Песен за Роланд by Бисерче вълшебно

КЛАСИЧЕСКИ ТВОРБИ, ПРЕРАЗКАЗАНИ ЗА ДЕЦА

This project has been funded with support from the European Commission. This publication (communication) reflects the views only of the author, and the Commission cannot be held responsible for any use which may be made of the information contained therein. Този проект е финансиран с подкрепата ан Европейската комисия. Тази публикация (съобщение) отразява само личните виждания на нейния автор и от Комисията не може да бъде търсена отговорност за използването на съдържащата се в нея информация.

АУГУСТЕ ЛЕХНЕР

ПЕСЕН ЗА РОЛАНД Превод от немски език Борис Парашкевов Илюстрации Пламена Тодорова

ИК „ЕМАС“ София, 2013

Auguste Lechner DIE ROLANDSSAGE © Verlagsanstalt Tyrolia, Innsbruck

Аугусте Лехнер ПЕСЕН ЗА РОЛАНД

Превод: © Борис Парашкевов Илюстрации: © Пламена Тодорова © ЕМАС Всички права запазени

ЛЕГЕНД АТА З А Р ОЛ А НД спада към кръга от предания, посветени на Карл Велики, чийто племенник е Роланд. През Средновековието тя е записвана в многообразни форми. Началото й се крие в старофренския епос „Песента за Ролан“ (La Chanson de Roland), възникнал малко след 1100 г. Неговият автор назовава името си в края на епоса, обхващащ 4000 стиха: Ci falt la geste que Turoldus declinet, сиреч „Тук свършва песента, съчинена от Туролдус“. Около 1170 г. германският монах Конрад (известен на немски под името Pfaffe Konrad) написал своята „Песен за Роланд“ (на средновековен немски Ruolantes Liet), която се състои от почти 10000 стиха. Ръката на монаха я е превърнала в своеобразен епос за кръстоносните походи, възвеличаващ войната за вярата на християнските франки срещу исляма и маврите в Испания. В унисон със средновековните религиозни пресилвания Конрад вплита множество чудотворни събития и хиперболизации като прорицателни сънища, нееднократни екзалтирани възхвали на мъченическата смърт и призиви за избиване на възможно повече „езичници“,

както по онова време наричали всички нехристияни. Като чужди и неприемливи за нашите възприятия такива добавки по целесъобразност бяха изпуснати. И един трети голям епос от Средновековието (ок. 1225 г.) се опира на легендата за Роланд, а именно епосът „Карл Велики“, чийто автор е известен с прозвището Плетачът (на немски Stricker). Със своите над 12000 стиха той е най-обемистият, а изложението му в много отношения е сходно с творбата на монаха Конрад. Тези три епоса послужиха за основа на настоящата преработка. Свързаните с младостта на Роланд епизоди са взети от старофренските епични творби Les Enfances Roland (Детството на Ролан) и Girart de Vienne (Герхард Виенски). В отделните епоси имената на прочутите „дванайсет паладини“, съратници на Роланд, отчасти се различават. Много усилия бяха положени за представяне на културноисторическите моменти, за обрисуване на героите, за психологическото подплатяване на събитията и за интересното противопоставяне на характерите, с което в книгата се създава не само външно, но и голямо вътрешно напрежение. Донякъде смекчен в настоящата версия е краят на легендата, който в старите епоси е доста суров и жесток в съответствие с духа на времето.

Християнският герой и рицар Роланд воюва от името на своя вуйчо Карл Велики срещу езичниците до горчивия си край. Не е в състояние да го спаси дори силният звук на неговия вълшебен рог Олифант. Този средновековен легендарен сюжет, представен за първи път в „Песента за Ролан“, Аугусте Лехнер е преразказала за децата с обичайното си умение, като го е изчистила от робуващи на времето си елементи.

През един от безкрайните лесове на Франкското кралство вървяха мъж и жена. Ако беше светло, всеки срещнал ги щеше да се извърне учудено след тях. Но сега, в падналата тъмна нощ, те вече часове наред не бяха съзирали жива душа. Жената изглеждаше много уморена – дотолкова, че навремени се олюляваше и протягаше ръка към някой от грубите стволове, за да се задържи на крака. Луната отдавна бе залязла и само звезди примигваха горе, между високите върхари. Мъжът все по-често се обръщаше и изчакваше, отдръпвайки клонките встрани, за да не удрят жената по лицето. В съвсем ранна утрин, още преди зазоряване, те бяха тръгнали от град Ахен, където по това време се намираше седалището на крал Карл. Тайно, без да се сбогуват, напуснаха владетелския палат, в който жената бе живяла до този ден. Никой не ги видя, когато се промъкнаха през тясната желязна портичка, извеждаща от външния двор на крепостта. Имаха късмет, че точно по това време на

главната порта някакъв вестоносец настояваше нетърпеливо да влезе и стражниците отърчаха да му отворят. Защото ако мъжете бяха забелязали как в този час Берхта, младата сестра на краля, потайно се измъква от крепостта и ако в придружителя й бяха разпознали рицаря Милон, Бог знае какво зло щеше да произтече от това! Крал Карл беше обявил прокуда за този рицар, щом узна, че Берхта противно на волята му тайно е взела Милон за съпруг и че е изминала почти година, преди да го уведомят за това него – могъщия крал на Франкската държава. Недопустимо беше одързостяването на този беден, млад благородник, който служеше в палата му и не притежаваше ни замък, ни земя, да вдигне поглед към сестрата на краля! Но и владетелските дъщери не биваше да се омъжват, както им скимне! Тях ги омъжваха с цел домогване до някой съюз или корона! Тази бе причината Карл да се ядоса толкова много на сестра си и на рицаря Милон. Той му нареди незабавно да напусне страната и никога да не се завръща. На Берхта пък забрани най-строго да излиза от покоите си в кралския палат, а пред вратата й денонощно бдеше стражник. Милон, разбира се, ни най-малко не мислеше да се подчини на краля въпреки надвисналата над главата му опасност. Не, той никога нямаше да тръгне сам, каквото и да му струваше това! Само че лесно е да се каже, ала трудно да се изпълни. Той бе намерил убежище при една стара прислужни-

ца на майка си, която обитаваше бедняшка хижа край градската стена. Там никой не би го подирил. В града обаче не биваше да се мярка, а камо ли в крепостта. Защото всички трябваше да смятат, че прокуденият рицар Милон е напуснал завинаги Франкското кралство. Ето защо след три дена той дори не беше открил начин да прати вест на Берхта. – Не унивай! – утешаваше го старицата, когато вечер седеше помръкнал в нейната хижа. – Днес моят син се прибира. Той е доста находчиво момче и винаги съумява да се оправи. Няма да се учудя, ако и за тебе намери изход. В същото време в самотата си Берхта поплака от скръб и гняв, но понеже имаше силен дух и храбро сърце, скоро почна да обмисля пътища и начини как да се избави от затворничеството. Имаше усещането, че Милон още се намира някъде наблизо. „Той никога не би заминал без мене – разсъждаваше тя. – Не, никога! Но за него е опасно да остава тук, така че ще трябва двамата да се махнем... И то много скоро, ала как? О, небеса, как да стане това?“ Ала колкото и да напрягаше ума си, изход все не виждаше и не виждаше. Късно вечерта на третия ден, като отпрати прислужничките, тя поседя още малко на раклата в своята спалня насаме с печалните си мисли. Сребърната маслена лампа хвърляше мека светлина върху драгоценните ориенталски килими, окачени по стените, върху копринените покривки на леглото, върху масичката от злато и слонова кост.

О, да, всичко беше пищно и красиво, ала какво я интересуваха богатството и разкошът, щом Милон го нямаше при нея? Кой знае в каква опасност се намираше той в този час! Мислите й отново закръжиха. Срещу злато някоя от прислужничките сигурно можеше да бъде склонена да му занесе вест въпреки кралската закана за строго наказание. Само че къде щеше да го търси? Стражникът пред вратата й също едва ли би устоял пред една добре натъпкана кесия с пари и щеше да се направи на глух и сляп или на заспал, ако тя напуснеше покоите си и през двора се прокраднеше до портичката, за която имаше ключ. Тогава щеше да бъде на свобода, ала каква щеше да е ползата от това, след като не знаеше къде е Милон? Тя стисна свитите си в пестник пръсти и от отчаяние очите й се насълзиха. Колко ужасно беше да седи така бездейно и безпомощно! Навън в нощта като че ли внезапно се надигна буря. Клоните на голямата липа под прозореца й в двора зашумяха силно, короната й се разлюля, огъна се и тогава... Берхта скочи на крака. Нещо профуча през прозореца навътре, тупна на пода, преметна се и... миг след това отново се изправи. – Прости ми, господарке, ако съм те изплашил – прошепна запъхтян глас, – но аз ти нося вест от рицаря Милон! Берхта се взря в младежа, който сякаш бе паднал от небето и сега й се покланяше дълбоко. – Нима? – възкликна тя и сключи ръце, защото трябваше да се опре някъде. Сетне заповяда: – Разказ-

вай бързо каквото знаеш! Младежът поде красноречив разказ как рицарят Милон се скрил при неговата майка в града, съвсем наблизо до кралския палат, как се кълнял, че няма да замине без съпругата си, и как щял да направи всичко възможно, за да я освободи. Рицарят го бил уверил също, че благородната господарка положително ще го възнагради богато, понеже при опасната услуга можел лесно да си счупи някоя и друга кост. На Берхта не й бе нужно много време, за да осмисли вестта и да вземе решение. В първата й голяма радост всичко отведнъж й се стори съвсем просто и лесно. – Слушай сега много добре – каза тя настоятелно, – защото нашият живот ще зависи от твоята вярност и благоразумие. Ще се върнеш незабавно при господаря Милон и ще го помолиш след час да бъде край портичката, през която често съм го пропускала да влезе. Там ще го очаквам, като междувременно ще подготвя всичко. Още преди да се съмне ще трябва да сме в горите, понеже по пътищата много лесно ще ни открият. Ето ти отплатата, ще останеш доволен! Закълни ми се, че от тебе никой не ще чуе ни думица! А сега побързай! От стражника навън не се бой, аз ще се погрижа да не издава нищо. Момчето се закле, че ще бъде ням като гроб, и с три ниски поклона се насочи към вратата, пъхвайки издутата кесия ловко в пазвата си. Отвън стражникът седеше на пода, стиснал копието си между коленете и отпуснал глава на гърдите. Той се сепна, когато някаква тъмна фигура профуча с огро-

мен скок покрай него и мигновено изчезна зад ъгъла. Преди още да разбере дали будува, или е бил задрямал, той дочу тихия заповеден глас на господарката Берхта: – Влез, че трябва да поговоря с тебе! Когато отново излезе, той продължаваше да си мисли с изумление и неверие, че наистина е богат човек и че за това не е необходимо да извърши нищо друго, освен да спи и да не е чул и видял нищо. И ако по тази причина на заранта го напердашеха яко или го пратеха за няколко дена в тъмницата, той нямаше да се разкайва. Ето защо отново се настани удобно до вратата, пак стисна здраво копието и кротко задряма веднага щом радостните размисли му позволиха това. Ето как през тази нощ се получи така, че господарката Берхта и рицарят Милон напуснаха незабелязано кралския палат и оттогава се оказаха изчезнали за дълго време. Те поеха на юг, където лесовете се простираха километри наред. Движеха се по затънтени пътища, през мочурливи места и безлюдна пустош, за да не ги срещне някой, който би разпознал сестрата на краля или рицаря Милон, за когото това би могло да бъде гибелно. Със себе си не бяха взели нищо освен неголям вързоп с няколко вълнени завивки, малък топ ленено платно, малко храна за из път и всичките пари и накити, с които разполагаше Берхта. Денят настъпи, сетне отново падна мрак, а околовръст нямаше нищо друго освен безкрайния лес. По едно време излязоха на малка полянка, на която се виждаше

колибка от дънери и клони, каквито дървосекачите си правеха тук-таме из горите. Беше окаян подслон, но... – Скъпи ми съпруже – промълви Берхта и гласът й прозвуча така, че той се вслуша и пристъпи крачка поблизо до нея. – Боя се, че не ще мога да продължа – додаде тя изнурено. – Нека останем в тази колибка. – Добре – отвърна Милон, без да се замисля, положи вързопа на земята и до него заби ловното си копие. Берхта приседна на близкия пън. Той я чу да простенва тихо, а на звездната светлина му се стори, че по челото й проблясва пот. Забързан, влезе в колибката, където нямаше нищо друго освен ложе от клонки. Той свали горната си дреха и я застла върху тях. Сетне от вързопа извади завивките и топчето ленено платно – изящна белена материя, изтъкана от прислужничките в кралския палат. Там имаше много прислужнички, а той какво не би дал само една-единствена да бъдеше тук – заради Берхта. По-късно, седнал пред входа, разпали огън. Около хижата, слава Богу, се намираха достатъчно сухи съчки. Заради дивите животни огънят трябваше да се поддържа. Из горите имаше вълци и мечки. По пътя той на няколко пъти долавя прокрадващи се стъпки и пращене в гъсталаците и съзира блясъка на жълтеникави очи, които му подсказваха, че нощни хищници ги следваха по петите. На Берхта не каза нищо за това. „На нея бездруго й е достатъчно трудно“, разсъждаваше той съжалително. Може би не трябваше да побягват, не точно сега. Но за него всеки ден пребиваване във Франкското кралство

означаваше опасност: нали един прокуден можеше безнаказано да бъде убит. Той стана и пак влезе в колибката. Поседя до невзрачното ложе и подържа горещата и влажна ръка на Берхта. Знаеше, че тя изпитва силни болки, макар ни най-малко да не се оплакваше. – Не биваше да го допускам – каза той загрижено. – Не, биваше да допусна да тръгнеш с мене! Сега щеше да си на сигурно място сред покоите си в палата, заобиколена от твоите прислужнички и мъдрите старици, които да се грижат за тебе и детето... – Недей да говориш така! – възрази Берхта тихо. – И тъй си е добре! Нямаше да понеса, ако ти беше заминал без мене в чужбина! И все пак рицарят Милон имаше усещането, че това е най-лошата нощ в живота му и че нейният край не се вижда. Нямаше съмнение, че никоя нощ не се беше изнизвала така ужасно бавно! Но като излезе отново навън, небето над полянката бе просветляло. А когато слънцето се извиси над дърветата, синът на Берхта дойде на белия свят... Тя го подържа на светлината, която падаше косо през входа, и дълго и внимателно го оглежда – закръглените ръчички и крачета, главицата, покрита с гъсти, тъмни косъмчета, зачервеното личице. Сетне вдигна очи към Милон. – Синът ни е такъв, какъвто трябва да бъде, драги ми господарю! – каза тя гордо и със задоволство. – Ще

му викаме Роланд.) и ще го кръстим, щом намерим свещеник. Макар и роден в колиба, той все пак е племенник на краля. Някой ден ще заживее в двореца на Карл и животът му ще бъде изпълнен с прослава. Знам го! – добави тя с такава сериозност, че рицарят Милон вътрешно изпита почуда. Ала времето потече, без да се случи нещо, наподобяващо изпълнен с прослава живот. Когато момченцето стана на няколко дена, родителите му продължиха пътя си на изток, сетне на юг и вече изглеждаше така, сякаш кралският палат, градът Ахен и цялото Франкско кралство бяха потънали зад тях. Избягваха големите поселища и оживените пътища, нощуваха според случая я в странноприемница, я в някоя пещера и се прехранваха с месото на животни, които рицарят Милон убиваше с ловното си копие. Когато стигаха до някой чифлик, хората понякога се смиляваха да им дадат малко мляко или ечемичен хляб. Но те с недоверие оглеждаха странните чужденци и не криеха своята радост, щом си тръгнеха. Защото какво трябваше да означава това, че един мъж с доспехи на рицар и с меч на кръста се задава пешком по пътя заедно с жена, която е красива и знатна на вид като кралица и носи увито в мантията си дете? А и тази нейна мантия от тъмнозелено кадифе с драгоценна кожа по краищата, която се влачеше по грубата земя, без жената да обръща внимание на това, сякаш крачеше през залите на някой замък? Всъщност двамата, изглежда, съвсем не бяха бедни,

защото, макар да не отказваха, когато някой им подареше нещо, после мъжът пъхваше в ръката му жълтица, независимо дали човекът я искаше или не. Само Бог можеше да знае какво представляват тези необичайни странници! – Хората ни се чудят – каза веднъж рицарят Милон угрижено. – Това не е добре. Защото владетелят несъмнено ще нареди да ни търсят навред из кралството и тогава, като си спомнят за нас, те ще разказват на преследвачите накъде сме тръгнали. – Вярно е – съгласи се Берхта замислено. – Облеклото ще ни издаде. Единствено от него трябва да се отървем! Докато отдъхваха в една горичка, тя още същия ден скрои от вълнените завивки антерия за Милон, каквито селяните и занаятчиите използваха при работа, а за себе си – дълга дреха, с която вече никой не би я взел за кралица. Зелената кадифена мантия със самурената кожа по краищата и ръкавите изчезна ведно с дворцовия жакет и меча на Милон във вързопа. Подир туй, застанали един до друг, те се огледаха взаимно и опитаха да се усмихнат, ала това не им се удаде. Късно вечерта стигнаха до самотна странноприемница и стопанинът й ги прие така, както биват приемани странстващи люде, за които не се знае какво може да се очаква от тях. Предоставиха им окаяна стаичка, след като Милон извади няколко монети, които успокоиха стопанина. В нощна доба Милон се събуди. През прозореца луна-

та огряваше стаята и той видя как Берхта се разхожда напред-назад с момченцето на ръце и я чу да му говори тихо: – Някой ден, синко, ще се приберем в кралския палат: твоят татко, ти и аз. Ти ще станеш прочут рицар и вуйчо ти ще те обикне като свой собствен син... Тя продължи да му говори така, Милон обаче усети как в него се надигна странна тъга. Изведнъж проумя, че никога вече нямаше да се върне в палата на Карл. Той не можа да заспи отново и тежки мисли го налегнаха. Какво щеше да стане с тях? Кожената кесия, която под антерията носеше до гърдите си, все още беше пълна. Но една подир друга жълтиците щяха да изчезват. А после? Вярно, че Берхта бе взела своите скъпоценни накити със себе си, ала те не можеха да продадат нито един от тях, понеже щяха да ги сметнат за крадци и да ги хвърлят в тъмница. „Трябва да си потърся работа“, размишляваше Милон. Но какво щеше да върши? Да постъпи на военна служба някъде в странство? Не, Берта и момчето той не можеше да изостави. Може би щеше да намери ковач, който се нуждае от помощник, или някой друг занаятчия... На заранта стопанинът го запита накъде са се запътили и Милон сподели с него, че търсел работа – нали трябвало да храни жена и дете. – В такъв случай не е никак трудно да ти се помогне – рече му стопанинът. – На половин ден път от тука строят големия път, дето трябва да стигне до Рим. Там имат нужда от цяла армия работници, строители

на мостове, каменоделци, дървосекачи, каруцари и какви ли още не. Така подир няколко дена рицарят Милон се глави срещу оскъдно възнаграждение да стане дървосекач при строежа на пътя, който трябваше да води до Рим. Истина е, че той все още се намираше в границите на Франкската държава, но никой не би тръгнал да го търси сред работниците. Новите му другари не се интересуваха много от него. Възможно бе един или друг от тях да се заглежда в ръцете му, които не бяха така мазолести като техните и не си служеха особено сръчно с брадвата. Но нали при подобни пътни строежи се струпваха какви ли не хора и рядко се разпитваше за име и потекло. От стволове и клони Милон спретна една хижичка редом с вече построените. Не си заслужаваше да се влагат много усилия, щом като непрестанно щяха да вървят напред. За да подготвят място за пътя, трябваше да изсекат безброй дървета. Сечта щеше да продължава ден след ден, може би и година след година – кой можеше да знае? Милон се трудеше с много други мъже от сутрин до падане на мрака. Върнеше ли се вечер уморен в хижата, Берхта го посрещаше с много любов и внимание, винаги биваше приветлива и почти весела по негово мнение. Нощем обаче той понякога забелязваше как тя става и отива до креватчето на Роланд. Там приклякваше и тихо говореше на момчето, което спеше спокойно, как един ден ще се

завърнат в кралския палат... Строежът на пътя, който минаваше през гори и планини, през мочурища и над реки, напредваше много бавно. Изтекоха три години. Милон постепенно забрави, че някога е бил рицар, а и Берхта вече не говореше за това. Те никога не разговаряха нито за минали времена, нито за бъдещето. Когато навърши пет години, Роланд търчеше усърдно подир баща си и отдалече гледаше как огромните дървета се сгромолясват шумно. Веднъж, като се прибираха, момчето ненадейно каза: – Щом порасна, ще отида в двореца на краля и ще стана прочут рицар. Защото кралят е мой вуйчо. Милон се сепна и запита: – Майка ти ли ти каза? Роланд то погледна с тъмните си очи, които толкова приличаха на очите на Берхта. – Да. Тя често ми го казва, когато те няма – отвърна той серизно. – Показвала ми е също твоя меч и ми е говорила, че и ти си рицар. Но ми забрани да ти го казвам. Смята, че ще се натъжиш, понеже сега си дървосекач – додаде сетне виновно. Милон го погали по косата. – Не, сине, това не ме натъжава. Той стискаше силно ръката на момчето, докато изкачваха полегатия хълм. От него можеха да се видят реката и градът с неговите стени, порти и кули, които се издигаха не много далече на речния бряг. Милон замислено погледна натам. Същия ден бе чул

нещо, което го обезпокои. Приз лятото кралят щял да дойде в града и да остане известно време там. Искал бил да види новия път. Всеки, който познаваше Карл, знаеше какво означава това. Какъвто си му беше нравът, той щеше да огледа съвсем грижливо всичко и от погледа му нищо нямаше да убегне така лесно. „Мене, разбира се, едва ли ще ме познае с тази буйна брада и окъсаната ми антерия“, прецени рицарят Милон с горчива усмивка. Но ако Карл или някой от неговите придворни по лошо стечение на обстоятелствата се озовеше лице в лице с Берхта... Не, това не биваше да се случва. Вечерта Милон беше много умълчан и Берхта го наблюдаваше с потайна загриженост. – Какво те измъчва, драги ми господарю? – запита тя по-късно, след като Роланд заспа. – Нищо... Какво ще ме измъчва? Просто съм уморен! – отговори той припряно. Тя обаче знаеше, че не й казва истината, и това я натъжи много. Защото въпреки всичките несгоди, не преставаше да го обича. От този ден насетне за Милон нямаше покой. Нощем не спеше, а по време на работа го тормозеше страхът. Започна навред да са ослушва дали някой знае кога ще пристигне кралят. Лятото обаче презполови, а нищо не се случваше. Тогава той постепенно почна да се надява, че Карл е отложил пътуването си. Може би някои от непокорните графове на провинции отново се бяха надигнали срещу него или пък маврите са се задали от Испания.

Но ето че заранта на един тих и слънчен ден през есента майсторът на пътните строители пристигна, както всеки друг ден, на кон и даде разпорежданията си, както всеки друг ден. Коня си бе спрял точно пред Милон – не нарочно, просто така се случи. Продължавайки пътя си, майсторът извърна глава и рече: – Вдругиден в града очакват краля с цялата му дворцова свита. Съвсем скоро ще дойде да огледа строежа на пътя. „Вдругиден, значи“, заключи Милон полузашеметен, сякаш някой го бе халосал по главата. Два дена! Два дена му оставаха, за да реши какво да стори: дали наново да побегне с Берхта и момчето, или да остане и да чака какво ще се случи. Решението обаче се оказа вече взето, а съдбата му – предрешена. Следващата вечер, когато дървосекачите почти привършваха работата си, Милон бе улучен от последното падащо дърво. При стоварването си огромният ствол се изви още веднъж настрани и не остана нито място, нито време за отдръпване... Другарите му го погребаха, както правеха винаги, щом същата участ стигнеше някой дървосекач. И никой не узна, че мъртвецът не беше от тяхната черга. Жените им, дошли да утешат Берхта, не проумяваха защо вдовицата поне не заплака. Беше бледа като смъртта, седеше там, притиснала момчето до себе си, и от време на време произнасяше с глух глас: – Благодаря ви! Веднъж обаче тя вдигна рязко глава, щом чу някой да казва:

– Днес кралят пристига в града. Всички мъже се втурнаха презглава натам да видят я него, я великолепната му свита. – Истина ли е това, дето го разправяш? – запита Берхта задъхано. – Разбира се, че е истина! – отвърна жената учудено и малко неодобрително, защото й се стори неуместно проявеното от Берхта любопитство в такъв печален за нея ден. Тази нощ Берхта не спа. Стана, преди още да се съмне, избута мъха и клонките, които покриваха пода на хижичката, и извади вързопа, в който се намираха кадифената й мантия със самурената обшивка и дворцовата дрешка за Роланд, дето я беше скроила от жакета на Милон. Сетне разрови пръстта в ъгъла и от дупката измъкна сребърното ковчеже. В него все още се намираха няколко жълтици, пръстените и гривните й и златната диадема с червения гранат, която нейният баща, крал Пипин, някога й бе подарил. Да, всичко беше налице, както го бе закопала. „На кой ли крадец би му хрумнало да търси злато и накити в хижата на един беден дървосекач?“, помисли си тя тъжно. А ето го и меча. Тя го вдигна и бавно го изтегли от ножницата. Горкият злощастен рицар Милон го бе носил съвсем кратко. Берхта излезе навън и тръгна към пресния гроб, който се намираше недалеч под дърветата. До горния му край заби меча в земята и постоя известно време не-

подвижно, докато по бузите й се стичаха сълзи. Подир туй тръгна обратно към хижата. Когато се извърна още веднъж назад, гробът изглеждаше така, сякаш над него имаше малък железен кръст. Като забеляза, че вече се развиделява, тя се стресна, бързо разбуди Роланд и му рече: – Ставай, че ще ходим в града! С поглед, който беше прекалено сериозен за неговата възраст, той отвърна: – Аз вече знаех, че сега ще отидем при краля.

ІІ

Пътят до града се оказа дълъг, много по-дълъг, отколкото си мислеше господарката Берхта. Трябваше да заобиколят някакво блато, сетне да продължат покрай един поток, докато стигнат до брод, а неведнъж се налагаше да се изкачват и спускат по неголеми хълмове. Така стана почти пладне, когато накрая пристигнаха пред градската порта. Градът бе малък, но имаше яки стени и хубави каменни постройки, притиснати една до друга около замъка. Замъкът също не беше много голям – издигаше се малко по-високо от останалите къщи, а над покрива му стърчеше четириъгълна кула. Господарката Берхта вдигна поглед. Там горе, значи, на не повече от един хвърлей разстояние, живееше нейният брат, кралят, когото за последен път бе видяла преди около седем години и който бе прокудил рицаря Милон, а нея държеше затворена, но който при все това беше неин брат и вуйчо на Роланд. Тя не забеляза, че точно пред нея в портата се бе отворило прозорче.