Елинор и Парк by Бисерче вълшебно

Рейнбоу Роуъл

Двама необичайни героя, една невероятна любов.

Първата любов не се забравя...

Елинор е новото момиче в града. Отношенията в семейството и` са пълен хаос, дрехите – съчетани по безобразен начин, а косата – червена и непокорна. Тя не би могла да изпъкне повече, дори и да се старае. Парк е момчето, което винаги сяда в края на автобуса. Черна тениска, слушалки в ушите, поглед, забит в книгата – той е убеден, че се е постарал достатъчно добре да е невидим. Но не и за Елинор. Никога за Елинор. Бавно и постепенно, благодарение на дълги нощни разговори и нарастващ списък с музикални касетки, Елинор и Парк се влюбват. Така, както се влюбваш за първи път, когато си млад и чувстваш, че няма какво да губиш.

Рейнбоу Роуъл

Дизайн на корицата Olga Grlic Илюстрация на корицата Harriet Russell

ГОДИНИ 13+ ISBN 978-954-27-1375-3

9 789542 713753

Цена 12,90 лв.

Елинор & Парк Р е й н б оу Роу ъ л

Превод от английски език Ирена Алексиева

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма. Оригинално заглавие Eleanor & Park Copyright © 2013 by Rainbow Rowell All rights reserved. Превод Ирена Алексиева Редактор Петя Дочева Коректор Сабина Василева Издава „Егмонт България“ ЕАД 1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9 www.egmontbulgaria.com Отпечатано в „Полиграфюг“ АД, Хасково, 2015 ISBN 978-954-27-1375-3

Вече не се опитваше да я върне. Тя се връщаше единствено по своя воля – в сънища, в лъжи, в откъслечни проявления на дежавю. Например случваше се да кара към работата и да види момиче с рижава коса на някой ъгъл. И тогава за части от секундата, в които дъхът му спираше, можеше да се закълне, че е тя. А после виждаше, че момичето е по-скоро русо, отколкото рижаво. Че държи цигара... И носи тениска на „Секс Пистълс“. Елинор ненавиждаше „Секс Пистълс“. Елинор... Която стоеше зад гърба му, докато обърнеше глава. Лежеше до него само миг преди да се събуди. Правеше всички останали да изглеждат по-невзрачни, по-плоски и никога – достатъчно добри. Елинор, която съсипваше всичко. Елинор, която я нямаше вече. Вече не се опитваше да я върне.

АВГУСТ 1986

Гл а в а 1 ПАРК „Екс Ти Си“ не бяха достатъчно шумни, че да заглушат кретените, които се возеха в задната част на автобуса. Парк притисна слушалките към ушите си. Утре щеше да вземе „Скини Пъпи“ или „Мисфитс“. Или пък щеше да си направи специален подбор за автобуса, с колкото е възможно повече дране, вой и крясъци. А нюуейв щеше да си слуша през ноември, когато вземеше книжка. Техните от доста време бяха обещали, че ще му дадат да кара импалата на майка му, и той вече събираше пари за нов касетофон. Щом изкараше курсовете, щеше да слуша каквото си иска. Или пък нищо, ако така му е кеф. И най-важното – щеше да спи двайсет минути повече сутрин. – Няма такова нещо! – извика някой зад гърба му. – Няма, ама има! – изкрещя Стив в отговор. – Казва се „стил пияна маймуна“, пич. И е жестока работа. Можеш да убиеш човек... – Плямпаш наизуст. – Не, ти плямпаш наизуст – отсече Стив. – Парк! Ей, Парк! 5

Елинор & Парк Парк го чу, но не реагира. Понякога, ако се направиш на ударен, Стив намираше друг, с когото да се заяде. Това ти даваше осемдесет процента шанс да оцелееш край него. За другите двайсет процента трябваше просто да си държиш главата ниско... Нещо, което Парк за миг бе забравил. Резултатът не закъсня. Топче смачкана хартия го фрасна по тила. – Това ми бяха записките по анатомия бе, идиот! – проплака Тина. – Извинявай, скъпа – отвърна Стив. – Ще ти обясня всичко по анатомия. Какво искаш да ти покажа? – Покажи є стил „пияна маймуна“ – обади се някой. – ПАРК! – изкрещя Стив. Парк свали слушалките и се обърна към задната част на автобуса. Стив се бе разположил като вожд на последната седалка. Макар и седнал, главата му почти опираше в тавана. Където и да се намираше, изглеждаше като в страната на лилипутите. Едва седми клас, вече приличаше на зрял мъж, а тогава още не му бе пораснала брада. Съвсем скоро след това вече трябваше да се бръсне всеки ден. Парк понякога се питаше дали Стив ходи с Тина само защото беше по-едър до нея. Повечето момичета от Комплексите бяха дребнички, но Тина нямаше и метър и шейсет, и то ведно с огромната си грива. Веднъж в девети клас един перко реши да се заяде със Стив и му каза да внимава да не оплоди Тина, че какъвто е гигант, дете от него направо ще я разпори. „Ще є се пръсне коремът като в „Извънземните“, беше се изцепил онзи. Стив си счупи малкия пръст в лицето му. Като разбра за случката, бащата на Парк заяви: „Крайно време е някой да научи сина на Мърфи да си свива ръката в юмрук“. Самият Парк тайно се надяваше никой да не го направи. Момчето, което Стив удари, цяла седмица не можа да си отвори очите. Парк метна обратно намачканите записки на Тина и тя ловко ги улови. 6

Р е й н боу Роу ъ л – Парк – подхвана го Стив, – кажи на Майки за каратето „пияна маймуна“. – Нищо не знам за него. Какво да му кажа? – сви рамене Парк. – Но има такъв стил, нали? – Доколкото съм чувал. – Ето! – отсече Стив и се огледа за нещо, с което да замери Майки, но не намери нищо подходящо и се задоволи с това да му размаха пръст. – Видя ли бе, шибаняк! – Че какво разбира Шеридан от кунгфу? – каза Майки. – Ти малоумен ли си, или какво? – отвърна Стив. – Нали майка му е китайка. Майки впери изпитателен поглед в Парк, който му се ухили злобно и присви очи. – Я! Вярно бе! – възкликна Майки. – Винаги съм те мислил за мексиканец. – Стига бе, копеле – каза Стив. – Ти си егати расистът. – Не е китайка – обади се Тина. – Корейка е. – Кой това? – попита Стив. – Майката на Парк. Тина се подстригваше при нея от началното училище. Имаха съвсем еднакви прически – дълги кичури, навити спираловидно на студено къдрене, и бретон, тупиран нагоре. – Не знам каква е, ама е адски секси – изтърси Стив и се разкиска. – Без да се обиждаш, Парк. Парк успя да се усмихне и седна на мястото си, като побърза да сложи слушалките и да увеличи звука до дупка. Въпреки това продължаваше да чува Стив и Майки четири реда зад себе си. – Е, добре, какъв е смисълът да се правиш на пияна маймуна? – попита Майки. – Пич, ти би ли се изрепчил на пияна маймуна? Те са егати добитъците. Я си спомни орангутана във „Всичко, което ни прави свободни“. Представи си някакво такова животно да ти се разбеснее насреща. Парк забеляза новото момиче горе-долу по същото време, в 7

Елинор & Парк което го видяха и всички останали. Стоеше в предната част на автобуса до първото свободно място. Съседната седалка беше заета от едно момче, също новак, което побърза да си сложи чантата на празното място до него и демонстративно се обърна към прозореца. До края на автобуса всички, които седяха сами на седалка, се преместиха от страната на пътеката. Парк чу Тина да се кикоти. Тя буквално живееше заради такива ситуации. Новото момиче пое дълбоко въздух и пристъпи към вътрешността на автобуса. Всички се правеха, че не я виждат. Парк също се опита да не я гледа, но не можеше да се удържи – все едно виждаше дерайлирал влак или слънчево затъмнение. Изглеждаше точно като човек, от когото може да се очаква да изпадне в такова положение. Беше не просто нова, но и някак едра, странна. Със супер шантава коса – яркочервена, че и къдрава на всичкото отгоре. И беше облечена така... сякаш специално се бе постарала да привлича хорските погледи. Или може би не си даваше сметка колко идиотски изглежда. Носеше мъжка карирана риза, на врата є висяха половин дузина шарени гердани, кой от кой по-откачен, а около китките є бяха увити шалчета. Парк я гледаше и си мислеше, че мяза на плашило или на една от онези миниатюрни кукли против страх, които майка му държеше на тоалетката си. Приличаше на нещо, което няма шанс да оцелее сред дивата природа. Автобусът отново спря; качиха се още ученици, които се юрнаха по пътеката, избутаха момичето и се стовариха на местата си. В това беше работата: всички, които пътуваха с автобуса, вече имаха места. Бяха си ги заплюли още в първия учебен ден. А такива като Парк, които имаха късмета да се разполагат сами на двойна седалка, нямаше да се откажат от тази привилегия. Не и заради някого като нея. Парк отново погледна момичето, което стърчеше насред пътеката и неловко се оглеждаше. – Ей, ти! – извика шофьорът. – Сядай! 8

Р е й н боу Роу ъ л Момичето тръгна към задната част на автобуса. Право в търбуха на звяра. „Спри, за бога – помисли си Парк. – Върни се назад“. С гърба си усещаше как точат зъби Стив и Майки. Не искаше да гледа, но не можеше да отмести поглед. В този момент момичето видя едно свободно място от другата страна срещу Парк и се спусна към него с видимо облекчение. – Ало! – провикна се грубо Тина. Момичето продължи да върви. – Ало! Хухавел! Стив прихна да се смее. Приятелите му го последваха миг по-късно. – Не може да седнеш там – заяви Тина. – Това е мястото на Микайла. Момичето спря, погледна Тина, после свободното място и се почуди какво да направи. – Сядай веднага! – изрева шофьорът отпред. – Трябва да седна някъде – каза момичето с твърд и спокоен глас. – Това не е мой проблем – отсече Тина. Автобусът рязко спря и момичето пристъпи бързо назад, за да не падне. Парк се опита да увеличи звука на уокмена си, но нямаше накъде повече. Отново стрелна поглед към нея. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Преди дори да осъзнае какво точно прави, той се премести на вътрешната седалка и каза: – Сядай! Гласът му прозвуча гневно. Момичето го изгледа, сякаш се опитваше да разбере дали е поредният идиот, или наистина є отстъпва място. – Мамка му! – процеди през зъби той и кимна към празната седалка до себе си. – Просто сядай, по дяволите! Момичето седна. Не каза нищо. Слава богу, не понечи да му благодари. И остави достатъчно разстояние помежду им. Парк се обърна към прозореца и зачака стоически вълната от подигравки, която щеше да се изсипе на главата му. 9

Гл а в а 2 ЕЛИНОР

Елинор обмисли възможностите си: 1. Можеше да се върне пеша от училище. Предимства: фитнес, руменина на лицето, време за себе си. Недостатъци: не знаеше новия си адрес, нито дори посоката, в която да тръгне. 2. Можеше да се обади на майка си и да я помоли да я вземе. Предимства: много. Недостатъци: майка є нямаше телефон. Нито кола. 3. Можеше да се обади на баща си. Да бе! 4. Можеше да се обади на баба си. Само за да я чуе. Седеше на циментовите стъпала пред входа на училището и гледаше редицата жълти автобуси отсреща. И нейният беше там. Номер 666. Дори да можеше да го избегне днес, дори личната є покровителка вълшебница да є се явеше с тиква, превърната в каляска, пак щеше да є се наложи някак да се придвижи до училище на следващата сутрин. 10

Р е й н боу Роу ъ л А ония изчадия в автобуса нямаше внезапно да се събудят по-добронамерени. Тъкмо обратното. Нямаше да се изненада, ако си откачат челюстите като змии, за да я погълнат при първия удобен случай. Ами оная отзад с русата коса и избеленото с киселина яке? Ако се загледаше човек, сто на сто щеше да види рогата є някъде из тупирания бретон. А пък гаджето є сигурно бе потомък на библейските исполини. Елинор имаше чувството, че някак по рождение всички я ненавиждат, преди изобщо да са я срещнали. Сякаш са били наети да я убият в някакъв предишен живот. Виж, за азиатчето, което в крайна сметка є отстъпи място, не можеше още да каже дали е от тях, или е просто глупак. (Глупак – в истинския смисъл на думата – със сигурност не беше. Елинор го видя в два от курсовете за напреднали, за които се класира.) Това с курсовете за напреднали бе идея на майка є. Беше изпаднала в ужас, като видя оценките є за края на девети клас, и настоя в новото училище да я сложат с отличниците. „Тези резултати едва ли са изненада за вас, госпожо Дъглас“ – беше казал бившият є класен. „Ха-ха – помисли си Елинор тогава, – ще се изненадате какво може да се окаже изненада впоследствие“. Както и да е. И в курсовете за напреднали можеше със същия успех да блее в облаците. Прозорците не бяха по-малко. Ако изобщо дойдеше отново в това училище. Ако въобще успееше да се прибере у дома. Най-лошото бе, че нямаше на кого да се оплаче от целия тоя автобусен тормоз. Майка є вече є беше предложила друг вариант. Предишната вечер, докато помагаше на Елинор да си разопакова нещата, помежду им протече следният диалог: – Ричи каза, че може да те кара до училище. На път му е към работата. – В каросерията на камиона ли ще ме вози? – Той се старае, Елинор. Иска да се сдобрите. Ти също обеща, че ще положиш усилия. – Предпочитам да се сдобряваме от разстояние. 11

Елинор & Парк – Уверих го, че си готова да бъдеш част от това семейство. – Та аз отдавна съм част от това семейство, мамо! По право, така да се каже. – Елинор! Моля те! – Просто ще ходя с автобуса. Какво толкова. Тъкмо ще се запозная с хора. „Да бе – каза си Елинор, припомняйки си снощния разговор. – Пълна заблуда!“ Автобусът є скоро щеше да тръгне. Един-два вече потегляха. Някой изтича надолу по стълбите, профуча покрай нея и неволно изрита чантата є. Тя побърза да я дръпне настрана и понечи да се извини, но се спря. Беше азиатчето. Свъси вежди, като я видя. Тя също му се намръщи в отговор и той отпраши нататък. „Чудо голямо – помисли си Елинор. – Е, няма да ме изядат“.

Гл а в а 3 ПАРК

През целия път към къщи тя не му каза нито дума. Цял ден мисли как да се отърве от нея. Трябваше да си намери друго място. Това бе единственият начин. Но къде да седне? Явно не искаше да се натрапва на някого другиго, пък и самото преместване със сигурност щеше да привлече вниманието на Стив. Парк очакваше, че ще почне да го подиграва веднага щом позволи на новото момиче да седне до него, но Стив си продължи разговора за кунгфу, сякаш нищо не се бе случило. Парк впрочем знаеше доста неща за кунгфу. Не защото майка му беше корейка, а защото баща му бе маниак на тема бойни изкуства. Парк и по-малкият му брат Джош ходеха на таекуондо, откакто бяха стъпили на краката си. Трябваше да си намери друго място. Но как? Можеше да седне някъде напред с новаците, но това щеше да е очебийна проява на слабост. Дори за миг му мина през ум да каже на новото момиче да се премести, нищо че щеше да бъде само сред ония идиоти. 13

Елинор & Парк Чувстваше се отвратително, че си мисли такива работи. Ако научеше баща му, щеше да го нарече мухльо. На глас, и то право в очите. Баба му пък сигурно щеше да му зашие един зад врата и да каже: „На какво прилича това? Така ли сме те учили да се държиш с хора в по-неизгодно положение?“ Положението на Парк обаче не беше по-изгодно. Нямаше достатъчно авторитет, че да се застъпи за тая червенокоса откачалка. Стигаше му точно толкова, колкото да пази собствения си гръб. И макар да знаеше, че не е редно, някак се радваше, че има хора като това момиче. Защото имаше и хора като Стив, Майки и Тина, а те постоянно си търсеха жертви. Ако не беше тя, щеше да е някой друг, а ако нямаше друг, щеше да е Парк. Стив му беше простил тази сутрин, но това нямаше да продължи вечно... Парк отново си представи какво би казала баба му: „Я се стегни, синко, може ли да се измъчваш, че си направил добро на някого, докато другите са стояли безучастни?“ Не че беше сторил кой знае каква добрина. Да, беше є направил място да седне до него, но само дето не я наруга. А по-късно през деня, като я видя да влиза в часа по английски, имаше чувството, че се е записала на тоя курс нарочно – за да го тормози... – Елинор – каза господин Стесман. – Какво величествено име! Знаеш ли, че са го носили кралици? – И дебеланата от „Чипоноските“ – подхвърли шепнешком някой отзад и в стаята се разнесе сподавен смях. Господин Стесман посочи един празен чин на предните редици и каза: – Днес ще четем поезия, Елинор. Дикинсън. Искаш ли да започнеш ти? – После отвори учебника є на съответната страница и посочи. – Ето тук. Високо и ясно. Ще ти кажа кога да спреш. Новото момиче го погледна, сякаш е на заколение. Като разбра, че учителят не се шегува – господин Стесман почти никога не се шегуваше, – започна да чете. 14

Р е й н боу Роу ъ л – „Гладувах толкова години“. Някои от учениците се разсмяха. „Мили Боже! – помисли си Парк. – Само господин Стесман е в състояние да накара пълничко момиче да чете още на първия си учебен ден стихотворение, в което се говори за глад.“ – Продължавай, Елинор – подкани я учителят. За ужас на Парк, тя започна отначало, този път по-силно: – Гладувах толкова години настъпи мойто пладне. Трепереща – довлякох масата – допрях вината хладни. По чужди маси бях ги виждала, когато гладна – тръпнех и гледах – гледах през прозорците – богатства недостъпни1. Господин Стесман не я прекъсна и тя прочете цялото стихотворение с онзи спокоен и твърд глас, с който бе отвърнала и на Тина. – Прекрасно! – възкликна господин Стесман, когато тя спря да чете. Сияеше от възторг. – Просто великолепно! Надявам се да останеш с нас, Елинор. Поне докато стигнем до „Медея“. Този глас идва с колесница, теглена от дракони. Момичето се появи и в часа по история. Господин Зандерхоф не я накара да чете на глас, но не пропусна да възкликне: „О, кралица Елинор Аквитанска!“, когато погледна документите є. Тя седна няколко реда по-напред от Парк и прекара часа, зяпайки през прозореца. След като не успя да измисли начин да се отърве от нея в автобуса, а нямаше как да се отърве от себе си, Парк сложи слушалките и наду музиката докрай, и то преди още новата да се настани до него. За щастие, тя не се опита да го заговори.

1 Откъсът от стихотворението на Емили Дикинсън „Гладувах толкова години“ е предаден според изданието „Емили Дикинсън. Поезия“ в превод на Цветан Стоянов (изд. „Агата А“, София 1999). – Б. пр.

Гл а в а 4 ЕЛИНОР За неин късмет, тя успя да се прибере вкъщи преди дребосъците. Не беше готова да ги изтърпи отново. При завръщането є предишната вечер всички бяха като зомбирани... Преди да си дойде, Елинор често си представяше как ще я посрещнат след дългото отсъствие. Много се затъжи за тях и си мислеше, че ще є устроят празненство, че ще є се хвърлят на врата да я прегръщат. Но когато влезе в къщата, братята и сестра є се държаха така, сякаш не я познаваха. Бен едва я погледна, а Мейси... Мейси седеше в скута на Ричи. От което на Елинор є се доповръща и сигурно наистина щеше да повърне, ако не беше обещала на майка си, че ще се държи прилично до края на живота си. Само Мишката се втурна да я прегърне. Тя го взе на ръце, благодарна, че поне той є се радва. Беше вече на пет и доста тежеше. – Здрасти бе, Мишок! – каза му тя. Викаха му така още от бебе. Елинор не помнеше защо му бяха измислили тоя прякор. Приличаше є по-скоро на едро, пухкаво кученце – сладко, игриво, винаги готово да рипне в скута ти. – Тате, виж Елинор – каза Мишката и скочи от прегръдка16

Р е й н боу Роу ъ л та є. – Ти познаваш ли Елинор? Ричи се направи, че не го чува. Мейси я гледаше с интерес и смучеше палеца си. Елинор не я беше виждала да го прави от години. Беше на осем, но с палец в уста приличаше на бебе. Най-малкият нямаше как да я помни. Едва беше навършил две годинки... Седеше на пода с единайсетгодишния Бен, който гледаше в стената зад телевизора. Майка им понесе сака с багажа є към една спалня до дневната, а Елинор я последва. Стаята беше толкова тясна, че имаше място само за един скрин и две легла, разположени едно над друго. Мишката дотича след тях и обяви: – Горното легло е за теб. А Бен ще спи на пода с мен. Мама вече ни разпредели. Бен веднага се разрева. – Не се притеснявай – каза кротко майка є. – Трябва само да се реорганизираме. В стаята просто нямаше място за реорганизация, но Елинор предпочете да не повдига въпроса. Легна си почти веднага само и само да не се връща отново в дневната. Събуди се посред нощ. И тримата є братя спяха на пода. Нямаше начин да се измъкне, без да настъпи някого от тях. На всичко отгоре не знаеше къде е банята... Намери я пипнешком. В къщата имаше общо пет помещения, а банята дори не можеше да мине за едно от тях. Беше буквално долепена до кухнята, без врата. „Тая къща е правена от пещерняци“, помисли си Елинор. Някой – вероятно майка й – бе окачил един чаршаф на цветя, за да я отдели от хладилника, и с това се изчерпваше всичко. Когато се прибра от училище, Елинор отключи сама с новоизвадения си ключ и влезе. На дневна светлина къщата изглеждаше още по-депресираща – мрачна, мърлява и гола. Но поне беше изцяло на нейно разположение. Майка є също. Беше є странно да се прибере у дома и да завари майка си в кухнята, сякаш... сякаш всичко бе нормално. Режеше лук за супа. На Елинор є се доплака, като я видя. – Как беше училището? – попита майка є. – Нищо особено – отвърна тя. 17

Елинор & Парк – Добре ли мина първият ти ден? – Горе-долу. Просто училище. – Има ли много да наваксваш? – Мисля, че не. Майка є избърса ръцете си в задните джобове на джинсите си и прибра косата си зад ушите. Елинор за хиляден път се изуми колко е красива. Като беше малка, я виждаше като кралица, като героиня от приказките. Не принцеса, принцесите са просто хубави. Нейната майка беше красавица. Висока и стройна, с царствена осанка, широки рамене и фина талия. Всичките є кости изглеждаха по-изваяни и някак по-целесъобразни, отколкото са при другите хора. Сякаш функцията им не бе просто да поддържат тялото є изправено, ами бяха създадени с някакъв по-дълбок замисъл. Имаше ясно изразен нос, остра брадичка и високи, плътни скули. Като я гледаше, човек би си помислил, че лицето є спокойно може да краси носа на викингски кораб или корпуса на самолет... Елинор много приличаше на нея. Но не достатъчно. Изглеждаше като майка си, гледана през аквариум. По-закръглена и някак размазана. Майка є бе величествена, с фини черти. Тя бе просто едра и сякаш скицирана набързо. Дори след като роди пет деца, майка є имаше бюст и бедра като на модел в реклама за цигари. А Елинор – на своите крехки шестнайсет години – вече приличаше на съдържателка на средновековна странноприемница. Имаше от всичко по много, както и твърде нисък ръст, в който да се разпредели цялата тази плът. Гърдите є започваха малко под брадичката, ханшът є бе... направо абсурден. Дори яркочервената є къдрава грива изглеждаше по-невзрачна от дългата, вълниста златистокестенява коса на майка є. Елинор прокара смутено ръка по челото си. – Имам нещо за теб – каза майка є, захлупвайки тенджерата със супата. – Не исках да ти го дам пред децата. Ела. Елинор я последва в детската спалня. Когато влязоха в тяс18

Р е й н боу Роу ъ л ната стая, майка є отвори дрешника и извади купчина хавлиени кърпи и кош за пране, пълен с чорапи. – Не можах да взема всичките ти неща при преместването. Както виждаш, не разполагаме с толкова място, колкото имаше в предишната ни къща... – каза тя и извади от дрешника черен найлонов чувал за отпадъци. – Тук е всичко, което успях да събера. Съжалявам за останалото. Елинор мислеше, че Ричи е изхвърлил всичките є вещи на боклука още преди година, буквално секунди след като я беше изритал от къщи. – Няма нищо. Благодаря ти – каза тя и пое чувала. Майка є се пресегна и за миг сложи ръка на рамото є, след което обяви: – Децата се прибират след около двайсет минути. Ще вечеряме в 4:30. Гледам да съм приключила с всичко, преди Ричи да се върне от работа. Веднага щом майка є излезе от стаята, Елинор кимна и побърза да отвори чувала. Искаше да види какво е останало от предишния є живот... Първото, което разпозна, бяха хартиените є кукли. Бяха нахвърляни набързо в чувала и доста омачкани. Някои бяха надраскани с флумастер. От години не си беше играла с тях, но є стана приятно, че ги вижда. Поизглади ги с длан и ги нареди на купчинка. Под куклите имаше десетина книги, които майка є явно бе грабнала наслуки. Нямаше как да знае кои са любимите є. За нейна радост, „Гарп“2 и „Хълмът Уотършип“ бяха оцелели. „Историята на Оливър“, за жалост, бе попаднала сред изхвърлените, но пък „Любовна история“ беше налице. Също и „Малки мъже“. За разлика от „Малки жени“ и „Момчетата на Джо“. В чувала бяха напъхани и разни други книжа. Елинор имаше картотека в предишната си стая и явно майка є бе събрала повечето от нещата, които се съхраняваха в нея – бележници от училище, снимки с класа, писма от деца, с които си пишеше. Интересно къде бяха отишли останалите вещи от старата 2 „Светът според Гарп“ на Джон Ървинг. – Б. пр.

Елинор & Парк им къща. Не само нейните, ами всички. Мебелите, играчките, всичките растения и картини на майка є, датският сватбен сервиз на баба є, малкото червено конче, което винаги висеше над мивката... Може би бяха прибрани някъде. Може би майка є се надяваше, че тая къща за пещерняци няма да е за постоянно. Елинор продължаваше да се надява, че Ричи няма да е за постоянно. На дъното на черния найлонов чувал имаше кутия. Сърцето є затуптя по-силно, като я видя. Всяка Коледа вуйчо є от Минесота им подаряваше членска карта за клуб „Плод на месеца“ и Елинор и останалите винаги се избиваха кой ще вземе кутията, в която пристигаха плодовете. Беше глупаво да се карат за такива работи, но кутиите бяха хубави – здрави, с добре прилепващи капаци. Тази беше от грейпфрути, поочукана по краищата от ползване. Елинор внимателно я отвори. Всичко вътре бе така, както го беше оставила. Пликовете и хартията є за писма, цветните є моливи и маркерите „Призмаколор“ (пак коледен подарък от вуйчо й). Имаше и купчина рекламни картончета от търговския център, които още ухаеха на скъпи парфюми. И уокменът є беше там. Недокоснат. Без батерии, но невредим. А където имаше уокмен, имаше и вероятност да се слуша музика. Елинор наведе глава над кутията. Миришеше на „Шанел № 5“ и на стърготини от моливи. Въздъхна и побърза да затвори капака. Нямаше какво да прави с вещите си, след като ги прегледа. В скрина не можеха да се поберат дори дрехите є. Затова остави настрана кутията и книгите и внимателно прибра всичко останало обратно в найлоновия чувал. После го забута възможно по-назад на най-горния рафт в дрешника, при хавлиените кърпи, зад някакъв стар овлажнител за въздух. След това се качи на леглото си, на което, за нейна изненада, се бе разположил кльощав стар котарак. – Пст! – побутна го тя. Котаракът скочи на пода и изхвърча от стаята. 20

Гл а в а 5 ПАРК

Господин Стесман искаше всички да научат по едно стихотворение. Което и да е. Оставяше ги сами да изберат. – Ще забравите всичко друго, което съм ви учил – каза той, поглаждайки мустака си. – Всичко. Може би ще ви остане в главите, че Беоулф се е борил с чудовище. Може би ще запомните, че монологът „Да бъдеш или да не бъдеш...“ е от „Хамлет“, а не от „Макбет“... Но останалото? Къде ти! Докато говореше, крачеше бавно нагоре-надолу по пътеката между чиновете. Много си падаше по такива театрални изпълнения. Спря до чина на Парк и небрежно опря ръка на облегалката на стола му. Парк престана да си рисува и изправи гръб. И без това не го биваше в рисуването. – Затова ще научите наизуст по едно стихотворение – продължи учителят след кратка пауза, колкото да се ухили на Парк като Джийн Уайлдър в „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“. – Умът обича поезията. Загнездва се лесно. Остава. Ще си научите стихотворението и след пет години, като се срещнем във „Вилидж Ин“, ще ми кажете: „Господин Стесман, още помня „Пътят, по който не поех“! Вижте... „Два пътя в есенния лес 21

Елинор & Парк видях“... Той премина към следващия чин и Парк си отдъхна с облекчение. – Да не е посмял обаче някой да си избере „Пътят, по който не поех“. Омръзнало ми е до смърт да го слушам. И без Шел Силвърстайн, ако обичате. Велик е, но вече сте изкласили за него. Големи хора сте. Изберете си стихотворение за възрастни... Ако питате мен, изберете нещо романтично. Най-много ще ви влезе в употреба. Той мина покрай чина на новата ученичка, но тя най-невъзмутимо продължи да гледа през прозореца. – Изборът е ваш, естествено. Да речем, можете да се спрете на „Отложена мечта“3. Какво ще кажеш, Елинор? – Тя се обърна и го изгледа с празен поглед. Господин Стесман се надвеси над нея. – Защо да не го научиш? Трогателно е, а е и вярно. Но от друга страна, кога ще ти се удаде случай да го рецитираш? Не. Избери си стихотворение, което ти казва нещо. Избери си някое, с което можеш ти да кажеш нещо на някого. Парк възнамеряваше да потърси стихотворение с рима, че да може по-лесно да го наизусти. Харесваше господин Стесман. Наистина. Но му се искаше малко да поукроти топката. Като почнеше да обикаля така из класната стая, Парк се чувстваше неудобно заради него. – Ще се срещнем утре в библиотеката – каза учителят вече от катедрата си. – Утре ще берем розови пъпки4. Звънецът удари. Тъкмо навреме.

3 „Какво става с една отложена мечта“ на Лангстън Хюз. – Б. пр. 4 Препратка към стихотворението „На девиците, за да ценят времето“ на Робърт Херик, чийто основен мотив е идеята за преходността на живота и нуждата да се улови всеки миг. Стихът, към който препраща авторката, е цитиран във филма „Обществото на мъртвите поети“. – Б. пр.

Гл а в а 6 ЕЛИНОР

– Разкарай се бе, циклоглав! Тина грубо изблъска Елинор и се качи в автобуса. Заради нея половината училище викаше на Елинор „хухавел“, а самата тя вече беше преминала на „циклоглав“ и „Блъди Мери“. „Понеже изглеждаш така, все едно цялата ти глава е в цикъл“, бе пояснила по-рано днес в съблекалнята на физкултурния салон. Беше напълно логично Тина и Елинор да попаднат в една и съща група за часовете по физическо – спортната зала бе филиал на ада, а Тина определено беше демон. Дребен, досаден демон. Джобен формат. И имаше цяла свита от по-низши демони, облечени с еднакви спортни екипи. Всички впрочем носеха еднакви спортни екипи. Елинор си мислеше, че няма по-голяма гадост от шортите, които ги караха да носят в предишното є училище. (Не харесваше краката си дори повече от останалите части на тялото.) Тук обаче положението беше още по-трагично. Задължаваха ги да носят цели екипи за спорт. Отвратителни гащеризони от полиестер с долна част в червено, горна в бяло и червено, на 23

Елинор & Парк черти и цип отпред. „Червеното не е твоят цвят, хухавел“, беше я заяла Тина първия път, когато облече екипа. Останалите момичета в съблекалнята прихнаха да се смеят, дори чернокожите, които ненавиждаха Тина. Да се присмиваш на Елинор, беше върхът на върховете. След сблъсъка си с Тина Елинор изчака известно време, преди да се качи в автобуса, но пак стигна до мястото си преди онзи глупав азиатец. Което означаваше, че ще є се наложи да стане, за да го пусне да мине до прозореца. А това я караше да се чувства неловко. Въобще всичко я караше да се чувства неловко. Всеки път, когато автобусът попаднеше в дупка, изтръпваше от ужас, че ще се натресе в скута на момчето. Може би някой от останалите, които се возеха в автобуса, щеше да се премести в друго училище, да напусне или да умре, та тя най-после да се махне от тоя глупак. Поне не се опитваше да я заговаря. Нито пък я гледаше. Или поне така си мислеше. Самата тя никога не вдигаше очи да го погледне. Понякога се взираше в обувките му. Носеше готини обувки. А от време на време хвърляше око да види какво чете... Винаги комикси. Елинор никога не четеше в автобуса. Не искаше Тина или някой друг да я свари с наведена глава.

ПАРК Струваше му се нередно да седи до някого всеки ден и да не разменят нито дума. Нищо че този някой бе пълна откачалка. (Наистина беше супер шантава. Днес приличаше на коледно дърво с всичките тия неща, накачени по дрехите є, геометрични фигури, изрязани от плат, панделки...) Пътуването до дома сякаш продължи цяла вечност. Парк нямаше търпение да слезе и да се махне от нея, да се махне от всички. 24

Р е й н боу Роу ъ л – Пич, къде е добокът ти? Опитваше се да вечеря на спокойствие в стаята си, но Джош, по-малкият му брат, нямаше намерение да му даде тази възможност. Появи се на вратата, вече облечен с екип за таекуондо и с пилешка кълка в ръка. – Татко ще дойде всеки момент – каза той, нагъвайки кълката. – И направо ще ти разкаже играта, ако не си готов. – Така ли се говори? – изненада го майка им отзад и го тупна по тила. Наложи є се да се надигне на пръсти, за да го направи. Джош се бе метнал на баща си. Вече стърчеше една глава над майка им, а беше по-висок и от Парк. Което беше просто отвратително. Парк избута Джош в коридора и затръшна вратата. Засега, въпреки все по-голямата разлика в ръста им, успяваше да отстоява статута си на по-голям брат, като поддържаше илюзията, че все още може да набие Джош само ако поиска. Наистина можеше да го бие на таекуондо, но можеше, защото Джош бързо губеше търпение с всеки спорт, в който ръстът му не бе очевидно предимство. Треньорът по футбол в гимназията вече гледаше мачовете му в детската лига. Парк облече екипа си, мислейки дали няма да му се наложи скоро да носи умалелите дрехи на Джош. Ако това се случеше, сигурно щеше да вземе един флумастер и да напише на всичките му футболни фланелки на „Хъскър“ по едно „Ду“, та да станат „Хъскър Ду“5. А можеше въобще да не се стигне дотам. Можеше да си остане завинаги един и шейсет и никога да не надрасте сегашните си дрехи. Парк обу кецовете си, отнесе чинията си в кухнята и седна на плота да си дояде вечерята. Майка му усилено търкаше с кърпа бялото яке на Джош, опитвайки се да изчисти някакво леке. – Минди? Баща му всяка вечер се прибираше вкъщи с тази реплика, досущ като някой герой от комедиен сериал, а майка му, къде5 „Хъскър“ е футболен отбор от Небраска, „Хъскър Ду“ – рокгрупа от Минесота, добила популярност през 80-те години на 20 век. – Б. пр.

Елинор & Парк то и да се намираше, подвикваше: „Тук съм!“ Само дето казваше: „Тук сааа!“, понеже очевидно никога нямаше да престане да говори така, сякаш вчера е пристигнала от Корея. Парк понякога се питаше дали не е запазила акцента си нарочно, за да достави удоволствие на баща му, на когото това се харесваше. Но пък тя толкова се стараеше да прилича на американка във всяко друго отношение, че ако можеше да говори, като че е израснала на две пресечки от тях, сигурно щеше да го прави. Баща му влетя в кухнята и взе майка му в прегръдките си. Това също се повтаряше всяка вечер. Мляскаха се като ученици, независимо кой е наоколо. Усещането беше, като че гледаш Пол Бъниан6 да се целува с една от онези куклички от „Светът е малък“7. Парк дръпна брат си за ръкава. – Хайде да тръгваме. Можеха да изчакат в колата. Баща му щеше да излезе след минута. Трябваше само да се преоблече за тренировка.

ЕЛИНОР Още не можеше да свикне да вечеря толкова рано. Откога въобще бяха тия нововъведения? В предишната им къща всички вечеряха заедно. Не че Елинор настояваше да яде с Ричи... Но сега майка є сякаш бързаше да ги разкара, преди той да се прибере. Дори му приготвяше отделна вечеря. Децата ядяха панирано сирене, за Ричи се правеше пържола. Елинор нямаше нищо против панираното сирене. Беше є писнало от боб, леща и ориз. След вечеря Елинор обикновено се скатаваше в детската стая, понеже дребосъците излизаха навън. Какво щяха да правят, когато станеше студено и почнеше да се стъмва рано? 6 Гигант дървар, митичен герой от американския фолклор. – Б. пр. 7 Атракция в „Дисниленд“. – Б. пр.

Р е й н боу Роу ъ л Всички ли щяха да се крият в стаята? Това бе абсурдно. Да не беше Ане Франк?! Елинор взе кутията от грейпфрути и се качи на леглото. Оня тъп котарак пак спеше там. Прогони го моментално и отвори кутията, за да разгледа за пореден път нещата си. Все си казваше, че трябва да напише писма на приятелите си от старото училище. Не успя да се сбогува с никого, преди да тръгне. Майка є пристигна най-ненадейно, измъкна я от час и положението беше следното: „Събирай си нещата. Идваш си у дома“. Беше толкова щастлива. И Елинор се радваше. Отидоха право в сегашното є училище да я запишат, а после минаха през „Бъргър Кинг“ на път за къщи. Майка є през цялото време є стискаше ръката... Елинор се направи, че не забелязва синините по китката є. Вратата се отвори и в стаята влезе малката є сестра с котарака в ръце. – Мама каза да оставиш вратата отворена – докладва Мейси. – Да става течение. Къщата беше разтворена отвсякъде, но въздухът изобщо не помръдваше. На отворена врата Елинор щеше да вижда Ричи, който седеше на дивана. Но нямаше друг избор, освен да се смъкне по-надолу в леглото, докато се скрие от погледа є. – Какво правиш? – попита Мейси. – Пиша писмо. – На кого? – Не знам още. – Може ли да се кача? – Не. В този момент Елинор мислеше единствено как да опази кутията си. Не є се щеше Мейси да види цветните моливи и хубавата хартия. Освен това все още є беше сърдита и искаше да я накаже, задето седеше в скута на Ричи. По-рано това не би могло да се случи. Преди Ричи да я изгони от къщи, всички деца се бяха съюзили срещу него. Може би Елинор го ненавиждаше най-силно 27

Елинор & Парк и най-открито, но всички бяха на нейна страна – и Бен, и Мейси, дори Мишката. Именно той отмъкваше цигарите на Ричи, за да ги скрият. Него пращаха и да почука на вратата на спалнята, когато чуеха пружината да скърца... А когато не беше просто пружината, а по-лошо, когато се чуваха викове и плач, всички се сгушваха на леглото на Елинор. И петимата. (В предишната им къща всеки си имаше свое легло.) Мейси винаги сядаше отдясно на Елинор. Когато Мишката се разплакваше, когато лицето на Бен застиваше от страх, двете се споглеждаха съзаклятнически. – Ненавиждам го – казваше Елинор. – Толкова го мразя, че искам да умре – отвръщаше Мейси. – Да падне от някоя стълба на работа и да се пребие. – Да го блъсне камион. – Боклукчийски камион. – Да – отвръщаше Мейси, стискайки зъби. – И целият боклук да се изсипе върху мъртвото му тяло. – И после да го прегази автобус. – Да. – И да съм в него, че да го видя. Мейси пусна котарака на леглото на Елинор и каза: – Не го гони. Обича да си спи там. – И ти ли му викаш татко? – попита Елинор. – Сега той ни е баща – отвърна Мейси.

# Елинор се събуди посред нощ. Ричи бе заспал на дивана. Телевизорът работеше. Тя мина покрай него, без да диша, а после не пусна водата в тоалетната от страх да не го събуди. Когато се върна в стаята, затвори вратата. Майната му на течението.

Рейнбоу Роуъл

Двама необичайни героя, една невероятна любов.

Първата любов не се забравя...

Рейнбоу Роуъл

Дизайн на корицата Olga Grlic Илюстрация на корицата Harriet Russell

ГОДИНИ 13+ ISBN 978-954-27-1375-3

9 789542 713753

Цена 12,90 лв.