П
риказката начева
тук
Историята започва на малък остров в дълбокото море, малко преди Големия полет на пеперудите. Бил светъл летен ден и Бримир ходел по Черния бряг. Вървял съвсем спокойно и събирал охлюви, от време на време намирал и плоски камъчета, които използвал, за да ги хвърля в морето и да прави „жабки“. Пълзял през мястото, където пингвините снасяли яйцата си, и се промъквал бавно през всичката тази бъркотия. Много внимавал да не настъпи някое яйце. Бримир смятал се види с Хюлда, неговата приятелка, и да ѝ покаже един невероятно красив камък, който намерил в подножието на Най-високата Планина. Главата му едва се виждала и русолявите му рошави коси стърчали над черно-бялото сборище от пингвини. Червата му куркали от глад, защото съвсем бил забравил да хапне нещо, докато бродел из планината. Той хвърлял по едно око на съблазнителните яйца, които се мяркали под пингвините, и устата му се пълнела със слюнка, но щом видял злия поглед на птиците, решил да ги остави на мира. Все пак той бил самичък, а 12
те – със сигурност хиляди, и макар да не можели да летят, клюновете им били доста остри. Бримир видял своята приятелка Хюлда да влачи голям и тежък чувал. Той се затичал към нея. – Здравей – казал Бримир, – какво има в чувала? – Просто един тюлен. – Просто един тюлен ли? – Да, просто един тюлен, но също така портокали и два заека. – М-м-м, хванала си тюлен? – Уф, това не беше никакъв проблем, той беше толкова малък, че го зашеметих с пръчка – казала Хюлда и лекичко ударила Бримир по главата. 13
– Да ти помогна ли да издърпаш чувала? – Добре ще е. Те се затътрили по брега, влачейки след себе си чувала, който заличавал следите им в пясъка. Бримир и Хюлда се покатерили на една височинка. Погледнали морето и брега с черния пясък, после – залива с палмовите дървета, там където те смятали да обработят кожата и да сготвят тюлена. Събрали парчета дърво, изхвърлено от водата на брега, запалили огън и опекли тюлена, тъй както си бил цял. Щом се наситили, седнали в пясъка и започнали да гледат залеза на слънцето. После легнали по гръб и вперили очи в звездите, които ставали толкова по-ярки, колкото повече мракът наоколо се сгъстявал. – Мисля, че това със сигурност беше най-интересният ден, който съм преживявала – прошепнала Хюлда и се усмихнала. – Да, по-интересен е дори и от най-интересния ден, дето аз съм преживявал, а той беше вчера – казал Бримир. – Какво прави вчера? – Нищо особено, въпреки това бях толкова щастлив! – отвърнал Бримир и се подсмихнал. – Да, струва ми се, че животът всъщност става все по-интересен и по-интересен. – И скоро ще дойдат пеперудите – казала Хюлда и лицето ѝ засияло. – Тогава ще е хубаво. Бримир ѝ показал камъка, който намерил в 14
планината. Как проблясвал. Като хиляди дъги. Като милион звезди. – О, колко е красив! – Той е за теб – казал Бримир. – Не, не го искам – отвърнала Хюлда, – прекалено е красив. – Напротив, аз искам ти да го имаш! – казал Бримир. И понеже Хюлда знаела в сърцето си, че е радост да даваш, но и да вземаш, тя приела камъка, за да зарадва Бримир. – Какъв е този камък? – Мисля, че това е камък на желанията. – Мога ли да си пожелая нещо? – попитала Хюлда и се усмихнала. – Да, ако искаш – отвърнал Бримир. – Но тогава камъкът ще се превърне в обикновена сива скала. – Само едно желание ли мога да получа тогава? – Да, но това може да е каквото си поискаш желание. Хюлда помълчала известно време. Клатела глава и си мислела нещо, оставяйки съзнанието ѝ да се рее. – Всъщност не ми хрумва нищо, което да си пожелая. – Ама съвсем нищичко ли? – попитал Бримир. – Имам достатъчно за ядене, имам и много приятели, защото всички са ми приятели. Все пак си имах едно желание – отвърнала Хюлда. 15
– И какво е то? – Винаги съм си пожелавала моят най-добър приятел да ми подари камък на желанията. И ето, че желанието ми се сбъдна! Хюлда се усмихнала срамежливо и бързо целунала Бримир по бузата. Държала камъка много внимателно, сякаш бил яйце от златопер дъждосвирец. – Това е много странна звезда – казал Бримир изведнъж. – Къде? – попитала Хюлда. – Там! – извикал Бримир. – Това там не може да бъде никаква звезда. – Хюлда си разтъркала очите. А звездата не стояла мирно горе в Космоса. Фучала от място на място, оставяйки горяща диря след себе си, като от време на време описвала кръгове и завои, и по този начин рисувала огнени букви в небето. – Все едно, че тя се опитва да напише нещо – казал Бримир.
в д
– Т-у-к -и-ж- -а-м в-е-с-е-л-б-а
– прочела
буква по буква Хюлда. – Тук виждам веселба? Що за падаща звезда е това? Внезапно звездата престанала да прави кръгове във въздуха и изглежда се насочила право 16
към синята планета! От нея се разнасял невероятен грохот, който постоянно се усилвал. Бримир и Хюлда се прегърнали силно един друг. – О, не, това метеорит ли е, или комета? – Това със сигурност е падаща космическа ракета! Ракетата се приближавала все по-бързо и всичко наоколо се обляло в ярка светлина. Птиците в дърветата се събудили и се разлетели с крясъци. Катеричките се скрили в заешките дупки. Рибите се шмугнали в горите от водорасли, а Бримир и Хюлда се хвърлили по лице върху пясъка. – Тя лети право срещу нас! – извикала Хюлда. – Ще ни размаже! – Дръж се по-здраво за мен – прошепнал Бримир. Хюлда го прегърнала толкова силно, че почти щяла да го смачка. След мъничко се разнесъл страхотен гръм.
ААССС!!!
ЯАА
ТР
Взривът ударил планините и започнал да отеква между тях, докато пясък и камънак се разлетели по целия бряг. След този взрив Бримир и Хюлда продължавали да лежат, без да помръднат, а ушите им бучали. Станали предпазливо на крака и се изтупали от прахоляка. Там, където ракетата паднала, се 17
образувал огромен ров. Те се приближили до ръба на рова и погледнали надолу. Нищо не се виждало заради дима, но все пак нещо лъскаво проблясвало в безформена маса на дъното. – Прилича на стара прахосмукачка „Нилфиск“ – казала Хюлда. – Космическа ракета е. В машината не се виждало никакво движение. Но след малко се разнесло слабо чукане, дум, бум, бам, все едно, че някой се опитвал да разбие вратата на ракетата. – Тук никой не е идвал от Космоса от много дълго време – казала Хюлда. Чукането по люка на ракетата продължило, но вече много по-силно от преди.
БАМ!
ДУМ! БУМ!
– Да се надяваме, че това не е някое космическо чудовище! – прошепнал Бримир. Тогава се чуло страхотно скърцане и някой започнал да удря по капака с всичка сила. Вратата паднала с невъобразим шум и огромна тъмна сянка на някакво същество се появила в отвора. То се втренчило навън в мрака.
18