ПРОЛОГ
Елайза Мърк е от този вид имена, давани на гадното момиче, което остава обсебено от бившия си приятел седмици след като е било зарязано, защото отказва да приеме, че той я мрази и в червата. Елайза Мърк е долнопробен злодей с тайно скривалище в канализацията. Мястото на Елайза Мърк е в комиксите. Но Елайза Мърк съм аз. Не мисля, че съм толкова отчаяна и заблудена, че да не се отлепям от бившето си гадже, след като е скъсало с мен, не бих приближила канализация дори с триметров прът и за съжаление, не съм герой от комикс. Но всъщност животът ми е нещо като комикс. Или поне така ми се струва. През деня ходя на училище, а вечер пускам тайната си самоличност, за да се превърна в ЛейдиСъзвездие – създателка на един от най-популярните уебкомикси в интернет „Чудовищно море“ и в безстрашна майка на фендъм1. Моята суперсила е способността да рисувам с часове, без да си давам сметка кое време е или че не съм яла твърде дълго. Успявам да изчезна в маскировката си и изпъквам ненадминато в истинската си форма. Защо ЛейдиСъзвездие? – може да попитате. Защото – отговарям аз – моята любима култура в „Чудовищно море“ идва от народ, който има звезди в кръвта си. Тези 1 Фендъм – от английското fandom – общество от почитатели, обикновено обединени в клубове. Първите такива клубове са били на почитатели на научната фантастика, но днес вече много други жанрове имат подобни общества. – Б. пр.
–9–
хора – ноктюрнианците – инстинктивно картографират звезди. Това е призванието им в живота. Те изпитват нужда да го правят, както аз изпитвам нужда да разкажа тяхната история. ЛейдиСъзвездие картографира тази история, като чертае линии между сюжети, герои и места така, както ноктюрнианците чертаят връзките между звездите. Тя е безстрашна като ноктюрнианците. Тя е тайнствена и сдържана като ноктюрнианците. И също като ноктюрнианците, тя вярва в мистичното, в свръхестественото и в непознатото. ЛейдиСъзвездие е героиня, която побеждава Елайза Мърк веднъж седмично и празнува със своите многобройни верни почитатели. Тя е обичана от всички, дори от злодея, защото без нея злодеят не би съществувал. Аз съм ЛейдиСъзвездие. Аз съм също и Елайза Мърк. Това е парадоксът, който никога не може да бъде разрешен.
– 10 –
НОКТЮРНИАНСКИ СЪЗВЕЗДИЯ
ФАРЪН н/ Кралят гарва ианец н р ю т ок н първият
РЕЙРЪЛ Подводната скала Душевна измама
БАЙРЪЛ Клюна, крадецът, който краде Светлината на живота от ръката на Нокс
Та се зи ка зве зв зд а а Лу съ ш що ъс .
ието Съзвезд ити, на Ейм нианка??? юр ненокт
ЛУШЪС Светлината на живота
НОКС Кралица майка на нощта, Майка на ноктюрнианците
ГЮРХЕЙ Гълтач на светлината (Появява се от морето на всеки 1000 години, за да погълне Слънцето.)
– 11 –
Masterminds :: Submind :: Webcomics
НАЙ-ДОБРОТО НЕЩО, КОЕТО ЩЕ ПРОЧЕТЕТЕ ДНЕС Публикувано в 10:46 на 19.02.2014 от Апокалипсис_Kрава Елате! Прочетете! Благодарете ми после! http://monstroussea.blogspot.com/ + 503 830/-453 | 2 446 873 Коментарa | Отговор | Отметка
– 12 –
ГЛАВА 1
Когато се замъквам до компютъра на сутринта, първоначалният пост стои отворен на екрана. През нощта са се появили още триста коментара. Вече не знам какво пише в тях – не съм проверявала от месеци. Знам, че някои са от фенове. Много са от тролове. Не проверявам коментарите. Преглеждам само поста, защото той е ежедневното ми напомняне, че всичко това, че целият ми живот е нещо истинско. Моето начало е запечатано в историята. Приглаждам сплъстената си коса, прозявам се и разтърквам очите си. Когато примигвам, постът още е там – мъдри се щастливо почти най-отгоре на подфорума за уебкомикси в Masterminds. Човек би си помислил, че за две години ще падне надолу. Не е. Затварям браузъра1, преди да наруша собствените си правила. Не чета коментари. Коментарите са експлозиви за умствените стени, а точно сега имам нужда тези стени да са вдигнати. Отварям Фотошоп, за да намеря файла, по който работих снощи – наполовина довършена страница от „Чудовищно море“. Всичките линии са направени. Бях започнала да оцветявам, но не довърших, а трябва да добавя и текста. Но въпреки това съм напред с графика. Тази седмица ще е от онези, в които изкарвам цяла глава. Минимумът ми е една страница. Обикновено правя по три. Винаги имам какво да публикувам. 1 Приложен софтуер, който се използва за разглеждане на различни източници в интернет. По-известни са Гугъл Хром, Модзила, Интернет Експлорър, Опера. – Б. пр.
– 13 –
Преглеждам страницата на комикса, като прехвърлям от картина на картина и проверявам внимателно шрифтове и настройки. Полагам останалите цветове в ума си, после – източниците на светлина и сенките. Текста. Потокът на действието изглежда добре, но в най-долната картина пак съм нарисувала носа на Еймити прекалено тесен. Винаги се забелязва в близкия план на лицето ѝ и винаги се набива на очи. Ще трябва да го оправя после. Сега нямам време. Сякаш съгласен с мен, будилникът ми се включва и аз подскачам. Подскачам дори когато знам, че ще звъни, дори когато гледам право в това нещо. Замъквам се обратно до другия край на стаята, за да натисна бутона, преди да събуди Чърч и Съли в съседната стая. Глупавите средношколци спят половин час повече и мислят, че са крале.
– 14 –
Еймити
– 15 –
Когато слизам долу, мама вече е приготвила за мен две твърдо сварени яйца и чаша прясно изцеден портокалов сок. Не знам кога е сварила тези яйца. Определено не го е направила снощи, а зората едва е пукнала. Седи на кухненския остров в екипа си за тичане и с опашка, която подскача насам-натам, и чете здравна статия на таблета си. Няколко кичура коса са се измъкнали от ластика, а от банята в края на коридора се чува шума на течаща вода. Мама и татко вече са се върнали от сутрешното си бягане. Отвратително! – Добро утро, скъпа! – знам, че в някоя вселена тя сигурно говори с нормална сила на гласа, но това не е тази вселена. – Направих ти закуска. Добре ли се чувстваш? Изглеждаш малко сива. Изсумтявам. Сутрините са дяволско време. А мама ми казва, че „изглеждам сива“, поне веднъж седмично през последната година. Отпускам се на стола пред яйцата и сока, и започвам да ям. Може би трябва да опитам с кафе. Кафето може да помогне. То също така може да ме изпрати в спираловидни пристъпи на депресия. Под лакътя на мама е днешният брой на „Уестклифска звезда“. Придърпвам го и го обръщам. Челното заглавие на първа страница гласи: „Поставени са възпоменания на завоя Уелхаус“. Под него има снимка на острия завой на пътя след моста Уелхаус, земята около който е покрита с цветни венци, панделки и играчки. Това са местните новини в Индиана – нямат нищо, затова пълнят страниците с напомняния, че завоят Уелхаус убива повече хора всяка година, отколкото голямата бяла акула. Сравняването на пътен завой с акула също е местна новина. Довършвам първото яйце. Татко идва от коридора, мирише на пакет ментови дъвки и носи малко по-различен екип за тичане от този, който облича, когато излиза с мама, което значи, че това са работните му дрехи за деня. – Добро утро, Яйца! – спира зад мен, слага ръце на раменете ми и се навежда да целуне върха на главата ми. Изсумтявам на прякора и тъпча яйце в устата си. Твърдо сварен рай! – Как спа? Свивам рамене. Твърде много ли е да искам никой да не говори с мен сутрин? Имам енергия едва колкото да ям вкусните
– 16 –
яйца, и не ми остава нищо, за да оформя думи. Да не споменавам, че след двайсет минути трябва да се кача в колата си и да отида на училище. И независимо дали ми харесва, или не, съм сигурна, че през седемте часа, които ще прекарам там, ще има много говорене. Мама разсейва татко със здравната статия, която явно е за ползите от карането на велосипед. Изключвам се. Чета как шофьорът на автобуса на гимназия „Уестклиф“ заспал на волана и изскочил от завоя Уелхаус миналото лято на връщане от регионалния шампионат. Дъвча. Преди това същото се случило през зимата с някакъв мъж, който пътувал заедно със сина си. Пия сок. А преди – това с жена, която карала двете си деца на детска градина рано сутринта. Дъвча още. С група пияни тийнейджъри. Довършвам яйцето. С момиче, което попаднало на заледяване. Довършвам сока. Би трябвало да сложат мантинела, която да предпазва хората да не излитат от завоя и да падат надолу по хълма в реката, но не. Без завоя Уелхаус няма да имаме новини. – Не забравяй, че първият футболен мач на братята ти е този следобед! – казва мама, когато се смъквам от стола и отнасям чинията и чашата до мивката. – Много се вълнуват и всички трябва да отидем, за да ги подкрепим. Става ли? Мразя когато пита „Става ли?“ просто така. Сякаш очаква да ѝ се ядосам още преди думите да са излезли от устата ѝ. Винаги готова за бой. – Да – казвам. Не мога да събера сили за повече. Връщам се горе в стаята си за раницата, скицника и обувките. Подскачам няколко пъти в опит да изпратя повече кръв към мозъка си. Яйца – изядени. Енергия – повишена. Готова съм за битка. Устоявам на порива да се върна при компютъра, да отворя браузъра и да проверя форумите на „Чудовищно море“. Не чета коментари и не проверявам форумите, преди да тръгна за училище. Компютърът е моята заешка дупка, интернетът – моята Страна на чудесата. Позволено ми е да падам в дупката само когато няма значение дали ще се изгубя.
– 17 –
Еймити имаше два рождени дни. Първият беше като на всички останали и тя не го помнеше. Не размишляваше над факта, че не го помни, защото още преди години беше научила, че от постоянното мислене не излиза нищо добро. Второто си раждане, или прераждане – терминът зависеше от настроението, в което се намира, – тя помнeше със смайваща яснота и смяташе, че ще го помни така до края на живота си. Второто ѝ раждане беше в деня, в който Наблюдателят я взе за свой гостоприемник.
– 18 –
ГЛАВА 2
Някои хора нарекоха „Чудовищно море“ явление. В статии тук и там. Неколцина критици. Почитателите. Аз не мога да го нарека така, защото аз го създадох. Това е моята история – история, която ми е скъпа повече от всичко останало и която много други хора харесват. Не мога да нарека комикса явление, защото би било превзето и нарцис тично, а честно казано, ми се повдига, когато мисля за него по този начин. Странно ли е да ти се гади от признанието? От много неща, свързани с „Чудовищно море“, ми се гади. Историята е едновременно много лесна и много трудна за обясняване. Никога не съм се опитвала да я превърна в нещо лично, но си представям, че ако го направя, ще оповръщам нечии обувки. Да обясниш нещо онлайн, е толкова просто, колкото да копираш линк и да кажеш: „Ето, чети това!“. Хората влизат. Четат въведението. Ако им хареса, продължават да четат. Ако не... Е, поне не е имало нужда да говоря. Ако трябваше да разкажа историята без удобната препратка към нея, вероятно щеше да звучи горе-долу така: – На една далечна планета Оркъс момиче и момче се борят на противоположните страни в една дълга война между местните и колонизаторите от Земята. Момичето и момчето са гостоприемници на паразитни енергийни същества, чиято единствена слабост са те самите. Има голям океан и в този океан има чудовища. Случват се разни неща. Цветовете са красиви. Има причина да съм художничка, а не писателка.
– 19 –
Започнах да публикувам „Чудовищно море“ преди три години, но историята гръмна, когато първоначалният пост се появи на сайта Masterminds. Хората наистина го видяха. И започнаха да четат. Бяха загрижени. Това беше най-шантавото нещо. И други хора освен мен мислеха за историята. Тревожеха се за Еймити и Деймиън, и за съдбата на Оркъс. Тревожеха се дали видовете морски чудовища имат имена. Тревожеха се дали качвам страниците навреме и колко добре изглеждат. Тревожеха се дори за мен и за това коя съм, въпреки че никога не научиха нищо друго освен потребителското ми име. Нито феновете, нито троловете, нито авторите на статии, нито критиците. Може би анонимността на създателя му превърна комикса в явление. Благодарение на нея не ми се гади прекалено много и успявам да работя. Получавам имейли от агенти и издателства за отпечатването на „Чудовищно море“, но ги изтривам веднага. Традиционното отпечатване е онова огромно, ужасяващо нещо, което трябва да отблъсквам понякога с пръчка, за да не бъда смазана от мисълта за корпоративна машина, която се отнася грубо с моята рожба. Не създадох „Чудовищно море“, за да бъде явление. Създадох го, защото беше такъв, какъвто исках. Създавам го сега, защото вътре в мен има нещо, натъпкано около сърцето ми, което ми казва, че трябва да го правя. Пратена съм на Земята, за да създам нещо за себе си и за феновете си. Тази история. Тя е моя и е мой дълг да я дам на света. Дали така звуча превзето? Не ми пука. Това е истината.
– 20 –
ФОРУМИ „ЧУДОВИЩНО МОРЕ“ ПОТРЕБИТЕЛСКИ ПРОФИЛ
ЛейдиСъзвездие ** Админ
ВЪЗРАСТ: oo МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ: Остров Ноктюрн ИНТЕРЕСИ: Язди морски чудовища, картографира звезди, изследва дворци с часовникови механизми. Последователи 2 340 228 | Следва 0 | Постове 5009 ЪПДЕЙТИ Виж по-ранните ъпдейти 14 октомври 2016 Не забравяйте, че тази седмица има продажба на нови тениски „Чудовищно море“! Имаме Еймити и Далас, Деймиън и страховитите гарвани, и много морски чудовища. Проверете ги! www.monstroussea.com/store 15 октомври 2016 Леле! Наистина погълнахте тези тениски! Идват още. (Освен това не забравяйте следващото кратко изложение!) 17 октомври 2016 Мисля, че много ще ви харесат страниците от тази вечер.
...
– 21 –
18 октомври 2016 Ха-ха-ха-ха! Казах ви, че ще ви харесат. >:D 19 октомври 2016 Да, да, знам, че съм зла. 19 октомври 2016 Толкова много харесахте тениските, че и тази седмица ще бъдат в продажба. Горещи от пресите! 20 октомври 2016 Вълнувам се за „Кучешки дни“ довечера! Надявам се да видя всички в чата.
– 22 –
Когато я питаха какво е усещането от прераждането, Еймити можеше да отговори единствено с „болезнено“. Едно същество от чиста енергия беше пропълзяло вътре в нея и беше преподредило самата ѝ генетична структура. Как иначе да го усети? Но хората от остров Ноктюрн бяха настойчиви и дълбоко одухотворени, а Наблюдателят беше един от техните велики пазители, затова накрая Еймити промени отговора си на „просветително“.
– 23 –
ГЛАВА 3
Училището прилича на наказание повече от всякога. На мен просто не ми пука. Стоя пред шкафчето си в тази чудесна октомврийска сутрин и се взирам в коридора. Приветствен плакат за завръщането украсява началото му, като напомня на учениците да си купят билети за мача по американски футбол, който ще се играе този петък. Някой е сложил плаката нависоко. Боже, някой е направил плаката! Някой го е нарисувал и така нататък. Подминават ме ученици, облечени специално за този ден от Духовната седмица на завръщането, който е посветен на хипитата. Много знаци на мира и шарени дрехи се носят наоколо. Толкова училищен дух! Аз едва довършвам домашните си всяка вечер. Как другите имат волята да се придържат към такъв режим? Хората, които се забавляват най-много, облечени в най-нелепите костюми, са последна година като мен. Как? Защо? Това са основателни въпроси. Чувствам се така, сякаш някой е казал шега, но аз съм пропуснала развръзката и сега всички се смеят освен мен. Стоя до шкафчето си в ластични дънки и размъкната тениска и броя минутите, преди да се наложи да се предам и да отида в класната стая. Група момчета, носещи ярки превръзки на главите си и розови очила, се струпват пред шкафчето до моето. Едно от тях отваря вратата толкова рязко, че ме удря между лопатките. То започва да се извинява, после вижда, че съм аз, и гласът му заглъхва в зле прикрито сумтене. Обръщам се и ги игнорирам, докато си тръгнат, но някакъв шегаджия вдига качулката си и се държи като пещерно създание – прегърбено и с протегнати напред като хищни нокти
– 24 –
ръце. Другите се смеят, все едно не са още в полезрението ми. Смъквам рязко качулката си. Не разбирам това място, но трябва да оцелея само още седем месеца – седем месеца до завършването, до колежа. А колежът, както чух от няколко достоверни източници във фендъма на „Чудовищно море“, е толкова по-добро място от гимназията, че е смешно. Искам да съм там. Искам да съм на място, на което гимназията ще изглежда като шега, на което няма да има нужда да съм близо до хора, ако не искам, и никой няма да се интересува какво съм облякла, на какво приличам или какво правя. Когато момчетата изчезват зад ъгъла и цялото внимание към мен се стопява, се обръщам отново към шкафчето си. През първата година го бях окичила с графики и рисунки на фенове на „Децата на Хипнос“ – любимата ми поредица книги, а няколко ранни скици на „Чудовищно море“ се криеха в ъглите, но това беше, преди комиксът да добие известност. Сега в него няма друго освен нещата за училище. Натъпквам учебници по статистика и история в раницата си. Тиквам скицника под ръка. Раницата увисва на раменете ми, а достойнството ми е безопасно избутано встрани. Към класната стая. *** – Елайза, трябва да те заема за малко – госпожа Гриър има лошия навик да сграбчва първия ученик, който влезе през вратата ѝ, когато се нуждае от нещо, а днес аз съм нещастният курсант, когото тя пипва в щастливите си учителски ръце. Грее насреща ми. Изглежда като картина на радостта – жълта лятна рокля извън сезона и обици във формата на банани. Освобождавам се внимателно от ръката ѝ, за да не изглежда, сякаш не искам да ме докосва. Нямам нищо против госпожа Гриър. В повечето дни я харесвам. Иска ми се да водеше и някой предмет, не само часа на класния, защото не ме кара да говоря, ако не искам, и оценява появяването ми в час като желание за участие. – Имаме нов ученик, прехвърлен в нашето училище днес – казва тя, усмихва се и отстъпва встрани. Зад нея стои мом-
– 25 –
че, което е доста по-високо от мен, едро като играч на американски футбол и облечено в дънки и тениска на гимназия „Уестклиф“. Още не е бил тук и един ден, а вече е прихванал училищния дух. Прокарва ръка през късата си тъмна коса и хвърля поглед към мен с празно изражение, все едно не ме вижда напълно. Стомахът ми се обръща. Това е точно този тип личности, които се опитвам да избягвам – аз харесвам да съм невидима, но не ми е приятно някой да ме гледа така, сякаш трябва да съм невидима. – Това е Уолъс – казва госпожа Гриър. – Мислех, че може да му дадеш някои насоки за училището и да му помогнеш с програмата, преди да свършим с часа на класния. Свивам рамене. Не смятам да ѝ откажа. Едно „не“ обикновено създава повече проблеми, отколкото решава. Госпожа Гриър се усмихва. – Чудесно! Уолъс, това е Елайза. Може да отидеш и да седнеш до нея. Уолъс ме следва до мястото ми в задния край на стаята. Движи се бавно, сяда бавно и гледа наоколо, все едно още спи. Отново поглежда към мен и когато не казвам нищо, вади телефона от джоба си и започва да си чете съобщенията. И без това не исках да му казвам нищо. Училището не е толкова объркващо, сигурна съм, че е достатъчно умен, за да се оправи сам. Подвивам крака на стола, настанявам скицника върху тях, за да не може никой да вижда какво има вътре, и започвам работа по следващата страница на „Чудовищно море“. Забравям за Уолъс. Забравям за госпожа Гриър. Забравям за цялото училище. Няма ме. Изкарвам деня така, както правя винаги – изчезвам толкова сполучливо, че учителите не ме виждат, но устоявам на изкушението да проверявам форумите на „Чудовищно море“ през телефона. Чувала съм, че е много по-лесно да изкараш училището, когато имаш приятели, с които да говориш, но всички мои приятели са онлайн. Някога имах приятели офлайн. Или поне мислех, че имам. Докато растях, се сближавах с деца в училище и в квартала, но нямах добри приятели. Такива, които да ме канят на гости с преспиване или на кино. Някои от
– 26 –
тях ме канеха на рождените си дни, но понякога си мислех, че го правят, защото мама е притиснала майките им. Навремето бях чудато дете и съм странна и досега. Само че сега нито аз, нито някой от съучениците ми живее със заблуждението, че се налага да си общуваме повече от повърхностно. Татко обича да казва, че е нормално да се мисля за странна. – Яйца, ще трябва да ми се довериш, когато ти казвам, че много деца на твоята възраст мислят точно така. Може би е прав. Знам само, че миналата година Кейси Милър ме видя да вървя зад нея в коридора и изписка от страх, а след това отскочи настрани. Извини ми се неохотно секунда по-късно, разбира се, но коридорът беше пълен по това време. Кой се плаши от това, че има някого зад него? Наистина седмица преди това закъснях за часа по физическо заради особено гадни спазми от цикъла и спечелих на целия клас десет минути скачане по стълбите. Това до ден днешен ми осигурява погледи, които би трябвало да са запазени за убийци. А няколко месеца преди това Мани Родригес беше накарал свои приятели плувци да ме предредят на опашката за обяд, но те му отказаха, защото се страхуваха да не призова демони срещу тях. На такъв човек ли приличам? На привърженичка на култ? На религиозна фанатичка? Толкова ли съм странна, че трябва да съм лошият на седмицата в криминален сериал в най-гледаното време по телевизията? Родителите ми се чудят защо нямам повече приятели. Ето ви и причината: Защото не искам да бъда приятелка с тези хора. Дори по-милите смятат, че съм странна, виждам го по лицата им, когато трябва да работят с мен по някой проект. Всички се молят учителят да не ме прати в тяхната група. Не защото съм ужасна ученичка или защото ви карам да вършите цялата работа, а защото се обличам като бездомничка и никога не говоря. Когато бях много малка, беше мило. Сега е странно. Би трябвало да съм го надраснала. Би трябвало да искам да съм дружелюбна. Би трябвало да желая да имам приятели, които мога да видя с очите си и да докосна с ръцете си. Но аз не искам да съм приятелка с хора, които вече са решили, че съм прекалено странна, за да живея. Може би, ако
– 27 –
знаеха коя съм и какво съм направила, нямаше да мислят, че съм толкова странна. Може би тогава странното щеше да бъде просто ексцентрично. Но единствената личност, която мога да бъда в това училище, е Елайза Мърк, а Елайза Мърк е само бележка под линия в живота на всички. Включително в своя собствен. *** До звънеца за седмия час вече имам скицирана цяла нова страница от „Чудовищно море“, готова за рисуване, но умът ми е в тази у дома, която трябва да довърша. Новите страници се качват в петък вечер, винаги. Като телевизионните сериали или спортните събития. Моите читатели обичат постоянството. Аз обичам да им го давам. Хвърлям обратно в шкафчето учебниците, които не ми трябват, и тръгвам към паркинга. Придържам се към стените и се присвивам, докато дори аз едва долавям присъствието си. Повечето гимназисти вече са по колите и задръстват паркинга. Излизам от предния вход на училището и бъркам в чантата за ключовете. Новото хлапе – Уолъс, седи на една от пейките отпред. Телефонът в ръката му е с включен екран, все едно чака съобщение, а в другата ръка държи химикалка, за да може да пише върху купчината листове в папката в скута си. Все още изглежда така, сякаш заспива. Може би има нужда от превоз. Или може би просто е умен и знае, че е по-добре да изчака, докато паркингът се разчисти, за да си тръгне. Спирам пред вратата и го гледам за малко. Мога да му предложа превоз, но това би било странно. Елайза Мърк не предлага превоз и никой не го иска от нея. Когато Уолъс започва да вдига поглед, аз се обръщам и тръгвам с бързи стъпки към колата си.
– 28 –