Джобни Чародейства - Мануела Саркисян by Бисерче вълшебно

Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“.

Книгата е публикувана с подкрепата на Италианския културен институт в София. Questo libro è stato pubblicato con il contributo dell’Istituto Italiano di Cultura di Sofia.

В чест на стогодишнината от рождението на Джани Родари и с благодарност за вдъхновяващия му труд „Граматика на фантазията“.

„Джобни чародейства“, приказки © Чародея, децата, Мануела Саркисян, съавтори, 2020 © Цвета Белчева, творчески редактор, 2020 © Семела Гръмова, илюстрации и художествено оформление, 2020 © Мария Мицкова, редактор и коректор, 2020 © Издателство „Център за неформално образование и културна дейност АЛОС“, 2020 ISBN 978-619-91499-0-4

илюст р ац и Се м е л а Гръм и ова

ан

уе

ла

Са

рк

ис

ян

Пар гр. Соф к Въ и зра я жда не „Сц ена в юн и 20 парка 19 г “ .

Ах, този мед!

Алоха, драги читатели! Въпреки че не сме на Хаваите, с тази дума може за малко да се телепортираме дотам. Освен че хората я използват, за да се посрещат и изпращат с нея, тя значи обич, благодарност и хармония. Е, макар мечката Млюка Мбунка да не беше прекарала и секунда на Хаваите, тя до съвършенство владееше изкуството на „алоха“. И не, не за да се прави на интересна, а просто защото ѝ идваше отвътре и при това ѝ отиваше толкова много. Като се събудеше напролет, та чак докато заспи зимен сън отново, откъдето и да минеше, всичко се преобразяваше благодарение на тази вълшебна думичка „алоха“. Млюка Мбунка не просто я казваше, тя я преживяваше с всяка част на тялото си, а тялото не лъже! Алоха имаше за всички – и за слънцето, и за небето, и за звездите, за останалите животинки, за растенията, за храната, която ядеше, за пчелите… И щом споменаваме тези работливи и незаменими насекоми, не можем да не разкрием най-голямата мечешка болка, която раз-

късваше сърцето ѝ. Случи се така, че веднъж в гората Млюка чу едни момичета да си говорят, че от меда се надебелявало. И без дори да провери или да подложи на съмнение тази информация, тя реши да не го близва никога повече. Ала природата си е природа и си иска своето. Може ли мечка без мед? В резултат на лишението на Млюка Мбунка не че спря да ѝ се яде мед, а просто се размечта за такъв, от който не се дебелее. Междувременно постоянно се озърташе за медозаместители, каквито гората можеше да ѝ поднесе в изобилие. За зла беда обаче сянката на забранения мед започна да я преследва навсякъде. Един ден, докато се търкаляше на една поляна, очите ѝ се напълниха със сълзи. Представяше си как е обградена от медни пити и първо опитва от всяка по парче, а после повтаря и потретва и… и накрая ги изяжда всичките. Тя самата изглеждаше великолепно, танцуваше и се смееше, и всичко беше толкова „алоха“, че нямаше накъде. Изведнъж обаче се осъзна и реши, че се е измъчвала твърде дълго и е крайно време да потърси решение на мечешкия си проблем. Иначе… щеше да се пръсне, а това не беше никак алохешко. Тогава се сети, че скоро не е ходила при Марсо, който беше паднал преди мнооого време метеорит. Изправи се оживено на два крака и каза с присъщото си кръшно и ведро движение: –Аааалоха, полянке! И до нови срещи. Благодаря ти за идеята. След което с пухкаво подтичване се отправи към своя скъп приятел от Марс. Вие сега да не вземете да издадете на някого, че в гората на нашата мечка има такава космическа находка. Мили мои, само си представете всички любопитни хора, които ще решат да се насочат натам – това ще унищожи тяхното скъпо приятелство. Ще ги раздели завинаги. Затова нека

не правим мечешка услуга на Млюка Мбунка и да запазим тази тайна там, където си е! С пристигането си мечката грейна и отново направи вълна с тяло: – Алоооха, Марсо. Така ми е драго да се видим. Ти сигурно отдавна подозираш какво ме яде отвътре, но понеже си добър и деликатен приятел, си чакал аз да събера сили и да ти кажа, нали? Марсо разбираше езиците на съществата на Земята, но общуваше с тях със силата на мисълта. Често се случваше да чуе какво си мисли някой, но възпитанието не му позволяваше да коментира въпроси, които събеседникът сам не беше избрал да изговори. Сега той много се зарадва, че Млюка най-сетне му сподели какво ѝ тежи, защото отдавна се чудеше как да ѝ каже, че има решение за сладкия ѝ проблем. Без да увърта, Марсо ѝ изпрати мисълта, че нейното спасение е специалният галактически мед, от който колкото и да ядеш, не надебеляваш. Само като чу тази мисъл, Млюка Мбунка се изстреля от щастие нагоре към космоса и въпреки че се отдели съвсем малко от земята, каза: – Алооха, Марсо! Галактически медец, който чака мен! Аааалоооохаааа, добра новина! – скача, търкаля се, танцува на задни крака и си въртя мечешкия ханш, докато не спря рязко. – Ама Марсо, той тоя мед, като е галактически, как една земна мечка като мен може да си го похапне? Аз ще мога ли изобщо да го опитам? Една приятелка наскоро ме попита: „Какъв МЕДвед1 си, Млюка, ако не ядеш мед?“. Марсианската скала имаше отговори на тези въпроси, но преди да ги разкрие, трябваше да се убеди, че Млюка Мбунка е водена от истинска мечта, а не от 1

Медвед – От руски език „медведь“ – който яде мед. – Бел. авт.

някоя мимолетна прищявка. Да се разбере разликата между двете, на всеки му отнема различно време. Затова Марсо изпрати следваща мисъл към паникьосаната си приятелка: – Ще можеш да си похапнеш от галактическия мед, след като полетиш във въздуха, стигнеш най-горната част на земното небе, след това се озовеш в тъмния, студен, безкраен космос и с малко повече късмет намериш вярната планета и кацнеш на правилното място. Не искам да те плаша, но това може да ти струва живота! Готова ли си да го рискуваш заради някакъв медец? Хм… Марсо успя да накара приятелката си да се замисли. И докато тя вървеше угрижена и си повтаряше думите му, прехвърляше в главата си още множество сериозни въпроси и невъзможни решения. Неусетно стигна до един от най-старите пазители на гората. Веднага щом го зърна, положителната ѝ енергия се завърна и тя го поздрави: – Алоооха, Дъб Ами! Така се радвам да Ви видя! Бях потънала тук в едни притеснения… Главата ме заболя направо. Сега, като Ви виждам такъв достолепен и зелен, направо мед ми капе на сърцето! После малко съжали, че се изрази точно по този начин, понеже тъкмо беше забравила за сладкото изкушение. Но красотата на Дъб Ами отново успя да я извади от медния унес. Величественото дърво беше виден представител на лъжниците, а те са сред най-най-старите дървета на света и са преживели много повече, отколкото вас, родителите ви, бабите и дядовците ви и техните баби и дядовци взети заедно. От друга страна, поради впечатляващо дългия си живот и спомена за това как нещата са се случвали едно време, Дъб Ами беше в известна степен консервативен и колеблив. То си е трудно да си живял едни

6-7-стотин години, и изведнъж някой да ти сервира чисто нова идея, която ти да приемеш с отворени обятия, или в нашия случай – клони. Та ето как продължи разговорът от негова страна: – Едно птиченце ми каза.., че червеният другоземец изпълва Вашите мисли... с идеи доста причудливи... Вярвам във Вашия твърд мечешки характер... С цялото си същество се надявам, че няма да се впуснете в начинания.., застрашаващи живота Ви по един или друг начин..., в търсене на цели съмнителни, подозрителни и извънредно възмутителни... спрямо богатствата на таз природа тук – изрече на пресекулки вековният дъб с много скърцания на ствола, тежки въздишки и леки повеи в клоните, напомнящи на махове на ръце при обяснение. Ех, това колебание, което пусна корени в мечешката душа. – Ако Дъб Ами е прав? – избоботи на себе си Млюка Мбунка и влезе в капана на съмнението. Той беше най-близкото дърво в нейния живот. Не че бяха толкова близки, просто се намираше в най-голяма близост до зимните леговища на размечталата се мечка. А вие да не си помислите, че той завиждал, понеже Млюка Мбунка щяла да преживее някое приключение, а той – не? Хм, възможно е, но се съгласете, че е и разбираемо. Представете си да сте затворени вкъщи за много дълго време и някой дойде да ви обяснява как ще покорява върхове или ще ходи на море, или кой знае какво друго някакво чудно пътешествие. Най-вероятно и на вас ще ви се прииска. Важното е обаче какво направи Млюка Мбунка. Тя започна да обикаля около огромното дървесно тяло на Дъб Ами. От една страна, в главата ѝ се превъртаха като на лента въпросите на Марсо, а от друга – течеше филмът, който Дъб Ами ѝ пусна. През това

време една пчеличка се завъртя наоколо. Млюка незабавно я забеляза и прошепна, така че да не изплаши раираното насекомо: – Алоооха, сестрице! Приятно събиране на прашец! И в мига, в който го изрече, образът на вкусния мед отново окупира съзнанието ѝ, както водата нахлува през най-миниатюрната пролука. Не, живот без мед, не е живот! Може би това галактическо чудо си струваше да жертва всичко?! Какъв прилив на енергия ѝ донесе само това допускане! Тя се оживи и сякаш усещаше как става още по-силна, защото мечтата ѝ я зареждаше. – Аааалоха, пчеличке! Благодаря за куража! И тъкмо се канеше да се върне при Марсо, когато нещо я спря: – Скъпа, Млюка Мбунка, бъдете разумна… На мен всеки живот в този стар лес ми е толкова ценен, колкото пръстените от моя ствол... Допускам, че сте заслепена и правите огромна грешка, която може да се окаже непоправима и всички ние безмерно да страдаме по Вас! – изрече бавно Дъб, като обгърна Млюка с клоните си в опит да я спре. – Дъб Ами, познавам Ви, откакто се помня. Ценя и уважавам мнението Ви. Но моля, разберете, за мен е важно да потърся галактическия мед. Цялото ми тяло живва при мисълта за съществуването му. Ако не го направя, грешката ще е непростима за мен. Нека получа Вашето разрешение. Ами ако открия галактически мед! Ще се върна и ще Ви разкажа за неща, които може никога преди да не сте виждали и чували, а и никога да не видите и чуете. Ако ли не се върна… Вие ще сте били прав, а аз щастлива, че съм се осмелила. Като убеди вековното дърво в правотата на избора си, това сякаш ѝ даде крила, на които се понесе на път за Марсо. Когато стигна, беше запъхтяна, но

безкрайно доволна. Марсианският ѝ приятел знаеше решението ѝ, но все пак ѝ даде шанс да го изрече на глас още веднъж: – Марсо, ако има начин да вкуся галактически мед, искам да го направя! И още в същия момент Марсо започна да се трансформира и от скала само за пет мигвания се превърна в междугалактическо превозно средство. Ченето на Млюка Мбунка увисна до земята при невероятния развой. Марсо мислено я прикани да се настани в малкия космически кораб и секунди по-късно вече се бяха издигнали толкова високо, че Млюка Мбунка се разчувства при прелестната гледка и помаха: – Алоооха, горице! Алоооха, синя плането! След сбогуването напуснаха Земната орбита. Ако Млюка Мбунка не седеше в безтегловност, щяха да ѝ се подкосят краката. Тогава Марсо ѝ изпрати „Дръж се!“ и едва пуснал тази мисъл, ускори и се отправиха към Марс. Ако по принцип до крайната им точка дотогава се е очаквало, че може да стигнеш най-малко за около девет месеца, Марсо показа, че за неговата машина това е възможно за шеметно по-кратко време. И така на сутринта на деветия ден те се озоваха в небето на Марс, точно над един хълм с ослепителна светлина. Приземиха се плавно и първият мечи крак стъпи на червената планета – факт, който, за съжаление, щеше да остане скрит за историята поради липсата на свидетели. – Ааалоха! Ааалоха! – повече от това Млюка Мбунка не можа да каже. Пред тях се издигаше малко известната Велика Медна Скала. Мечи глад, какъвто трудно можем да си представим, мигновено прикова Млюка Мбунка към галактическия мед. Той имаше златист оттенък и вкус на банани. Марсо побърза да се похвали с природ-

ните дадености на планетата си, като мислено добави, че този мед, освен специалните си качества, се добива от звездите. – Ааалоха, Марсо! Аааалоха, Марс, Велика Медна Скала, звезди и ти, о, превкусен мед! Млюка Мбунка прекара три месеца, в които ядеше мед до насита, без да се тревожи, че ще надебелее. И тогава мечешката ѝ природа започна да си иска своето. Марсо усещаше какво се случва, но изчакваше. – Алоха, Марсо – поде една сутрин тя. – Ако знаеш колко съм ти благодарна, че ме доведе тук да опитам от галактическия мед. От известно време обаче си мисля как след 2 месеца ще трябва да заспя зимен сън, а с това, което имам тук за ядене, не мога да натрупам грам мазнина. А и да ти кажа честно, много ми липсва гората с всичките ѝ обитатели. Дали има някакъв шанс… Нямаше нужда да завършва изречението, защото Марсо вече се беше подготвил. След пет мигвания отново се превърна в летателен апарат и двамата приятели потеглиха обратно към Земята. Но този път разположението на планетите беше различно и вместо за девет дни, стигнаха за месец и половина. – Алооха, горице! Алооха синьо небе, слънце, животинки, растения и пчелички! – поздрави Млюка Мбунка, щом стъпи на местна почва. Макар да беше изнемощяла от недохранване, Млюка Мбунка намери сили да се зарадва на всичко наоколо, след което тръгна към дъба. – Алооха, Дъб Ами! Така ми е драго, че Ви виждам! Ако знаете на какво чудно място бях… – Скъпа, Млюка Мбунка – прекъсна я старият дъб, – така се радвам да Ви видя отново и аз!... Нямам търпение да чуя разказа Ви..., но като Ви гледам..., имате нужда да започнете моментално да се храните, за

да изкарате зимата... Аз се надявах да се върнете и помолих горските обитатели..., които безкрайно много обичат своята хавайска мечка..., да ѝ съберат храна, за да може да Ви посрещнем подобаващо, ако решите да си дойдете отново. – Ааалоха, мой стари мечешки живот! Благодаря Ви, Дъб, от цялото си сърце! – провикна се Млюка Мбунка и се разтанцува. После бавно тръгна към леговището си, където я очакваха всякакви вкусни изненади, включително и няколко къса медни пити. Пътуването ѝ категорично я беше променило и вместо да отхвърли пчелното произведение, пирът ѝ започна с него. Така се подредиха нещата, че тъкмо когато биологичният ѝ часовник започна да затваря клепачите ѝ, благодарение на знайни и незнайни горски същества и на мъдрия Дъб Ами нашата мечка почти достигна килограмите, които ѝ трябваха, за да изкара зимата. За щастие никой не я обвини, че е допуснала грешка. За каква грешка може да се говори, всъщност, когато някой е проявил смелост и е дръзнал да се отправи на пътешествие, което в крайна сметка е обогатило съществото му? Всички разбираха, че ако не беше последвала мечтата си да открие галактическия мед, сега Млюка Мбунка нямаше с такава наслада да оценява пчелния. А тя за себе си разбра, че все пак природата си е природа и не е никак препоръчително да искаш да отслабваш особено ако те чака зимен сън. Е, Алоха, драги читатели! Дали, като обърнете следващата страница, няма да си кажете: „Вече ми липсва тази мечка Млюка Мбунка!“.