ТУВЕ ЯНСОН
З Л АТ Н И Я Т Т Е Л Е Ц
Дядо ми бил свещеник и проповядвал пред краля. Веднъж, преди децата, внуците и правнуците му да изпълнят Земята, дядо стигнал до дълга зелена поляна, оградена от гора и планина. Тя наподобявала райската долина и от едната си страна се отваряла към морски залив, където можели да се къпят неговите потомци. Тогава дядо си рекъл: „Тук ще живея и ще се множа, защото това наистина е Обетованата земя“. Сетне двамата с баба построили голяма къща със скосен покрив и куп стаи, стълбища и тераси, а също и огромна веранда, и сложили бели дървени мебели навсякъде, и вътре, и отвън, а когато приключили, дядо се захванал да сади. И всичко, което посадил, пуснало корени и избуяло – и цветята, и дърветата, – докато поляната не заприличала на райска градина, из която той се разхождал с дългата си черна брада. Само да посочел някое растение с бастуна си, и то така се разлиствало под благословията му, че пушек се вдигал. Цялата къща се покрила с орлов нокът и дива лоза, а около верандата изникнали стени от дребни виещи се рози. Вътре седяла баба със светлосива копринена рокля и възпитавала децата си. Около нея летели толкова много пчели, че все едно звучала тиха мелодия на орган. През деня греело слънцето, през нощта валял дъжд, а в алпинеума живеел ангел, който не бивало да бъде обезпокояван. Баба беше още жива, когато двете с мама пристигнахме, за да се настаним в западната стая, където също имаше бели 13
Д Ъ Щ Е Р Я ТА
Н А С К УЛ П Т О РА
мебели и картини, от които лъхаше на спокойствие, но нито една скулптура. Аз бях една от внучките. Карин – също, само че с естествено къдрава коса и много големи очи. Играехме си на поляната на чеда Израилеви. Бог живееше на склона над каменната стена на къщата. Горе на хълма имаше блато, където ни беше забранено да ходим. По залез слънце Бог разстилаше плаща си над къщата и над поляната като омара. Можеше да се смали и да пропълзи навсякъде, за да види какви ги вършим, а понякога се превръщаше в грамадно око. Между другото, той приличаше на дядо. Ние роптаехме, докато вървяхме през пустинята, и бяхме непокорни през цялото време, защото Бог обича да прощава на грешниците. Бог ни забрани да събираме манна под листата на златния дъжд, но ние въпреки това събирахме под храста. Тогава Бог изпрати червеи, които изпълзяха от пръстта и изядоха манната. Ние обаче продължихме да бъдем непокорни и да роптаем. През цялото време го чакахме да се разгневи толкова много, че да се покаже. И мисълта за това беше толкова всеобятна, че не можехме да мислим за нищо друго, освен за Бог. Принасяхме му жертви – боровинки, ябълки от райската градина, цветя и мляко, а понякога правехме и малки огнени жертвоприношения. Пеехме за него и не спирахме да му се молим да ни даде знак, че го е грижа за действията ни. И една сутрин Карин дойде и каза, че е получила знака. Бог бил изпратил жълта овесарка в стаята ѝ и тя кацнала на картината с вървящия по водата Исус, и кимнала три пъти. – Истина, истина ти казвам – каза Карин. – Богоизбраният никога няма да бъде изоставен. Тя си облече бяла рокля и цял ден обикаля с рози в косата, пя хвалебствени песни и се държа превзето. Беше по-красива от всякога и аз я мразех. Моят прозорец също беше отворен. На стената в стаята ми имаше картина с ангела хранител на ръба на бездната. Бях му принесла не по-малко огнени жертви 14
ТУВЕ ЯНСОН
и му бях събрала дори повече боровинки. И бях роптала с не по-малко непокорство, за да получа небесната прошка. По време на сутрешната молитва на верандата Карин имаше такъв вид, сякаш дядо проповядва само за нея. Кимаше бавно със замислено изражение. Сключи ръцете си далеч преди Отче наш. Пя с упорито вперен в тавана поглед. След случката с овесарката Бог беше само неин. Не си говорехме и аз спрях да роптая в пустинята и да принасям жертви. Заблазявах ѝ до призляване. Един ден Карин нареди всички братовчеди в редица на поляната, дори онези, които още не можеха да говорят, и започна да им разяснява Библията. Тогава аз направих Златния телец. Когато дядо бил млад и садял на поразия, той посадил и няколко ели в кръг в края на поляната, защото искал да си има беседка, където да си пие кафето. Елите расли, що расли и се превърнали в огромни черни дървета, преплели клони едно в друго. Вътре в беседката беше съвсем тъмно, а върху голата земя се трупаха иглички, защото слънчев лъч не стигаше до нея. Вече никой не искаше да пие кафе в еловата беседка – вместо това сядахме под златния дъжд или на верандата. Направих моя Златен телец в нея, защото тя беше езическо място, а кръглите пространства са подходящи за скулптура. Много ми беше трудно да го накарам да си стои на краката, но накрая успях и за всеки случай ги заковах за поставката. От време на време застивах и се ослушвах да чуя тътена на Божия гняв. Но засега Бог не се обаждаше. Само голямото му око надничаше в еловата беседка през отвора между върховете на дърветата. Най-накрая бях събудила интереса му. Главата на телеца се получи много добре. Работих с тенекиени кутии, парцали и с остатъците от един маншон, а накрая привързах отделните части с връв. Като се отдалечах и присвиех очи, скулптурата наистина излъчваше слаб златист блясък в мрака, особено около муцуната. 15
Д Ъ Щ Е Р Я ТА
Н А С К УЛ П Т О РА
Стана ми много интересно и започнах да мисля все повече за златния телец и все по-малко за Бог. Телецът беше много сполучлив. Накрая наредих камъни в кръг около него и събрах сухи съчки за огнено жертвоприношение. Едва когато всичко стана готово за запалването на огъня, отново ме полази страх, застанах неподвижно и се ослушах. Бог не гъкваше. Може би чакаше да извадя кибрита. Искаше да види дали наистина ще се осмеля да извърша нечуваното – да принеса жертва пред Златния телец и после дори да танцувам пред него. И тогава щеше да се спусне от своята планина сред облак от светкавици и наказания и да покаже, че знае за съществуването ми. А пък Карин да си гледа работата с жълтата си овесарка, светостта и боровинките си! Стоях и се ослушвах, а тишината се засилваше, докато не стана колосална. Всичко се ослушваше. Беше късно следобеда и през стената от ели се процеждаше малко светлина, от която дърветата червенееха. Златният телец ме гледаше и чакаше, а мен ме побиха тръпки. Тръгнах заднeшком към пролуката между стволовете и не отмествах поглед от телеца; ставаше все по-светло и топло и си помислих: „Можех да се подпиша – върху поставката“. Отвън стоеше баба, облечена с красивата си сива копринена рокля, а пътят в косата ѝ беше прав като на ангел. – На какво си играеше? – каза тя и мина покрай мен. Спря, огледа Златния телец и се поусмихна. Придърпа ме към себе си, притисна ме разсеяно към хладната коприна и каза: – Ах, какво си направила. Агънце. Агнеца Божи. И пак ме пусна и бавно тръгна надолу по поляната. Аз останах на мястото си, очите ми взеха да парят, стори ми се, че земята се продънва под краката ми, а Бог се върна на планината си и се успокои. Баба дори не видя, че това е телец! Леле, мале: агне! Как ще прилича на агне, няма нищо общо! Гледах ли, гледах моя телец. След бабината критика той вече хич не ми се струваше златен, нито краката му бяха както трябва, нито главата – целият беше несполучлив и ако 16
ТУВЕ ЯНСОН
изобщо приличаше на нещо, то май вярно бе на агне. Не ставаше. Никаква скулптура не беше. Влязох в гардероба, където държахме какво ли не, и много дълго седях и размишлявах. Намерих един чувал. Навлякох го, излязох на поляната и се затътрих около Карин с присвити колене, с паднала в очите коса. – Какво правиш? – попита Карин. А аз отговорих: – Истина, истина ти казвам, аз съм голяма грешница. – Охо – каза Карин. Видях, че е впечатлена. После се сдобрихме и пак взехме да лягаме под златния дъжд и да си шепнем за Бог. Дядо обикаляше и караше всичко да расте, а ангелът си живееше в алпинеума, сякаш нищо не се е случило.
17
Д Ъ Щ Е Р Я ТА
Н А С К УЛ П Т О РА
М РА К ЪТ
Зад руската църква има урва. Мъхът и разпилените боклуци са хлъзгави, а най-долу проблясват консервни кутии с остри ръбове. В течение на стотици години са се трупали на все по-висока купчина до стената на една продълговата тъмночервена сграда без прозорци. Червената сграда е в найгорната част на склона, а липсата ѝ на прозорци е много показателна. Отвъд урвата се намира пристанището – тихо и без лодки. Малката дървена врата в скалата под църквата е винаги заключена. – Затаявай дъх, когато притичваш наблизо – казах на Пою. – Иначе разрухата ще излезе и ще те хване. Пою вечно е хремав. Може да свири на пиано и държи ръцете си пред тялото, сякаш се страхува да не го нападнат или пък моли за извинение. Аз винаги го плаша, а той все се влачи след мен, за да бъде плашен. Веднага щом падне здрачът, над пристанището запълзява голямо сиво същество. То няма лице, но има много ясно очертани ръце, които скриват остров след остров, когато съществото пропълзява над тях. След като затъмни и последния, то протяга ръка над водата – ръката му е много дълга и леко трепери – и пипнешком започва да търси нос Скатуден. Пръстите му стигат до руската църква и докосват склона. О! Каква голяма сива ръка! Знам кое е най-страшното от всичко – ледената пързалка. Имам шестоъгълна значка, зашита за пуловера. Ключът 18
ТУВЕ ЯНСОН
за затягане на кънките виси на връзка за обувки около врата ми. Когато слезеш на леда, от пързалката се вижда само тънка черта от светлина далеч в мрака. Пристанището прилича на море от син сняг, самота и тъжен свеж въздух. Пою не кара кънки, защото му се подгъват краката, но аз нямам избор. Зад пързалката е пълзящото същество, а около нея има кръг от черна вода. Водата диша покрай ръба, бавно помръдва, а понякога се надига с въздишка и се разлива върху леда. Когато се добереш до ледената пързалка, вече няма страшно, само дето ти става мъчно. Стотици черни хора се пързалят в кръг, всички в една и съща посока, решително и безсмислено, а в средата под брезентов навес седят и свирят двама зъзнещи старци. Свирят Рамона и Жена ми щом е вкъщи, аз гледам да ме няма. Студено е. Носът ти тече, а когато се избършеш, по ръкавиците се образуват ледчета. Кънките се закрепят за токовете на обувките. Имат железен отвор, който е винаги пълен с камъчета. Изчоплям ги с ключа за затягане. След това коравите ремъци трябва да се прокарат през правилните отвори. Накрая се пързалям с останалите, за да подишам чист въздух, а и защото кънкьорската значка е много скъпа. Тук няма кого да изплаша, всички до един се пързалят по-бързо от мен, непознати сенки профучават с пращене и скърцане. Лампите се клатят от вятъра. Ако угаснат, ще продължим да се пързаляме в тъмнината, отново и отново, а музиката ще свири ли, свири и постепенно водната ивица около нас ще става все по-широка, ще зейне и ще задиша по-тежко и цялото пристанище ще се превърне в черно езеро с един самотен остров от лед, на който ние ще се пързаляме во веки веков, амин. Рамона е красива и бледа като Кралицата на мълниите. Песента е забранена за деца. Но аз съм виждала Кралицата на мълниите в музея на восъчните фигури. С татко обожаваме музеите на восъчните фигури. Кралицата била ударена от гръм точно преди сватбата си. Мълнията ударила венеца от 19
Туве Янсон (1914–2001) е зачената в Париж и родена в Хелзинки, в сплотеното свободолюбиво семейство на артисти с ярки личности. Започва да твори от дете и с течение на годините се превръща в един от най-забележителните автори на ХХ век: на комикси, стенописи, на илюстрирани от самата нея книги за деца (за тях получава наградата Ханс Кристиан Андерсен през 1966 г., както и много други отличия), дузина книги за възрастни, написани на шведски и преведени на десетки езици. Във всичките ѝ произведения – от монументалната живопис до минималистичната проза – са залегнали ясно отличими автобиографични детайли и Дъщерята на скулптора (1968) е прекрасен пример за това. Книгата може да се нарече документална дотолкова, доколкото отразява вярно ранните години на едно момиченце с чертите на Туве Янсон през неговите обожания (към библейската фигура на дядото, към празненствата с балалайка и цигарен дим на таткото, към картините на майката, към миризмата на жега и на глина) и неговите страхове, ревности, епични тълкувания на делнични факти. Отправните точки в Дъщерята... наглед съответстват на тези от действителното минало на разказвачката – бохемският дом на скулптора Виктор Янсон и илюстраторката Сигне Хамарстен на ул. Луцгатан № 4 в Хелзинки, съседната руска църква Успение Богородично, летата на остров с братята и братовчедите, маймунката Пополино. Но паметта за детството също е – ако си послужим с описанието, което Туве дава за приказките – „земя на въображението, място, където правилата и разочарованията на ежедневието не ни преследват, където реалността се определя от честността на автора и чувството му за справедливост...“. На подканите да продължи с художествените си мемоари, писателката отвръща с отказ: „Не, няма да допусна дъщерята на скулптора да порасне... Изобщо не ме блазни да опиша какво ѝ се е случило по-нататък – вълнува ме единствено детският начин на преживяване на нещата“.
Анелия Петрунова (1977) е родена и живее в София. От ранна възраст обожава да чете, а още преди да тръгне на училище, открива, че я вълнуват чуждите езици. Учи испански и английски в гимназията, а след това – шведски и норвежки в университета. Професионалният ѝ път отначало е раздвоен между преподаването на шведски и преводите – и двете ѝ носят голямо удовлетворение и ѝ помагат да се развива като филолог. След години преподаването остава на заден план и Анелия се посвещава изцяло на преводите. Съдбата свързва името ѝ с това на шведскиговорящата финландска писателка и художничка Туве Янсон: Анелия превежда най-напред част от детските ѝ книги, след което продължава с тези за възрастни (Пътуване с лек багаж, Куклената къща, Лятна книга; предстоят сборникът Слушателката, както и кореспонденцията на Янсон и част от комиксите ѝ). За работата си по нейното представяне на български получава през 2013 г. награда от Съюза на преводачите в България. Сред преводите на Анелия Петрунова се нареждат още Туве Янсон. Думи, образи, живот от проф. Буел Вестин; романът Априлската вещица от Майгул Акселсон и други.
Издателство Жанет 45 е носител на националните награди: Христо Г. Данов – за принос в националната книжовна култура: в категория Българска художествена литература (2002); в категория Издание за деца (2007); в категория Разпространение на българската книга (2011) Златен лъв на Асоциация Българска книга: за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002); за оформление и полиграфическо изпълнение (2005); за динамична културна и издателска политика (2014) Константин Константинов – за принос в книгоиздаването за деца (2005) и Наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003)
Книгата се издава с финансовата подкрепа на FILI – Finnish Literature Exchange
Bildhuggarens dotter © Tove Jansson, 1968
© Туве Янсон, автор, 2015 © Анелия Петрунова, превод от шведски, 2015 © Веселина Георгиева, редактор, 2015 © Люба Халева, оформление, 2015 © Нева Мичева, водещ поредицата, 2015 © Издателство Жанет 45, 2015 ISBN 978-619-186-164-4