Всички погледи тутакси се обърнаха към вратата, която водеше към къщата, където стояха две жени и наблюдаваха с любопитство дейността, която кипеше в двора. Въпреки че едната вече беше навлязла в зрялата възраст, а другата беше около двайсетгодишна, между тях имаше голяма прилика – и двете бяха русокоси и синеоки, и двете бяха хубави и стройни, и двете бяха облечени с елегантни скъпи дрехи – по-възрастната с тоалет на Габриел Шанел, а по-младата с тоалет на Мадлен Вионе, – непогрешим знак за високото им социално положение. Сара даде бебето на мъжа си и се приближи към новодошлите. – Добро утро – поздрави ги тя. – Аз съм Сара Бейкър, секретарка на центъра. – Казвам се Елизабет Фарадей – каза по-възрастната жена, – а това е дъщеря ми, Катрин Фогарт. Звъняхме настойчиво на звънеца, но понеже никой не отговори и вратата беше отворена, позволихме си волността да влезем. Надавям се да простите дързостта ни. – О, не, вие ни извинете. Днес тук цари малка бъркотия. Кажете какво желаете? Лейди Елизабет обходи с поглед присъстващите, преди да отговори. – Търсим професор Улисес Сарко – каза тя. – Тук ли е? Внезапно настъпи удивителна промяна. Дотогава Сарко се бе държал като грубиян, но сега гневното му лице се отпусна и на него се появи усмивка. Той свали шапката си и се приближи до двете жени, а от всичките му пори се излъчваше любезност. – Аз съм професор Сарко – заяви той. След това целуна ръката на лейди Елизабет, после тази на Катрин и накрая каза: – С какво мога да ви помогна? – Отнася се за мъжа ми, сър Томас Фогарт. Мисля, че го познавате. Сарко повдигна учудено веждите си. – Старият Джони? Каква изненада... Разбира се, че го познавам. Няколко пъти съм се сблъсквал с този пи21
рат... – Той се прокашля. – Това за пирата го казвам в преносен смисъл и с най-добри чувства, разбира се. – Той отново се прокашля. – Как е Джон? Случило ли му се е нещо? – Точно за това става дума, професоре. – Лейди Елизабет се огледа и попита: – Бихме ли могли да разговаряме на по-удобно място? Сарко се плесна по челото. – Да, разбира се – каза той. – Колко съм разсеян. Извинете ме за неучтивостта. – Той се обърна към човечеца с бомбето и като си възвърна свирепото изражение, му каза троснато: – Мартинес, погрижете се лично тези орангутани да транспортират „Дедал” без нито една драскотина. – Да, професоре. – Мартинес... – Да, професоре? – Виждали ли сте ме някога ядосан? – Ами... мисля, че да, професоре. – Грешите, досега сте ме виждали в нормалното ми състояние. Повярвайте ми, няма да ви хареса да ме видите истински ядосан, така че за ваше добро е „Дедал” да пристигне невредим. Веднага след това се обърна и се вторачи в лицето на Самуел. – Кой каза, че си? – попита той. – Самуел Дуранго. Дойдох заради обявата за... – А, да, фотографът – прекъсна го той. – Добре, ела с нас. – Сарко се отправи към къщата и като се обърна към англичанките, добави: – Е, дами, заповядайте в кабинета ми. * * * Кабинетът на Сарко беше огромна стая, претъпкана с предмети: сухопътни и морски карти, забодени на стените, стотици книги, струпани на етажерките или на прашни купчини, научни инструменти, полинезийски идоли, африкански маски, рафтове с колекции от моне22
ти и вкаменелости, огромен глобус, водолазен костюм, който висеше от тавана, доколумбови фигури, церемониални ножове, астролаб, смалени човешки глави на племето хибаро... Приличаше по-скоро на тавана на някой музей, отколкото на работно място. След като разчисти няколко стола от натрупаните върху тях предмети, двете англичанки, Сара и Адриан Кайро с бебето в ръце седнаха срещу писалището на професора, а самият той се настани зад него на старо кожено кресло. Самуел, който се чувстваше съвсем не на място, седна зад тях и постави папката върху коленете си. Лейди Елизабет огледа хората, които я заобикаляха, после се взря в Сарко леко объркана. Отгатнал мислите й, професорът каза: – Може да говорите свободно, госпожо Фарадей. Тези хора се ползват с пълното ми доверие. Освен онзи младеж там, фотографа, когото виждам за пръв път, но като гледам нещастния му вид, сигурно е безобиден. Макар че, разбира се, може би става дума за деликатна тема, която изисква уединение... Лейди Елизабет поклати отрицателно глава. – Не, няма нищо компрометиращо в това, което ще ви кажа – отвърна тя. – Приятелите ви могат да останат. – Много добре, госпожо Фарадей. Но преди да започнем, позволете ми един въпрос. Съпруга сте на Джон Фарадей, но не използвате фамилията му. Защо? – След брака ни реших да запазя моминското си име. Фарадей е много стара фамилия в страната ни. Например Майкъл Фарадей, прочутият учен и изследовател на електромагнетизма, е един от прадедите ми. – Благородни корени – заяви Сарко. Допря дланите си, като преплете пръсти и добави: – Слушам ви, госпожо Фарадей. Жената сведе поглед и след като подреди мислите си, започна да разказва: – Както може би знаете, Джон, мъжът ми, е археолог. – И изследовател – добави Сарко. – Велик професионалист без всякакво съмнение. 23
– Вярно е, ползва се с добра репутация сред академичните среди – потвърди тя. – Преди година и половина, по време на ремонтните работи в гробището на енорията Сейнт Глувиас, в Пенрин, бяха открити основите на една много по-стара, доримска църква, за която няма никакви сведения. – Извинете, госпожо Фарадей – прекъсна я Сарко, – къде се намира Пенрин? – В югоизточната част на Англия, в Корнуел. Това е малко селище, разположено близо до Фалмът. – Лейди Елизабет направи пауза. – Когато останките на първоначалния храм бяха открити, местните власти се свързаха с Джон и го поканиха да проучи находката. Мъжът ми прие предложението. Разкопките започнаха преди повече от година. Няколко дни след началото им Джон откри крипта с гробница на св. Боуен. – Свети Боуен? – Келтски монах от десети век. Не знам много за него, съжалявам. – Няма значение. Продължете, моля ви. – Освен гробницата мъжът ми намери в криптата едно ковчеже, което съдържаше реликви. И по-конкретно, няколко метални фрагмента. Сарко вдигна учудено вежди. – Какъв метал? – попита той. – Гвоздеите от разпятието, върха на копието на Лонгин2 или нещо такова? – Не, професоре, нищо подобно. Точно каквото казах – метални фрагменти. Джон направи анализ на един от тях, но не ми съобщи резултатите. Останалите реликви бяха прибрани в сейф в кметството на Пенрин. За съжаление няколко дни по-късно крадци влезли посред нощ в кметството, разбили сейфа и ги откраднали. – Колко странно... – заяви Сарко, сучейки замислено мустаците си. – Тези фрагменти от злато ли бяха или от някакъв друг скъпоценен метал? – Не, не бяха златни – отвърна лейди Фарадей, – но 2
Копието, с което римският войник Лонгин пробожда разпънатия Иисус Христос, за да потвърди смъртта му. – Б.пр.
24
ще се върнем на този въпрос по-късно. Съпругът ми се прибра в Лондон в началото на юни и в продължение на няколко дни провеждаше проучвания в архиви и библиотеки, въпреки че не ми каза защо. В края на юни Джон ми съобщи за находката в Пенрин и ми каза, че ще отсъства известно време, защото трябвало да продължи проучването си на континента. – Каза ли ви къде отива? Лейди Фарадей поклати отрицателно глава. – Нито къде отива, нито какво търси, нито колко време ще отсъства. – Това не ви ли се стори странно? – Разбира се, но когато го попитах, Джон ми отговори уклончиво. Каза, че за момента предпочита да пази това в тайна и че дори аз, заради моята сигурност, не трябва да знам нищо. – Заради вашата сигурност? – Да, професоре. Признавам, че думите му ме разтревожиха и му го казах. Тогава Джон ме предупреди за две неща – на първо място, да се пазя от Александър Ардан и от което и да е лице или организация, свързани с него. – Простете невежеството ми, но кой е Александър Ардан? – Собственикът на корпорация на име „Арарат Венчърс”, арменски бизнесмен и натурализиран англичанин. Много е богат. – Вие познавате ли го? – Никога не съм го виждала. – А мъжът ви познаваше ли го? – Не знам, професоре. Джон настоя да стоя далече от Ардан, но не ми каза причината. – Разбирам. И кое е второто нещо, за което ви предупреди? Лейди Елизабет извади от чантата си златна табакера, взе от нея една дълга цигара и попита: – Имате ли нещо против да запаля? Сарко я погледна възмутено и отвори уста, за да възрази, но Сара го изпревари. 25
– Разбира се, че не, госпожо Фарадей – каза тя и постави пред нея пепелник. Лейди Фарадей запали цигарата със златна запалка „Картие”, всмукна дима и го изпусна бавно през носа. – Второто нещо, за което ме предупреди Джон – каза тя, вперила поглед в Сарко, – е, че ако се случи нещо с него или нямам новини в продължение на дълго време, да се свържа с вас и да ви поискам помощ. * * * Професор Сарко почти подскочи от креслото. Отворил широко очи, той се наведе рязко напред и възкликна: – Да поискате помощ от мен?! Защо? – Защото, според думите на Джон, вие сте човек с възможности, освен това, пак ще цитирам мъжа ми, защото сте твърдоглав като магаре и когато си поставите някаква цел, нищо не може да ви попречи да я постигнете. – Виж ти, не знам дали да се чувствам поласкан или обиден – измърмори Сарко, облягайки се назад в креслото. – Но да видим, госпожо Фарадей, в крайна сметка случило ли се е нещо с Джон? – Позволете да продължа разказа си, професоре. Мъжът ми притежава кораб, „Британия”, който обикновено използва за служебните си пътувания. – Нима това старо корито още е на вода? – учуди се Сарко. – Надявам се, защото мъжът ми е на него. На шестнайсети юни миналата година Джон се качи на „Британия”, която беше хвърлила котва в Портсмът, и потегли в неизвестна посока. – Лейди Фарадей изтърси пепелта от цигарата си с елегантен жест, после продължи:. – Няколко седмици по-късно двама мъже дойдоха в дома ми. Работеха за фирмата „Серо Паско Рисърсис” и искаха да узнаят местонахождението на Джон, за да се срещнат с него по, както казаха, делови въпрос. За щастие по онова време аз бях направила някои проучвания и знаех, че „Серо Паско” е минна компания, принадлежа26
ща на „Арарат Венчърс”, корпорацията на Ардан, така че им казах, че нямам новини от мъжа си, което, от друга страна, беше истина. Само седмица по-късно един непознат се приближи до мен, когато се разхождах в една безлюдна част на Хайд Парк, и изиска от мен да му кажа къде е Джон. – Изискал е от вас? – Така е. Държа се много заплашително. За щастие в този момент се появиха няколко младежи и мъжът побърза да се махне. Същата вечер един непознат глас ме предупреди по телефона, че ако не разкрия местонахождението на мъжа ми, много е вероятно отново да имам неприятна среща като тази от следобеда. – Вие какво направихте? – Казах му да не ме безпокои, професоре. Макар че, честно казано, го пратих на едно доста лошо място. Лейди Елизабет всмукна от цигарата и докато изпускаше дима, я угаси в пепелника. – Какво стана след това, госпожо Фарадей? – попита Сарко, съзерцавайки дима с неодобрение. – Какво стана? Нищо, професоре. Абсолютно нищо. Месеците минаваха, а аз нямах никакви новини от Джон. Накрая, в средата на февруари, ви изпратих писмо. – На мен? – На лицето на Сарко се изписа недоумение. – Уверявам ви, госпожо, че не съм получил никакво писмо от вас. – А в края на март ви изпратих друго – настоя жената. – Мога да се закълна, че... – Прегледали ли сте пощата, професоре? – прекъсна го Сара, сочейки писмата и пакетите, натрупани върху писалището. Сарко погледна купчината писма, сякаш ги виждаше за пръв път. – Ами... малко съм поизостанал... Сара се изправи и след като прегледа набързо пощата, извади две писма и ги сложи на писалището пред Сарко. – Ето ги – каза тя и отново седна. 27
– Неотворени и непрочетени... – прошепна лейди Елизабет, загледана в писмата с вдигната вежда. – Бях извън Испания, госпожо Фарадей – оправда се Сарко. – В Африка, ръководех експедиция по река Нигер и... Върнах се преди два месеца и още не съм наваксал с документацията. – Няма значение, професоре. Сега, когато сме тук, тези писма стават излишни. – Лейди Фарадей му се усмихна. – Както ви казах, в продължение на почти година нямах новини от мъжа ми, но преди девет дни получих писмо от него. Всъщност беше пакет. Съдържаше бележка, написана на ръка, и парче метал. По-точно цилиндър, дълъг пет инча и с диаметър един инч. – Този метал подобен ли беше като на реликвите? – попита Сарко. – Не. Беше по-тъмен и по-матов. Не знам какъв е. – А какво пишеше мъжът ви в писмото? – Беше кратка бележка, от двайсет и девети април тази година. Джон ми съобщаваше, че е добре и че ще се върне в Англия най-късно в края на лятото. Молеше ме също така да прибера металния цилиндър в сейфа ни и да не го показвам на никого. – Пишеше ли нещо за местонахождението си? – Не, но на пакета имаше пощенско клеймо от Норвегия. – Норвегия... – повтори замислено Сарко. – Е, поне знаем, че Джон е жив и здрав. – Така е. Въпреки това... – Лейди Елизабет се спогледа с дъщеря си и продължи: – В деня, когато пристигна пакетът, аз го прибрах в сейфа в кабинета на Джон. Същата нощ някой бе влязъл в дома ни, бе разбил сейфа и бе откраднал пакета с металния цилиндър и писмото. За щастие беше само кражба, но още изтръпвам при мисълта, че с Катрин сме си били вкъщи, докато някой ни е обирал. – Тя въздъхна. – Два дни покъсно с дъщеря ми потеглихме за Мадрид, за да се срещнем с вас. Настъпи продължително мълчание. След като раз28
мени погледи с Адриан Кайро и Сара, Сарко се обърна към лейди Елизабет и вдигна рамене. – Историята, която ни разказахте, е много интересна, госпожо Фарадей – каза той, – но ако трябва да съм искрен, не знам как мога да ви помогна. Според това, което сама ни казахте, вашият съпруг ви е писал преди месец и е бил добре, така че просто трябва да чакате завръщането му. – Забравяте кражбата и заплахите – отвърна жената. – За това също не мога да ви помогна. На ваше място щях да се обърна към полицията. – Вече го направих, професоре, но не в това е въпросът. Очевидно е, че опасни хора търсят мъжа ми и че могъщи сили са заинтересувани – по неизвестни причини – от това, което Джон е открил в гробницата на Боуен. Така че ако преди се тревожех за това, което може да се е случило на мъжа ми, сега се тревожа за това, което може да му се случи в бъдеще. Сигурна съм, че Скотланд Ярд ще направи всичко възможно, за да залови извършителите на кражбата и заплахите, но също знам, че полицията няма да отиде на континента, за да търси мъжа ми и да го предупреди за опасността, която го грози. Сарко се втренчи в нея смаяно, сякаш не бе успял да схване напълно значението на думите й, докато внезапно в очите му проблясна разбиране. – Искате да замина да търся мъжа ви? – попита той. – Именно – потвърди жената с много сериозно изражение. – Точно за това дойдохме да ви помолим. Сарко погледна сътрудниците си с невярващо изражение и вдигна ръце в знак на безпомощност. – Но това е абсолютно невъзможно, скъпа госпожо – каза той. – Защо, професоре? – По много причини – отвърна Сарко. – На първо място, защото след четири дни заминавам за Венесуела, където ще прекарам няколко месеца, за да изследвам тепуите3 на Гран Сабана. 3
Тепуи – планина, завършваща на върха с плато; среща се само в Гвианската планинска земя в Южна Америка и най-вече във Венесуела. – Б.пр.
29
– Отложете го за по-късно – отвърна невъзмутимо жената. – Да го отложа? – Сарко притвори очи. – Да видим, госпожо Фарадей. Джон е заможен човек и сам финансира експедициите си, нали? – Така е. – Аз обаче нямам този късмет. Работя за ДГМАИ, организацията, която ми плаща, и следователно трябва да изпълнявам стриктно дейностите, които съм планирал. – Ако става дума за пари – отвърна лейди Елизабет, – готова съм да покрия всичките разходи на експедицията, както и да възнаградя вас и сътрудниците ви със сума, която сами ще определите. – Не става дума само за пари, госпожо – възрази Сарко, който започваше да се ядосва. – Разбирате, че не мога да кажа на управителния съвет на дружеството, че отменям пътуването до Венесуела само защото ми е хрумнало да замина да търся стар познайник. Катрин, дъщерята на лейди Елизабет, която дотогава бе пазила мълчание, се наведе напред и попита на отличен испански: – Искате да кажете, професор Сарко, че няма да направите нищо, за да помогнете на приятел, който е в опасност? Сарко отправи към момичето поглед, от който сякаш изхвърчаха искри. – Нека изясним нещата, госпожице – каза той. – На първо място, с Джон не сме точно близки приятели, а сме по-скоро съперници. Вярно е, че отношенията ни винаги са били сърдечни и че доста пъти сме пили заедно бургундско вино, но не се поздравяваме за Коледа, нито се обаждаме за рождените си дни. На второ място, преди месец Джон ви е изпратил писмо, в което ви е съобщил, че е добре и че ще се върне в края на лятото, така че според мен не е изложен на ни най-малка опасност. От друга страна, ако някой иска да му причини неприятност, сигурен съм, че Джон е достатъчно голям, за 30
да реши въпроса, без да има нужда от бавачка. Достатъчно ли бях ясен? Настъпи продължително мълчание. Лейди Елизабет въздъхна и каза: – Мъжът ми ме предупреди, че ще откажете. Затова преди да замине, ми даде нещо, което според него ще ви накара да промените мнението си. – Жената отвори чантата, извади от нея черна кадифена торбичка, подаде я на Сарко и поясни: – Това е една от реликвите на Боуен. Професорът отвори торбичката със скептично изражение и пусна съдържанието й върху дланта си. Ставаше дума за метален къс, дълъг около три сантиметра и широк два сантиметра. Приличаше на шестоъгълна призма и беше сребристосив. Сарко го огледа, после го подаде на Адриан Кайро. – Не прилича на никел, нито на сребро, нито на стомана – каза той. Кайро го разгледа внимателно, като го държеше далече от ръчичките на бебето, и след няколко секунди го върна на Сарко. – Може би платина? – предположи той. Професорът сви рамене и като се обърна към лейди Елизабет, попита: – Това ли е намерил Джон в криптата в Пенрин? – Заедно с оше шест подобни метални фрагмента – отвърна жената, – които бяха прибрани на съхранение в сейфа на общината, но бяха откраднати. Мъжът ми запази този, за да го анализира. Сарко погледна с безразличие парчето метал и отново сви рамене. – И какво искате да направя с това, госпожо Фарадей? – Да го изследвате. Точно това ми каза Джон – да ви го връча и да ви помоля да го дадете на някой химик за анализ. – Това е безсмислено, госпожо Фарадей... – Аз ще поема разходите за лабораторията, ако това ви притеснява. 31
– Не, това не ме притеснява – отвърна Сарко с нарастващо раздразнение. – Въпросът, госпожо Фарадей, е, че това е загуба на време, защото, искрено казано, много се съмнявам, че резултатите от един химически анализ, каквито и да са те, ще ме накарат да променя мнението си. Лейди Елизабет се усмихна сдържано. – Не знам що за метал е това – каза тя. – Както вече ви обясних, Джон така и не ми каза. Познавам обаче мъжа си и знам, че не говори празни приказки, така че щом е смятал, че анализът на този метал ще ви убеди, професоре, сигурна съм, че е имал своите основания. – Тя замълча за момент, после продължи: – Няма да оспорвам решението ви да не ми помогнете да намеря мъжа си, но ще бъдете ли поне така любезен да направите този анализ? Умолявам ви, това е много важно за нас. Сарко си пое дълбоко въздух и задържа дъха си, докато преценяваше приблизителното тегло на металното парче. После внезапно издиша и каза: – Добре, щом така искате. Още днес ще го изпратя в една лаборатория. Само че ви предупреждавам – следващия вторник, независимо дали ще имаме или не резултатите от анализа и независимо какви ще са те, ще взема влака за Сантандер, откъдето ще потегля за Венесуела. Ясно ли е? – Напълно. – Лейди Елизабет се изправи и дъщеря й я последва. – Вече отнехме много от времето ви, професоре, тръгваме си. Отседнали сме в хотел „Риц”. Ще ви бъдем благодарни, ако ни известите, когато получите доклада от лабораторията. * * * След като Сара и Сарко изпратиха двете англичанки до вратата, се върнаха в кабинета. Професорът се отпусна в креслото с недоволно ръмжене. – Каква досадна жена – измърмори той. – Тревожи се за мъжа си – каза Кайро, като връчи бебето на Сара. – Настойчивостта й е разбираема. 32