Черно и Бяло 93/2016 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #93/2016

black and white mag.bg Открийте различния свят на Китай с вашия мултумедиен комплект „Здравей, Китай”?

Из „Здравей, Китай”

Как ни поздравяват в Китай?

Ни хао означава „Здравей“ и е първата дума, която чужденците обикновено чуват, когато стъпят на китайска земя. Ни хао често се използва като поздрав, особено между непознати и в официални случаи. Ни хао също е първата дума, когато вдигате телефон. Нин хао означава „Здравейте“ и е уважителен поздрав, например в службата или към по-възрастни.

Големият репортер Ришард Капушчински отново сред нас

Съдържание Проф. д-р Минка Златева: Когато журналистите не контролират властовите елити, общественото здраве е застрашено. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Големият репортер Ришард Капушчински отново сред нас . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8 Йоанна-Изабелла Върбанова: Изкуството е душата на живота ни!. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10 След медийната империя в България се промъква и медиен тоталитаризъм. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12 Сливането на БНР и БНТ ще е грубо погазване на свободата на словото. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14 Новото „нормално състояние“ на китайската икономика предоставя все повече шансове за малките и средни предприятия от ЕС . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 Търговското развитие на Китай допринася за световната икономика . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19 Акценти в китайския работен правителствен доклад за 2016г. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22 Инициативата „Един пояс – един път”. . . . . . . . . . 23 Исторически доказателства в подкрепа на китайската теза за суверенитет над островите Нанша. . . . . . 26 Тодор Радев: Да се опиташ да представиш Китай. . 29 Сочи – символът на възраждаща се Русия. . . . . . . . 36 Германец, вдъхновен от българския фолклор. . . . . . . 38 За Владо Панов... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40 Откровения за балета. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 41

Йоанна-Изабелла Върбанова: Изкуството е душата на живота ни!

0 1

Търговското развитие на Китай допринася за световната икономика

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио

38 Германец, вдъхновен от българския фолклор

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова Черно и Бяло, #93/ 2016

Откровения за балета

форум български журналист

Проф. д-р Минка Златева: Когато журналистите не контролират властовите елити, общественото здраве е застрашено Проф. д-р Минка Златева е сред любимите преподаватели на студентите във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св.Кл.Охридски“. Тя няма нужда от представяне, защото освен обичан учител е и уважаван и високо ценен представител на българската научна и интелектуална общност. Била е заместник-декан на факултета (1983–1985), ръководител на катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с обществеността“ (2003– 2007) и член на Борда на директорите на ОРБИКОМ (2006–2008). Проф. д-р М.Златева е автор на 3 монографии и съставител на 17 научни сборника по публична комуникация, сред които и „Комуникация в кризисни ситуации“ – първият докторантски сборник в българската комуникационна наука. Освен това под нейна редакция, а така също и с нейно авторство на предговора наскоро излезе том с произведения на наричания от мнозина „Нострадамус на ХХ и ХХI век” – световноизвестният полски журналист, писател и философ Ришард Капушчински. Минка Златева споделя пред сайта на СБЖ свои мисли за българската журналистика, за станалата така популярна и все повече завладяваща младите професия „Връзки с обществеността“ и разбира се, за големите имена в световната и наша журналистика. Ваша любима тема, по която работите от години е свързана с взаимоотношенията между журналистиката, медиите и пъблик рилейшънс. Какви са те в глобалния свят и в български условия? От самото възникване на пъблик рилейшънс (ПР/пиар), или в български превод – връзките с обществеността, до днес, тези взаимоотношения са сложни и много динамични. В монографията си „Мостове към консенсуса” аз ги характеризирам с метафората „галванизиращ кръговрат”. Образно казано, в този кръговрат непрестанно прехвърчат искри, но се наслагват и отложения във времето, които оставят галванични следи върху облика и на двете професии, нуждаещи се една от друга, за да се реализират по-ефективно. Журналистиката и ПР заедно с рекламата и публичната реч са четирите съставни части на публичната комуникация. Между журналистиката и ПР съществуват сходства, но и съ-

ществени различия, които аз извеждам на базата на различията в техните функции. Хоризонтът на журналистиката е чрез въздействие върху съзнанието да въздейства върху общественото мнение. Ключовите є думи са информация, интерпретация, дискусия. Докато хоризонтът на пъблик рилейшънс е въздействие върху действителността, върху поведението чрез въздействие върху съзнанието. Ключовите думи в ПР са разбирателство, хармония, консенсус. В днешния глобален свят, в който господства „нематериалната икономика”, най-важното средство за производство стана вниманието на читателите, слушателите, зрителите и потребителите на интернет към информационните предложения на медиите. Според проф. Щефан Рус-Мол в условията на „нематериалната икономика” журналистите и ПРспециалистите „разменят не стоки и услуги срещу пари, а информация срещу внимание”. Но вниманието е ресурс, ограничен от възможностите на човешкия организъм. Така че връзката между ПР и журналистиката, според проф. Рус-Мол, може да бъде описана като отношения на „бизнес към бизнес, при който успехът обаче зависи от една трета страна – публиката и клиентите, търсещи реклами.” Поради тази съществена причина в журналистиката се засилва медийната концентрация и доминира инфотеймънтът, т.е. комбинацията между информация и развлечение. А част от дейностите на ПР се преплитат с тези на рекламата и маркетинга под формата на интегрирани маркетингови комуникации. Тези тенденции влияят сериозно върху развитието на взаимоотношенията между ПР и журналистиката и в глобален, и в национален мащаб. Какво означава у нас да си добър и успешен

пиар-специалист? Основната причина за развитието на ПР е необходимостта от комуникация, която да съдейства за реализиране на главната цел – интеграция на обществото. Затова у нас като професия и научна сфера ПР се роди в резултат на прехода на България към демокрация. Тогава новообразуваните политически партии, сдружения и граждански формирования имаха нужда да бъдат представени в публичното пространство. А в условията на конкуренция всяка една организация трябва да представя публично и прозрачно резултатите от своята дейност както пред собствените си целеви публики, така и пред цялото общество. Но както в много други сфери, така и в ПР, редом с успехите на нашите ПР-специалисти, които вече се радват на ред международни професионални отличия, в практическата им дейност се проявиха и редица грешки и пропуски, пръкнаха се разни личности, самопровъзгласили се за ПР-специалисти, които допринесоха за това, сред българската общественост да се породи известно справедливо недоволство от дейността на част от ПР-практиците. Добрия и успешен ПР-специалист аз наричам „слуга на двама господари”. Първият му господар – това е мениджърският екип на организацията, в която той работи. Чрез своята грижливо планирана и ефективно реализирана комуникационна дейност ПР-специалистът осигурява на своята организация най-добри възможности тя да осъществява пълноценно както дългосрочните си стратегически цели, така и конкретните си актуални задачи в съответствие с комуникационната обстановка. Вторият, върховният господар на ПР-специалиста, е обществото, поради което негова постоянна грижа е интересите на организацията да бъдат в унисон с интересите на обществото и да допринасят за неговото благо и добруване. Затова висшият пилотаж в професията ПР е достигането на онази висота, на равнището на която интересите на организацията да бъдат в хармония с интересите на обществото. Какво е българското участие в ОРБИКОМ? Катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с обществеността” на Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ„Св. Климент Охридски” бе създадена на 6 ноември 1995г. в резултат на проекта „Връзки с обществеността за демокрация” на ЮНЕСКО и световната организация на ПР-специалистите ИПРА. Катедрата е съорганизатор на световната мрежа от катедри на ЮНЕСКО – ОРБИКОМ със седалище в Университета на Квебек в Монреал. Понастоящем тази мрежа обхваща Черно и Бяло, #93/ 2016

32 катедри и над 250 индивидуални членове от всички континенти. Първият ръководител на катедрата проф. д-р Тодор Петев бе член на Борда на директорите на ОРБИКОМ от 1996 до 2000г., а аз бях избрана за член на Борда от 2006-а до 2008г. Последното ни участие беше на научна конференция на катедрите на ОРБИКОМ в Бордо с доклад, който подготвихме с д-р Десислава Манова-Георгиева на тема „Ролята на социалните медии в процеса на оптимизация на работата на ПР-специалистите на основата на младежкия интеркултурен диалог в ЕС и кампанията за изборите за ЕП през 2014г.”. Напоследък доста журналисти се „преквалифицираха” като пиар-специалисти. Защо е това бягство от професията? Изглежда, че има много общо между ПР и журналистика – или поне така се възприема? Умението на журналистите да общуват свободно с различни видове публики е необходима предпоставка за успешната работа на специалистите по връзки с обществеността. Първите агентства по ПР в САЩ са основани от „преквалифицирали се” журналисти. И у нас в първите години на прехода към демокрация много журналисти се насочиха към новата професия на специалиста по връзки с обществеността. Подобна е картината и в Европа, и по света. Заедно с доц. д-р Орлин Спасов взехме участие в европейско изследване „ПрофКом” сред журналисти и ПР-специалисти от Австрия, България, Германия, Швейцария, Финландия и Турция. То бе проведено паралелно в 6-те страни през периода 2008–2011г. под ръководството на проф. Роланд Буркарт и проф. Юрген Грим от Виенския университет. Сред анкетираните от нас онлайн 106 български ПР-специалисти се оказа, че 49,09% са работили по-рано като журналисти, 45,59% осъществяват ангажименти и в двете сфери, а 57,47% допускат, че в бъдеще могат да работят като журналисти. Сред анкетираните 151 български журналисти 22,48% са работили по-рано в ПР, 10,46% осъществяват ангажименти и в двете сфери, а 69% предполагат, че могат в бъдеще да работят в ПР. Подобни бяха резултатите и в останалите пет европейски страни. Този процес ще продължава постоянно и у нас, и по света, не само защото заплащането на ПР-специалистите понастоящем е по-високо, но и защото, когато ПР-експерти като комуникационни специалисти са включени в мениджмънта на една организация, те имат повече възможности за творчески изяви в ПРкампании, специални събития и други разноо-

Проф. д-р Минка Златева

бразни инициативи. А това не води ли до девалвация и на самите професии – вече всеки втори в България казва, че е пиар-специалист или се изявява в мрежата като самозван журналист? Основните професионални изискванията към журналистите са да владеят перото, микрофона, поведението пред телевизионната и кинокамера, подготовката на хипертекст и мултимедиен репортаж в онлайн изданията. Основните професионални изисквания към ПР-специалиста освен споменатите комуникационни умения включват още дейности по планиране на кампанията или събитието и осигуряването на спонсори, много сериозна организаторска работа в екип във всеки етап на ПР-кампанията, боравене с точно определени финансови средства, креативност във всяка поредна комуникационна изява на организацията, контент-анализ на медийните публикации и аналитична оценка на цялостното провеждане на всяка инициатива с изводи за бъдещата дейност на организацията. Ако говорим за девалвация, тя по-скоро се отнася до престижа на двете професии във времето на интернет и социалните мрежи. Наистина, днес всеки потребител на интернет може да изрази позиция по дискусионен обществен проблем, но тогава той представлява единствено и само себе си. А това не го прави автоматично журналист, тъй като журналистът е професионален комуникатор със специална подготовка, зад него стои институция – редакцията – и той носи отговорност

за резултатите от работата си както пред закона, така и пред професионалната общност. Не може всеки потребител в мрежата самоволно да се назовава и ПР-специалист. Защото професионалистът по връзки с обществеността официално представлява в публичното пространство своята организация и отговаря за нейната комуникационна дейност както пред мениджмънта є, така също пред цялото общество и пред колегите си от своята браншова ПР-организация. Вече над 10 години навърши Етичният кодекс на ПР-специалистите. Нужен ли е такъв документ и защо? Той има ли допирни точки с етичния кодекс на журналистите? Бях член на Управителния съвет на първата у нас професионална ПР-общност – Българското дружество за връзки с обществеността (БДВО) от 1997 до 2003г. Затова съм свидетел и участник в процеса на обсъждането на първия Кодекс на професионални стандарти в БДВО, който започна през 1999г. и завърши през декември 2000. На първия фестивал на ПР в Рим през 2003г. беше приет Глобалният протокол за етика в ПР професията. Този пръв по рода си документ на световната ПР-общност беше създаден след сериозно проучване и анализ на етичните кодекси на всички професионални ПР организации. Той бе крайно необходим в началото на новото хилядолетие, за да бъдат уеднаквени критериите и да бъде съобразена дейността на ПР-специалистите с универсалните човешки ценности, да бъдат степенувани тези ценности в зависимост от конкретните ситуации и синхронизирани с изискванията за толерантност към всички култури. Ключовите идеи в Глобалния протокол са етично поведение; морална отговорност; социална съвест; норми на допустимост; ценностна ориентация; професионални стандарти; морално възраждане. От 2005г. към Глобалния протокол за етика в ПР професията се присъединиха и българските ПР-специалисти, които декларираха, че „етичното поведение е отличителен белег за професионализъм”. Десетгодишнината от това присъединяване беше отбелязана през 2015г. от българските ПР-специалисти. Между Етичния кодекс на ПР-специалистите и Етичния кодекс на журналистите у нас има много допирни точки, защото представителите и на двете сфери на публичната комуникация възприемат нормите на етичното поведение и обществената отговорност като основни предпоставки на професионализма си. Могат ли българските журналисти да помогнат за изграждането на нов имидж на България, на Балканите? И как? Не само могат, но са и задължени. При това,

заедно с ПР-специалистите. Защото подобряването на имиджа на България е вече не само задача с национални измерения и отговорности. Ние сме страна член на ЕС и сме активно ангажирани с формирането на европейска идентичност, както и с подкрепа на процеса на присъединяване на страните от Западните Балкани към европейската общност. Още в периода на присъединяването на страната ни към ЕС ние започнахме да обсъждаме теоретическите и практическите проблемите за имиджа на България и Балканите. Две от 12-те международни научни конференции на Катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с обществеността” на ФЖМК на СУ, които организирах, бяха по темите „Имиджът на Балканите: исторически подходи и комуникационни перспективи” (2006) и „Диалогът с другия: Балкански измерения на европейската идентичност” (2008). Създадохме и мрежа на катедри и специалисти по комуникация на Балканите БАЛКАНКОМ, която поради административни и финансови причини не можа да разгърне начертаната в програмата си дейност. Много досегашни наши и чуждестранни изследвания в европейската и световната преса на имиджа на успели българи сочат, че техните постижения се представят като резултат от дейността на отделни целеустремени и талантливи личности, а не като резултат от традициите на хилядолетната култура по нашите земи, от труда на поколения български педагози от всички сфери на науката, културата и изкуството, от трайното присъствие на страната ни в световната история и култура през вековете. За подобряване на националния ни имидж, както и на имиджа на Балканите, са необходими обединени и координирани усилия в национален и регионален мащаб на журналистите и ПР-практиците от Балканите и Европа със специалисти от най-различни сфери: историци, археолози, културолози, еколози, етнолози, балнеолози, икономисти, спортисти, специалисти по публична администрация, по културен туризъм и др. Само синергията на обединените им усилия може да доведе до положителни резултати във времето. Не е ли опасно за общественото здраве превръщането на медиите в пиари на властта? Медиите са организирани комуникационни канали за информация и институции, но съдържанието им се определя от редакционните политики и от характера на собствеността им. Когато техните собственици са приближени на властта и тяхна върховна цел е увеличаването на финансовите печалби с оглед на комфорта на властовите елити без оглед на обществените функции на журналистикаЧерно и Бяло, #93/ 2016

та, тогава журналистите осъществяват на практика т.нар. „черен ПР” или правят услуги срещу фактическо или морално заплащане, което противоречи на етичните норми и на журналистиката, и на пъблик рилейшънс. Защо това вреди на общественото здраве? Защото в такива случаи журналистите не спазват задължението си за плурализъм на мненията в медиите и не осъществяват ефикасно контролната функция на журналистиката над трите власти. Тогава журналистиката става сервилна и беззъба и не е способна да отговаря на очакванията на гражданското общество да бъде открита публична трибуна на общественото мнение. А когато журналистите не контролират властовите елити, общественото здраве е застрашено от неточните им диагнози на актуалните социални проблеми и образно казано, от неправилния подбор на хирургическите инструменти за отстраняване на обществените тумори. А знаем, че изходът в такива случаи често е летален. От друга страна, от ранна сутрин новинарските блокове, новините през деня и късно вечер бълват само лоши вести. Май трябва вече да се говори, че новинарските емисии са опасни не само за образа на страната, а и за здравето? Тук става дума за баланс между добрите и лошите новини в медиите. За съжаление трайна тенденция в световен мащаб през последните десетилетия е доминацията на лошите новини. Учени от университета в Глазгоу бяха сред първите, анализирали тази тенденция с емпирични изследвания в началото на 90-те години на миналия век. Тя е резултат, от една страна, на множащите се в социалната действителност разнообразни конфликти, военни сблъсъци, природни бедствия, екологични катастрофи и др. От друга страна обаче, тъкмо тези новини се превръщат в предпочитаните от медиите и техните читатели, слушатели, зрители и потребители в интернет „горещи новини”, осигуряващи им поразяващия сензационен ефект на въздействие. Защото, както посочва Робърт Мъртън, „горещите новини” се издигат като статуи над бездната от традиционни съобщения, стават веднага част от текущите разговори сред хората, въздъхващи с облекчение, че това не се случва на самите тях и пораждат доверие към медията, която първа им ги поднася. А в наши дни след мощното развитие на новите технологии, които ни заливат всяка минута с водопади от информация, „горещите новини” стават още по-ценни притегателни точки за вниманието на жадната за сензации публика. Негативизмът на новините не само омръзва на ползвателите на медиите, но освен отегче-

ние, поражда и друг отрицателен ефект – добрите новини се загубват в бездната от лоши новини, защото рядко се търсят съзнателно от журналистите и още по-рядко се изтъкват на преден план, както това задължително се прави с лошите новини. Например, забележителното постижение, че наша космическа апаратура лети в момента към Марс, бе „смачкано” в медиите, които бегло го споменаха, вместо да направят от него „добра сензация” – как въпреки мизерните финансови условия нашите космически специалисти правят и постигат чудеса на техниката! Има ли лек срещу тази професионална болест? Той е в ръцете на журналистите, които трябва съзнателно да търсят и предлагат на своите страници, екрани и уебсайтове положителни новини от всички сфери на социалната действителност. Освен това откриването на положителни новини следва да бъде насърчавано с професионални награди и отличия и от страна на Съюза на българските журналисти. Предлагам убедено в Годишните награди на СБЖ да бъде учредена специална награда за журналисти – автори на добри новини и публикации от различни жанрове за дейности и личности – образци на добротата и човеколюбието. Йосиф Хербст определя „длъжностите на журналистиката” така: „Отвоювай всеки ден Свободата на Словото от властта и парите, от лъжата и беззаконието, от обществената леност, лековерие и бездуховност, от умствения мързел, лицемерието и невежеството. Помни – истинският, постоянно действащият парламент в една държава е нейната журналистика и публицистика”. Какви са Вашите впечатления от днешните медии, а и от новата журналистическа смяна – отговарят ли „депутатите” в този медиен парламент на тези изисквания? Великолепните слова на Йосиф Хербст поставят високо летвата пред професионалните журналисти на всички времена. Малцина журналисти днес могат да се похвалят, че са я достигнали и прехвърлили като Стефка Костадинова, но усилията на добрите професионалисти сред нашата гилдия продължават. Тук следва да отдадем дължимото на българските разследващи журналисти, които въпреки неимоверните трудности, които им създават институциите, куп редакционни началства и дори част от колегите, продължават упорито да ни вълнуват с горещите си речи от трибуната на родния медиен парламент. Да споменем Валя Ахчиева, Анна Заркова, Валя Войкова, Миролюба Бенатова, Марин Николов, Димитър Стоянов, разследващите журналисти Асен Чо-

банов и Асен Йорданов от сайта „Биволъ” и др. Фактът, че редица български журналисти от пресата, радиото и телевизията са отличени с европейски награди показва, че членове на нашата професионална общност работят успешно по европейски стандарти. Тяхната самоотвержена и всеотдайна служба пред олтара на свободното слово заслужава не само всеобщо признание, но така също създаването на условия за мултиплициране на опита им и на резултатите от техните разследвания чрез срещи-дискусии със студентите по журналистика, ателиета с млади журналисти и чрез издаване от СБЖ на годишни сборници с творби на български разследващи журналисти с цел съхраняване и популяризиране на техните постижения и за следващите поколения. Има ли шанс у нас да се роди журналист от ранга на Ришард Капушчински или Ориана Фалачи? Как стигнахте до идеята полският журналист да се изучава във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св.Климент Охридски”? Формирането на журналиста като творческа личност е резултат от много фактори. В монографията си „Репортерство, репортер, репортаж” аз акцентирам най-напред върху ролята на социалната макросреда или времето, в което един репортер израства и твори. Съществено е също влиянието и на социалната микросреда, включваща семейството, приятелския кръг, редакционната политика и подкрепа, които създават атмосферата за професионалната му реализация. Редом с макро- и микросредата значими са и индивидуалните качества на характера на бъдещия журналист, които винаги са уникална комбинация от талант, работоспособност и съзнание за посвещение на любимата работа. Ришард Капушчински и Ориана Фалачи са легендарни репортери, чието творчество бележи върхове на репортерското майсторство в световната журналистика през втората половина на XX и началото на XXI век. Всеки от двамата се е изградил като личност и творец по свой собствен път, който от своя страна предопределя темите на техните творби, дълбочината на техните анализи на социалните процеси в световното развитие и точните им прогнози за бъдещето. Ориана Фалачи преминава през горнилото на антифашистката борба в родната Флоренция и получава незабравими уроци по политическа зрялост, мъжество и демокрация. Те извайват нейната борбеност и непримиримост с всички прояви на фалша, лъжата и мимикрията на представителите на световния политически елит в знаменитите є „интервюта с истори-

ята”, пламтящите є репортажи от войните във Виетнам, Ливан и Персийския залив, жигосващите слова за „раковото заболяване на западния свят и тъпата жестокост на исляма” в есетата є „Гняв и гордост”, „Силата на разума” и в лебедовата є песен – „Интервю със себе си. Апокалипсис”. Ришард Капушчински също от дете се среща с войната в родния си град Пинск в бедното Полесие, и това му осигурява безценен опит за работата му като военен кореспондент. Като студент той трупа исторически познания и взема съдбоносното решение да се занимава с историята не в архивите, а там, на местата по света, където тя се случва пред очите му. Това го насочва към раждането на Третия свят и той се превръща не само в репортер от първата бойна линия, в продължител на традициите на полския „литературен репортаж”, но и в един от най-проникновените познавачи и анализатори на обществените процеси в Африка, Азия и Латинска Америка, във философ, културолог и визионер на XXI век. Историята на българската журналистика също показва, че в нужното историческо време изригват талантите на Христо Ботев, Захари Стоянов, Стоян Радев, Йосиф Хербст. За да се роди днес в България личност с перо със същата взривна мощ като тези на Ориана Фалачи, Ришард Капушчински и на нашите първомайстори публицисти е необходимо да съзрее времето и да са налице останалите обстоятелства, които да оплодотворят родната журналистическа нива с подобни уникални плодове. Още в началото на 90-те години на миналия век, когато се запознах с „Императорът” и „Шахиншахът” на Ришард Капушчински, оцених много високо майсторството на полския репортер и включих изучаването на творбите му в дисциплината „Репортерство” на бъдещите прес-журналисти във ФЖМК на СУ. Те написаха върху репортажните книги на Ришард Капушчински многобройни курсови работи, 5 студенти му посветиха свои дипломни работи. А по повод 50-годишнината на академичното образование по журналистика в България през 2002г. по инициатива на Катедрата на ЮНЕСКО „за големия му принос в развитието на журналистиката, на междукултурната комуникация и за философско-публицистичното осмисляне на глобалните проблеми на нашата съвременност”, СУ „Св.Кл.Охридски” стана първият чуждестранен университет, който на 18 април 2002г. го удостои с почетната титла „Доктор хонорис кауза на СУ”. Как студентите по журналистика приемат тяхното творчество и кои са най-важните уроци, които те могат да вземат от КапушЧерно и Бяло, #93/ 2016

чински и Фалачи? Моето дълбоко убеждение е, че както в литературата има класици, без изучаването на които не може да израсне никой бъдещ майстор на художественото слово, така и бъдещите журналисти трябва да изучават творбите на майсторите репортери и публицисти. Затова след като се запознаят с теорията на репортажа, по време на изпит по „Репортерство” студентите разкриват познанията си чрез собствени анализи на избрани книги на майстори-репортери. А най-важните уроци, които те могат да вземат от Ориана Фалачи и Ришард Капушчински са, че и двамата възприемат професията си като призвание и мисия в защита на истината, демокрацията и хуманизма, че репортерите трябва лично да присъстват на мястото на събитието и да изживеят всичко, за което ще напишат в репортажите си, да понесат своя дял от общия риск и да бъдат отговорни за всеки свой ред пред своите читатели и днес, и пред бъдещите поколения. Оптимистка ли сте за бъдещето на българската журналистика, като наблюдавате израстващата смяна? Реалистичният поглед към познанията и общата култура на голямата част от съвременните студенти и към професионализма на младите български журналисти показва, че те са незадоволителни. Липсват им жаждата за знания, конкурентната нагласа и благородният хъс на предишните поколения студенти по журналистика непрестанно да разширяват кръга на познанията си, да бъдат в крак с най-актуалните тенденции в развитието на журналистиката у нас и по света. Оптимистка съм за успешното развитие на тази част от сегашните студенти по журналистика, които идват във факултета със съзнанието за отговорността си пред демократичното развитие на нашето общество и я поемат, съчетавайки учението с практическа работа в професията. Благодарение на непрестанното развитие на новите информационни технологии днес те разполагат с многократно по-обширна и разнообразна социална информация и с мултимедийни възможности за нейното представяне. Но сериозното є осмисляне и творческото є претворяване може да стане реалност единствено в резултат на тяхната работоспособност, целеустременост и гражданска позиция по актуалните проблеми на обществото, или казано с думите на Йосиф Хербст – когато се превърнат в негови „депутати” в постоянно действащия парламент на всяка държава – нейната журналистика и публицистика. Розалина Евдокимова

форум български журналист

Големият репортер Ришард Капушчински отново сред нас Какво по-хубаво от това в една мрачна и дъждовна пролетна вечер да ни събере едно такова събитие, като представянето на трите най-нови книги на български език на писателя и репортер Ришард Капушчински „Автопортрет на репортера”, „Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХI век” и „Другият“, домакин на което беше Литературен клуб „Перото” в НДК. Творбите на Нострадамус на ХХ и ХХI век, както е наричан Ришард Капушчински, бяха представени от проф. Минка Златева, която е редактор и автор на новопоявилия се том, преводачката Благовеста Лингорска, а водещ на събитието беше Марин Бодаков – редактор в отдел „Литература“ на вестник „Култура“. А в ролята на организатори – Полският културен институт съвместно с издателство СОНМ. „С тази наша среща ще отдадем дължимата почит към едно от най-големите имена в журналистиката”, каза Марин Бодаков. Той сподели, че му става все по-трудно да говори за журналистика, защото се чувства двоен поданик – на нея и на литературата. От името на директора на Полския културен институт у нас Ярослав Годун събралите се почитатели на Капушчински поздрави Халина Кръстева. Тя не пропусна да спомене, че това е вече осмата книга на Капушчинки, която излиза на български език и че благодарение на проф. Минка Златева творчеството на големия журналист, който с гордост заявява: „Репортерството е моят начин на живот”, се изучава от студентите по журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. Кръстева припомни, че Ришард Капушчински е гостувал в България. А проф. Минка Златева припомни, че

първа нашата страна му дава научното звание „Доктор хонорис кауза” и това става в нашата най-стара Алма Матер. По време на церемонията той произнася своето академично слово „Български размишления”, където говори с особена любов и познание за българската история и култура, които са достоен пример за много страни в света. Тя също говори увлекателно за феномена Капушчински. Според нея ако в досегашните книги сме се срещали с репортера Капушчински, то в тези три, излезли в едни том, се докосваме до неговите размишления по важни за света теми. В многото интервюта, които той е давал за различни ме-

дии, събрани в „Автопортрет на репортера”, „изказва остри критики към дейността на журналистите в съвременните медии, които разполагат с безкрайно много нови технологични възможности, но допускат наличието на сериозни професионални и нравствени недостатъци”. „Автопортретът” е своеобразен учебник за поколения днешни и бъдещи журналисти и писатели. В нея емблемата на журналистиката разкрива „уникалния си жизнен и професионален опит, собствените си виждания, мнения, впечатления и прогнози както за репортерската си работа, така и за наболелите въпроси на нашето съвремие”. „Няма вече острокритична преса в

света. Медиите престанаха да бъдат опозиция на системата. Преди пресата демаскираше, бореше се яростно с нещо. Днес медиите промениха своята позиция. Настаниха се при властта, вече не протестират, не подлагат на съмнение принципите...” – изповядва той в книгата си „Автопортрет на репортера”. И още нещо поучително струи от думите му, че „смяната на критериите от истинност към атрактивност представлява голяма културна революция, на която всички сме свидетели, участници и жертви”, което е може би най-точната преценка на днешните медии и журналисти не само в Полша, но и у нас и по света. Втората му книга „Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХI век“, според проф. Минка Златева го представя като мислител, философ, историограф, антрополог. Тя е дело на съвместната му работа с редакторката Кристина Стрончек и е на базата както и „Автопортрета” на многобройни негови интервюта. За жалост авторът не е могъл приживе да види целия текст и да го одобри. В нея пред погледа на репортер и историк са развитието и бъдещето на различни точки на света. Той пише за Африка, Русия, Близкия Изток, Индия, Латинска Америка. И всичко в нея е поднесено в традициите на полския литературен репортаж. Именно той е този, който прави репортажа привлекателен и го превръща в сериозен жанр в полската журналистика. Благодарение на непрестанните си пътувания Капушчински има шанса да сравнява своите стари и нови впечатления, да анализира и да прогнозира бъдещи събития. С особена прозорливост той предвижда, че ще дойде време когато към Европа ще се отправят огромни групи хора, търсещи нови места за Черно и Бяло, #93/ 2016

живот. И днес това го виждаме в преселението на мигрантите. Макар и да е критично настроен към случващото се в Русия, Ришард Капушчински пише: „Само християнска Русия може да задържи исляма. Затова онова, което става в Русия, е страшно важно. Затова Западът и Щатите са жизнено заинтересовани от стабилността на Русия.” И колко много общо намираме в неговите разсъждения и това, което написа и борбената и също не по-малко талантлива Ориана Фалачи. Не остава безразличен и към другата болест на ХХI в. – тероризмът – и пише, че той е „разсеяно, диференцирано и хаотично явление – невъзможно за неутрализиране с помощта на военни кампании”. В третата му книга „Другият” са шест негови лекции, изнесени в културни институти във Виена, Грац и Краков и са посветени на „психологическото и философското възприемане на чужденеца, на Другия, на механизмите на неговото опознаване и признаване от съвременния човек”. За това какво е за тях големият полски журналист, споделиха журналистът от БНТ Бойко Василев, главният редактор на в-к „Литературен вестник” проф. Амелия Личева и преводачката на книгата на Капушчински Благовеста Лингорска. Водещият на „Панорама” каза, че много по-лесно и приятно е на човек да говори за гений, какъвто е полският журналист. „Ще кажа едно единствено нещо, - сподели Бойко Василев, – което е на устата на всички, но никой не го е изговорил: Неговият талант е абсолютно независим от политическата конюнктура. И той показва, че при всички системи талантът може да избуи по особен начин. Отговаря и на един друг въпрос, който всички сме си задавали и това е защо голе-

мите таланти на българската журналистика по времето на социализма бяха в международната сфера.” Днес обаче се питаме: дали сега знаем повече, отколкото по времето на Капушчински? - риторично попита Бойко Василев. Според него има лесен отговор, защото журналистите са повече, информацията също и технологията е много по-богата. Но дали е добре, че днес журналистите сме толкова много и дали това, че има повече информация, ги прави по-добри? За срещите си и работата по превеждането на книгите на полския журналист с особено вълнение разказа „виновницата” да имаме днес в ръцете си и да усетим кой е истинският Ришард Капушчински, преводачката Благовеста Лингорска. Тя се върна назад във времето, когато за първи път се е докоснала до неговото творчество и до него самия. Лингорска е убедена, че ако сега журналистът беше жив, сигурно нямаше да остане безразличен към случващото се в Украйна, Сирия и Близкия Изток и вероятно щеше да замине за тези горещи точки, за да направи поредните си силни репортажи. Припомни също, че през 2017г. ще се навършат 85 години от рождението му и 10 откакто той не е между нас. Предвижда се това да бъде отбелязано с появата на втора негова трилогия „Лапидариите”. С вълнение и интерес беше посрещната и живата връзка по скайп с въпроси от залата с редакторката Кристина Стрончек, която разказа за работата си с Ришард Капушчински и за голямата отговорност да работиш върху неговите творби и да пишеш в съавторство с него. „У мен през цялото време звучат книгите му” – каза Стрончек. Тя сподели също, че днес като гледаме какво става в Европа, си припомняме, че още

форум български журналист

преди доста години той е предвидил случващото се. Стрончек с вълнение каза, че Ришард Капушчински обхождаше осакатения свят и след това се раждаха неговите големи репортажи и анализи. Големият полски журналист е автор на повече от 20 книги, много от които са наградени с престижни международни награди. Обиколил е над 100 страни в света и е написал хиляди репортажи от горещите точки на планетата, направил стотици интервюта със световни личности. Лауреат е на четиридесет награди и отличия и е избран от журналистическата гилдия за Журналист на века в допитването на месечното списание Press. Ще ми се да завърша с още нещо, казано от Ришард Капушчински в неговия „Автопортрет на репортера”: „Моята работа е призвание, мисия. [...] Най-често бих определил своята професия така: да бъдеш преводач. Само че не преводач от един език на друг – а от една култура на друга култура [...] Проблемът е в това, да успеем да създадем между културите отношения не на зависимост и подчинение, а на разбирателство и партньорство. Само тогава съществува шансът в нашето човешко семейство съгласието и доброжелателността да вземат връх над всяка враждебност и конфликти. В своята малка, миниатюрна област бих искал да допринеса за това и ето защо – пиша.“ Розалина Евдокимова снимка: Иван Василев

Йоанна-Изабелла Върбанова:

Изкуството е душата на живота ни! Понякога актьорите толкова се стремят към признанието на гилдията, че забравят колко стойностно е признанието на зрителите, казва младата актриса Йоанна-Изабелла Върбанова е на 18 години, но трупа професионален актьорски опит от дете. Започва да се снима в реклами, следват главни роли във филмите „Момичето от НиЗката земя“ и приключенския филм „6 и 1 наум“, чиято премиера ще бъде през април, театрални постановки... Младостта я изпълва с оптимизъм и желание за работа въпреки предизвикателствата, пред които я изправя професията. А може би точно заради тях... Какво Ви насочи към актьорската професия? Родителите ми. Дядо ми и баща ми са оперни певци, хора с по няколко образования. Израснала съм зад кулисите на театъра, на снимачните площадки, в телевизионни студиа – когато татко започна да се занимава и с телевизия. Артистичният ми ген е кодиран и по линия на майка ми, която е завършила НАТФИЗ „Филмово и телевизионно изкуство“ и дори бременна с мен, продължава да участва в реализацията на продукции. От малка тръгнах на кастинги, снимала съм се в реклами... Първо започнах да се занимавам с пеене, после и с пиано, а след това се преместих в танцово училище – специалност „Модерни танци“ и започнах да ходя запалено на актьорско майсторство. Нашата детска театрална студия е играла в Сатирата, СФУМАТО и Младежкия театър. Школата и опитът на сцена ми дадоха много, като след това се преориентирах и към киното. Всичко се случваше някак естествено, от само себе си. Избраха ме за главната женска роля в пълнометражния игрален филм „Момичето от НиЗката земя“. Това е дебютът ми в главна роля, беше предизвикателство за мен, защото бях само на 16 години. Във филма се превъплъщавате в топ модел, който иска да се докаже с цената на всичко. Научи ли Ви ролята на нещо за това, колко струва успехът? Едно от посланията във филма е това – да преследваме мечтите си, да вярваме в тях, но да не ги постигаме на всяка цена. Трябва да определим нашите граници и да знаем докъде сме готови да стигнем, за да осъществим идеите си. Да водим битка, но не и за сметка на човешкото в нас. До каква степен според Вас отличията от типа на „Оскар“ се превръщат в самоцел за творците? Понякога актьорите толкова се стремят към признанието на гилдията, че забравят колко стойностно е признанието на зри-

телите. Всяка роля развива качества, а това в крайна сметка е най-важното. Това, че някой получава признание от гилдията е чудесно, но не е абсолютно доказателство за талант. Човек е нужно да „чува“ интуицията си и да знае кога се справя добре и кога – не, да се стреми да надгражда. Наградите не бива да стават самоцел. Какви са наблюденията Ви върху творческата завист сред колегите Ви? Смятам, че ние, актьорите, трябва да си помагаме, да се критикуваме градивно, да разчитаме един на друг, макар и винаги да има известна здравословна конкуренция. Всеки творец се нуждае от самочувствие, съзнавайки, че се отличава от останалите, но не за сметка на колегиалните отношения. Получавала съм помощ от режисьори и колеги актьори. Критики или похвали – ценя всичко, което може да ме стимулира към развитие, затова благодаря за искреността им. Творческото самолюбие не бива да заслепява. Как може да се избегне самозабравянето във Вашата професия, особено при онези Ваши млади колеги, които се снимат в сериали и стават разпознаваеми? Можем да се предпазим единствено чрез приятелите и семейството си. Важно е те да ни подкрепят, но и да ни казват: „Да, добре се справяш, но не забравяй, че имаш още много да работиш. През целия си живот ние се учим и вървим напред. Актьорът се доказва всеки ден на сцената с последния си спектакъл или филм.“ Аз съм доста самокритична, това е качество, което ти помага да запазиш реална представа за себе си. Трудно ли е един млад човек да бъде актьор с оглед ниското заплащане и какво при това положение ви мотивира? Професията ми дава опит. Всеки персонаж, в който се превъплъщавам, ме прави гъвкава и Черно и Бяло, #93/ 2016

ми помага да вървя напред. Това е същността на актьорската професия и моята мотивация. Трябва да живееш с ролите си и да оставиш следа. Хубаво е да можем да се издигнем над материалното, защото за артиста духовното е над всичко. Изкуството е душата на живота ни, но е сложно да се разчита само на него, за да се издържаме в материалното измерение. Всеки хонорар ни дава възможност да инвестираме в себе си. Творчеството обаче не е единственият начин на издръжка, възможно е човек да се занимава и с нещо странично. На какво Ви е научила работата в киното и театъра? В театъра емоцията идва отвътре-навън, всичко е много експресивно, на момента. В киното пък изобразяването на емоциите трябва да е много по-сдържано – понякога очите могат да кажат всичко. Важна е мярката, независимо от вътрешните състояния или усещания, с които се бориш. Камерата усилва хилядократно всяко състояние, затова е важно как дозираш играта си. Липсата на хронология – често пъти снимаш първо смъртта си, а след това – раждаш, при заснемане е предизвикателство, нужно е да знаеш доколко се е развил образът ти и да можеш да се „върнеш“ назад, за го доизградиш. Адмирации за хората, които умеят и театъра, и киното – познавам такива колеги. Аз клоня към киното, там се чувствам истински жива. Кой филм Ви е развълнувал особено много? „Завръщането“ с Леонардо ди Каприо ме порази. Впечатлена съм от начина, по който той разви кариерата си – ролите му нямат нищо общо помежду си. Персонажите му те карат да го мразиш, да го обичаш... След като излязох от салона, бях в потрес, сякаш през мен беше минала буря. Филмът ме погълна. Иначе актьорите се учим от всичко, което гледаме, така че не мога да кажа, че имам любим филм или любими актьори – всеки е полезен. Какви са по-интересните Ви проекти? Искам да завърша Национално училище за танцово изкуство, където уча последна година. Предстои ми премиера – началото на април, на втория ми филм – „6 и 1 наум“, с режисьор Лъчезар Петров. Там играхме на много труден терен – снимахме в 5 различни пещери, които не са туристически. Стояхме с колегите ми на -12 градуса по 12 часа на ден, а тъй като снимахме лятото, навън беше над 35... Шок за тялото, беше страшно интересно и те учи на дисциплина. Ще кандидатствам „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в НАТФИЗ, а след завършване на бакалавърска степен искам да се насоча към магистратура в чужбина – Великобритания, Испания или САЩ. (кмета.бг)

форум български журналист

След медийната империя в България се промъква и медиен тоталитаризъм Домъчня ми за генералния директор на БНР Радослав Янкулов. Миналия четвъртък той изплака болката си в Народното събрание, където пред две парламентарни комисии и стотина представители на медии и сродни структури разобличи СЕМ, че „пропусна да се впечатли от досадното вече повторение на едни и същи две песни“. Вероятно се е надявал надзорникът да ги спре, но това не е отговорило на очакванията му.

лушателите сигурно вече са научили наизуст „Let it be“ на „Битълс“ и „Вдигни очи“ на Валди Тотев. Двете песни се използват от години като запазена марка на журналистите в националното радио, когато протестират срещу своите началници и затова имат свойството да изнервят само тях, но не и аудиторията. Сега се очертава перспектива „досадните“ песни да преминат и в ефира на телевизията, защото властта е замислила да слее БНР и БНТ, без да казва на журналистите защо е необходимо това и какви ще бъдат последиците. В тъмни ъгли депутати и медийни консултанти са съчинили закон, който да постави

под пълна държавна регулация всички медии, но истината се разкрива пред обществото на малки порции, за да бъде преглътната по-лесно. Осветяването започна с дискусия „Ролята и мястото на регулаторните органи и обществените медии и възможността за промяна на тяхната дейност в обществен интерес“, която мина под формата на съвместно заседание на парламентарните комисии по медиите и културата и по транспорта. Председателката на комисията по култура и медии Полина Карастоянова от Патриотичния фронт обяви, че още тази седмица ще сформира работна група, която да съчини текста. Само че някои от съчинителите нямаха търпение и издадоха четата още в увертюрата. Собственичката на „Медийна група България“, която притежава вестниците „24 часа“, „168 часа“ и „България днес“, Венелина Гочева каза, че работната група се е събирала неведнъж, а бившият депутат от БСП Мартин Захариев (сега сътрудник на медийната комисия) разкри и темите, „които витаят в пространството“ – обединяване на БНТ и БНР в „медиен холдинг“, сливане на СЕМ и КРС (Комисията за регулиране на съобщенията) и разширяване на регулацията от радиото

и телевизията върху всички интернет-издания, защото и те са електронни. Трети източник от списъка на лицата, които по сценарий получиха право да се изкажат на дискусията, но пожела анонимност пред УС на СБЖ, заяви, че „законът вече е готов“. Сменящите се власти, каквито и да са партийните им цветове, от дълго кроят планове как да вмъкнат под държавен контрол и медиите, които по принцип не се лицензират – вестници, списания и интернет-издания. Кройката им се оказваше все крива, но изглежда този път са решили, че са взели мярката на всички медии. Под предлог, че ще ремонтират Закона за радио и телевизия, защото бил на 15 години и вече бил остарял, а освен това имал много поправки, щели да приемат нов Закон за медиите. Уж ще сливат БНР и БНТ под една шапка, но целта е да наденат шапка и на онези, които няма защо да бъдат обект на държавна регулация. По принцип радиото и телевизията се лицензират и регулират в цял свят, защото се разпространяват ефирно, а ефирът е ограничен ресурс и трябва да се разпределя централизирано. В ерата на цифровата, сателитната и кабелната телевизия това техническо ограничение до го-

ляма степен е отпаднало, но традицията на лицензиране се запазва. Нищо обаче не налага да се лицензират вестници и интернет-издания, освен ако държавата не иска ясно да заяви, че има амбицията да ги контролира. Хитрината, която се използва в момента, е, че всички медии са електронни, защото и вестниците имат онлайн-издания. На практика в интернет медиите си приличат, защото се превръщат в мултимедии, като ползват техническите предимства и на вестници (писан текст), и на радио (озвучаване), и на телевизия (визуализация). Освен това всички имат предимствата на мрежовите връзки, които придават трето измерение на тяхната продукция чрез хиперлинкове в интернет. Когато полето на закона се разшири върху електронните медии, това означава, че той ще важи както за радиото и телевизията, така и за всичко друго в медийния сектор. Председателят на СЕМ в оставка Георги Лозанов, който не крие, че е един от конструкторите на нов закон, каза вчера пред БНТ, че категориите „радио“ и „телевизия“ вече не са актуални от гледна точка на регулацията и трябва да се мисли как и онлайн базираните медии да влязат в регулация. За да прикрие неудобството от тази претенция, той уточни, че „става дума само за онлайн-медиите, а не за интернет или „Фейсбук“ – сякаш онлайн-медиите са извън интернет. Интересно как ентусиастите на свръхрегулацията си представят контрола над всички издания в интернет? СЕМ и сега се оплаква, че има недостатъчни ресурси да следи радио- и телевизионните предавания. А председателят му театрално подаде оставка, уж възмутен от словото на омраза в една медия, на която нямал власт Черно и Бяло, #93/ 2016

да откаже регистрация за телевизионно разпространение. Смята ли, че ако под шапката му бе вкарана същата медия само със сайта си, щеше да я научи на благоприличен език? За свръхрегулацията ще е необходим някой СуперГого, но въпреки многото желаещи да се отъркат о властта, едва ли ще се намери Главен цензор със способности като „Сторъкия Шива“. По-логично е амбициите на властта да са фокусирани в по-тесен сектор, който обаче є създава най-много неприятности. През последните 10 години тя успя да вкара 90% от нерегулираните национални медии в медиен монопол, който финансира задкулисно или публично с държавни и европейски средства. Той произвежда всевъзможен инфобоклук, предназначен за оглупяване на потребителите, за да се дезориентират те откъде им идват бедите. Останали са няколко издания, които въпреки властовия натиск от всички страни и усилията за финансовото им изтощаване, продължават да вършат работата си като защитници на основното човешко право на информация. Медийният монопол опита да ги задуши чрез системата на разпространение, която контролира. Но тъй като хартиените издания имат все по-малко търсене, а читателите се концентрират в интернет, номерът не мина. Сега целта е да се завладее интернет пространството, за да няма мърдане. Медийният империализъм има амбицията да премине към медиен тоталитаризъм. Сливането между олигархия и държава ще бъде пълно. Дискусията в Народното събрание толкова се увлече по блянове за регулация, че съвсем забрави думата „саморегулация“, докато тя не бе произнесена от представител на СБЖ. През 2004г. държавата се

обяви за гарант на саморегулацията, когато над 200 медийни шефове подписаха Етичния кодекс на българските медии в присъствието на президента, премиера и председателя на парламента. Народното събрание дори стана депозитар (пазител) на кодекса, а с една от поправките в Закона за радиото и телевизията го инкорпорира в неговия чл.76, с което му придаде юридическа сила поне по отношение на радиото и телевизията. Тогава България бе на 36-о място по свобода на словото според класацията на „Репортери без граници“ и се нареждаше далеч преди Румъния, поставена на 70-о място. През 2006г., когато започна подготовката за изграждане на медийния монопол, България бе подобрила образа си още повече и заемаше 35-о място заедно с Австрия и Франция. После настъпи срив, обратнопропорционален на растежа на монопола, за да стигне до 106-о място през миналата година. За сравнение Румъния е на 58-о място. Медийният монопол обяви, че за него не важи общият Етичен кодекс на българските медии и си написа свой, колкото да излезе от контрола на другите журналисти, но да си запази достъпа до европейски фондове, разпределяни му през министерства и други ведомства за „комуникационни кампании“. Ако България наистина се осмели да приеме тоталитарен медиен закон, ще се устреми към Северна Корея и Еритрея, с които завършва световната класация по свобода на словото. Тогава критиките в ЕС срещу Унгария и Полша заради натиска им върху медиите ще звучат като похвали в сравнение с гнева, който ще се надигне срещу нас. Светослав Терзиев, снимка: Иван Василев източник: в-к „Сега

форум български журналист

Сливането на БНР и БНТ ще е грубо погазване на свободата на словото Интервю със Снежана Тодорова за проблемите при евентуалното сливане на Българска национална телевизия и Българско национално радио Г-жо Тодорова, в момента в парламента се обсъжда сливане на обществените медии БНР и БНТ. Каква е позицията на СБЖ по тази тема? Вие знаете за дискусията, която беше организирана от парламентарната Комисия по културата и медиите. Няколко члена на УС на СБЖ също взехме участие. За първи път, или поне за първи път в наше присъствие, бе поискано да се изрази мнение по следните въпроси: Първо, да се обединят БНТ и БНР. Второ, да се слеят в един орган Съветът за електронни медии (СЕМ) и Комисията за регулиране на съобщенията (КРС). Трето, да представим мнение за подготвян Закон за медиите, който евентуално би могъл да бъде регулатор не само за електронните медии, за които към момента има действащ закон, но и да регулира интернет пространството. След дискусията ни се обадиха много колеги. Недоумяваха как е възможно в НС медийни шефове да обсъждат бъдещето на обществените медии, без да са поканени журналистите в тях. Във връзка с желанието ни да бъде чут гласът на журналистите, УС на СБЖ организира днес в София публична дискусия на тема: „Регулация и саморегулация на медиите. Гледната точка на СБЖ по повод дискусията в парламента”. Това сливане под една шапка не е ли опит за по-лесно влияние на властта върху двете медии? За нас е ясно, че властта си решава въпроса в своя изгода. Ние категорично се противопоставяме на предложението за обединение на БНР и БНТ. Според нас това ще доведе до сериозни съкращения на работещите в двете медии, най-вече на журналистите. Освен това БНТ и БНР ще бъдат и по-лесно управляеми, манипулируеми, защото шефът и на двете инстанции ще бъде само един. Недопустимо според нас е и че всичко става на тъмно. От комисията предложиха още да се съдаде работна група, която вземайки предвид изказаните мнения, да работи по закона. Неофициално обаче в СБЖ имаме информация, че законът вече е готов. А от подобно сливане ще се икономисат ли

пари от бюджета? Разбира се. Според колеги в медиите финансовата програма за БНТ и БНР се е провалила. Отпуснатите суми не стигат. Това е опит да се съкрати бюджетът за обществените медии. Смятам, че особено тежко ще пострада Националното радио, но подчертавам, че това е мое усещане, нямам още факти. Вероятно ще се опитат да прехвърлят части от бюджета на БНР към БНТ. Но пак казвам: на този етап ние искаме журналистите да изразят своята позиция и тя да бъде чута от властта. Страх ли ги е колегите да реагират? В СБЖ поканихме председателите на журналистическите дружества в БНТ и БНР. Обяснихме на колегите, че ги каним за да изразят позиция, без да настояваме да подкрепят нашата декларация. От този разговор разбрах, че колегите и в БНР, и в БНТ са притеснени, че нямат никаква яснота за готвения закон. Те смятат, че е възможно чрез това обединение да се търси работа на някой от бившите или може би дори настоящи шефове в двете медии. Знаете и в двете медии предстои избор на нови генерални директори след предстоящото изтичане на мандатите на сегашните. Всички присъствали на срещата от БНР изразиха позиция срещу обединението. Председателите на дружествата казаха и нещо повече, че представителите на другите синдикати в БНР, каквито са КНСБ и КТ „Подкрепа”, също се присъединяват към нашата позиция, изразена с декларацията на СБЖ. От БНТ една част от председателите казаха, че са се допитали до своите хора и ни подкрепят. Останалите обясниха, че им предстои разговор с дружествата, но лично се обявиха срещу обединението и в подкрепа на декларацията на СБЖ. На срещата присъстваха и журналисти, председатели на дружествата в държавната БТА, които също подкрепиха колегите от БНТ и БНР. Те бяха категорични, че ефект от дискусията ще има единствено и само ако бъдем обединени. На нея сме поканили журналисти, поканили сме и генералните директори на БНТ и БНР, не правим нищо тайно зад гърба им. Отпра-

вили сме покана към председателя и членовете на Комисията по културата и медиите в НС, представители на СЕМ и КРС и за наша изненада, голям интерес проявиха да дойдат на срещата хора от посолствата на Гърция, Белгия и на Холандия. Какво Ви безпокои в новата медийна ситуация в Турция? Разтревожена съм от налагането на цензура и ограничаването на свободата на словото в Турция. Последният пример с одържавяването на в-к „Заман“ е поредното доказателство за потъпкване на принципите на демокрацията и свободното слово. Цял свят стана Снежана Тодорова чете вестник „Земя” (снимка Красимир Пеков) свидетел на бруталните на СБЖ, на българската преса, и в частност – действия на властта срещу журналистите. СБЖ многократно е изразявал подкрепа за на лявата преса у нас. Какви са връзките на СБЖ със Съюза на журсправедливата борба на колегите от Турция в името на истината и свободата на изразя- налистите на Русия? Въпреки днешната политическа конюнктура ване. Ние протестираме срещу заплахи, наказания и арести на турски журналисти, които в България нашето сътрудничество и връзки с живота си отстояват истината. Турските със Съюза на журналистите на Русия (СЖР) и колеги многократно са изразявали благодарност въобще с руските журналисти, се развиват за солидарността на българските журналисти особено активно. Политическата ориентация на част от елита на страната ни не пречи с тяхната борба. Вие имахте един забележителен предшест- на това сътрудничество, защото ние знаем, веник начело на СБЖ – Стефан Продев. Какво че ни свързват непреходни неща. Правим мносте запомнила от него? Както и от основа- го международни срещи и винаги присъстват руски колеги. теля на в-к „Земя” Коста Андреев? През последните 2 години организираме межОт Стефан Продев съм научила много. Той беше един изключително мъдър човек, предсе- дународни прояви по линия и на Балканския и дател на СБЖ за година и 3 месеца и беше из- Черноморски медиен център, който бе съзбран в най-драматичния период – през януари даден преди 3 години в Международния дом 1990г., на първия демократичен конгрес на СБЖ на журналистите във Варна. Миналата година в НДК. Тогава аз завеждах „Международния от- беше втората среща, а първата беше през 2014г. На всичките ни срещи винаги с нас е дел” на СБЖ. Скоро след това Продев беше избран за гла- била и вицепрезидентът на Европейската февен редактор на в-к „Работническо дело”. По- дерация на журналистите (ЕФЖ) и секретар на късно той направи от него „Дума”, а всички СЖР – Надежда Ажгихина. На последната си среща подписахме договор знаем, каква огромна роля изигра този вестник за спасяването на лявата идея. Но искам да за сътрудничество и със Съюза на журналитиподчертая, че Продев беше наистина демо- те от Одеса, Украйна и бяхме щастливи да кратичен човек. Той си го казваше – оставя видим един нормален диалог между руските и партийните пристрастия до балтона си на украинските журналисти. Особено сме щастливи и от факта, че тази закачалката, когато влиза в СБЖ. Същите впечатления като за човек с огромен година ние ще бъдем домакини на такава срепрофесионализъм и с изключителен човешки мо- ща във Варна срещу езика на омразата. рал аз имам и за Коста Андреев, който също Цветелина Цветанова като Продев остави ярка диря в историята Черно и Бяло, #93/ 2016

Артафиш

лънце, зеленина, разходки. Пролетта е при нас в цялата си пищност и разнообразие, и малко дъжд. За редовната ни рубрика АртАфиш този път сме избрали да ви представим информационно-обучителния център на група Laboro – Арт лаборатория. Там млади художници и педагози обучават и се отдават на социални кауза. Ето какво сподели нашата колежка Миглена Китанова, която наскоро го посети:

аучих от мои близки за едно място в София, което трябваше да видя на всяка цена и за което трябваше да разкажа на повече хора, за да се възползват от този резерват за изкуства. Арт лабораторията на ул.„Ивайло“ №1 в столицата събира хора на четката, на изяществото на тоновете, на духа и перото. Идеята да сътворят това местенце за талантливи и вдъхновени деца е на живописеца Юлиан Станкулов, графика Момчил Доневски и на техни колеги, решили да творят, но и да предават опита си. За това и мисията им е да провокират и насърчават интереса на децата, младите и на обществото към изкуството. Арт лабораторията е изградена от група Laboro – млади художници и педагози, които правят всичко необходимо пространството да отговаря на съвременните разбирания и да привлича интереса на посетителите. Разбирам от Юлиан, че оборудването, дизайнът, програмата и концепцията са постигнати единствено със собствените им средства и труд. Той пояснява, че първата изложба на групата в Арт лабо-

ратория, озаглавена Laboritas e била през март. Тя е обединявала различната гледна точка на отделните автори и е пресъздала идеята за изкуството като работен експеримент. Човек сам може да се убеди и да разбере, че посредством разнообразните художествени форми и похвати, авторите придават визуален израз на своите виждания, свързани със самоопределянето и самовъзприемането, което може да бъде личностно, групово и дори национално. В изложбата присъстваха както произведения в класическите жанрове живопис, графика, скулптура, така и съвременни форми на изкуство, като видео-арт и инсталация. Младите автори са Юлиан и Ялмур Станкулови, Момчил Доневски, Михаела Каменова, Десислава Досева, Виктор Павлов, Алина Павлова, Атанас Симеонов, Силвана Илиева, Симеон Кривошиев, Евелин Димитров, Калин Бешировски и Ивайло Христов. Юлиан разказва за участието на творците в проект „Българско изкуство за вашето дете и детето във вас“, за който са подкрепени от Национален фонд „Култура” към Министерството на култура-

та. Работят и върху реализирането на мобилна Арт лаборатория, достигаща до деца със специални образователни нужди. Художникът подчертава, че имат социална библиотека за изкуство със свободен достъп и организират безплатни тематични публични лекции, работилници и курсове за малки и големи, работят за различни социални каузи, към които ангажират вниманието на децата и обществото чрез изкуство и забавление. Юлиан ми разказва, че при тях се провеждат и тематични работилници за редица български празници: Баба Марта, Освобождението на България, Денят на славянската писменост и култура и пр. Освен забавление и творчество, присъстващите получават и знания за празниците и българските традиции и обичаи. Както първокласничката Мария, която идва в лабораторията на творчеството за първи път, но не пропуска да нарисува и своето произведение. Показва ми рисунката си с особена възхита. Двете с нея забелязваме, че тук може да се изработи тракийски венец, да се стреля по мишени с балонени стрели и лък, да се рисува по черни и бели дъски, да се редят пъзели и модули. Създателите на Арт лабораторията имат много иновативни идеи и планове. Техни проекти са „Българско изкуство”, „Мобилна лаборатория”, Галерия на младия художник. И техен акцент не са лъскавите и луксозни прoизведения, напротив, държат на истинските пъстри, ярки и пълни с живец творби, които грабват окото и пълнят сърцето.

китай – известен, но непознат

Новото „нормално състояние” на китайската икономика предоставя шанс за малкия и среден бизнес от ЕС В началото на март се проведе 4-тата сесия на XII Общокитайско събрание на народните представители (ОСНП), на което бе одобрен 13-ият петгодишен план за социално икономическо развитие (2016–2020). Тази петилетка е последната преди да бъде реализирана поставената в началото на реформите цел за изграждане на общество със средно ниво на благосъстояние. Главните цели през настоящата 2016г. пък ще бъдат поддържане ръста на БВП, продължаване на структурната реформа, реализацията на инициативата „Един пояс – един път“ и развитието на финансовия пазар. Тези акценти са и във фокуса на вниманието на международните медии и експерти, които следяха парламентарната сесия. В момента китайската икономика вече се намира в т.нар. „ново нормално състояние“ и то оказва различно влияние върху малките и средни предприятия от ЕС, които имат инвестиции в Китай. Като цяло от 2010 до 2013 година преките инвестиции на ЕС в Китай са се увеличили със 17.8% и са достигнали 17.1 милиарда евро. Европейските компании са настроени оптимистично за перспективата пред икономическия растеж на Китай, макар през последните години печалбите им от китайския пазар да са намалели в известна степен. Според данни на Държавния департамент на САЩ от 2000 до 2013 година заплатите в Китай са се увеличавали с 11.4% годишно, което е довело на свой ред до значителен ръст на разходите за труд. Конкуренцията между чуждестранните и китайски компании се е засилила. По тази причина, в краткосрочен план някои компании смятат, че бизнесът им ще бъде повлиян заради спада на китайската икономика. В сравнение с компаниите в сектора на услугите, тези в промишленото производство усещат тази промяна по-силно и някои от тях преместиха вниманието си към други райони, особено в Югоизточна Азия. В момента обаче основната им задача е търсене на нови пазари и те още нямат намерение да преместват предприятията си от Китай. От гледна точка на износа, европейските малки и средни предприятия извлякоха голяма полза от тези събития. Потреблението в Китай е много активно – през изминалите 5 Черно и Бяло, #93/ 2016

години износът на ЕС за Китай се е увеличил с 9,8% и е достигнал 160 милиарда евро, докато износът на Китай за ЕС е нараснал само с 1,6%. При новото нормално състояние на китайската икономика потреблението ще заема все по-голяма част от икономиката, а търсенето

на европейските продукти ще продължи да се увеличава. Според анализ на данните за средните и малки предприятия от Европа, храните и напитките, козметиката и медицинските продукти ще се превърнат в трите области с най-голямо търсене от китайските потребители. В момента, машините и електронното оборудване продължават да заемат основно положение в износа на ЕС за Китай. С модернизацията на китайските индустрии съществува потенциал за увеличение на износа на такива продукти. Малките и средните предприятия в ЕС играят ключова роля за модернизацията на индустриите и иновациите в Китай. Затова Центърът за малките и средните предприятия на ЕС започна проучване на промишлеността, селскостопанското оборудване и екотехнологиите. В Германия на 10 хиляди работници в промишлеността се падат по около 233 роботизирани машини, докато в Китай те са едва 14. За да се привлекат иновативни технологии от чужди страни, в Китай също бяха създадени няколко центъра за иновации в преработвателната промишленост. Според плана, до 2020 година броят им ще достигне 15, а до 2025 година – 40. Трансферът на технологиите от ЕС за

Китай още се намира в начален стадий и съществува голям потенциал за развитие. Китай трябва да засили защитата на интелектуалната собственост – проблем, който безпокои някои по-малки технологични компании. В плана на 13-та петилетка може да видим потенциала за развитие, а именно как Китай ще навлезе по-сериозно в Европа. През последните четири години преките китайски инвестиции в ЕС са се увеличили с 135,5% и са достигнали 4.8 милиарда евро, а броят на китайските туристи в Европа надвиши 7.4 милиона. С други думи, дори европейските малки и средни предприятия да нямат възможност се развиват в Китай, китайските компании и потребители вече започнаха да използват техните продукти и услуги. Затова, може да се каже, че всъщност те вече са навлезли на китайския пазар. С идването на все повече европейски марки в китайските сайтове за електронен бизнес, дискусиите за европейските продукти с известни марки станаха все по-чести. Взаимният обмен между двете големи икономики на Китай и ЕС също ще стане „ново нормално състояние” за търговско-икономическия обмен помежду им. Дин Хао

китай – известен, но непознат

Търговското развитие на Китай допринася за световната икономика През 2015г., вътрешната и международна ситуация с развитието на търговията с Китай е изключително сложна и тежка. Китайското правителство настоятелно преследва директивата, определена от Централната партия и Държавния съвет – да се търси стабилност в напредъка, активно адаптиране към новите стандарти на икономическото развитие и взимане на подходящи мерки по въпросите с основните рискове и предизвикателства. Като цяло, с визията за стабилния напредък, търговията поддържа скоростта на растеж на средно до високо ниво и жъне плодовете на факта, че по всички показатели се класира начело в света. Развитието на търговията предприема мерки за повишаване на потреблението, външната търговия и международните инвестиции. Вносът и износът на стоки на Китай, както и стойността на износа се класира на върха в света още от 2013г. и 2015г. не е изключение. Стойността на онлайн-продажбите на дребно се поддържа на първо място в света, общата стойност на продажбите на дребно на потребителски стоки и обемът на вноса и износа стабилно се класира на второ място в света, чуждестранните инвестиции се класират най-отгоре сред развиващите се страни в продължение на 24 последователни години, а инвестициите в чужбина остават на трето място в Черно и Бяло, #93/ 2016

света. Тези постижения могат да се разглеждат като задоволяващо следствие на националния икономически растеж и глобалното икономическо развитие. Това има няколко основни характеристики: Първо, има различни акценти в растежа. От гледна точка на консумацията, общата стойност на продажбите на дребно на потребителски стоки в Китай е достигнал 30.1 трилиона китайски юана през 2015г., годишен ръст от 10,7%, а приносът на потреблението към социалния и икономически растеж е достигнал 66,4%, с увеличение от 15,4% от 2014г. Тоест, Китай успешно постигна жизненоважната трансформация на икономическото развитие от инвестиции и външна търговия към вътрешното търсене, особено на базата на консумацията. По отношение на вноса и износа, с двуцифрен отрицателен прираст на световната търговия през миналата година, положението в Китай далеч не бе толкова лошо, колкото на неговите основни търговски партньори и световната търговия. Китайският дял в световната търговия се очаква да се увеличи с един процентен пункт от 12,2% до над 13%. През 2015г. китайският глобален дял се повиши най-бързо. Миналата година, излишъкът в търговията на стоки достигна 593 милиарда щатски долара, което играе положителна роля в опазването на

националната финансова сигурност. Вносът и износът на търговията на услуги е достигнал 713 милиарда щатски долара, което представлява увеличение от 14,6% и е постигнал „двойно повишаване” в дела от световната търговия на Китай. В миналото, търговията с услуги винаги е била смятана за слабо място на Китай, но тази сфера се развива все по-бързо през последните години. Най-отгоре в класацаията на световната търговия на услуги е САЩ с около 1.06 трилиона през 2015г., което представлява 31% от общата външна търговия. Вторият по обем на търговията на услуги е Китай със 731 милиарда щатски долара, което представлява 18% от общата външна търговия. От гледна точка на международните инвестиции, преките чуждестранни инвестиции през 2015г. достигнаха 118.02 милиарда щатски долара – увеличение от 14,7%, което остава най-бързият растеж в последователни години. От гледна точка на привличането на чуждестранни инвестиции, действителното им използване е 126.27 милиарда щатски долара, което представлява увеличение от 5,6%, а Китай все още се нарежда на върха сред развиващите се страни. Второ, Китай се пребори за забележителни структурни предимства. Вътрешната структура за разпределение се оптимизира, китайските онлайн-продажби на дребно на

физически стоки са достигнали 3.2 трилиона юана, което представлява увеличение от 31,6%. Китай е най-бързо развиващата се и най-едрият играч в онлайн-продажбите на физически стоки. Тази сума възлиза на около 11% от общите продажби на дребно на потребителски стоки. Трето, вътрешната и външна търговия допринесоха много към икономическия растеж. Трябва да се каже, че споменатите по-горе действия имаха положителен принос към стабилния растеж, корекцията на структурите и донесоха ползи за препитанието на хората и превенцията на риска. Изправяйки се срещу едно много трудно положение, външната търговия все пак допринесе 18% от национал-

ните данъчни приходи. През 2015г. икономиката на Китай е допринесла повече от 25% за растежа на глобалната икономика. В контекста на оставащата в рецесия световна търговия, вносът и износът на Китай е на все още значително по-високо ниво от други големи икономики в света, като това остава важен принос към световната търговия и развитието на световната икономика. Така че, търговията на Китай през 2015г. може да бъде обобщена с три ключови момента. Първият се придържа към търсенето на стабилност в напредъка. Тази концепция визира основно подобряване на средата за развитие на външната търговия, нововъведения в режима на развитие на

външната търговия и насърчаване на развитието на търговията на услуги и аутсорсинга. Вторият момент е реформата. Първо, става въпрос за насърчаване на експерименталната реформа с пилотния ЗСТ (Зона за свободна търговия), за промотиране на обхвата на шанхайския ЗСТ и за създаване на три нови пилотни ЗСТ. Второ, въвеждане на институционална иновация в реформата на вътрешното обръщение. Китайското министерство на търговията (МТ) публикува становище относно насърчаването на модернизацията на вътрешното обращение и създаването на легализация за бизнес-средата и започна цялостна пилотна реформа на вътрешното обращение в Шанхай и други

осем града. Трето, засилване на надзора на пазара в голям мащаб. Бе предприета и серия от реформи за децентрализация. Третият ключов момент е все по-засилващото се отваряне на политиката. През 2015г., в унисон с насърчаването на изграждането на „Един пояс – един път“, Китай се фокусира върху вътрешния и международните пазари, използването на ресурсите и двата вида управление, постигането на нови пробиви в политиката на отваряне към света. Първо, Министерството на търговията публикува ревизиран „Каталог за ориентиране на чуждестранните индустриални инвестиции“ през 2015г. и стартира всеобхватни мерки за разширяване на отварянето на сектора на услугите в Пекин. Второ, отбелязва се напредък в политиката на отваряне към света в регионален план. Проектите за развитие на иновациите в националната икономическа зона за развитие са реализирани и изграждането на националната икономическа зона за развитие в Джингджинджи, икономическия пояс на река Янгдзъ и други региони са ускорени. Трето, в многостранното и двустранното регионално сътрудничество се представиха нови акценти. МТ и АСЕАН подписаха протокол за ъпгрейд на ЗСТ и преговорите по „Регионално всеобхватно икономическо партньорство (RCEP)“ отбелязаха значителен напредък. В срещата на източноазиатските лидери, участниците единодушно решиха да се борят за завършване на преговорите през 2016г. Към настоящия момент, Китай е подписал споразумения за търговия с 22 търговски партньора, които обхващат 38% от обема на външната търговия на Китай. Очаква се да се достигне до голям брой споразумения и консенсус на десетаЧерно и Бяло, #93/ 2016

та среща на министрите на търговията на СТО. Китайско-американските и Китайско-европейските двустранни преговори за инвестиционни споразумения също отбелязват положителен напредък. Континенталната част на Китай подписа споразумение за свободна търговия (СЕРА) с Хонг Конг и Макао. Отвъдморските зони за търговия и икономическо сътрудничество на Китай също отбелязват положителен напредък. В Пакистан, Шри Ланка, Беларус, Тайланд, Египет, Кения и т.н., Китай е установила 75 задгранични зони за икономическо и търговско сътрудничество по света, което генерира сериозни данъчни приходи и заетост за страната-домакин. Според статистиката, различни задгранични финансирани от Китай предприятия са платили данъци в размер на повече от 100 милиарда долара, а в края на 2015г. тези предприятия са дали работа на 900 хиляди души. Председателят Си всъщност предложи такава мащабна инициатива каквато, за да промотира мира и сътрудничеството, откритостта и толерантността и взаимните ползи под символа на „Пътя на коприната“. Кое е важна основа за него? По отношение на изпълнението на „Един пояс – един път“, тя не очертава границите на базата на идеология, път, модел и ниво на развитие, а цели постигането на взаимна изгода чрез обмен и сътрудничество в политиката, търговията, валутата, инфраструктурата, културни и други аспекти в рамките на принципите на взаимното договаряне и споделяне. Следователно, това е инициатива на откритост и всеобхватно сътрудничество. Това е най-голямата разлика между тази и други инициативи. Така че, „Един пояс – един път“ е схема на Китай, насо-

чена към насърчаване на сътрудничеството в световен мащаб и развитие, от което всички страни са печеливши. В продължение на две години, тази инициатива се радва на все повече реакции, внимание и горещи дебати, като дори някои световно известни изследователски институции започнаха проучвания относно прилагането на инициативата, за да се разбере по-добре въздействието є върху глобалното сътрудничество и развитие. Повече от 60 държави са дали положителен отговор наскоро и някои страни извършват стратегическо скачване с Китай, като предлагат свои конкретни идеи за сътрудничество. Както генералният секретар заключи в речта си, „Един пояс – един път“ не е китайско соло, а смесен хор от всички страни. В кратък период от време, изграждането на „Един пояс – един път“ е постигнало някои успехи, а редица големи проекти са започнали. Нещо повече, Западен Китай води в отварянето си; откриването на Централен Китай се ускорява, а Източен Китай се радва на нова вълна на индустриална модернизация. Смята се, че докато принципите на взаимност в преговорите, изграждането и споделянето са спазени, Китай ще се възползва от мъдростта на света. Изграждането на „Един пояс – един път“ ще жъне плодовете на сътрудничеството, от което ще се възползват все повече страни и народи. В допълнение, тя съвместно ще насърчава просперитета и развитието на глобалната икономика. Изграждането „Един пояс – един път“ напредва и играе важна роля в промотирането на многостранното сътрудничество, което ще помогне на развитието на търговията на Китай да се свърже по-силно със световната икономика.

китай – известен, но непознат

Акценти в китайския работен правителствен доклад за 2016г. Акцентите в китайския работен правителствен доклад, разпространени в пресата преди началото на четвъртата сесия на XII Национален конгрес на 5 март са както следва: Преглед на работата за 2015г. • Поддържа се стабилния растеж, направени са структурни промени, взети са предохранителни мерки за рисковете и са разработени нови методи за провеждане на макрорегулации. • Засили се реформата и политиката на отваряне, целящо стимулиране на пазара. • Работи се за насърчаване на промишлените иновации и модернизация, за да се подобри икономическата ефективност. • Популяризира се координирано развитие между регионите и новия вид урбанизация, за да се разшири пространството за развитие. • Стимулира се реформата и развитието на социалните програми за подобряване на жизнения стандарт. • Разработиха се нови начини на провеждане на законово базирана администрация и управление, за да се насърчи социалната хармония и стабилност. Основни цели и задачи за 13-ата петилетка (2016–2020г.): • Удвояване на БВП от 2010г. и доходите на физическите лица на глава от населението • Годишен ръст на БВП: 6,5% или повече • Разходи за проучвания и развитие: 2,5% от БВП • Принос на науката и технологиите към икономическия растеж: 60% • Постоянните градските жители: 60% от общото население • Високоскоростни железопътни линии в действие: 30 000км, свързващи 80% от големите градове • Построени или модернизирани магистрали: 30 000км • Пълно покритие на достъп до широколентови мрежи • Подобряване на околната среда • Консумация на вода за единица БВП: с -23% • консумация на енергия на единица от БВП: надолу с 15% • Емисиите на въглероден диоксид: надолу с

18% • Изваждане на всички жители на селските райони, попадащи под текущата линия на бедност, от бедността • Нови градски работни места: повече от 50 милиона • Преустроени жилищни единици в западналите градски зони: 20 милиона Основни цели за развитие за 2016г.: • Ръст на БВП от 6,5% до 7% • Увеличението на Индекса на потребителските цени се запазва на ниво около 3% • Създаване на най-малко 10 милиона нови градски работни места • Регистрираният процент градска безработица е в рамките на 4,5% • Постоянно нарастване на обема на вноса и износа • Баланс в международните плащания • Увеличение на доходите на физическите лица в крачка с икономическия растеж • Намаляването на потреблението на енергия на единица БВП на най-малко 3,4% • Намаляване на освобождаването на основните замърсители Задачи за 2016г.: 1. Подобряване и запазване на стабилността в макроикономическите политики, за да се гарантира, че икономиката се осъществява в подходящите рамки 2. Свързване към потенциала на вътрешното търсене, за да се увеличи пространството за развитие 3. Ускоряване на усилията за развитие на модерното селско стопанство, за да се гарантира стабилно повишение в селските доходи 4. Провеждане на нов рунд от политиката на отваряне и работа за постигане на взаимноизгодно сътрудничество 5. Увеличаване на усилията за управление на околната среда, за постигане на пробиви в зеленото развитие 6. Укрепване на социалното развитие за увеличаване на благосъстоянието на хората 7. Подобряване на държавните функции, укрепване на административния капацитет и осигуряването на качествени административни услуги.

китай – известен, но непознат

Инициативата „Един пояс – един път” Сътрудничество между Китай и страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в последните години се засилва още повече в рамките на инициативата „Един пояс – един път“. Всичките 16 централно- и източноевропейски държави са ситуирани на маршрута, определен от инциативата, която бе предложена от китайския президент Си Дзинпин през 2013г. като срество за разгръщане на търговска мрежа, свържваща Азия с Европа и Африка. Инициативата набра инерция и това доведе до множество ползи за страните по маршрута, като страните от ЦИЕ се утвърждават като основен компонент в механизма на сътрудничеството. „Инициативата разширява платформата за сътрудничество между Китай и страните от Централна и Източна Европа“, каза Хуо Южен, бивш посланик на Китай в Румъния и Чехия. Визитата на президента Си Дзинпин в Чехия е безпрецедентен напредък в сътрудничеството 16+1. Приветствайки „най-добрите китайско-чешки отношения в историята на двете страни“, чешкият председател на камарата на депутатите Ян Хамачек каза: „Ние вярваме, че Чехия трябва да играе ключова роля“ в засилването на сътрудничеството между Китай и 16-те държави от ЦИЕ, както и че Чехия е амбицирана да бъде от лидерите в този формат“. Установен през 2012г., механизмът „16+1“ е обект на непрестанно разширяване. Според китайското Министерство на търговията, обеЧерно и Бяло, #93/ 2016

мът на годишния търговски обмен между Китай и страните от ЦИЕ е бил на стойност 43.9 милиарда долара през 2010г. Тази цифра скача на 60.2 милиарда долара през 2014г. Китай планира да удвои търговията си с района до 2019г. „Китай и страните от Централна и Източна Европа се допълват взаимно, що се отнася до тяхното иконмическо развитие и има силно желание за сърудничество“, каза Уанг Йи по време на визитата си в Чехия, Полша и България миналия октомври. Регионът на Централна и Източна Европа е изправен пред задачата да повиши нивото си на транспорт, електрификация и др. инфраструктура, както и индустриалното си обурудване, докато Китай има голям строителен капацитет и е способен да покрие екологичните стандарти на централно- и източноевропейските страни, каза Чен Дзин, изследовател в Китайската академия за социални науки. Китай подписа меморандум за насърчаване на инициативата с Полша, Сърбия, Чехия, България и Словакия, пет ключови страни от ЦИЕ, след икономическо-търговския форум „16+1“ в град Суджоу, Източен Китай, през ноември миналата година. „Механизмът създаде една нова платформа за всестранно, разширено и многоизмерно сътрудничество”, каза Си

Дзинпин след форума. „Китай приветства участието на страните от ЦИЕ в развитието на инициативата и ще подкрепя европейската интеграция и подобряване на цялостното Китайско-европейско стратегическо партньорство”, заяви Си Дзинпин. „Китай също подкрепя интеграцията на механизма „16+1“ със съответните изисквания за растеж в страните от Централна и Източна Европа, за да служи по-добре на интересите им с конкретни проекти”, добави китайският президент. „Посещението на Си Дзинпин в Чехия е първото на китайския президент в Централна и Източна Европа, което несъмнено ще задълбочи сътрудничеството на Китай с държавите от региона”, каза Чен. Изгледи пред инициативата „Един пояс – един път” Страните от ЦИЕ са основен компонент на инициативата, тъй като една четвърт от страните по трасето са в региона. „Един от приоритетите на сътрудничеството 16+1 е да се засили регионалната транспортна инфраструктура в унисон с инициативата“, заяви китайският премиер Ли Къцян на форума през месец ноември. Големи проекти за сътрудничество между Китай и страните от ЦИЕ се движат постоянно. В Белград е завършен

и отворен за движение мост над река Дунав, отбелязвайки първия голям проект, предприет от Китай в страните от ЦИЕ. Китай ще положи всички усилия, за да придвижи напред водещия проект за железопътна връзка между Будапеща и Белград. След завършването си, жп-линията ще допринесе за създаването на „скоростна лента“ за търговия между Китай и Европа. Китай би искал също така да се даде тласък на експресната линия суша-море между Китай и Европа със съответните страни на базата на взаимната изгода, така че страните от Централна и Източна Европа да бъдат в състояние да ускорят търговията между Китай и Европа. Хуо заяви, че Китай може също да засили енергийното сътрудничество с региона, за да помогне на страните от ЦИЕ да осъвременят своите ядрени, хидро- и топлоелектрически централи. „В момента проекти за атомни електроцентрали са в процес на обсъждане между Китай и Румъния,“ каза бившият китайски посланик в Румъния. „Инициативата „Един пояс – един път“ носи най-добрия производствен капацитет и технологии на Китай към Централна и Източна Европа“, каза Жао Джунджие, изследовател към Китайската академия за социални науки. „Положителните взаимодействията между Китай и страните от ЦИЕ илюстрират сътрудничество на Китай с Европа като цяло и ще даде тласък на отношенията между тях”, каза Жао. Хронология на инициативата „Един пояс – един път“ Китай разкри принципите, рамката, приоритетите и механизмите за сътрудничество в инициативата, с же-

лание да засили регионалната свързаност и да прегърне едно по-светло, общо бъдеще. Планът за действие, издаден съвместно от Националната комисия за развитие и реформи, Министерството на външните работи и Министерството на търговията, предлага вникване във визията и целите на инициираната от Китай програма. Маршрутите на инициативата преминават през континентите Азия, Европа и Африка, свързваща оживената икономически Източна Азия от една страна и развитата европейска икономика от друга. Икономическият пояс „Пътят на коприната“ се фокусира върху обединяването на Китай, Централна Азия, Русия и Европа (Балтийско море); свързваща Китай с Персийския залив и Средиземно море през Централна Азия и Индийския океан. „Морският път на коприната XXI век” е проектиран да преминава от брега на Китай към Европа през Южнокитайско море и Индийския океан по единия маршрут и от брега на Китай през Южнокитайско море до Тихия океан по другия. Основните събития в развитието на инициативата са както следва: • Септември, 2013 – Концепцията на Икономическия пояс „Път на коприната“ е обявена от китайския президент Си Дзинпин по време на посещението си в Казахстан. В реч в университет „Назарбаев“, Си намекна, че Китай и Централна Азия си сътрудничат в изграждането на Икономическия пояс „Път на коприната“. Това е първият път, в който китайското ръководство споменава тази си визия. • Октомври, 2013 – Си предлага сплотяването на Китай със страните от АСЕАН, както и насоки за изграждането „Морския път на

коприната XXI век“ за насърчаване на морското сътрудничество. В речта си пред парламента на Индонезия, Си предлага и създаването на Азиатска банка за инвестиции в инфраструктурата (AIIB), за финансиране на инфраструктурни проекти и насърчаване на регионалната взаимосвързаност и икономическа интеграция. • Ноември, 2013 – III пленарната сесия на XVIII Централен комитет на комунистическата партия на Китай призовава за ускоряване на инфраструктурните връзки между съседните страни и улесняване на инициативата „Един пояс – един път“. • Декември, 2013 – По време на годишната Централна икономическа работна конференция, Си призовава за стратегическо планиране на инициативата „Един пояс – един път“, за да се насърчи свързаността на инфраструктурата и да се изгради общност на базата на общи интереси,. • Февруари, 2014 – Си и руският му колега Владимир Путин постигат консенсус относно изграждането на „Един пояс – един път“, както и връзката му с железниците на Русия. • Март, 2014 – Премиерът Ли Къцян призовава за ускоряване на изграждането на „Един пояс – един път“ в работния правителствен доклад. Също така той апелира за балансирано развитие на икономическия коридор Бангладеш-Китай-Индия-Мианмар и икономическия коридор Китай-Пакистан. • Май, 2014 – Първата фаза на логистичен терминал, построен съвместно от Китай и Казахстан, влиза в експлоатация на пристанището на Лянюнганг в провинция Дзянсу в Източен Китай. Терминалът, с обща инвестиция от 606 мили-

она юана (98 милиона американски долара), се счита за платформа, от която стоки от Централна Азия стигат до пазарите отвъд океана. • Октомври, 2014 – Двадесет и една азиатски страни, които желаят да се присъединят към AIIB (Азиатска банка за инвестиции в инфраструктурата) като учредители подписват меморандума за разбирателство за основаване на AIIB. Както беше договорено, Пекин ще бъде домакин на централата на AIIB. Банката е официално създадена в края на 2015г. • Ноември, 2014 – Президентът Си обявява, че Китай ще отдели 40 милиарда американски долара, за създаването на фонд „Път на коприната“. По време на заседанията на АТИС (Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество) в Пекин, Си съобщава, че фондът ще се използва за осигуряване на инвестиции и финансова подкрепа за инфраструктурни проекти, ресурси, промишлено и финансово сътрудничество и други проекти в страните по маршрута на „Един пояс – един път“. • Декември, 2014 – Централната работна икономическа

конференция очертава приоритетите за следващата година, които включват прилагането на инициатива „Един пояс – един път“. По-рано през този месец, Тайланд одобрява проект на меморандум за разбирателство с Китай по въпросите на сътрудничеството в развитието на железопътната инфраструктура. • Януари, 2015 – Броят на учредителите на АБИИ, много от които са важни страни по маршрутите на Пътя на коприната, нарасва до 26, след като Нова Зеландия, Малдивите, Саудитска Арабия и Таджикистан официално се присъединяват. • 1-ви февруари, 2015 – На специална среща, на която присъства Вицепремиер I ранг Джан Гаоли, Китай очертава приоритетите на инициативата, поставяйки акцент върху транспортната инфраструктура, облекчените инвестиции и търговия, финансовото сътрудничество и културния обмен. • 5-и март, 2015 – Премиер Ли, в своя работен правителствен доклад, отново акцентира върху инициативата, заявявайки, че Китай ще засили своите действия, за да укрепи инфраструктурата със своите съседи, ще

опрости процедурите за митническо освобождаване и ще изгради международни логистични центрове. • 8-и март, 2015 – Китайският външен министър Уанг Йи отхвърля сравненията на инициативата със спонсорирания от САЩ план „Маршал“. Инициативата е „продукт на приобщаващо сътрудничество, а не инструмент на геополитиката и не трябва да се разглежда с остарял манталитет от времето на Студената война”, каза Уанг, добавяйки, че дипломацията на Китай през 2015г. ще се фокусира върху постигането на напредък по инициативата. • 28-и март, 2015 – Комисията за национално развитие и реформи, Министерството на външните работи и Министерството на търговията съвместно оповестяват план за действие относно принципите, рамката, приоритетите и механизмите за сътрудничество, след като президентът Си Дзинпин подчерта стратегията в същия ден, в адрес по време на церемонията по откриването на годишната конференция на Форума „Боао за Азия“ (BFA) 2015г. в южната островна провинция Хайнан.

Повече информация за инициативите на форума може да следите на сайта www.china2ceec.org/bg

Черно и Бяло, #93/ 2016

китай – известен, но непознат

Исторически доказателства в подкрепа на китайската теза за суверенитет над островите Нанша Китай е първият, който открива, дава име, развива, извършва икономически дейности и упражнява юрисдикция над островите Нанша. Китай първи открива и дава името на островите Нанша Откритието на островите Нанша от китайския народ може да се проследи до династията Хан. Ян Фу от династия Източна Хан (23–220г.) прави референция към островите Нанша в книгата си „Записи на рядкостите“, която гласи: „Има островчета, пясъчни носове, рифове и брегове в Южнокитайско море, водата там е плитка и пълна с магнетични скали или камъни“. Китайците тогава нарекли Южнокитайско море „Жангхай“ и наименували всички острови, рифове, плитчини и острови в Южнокитайско море, включително островите Нанша и Параселските острови. Генерал Канг Тай, един от най-известните древни китайски мореплаватели на държавата Източна Ву от периода на Трите царства (220–280 сл.Хр.), също споменава островите Нанша в книгата си, озаглавена „Фунан Джуан” („До Пном и обратно“ – на името на древна държава в днешна Камбоджа). Той описва островите така: „В Южнокитайско море, там са кораловите острови и рифове; долу тези острови и рифове са скали, върху които са се образували коралите.“ В много книги по история и география, публикувани през династии Танг и Сонг, островите Нанша и Параселските о-ви са наречени „о-ви Джиурулуо“, Шитанг (буквално означаващо „атоли около лагуна“), Чанша (буквално означава „дълга поредица от плитчини“) и т.н. Препратки към островите Нанша е направена в над сто категории книги, публикувани в четирите династии Сонг, Юан, Мин и Цин, под името „Шитанг“ или „Чанша“. По времето на династия Юан вече има поподробни описания на географските местоположения и специфичните позиции на различните острови на Нанша. Така например, Уанг Даюан, виден китайски навигатор от династията Юан, пише за островите Нанша в книгата си

„Кратки записки по островите и варварите по тези земи“ тези думи: „В основата си Уанли Шитанг произхожда от Чожу. Уплетен е като дълга змия, която лежи в морето. Неговите вени могат да бъдат проследени. Една таква вена се простира до Ява, друга – до Бони (или Бурни – царство, което тогава е съществувало в това, което е сега Бруней, в околностите на Калимантан) и Гулидимен (друго царство на Калимантан) и една към западната страна на морето към Кунлун (о-ви Кон Сон, намиращи се на устието на река Меконг на около 200 морски мили от Сайгон) в далечината...“ „Уанли Шитанг“ тук се отнася до всички острови в Южнокитайско море, включително островите Нанша. В „Обединената карта на териториите и географията и столиците на миналите династии“, публикувана през династията Мин, откриваме думите „Шитанг“ и „Чанша“ и отново „Шитанг“. Съдейки по географските местоположения на тези места както са отбелязани на картата, втората Шитанг обозначава днешните острови Нанша. Пътната карта на династия Цин бележи конкретните места на всички острови, рифове и плитчини на островите Нанша, които рибарите от остров Хайнан посещавали често, както и 73 именувани места на островите Нанша. Китайците са първите, които развиват островите Нанша Китайците започват да развиват островите Нанша и да се занимават с риболов в района още от началото на династия Мин. По това време, рибари от пристанищата в Хайко, Пукян, Цинлан и окръг Уенчан потеглили за островите Нанша за лов на морска краставица и други морски продукти. „Пътеводителят за Южнокитайско море“ (1868) съдържа сведения на дейността на ки-

тайските рибари около островите Нанша. Според пътеводителя, „рибари от остров Хайнан отишли до островите и рифове Женхе и живели на морски краставици и миди, които намерили там.“ Следите на рибарите могат да бъдат намерени на всеки остров на Нанша, като някои от рибарите живеели там за дълъг период от време. Всяка година, имало малки лодки, заминаващи от остров Хайнан за островите Нанша, за да обменят ориз и други битови необходимости за морска краставица и миди от рибарите там. Корабите напускали остров Хайнан през декември или януари всяка година и се връщали когато започне югозападния мусон. От края на династия Цин, рибари от остров Хайнан и Лейджоу посещават островите Нанша за риболов. Повечето от рибарите идват от окръзи Уенчан и Чонхай. Една или две дузини рибарски лодки от тези две области ходят до островите Нанша всяка година. Черно и Бяло, #93/ 2016

„Пътната карта“ е друго силно доказателство за развитието на островите в Южнокитайско море от страна на китайския народ, още от времето на династиите Мин и Цин. Тя служи за навигационна употреба от китайски рибари за техните пътувания до Параселските острови и островите Нанша. Тя е резултат от колективната работа на много хора въз основа на техния навигационен опит. Първата Пътна карта е била създадена през династия Мин и впоследствие постоянно се подобрява. Тя показва навигационните маршрути и курсове от Цинлан, окръг Уенчан, остров Хайнан или пристанище Танмен на окръг Чонхай до различните острови на Нанша и Параселските о-ви. Развитието и продуктивните дейности на китайските рибари по островите Нанша след основаването на Република Китай през 1912г. са били регистрирани и в китайски, и в чуждестранни исторически книги. Г-н Окура Уносуке от Япония пише за експедицията си до о-в

Бейзи през 1918г. в книгата си „Бурни острови“: „... той видял трима души от Хайкоу, окръг Уенчан, когато екипът на експедицията, която той организирал, пристигнала на о-в Бейзи.“ През 1933г., Мийоши и Матуо от Япония видели двама китайци на остров Бейзи и още трима на остров Нанци по време на пътуването си за изследване на островите Нанша. Също така, в „Проучване на новите южни острови“, публикувано в Япония, е записано, че „рибари засадили сладък картоф на остров Жонгие и че рибарите от Република Китай пребивават на островите и отглеждат кокосови орехи, папая, сладки картофи и зеленчуци там.“ Китай първи упражнява юрисдикция над островите Нанша Островите Нанша попадат под юрисдикцията на Китай от времето на династия Юан. И „Географската книга на историята на династия Юан“, и „Картата на територията на династия Юан с илюстрации“ включват островите Нанша във владенията на династия Юан. „Историята на династия Юан“ съдържа сведения за патрулиране и контрол от страна на флота на династия Юан на островите Нанша. Надписът на паметната плоча на гроба на генерал Циан Шикай от командването на гарнизона в Хайнан през династия Мин гласи: „Гуандун е в непосредствена близост до голямото Южнокитайско море и всички територии отвъд морето принадлежат на царство Мин.“ „Генерал Циан доведе повече от десет хиляди войници и 50 огромни кораба да патрулират десетките хиляди ли (мярка за дължина) на Южнокитайско море.“ Всички тези описания ясно свидетелстват за принадлежността на островите Нанша по времето на династия Мин. Командването на гарнизона в Хайнан през династия Мин е било отговорно за инспектирането и патрулирането, както и упражняването на юрисдикция над островите Нанша, Жонша и Параселските острови. В династия Цин, китайското правителство маркира островите Нанша на официалните карти и упражнява административна юрисдикция над тях. Островите Нанша са маркирани като китайска територия в много карти, изготвени по времето на династията Цин, като например „Картата на административното деление на цял Китай“ от 1724, „Картата на провинциите на династия Цин“, „Картата на административното деление на цял Китай“ от 1755г., „Картата на провинциите на имперската династия Цин“, „Картата на единен Китай на великата Цин за десет хиляди години“ от 1767г., „Топографската карта на единен Китай на великата Цин за десет хиляди години“ от 1810г. и „Картата на единен Китай на велика-

та Цин за десет хиляди години“ от 1817г. Между 1932г. и 1935г., китайското правителство създава Комитет за преглед на картите на земите и водите на Китай, който е съставен от длъжностни лица от седалището на Генералния щаб, Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи, командването на флота, Министерството на образованието и Комисията по монголските и тибетски въпроси. Този комитет разглежда и одобрява 132 имена на островите в Южнокитайско море, всички от които са принадлежали към островите Нанша, Жонша и Параселските о-ви. През 1933г. Франция напада и окупира 9 от островите Нанша, включително островите Тайпин и Жонгие. Китайските рибари, които са живели и работили на островите Нанша, веднага поемат решителна съпротива срещу инвазията, а китайското правителство подава протестна нота към френското правителство. Всички имена на островите и рифовете на Южнокитайско море, включително островите Нанша, са недвусмислено отбелязани на картата на островите в Южнокитайско море, събрани и издадени от Комитета за преглед на картите на земите и водите на Китай през 1935г. През 1939г. Япония напада и окупира островите в Южнокитайско море. В съответствие с Декларацията от Кайро и Потсдамската прокламация, Министерството на вътрешните работи на Китай, в консултация с Военноморските сили и правителството на провинция Гуандун, назначава Циао Цийи и Май Йуню за специални комисари съответно на Параселските о-ви и островите Нанша през 1946г., за да поемат контрола над двата архипелага и да издигнат маркери на суверенитета на Китай над островите. През 1947г., Министерството на вътрешните работи на Китай преименува 159 острова, рифа, островчета и плитчини на Южнокитайско море, включително и островите Нанша. Впоследствие то оповестява всички имена за административни цели. През 1983г., на Комитета по топонимия на Китай е било разрешено да публикува утвърдените имена на острови, рифове, островчета и плитчини на Южнокитайско море. С една дума, множеството исторически факти са доказали, че китайският народ първи открива и развива островите Нанша и китайското правителство е това, което отдавна упражнява юрисдикция над тези острови. Островите Нанша са станали неотменна част от китайската територия от древни времена.

китай – известен, но непознат

Тодор Радев: Да се опиташ да представиш Китай Макар да е на хиляди километри от нас, Тодор Радев успява чрез магията на думите да ни разкрива не само историята, но и днешния ден на Поднебесната империя, превърнала се в притегателен магнит за много хора по широкия свят. И ето днес Тодор Радев е водещ журналист, ползващ се с уважението на колегите си от „Радио Китай за чужбина”

в най-голямата страна в света. И там той даде простор на таланта и възможностите си, продължава да е в занаята и да ни радва, макар и отдалеч. Най-напред – един сърдечен поздрав от далечната родина, Тошко! Как изглежда светът от висините на Поднебесната? Благодаря! Ако човек гледа

китайски новини, светът изглежда също толкова объркан, хаотичен, размирен и нестабилен, колкото и ако ги гледа в България или САЩ например, с тази разлика, че нашите, западните медии, отразяват хаоса в нашия свят, а китайските – хаоса в другите страни. В този смисъл в Поднебесната всичко е спокойно. Вярно, държавата изпитва някои икономически трудности, но

Тодор Радев в Забранения град в Пекин

Черно и Бяло, #93/ 2016

те са очаквани и развитието продължава, животът на обикновените трудови хора се подобрява, а властите дават всичко от себе си в борбата с корупцията. Бежанските потоци, войните, атентатите са някъде „там”, докато тук всичко е спокойно. Това, което казах, вероятно ще предизвика иронични усмивки, но аз не бих избързал със заключенията, тъй като, когато говорим за света от висините на Поднебесната, всъщност няма как да не навлезем на едно по-надълбоко, културно ниво. Китайците са хора, които имат много силно усещане и съзнание за цивилизационно и културно превъзходство над останалия свят. Докато Китай беше фокусиран върху икономическото си развитие през последните две десетилетия, културата бе на втори план. Китайците се учеха, а някои и копираха нелепо от Запада и Япония, за тях те бяха мерило за цивилизованост. В последните десетина години обаче ситуацията започна да се обръща. Китайците започнаха да се вглеждат все повече в своята култура, съзнателно да пречупват всичко през нея и осъзнаха, че западната култура не е нито алтернатива, нито стои по-високо от тяхната. От векове Китай и неговите хора носят чувство на културна самодостатъчност, която сега – когато страната е и икономически силна да подкрепи културна експанзия – се възражда. Нещо повече, китайската ценностна система все по-често влиза и в конфликт със западната и това е особено видно, ако гледаме „навън“ и „надолу“ от висините на Поднебесната. Основният принцип на човешките взаимоотношения в китайската култура е хармонията. Китайците не харесват крайностите, категоричните позиции, неотстъпчивостта, при спор винаги се стремят

към решение, от което да са доволни и двете страни, готови са да правят компромиси, които в други култури биха били немислими. Но в същото време спокойно, завоалирано и без излишни страсти те обграждат, опитват се да покажат, че тяхното, китайското, е по-стойностното, по-правилното, по-разумното. И в интерес на истината, в не малко случаи са прави. Обикновените китайци съвсем искрено се чудят защо в Сирия, Ирак или Украйна хора, които до вчера са били съседи и говорят един език, днес се сражават помежду си. Китаецът няма логично обяснение как така някой би избрал да живее във война, вместо да се стреми към „взаимноизгодно сътрудничество и обща полза“, както гласи едно от тукашните медийни клишета, защото съзнанието му изключва подобен сценарий на културно ниво. Тук не става дума просто за идеология, а за прагматизъм. Китайците познават добре и едното, и другото. Защо избра Китай за страна, в която да живееш и какво е да си чуждестранен журналист в нея? По-различно ли е там да упражняваш този занаят? Журналистическата професия е причината да дойда на работа в Китай, но интересът ми към тази страна и като цяло към Изтока идва доста по-отдавна. Спомням си, че във 2-ри или 3-ти клас попаднах на една книга с пътеписи за Япония. Вече съм забравил името на автора, но в нея имаше снимки, много от тях с йероглифи, а аз обичах да рисувам. Тогава си мислех, че не са толкова много, колкото се оказаха впоследствие и започнах да събирам знаците в една тетрадка с надеждата да ги разгадая. Носех тетрадката в училище, давах я на заем на приятели да я гледат. Написах дори пис-

мо до японското посолство с молба да ми пратят учебник и получих отговор, който между другото още пазя, подписан лично от тогавашния посланик. В него ме съветваха да покажа писмото в катедрата по японистика на Софийския университет и да ги помоля за съдействие. Представи си ефекта от подобно писмо върху едно 8–9-годишно дете от малък провинциален град на другия край на страната в началото на 80-те, което се опитва да научи нещо за този така недостъпен и загадъчен Изток, при почти пълната липса на информация. После дойдоха филмите с китайски бойни изкуства – „Манастирът Шаолин“, „Непобедимите от Удан“, за нинджите, с Брус Ли, по които нямаше момче, което да не е запалено. Така започна интересът ми към Изтока, без някакво конкретно логично обяснение. Просто бях любопитно дете и може би именно загадъчността и малкото информация за Изтока провокира и интереса ми към него. Колкото до това какво е да си чуждестранен журналист в Китай, мисля, че най-важното е предварителната нагласа и второ – възприятието и адаптирането към начина на живот и работа тук. Поговорката „Когато си в Рим, прави като римляните” важи с пълна сила за Китай. Китай не очаква от чуждите журналисти да дойдат тук и да започнат да вадят кирливи ризи, а да отразяват процесите и събитията в страната без да заемат позиция или да дават оценки. Хармонията в отношенията между хората, така както я възприемат китайците, минава през „запазване на лицето”, както казват тук. А това изисква да не действаш първосигнално, да показваш уважение, дори да не изпитваш такова, да подбираш думите, да се въздържаш от

прибързани оценки. Разбира се, това в никакъв случай не означава да се пишат само позитивни неща за Китай. Но за китайците е изключително важно да пазиш лицето им. Спомням си преди няколко години един случай. Радиото ни реши да открие македонска секция и ние от българската трябваше да се занимаваме с нея, тъй като езикът ни е най-близък. Веднага след като съобщиха новината, започнах да обяснявам разпалено на колегите, че за мен като българин да превеждам новини на македонски е равносилно на национално предателство и никога няма участвам в подобен проект. Сравних казуса с отношенията между Тайван и континенталната част на Китай. Колегите ме слушаха, никой не каза нищо, но после най-възрастната в редакцията ме дръпна настрана и ми каза: Решения на ръководството не се коментират по този начин. Ако не си съгласен с нещо, изложи спокойно доводите си, ще те разберат. Емоциите карат човек да бърза с думите, а прибързаните думи не са в твоя полза. В момента радиото ни няма емисии на македонски и причината за това едва ли съм аз, макар че вероятно гледната ми точка е била обсъждана, но пък имах късмета почти в самото начало на живота си в Китай да науча един от основните принципи на работата тук. Работиш в българската секция на „Радио Китай за чужбина“. Колко българи сте там и вярно ли е, че китайските ви колеги имат също и български имена? Откъде е дошла тази идея да се кръщават с нашенски имена? В момента сме трима българи. Имам две колежки, които за разлика от мен са лингвисти. И двете са учили в Китай, живеят тук повече от десет години. Иначе българи Черно и Бяло, #93/ 2016

работят в Радио Китай за чужбина от 1986г. Тогава е имало практика да бъде канен или журналист от БНР, или университетски преподавател по български език, основно за редактор и жив контакт, чрез който китайските колеги да усъвършенстват българския. Всички те обаче са оставали сравнително кратко – за по една-две години. В тези години през българската редакция на радиото са минали например журналистите Деница Гиргинова, Радка Дачева, Ангел Недялков, Любомир Кенаров, преподавателите по български език Галина Куртева, Румяна Кордовска. Нито един от тях, доколкото знам обаче, не е говорил китайски, докато сега изискване на радиото е българите да знаем езика на прилично ниво, тъй като работата с него се увеличи. Китайските ни колеги наистина имат български имена. Това не е стара традиция, а започва при по-младите и целта е да улесни общуването с българите, които, оказва се, трудно помнят китайски имена. Имената на повечето от младите колеги са им ги дали преподавателите в университета. Как минава един твой работен ден там? Основната работа за нас българите е да редактираме новините и по-големите материали, които китайските колеги превеждат. Сверяваме с китайските оригинали, поправяме когато и където е необходимо, понякога и на нас ни се налага да превеждаме, да отразяваме събития, свързани с българо-китайското сътрудничество, посещения на български делегации тук, правим интервюта и репортажи. Типичните задачи за всеки, който работи в медия. Имаш ли представа каква е аудиторията на „Радио Китай за България” и каква е обратната връзка със слуша-

телите? Разбрах, че дори и в Каспичан у нас ви слушат и чакат с интерес. Феновете на радиото там са най-големите ваши почитатели. Какво най-често искат да чуят? Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но при всички положения аудиторията ни е сравнително ограничена. Това се дължи на технически пречки – радиото ни все още не излъчва на FM-честота, на специфичната група, към която са насочени нашите емисии и предавания – основно любители на китайската култура, както и на характера на самата българска секция – ние не сме медия, която поднася „горещи” новини, които интересуват по-голямата част от българската аудитория, а предоставяме основно информация за Китай. В момента една от основните задачи на радиото е да се опита да използва максимално предимствата на Интернет и социалните мрежи, за да стигне до повече хора в България. Имаме страница във фейсбук, която се обновява ежедневно. Освен това, заедно с Вестникарска група „България” издаваме тримесечното списание „Обектив Китай”, организираме различни конкурси като „Вкусът на Китай” или за бойни изкуства. Всички тези инициативи, макар и да изглеждат твърде малки, държат радиото ни като част от българския медиен пейзаж, напомнят, че в Китай има едно радио, което излъчва и на български език, опитвайки се да разширява и работи за контактите между България и Китай. А някои от тях са доста отдавна и много активни. Като клубовете на слушателите на радиото ни в Каспичан, Русе, Плевен. Хубавото е, че в тях участват предимно млади хора, интересуващи се от китайската култура, език, образование, традиции и за които нашето радио е топлата връзка с Китай. Събират

Екипът на българската секция в Радио Китай за чужбина

се редовно, организират тържества за големите китайски празници. Всички китайски колеги, които по един или друг повод ходят до България, винаги минават през тези градове. Това създава едно усещане за общност, между българи и китайци – нещо, което поне в Китай се цени високо. Май радиото не е само такова, защото редакцията от Пекин издава и книги и списания за България. Миналата година у нас беше представен мултимедийният проект „Здравей, Китай” – дело на журналистите от българската секция на радиото, както и на екипа, списващ сп.„Черно и Бяло“. Ти, освен редактор на изданието, дори озвучи и петте CD-та. А сега държим в ръцете си новата ти книга „Китайците”. Трудно ли се правят такива книги и кое

беше най-важното, което искахте да намери място на техните страници? Целта на всичките тези проекти – и книгите, и филма, и списанието „Обектив Китай”, за което споменах – е да популяризират Китай и китайската култура в България. И тъкмо от това идва и трудността при реализацията им. В „Здравей, Китай!” например, чийто оригинален текст бе китайският, ставаше дума за понятия от традиционната философия, религия и фолклор, които първо са непреводими и второ са практически непознати за широката публика извън Китай. Самият текст също бе написан в най-добрите традиции на китайската словесност, изпълнен с идиоми и поговорки, чийто буквален превод би звучал дори нелепо. Всеки един превод от китай-

ски, както и писане за Китай и китайците са огромно предизвикателство именно заради културната пропаст между нас и тях. Но пък точно в това е и магията – да се опиташ да представиш Китай пред българската аудитория, така че тя да го усети като нещо хем екзотично, хем близко и постижимо. Какво трябва българинът да узнае за Китай и китайците? Наричаш ги „най-голямото чудо”. Как се оцелява „по китайски”? По китайски се оцелява с оптимизъм, упоритост и съзнание за общност. Всички знаем как китайската капка дълбае камъка, но китайците имат още поне стотина мъдрости в този дух. Едно от първите неща, на които малките китайчета биват учени, е че животът им ще премине в

постоянна конкуренция и надпревара не просто с няколко души, а с десетки хиляди други също толкова мотивирани да се докажат в детската градина, в училище, в университета, на работа, въобще в живота. В същото време обаче малките китайчета биват учени и че животът им ще премине не само в конкуренция с останалите хора, но и заедно с тях, така че е нужно да се спазват някакви норми на поведение и благоприличие, че човек може да реализира личния си интерес само чрез общностния. Личният интерес и личното пространство са важни за съвременните китайци, но общността си остава на първо място. И това няма нищо общо с идеологията на социализма, както много хора биха си помислили, а е част от хилядолетния китайски културен код. Отвъд това китайците са хора, които обичат да се наслаждават на живота – липсата на религии като християнството и исляма са ги направили поземни, проявяващи по-голяма търпимост към различията, хора които търсят удоволствията и красивото в света около тях сега, днес и тук, хора с много силно развито чувство за социална справедливост, темпераментни и в същото време спокойни. Едно от нещата, които най-много харесвам у китайците, е и чувството им за самоирония. А какво най-много интересува китайците за нашата страна? Какво им разказваш за България и какво искаш най-много те да знаят за нас? За огромната част от китайците България си остава непозната страна. Спомням си две случки, които са много показателни. Преди време излизам от станция на метрото, а отпред някакъв човек продава плодове. Спирам да си купя и завързваме разговор. Пита ме откъде съм и на отговора Черно и Бяло, #93/ 2016

ми „България“ следва нов въпрос: „Това не е ли в Африка?“ Пак в подобна ситуация, чакам на спирка и един мъж до мен се интересува откъде съм и когато чу „България“, първата му дума бе „Знам я, оттам е Стоичков!“ Това обаче, от което обикновените хора, с които общувам, се интересуват, когато разберат откъде съм, е най-вече икономическото положение и добре ли се живее у нас, какви са заплатите, колко са наемите на жилищата – най-тривиални неща. Питали са ме и дали се емигрира лесно, дали сме в Шенгенското пространство. Не са много китайците, които знаят например, че имаме собствен език. Най-много обаче ми се иска да научат за българския фолклор и разбира се, за историята. За китайците историята и личностите в нея са нещо изключително важно и смятам, че биха уважавали България много повече, ако се запознаят именно с миналото ни. Иначе хората тук са любопитни, не се свенят да питат за всичко. Веднъж в един ресторант сервитьорът – младо момче – след като взе поръчката, се поинтересува къде работя. Вторият му въпрос, след като отговорих, беше „Колко ти е заплатата?“ Как изглеждат китайските медии през погледа на един български журналист? Според теб свободни ли са там журналистите да пишат и казват това, което те искат? Ти чувстваш ли се свободен да пишеш това, което искаш? Китайската медийна среда е обект на специфична хигиена, която обаче в една или друга степен в момента се прилага във всички големи световни медии, включително тези, претендиращи да са независими и обективни. Общият знаменател на всичко в Китай е неговата политическа система, а тя не предполага

независимост на медиите, така както това понятие се разбира на Запад. В същото време обаче китайските медии в никакъв случай не са просто говорители на Партията и ще дам следния пример. Преди няколко месеца екип на най-гледаното публицистично предаване на Китайската централна телевизия направи разследване със скрита камера за това как в почти всички хотели на един от големите китайски градове, Дунгуан, действат нелегални публични домове. От материала ставаше ясно също, че всичко това се върши с покровителството на местните партийни и полицейски началници. Ефектът след излъчването на репортажа беше като атомна бомба. Социалните мрежи преливаха от коментари, някои доста остри. И резултатът бе, че цялото ръководство на полицията и партийният комитет на Дунгуан бяха отстранени и предадени на съд. Ето ви един пример за ролята на китайските медии, за куража на журналистите в държавните медии да говорят за социални проблеми, които не показват живота в розово, за неща, от които обществото се интересува, а не просто да съобщават сводки за успехите на страната по пътя към социализма. Преди 1989г. в България и изобщо където и да било в бившия социалистически лагер, подобни репортажи биха ли били възможни? Да не говорим, че в Китай подобни материали не са самодейни акции и няма как да бъдат правени, без одобрението на ръководство в дадената медия. Разбира се, има табута, теми, по които не може да се пише и говори. Но като цяло днешните китайски медии не са идеологизирани в степента, в която се предполага това за едни „социалистически“ медии. Ако оставим настрана политиката и държавното

ръководство, в Китай може да се правят репортажи на практика за всичко останало. Китайците са хора с изключително силно чувство за социална справедливост, особено когато става дума за правата на обикновените хора. Държавата обаче не толерира разпространяването на слухове, особено когато става въпрос за социалната стабилност, както например се случи с борсовите проблеми от миналото лято. В Поднебесната империя журналистите имат и своята Общокитайска асоциация на журналистите, с която напоследък разшири и засили връзките си нашият Съюз на българските журналисти. Какво е мястото на асоциацията в дейността на китайските журналисти? Помага ли им в професията и социалния живот? Функциите на китайската журналистическа асоциация не са много по-различни от тези на българската, с тази разлика, че структурата є е доста по-сложна. В нея няма индивидуално членство, а членове са големите национални медии, като издателството на „Жънмин жъбао”, агенция Синхуа, Централната китайска телевизия, журналистическите асоциации на отделните провинции и няколко професионални сдружения. Всички те обединяват близо 6700 медии, в които работят около 240 000 души. Към Общокитайска асоциация на журналистите действат също така две издателства, център за обучение на журналисти и център за медийни услуги. Самата асоциация се занимава основно с организирането на обучения, конкурси, поддържане на контакти с чужбина, по време на големи местни и международни форуми осигурява помощ за чуждестранни журналисти, които искат да ги отразяват, на сайта ѝ също така има го-

С проф. Юен Синкун – автор на бюст-паметника на Христо Ботев в пекинския парк „Чаоян”

реща линия, на която журналисти могат да се обръщат за помощ, в случай че са нарушени правата им, особено при разследване на случаи на корупция и други престъпления. Като цяло обаче асоциацията не присъства активно в живота на обикновените китайски журналисти и те не се ползват с някакви специални привилегии от това, че медията им членува в нея. Имаш ли представа колко печатни медии има в страната и колко са телевизиите и радиата, които информират гражданите в Китай? При този бърз темп на развитие на технологиите сигурно и при вас вече отдавна е навлязла модата на специализираните информационни сайтове. Имаш ли впечатление колко са те и каква собственост са? В момента в Китай има около 6700 медии, но тук не се включват много интернет сайтове, които са собственост на частни компании. Правенето на новини и в Китай започна да се върши активно през социалните мрежи. Много информации, споделяни от обикновени хора там, после

влизат като новини в местни или дори национални медии. „Жълтите” сайтове също са вече неизменна част от китайския медиен пейзаж и много хора обичат да четат пикантни истории около тукашните звезди. Специализираните информационни сайтове също имат сериозно място на пазара – особено тези, свързани с икономическите новини и анализи. Най-авторитетните от тях също не са държавни. Искам да ти припомня една мисъл на Антоан дьо СентЕкзюпери: „Важните неща в живота не се виждат с очите, а със сърцето”. Ти какво виждаш със сърцето си, което да намери място в твоите материали като журналист? Животът в Китай ме научи, че важните истории всъщност са тези на малките, анонимни хора и точно за тях ми се иска да говоря повече. Предпочитам да разговарям с някой селянин, шофьор на рикша, продавач на пазара или пенсионер на пейка в парка, защото знам, че те ще кажат истински неща, които си струва да бъдат чути от повече хора. Обикновените китайци не се

С колежката си Гу Фан по време на Шанхайското ЕКСПО

притесняват да говорят за живота си, за това, което не харесват, за проблемите си. Това са нещата, които виждам със сърцето си и които искам да споделям. У нас вече има излезли две твои книги, посветени на Китай и китайците. Следва ли продължение и за какво ще е то? Две книги е силно казано, тъй като едната е преводна – „Китайската мечта“ на Си Дзинпин, при това я правихме заедно с Евелина Хайн – една от най-добрите китаисти в момента в България и преподавателка в Софийския университет. Другата книга „Китайците“ е съвсем различна и с нея исках да покажа някои от най-типичните черти на хората тук и особеностите на живота в Поднебесната в един по-лежерен стил. Плановете ми обаче са да се върна към по-сериозната тематика и да поработя върху една антология на съвременЧерно и Бяло, #93/ 2016

ната китайска политическа мисъл. Това обаче е голям и дългосрочен проект, мечта от студентските ми години в катедра „Политология“ на Софийския университет, която все още не съм се престрашил да започна. В последно време на български се появиха някои доста стойностни преводи на китайски произведения, но всички те са на класическа китайска литература, а на мен би ми се искало българите да могат да се запознаят и със съвременната китайска проза. Китайците имат невероятно чувство за хумор и самоирония, които се доближават много до това от разказите на Илф и Петров и би било хубаво българите да се докоснат до него. Така че в главата ми се въртят идеи за някой превод и в тази насока, но засега са просто идеи. Китайците са известни със своите дълбоко философски мисли за живота. Коя е твоята любима и какво ще по-

желаеш с нея на българите, които те помнят, обичат и ценят? Има една мисъл, над която напоследък често разсъждавам. Тя е следната: „Луната пред прозореца ми е една и съща. Но когато разцъфнат сливите и луната вече е друга”. Всеки може да я тълкува както иска, това е красотата на прочутата китайска иносказателност и словесен минимализъм, но лично за мен тя означава, че животът е кръговрат, който не зависи от нашите желания и стремежи. Човек не може да промени пейзажа, но може да се вгледа в детайлите, които ще променят цялостната картина. Красотата и в природата, и в човешките отношения е въпрос на личен избор да бъде видяна, осъзната, съхранена и предадена. Това е, което бих искал да кажа на повече българи, както и на всички хора около мен. Розалина Евдокимова

култура

Сочи – символът на възраждаща се Русия Олимпийската столица Сочи днес е символът на възраждаща се Русия. Категоричен съм в тази своя констатация, защото имах щастието да посетя черноморския курорт, разположен на територията на Руската Федерация и да се насладя на красотата на природата, да усетя топлотата на руската душа и да видя невероятните постижения, преродили някогашния форт Александрия в туристически диамант. Заедно с мои колеги журналисти се отправихме към олимпийската столица на крилете на Аерофлот. Исках да се насладя на планината Красная поляна, да видя фантастичния стадион „Фишт“, да покарам ски в Горки город и да скоча с бънджи от уникалния атракцион Скай парк. Учудих се, че през първите три месеца на годината няма директни полети по дестинацията Варна – Сочи. Ако към това прибавим и необходимостта от изваждане на визи за българи и руснаци, то ето ви две основателни причини, които препятстват скока в обмена на туристи. Питам се, господа политици: Защо и днес, все още, градим бариери, след като загубихме толкова усилия, за да разрушим стените?! Олимпийски отблясъци Китайците са навсякъде. Това е фрапиращ факт, който няма как да подминеш, когато кацнеш на огромното летище „Шереметиево“ в Москва. Международното летище е второ по големина в Руската Федерация, след „Домодедово“. Тук се обслужват над 20 млн. пътници годишно. Кацаме на терминал D, който обслужва само Аерофлот. Мерките за сигурност са повишени, така че се налага да се съблечем, събуем и да бъдем сканирани няколко пъти, преди да се отправим с вътрешен полет за Сочи. Кацаме в града, станал наша заветна цел. Посрещат ни нашите домакини – директорът на медийния фестивал „Моя провинция“ – Елена Фоминих и финалистите от последното издание на конкурса. С тях отдавна вече сме приятели. И не само, защото в България търсихме отговорите на не един и два професионални въпроса, отнасящи се до журналистическите стандарти и медиите, но най-вече, защото успяхме да преоткрием в диалога си общите

славянски ценности, емоции, да преживеем по еднакъв начин вълненията от споделеното, да срещнем душите и сърцата си в единно поле, изградено от искрено приятелство и близост. В късния час ни посрещат и светлините на олимпийските кръгове на морската руска столица Сочи. Трябва да отчетем, че повече от 50 милиарда долара са инвестирани в града, за да може откриването на 22-рите Зимни олимпийски игри да бъде запомнено като невероятно и неповторимо зрелище с изключителен мащаб, парад на иновации и технологии. От тази крупна сума половината (737 милиарда рубли) е осигурена от частни инвеститори, а другата е отделена от федералния бюджет. Забележително! Нали помните – 40 000 души бяха на трибуните на стадион Фишт, а 3 милиарда зрители бяхме пред екраните. Удоволствието „Аквалоо“ Настанихме се в прекрасния хотел на аквапарка „Аквалоо“. Две хиляди и осемстотин рубли на човек струва нощувката в апартамент „Лукс“ в комплекса. Срещу тази сума разполагате с 2 отделни спални, обзаведен с всякаква техника просторен хол, кухня-бокс и комфортна баня с тоалетна. Гледката от балкона на хотела е някак приказна – морският бряг граничи с живописен игрален комплекс, в който изненадващо присъства и Виенско колело, както и множество водни пързалки. Отправяме се веднага към приземния етаж, за да посетим аквапарка, който разполага с дузина минерални басейни, вътрешна водна пързалка, сауни, джакузита и басейн с черноморска вода. Веселото настроение, хубавата музика и напитки на корем са част от цялото позитивно излъчване, от което ставаш част съвсем неусетно. Просто се усмихваш и се наслаждаваш на водните забавления. Отпускаш се, забравяш за всичко и релаксираш. Пълноценната водна наслада те изпраща директно в безвремието и политаш назад към детството си, за да намериш отново себе си и да си спомниш за най-съкровените мечти, които си обещал на себе си, че някога ще докоснеш. Скайпаркът и мостът към живота Скайпаркът на Сочи е място, което предла-

га невероятни екстремни преживявания. Тук се намира и най-дългият висящ пешеходен мост в света, който се намира между върховете на планината. Предстои Гинес да регистрира това постижение. Дължината на съоръжението е 439 метра, а самото то е изградено на височина 207 метра. Авторската идея е на новозенландския пътешественик Алън Хакет, който открива подобни атракциони в Австралия, Сингапур, Китай, Франция и Германия. От 1986г. започва реализирането на проекта. Повече от 3.5 милиона са бънджи скоковете от моста в парка на приключенията, който е куриран лично от изобретателя Ей Джей Хакет. Да се отдадеш на вълнуващото екстремно преживяване – скок, който те изправя лице в лице със смъртта и ти прожектира на лента за миг живота ти, е въпрос на личен избор. Неконтролируем адреналин, възможност да предизвикаш инстинктите си, миг на изкореняване на страха или стрес за цял живот? Всеки сам е свободен да преценява. Идеята ми е да вдишам свободата. Решавам, че ще погледна от най-високата площадка на моста, докато отпия от неповторимия Краснодарски чай, примесен с коняк. Тръгвам по моста на живота. Докато извървявам почти половин километър във въздуха имам привилегията да наблюдавам от птичи поглед цялата панорама над града, но и да премина мислено през най-важните моменти от живота си. Избирам точка от трасето, в която да постоя, правя си екстремно историческо селфи и застивам, за да се насладя на самотата на върха. Изживяването е неповторимо. Горки Город – филмовите декори са реалност Да бъдеш в Сочи и да не посетиш Горки город би било непростим пропуск. Разбира се, че поискахме да го видим. Журналистическият микробус ни отведе в този зимен курорт, който изглежда толкова красиво, с изключително ярки и атрактивни цветове на фасадите на красиво проектираните хотелски комплекси, подредени по поречието на река Сочи, че усещането е, че сякаш се намираме сред току-що построените декори на сгради в киноцентър. Курортът, разположен в Красная поляна, работи целогодишно. По време на зимните олимпийски игри Горки город бе „Градът на журналистите“. В селището присъстват световни брандове в хотелиерството, сред които и френската верига Radisson. Курортът разполага с огромен брой лифтове и невероятни удобства и разнообразни възможности за практикуване на любимите ви зимни спортове. Инфраструктурата и условията не отстъпват по нищо на водещи световни курорти. Уникалното предимство на Горки город е това, че той съчетава в един Черно и Бяло, #93/ 2016

природен микс морето с планината. Да, Красная поляна е достойна конкуренция на Алпийските курорти от Централна Европа. Нас не догонят! Руската ривиера, както наричат Сочи, найпъстрият колоритен и екзотичен град в Руската Федерация, заради мекия му субтропичен климат, удивителното богатство на флора и фауна, е разположен по протежението на Черно море на цели 145км. Курортът е и най-дългият град в Европа. „Нас не догонят“ казват гражданите на Сочи, в унисон с посланието на едноименния хит на „Тату“, станал музикален химн на зимните олимпийски игри. Със сигурност никой не би могъл да догони устрема на жителите на града, които не само са изключително щастливи от сътворения град на красотата, но и полагат неимоверни усилия, за да пазят и развиват постигнатото. Бъдещето започва от вчера. В това вярват младите хора, които масово се завръщат след обучението си в университетите из цяла Русия, за да запретнат ръкави и сърцато, упорито и отдадено да работят за подема на своя град. Сърдечността, добротата, гостоприемството и слънчевото настроение, които излъчват местните хора са част от цялата неповторима магия, която ще ви кара да искате да се връщате в града, закрилян от Свети Архангел Михаил, отново и отново. Подарете си това изживяване! Иван Върбанов

култура

Германец, вдъхновен от българския фолклор Йоша Уитшел е немски певец, китарист и композитор. За себе си разказва: „Бях на четири, когато за първи път се впечатлих от музиката на Everly Brothers, американско дуо, което прави кънтри музика. Оттогава съм емоционално свързан с тяхното музикално изкуство, както и с инструмента банджо и цигулка. На 12 години започнах да пея и свиря на китара и малко след това написах и първите си песни. Аз се вдъхновявам от музиката от цял свят и след това ми идват идеи за песните които пиша. Първо е вдъхновението, а после композирането.” Музикантът беше в България за два концерта през месец март. Уитшел е певец и автор на песни, както на немски, така и на английски език. Той също така е бил китарист на групата Jimix, с която идва за първи път в България през 2011 година. Оттогава той е посещавал страната ни много пъти. Имал е концертни участия във Варна, София и Пловдив. Освен това е силно впечатлен от нашата култура, природа и история. Посещавал е градовете Велико Търново и Мелник, които са останали в сърцето му завинаги. Йоша Уитшел посвещава концертите си в София и Пловдив през месец март на петгодишния си юбилей от първото му посещение в България. Неговата нова музикална програма се нарича „Германец, вдъхновен от българския фолклор“. За това от къде идва идеята разказва самият той:

Здравей Йоша, благодарим ти, че споделяш малко време с нас в това онлайн интервю. Пристигаш в България с нова музикална програма. Преди две години си свирил за последно в Пловдив. Разкажи ни преди всичко, как са се развили нещата при теб през последните две години? Здравейте! Аз също благодаря. Върнах се отново в България за два концерта на 22-ри март в Бийбоп кафе в Пловдив и на 24-ти март в Студио 5 в София. През последните две години бях постоянно на турне в Германия, Швейцария и Австрия. В промеждутъците съм бил на посещение в България при мои приятели, разглеждал съм много нови места и се запознах с една фантастична фолклорна музика. Точно преди пет години бях за първи път гост във вашата страна. Това е малък юбилей, който бих искал да отпразнувам с българската публика. Тази страна ми е дала толкова много красиви и вълнуващи спомени и истории. Може би можеш да ни кажеш малко повече за представянето си и как ти дойде идеята да пееш български народни песни? Спомням си как за първи път чух „Море пиле“. Бях напълно запленен от мелодията и ритъма. Тази музика е нещо съвсем ново за мен. През 2011 година изпълнявах тази песен в Пловдив и бях поразен от положителната реакция на публиката. Невероятно хубаво чувство. Мисля, че тази песен докосва хората много дълбоко тук.

Оттогава съм слушал много песни, например „Душа“ на Диана Експрес. С този плач на китара… Наистина страхотно! Когато съм бил на посещение при приятели в България те винаги искаха да чуят как пея български песни. Миналата година ми дойде идеята да направя програма с български народни песни. Какво чувстваш когато слушаш българска народна музика? Когато чуя тези песни и затворя очи, виждам голямата природа на България пред мен, планините над София, околностите на Пловдив и Първомай, красотата на Черно море. В тези песни се крие историята на тази страна. Дори и да не мога да говоря добре езика, песните ви ме докосват. Кои песни може да очаква българската публика? Двете заглавия, споменати по-горе „Море пиле”, „Душа”, като аз определено ще свиря и други песни, но те са изненада. Беше ли трудно за теб да научиш тези песни? Кирилицата и произношението за хора от чужбина, вероятно не е много лесно? Езиците ме очароват още от гимназията. Френски и италиански научих сравнително бързо. С българския беше съвсем различно. В началото беше много трудно да науча азбуката, за да изговарям думите правилно. Мисля, че това звучи много смешно за българите. Но сега е наистина забавно и аз съм винаги щастлив да науча нови думи.

„...Когато открия талант в едно дете, искам да му помогна да го развие максимално.”

В България работи като музикален педагог с децата от сдружение „Клуб на радостта” в град Първомай, Пловдивска област, още от самото му основаване през 2011г.: „Като музикален педагог имах възможността да работя с деца в град Първомай. Две от момичетата на които преподавах там взеха участие в мое шоу на клубна сцена в Пловдив. Според мен те са много талантливи и имат обещаващо музикално бъдеще, ако разбира се решат да се занимават с пеене.” „… Има много добри групи. Свирил съм например с Tri O Five в София. Страхотни колеги, работи се с удоволствие с тях. Също така съм срещал млади и талантливи музиканти в различни клубове в България. С голямо удоволствие бих свирил с български музиканти на една сцена.”

Знаете ли, че има много думи, които са същите на немски и на български език? Например, „виц“ или „яке“. С група ли ще свириш или сам? Ще бъде солово изпълнение с моята китара. Това е интимен концерт с хубава атмосфера и много истории. Може ли някъде в интернет да чуем песни на български в твое изпълнение? Да, може да чуете част от една българска песен на моя уебсайт: www.wittshell.info Татяна Вълчева

Черно и Бяло, #93/ 2016

култура

За Владо Панов...

тново е май. Както всяка година, така и сега, заедно с пролетта наближава и българският празник на културата, образованието и азбуката. Музика и цветя, весели лица, обнадеждени млади хора и техните преподаватели, устремени към бъдещето. В такива дни винаги се връщаме към миналото, към тези, които през своя живот са се стремили да свържат поколения жадни за знания и просвещение. Вече втори пореден празник на братята Кирил и Методий сред нас няма да бъде Владислав Панов. Учител, младежки и студентски ръководител, журналист, писател, творчески работник. Оглавявал през десетилетията водещи български медии, отдал сили за разцвета на НДК, за успехите на министерството на културата, за модернизирането на Българската национална телевизия. След далечно пътуване из Индокитай създаде книгата „Полуостровът, за който говори светът”. Откри за родните медии „Рубриката на главния” с коментар по злободневни теми. Зареден с хумор и доброта, Владо, както всички го знаеха, провокира стотици ученици да се влюбят в родната литература, а някои от тях приеха това поприще за своя съдба.

През годините помогна на млади дарования да се утвърдят в журналистическата професия. Превърна списания и вестници в източник на проверена информация, страници – в извор на нетрадиционни позиции и сатирични епиграми. На политическата сцена се показа съпричастен към нуждите на обикновените хора. В телевизията даде път на нов тип публицистични и развлекателни програми и предавания. Отвори НДК за народа и го превърна в негов дворец. Намери куража да постави забранената от цензурата в Сатиричния театър пиеса „Любовни булеварди”. Предложи кинофестивала, превърнал се в събитие за софиянци още през 80-те години, наложи светила от класическата музика по време на новогодишните фестивали. Беше домакин на първата Генерална конференция на ЮНЕСКО, проведена извън Париж. През годините Владислав Панов беше ревностен член на СБЖ. Личност, която не допусна неговото политизиране, а с всяко свое действие искаше да го наложи като браншова организация на четвъртата власт. Отстояваше принципи и увличаше симпатизанти за каузи, чието защитаване изискваше професионализъм и кураж. Човек на много епохи! Светлозар Панов

култура

Откровения за балета Дъжд, утро, капки, чадър, темпо, пулс, задъхване, усмивка, ведрост, посока, импулс, ритъм.... Тя е момиче като всяко друго. Не всеки си има куче, но тя си има... Прекрасно куче! Харесва є да се облича в дънки, да се разхожда под дъжда без чадър, да посещава театри, понякога да яде вредни храни, да съзерцава изгрева и залеза, пърхането на пчелите и разпъпването на цветята. Въобще, все нормални неща, които понякога ни убягват заради припряността или може би монотоността в ежедневието ни... А тя – да, успява да забележи усмивки, жестове, знаци... Да кажа, че е различна ще бъде вярно. Но няма да е дос-

Черно и Бяло, #93/ 2016

татъчно. Тук е момента да спомена за едно нейно любимо занимание, носещо както самата тя се изразява многопластови ползи. Става дума за специалното є отношение към стиловете на изразяване, като форма и начин на поведение. Да, става дума за балет. Срещал съм я забързана и замислена. Срещал съм я невиждаща и нечуваща никого и нищо да тича разсеяно. Виждал съм я няколко пъти да танцува, а после яхнала велосипед да се надбягва с времето. Коя е тя? Ами една от всички нас, която или по-скоро, от името, на която ще продължа писането си. И така, да танцуваш е наистина приятно... Правилното чуване на музи-

ката, синхронизирането с ритъма, вдишването на ауфтакта, издишването на дългото време, улавянето на пластичните акценти, стигането до етапа на овладяност.

После долавяш свободата да се изразяваш импровизирайки. Състоянието е наистина магично! Чрез него или в него мисълта ти напълно изчезва, а тялото ти се превръща в абсолютен транслатор чрез движение в движение. И още по-точно, усещането е за Черно и Бяло, #93/ 2016

подчертана липса на действителност вън от пространството на физическото ти присъствие. Разбира се, това са изводи, до които се стига само след продължителни опити, в които една от основните цели е да се придържаш към собстве-

ния си индивидуален център, запазвайки усещането си за пространственост. Да, опитвам се да обясня, че изучаването на пластични изкуства е възможно и в по-зряла възраст, когато човек съвсем съзнателно пристъпва към подобни ангажименти. Нещо

повече, отношението му към движенческата култура се е превърнало в целенасочен интерес, а да се стигне до методологията на движението е неотложна необходимост. Разбира се, че съществува въпросът какъв по стил да е танца и кои да са смисловите етапи в процеса на обучението. Да, безусловно става дума за смисъл. – Смисълът е в самото танцуване! - казва моята героиня, но погледнал от страни, аз откривам много повече значения, както и ползи от тези изискващи физическо усилие дейности. Нека уточня, ако стилът е класически, иде реч за поведение, което в днешно време е истински анахронизъм, а докосването до него е носталгиране по отдавна забравени времена. Неусетно стигаме до въпроса в каква степен се поддаваме на внушенията и дали тази нова пластичност ни прави по-изразителни. Всъщност, един зрял човек е наясно от ползите на така наречената класическа изразност в ежедневието. Нещо повече, той подчертаващо борави с придобитите си знания, за да покаже виталност, т.е. да се изрази по-убедително. – Не разбрах, къде да се изрази по-еди как си?

Ами в проектантското ателие, в съда, в мениджърския офис, на снимачната площадка, в редакцията, въобще на местата, към които е социално ангажиран и ги нарича „свое работно пространство”. – А не е ли това опит за маниерничане или още по-зле, откровен снобизъм? Опасност от такива влияния не се очертават, а да се осмисли причината не е никак трудно. Вгледай се в неподправеното си „Аз“, така ще се подложиш на точна самопреценка и мотивиран от собствените си намерения ще отключиш постепенно потенциала си. Целта е да постигнеш единение с безбрежието на собствените си възможности, а това без съмнение не е маловажна цел. И понеже в целия този процес смисълът на понятията „състезание”, „конкуренция”, „съревнование“ изцяло липсва, затова е толкова важно да се работи в група. – Чували сме да казват, че споменът за движението се съхранява под формата на математическа формула, а тялото възприема и помни всеки жест. Задачата ни е да разберем на какво ниво разумът ни кодира информацията и я складира, за да бъде отново възпроизведена. Ето защо е необходимо да обмисляме вся-

ка фраза в нейната динамична завършеност, а после и като мисловен извод. В този момент моята героиня погледна към прозореца. На перваза беше кацнало врабче, което може би се чудеше на къде да продължи. После трепна с криле и се изгуби от погледа ни. – Безбрежие! - каза тя и направи плавно движение с ръката си в посока към излитащата птица. До нас достигаше едва доловим звук на китара. Момичето ми даде знак, че е по-добре да не казваме нищо и внезапно се завъртя в кръг около себе си, показвайки липса на всякакво съпротивление. Времето като че ли беше спряло. Имаше я само хармонията от движенията и музиката. Разделихме се безмълвно. Когато погледнах към двора, видях, че колелото є го няма. Представих си как пори с тялото си мокрия въздух, а косите є се развяват от бързината, с която се отдалечаваше. Щяхме да се срещнем отново след седмица. Погледнах към морето. Няколко птици кръжаха над вълните. Те също танцуваха. Даниела Вл. Христова снимки: Кирил Кръстев, Иван Пейков

Информация за курса по класически балет, ръководен от авторката на статията ще откриете на страницата за събития www.soho.bg.

Тя е момиче като всяко друго, но oбича и да танцува... SoClassic Ballet classes Soho Черно и Бяло, #93/ 2016

xlv