да отстояват както универсалните демократични ценности, права и свободи, за да изпълняват общественото си призвание, така и да защитават и чисто материалните си интереси и най-елементарните си трудови права, а заедно с това – честта и престижа на професията. Има ли сили СБЖ да се пребори за тях? Мисля, че самостоятелно това не е възможно. Необходимо е да търсим широк диалог както с други медийни и граждански организации, така и с властови структури и дори с противници на идеята в нашата среда и извън нея, независимо дали ще търсим специален закон или ще вървим стъпка по стъпка. Необходимо е и съдействието на европейските институции, защото поведението на българските правителства в медийната сфера дълбоко противоречи на европейските принципи. Без натиск от Европа, и то в рамките на мо-

ниторинговия механизъм, промени едва ли ще настъпят. Ето и при това правителство не виждаме мерки срещу монополизацията в частния медиен сектор, за изсветляване на собствеността и за прозрачност на финансирането на медиите, за укрепване на обществените медии, които също мизерстват, за защита на елементарни професионални и граждански права на журналистите, които са нарушени със законодателни и нормативни документи. СБЖ трябва да завоюва централна роля в този процес. Ние не можем да претендираме за роля на съсловна организация, като адвокати или лекари. Но ако успеем да се преборим и да защитим основните права на нашите колеги, това рязко би усилило авторитета на нашия съюз и способността му да действа. И ще има далече по-малко основания за онези, които се съмняват, че СБЖ им е полезен и може да им помогнел.” • (Целия репортаж от срещата, записи и изказвания на участниците и снимковия материал може да видите на сайта на списанието: www.blackandwhitemag.bg) Иван Върбанов, СБЖ Красимир Пеков

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Джон Пилджър: Днес имаме нужда от пета власт Джон Пилджър е от най-известните журналисти във Великобритания, автор на редица книги и документални филми, преподавател в „Корнел“, САЩ. Речта му е изнесена пред форум на Центъра за разследваща журналистика в Лондон. Защо журналистиката се поддава толкова много на пропагандата? Защо цензурирането и извъртането са стандартна практика? Защо „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон поуст“ мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да оспорват високите претенции и ниските цели на фалшивата обективност? Това са неотложни въпроси. Времената, в които живеем, са толкова опасни и толкова изопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече „невидимото правителство“. Тя е самото правителство. Тя управлява директно и без страх от опровержение, а главната є цел е нашето подчинение. Векът на информацията е в действителност векът на медиите. Ние имаме война чрез медиите, цензура чрез медиите, демонизиране чрез медиите, възмездие чрез медиите – сюрреалистичен конвейр от клишета на послушанието и фалшивите предположения. Тази мощна машина за продуциране на нова „реалност“ беше създадена отдавна. Преди 45 години книга със заглавие The Greening of America предизвика сензация. На корицата можеха да се видят думите: „Задава се революция. Тя няма да прилича на революциите от миналото. Тя ще започне с индивида.“ Мърдок – кръстник на медийната сган По това време бях кореспондент в САЩ и си спомням как авторът – Чарлз Райх, млад учен от Йейл, беше издигнат до статуса на гуру за една нощ. Неговото послание беше, че казването на истината и политическата акция са се провалили и че „културата“ и самоанализът могат да променят света. Рупърт Мърдок се счита за кръстник на медийната сган – никой не би трябвало да се съмнява в нарасналата мощ на неговите 127 вестника с общ тираж от 40 млн., плюс телевизия „Фокс“. Но директното влияние на империята на Мърдок не е по-голямо от индиректното влияние върху медиите като цяло. Най-ефективната пропаганда може да се намери не на страниците на „Сън“ и не в ефиЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

ра на „Фокс“, а под либералния ореол. Когато „Ню Йорк таймс“ публикува твърдението, че Садам Хюсеин има оръжие за масово унищожение, фалшивите доказателства бяха приети за правдоподобни, защото това не беше „Фокс Нюз“, това беше „Ню Йорк таймс“. Същото е валидно за „Вашингтон пост“ и „Гардиън“ – два вестника, които изиграха решаваща роля при обработването на техните читатели да приемат новата и опасна студена война. И трите либерални вестника едностранчиво представяха събитията в Украйна като резултат единствено от злостните действия на Русия – когато в действителност в превратът имаха пръст и САЩ, подпомагани от Германия и НАТО. И мълчанието може да е лъжа Тази инверсия на реалността е толкова всепроникваща, че никой не оспорва действията на Вашингтон срещу Русия. Това не са даже новини, а клеветническа кампания за сплашване от вида, с който израснахме по време на първата Студена война. Заглушаването на истината за Украйна е едно от най-пълните информационни затъмнения, които помня. И отново, цензори са медиите, които се считат за либерални. Икономическата криза е чиста пропаганда. Една екстремална политика управлява Великобритания, САЩ, Канада, Австралия и голяма част от Европа. Кой защитава мнозинството? Кой ще разкаже тяхната история? Кой записва всичко правдиво? Не е ли всичко това работата, която се предполага да се върши от журналистите? „Когато истината се замести от мълчание – казва съветският дисидент Евтушенко, – мълчанието е лъжа.“ Това е точно този тип мълчание, което ние, журналистите, трябва да съкрушим. През XVIII век Едмънд Бърк описва ролята на пресата като четвърта власт. Било ли е това изобщо някога вярно? Съвсем сигурно е, че днес то не работи. Днес имаме нужда от пета власт – журналистика, която наблюдава, противодейства и руши пропагандата. Имаме нужда от това, което руснаците наричат „перестройка”. Аз бих го нарекъл „истинска журналистика”... (със съкращения) източник: в-к Сега, превод: Александър Гочев

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Джу Шоучън: Сътрудничеството ни с българските журналисти е трайно и ползотворно Джу Шоучън

В България на посещение беше делегация на Общокитайската асоциация на журналистите, водена от изпълнителния секретар Джу Шоучън. Сред гостите бяха и зам.-главният редактор на „Чайна нюз“ Ся Чунпин, зам.-главният редактор на вестника на Китайската народна политическа консултативна конференция Юен Джъу, зам.-шефът на международния отдел на „Чайна дейли“ Джу Циуън и Чън Тао, който е началник на отдел „Европа“ към Департамента „Международни връзки“ на Общокитайската асоциация на журналистите, както и зам.директорът на „Пекин дейли груп“ Джан Ябин. За сайта на СБЖ бе любезен да сподели не само впечатленията си от гостуването в България, но и

за това как китайските журналисти и медии работят в Поднебесната империя, изпълнителният секретар на асоциацията Джу Шоучън. Той е работил 25 години в информационната агенция „Синхуа”, а в асоциацията е от 14 лета. Според Джу Шоучън след отварянето на Китай към света журналистическата обстановка става все по-приятна както за местните, така и за чуждестранните представители на медиите. В България сте по покана на СБЖ. Каква е целта на това Ваше посещение? Джу Шоучън: Тук сме по покана на СБЖ, защото между двете организации съществуват дългогодишни и постоянни връзки. Нашите посещения от много време са през една година. При последното решихме всяка визита да има основна тема. Сега тя е „Тенденции в развитието на медиите в България през последните години”. Нашето желание е да се запознаем с развитието на българските медии и как се отразяват тук новините от Китай. Това е основната цел на нашето посещение. Бяхме радостни, че вашите медии се развиват добре и бързо. Забелязахме, че на фона на непрекъснато появяващите се нови медии традиционните непрекъснато измислят нови подходи и методи, за да се справят с трудностите и да посрещнат предизвикателствата. Разбрахме, че и новопоявилите се медии също

имат голямо развитие във вашата страна. Освен това приятна изненада за нас беше, че вашите издания обръщат все по-голямо внимание на Китай и новините и репортажите от нашата страна се увеличават. Разбрахме, че дори има и специални приложения към някои ваши медии, посветени на нашата страна. А и често представители на някои ваши издания изпращат свои журналисти в Китай. Какви са идеите за сътрудничество със СБЖ? Вече 28 години двустранната връзка между двете организации не е прекъсвана. Има ли реални резултати? Какво бъдеще да очакваме в сферата на сътрудничеството? Всъщност никога не са прекъсвали отношенията между Общокитайската асоциация на журналистите и СБЖ. Това наистина е нещо рядко срещано и много ценно. През година разменяме посещения на български и китайски журналисти. Задълбочихме познанието за журналистическите среди в двете страни и същевременно стимулирахме приятелството. След като наши делегации посетят България, винаги след това в медиите ни се пише много за видяното и преживяното у вас. След излизането на тези материали отзвукът е много добър в Китай. Когато един журналист се завърне в Китай и напише статия за България и тя се прочете от много хора, това допринася много за опознаването на

страната Ви у нас. Всъщност по този начин журналистите помагат за опознаването на двете страни и същевременно за задълбочаването на приятелството. За това смятам, че едни такива контакти са много полезни. С кои български медии се срещнахте и ще си сътрудничите ли с тях и в каква насока? Какво е Вашето впечатление от българските медии? Независимо, че нашето посещение този път в България беше много кратко, все пак успяхме да посетим БНТ, редакциите на в-к „Дума” и „Стандарт”. Срещнахме се във Велико Търново с журналисти от местни радиа. По време на тези срещи българските медии също подчертаха, че се надяват да засилят обмена на информация и да си сътрудничат с китайски медии. Главният редактор на „Стандарт” Славка Бозукова предложи вестникът да установи сътрудничество с китайска медия и двете медии по едно и също време да издават еднакъв брой страници, на които да се разменят материали, посветени на България и Китай. Това предложение е много хубаво и щом се приберем ще го споделим със съответните медии и ако те проявят интерес, може да се пристъпи към сътрудничество в тази посока. Добре би било да се засили сътрудничеството между БТА и Синхуа, между отделни телевизии, вестници и радиа. Бихте ли разказали за Общокитайската асоциация на журналистите? Какви функции изпълнява тя и по какъв начин се осъществява социалната политика и защита на правата на журналистите в Китай? Общокитайската асоциация на журналистите е най-голямата организация в Китай и се ползва с огромно влияние ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

в страната. Тя е неправителствена структура. Всички медии у нас членуват в асоциацията – вестниците, списанията, радиата, телевизиите и сайтовете. Основните є функции са пет. Първата е да се организира обучение на висококвалифицирани журналисти. Втората е да защитава правата и интересите на китайските журналисти. Ако по време на някакво интервю или репортаж се нарушат правата на журналиста, ние трябва да проучим причините за това какво се е случило. Ако по някаква причина журналистът е пострадал по време на работа, също трябва да се намери начин да му се помогне. Освен това трябва да се урегулира поведението на журналистите. Имаме специален Кодекс за журналистическа етика в медиите. И ако има случай на нарушаване на правилата му, трябва да се проучи кога и защо се е случило това. Четвъртата ни функция е да се прави оценка на журналистите, като по този начин те да бъдат стимулирани да пишат все по-добре. И петата е да се разгръща все повече международният обмен. Всъщност ние имаме връзки със журналисти от над 100 страни, като със 60 от тях обменът е между журналистически организации, асоциации и правителствени органи. В това число, разбира се, е и СБЖ. Освен това организираме и специални събития за постоянните чуждестранни кореспонденти у нас. Никога не отказваме да съдействаме за осъществяване на репортажи и интервюта. И когато чуждестранните кореспонденти се интересуват от конкретна тема, ние не пропускаме да организираме и пресконференция, за да получат подробна информация. Всъщност Общокитайската асоциация на журналистите е като един дом и затова те много често

ни търсят по всякакви въпроси. Когато срещнат някакви трудности или имат желания и искания, те се свързват с нас и ние съответно докладваме на правителството за това. Затова може да се каже, че нашата роля е да сме мост между журналистите и правителството. А и за нашите китайски журналисти организираме такива събития, за които вече споменах. Много често те не са само за тях, а и за постоянните чужди кореспонденти. А колко печатни медии има в страната и колко са телевизиите и радиата, които информират гражданите в Китай? Сигурно и при вас вече отдавна е навлязла модата на специализираните информационни сайтове и имате ли представа колко са те и каква собственост са? В Китай излизат над 1900 вестника, телевизиите и радиата са над 2000, списанията са над 9000, а сайтовете са 3,2 милиона. Медиите в Китай могат да бъдат издавани от правителството, от компании или народни сдружения. Нямаме частни медии, тъй като повечето от дружествата са всъщност държавни. Докато по-голямата част от уебсайтовете са частни. Всеки може да си направи сайт, включително и физическо лице. Преди няколко дни обяснявах за социалната мрежа Уей-бо, която има над 300 милиона потребителя. Казахте, че в Китай живеят постоянно чуждестранни журналисти. Те търсят ли вашата организация и ако да, какво най-често ги вълнува и има ли сред тях такива, които са членове на Общокитайската асоциация на журналистите? Светът все повече започна да обръща внимание на Китай и много страни изпращат свои кореспонденти в нашата страна. Те са вече почти 800

души. Нашата асоциация не е просто само дом на китайските журналисти, но и на постоянно живеещите в Китай техни чуждестранни колеги. Имаме департамент за международни връзки и всъщност те често се свързват с него. Вече Ви казах, че специално за тях организираме специални събития. Ако те срещнат някакви трудности по време на своята работа, ние с радост им съдействаме и помагаме. Разбира се, ние не изпращаме наш служител, който винаги да е около постоянно пребиваващите у нас чуждестранни кореспонденти, нито пък има техен представител в нашата асоциация. Но винаги поддържаме връзка по гореща телефонна линия. Има ли действащ Закон за медиите в Китай? Нямаме специален закон за медиите. Доколкото съм за-

познат, в малките страни има такъв закон. У нас действат други закони, като икономически, конституционен, в които са гарантирани свободата на словото, а така също и на издаването. Има и отделни наредби, които също гарантират това, като според една такава наредба всеки отдел трябва максимално бързо да докладва за нарушаването им. В хода на развитието на новите медии съответните отдели на правителството в момента продължават да проучват въпроса как може да бъде гарантирана свободата на словото и излъчването на информация. Така че в момента съществуващите закони и разпоредби в Китай напълно гарантират свободата на словото и печата. С какво си тръгвате от България и какво ще занесете в Китай като спомени, идеи?

Макар времето ни да беше много малко, при това наше посещение в България натрупахме дълбоки и невероятни впечатления от вашата страна. Разбрахме, че освен розовото масло и киселото мляко има едни топлосърдечни, мъдри и приятелски настроени хора. По време на престоя ни във всяко място, което посетихме, бяхме посрещани изключително сърдечно. В това число и от председателя и главния секретар на СБЖ. Тяхната работа породи възхищение у нас. Оттук нататък трябва още повече да задълбочим сътрудничеството между двата съюза и да има още по-голям принос за развитието на отношенията между нашите две страни. източник: СБЖ Розалина Евдокимова снимки: Иван Василев

КУЛТУРА

Николай Янакиев: „Най-тъжният ми портрет е на Станислав Стратиев, с когото бяхме близки приятели.” През юни в престижната столична галерия „Средец“ големият български художник Николай Янакиев представи първата си изложба с портрети. Над 20 платна ни срещат с познати лица – художници, актьори, музиканти, режисьори, колекционери. Все хора от бохемата и културата през последните 30 години. Обединява ги това, че са докоснали сърцето на автора и са предизвикали талантливата му четка да ги увековечи. Николай Янакиев носи магията и очарованието на художника, който е намерил свой неповторим стил в изкуството. Точно това, неповторимото, присъства и в портретите му, които отразяват състояния и настроения – майсторство, присъщо само за найголемите живописци от Ренесанса до наши дни.

осподин Янакиев, срещате ни с едни от най-известните лица от културата. Кой предизвика тази среща? Николай Янакиев: За първи път правя изложба само от портрети, а аз предизвиквам срещата, защото идеята ми е много стара. Все си мислех, че един ден трябва да покажа част от хората, с които ме е срещнал животът и които са оставили по нещо в мен. В галерия „Средец“ показвам лица, повечето от които са познати за широката публика. Вашите лица обаче са като живи и сякаш всеки момент ще ни проговорят. Вижте, портретът е много труден жанр, въпреки че не се цени особено много от колекционерите на изкуство. В портрета художникът не само трябва да умее добре да

в дясно: Авторпротрет на художника, част от изложбата в галерия „Средец”. снимки стр.14–18, в последователен ред: Иван Вукадаимов, акад.Светлин Русев, Мариела Янакиева, Васил Василев Зуека, Станислав Стратиев. ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

пресъздаде характера на своя модел, но и по някакъв особен начин да пресъздаде и своето отношение към портретувания. С което оставя на платното и част от своя характер. Кога добихте самочувствието на живописец, който има таланта да улавя човешки състояния и настроения? Веднага след завършването на Художествената академия участвах в една изложба в Съюза на художниците на „Шипка“6. Тогава получих и награда. Но не толкова наградата беше важна,

а добрите думи от колеги, критика и приятели. И до днес помня, че портретуваният от творбата ми се казваше Калин Николов – Козлодуйското даскалче. В изложбата ни показвате и портрети на свои колеги, а това е много смело, защото гилдията е най-големият критик за работата на един автор. За мен е много важно наистина какво ще кажат героите от платната. На едно от тях е изобразен великият живописец Иван Вукади-

нов – една от най-ярките фигури в историята на българското изкуство въобще. С него имам удоволствието да съм близък приятел. Портретувал съм и моя учител в академията акад.Светлин Русев, на когото дължа много за присъствието си в българския културен живот. Показвам и портрет на незабравимия Генко Генков. Него го рисувах през 80-те години и когато го изложих, Генко си го хареса и ми каза: „Абе, момче, ти ставаш!“. Да чуеш такива думи от човек като Генко, който никак не беше щедър на комплименти, си е направо все едно да те изстрелят с ракета към Космоса. А кой е най-старият портрет в изложбата? На съпругата ми Мариела. Рисувал съм го много отдавна, бяхме още гаджета. Допреди няЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

колко години бях забравил за този портрет, но съвсем случайно го намерих в ателието, скрит зад много други платна. Реставрирах го малко, рамкирах го и го подарих на Мариела за един рожден ден. Тя е и най-младото лице в изложбата защото, когато съм я рисувал, беше момиче. С кого сте се забавлявали най-много, докато го рисувате? С Васил Василев - Зуека. Докато ми позираше, той се скъсваше да ми разказва вицове и двамата се заливахме от смях. Мисля, че успях да предам тази заразна веселост и на платното. А кой е най-тъжният Ви портрет? На Станислав Стратиев. Много ми е мъчно, че си отиде толкова млад от този свят.

С него бяхме големи приятели и последните месеци от живота си той прекарваше постоянно до мен в ателието. Отпускаше се и казваше: „Тук ми е най-добре!“. Станислав имаше идеята да излага мои картини във фоайето на един берлински театър, където предстоеше премиера на негов спектакъл. Въобще двамата имахме планове постановките му да се съчетават с мои изложби. Една от знаковите ви творби е портретът на Валери Петров...

О, с него няколко години бяхме в управителния съвет на УНИЦЕФ. Той много обичаше децата. Веднъж ми каза: „Абе, Ники, защо не ми направиш един портрет?“. Много се притесних, защото най-трудно се рисуват хора, на които най-много държиш. Тогава притеснението от това да не се получи творбата е двойно. Трябва ли човек да е много близък до художника, за да има после добър резултат върху платното? С всички, които съм нарисувал, съм поне по-

знат. Някои от тях, разбира се, са ми особено близки приятели. С колекционерите Ангел Симеонов и Боян Радев редовно сме заедно, с Иван Вукадинов също. По-честите контакти помагат за улавянето характерите на хората. Разкажете ни за Гена Димитрова и нейния портрет. Гена обичаше не само оперното изкуство. Гостувала ми е няколко пъти в ателието на Опълченска, позираше ми и сме разговаряли много за великите майстори на италианския ренесанс. ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

Тогава всъщност възникна и идеята да връчва мои картини на победителите от конкурса за млади оперни певци на фондация „Христо Бръмбаров”, на която Гена беше председател. На портрета Гена е в ролята на китайката принцеса Турандот, една от коронните є роли в операта. Самия портрет е правен преди около 15 години и беше изложен последователно в Операта и НДК във връзка с големите чествания по повод 60-годишния юбилей на певицата.

в ляво: Николай Янакиев в ателието на „Опълченска” показващ голяма част от картините си.

Кой е последният Ви портрет? На Джони Пенков. Завърших го в началото на тази година. Имате ли усещането, че сте успял художник, след като творческата Ви биография наистина е впечатляваща? Успехът е относително нещо. Най-добрият лакмус за него е времето. Може да си много талантлив художник и да не успееш и обрат-ното. Щастлив съм, защото усещам радост от работата си докато съм още тук. Срещам приятели, добри погледи и чувам добри думи. А дали един творец ще влезе и как ще влезе в най-важните енциклопедии, той няма как да го разбере. Просто сме много за кратко на земята. Иво Димитров

КУЛТУРА

Любен Генов: Очи в очи с Любомир Левчев Любо започва „трудовата си дейност“ през 1957г. в отдел „Писма на читателите“ в „редакцията на възторга“, както нарича той вестник „Народна младеж“. Няколко години е заместник главен и главен редактор на в-к „Литературен фронт“. И ето повече от 60 години е в поезията и журналистиката, носител на десетки национални и световни поетични награди и отличия във Франция, Русия, САЩ. Журналистиката го чувства като свой. И той се чувства неин. „Изповед на един бивш бог“ е изповед за неговата първа вестникарска работа: „Започнах някога в отдел „Писма“ – най-долна работа, но работа за бог.“ Отговаря на писма на читателите. Казва истините за света. За какво рискуваме? Мъжът избягал с актрисата. Защо в магазините няма чесън? И за квартирата – кога най-сетне! „Намирах своята длъжност отговорна и търсех отговори вдъхновен. По тридесет писма на ден. По тридесет съдби.“ Когато завършва гимназия, иска да стане художник. Учителят му казва, че късно се е сетил. Тогава търси съвет от поета Добри Жотев, който го насочва към журналистиката. Предупреждава го: „Това е хубава, но страшна професия“. Какво съвпадение! Бъдещият голям български журналист Лалю Димитров също среща Добри Жотев, който го кани да започне работа в „Народна младеж“. Лалю пише в спомените си, че чувства Добри като „свой отец“. Този случай е незабравим за много млади творци, открити от Добри Жотев и създали голямото журналистическо семейство ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

Очите говорят по-силно от думите. Казала го е Индира Ганди. За какво ли не сме си приказвали с Любо Левчев. Журналистиката ни сближи не по-малко от поезията. Защо? Не знам. В приятелството няма такива въпроси. около младежкия и много други вестници. За Любо тази традиция в журналистиката е като фундамент на професията. Казва: „Пред лекаря се събличаш гол, не пазиш тайни. В журналистиката не е ли същото“. Многократно я определя като призвание, свързва я с интелигентността. Не са изненада за него думите на знаменития проф.Иван Шишманов, казани преди повече от 100 години, че „журналистиката е за високоинтелигентни хора, а не за помияри“. Гордее се, че е завършил библиотекознание при проф. Тодор Боров, който нарича библиотекарите „братовчеди на фараона“. А журналистите? Омагьосват ги днес с нови „братовчеди“ за какво ли не. Голямата истина изрече неотдавна папа Франциск по повод драмата „Шарли“: „Свободата на словото се нуждае от етични норми“. По този повод Любо изброява по памет известните съвети на Хемингуей: „Бъдете винаги влюбени.“ Ако човек не е влюбен, не може да работи пълноценно. Щастлив е влюбеният. Той търси творчеството да се изповядва. С нищо не може да се замени това усещане. Споменава и други принципи: „Учете се до края на живота си“. Хората съществуват, за да се учат не само докато завършат университета. „Работете до припадък“. Умно. Това е и мой съвет покрай журналистическата ми работа. „Бъдете близо до хора от занаята“. От тях може да научите много. Общувайте с

професионалисти, които ще Ви казват истината за професията. „Не се обяснявайте“. Излишните думи убиват интереса към творческите планове. Ако една идея се разказва, тя трудно може да се осъществи. „Слушайте музика и гледайте живопис“. Това са елементи на интелигентността, за която стана дума в нашия разговор. Питам го за къщата му в село Полковник Серафимово. Какви „съвети“ му дава тя? – Драги Любо, понеже сме стари приятели, понеже си идвал в моето родопско зелено скривалище, ще бъда напълно откровен. Когато намерих тази къща или тя ме намери (трудно ми е да преценя), аз допусках, че ще си омръзнем, както всичко омръзва на хората и хората омръзват на всичко. Известна изненада за мен е, че Родопите не ми омръзват. Напротив, те са някаква страст, която става все посилна и по-дълбока. Първо смятах, че ще ми омръзне пътят – знаеш го, със серпентини. Когато за първи път отидох в Смолян, местни приятели си направиха шега с мен. Попитаха ме – знаеш ли колко завоя има от Асеновград до Смолян? Казах, че не съм ги броил. А те, завоите, са два – ляв и десен. Това е местен хумор. А аз не направих никакъв завой – нито ляв, нито десен. Не съм виждал по-красив път от този, който се катери към най-нежната, топла, човешка планина. Неслучайно я е избрал Орфей. (Със съкращения)

КУЛТУРА

Възраждане на българските традиции и фолклор Лятото изначално е сезон за големи културни мероприятия. През последните години фокусът се обръща към фолклора, като все повече фолкорни фестивали и събития се зараждат и утвърждават, а стари такива се възобновяват. Еднo вдъхновение за тази статия е фестивалът в Жеравна, който със всяка следваща година придобива все по-голяма популярност в страната. Освен това и нуждата да направим разбор на други подобни събития в страната, както и на нови млади творци, обръщащи поглед и черпещи вдъхновение от фолклора и българските традиции. Фестивалите За осма поредна година в предпоследната седмица на месец август в дните петък, събота и неделя се провежда Фестивалът на народната носия в Жеравна. Неговият създател Христо Димитров е продуцент, хореограф и режисьор на Национален фолклорен ансамбъл „Българе“. Всичко започва през 2005г., когато г-н Димитров се жени за фолклорната певица Албена Вескова. На събитието, състоящо се край Рибарица, по стари български традиции, всички присъстващи са с народни носии. Заражда се идеята за фестивал, който да пресъздава бита на българите от преди 100–150 години, да показва забравените в нашето съвремие традиции и обичаи. С помощта на приятели и съмишленици от страната и чужбина и на кмета на Жеравна по това време, Христо Димитров успява да организира събитие, на което всеки желаещ може да се откъсне поне за малко от цивилизацията и да облече фолклорна носия. Какво представлява фестивалът? За всички онези, които все още не знаят – Фестивалът на народната носия в Жеравна е място, на което за три дни живееш сред природата. Местността Добромерица около Жеравна за пръв път събира гости през 2008г. Условията са прости – да си облечен в народна носия и да имаш желание да се насладиш на фолклора, традициите и бита на българина от преди 100–150 години. Освен почивка сред природата, може да се наблюдават изпълненията на ансамбъл „Българе“, да се види как се замесва хляб и се пече месо на чевермета, как занаятчии показват уменията си, съхранени от онова време, как се разиграват различни български обичаи, включително и нестинарството, как

се освещават знамена и се приемат четници, кръщенета, дори се правят и сватби. Организаторите на събитието казват, че главната им цел е да постигнат типичната атмосфера на годините от националното ни възраждане и да оставят в сърцата и мислите на гостите приятни емоции и незабравими спомени. Освен ансамбъл „Българе“, през трите дена може да се наблюдават различни певчески и танцувални групи както от България, така и от чужбина, представящи своите корени, обичаи и страна. Фестивалът е средище на едно отминало, но все още незабравено и изпълнено с романтика време. И какво по-хубаво от това мъжете да облекат потурите, жените да преметнат ризата и престилката, обсипани с красиво избродирани шевици и в прохладата на гората да послушат български народни песни. Можем да кажем, че през последните години в България се наблюдава възраждане на желанието на българина да изучи и опознае своите корени. Тази година беше възобновен Фестивалът на народното творчество в Рожен, Копривщенският събор за народна песен пък празнува 50 години от създаването си, а все повече дизайнери и артисти се обръщат към фолклора ни, за да сътворяват произведенията си. И като заговорихме за Копривщица – все още помня далечната '94г., когато за първи път я посетих. Да вървиш по кълдъръмените улици, да обикаляш по музеите, да разгледаш всяко едно от местата, които и до днес пазят спомена за това време и непосредствено с това да слушаш космическите гласове и неравноделните такти на музиката, да се потопиш в мистерията на нестинарството и накрая да поотпочинеш на старите нарове, завит с родопски одеала. Това е магия, която можеш да усетиш само тук. Съборът се провежда на всеки пет години и в него, освен състави от България, участват и такива от чужбина. Всички те представят своя фолклор. Хазяите са гостоприемни, къщите – непокътнати, въздухът – чист, занаятчиите – сръчни и показващи отрупани маси с красиви предмети за бита, изработени ръчно, по стар тертип. Възраждането на фестивала в Рожен беше събитието на това лято. Акцент там имаше българското скотовъдство – автохтон-

Снимки, в последователен ред: стр.21–22, фестивалите: в Жеравна, Копривщица и Рожен; стр.23–25: одеало на „Шевица”, главни герои в анимацията „Златната ябълка”, илюстрации от комикса „Пазителите на Слънцето и Луната”, скулптура и функционална пластика-пейка в Пампорово, Симеон Пеков, илюстрация от комикса „Ирна: Неродената”, плакат на дуетни албум „Метаморфия”.

ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

ни породи животни и фермери, борещи се да ги опазят. Освен красотата и мистиката на фолклора ни, Рожен ни показа и един наболял проблем – този на изчезващите стада и как България от земеделска страна се превръща в такава, която не може да съхрани собственото си богатство на местни породи животни. Поляните обаче бяха пълни с хора, чалгата – забранена, мелодията на гайдите – неспирна и оживлението и хубавото настроение – непоклатимо и заразително. Нещата може би се подобряват – заедно с големите фолкорни събори и фестивали, все повече млади творци обръщат внимание на народното творчество. Разработват шевици, проучват стари легенди и митове и с тях създават нови продукти, съвременни и достъпни за възприятията на днешния гражданин – аксесоари и дрехи, картини, пластики, музика, книги и комикси, детски анимационни сериали и т.н. Интересът се увеличава, а и с него възможностите за преодоляване на проблемите. И в едно нещо можем да сме сигурни – мистиката и красотата на българския фолклор ще привлича все повече аудитория в страната и в чужбина и ще носи положителна светлина за развитието ни в отношенията с другите държави. Богатството, което носим, ни прави различни и екзотични, трябва само да го съхраним и преобразим по начин, приласкаващ съвременното общество.

Време е да погледнем и към индивидуалните проекти на някои млади автори. Творците В предишен брой вече сме ви запознавали с дизайнерката Гергана Станкова, нейната любов към шевиците и преобразяването им в нови композиции за модни аксесоари и дрехи. Това лято премиерно тя представя новото си детско одеало, изтъкано от органичен памук със специално избрани шевици, подходящи за малчуганите. За него Гергана казва следното: „За дизайна на одеалцето подбрах по-особени мотиви. Такива, каквито не бях срещала често из книгите – девойки, които яздят магаренца; странни, почти роботизирани човешки фигурки с глави като каски. И понеже търсех по-особени мотиви, за първи път си позволих да комбинирам шевици от различни етнографски региони (русенско, плевенско, ихтиманско). После, като част от промяната на мотивите, добавих емоция между геройчетата: магаренцата са гушнати в девойките, патенцата плуват едно към друго, пауните имат сърце по между си.“ Авторката започва все повече да експериментира, като от будното є въображение и нестихващия є интерес към изучаване на шевиците, се създават нови неочаквани образи, които запленяват аудиторията. Друг пример, вече представян в списанието е анимационния сериал „Златната ябълка“, фор-

Тук ще насочим интереса ви към катедра „Резба“. Като една чисто българска специалност, водеща началото си от Средновековието, достигнала своя пик през Възраждането и изиграла важна роля в развитието на изкуството и съхраняването на българщината през Османското робство, резбата е малко популярна в послед-

миран от българската митология, но засягащ съвременни проблеми. Екипът, който стои зад него, ежемесечно ни предоставя нова информация за развитието му, чрез онлайн платформите си. На път е трейлъра, с който ще се кандидатства по различни програми за финансиране, част от героите са преобразени, вече са ясни образите на всички действащи лица, работи се по графичния дизайн на средата и интересното тук е, че авторите много умело комбинират вече изпробвания модел на анимиране на телевизионния канал Cartoon network с нашенски мотиви, стилизирани носии, изображения, напомнящи на старите илюстрации от детските книжки с български приказки. И ако българските фирми обърнат поглед към този интересен проект и решат да се включат в него, спонсорирайки го, много скоро може да имаме български продукт, рекламиращ културата ни. А и децата от Западна Европа, и тези в България най-накрая ще разберат каква е разликата между нашенските змейове и чуждите дракони. Междувременно пък в Пампорово за трета поредна година се проведе симпозиум „Скулптура в дърво“, в който участват преподаватели от Националната художествена академия от различни специалности и техните студенти. ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

ните години сред студентите. Независимо от това, тя обаче се е съхранила и катедрата в НХА прави всичко възможно да не допусне старите традиции да се загубят и заедно с тях и познанията по съвременно изкуство да развият този жанр до нови, по-големи висоти. И освен като културно събитие, симпозиумът е важен, защото разкрива младите художници пред обществото и им дава поле за изява още преди завършването им. Друг любопитен факт са и разработките на един от тях в посока фолклор – свободностояща пластика със стилизирани шевици от родопско и функционална пластика-пейка на същата тематика на един от магистрите в специалност „Резба“ Симеон Пеков, част от екипа на списанието ни. И докато сме на темата с Национална художествена академия, ще ви представим и още една млада дама, чийто нов проект е по-различен преглед на българския фолклор. Рафаила Райкова наскоро завърши работа по първия си самостоятелен проект – комикса „Пазителите на Слънцето и Луната“. В него тя умело е преплела елементи от стари легенди и нейния съвременен разказ за младо момиче и момче. Рисувана в продължение на много време, допълнена със саунтрак от група Оратница, графичната новела е пред издаване. Желанието на авторката е да го издаде на три езика – български, английски и френски, като за това използва една от платформите за свободно финансиране kickstarter – пример за това как можеш да сбъднеш мечтата си без да разполагаш с много лични финанси, а и една от целите є вече успя да надхвърли 100% от бюджета си. Столична програма „Култура” също е помогнала със скромната сума от 2500лв, а авторката и организаторите от Грозен Ентъртейнмънт обещават през ноември новелата да е излязла от печат. Друг колега и приятел на Рафаила – Боян Йорданов, възпитаник на Търновския университет, издаде тези дни детска книжка за живота на Св.Йоан Рилски. Изпъстрена с красиви илюс-

трации и заинтригуващ текст, това издание е обърнато към корените ни и битието на един знаменит българин. Друг негов проект, подготвян за началото на идната година е книгата „Ирна: неродената“, разказващ за живота и приключенията на една девойка, за която старите знахари и орисници казват, че е дете на самодива. Още един личен проект на художника е неотдавна направената от него художествена интерпретация на Славянобългарска история от Паисий Хилендарски. Боян Йорданов е част от екипа на младо комикс-общество от Велико Търново, като едновременно развива своите собствени проекти, инспирирани от

българската история и митология и участва в направата на проектите на клуб „Комикадзе“, които също залагат на разработки на фолклор, бил той нашенски или чуждестранен. Това може само да ни покаже колко интригуваща, търсена и актуална е темата за фолклора в днешно време. Публиката е обърната благосклонно към нея и жадно поглъща всичко, което излиза изпод ръцете на творците. Всъщност, можем да кажем, че явно обществото се е пренаситило с новости, уморено е от забързания начин на живот и неистово иска да се потопи в митичния и романтичен свят на миналото. И за да не бъде непълен рапорта ни към вас, накрая ще ви представим един млад композитор и неговия дуетен проект, който излезе по-рано през годината и отново е базиран на темата фолклор. Стоян Стоянов е музикант, продуцент и композитор, живеещ последните 5 години в ОАЕ. С негова приятелка и колежка, певицата Мелиса Ле Руе издадоха албум в разнороден стил – джаз/фюжън/електро. За него той казва: „Има много неща, които могат да се кажат около този проект, разбира се. Интересно тук е културното взаимодействие между мен и певицата, с която заедно създадохме албума, тъй като тя е с баща от Англия и майка от Филипините – пъстра ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

комбинация – и съответно аз като музикален партньор от трета държава – България. Двамата сме живяли доста в чужбина и съответно много неща в мирогледите ни са се променили за добро или лошо. Основната идея на албума „Метаморфия” е взаимодействие между културите, духовност, позитивизъм, модернизиране на старото, в ново по-органично (взаимодействието на джаз и електронни елементи с традиционна музика от различни региони в света), извеждане на красивото, има и осмиване на някои модерни тенденции (на суетата най-вече – Plastic people). „Я изгрей слънце“ бележи моята културна принадлежност, но пак по начин, по който да се покаже как тя може да бъде преведена музикално и буквално, и за всички останали. Повечето отзиви за албума са че звучи много позитивно, мотивиращо, отпускащо сетивата, което разбира се много ни радва, защото това е целта. Просто с музиката си по някакъв начин се борим със стреса на съвремието, искаме да отворим сетивата на хората, които го чуят, към духовното (не религиозното) начало, любовта между хората, по-позитивни и красиви емоции. Също се обръщаме и към хората, които са ощетени от алчността на други, които са по привилегировани поради една или друга причина – „Unlucky one“. И ако все още не сте разбрали, ние от „Черно и Бяло“ обичаме фолкора – чист и неподправен, трансформиран и осъвременен – всякакъв. Може би от една страна, защото е закодиран в ДНК-то ни, а може би и заради специфичното му излъчване и естетика. Освен нас обаче, хиляди и милиони други хора в страната и по света изпитват същото въодушевление и емоция когато се докоснат до него. И вместо да се захласваме по внесените от чужбина порядки и тенденции, ние самите трябва да изнасяме култура и традиции – там е надеждата и бъдещето – когато успеем да преосмислим миналото и да го трансформираме подходящо за настоящето. Андриана Коцева

КУЛТУРА

„Фестивал на стенописта – село на индивидуалности” С Катаржина и Венцислав Пирянкови се засичаме след около месец разминаване по скайп. Те са усмихнати, приветливи ентусиасти, отдадени на работата си, всеотдайни към изкуството си. Тя е полякиня, която говори и пише изключително добре на български език, той е българин, учил в Академията и след това прехвърлил се, завършил и останал в Познан, Полша. Изкуството им е повлияно от мултикултурната смесица на Централна и Източна Европа. Те са хората, които тази година направиха фурор в културния афиш на страната. Авторите на „Фестивал на стенописта – село на индивидуалности” в село Старо Железаре организират от няколко лета събития в родното село на Венцислав. С техни ученички идват в Хисарското село още от 2013г. и правят различни по тематика фестивали. Разговорът ни е объркан и хаотичен, но много наситен. Бързо забравих добре подредените ми хронологично въпроси и оставих те двамата да водят разговора. Откритото им и положително държание те кара да забравиш, че до преди 5 мин. не си познавал тези хора и се увличаш да ги слушаш. Венцислав подхваща подадена от мен тема, а Катаржина го допълва точно и ясно и затвърдява впечатлението за тандем. Така протече нашия разговор – като разказ на двама души за изкуството, фестивалите, едно българско село, обучението в ху-

дожествените академии и всичко от живота. В началото стана въпрос за проблема с графитите и стрийт арт-а в България. Липсата на информация в страната ни води до масово объркване. Всъщност техният фестивал е първото стрийт арт събитие в България и като такова трябва да му отдадем нужното внимание. Графитите, за разлика от изкуството, са самоцелни „маркери“ на драскачите, обозначаващи ги в социума. Те кореспондират в групата си, позиционират присъствието си и рядко можем да видим нещо повече от личните им инициали по градските стени. Графитите са субкултура и като всяка такава, си има своите правила. В България тя е по-различно развила се от типичните, заради обществената нагласа и начина на живот. Стрийт арт-ът като течение в изкуството е опит за изнасянето му от белите галерийни пространства към обществените такива, леснодостъпно за хората, необезпокоявано от доктрините на високото изкуство и критика. Начинът, по който е организиран фестивалът, като едно доброволно, самофинансиращо се художествено мероприятие, показва желанието на организаторите му това да е място за свободна проява на художествените възможности на младите, с минимално използване на правото на вето. Разговорът ни е за разликите в поколенията, гледните точки и начин на живот, за преобръ-

щането на стереотипите и разбиването им, за отделните личности, за новите и старите художници, за обучението и образованието, за връзката учител-ученик-общество. Разказът на семейство Пирянкови: „Стрийт арт-ът и графитите са колкото различни от гледна точка на техника, работа и експресивност, толкова и близки по произход. В единия случай имаме експресивното желание на драскача да „бележи“ мястото където е бил, а в другия – на художника да анализира

ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

и кореспондира с публиката. При графитите съществува взаимовръзка в групата, помежду участниците є, понеже субкултурата общува сама със себе си. При изкуството взаимовръзката е между художника и публиката, защото комуникацията се осъществява на ниво артист–общество. Не критикувам, не оценявам, понеже нещата много се различават. В нашия случай имаме достатъчно добре развита идея, която се изразява в заличаване на границите между елитарното и егалитарното изкуство. Независимо, че с жена ми се водим автори на

проекта, ние обърнахме ситуацията – бяхме както изпълнители, така и куратори. За едни неща се съгласявахме, за други не, но най-важното беше контактът с хората, диалогът между артисти и общество, преобръщането на ролите – известните станаха част от народа, а обикновенните – известни и велики. Така бай Иван циганина (както го наричат съседите в селото) изпъкна на фона на Обама и гражданина от село Старо Железаре стана известен, а президента на САЩ само допълващ елемент от композицията. Концепцията ни е да сътворим един идеологически рангов микс, в който различните ценности се смесват в хомогенна маса и статуковото се преобръща. Фестивалът ни е социален експеримент. Ние нямаме самочувствието, че ще променим настройките на хората, но въпреки това, то се случва. Въздействието на изкуството в живота на обикновенния човек е силно, то прокарва промените много по-бързо само по себе си в средностатистическия гражданин, отколкото във властимащите. Промяната става от долу нагоре. В управляващата класа промените се допускат по-бавно и нещата се раздвижват по-трудно. Разликата в нашия фестивал на стенната живопис и графити-фестовете е, че тук имаме форма на изкуство, предварително замислена като експеримент, анализираща обществено-социалните отношения и нагласи, изпълнена от млади професионалисти в областта на фотореализма. Това е арт средище, в което се опитахме да съберем млади, амбициозни хора. Ние търсим качество за сметка на количество. Ако се чудоте защо избрахме това село, а не някое родопско или старопланинско, ще ви

обясним. Китните възрожденски планински села са напълно завършени и самодостатъчни архитектурни комплекси. Пищността на сградите и улиците им, декоративните елементи и наситеността на цветовете не са подходящи за задачата, която си бяхме поставили. Старо Железаре е особено по рода си – то прилича на старите тракийски селища, лабиринт от бели дувари с червени керемиди. Къщите, прозорците и вратите са скрити зад керпичените и варосани стени. Живота на хората е съсредоточен във вътрешността им – всичко се случва зад тези дувари. Те пък, образуващи този лабиринт от улици, дават усещането, че сякаш се разхождаш в Лондонска галерия – бели стени, празно пространство, чакащо своите творби. Преди 5–6 години, когато се изнесохме през лятото със съпругата ми на село, видяхме едни бели стени (като бяло петно – платно), отворени за анализи и познания за местните и нас. Това носи ново качество на проекта – от пространствена гледна точка е изключително интересно. Можем да кажем, че селата от този тип могат да бъдат едно модерно галерийно пространство. През първата година проектът беше по-различен, една от изписаните мисли в ателието е „Традициите не се копират, те се творят“. Така и тук – имаме възможност да творим върху белите платна на улиците, за разлика от китните декоративни възрожденски села в Родопите – те са напълно завършени. От пристигането ни тази година, месец-два по време на работата на момичетата, хората в селото не спират да говорят за фестивала, вълнуват се постоянно. Девойките бяха наречени „принцеси“ и заради добрата организация

така и се чувстваха. Хората бяха много мили към тях. За ученичките ни това беше един арт лагер, изпъстрен с цветове, контрасти и екзотика. Фестивалът за тях бе едновременно артистичен опит и преживяване със сблъсък между поколенията. Но не толкова на културна и етническа основа, колкото на кулинарна и поколенческа. Младите не могат да функционират без материалните облаги на съвремието си. Нарекохме ги „Лидл дженерейшън“ (поколението на Лидл – б.а.). След няколко дена хапване на истински продукти от местните, започнаха да се питат защо няма плодов йогурт, зърнени закуски и пр. Съпоставиха се корпоративния начин на живот с независимия, мегаполиса и неговите удобства и зависимости с малкото село, природата и продукцията му. В Полша от няколко години има фестивали за стрийт арт, идват известни артисти и рисуват, но в повечето случаи проектите им са предварително подготвени и не търпят промени на място. Нашият е по-различен, ние искахме той да е със социална насоченост, което е нужно в съвремието ни и липсва при много артисти. Много от днешните автори са започнали да рисуват само заради лесната продажба – правят нещо декоративно, колоритно, силно комерсиално, слагат му златната италианска рамка и чакат бърза продажба. Творецът трябва да анализира и експериментира непрестанно. За малко време можеш да постигнеш нещо различно вместо добре познатите реализъм, символизъм, цветни абстракции и леки деформации. Хората пътуват, виждат новите неща, връщат се в България и забравят, не желаят да изпробват нещо ново, а се придържат към старото. Това е демоде. Посягат към теми псевдодуховни. Да, имат право и на това, но ако огледнем през призмата на съвременното изкуство, няма нито смисъл, нито нужда. Експресивната мисъл на твореца трябва да е чиста, за да анализира и да бъде провокирана. Информацията провокира реакция. В момента сме в режим „изчакване“. От организатори и креатори, преминаваме към етапа на обсервация. Искаме нашия проект сам да провокира вниманието на артисти, които се интересуват от социални експерименти, а не ние да ги търсим с цел промотиране и реклама. Междувременно това е най-важният период, този на пасивното творчество – да седиш и гледаш отсрани, неразбираемо за обикновенния човек, но неизбежно за художника. Отворени сме към всякакви неща – всеки, който желае да дойде и да се включи, може да го направи, ние не притежаваме власт, а и не желаем, даже напротив – бихме били доволни да привлечем нови хора. Тук важни са жителите – те или са съгласни или не да бъдат включени в рисувателния проЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

цес. Ние организираме фестивала със собствени средства и до тук се простират нещата. Има място за спане, хората са гостоприемни, нещата, които се рисуват може да ни харесват, може и да ни възмутят, но важен е диалогът с хората. Изконната идея на изкуството е свободата. А основното в този фестивал е естетически и композиционно различните стенописи да са обединени. Идеите ни се комбинират с тези на участничките и моделите и се получава 50% изпълнителска дейност с 50% творчески диалог. Момичетата са наши съавтори и ние имаме изпълнителна власт дотолкова, че всичко да се подчинява на основната идея и естетика. Диктатура няма. Може да има само в един ранен подготвителен и обучителен процес, когато учителят трябва да предаде занаята на ученика си. За да се научи техниката трябва да има диктатура, но когато надграждаш и започваш да твориш, когато вече имаш основата, тогава идва творческата част, анализът и обсъждането. Има много свежест в работата с млади творци, тя винаги е много интересна и полезна и за двете страни. Ние с жена ми се постарахме накрая качеството да е добро и посланието – ясно изразено, девойките да покажат възможностите си във фотореализма и различния си поглед на ситуациите и живота. Важно беше да има фактура, сенки и послание. Ползата за студентките също е значима. Една от тях вече използва в портфолиото си резултатите от фестивала, което ще помогне за развитието є като художник и професионалист. Така всяка една от тях сама решава дали ще използва присъствието си тук прагматично, като мост за бъдещи участия или това ще остане като хубав спомен за ваканционно живописване в малко село. Всички те учат в нашата академия, различни специалности, даже някои се прехвърлят след първата година. Участничките ни са избрали архитектура, анимация, графика и живопис, но обединяващото е умението им да рисуват натура. За разлика от българската академия, при нас студентите могат да сменят ателиетата и преподавателите, дори да завършват с допълнителна дипломна към различна специалност. Имат свободата да експериментират, ако го желаят. Химията между преподавател и ученик е психологическа – ако я няма е много трудно да се постигне творчески диалог и полза от това няма, затова и възможността да се прехвърляш от място в място е важно. Ако не се получи през първата година, можеш да намериш друг преподавател, с когото работният процес ще е задоволителен. Взаимовръзката трябва да съществува винаги!” Андриана Коцева

КУЛТУРА

Обърни се с гняв назад Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

осподин Джагаров, нашите читатели са предимно млади хора, не Ви познават, а доколкото научават нещо за Вас, това е по-скоро докосване до едно ехо, отколкото среща с Вашата личност. Това смущава ли Ви? Георги Джагаров: За никого не е приятно да се откъсва от младите хора. Ако те не търсят и не четат един автор, той е загубен. Но аз не мисля да произнасям подобна присъда над себе си. Сега всичко е объркано, още не се знае кое какво е. Моите връзки с младите хора се прекъснаха изкуствено. Едва когато се възстановят, ще мога да отговоря на вашия въпрос. Тогава ще разбера нужни ли сме си с младите хора един на друг, заедно ли ще вървим към бъдещето или ще се разделим. Но при всички случаи не искам младите да губят. Досега винаги съм бил с тях, пък и те са били с мен. По-нататък животът ще решава. Младите хора и да Ви търсят, не могат да Ви намерят по книжарниците. От десет години насам Вие не сте се

появявали с нова книга, нито преиздавате някоя от старите. Така е, защото аз не съм професионалист. Писал съм от време на време, когато ми дойде и както ми дойде. Това е лошо, но какво да правя? Не можах да се преборя с характера си. Оправдавал съм се с една или друга заетост, както и с това, че не е важ-но колко си писал, а как си го написал. Късно разбрах, че вдъхновението не идва на готово, че то е едно постоянно състояние, което се поддържа с труд и постоянство. Само тогава авторът може по-често да се среща с читателите си и да си сверява часовника с тях. Съжалявам, че пропуснах тази възможност и сега ми се налага да се разплащам с лихвите. Не че не съм правил опити да се затворя някъде и да се отдам на писане, но не съм успявал. Надявал съм се да успея поне през тези няколко години, но както виждате, отново котка ми мина път. Имате предвид атмосферата около Вас? Това малко ли е? Цял живот да се блъскаш с убеждението, че създаваш някакви ценности за народа си и накрая да дойде някакъв политически или литературен мошеник и да разруши всичко, което е било смисъл на живота ти, това как ви се струва? Не, не мисля, че всичко ще бъде разрушено, стъпкано и оплюто, но ме измъчва самото това явление, самият този стремеж да се

руши, да се тъпче и оплюва. Някога ние цитирахме Кавафис за варварите, които ще дойдат, а се оказа, че те са били тук, при нас и сред нас. Вие бяхте заместник-председател на Държавния съвет, това може би… Един от заместник-председателите! За другите не се говори, кои бяха те? Митко Григоров, Пеко Таков, Ярослав Радев. Имаше и двама първи заместник-председатели – Кръстьо Тричков и Петър Танчев. Общо шест души. Как си обяснявате това пристрастие към Вас? Да оставим читателите сами да си отговорят. Може би защото след ноември 1989г. Вие пръв напуснахте БКП, подадохте си оставката отвсякъде, отказахте се от всички звания и отличия на бившия режим, обявихте се за независим народен представител, обърнахте гръб на новите партийни и държавни ръководители? А нямах ли това право, когато се провъзгласяват принципите на свободата и демокрацията? Беше ми дотегнало да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя как да живея и какво да правя. Новите властници бяха от същата тази върхушка, познавах ги много добре с тяхната страхливост и непочтеност, с тяхното грубиянство и властолюбие, само че сега искаха да се представят в друга светлина, да си измият ръцете и да излеят помията върху главата на Тодор Живков, пък и на всеки, който им беше неудобен. Аз не им бях удобен, защото рано или късно щях да ги разоблича. Въпросът беше – къде? В партията или извън

партията? Предпочетох това да стане извън партията, за да не є усложнявам положението отвътре. Но тези хора не разбраха за какво става дума. Знам какво са говорили в заседание на Политбюро – да ме унищожат! Затуй надигнаха срещу мен цялата си сбирщина от лъжци и клеветници. Мис-леха, че лесно ще се справят, като пуснат в ход понятията живковизъм, живковисти, както е постъпвал и техният учител Сталин с троцкизма и троцкистите, с бухаринщината и бухаринците. При това аз бях уязвим, защото Живков наистина ме е защитавал, но от кого – от такива като тях! Бях сам, а тълпата ревеше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен. Това са същите, които преди три години заповядаха да бъде арестуван Живков, а сега го оплакват без дори да се засрамят, че те са виновни. Бихте ли казали с какво поконкретно сте се занимавали в Държавния съвет? Това не е тайна за никого, ако сериозно се интересува. През първите няколко години бях председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото, помощен орган, който имаше за задача да подготвя стратегически разработки. По-късно този съвет беше прехвърлен към Министерския съвет. Отговарях и за работата на две комисии, едната – по националните и международните награди, другата – по наименуването и пренаименуването на обекти с национално и местно значение – села, реки, върхове, местности, параходи и др. Неотдавна един народен представител каза, че сте оглавявал и комисия по Възродителния процес? Излъгал е горкият, но може би не от злонамереност, а от незнание. Ако е имало такава комисия и аз съм я оглавявал, ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

сега бих намерил основание да се похваля с нещо полезно и исторически необходимо. Защото аз не бих се занимавал с насилствена и кампанийна смяна на мюсюлманските с християнски имена, а бих се заловил с механизмите на нашето национално съзнание, с националното възпитание и образование. Всеки народ има право на това, нашият – също. Така че Възродителният процес не може да се отхвърля и осъжда, без да се накърнят интересите ни като нация. Друг е въпросът, че в него са взели участие и престъпници, но аз питам – а в кое благородно дело не са участвали и престъпници? Одобрявате ли асимилацията по принцип? Дали я одобрявам или не, това няма значение. По-важно е, че тя се е вършила и се върши навсякъде по света. Ако един чужденец, който живее в България, е решил да се срасне с нашия народ и възпитава децата си да бъдат българи, аз не виждам в това нищо осъдително. Друго е, ако това го прави под натиск на държава, на партия или на някаква друга институция. По този начин – насилствено или с различен род съблазни, са били асимилирани по време на робството милиони българи. В националната си политика ние не можем да не държим сметка за този факт. Затуй ми се струва странно, че някои политици говорят за две национални общности у нас. Ние сме се изградили исторически като една национална общност. Това съвсем не означава, че се пренебрегват интересите, своеобразието на различните етнически групи, напротив! При това нито една от тях не е териториално обособена от българския народ и да се представят сега претенции към териториално обособяване по села и градове, не е нищо друго освен проява на

антибългарски национализъм, на насилствена асимилация, която ни е позната от далечното минало. Работата на Комисията по наименованието и пренаименованието на различни обекти не е ли била свързана и с личните имена на гражданите? Не, разбира се! Но когато комисията се преустрои в Комисия по езиковата политика, някъде след 1986 година, ние настоявахме нашите учени да подготвят и да издадат пълен Именник на българските граждани, за да бъдат улеснени родителите в избора на имена за децата си. В този смисъл особено настойчив беше проф.Заимов, а ние успяхме да издадем кратък препоръчителен именник, в който наред с християнските, бяха включени и редица мюсюлмански имена. Не забравяйте, че в именната си практика ние се сблъскваме с какви ли не щуротии, например с имена като Проститутка, Телефонка, Язовир, Пръцко и др.п. Ще се съгласите, че държавата не бива да позволява на своите граждани да заклеймяват децата си със срамни и позорни имена. Иначе съм бил за пълно равноправие между именните системи на различните религиозни общности. Според Вас езикът може ли да се управлява? Това е все едно да ме питате дали могат да се управляват земетресенията или ветровете. Не, езикът не може да се управлява, той се движи по свои вътрешни закони, почти равнозначни на природните. Но ако тези закони не могат да се управляват, може да се управлява отношението на човека към тях. Затуй ги изучаваме и когато ги формулираме ясно и точно, те ни служат като норми за поведение, повишават езиковата ни култура, подпомагат езиковото ни общуване. На тази

основа възникват азбуката, правописът, стилистиката, литературният език. Знам, че е имало спорове в научните среди как да се нарича езикът, за който светите братя Кирил и Методий са съставили нашата азбука... Дълги и неприятни, преднамерени спорове. Нашите учени, повечето от тях не отстъпваха от научната истина. Тя се оспорваше от наши славянски братя, които твърдяха, че езикът бил общославянски. Но по онова време славянските езици са били достатъчно разграничени един от друг, всеки си има своите характерни и речникови, и фонетични, и структурни белези, така че Константин-Кирил Философ и брат му Методий не са се заели да правят азбука за някакво славянско есперанто, а за езика, който им е бил майчин, тоест – езика на българските славяни. За това има достатъчно доказателства. Но се намери един руски специалист, който аргументира отрицателното си становище с това, че в ХI век българите още не били славяни, следователно и езикът на двамата братя, първият книжовен език на славяните не можел да се нарича български. Негова милост се правеше на разсеян, занимаваше се с научна демагогия. Защото българите на Аспарух вече втори век са общували със славяните от своята държава на техния славянски език и защото славяните в тази българска държава няма как другояче да бъдат наричани освен както се наричат и днес – българи. Не искам тук да продължавам един научен спор, а само да изкажа мнението, което съм поддържал тогава. Понятието славянски, старославянски е много услужливо, много удобно, ако трябва по равно да се разпределят богатствата на една велика езикова култура,

но то е абсолютно неприемливо, ако трябва да се отстоява истината. А тя е в това, че езикът, на който е съставена азбуката, е език на българските славяни, повтарям – български език, сега старобългарски. Водеха се спорове и за азбуката. Вашето мнение тогава и днес? Няма спор, че солунските двама братя са съставили глаголицата. Спорът е кой и къде е съставил кирилицата. Повечето специалисти приемат, че тя е съставена от Климент Охридски в чест на неговия учител. Но ако това е вярно, тя още през IX век би могла да се нарече кирилица. Такова нещо няма. Думата е образувана по-късно. Никой от учениците, които са се клели пред Христовия кръст да бъдат верни последователи на своите учители, никой никога не би си позволил да отстъпи тази клетва, да се отклони от свещените букви на глаголицата. Това би могъл да си позволи друг учен мъж на тогавашна България, царският син Симеон, човекът, който е завършил образованието си в Цариград и предполага се, до съвършенство е владеел гръцките писмена, само той и кръгът от просветени люде около него. Преписването на свещените книги в Плиска и Преслав, вече преведени на български от двамата братя и техните ученици, е ставало под диктовката на Климент, Наум и другите, но с кирилица, а не с глаголица, защото глаголицата е била по-трудна за усвояване и приложение. Такова си беше моето мнение тогава, такова си остава и досега. А да се нарича нашата азбука славянска, за мен е също неприемливо, защото половината славянски народи си служат с латиница. Еднакво приемливо за всички би било да наричаме нашата азбука кирилица, както би трябвало

да я наричат и сърби, и руснаци, и украинци, и белоруси, че и десетки други народи и народности, ако толкова се дразнят от името българска. Какъв смисъл влагате в понятието майчин език? Зависи от повода. Ако ме попитате кой е моят майчин език, аз естествено ще ви отговоря – езикът на майка ми. На този език не се говори никъде извън семейството. Ние с братята и сестрите ми, с нашите близки и познати си имаме свои думи, свои интонации, това беше моят майчин език. Вие също имате свой майчин език. Но ако някой ме попита, ето, както сме си заедно, кой е вашият майчин език, ние и двамата ще отговорим – българският, защото и Вашата, и моята майка говорят български. Това вече е друго равнище на майчин език. Има и по-високо равнище, това е майчиният език на всички ни, езикът на нашата земя, езикът на нашата държава и на нашето общество, езикът на който се разбираме в производството, в културата, в управлението, майчиният език на родината. Докато моят семеен или групов майчин език е равнопоставен на вашия семеен или групов майчин език, езикът на майка България е равнопоставен на други национални езици по света. В този смисъл в семейството или групата всеки от нас може да общува на какъвто език иска – немски, руски, английски, турски, цигански, това е негово право и тук никакви фактори не могат да му се бъркат в избора, стига да не пречи на другите, стига да не подменя със своя си семеен или групов майчин език, майчиният език на нацията, езика, на който общуваме всички. Извинете, че усложних отговора си, а исках да кажа нещо съвсем кратко и просто – че на общонационално равнище може да има само един

майчин език и той е българският. Но турците в България не признават българския за свой майчин език. Не турците, а турските националисти. Те се противопоставят на българския език, те искат да обособят и да затворят българските турци в семейния им майчин език, защото знаят, че езиковото обособяване води до териториално обособяване. Досега това се вършеше на равнище село, оттук нататък ще се върши по райони, ще се върши с наше участие, както се вършеше десетилетия подред по указание на Коминтерна. Сега указанията идват от другаде. Ние сме пречка за много чужди интереси тук, на Балканите. Затуй и много сили се опитват да ни изтърбушат отвътре. Ето в момента на българска земя се вдигат седем или десет телевизионни ретланслатора, които ще излъчват програми на турски език. Това са седем или десет ковчега, приготвени за още една част от българската езикова общност. Не съм чул някаква държавна иституция да е възразила. Всички мълчим, примиряваме се. Кажете ми, къде другаде по света може да се случи подобно нещо? Никъде. Ние сме като разграден двор, всеки може да влезе и да прави каквото си иска. Няма да му се разсърдим, няма да го поканим да си отиде, откъдето е дошъл. При това ще ни поучава как трябва да се отнасяме към българските турци, като че ли той е живял с тях, а не ние. Той дори не знае, че съдбата им е да бъдат двуезични, да общуват помежду си на своя си майчин език, а с народа си – на български. Иначе как ще се развиват, как ще получават професии, как ще се осъществяват в живота? Тогава защо е това масирано настъпление срещу тяхната езикова самоЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

битност? Техният език, както твърдят изтъкнати тюрколози, не е езикът на Радио Анкара, а по-друг език. Или всеки може да чете европейските документи както си иска? Ако се прилага една мярка, защо не се възстанови етническото своеобразие на българските татари, на казълбашите, на черкезите? Може би защото те вече са потурчени, а от потурчване все още никой не се е върнал у дома си? Но стига сме говорили по този въпрос, вече започвам да се обърквам! А как мислите, има ли македонски език? Знаете ли какво си мисля – че както вървим от въпрос на въпрос, още малко и вие ще ме представите пред читателите като върл националист. А аз не съм такъв, ей Богу, не съм и не искам да бъда. Национализъм ли е да обичаш отечеството си с най-чистата обич, на която си способен? Национализъм ли е да отстояваш интересите на своя народ и не да го нареждаш пред другите народи, а да държиш за честта и достойнството му направо с тях? Ако това е национализъм, включете ме тогава в черния списък. Ето, вие ме питате има ли македонски език и знаете, че аз ще ви отговоря – не! Това, което се нарича македонски език, са българските говори в Македония. Виж друго нещо е там книжният език. Той до голяма степен е посърбен вариант на народните говори, изработен по всичките правила, които Сталин изискваше да се спазват от неговите верни и неверни ученици като другаря Тито. Този книжовен език е един от най-ярките примери, а може би и най-яркият пример за това как от една нация могат да се правят две, стига това да е в интерес на класовата борба, на пролетарската революция, а още по-точно – на една великодър-

жавна политика тук, на Балканите. Емилиян Станев, иначе човек възпитан и сдържан, псуваше със седмици, когато му се споменеше за този титовско-македонски език. Но както и да е, реалностите са си реалности, на този език се пишат стихове, пиеси, романи, изучава се от децата, използват го техните родители. Въпреки това аз не мисля, че изходът е затворен веднъж завинаги. Сега се създават условия за добросъседство с Македония, за открити граници и открито общуване, така че въпросът ще се реши сам по себе си, естествено и свободно. Нужно ни е само по-често да си гостуваме, да си разменяме книги и вестници, да си пишем като роднини и близки и ние тук да се освободим от езиковата си надменност, от самочувствието си, че българският език е само този, на който ние пишем и говорим. Ще имаме ли един ден общ правопис? Щом сме имали в миналото, ще имаме и в бъдещето. Това ще го решат нашите деца и внуци. Трябва да им вярваме. Достатъчна ли Ви е сега тази „земя като една човешка длан”? Тя винаги ми е била достатъчна – за радост и за мъка. И за любов, и за разочарования. И за приятели, и за врагове. И за смърт, и за безсмъртие. Какво повече? Тази година ще получим ли книга от Вас? Е, на толкова въпроси ви отговорих, позволете ми на този да не ви отговарям. Привършихме, нали? Затворили сме се тук, Вие питате и дълго мълчите, аз пуша и дълго отговарям, сякаш двамата решаваме някакви съдбовни въпроси, а навън – погледнете само – слънце, слънце! Там от ъгъла на „Солунска” някой ме вика. Ще му се обадя. Казах ли ви, че и аз имам приятели!

КУЛТУРА

Паметна плоча възкреси спомена за Асен Русков и съпругата му Паметна плоча за легендарния оперетен комик Асен Русков (12 юли 1896–23 юни 1958) и съпругата му, актрисата Елисавета Рускова (14 декември 1897–29 май 1985) бе поставена на фасадата на къщата, която двамата артисти изграждат през 30-те години на миналия век на ул.„Арх.Йордан Миланов”30 в Лозенец, в съседство със спирка „Вишнева”. Къщата е известна с красивата си фасада с капаци на прозорците и със скултурата на жаба, аранжирана в двора. На това място известни актьори и манекенки си правят фотосесии, но малцина знаят че това е домът на Асен Русков. Прочутият артист строи къщата по собствен план, а в двора изгражда атрактивна беседка, където през лятото събира колеги и приятели. Мястото за строеж му е подарено от столична община, която по онова време е поела ангажимента да осигури терени за строителство на къщи на видни личности от интелектуалния елит. Тъй като транспортът е бил нередовен, късно вечер след представление Рускови са се прибирали у дома с предварително наета каруца с кон. След смъртта на Русков през 1958г. съпругата му Елисавета продава къщата, защото є е трудно да я стопанисва сама. Новите собственици както и по-възрастните съседи пазят спомена за колоритната оперетна двойка. Асен и Елисавета Рускови са сред основателите на българския оперетен театър. Звездата на Русков изгрява още в театър „Ренесанс” през 1920г., когато двамата с Мими Балканска се превръщат в звезди на театрална София, а имената им не слизат от афиша и пресата. В златните сезони на Кооперативния театър, Свободен театър, Одеон, Художествен оперетен театър, Народна оперета Рускови са също водещи актьори. Утвърждават се в комичното амплоа, снимат се и в някои от първите български филми. На сцената на Държавния музикален театър „Стефан Македонски” в началото на 50те години Асен Русков достига творческия си връх като Менелай в „Хубавата Елена”, Мишка в „Царицата на чардаша”, Латичели в „Младостта на маестрото”. Наричат го Царя на смеха, а прохождащият бъдещ оперетен комик Видин Даскалов черпи от неговия богат сценичен опит. Елисавета Рускова пък оставя

трайна диря в историята на театъра с роли като Общественото мнение в „Орфей в ада”, Хаджигенчовица от „Българи от старо време“, Стрина Драгана от „Имало едно време“, Михалица от „Бунтовна песен“ и др. Повече от 150 са ролите є в над 8000 спектакъла – впечатляваща равносметка за кариерата на талантливата актриса. Инициативата за паметния знак е на журналистката Елиана Митова. „С тази паметна плоча искаме да върнем на София добрия спомен за двама легендарни артисти. Местата им са все още незаети, а примерът им е заразителен за поколенията, които ги следват на сцената” - каза Митова на откриването. Голям е приносът на г-жа Малина Едрева – председател на Постоянната комисия за образование, култура, наука и културни многообразия при Столичния общински съвет, както и на арх. Антония Ичева, изработила безвъзмездно проекта. Меломаните проф.Александър Джеров и съпругата му, звездите на Музикалния театър Светлана Иванова, Добрина Икономова, Валентина Корчакова и Александър Мутафчийски положиха цветя пред паметния знак. Трогателни спомени за двамата артисти сподели настоящият собственик на красивата къща проф.Цвети Цветков, който е запазил не само външния вид на сградата, но и прочутата беседка на Русков в двора, както и просторната градина. текст и снимки: Мари Къналян

КУЛТУРА

Сбогуване с принца Преди 13 години Малкият принц на българската поезия остана завинаги на своята планета Хермелиновият Христо, фокусникът Фотев, роден в Истанбул, жител на Бургас, се стопи в София и легна завинаги в покойницата, в алеята на културните дейци. Той беше част от мистерията на поезията ни, но никога не е бил деец на културата. Беше роден за удавник, а угасна на сушата като Хемингуейовия „Старец”, но без морето. Христо Фотев Константинов, оглозган като риба-меч от пираните на болестта, бе отнесен от отлива на никаквите 68 години. Не сколаса да пипне с призрачните си пръсти последната си сборна книга. Цената є е колкото кило кашкавал, но поемите му са пламтящо петокнижие, събрани в тази домашна библия по нежност, в тази хрисима христоматия по яростно оцеляване... Още приживе стиховете му приличаха на своя създател, а той на фина стъклена чаша. И за това, когато говорим за Христо, си представяме фонетичната му феерия, а когато говорим за християнската литургичност, си представяме и хулиганската му походка на спуснат сред тълпите бог. Слаб, невисок, вечно леко приведен, красив, магнетичен за публиката, винаги в черна тениска и черни джинси, митичен, харизматичен, роден за любов и питие, за цигара и извисена носталгичност, прероден за скрита скръб, за безмилостно безсъние и за млечната меланхолия по другостта… Фотев е Малкият принц на любовната ни лирика. Той превръщаше тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се състоеше от жестове и жестикулации, той бе ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

самата влюбена възхита от по-добрите частици на живота… Не се срамуваше да се преструва на слуга на словото, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията и на епидермиса им. Той сякаш не рецитираше, а оракулстваше в особен свой транс. Опияняваше се от собственото си нежно жонглиране с остри предмети – внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, дивни движения, съществени несъществителни, ожесточени жестове, рошави религии, които сам измисляше, показни самоизстръгвания чрез извисяване, самотни вътрешни и външни салто-морталета, внезапни въздушни гмуркания, неподвижни стъпки, самоспасявания и самоунищожения… Фотев е от онези пилигрими, които не са просто поети, а инструменти за поезия. Като Федерико Гарсия Лорка. Като Димчо Дебелянов. Като себе

си. Поезията му е древна, почти древногръцка, поезия за слушане, а не за изучаване в леглото. Или за дисекция върху кабинетното писалище. Поезията му е зрелищна, култова, некултурна, неправдоподобна, площадна, но не улична, театрална, но не сценична. Драматична, но не и трагична, достъпна, но недосегаема. Не става за пеене, защото самата е неизвестен вид вокал. Не става за маршируване, защото е твърде свободна, освободена, за да се подчини на командите на есента. Не става и за цитиране, защото наметката му на принц, от борова смола и морска сол, не би могла небрежно да се наметне на парчета върху голата душа. Както и цитатът не би могъл сам да се самоцитира. Наметката на Фотев можеше да бъде раздрана и захвърлена зад гърба на собственика є само от нейния собственик. И Христо го правеше, но не като Христос, а като роден в обятията на Босфора маг:

великолепно, внушително, хипнотично, толкова истински, сякаш беше истина. Иначе лъжеше. Лъжеше с безсрамието на дете, което не знае какво е срам. Три лета обещаваше, че ще вземем два домата и бучка сирене и ще идем на остров Болшевик да слушаме пението на делфините. И да отпиваме на малки глътки сунгуларски мискет, разреден с няколко капки обикновена вода. Лъжеше морето, че ще му стане коралово цвете. Лъжеше Бога, че може да се промени. Лъжеше поезията, че є остава верен. Лъжеше рибите, че няма да онемее, а обездумя като Моби Дик. Лъжеше водата, че му е достатъчна, а се водеше по акъла на океаните и океанките. Излъга за много неща и много същества, но остана верен на жулещата жажда за оная жидкост, в която пчелата се запечатва до дъно в чашката на цветето. Беше идол за младите настръхнали от поезия кучета, които го надушвахме от триста километра. И всяко лято му ходехме на поклонение в Бургас – тогавашната Мека на поезията ни, въздушният Йерусалим на мечтите ни, високата Стена на плача за собствената ни отвесност. И го виждахме – замръзнал сякаш от восък, изваян в цигарения дим, в клуба, в някогашния буржоазен бургаски публичен дом, с чаша бяло вино в ръка, която светеше като свещица в полумрака, огледан в тънкото стъкло на виолетовата смърт на залеза… Бял и черен, графичен, измислен, играещ на безутешно влюбен младеж, Христо до сетния си дъх рецитираше собствените си молитви и мълчания, рецитираше паузите си, накрая сам се превърна в пауза – не говореше, а смучеше дълго думите си като невидими парченца чироз… Докосванията до отровата на солта и до гъдела от глътката на възки-

село вино бяха част от вкуса на времето, което владееше и в което властваше негово високоблагородие Христо Константинов Фотев. Не успя да се впише в пейзажа на подарената ни свобода, в гледката на столицата и остана завинаги изрязан в надморския въздух и влажното великолепие на Бургас. Който не е имал приключението да го слуша и вижда, няма да чуе и да види никога повече тайнството на зачатието – как от мъжката самота се стига до епилептичния крясък на гларуса и григорианските гонения на делфините. Имаше много свидетели на неговата есенна панихида, на неговата паника между дървесата, на непосилните му приливи към пейзажа. Да помълчим за диригента на хора от удавници, за малкото момче, което не се вразуми и което не успя да погали всички жени, но поне се опита. Разбираше от жени, усещаше властта си върху тях и върху думите, те бяха част от неговото себеизразяване, от логоса на летящата му логика. Неподправено нежен към особено беззащитните, Фотев остава да гори като фосфорициращата факла в пещерната утроба на грубостта. Той ни показа как се добива опиумът на поезията, остави ни своите неизпълними алхимични рецепти и се завърна в сенките на вечността, във водите на бъдещите ни спомени. Сега седи и пуши на самия ръб на Рая и си клати безгрижно краката над бездната, и продължава празнично да се самовъзпроизвежда чрез своето всеопрощаващо слово пред единствения си слушател, пред единствения господин на име Господ – най-гостоприемният гостилничар в страноприемницата на вселената. Кажи му наздраве и от нас, Христо! Румен Леонидов

black and white mag.bg

КУЛТУРА

Изречения от Увалиев Празненствата за стогодишнината от рождението на тоя мъдър мъж отминаха. Поставен и открит тържествено бе барелеф пред дома му в столицата, имаше много предавания и по БНР, излъчен бе и филм, и споменен разговор с негови близки познати и приятели по БНТ... С подробен репортаж събитието бе отразено и на сайта на СБЖ. За юбилея се писа, естествено, и във вестниците. А през последните няколко години бял свят видяха и няколко книги за журналиста, публициста, дипломата, критика, продуцента, полиглота, енциклопедиста Петър Увалиев. Неповторим дори само с фамилното си име. Реших да извадя по изречение-две от книгата „Беседа за български художници“, публикувана през 2003г., с предговор от съпругата му Соня Рув. За да се насладим на невиждано след кончината му писане; на български, какъвто вече не се говори и не се чува. Писане, при което той извайвал всяка буква, римувал сричка със сричка, не оставял необмислена дума. Продължавал, не спирал – докато всичко на листа не зазвънтявало с най-верния тон, с най-чистия си глас. Помогнете ми – извикайте в съзнанието си гласа на Увалиев и да вървим напред.

За Дечко Узунов: „Делото му е осеяно със сърдечността, която води направо до сърцето на хората.“

За Борис Ангелушев: „За Борис Ангелушев всяка калиграфия беше биография.“

За Илия Бешков: „...до смъртта си той остана верен на перото, което танцуваше в ръката му, отдъхваше си в ритмични паузи и пак политаше, като че ли бялата страница бе лед, по който се плъзгаше една от най-даровитите ръце на нашето съвремие.“

За Христо Явашев – Кристо: „Нямате представа какво голямо душевно удовлетворение е хората да съзнаят, че си сънародник не на неизвестни политически престъпници, а на световноизвестен освежител на изкуството.“

За Давид Перец: „Едно огряно от слънцето цвете – това е изкуството на Давид Перец... Слънцето е най-големият съучастник на този поет, чиито думи са цветове.“ За Васил Иванов: „Може би е време да свикнем да говорим за досега между ръката на художника и хартията, така както отдавна музикалната критика разучава досега на клавишите с пръстите на пианиста... Тези разлики не накърняват ни наймалко нравствения облик на художника, който не използва онова, което други са намерили, а търси онова, което други ще използват.“ За Цанко Лавренов: „В него изразът цари над възприятието, в него има краснописна изисканост на рисунъка и убеждението, че живописта трябва да разказва, а не да показва... картините са винаги покрасноречиви от словата. Творецът е винаги по-убедителен от коментатора. Изкуството е винаги по-силно от пропагандата.“ За Борис Георгиев: „Обновителите са истинските ни идоли.“ ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

За Стоян Венев: „С поведението и с изкуството си Стоян Венев – най-цървуленият, най-запотеният, найгрубоватият, най-първичният – стана неволен радетел за тази най-извисена цивилизованост, без която всичко друго е от лукаваго.“ За Георги Павлов – Павлето: „Като дъх перото му едва докосва хартията, не за да є се натрапи, а за да я погали.“ За Светлин Русев: „Но ако идейността е кръстница на живописта, нейни родители са цветът и линията, които зачеват образите. Цвят и линия са сричките и думите на езика, който говорят картините.“ За Вера Недкова: „Който говори по съвест, от нищо не се тревожи.“ х х х И пред, и след такъв наниз от думи-маргарит найдобре е да се замълчи. Иван Тодоров

КУЛТУРА

Наградите от XXIII МФФ „Любовта е лудост”

ъв Варна завърши двадесет и трето издание на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“. Голямата награда на фестивала – „Златна Афродита“ бе присъдена на руския филм „Изпитание“. Негов режисьор е Александър Кот. Грузинско-френската копродукция „Младоженки“ на режисьора Тинатин Кайришвили спечели Специалната награда на журито. Наградата за най-добра женска роля отиде при актрисата Виктория Кочиаш за ролята є в румънско-германския филм „Любовна история, Линденфелд“. Наградата за най-добра мъжка роля не бе присъдена. Филмът „316“ на иранския режисьор Пейман Хагани бе отличен с диплом за успешен експеримент в полето на филмовата форма. В последния ден на фестивала бяха присъдени и още четири награди извън официалните. Министерството на културата присъди Специалната награда на Националния филмов център на китайския филм „Обещаие за вечна любов“. Община Варна присъди на Татяна Лолова награда за майсторско изпълнение на ролята на Флора във филма „Бартер“. А наградата на Съюза на българските филмови дейци бе присъдена на португалския филм „Семейство Майа“. Негов режисьор е Жоао Бутельо. Наградата на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци бе присъдена на филма „Каръци“ с режисьор Ивайло Христов. Наградата на Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийски университет „Св.Климент Охридски“ за филмово творчество – „Горчивата чаша“ тази година отиде при филма „Каръци“ на режисьора Ивайло Христов. Журито присъдило наградите на тазгодишния кинофестивал „Любовта е лудост“ във Варна беше в състав: проф.Любомир Халачев – председател и членове Сузана Харутюнян, Армения – кинокритик и актрисите Альона Козирева, Белорусия и Лавиния Сандру, Румъния. Мариана Енева

ЕЗИКОВО РАЗНООБРАЗИЕ

На сърцето ми е цяла Азия Интервю с проф. дфн Александър Федотов, директор на Центъра по източни езици и култури към СУ „Св. Климент Охридски”. През май, на тържествена церемония в монголското посолство в София, за принос в развитието на българо-монголските отношения и по повод 65-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Монголия, проф.Александър Федотов получи най-високото отличие на страната – орденът „Полярна звезда“. Директорът на Центъра по източни езици и култури към СУ „Св.Климент Охридски” е изключителен ерудит и полиглот, доктор на филологическите науки, професор по корейска, монголска и тибетска литература. Роден в гр.Новосибирск, Русия, той завършва Факултета по източни езици и култури в Санкт-Петербургския държавен университет. Жени се за българка и свързва завинаги живота си с България. Специализира и изнася лекции в Република Корея, Китай, Монголия, Индия, Тайланд, Унгария, Румъния и Русия. Член е на световните асоциации по кореистика, монголистика, тибетология и алтаистика. Пътешественик, посетил над 120 държави, филателист и нумизмат. Проф. Федотов, заминавате за Корея, какъв е поводът за тази Ваша поредна визита там? Александър Федотов: В края на юни ни предстои заключителна среща във връзка с едно сравнително изследване, което направиха Софийският университет „Св.Климент Охридски” и корейският „Сонгюнгуан”. Последният е на няколкостотин години, навремето е бил Кралският университет, днес е един от найдобрите изследователски университети в гр.Сеул. Предмет на това наше изследване бе съпоставката на двете общества – българското и корейското. По-точно, то разглежда периода на възстановяването на Българската държава след Освобождението от османското ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

робство през 1878г. и на Корейската след освобождението є от японското робство през 1945г. Времевата разлика общо взето не ни пречеше да се занимаваме с изследването на икономическото, политическото, културното и образователното положение в двете държави, защото нещата са наистина съпоставими. Още повече, че всички корейски посланици, които имат мандат у нас, откриват едно учудващо сходство между двата народа. И казват, че България спокойно би могла да се възползва от корейския опит при възстановяването на корейската икономика след 1945г. и изграждането на онзи мощен динамичен стопански механизъм, с който тя става известна навред по света. В какво по-конкретно се изразява това изследване? То е един петгодишен проект, в рамките на който издадохме няколко книги, осъществихме немалко съвместни посещения, занимавахме се с теренни проучвания. През последните две години и половина проучвахме и много архивни

материали, които открихме в нашия Държавен архив, в архива на Министерство на външните работи, свързани с взаимоотношенията между Народна Република България и Корейската народно-демократична република, а също така и с взаимоотношенията по-късно между Република Корея и Република България. Тази дейност е едно специално направление в нашия проект, защото си поставихме за цел да направим опис на тези материали и да напишем историята на нашите взаимоотношения, базирайки се на тях. Публикувахме и немалко статии. Тази година издадохме една книга за Корея с фокус върху най-новата є история – от 1945г. до края на Корейската война (1950–1953г.). Тя намери много добър отклик сред колеги специалисти. За първи път в чужбина излиза материал (на издателството на Софийския университет), който запознава читателите с най-важните страници от най-новата история на Корея. Обикновено когато посещаваме Сеул, организираме по една конференция в университета „Сонгюнгуан”, след това правим теренни проучвания, пътуваме из страната. Например, видяхме местата, където през Средновековието са били изпращани в изгнание корейските интелектуалци, занимавахме се и с реконструкцията на историята на новата корейска литература от времето на японското робство (1910–1945г.), когато тя е била принудена да се развива тайно. След този проект накъде? Подготвили сме нов, пак достатъчно сериозен, актуален, модерен, петгодишен и живот и здраве скоро ще подадем документите. Центърът по източни езици и култури към СУ„Св. Климент Охридски” участва в разпределяне на грантове за проекти на общо основание, наред с всички кореистични центрове и университети по света. Те се финансират от Академията по кореистика – една държавна институция, която се занимава с промотиране на корейската култура в Корея и по света. Освен с кореистика, Вие се занимавате с монголистика, тибетология и алтаистика. Коя от тях Ви е на сърцето? На сърцето ми е цяла Азия. Разбира се, занимавам се по-специално с Корея, Тибет и Монголия – трите области, в които правя своите изследвания, защото са свързани съответно с езиците, които владея. Но като изтоковед и ориенталист на сърцето ми е цяла Азия. Това е истината. Първо, защото съм роден в Азия – в гр.Новосибирск (Русия), който е в Югозападен Сибир. Второ, защото Азия винаги ме е интересувала много повече от Европа, тъй като тя си остава непозната. Ние трябва да се научим стъпка по стъпка да я усвояваме. Така, както навремето казаците са откривали Сибир, а по-

сле и Далечния Изток. Те са били пращани от руските царе все по на изток и по на изток, чак до границата с Китай, Монголия, Корея, Япония и т.н. Още от седми клас Азия ми бе много интересна. И тъй като майка ми е от Санкт-Петербург, всяко лято прекарвах ваканцията с родителите си там. А от осми клас вече почнах да мечтая да стана студент в Петербургския (по онова време наричан Ленинградски) университет и то точно в Източния факултет, който се занимава с Азия и Африка. И това става. Завършвате най-представителния, най-добрия университет в Русия. Той беше легенда. Дори самата сграда на факултета е такава. Построена през XVIII век, на брега на Нева, в центъра на Санкт-Петербург, тя е приютявала толкова много велики руски учени, ориенталисти, носи толкова история в себе си, че няма как човек да не бъде привлечен от историческото, феноменалното, което се съдържа в нея. Пък и имахме цяла кохорта от прекрасни, гениални преподаватели и това няма как да не се отрази върху нас, техните ученици. Разбира се, няма защо да смятаме, че академизмът се предава от поколение на поколение без проблем. Но трябва да призная, че днес преподавателите не са същите, каквито бяха онези – големите, които лека-полека си отиват. За съжаление, тази година почина на 91 години и моята любима професорка – Людмила Герасимович. А тогава на нас, отличниците, дипломите ни подписа лично акад. Борис Пиотровски, много известен учен-ориенталист, който беше и директор на Ермитажа. Вие знаете, там се съхранява една от най-големите колекции в света на източни предмети на изкуството. Днес за мен това, с което се занимавам, от една страна е призвание, от друга – хоби, от трета – любима работа. Тя е свързана с преподаването, а срещите с младите хора винаги са приятни, с много пътувания, с извършване на много научно-изследователска работа, с много запознанства, с откриване на много неизвестни моменти от историята, литературата, културата на народите, с откриването на един нов свят, който се нарича Азия. Първата страна от Изтока, която сте посетил още като студент, е Монголия. А монголският и тибетският са първите езици, които сте започнал да преподавате в Софийския университет... Аз бях дете, ученик, когато баща ми беше за една година на работа в Монголия – участваше в строеж на една тяхна голяма национална градина. Той ми изпращаше всяка седмица марки оттам, които бяха страшно красиви – ярки, пъстри и които ме запалиха не само по Монголия, но и като филателист и нумизмат.

Да не би да е монголска и първата марка във Вашата прекрасна колекция? Първата не, но със сигурност едни от първите марки в моята колекция са монголски. А що се отнася до посещението в Монголия, това стана, когато бях студент. Завършихме IV курс и цялата група замина да специализира за една година в Монголския държавен университет. После се върнахме и продължихме следването. Така че моето обучение беше не пет, а шест години, за което никак не съм съжалявал. Така се получи, че когато пристигнах в България, започнах работа в София-прес като преводач и редактор. Правих това 6 години, но успоредно с него започнах да преподавам монголски и тибетски на хонорар в Софийския университет още от 1980г. Тогава имаше много желаещи да изучават тези езици. Никога няма да забравя първата ми лекция. Когато влязох в залата, бях на 22 години, но изглеждах сигурно като на 17. И виждам пред себе си едни много сериозни чичковци, както и достолепни жени на възраст. Това беше първият ми курс, абсолютно незабравим. Някои от тях ги виждам и днес от време на време и ми е много приятно, други не са вече между живите. Тогава започвате и да превеждате – от монголски, по-късно и от тибетски. Беше времето на социализма и в прочутото издателство „Народна култура” имаше редакция, която се занимаваше с литературите на Азия, Африка и Латинска Америка. И трябваше да превеждаме творби на съвременни монголски автори, а те съответно на български такива. Аз преведох един исторически роман – „Размирно време” на Донровън Намдъг, един сборник с три повести от Сенгийн Ердене – „Годината на синята мишка”, две стихосбирки. Но имах преводи и в други издателства. За „Наука и изкуство” преведох от старомонголски „Тайната история на монголите”. Това е първият монголски исторически текст, написан през 1240г. Почнах да правя и преводи от тибетски, сред които и „Тибетската книга на мъртвите” и всякакви будистки трактати. Втората източна страна, която посещавате, е Лаос... Това беше, ако не се лъжа през 1982г. Трябваше да преподавам философия там три месеца. Заминах с един екип от Международна школа по журналистика „Георги Димитров” – тя се занимаваше с обучение на възрастни хора от тъй наречения трети свят. Аз имах късмет да попадна в него и това беше незабравим опит. Тогава най-голямият самолет беше ТУ 154. За Виентян, столицата на Лаос, трябваше да се пътува с междинни кацания в Ташкент, в Карачи, в Делхи, в Рангун и чак петата спирка беше Виентян. А след Лаос самолетът продълЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

жаваше за Хошимин, Сайгон. Това беше цяло приключение, разбира се, много интересно. То още повече ме привърза към Азия, особено към тропическа Азия. Как да завършим тази азиатска обиколка? С Китай или с Индия? С всичко наведнъж. И двете цивилизации са грамадни, уникални, като вселени. Човек не може да ги опознае – нито заедно, нито поотделно. Защото не просто трябва да прочетеш куп книги, не просто трябва да живееш поне по десет години във всяка от страните, а трябва да си се родил там и пак няма да можеш да ги опознаеш. Те са толкова различни вътре в себе си. И в едната, и в другата живеят толкова различни народи, които говорят толкова различни езици, че понякога не се разбират. Аз съм живял в Индия. Първият път, когато отидох там, останах три месеца в северната част на страната, в Дарамсала, където е резиденцията на Далай Лама XIV. Запознах се с него, имах специална аудиенция. Пристигнах там от Тибет, където той, за съжаление, не може да отиде. Бях му донесъл един бял ритуален шал – ката, подарък. Той също ми подари подобен, както и една старинна тибетска монета. Покъсно ми позволи да преведа една негова книга за ежедневната медитация, без да плащам авторски права. Аз имах изследователска работа в Дарамсала, по покана на Тибетския център за архиви и научни изследвания, свързана с „Тибетската книга на мъртвите”. Вие сте директор на Центъра по източни езици и култури към СУ „Св.Климент Охридски”. Какво е положението му в момента? Той е абсолютно уникален не само за България, а и за целия Балкански полуостров, дори бих казал, за Югоизточна Европа. Няма по-голям, няма друг с повече специалисти. Ето, наскоро бях в университета в Любляна. Те имат една единствена катедра, в която са събрани всички техни изтоковеди. А ние имаме пет катедри, девет бакалавърски специалности, в които се изучават основните езици като японски, китайски, корейски, хинди, турски, арменски, но и много други, които вървят като втори и трети източни езици. Имаме много широка палитра от преподаватели. Министерство на образованието сега дори изрази гласно подкрепата си за източноазиатските филологии и за арабистите, защото държавата има нужда от такива специалисти. А какви са студентите Ви? Те влизат с най-висок бал, особено в източноазиатските филологии: кореистика, китаистика, японистика. Интелигентни са, запалени, чешити. Трябва да си малко нещо чешит, за да учиш такива работи. Трябва и да си все-

отдаен, трябва да знаеш, че ще работиш с неевропейци, с хора, които имат не само друга външност, но и друг манталитет. Те са по-различни от нас, имат друг начин на мислене, друг начин на говорене. Другата особеност е, че студентите ни не само от България, а и от други страни: Македония, Сърбия, Армения, Грузия, Украйна, Беларус, от Черноморския регион. Какво ви занимава в научен план? Довършвам една книга за средновековната корейска проза с алегорично съдържание. Това са интересни псевдобиографии, в които персонажите са цветя, насекоми, природни стихии, предмети, животни, птици, които действат като хората, говорят и разсъждават като тях. В тях има немалко и сатира, и гротеска, и алюзии... Това е много стара традиция, която се заражда в Китай през II век след Христа и постепенно се разпространява из цяла Източна Азия, включително и в Корея и Япония. Пътешественик сте. Посетили сте над 120 страни. Как успявате да развивате тази страст при толкова ангажименти? Или просто съчетавате полезното с приятното? Точно това е формулировката. Трябва да кажа, дори и да ми се сърдят всички професори, че ние не сме чак толкова пренатоварени. Имаме си часове – да, но имаме и свободно време, и дълга ваканция. Разбира се, аз участвам често в различни командировки в чужбина, бях и два мандата заместник-ректор по международните въпроси, така че ми се налагаше да пътувам често. Но винаги използвам зимната и лятната ваканция, за да посетя една или няколко държави, защото това е едно благодатно време за целта. Посетил съм всички континенти, но има още много места, които бих искал да видя. Пътувам както сам, когато дестинацията е по-екстремна, така и с моята половинка, когато дестинацията позволява присъствието на жена. Кое е по-екстремното ви приключение – покоряването на Килиманжаро или акостиранията на Антарктида? В Антарктида беше много лесно, защото случихме на хубаво време. Аз бях там преди десетина години с една канадска експедиция. Ние имахме необикновения късмет през цялото време да има абсолютно ясно чисто синьо небе, само с едно малко изключение, когато пърхаха леки снежинки. Беше и сравнително топло – от 0 до 5 градуса. На много места дори снегът се беше постопил и ние стъпвахме на камъни, миди. Успяхме да направим девет акостирания – нещо, изключително рядко, и то само благодарение на хубавото време. Докато изкачването на Килиманджаро е трудно, но незабравимо преживяване. Там минаваш

поясите от тропика до горе, където са снеговете. Е, животът в палатка определено не ми е любим, но пък няма друг начин при такова изкачване. Коя или кои са най-красивите гледки, които няма да забравите? Напоследък проявявам интерес към тропическите острови. Те предполагат лежерност, бели пясъци, кокосови палми, наведени над океана, както и един полузабравен примитивен традиционализъм на местните хора, обитателите на тези малки острови. На пръв поглед има всичко, а после виждаш, че това всичко далеч не решава някои проблеми, които възникват. Намеквам за малкия остров Яп в Микронезия, където ми се случи инцидент с колело. Там има изключително добра болница за 12 000 му население, вършеше работа за всички, но не и за моя случай. Но пък усещането, че си на една прашинка, хвърлена в океана, е особено. На бюрото си вкъщи имам един глобус, подарен от моята майка и от време на време го обръщам да видя някоя точка за едно или друго мое пътуване. Напоследък съм го обърнал с Тихия океан към мен. И ме привлича една точка, която се казва Рапа Нуи (Великденски остров) – най-източно разположения остров в Полинезия. Прашинка, хвърлена на 4 000км от Чили (островът административно принадлежи на тази държава), където съм имал удоволствието да бъда с мой колега. Беше успешно съчетание на служебно пътуване до Чили с частно до Рапа Нуи – абсолютно незабравим с гигантските каменни глави, които гледат навътре към острова и в които има нещо имагинерно, загадъчно. Или примерно Сейшелските острови в Индийски океан с остатъците от някогашния материк и един от най-красивите плажове в света, или незабравимата красота на спокойния Тихи океан на Малдивите с пъстрия подводен свят, или гигантските манти в Микронезия. Кой е вашият непокорен Килиманжаро? Този, който още не съм достигнал. Планирах тази година да отида в Вануату – островна държава в Тихи океан, но знаете, тя беше сполетяна от цунами и за съжаление, абсолютно унищожена. Разбрах, че Вануату ще трябва да остане за след пет-шест-седем години, живот и здраве. Така че сигурно ще отида на Соломоновите острови, малко пї на север. А що се отнася до Килиманджаро в творчески план? Аз съм скромен човек, не си поставам някакви големи, непостижими цели. Продължавам да откривам за себе си интересни неща в това, с което се занимавам. Вероятно това ще бъде верига от малки Килиманджарчета. Екатерина Павлова

ЕЗИКОВО РАЗНООБРАЗИЕ

За „Добрите управляващи и добродетелния град” Добър ден! Бихте ли се представили на читателите на нашето списание, както и на потребителите на сайта blackandwhitemag.bg. Каква е целта на Вашето посещение в България. (Разговаряме на чудесен руски език.) Алия Масалимова: Добър ден и на вас и вашите читатели. Казвам се Масалимова Алия, аз съм доктор на философските науки, професор и декан съм на Факултета по философия и политология на Казахския Национален университет „алФараби“. Целта на моето посещение е разширяване на дългосрочно сътрудничество между Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ и Казахския Национален Университет „ал-Фараби“. Ние проявяваме интерес и познаваме България не само от това, което сме чували за нея. Знаем, че това е страна с много богата история, с традиции и през тези няколко дни, през които съм тук, аз видях, много добре видях, че много неща ни обединяват. Пошегувах се, че ако имам още една седмица, аз вече ще говоря на български. Поради характера на моята дейност съм била в различни страни, в различни университети, видяла съм различни култури, но по някаква причина тук ми е комфортно, имам усещане за комфортност, за уют. Като че ли не се намирам в някаква чужда страна. Дори се шегувам, че не ми се налага навсякъде да говоря на английски, тук навсякъде те разбират, когато говориш на руски. Посетих вашите забележителни ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

Разговор с декана на Факултета по философия и политология на Казахския национален университет „ал-Фараби“, доктор на философските науки, проф.Алия Масалимова

исторически места – Манастира Иван Рилски, градът-музей Копривщица. Видях много от това, което има в нашите култури, такива например национални модели в традиционните домашни съдове. Доколкото аз самата ръководя факултета, в който има такава специалност като „културология” например, която изучава културата и естествено за мен като културолог беше много интересно да наблюдавам хората, как те живеят тук, какви са техните взаимоотношения, какво обичат и

какво не обичат. Но ако трябва да кажа още нещо за моя университет, то той е един от най-известните университети в нашата страна, един от най-старите. През 2014г. Университетът празнува своя 80-годишен юбилей. Университетът се намира в Алма Ата, нали? Да. Намира се в Алма Ата, в подножието на планината. Повече от 18 000 студенти се обучават в нашия университет, в 14 факултета, в 63 катедри, в това число и моя факултет, възпитаничка на

който се оказвам и аз, тъй като самата съм го завършила, а го оглавявам от 2011г. В нашия факултет имаме 6 катедри – по класическа философия, по културология и религиознание, по социология и социални дейности, по психология, педагогика, катедра по политология – общо 1200 студенти се обучават по девет специалности. И разбира се, това е важно, тъй като образованието е една от найважните, главните насоки и капиталът е основата на интелектуалния път на развитие на обществото. Това е начинът за навлизане в световното пространство, за установяване на каквито и да било международни връзки. Какви са намеренията и договореностите между двете страни в София и Алма Ата? Нашите връзки не се ограничават само до обмена на студенти, които да пътуват и да се обучават. Трябва да се осъществяват и проекти – това е една от целите на създаване на нови образователни програми. Това е тема за магистратура, която условно можем да наречем „културна дипломация”. Така също ще издаваме и военни дипломи на Казахския национален университет и на Софийския университет, които ще бъ-

дат на английски език. Това е много важно и аз изобщо смятам, че това сближава, тъй като в момента живеем в необикновено време, с глобализацията, световната криза, неразбирането понякога. А всяка култура се отличава със своята самобитност. Ние естествено имаме различия, но признавайки тези различия, ще бъдем гаранти един на друг. Ние трябва да бъдем заедно, защото живеем на една планета и всеки човек трябва да бъде щастлив. Споделям това, тъй като нашият университет носи името на един велик средновековен учен, мислител, философ и енциклопедист – Абу Насър ал-Фараби, който е оставил много богато научно наследство. Наричали са го Вторият учител на Изтока, тъй като първият е бил Аристотел. Не ви казах защо Университетът носи това име. Това е така, защото той е роден в селището Фараб, което се намира на територията на съвременен Казахстан, недалеч от един голям град в Туркестан. Той е роден и израснал там, а по-късно се е отправил на Изток. Неговият гроб се намира в съвременна Сирия. Той е живял през IX–X век, а ние го смятаме за наш предшественик. Разкажете, моля, на нашите

читатели най-характерното за учения-енциклопедист Абу Насър ал-Фараби… Със своите трактати, със своите коментари е подарил на световната цивилизация и именно чрез арабската култура достиженията на античната култура. Точно чрез арабския е започнал и европейският ренесанс. Един от най-известните трактати на Абу Насър ал-Фараби е трактатът „За жителите на добродетелния град”. В този трактат се говори, че твърде много зависи от управлението на града, от главата на града, за това че има добродетелни градове и невежествени градове, още говори, че в добродетелните градове хората се обединяват около това да постигат щастието по пътя на добродетелността, а именно в съобщество. Именно в града човек може да бъде щастлив и да достигне определени свои цели. И разбира се, трябва да се отбележи колко е важно, колко много зависи от главата на града, който трябва да притежава определени качества, не само външни и физически, но да притежава и нравствени качества, да бъде образован. Когато главата на града е мъдър, естествено и жителите на града ще се стремят да живеят в мир и съгласие. Може да се каже, че един от лайтмотивите е, че хората се появяват на този свят, най-вече, за да търсят пътя към това щастие. Искам да отбележа, че при нас, в университета се провеждат международни Фарабийски четения. Вече втора година провеждаме Фарабийски форум, на който се събират водещи учени от цял свят, които се занимават със значението, със съвременната наука, не само с наследството на ал-Фараби, въпреки че една от нашите главни задачи е именно изследването на наследството на Фараби, но точно ал-Фараби

е оставил богато наследство именно в областта на класификацията на науките. Много е писал именно за това какъв трябва да бъде ученият, каква да е неговата етика, как човек трябва да получава своето образование. Той е бил много образован човек, знаел е много езици. Нашата цел е именно използвайки тази основа, учените от цял свят да могат да обсъждат същностните проблеми на човечеството. Сега наистина сме в период да си отговорим на въпроса как трябва човек да живее, как да се развива, в какви направления, доколкото ние много често говорим за това, че светът се променя, хората се променят, ценностите се променят и ние трябва да се определим как ще вървим понататък. Това ли обсъждахте тук в София с българските си колеги? Това беше и част от темите, които обсъждахме тук с българските учени, да правим съвместни изследвания, да участваме в такива международни конференции и да се сближаваме едни с други на летни школи, чрез курсове за повишаване на квалификацията. Тук пристигат не само наши студенти, но и наши преподаватели, получават сертификати от Софийския университет. Това е значителен принос в развитието на двустранните отношения между нашите страни. С кой факултет от Софийския университет имате отношения? С Историческия факултет. И това е така вече четвърта година. Има и други катедри по културология, но ние все пак подбираме хората, с които можем да работим, с които има какво да направим заедно. Така че сега съм в България по покана на Историческия факултет, катедра „Етнология” на Софийския университет. ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

Навремето и в Казахския Национален Университет катедра „Етнология и Културология” е била част от Историческия факултет, тъй като това е част от историята на една държава. Впоследствие катедра „Културология” преминава във Философския факултет. В Софийския университет все още тази катедра е в Историческия факултет и затова поканата е от там. За тези пет дни имах твърде много срещи с професори, декани, със завеждащи катедри и водещи професори във вашия университет, членове на редколегии. Аз също съм член на такава редколегия. Като такива също правим изследвания в различни области. Затова хората могат да работят в различни факултети, в различни специалности, но изследователският им интерес да е в едно русло. Такива са много интересните изследвания в областта на културната идентификация. Преди ден, вчера в Казахстан завърши своята работа петият конгрес на лидерите на световните и традиционни религии. Това е едно много мащабно събитие, вече за пети пореден път, на което се събират представители на различните религии на една маса, така да се каже и обсъждат такива проблеми, отнасящи се не само към религията, но мисля и на общочовешките ценности. И нашият президент подкрепя разработената Стратегия – Казахстан 2050, според която нашата държава през това време трябва да влезе в списъка на 30-те найразвити страни в света. Това е нашата стратегия, това е голяма, амбициозна програма. Набелязани са пет нови институционални реформи, отнасящи се до държавното управление, икономиката, културата, националните ценности. Разработена е програма от сто стъпки, в които са определени задачите, стъпка по стъп-

ка за всяка държавна структура, обществена структура, граждански обединения и организации, включително и в сферата на образователните структури, т.е. какво и кога всеки трябва да направи. И ние имаме т.нар. „национална идея”, на която даде гласност нашият президент, която е цяла програма, цяла философия за това как трябва нашият народ днес да се развива, по какъв път трябва да върви в този нееднозначен свят, какви ценности трябва да изберем, как да възпитаваме младежта. Много често казваме: „Да, те трябва да бъдат патриоти”, но какви точно патриоти? Да могат да уважават своята култура, своята родина. Ние носим своята отговорност, доколкото ние работим в сферата на образованието, доколкото точно ние работим с младежите, а младежта сега е твърде напреднала. Днешната казахстанска младеж в голямата си част говори на три езика. Това е наша програма за триезично обучение. Всеки цивилизован казах трябва да владее три езика – родния си казахски, руски език и английски език. И преподаването в нашите университети се води на три езика и в училище се провежда програма на триезичие, така че от началното училище децата да се обучават на тези езици. Ние сме убедени, че знанието на езици е разширяване на границите на човека, на неговия хоризонт, на неговия кръгозор. Струва ми се, че в някаква степен способства за разбирането на света. И когато говориш с някого на един език, това помага повече за взаимното разбиране, както ние с Вас например говорим в момента на руски. Отдаде ли Ви се възможност да се запознаете с българските студенти? Имахте ли срещи и лекции пред български студенти?

Да, имах такава лекция – „Ролята на казахската култура в световната цивилизация”. Постарах се колкото мога повече да разкажа за моята страна, да я представя и разбира се да покажа особеностите на нашата страна, така че не само наши студенти да идват при вас, но и български студенти да пристигат в Казахстан, да се учат, да видят как той се развива и доколкото той е от страните в Средна Азия, то той е и една устойчива страна в икономическо отношение. Ние, разбира се, се гордеем с това и се стремим да го съхраним. И в това отношение, тази година за нас е много значима. Проведохме Фарабийски четения, които бяха посветени на 1145ата годишнина от рождението на ал-Фараби. През месец май широко се отбеляза 70-годишнината от победата във войната, отбелязахме 20-годишнината на Асамблеята на народите на Казахстан. Това е един от уникалните социални институти на държавата, доколкото нашата страна е многонационална. Повече от 130 етноса живея в нея и те са обединени в тази Асамблея на народите в Казахстан, където всеки етнос има равни права, те са представени в нашия парламент и имат своя голям принос в укрепването на стабилността вътре в държавата, в укрепването на гражданското съгласие. Също така през тази година отбелязваме и 550-годишнината от установяването на Казахското ханство. Точно от ХV век започва летоброенето на Казахската държавност. Ето това са все такива значими дати, на които ние придаваме значение, дотолкова доколкото без минало няма настояще, а без настояще няма бъдеще. За да влезем в бъдещето, ние трябва да знаем своето минало, своето настояще. Много голямо внимание се отделя в

момента на това и именно и нашите учени с това се занимават, с въпросите на т.нар. „културна идентичност”, гражданската идентичност – от къде сме дошли и накъде отиваме. Това са въпросите, които занимават нашите учени. А каква е разликата между казахските студенти и българските им колеги? Знаете ли, ние навярно с колегите сме на едно мнение. Студентите в цял свят навярно са еднакви, защото са млади хора в основната си част. Но според мен зависи много и от човека, от неговите стремежи, от неговите цели, от разбирането защо се учи. Мога да кажа, че у нас студентите се обучават с помощта на грантове, т.е. държавни субсидии. Има и частни ВУЗ-ове и платено обучение. Но основното е държавният грант. Те ги печелят, получават стипендия, като най-важното условие е, че трябва да се учат добре. Ако ти се учиш добре, то държавата ти помага. Не мога да не спомена, че у нас има и такава уникална президентска програма, това е една международна стипендия на името на президента Нурсултан Назърбаев „болашак”, в превод от казахски това означава „бъдеще”. По тази програма вече хиляди студенти се обучават в чужбина, т.е. държавата изцяло спонсорира обучението във водещи задгранични ВУЗ-ове. Това са топ-университети в Европа, Америка, Азия. Държавата инвестира в такива стратегически направления като медицината, инженерните и образователни науки, на практика във всички направления. За такова обучение е необходимо най-напред да се положи изпит и държавата помага на такива младежи. Много бакалаври отиват за магистратура, магистри за докторантура и стаж за преподаватели. Аз самата като декан на фа-

култет съм стипендиант на тази програма, помагат ми да изуча английски език. По тази програма те вече трябва да знаят на някакво ниво езика и по-нататък да го усъвършенствуват. Беше много интересно да беседваме с Вас и разговора можеше да продължи още дълго, но знам, че имате и друга програма. Сега доколкото съм информиран, ще посетите Националния исторически музей. Ако съм пропуснал да Ви попитам, какво бихте искали да споделите още? О, да… Може ли да добавя и нещо за нашия ректор. Все пак в събота той ме изпрати за България. Искам да кажа, че нашият ректор Галимкаир Мутанов допринася твърде много за развитието на нашия университет, доколкото нашият университет е преминал на релсите на иновационното развитие, т.е. ние се стремим да останем научно-изследователски университет. Ние сме в топ 305-те университети в Международната агенция КЮЕС. Това е много високо постижение и ние буквално в последните три-четири години постигнахме тези резултати. Според програма „ал-Фараби” ние имаме иновационен проект, който се казва „ал-Фараби юнивърсити смарт сити”. Идеята на този проект е да се развиват и материално, инфраструктурно, технологическа иновационна платформа на развитието, така също и духовното развитие. Това трябва да бъдат две позиции, които да вървят едновременно. Ние не можем да развиваме науката, ние не можем да развиваме технологиите, ние не можем да развиваме иновациите без възпитанието, без духовно-нравствената култура, без придобиването на някакви етични норми. Разговора води Красимир Пеков

АТЛАС

Хонконг, където Западът срещна Изтока и остана Местният фолклор разказва, че след като пиратът-страшилище Чонг По Чай се предал на властите в началото на XIX век, рибарите решили, че вече могат да населят без страх острова. След 1880г. Хонконг вече е известно военно и търговско средище и жителите му искали да покажат по-високо качество на живот. Така започнало застрояването на острова с луксозни квартали от периферията към вътрешността и най-високия му връх. Виктория Пийк и други прелести Безспорната атракция номер едно на града е върхът на острова, откъдето се вижда световноизвестното пристанище Виктория и полуостров Коулун отсреща. За да се преодолеят петте спирки и 1350 метра дължина на линията, преди повече от 120 години тръгва първото парно влакче на зъбчатата железница. Сега постоянна изложба от 17 документални фотоса показва пълната промяна на панорамата – от старото рибарско селище до днешните билдинги на световни банки и мултинационални компании. Кабината, известна като „дин-дин” и с интериор отпреди сто години, тръгва от ниското и изкачва 373-те метра до последната спирка за четвърт час. Терасата предоставя невероятни панорами към всички посоки, а пешеходната разходка до самия връх на острова на 552м надморска височина показва дива, недокосната от цивилизацията фло-

ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

ра и фауна. Мегаполисът продължава да расте към континенталната част, към т.нар. „Нови територии“, където остават все по-малко от традиционните китайски рибарски селца. В самото сити долу, където спокойно можеш да се заблудиш, че си в Ню Йорк и само йероглифите те връщат в действителността, са прочути ескалаторите, свързващи средното ниво на сградите. Това е най-дългата система от външни връзки в света, където сутрешната разходка е много различна. Стъклените сводове пазят преминаващите от дъжда, а климатизационната система е доста по-приятна от влагата и жегата на открито. На един от изходите се намира прочутият пазар Греъм Стрийт Ует Маркет, който е на повече от сто години и е сред емблематичните спирки за местните жители. Най-известните хонконгски шеф-готвачи пазаруват тук деликатесни морски дарове и зеленчуци, които не могат да бъдат намерени никъде другаде. В тази част на Хонконг са много от музеите и паметниците и предварително разработени маршрути водят любопитните по стъпките на историята. За удобство още преди пристигането можете да се запишете онлайн в какви ли не пешеходни турове. Най-търсени са тези за гурмани, където само за 4 часа познавач Ви води да опитате всякакви местни вкусотии и друг, с когото ще разгледате града през погледа на местните и ще посетите

техните любими места. С лодка до отсрещния бряг Традиционният начин да стигнете до полуостров Коулун отсреща съвсем не е подземното метро, а старите скърцащи гемии, които за жълти стотинки често-често превозват хора и товари между двата бряга. Тук е мястото, където може в картина и аромат докрай да се усети местният китайски характер. Има си „Женски пазар” и нощни тържища за всякакви стоки – върви типичен ориенталски пазарлък; цели карета от улици за диаманти, обувки и всякаква електроника; улични гледачки и импровизирани китайски опери на открито; ще Ви дърпат посредници, които ще Ви препоръчват къде да си ушиете марков костюм изгодно. Движението е ляво, като в Англия, има и двуетажни автобуси. Сутрин в пищните тропически градинки край сградите и будистките храмове хората практикуват тайчи, за да балансират духа и тялото. Съвсем до морето се намират някои от най-скъпите жилищни сгради в света, петзвездни хотели, неизбродими търговски центрове. Нейтън роуд и нейната „Златна миля” е мястото с най-скъпите бутици. Местните юпита късат с традиционния си начин на живот и щедро се черпят в американските вериги за бързо хранене или се редят на опашки за новите колекции на световните

марки. Тук, близо до културния център на града с библиотека и няколко зали, може да се наблюдава и самият остров Хонконг отсреща в целия му блясък. Симфония от звук и светлина, и то каква! Това е най-грабващото мултимедийно шоу на света, влязло в Книгата на рекордите на Гинес, за чийто декор служат над 40 от най-значимите и впечатляващи сгради на пристанището Виктория. Различни по вид и цвят лъчи и мощна финална заря представят незабравим спектакъл в прослава на енергията, духа и разнообразието в Хонконг. Още на смрачаване зрителите се нареждат по крайбрежните алеи на Коулун или се качват на корабче, за да не изпуснат шоуто на звука и светлината, сътворено съвсем по китайски с много символи. Само заплаха от тропически циклон може да отмени спектакъла, който се провежда всеки ден от годината и започва точно в осем. Алеята на звездите Неин безспорен „тартор” може да бъде екшън-героят Джеки Чан, чието китайско име Чан Кунсан означава „роден в Хонконг“. Тук и в цяла Азия актьорът с десетки роли в киното е често срещано лице по реклами за какво ли не. Той е също и много популярен певец – пее на японски, английски и кантонски и записва са-

ундтраковете на повечето от филмите си за разпространение в района. Тук имат звезди на славата и Брус Ли и Чоу Юн Фат – актьори, които отдавна, както и градът, са надраснали местната си слава. Историята накратко Това е специален административен район на Китай, който включва остров Хонконг, полуостров Коулун, Новите територии и над 200 островчета. Намира се в най-южната част на огромната страна, между делтата на Перлената река и Южнокитайско море. На територия от 1108 квадратни километра живеят повече от седем милиона души (95 на сто етнически китайци), което го прави един от най-гъсто населените градове в света. Повече от 7 милиона са туристите, които го посещават годишно. През Хонконг минава половината от износа на Китай. Още в началото на ХVI век европейците стигат до тези земи и оценяват стратегическото местоположение на Хонконг. На кантонски името му означава „Пристанището на благоуханията”. Островът става британска колония след Първата опиумна война и е такъв за цели сто години. През Втората световна е временно окупиран от Япония, но остава трайно под английско управление до 1997г., когато е върнат на Китай. ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

„Специален административен район” означава, че този международен финансов и търговски център е с висока степен на самоуправление, без отбраната и външните работи. До 2047г. на територията се гарантира да не се променя социално-икономическата система и статусът на свободно пристанище, да има отделна митница, собствената валутна система и др. В последните месеци обаче периодично улиците на Хонконг се заливат от демонстрации. Протестиращите настояват за възможността още сега в демократични избори да посочват своите избраници, които да ги управляват. Техен символ са жълтите чадъри, с които се предпазват от полицията и лютивите спрейове. Властите в Китай обявиха, че ще позволят на целия град да избере следващия си ръководител през 2017г., но първо искат да одобрят кандидатите, съобщи Ройтерс. Това не се приема от местните демократи, които се опасяват, че хора с продемократични нагласи няма да бъдат допуснати до изборите. Международното летище Чек Лап Кок (изградено върху изкуствен остров) е на 4-то място в света по превоз на пътници (27 млн. души на година). Официални езици са китайският и английският. Паричната единица е хонконгски долар. Бойка Велинова

АТЛАС

Изкушението Малта Пребиваването на островите е за „паркетни” туристи – там няма осемхилядници за покоряване и не дебнат жилещите и хапещи креатури от джунглата на Амазония. Гостоприемството е традиционен, разработен и печеливш бизнес и ако не сте доволни от услугата, търсете проблема поскоро в нашенския туроператор, който Ви я е продал. Първата асоциация е с обвития в мистика Малтийски орден. Това е популярното наименование на суверенната католическа военна организация на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта. Когато през 1522г. ордите на Сюлейман Великолепни прогонват рицарите от Родос, те се заселват на Малта. Островът им е предоставен от Карл V, император на Свещената Римска империя и крал на Испания и Сицилия. Воините, разглезени от власт и почести, недоволстват от малката площ на новата си територия, но съзират предимствата на стратегическото местоположение и дълбокия, много удобен залив, където разполагат Голямото пристанище. Те строят грандиозни укрепления с щедрите дарения на европейските монарси и излизат победители в Голямата обсада на Малта, с което слагат край на хегемонията на турците над Западното Средиземноморие. Всъщност държавата Малта представлява архипелаг от три обитаеми острова (помалките са Гозо и Комино) и още три ненаселени. Размерите само на Малта са 5–6 пъти по-малки от Софийското поле. Така става ясно и защо се объркваме при пристигането във Валета: уличките край пристанището са тесни и криви и спираме при

първия таксиметров шофьор. Има чертите на типичен малтиец – тъмна коса, червендалесто лице, светлокафяви очи. Историята Малта има сходна историческа съдба с недалечната Сицилия – удобно стратегическо място сред морето и възможности за уединение и зареждане с вода и провизии. Първи я колонизирали финикийците (от около 800-ната до 600ната година преди Христа) и я нарекли „Малет“ – убежище. После се сменяли подписалите се в различни части на Европа и Средиземноморието в този период на историята картагенци, византийци, араби, римляни и нормандци. През XIII век на острова слага ръка Арагонското кралство и испанците са поредните, които оставят своя цивилизационен отпечатък. През XVI век настъпва ерата на обвитите в мистика и кръв подвизи на кръстоносците. Малтийците са особено горди с тази част от историята си и всяка фа-

милия изтъква своите рицари воини. Малта е владяна и от Наполеон, а от 1812г. официално става част от Британската общност. Получава своята независимост през 1964г., но запазва британските административна, образователна и законодателна системи и влиянието се усеща на всяка крачка. Десет години по-късно държавата става република. В годините на самостоятелно управление икономиката и туризмът процъфтяват. Столицата Бароковата красавица Валета (в списъка на ЮНЕСКО от 1980г.) има очарованието на старинен италиански град и е пълна с архитектурни съкровища от XVI и XVII век, импозантни и величествени – над триста на брой. Гледките са изключителни, особено от горните тераси на старите казарми, където се разкриват Голямото пристанище, необятните крепостни стени и Трите града наоколо (Вито-

риоса е от задължителните спирки). Смяната на караула и топовните гърмежи са част от атракцията за туристите. Градоустройственият план на крепостта е реализиран през 1566г. под ръководството на италианския военен архитект Франческо Лапарели и представлява решетка, която създава условията на естествен климатик. Сутрин магазинчетата вдигат кепенци, собствениците пият силно кафе с посетителите си, а следобед животът замира в отнесения свят на сиестата като в другите средиземноморски страни. Недокосната от 50-те години на миналия век е Strait Street, градското стъргало, където вечер е пренаселено от жадни за емоции и срещи хора. Впечатляваща е осанката на двореца на Великия майстор, който през 1571–1574г. е бил официалната резиденция на основателя на Малтийския орден и Валета – Жан Паризо дьо ла Валет. Сградата сега приютява институциите на малтийския парламент и президент. Има богата оръжейна експозиция, стотици шедьоври на изкуството и дори карета на Наполеон Бонапарт. Главната катедрала „Св. Йоан Кръстител” (завършена през 1577г.) е на централния площад и е строга и безлична отвън, но крие суперпищен бароков интериор с позлати и осем параклиса, скулптури и уникална религиозна утвар, богата колекция от стенни гоблени от фламандски майстори плюс две платна на Караваджо, изложени в музея. Едното е единственото подписано от него – „Обезглавяването на св.Йоан“. Прочутият художник е прекарал тук няколко години, избягвайки присъдата за убийство в родната си Италия, но пак се забъркал в неприятности и му се наложило да се измъкне инЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

когнито. Малтийците имат много и разнообразни национални, религиозни и сезонни festas (празници) през цялата година, затова можете да избирате кога да отидете и според тях. Малта става член на Европейския съюз през 2004г., а от 2008г. официалната є валута е еврото. Официалните езици са малтийски (единственият семитски в рамките на ЕС) и английски. Територията є е едва 316 кв.км, а населението – под 500 хиляди. Най-големият град е Биркиркара. Страната се посещава от над 1 милион туристи годишно и от много младежи заради езиков сертификат. Можете да отидете в средиземноморската държава с пакетна туристическа услуга и чартърен полет или да си организирате пътуване по интереси (история, голф, гмуркане) сами. С предварително купен билет от Air Malta полетът е с техническо кацане в Атина и продължава около 3,5 часа. Цената в двете посоки и с включени летищни такси е около 220 евро. Малта е постижима и за любителите на лежерните ваканции на колела, които биха взели експресния катамаран от Поцало, Сицилия. Посоката е юг, а разстоянието – 60 мили, или 90км. Това е скъпичък вариант – двупосочният билет на човек е около 140 евро, също толкова струва и превозването на автомобила. Ако копнеете за плажни и морски забавления, изберете хотел или комплекс в някой от крайбрежните курорти в северната част на острова. Все пак внимателно оглеждайте офертите: златните пясъци не са в изобилие за сметка на скалистите брегове. Компенсират ги големите басейни, които дори са кацнали върху покривите на някои хотели. Пачевил и Сейнт Джулиънс са центровете на нощните за-

бавления. До остров Гозо има редовни фериботни линии. Ако търсите емоции в изучаването на историческото, културното, археологическото и религиозното наследство, изберете за база Валета. С Heritage Malta MULTISITE PASS за 35 евро на възрастен (или 75 евро за семейство с две деца) можете да посетите всички забележителности (без археологическата перла Хипогеум). С Valletta Multisite Ticket за 20 евро за възрастен (или 25 за семейство с три деца, валидност 1 седмица) ще разгледате Националния археологически музей, Националния музей за изящни изкуства, Военноисторическия музей, дворцовите оръжейни сбирки и официалните зали. Някои от археологическите обекти се отварят само след предварително уговорена среща. Повечето ресторанти предлагат средиземноморско меню с риби и морски дарове. Непременно опитайте заешката яхния с картофи и зеленчуци във винен сос, която е малтийското национално ястие, както и задушен октопод в доматен сос. Сред местните вина се отличава с аромата си пино гриджо. Традиционен десерт е кейк с фурми и аромат на анасон. С кола под наем от Валета ще стигнете до всяка точка на острова. Движението е ляво и кръговите са начесто като във Великобритания, което напълно изключва бясно шофиране и включва възможността за бавно каране и наслаждаване, макар че извънградските пейзажи не са впечатляващи. Градският транспорт на острова е много добре организиран, редовен и не е скъп. Прясната вода е оскъдна и за битови нужди се ползва пречистена морска. Бойка Велинова

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

Съпричастни към жертвите на геноцида „100 години от арменския геноцид и геноцида над тракийските българи“ е темата на състоялата се в салон „Журналист” в СБЖ пресконференция, чиито организатори са Координационният съвет на арменските организации, Съюзът на тракийските дружества в България, издателство „Захарий Стоянов“ и СБЖ. „Това е един тъжен, но същевременно важен повод за националното самочувствие на страните, засегнати от тези събития“ - каза в началото издателят Иван Гранитски. Той сподели, че преди време е създаден инициативен комитет, в чийто състав влизат известни български интелектуалци, спортисти и учени, които са подписали декларация по повод 100-годишнината от арменския геноцид и са я връчили в президентството, парламента и МС: „Надеждата е с този призив да срещнем официална подкрепа! Ако искаме да станем реално част от цивилизована Европа, сме длъжни да изразим своята морална подкрепа към една справедлива кауза, да покажем, че сме съпричастни към трагедията на арменския народ”

– се казва в документа. 24 април става Ден в памет на убитите За съжаление до този момент нито една държавна институция не е откликнала на призива на известните българи за разлика от много страни по света, където вече техните правителства осъдиха геноцида като престъпление срещу човечеството и поискаха Турция да признае извършеното варварство и да поиска извинение от арменския народ. Наред с Русия, Кипър, Гърция, Холандия, Канада, Чили, Швейцария, Бразилия, Ватикана и 33 италиански града и още много други страни наскоро и Европарламентът не подмина обсъждането на този въпрос и на специална сесия дебатира и прие резолюция по въпроса с избиването на над 1 млн. арменци през 1915г. В документа на Европарламента се казва, че провъзгласява в ЕС 24 април за Ден в памет на жертвите на арменския геноцид. Съгласно резолюцията парламентите и правителствата на всички страни от ЕС са длъжни да признаят геноцида. Евродепутатите призовават това

отизмът е отговорност към настоящето, миналото и бъдещето и е много важно днес поколенията, които ценят своята история, да знаят, че българският народ е достоен и не се притеснява да съчувства на това, което са преживели арменците и евреите. Той не пропусна да припомни завета на тракийските войводи, борили се за свободата:

да стори и Турция. Патриотизмът е отговорност До този момент обаче нашият парламент мълчи, твърдят от инициативния комитет. Негови членове са се срещнали с депутати от различни парламентарни групи, които са обещали да съдействат. На въпрос на сайта на СБЖ дали е разговаряно с парламентаристи от групата на ДПС, Иван Гранитски отговори отрицателно, но не изключи, че при следващи срещи по темата да се срещнат с представители на хората на Лютви Местан и да обсъдят с тях инициативата. Време е вече държавните мъже да излязат от летаргията и унеса си и България да се присъедини към цивилизована Европа по тези събития, каза Иван Гранитски. А историците акад.Георги Марков и акад.Константин Косев изказаха своята надежда, че геноцидът, извършен срещу арменския народ преди 100 години и срещу нашите сънародници от Източна и Западна Тракия преди 102 лета, са престъпление срещу човечеството и трябва най-после да бъде признат. За толерантността на българския народ, която той е проявил, когато е спасил евреите и приемайки арменските бежанци от Турция, говори Красимир Премянов – председател на Тракийското дружество. Според него патриЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

Не забравяйте, но не отмъщавайте Никой не търси отмъщение срещу Турция. Просто тя трябва да прочете историческите факти, ако наистина се смята за наследница на заветите на Ататюрк, а не да говори, че изтреблението на арменците е недоказано събитие, когато историята казва друго и светът го признава. Още повече, че и до днес има съхранени филми и писмени източници, но бедата е, че в Анкара са много чувствителни към това, а и мечтаят да създадат нова империя на основата на пантюркизма, е убеден акад.Георги Марков. Инициативният комитет няма намерение да инспирира организирането на нов Нюрнбергски процес срещу Турция заради геноцида, защото това е морален факт. На пресконференцията стана ясно, че ако политиците не откликнат на декларацията, то инициативният комитет ще продължи да събира подписи. И ако днес те са 100, утре те ще достигнат 10 000, че и нагоре. „СБЖ също се включва инициативата“ – каза председателката на УС на организацията Снежана Тодорова. „Още повече, че Съюзът винаги е отворен за всички, за които истината е поважна, а за журналистите тя е преди всичко. Моралът е най-важен и би следвало да има извинение от страна на Турция.” източник: СБЖ Розалина Евдокимова, снимки: Иван Василев

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

Хора и събития, известни на историята… Социалистическият интернационал е една странна организация, в която членуваше Българската социалдемократическа партия (БСДП) в изгнание във Виена, с тогавашния председател Стефан Табаков. Странна, защото се прави на социалистически и демократичен съюз, а в същност е конгломерат от крайно леви елементи. Корените на СИ са в основаната на 28 септември 1864г. от Карл Маркс, „Международна работническа асоциация“, която се е разпаднала след изключването на анархиста Бакунин и е била основана отново шест години след смъртта на Маркс в Париж. Постоянното седалище на тази организация е в Лондон (може би само заради Карл Маркс, кой знае). След падането на комунизма в Източна Европа, всички леви партии направиха по една стъпка надясно: бившите комунисти се преименуваха на социалисти, а западноевропейските социалистически партии приеха името „социалдемократи“. Всъщност това привидно дистанциране от доказаните „сатрапски“ политически течения в Европа е доста по-старо явление. След инвазията на червената армия в Чехословакия през 1968г. например, най-големите комунистически партии на Запада, френската с Жорж Марше и италианската с Енрико Берлингуер, се преименуваха набързо на „еврокомунисти“, за да не ги слагат под общ знаменател със съветския танков комунизъм, където всъщност им беше и мястото. След 90-а година в СИ членуват заедно с други 168 партии и организа-

ции и бившите комунисти от Българската социалистическа партия, а БСДП от изгнание се завърна в България и беше известно време под председателството на Петър Дертлиев. Завърна се в Родината и печатният орган – вестник „Свободен Народ“, на който аз бях един от редакторите във Виена и имах публикувани статии във всеки брой. По този повод ми се обадиха от редакцията в София за сътрудничество, но аз отказах, защото имам по-десни убеждения. Членството ми в БСДП беше, само защото в Австрия нямаше други български опозиционни партии. През 80-те години ходех на конгресите на СИ заедно с Табаков по три причини: първо – мислех че организациитечленки на СИ не са чак толкова леви, докато на конгресите не се убедих в противното; второ – в социалистическия интернационал по това време членуваха и няколко други източноевропейски организации в изгнание, които по времето на „студената война“ имаха нужда от подкрепата на СИ, но в крайна сметка получиха само привидното съчувствие на някои от западноевропейските социалистически партии, защото тяхното политическо верую беше загнездено в съветската доктрина. И на трето място – по това време председател на СИ беше Вили Бранд, който беше политик с харизма и чрез това свое качество беше допринесъл много за популяризирането на организацията, особено в Западна Германия. След промените в Европа Социалистическият Интернационал

видя, че вече „няма работа“ на стария континент и пренасочи активностите си в третия свят. Той е и за глобалното премахване на капитализма, но само на теория, защото всъщност си живурка в прекрасна симбиоза с него. СИ има съветнически статус (първа категория) при ООН – друга паразитна организация, която от създаването си до сега не е предотвратила нито един конфликт по земята. По време на конгресите се запознах с доста политици – тогавашни лидери на партии и министри, някои от които и в днешно време заемат високи постове. Представители на австрийските социалисти бяха Фриц Марш и Петер Янкович. Последният беше по това време министър на външните работи в кабинета на канцлера Враницки. В Мадрид ме запознаха и с „краля – слънце“ на Австрия, Бруно Крайски. Спомням си, че ръката му при запознаването беше мека като гъба за баня. Хитрото старче беше вече пенсионирано и живееше във вилата си на остров Майорка, но посети конгреса, крепено от бастун и от австрийски

правителствен телохранител, който го придружаваше навсякъде до смъртта му на държавна сметка. Познавах и Найл Кинък, който имаше уж леви убеждения, но и баронска титла. Той пък беше лидерът на английската работническа партия (лейбър парти) и вицепрезидент на Европейската комисия. По-късно, от 2004 до 2010г. е заемал поста на председател на „Бритиш Кансъл“. Друг заслужил „социалист“ в Интернационала беше Бетино Кракси, който беше домакин на участниците на конгреса на СИ в Рим. Няколко думи за него – неговата политическа кариера беше осъществена благодарение на многогодишните усилия на италианската вътрешна политика, да парира влиянието на силната комунистическа партия в правителството. Възходът на Кракси продължи докато италианската прокуратура откри, че той е създал система за плащане на рушвети при строежа на метрото в Милано. Беше установено, че тази система се прилага във всички италиански градове с участието на всички партии. Самият Бетино Кракси призна в края на краищата, че партията му имала нужда от пари и затова била принудена да си служи с нелегалната система на корупцията. Ставало въпрос за смешните 93 милиона долара. Неговата тактика пред италианския съд не беше да се изкарва невинен, а да докаже, че всички са виновни. „Праволинейният“ социалист живееше в скъпия римски хотел „Рафаел“ на пиаца Навона и притежаваше вила на морето в туниския курорт Хамамет. През май 1994г. Бетино Кракси избяга от италианското правосъдие в Тунис. В негово отсъствие беше осъден на общо 28 години затвор, от които не излежа нито един ден. Та много преди да започнат скандалите около Кракси, ЧЕРНО И БЯЛО, #89/ 2015

участниците на конгреса на СИ, бяхме поканени на банкет, организиран от италианската социалистическа партия в „Театро Тиберино“ в Рим. Постройката е от XVII век, намира се до реката в близост до ботаническата градина, но вече нямаше функциите на театър, а беше преобразувана в луксозен ресторант за около 200 души. Още като прекосявах парка към входа, преминавайки през шпалир от запалени факли, усетих, че цялата дейност на СИ е в същност гавра с идеите на Маркс, защото банкетът нямаше нищо общо със световното работническо движение, а беше достоен и за короновани лица. На входа Бетино Кракси и съпругата му посрещаха поканените гости и се ръкуваха с делегатите. Вътре редовете със столове бяха заменени с ресторантски маси. Сервираха ни много стилни келнери с папийонки и бели престилки, дълги до земята. Докато вечеряхме морски деликатеси и пихме избрани вина от Тоскана, на сцената малък камерен оркестър облечен в старинни костюми, свиреше барокова музика. Аз седях на партера на кръгла маса за 5 души, а съседът ми от дясно беше Шимон Перес, който тогава още не беше президент на Израел, а само лидер на тяхната „лейбър парти“. От двете страни на масата бяха поставили специално да пазят Перес, две италиански „горили“, които ми развалиха вечерята, защото висяха изправени непрекъснато като дамоклеви мечове над седящите на масата. След вечерята компанията от две-три маси на балкона, развеселена и окуражена от консумираното вино, започна да пее „Интернационала“. Тогава прозрях кой членува в Социалистическия интернационал. Ходят правозащитниците на „…париите презрени и роби на труда…“ (от текста на „Интернацио-

нала“) по конгреси да решават световните социални проблеми и да заклеймяват капитализма, но отсядат в хотели от веригата на „Шератън“ за сметка на трудещите се и докато се тъпчат с омари и пият френско шампанско, пеят комунистически химни. Спогледахме се с Перес без да коментираме безвкусната случка, но видях по погледа му, че и той бе възмутен от левия парад на „другарите“ от балконските маси на „Театро Тиберино“. След този случай престанах вече да посещавам конгресите, за да не срещам вече представители на червения фалш. Използвах пътуването си до Мадрид на един пореден конгрес на СИ и за да посетя цар Симеон. Тук ще опиша това посещение въпреки, че няма нищо общо с темата, защото е (поне за мен) много поинтересен факт от този за дейността на Социалистическия интернационал. Тогава нямаше още безжични телефони, затова уговорих аудиенцията чрез писма. Аз и преди това вече бях в писмен контакт с него, защото тогавашния председател на Българската Лига за Правата на Човека, Димко Статев, който беше много близък на Царския двор, ме беше препоръчал на Негово Величество като консултант по емигрантските въпроси в Австрия. Вилата на Симеон Сакскобургготски се намираше на един хълм над Мадрид, на „Авенида дел Вайе“, близо до университетското градче. Тя беше много стилна неголяма постройка обградена с висок зид. Някога е била самотна къща над испанската столица, но вече целият район беше застроен и вилата беше сгушена между новите кооперации. Наблизо освен университетските постройки, имаше и една модерна болница. Доколкото си спомням недалеко се намираше и последната

АРТАФИШ

спирка на една от линиите на метрото. Бях уговорил точния час на аудиенцията с Царската канцелария, но пристигнах малко по-рано. Разхождах се в района, докато настъпи точното време за срещата. Позвъних на входната врата. Отвори ми прислужникът на Симеон, облечен в раирана ливрея и с бели ръкавици. Мисля, че беше индиец, но царят говореше с него на френски. Прислужникът ме поведе през коридор и висок остъклен хол. Пътьом очите ми поглъщаха жадно изложените като музейни експонати картини, скулптури, саби, знамена и други редки и интересни предмети, свидетелстващи за едно подостойно минало от настоящето на измъчената България. Цар Симеон ме посрещна в работния си кабинет, облечен в светлосив костюм (аз бях с черен, бяла риза и вратовръзка, както подобаваше за случая). Разговаряхме по различни емигрантски въпроси, докато пиехме поднесеното

от прислужника кафе. Направи ми впечатление, че Симеон го пиеше по ориенталски, като държеше с една ръка и чашката, и чинийката между пръстите си. Преди срещата дълго мислих какво мога да му подаря, което хем да му хареса, хем да го няма. Занесох му дългосвиреща грамофонна плоча на „Йоан Кукузел“. Зарадва се на подаръка и каза, че още не притежавал тази плоча – не знам дали това беше така – възможно е да е било само жест на учтивост от негова страна. Царят, от своя страна, ми подари книгата „Корона от тръни“ на Стефан Груев на английски с ръчно написано посвещение (по онова време още не беше преведена на български език). Прекарахме заедно около час и половина – той ми отдели за моя радост рекордно време, като знаех от други посетители, че аудиенциите на случайни българи при него не траели повече от половин час. По едно време Симеон си погледна часовника

и ми каза: „Съжалявам Брадваров, но ще трябва да Ви „изпъдя“, защото чакам да дойде един дипломат“ – на което аз му отговорих: „Ваше Величество, вече отдавна мислех да Ви предложа да ме „изпъдите“, но понеже не съм запознат с етикета в такива случаи, не знаех дали не трябва да почакам Вие да го сторите“. Царят се засмя и ние се сбогувахме. Пиша за хора и събития, които са известни на историята и на обществеността. Правя го, защото имам преживявания и впечатления, които поради личния си характер, никъде няма да бъдат отразени. Не съм много уверен, че този вид информация може да представлява широк интерес, но тя е въпреки всичко част от миналото, която може да послужи някога и някому, като свидетелство за онова време. Константин Брадваров

стронимическата есен дойде и с нея и дъждовните дни. Времето може и да не е подходящо за разходка в парка, но затова пък културния афиш на столицата и страната отново е пълен – галериите и театрите отвориха врати за новия сезон след ваканционните месеци. Освен множество изложби, нови постановки и концерти, екипът на списанието ви съветва да сложите топлите жилетки и да посетите няколко по-различни забележителности в столицата: 1. На първи октомври отвори врати „Музейко” – първият детски научен център у нас. „Музейко” е близо до метростанция „Г.М.Димитров” и очаква малки и големи, за да им покаже съкровищата си. Неговите създатели казват следното: „Музейко” ще ви пренесе в различни епохи и ще ви предизвика да влезете в ролята на учен – археолог, геолог, архитект или астронавт.” Построен и вдъхновен от новите тенденции в образованието и архитектурата, този научен център за деца е интересна алтернатива за всички. 2. Ако лошото време ви свари в центъра на София, може да посетите новата „читАлнЯ”. Тя е свободна, безплатна и на доброволни начала. Създадена от „Сдружение за градски читални” с подкрепата на Столична община, в нея можете да намерите всякакви книги и спокойно да се настаните в някой от меките пуфове с чаша кафе, за да почетете. Ако пък ли искате да се включите в инициативата, в сайта на „читАлнЯ” ще видите кои автори и заглавия се търсят, за да ги занесете някоя събота или неделя там. Екипът от млади хора е ентусиазиран, усмихнат и устремен и очакваме скоро да ни очароват с нови инициативи. 3. Ако пък сте близо до НДК, може да отидете на постановката „Чайка” на Чехов в новооткрития там театър „Азарян”. „Квадрат 500” – новият филиал към Националната галерия предлага красив и богат подбор на национално и чуждестранно изкуство и всеки втори четвъртък от месеца входът е свободен. Картината „Луцифер” на Франц фон Щук се завърна миналия месец в галерията и ако все още не сте я видели, направете го, заслужава си.

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ КИТАЙ

Преоткрийте изключителния свят на Китай. Непознати митове и легенди, необятна природа и красиви туристически дестинации, култура, обичаи и археологически открития – всичко това може да прочетете в еднотомната компактна енциклопедия. В книжарниците и на адреса на издателство „Ентропи 1" ЕООД София, ул „Граф Игнатиев“ №4, ет. 3 GSM: 0886 336 519

ТЪРСЕТЕ В КНИЖАРНИЦИТЕ В ЦЯЛАТА СТРАНА

„Здравей, Китай”

Мултимедиен културен поглед в 100 теми. Двуезично издание.

Узнайте тайните на китайската култура! За допълнителна информация: GSM 0888 607 998 www.blackandwhitemag.bg