Гавриил Троеполски БЕЛИЯТ БИМ, ЧЕРНОТО УХО (откъс)
Читателю, приятелю мой!... Помисли! Ако пишем само за доброто, за злото това е находка, то това и чака. Ако пишем само за щастието, хората ще престанат да виждат нещастните и накрая няма да ги забелязват. Ако пишем само за сериозно-скръбното, хората ще престанат да се смеят над безобразното... В тишината на отминаващата есен, облъхнат от нежната й дрямка, в дните на кратка забрава на приближаващата зима, почваш да разбираш: само за истината, само за честта, само за чистата съвест и за всички тях есловото. Словото, обърнато към малките хора, които ще станат възрастни, словото, предназначено за възрастните, които не са забравили, че са били някога деца. Може би тъкмо затова пиша за съдбата на едно куче, за неговата вярност, преданост и честност.Нито едно куче на този свят не смята обикновената преданост за нещо изключително. Но хората са измислили да превъзнасят това чувство на кучето като подвиг само защото не всички хора и не много често са способни да бъдат така предани на приятеля и верни на дълга, че това да е оста на техния живот, основа на самото им съществование, а благородството на душата — най-естественото им състояние.
Така е и между нас, човеците: има скромни хора с чисти сърца, „незабележими“ и „малки“, но с огромна душа. Тъкмо те украсяват живота, въплътили в себе си всичко най-добро, което има човечеството — доброта, простота, доверие. Кокичето, и то е сякаш капчица небе върху земята…
1
Двама в една стая Изведнъж то започваше да скимти жално и някак безнадеждно и да се поклаща тромаво — търсеше майка си. Тогава стопанинът му го слагаше на коленете си и пъхаше в устенцата му биберона с мляко. Какво ли друго можеше да прави едномесечно кутре, което още не разбира нищо, а майка му все не идва въпреки всичките му жалби. Затова първите два дни то се опитваше да дава от време на време тъжни концерти. Наистина после заспиваше в ръцете на стопанина си, прегърнало шишето с мляко. Но на четвъртия ден мъничкото взе да свиква с топлотата на човешките ръце. Кутретата започват много скоро да реагират на ласката. Името си още не знаеше, но след една седмица установи с положителност, че е Бим. Когато стана на два месеца, откри с учудване предметите: ужасно високото за едно кутре бюро, а на стената — пушката, ловджийската чанта и лицето на човека с дълги коси. Свикна бързо с всичко. Вече не се учудваше, че
човекът на стената е неподвижен: щом не мърда, не е интересен. Наистина по-късно честичко го поглеждаше: какво ли значеше това — лицето надничаше през рамката като през прозорец? Втората стена беше по-забавна. Беше направена цялата от калъпчета, които стопанинът можеше да вади едно по едно и да ги слага обратно. На четиримесечна възраст, когато Бим вече можеше да ги стигне, ако се изправи на задни лапи, той също измъкна едно калъпче и се опита да го изследва. А то, кой знае защо, зашумоля и остави в зъбите на Бим един лист. Беше много весело Бим да разкъсва този лист на парченца. — Какво значи това? — навика го стопанинът. — Не бива! — И пъхаше носа на Бим в книгата. — Не бива, Бим. Не бива! След такова мъмрене даже човек ще се откаже да чете, но Бим — не: той оглеждаше дълго и внимателно книгите, навеждаше глава ту на една, ту на друга страна. Навярно си каза: щом не може тази, ще взема друга. Заби тихо нокти в корицата и отмъкна нещото под канапето, там сдъвка най-напред единия ъгъл на подвързията, после другия, а по едно време се залиса, измъкна нещастната книга насред стаята и почна да я подмята с лапи, заигра се и дори заподскача. Но тогава разбра за пръв път какво значи „боли“ и какво „не бива“. Стопанинът стана от бюрото и каза строго: — Не бива! — И му издърпа ухото. — Ами че ти, глупчо, си ми изпокъсал „Библията за вярващи и невярващи“. — И пак: — Не бива! Книгите — не бива! И още веднъж му издърпа ухото. Бим изскимтя, вирна и четирите лапи нагоре. Така, легнал по гръб, гледаше стопанина и не можеше да разбере какво всъщност става.
— Не бива! Не бива! — повтаряше натъртено той и пъхаше отново и отново книгата под носа му, но повече не го наказа. После взе кутрето на ръце, почна да го гали и да повтаря все едно и също: — Не бива, момчето ми, не бива, глупаче. След това седна. И го сложи на коленете си. Така още в ранна възраст на Бим му четоха конско заради „Библията за вярващи и невярващи“. Бим близна ръката на стопанина и го загледа внимателно в лицето. Вече обичаше стопанинът да разговаря с него, но засега разбираше само две думи: „Бим“ и „не бива“. Все пак много, много е интересно да наблюдава как над челото пада кичур бяла коса, как мърдат добрите устни, а топлите гальовни пръсти го докосват по козината. Бим вече можеше да определя безпогрешно — весел ли е сега стопанинът му, или е тъжен, ругае ли го, или го хвали, дали го вика, или го пъди.