Драгушиново, или за шепота на преданията by Георги Хаджийски

ГЕОРГИ ХАДЖИЙСКИ

ДРАГУШИНОВО или за шeпота на преданията

ДРАГУШИНОВО, или за шепота на преданията

ГЕОРГИ ХАДЖИЙСКИ

ДРАГУШИНОВО, или за шепота на преданията

Съдържание Въведение........................................................3 стр. Първа част: Опит за физико-географски обзор на село Драгушиново и неговото землище........................................................... 5 стр.

ДРАГУШИНОВО, или за шепота на преданията

Втора част: Хипотези за произхода на Драгушиново...............................................27 стр. Трета част: История..................................37 стр. Четвърта част: Хората на Драгушиново и техните, бит, родове, традиции, обичаи.......................................................... .73 стр. Библиография по първа част...................90 стр. Библиография по втора, трета и четвърта част..................................................................90 стр.

ДРАГУШИНОВО, или за шепота на преданията

Въведение Има неща, които се поддават изключително трудно на какъвто и да е обзор. И то твърде често не толкова, защото представляват някакъв сложен за изразяване в достъпен от логична гледна точка процес, колкото поради съпричастността на изследователя – те са вкоренени до такава степен в неговата същност, че всяко съзнателно откъсване от тяхното естество, необходимо за превръщането им в годен за разглеждане обект, би разрушило неговата идентичност. В този аспект родното селище – било то огромният мегалополис, или пък малкото селце, е един типичен пример. Тъй като е всеизвестно, че направляваното от стремежа към безсмъртие твърде често изпълнено с противоречия човешко битие, чрез семейството осигурява “чисто” физиологичното пренасяне на живота на човека в

безкрая на времето, но пък родното селище е онази друга минимална обществена структурна единица, с помощта на която се осъществява както “чисто” физическото оцеляване на обитателите посредством предаването, усвояването и ползването на адаптирания от поколенията социален опит, така и докосването до необятната сфера на духовността. Драгушиново е едно типично такова селище. Може би не толкова прочуто, колкото Рим или Цариград. Не толкова голямо, колкото Ню Йорк, Токио и дори Самоков. Навярно и не толкова привлекателно за живот колкото Париж или София. Но пък го е имало, има го и навярно ще продължава да го има. И точно на Драгушиново е посветена настоящата книга. Самата книга е съставена от следните части: ! Първа част: Опит за физико-

ДРАГУШИНОВО, или за шепота на преданията

географски обзор на село Драгушиново и неговото землище; ! Втора част: Хипотези за произхода на Драгушиново; ! Трета част: История; ! Четвърта част: Хората на Драгушиново и техните, бит, родове, традиции, обичаи. ! Библиография по първа част ! Библиография по втора, трета и четвърта част Идеята за издавена на книга, посветена на село Драгушиново е от повече от половин век. Върху нея са работили Димитър Игнатов Домишляров, написал по самобитен начин една твърде интересна „ИСТОРИЯ на село Драгушиново, написана през 1967 година”, също така и дългогодишният учител по история и краевед Крум Иванов, оставил в макар и ръкописен вид своя „Летопис на село Драгошиново, Самоковско”; специфична хронологична

справка за селото е правила и дългогодишната библиотекарка Иванка Гъркова. И макар, че информация за различни аспекти на природата, историята, традициите и обичаите на Драгушиново има в много източници, едва след изготвянето на сайта на селото, тази информация бе систематизирана и послужи за написването и издаването на настоящата книга. Приятно четене Авторът

Първа част Опит за физико-географски обзор на село Драгушиново и неговото землище Географско положение и обхват на землището Драгушиново се намира в югозападната част на България, на 55 километра южно от столицата София и помалко от 3 километра на север от найблизкия до него град – Самоков. През ясните безоблачни дни, на юг от селото особено добре се откроява отстоящата на около 10 километра Рила с нейния най-висок връх –

Село Драгушиново - изглед към Рила

Мусала (2925 метра), а река Искър го свързва с големия язовир Искър, намиращ се на почти същото разстояние на север. Землището на Драгушиново е част от източната (Искърска) част на Самоковската котловина и най-западните части на Ихтиманска средна гора, наименовани в географските карти като “Шипочански рид”, чието основно било тук носи топонима “Главнио рид”, чрез който тази планина се свързва с Рила. От изток на запад в границите на землището биха могли да бъдат локализирани следните територии: На изток, във вид на естествена граница билото на Шипочанския рид – Главнио рид, отделя землището на

ДРАГУШИНОВО, или за шепота на преданията

Драгушиново от тези на Шипочан, Ново село и изчезналото Шишманово. На север границата със Злокучане минава по малката падина, наречена “Бойов дол”, от която пресича Искъра и стига до Средна гора, (с друго название Продановски рид). Западната граница на землището минава по този, намиращ се почти по средата на Самоковската котловина дълъг около 12 км, немного висок хълм, който го отделя от землищата на селата Широки дол, Райово и Продановци. На юг условната граница между Драгушиново и Самоков започва от югоизточните склонове на Средна гора (Продановския рид), като в недалечното минало в землището на селото е влизала почти цялата днешна индустриална зона на Самоков, пресича Искъра югозападно от устието на река Гръчки дол и минава по южните склонове на разположения почти перпендикулярно на основната планинска верига рид, наречен Шовица с най-висок връх – легендарният “Маркова трапеза”, като под северния склон на най-високата точка над описаната територия – връх Дабова глава (1127 м.), достига до споменатото било на Шипочанския рид – Главнио рид. В посока изток-запад разстоянието 

между крайните точки на землището е около 6 километра, а в посока север-юг – около 4 километра. Последното физикогеографско райониране на България (1988 г., 3) *, включва описаната територия в границите на т. нар. Палакарийски район на КраищенскоВитошка подобласт на Южнобългарската провинция. Самото село Драгушиново е разположено на десния бряг в горното течение на река Искър, в малка вътрешна котловина, пресичана в северната си част от река Матица и оградена от невисоки, заоблени планински вериги от юг, изток и север и широко отворена към протичащата от запад река Искър. През землището на Драгушиново са минавали и минават важни пътища, които са свързвали и свързват значими в икономогеографско отношение територии. В миналото, простиращият се през цялото землище на селото в посока изток – запад така наречен “Стар друм”, (останал от времето на най-големите пътни строители в древността – римляните), е свързвал Мала Азия и Тракия с Македония и Адриатика, а пресичащият го път в посока север-юг (в

Съгласно утвърдените изисквания на българския кн ижовен език, в този сборник цитираните литературни източници ще бъдат отбелязвани с цифри, отгова рящи на тяхното поредно място в дадената към всяка отделна част библиография.

ДРАГУШИНОВО, или за шепота на преданията

местност, именована с топонима “Кръсто”), е бил оживено комуникационно съоръжение, свързвало Тракия и Македония с Мизия и Централна Европа. Днес през землището на Драгушиново, макар и изместени в зависимост от новите технико-транспортни изисквания, минават същите пътища – Софийското шосе свързва Самоков и Боровец със столицата, а новоизграденото и минаващо през землището на селото Околовръстното шосе на Самоков осигурява връзката между Тракия и Македония. През Драгушиново минават и редица други помаловажни пътища – от Самоков за Злокучене и язовир Искър – по десния бряг на реката, както и много забравени междуселски пътища, които и до сега свързват селото с околните Злокучане, Шипочан, Ново село, Продановци, Широки дол. Ако бъде построена магистрала “Рила”, тя при всички случаи ще мине през землището на Драгушиново. Други твърде важни транспортни съоръжения, изградени през землището на Драгушиново са газопроводът за Гърция и електропроводът, пренасящ електрическа енергия от топлоелектроцентралите на

Марица към индустриалните предприятия на Перник и Радомир. Любопитно: “Старият друм” През своя неособено продължителен живот обикновено човекът възприема съществуващите в/и около неговото селище пътища като част от неотменните дадености на природния ландшафт – реки, долини, планини… Нещо повече – в епохата на автомобилизацията и съпътстващата я голяма мобилност, индивидът адаптира до голяма степен немалко част от своето поведение в зависимост от наличната пътна мрежа. Навярно и затова обитателите на Самоков и околните села трудно биха осмислили факта, че в някакво по-далечно минало наблюдаваните по тези места понастоящем оживени човеко- и стоко- потоци по съществуващите пътища – главно по направление от и към София и от Дупница към Ихтиман или Костенец и обратно, са имали по-друга локализация. А тя е била изместена доста по на север и изток от сегашната и е минавала почти през средата на Драгушиново и неговото землище, по един запустял днес междуселски път, който до скоро по-възрастните драгушинци наричаха “Старио друм”. За него говори дори и Д. Димов в своя прекрасен роман “Тютюн”. Всъщност с това

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

наименование на много места в страната са познати построените от древните римляни и използвани близо две хилядолетия пътища, един от които се е простирал между големите градски центрове през онази епоха – Филипопол (Пловдив) и Пауталия (Кюстендил), респективно – е бил пряката връзка между Тракия и Македония (7). В землището на Драгушиново този път би могъл да бъде проследен от най-източните части по билото на Шипочанския рид, носещи благозвучните топоними Главнио рид, Кръсто, Корабо, Гладнио рид, от където се спуска в речната долина на Матица, минава през селото, пресича Искъра някъде около мястото, където само до преди около тридесет години със задружните усилия на членовете на местната общност почти ежегодно се правеше дървеният мост и през селския герен достига до Червената земя, откъдето през малка седловина, наречена “Доловете” пресича Средна гора и достига землищата на Продановци и Райово. Отговарящ напълно на технологиите, използвани в римското пътно строителство, в землището на Драгушиново той е бил локализиран по сравнително сухите, отцедливи планински била, позволяващи и бързата и надеждна ориентация на пътниците, бил е павиран с естествено плоски или ломени искърски камъни (гранит и сиенит), с усилена пътна настилка по по-мокрите участъци и с типичните за римските градежи макар и малки каменни мостове,

разположени там, където е пресичал река Матица и река Крива вада. За неговото значение за стопанството на старите обитатели на Драгушиново може би най-красноречиво говорят топонимите на редица интересни местности, разположени от двете му страни: Старите рудища, Рудищата, Рудежо, Пещите, Катранджия… За съжаление, удобните за строителство камъни от пътната настилка са били широко използвани от селяните през вековете най-вече за частни нужди и навярно затова понастоящем е съхранен в автентичния си вид на твърде ограничени участъци…

Релеф, геоложки структури, полезни изкопаеми Макар и лишен от присъщите контрасти на алпийските пейзажи със съответстващите им естетически внушения, релефът на землището на Драгушиново е типично планинско-котловинен. В контекста на геоморфоложкото райониране на България, землището на Драгушиново спада към така наречената Блоково-разломна планинско-котловинна област и по-точно, то заема част от най-западната територия на принадлежащата му СредногорскоПодбалканска подобласт, западната граница

на която минава по Средна гора – Продановски рид (1; 3). Подобно на по-големите тектонски структури, към които принадлежи, землището на Драгушиново като цяло понижава своята височина в посока югсевер. В морфографско отношение релефът на землището би могъл да бъде диференциран на три основни структури, които са локализирани в посока изток-запад: ! Централната част на твърде интересната в тектонско отношение преходна планинска структура, която свързва Рила и Ихтиманска средна гора, наречена в географските карти, както бе пояснено, “Шипочански рид” и именована

Шипочански рид - източната граница на землището на Драгушиново. В миналото местните хора са го наричали “Главнио рид”, а по билото му е минавал “Старио друм”.

от драгушинци “Главнио рид”. ! Централната зона на т. нар. Западна част на Самоковската котловина, граничеща на изток със склоновете на Шипочански рид, а на запад със Средна гора. ! Части от билото и източните склонове на Средна гора (Продановски рид). Спадайки към земната структура на Средногорско-Подбалканска подобласт, частта от Шипочанския рид, която влиза в състава на землището и тук носи други, различни, твърде интересни от топонимична

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

гледна точка названия, е силно пресечена, с множество гънки, някои от които разположени почти перпендикулярно на основната верига, със заравнени била и полегати склонове, които от север и изток се спускат към Драгушиново сравнително плавно, докато на юг масивът на Шовица с нейния най-висок връх Маркова трапеза, се извисява стръмно над селото. На много места по най-високите върхове на землището, (в. Маркова трапеза, в. “Дабето” и др.), изпод метаморфни и утаечни скали, (бигори и различни видове пясъчници и глини), се показват основните ядра от магмени скали – т. нар. ларамийски плутониди (3). В геоложко, както и от антропологично гледище бигорите, заемащи големи масиви около Драгушиново, са една интересна скала. Образувани вследствие на горнокредитна метаморфоза на утаечни пясъчници, нерядко в скалните гънки на масивите от бигор могат да бъдат открити получени като резултат на естествено промиване пластове (жилки) със съдържание на желязо, нерядко достигащо над 50%. А това, както ще стане на въпрос многократно в този сборник, е било оценено от

обитателите на тези земи още в древността, както и използвано активно хилядолетия… В тектонските понижения, заемани от синклиналните гънки между отделните ридове, по дъната на които протичат малки реки и пресъхващи през по-сухите лета поточета (Катранджия, Гръчки дол, Матица, Малата Пиперица, Бойов дол и др.), има мощни кватернерни седиментни наслаги от глини и пясъци (на места с дълбочина над 20 метра). Западната (Искърска) част на Самоковската котловина заема централната част на землището на Драгушиново (1; 4). Средната й надморска височина по тези места е около 900 м. През нея протича Искърът, като тук неговото корито е моделирано от стара антропогенна дейност на множество ръкави (ручаи, канали, вади, потоци). На запад, почти под склоновете на Средна гора, протича и река Крива вада. Бидейки част от дъно на периферно наложена неоген-кватернерна депресия, потънала по система от разседи и превърната през плиоцена в сладководно езеро, през кватернера тя е запълнена с мощни алувиални и речно-ледникови наслаги главно

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

с рилски произход. В специализираната литература (4) е отбелязано, че седиментните наслаги би трябвало да достигат на места дълбочина до 350 метра, но пък в резултат от тяхното активно и неспирно използване през последните 50 години като инертни материали не само, че коритото на Искъра бе понижено с повече от 5-10 метра, но и съществува реален риск да бъдат унищожени съхранените уникални и неповторими екосистеми на влажните речни територии. Тази част от землището на селото е равна, с лек наклон на север и запад. В подножието на Средна гора на редица места има заблатявания, образувани в

резултат на негативни тектонски движения. Върху източните брегове на Искъра биха могли да бъдат проследени няколко речни тераси, като най-голяма относителна височина има образуваната през последните десетилетия в резултат на антропогенното съвременно въздействие. Само до преди помалко от половин век, не само че Искърът е текъл много по-високо от сега, но и неговото сравнително издигнато от бреговете му течение е позволявало както лесното поливане на обширните селски ливади и градини, така и задвижването на всевъзможни водни съоръжения. Искърската част на Самоковската котловина в землището на село Драгушиново

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Любопитно: Може ли реката да тече по-високо от бреговете си? До скоро това интересно природно явление е можело да бъде видяно и в землището на Драгушиново. Известно е, че когато една река рязко сменя скоростта на своето течение в резултат на нейното протичане от стръмни планински склонове към равни котловинни територии, се наблюдава мощен пренос на различни седименти и последващо бързо отлагане (акумулация) на речните наноси във вид на т. нар. наносни конуси (5; 6; 8). В резултат на това течението на реката бързо се издига над по-близко или по-далече разположените й бивши брегове. Такъв огромен наносен конус от флувиоглациални (речно-ледникови, бел. авт.) утайки е образуван и там, където река Искър се спуска от Рила в Самоковската котловина (4). Именно затова, по тези места противно на напръв поглед нормалната логика, Искърът доскоро протичаше на относително по-високо равнище от своето западно крайбрежие.

Средна гора заема неголяма част от землището на Драгушиново. В геоморфоложко отношение това е найзападната част на СредногорскоПодбалканска подобласт. Представлява типичен хорст, издигащ се почти по средата на Самоковската котловина и разделящ я на Западна (Палакарийска) и Източна (Искърска част). Височината на този невисок хълм, (незнайно защо наречен Продановската планина), намалява от юг на север, където постепенно, разширявайки се, близо до село Широки дол постепенно се слива с котловината, над която се издига. В по-високите южни части на хълма могат да бъдат наблюдавани същите магмени литоструктури, както и в Шипочанския рид т. нар. ларамийски плутониди. Почти по средата, между землищата на Драгушиново от изток и Продановци и Райово от запад Средна гора е прорязана от типичната седловина, наименована “Доловете”, през която е минавал описаният Стар друм. Условно тази седловина би могла да раздели веригата на хълма на две части – южна висока, Продановска част и северна – ниска, Райовско-Широкодолска част. В по-ниските части има мощни отлагания на глина, което Река Искър с присъщите за тази част алувиални наноси

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Западната част от землището на село Драгушиново е оградено от т. нар. “Продановски рид”, наричан от местните хора “Средна гора”

придава специфичния червен цвят на почвата на много места. Само до преди 250 години съдържащите се залежи от желязо в масивите от бигор около Драгушиново са били изключително активно използвани и то за продължително време. Освен от множеството топоними, следите (а и резултатите) от тази експлоатация могат да

бъдат видени и днес – найвече по оголените от повърхностния плодороден почвен слой била и склонове на ридове около селото, получени като следствие от с п е ц и ф и ч н а т а железодобивна технология от онова време. По една или друга причина, макар и на относително малки площи, природата така и не е успяла да се в ъ з с т а н о в и в първоначалния си вид, въпреки изтеклите векове. Понастоящем активно се използват инертните материали, добивани в коритото на Искъра – пясъци и баластра. Тази експлоатация, както бе казано, също създава множество екологични проблеми. На фона на затворените и разрушени тухлени фабрики в Самоковско, известно промишлено значение биха могли да имат широко срещаните висококачествени глини в землището на селото – по ниските части на склоновете на Средна гора, а и навсякъде

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

около самото Драгушиново. Климат, води, почви, растителен и животински свят Климатът на Драгушиново е умереноконтинентален, с добре изразено планинско влияние. Средногодишната температура е 7,31 С, средно-юлската – 17,31 С. Средногодишното количество

Река Искър край село Драгушиново

валежи е 653 мм, с добре изразен пролетнолетен максимум (4). Снежната покривка е нетрайна, като дори и по най-високо издигнати закътани и сенчести долове по северните склонове на околните ридове рядко се задържа през цялата зима. За сметка на това, валежи от сняг са възможни дори и през месец май. Често явление са и температурните инверсии, водещи до

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

образуване на твърде вредните за земеделието слани – както през късната пролет, така и през ранната есен. Специфично локално природно явление е и планинският бриз, който духа по-силно или по-слабо почти ежедневно по течението на Искъра. Любопитно: Как хората са предсказвали изменението на времето преди създаването на метеорологичните служби? В продължение на хилядолетия селскостопанските дейности са осигурявали прехраната на голяма част от човечеството. Самото селско стопанство и особено земеделието обаче са силно зависими от времето. Именно затова няма земеделски народ по света, които да не е създал някаква повече или по-малко точна и надеждна система за предсказване на промените на времето, като за индикатори биват използвани различни обективни и дори чисто субективни белези – поведение на животни и птици, състояния на растения, природни шумове и интуитивни усещания… Обитателите на Драгушиново също са създали подобна “метеорологична система”, която е предавана от поколение на поколение и е твърде интересна от етнографска гледна точка. Например: Ако през зимата денят е ясен

и студен, студът ще продължи още дълго. (Пояснение: През зимата, студеното време в нашата страна е обусловено от влиянието на трайно установяване на зона с високо атмосферно налягане с вътрешно-континентален произход т. нар. “Сибирски антициклон”, докато по-топлото време идва с преноса на по-топлите през този сезон влажни океански въздушни маси от Атлантика.) Друг пример: Ако Искърът шуми отдолу, времето ще се развали – ще вали дъжд. (Пояснение: По тези географски ширини основният пренос на носещите валежи облаци е от запад на изток, а самият пренос на въздушни маси е от местата с по-високо атмосферно налягане към места с пониско такова. На територията на Драгушиново Искърът тече на север-северозапад, а това съчетано с увеличаващ се пренос на влажни въздушни маси (от по-високо към по-ниско атмосферно налягане,) би увеличило силата на чуващия се шум от течащата вода от съответната посока. Друг пример: Ако Слънцето залезе в облак – времето ще се развали. (Пояснение: Поради преобладаващия пренос на влажни въздушни маси от запад на изток е напълно възможно облаците, закриващи залязващото Слънце да донесат дъжд.) Друг пример: Ако лястовиците летят ниско, ще вали дъжд. (Пояснение: Понижаващото се атмосферно налягане води до снижаване на своеобразния “въздушен коридор”, в които летят

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

определени насекоми – мухи, комари и пр., с които се хранят тези птици. Респективно – това снижава и височината на техния полет. Друг пример: Ако мравките строят високи земни насипи около своите подземни мравуняци, ще вали дъжд. (Пояснение: Тези насипи са своеобразна превантивна мярка срещу наводняване на техните подземни галерии.)

Водното богатство на Драгушиново е голямо. Животът на обитателите на селото отколе е бил свързан с река Искър – това, което е Нил за египтяните, Рейн за немците, Инд за индийците, или пък Сена за парижаните, това е бил, е, и ще бъде Искърът за драгушинци. В миналото водите на Искъра са били използвани не само за напояване на ливадите, градините и многобройните стада от домашни животни, но и за задвижване на легендарните самокови, дали името на близконаходящия се градец. В прохладните води на реката са били прани вълна и тъкани, а въдещите се нея риби и раци са разнообразявали трапезите на безчет поколения… В землището на Драгушиново Искърът има типично пролетно пълноводие, свързано с топенето на снеговете в Рила и падащите през пролетта дъждове. В

Река Искър край село Драгушиново. Това, което е Нил за египтяните, Рейн за немците, Инд за индийците, или пък Сена за парижаните, това е бил, е и ще бъде Искарът за драгушинци!

миналото, преди построяването на язовир “Бели Искър”, регулирал до голяма степен водния дебит, пролетните разливи на реката нерядко са наводнявали намиращите се на бреговете й къщи. Твърде интересни са многобройните речни ръкави – ручаи, потоци, канали, вади, прокопани незнайно кога и от кого в речната долина на Искъра в землището на Драгушиново. Известно е, че те са използвани не само за напояване на обработваемите земи, но и за задвижване на различни хидро-механизми, осигурявали функционирането на самокови, видни, тепавици, воденици. Водещи началото си бентове (наричани по тези место пишове), издигнати по течението на Искъра, свързани

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

по между си във вид на сложна иригационна система и в крайна сметка вливащи се отново в него, от изток на запад по-големите от тях носят имената Малио Искър, Среднио Искър и Папуджия. И до днес, на много места по техните брегове могат да бъдат видени т. нар. купища – малки купчини от сгурия (шлякна), останала от времето, когато тук са изхвърляни остатъците от железопреработката. Освен Искърът тук протичат редица по-малки негови притоци: Река Гръчки дол, извираща от планинските гънки между Самоковския рид (Ридо) и Дъбова глава с нейния десен приток река Катранджия, водеща началото си от едноименната долина, намираща се в източната част на землището на селото и превърната в градско сметище. Реката с твърде загадъчното име Матица, извираща от закътана долина наименувана Сопо, разположена в най-североизточната част на землището на селото и протичаща в малка вътрешна котловина, която приема няколко по-малки притока – Папазов дол, Малата пиперица и др., тече през селото и се влива в Искъра. В най-западната част на землището, в посока юг – север тече река Крива вада. Тя

извира от топлиците в блатиста област под югоизточните склонове на Средна гора и е единственият приток на река Палакария на територията на Драгушиново. В недалечно минало нейният дебит е бил подсилван чрез специално изкопан канал, водещ началото си също от Искъра. Любопитно: Лекува ли водата от топлиците? Твърде интересна част водното богатство на Драгушиново са така наречените топлици. Топликът представлява извор на подпочвена вода, чиято температура се колебае малко от температурата на околния въздух. Именно за това водата се възприема като топла през зимата и прохладна през горещите летни дни. Поради наличието на множество разломи на територията на землището на селото, нерядко подпочвената вода бива подлагана както на термичните влияния на земните недра, така и на различна по състав минерализация. Тук се крият и причините за особения, неповторим вкус на водата от всеки отделен топлик – някъде – с

горчив вкус, другаде – кисела, някъде потопла, другаде по-студена. Плавеща корени и стъбла на всевъзможни растения и любимо обиталище на множество твари, тази вода сякаш е успяла да запази онази вечна субстанция – безсмъртния дух на живота, който обединява в

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

единно цяло живи и неживи творения, връзката с когото за съжаление е отдавна изгубена от човека, но пък както свидетелстват митове на много народи, е била винаги търсена със свещен трепет и надежда… Бликаща на много места из землището на селото и незамръзваща дори и в най-студените

“лековити кладенци” са били посещавани векове наред не само от драгушинци, но и от пришълци от близо и далече, имащи различни психосоматични страдания и търсещи чудодейно изцеление. И на много от тях лековитата вода е помогнала… А лековитият кладенец в местността Бойов дол се посещава и до днес от много хора, които пият от лековитата му вода В този аспект, ако водите на топлиците около Драгушиново бъдат изследвани по-добре с оглед установяване на лечебните свойства на съдържащите се в тях минерали и подходящо, екологосъобразно усвоени, те биха били едно ново, макар и използвано отдавна природно богатство за обитателите му.

Почвената покривка на землището на Драгушиново е представена от няколко основни почвени типа: кафяви горски и планинско-ливадни почви, заемащи билата и склоновете на планинските ридове и алувиални и алувиално-ливадни почви, покриващи котловината, през която протича Искърът и доловете на по-малки му притоци (1; 2; 4).

Топлик

зимни дни, когато ледът е сковал и Искъра, водата на редица топлици е бивала каптирана в кладенци и чешми и използвана незнайно от кога. Нещо повече – определени топлици, нарочени за

Под влияние на продължителната човешка дейност, растителността в землището на Драгушиново е изключително променена. По надморска височина, планинските ридове около селото попадат в

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Кладенецът с лековитата “Жива вода” вместността “Бойов дол” край с. Драгушиново

зоната на така наречените смесени гори, които в далечното минало са заемали големи площи, изсечени за нуждите на желедопреработката или за освобождаване на селскостопански площи на населението. Понастоящем за наличието на изчезнали в резултат на “активната експлоатация” масиви от широколистни гори говорят единствено топоними – “Дабето”, “Трепетликата”, “Белото дръво”, “Буката”, “Крушето”… Смесени гори от бор, бук или цер, с подлес от храсти като леска, шипка и хвойна (наричана по тези места смрика) и досега

покриват ограничени п л о щ и в п о труднодостъпните източни части на землището. За съжаление, през последните две десетилетия огромна част от “изкуствено” залесените борови и смърчови масиви през 60-те и 70-те години на XX век бяха изсечени от бракониери. По бреговете на Искъра и многобройните му ръкави широко разпространение имат влаголюбиви дървесни видове като върбата, ракитата, елшата. Все още на места из землището на селото могат да бъдат открити диворастящи круши, ябълки, сливи, както и дрян, трънка и глог. Биха могли да бъдат проследени и значителни съобщества от вторично израснали след изчезването на горите храсти – иглолистни – хвойна (смрика) и широколистни – леска, шипка, трънка, къпина. Любопитно: Съществува ли естествен цикъл на

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

възстановяване на горите?

Възстановяваща се гора

Това е един твърде интересен екологичен процес, върху който бе обърнато по-сериозно внимание през последните десетилетия, когато бе забелязано учудващото възстановяване на пръв поглед изчезнали дървесни видове в резултат на изсичане на гори. Установено е, че горите навсякъде растат върху относително богати на хумус,

влажни и рохки почви, с голяма почвена дълбочина, като самите дървета активно участват във формиране на тези качества на почвата както посредством особеностите на кореновата си система, разрохкваща почвата и осигуряваща възходящ поток на подпочвените води, така и с непрекъснато отделяните биопродукти (падащи листа, клони, стволове…) Унищожаването на горите води до отмиване на почвите и тяхното изсушаване и втвърдяване, което затруднява дори и чисто механично проникването и последващото поникване на семената на дърветата. Обикновено върху такива почви остават по-непретенциозни единични храсти и най-вече треви, съществували като подлес. Постепенно, храстите, освободени от конкуренцията на дърветата, заемат все поголеми площи, а техните биопродукти и корени обогатяват, разрохкват и овлажняват почвата. Така тя става подходяща за донесени семена на дървета от вятъра, водата, животните и човека. Постепенно гората се възстановява. Възстановява се и съответната почва… Понастоящем този процес би могъл да бъде наблюдаван на много места в землището на Драгушиново. Прекратяването на обработката на плодородни в миналото селскостопански земи бе причината за тяхното първоначално затревяване с естествени тревисти видове. След това в избуялите треви поникват единични храсти – както широколистни (шипка, трънка, къпина и др.), така и иглолистни (смрика), които скоро

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

увеличават заеманата от тях площ. Поникват и дървета – предимно бор и трепетлика. Култивираната понякога с огромни усилия от човека територия се възвръща в първоначалния се вид.

Тревистата растителност заема обширни площи във вид на естествени ливади, подлес на дървесните и храстови съобщества и вторично образувани в резултат на унищожаването на горите пасища и ливади. Като цяло – и по планинските, и по речните ливади на землището на селото би могла да бъде наблюдавана почти цялата гама от тревисти видове, присъщи на растителната зона, в която е разположено – от красивите диворастящи цветя като минзухарите и кокичетата, през ароматните билки на лайката и ригана и различните видове детелини и горски ягоди, до папратите и влаголюбивите шавар и папур. Макар и редовно, грижливо събирани, на много места в землището на селото все още има различни видове ядливи диворастящи гъби: печурки, челадинки, рижики, пачи крак, сърнелки и много други. Любопитно: Кой е символът на Драгушиново?

Много народи използват части от растения за изразяване на своята идентичност. Трилистното стъбълце на детелината присъства върху герба на Ирландия. Кленовият лист – върху герба на Канада. За всички народи по света обаче четирилистната детелина е едно от най-ярките олицетворения на стремежа към щастие. Нещо повече – според стари келтски легенди, когато Адам и Ева били изгонени от Рая, единственото растение, което успели да вземат от благословената земя, била четирилистната детелина, с която били прикрили голотата си. Незнайно защо, но по ливадите на Драгушиново често се срещат не само крайно редките другаде четирилистни детелини, но и детелини с пет, а дори и с шест и седем листчета Ето защо това би могъл да бъде символът на селото! В землището на с. Драгушиново биха могли да бъдат открити детелинки не само с по 4 листчета, но и с по 5!

Въпреки, че землището на Драгушиново е обитавано и усвоявано от хилядолетия, неговата територия е съхранила почти всички видове от представители на автентичния животински свят. В закътаните гори из трудно достъпните дерета в североизточните части

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

на землището на селото могат да бъдат открити и малки стада от сърни, и диви свине, и лисици, и язовци, и катерици, и порове. Дори и в селските дворове могат да се срещнат белки, полски мишки и таралежи. Дивите зайци могат да бъдат видени почти навсякъде, а в тунелите на противоатомните скривалища, прокопани в годините на Студената война в недрата на Средна гора има значителни популации от прилепи. В самото село гнездят около шестдесет двойки бели щъркели, които пристигат рано пролет от Африка и есен отлитат. Тези прелетни птици се радват на огромен интерес от страна на децата и чуждестранните туристи в селото и могат да бъдат приети за друг негов символ. От прелетните птици в селото биха могли да бъдат наблюдавани и значителни популации от лястовици и косове. Срещат се и соколът, кукувицата, врабчето, гарванът, кълвачът и много други. Измежду другите гръбначни навсякъде из землището на селото биха могли да бъдат открити различни видове жаби, гущери и змии. Във водите на Искъра рибите са представени от пъстървата, лешанката, мряната, кленът, чочът. Безгръбначните

също имат значително присъствие – от речния рак, през костенурката (наричана тук желкя) и различните видове охлюви (наричани тук пужолье), до многообразието от насекоми. Любопитно: Как обитателите на Драгушиново са съхранили биологичното разнообразие в землището на селото? На фона на огромните екологични проблеми, наблюдавани понастоящем върху територии, пръснати върху целия свят и “активно експлоатирани” от много по-късни исторически времена в сравнение със землището на Драгушиново, съхраненото биологично богатство е нещо, с което може да се гордее всеки драгушинец. В основата на този положителен опит, който безспорно заслужава ако не друго, то поне да бъде описан като своеобразен парадокс, са залегнали едно уникално отношение към околната среда и едно твърде специфично взаимодействие с нея, предавани и усвоявани от поколение на поколение през хилядолетията чрез невидимите

механизми на социализацията… Преди всичко, за възпитавания в духа на православното християнство драгушинец, сътвореният от Бога живот, независимо от конкретното си проявление – било то тревичка или животинка, е бил най-висшата възможна

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

ценност, изпълнена с необятната Божия любов. Нейното отхвърляне – най-вече чрез безцелното, безсмислено, напразно от гледна точка на нуждите на човешкото битие унищожение, е било възприемано като тежък, непростим грях. Поставен от Бога начело на сътворения от Него свят, индивидът е носел смазваща отговорност за добруването на живота, не само през кратките си земни дни, но и във вечността. В крайна сметка – макар и невъзприемана точно в този психоаналитичен аспект, през хилядолетията обитателите на Драгушиново са съумели да изградят и поддържат твърде етична система на взаимоотношение с околната среда, основана не На експлоатацията, а на хармонията. Този екологосъобразен начин на живот, съхранил природната среда дори и през вековете, когато почти цялото землище на селото е представлявало една голяма работилница за производство на известното на три континента със своите качества самоковско желязо, е бил

От незапомнени времена влажните ливади около с. Драгушиниво са привличали щъркелите.

съзнателно моделиран още от най-ранните детски години на човешкия живот посредством стриктното придържане към съществувалата и предавана от поколение на поколение психоповеденческа система на забрани (т. нар. сакрални табута (11), по отношение на недопускане извършването на определени консуматорскохедонистични дейности. Така например, в контекста на скандалните заменки със земи, възмутили широката общественост, изглажда твърде странно стриктното придържане към синорите на обработваемата земя от поколения драгушинци, при условие че почти навсякъде около тези условни граници е имало изглеждаща ничия, при това годна за обработване земя. И орачите, и косачите обаче са знаели, че всяко нарушаване на тези синори, не само ще доведе до остър сблъсък с невидимия регулатор - общественото мнение и

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

стоящата зад него воля за справедливост, но и ще бъде непростим грях, нарушаващ Божиите заповеди, защото това е кражба на нещо, което ни им принадлежи. От своя страна постите, продължаващи над 150 дни в годината, са ограничавали консумацията не само на месо от домашни животни, но и от диви такива. Нещо повече – съществува и едно старо драгушинско поверие, че е непростим грях, когато човек яде месо от животни, които не е отгледал със собствения си труд. Твърде интересни от етнографска гледна точка са и някои забрани за убиване на диви животни: Малките дечица са били приучавани, че ако разрушат гнездо на лястовици, ще умрат майките и бащите им. Вярвало се, че месото на щъркелите не става за ядене, защото било много горчиво, (тъй като щъркелите ядели змии и гущери). А ако ли пък някой разруши мравуняк, това би довело дъжд и градушка… В Драгушиново има и една особена дейност, свързана с дълбоко навлизане в света на определени представители на животинското царство, която има характер на тайнство и се предава единствено на “просветени”. Известно е, че леската има вкусни плодове – лешници. Самата леска е един от най-ценните растителни видове в Драгушиново. В миналото от нейните стволове са били изплитани стените

на къщи и обори, плетове на дворове и егреци, правени са дръжки на инструменти и тояжки за добитъка. От лескова вършина (листа и тънки стъбълца) е бил приготвян фураж за животните, а дори и през снежните зимни дни овце и кози са били изкарвани по орманите и захранвани с реса от леска. Лесковите пръти са били ценен материал и в производството на желязо. Леските растат както като подлес на по-високите дървета, така и образуват малки горички, наричани по тези места “ормани” – найвече по закътаните планински дерета. Съществува и определен вид горски мишки, които са специализирани в събирането на лешници за зимата в малки дупки под земята, изкопани в близост до орманите. Вековното обработване на земите около орманите и опознаването на поведението на горските мишки са довели до възникването на един специфичен занаят сред малка част “просветени” – “пуарството”. Обикновено в късна есен, пуарите откриват по определени белези места, където мишките са събрали лешниците за зимата (т. нар. “пуове”) и ги разкопават. И понякога намират над пет килограма едри и здрави лешници. Обикновено пуарите са не повече от двама – трима от поколенческа генерация, като стриктно се придържат към запазване тайната на своя занаят, което е било макар и неосъзнато, необходимо ограничение с оглед огромното значение на леската за местната общност и

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

косвено е съхранявало и оцеляването на възприеманите като вредни мишки (наричани тук “поганци”)…

Обобщение на казаното до тук, или кратка икономо-географска оценка на землището на Драгушиново Понастоящем, във връзка с постиндустриалното изместване на икономически значимите зони на самоковско на юг – към северните склонове на Рила, и прилежащите й територии между Боровец и Мальовица, за немалка част от землището на Драгушиново, най-вече по границата със Самоков, остана незавидната роля на своеобразно сметище. Така, по една или друга причина – въпреки отнемането на немалки площи за изграждането на социалистически фабрики и заводи, въпреки превръщането на коритото на великия Искър в кариера за добиване на инертни материали, въпреки изсичането на хиляди кубически метра широколистна и иглолистна дървесина, огромна част от найплодородната и добре усвоена територия на Самоковската котловина – землището на село Драгушиново, бива дефинирано като “зона, лишена от инвеститорски интерес”. Като цяло обаче, и като географска

локализация, и като природо-географски ресурси, тук съществуват значителни потенциални възможности и за бъдеща стопанска дейност, при това съобразена с най-модерните, екологосъобразни икономически тенденции. А те биха могли да бъдат диференцирани в следните аспекти: - Пустеещите понастоящем огромни територии от плодородни земи – ниви и ливади биха могли да бъдат отново използвани – и като пасища за повече домашни животни, и като площи, подходящи за засяване не само с растителни видове, ползвани за храни, но и за производство на биогорива. - Водното богатство и особено енергията на вятъра крият немалък стопански потенциал. - Изсечените от бракониерите найвече борови гори освободиха значителни площи, които могат ако не друго, то поне да бъдат отново залесени. - Евентуалното усъвършенстване на пътната мрежа в самоковско чрез построяването на магистрала “Рила”, при всички случаи ще бъде свързано с повишаване на инвеститорския интерес. - Понастоящем, както сочи

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

шведският опит, на световния пазар съществува една неособено добре запълнена ниша на пазара на висококачествена стомана, добивана по традиционния метод, добре познат на дедите на днешните драгушинци – с използване на енергията на дървените въглища и водата. А за тази позабравена дейност землището на Драгушиново предлага прекрасни ресурси, които чакат да бъдат не само преоткрити, но и превърнати дори в туристическа атракция… - В условията на наблюдавания строителен бум и свързания с него огромен внос на керамични тухли дори и от съседните страни, е твърде странна липсата на интерес към висококачествените глини в землището на селото. Накрая заслужава да бъде казано, че землището на Драгушиново е една прекрасна, макар и отдавна усвоявана територия, която чака своето преоткриване…

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Втора част Хипотези за произхода на Драгушиново Въведение Селищната система по днешните български земи и в частност на територията на Самоковската община, е формирана в продължение на хилядолетия. Направените археологически разкопки през последните години на различни места в Самоковско, които допълниха оскъдните писмени сведения за историята на този географски регион, доказаха присъствието на траки и римляни в антични селища до днешните села Продановци, Поповяне и Белчин, както и на

Село Драгушиново

готи, ромеи и българи в средновековно кале до село Доспей. Дори и около самото село Драгушиново, от иманяри, а и от обикновени селскостопански труженици са намирани и римски антични монети, и антична и средновековна керамика.* За съжаление, макар и намиращо се точно на описания древен римски път (т. нар. “Стар друм”) и макар и прието за един от безспорните центрове на железопроизводството в Самоковско, по една или друга причина в землището на селото не са правени никакви археологически проучвания. Ако трябва да бъдат префразирани емоционалните размишления на големия

* Този факт о т историята на Драгушиново е пр ивляк ъл вниманието на Крум Иванов още през 70-те – 80-те години на ХХ век и е н аме рил място в н его вия непубликуван до сега “Летопис на село Драгошиново – Самоковско”, но за съжаление н е е бил обект на последващи проучва ния. За пов ече информация виж съответн ата част на насто ящия сборник.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

приятел на България – британският историк Стивън Рънсиман за историческата съдба на нашите земи – земите около Драгушиново, би могло да бъде казано, че тук, във високо издигнатите, студени и слабоплодородни области почти в сърцето на Балканите, опустошителните вълни на варварските нашествия, заливали Европейския югоизток повече от едно хилядолетие, са достигали с доста смекчена сила. От своя страна силно пресеченият релеф и ширналите се горски масиви са предлагали естествена защита на своите обитатели и са ги освобождавали от необходимостта да строят могъщи крепостни съоръжения за отбрана от близки и далечни неприятели. Ето защо, за разлика от много други територии по днешните български земи, изобилстващи с прелюбопитни описания в летописи на древни и средновековни хронисти, писмените сведения за съдбата на хората, обитавали днешното землище на Драгушиново, както и цялата самоковска община, са твърде оскъдни. Въпреки това достиженията на съвременната историческа наука позволяват с помощта на редица авангардни методи като например психоаналитичния подход в историческите

проучвания, формулиран от Сол Фридлендър (17) или така наречената от Р. Дж. Колингууд “научна история” (8), изследователят да възстанови една повече или по-малко достоверна картина по отношение на интересуващите го, изгубени в глъбините на времето събития и личности. По редица свои особености всяко селище представлява една особена, уникална социална институция, която отговаря на определени потребности на човека, мотивирани от безкрайните форми на неговия изконен стремеж към безсмъртие. И ако семейството е онази минимална обществена структура, необходима за “чисто” физиологичното продължение на живота във времето, то селището предлага на своите обитатели не само необходимата сигурност за това “чисто физиологично оцеляване”, (осигуряване на прехрана, обществени контакти, социална защита и пр.), но и уникалната възможност както да усвояват културните достижения на макрообществото, така и активно да участват в сътворяването на тези най-фини в своите трудно видими интелектуални нюанси човешки стремления. С малки изключения, може би

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

отнасящи се до няколкото известни от историята наистина “велики” градове, превърнати в средищни центрове на повече или по-малко значими антични и средновековни държави и затова обект на интерес от страна на различни мислители, опитващи се да придадат някакъв смисъл “с висше” на тяхното утвърдено за привилегировано място в света, проблемът за произхода на огромната част от селищата – и в глобален аспект, и по нашите земи, а и в частност – в Самоковско, за продължителен период от време не е бил особено значим за техните обитатели – те навярно просто са приемали своето населено място като неотменна даденост. За сметка на това – в по-ново време, в условията на бурната урбанизация и почти всеобщата грамотност, се появиха неизброими писмени умотворения чиито автори, поддали се навярно подсъзнателно на патетичните внушения на достъпните им литературни образци и позаслепени от местен шовинизъм, а може би и от предявени макар и мъгливи претенции на своите спонсори, се впуснаха да доказват “огромната историческа значимост” на определени населени места, твърде често с недотам достоверни факти, но

пък с помощта на добре познатия психологичен механизъм на принизяване на другите (обикновено - находящи се в найблизкото обкръжение). И макар, че тази бълвана продължително време книжнина навярно рисува една доста изкривена картина в сравнение с реалността, обслужваната от нея идеология в крайна сметка доведе не само до формирането на добре познатото до скоро комплексарско мислене у определени представители на поколението на “активните строители на комунизма”, но и до бързото прекъсване на животворящата връзка с българския традиционен начин на живот… Понастоящем, в условията на съществуване на всяко дефинирано като модерно обществено устройство, проблемът за произхода на едно селище рефлектира в редица социални сфери: - Юридическа – касаеща например множество нормативно-правни аспекти, отнасящи се до регулиране на претенции за собственост върху ресурси (поземлени, водни, горски и пр.); - Административна – свързана с регламентираната система на обществено устройство в селището и извън него –

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

равнище на вътрешна социална автономия; бюрократични и не само бюрократични зависимости от други населени места и пр.; - Икономическа – отнасяща се до наложилата се в селището система на производство, разпределение и потребление на стоки и услуги; - Архитектурна – видяна в желанието (или отсъствието на такова) на обитателите да впишат изгражданата антропогенна среда не само в съществуващите традиции, но и в цялостната околна природа; - Демографска – проследяваща както твърде актуалните понастоящем промени в броя и възрастовия състав на населението в едно селище, така и етническите параметри на този процес във времето; - Историческа, която би могла да включи всичко описано до тук… От своя страна селищата биват подлагани на различни класификации, издържани в съответствие с приетите държавни стандарти, обслужващи нуждите на различни научни области, но най-вече – всемогъщия бюрократичния апарат. В българската специализирана литература (8; 9; 17 и др.) са предложени

класификации на селищата в нашата страна, които биха могли да бъдат обобщени по редица показатели: - По време на възникване – антични, средновековни, създадени след 1878 год. и особено след 1944 год.; - По етнически състав на своите основатели – тракийски, старогръцки, римски, славянски, турски и пр. - По структура – пръснати (махали, колиби) и концентрирани, крупни (села и градове); - По брой жители – големи, средни, малки. - По разположение на надморска височина – от 0 до 200 м; 200 – 500 м; 501 – 700 м; 700 – 1000 м; над 1000 м. - По преобладаваща икономическа заетост на трудоспособните обитатели – предимно селскостопански; предимно промишлени; предимно транспортни; курортни селища; селища – спални и др.; - По административни функции – столица, областни градове, общински центрове и пр. Разбира се и село Драгушиново също твърде лесно би могло да бъде включено в подобни класификации, но пък това би

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

отклонило вниманието от много по-трудната за обгръщане, но за сметка на това безспорно по-интересна тема за неговия произход. За смисъла от намирането на отговор на въпросите: “Кой е създал Драгушиново?” И: “Кога е възникнало това село?” Има едно старо предание, което е записано от различни изследователи, при това може би независимо един от друг (4; 19 и др.) и е свързано с твърдението, че село Драгушиново е по-старо от град Самоков. Известно е, че макар и произходът на Самоков да е обгърнат със същите потайности, както и произходът на Драгушиново, а и на повечето населени места в общината, неговото бурно икономическо и културно развитие в годините на османското владичество над българските земи, превърнало го в голямо стопанско и културно средище, което след 1878 год. почти толкова мистериозно губи завладените позиции, е привличало и привлича вниманието на редица изследователи. Самото село Драгушиново е типично крайградско село – разстоянието между неговия център и този на Самоков е около

три километра – по-малко дори и от разстоянието между центъра на този град и неговите по-отдалечени квартали. А този факт разкрива както голямата етно-културна близост на част от техните обитатели, така и тяхната твърде сходна историческа съдба, а също и наличието на съществуващите по нашите земи чести, чести близко-родствени пререкания за “бащино наследство”. Аналитично погледнато, дори и само по себе си цитираното твърдение би могло да разкрие редица проекции по отношение на обективната действителност: В исторически план – неоспоримият факт, че може би с малки изключения повечето селища по днешните български земи, от гледна точка на доминиращия поминък на своите обитатели, са възникнали като села, които просто са претърпели социално-икономическа метаморфоза във времето. От юридическа гледна точка – своеобразното несъгласие с изгубените привилегии, дължими по силата на християнските догми и ромейското право на първо-родените по отношение разпределението на наличните ресурси. Съвсем естествено би било и това

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

предание да бъде изтълкувано като защитен психичен механизъм на селския човек осъзнаващ, но не искащ да приеме превъзходството на битието на големия град. А може би и наличието на някакъв позагубен във времето факт касаещ географската територия, върху която е разположен този красив български град, когато е съществувала в своя изначален природен вид… От гледна точка на доминиращото в колективното съзнание на модерните общества т. нар. “научно мислене”, опитите за навлизане в глъбините на онези неясни исторически епохи, когато е възникнало село Драгушиново, биха били свързани с “творческото приложение” на методологичен апарат, присъщ на различни логически дисциплини. И ако се следва вече набелязаният път в настоящите размисли, който би трябвало да преминава от митологичната фантастика, през религиозната догматика, до бленуваната от всеки съвременен изследовател на необятността научна обективност, би означавало да се обгърнат достъпните сведения, касаещи село Драгушиново, свързани с:

1. Предания и легенди за неговото възникване; 2. Вграждане на съответните обстоятелства и събития в цялостната историческа съдба на географския регион; 3. Лингвистични данни; 4. Конкретни писмени сведения; 5. Съществуващи документирани интерпретации по отношение на 1; 2; 3; 4 и пр. Що се отнася до търсенето на един повече или по-малко успешен опит за приложение на доминиращия понастоящем дори и в историческите проучвания аналитичен подход – насочен предимно към твърде своеобразното “разчленяване” на станалите събития във времето с оглед улесняване на последващи сравнения със смятани за релевантни образци и извеждане понякога на твърде съмнителни изводи, то това в никакъв случай не би могло да бъде прието за самоцел, особено когато се касае за отразяване с помощта на магията на словото на онази необятна форма на човешкия стремеж към безсмъртие, която е свързана с продължително съвместно битие на общност от хора на определено място. Защото да се твърди на базата на “такива и такива доказателства”, че село Драгушиново

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

е създадено през “еди коя си година” от “еди кой си”, не е нищо друго освен създаването на нова митология, която като такава е напълно възможно не само да бъде достатъчно далеч от действителността, но и да принизява чрез налаганите сравнения всички онези безчет обитатели на селото, които са живели, живеят и по всяка вероятност ще продължат да живеят в него. Затова и следващите редове, дори и когато описват навярно действителни исторически личности и събития, не са свързани с претенции за преоткриване на някаква “абсолютна историческа истина”, която би могла да бъде използвана користно или съвсем безкористно, а просто отразяват едно мнение, което може да бъде прието или отхвърлено. “Имало едно време един човек на име Драго…” Съществуват редица легенди, които свързват основаването на село Драгушиново с въображаеми или пък дори може би и съвсем реални личности. Едно от широко разпространените предания, изведено незнайно кога и незнайно от кого от своеобразно лингвистично тълкуване на

името на селото говори за трима братя – Досьо – пътника, дал името на Доспей, Продан – продавачът на овце, на когото е кръстено село Продановци и шивачът Драго, (който) шие ново – дал името на Драгушиново. Само по себе си, едно подобно езиково тълкуване на думата, залегнала в името на селото, би могло да разкрие твърде интересни факти от различните по време и произход напластявания в българския език, рефлектиращи и в това наименование. Условно, думата „Драгушиново” би могла да бъде разчленена на следните съставки: 1. Представката „Драгу-” или „Драго„, в която буквата „о” е възможно да е била подложена на т.нар. „езиково потъмняване” и да е превърната в „у” ; 2. Коренът „шин-”; 3. И наставката „ово”. Безспорно в първата част на името прави силно впечатление „чисто славянската” думичка „драго” – прилагателно, което означава „мило, любимо, обичано”*, т.е. налице е нещо много скъпо, ценно... В много анали и хроники, съхранили спомена за времето на появата на славяните около и на Балканите, като и в онези от тях, свързани с

* Б ълга рски тълк овен речни к, из д. „Наук а и и зкуст во”, Со фи я, 197 6 г., стр. 171

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

историята на пръснатите от Урал до Алпите славяни през Средновековието, биха могли да бъдат открити редица племена, чиито имена съдържат тази хубава думичка – напр. „драгувити/драговити”* – славянско племе, обитавало земите на Егейска Македония; „дреговичи”** – славянско племе, обитавало земите на Северозападна Русия и др. Изключително интересен се явява обаче твърде загадъчният по звучене корен на думата Драгушиново – „шин”. Ако в търсене на нейния смисъл се прибегне до използването на прекрасно формулираната методика на големия изследовател на българските старини Петър Добрев за разгадаването на сякаш непонятни думички в българския език чрез тяхното сравнение с езиците на някои арийски народи в Централна Азия, логиката на нещата би се подредила по чудесен начин, защото според него често срещаните в средновековни старобългарски надписи думи като „кисинии”***, „кишинии”, (от където и Кишинев – столицата на Молдова), са твърде сходни по звучене с думата „кишн” в памирския вахански език, където тя означава нещо като „владение” или „бащиния” на кхана, владетеля. Буквално „Драгушин” би *

трябвало да означава „милото, любимото, обичаното владение” или „владението, бащинията на Драго.” От своя страна наставката „ово”, която между впрочем се появява в османските данъчни регистри и географски сведения, касаещи името на селото чак някъде в началото на 19 век, също означава нечия принадлежност – а в случая би могъл да се предположи дори и буквален превод и дублиране на смисъл. Тези разсъждения биха могли да бъдат потвърдени и от непубликувания летопис на село Драгушиново на Димитър Игнатов Домишляров, за който ще стане дума и на следващите страници, според когото когато турците нахлули в земите на днешно Драгушиново, бил пощаден единствено чифликът на Драгушин... Друго едно твърде интересно предание за произхода на Драгушиново е разказал Крум Иванов в своя също непубликуван летопис на селото. Според него Драго, или Драгуш, е бил един от четиримата синове на митичния болярин Бельо – ктиторът на затрупаната в първите десетилетия на турското робство старинна църква над Самоков, открита отново едва,

Косев, Димитър и кол. – История на Бълга рия, том 2, и зд. на Б АН, София , 19 81 г., стр. 4 0, 42, 4 5, 107, 179, 25 5, 2 74, 276, 284, 34 8 ** Илюстрован ая истор ия СССР, и зд. „Мьiсль”, Москва , 1987 г., стр. 1 5 *** Добрев, Пе тър – Златн ият фонд на българската древн ост, изд. “Тан гра НанНак Ра”, Со фи я, 2005 г., стр. 4 06

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

когато Османската империя под натиска на Европейските страни, започва да смекчава жестокия натиск над християнското население. Другите синове на този болярин били Продан – господарят на село Продановци; Теодосий или Досьо – владетелят на Доспей и най-малкият Мальо – боляринът на Мальовишкото землище. Големият самоковски краевед Стоян Бучов в Книга I на своето великолепно изследване, посветено на село Белчин – „Цари мали град”, е публикувал и две народни песни, в които са възпети смутните времена на завладяването на днешния самоковски край от турците. Техният общ сюжет е свързан с една девойка на име Яна, която се интересува от съдбата на своите братя – боляри, воюващи на страната на цар Шишман срещу турците-отоманци*. Първият брат Продан е убит, а на негово име е кръстено село Продановци. Вторият брат Досьо е потурчен, а на негово име е наречено село Доспей – Дозбейово. Третият брат – Мальо въпреки, че на няколко пъти побеждава турците, подобно на античния герой Херакъл и библейския Самсон е предаден от жена си и обезглавен на камък, като на него е наречена Мальовица... И

макар, че дори и само по себе си това предание, продукт на анонимно народно творчество, предварително да поставя под съмнение историческата достоверност на

Параклисът “Свети Дух”. Намира се на около 2 км северно от с. Драгушиново. Цялата местност е сякаш току що претърпяла бомбандировка от перманентните иманярски разкопки.

възпетите събития и личности, фактът, че и в двата варианта на песента не се казва нищо за четвърти брат – Драго, предразполага ако не към друго, то поне към размисъл... В кратката справка към своята книга и за селата в Самоковско, авторът на „Самоков през възраждането” – Христо Темелски, позовавайки се на неназовани информатори и/или писмени сведения пише, че село Драгушиново „преди е било разположено по баирите. Вероятно по време на размириците в Османската империя се е

* Б учов, Стоян – Цари м али град (с. Белчин), Изн апре диц а, София, 2003 г., ст р. 21 2/215

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

събрало около намиращия се тук турски чифлик.”* В предвид безспорната достоверност на факта, че размириците в Османската империя обхващат един сравнително късен период – края на 18 и началото на 19 век, а село Драгушин се споменава редовно в османски писмени сведения още от 16 век, някои от които са цитирани и от този автор, „вникването” в загадъчната историческа съдба на селото е нещо твърде интересно...

* Тем елски , Хри ст о – Са мок ов пр ез възр ажданет о, из д. фон дац ия “ Ела на и Ив ан Дуйчеви”, Со фия, 20 00 г. ст р. 20 5

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Трета част История Античността Историята на днешния Драгушински край и хората, които го обитават, е неотменна част от историческата съдба на българските земи. През Античността, някъде по река Искър, или по-скоро по билото на Средна гора (Продановския рид), е минавала границата, която е разделяла земите, обитавани от тракийското племе беси, от земите на живелите по на север и запад тракийски племена серди, меди, агриани и витини. Известно е, че свободолюбивите беси, живели по територията на днешните западни части на Горно-тракийската низина, северните склонове на Западните Родопи, Североизточна Рила, както и Средна гора, оказват яростна съпротива на римските завоеватели и последни от своите тракийски сънародници губят независимостта си. И макар, че няма съхранени нито писмени сведения за онези далечни времена, когато навярно склоновете на драгушинските ридове и долината на Искъра са били арена на кървави сражения и отчаяна борба за оцеляване, нито дори и само устни предания и легенди, по землището на Драгушиново и до

днес биха могли да бъдат открити следи от присъствието на траки и римляни. Любопитно: Имало ли е траки в Драгушинско? Загадъчният народ на траките бе преоткрит за българската история едва от около три десетилетия. Понастоящем следи от уникалната тракийска цивилизация биват откривани от Северното Черноморско крайбрежие, до бреговете на Адриатика. Направените археологични разкопки на Голямата могила в находящото се само на четири километра от Драгушиново село Продановци доказаха по найубедителен начин факта, че траки са живели и по тези места. В землището на Драгушиново също могат да бъдат намерени не малко доказателства, че и тук е имало траки и римляни. Измежду тях заслужават да бъдат споменати някои и от найинтересните забележителности на селото: Параклисът Свети Дух, който се намира на планински връх на 2 км северно от Драгушиново и удивително напомня по своята локализация на познатите сакрални местности на траките, пръснати из Горно-тракийската низина и Средногорието. Старио друм – простиращ се от найсевероизточните части на землището на селото към седловината „Доловете” в Средна гора (Продановския рид), останал навярно от древността, когато от тук е минавал пътят,

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

свързвал големите антични градски центрове Филипопол (Пловдив) и Пауталия (Кюстендил). „Корубата” – това е било едно изключително сложно за времето си иригационно съоръжение, свързвало реките Бистрица и Матица, изградено по силно пресечените склонове на т. нар. от старите драгушинци „Главен рид” (именуван в днешните географски карти „Шипочански рид”) и включващо система от канали и акведукти от пръст, камък, дърво и кожа, дълго над 15 км и използвано до средата на XIX век за нуждите на железодобива. (Известно е, че древните римляни освен велики завоеватели, са били и изкусни строители на пътища и водопреносни мрежи – не случайно много римски императори са останали в летописите не само със своите спечелени победи, но и с построяването на пристанища, пътища, водопроводи и терми.) Иманярски открития. На много места из землището на Драгушиново са били откривани и твърде странни монети, и други загадъчни артефакти. През 70-те години на 20 век при селскостопанска работа в местността „Белата чешма”, намираща се на 3,5 км северно от селото, селяни намират имане от сребърни монети. Анализът, направен от специалисти историци и нумизмати доказал, че те са от времето на римските императори Александър Север – царувал от 222 г. до 235 г. и Каракала (188-217 г.) Странни керамични съдове, някои от които – според преданията – пълни със злато и сребро са били откривани и в местността „Лозница”, намираща

се на Старио друм на 1,5 км североизточно от селото, и в местността „Гръчки дол”, намираща се на 1,5 км югоизточно от селото. Има и едно прелюбопитно предание сред „просветените” в тайните на иманярския занаят в Драгушиново, което гласи, че когато се търси съкровище трябва да се пази пълно безмълвие – ако някой от търсещите случайно проговори докато се копае, златото бързо ще се превърне на пепел и кости. „Вникването” в естеството на това предание, базирано навярно върху „изстрадан” иманярски опит, отпраща далеч във времето преди християнските погребения по нашите земи, когато мъртвите са били кремирани, а единствената монета върху тленните останки трябвало да послужи за откуп на пътя към отвъдното...

Незнайно защо, въпреки близостта до столицата, а и до общинския център Самоков, до сега в Драгушинско не са правени никакви специализирани археологически и исторически проучвания. За сметка на това, немалка част от землището е била, е, а навярно и ще бъде, добре разработвана от иманярите. И за съжаление – единствено мистерия обгръща резултатите от тази дейност... Средновековието Територията, върху която е разположено днешното село Драгушиново и неговото землище влиза сравнително късно в

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

състава на Българската държава. От утвърдените в българската историография факти се знае, че едва през 809 год., след като страховитият български хан Крум превзема важния стратегически център Средец (София), започва присъединяването на гъсто заселените с (пра)българи земи в централните и югозападни части на Балканския полуостров, а неговото обединително дело бива завършено от Персиян (836-852 год.) С оглед на това би могло да бъде казано, че навярно някъде по това време и земите на днешния Драгушински край са станали част от България. И макар, че влизат сравнително късно в границите на Първото Българско царство, предците на днешните драгушинци оказват упорита съпротива на опитите на ромейския (византийски) владетел Василий II Българоубиец да завладее и техните земи. Големият приятел на Драгушиново, учителят-историк и краевед Крум Иванов в своя непубликуван летопис на село Драгушиново твърди*, че през 1003 год., в местността „Гръчки дол”, находяща се на около километър и половина югоизточно от днешното село, се е разиграло едно кръвопролитно сражение между армията на ромейския император и армията на неизвестен местен болярин, подкрепящ

владетеля на Перник – Кракра, вследствие на което почти цялата византийска войска била избита. От тогава според него, не само тази местност носи названието „Гръчки дол”, но и разлагащите се човешки трупове и съпровождащата ги миризма дали специфичния псевдоним на Горната махала на селото до която имало видни и самоков и превърната по-късно в Долна махала на нововъзникналия град – „Лешпер мала” (от леш – останки от разлагащи се трупове). Не по-малко упорита е била съпротивата на местните хора и срещу връхлитащите османо-турски орди в края на XIV и началото на XV век, когато землището на днешното село Драгушиново отново се превръща в арена на кървави сражения. За водените повече от четвърт век военни действия свидетелстват не само османски летописи и български и сръбски хроники, но и народни песни, предания, легенди, а дори и редица местни странно звучащи топоними (имена на местности). Знае се, че след битката при Черномен (1371 год., 26 септември), опитът на Вълкашин Мърнявчевич (крал на част от югозападните български земи със средище гр. Прилеп) и неговия брат – серският деспот Иван Углеша, (съответно – бащата и чичото на легендарния Крали Марко) да спрат

* Иван ов, К рум – „Лет опис н а сел о Дра гош ино во, Сам оковско ”, ръкопи сът е ко пира н в л ичен архив на авт ора.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

османо-турската инвазия на Запад пропада. Тези двама велики по своя замисъл владетели били убити в сражението, а наследилият техните немалки владения невръстен син и племенник – Крали Марко, бил принуден да се признае за турски васал. Османо-турските орди продължили опустошителните си походи към вътрешността на Балканите. През 1385 год. бива превзета София, а през 1389 год., след Косовската битка, (в която на тяхна страна като васали се сражавали Крали Марко и може би най-значимият Западнобългарски владетел по онова време, тъст и дядо на последните ромейски императори – велбъждският деспот Константин Драгаш), турците завладели и бързо изгрялото и почти толкова бързо залязло „могъщо” някога Сръбско царство. Първоначално опитите на турците да завладеят и Драгушинско не били успешни. Крум Иванов твърди, че след падането на Костенец и Ихтиман (1382 год.), турският военноначалник Лала Шахин се насочил по Старио друм от Щипоне, (дн. Ихтиман) към Велбъжд, (дн. Кюстендил). В намиращата се на около три и половина километра североизточно от Драгушиново местност Белата чешма, (а от турците наричана Зафер чешма), османската армия била разгромена от обединените сила на местен велик болярин,

подкрепян от сръбския владетел крал Лазар, както и от Константин Драгаш и от Крали Марко. Турският военачалник в яда си тогава казал: “Бу зафер казана мадък ” – “В тоя бой не можахме да ги разбием ” Така чешмата получила своето турско име – “Зафер чешма – Чешма на боя”. Любопитно: За Крали Марко и Драгушиново Най-високият връх на издигащата се точно от юг на Драгушиново неголяма планина Шовица се нарича Маркова трапеза, а местните предания неотменно го свързват с Крали Марко. Според преданията, на този връх Крали Марко си почивал, след като победил в люта битка турците. С Крали Марко е свързано и названието на един неголям дол на около километър от селото, Крали Марко

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Намиращ се точно под Старио друм – Марков андък. Местните предания свързват с Крали Марко и един от символите на Големата чешма (Чешмата с обицата) в Самоков – обицата на Крали Марко. В миналото, когато и в Драгушиново е нямало Интернет, нито телевизия, а дори и задължително училище и книги, когато през дългите зимни вечери на мъждукащата светлина от пукащите в огнището дънери жените и девойките предели на пъстри хурки и грубо направени чакръци или пък пошивали кошули и елеци с изящни везби, а мъжете дялкали геги и стягали самари и ведра,

сладкодумни баби и дядовци приласкавали малките дечица около себе си разказвайки им омайни приказки и предания. В много от тях се възхвалявало юначеството на Крали Марко – владетелят притежаващ огромна сила, която използвал не за да налага властта си над знайни и незнайни народи, не за да ограбва с данъци и други повинности своите поданици, нито дори да върши геройства в своя прослава, а за да защитава своите бедни и изстрадали сънародници в смутните времена на османското завладяване. И така духът на Крали Марко, яхнал своя кон Шарколия и побеждаващ турски бабаити и кръвожадни черни арапи, но не само за да ги убие, а за да освободи три синджира роби, бил възкресяван в съзнанията на безчет поколения драгушинци, формирайки вяра и надежда, че ще дойде онова

вечно чакано време, когато добрите ще надделеят над лошите...

Връх “Маркова трапеза” в планината “Шовица” над с. Драгушиново

Османското владичество Завладяването Със смутните и кървави времена на османското завладяване и налагането на турската власт над Драгушинския край е свързано названието на още една местност, която се намира на около три и половина километра северно от селото – Бойов дол. Любопитно: Чии армии са воювали в Бойов дол? На пет-шестстотин метра в дясно от

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

шосето Драгушиново – Злокучене, една неголяма заблатена долчинка е наречена Бойов дол. Прабаба ми разказваше, че тук е имало кръвопролитно сражение между русите и турците, по време на което се е проляла толкова човешка кръв, че в нея се удавило едногодишно теле. Според всички, при това много и напълно достоверни исторически факти, касаещи освобождаването на Самоков и Самоковско от турско робство (1877 год.) обаче, тук такова сражение не се е водило. Други местни предания свързват „Бойов дол” с кръвопролитна

Местността “Бойов дол” с параклисът “Свети Иван Рилски”

битка на цар Иван Шишман с турците. Достъпните, при това проверени исторически факти са категорични, че и такава сражение тук не би трябвало да е имало. В психоаналитичен аспект, в случая по всяка вероятност е налице типичен, макар и исторически пренос – т.е. нещо, което е станало по друго време и с други действащи лица е било преиначено в народната памет според

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

собствените представи. Кои тогава са воювали?

***** На 28 юли 1402 год. на около хиляда километра от тези земи, в битката при Ангора (Анкара), татарският хан Темерлан (с около 120 000 души) разгромява огромната армия (800 000??? бойци, събрани от Балканите, Мала Азия и Африка) на страховития турски султан Баязид I Светкавицата, който бил победил сърбите в Косовската битка (1389 год.) и завзел огромна част от техните земи, който бил победил и завзел българските Търновско (1393 год.) и Видинско (1396 год.) царства, който бил победил кръстоносната армия на Сигизмунд при Никопол (1396 год.) Баязид бил пленен и играл ролята на табуретка за краката на Темерлан, докато любимата жена на височайшия пленник Деспина била накарана да сервира гола на пира на Темерлан, защото Баязид направил недопустима грешка да обиди своя победител, поставяйки под съмнение неговата девственост... Жалките остатъци от непобедимата до момента огромна османска войска се пръснали, а турската власт върху новозавладените територии била сериозно застрашена. Между синовете на Баязид – Сюлейман, Иса, Муса и Мехмед започнали *

войни за подялба на бащиното им наследство. От ситуацията се възползвали множество балкански владетели, които с подкрепата на унгарския крал Сигизмунд подновили опитите си за противопоставяне на турските нашественици. Времето между 1404 – 1409 год. е белязано в официалната българска историография като периода на въстанието на синовете на последните български царе – Фружин, син на търновския цар Иван Шишман и Константин, син на видинския цар Иван Срацимир. Техните войски били разбити от Сюлейман през 1409 год. в Поморавието, като Константин избягал в Сърбия, а Фружин – в Унгария. Редица краеведски разработки*, базиращи се предимно върху фолклорни източници свързват местностите Цареви кладенци и Шишманово кале, намиращи се на около шест-седем километра на юг от днешния град Самоков с някой от последните български владетели, геройски загинал за защита на българския народ и православната вяра. И понеже се знае съдбата и на Иван Шишман, и на Иван Срацимир, и на споменатите и тук Константин и Фружин, както и на Александър, другият син на Иван Шишман, приел мохамеданската вяра и убит в Анадола в битността му на верен турски васал,

За повече могат да бъдат по търсени: Семерджиев, Х. – Самоков и околностите му, Са моков, 1913 г. (фототип но издание); Темелски, Христо – Са моков пр ез възраждането, изд. фондация “Елана и Иван Дуйчев и”, София, 2 000 г.; Христофоро в, Асен – Самоков, Издателство н а н ационалния съв ет на оте чествения фронт, София, 196 2 г. и др.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

упорито се споменава името Иван Асен IV Шишман, който се свързва с участие във въстанието на Константин и Фружин, както и със запазилото се предание сред българите в днешния самоковски край – за обезглавения от турците цар Шишман и бликналата лечебна вода по местата, където се търкулнала главата му... Дали е било точно така? Със сигурност се знае, че през 1411 год. синът на Баязид – Муса, успял да надделее над брат си Сюлейман и станал пълновластен господар на Балканите. И управлявал така, че останал в народната памет на своите поданици – българи, сърби, гърци, власи, арнаути, а и турци, с прозвището „Кеседжията”, т.е. „Секачът” (на глави), кръволокът, разбойникът... А един от любимите сюжети в българските народни песни, приказки и предания станал сблъсъкът между Муса Кеседжията и Крали Марко... (Излишно е да се уточнява кой е представян като победител ) И макар, че много самоковски краеведи изразяват своето учудване, че в достъпните им български, сръбски и турски извори от онова време не се споменава „първият град на Запад” в „славните” времена на Османската империя, със сигурност също се знае, че през фаталната 1413 год. в местността Мокрите ливади, намираща се

някъде между село Чамурли, (преведено от турски на български – „Кално село”, бившето Шишманово, в което през цялото време на турското робство живели компактни маси от турски селяни, повечето от които – ислямизирани шопи) и село Драгушин(ово), се е провело едно кръвопролитно сражение между армиите на Муса Кеседжията и неговия брат Мехмед, на чиято страна воювали повечето балкански владетели, (разбираемо е защо) Според летописеца Константин Костенечки, изтъкнат български книжовник от онази епоха и сам българин от Костенец, (следователно добре познаващ местната топонимия и названията на тукашните селища), в битката особено се отличил сръбският владетел Георги Бранкович, чиято намеса разгромила еничарския корпус и обърнала иначе храбрия Муса Кеседжи в бягство. Муса бил застигнат близо до река Искър и удушен собственоръчно от своя брат Мехмед. Така – по традиция пак от братска ръка, загинал още един турски владетел, а неговото лобно място било превърнато от суеверните пришълци от Ориента в сакрална местност, обект на своеобразно преклонение в недалечното минало от турци, а и от българи чак до наши дни... Това е Бойов дол. Възможно ли е мястото на смъртта на

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

един съвсем „законен” турски владетел, (султан, побългарено – цар, който според някои местни предания в своето себелюбие и суетност преименувал в своя възхвала найвисокия връх на Балканите – Мусала), да е изместено от народната памет на десетина километра по на юг по течението на Искъра? А удушването – превърнато в по-героично, подхождащо за един секач на глави обезглавяване? Както и междукултурната колизия да е сътворила от още едно място в самоковско обект на свещено преклонение по силата на елементарната логика: Турският цар Муса е загинал близо до турското село Чамурли, а нашият цар Шишман, (като погорен, по-висшестоящ в битността му на християнски властелин) – безспорно някъде над него, по по-горното течение на Искъра – затова те (мохамеданите) ходят на своето аязмо под Драгушиново, а ние – по-нагоре, на лековитите кладенци до затрупаната църква...

голяма или по-малка степен отговарящ на затвърдената историческа представа, може да се предположи, че се е „сдобил” в смутните времена на завладяването на земите в центъра на Балканите с не малко по количество и качество злато и сребро. Знае се, че всяка битка винаги грижливо бива предварително планирана и организирана. Така правели дори и турците, а самият Муса безспорно е бил опитен пълководец. Фактът, че виждайки поражението побягнал, вместо да приеме смело смъртта, както би подобавало на един истински войн на Аллах, какъвто наистина е бил, красноречиво доказва, че е имал някаква надежда, която е мотивирала желанието му за живот и за нови битки. Всяка армия обаче се нуждае от пари и ако е нямал този незаменим ресурс, може би би предпочел бързата смърт на бойното поле, вместо позорното, безнадеждно бягство и мъчителната орис на пленник... И може би има истина в разсъжденията за това, че в потайна доба, часове преди смъртта си Муса Главорезът е закопал награбеното от българи, сърби, арнаути, власи, гърци, а и турци, някъде из затънтените долове на драгушинското землище...

Любопитно: Къде е закопано имането на Муса Кеседжията? Сред „просветените” в тайните на иманярския занаят отдавна се говори за някакво огромно турско съкровище, заровено из землището на Драгушиново. Ако се приеме, че Муса Кеседжията е водил начин на живот в известна по-

***** Оцеляването... Погледнато в исторически аспект, наред с намерилите обширно място на страниците на анали, летописи и хроники героични и кръвопролитни обсади, битки и

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

завладявания, има и една твърде прозаична човешка дейност, почти не описвана от летописци и писатели, но от резултатите на чието качество е предопределен успехът на дори и най-героичното начинание. И това е ежедневният труд на хората. По времето на Второто Българско царство, след превземането на Константинопол (1204 год.) от рицарите – кръстоносци става видно, че за пръв път в историята Западна Европа е придобила технологично превъзходство над Югоизточна. А в основата на този превес стояли знанията и уменията за производство на желязо. В технологично отношение през тази епоха Западно- и Централно- европейските производители на желязо внедрили няколко основни нововъвединия, част от които залегнали и в по-късното леене на стомана и чугун: При топенето на желязна руда с дървени въглища било въведено подаването на въздух с ковашки духала под не особено сложните пещи, което позволило повишаването на температурата в пещта и съответно: производство на метал с повисоко качество (поради по-малкото шупли в отливките) и намаляване на загубите на желязо при топенето (поради попълноценното усвояване на рудата).

Използване силата на течащата вода както за механичното задвижване на ковашките духала на пещите, така и при последващото изковаване на желязото, което увеличило производителността на труда. Въглеводородната закалка на желязото, превръщаща го чрез процеса на многопластово изковаване в стомана. (През Средновековието се смятало, че найкачествени саби били произведените в сирийския град Дамаск. Макар и забулено в дълбока тайна се знаело, че сабите-дамаскини били най-остри и здрави, защото във финалния етап по тяхното изготвяне, след последното нагряване до жълто-червено, били забивани в сърцето на жив роб. (Суеверните ориенталци смятали, че така металът получавал здравината на нетленната и нерушима човешка душа.) По време на кръстоносните походи западноевропейските оръжейници след като разгадали тайната на закалката с присъщия прагматизъм на западната мисъл, започнали да използват не човек, а овца, като по-късно било установено, че и кръвта от заклани животни, а дори и други биопродукти могат да имат същия ефект...) Никой не знае кога точно е започнало производството на желязо в Драгушинския край, нито дори по кое време е въведено

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

използването на описаната технология. Знае се, че когато турците завладели тукашните земи, по течението на Искъра имало три самокова, както и че в последните десетилетия на османското владичество шест от около петнадесетте самокови в Самоковско и извън него, били локализирани върху землището на Драгушиново. Знае се също така, че в Източнобългарските земи чак някъде до 17 век бил използван старият метод на разтапяне на желязната руда – без ковашки мехове за подаване на въздух под пещите. Предполага се, че нововъведенията в производството на желязо били внедрени на Балканите от саксонски рудари... Любопитно: Кои е научил старите обитатели на Драгушинско да леят желязо? По време на турското робство качеството на самоковското желязо било прочуто по териториите на цялата империя, ширнали се върху три континента. Именно желязото превърнало Самоков в „пръв град на Запада” в отоманските предели, град с богато, образовано и будно население, упражняващо всевъзможни и процъфтяващи занаяти. С железодобива било ангажирано почти цялото население на Самоковско – с изплавена желязна руда и произведени дървени въглища били погасявани огромните данъчни задължения на християнското

Изковаване на гвоздеите за разпятието на Исус Христос - стенопис от църквата “Свети Йоан Богослов” на Земенския манастир /14 век/. Ктитори на тази църква били родителите на деспот Констатнит Драгаш

население към Турската империя; не малка част от селяните в неактивния есенно-зимен сезон превозвали със своите биволски и волски впрягове произведеното желязо до пристанищата на Солун и дори Родосто; много често в натура – с желязо, се заплащал трудът на майсторите видняри (леяри) и ковачи, обикновено – също селяни и техните многобройни помощници; ловки търговци, най-вече евреи, продавали самоковско желязо чак до Виена... А, че железодобивът в Драгушиново е бил с отколешни традиции едва ли подлежи на съмнение В подкрепа на този неоспорим факт заслужават да бъдат посочени редица местни дадености: - Антропогенните промени на ландшафта. Хилядолетия рудодобивът в

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Драгушинско се осъществявал по два основни способа: 1. Чрез разкопаване на шуплести бигорови скали от склоновете на ридовете около селото или пясъци и чакъли от Искъра и неговите притоци, съдържащи желязна руда и последващо промиване на ръка – с течаща вода и корита (коруби). 2. Чрез разораване на дълбоки бразди по склоновете на ридовете около Драгушиново с биволски и волски впрягове през късната есен и събиране на естествено промитата желязна руда в браздите някъде в късната пролет на следващата година (след топенето на снеговете и след пролетните дъждове). И до днес по местата, където е бил измит по-плиткият почвен слой, естественото състояние на почвената покривка не е възстановено. Достатъчно е човек да се разходи например из местността „Калков кладенец” (на около километър югоизточно от днешното село), за да види рововете из бигоровите масиви, където не расте все още почти нищо.

В продължение на хилядолетия масивите от

бигорови скали около с. Драгушиново били използвани за добив на желязна руда.

- Имена на местности (топоними). Все още – близо два века след краха на железодобива по тези земи, като своеобразен атавизъм, редица местности в Драгушинско пазят в народната памет спомени за онази вече позабравена епоха: Старите рудища (местност на около километър на югоизток от днешното село под Старио друм); Рудищата (местност на около километър и половина на изток от днешното село); Рудежо (местност на около километър на запад от днешното село по Старио друм); Пещите, (в смисъл – „Видните”, местност на около километър на изток от днешното село) и пр. - Щлякната. Ако някой се разходи из Драгушинско, наред с гранитните, кварцови, глинести и бигорови камъни, би могъл да намери и едни особени, по-големи или по-малки, много твърди макар и шуплести, изкрящочерни, красиви камъчета. Те са с антропогенен произход, а постарите селяни ги наричаха „шлякна”. Всъщност представляват въглеводородни сплави с ниско съдържание на желязо, останали след овъгляването на дървените въглища в пещите. Тяхното количество е било такова, че практичните местни хора са ги използвали за павиране на дворове, мегдани, улици... - Купищата. Понастоящем, близо два века след прекратяването на железодобива по тези земи, на много места из Драгушинско могат да бъдат открити т. нар. „купища” – камари от изхвърлена сгурия (шлякна) от пещите (видните).

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

На места купчините от щлякна достигат площ от над двеста квадратни метра и височина до над два метра. - Корубата. Това вече споменато съоръжение е осигурявало възможност за целогодишното промиване на желязна руда по технология, близка до познатите декори от филмите за златотърсачи в Калифорния и Аляска. По време на турското робство с промиване на

желязна руда се занимавало почти цялото местно население – от невръстни деца, до немощни старци. Нещо повече. Железодобивът в Драгушинско привличал пришълци от близо и далече, обикновено малоимотни и разорени хора, които бързо усвоявали не особено сложното производство и работели срещу заплащане на турски бейове и по-богати местни семейства. - Фамилни имена. И в Драгушинско всеки един занаят бил предаван през вековете от родители на деца. Така било и с изкуството на топене на желязо – виднярството. Самите майстори – видняри се ползвали с привилегията да запазват за себе си най-качественото желязо – онова, което полепвало по дългите лескови пръти, с които проверявали през отворите на пещите (видните) процеса на топенето. Понякога теглото на мострите достигало дневно десетки килограми... Един от големите родове на Драгушиново носел фамилията Виднярски, като част от неговите наследници се прекръстили на Дамянови. ***** *

С мрачната епоха на завладяването на земите на днешния Драгушински край е свързано и едно интересно предание*, което е записано от Димитър Игнатов Домишляров в неговата също непубликувана история на селото. В преданието се разказва как в онези тъмни и кървави времена, турците опустошили процъфтяващо селище до което достигала бистрата рилска вода от Корубата, разположено около днешния параклис „Свети Дух” и спускащо се по планинските склонове около него, най-голямо в подножието на Рила със своите над 4000 души и три пресвети Християнски храма. Почти всичките му обитатели погинали – някои – от турските ятагани, други от глад и болести. Бил пощаден единствено чифликът на някакъв „турчин” с благозвучното българско име Драгушин, и работещите в него ябанджии (пришълци) чак от Венско (навярно Виена, популярната сред балканското християнско население столица на основния европейски противник на Османската империя през 17 и 18 век). Известно е, че добилите печална слава от последните години на турското робство чифлици всъщност били специфични стопански образувания, нямащи нищо общо както със западноевропейските феодални владения, така и с руските помещически

До мишля ров, Д ими тър – „ИСТО РИЯ н а сел о Дра гуши ново, написан а п рез 19 67 год ина ”, ръко писът е ска нира н в ли чен архив на а втора .

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

имения. В турския чифлик се работело срещу заплащане, като работещият в повечето случаи можел да го напусне по своя воля, защото – парадоксално, обикновено бил свободен човек дори и в условията на турското робство... Самият чифлик бил автономна икономическа единица, съчетаваща в себе си познатите на съответната територия селскостопански и занаятчийски дейности. Като чифлици били организирани и самоковите в Самоковско, в които майсторите и техните помощници получавали не само заплати в пари и в натура, но и отпуск за работа на собствените си земеделски стопанства, както и имали задължението да обработват и селскостопанските земи на своите работодатели – турските бейове... Дали в споменатия чифлик на Драгушин действително са работели „ябанджии чак от Венско”; били ли са те загадъчни саксонски рудари, доведени от някой прозорлив управник, дал тласък на железодобива в тукашните земи; или са били турски пленници, отработващи своето право отново да станат свободни; или пък се касае просто за някаква словесна грешка, не е ясно. Факт е, че понастоящем – само около два века след рухването на описания начин на железопроизводство, тази отколешна местна

дейност вече е забулена в тайнство и в Драгушиново, и в Самоков. ***** Писмени сведения за село Драгушин(ово) Първите писмени сведения за Драгушиново като автономна селищна единица са още от зората на турското робство над българските земи. Под името Драгушин селото се споменава в редица османски данъчни регистри и други административни документи като съставна част на Самоковската каза за времето между XVI и XIX век. В онази епоха селото е било сравнително голямо и богато, като е имало църква и свещеник през цялото време на турското робство. (В съкратен османски опис, съставен през 1523 г., селото е записано с името Драгушин, с 61 християнски домакинства и 5356 акчета приход. По същото време населението на Самоков през 1524/25 г. се състои от 43 мюсюлмански домакинства и 111 християнски). Твърде интересно писмено сведение, свързано с историята на селото от онази далечна епоха цитира и Асен Бояджиев в своята книга „Миналото на Шипочан”. В намерен от него в кметството на село Шипочан османотурски документ, изготвен съгласно каноните на щериатския съд от самоковски кадия на

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

име Мустафа на 1 март 1587 год., се описва сделка, свързана с покупко-продажба на две ниви на синура на село Драгушин. И продавачите – Петре и Цветко, синове на Продан, които са от с. Шипоч, и купувачът – Митре, син на поп, който е от с. Драгошин, са немюсюлмани. Дори и сам по себе си този документ дава ценна информация за историята на Драгушиново през онази тъмна епоха. Така например, макар че по онова време в Османската империя да е съществувала жестока дискриминация по отношение на изповядващите християнската религия раи, се оказва, че цитираните християни и от двете съседни села не са изпитвали особени притеснения при ползването на правните услуги на държавата – нещо повече – те самите са ги търсели, което разкрива и една относително висока юридическа култура. Фактът, че драгушинецът с благозвучното име от старобългарски произход Митре е син на поп, предразполага към изводи относно евентуалното наличие на църква в селото, а това съотнесено към съществуващите забрани по онова време да се строят християнски храмове във владенията на турските султани, както и липсата на църкви в огромен брой български села и дори градове, би могло да се тълкува и като доказателство за

наличието на относително заможно население и при това ползващо се може би с някакви религиозни облекчения, а и по всяка вероятност – и за изградена и останала църква в селото от предходния период... Любопитно: Още за името на село Драгушиново, или какво би могла да разкрие официалната историческа наука? Връзката между историческите личности и имената на селищата би могла да бъде проследена в няколко основни аспекта: В първия случай, когато тщеславни владетели решават да се увековечат във времето чрез изграждането на нови селища (предимно градове), които кръщават на свое име. Такива примери има много и са присъщи на всички исторически епохи: Рим, Александрия, Филипопол, Санкт Петербург... Други, не по-малко суетни управници дори не са изграждали нови селища, а за по-лесно просто прекръствали съществуващи: Сталинград, Константинопол, Димитровград, Благоевград... В много други случаи някои личности прибавяли към името си названието на своето населено място: Амадей Савойски, Алфонсо д' Охеда, Константин Костенечки, Теодосий Търновски... Известно е също така, че при своята инвазия на Балканите турците обикновено наричали завладените селища с името на техния

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

последен местен владетел. Навярно за това, някак си почти безкритично редица самоковски краеведи, а дори и историци, упорито се опитват да превърнат в историческа фактология информация, получена най-вече от фолклорни източници. Така например, макар и да няма някакво що годе сигурно научно потвърждение, от тукашното самоковско предание за болярина Бельо и неговите синове Теодосий, Продан, Вальо (или Мальо) и Драго (или Драгуш, или Драгаш, или Драгоя, или Драгушин), са генерализирани немалко обширни вербални изводи за наличието на някакъв мощен средновековен административен градски център около малката Бельова църква, държал във властта си територията на днешната Самоковска община, както и за произхода на имената на селата: Доспей (наречено на приелия мохамеданската вяра Теодосий – Досьо бей); Продановци (именовано на Продан) и Драгушиново (за което вече стана дума в предходната част на книгата). Въз основа на съхранените български, сръбски, а и турски извори от 14 и 15 век, името Драгушин, (с което било обозначавано селото в официалните османски документи чак до началото на 19 век, когато бил прибавен и суфиксът „–ово”), би могло да бъде свързано с няколко по-известни исторически личности. И ако се следва логиката за търсене от сравнително по - пълни словесни съвпадения, към по-непълни такива, би могло да се започне с Иван Драгушин. Иван Драгушин е потомък на единствената царска фамилия в Средновековна

България, произхождаща по бащина линия от Южнобългарите земи – на цар Смилец (1292 – 1298 год.) Иван Драгушин или Йоан Драгушин е син на и . Попаднал още от най-ранните си детски години в ролята на политически изгнаник, в Константинопол той се сближава със своя близък

Иван Драгушин - ктиторски портрет от църквата на Плошкия манастир край Квадарци

роднина по майчина и бащина линия – бъдещия първи цар на Сърбия – Стефан Душан. След възкачването на Стефан Душан на сръбския престол, Иван Драгушин и неговата майка Марина Смилец били обсипани с привилегии – тяхното

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

огромно богатство им помогнало да бъдат ктитори на църкви и дарители на манастири. Друго известно от средновековните летописи и дарителски надписи лице, чието родово име също в известна по-голяма, или по-малка степен съвпада с името на селото е владетелят на Велбъждското деспотство Константин Драгаш – дядо на последните ромейски (византийски) императори и , а дори и прадядо на първия руски цар Иван Грозни. Константин Драгаш безспорно е бил колоритен средновековен български владетел, полагал грижи както за спасението на своята душа чрез щедри дарения на църкви и манастири, така и за добруването на своя народ. От част от съхранените стенописи в църквата на Земенския манастир “Св. Йоан Богослов”, чийто ктитор е бил бащата на Константин Драгаш – деспот Деян, се вижда една твърде своеобразна картина на състоянието на железообработването в този регион. На името на Константин Драгаш е преименуван от турците самият Велбъжд – Кюстенджа (Кюстендил).

И макар, че в психоаналитичен аспект търсенето на необходимостта от идентификацията с общия праотец на живеещите хора на определена територия да има своето що годе логично обяснение, за достоверността от следването на подобна линия на разсъждения може само да се гадае. Ако обаче отново се прибегне до местната топонимия и родовата памет, биха могли да

бъдат очертани още няколко фантастични или повече, или по-малко реалистични щрихи... Коя е Кралицата, дала своята титла на едноименната местност в Драгушиново? На около четири километра на североизток от днешното село по Старио друм, има една местност, която е обозначена с топонима „Кралица”. Понастоящем мястото е гористо и пусто. От тук обаче е минавал Старио друм и малко по на север, на стотина-двеста метра – в местността „Кръсто”, се е намирал своеобразен кръстопът – на изток се тръгвало към Щипоне (дн. Ихтиман), на запад – към Драгушиново и от там към Велбъжд, на север – към Сердика, а на юг към Гуцал, Костенец и Фелибе (дн. Пловдив). На Кръсто се пресичали не само пътища, но и в една напълно суха понастоящем местност, носеща странното название „Вировете”, се разклонявала водата от Корубата – на запад се спускала към Драгушинско, на север към Чамурлийско (изчезналото във водите на яз. „Искър” бивше село Шишманово), а на изток към Новоселско. Дори и в годините на турското робство това било оживено място, близо до което – при параклиса „Свети Дух”, ежегодно били организирани пищни тържества на патронния празник, на които се стичали хора от цялата околия. (Известно е, че Свети Дух бил един от символите на средновековна България и, че бил смятан за покровител на рударите). Крум Иванов свързва местността „Кралица” с една чудно красива девойка от Драгушиново на име Богдана, която смело повела

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

чествалите празника Свети Дух местни хора срещу башибозуците, преследващи ранен четник в Априлското въстание (1876 год.) и която загинала от читашки куршум. Един по-обективен лексикален анализ на произхода на този топоним обаче би поставил под съмнение не само достоверността на разказа на неизвестния информатор на краеведа, но и самото време на възникването на топонима. Безспорно е имало кралица, която е дала своята титла на местността. Тази титла обаче не е присъща на българската лексика поради отсъствието й сред българските владетели. Известно е, че дори великият Калоян, официално получил от римския папа титлата „крал”, продължил да се титулува „император” (т. е. „цар”) на българи и власи. В Западна България множеството местни владетели обикновено се титулували с ромейски (византийски) титли – севастократор или деспот. Такъв бил ктиторът на Боянската църква – севастократор Калоян. Такъв бил и деспот Константин Драгаш. Що се отнася до времето на Априлското въстание – XIX век, тогава по би подхождало смелата Богдана да бъде наречена княгиня (подобно на Райна княгиня), а не кралица... Титлата крал била присъща на позападни владетели, от които най-близо до описваната територия били сръбските, като след разпадането на сръбското царство (14 век), се нароили и множество локални крале, повечето от които – от български произход и властващи над

българи. Един от тях бил и „третият цар на България” – легендарният Крали Марко. Коя обаче е била нашата загадъчна кралица? Дали някоя дъщеря на местен владетел, омъжена в странство и пренесла своето родово име на деца и внуци, каквато практика съществувала в Ромейската империя, а и в България и Сърбия? Или пък кралска дъщеря, чиято вяра и чувства били пожертвани в името на поредния династически брак, целящ смекчаването на ударите от османската инвазия, минала незнайно кога по Старио друм на изток, към Одрин, Анадола или Цариград? Или благородна владетелка, увековечена от признателната народна памет за някакво сторено голямо добро? Или пък съпругата на Крали Марко, чиято сватба е възпята в десетки народни песни? Или някоя от многото красиви български девойки, предпочела смъртта пред смяната на найценното нещо в православния морал – християнската вяра с мохамеданска? Не се знае...

***** На фона на хилядолетното присъствие на хора с различни култури по тукашните земи, на взаимно преливане на цивилизационни влияния, на прииждане и оттегляне на по-големи и по-малки етнически общности, понастоящем споменът за турското робство е твърде съноподобен и в съзнанията на днешните драгушинци. И макар, че под влиянието на по-късните етно-

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

културни напластявания този спомен да е оцветен в твърде мрачни краски, евентуалното подлагане на съхранените представи за неговата епоха в колективното съзнание на обитатели на Драгушиново на някаква повече или по-малко обективна психоанализа, би могло да помогне за разгадаване някои от най-съкровените тайни на миналото... Разположено върху добре усвоени в стопанско отношение земи и обитавано от население, притежаващо умения както за селскостопански дейности, така и за упражняване на авангардни за времето си технологии, свързани с производството на желязо, Драгушиново било относително богато и уредено село дори и в най-мрачните времена на робството. Годишно тук се отглеждали над 1500 овце и кози, над 250 коня, над 400 вола, крави, биволици и биволи. Широкото използване на овчата и говежда тор спомогнало за продължителното практикуване на двуполната система в земеделието, при която една година нивите се засявали и една година били оставяни „да почиват” във вид на угар (орници). (По същото време на много по-благоприятни в агро-климатично отношение места по българските земи, а и в Европа, се работело по т. нар. „триполна” земеделска система, при

която нивата била една година изоравана и засявана, след това само изоравана и едва на третата – отново изоравана и засявана.) Отглеждали се пшеница, ръж, ечемик, овес, просо. Огромните поливни площи позволявали получаване по две реколти сено, както и правенето на различни земеделски експерименти, свързани с отглеждане на зеленчукови култури, овощни дървета и дори лози... Близостта до Самоков, в който живеело компактно турско население, (макар и в по-голямата си част съставено от приели мохамеданството тукашни шопи), което било почти непрекъснато въвличано във водените военни действия от Османската държава в Централна и Източна Европа и съпровождащото това участие заграбване (от Европа) и изразходване (в Самоков) на парични средства и материални ценности, безспорно е спомагало и за икономическо преразпределение на общественото богатство от непроизвеждащите към произвеждащите социални групи. Навярно затова в Драгушиново и до днес биха могли да бъдат открити монети с датировка от XVII до XIX век от почти цяла Европа, използвани навремето както за обращeние, така и за изготвяне на красиви женски накити, както и странно изглеждащи за тукашната пасторална

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

с р е д а предмети, п р и с ъ щ и предимно на централноевропейската г р а д с к а култура... Османски монети и монети от европейски държави /17 - 18 век/, попаднали в с. Драгушиново

Наред с това, активната селскостопанска дейност и наличието на множество самокови и видни в Драгушиново през този период, спомагали не само за въвличането на обитателите на селото в активни стоково-парични отношения, но и за прииждането на хора, търсещи по-добра икономическа реализация от близо и далече. Разгадаването тайните на родословното дърво на днешните обитатели на селото води до праотци, дошли тук не само от сравнително близките райони на Ихтиманско, Костенецко, Софийско, Радомирско, Банско, Врачанско, но и от Сръбско, Гръцко, а даже и от Русия... В смутните времена на робството благодатната и добре усвоена от човешкия труд земя на Драгушиново привличала не само турските бейове, които били собственици на функциониращите като

чифлици самокови и видни, но дори и евреите от близкия град. Според все още непубликуваната Хроника на семейство Арие от Самоков, именно землището на село Драгушин било предпочитано място за инвестиции в сложни технологични начинания като фабрики и механични дараци, а и място за отдих, където сред лозови масиви били построени красиви семейни вили. В една от тях – на Челеби Аврам М. Арие Втори, винаги когато идвал по тези места, отсядал валията на Дунавския вилает и виден турски реформатор Митхад паша (1822 – 1884 г.) През 1869 година е съградена църквата „Свети Тодор”, като според преданията преди нея на брега на Искъра е имало друга – по-голяма, към която е имало и килийно училище. По това време по-будните деца от Драгушиново вече учели както в тукашното взаимно училище, помещаващо се в сграда до църквата, така и в Долномахаленското училище на Самоков. В създадената в Самоков през 1866 год. Земеделска каса, отпускаща високолихвени заеми на селяни от Самоков и околните села, от село Драгушиново бил внесен капитал в размер на 3100 гроша. В епохата на Възраждането много драгушинци се включили в големите обществени движения на българите от

Средногорски връх Еледжик и избили до крак кръвожадния отряд на преследващите го османци. В това сражение загинала и една чудно красива девойка от Драгушиново на име Богдана, на чието име била кръстена местността, където била убита и погребана далеч от селските гробища, за да не разберат за станалото турците... Самоковско – за премахване на ангарията, за национално и църковно еманципиране, за новобългарска просвета. Според местни предания, по време на една от обиколките си из българските земи, Васил Левски се срещнал с будни младежи от Драгушиново в един егрек, разположен до пещите (видни) в близост до Старио друм и ги приобщил към идеите за националното освобождение. А Крум Иванов твърди, че по време на Априлското въстание единственото сражение между турските башибозуци и българите от Самоковско станало в близост до местността Кралица, където чествалите празника Свети Дух драгушинци приютили ранен четник в битката при недалечния

Църквата “Свети Тодор” в с. Драгушиново

Любопитно: За взаимоотношенията между поробители и поробени в Драгушинско За тъмната епоха на турското робство, или турското иго, или османското владичество, или османското присъствие... е писано и говорено много. По всяка вероятност, едно безпристрастно дори и бегло „надзърване” в съхранената информация за онова отдавна отминало време би дало достатъчно конкретни факти и за специфичните местни прояви на така дефинираното „турско робство, или турско иго, или османско владичество, или османско присъствие...” и в самото село Драгушиново. Ако обаче бъде направен един повече или по-малко успешен опит фактите да бъдат използвани не

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

толкова за „доказателствен материал” в подкрепа на вече съществуващи исторически твърдения, а за поставяне на определени психо-социални въпроси и последващо търсене на техните отговори, то тогава безспорно един от тях би бил: „Какво всъщност е помогнало на драгушинци да оцелеят и се съхранят като общност в своето село през изтеклото жестоко време – въпреки непосилния данъчен гнет на Отоманската държава, въпреки религиозната дискриминация, въпреки своеволията на турските бейове и разбойници, въпреки честите природни бедствия и всички други възможни прояви на лошото?” Защото – както вече бе споменато – през далечната 1523 г., в записаното с името Драгушин село са живеели 61 християнски домакинства и имайки в предвид, че едно тогавашно домакинство е включвало около десетина човека, сега – близо петстотин години покъсно, в днешното Драгушиново пак живеят приблизително толкова жители, при това по една или друга причина понастоящем те ежегодно намаляват... За да бъде разбрано естеството на възможните отговори на този въпрос навярно трябва да се направи опит за „вникване” в специфичните форми на стремежа към безсмъртие, направлявали битието на тогавашните хора – и които днес са не само трудно разбираеми за мисленето на техните потомци, но често – дори и абсолютно неприемливи като поведенчески прояви. Така например е всеизвестно, че уникалното данъчно облагане на Отоманската империя е било

свързано с огромна икономическа дискриминация на християнското население, което не само е плащало много повече по видове и по-големи по размер данъци в сравнение с мюсюлманите, но и често за „погасяването” на това данъчно „задължение” при това към чуждата държава, са отивали понякога близо половината от доходите му. Безспорно за днешния човек изглежда странно защо тогавашният му праотец е предпочитал да плаща толкова много – често лишавайки себе си и децата си дори и от насъщния хляб, при условие, че е имал възможност лесно да се „освободи” от този тежък данъчен гнет, просто приемайки мохамеданството, защото това е позволявал и самият шериат – доминиращото ислямско право в империята. Явно за него – тогавашния българин и драгушинец е имало нещо много по-ценно от това да има храна на трапезата си. Не по-малко странно изглежда и фактът, че много селски девойки не само са предпочитали изнурителния и тежък земеделски труд, но понякога дори и смъртта, пред алтернативата да водят охолен и безгрижен живот в харемите на турците. Явно и за тях е имало нещо много по-ценно от лекотата на живота в сараите. Абсурдно е, че е имало и християни – осъдени на мъчителна смърт за различни по вид престъпления, които са предпочитали за бъдат заклани от палачите – обикновено цигани, на някой от самоковските мостове, или да бъдат побити на кол, или обесени, при условие, че са имали избора да „спасят кожите”, просто покайвайки се и приемайки

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

мохамеданската вяра. Явно за всички тях – живеещите в условията на турското робство, или турското иго, или османското владичество, или османското присъствие... християни, българи и драгушинци, е имало нещо много по-важно дори и от живота. И това несъмнено е била вярата в безсмъртието на тяхната християнска душа и неистовият стремеж тя да бъде спасена за вечността в името на Бога.. От една подобна гледна точка е обяснима съпротивата на тогавашните хора срещу тегобата на робството, или владичеството, или игото, или присъствието и т.н., която при това е била ако не по-силна, то поне равна по сила на упражнявания обществен натиск. Що се отнася и до твърде интересния въпрос на какво са се уповавали те за да устоят в борбата с огромната мощ на османските султани, черпеща сила от милиони подвластни, живеещи на три континента, той също има своите логични отговори, които са заложени в битието на драгушинците от онази епоха... Обитателите на Драгушиново от онова отдавна изтекло време, не само познавали особеностите на живата и нежива природа около тях по-добре от пришълците от Ориента и живеели в по-пълна хармония с нея, но и умеели – съзнателно и неосъзнато, да се възползват от това свое предимство за да доказват превъзходството на християнския дух. В този аспект са твърде показателни редица топоними, пръснати по цялото землище на

селото и наситени с особен, сакрален смисъл. И макар, че понастоящем почти никой не знае дори и значението на думите, обозначаващи съответните местности, все още по-възрастните често плахо се прекръстват, когато се случи да минат по тези места.

Върхът „Дабето”, храмът „Свети Дух” и висотата на Христовата вяра... Известно е, че по време на турското робство за един продължителен период от време не само било забранено да се строят нови църкви, но и нито една християнска сграда не можело да надвишава по височина минаретата на джамиите. А в Самоков – богат и процъфтяващ за времето си град, наред със значителното присъствие на мюсюлманско население, имало и четиринадесет джамии. И въпреки тези забрани, а и близостта до града, старите драгушинци намерили начин през цялото време на робството да въздигнат Христовата вяра и нейния дух по-високо от поганската. Вече на няколко пъти бе споменато, че на няколко километра от селото, в местността „Дабето”, се намира един неголям храм „Свети Дух”. Храмът е разположен на найвисокото място в околността – което се извисява не само над близките ридове, но и специфичното разположение го въздига значително по-високо и над най-високите

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

минарета на самоковските джамии. Закътан сред няколко огромни остатъчни скали, този храм бе обект на сакрално преклонение дори и във времената на върлия комунистически атеизъм – когато, въпреки непрекъснато бълваната антирелигиозна пропаганда, хора от селото поддържаха мъждукащото пламъче на кандилото в иконостаса...

Храмът “Свети Дух” над село Драгушиново

Според едно старинно предание, от този храм започвала пътека от бели, светещи в безлунните нощи камъни, която свършвала там, където била затрупаната с буси Бельова църква. И макар, че е всеизвестно, че Свети Дух е бил смятан за символ на Средновековна България, както и за покровител на рударите, никой не знае кога е съграден този загадъчен храм...

„Цръквището” На левия бряг на Искъра, на около два километра и половина западно от селото, близо до Средна гора, има една местност, която е именувана „Цръквището”. Едно повнимателно вглеждане в релефа на терена разкрива правоъгълна могила, издигаща се на около половин, до един метър над местността, с разположение на дългата част от запад на изток, като в източната част се вижда нещо като добре изразена полукръгла апсида. Според редица предания в Драгушиново е имало стара, много голяма църква с твърде неясна съдба – някои твърдят, че турците я били унищожили, а други, че Искърът я отнесъл при едно от своите разливания. Понастоящем тази тайнствена местност също е обгърната със забравата на изтеклото време... „Кръсто” На около три и половина километра североизточно от Драгушиново, на билото на Главнио рид, има една местност, която е наречено „Кръсто”. Преди години тук, на мястото където Старио друм се е кръстосвал с пътя за Средец, е имало голям каменен кръст. Местните предания неотменно свързват тази местност с някакво тайнствено имане, което е заровено нейде из нея... Според една от легендите, много,

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

много отдавна, по време на честването на празника Свети дух – с присъщите му обичаи – пищни хора, веселие, курбан, от тук минал турски керван, пренасящ пари за воюващата някъде на запад османска армия. Един от турските пазванти съгледал една красива девойка на хорото и пожелал да я отвлече. В настъпилата суматоха много от придошлите от близо и далече християни се разбягали, но драгушинци наскачали и избили турците до крак. В боя била убита девойката и местният свещеник – грък, по турски папаз. Драгушинци погребали погиналите мома и попа далеч от селските гробища, за да не разберат местните турци, а парите за османската армия заровили в казаните от курбана, като в единия от тях сложили и обкованото със златна подвързия Евангелие и кръста на свещеника. Мястото било отбелязано с каменен кръст... В друга легенда се разказва отново за ограбване на турската хазна, но вместо сюжетът с красивата девойка, се появява обикновен разбойнически акт – местни пазванти на прохода се полакомили за голямото богатство и избили турците, които го охранявали. Парите били толкова много, че ги закопали, а мястото – те да го помнят, а другите да се страхуват от него, отбелязали със стар каменен кръст от близките гробища.

Почнали обаче да харчат доста и така привлекли вниманието на самоковските аяни, които организирали наказателна акция и унищожили Драгушиново, а обитателите му се пръснали за дълго... Има и още по-прозаична версия... Две овчарчета често носели сирене и крокмач на някакъв турчин–пазач на вировете на корубата, който отговарял за разпределението на водата – дали ще тече към Драгушиново, или към Ново село, или към Злокучене. Един ден видели, че е получил заплата и решили да го убият и ограбят. Вечерта изпълнили замисленото – убили пазача, заровили кожената му кесия, сложили върху нея кръста от близките гробища, а тялото отмъкнали чак на синура на землищата на Драгушиново, Злокучене и Широки дол, защото знаели, че турците ще искат „кръвнина” от обитателите на онова село, в чието землище е намерен трупът. И наистина, когато трупът бил открит, турците решили да поискат „кръвнината” от онова село, от което се чуело пеенето на петлите. Оказало се, че това било Широки дол... „Анчина могила” На около километър и половина от Драгушиново, по пътя за Злокучене, се намира Анчина могила. Според преданията някога в селото живеела една приказно

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

красива мома на име Ана. Всички момци в селото били безумно влюбени в нея, а и идвали годежари от близо и далече... Тя обаче била горделива и придирчива. Един ден я видял и синът на турския бей в Самоков и бил запленен от нейната красота. Решил да я направи своя ханъма. Тя обаче била непреклонна, а и родителите й също не искали дъщеря им да отстъпи от христовата вяра. Турчинът наредил на местния пандур да следи всяка нейна стъпка и когато се отвори случай да е сама, да му се обади. Някъде по жътва, Ана била изпратена до Белата чешма да наточи вода, пандурът я видял, препуснал с коня и извикал бейовия син, който довел свои авери и всички вкупом наобиколили девойката. Тя се затичала към края на стръмната могила и скочила в Искъра. Турците я помислили за мъртва, разкаяли се за стореното и си тръгнали. Ана оживяла, но останала куца и скоро се превърнала в „заодена мома” – никой вече не я искал, а самата тя искрено се покайвала за предходната си гордост. И тогава се намерил някакъв пришълец, който се оженил за нея. Така се дало началото на голям драгушински род... Местността „Циганка” Почти на синура на землищата на Драгушиново и Самоков се намира една

местност, която носи загадъчното име „Циганка”. Според преданията по време на турското робство някакъв турски бей бил довел един катун роми да жънат чифлика му. Той бил голям скъперник и не им давал почти нищо за ядене – само плащал уговорената надница. Близо до този турски чифлик била нивата на някакво драгушинско семейство, което имало кошери и произвеждало мед. Селяните също били на жътва на своята нива. Един ден седнали да обядват, разчупили пита и почнали да топят залците в делва с мед и да ядат. Прегладнелите роми били седнали да почиват по обяд и виждайки колко сладко си хапвали хората от селото тъжни ги загледали. И тогава една стара баба казала: „Я да дадем малко хляб и мед и на тези хора, че са прегладнели – вижте колко жално гледат, а оня изедник беят само ги мъчи, а не им дава нищо за ядене, че и те душа носят.” Дали селяните хляб и мед на ромите, а те стръвно се нахвърлили върху вкусната храна. Едно слабичко ромско момиче хапнало няколко залъка, а като станало отново да жъне паднало на земята и повече не станало – не могли да го свестят нито с вода, нито с оцет, нито с баене... От тогава тази местност е наречена „Циганка”- в памет на онова ромско момиче, което починало незнайно от какво – преумора, сърдечен пристъп, високо кръвно,

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

диабет... Безспорно и в Драгушиново топонимите – този традиционен ориентир, чрез който човешкото съзнание се свързва с природната (или антропогенната) среда в името на по-лесното намиране на мястото на людете из нея, говорят на своя загадъчен език за уникални човешки деяния, пренасяйки съхранения спомен за тях в безкрая на времето от разум в разум. Те напомнят за величава прояви на стремежа към безсмъртие, които издигат човека над страха от смъртта и болката в името на нещо много по-възвишено дори и от самия живот. А иначе – тъмната, мрачна и дълга епоха на турското робство, турското владичество, поганското иго, османското присъствие..., минала и заминала и през Драгушиново, а драгушинци, както и всички останали българи оцелели. Съхранило се и тяхното любимо село, което подобно на самата България нееднократно било унищожавано, но винаги възкръсвало от пепелищата на пожарите, подобно на един от вечните символи на нашия национален дух – птицата Феникс. Останал страхът от турското робство, османското владичество, поганското иго, турското присъствие..., който, като всяко друго олицетворение на лошото, се съхранил

в народната памет и бил използван в името на въвличането и на драгушинци в героичните дела на Третата българска държава, чиято армия само след десетилетия за кратко време успяла да разбие могъщата, силна и славна империя на своите бивши поробители. Защото дори и най-страшният страх е нещо, което може да бъде превъзмогнато в стремежа към онова хубаво нещо, което е отвъд него... А драгушинци имат твърде любопитно предание за пътя на превъзмогването на „най-страшния страх” – страхът от звяра, който е помагал на техните деди – прости орачи, овчари и железари, да оцеляват и защитават себе си и своите интереси и в условията на най-мрачното робство, когато турците са забранявали на християните дори и да носят оръжие. В неговата психична основа е залегнал стремежът човек да се изправи открито срещу страха си – и тогава страшното престава да бъде страшно, а дори може да се превърне и в смешно... Любопитно: Ловът на мечка - стръвница Откакто лъвовете били избити на Балканите, мечката се е превърнала в наймогъщият звяр по нашите предели. По начало

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

мечката е всеядно животно, което избягва обитаваните от людете места, но пък когато се приучи да яде предимно месо, тя се превръща в „мечка – стръвница” и започва да напада както домашни животни, така и хора. Макар, че драгушинци имат един неписан обичай, които гласи, че е „непростим грях човек да яде месо от животно, което не е отгледал със собствените си ръце”, ловът на мечка – стръвница е нещо, не само позволено и потребно, но и изпълнено със сакрален смисъл. Самото предание, описващо особеностите на този „специфичен местен спорт” има две разновидности, които тук ще бъдат условно представени като „източнодрагушински” и „западнодрагушински”. В източнодрагушинския вариант за лова на мечка – стръвница са необходими: един кожух от дебела кожа, един синджир, един нож и един юнак. Ловът става така: Намира се пещерата, където се крие мечката. Кожухът се обръща и облича с козината навътре, (за да не се заплитат в нея ноктите на мечката). Синджирът се намотава на лявата лъка. Ножът се хваща с дясната. Юнакът влиза в пещерата на мечката, тя отваря уста за да го изяде, тогава той бърка с лявата ръка в устата, тя я захапва, но зъбите й се заплитат в синджира. Юнакът замахва силно с дясната ръка и пробожда сърцето й с ножа. После, ако е разкъсала с ноктите си кожуха от кожата й си прави нов, а ако ли не – кожата се слага пред огнището, а месото се изпича и изяжда за здраве. Според западнодрагушинската версия на

този твърде интересен обичай, за лова на мечка – стръвница са необходими: два вола, една каруца, една секира, едно буре с двойнопрепечена ракийка, една делва с мед и един юнак. А ловуването става по следния начин: Юнакът взема бурето с ракия и отпива една хубава глътка за кураж. После впряга воловете и отива в гората. Насича със секирата една каруца дърва, връща се в селото, стоваря ги на гумното и пали голям огън. После разглобява каруцата, така че да остане само предницата и опашината и се връща в гората. Изпряга воловете и ги пуска да пасат, заостря със секирата края на опашината и после я намазва цялата с мед. След това си поляга под някое сенчесто дърво и си пие от бурето с двойнопрепечената ракийка – за кураж, докато чака мечката. По някое време тя усеща меда, появява се, отива при опашината и почва да ближе меда. Така се нанизва като на шиш на опашината, юнакът става, слага заноса (клина, който свързва предната и задната част на каруцата, бел. Моя) на опашината, впряга воловете, отвлича мечката до селото, там вика другарите си, слагат мечката на жаравата на гумното, изпичат я до златисто жълто и я изяждат, пийвайки си двойно препечената ракийка, (ако е останала още от нея – а ако ли не?)

Толкова за робството. ***** Освобождението от турско робство През мразовития декември на 1877 год. руската армия почти без никакви

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

сражения завзема Драгушиново и Самоков. На 30. XII. 1877 год. (ст. стил) руският генерал Н. Веляминов пристига в града. Така и по тези земи настъпва модерното свободно време, през което и населението на Драгушиново бива въвлечено в значимите исторически събития на Княжество България и Третото Българско царство. Модерността и Драгушиново Още в първите години след Освобождението започнало преразпределението на изоставените от турците земи, (разположени предимно по течението на река Искър и свързани със съществувалите в рамките на землището на селото във вид на чифлици самокови и видни) и формирането на онези собственическоадминистративни отношения на най-важния капиталов ресурс – земята, които макар и модифицирани по времето на социализма, останали почти непроменени през следващия век. Собствеността върху земята в Драгушиново била структурирана в следните видове: - Частна собственост върху селища, ниви и ливади. - Общинска собственост върху мерата (герено) на селото, използвана от всички домакинства главно за пасище.

- Държавна собственост върху макар и ограничения горски фонд. За времето между 1878 год. и 1944 год. Драгушиново отново се очертало като едно от най-богатите села в границите на Самоковската околия. Според Юбилеенъ сборникъ “Българското село” площта на селските дворове била между 1 и 2 декара, като самите дворове били оградени с дувари и плетове. Повечето от къщите били масивни, оборите и плевните – паянтови. Средната площ на обработваемите земи, (ниви и ливади) от едно домакинство била между 50 – 70 декара. Продължавало използването на двуполната земеделска система, като наред с традиционните земеделски култури било увеличено отглеждането на внесените през предходния период в Европа от Америка и добре виреещи на местните почви картофи, царевица и боб. Макар и населението на Драгушиново през този период да нараствало , т . нар . „ глад за земя ” бил компенсиран чрез изкупуването на ливади предимно по левия бряг на Искъра от обеднели и лумпенизирани граждани на Самоков, откупили ги преди това от техните бивши турски собственици, както и чрез разработването на слабо продуктивни земи по ридовете около селото.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Население на село Драгушиново Населено място 1934 г. 1946 г. 1956 г. 1975 г. 1992 г. 2001 г. с.Драгушиново души - брой 818 914 963 883 798 746

Както и целият български народ, и мъжете на село Драгушиново масово участвали във войните за национално обединение: Сръбско – Българската (1885 год.); Балканската (1912 – 1913 год.); Междусъюзническата (1913 год.) и Първата световна война (1915 – 1918 год.) В тях загинали 18 воини от Драгушиново – над 1/6 от мъжкото население на селото в найвитална възраст: ефрейтор Зл. Хубавенков и редниците: А. Генов, Б. Пандурски, В. Виднярски, Г. Велков, Г. Сарафски, Г. Гергинов, Д. Дашов, К. Московски, М. Митов, П. Зашов, П. Терзийски, С. Бондов, С. Бармов, С. Терзийски, Т. Генов, Т. Терзийски, Х. Виднярски. При избухването на в 1912 година 1 човек от селото е доброволец в . По време на продължилата близо едно

десетилетие мобилизация на мъжете от селото, жените на Драгушиново поели цялата отговорност по упражняването на тежките селскостопански дейности – те не само жънели, но и орали земята, не само хранели животните, но и косели трева, при това продължавайки за бъдат и всеотдайни майки на многобройната си челяд...

Паметна плоча с имената на загиналите драгушинци вэв воините за национално обединение

От тази епоха е съхранено и едно прелюбопитно предание...

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Любопитно: Жените на Драгушиново и войната... След спирането на напредването на българската армия по време на Балканската война на укрепените линии на Чаталджа и Булаир и опита на турците да организират контраофанзива, (някъде между ноември 1912 год. – януари 1913 год.), самоковски цигани помислили, че турците скоро ще се върнат и се втурнали в Драгушиново да грабят кой каквото може. Явно самоковската власт не била в състояние, или просто не искала да се справи с този проблем, защото жените от селото организирали и собствени отряди за самозащита...

Силното политизиране на българското общество след рухването на бляновете за национално обединение и последвалите икономически трудности, свързани с изплащането огромните репарации, не подминало и Драгушиново. В следвоенните години роденият в Драгушиново Васил Домишляров е бил един от съратниците на Александър Стамболийски в Самоковско. Като председател на околийското ръководство на БЗНС и окръжен съветник, участвал в създаването на земеделски дружби в Самоков и околните села, както и в реализирането на множество обществени начинания – строежи на нови пътища в Самоковско, изграждане на

училища и пр. Въпреки осезаемото влошаване на качеството на живота и на драгушинци през този период като цяло те остават чужди на радикалните леви идеи и съпътстващите ги призиви за коренна обществена промяна чрез масови терористични действия – те просто разчитали на своето трудолюбие като единствена възможност за обществен напредък и се водели от присъщото си прагматично мислене. Именно затова – за разлика от лумпенизирани граждани на Самоков и множество селяни от околните села, няма нито един драгушинец, участвал в кървавите септемврийски събития през 1923 год. и последвалите ги смутни времена... В края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век и в Драгушиново вече било налице известно повишаване на жизнения стандарт. През този период фабричните плугове, теглени от коне повсеместно заменили ралата, теглени от биволски и волски впрягове. Били внедрени по-високо продуктивни семена – и при зърнените култури, и при картофите. Редица по-богати домакинства закупили вършачки и веячки. Построени били нови мандри, мелници и дъскорезници. Селото било електрифицирано. Била построена нова училищна сграда, създаденото през 1910 год.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

местно читалище значително обогатило своя библиотечен фонд. Съгласно правното действие на въведените нормативни разпоредби в края на 20-те години на ХХ век село Драгушиново било общински център, в който влизало и село Злокучане. Близостта до Самоков и София спомагала не само за обвързването на местната икономика с националната система на стоково-парични отношения, но и за проникването на достиженията на авангардната градска култура и в Драгушиново. Не е за учудване, че в редица селски домове освен електрически лампи вече имало и радиоапарати, и присъщи на градската култура мебели и съдове. Почти цялото население било грамотно... Ерата на социализма При всички последващи опити да бъде сакрализирана, първоначално датата 9.IX.1944 год. просто минала и заминала в битието на драгушинци, без почти никой да подозира за коренната промяна на живота им, която щяла да настъпи след нея... Обитателите на селото продължавали да обработват своите ниви, ливади и градини, да отглеждат любимите си животни, да ходят на църква и да организират своите празници. Дори купували

ниви и ливади от „усетили” полъха на предстоящата промяна граждани от Самоков, бързащи да се освободят от замислената да бъде одържавена, вече ненужна собственост. И тогава, на 16. 10. 1950 год. 46 учредители от селото направили първия опит за създаване на ТКЗС. Той бил неуспешен – учреденото ТКЗС се разпаднало. Твърде скоро обаче, обичащите своята макар и неголяма по размири частна собственост драгушинци и опитващи се да я съхранят с дребни селски хитрости, навярно „минавали” през предходните исторически епохи в условията на различни обществени устройства, но зачитащи неприкосновеността на правото на собственост, имали уникалната възможност да се запознаят на практика с изказаната близо половин век по-късно идея от великия социолог З. Бжежински, че „нацизмът и комунизмът не представляват нищо друго освен модерни варианти на варварството”... В изпълнение на историческите решения на конгресите на Българската комунистическа партия през този период и особено на „епохалния Априлски пленум” на ЦК на БКП от 1956 год., с помощта на необходимите държавни институции, започнал грандиозен натиск върху селяните от Драгушиново за „включване” в редиците на

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

кооператорите. Прибягвайки до така необходимия п а р т и й н о милиционерски произвол, свързан с дори и незаконно задържане в мазета и арести, широко ползване на физическо насилие и заплахи, и своеобразни институционални кражби на добитък и п о с л е д в а щ о изколване на даже и стелни крави, биволици и овце, към края на 50-те години на XX век кооперирането в Драгушиново вече е факт. И въпреки всичко остават двама селски стопани, които не подписали съответните „интеграционни” документи. Въпреки невижданите усилия за цялостна метаморфоза, целяща унифициране в съзвучие с марксистките канони на икономическите взаимоотношения и духовната сфера в обществата, включени в

Сградата на Кметство Драгушиново и Читалище Драгушиново

състава на т. нар. „социалистически държави”, самият социализъм имал известни различия както в отделните социалистически държави, така и в отделните региони на съответните страни. Характерна особеност на социализма в Драгушиново е съхраняването на редица дребнобуржоазни черти. Така например, макар, че било създадено голямо ТКЗС, превърнато през 80-те години на ХХ век в АПК, в което вследствие на машинното

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

обработване на земята, използването на подобрени семена, изкуствени торове и пестициди, както и отглеждането на високопродуктивни породи животни, се стигнало до рекордни добиви на пшеница от над 450 кг от декар обработваема земя, както и годишен млеконадой от крава от над 4200 литра, произвежданата селскостопанска продукция в животновъдството от домакинствата по т. нар. „система за самозадоволяване” през 80-те години, надминала кооперативната. Любопитно: Още малко за символа на Драгушиново След краха на комунизма и неговата абсурдна „диалектико-материалистическа, марксистко-ленинска” идеология, в съзвучие с каноните на която корифеите й отхвърляха и не допускаха разпространението и у нас на каквато и да е информация, поставяща под съмнение доминиращия в техните съзнания краен материализъм, (който обикновено превъплътяваха в своята практика чрез неистови желания и действия предимно за лично облагодетелствуване), и в нашата страна се появиха множество публикации за това, как когато растения и животни, (обикновено домашни любимци), се отглеждат с целенасочено мисловно въздействие изпълнено с любов и позитивни мисли, те растат много по-бързо и стават много по-

хубави от всички други, които се отглеждат по обикновен начин. По времето на комунизма, когато държавата беше етатизирала всички възможни системи на общественото битие – от индустриалните предприятия, до институциите, направляващи моделирането на човешкото мислене, за пръв път от края на времената на тъмната робовладелска епоха, по безапелационен и насилствен начин бе извзета дори и възможността на хората да работят за себе си. Самият труд от възможност за изкарване на прехраната бе превърнат в досадно задължение. И тогава започна колосалното отчуждаване на т. нар. „социалистически човек, работникът пролетарий” от труда, довело до дефиниции от икономическо естество от рода на „ниска производителност”, „частпром”, „присвояване на материални блага от работещи”, „разхищение на материали”, „умишлени аварии” и пр. Това разбира се, беше забелязано от всесилните представители на партийно-държавната власт, които, по олигархически способ, направиха редица опити да стимулират трудолюбието на пролетариата – най-вече чрез „затваряне на очите” и чисто психично несъобразяване с пропагандираните и олицетворявани от тяхната власт идеологически и правни догми. В този аспект, много по-успешна от публичната възхвала на делата на т. нар. „герои на труда”, се оказа вече споменатата „система на самозадоволяване.” В Драгушиново, по някакви неясни

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

критерии, също биваха раздавани на хората от селото по няколко декара слабопродуктивни ниви и ливади, които бидейки обработвани с обич, желание и дух, скоро сменяха своята категория, превръщайки се във „високопродуктивни”. По онова време ние обработвахме четири декара ливади между множеството вади на Искъра в местността Лаго...(Пиша думичката „ние”, защото именно тя олицетворява по изумителен начин определена форма на стремежа към безсмъртие, предавана от поколение на поколение в безкрая на времето в българското и драгушинско народно съзнание по отношение на собствеността върху някои неща, които свързват човека, неговия род и природата в единно и неделимо цяло и за които нашите баби и дядовци винаги използваха понятието „наши”, а не „мои”. Това е Земята – нивите, ливадите и горите. Това е стоката – домашните животни, крави, коне, овце, кокошки... Това е домът. Те винаги бяха, са и ще бъдат „наши”, а не „мои”...) А всъщност „нашите” ливади ги обработваше дядо ми, а аз често само му „помагах” и с много труд, желание и любов, с многократно поливане с вода от вадите, с торене с оборска тор, с ежегодно пролетно хвърляне на тринина, (семената от сеното, които остават в плевнята), успявахме да получим по две реколти – сено и отава, които обикновено косяхме, изсушавахме и прибирахме саморъчно и използвахме за изхранване на кравите Гана и Дана, (които макар и сменящи се през годините винаги носеха тези имена), на кобилката Лиса и на теленцето Бурканчо...

Едно лято, вече като студент, бях прочел за носения от четирилистната детелина късмет и докато косяхме едната ливада се загледах из падащата на откоси искрящозелена трева. Съгледах една четирилистна детелинка, наведох се и я взех, след малко – още една, и така за около петшест часа, докато окосихме ливадата, събрах десетина. Виждайки моите нетрудови движения по някое време дядо ми ме попита: „Какво правиш, киселец ли сбираш?” Не казах нищо за детелинките и късмета, просто защото си помислих, че ще изпадна в смешна ситуация – в крайна сметка за здравото народно мислене всяко човешко движение по време на усилена работа има своя изконен смисъл, а трудът не е абсурдна фикция, насочена към желание за достигане на пълното щастие в някакво неясно и светло бъдеще, а само дейност по осигуряване на прехраната.

***** Разбира се, за това недалечно време вече е казано (и изписано) много. Немалко може да се каже и за неговите проекции и в Драгушиново – и за отчуждаването на селяните от Земята и тяхното превръщане от макар и дребни буржоа в лумпенизирани пролетарии; и за наложената абсурдна социалистическа демографска мода, ориентирана към семейства с едно, максимум две деца, навярно подходяща за градове, изпитвали затруднения в сферата на

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

жилищното обезпечаване, но обрекла демографските устои на българския етнос на погибел; и за миграцията към близките София и Самоков, обхванала огромна част от хората на селото; и за затварянето на селското училище; и за липсата на свещеник в църквата; и за превръщането на село Драгушиново от жизнеспособна социално-икономическа единица, способна да пренася своя уникален статус в безкрая на времето, в своеобразен мотел, селище – спалня, където хората вечер се връщат, но само да преспят... Това е просто модерността.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Четвърта част Хората на Драгушиново и техните, бит, родове, традиции, обичаи Битът на драгушинци Когато става дума за бита на драгушинци, може би трябва да се започне с уникалната екологосъобразна връзка на хората от селото с Природата, която до скоро – само до преди по-малко от половин век, до времето на принудителната модернизация, е била гаранция за оцеляване не само на обитателите на селото, но и на цялото разнообразие на Живата природа. Както и навсякъде, където живеят хора, и в Драгушиново е налице с в о е о б р а з н о одухотворяване на света около селото чрез топонимите на местностите и съхраняваните в народната памет предания за случилото се из тях, много от

които бяха вече описани... В суровите години на османското владичество, животът на драгушинци в периферията на град Самоков – с присъщото му значително инородно население от турци, цигани, евреи, власи, арнаути, гърци…, е формирал у тях могъщ стремеж за съхранение на християнската вяра и българския дух, както и сплотеност и свободолюбие. Трудолюбиви, предприемчиви и дисциплинирани, с логическо мислене и немалки технически умения, в миналото те са били не само изкусни животновъди и земеделци, но и прочути майстори по видните и самоковите, дали в

В село Драгушиново все още има хора, които се занимават с традиционните селскостопански дейности - пастири на крави

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

османско време името на близко възникналия град.

промени не само ежедневната трудова дейност хората от Драгушиново, не само техните традиции и обичаи, но и цялостния им начин на живот и светоглед. През този период в голямата си част драгушинци станаха от селяни – работници-пролетарии. Атеизмът замени християнството в тяхното общностно съзнание. Връзката между поколенията бе разрушена... Дори и съхранените традиции и обичаи придобиха много по-различен смисъл. Обедняването доведе и до развъждането на кози в селото

Пастир на овце

След Освобождението през 1878 год. присъщото трудолюбие и предприемчивост на драгушинци кара обитателите на близки и далечни градчета и селца кога на шега, кога сериозно, да прикачат към названието на тяхното село немскоезичната наставка “бург” (Burg, крепост, град) – сякаш атавистичен спомен за онези техни предци, които са усвоили от саксонските рудари базираните върху водната енергия средновековни технологии за добив на висококачествено желязо. Принудителната модернизация на българското общество, осъществена през времето на комунизма до голяма степен

Сказания за някои родове от Драгушиново Не веднъж и не от един и двама е бил поставян въпросът защо от Драгушиново не е имало някакви известни личности, обладавали ярки индивидуалности, споменът за които да е съхраняван ако не в националната, то поне в местната обществена памет – своего рода

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

повече или по-малко утвърдени герои подобно, например, на доспейския Захари Зограф или на продановския Чакър войвода? А самият този въпрос безспорно поставя и следващи я го: Повод за срам ли е това или за гордост? От психоаналитична гледна точка, героизирането на определен човешки индивид е специфична форма на формиране на типичен комплекс в индивидуалното чрез общностното съзнание, който макар и направляващ нагласите за идентификация, е в състояние да концентрира в себе си огромно количество негативна психо-социална енергия, която при определени обстоятелства, е в състояние дори и да разруши обществената хармония. Ето защо предаваният от поколение на поколение през хилядолетията християнски дух, уповавайки се на стремежа към безсмъртие у човешкия род, а не на отделния индивид, е чужд както на античния героизъм, чрез който подвластните на нагона към разрушението полубожествени личности обезсмъртяват единствено името си в съзнанието на потомството със своите велики дела, така и на анималистичния тотемизъм, широко разпространен в някои части на цивилизована Европа, според който – в съзвучие с идеите на Ч. Дарвин, основоположниците на човешките родове се

търсят сред безсъзнателните животински твари. И именно в християнския дух на хората от Драгушиново биха могли да бъдат потърсени и корените на силната средна класа, която пречи за формирането на фрапантни между индивидуални социални различия, и осъзнатото или непреднамерено лишаване на местната общност от присъствие в нея на „ярки герои”. Драгушиново е старо село. Много пъти опожарявано и възкресявано от пепелищата от своите обитатели. Както вече не еднократно бе пояснявано, на много места из неговото землище има следи от по-кратко или по-продължително присъствие на хора – от рида, на който се издига храмът „Свети Дух”, през местността „Лозница”, до подножията на Средна гора. Предците на днешните драгушинци са били неотменна част от историческата съдба на нашия народ – тук, в селото, са идвали различни хора от всички краища на българските земи и дори от Европа, а и навярно много драгушинци са напускали през вековете своето село за да тръгнат по белия свят. Макар и с дълбоки корени в миналото, по една или друга причина споменът в съзнанието на потомството за предците от старите драгушински родове се простира до няколко поколения назад, сякаш за да докаже,

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

че самият човек не трябва да живее в дори и „най-славните изтекли времена”, обитавани от възхвалявани предци, а да гледа уверено в настоящото и да гради с оптимизъм бъдещето... И въпреки това, тук ще бъде направен един бегъл обзор на някои от драгушинските родове. Междукултурна колизия икона на Свети Димитър с фес

В своята „ИСТОРИЯ на село Драгушиново, написана през 1967 година” Димитър Домишляров* е предоставил следната информация за някои от родовете в Драгушиново: Родове Домишлярови, Генови, Милушови Додови, Шехтови, Зетови Гелови, Кабадийски, Банкови Тоскови, Скачкови, Даскалови Москови, Колчови Хаджийски, Терзийски Бондови Илиеви, Михайлови Стойчеви Гъркови, Кюнцови Бармови, Ружини, Дашови Дитови Дамянови Пандурски, Мачуганови, Левенкови Паунчови, Заневи, Сарафски Убавичини, Станоеви, Босилкови

От къде идват? Нови хан Неизвестно? (Местен, автохтонен Борован, Белчин Неизвестно? (Местен, автохтонен Неизвестно? (Местен, автохтонен Неизвестно? (Местен, автохтонен Неизвестно? (Местен, автохтонен Неизвестно? (Местен, автохтонен Банско Неврокопско (гоцеделчевско) Сърбия Таджилар Костенец Ихтиман Неизвестно? (Местен, автохтонен Неизвестно? (Местен, автохтонен

род?) род?) род?) род?) род?) род?)

род?) род?)

Иванка Гъркова в своя непубликувана справка** за Драгушиново обръща внимание на факта, че някои драгушински родове през вековете са сменяли родовото си име – като

например големият род Виднярски, (това фамилно име е твърде показателно за специфичния родови занаят), който се е прекръстил на Дамянови, а други родове – като Кърлежови, са се изгубили през вековете... Като част от тактиката за смазване на жизнеността на българския народ по времето на комунизма, на лишаването на отделния човек от така необходимото за неговото пълноценно битие усещане за вечност из изконния зов на кръвта, даващ осезаемата връзката с предците и децата му, на неговото превръщане в нещо като биоробот, който работи в името на строителството на комунизма (и косвено – за благоденствието на комунистическата олигархия) и след като се изхаби – просто се разпада, много драгушинци се поддадоха на новата комунистическа мода и замениха старите си фамилни имена с имената на своите дядовци. Не малка част обаче продължиха да носят и наситените с т. нар. „дребнобуржоазен селски вкус” фамилии. А една от тези фамилии бе и нашата – на Хаджийския род, с чието родословие бих искал да продължа настоящото четиво и то не толкова, защото неговият родоначалник е пропътувал около четири хиляди километра до Йерусалим и обратно по времето на най-мрачните робски

* Доми шляров, Димитър – „ИСТОРИЯ на село Др агуши ново , написан а п рез 1967 година”, ръкописът е ска нира н в ли чен архив на а втора. ** Справ ката е в размер на ня колко рък описно на писани листа и се на мира в автора.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

години за българите, когато кръгозорът на обикновените хора се е простирал до ридовете около техните селца и градчета, които рядко напускали през живота си, нито дори защото той е прикачил към фамилията си нещо като балкански еквивалент на титлата „сър”, (както пише в днешните учебници по история), а просто защото има едни думички „субективна съпричастност”. Хаджийският род Според преданията далият фамилията на рода – Зане, живял в края на 18 и началото на 19 век. Самото негово име – Зане, е от т. нар. „тракийски” имена в днешния български език. Някъде в началото на 19 век той ходил на преклонение на Божия гроб в Йерусалим. Съществуват различни версии за мотивите, които са го подтикнали за това пилигримско пътешествие. Според една от тях, той бил толкова студен, леден, лош човек, че дори и местните лоши турци го наричали „бузук” Зане, т.е. „леденият” Зане (на турски buzuk – лед). Явно верен до край на своя принцип да се противопоставя на турците, той решил да промени този прякор и така, след като продал два вола, се отправил на пътешествие до Светите места, за да стане Хаджия... Според друго предание, Зане бил много добър и силен човек. Една зима бил изпратен с други драгушинци да кара с волската си каруца

желязо до пристанището в Солун. Една вечер се скарал за нещо си с охраняващите кервана турци, натръшкал ги на земята, стоварил желязото и си тръгнал към Драгушиново. Било някъде из Кресненското дефиле. Турците извикали подкрепление от близкия хан и тръгнали да го гонят. Зане обаче се отбил от пътя и с волската каруца се изкачил по стръмните, почти отвесни планински склонове високо над пролома. През цялото време чувал как турците, които били на пътя под него се заканвали, че ще го одерат жив, като го хванели. И тогава си дал дума, че ако оцелее ще продаде воловете и ще отиде в името на Божията слава до Йерусалим. Когато се върнал в Драгушиново изпълнил дадения обет. Днес потомците на Хаджийския род

Магдалена и Ангел Хаджийски, фотография от началото на 20 век

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

живеят не само в Драгушиново и Самоков, но и из цяла България. Домишляровият род Много интересно предание за историята на своя род е разказал Димитър Игнатов Домишляров в своята «ИСТОРИЯ на село Драгушиново, написана през 1967 година». Той е записал разкази на своята баба за това как нахлуването на турците в Драгушинския край било съпроводено с превземане и унищожаване на голямото селище около днешния храм „Свети Дух”, както и с избиването на почти всички негови обитатели, както и на християните от пръснатите около него махали, една от които носела името Босилково и чийто жители – и стари и млади, и мъже и жени, също били избити. Както вече бе споменато, бил пощаден единствено чифликът на Драгушин, в който работели и живеели ябанджии от Виенско. Като по чудо се спасило едно момиче от Босилковата махала на име Цвета, което избягало чак в Нови хан, където било приютено от добри хора, отгледано и след като пораснало се омъжило. Понеже Цвета силно обичала родния драгушински край и предала любовта си към него и на децата си, един ден – вече престаряла се завърнала със синовете си, снахите си и внуците си, и след като се заселили около чифлика на Драгушин,

останали да живеят тук завинаги. По време на турското владичество основаният от тях род се ползвал с привилегията да не дава ангария, защото работели домашните си имоти – затова били наречени Домишлярови, (на турски domuz – домашно прасе). Днес Домишляровият род е един от най-големите драгушински родове. Кабадийският род Твърде интересна е съдбата и на един друг от големите драгушински родове – Кабадийският. Поради прелюбопитния и увлекателен разказвателен стил на записалия семейната сага Крум Иванов в неговата „История на село Драгушиново”, тук описанието ще бъде цитирано дословно: „Пейо от село Борован бил средна ръка стопанин, по-скоро беден. Имал малко земя, от която се препитавал. Родителите му рано починали. Останал сам със сестра си. На нейни ръце останала къщната работа. Пораснала и започнала де се момее. Била хубава и работна. Ергените я заглеждали. Похотлив поглед към нея хвърлял и местният турчин, който искал да я грабне за харема си. Такъв случай му се отдал. Веднъж, когато Пейо си орал нивата, а сестра му била с него, налетели го като настървени вълци двама турци – хора на местния ага. Единият като с яки клещи обхванал Пейо през кръста, а другият повалил

* Иван ов, Крум – „Лет опис н а село Дра гош ино во, Сам оков ско ”, ръкопи сът е ко пира н в личен архив на авт ора, ст р. 10

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

момичето с намерение да я обладае. Нещастницата запищяла от ужас за помощ. Тава дало сила на брат й Пейо. Той се изскубнал от турчина и грабнал секирата. Замахнал и разсякъл турчина по главата. Пръснал му мозъка. Турчинът не мръднал. Другият като видял това, оставил момичето и го обхванал със своите яки като клещи ръце. Започнала отчаяна борба. Пейо бил повален. Блеснал в ръката на турчина ножа и ха да замахне – и прас по главата. Чул се удар от зад него. Похитителят се стоварил на земята и не мръднал. Съвзелата се девойка била грабнала стълпеца от колата и пръснала черепа на турчина. Спасили се. Ами сега? До колата лежели двата окървавени трупа на похитителите. Недоорана нива с впрегнати волове и ралото. Отжегли воловете и ги натирили из стърнището. Грабнали торбите с хлебеца и дим да ги няма… След дълги странствания те се озовали в село Драгошиново. Добри хора ги приели и им дали подслон. Пейо станал селски говедар, за да припечелва хляба си за себе си и за сестра си. Бил разумен и работлив човек. Отнасял се добре с хората. Походката му била горда и с тежест – думата му. Затова хората от село Драгошиново го нарекли “Пейо Кабадейлията”.

От преживения ужас и сътресение сестра му скоро починала. В нейна памет братът направил мост над рекичката в селото, която тече край къщата на Йергакия Шопов и заради кенара от страни, бил наречен “Кенарлия мост”. Сега този мост е затрупан. Пейо в последствие се оженил за една заодена мома на име Босилка и от тях произлиза родът на “Кабадийските” и родът на “Златеви”. Одисеята на рода Кабадийски ми е разказал бай Атанас Кабадийски.”* Разбира се, да бъдат осмислени и представени в логически издържан вид – като специфично „дърво на живота” всички родове от Драгушиново и особено – връзките между тях, е трудно осъществимо. Крум Иванов дава следната информация за част от драгушинските родове: „За рода Луджови – ето как идва името му: При една дъждовна привечер, когато се прибирал добитъка от паша, един техен дядо или по-скоро пра-дядо, не можал да премине с роденото теле придошлата река, а от брега завикал с цяло гърло за помощ, а хората наоколо започнали да казват: “Тоя вика като луд ” И от тука прякорът на тоя род – “Луджови”. От известните родове са и Чаневите. Тоя прякор идва от галеното на Иване – “Чане”. И от тука и името Чаневи. Известен род е и Дитовия. Те са били все

* Иван ов, Крум – „Лет опис н а село Дра гош ино во, Сам оков ско ”, ръкопи сът е ко пира н в личен архив на авт ора

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

биволяре. Впрягали биволи и то яки, орели срещу заплащане в пари или в натура и то предимно целина, където се иска яка тяга. Занимавали се и с кираджилък – превозвали желязо, вино и други стоки. От Даскаловия род излезли добри занаятчии: ковачи – железари и колари, също и дърводелци. Богат и заможен род е и Бондовия – добър земеделоскотовъден род, с много добитък – доятен и впрегатен, известен с хубаво овче и биволско мляко. Те имали собственост найдобрите ливади пред селото – край Маркова трапеза. Наричали ги и “Бързаците”.* Твърде интересни сведения се разказват и за други два драгушински родове – Русинови и Москови. Според преданията основателят на Русиновия род – Димитрий Руснака дошъл незнайно кога и как в Драгушиново от Русия , предпочитайки „робския” живот на християнин в Отоманската държава пред свободния живот в необятната Руска империя и след като се оженил за красива девойка от селото (и взел, разбира се, съответния мираз – т.е. зестра), останал по тези места завинаги. От своя страна Николай или по местному Коле Московеца бил обикновен солдатин, тежко ранен по време на Руско-турската война и изоставен в безнадеждно състояние в Драгушиново. Тук обаче, под грижите на

добри хора се възстановил и след като също се оженил за местна девойка, дал началото на Московия род. По време на събирането на информация за настоящата книга бе показана и една чудесно направена справка за драгушинските родове, изготвена от дългогодишния преподавател в МЕТ „Н. Вапцров” Самоков – Крум Домишляров. Евентуалното й завършване и издаване би предоставило изключително ценни сведения по тази толкова интересна тема... ***** Обичаите на хората от Драгушиново Макар и твърде синкретични , традициите и обичаите на хората от Драгушиново са поддържали устоите на православното християнство през хилядолетията. И в тази своя същност, те по свой начин следват християнския календар. Коледа Честването на Рождество Христово или Коледа, както и в целия християнски свят започва на 24 януари – Бъдни вечер. На този ден, както и по време на другите празници, още сутринта се пали кандилото в къщата. В съзвучие с основополагащите идеи на християнството за всеобщо равенство на хората пред Бога, и в Драгушиново вечерта се поднасят постни ястия, нечетен брой – 3; 5; 7

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

и пр., които се сервират върху домашно тъкана черга, застлана върху слама. Найвъзрастният мъж казва молитвата „Отче наш”, разчупва обредната пита, върху която на символичен двор, ограден във вид на конска подкова, най-възрастната жена е нарочила с тестени символи важните неща в живота на семейството – домочадието , къщата , домашните животни, плодните дървета и пр., след което раздава коматите по старшинство – от най-възрастния до най-младия. До скоро, когато в селото все още имаше по няколко поколения (и най-вече малки дечица) в една къща, а и се отглеждаха и животни, дядовците слагаха в една торба орехи, лешници и други ядки, палеха домашно направена восъчна свещ и с малките деца обикаляха кошарата с кравите и конете, обора на овцете и козите, дори и градината с дърветата и поздравяваха тези живи твари за раждането на Спасителя с думите: „Добро вечер, честит ви Бъдни вечер ” Етнографски погледнато в този обичай прозира древната тракийска вяра в безсмъртието на всемирната душа, изпълваща всичко живо и „приспособена” незнайно от кога за нуждите на християнството... На Коледа (изместено по някое време на Нова година) и в Драгушиново по домовете минават т. нар. „Мечкари” – кукери,

облечени в специфични кожени костюми и окичени със звънци, както и сурвакари. Богоявление (Йорданов ден) Богоявление ( Йорданов ден ) се чества на 6 януари. На този ден, облечени в празнични народни носии, новозадомените в Драгушиново невести, заедно със своите близки отиват на Искъра, където придружени от своя девер се къпят в реката. Този обичай се спазваше и по времето на социализма, когато официални и неофициални забрани тегнеха върху спазването на повечето християнски ритуали... Сирни заговезни Известно е, че съвместният живот на едно място винаги поражда напрежение в междучовешките взаимоотношения. Именно за това съществуват много психо-социални методи за възстановяване на личността и междучовешката хармония. А в християнството опрощението е едно от основополагащите начала. В Драгошиново, на Сирни заговезни (простени поклади) юношите правят купа от хвойна (смрика), както и „оратняци” – в разцепена лескова пръчка се слага малко слама. Вечерта се пали купата и присъстващите се прощават един с друг. Децата палят „оратняците” си, въртят ги и шеговито подвикват: „Ората, купата, дай ми чичо момата, оти ке ти запалим брадата ” След

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

като изгорят хвойните, млади и стари прескачат жаравата и догарящия огън. Тодоров ден Тодоров ден – поради факта, че това е патронният празник на църквата „Свети Тодор” в Драгушиново този празник тук има особен смисъл. Наред с провежданите състезания по езда на неоседлани коне, нещо което се практикува навсякъде, където се е разселил прабългарския народ – от Адриатика до отвъд Волга, в Драгушинаво този празник се отбелязва и с приготвянето на курбан от раци – т. нар. „рачник”. Според местните предания, след като бил съграден и изографисан х рамът и дошло време Рачник

за освещаване се оказало, че са настъпили Великите пости, когато е недопустимо да се яде каквото и да е месо, а дори и м е с н и продукти. Явно повлияни от турските обичаи по онова време да няма празник без курбан (т.е. жертвоприношение на животно), местните

нотабили дълго размишлявали и накрая стигнали до извода, че речният рак (Atticus attacks, вид омар) е най-постен, а и „кръвта му била бяла” и взели мъдрото решение във всяка къща да се прави курбан от раци. Рачникът се приготвя от раци, ориз, много подправки и олио, които се пекат. Благовещение Благовещение – чества се на 25 март. Честването на този празник започва в късния следобед на предишния ден, когато момчетата обикалят къщите и дворовете и извършват своеобразен заклинателен ритуал за прогонване на злите сили. Дрънчейки с различни метални предмети те подвикват: „Бегайте змии и гущери от долу идат татари, ке ви мерат с кантари...” На 25 март се месят сладки питки, а децата ги търкалят по ридовете около селото. Великден Великден е най-големият празник за православните християни и отбелязва разпятието, смъртта и Възкресението на Спасителя Христос. Чества се през месец април. На Велики четвъртък във всяка къща се боядисват яйца. А вечерите между четвъртък и петък, петък и събота и събота и неделя, има служба в църквата. Краят на последващите Великден пости се отбелязва с печено агне и яйца. В Драгушиново и този празник се

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

честваше и през цялото време на социализма. Гергьовден Гергьовден този традиционен за животновъдите празник се чества и в Драгушиново на 6 май. Както и на другите места в страната, и тук обичаят е свързан със заколване на агне във всеки дом и религиозно освещаване на самия ритуал... Свети Дух В миналото, по време на Османското владичество, когато огромната част от драгушинци са се занимавали с рудодобив и желязопроизводство, този празник е бил честван с пищни тържества в местността „Кръсто”, където са се събирали хора от близо и далече – и от по-близките Самоков, Злокучане и Широки дол, а и от Ново село, Шипочане и дори Ихтиманско... Това е бил патронният празник на рударите, а самият Свети Дух е един от символите на средновековна България. Празникът е с променяща се дата в началото на месец юни. Успение на Света Богородица Празникът Успение на Света Богородица има особено значение за Драгушиново, защото на него се чества и селският събор. Самият събор се провежда през последната неделя на месец август. На празника се прави курбан, събират се драгушинци и гости на селото от близо и

далеч, има веселби и хора...

Подготвяне на курбана за събора на селото

***** Читалището в Драгушиново и неговата етнографска сбирка Географската близост на село Драгушиново до град Самоков е онази предпоставка, която е била в основата и на голямата етнокултурна близост на техните обитатели. Ето защо по време на Възраждането драгушинци активно се включват в големите обществени движения на българите от Самоковско. Много драгушинци участват в борбата за църковна независимост, намерила своя апогей в изгонването на омразния на всички местни

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

християни подкупен владика – грък Дели Матей. Редица будни деца от селото се обучават в Долномахленското самоковско училище по модерната за епохата „взаимоучителна метода”, въведена като част от просветните реформи, заменили ограмотяването в килийните училища. Жители на Драгушиново се включват в създаването на редица нови институции за българското и самоковско общество, призвани да удовлетворяват народния стремеж към напредък. Една от тези институции е и българското читалище. По своята същност читалището се явява специфична, уникална, типично българска институция, възникнала в наймрачната епоха за нашия народ, в която намира отражение невероятната способност на българите за самоорганизация в името на социалния прогрес чрез наука, образование, култура и о б щ е с т в е н а солидарност. Затова и не е за учудване, че твърде скоро след появата на

първото читалище в Свищов, български читалища покриват цялата територия на българските земи. Самите читалища изпълнявали редица обществени функции. Те били културни средища в по-големите или помалки български селища, в които се предлагал достъп до достиженията на световната и националната култура, при това за всички. Типични читалищни дейности били предоставянето на книги; изнасянето на сценични постановки – обикновено от местни самодейци, които обаче не се притеснявали да играят и в пиеси на велики

Женски самодеен състав към Читалище Драгушиново

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Предмети за бита - кобилица за носене на съдове с вода, стомни за вода, бучка за биене на масло, торба. Етнографска сбирка към Читалище Драгушиново.

световни автори; организирали се концерти; често се правели нравоучителни сказки и четения... Читалищата провеждали и различни ограмотителни и образователни инициативи. Изборният характер на техните ръководни органи стимулирал демократичните нагласи сред българите, а провежданата благотворителната дейност по събиране на средства, (главно за обучение на

бедни, но будни български деца в чужбина), укрепвала чувството за общобългарска единна общност. Едно от тези български читалища с над едновековна история е читалището в село Драгушиново. И то, като останалите читалища по българските земи, било създадено от доброволци и самодейци. Първоначално читалищната дейност се ограничавала с предлагане на читателите от селото на немногото книги – предимно от Пловдивски издателства, които били събирани и дарявани от странстващи из българските предели драгушинци. Книгите били съхранявани в дървен сандък в прицърковната пристройка, а селският свещеник, наред с всички други свои задължения имал и това – да предоставя книги на търсещите ги. В зората на 20-ти век в читалищната дейност активно се включили големите земеделски водачи на БЗНС в Самоковския край – драгушинците Стоян Кабадийски и Васил Домишляров. Някъде по онова време в Драгушиново било изнесено и първото сценично представление от местни самодейци – това била пиесата на В. Друмев „Нещастната фамилия”. Ролята на дядо Вълко била изиграна по блестящ и неповторим начин от Игнат Домишляров, а в ролята на

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

баба Рада се бил превъплатил Георги Домишляров. Ролевите имена на сценичните герои до такава степен грабнали обществената мисъл, че били превърнати от селските зевзеци в прякори, които следвали реалните личности до гроба им...

Предмети за бита. Етвографска сбирка към Читалище Драгушиново

Женска и мъжка традиционни носии от Драгушиново. Етнографска сбирка към Читалище Драгушиново.

Някъде в края на 40-те и началото на

50-те години на 20 век, в сградата на старото кметство Драгушиново, намирала се малко под днешния мост над р. Искър, било оборудвано за читалищна библиотека специално помещение. Одържавяването на читалищните дейности било съпроводено със значително обогатяване на библиотечния фонд, като книгите достигнали над 200. В съзвучие с идеологическите поръчения за засилена работа със селските маси от трудещи се, читалището в селото организирало кръжоци със задължително участие за младежите, на които, в извънработно време се разяснявала политиката на КПСС и БКП. Наред с това читалището организирало практико-приложни образователни курсове по овощарство, по шев и кройка, по

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

готварство, по ограмотяване на малцината неграмотни хора от селото. Провеждали се кинопрожекции в училищното мазе, често имало и самодейни танцови забави. Като активни читалищни деятели по онова време се открояват Спас Милушев, Димчо Генов, Латинка Тоскова.

Предмети за бита - чекрък. Етнографска сбирка към Читалище Драгушиново.

Облекла от Драгушиново. Етнографска сбирка към Читалище Драгушиново.

Изграждането на новото кметство на село Драгушиново в края на 60-те и началото

На 70-те години било свързано с предоставяне на читалището не само на помещения за библиотека, но и на салон за сценични дейности. Книгите в библиотеката се увеличили до около 1500. Библиотеката получавала и много от излизащите в страната вестници и списания. Библиотекар била Иванка Гъркова. Читатели вече били не само почти всички ученици от селото, но и редица по-образовани хора, които търсели предимно трудно намиращите се в книжарниците книги от американски, френски, английски и немски автори. Най-чести посетители на читалищната библиотека били Снежана Генова, Мария Хаджийска, Свилен Попов, Атанас Пандурски. Заслужава да бъде споменат и фактът, че в читалищния

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

киносалон ежеседмично имало прожекции на български и чужди филми, както и били организирани чести, различни по естество сценични представления.

Предмети за бита. Етнографска сбирка към Читалище Драгушиново.

Огромен принос за развитието на читалищната дейност в Драгушиново не само за онова време, но и като цяло, има дългогодишният и талантлив учител Райчо Златев. С негово съдействие бива създаден местен самодеен фолклорен състав, който печели редица награди от своите участия в много национални конкурси. Наред с това, под негово ръководство читалищните дейци от селото вземат активно участие в съхранението на някои уникални фолклорни обичаи, присъщи на българския традиционен

начин на живот и отбелязвани чрез съответните ритуали и в Драгушиново. А те са свързани с честването на Коледа с присъщите му „мечкари” и сурвакари; с отбелязването на Васильов ден и пръстенарството с типичните му „проричания за късмет”; със съхранения фолклорен обичай на Йорданов ден за ритуално къпане в Искъра за берекет и здраве на новозадомените невести в селото; с ежегодното търсене и даване на прошка за сторени или несторени прегрешения пред горящата купа на Простени поклади; с празнуването на патронния празник на селската черква – Тодоров ден с единствените в Драгушиново курбани от раци и обяздвания на неоседлани коне; с ежегодното провеждане на селския събор на Богородица. Бродирана женска риза - кошуля. Етнографска сбирка към ЧиталищеДрагушиново.

Всичко това превръща Драгушиново в един уникален, жив и действащ етнографски

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

музей на открито, посещаван ежегодно от много представители на различни медии, като и от обикновени българи, просто изпитващи желание да се докоснат до силата на животворящата и пречистваща връзка с българските корени. *****

Разбира се, тук биха могли да бъдат споменати още редица празници в Драгушиново. Би могло да се говори много и за редица вече позабравени обичаи и традиции като селските хора по празниците в миналото, както и седенките, а и новобранските изпращания на войници до неотдавна... Би могло да се разказва и за позабравения вече традиционен животновъдо-земеделски поминък на драгушинци, като и за изчезващите занаяти, свързани с подпомагането на основните дейности на хората от селото. А също и за необходимостта от едно цялостно преосмисляне на тяхната роля и тяхното място в живота на драгушинци през хилядолетията...

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

Библиография – първа част: 1. Гълъбов, Живко и кол. – Физическа география на България, изд. на БАН, София, 1982 г. 2. Дончев, Дончо – Физическа и икономическа география на България, изд. “Слово”, Велико Търново, 1993 г. 3. Енциклопедия България, том 2, изд. на БАН, София, 1981 г. 4. Енциклопедия България, том 7, академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 1997 г. 5. Географический энциклопедический словарь, Москва, изд. “Советская энциклопедия”, 1988 г. 6. Канев, Диню – Към тайните на релефа в България, ДИ “Народна просвета”, София, 1988 г. 7. Косев, Димитър и кол. – История на България, том 1, изд. на БАН, София, 1979 г. 8. Кънчев, Димитър; Мария Косева – Христоматия по физическа география на България, ДИ “Народна просвета”, София, 1990 г. 9. Петков, Иван; Димитър Зидаров; Клара Бояджиева, Тодор Велинов – Физика на Земята, ДИ “Народна просвета”, София, 1989 г.

10. Тодоров, Тодор – Из тайните на планетата Земя, ДИ “Народна просвета”, София, 1989 г. 11. Фройд, З. – Тотем и табу, ИК “Критика и хуманизъм”, София, 1991 г.

Библиография – втора, трета и четвърта част: 1. Бояджиев, Асен – Миналото на Шипочан, София, 1993 г. 2. Бучов, Стоян – Цари мали град (с. Белчин), Изнапредица, София, 2003 г. 3. Български тълковен речник, изд. „Наука и изкуство”, София, 1976 г. Владимиров, Георги – Другата България на Волга, изд. “Световна библиотека ЕООД”, София, 2009 г. 4. Георгиев, Христо – Самоков, изд. “Медицина и физкултура, София, 1982 г. 5. Гочева, Златозара – Завещано от траките, изд. “Отечество”, София, 1987 г. 6. Данов, Христо – Траки, ДИ “Народна просвета”, София, 1982 г. 7. Добрев, Петър – Златният фонд на българската древност, изд. “Тангра НанНакРа”, София, 2005 г. 8. Дончев, Дончо – Физическа и

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

икономическа география на България, изд. “Слово”, Велико Търново, 1993 г. 9. Домишляров, Димитър – „ИСТОРИЯ на село Драгушиново, написана през 1967 година”, личен архив на автора 10. Енциклопедия България, том 6, изд. на БАН, София, 1988 г. 11. Захов, Г. – „Родолюбие”, в-к „Приятел,, 17 юли, 2009 г. 12. Иванов, Крум – „Летопис на село Драгошиново, Самоковско”, личен архив на автора 13. Колингууд, Р. Дж. – Идеята за историята, изд. “Евразия”, София, 1995 г. 14. Константинов, Петър – Завръщането на Прометей, ДИ “Народна просвета”, София, 1989 г. 15. Косев, Димитър и кол. – История на България, том 1, изд. на БАН, София, 1979 г. 16. Косев, Димитър и кол. – История на България, том 2, изд. на БАН, София, 1981 г. 17. Косев, Димитър и кол. – История на България, том 3, изд. на БАН, София, 1982 г. 18. Косев, Димитър и кол. – История на България, том 4, изд. на БАН, София, 1983 г. 19. Крамптън, Ричард – Кратка

история на България, изд. фондация “Отворено общество”, София1994 г. 20. Митрева, Невена – Хроника и пътеписи за Самоков XIV – XIX век, изд. фондация “Елана и Иван Дуйчеви”, София, 2003 г. 21. Павлов, П., Л. Спасов – Македония – земя българска, изд. „Световна библиотека”, София, 2009 г. 22. Пенков, И., Т. Христов – Икономическа география на България, изд. “Наука и изкуство”, София, 1975 г. 23. Рънсиман, Стивън – История на Първото Българско царство, ИК “Иван Вазов”, София, 1993 г. 24. Семерджиев, Х. – Самоков и околностите му, Самоков, 1913 г. (фототипно издание) 25. Темелски, Христо – Самоков през възраждането, изд. фондация “Елана и Иван Дуйчеви”, София, 2000 г. 27. Фридлендър, Сол – История и психоанализа, изд. “Аргес”, София, 1993 г. 28. Хаджиангелов, В. МЕЖДУКОНФЕСИОНАЛНИ ОТНОШЕНИЯ В САМОКОВСКО: САКРАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО, доклад 29. Хаджийски, И. – Бит и душевност на нашия народ, Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, София 1995 г.

ДРАГУШИНОВO, или за шепота на преданията

30. Христофоров, Асен – Самоков, Издателство на националния съвет на отечествения фронт, София, 1962 г. 31. Юнг, Карл Г. – Архитиповете и колективното несъзнавано, изд. “е/а”, Плевен, 1999 г. 32. Юбилеенъ сборникъ “Българското село”, библиотека “Нашето село”, София, 1930 г.

Драгушиново, или за шепота на преданията Георги Хаджийски, автор Сборник: география, история, етнография

Българска. Издание първо. Излязла от печат 1 август 2013 г. Формат 20х21/08 Тираж 300 бр. Цена 6 лв.

ГЕОРГИ ХАДЖИЙСКИ

ДРАГУШИНОВО или за шeпота на преданията

За автора Георги Хаджийски е роден на 2 април 1967 г. в гр. Самоков. Завършил е история и география и има защитена бакалавърска образователно-квалификационна степен по специалност “Социална педагогика” и магистърска по специалност “Социални дейности” със специализация “Мениджмънт на социалните дейности” в СУ. Работил е като социален работник, началник отдел и ръководител на общинската служба за социално подпомагане в Самоков, както и като учител по история и география, педагогически съветник и помощник директор. Автор е над 100 научни и публицистични материала в сферата на етнопсихологията, социалната психология, социалната политика, социалната педагогика и историята. Съавтор е на излезлите на български и английски език книги “Етнопсихопедагогика на детето” и „Образование за всички”, както и автор на книгата „Въведение в душевността на българските цигани”. Регистрирал е сайта на село Драгушиново: www.dragushinovo.weebly.com, както и личен блог: http://georgihadjiyski.blog.bg Баща на две деца.

Цена 6 лв.