Г
I
а празненството на слънцестоенето, за приказката на хугларя* и за предупреждението на рицаря.
* Певец и разказвач на народни песни и легенди в Средните векове. Б. пр. 9
Всяка година в навечерието на зимното слънцестоене кралят събираше своите благородници в замъка Нормонт за честване на годишнината от неговото коронясване. Това се правеше от векове. Всички крале на страната Нортия се възкачваха на трона в деня на зимното слънцестоене даже и ако предишният крал бе напуснал този свят в друго време на годината. Поради това с течение на времето празненството се превръщаше повече в бурно веселие, отколкото в тържествена церемония. През деня се провеждаха рицарски състезания, а вечерта имаше голям банкет с музика и танци. Бароните на краля идваха със семействата и прислужниците си, така че за няколко дни замъкът се превръщаше в истинско гъмжило от хора. В града също настъпваше празнична атмосфера. В Нормонт идваха търговци отвсякъде, възползвайки се от момента, и така около замъка се оформяше винаги разноцветен и оживен пазар. Виана и баща ѝ, херцог Корвен де Рокагрис, винаги присъстваха на Празника на зимното слънцестоене, не го пропуснаха и в годината, когато почина херцогинята, и се появиха в замъка, облечени в строг траур. Но оттогава бяха минали много години и лошите спомени сякаш бяха останали назад. Сега Виана пристигна в Нормонт, изпълнена с надежда, тъй като знаеше, че следващия път, когато през пролетта очите ѝ видеха кулите на замъка след завоя, щеше да се омъжи за любимия си Робиан. Двамата бяха родени в един и същи ден, но с това свършваше приликата помежду им. Виана де Рокагрис видя светлината на разсъмването за първи път, когато отвори очите си, сиви като зората, а косата ѝ имаше златистия цвят на мед. Но в онзи ден, изглежда, фактът, че се е родила на този свят, не я впечатли много и прекара остатъка от деня спейки, а по-късно се прояви като кротко и сънливо бебе, което раздаваше сладки усмивки на всички. Робиан де Кастелмар дойде на света няколко часа по-късно, когато нощта вече се спускаше над земята, и той се оказа неспокойно и плачещо бебе с непокорна, гъста кестенява коса, която през годините се накъдри и обрамчи красивото му приветливо лице. Бащите на двамата бяха добри приятели, воювали срещу варварите. Въпреки това и при положение че всички 11
знаеха, че двамата ще се оженят, за сватба не се говореше до деня на смъртта на майката на Виана. На онзи Празник на зимното слънцестоене, когато Виана и баща ѝ се появиха в кралския двор, облечени в траур, той заяви, че никога няма да замени обожаемата си съпруга Сиделия с друга жена. Тъй като нямаше синове и не възнамеряваше да ги зачене с друга жена, най-логичният избор беше да сгоди Виана с младия Робиан и така да се обединят владенията на двете семейства. Виана помнеше момента, в който крал Радис даде благословията си за годежа. Тогава очите ѝ потърсиха тези на Робиан, който, много сериозен, стоеше изправен до родителите си в другия край на залата. Като усети погледа ѝ, той нежно ѝ се усмихна, а Виана се изчерви и изпита усещането, сякаш стотици пеперуди запърхаха в гърдите ѝ, докосвайки нежно с бляскави крилца сърцето ѝ. Всичко това я изненада, въпреки че не се виждаха за първи път. Още от деца те играеха заедно и споделяха смехове и тайни с такава интимност, която при всеки друг случай би била неподходяща за двама юноши от различен пол. Родителите им насърчаваха тяхното приятелство, предвиждайки, че след време то ще се превърне в нещо повече. Виана не държеше на официалното обявяване и насрочване на бъдещия брак. Напротив, тя се чувстваше изключително щастлива. Приятелката ѝ Белисия, дъщеря на графовете Валневадо, често се шегуваше и пророкуваше, че докато Виана се наслаждава на вниманието на младия си и красив съпруг, самата нея ще я омъжат за някой стар рицар, болен от артрит. Виана не можеше да не се съгласи. Освен това двамата бяха дълбоко влюбени. Робиан ѝ беше признал много пъти, че даже и родителите им да не бяха ги сгодили, той просто щеше да я открадне, за да се оженят. Сега девойката се усмихна, припомняйки си прекрасните моменти, изживени от двамата. Когато конят премина бавно през вратите на замъка Нормонт, сърцето ѝ заби силно от вълнение, дали вече Робиан и семейството му бяха дошли. Но не се издаде. Постъпи като истинска дама, спокойна и царствена, докато с баща си слизаха от конете и се отправяха с най-доверената си прислуга към тронната зала, за да засвидетелстват раболепие на кралското семейство. После се присъединиха към другите благородници, събрали се на площадката, където щяха да се прове12
дат състезанията. Игрището беше прекрасно – всичко, от палатките на участниците до трибуните за зрителите, показваше богатството и просперитета на Нортия. По-нататък се простираше пазарът. На Виана не ѝ разрешаваха да се смесва с простолюдието, но веднъж заедно с Белисия бяха участвали в народен празник и тогава тя остана запленена от този свят, толкова различен от нейния. Сега стълбовете дим, острите миризми и разноцветните платнища не привлякоха вниманието ѝ. Очите ѝ търсеха да открият Робиан сред тълпата, но в това време Белисия изтича към нея със светнали очи. – Виана! Виана! – поздрави я и хвана ръцете ѝ. – Колко се радвам да те видя! Ти видя ли принц Бериак? По-красив е от всякога! Виана се усмихна. Като деца двете приятелки мечтаеха да имат блестящо бъдеще. Виана искаше да се омъжи за своя любим Робиан, а Белисия мечтаеше да бъде избраницата на принц Бериак, който щеше да я превърне в принцесата на Нортия, а по-късно и в кралица. И двете знаеха, че това никога нямаше да се случи и че Бериак щеше да се ожени за дъщерята на краля на някое далечно кралство. Но помежду си тайно наричаха принца „бъдещия съпруг на Белисия“ и Виана подозираше, че приятелката ѝ наистина е влюбена в него, макар да знаеше, че Бериак никога нямаше да отговори на чувствата ѝ. Виана се възхищаваше на упоритостта на Белисия и на начина, по който тя се преструваше, че всичко това е само игра. – И той ще участва в състезанията, Виана! – продължи Белисия. – Сигурна съм, че този път ще поиска кърпичката ми като залог за любов. „Подарете ми Вашето благоволение, моя избранице, и аз ще победя в тази битка“ – издекламира Белисия, имитирайки гласа на принца. – „О, разбира се, господарю мой! Разгромете Вашите врагове в моя чест“ – завърши тя с развълнуван тон, протягайки дантелената си кърпичка, сякаш я даряваше на невидимия претендент. Виана се разсмя и двете се прегърнаха, разчувствани, че отново са заедно. Именията на фамилиите им се намираха на голямо разстояние едно от друго и девойките нямаха възможност да бъдат често заедно, а куриерите не доставяха писмата с бързината, с която на тях им се искаше. Въпреки че Белисия бе прекарала лятото в имението Рокагрис, и на двете им се струваше, че оттогава беше изминало много време. 13
– Видях Робиан в предния двор – довери ѝ Белисия със съучастническа усмивка. – Отиваше към конюшните. Сърцето на Виана заби като необуздан боен кон. – Хайде, отивай – насърчи я приятелката ѝ. – Ще се видим после в ложата. Виана забърза към конюшните под неодобрителните погледи на няколко възрастни дами и доброжелателния поглед на баща си. Посрещна Робиан точно когато той излизаше от конюшнята и направо се хвърли в прегръдките му. Момчето я прегърна през кръста и я вдигна високо под радостните възклицания на Виана. После хвана ръката ѝ и я отведе на едно по-прикрито място, далеч от любопитните погледи. – Виана! – възкликна той с блестящи от радост очи. – Не си представяш колко ми липсваше! – Както и ти на мен – прошепна тя. Двамата се сляха в страстна целувка. Виана не се подразни от мириса на коне и пот, който излъчваше Робиан. Той беше яздил от много далеч дотук. – Странно е – каза му тя. – Имам усещането, че когато бяхме деца, прекарвахме повече време заедно, отколкото сега като годеници. – Тогава нещата бяха по-прости – отвърна Робиан и тежко въздъхна. – А сега аз съм почти рицар и имам отговорности в Кастелмар. Трябва да се науча да управлявам имението, защото един ден то ще бъде мое. – На двама ни – поправи го Виана, сияеща от щастие, като си представи бъдещия им съвместен живот. Робиан се съгласи усмихнат. – Но след сватбата... ще бъдем заедно завинаги – обеща той. Девойката зарови пръсти в гъстите къдрици на Робиан и не устоя на изкушението отново да го целуне. Той се разсмя, изненадан от смелостта ѝ, и отвърна на целувката. В този миг прозвучаха тромпетите, възвестявайки началото на състезанията. Робиан въздъхна и с нежелание се отдели от годеницата си. – Отивай! – насърчи го тя. – Това е възможността ти, да докажеш на всички, че заслужаваш да бъдеш посветен в рицарството. Младежът се усмихна. И двамата знаеха, че само ако се представи много зле на състезанията, кралят може да промени намерението си по въпроса. Този следобед принц Бериак също щеше 14
да получи въоръжението си на рицар заедно с други младежи, между които и Робиан. Виана се прости с него с последна целувка и после отиде при Белисия в ложата. Там тя поздрави херцогиня Кастелмар, бъдещата си свекърва, а също и дъщеря ѝ Риния, която беше на шест години. Двете съсредоточено очакваха началото на турнира, в който взимаха участие Робиан и баща му, херцог Ландан. Скоро състезанието започна. Виана върза кърпичката си на копието на Робиан, след като той ѝ я поиска, и го проследи с поглед как се отдалечава, възхищавайки се от силната и стройна фигура на младежа, яхнал коня си. Принц Бериак поиска благоволение от кралицата, което разочарова Белисия. – Е, няма нищо страшно – пошушна тя на Виана. – След като е само майка му, а не някоя принцеса… Двете дискретно се засмяха. Всички прекараха чудесни мигове на състезанията. Робиан се представи изключително силно и даже в последния бой нанесе удар на принца. В края сам крал Радис се въоръжи, за да счупи едно копие със сина си. Победител в турнира стана един от херцозите от Юга, но младежите също се представиха отлично в боя. Лицето на Виана светеше от гордост, като наблюдаваше Робиан, и тя непрестанно си повтаряше, че е много щастлива. – Да, наистина, състезанието мина чудесно – потвърди херцог Корвен. – Но сраженията бяха много по-вълнуващи по времето на граф Уртек. – Кой е граф Уртек? – запита Виана с любопитство. – Той беше най-добрият боец на Нортия за всички времена – отвърна баща ѝ, доволен от проявения интерес. – Беше учителят по бойни оръжия на самия крал и дясната му ръка във войните с варварите. Много време мина оттогава, нашият крал беше много млад в онези години. Никой не знае какво би станало, ако Уртек де Монтеферо не беше до него в боевете, за да го ръководи в онези мрачни времена – добави той тихо. – Аа! – отвърна Виана впечатлена. – А какво стана с граф Уртек? Херцогът за миг затвори очи. – Умря – каза той и замълча. В гласа му прозвуча такава дълбока мъка, че Виана не се осмели да пита нищо повече. Празникът продължи в залите на замъка. Принц Бериак и младите благородници бяха ръкоположени за бойни рицари в 15
тържествена церемония, състояла се в късния следобед. Виана наблюдаваше как Робиан запасва на колана си сабята на дядо си и се покланя пред краля, за да получи благословението му. Това беше крачка напред в неговото щастливо бъдеще: Робиан вече официално беше мъж и като такъв можеше да има съпруга. Виана знаеше, че няма шанс да се приближи до годеника си преди започването на бала. А това щеше да стане след вечерята, по време на която дамите сядаха в едната страна на залата, а кавалерите в другата. Виана седна до Белисия и майка ѝ. Скоро прислужниците започнаха да сервират вечерята, докато гостите на краля коментираха събитията на празника, а виното щедро се лееше. Сервираха кексчета с кедрови ядки, крем супа от грах, мариновани яребици, печени прасенца, яхния, агнешко с мед… Когато поднесоха задушено говеждо, Виана беше вече толкова сита, че престана да обръща внимание на храната и се заговориха с Белисия. Двете дискретно наблюдаваха младите рицари, като се правеха, че с наслада слушат приятната музика, придружаваща вечерята. Робиан и Виана разменяха погледи, изпълнени с нежност, и се налагаше да търпят добронамерените насмешки на приятелите си, на които обаче не обръщаха внимание. Двамата горяха от желание да започнат танците, за да бъдат отново близо един до друг. В този момент в залата влезе нисък мъж, облечен в странни измачкани дрехи и предизвикателна многоцветна шапка, чиито камбанки разнасяха звън при всяка негова крачка. Човечето застана пред краля и изпълни красноречив дълбок поклон, при което носът му почти докосна пода. – Поздрав за Ваше Величество, господар и монарх на земите на Севера – произнесе той със спокоен тържествен глас, който контрастираше на необикновеното му облекло. Никой от присъстващите не му се присмя. Напротив, благородниците приветстваха появата му с възторжени възгласи и аплаузи. Виана също радостно ръкопляскаше. Всички познаваха Оки – хугларя – и много го уважаваха въпреки комичния му вид и тържествените му маниери. Никой не знаеше такова количество истории и песни като него, нито умееше да ги интерпретира по същия начин. Оки не принадлежеше към дворцовата свита на крал Радис, всъщност той не принадлежеше на никого и никъде. Силно се различаваше от глупави16
те шутове, които развличаха други монарси с палячовските си номера. Оки беше свободен по дух и пътуваше от едно място на друго, като научаваше нови и нови истории. Притежаваше черти на традиционния народен хитрец, а също и на комедиант, на изследовател, както и на магьосник и търговец. Някои хора даже казваха, че ниският му ръст и живите му малки очи предполагат, че във вените му текат няколко капки от кръвта на дух, но никой не можеше да твърди дали това беше вярно, или просто беше слух, внушен от легендите, които той неспирно разказваше. Оки не даваше сметка на никого, но никога не пропускаше нито едно тържество на зимното слънцестоене. – Разкажи ни историите от битката при Пиедрафрия, Оки! – изрева силно един от бойците. – Не! – възрази друг боец. – По-добре изпей химните за героя Лоргуд и седемте му смели другари! – Тази година е ред на една любовна история, Оки! – намеси се Белисия закачливо. – Разкажи ни за смелия принц Еймон и за нежната девица Галдрид! Звучен хор от смях посрещна предложението ѝ, а в същия миг Виана се изчерви – всички познаваха пикантната история на Еймон и Галдрид. Но Оки вдигна сериозен ръка и настъпи тишина. – Господари мои – каза той. – Мои красиви дами – прибави, като се обърна и стори почтителен поклон към кралицата и останалите жени. – Днес има новолуние. Това е нощ на вещици и призраци, на чудеса и красоти. Така че съм дошъл, за да ви разкажа не любовна история или легенди за жестоки битки. Той пое дълбоко дъх, отново сложи шапката на главата си и с театрален жест вдигна високо бастуна си. Даже кралят се заслуша с голямо внимание във всяка негова дума. – Не – продължи Оки. – Днес дойде моментът да говорим за тайнствата на Голямата гора. Между сътрапезниците се понесе шепот на страх. Виана потръпна от чутото, но бързо възвърна любопитството си. Голямата гора се простираше по цялата западна зона на Нортия и очертаваше границата на кралството, така както океанът очертаваше източната му граница. На картите се отбелязваше като безкрайно тъмно петно, което се знаеше къде започва, но не се знаеше къде свършва. Никой досега отишъл да я изследва не беше се завърнал, за да разказва. Според легендите из сенчестите ѝ пътеки бродеха всякакви чудовища и странни създания. 17