Черно и Бяло 94/2016 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #94/2016

Г Р А Ф И Т И С В и Е Т Л И Н А

Отличия за СБЖ и Снежана Тодорова в Палестина

Съдържание XIII академичен омнибус. . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Да пренесем чрез Навруз послание за мир, хармония, толерантност. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 3 Отличия за СБЖ и Снежана Тодорова в Палестина. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6 Инициативата „Един пояс – един път”. . . . . . . 8 Механизмът „16+1” за сътрудничество между Китай и Централна и Източна Европа започна да дава резултати. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 Южнокитайско море: как се стигна до настоящата ситуация?. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11 Частица от Тибет. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 Равновесие между физическото и духовното. . . 24 Откриха паметна плоча на Валери Петров. . . . 26 Nasimo – мъдрият вандал. . . . . . . . . . . . . . . . 27 „Графа” на ужасите. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Армения – първата християнска държава . . . . . 34 Демокрацията. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 36 АртАфиш: Дипломни защити на катедра „Резба” в НХА. . . . . . . . . . . . . . . . 39

Nasimo – мъдрият вандал, на корица новия стенопис: Дар Божий

7 2

30 „Графа” на ужасите

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055

Демокрацията – Андрей Ляпчев

www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков Редколегия: Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

Дипломни защити на катедра „Резба” в НХА

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

XIII академичен омнибус Тази година той е на тема „Комуникация в условията на кризи“. Събитието се организира от Българската академична асоциация по комуникации (БААК) в партньорство с Комисията за научно-практически изследвания и анализи на съвременната журналистика при Съюза на българските журналисти, с медийното партньорство на електронните научни списания „Медиите на 21 век” (newmedia21.eu) и „Реторика и комуникации” (rhetoric.bg). Светът е във фаза на необратима промяна. Получаваме информация в много различни форми. Но, това не означава, че традиционните медии и комуникационни канали са остарели. Телевизията, радиото и вестниците са все още много важни за хората, които търсят информация. И все пак, все по-често социалните медии, са основен източник на информация, особено при извънредни новини и ситуации на кризи. Със сигурност промяната е по-скоро в това как хората използват информацията, а не как я получават. Факт е, че най-успешно и найпълно се информираме когато всички тези канали работят заедно и се допълват. Светът се адаптира в нов стил на комуникации, а новите технологии безспорно ни променят с всеки изминал ден. Затова, най-големият риск е да останем безучастни към динамичните комуникационни промени. Скоростта и глобалността на разпространението на информацията в съвременния свят можем да третираме и като риск, и като предимство на дигиталната ера. В последните 10 години бяхме свидетели в огромна технологична и телекомуника-

ционна промяна, а ние сме едва в началото на този технологичен процес. Бъдещето е на виртуалната реалност и компютърните системи, които ще променят все повече живота, общуването ни, журналистиката и медиите. Нашите телефони вече са компютър и медиен инструмент, компютрите вече са телевизори, телевизорите ни са телекомуникационно устройство. Всички тези технологии се сливат в едно – четвъртото измерение, наречено Интернет, където всички могат да покажат и развият своите таланти, креативност и потенциал. Считам, че традиционните медии, които успеят да се трансформират най-бързо ще са лидерите на бъдещето. Защото утре няма да има традиционни и социални медии – а просто медии, медиен микс. Радостни сме, че Съюзът партнира чрез Комисията за научно-практически изследвания и анализи на съвременната журналистика, която е под председателството на уважавания наш колега и преподавател доц.д-р Георги Калагларски – член на УС на СБЖ, а в състава на комисията са проф.Милко Петров, проф.д-р Любомир Стойков, доц.д-р Тодор Тодоров, доц.Стефан Серезлиев. Комисията за научно-практически изследвания и анализи на съвременната журналистика на СБЖ бе създадена през пролетта на 2015г., като сред целите на всички нейни дейности са обединението на академичната общност в 6 университета за практически изследвания, преподаване на

журналистика, реклама, комуникации, брандинг; създаването на активно международно сътрудничество с академични аналогични организации и т.н. Дейността на Комисията е насочена в практическа и теоретична помощ на всички наши дружества и членове в СБЖ и медиите. През изминалата година бяха организирани поредица от конференции, а точно на 19 май бе поредната спирка на академичния омнибус в СБЖ на тема „Дигиталният пиар и медии“. Днес отново сме заедно, като ще очакваме партньорството ни да продължи с нови съвместни проекти и инициативи. Нека заедно с академичната общност да работим за отстояването на професионалните и етични стандарти на българската журналистика и достойно и с чест защитим 120-годишнината на организираното журналистическо движение в България, като проектираме традициите в новия дигитален свят. Успех на тринадесетото издание на Академичния омнибус, като с нетърпение ще очакваме и следващите му спирки – през октомври във Велико Търново, а след това и в София. На добър час! Иван Върбанов

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Да пренесем чрез Навруз послание за мир, хармония, толерантност Кръгла маса на тема „Навруз – празник на новото начало“ се състоя в салон „Журналист”. Организатор е сдружението за културни продукти и международен културен обмен „Спектър 21 век“ с председател Екатерина Павлова, съвместно със Съюза на българските журналисти и с медийното партньорство на сп.„Дипломатически спектър”. Форумът е част от инициативата на сдружението „Покажи традицията, подари празник!” Какво по-хубаво нещо в този толкова напрегнат живот от това да се докоснем до едни традиции и обичаи, чиито корени са няколко хилядолетия назад във времето. Един мъдрец беше казал, че народ, който не тачи традициите си, бързо бива претопяван и забравен. А Навруз е празник, с който се отбелязва Нова година и идването на пролетта в много страни от Западна, Централна и Южна Азия, Кавказ, Балканите и други региони по света. Той е символ на новото начало. На него се тачи денят на пролетното равноденствие и мястото му в културата на човешката цивилизация е твърде специално. Обяснението и митологизацията

на празника оставя своята следа в древната, средновековната и съвременната история на почти всички народи по света, в това число и в българските традиции и обичаи. За Навруз може да се каже, че е най-старото честване на Нова година, което много народи празнуват по различен начин, но винаги важен елемент в него си остава огънят, който символизира пречистването. „На ниво всекидневен живот и всекидневно съзнание, той остава един от празниците, почитащи слънцето – огъня”, твърди известният таджикски културолог акад.Акбар Турсунов. По време на кръглата маса в СБЖ, подробно за историята, отбелязването и какво ни е завещал Навруз, разказа пред събралите се Гюлмира Бакирова. Тя се върна далеч назад в историята, за да разкаже как се е зародил този символ на новото начало. Според нея най-старият източник, където е споменато за честването на Навруз, е свещената книга на зороастризма „Авеста”. Отбелязването на празника на пролетното равноденствие се свързва и с появата на слънчевия календар, появил се при народите на Централна Азия и Иран

Снежана Тодорова откри кръглата маса

ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

Форумът е част от инициативата на сдружението „Покажи традицията, подари празник!”, каза Екатерина Павлова

още преди 7 хил. години, много преди появата на исляма. Още древният историк Страбон е писал за Навруз: „От най-древни времена до днес хората от Междуречието (визира реките Сърдаря и Аму Даря) се събират в този ден в храма на Огъня. Той е най-почитаният празник, на който търговците затварят магазините си, занаятчиите спират работата си, всички се забавляват, черпят се един друг с питие и ястия, които са докоснати от огъня.” Гюлмира Бакирова разгледа общото в традициите на различните народи при отбелязването на Навруз. Според нея преди празника хората обновяват и почистват домовете си и ги украсяват. Молят се за душите на предците и поднасят дарове, а в молитвите си искат те да им помагат през следващата година и да ги защитават от беди. Празнува се на открито, като се палят огньове, които се прескачат за здраве и пречистване или пък мокрят дрехите си и прескачат течаща вода, за да се очистят от греховете си през изминалата година. Трапезите са пищни и на тях присъстват всякакъв вид ястия, седем на брой. Магическите седем предмета и ястия са символичен подарък за Слънцето. На софрата има голяма кръгла пита, напомняща за слънцето, съд с вода, в която плава зелено листо, плодове, мляко, сирене, боядисани яйца и разбира се, житни растения – ориз, пшеница. Все пак народите, които празнуват Навруз, имат и своите различни традиции и специфични обичаи. Например в Туркменистан се празнува като знак за възраждането на древните обичаи и традиции, които са уникални. Наред с характерните за

там блюда и игрите, които се провеждат са различни, каквато например е тази на хвърлянето на мъниста. В Узбекистан отскоро Новата година се празнува и като Ден на свободата и независимостта, а в Пакистан празникът се нарича Алям афуз, което ще рече Нова съдба, която озарява света. Поради своята пъстрота, красиви ритуали, диалог и солидарност обединява хората от различни култури, религии и езици, обвързвайки семействата и общностите в общо дело. Дали поради това или пък, защото Навруз е дал началото на обичаи, ритуали и празници, които често са свързани с природата и плодородието, през 2009г. той е вписан в Представителния списък на нематериалното наследство на човечеството на ЮНЕСКО, а през 2010г. Общото събрание на ООН обявява 21 март за Международен ден на Навруз. А ето какво е написала по повод този красив и обединяващ празник и генералният директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова: „Основните ценности на Навруз са тези на мира и солидарността, помирението и добросъседството. Това е празник на разнообразието на базата на толерантност и хармония с природата, насърчаван и предаван от поколение на поколение, в рамките на и между общностите. Тези послания са особено важни днес… В тези несигурни и бурни времена нека всички прегърнем ценностите на Навруз и пренесем своето послание за мир, хармония, толерантност и разбирателство.” А за това как в Азербайджан отбелязват символа на новото начало разказа третият секретар на посолството на страната у нас Вюсала Садъгова. „Навруз у нас е равно на Нов ден, каза тя. На този ден там се събират различни общности. Празникът е оставил дълбока следа в културата и поезията на страната. Тази година в Азербайджан е обявена за Година на Навруз – мултикултурен празник, обединяващ различни културни традиции. Вюсала Садъгова сподели, че националната политика на страната є е празникът да се наложи като символ на толерантността. Нека да позволим духът на Навруз да се разпространи над много страни”, заключи тя. За Навруз и иранската цивилизация и за това колко важен празник за Иран е той разказа съветникът по културните въпроси към посолството на Иран Мохаммадали Киани. Той върна назад във времето присъстващите и увлекателно разказа за историята на празника в неговата родина. „В историята на иранската цивилизация денят Навруз е сред най-важните културни поводи, които влизат в редиците на древните и значими празници, отбелязвани от този народ”, каза Мохаммадали Киани. Той

Ученици от Руския лицей с ръководител Шара Карсакпаева поздравиха участниците в кръглата маса

сподели, че ведно от преданията на най-древната персийска книга „Авеста” се описва как четвъртият ирански падишах Джамшид започва битка с Ахриман, причиняващ суша, глад, мизерия и злощастие. След като го побеждава, отново връща радостта и благоденствието сред хората, които наричат този ден Навруз или Новия ден. Той се превръща във вечен празник за иранците. И има още една причина този ден да бъде обявен за празник и тя е свързана с вярването, че на първия ден от месец фарвардин Бог е приключил работата си по създаването на човека и другите свои творения. „Този празник възниква преди три хилядолетия у нас”, каза Киани и е приет за най-древния национален обичай на света. За казахите пък Навруз е ден на обновяването на природата и е техният главен празник. Това сподели на форума Бауржан Сарсембеков – втори секретар в посолството на Република Казахстан. Той също сподели, че в страната му отбелязват този празник с много тържества на открито. „Наврез” пък го наричат кримските татари у нас и в Румъния, сподели гл.ас.д-р Йелис Еролова от Института по етнология и фолклористика ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

с етнографски музей при БАН. Той е най-популярен сред кримските татари в Добруджа. Те чакали да видят първия цъфнал минзухар (наврез) и този, който първи го е съзрял, хуквал да извести за случилото се всички. И тогава започва празникът, на който младите обикалят домовете и пеят Песента на Наврез, което е аналогия на нашенското коледуване. Организират се конни надбягвания, гадания. Ако се взрем внимателно в елементите на Навруз, ще видим колко от тях са преминали в нашите православни обичаи. Нима ние не шарим яйца, нима на Тодоровден няма конски кушии и борби, нима по Коледа не обикаляме домовете с коледарски песни, нима не наричаме и гадаем в нощта срещу Рождество. А днес Навруз се отбелязва чрез разнообразни обичаи в отделните държави, които имат общи исторически и културни корени с Иран. Сред тях са някои балкански държави, Пакистан, Таджикистан, Азербайджан, Киргизстан, Узбекистан, Афганистан, Казахстан и дори днешна Танзания. Това ни подсказва за сетен път, че светът е глобално село, в което всички народи имат много сродни традиции. Розалина Евдокимова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Отличия за СБЖ и Снежана Тодорова в Палестина

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова с г-н Насер Абу Бакер, президент на Синдиката на палестинските журналисти и членове на ръководството

ъюзът на българските журналисти и Синдикатът на палестинските журналисти се споразумяха за активно двустранно сътрудничество. Споразумението бе подписано по време на официалната визита на г-жа Снежана Тодорова – Председател на УС на СБЖ, която посети Палестина по покана на Синдиката на палестинските журналисти от 26 до 30 май 2016г. Документът предвижда размяна на журналистически групи и информации, оказване на синдикална и професионална подкрепа, както и организиране на съвместни инициативи и партньорство по актуални медийни теми и проблеми. Представителите на Генералния секретариат на Синдиката

на палестинските журналисти изразиха гореща благодарност за подкрепата, която Съюзът на българските журналисти оказва на своите палестински колеги. СБЖ бе сред първите членове на Международната федерация на журналистите, който заклейми арестуването на палестинския журналист Омар Назал. Г-н Насер Абу Бакер, президент на Синдиката на палестинските журналисти, удостои г-жа Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ, с почетния плакет на организацията. Г-жа Снежана Тодорова бе приета от г-н Тайеб Абдел Рахим, Генерален секретар на Президентството на Палестина. По време на разгово-

рите г-н Рахим изрази високата оценка на президента на Палестина Махмуд Абас към Съюза на българските журналисти за оказваната подкрепа на палестинските журналисти в борбата им за независимост и отстояване на свободното слово. Снежана Тодорова се срещна и с г-н Азам Ал Ахмед, Председател на ФАТАХ в Парламента, генерал Тофик Терауи, ръководител на Независимия университет в град Ерихон, проф.А.Гауи, декан на Факултета по изкуствата и директор на Медийния център към Университета в гр.Наблус. Изключително вълнуващо и трогателно бе посещението в дома на Омар Назал, който преди повече от месец бе арестуван и изпратен в за-

На гроба на Ясер Арафат

твора от израелските власти с обвинение за „административни нарушения”. Съпругата на палестинския журналист г-жа Назал и неговите дъщери изразиха гореща благодарност към СБЖ за подкрепата за освобождаването на Омар Назал. „По време на визитата си имах възможност да се срещна с палестински журналисти от Рамала, Ерусалим, Ерихон, Хеброн, Ветлеем, Наблуз и др. Навсякъде усещах съпричастността на палестинските ни колеги със страданията на палестинците, които години наред живеят в окупираната си родина, работят под дулата на израелските войници и въпреки това не губят вяра ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

в справедливата кауза за освобождаването на Палестина. Изключително съм впечатлена от силата на журналистическата солидарност, обединението на палестинските журналисти и твърдата им воля да отстояват своите позиции, идеи и убеждения. Това заслужава нашето дълбоко уважение, респект и съпричастност”, заяви Снежана Тодорова. „Признателна съм за уважението към християните и християнските традиции, които няколко хилядолетия съжителстват с другите религии по тези свети земи. Имах възможност многократно лично да се убедя в палестинската добронамереност и толерантност към другите

култури и вярвания. Може би затова толкова силен е контрастът с военното присъствие на представители на израелската армия и грозните бетонни стени, които ограждат палестинските земи от териториите на заселниците. Когато видиш всичко това със собствените си очи, нямаш сили да разбереш и осъзнаеш защо в днешния XXI век се гордеем с разрушаването на Берлинската стена, а мълчим за палестинските болки и сълзи? Иска ми се вярата в доброто и религиозните ценности да покажат пътя и дадат сила на народите по тези земи, за да заживеят в мир, съгласие и просперитет”. Иван Върбанов

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Инициативата „Един пояс – един път” Сътрудничество между Китай и страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в последните години се засилва още повече в рамките на инициативата „Един пояс – един път“. Всичките 16 централно- и източноевропейски държави са ситуирани на маршрута, определен от инциативата, която бе предложена от китайския президент Си Дзинпин през 2013г. като срество за разгръщане на търговска мрежа, свържваща Азия с Европа и Африка. Инициативата набра инерция и това доведе до множество ползи за страните по маршрута, като страните от ЦИЕ се утвърждават като основен компонент в механизма на сътрудничеството. „Инициативата разширява платформата за сътрудничество между Китай и страните от Централна и Източна Европа“, каза Хуо Южен, бивш посланик на Китай в Румъния и Чехия. Визитата на президента Си Дзинпин в Чехия е безпрецедентен напредък в сътрудничеството „16+1”. Приветствайки „най-добрите китайско-чешки отношения в историята на двете страни“, чешкият председател на камарата на депутатите Ян Хамачек каза: „Ние вярваме, че Чехия трябва да играе ключова роля“ в засилването на сътрудничеството между Китай и 16-те държави от ЦИЕ, както и че Чехия е амбицирана да бъде от лидерите в този формат“. Установен през 2012г., механизмът „16+1“ е обект на непрестанно разширяване. Според китайското Министерство на търговията, обе-

мът на годишния търговски обмен между Китай и страните от ЦИЕ е бил на стойност 43,9 милиарда долара през 2010г. Тази цифра скача на 60,2 милиарда долара през 2014г. Китай планира да удвои търговията си с района до 2019г. „Китай и страните от Централна и Източна Европа се допълват взаимно, що се отнася до тяхното иконмическо развитие и има силно желание за сърудничество“, каза Уанг Йи по време на визитата си в Чехия, Полша и България миналия октомври. „Регионът на Централна и Източна Европа е изправен пред задачата да повиши нивото си на транспорт, електрификация и др. инфраструктура, както и индустриалното си обурудване, докато Китай има голям строителен капацитет и е способен да покрие екологичните стандарти на централно- и източноевропейските страни”, каза Чен Дзин, изследовател в Китайската академия за социални науки. Китай подписа меморандум за насърчаване на инициативата с Полша, Сърбия, Чехия, България и Словакия, пет ключови страни от ЦИЕ, след икономическо-търговския форум „16+1“ в град Суджоу, Източен Китай, през ноември миналата година. „Механизмът създаде една нова платформа за всестранно, разширено и многоизмерно сътрудничество”, каза Си

Дзинпин след форума. „Китай приветства участието на страните от ЦИЕ в развитието на инициативата и ще подкрепя европейската интеграция и подобряване на цялостното Китайско-европейско стратегическо партньорство”, заяви Си Дзинпин. „Китай също подкрепя интеграцията на механизма „16+1“ със съответните изисквания за растеж в страните от Централна и Източна Европа, за да служи по-добре на интересите им с конкретни проекти”, добави китайският президент. „Посещението на Си Дзинпин в Чехия е първото на китайския президент в Централна и Източна Европа, което несъмнено ще задълбочи сътрудничеството на Китай с държавите от региона”, каза Чен. Изгледи пред инициативата „Един пояс – един път” Страните от ЦИЕ са основен компонент на инициативата, тъй като една четвърт от страните по трасето са в региона. „Един от приоритетите на сътрудничеството „16+1” е да се засили регионалната транспортна инфраструктура в унисон с инициативата“, заяви китайският премиер Ли Къцян на форума през месец ноември. Гу Фан, цялата статия четете на blackandwhitemag.bg

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Механизмът „16+1” за сътрудничество между Китай и Централна и Източна Европа започна да дава резултати Стартът на строителството на отсечката в Сърбия в рамките на проекта за проекта на железопътна връзка между Белград и Будапеща, постигането на рамково споразумение между Китай и Румъния в сферата на ядрената енергетика, неотдавнашното приключване на китайски проект в Полша за предотвратяване на наводнения в градовете... Това са само част от проектите на формата „16+1“, включващ Китай и страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ), чиято реализация започва бавно да набира скорост. В края на миналата година започна изграждането на железопътна линия от Унгария до Сърбия, чиято дължина е 350 километра. Изпълнителят на проекта е консорциум от китайски фирми, начело с Китайската железопътна корпорация. В областта на ядрената енергетика, Китай

ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

и Румъния подписаха рамково споразумение за съвместно изграждане на 3-ти и 4-и блок на АЕЦ„Черна вода“, чиято стойност надхвърля 7 милиарда евро. Това е и най-големият проект за сътрудничеството между Китай и страна от Централна и Източна Европа досега. Проектът за предотвратяване на наводнения в полския град Вроцлав, чийто изпълнител е компанията „Синохидро Груп“, ще завърши този месец. Това пък е първият напълно реализиран инфраструктурен проект в Полша от китайска компания. Според анализатори взаимноизгодните контакти между Китай и страните от ЦИЕ са по-ефективни в рамките на механизма „16+1“ и се превърнаха в нова отличителна черта на китайско-европейските отношения. Търговско-икономическото сътрудничество между Китай и Европа в об-

ластта на инфраструктурата, оборудването от висок клас, финансите и инвестициите непрекъснато се увеличава и задълбочава, а тесните отношения между Китай и страните от ЦИЕ вливат нова енергия този процес. Ръководителката на китайската делегация към ЕС Ян Йени смята, че Пекин и Брюксел са постигнали важен консенсус по т.нар. „три свърз-

вания“: между инициативата „Един пояс, един път“ и европейската стратегия за развитие, между китайската стратегия за сътрудничество в областта на производствения капацитет и европейския план за инвестиции, както и по отношение на сътрудничеството между Китай и ЦИЕ и цялостните връзки на Китай с Европа. През 2012 година стартира механизма за редовни срещи между ръководителите на Китай и страните от ЦИЕ и оттогава китайските компании засилиха присъствието си в областта на инфраструктурата в този регион. В момента по моста над Дунав в Белград, изграден с китайски кредит, вече вървят автомобили, ремонтът на електроцентрала „Кострац” почти е завършил, а в началото на тази година започна проекта за изграждане на нова електроцентрала. В момента строителството на магистралата E763 в Сърбия и в Македония върви нормално. Първият проект, който използва специални кредити от механизма за сътрудничеството между Китай и страните от ЦИЕ на стойност 10 милиарда долара, ТЕЦ „Станали“ в Босна и Херцеговина, също стартира. На следващо място, добра е тенденцията за сътрудничество между Китай и страните от ЦИЕ в областта на финансите и взаимните инвестиции. В момента в Китай действат около 1000 компании от страни от ЦИЕ. Постепенно се увеличава търсенето на техните вина, млечни продукти, конфитюри и други продукти от китайските потребители, което също е признак за повишаване на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни. В областта на увеличаването на търговско-икономическото си сътрудничество с Китай,

страните от ЦИЕ имат няколко предимства. От гледна точка на географското местоположение, ЦИЕ се намира в Евразия, а в този район Европа и Азия могат да се свържат със сухопътна линия, което ще стимулира търговските и човешки потоци между Европа и Азия и в частност между Европа и Китай. Като важно място за свързване на инициативата „Един пояс, един път“, пристанищните съоръжения и железопътни линии на страните от ЦИЕ ще бъдат важна основа на взаимните контакти между Европа и Азия. От гледна точка на реалното търсене, транспортната инфраструктура, електроцентралите и промишленото оборудване в ЦИЕ трябва да се модернизират, а недостатъчните средства поради международната финансова криза и европейската дългова криза, влошават ситуацията. През изминалите години на реформа и отваряне към света Китай натрупа мощни средства и подържа качествен производствен капацитет в областта на автомобилостроенето, производството на желязо и стомана, корабостроенето, химическата промишленост, пристанищните съоръжения, тежката техника и др. Всичко това дава възможност за силна цялостна подкрепа при реализацията на строителни проекти. За Китай и страните от ЦИЕ силната политическа воля и взаимното допълване създават широко пространство за търговско-икономическо сътрудничество. Относно това, Китай вече представи подробни предложения за бъдещо сътрудничество, включващо изпълнение на договорената между страните в при срещата им в Букурещ пътна карта, свързването на инициативата „Един пояс, един път” и стратегията за развитие на страните от ЦИЕ, за-

дълбочаване изграждането на инфраструктурата и сътрудничество в областта на производствения капацитет. Освен това, свързването на китайския производствен капацитет с предимствата, изискванията за развитието на страните от ЦИЕ и ключовите технологии на развитите западни държави е от полза за ускоряване на модернизацията в страните от ЦИЕ при сравнително ниски разходи, увеличаване на заетостта, стимулиране на преструктурирането и модернизация на китайските индустрии, както и за стимулиране на балансирано развитие на Европа и ускоряване на процеса на евроинтеграция. Съветничката по търговските въпроси към китайското посолство в Полша Лю Лидзюен коментира, че в рамките на инициативата „Един пояс, един път“ и на формата „16+1“, сътрудничеството между Китай и Полша в областта на търговията и финансите върви доста добре. Китай е направил инвестиции в Полша в областта на енергетиката, медицината, комуникациите и др. Полша реализира също така стратегии като „Поглед към Изток“ и „Върви към Китай“ и е сред учредителите на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Според Варшава отношенията с Китай се намират в най-добрия си период. Унгарският министър на външните работи и икономиката Петер Сиярто заяви, че селското стопанство и хранителната промишленост са изключително важни във външната търговия на Унгария. Унгария има най-много лицензи сред страните от ЦИЕ за износ на селскостопански продукти за Китай и ще продължи да разширява икономическото си сътрудничество с него. Дин Хао

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Южнокитайско море: как се стигна до настоящата ситуация? Вникване в същността на източниците на напрежение Въпросът за Южнокитайско море се превърна в един от най-сериозните дразнители в отношенията между Китай и САЩ през последните години, по който общественото мнение в двете страни е разделено на противоположни полюси. По този повод търкания има дори и в морето между двата военноморски флота. Южнокитайско море изглежда като отдушник за съперничеството и конфронтацията, които напоследък се засилват между Китай и САЩ. В резултат на това, двете страни изглежда са в процес на преоценка на намеренията на другата страна на стратегическо ниво. В най-новата реторика се чува за „милитаризиране на Южнокитайско море“, а от страна на САЩ и за „свобода на навигацията“. Войнствените гласове са все по-силни и от двете страни на Тихия океан. Такива търкания около Южнокитайско море водят до засилващо се недоверие и враждебност. Американският учен Дейвид М. Ламптън се изрази недвусмислено: „Достигнанхме повратна точка в отношенията между САЩ и Китай“. Очевидно е, че проблемът с Южнокитайско море е основен катализатор за затруднените отношения между Китай и САЩ, ако не и ключовият допринасящ фактор. Мненията се разминават и в двете страни за това, кое е довело до сегашната ситуация в Южнокитайско море. В Китай се смята, че действията на САЩ – стратегията ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

за ребалансиране на Азиатскотихоокеанския регион, взимането на страна по спорове в Южнокитайско море и пряката интервенция, довеждат до ескалиране на напрежението и правят проблема по-сложен. От друга страна, САЩ остро обвинява Китай в неподчинение на международното право, оказване на принуда на по-малки съседи и опит за отказ на достъп до САЩ, целящи постепенно да се поеме контролът над Южнокитайско море, като се използва стратегията „малко по малко“ и в крайна сметка да го превърне в едно „китайско езеро“. Очевидно е от инцидентите и събитията, които са се разиграли в Южнокитайско море през годините, че всички спорове са центрирани върху суверенитета и правата над островите Нанша и заобикалящите ги води. В действителност, такива спорове са чести в страни от третия свят в съвременната история, включително и по време на периода на Студената война. Но откриването на значителни запаси от петрол във водите на Нанша в края на 1960-те и въвеждането на международни договорености по отношение на изключителните икономически зони или континенталния шелф, като например Конвенцията за континенталния шелф и Конвенцията на ООН по морско право, осигуриха пресни стимули за други ищци да пожелаят да установят контрол над островите Нанша. Споровете

надскочиха мащаба на темата за тези острови и рифове до по-широките морски райони, но без да излизат извън контрол. Един добър пример е „златната ера“ на отношенията между Китай и АСЕАН от 1991 до края на 2010г., по време на която двустранното сътрудничество процъфтява и търговията набъбва почти 37 пъти, от не повече от 8 млрд. до 300 млрд. долара. През този период, БВП на Китай нарасна бързо, а повечето икономики от Югоизточна Азия регистрираха повече от петкратен растеж. Напрежението започва да се натрупва през 2009г. и по-сериозно да ескалира след 2012г. Как ситуацията успя да се влоши толкова и то на фона на период на спокойствие, развитие и регионално сътрудничество? Очевидно е, че едно единствено събитие не би могло да ескалира или да промени ситуацията в региона. Така че си струва разглеждането на поведението и инцидентите, които се случиха, реакциите, които те са провокирали и настъпилите

последици, довели до сегашното състояние на нещата. Тази статия представя преглед на веригата от събития, допринасящи за ескалацията на напрежението в Южнокитайско море, както и контекста, в който са възникнали и потенциалните връзки между тях. Надеждата е тя да помогне на тези, загрижени за споровете, да погледнат на картината в по-цялостен мащаб и да се стигне до същността на това, защо нещата са се случили по този начин. Материалът също така служи като предупреждение за по-нататъшното задълбочаване на неразбирателството и ескалирането на напрежението за всички заинтересовани страни. Окупация на островите Нанша от имперска Япония и следвоенни споразумения Южнокитайско море е найголямото маргинално море в района на Западния Тих океан, с площ от 3,5 милиона кв.км. То се намира на юг от Китай и остров Тайван, западно от Филипините, северно от Калимантан и Суматра и на изток от Индокитай и Малайския полуостров. Той се свързва Тихия океан през каналите Баши и Балинтан на североизток и проливите Миндоро и Балабак в югоизточната част; съединява се към Яванско море през протоците Каримата и Гаспар и е свързано с Индийския океан през пролива Малака. Богат на рибни ресурси и нефтени и газови резерви, морето играе важна роля в икономическото развитие на крайбрежните държави. Китай има суверенитет над четири архипелага в Южнокитайско море, а именно островите Шиша, Нанша, Жонша и Дунша, които са означени с прекъснати линии на картата, изготвена през 1947г. Островите Нанша (или острови Сп-

ратли) се състоят от над 230 острова, островчета, плитчини, скали и пясъчни рифове, които са разпръснати по протежение на 1000км в линия от югоизток на северозапад през морето. Въпросната област първоначално е открита и наречена от Китай „острови Нанша“. Китай е първият, който упражнява суверенитет над тях и това продължава и до днес. Преди 1930г., не е съществувал спор за принадлежността на островите, както е отразено в много карти и енциклопедии, публикувани в целия свят. В началото на XX век, западните колониални сили, включително Великобритания, Германия и Франция, следвана от нововъзникващата суперсила на Азия – Япония, заграбиха островите Нанша, докато колонизираха Югоизточна Азия и нахлуваха в Китай. Повечето от техните териториални амбиции завършиха с неуспех поради силната съпротива на късното правителство Цин на Китай, последвалото Националистическо правителство и на широката общественост. Япония е първата, която завзема някои от островите в Южнокитайско море, включително и островите Нанша. През 1939г., Япония заема част от островите Нанша в опит да контролира Югоизточна Азия и като подготовка за нахлуване в Австралия. Декларацията от Кайро от ноември 1943г., подписана от ръководителите на правителствата на Китай, Съединените щати и Великобритания, обяви, че „... Япония се лишава от всички острови в Тихия океан, които тя е завзела или окупирала от началото на Първата световна война през 1914г., както и че всички територии, които Япония е отнела от китайците, като Манджурия, Формоза и Пескадорес, ще бъдат възстановени на Република Китай.“ Декла-

рацията от Потсдам от 26 юли 1945г. също предвижда в осмия си член, че „японският суверенитет се ограничава до островите Хоншу, Хокайдо, Кюшу, Шикоку и някои малки острови, тъй както ние определим, както беше обявено в Декларацията от Кайро от 1943г.” През декември 1946г., една година след поражението на Япония, Националистическото правителство на Китай изпраща военни кораби да заемат островите Тайпин и Жонгие и установява база на о-в Тайпин. През 1947г., Министерството на вътрешните работи на Националистическото правителство на Китай преименува общо 159 острова, островчета и плитчини, включително и островите Нанша, исторически под юрисдикцията на Китай, в Южнокитайско море. В същото време, Националистическото правителство официално публикува схема на териториалните води, които Китай притежава в Южнокитайско море, обозначени с прекъсната линия. Дълго време след това, САЩ не отправя каквито и да е възражения. Като се има предвид това, че е дългосрочен съюзник на Тайван и има сериозно присъствие в следвоенна Азия, САЩ имаше всички основания да бъде наясно за съществуването на схемата. Очевидно е, че позицията на Китай беше призната. В контекста на разделянето на двете страни на Тайванския пролив, началото на Студената война и напрежението между двата лагера, САЩ прие политика на попрагматично отношение към собствеността на островите и рифовете в Южнокитайско море. Този прагматизъм е отразен в Мирния договор от Сан Франциско, подписан от Япония и някои от съюзническите сили. Подписан на 8 септември, 1951г. и влизащ в

сила на 28 април 1952г., документът служи за приключване на следвоенната окупация на Япония от страна на Съюзниците и за установяване ролята на Япония на международната сцена. Там официално се отказват правата на Япония към заетите земи, включително „се отказва от всички права, собственост и претенции към островите Спратли и Параселските острови“. От неговия член 2(6) става ясно, че „Япония се отказва от всички права, собственост и претенции към Spratly островите Спратли (Нанша) и Параселските острови (Шиша)“, но не уточнява собствеността на тези острови. Въпреки че е сред най-големите жертви на японския милитаризъм и един от четирите основни победителя от Втората световна война, КНР не е поканена на преговорите, държани в Сан Франциско. В отговор на това, на 15 август, китайското правителство издава Декларация за проекта за мирен договор с Япония от страна на САЩ и Великобритания и на конференцията в Сан Франциско, потвърждаваща суверенитета на Китай над архипелазите в Южнокитайско море, включително островите Нанша, като протестират за липсата на всякакви разпоредби в проекта по отношение на това, кой взема контрол над островите в Южнокитайско море след отказа на Япония от всички права, собственост и претенции към тях. Там отново се подчертава, че „китайското правителство поема контрол над тези острови „и че суверенитетът на КНР „трябва да се спазва“. САЩ, в усилията си да успокои отношенията между Япония и тайванските власти за по-добро стратегическо разгръщане в региона, президира над подписването на Договора за мир между Япония и РепуЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

блика Китай през 1952г. Член 2 на документа постановява, че „Известно е, че по силата на чл.2 от Договора за мир, който Япония подписа в Сан Франциско на 8 септември 1951г. (наричан по-нататък „Договора от Сан Франциско“), Япония се е отказала от всички права, собственост и претенции към Тайван (Формоза) и Пенгу (Пескадорес), както и о-вите Спратли и Параселските острови.“ Така, Съединените щати и Япония определят тайванските власти, като легитимно правителство на Китай, да поемат контрол над законните територии на Китай в Южнокитайско море, насилствено иззети от Япония. Спорове по време на Студената война От средата на ’50-те години, Филипините и Южен Виетнам навлизат в територията на островите Нанша. През 1956г. Томас Клома, филипинец авантюрист съобщава за откритието на група острови във водите на Нанша, като ги преименува на „Фрийдъмленд“. Малко след това, филипинското правителство започва да настоява, че тези острови трябва да принадлежат към тяхната страна на основание на „откритието на Клома“ и заплашва, че ще поеме контрола над островите веднага. Очевидно наясно с позицията на Тайван за суверенитета над островите, Манила дори възнамерява да изпрати делегация в Тайван, за обсъждане на въпроса. От 1962г., Южен Виетнам заема Кей Нанци, Кей Дункян, о-в Хоншу, о-в Жинхон, о-в Нанвей и Кей Анбо – действие, срещу което беше силно възразено и протестирано и от двете страни на Тайванския пролив. Следваща, по-голяма вълна на посегателство се случва през 1970г. и 1980г., след открива-

нето на богати петролни и газови залежи в континенталния шелф на Южнокитайско море от страна на САЩ и редица агенции по проучването на ООН в края на 1960-те и подписването на Конвенцията на ООН по морско право през 1982г., с която се въвежда режим на 200 морски мили изключителна икономическа зона (ИИЗ). Примамени от високия потенциал за проучване на ресурсите, Виетнам, Филипините и Малайзия насочват погледа си към островите и рифовете в района на Нанша. Северновиетнамският режим открито признава суверенитета на Китай над островите в Южнокитайско море, но скоро, след обединението на Виетнам, се отказва от тази си политика. През 1975г., Северен Виетнам, под претекста за „освобождение“, окупира шест острова и рифове от островите Нанша, които по-рано са били завзети от Южен Виетнам. По-късно, тя завзема още 18 острова и рифове, включително рифа Гриърсън и Уан‘ан. На 14 март 1988г., Виетнам води схватка с Китай във водите близо до рифа Чигуа. Филипините заемат 8 острова и рифове, включително о-в Флат и о-в Жонгие; Малайзия завзема риф Дануан, риф Нанхай и риф Ардасиер. В същото време, тези страни драстично променят оригиналната си позиция по въпроса за островите Нанша. С формулирането на националните закони на морето и издаването на политически изявления, те официално претендират за суверенитет над островите Нанша и изявяват претенции към териториалните води, заобикалящи островите. В същото време, САЩ ясно демонстрира своето признаване на суверенитета на Китай над островите Нанша в своите дипломатически за-

питвания, молби за измерване и уведомления за полетни планове. За дълго, САЩ запазва мълчание за посегателствата от страна на Филипините и Виетнам, но се консултира с тайванските власти по много въпроси, свързани със суверенитета над тези острови и рифове. От февруари 1957г. до февруари 1961г. правителството на САЩ отправя множество заявки към тайванските власти, за да се даде възможност на ВВС на САЩ, базирани във Филипините, за провеждане на морски картографски измервания и метеорологични изследвания в района на риф Скарбъро и островите Нанша, очевидно признайки суверенитета на Китай над тези острови. Това признание е потвърдено в книги и карти, публикувани по това време като Колумбия Липинкот световен вестникар (1961), Уърлдмарк Енциклопедия на нациите (1963) и Конституциите на страните по света (1971). В действителност, американските политици са изправени пред дилема по това време: от една страна, от морален ангажимент към своя китайски съюзник в Тайван и в съответствие с международното право, САЩ би трябвало да обяви тези територии за китайски. От друга страна, от политиката си за борба с комунизма и Азиатско-тихоокеанската стратегия, той не би могъл да признае континентален Китай, като техен собственик, нито пък иска да накърни отношенията си с важни съюзници, като Филипините, чрез такова признаване. Що се отнася до Китай, през годините само тайванските власти са имали позиционирани на о-в Тайпин сили. Чак в края на 1980г., Китай започва да поема контрола над шест малки острова и рифове. През 1994г. Китай построява съоръжения за риболов и подслон на риф Майжи.

Пътят към Декларацията за поведението на страните в Южнокитайско море В началото на 1990г., след като Студената война приключва, отношенията между страните започват да се уталожват и икономическото развитие се превръща в основен фокус в Азиатско-тихоокеанския регион, Китай превключва на висока скорост към развиването на разбирателство със страните от Югоизточна Азия и Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН). През 1990г. Китай създава официални дипломатически отношения със Сингапур и възобновява дипломатически отношения с Индонезия. Една година по-късно, Китай започва процес на диалог с АСЕАН, като през 1992г. той стартира официално. След това Китай пое по пътя на изграждането на доверие и всестранното сътрудничество със страните от АСЕАН, воден от своята нова външна политика на реализиране и поддържане на стабилността в Югоизточна Азия. Въпреки всички тези развития, суверенитетът над о-вите Нанша остава най-често обсъжданият въпрос между Китай и неговите съседи от АСЕАН. Китай, въз основа на своята исторически обоснована собственост над тези острови и широко признати международни документи, последователно защитава своя безспорен суверенитет над тях, както го е правил и в миналото. От друга страна, Китай реши да имплементира тук своята политика на „слагане на страна на споровете и преследване на съвместното развитие“, която се практикува по отношение на остров Дяою на Източнокитайско море, в името на сътрудничеството и стабилността в региона. Въпреки това, Китай дава ясно да се

разбере, че това не означава отказване от суверенитета над островите Нанша. През 1994г. Китай нормализира дипломатическите си отношения с Виетнам. През 1995г. членство на АСЕАН се увеличи до 10 страни с допускането на Виетнам, Мианмар, Лаос и Камбоджа. През 1996г. Китай стана пълноправен партньор за диалог на АСЕАН и по време на азиатската финансова криза от 1997г., той изпълни ангажимента си на отговорен партньор, печелейки си похвалите и по-голямото доверие на страните от АСЕАН. През 1997г., първата неформална среща на върха между Китай и АСЕАН се проведе в Куала Лумпур, Малайзия, в която и двете страни обявиха създаването на „Ориентирано към XXI век партньорство, добросъседство и взаимно доверие“. През 1990-те години, бързото развитие на отношенията между Китай и АСЕАН до голяма степен маскират тлеещите въглени на раздора в Южнокитайско море. Въпреки това, спорове се появяват от време на време. Основен момент в развитието на въпроса е новата вълна на самостоятелна окупация на островите Нанша и развиването на нефтените и газови залежи в тези води от някои страни. С навлизането в ’90-те, Виетнам заема още 5 рифа, с което островите и рифове под негов контрол стават общо 29. До март 1994г., Виетнам незаконно лицензира 120 петролни блока в голяма част от водите около Нанша и Шиша чрез наддаване. Малайзия иззема плитчината Юя и риф Боджи през 1999г. и активно използва ресурсите от нефт и газ, както и рибните ресурси в тези води. Това възлиза на половината от нефтените платформи на спорещите страни в региона на Нанша, а изпълнението на конкретните разпоредби

на морското право доведе до най-големия брой на случаите на експулсиране и арести на китайски рибари от ’90-те години. Филипините също отправят редица провокации към китайските риф Мейджи, о-в Хуангиан и плитчината Рен‘ай. Най-крайното поведение е в отговор на монтаж на риболовни съоръжения и заслони на риф Мейджи от страна на Китай през 1994г. Филипинските ВМС, в края на март на следващата година, взривяват проучвателните маркери, които Китай е инсталирал на атол Вуфанг, риф Алиша Ани, плитчините Шиньи, Банюе и Рен‘ай. Подкрепени от филипинските ВВС, флотата също започва акция срещу четири китайски риболовни кораба, работещи в близост до плитчината Банюе, като задържа 62 китайски рибари на борда. На 13 май, филипинската армия се опитва да ескалира спора чрез изпращане на военни кораби и самолети на риф Мейджи, като след това започва 8-часов сблъсък с лодка №34 на китайското Правоохранително командване в областта на рибарството, които патрулират околните води. Независимо от атаките и конфронтациите, Китай довършва инсталациите. В края на април на 1997г., филипинските ВМС кацат на о-в Хуангиан, взривяват териториалния монумент, който Китай е издигнал и е поставен флага на Филипините на острова. Китай реагира чрез изпращане на морски кораби за наблюдение на водите на острова, които са изправени пред сблъсък с филипинските бойни кораби, които не се облекчава до няколко дни покъсно – на 3 май. През следващите години, Филипините изгонват, арестуват и дори стрелят по китайски рибари, преминаващи през водите близо до о-в Хуангиан. ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

На 9 май 1999г., филипинските ВМС умишлено засядат своя десантен кораб БРП Сиера Мадре (LT-57) в плитчината Рен‘ай, като използват извинението за ремонт на течове по корпуса и остават там с редовни смени на войниците, като оттогава отказва да се оттегли. Китай реагира с поредица от остри дипломатически простести, но без успех. На 3 ноември същата година, филипинските ВМС повтарят поведението, като пуска друг изведен от експлоатация военен кораб да заседне на о-в Хуангиан под претекст за течове в кабината, като така блокира югоизточния вход на неговата лагуна. Вече имунизиран срещу този стар трик, Китай прилага силен дипломатически натиск върху Манила. На 29 ноември, тогавашният филипински президент Джоузеф Естрада нарежда изтеглянето на плавателния съд. След инцидента, китайското правителство, с оглед деескалиране на спора и поддържане на стабилно партньорство между Китай и АСЕАН, прибягва до всестранни дипломатически усилия и консултации с държави като Виетнам, Малайзия и особено – Филипините. След това, напрежението започва да се облекчава. През март 1999г. работната група за разработването на мерки за изграждане на доверие провежда първата си среща в Манила, на която двете страни се съгласяват, след множество консултации, да проявяват сдържаност и да се въздържат от всякакви действия, които могат да ескалират напрежението. В същото време, АСЕАН също следи отблизо положението в Южнокитайско море и провежда редица дискусии с Китай по въпроса. Също така се състои и диалог „Трасе 1.5“ при затворени врати, в който участват всички заинтересовани страни, в това число не

само континентален Китай, но и Тайван. Важен момент от тези диалози е постигнатият консенсус, че за решаване на споровете над суверенитета на островите Нанша, които са сложни и нямат лесни решения, всички засегнати страни ще трябва да се прибегнат до мирни преговори. Предложението на Китай за „слагане на страна на споровете“ се оказа най-изпълнимият вариант. Те също така признават, че след като разграничаване на морските граници не би било възможно без уреждане на споровете по суверенитета за въпросните острови и рифове, да се поддържа неяснота относно морските претенции може да бъде най-добрият избор за момента. Тези идеи и предложения служат за основа на бъдещия консенсус между Китай и АСЕАН. Приет на срещата на върха на АСЕАН 1998г. с цел да се подобри регионалната интеграция, Ханойският план за действие предлага да се положат усилия, за да се „създаде регионален кодекс на поведение в Южнокитайско море между пряко заинтересованите страни“. За насърчаване на изграждането на доверие и добросъседството, Китай постига принципно съгласие да започне консултации с държавите от АСЕАН за създаването на „Кодекс на поведение“. На 15 март 2000г., в Тайланд, се провежда неформална консултация между Китай и страните от АСЕАН и документи, касаещи „Кодекса на поведение“, изготвени съответно от двете страни са разменени и обсъдени. Въпреки това, поради значителните различия във вижданията за това доколко обвързващ е този кодекс, както и различията по въпроса за областите, които той следва да обваща между Китай и Виетнам, процесът на изготвянето му не минава добре, а последващите

консултации не дават никакъв съществен резултат. С цел да се излезе от безизходицата, Малайзия предлага да се замени „кодекса на поведение“, с компромисна и необвързваща „декларация“ на XXXV министерската среща на АСЕАН, проведена в Бандар Сери Бегаван, Бруней през юли 2002г. Предложението е одобрено от Министерската среща на АСЕАН и след срещата се публикува съвместно изявление, което посочва, че АСЕАН и Китай ще работят в тясно сътрудничество, за да се превърне „декларацията“ в реалност. Няколко месеца покъсно, е проведена консултация относно Декларацията за поведението на страните в Южнокитайско море, на мястото на „Кодекса на поведение“, където двете страни се ангажират в продължителни и трудни преговори. На VIII среща на върха на АСЕАН, свикана в Пном Пен, Камбоджа на 4 ноември 2002г., г-н Уан Йи, тогавашен зам.-министър на външните работи и министрите на външните работи на десет държави-членки на АСЕАН съвместно подписват Декларацията. В документа, който съдържа десет разпоредби, страните признават необходимостта от насърчаване на мирна, приятелска и хармонична среда в Южнокитайско море; предприемане на мерки за решаване на техните териториални и правомощни спорове с мирни средства, без да се прибягва до заплаха или използване на сила, чрез приятелски консултации и преговори между пряко засегнатите суверенни държави, в съответствие с общоприетите принципи на международното право, включително Конвенцията на ООН от 1982г. за морското право; потвърждаване на своето уважение и ангажираност към свободата на корабоплаване и прелитане над Южно-

китайско море; задължаване да се упражнява самоконтрол при провеждането на дейности, които биха затруднили или ескалирали споровете и биха повлияли на мира и стабилността, включително, наред с другото, въздържане от действия по заселване на понастоящем необитаеми острови, рифове, плитчини, кейове и справяне с различията си по конструктивен начин; постигане на съгласие да се работи на базата на консенсуса, към евентуалното постигане на целта на документа. В центъра на вниманието по време на преговорите са споровете за суверенитета на островите и рифовете Нанша. Много внимание се отделя на предотвратяването на ескалацията на споровете, като основната цел на декларацията е да се предотврати по-нататъшно действие по заемането и контролирането на островите. Заслужава да се отбележи, че точно преди подписването на декларацията, мненията за това, какво име да се използва за спорните райони се разделят. Повечето от държавите-членки на АСЕАН искат да се използва израза „острови Спратли“, но нямат възражения към използването на наименованието „острови Нанша“ от страна на Китай. Въпреки това, Виетнам настоява върху използването на „острови Хоанг Са” и „острови Труонг Са“ (съответно острови Шиша и Нанша), като начин да отстоява своята позиция. Това е в разрез с линията на Китай, тъй като той никога не е признавал съществуването на спор около островите Шиша, нито пък е имало консултации около тях. В крайна сметка, с надеждата да се излезе от дългата безизходица и да се съблюдават общите интереси, Китай се съгласява да се използва по-неясен израз – „Южнокитайско

море“, например „страни в Южнокитайско море“, „свобода на корабоплаване и прелитане над Южнокитайско море“ и „кодекс на поведение в Южнокитайско море“. Описанията около споровете за островите са също смътно постановени като „въздържане от действия по заселването на понастоящем необитаеми острови, рифове, пасажи и плитчини“, без да се споменава конкретно наименоването „острови Нанша“. Декларацията играе жизненоважна роля в успокояването на споровете около островите Нанша и поддържането на стабилността в региона, но неясните интерпретации на географските имена в нея посяват семената за превръщането на локалните териториални спорове с по-генерализиран морски проблем. Понятията „спорове за островите“ и „морски спорове“ стават объркващи. Водени от други фактори, спорове за части от островите Нанша и определянето на границите на заобикалящите ги води постепенно набъбна в общ за Южнокитайско море проблем. Малко след края на Студената война, САЩ остава ангажиран към предишната си политика да не взима страна по въпроса за легитимността на териториалните претенции, като подчертава, че споровете трябва да са мирно решени и че свободата на корабоплаване в Южнокитайско море трябва да се поддържа. Тъй като Азия не е във фокуса на глобалната политика на САЩ по това време, периодическото нажежаване на спора около островите Нанша не ги принуждава да променят своята неутрална позиция. САЩ подчертава, че засегнатите страни трябва да решат териториалните си спорове с мирни средства. Фу Ин и Ву Шицун продължава в следващия брой

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Частица от Тибет Дневника за Тибет и Пекин подготви Петя Пейчева, член на екипа журналисти, посетили КНР по повод поканата на Общокитайската асоциация на журналистите тази година. От 10 до 17 май т.г. делегация на Съюза на българските журналисти, водена от члена на УС на СБЖ Борислав Костурков, посети Китай по покана на Общокитайската асоциация на журналистите. Това бе поредната проява на приятелство и взаимен обмен на професионален опит и информация между двете организации от 1987г. досега.

Град Синин

На официалната среща в Общокитайската асоциация на журналистите в Пекин бяхме сърдечно приветствани от генералния секретар на асоциацията г-н Джу Шоучън. Той отбеляза положителното развитие на отношенията между двете организации с всяко следващо посещение. Припомни целите на китайското общество: до 2021г. да се удвои брутният вътрешен продукт и да се повиши двойно стандартът на живот на населението в градовете и селата. А през 2049г., когато ще бъде отбелязана 100-годишнината от създаването на Китайската народна република, Китай да бъде модерна и развита страна. Това е т. нар. китайска мечта, националното обновяване и колективният просперитет. „Независимо колко си слушал, това не се равнява на преживяното“, припомни Джу Шоучън стара китайска мъдрост. Домакините се бяха постарали да се уверим сами. Показаха ни новата футуристична сграда на уеб сайта на в. „Женмин жибао“ („Народен всекидневник“). Висока 180м, с 32 етажа, 3 от които под земята, тя е дело на китайски архитекти и е в експлоатация от миналата година. Офисите на сайта са разположени на 10 етажа. Посрещна ни специален ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

снимката горе: Българската делегация в Китай; снимката долу: В издателство ,,Цинхай" в Синин

снимката горе: Колегите от тибетския вестник в Синин; снимката долу: В студиото за предавания на тибетски език в Радио и телевизия ,,Цинхай" в Синин

ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

Изглед от Синин

текст, който отбеляза, че сме 982-рото посещение за 2016г. от приблизително 7 хиляди за година. Сред гостите са президентът на Китай, световни знаменитости, Джеки Чан... А после се запознахме задочно с около 2000 колеги от цялата страна, които работят за сайта. Портретите им са подредени в началото на коридора – млади хора на средна възраст 32 години, в Пекин, всички провинции и 11 представителства в чужбина. Началото на сайта е на 1 януари 1997г., разпространява се на 7 езика на малцинствата в Китай и на 9 чужди езика. Разполага с пет студиа, разгледахме разположеното на 19–20 етаж студио от 700 кв.м. В Пекин гостувахме и на колегите от найавторитетното селскостопанско издание – в. „Нунмин“ („Селянин“). Той се разпространява в 95% от 500-те хиляди села в Китай. На 8 страници, 6 пъти в седмицата се разискват проблемите на селскостопанските производители, дават се полезни съвети. Вестникът съдейства за развитието на аграрната икономика, за изхранването на най-голямото население в света, за постигането на ,,китайската мечта“ на село. 30% от издръжката му е държавна, останалото редакционният екип осигурява самостоятелно от абонамент, реклама и други

приходи. Има и он лайн версия, която се обновява всеки ден. Древните непалски мъдреци са оставили такъв съвет: „Веднъж в годината отивайте на място, където никога не сте били“. Оказахмe се добри ученици, бяхме първата българска журналистическа делегация, посетила Тибет. Заради Цинхай-Тибетското плато провинция Цинхай е по-рядко населена в сравнение с другите райони на Китай. Тя е близо 7 пъти по-голяма по територия от България, а населението є е 5,8 милиона. Главният град Синин („Спокойно място на запад“) е на 2275м надморска височина. От малко село през 1929г., днес той е двумилионен град с небостъргачи и развита икономическа зона. Заобиколен е от планини, а 40% от територията му е зеленина. Бързото разрастване се дължи на заселването на хора от различни малцинства. 47% от жителите на провинция Цинхай са от малцинствата (23% от тях са тибетци). Богатата култура в тази част на страната се дължи на тяхното разнообразие. То е видимо в облеклото, джамиите, храмовете... Недалеч от Синин е най-големият будистки храм за т.нар. жълто

Будисткият храм ,,Та'ър"

направление в тази религия – Та‘ър, с 800 монаси и 19 учители. А Музеят за традиционна тибетска медицина в Синин респектира както от историческа, така и от съвременна гледна точка. Журналистите от провинцията имат благодатната мисия да представят и развиват културните специфики в района. От 1951г. в Синин излиза първият вестник на тибетски език в Китай. Той е един от шестте вестника на издателство „Цинхай“. През 1997г. е създадена и специална тибетска редакция. В нея работят 22 колеги от различни малцинства. Те ни посрещнаха в националните си костюми и по стар тибетски обичай ни дариха с дълги, бели, копринени шалове (хата), да ни пазят от зли духове. Това е знак на уважение към гостите, символ на чистота и благородство. Вестникът се разпространява във всички китайски провинции, където живеят тибетци. След голямото земетресение през 2010г., когато присъствието му е осезателно и авторитетът му нараства, изданието става всекидневно. Има он лайн вариант и 2 уеб страница – на английски език и за традиционна тибетска музика, популярни и в Европа. Колегите се стремят да се утвърдят като национална ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

медия, да увеличат влиянието си над читателската аудитория и в следващите 5 години редакционният екип да наброява 40 човека. Специален канал на тибетски език има и в Радио и телевизия ,,Цинхай“. Той също е първият в Китай и съществува от 1951г. с новини, културни и образователни предавания. От 1994г. програмата е целодневна, гледана в цялата страна и от тибетците в Индия, Швейцария, Германия... Разбира се, навсякъде ни показваха и модерната техника, съвременните технологии и условия за работа. Всъщност, главната цел и тема на нашето посещение бяха малцинствата и техните права. На всички срещи в редакциите се обсъждаха тези въпроси. Домакините се интересуваха от малцинствата в България и бяха изненадани от малкия им брой, в сравнение с техните 56 за цялата страна. В тибетския автономен район Хайнан, където минават Пътят на коприната и други исторически посоки има 28 малцинства. Тибетците са 65% от населението. Запазени са много ритуали, религиозни и културни празници. Автономният район е създаден през 1953г. и се развива като център на селското стопанство, определен е за животновъдна база на Китай.

снимките горе на стр.22 и 23: Молитвени флагчета край езерото ,,Цинхай" и изглед към отсрещния бряг на езерото; снимката долу: Посрещане в Тибетския автономен район Хайнан

Има много добри условия за животновъдство, 94% от територията са пасища. Посетихме сдружение за отглеждане на овце, якове и високопланинска пшеница (лимец). То е създадено през 2011г. В него участват доброволно около 700 селяни от 169 семейства. Всяко от тях влиза с определен капитал и получава доход според дела си. Приходите за 2013г. са 3752 юана на човек, вкл. децата и възрастните хора. Годишната печалба е в размер на 2,5 милиона юана, 65% идват от растениевъдството, а 22% – от животновъдството Тук отглеждат 20 хиляди овце и 1000 крави, както и фуражни култури. В тибетския автономен район Хайнан има 223 подобни сдружения. Районът е високопланински, повечето от селата са отдалечени от местния център, условията за живот са трудни, липсват удобства. Затова тук се реализира проект за изграждане на ново, модерно китайско село с цел да се повишат и уеднаквят стандартите на живот. От 2014г. досега са създадени 97 такива селища, общият им брой в района е 175. Финансирането се осигурява от предприемачи и от правителството. Селяните предоставят земята си, а ако нямат – кандидатстват пред общината и купуват земя от нея. Обработват я в кооператив, който продава и разпределя продукцията. Местните хора ни показаха плановете за развитие на селото, домовете, внучетата си... Пяха, танцуваха, гощаваха ни с прясно и кисело мляко от як, с питки от лимец и печени картофи. Навсякъде ни поднасяха зелен чай. Според тибетците на път можеш да тръгнеш без храна, но не и без чай, три дни без чай са достатъчни, за да легнеш болен. Сред тибетските напътствия за щастлив живот има и такова: „Бъдете нежни със земята. Не замърсявайте.“ Екологията е на първо място в провинция Цинхай. Там се гордеят с хранителните си продукти без никакви добавки. Гордеят се с ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

красивата си, запазена природа. Заради прохладния климат през лятото Цинхай се развива като туристически район. Разнообразните му природни залежи се добиват и изпращат за преработка в Източен Китай. Силното слънцегреене е „уловено“ от огромни соларни паркове. Изградени са много хотели за туристи от цял свят. Привлича ги най-вече соленото езеро „Цинхай“ („Зелено езеро“ за тибетците) на 3200м над морското равнище. Бивша военна база за производство на торпеда, сега то е пристан за туристически корабчета, рай за птици и риби, заобиколено от снежни върхове. Покрай езерото има плодородна почва. Плановете за бъдещето включват облагородяване на пустеещи земи, създаване на национална фуражна база, отглеждане на маслодайни култури, преработка на кожи и вълна, развитие на занаятите. Около езерото се веят дълги нанизи от разноцветни флагчета. Това са молитвени символи, широко разпространени в Тибет. Правят се от памук, боядисват се в жълто, синьо, зелено, червено и бяло. Върху тях е изписана молитва, свещен будистки текст за закрила, или хубаво пожелание. Връзват се на ветровито място, за да се разнесат думите надалече. Синият цвят означава небето, белият – облаците, зеленият – реките, жълтият – земята, червеният – слънцето. Тези символи са свещени и хората, тръгнали да странстват из Тибет, разчитат на тяхната закрила. Над Синин се извисява 188-метровата кула „Перлата на Пунин“. Дело на същия колектив, проектирал известната кула в Шанхай, тя получава името си от ПУдонг и СиНИН. От нея се вижда модерната панорама на града, вижда се надалече, в бъдещето. От върховете на Цинхай-Тибетското плато се вижда не само надалече, а и надълбоко – във водите на ,,Зеленото езеро“, в душите на местните хора, останали верни на своята земя, свързани с природата и традициите. Подариха ни частица от тях, за цял живот.

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Равновесие между физическото и духовното Музеят за тибетска медицина в Синин е като отворена книга „Тибетската медицина възниква тук, в Цинхай-Тибетското плато...“ И младата уредничка в национално облекло ни повежда из залите на Музея за тибетска медицина в град Синин – административният център на китайската провинция Цинхай. Следват витрини с растения, минерали, метали, животни... Тибетската медицина се основава на природните дадености. Но не само на тях. Тя е уникална система, която съчетава физическото и духовното начало, силно повлияна от будизма. Отличителните є черти са обусловени от народностни и природни фактори. Високото тибетско плато с алпийски климат и ниско съдържание на кислород, откъснато от света дълги години, съхранява оскъдната флора и фауна, самобитността на културата в този район. Но витрините показват не само семена и прибори за хранене отпреди хилядолетия, а и инструменти за сложни хирургически операции, много добро познаване на човешката анатомия и физиология, описаниe на раждане и трепанация... Древната тибетска медицина използва метафори, за да обясни функциите на всеки орган. Сърцето е „владетел, който седи на скъпоценен трон“, а 84 хиляди различни емоции (като страстно желание или омраза, напр.), които ни въвличат в страдание, могат да причиняват 84 хиляди болести. Тибетските лечители и днес търсят хармонията между душата и тялото, лекуват като възстановяват баланса между елементите в човешкия организъм. Има от какво още да се поучим. В музея са показани правила за поведение на лекаря от VIII век сл.н.е. Те изброяват задълженията му към пациентите: да не ги дели на бедни и богати, да не взема пари от тях, да лекува всички нуждаещи се, да не се гнуси от вида на болния... Изискванията към лекарите (разпределени по нива) включват обучение и самоусъвършенстване, познаване на всички заболявания (не е лекар този, който може да лекува само една болест), преглед чрез различни изследвания (на пулса, езика, кожата, очите, лицето, косата, кръвта, урината; не само да гледат, а и да опитват)...

В музея се пази първата книга за тибетска медицина с описание на човешкото тяло, болести, операции, медицински уреди, правилно хранене от духовна гледна точка, билки, минерали. Днес тя е преиздадена в 6 тома и може да се купи в магазина на музея за 1300 юана (около 360 лева). Ръкописът на книгата е върху листа от растение, което променя цвета си, не гори и не се разтваря във вода. Музеят за тибетска медицина в Синин е известен и с рекорд на Гинес – изрисувано платно, дълго 618м. С образи и символи от тибетската религия и култура е проследено възникването на Вселената и човека. Много от изобразените свети места съществуват и днес в Лхаса, в будисткия храм Та‘ър, в Тибет. Върху платното има части от първата книга за медицина, древни ритуали, запазени върху кожа, примери за съвременно тибетско изкуство, даже злато. Главните образи са 710, а за една фигура са използвани 2400 четки за рисуване. Платното е изработено от 400 твореца за 4 години. Материалите за него са събирани в продължение на 23 години. Авторът Дзун Джъ Ла първоначално е направил сам 100м, които е заложил в китайска банка срещу заем. После в проекта са се включили много хора с дарения. Сега 60-годишният художник е почетен директор на Музея за тибетска медицина, където е изложено платното. То е показвано и в Корея. За хората в Тибет религията, природата, медицината и изкуството са свързани. Духовните учители трябва да са посветени на всичко това. Виждаме статуите им в музея – как обсъждат теми от медицината и будизма, как изпълняват ритуали. Първите школи за тибетска медицина са възникнали и са се развивали в будистките храмове. Карта на света в музея показва със светещи лампички къде съществуват и днес центрове за традиционна тибетска медицина. Съвременните лекари проявяват голям интерес към нейните тайни и умения. Швейцария е страната с най-подходящ климат и добри условия за отглеждане на нужните растения, за изследвания и производство на лекарства. Най-новите са подредени

Музеят за тибетска медицина и част от най-дългото живописно платно, дело на художника Дзун Джъ Ла

във витрина. Във фоайето на Музея за тибетска медицина в Синин има голяма мраморна книга. Върху разтворените є страници са изписани думите на бивш китайски президент: „Вашата работа е много възвишена“. Отнасят се за хората, които се грижат за човешкото здраве, пазейки знанието, опита и заветите на предците. ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

КУЛТУРА

Откриха паметна плоча на Валери Петров Паметна плоча, с надпис „Тук живя и твори Валери Петров (1920-2014)”, беше поставена на фасадата на дома на акад. Валери Петров на столичната ул. „Елин Пелин“ №8. Поводът е рожденият ден на Валери Петров, а паметната плоча за големия поет е създадена от скулпторa Иван Продев. Инициативата е на семейството на Валери Петров. „За мен е чест да присъствам на откриването на паметната плоча на акад.Валери Петров и да поздравя семейството му за тази инициатива”, каза в словото си председателят на БАН акад.Стефан Воденичаров. Той отбеляза, че Валери Петров като поет, драматург, киносценарист, преводач от италиански, руски, френски, английски и немски език със своето творчество остави дълбока диря в нашата национална култура. От 2003г. Валери Петров беше избран за академик в БАН, припомни акад.Воденичаров. Номинираният за Нобелов лауреат писател доживя до дълбока старост и до последно под перото му излизаха неговите думи, изпълнени с мъдрост и тъга. На тази плоча обаче е изобразен ликът на младия Валери Петров, нарисуван от Борис Ангелушев. В този образ е запечатан младият Меворах, който още не е знаел какъв трънлив път го очаква. „Неговата доблест да отстоява своята гражданска позиция правят живота му нелек, но Валери Петров твори и създава, за да стане един от доайените на нашето из-

куство и култура“, каза в словото си председателят на БАН. Той отбеляза, че Валери Петров по образование е лекар, но му е било писано да остави следа като изцерител не толкова на тялото, колкото на човешката душа, като създател на едни от най-нежните и поетични светове в българското културно пространство през последните 80 години. „През 2011г. Валери Петров получи почетния знак „Марин Дринов“ на БАН за заслугите му към българската култура”, каза акад.Воденичаров. И до-

бави, че поетът има заслуги и към обществената дейност, тъй като е бил народен представител в Седмото Велико народно събрание. На откриването на паметната плоча на Валери Петров присъстваха неговата дъщеря Бояна Петрова и нейният съпруг – фотографът Иво Хаджимишев. Сред дошлите да отдадат почит към поета бяха заместник-председателят на БАН акад.Дамян Дамянов и учени от Академията, както и Георги Лозанов, Анжел Вагенщайн, Иван Гранитски, Ицхак Финци, Алек Попов.

КУЛТУРА

Nasimo – мъдрият вандал Nasimo или Станислав Трифонов, както е името му по лична карта, трудно се побира в рамки. Той е графити артист. Може би най-добрият в България. Неговите графити не са просто надписи или неразбираеми шарки, а истински красиви, огромни картини. Сякаш далеч по-важно обаче е да се каже за него, че е изключително духовен човек, който разглежда работата си като начин да даде знание на хората. Рисувал е по целия свят, но смята за най-важния проект в живота си да развие любовта си към Бога. Защото, ако го направи, ще е достигнал съвършенството. В тийнейджърските си години в родното Търговище кара по цял ден скейтборд. Именно покрай него открива графитите, за които по онова време дори не подозира, че се казват така. Постепенно се зарибява дотолкова, че оставя скейта,

ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

защото и двете занимания са скъпи и трябва да избира. Допирните точки между тях намира в бунтарския им дух и в това, че и двете провокират. Пътят от копирането на графити от скейтърски филми до нещата, които прави в момента, не е лесен. „Трябва да дадеш всичко от себе си. Забравяш хиляда други неща. Останалите ходеха по дискотеки, а аз исках да рисувам.“ В началото го води желанието да бъде различен, но разбира, че то е породено от егото. „Живеем в свят на фалшиво его и то ни кара да правим неща, за да бъдем забелязани, известни. Всеки избира каква роля да играе в този филм. Моята беше на графити-вандал, артист“, с немалка самоирония казва Nasimo. В един момент напълно влиза в изтърканото клише за художник – пие, пуши, редува скандали с жени.

„Беше ми се навирил носа, мислех се за голяма работа. Когато нямаш достатъчно знание и започнат да ти обръщат прекалено внимание, егото ти се надува и няма кой да го спука. Подмамих се, когато през 2009-а получих оферта за изложба в Канада. А английският ми беше толкова куц, че и бабите тук на пазара знаят повече.“ Дава всичките си пари, за да прекара картините си отвъд океана. Изложбата обаче свършва без да продаде нито една. Човекът, който го е подслонил, му казва, че трябва да освободи квартирата. А не може да се върне, защото билетът му е за след два месеца и половина. Тогава се сеща за една книга на Петър Дънов, която е прочел няколко дни преди заминаването. В нея пише, че човек трябва да прави добро безкористно, да помага на другите, да върши всичко с по-висша

цел. Решава да пробва. „Ефектът беше поразителен. При мен веднага започнаха да идват неща.“ Предлага да изрисува нечия стена без пари. Изведнъж отнякъде се появяват различни непознати, които започват да му носят храна, напитки. След няколко дни абсолютно безплатно му дават щанд на една среща на татуисти, за да изложи свои творби. Там при него идва човек, който иска Nasimo да изрисува стената на студиото му. Оказва се, че това е най-легендарният канадски татуист Джон вант Хуленар - Холандеца. Той остава много впечатлен от картината и от факта, че българинът не му взима пари. Стават близки приятели,

обикалят планините, а Джон свързва Nasimo с много свои приятели, които го затрупват с поръчки. Дават му ключа за триетажна къща, предлагат му кола, извеждат го по скъпи ресторанти и мегапартита. След завръщането си захваща да чете още книги на Дънов. Усеща, че иска да поеме по подуховен път. „Всичко друго, братле, е толкова временно и нищожно. Богът е един, независимо как го наричаме и е създал всичко. Просто трябва да разберем кой е той. И има писания, които го разкриват.“ Nasimo цитира Библията („Почукай и ще ти бъде отворено“) и твърди, че е намерил отговорите на въпросите си в индуистките текстове-веди.

„Трябва да научим законите на природата. Ако искаш да посееш сред хората хубави семена, трябва да знаеш кои са те, да ги „купиш“ от правилния човек, да ги поливаш и след време ще пожънеш това, което си посял.“ Спира да пуши и пие, забравя за месото и всичките му предишни здравословни проблеми изчезват. „Духовното развитие не означава, че трябва да се откажеш от това, с което си се занимавал преди“, убеден е Nasimo. Но вече рисува графити с послание – за ненасилие срещу други живи същества, за състрадателност, за това да намериш себе си. „Опитваш да отвориш очите на хората за глупостите, които вършим. Постоянно мислим за пари, затова направих графит на човек, който яде пари, но не се чувства добре. Няма смисъл да влагаш цялата си енергия и супер ценно време, за да си купиш играчки, които ще те зарежат преди ти да ги зарежеш.“ Редовно го канят за фестивали и самостоятелни изложби в чужбина. Често ходи в Канада. Гледа всяка година да отскача и до Индия. „Там си намерих мястото, хората, с които цял живот съм мечтал да общувам. Всичко, което съм чел в писанията, го видях на живо.“ За последната си индийска работа рисува над месец само с четки върху висока стена, качен на паянтово скеле. Във всеки свой проект се раздава като за последно. Особено това си личи в огромната и изключително въздействаща картина с лика на дядо Добри на калкана на блок в софийския квартал „Хаджи Димитър“. 100-годишният аскет, който всеки ден пътува от селото си до София и дарява всички събрани пари на храмовете, страшно много впечатлява родения през 1979-а графитър. „Виждаш в него това, което

Най-новият стенопис на Nasimo – „Дар Божий”, илюстриращо образа на българката и хляба, се намира на ул.„Шандор Петьофи” №55 в София

искаш да постигнеш. Той абсолютно се е отдал на Бога. Исках чрез него да покажа добродетелите, към които трябва да се стремим.“ Един от тези добродетели е изкуството да даваме. Точно така – „The Art of Giving”, е озаглавен друг нашумял графит на Nasimo, този път – на калкан ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

в „Сухата река“. На него е изобразено момиче, подаряващо цвете и е изписано болезнено красивото стихотворение на Валери Петров „Хвърчащите хора“. Работите на Nasimo вече са намерили място и в две книги, сега предстои издаването на още една. А междувременно

той продължава да съчетава източните влияния с уличния стил – в рисуването си и в марката за дрехи Goloka, на която е основен дизайнер. Свилен Георгиев Статията е любезно предоставена от списание 360° www.360mag.bg

КУЛТУРА

„Графът” на ужасите „Граф Игнатиев” безспорно е една от най-емблематичните и любими на поколения софиянци улици в столицата. Централното є разположение, магазините, типичните за София трамваи и фактът, че свързва най-големия парк със строгия център на града винаги са я правили предпочитана дестинация за пазаруване, разходка, забавления и туризъм. На Графа, както всички я наричат, се намират и три от най-известните площади на София – Гарибалди, Славейков и Патриарх Евтимий (Попа). Въпреки всичко това и неустоимия чар на улицата, днешното є състояние е повече от трагично. Години наред Общината не полага никакви грижи и явно не се притеснява от факта, че в сърцето на града се образува една болезнена язва. Начинът, по който изглежда ул.„Граф Игнатиев” днес, освен тъжен и недопустим, е и пример за това, че удобната, качествена и красива градска среда просто не е сред приоритетите на управляващите града. При това – напук на всякакви научно доказани теории и елементарна логика, че именно градската среда оказва съществено значение за това дали се чувстваме щастливи и добре на мястото, на което живеем. Ремонт, но догодина В почивния петъчен ден, нашият екип (Спаси София) реши да направи фоторазходка по цялата дължина на улицата и да заснеме безобразното є и дори опасно състояние. Припомняме, че още през 2013г. се състоя конкурс за обновление на централните градски зони на София и ул.„Граф Проект за реконструкция на ул. Граф Игнатиев

Игнатиев” беше един от основните акценти. Победилият проект, слава Богу, не включваше за пореден път кафяво-охра клинкерни павета, безумни фонтани и кичозна градска декорация. Важно е да се уточни, че практиката при провеждането на конкурси често показва, че избраната концепция или въобще не се реализира, или се преработва изцяло. Засега подобни индикации не са дадени, но винаги трябва да сме подготвени за подобно развитие на ситуацията. Гражданското общество успя да се пребори и срещу заложеното в първоначалния проект движение на трамвайните мотриси в един коловоз, което трайно щеше да осакати цялата трамвайна мрежа на София. Въпреки че победителят беше обявен в началото на 2014г., още тогава започнаха съдебни битки, тъй като се оказа, че комисията, която трябва да определи победителите, не е работила коректно, включително са изнасяни неправомерно данни за развитието на конкурса преди той да е завършил. Последната актуална информация към началото на 2016г., показва, че в крайна сметка две от четирите централни зони на София ще получат финансиране от новата оперативна програма „Региони в растеж”, като за Зона 2, в която попада и реконструкцията на ул.„Граф Игнатиев”, ще бъдат заделени 21 млн. лева. Дали и кога обаче това ще се случи, предстои да разберем. Досегашният опит показва, че Столична община е крайно мудна и безотговорна що се отнася до подобни проекти, а и кметът г-жа Фандъкова, вече

успя да се оправдае по безумен начин, че ремонтът се отлагал, заради строителството на третата линия на метрото. С подобни аргументи обещани от много години обекти ежегодно биват включвани в програмите за инвестиции, но до тяхната реализация така и не се стига. Едно е сигурно – ул.„Граф Игнатиев” няма да бъде ремонтирана и през 2016г. Внимание: Опасно за пешеходци Софиянци обичат риска, много го обичат. Само подобна констатация би обяснила факта, че все още има хора, които избират да минат по ул.„Граф Игнатиев”, въпреки че придвижването по нея е изпълнено с всякакви препятствия – плочки-изненади, хвърлящи кал и вода във всички посоки, дупки, пропаднали шахти, всякакви стърчащи метални елементи, контейнери препълнени с боклук, хаотично разположени рекламни пана и т.н. В борбата за собственото си оцеляване и то в самия център на София, пешеходецът има два избора – или да ходи на пръсти, внимателно планирайки всяка следваща стъпка, или ако е по-ербап човек, да махне с ръка и да се впусне смело в приключението, без да го интересуват счупени крака, изкаляни обувки и дрехи, или дори евентуална контузия от преминаващ, въпреки забраната, автомобил. Не поглеждай нагоре Както вече споменахме, ул.„Граф Игнатиев” е една от най-емблематичните улици на София, а по нея са разположени някои от най-прекрасните примери за красива архитектура от края на XIX и началото на XX век. Въпреки че част от тези сгради вече са реновирани, загледани в краката, за да не се пребием, често не поглеждаме нагоре, за да оценим тяхната красота. Когато обаче го направим, отново се сблъскваме с въпиюща мизерия, като това най-ясно се вижда върху най-знаковата сграда по цялата улица – бившия Нотариат, сега част от сградния фонд на Софийски районен съд. Надраскана с графити до втория етаж, с налепени стотици плакати, листовки и други боклуци, сградата – паметник на културата отразява и съответства изцяло на начина, по който изглежда цялата ул.„Граф Игнатиев”. Изживяващите се за артисти-вандали и агресивно лепящите рушители не са пощадили нито една сграда и вход, а част от магазините ги спасява само упоритият инат на собствениците да мият и боядисват непрекъснато. За съжаление не са пощадени изрисуваните електротабла, които бяха едно от малкото нормални и красиви неща по Графа. Друг е въпросът, че по принцип мястото на подобни електротабла едва ли е на тротоара. ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

Това се предполага, че е пешеходна улица.

Големи графити и тагове

Автомобили с червени номера

Сляп, глупак или в кола? Безобразното състояние на толкова важна и централна улица на София няма как да остане незабелязано от тези, които се „грижат” за града ни. Буди крайно недоумение защо хора, които имат властта и инструментите да се справят с тези проблеми, продължават да ги игнорират или просто въобще да не си дават зор да се разрешат по-бързо. Очевидно те са или глупави, или слепци, или просто не слизат от служебния автомобил и живеят в един собствен, паралелен свят, в който единственото, което има значение, е приоритетността на автомобилите и от време на време някоя детска градина. Между другото, по ул.„Граф Игнатиев” е разположено и едно от най-важните трамвайни трасета на София. Въпреки това, дори нищо неразбиращ от трамваен транспорт човек би отронил сълза при вида на клатушкащи се, скърцащи, тракащи и тропащи трамвайни мотриси, оставящи притеснително съмнение, че всеки момент ще се разпаднат заради релсовия път, който вече е започнал да прилича на пейзаж от Астрахан. С подобна инфраструктура, но най-вече с подобно отношение, София добър за живеене град няма да стане. Очевидно не е ясно, че колкото по-приятен и удобен за ходене е един град, толкова по-добре се развива бизнесът, толкова повече туристи идват и толкова пощастливи се чувстват жителите му. Няма да се уморим да повтаряме, че само и единствено целенасочена, смела и качествена политика за приоритизация на градския транспорт, създаването на повече пешеходни зони и трасета за велодвижение биха могли да спасят града ни от хаотичния автомобилен капан, в който е попаднал. Колкото и да се натяква, метрото не е панацея за проблемите с мобилността, но въпреки това фактът, че го има би могъл да позволи управляващите града да пристъпят към затваряне на част от улиците в центъра за автомобили и превръщането им в пешеходни. За съжаление и тук сме свидетели на отдавна повтаряна мантра, която цели да ни убеди, че мерки и решения, които работят навсякъде по света, само в София не са приложими, защото „ние сме по-специални”. Всъщност, защо ли се учудваме – в София има три пешеходни улици, коя от коя по-чудесен пример за некомпетентно и безотговорно управление: • Граф Игнатиев и Пиротска – разпадащи се, опасни, кални и неподдържани улици, които разчитат на славата си от едно време, а не на текущото си състояние, за да привличат пешеходци; • Витоша – боза от клинкерни павета, пъпката

Електротаблата по Графа – налепени с брошури и използвани за кош за боклук

Тротоарите са надигнати от корените на дърветата

Шахти и кашпи, изглеждащи просто стоварени случайно

Загреб, Хърватия – пример за добра практика.

на арх. П.Диков, безобразен хаос и липса на контрол на заведенията и техните маси, мърляво и некачествено строителство. Трябва промяна на този начин на мислене и управление и тя е нужна сега, защото София отдавна вече изостава не само от западноевропейските столици, но и от всички балкански, дори Прищина… A как можеше да бъде… „Граф Игнатиев” е типична градска улица, която може да бъде причина за гордост, а не срам, както е в момента. Въпреки че се възлагат надежди това да се случи след чаканата от дълго време реконструкция, остава съмнението не само по отношение на качеството, но и по отношение на начина, по който ще бъде поддържана улицата след ремонта. И тук отново ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

опираме до един от най-сериозните проблеми в Столична община, а именно, че там просто липсва каквото и да е чувство за отговорност към жителите на града и средата, която те обитават. Затова докато се ядосваме на поредния некачествен ремонт, изпълнен по безобразен начин и Бог знае с колко откраднати пари, докато ни пресъхват устите от повтаряне за нуждата от превръщането на София в град за хората, а не за автомобилите, ни остава само да гледаме какво правят всички около нас, да цъкаме с език и да се питаме – ние ли сме най-прости на този свят, че само тук нещата не могат да се правят както трябва? Борис Бонев Статията е любезно предоставена от екипа на Спаси София

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Армения – първата християнска държава През последните години между България и Армения протича засилен взаимен интерес към културата, историята и езика на двата народа. В тази връзка 2009г. бе обявена за Година на България в Армения. В програмата за представянето на българската култура бяха включени множество разностранни прояви, които арменските медии отразяваха под наслов „Християнска Армения посреща България в пълен блясък“. Съответно, между двете страни бе договорено 2010/2011 да е Година на Армения в България. През I и II век християнството било все още тайна религия, усвоявана и практикувана от все по-нарастващ брой арменци. През 301г. св.Григорий и цар Тиридат провъзгласяват християнството за официална религия на Армения и по този начин тя става първата държава в света, приела християнската религия като държавна. Историята според Свещеното предание е следната: Като част от планиран заговор персийският цар Ардашир I изпраща в Армения верния си приятел Анак, за да убие цар Хосров и да избяга. Доверени хора на царя преследват Анак, след като е ранил арменския цар и го убиват. Умиращият цар дава заповед цялото семейство на Анак да бъде избито. Само едно дете успява да избегне клането. Придружено от своята бавачка, то успява да избяга в град Кесария. Бавачката била християнка. Тя го възпитава в християнската вяра и му дава гръцкото име Григорий. Григорий става предан християнин, жени се за жена на име Мариам и има две деца – Вертанес и Арситакес, но скоро след раждането им съпругата му умира. Когато персийският цар узнава, че царят на Армения е убит, той опустошава страната и установява персийска

власт в Армения. Две от децата на Хосров успяват да се спасят. Принцеса Хосровидухт е отведена в един от недостъпните замъци в страната, а принц Тиридат е отведен в Рим. Там той получава добро образование. Когато става зрял млад човек, способен да управлява царство, Рим го изпраща да завземе Армения, да възвърне трона на баща си и да стане римски съюзник. Когато Тиридат се връща в Армения, повечето от верните феодални арменски велможи, които до този момент се криели, се присъединяват към него. Григорий също решава да се върне с тях в Армения. Никой няма и най-малка представа за неговия произход или религиозни убеждения. Тиридат е очарован от добре възпитания, надежден и съвестен млад мъж и го назначава за свой секретар. След като завзема обратно Армения, Тиридат издава заповед за организирането на големи и тържествени чествания. По време на празника заповядват на Григорий да постави венци с цветя пред статуята на богинята-майка Артемида, най-популярната богиня в страната. Григорий отказва и признава, че е християнин. Обаче един от подчинените на краля решава да разкрие тайната му. Той казва на царя,

че Григорий е син на Анак, убиецът на неговия баща цар Хосров. Тогава царят заповядва Григорий да бъде подложен на ужасни мъчения, след това да го хвърлят в един затвор – кладенец с блатна тиня и скорпии с името Хор Вирап („дълбок кладенец“) в град Артаксат, където да бъде оставен да умре от глад. По Божия милост и с помощта на една жена от царския двор, която му хвърляла тайно храна, Григорий преживял на дъното на кладенеца цели 13 години. Смята се, че принцеса Хосровидухт –сестрата на царя, е намерила начин да помогне на Григорий да бъде изваден оттам впоследствие. В същата година, царят издава два указа. С първия той заповядва да бъдат арестувани всички християни в Армения, като се конфискува тяхното имущество, а с втория – да се осъдят на смърт всички, които прикриват християни. Тези два указа показват за колко опасно било считано християнството за държавата и за езическата религия в страната по онова време. По време на това гонение срещу християните бива разкрито присъствието в Армения на група жени, които тайно, но мирно живеели в столицата Вахаршапат (дн. Ечмиадзин). Според данните това била група римски хрис-

тиянки девици, които избягали на изток, за да избегнат преследвания от страна на император Диоклетиан. След като посетили Светите места в Йерусалим, те пресекли границите на Армения и се установили в лозята недалеч от Вахаршапат. Духовната наставница-игумения на тези благочестиви жени била Гаяния. Сред тях имало и красива девица на име Рипсимия, която Тиридат пожелал да вземе за любовница. Рипсимия отказала и устояла на опитите на царя за сближаване и дори успяла да избяга от двореца, където той я бил затворил. Това ядосало царя и той заповядал да посекат с меч всичките 32 девици. Гаяния, наставницата на девиците, заедно с други две жени, живеещи в южната част на града, както и една болна девица били изтезавани в лозята край града. Тази екзекуция на всичките 37 девици била извършена през 300–301 година. Убийството на толкова невинни жени довело царя до дълбока меланхолия и лудост. Той не можел вече да води делата на държавата. Хората през V век наричали тази болест „свинска болест“ и затова скулпторите започнали да изобразяват царя със свинска глава. Сестрата на царя Хосровидухт направила всичко възможно да спаси брат си от това състояние. Един ден тя сънувала, че вижда св.Григорий да излиза от тъмницата и да изцерява брат є. Разказала на придворните за съня си и те изпратили човек да доведе светеца. Той заварил Григорий в учудващо добро състояние и настроение, въпреки мъченията и лишенията, на които бил подложен. Григорий веднага събрал и заровил останките на девите-мъченици, а след това започнал да проповядва Евангелието, като така изцерил и царя. Така царят бил излекуван и ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

Св. свщмчк Григорий, просветител на Армения

Храм на Св.Ганаия

се преобразил в нов човек. От този момент нататък той и Григорий станали верни приятели и работели заедно, всеки по собствения си начин, за да установят Божията църква в Армения. Тиридат III провъзгласил християнството за държавна религия на Армения, след което и целият царски двор бил покръстен. А на мястото, където били убити светите жени, били издигнати два храма – на св.Гаяния и на св.Рипсимия. Св.Григорий организирал йерархията на Арменската църква съгласно принципите на арменската административна система. Той ръкоположил епископи за всяко княжество.

Тези епископи били под юрисдикцията на върховния епископ на Армения, наречен „католикос на всички арменци“. Така св.Григорий станал първият католикос. Той управлявал Арменската църква близо 25 години. Умира през 335г., скоро след Първия вселенски събор на всемирната църква, проведен в град Никея. Неговата памет, заедно с тази на честните девицимъченици, се чества от Православната църква на 30 септември. Антоанета Ангелова, преподавател в „Арменистика и Кавказология“ при СУ „Св.Климент Охридски”

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Демокрацията Андрей Ляпчев Андрей Ляпчев (1866–1931) е роден в Ресен, Македония. В периода 1877–1893г. учи последователно в Битоля, Солун и Пловдив. Завършва финансови и стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж. От 1894 до 1905г. работи в Министерството на финансите. Активно участва в политическия живот. Член на Демократическата партия. Редактира в-к„Млада България“ и в-к„Реформи“ (орган на Върховния македонски комитет). В периода 1908–1910г. е министър на търговията и земеделието в кабинета на Малинов. През 1917–1918г. е министър на войната в коалиционния кабинет на Теодоров. През 1922г. е съден като виновник за националните катастрофи. През 1923г. е един от ръководителите на Демократическия сговор след Деветоюнския преврат. В интервала 1926–1931г. е министър-председател, министър на вътрешните работи и народното здраве. Отъ cpеди, чужди за доброделта, напоследъкъ се чуватъ гласове на подигравки спрямо „демокрацията“, която искатъ да представятъ като синонимъ на хаплювщина; а отъ cpедu, ужъ най-предани, но съ повърхностно познаване на политическия живот, на демокрацията се нанасятъ удари, които са толкова по-пакостни, колкото по-предани се явяватъ ней. За едните и за дpyгите нуждно е да се припомнят някоu установени истини. Политическиятъ животъ е предметъ на наблюденията на мислителите презъ повече отъ 2000 години, а новата наука, социологията, съ нейната обширность въ изучаванията почти на всички племена отъ земното кълбо, обгръща развитието на обществените организации презъ периоди по няколко пъти по-дълги отъ исторически намъ познатия Изводите, които се добиватъ отъ другия начинъ на изучаване, са едни и същи; тамъ се дължи, ако днесъ демокрацията е въ устата почти на всички и почти навсякъде; но единъ

идеаленъ демократически режимъ почти никъде няма, а което е по-важно, у насъ, детo може би за него най-много се приказва, идеалното демократично управление отстои далече. И казаното тук важи не само за днешното време на самоотбрана, която демокрацията требва да води, а и за управленията отъ по-спокойно време. При все това човечеството неотклонно върви къмъ идеала на демокрацията, къмъ една обществена организация, въ която колкото човекътъ е повече общественъ, толкова повече има стойность и неговата особа. Въпросътъ за демокрацията се свежда до това да съгласуваме политиката съ науката и съ морала. Тоя въпросъ е отдавнашенъ. Мислители като Платонъ и Аристотелъ, Хобесъ и Монтескьо, Русо и Кантъ ся ни оставили бележити трудове и по своето съдържание и по своята форма. Различни са техните схващания, защото различни са били както епохите, които са преживявали, така и становищата, върху които са се поставяли. Политиката на

Платонъ е приспособена за единъ идеаленъ народъ и тя показва на развратените хора „пътищата да достигнатъ божествения строй“. За Аристотелъ човекътъ по своята природа е едно обществено и стопанско животно; споредъ него не политиката, а моралътъ требва да се приспособяватъ къмъ политическите условия на човешкия битъ, за да могатъ да се предписватъ правила и задължения. За Хобесъ аксиома е прочутата формула: човекъ за човека е вълкъ. Всичката властъ управлението дължи на принудителната сила; да се намали последната ще каже да се разслаби обществениятъ организъмъ. За Монтескьо институциите на една страна требва да бъдатъ адекватни на съществуващите условия и нрави. Споредъ това управлението може да бъде деспотично, монархическо, а републиканско. Идеалътъ за Монтескьо е едно управление съ силна власть, въ което никой не може да злоупотребява съ властта. По-близко до демокрацията, отколкото до тиранията, той предпочита като форма на управление конституционната монархия. Демократическиятъ режимъ, както и аристократическият, който не е друго, освенъ единъ „несъвършенъ демократически режимъ“, предполага прякото управление на народа чрезъ народа; но щому като народътъ си служи чрезъ свои представители и едно организирано чиновничество, режимътъ е по-близко до конституционната монархия. Въ конституционната монархия царскиятъ режимъ е ограничаванъ чрезъ редица власти между царя и народа: всяка една има известна автономия. Съществуването на тия посреднически власти е характерно за конституционно-монархическата форма на управление; тя дава полезно разграничаване на властите: законодателна, съдебна и изпълнителна. Така смета Монтескьо да осъществи максимума свобода въ държавата, защото политическата свобода се състои въ това да не бъдешъ принуден да правишъ това, което законътъ не задължава, съ други думи, да господства само законътъ. На току-що приведения фактъ се дължи много за ускоряване на обществения напредъкъ; но на оправдавания чрезъ него парадоксъ се дължатъ маса експерименти, които вместо да преустроятъ света, закъснявали са правилното му развитие и често почти са причинявали смърть на много обществени организми. А обществениятъ напредъкъ, както той днесъ се установява, отбелязва, че „отделната личность въ обществото отъ нула, както тя беше въ началото, добива все по-големо значение съ цивилизацията“. И така, намесата на държавата, вместо да намалява, се увеличава, но въ смисълъ да организира съдействието на обществените сили, като се ограничи въ роляЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

та си само на регулаторъ. Обществото и отделната личност са въ борба; първата победа обикновено е на държавата, въ която гражданинътъ непрестанно работи за своята свобода. Солидарността на гражданите затвърдява държавата, която, отъ своя страна, требва да укрепява същата тази солидарность. Така се проявява демокрацията, основата на която е солидарностьта на гражданите. Безъ солидарность, безъ общностъ въ интересите на гражданите нема демокрация. Демокрацията е резултатъ на развитието на обществото; тя е неминуемо последствие на обществения напредъкъ, както днесъ се отбелязва. Интересъ къмъ политиката преди всичко е интересъ къмъ отечеството. При демократичното управление интересътъ къмъ отечеството е интересъ общъ, интересъ за всеки единъ. И когато се казва, че демокрацията е управление на добродетелта, требва да се разбира преди всичко добродетелта на саможертвата за отечеството, патриотизма; на второ место по съвършенство е управление на честта, или аристократическото и едва на трето и последно место идва онова на страха, или деспотическото. Учение, което иска да угаси любовта ни къмъ отечеството, е противно на демокрацията. Защото тъкмо при демокрацията нацията става часть отъ организираното човечество, което може да бъде само съюзъ отъ свободни и независими държави, създадени споредъ нуждите, споредъ естеството и споредъ волята на народите. *** Възвишенъ е позивътъ, който отправя Заратустра на Ницше: „Нека бъдещето и най-далечните неща бъдатъ правило за твоите дни на настоящето. Съветвамъ те не любовъ къмъ ближния, а любовъ къмъ най-далечния...“ Обаче суровата действителность, що се отнася до демокрацията, която сама е цель и средство, ни казва, че добродетелта започва отъ ближния. Не отъ свръхчовеци се състоятъ народите, а напредъкът налага и демокрацията казва да се работи за народа чрезъ народа. Възраждането на народите не се постига само съ проповедите. Нуждно е да се измине единъ дълъгъ и труденъ пъть отъ самия народъ. Бъдещето зависи отъ самите насъ, зародишътъ на обществения напредъкъ е въ семейството, защото не личността а съпружеската двойка е единица за обществото. Всеко учение, всека практика, които разстройват семейството, неминуемо водятъ към разстройство на обществото. Демокрацията би отсекла дървото, на което седи, ако би допуснала унищожението на семейството. Разбира се и семейството подлежи на промена и въ него ние отбеляз-

ваме постепенното развитие на принципа за равенството между неговите членове. Демократътъ е щастливъ да види, когато майката и бащата задружно и безъ различие въ пола на децата управляватъ семейството, което е възпитатель на граждани за държавата, която пък, от своя страна, възпитава дейни членове на човечеството. *** Семейство безъ подслонъ, безъ свое жилище, безъ своя покъщнина и изобщо безъ опора на нещо свое съ средата, въ която живее, е коренъ безъ почва. Каквито форми и да взима собственостьта, безъ собственость нема здраво, плодотворно и жизнеспособно семейство. Собственостьта е осъждана отъ много мислители, ней са приписвани много бедствия, кражба е наричана тя, но поучението, което ни представят изтеклите векове, е no-убедително отъ силните фрази на едностраничивите мислители: собствеността е лостъ за производството на материални блага, както семейството е източникъ за възстановяване на човечеството. Разбира се и собствеността подлежи на промени и още на какви, но кой ще откаже, че идеалътъ би билъ, когато собственостьта би била признакъ и признателность за извършена работа? Къмъ този идеалъ се стреми демокрацията – да гарантира всекиму пълната, цялостната придобивка отъ неговия трудъ. Да, има много мъчнотии за преодоляване, най-голямата е въ собственостъта на семейството, която преминала въ наследниците, понякога е причина за мързелъ и развратъ. Да, мъчнотията е въ това, че имотността е наследствена, а способностьта не е. Въ преодоляването на тази трудностъ е и една отъ главните задачи на демокрацията. Тя или никое друго управление не ще може да спомага за едно задоволително и непрестанно подобряване решението на тази задача: отъ една страна, да се гарантира цялостната придобивка на труда, а отъ друга – да се подпомага за развитието на способните сили и да се поощряватъ моралните пороци посредъ народа. За разрешаването на тази задача, както и на многото други, демокрацията отрича насилието, защото изобщо, дето има демокрация, тамъ насилието е престъпление и противъ обществото, и противъ обществения напредъкъ. Завоюванията на демокрацията са завоювания по законенъ начинъ; всека промяна на законъ тя върши по начина, който є се указва отъ съществуващите закони. Придобивките на демокрацията не са придобивки със скокове; демокрацията не се стреми да изменя всичко, което съществува; но тя улеснява да се изменятъ непригодните вече за него елементи, като не забравя, че корените на настоящето

са въ миналото и че бъдещето зависи отъ подобреното настояще. Голема грешка правятъ ония, които мислятъ отъ днесъ да наложатъ рамки, въ които утре ще се развива човечеството. Народътъ не търси, той дори не желае да се мисли за него; но той има съществена нужда да му се открие пътятъ на мисълта. Той е любознателенъ и съ охота слуша учителите си, но той се отвращава и всекога ще се отвращава отъ настойниците, които по заповедъ ще се налагатъ; те са и ще останатъ омразни за него, отдето и да идватъ. Който иска да обнови обществото, да премахва неправдите, той требва да знае, че има една задача на възпитаване. Нема обнова за общесвото, докато не се възроди човекътъ въ неговите мисли и въ неговите наклонности. Отъ това, що днесъ човечеството преживева у насъ, както и другаде, очевидна е пакостьта отъ проповедите за права. Проповедьта за права тласка хората въ война срещу обществото и обществата помежду имъ. Тази проповедъ е само пакостна, особено за слабите страни, дето има законни пътища за запазването и придобиването на желаемите права, които са съществени и трайни само въ ония страни, дето правата са резултатъ на изпълнени длъжности. Изострянето на нашите апетити за по-големъ комфортъ, за повече блага, влошава вместо да подобри нашето положение; а колко по-скоро бихме се доближили до преследваната цель, ако бихме се задоволили съ комфорта, на който сме свикнали и ако бихме се погрижили да подобримъ положението си вместо да разюздаеме наклонностите си. *** Подъ демокрация разбираме не само известна форма на управление или известенъ държавенъ строй, но и едно особено състояние на обществото, а именно – особеното положение на нещата, при което съществува едно общо равенство въ правата и една еднаквость въ условията, въ мислите, въ чувствата и въ идеалите. Демокрацията въ тоя смисълъ, както въ смисъла на политическото устройство, има за свой идеалъ не равенство въ тиранията, не равенство въ мизерията, а тъкмо обратно: стремежъ на демокрацията е да издига човека все повече въ политическо, както и въ социално отношение. Обаче е очевидно, че възможното за отделната личность не е така лесно постижимо за масите на народа, поради което идеалътъ на демокрацията е въ борбата за постоянното подобрение на човека и особено въ усилията на неговото морално повдигане, а последното искане налага вера въ доброто, вера въ бъдещето. „Демократически прегледъ“

Борислав Григоров, Ангел Ранчев, Ивайло Халачев и Йоана Цветкова – бакалаври

ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

АРТАФИШ

тново е време за юнски жеги и дипломни защити в Национална художествена академия. Представяме Ви завършващите бакалаври и магистри от катедра „Резба”. Може да ни наречете субективни и няма да сбъркате – нашият екип има специално отношение към тази специалност. Защото е българска, уникална и съчетава миналото и настоящето в бита, културата и изкуството на българина, а и защото колегата ни Симеон Пеков е част от дипломниците. Всеки един от студентите е успял за тези 4–5 години в Академията да се пребори и да увладее стихията на дървото и да го оформи според собствената си естетика. Бакалаврите са отделили специално внимание на малката пластика и релефа, а магистрите – на иконостаса. Двамата преподаватели проф. Валентин Лилов и проф. Петър Бонев, ръководещи завършващите курсове, са успели да извадят на яве силните, отличителни черти на всеки от младежите и са им помогнали да изградят своя собствен стил. Затова и разнообразието е пълно – 3 различни прочита на човешката фигура, геометрия и абстракция, работа с форма, структура и цвят, един римейк на класически бароков иконостас – осъвременен през погледа на художника и един напълно новоторски иконостас с изчистен стил, но използващ българските шевици като основен мотив.

Николай Илиев – бакалавър, Георги Джанджов, Илиян Иванов и Симеон Пеков – магистри

black and white mag.bg ЧЕРНО И БЯЛО, #94/ 2016

xli