КАТЕРИНА НЕЙНСКА
Фен и Бибит в Приказната гора художник СВЕ ТЛОМ И РА М И Н КОВА
София, 2019
Първа глава
Денят започва
ФЕН И БИБИТ В ПРИКАЗНАТА ГОРА © Катерина Нейнска, автор, 2019 © Светломира Минкова, художник на илюстрациите, 2019 © Издателство „Потайниче“, 2019 ISBN 978-954-2965-65-7
Фен се събуди. Русата ѝ коса отново стърчеше нагоре и надолу, наляво и надясно. – Бибит! Сестра ѝ обърна към нея сини очи. – Бибит! Къде… вкъщи ли сме? – Да, Фен, не помниш ли, че снощи… Ти още спиш май. Бибит седеше на рамката на прозореца и премяташе между пръстите си прилежната си черна плитка. Стаята им беше нещо като наполовина разхвърляна и наполовина подредена. В подредената половина седеше Бибит – тя беше по-спокойна и по-затворена. Фен бе буйна и приказлива. Кой да предположи, че това са две деветгодишни близначки. Май само по свръхнепоколебимия характер си приличаха. Че и половин кралски дъщери. Но не тук, в другата къща – къщурката, скрита дълбоко в Приказната гора. Беше сутрин и време за училище. Момичетата се приготвиха набързо и слязоха долу. Ухаеше на бухти, кокосово мляко и портокалов сок. – Фен, Бибит, сядайте да закусвате, че ще закъснеете! – майка им се суетеше наоколо, баща им беше тръгнал вече за работа, тези дни излизаше по-рано. Бързо лапане на бухти, бързо изпиване на кокосовото мляко – любимото на Бибит, малко натопена руса коса в портокаловия сок. Целувка за мама и излитане от вкъщи. Вървяха пеша – училището се намираше на пет ми-
3
бягаше от тях навън и често се скриваше в двора на сестрите. Котаракът обичаше Фен и Бибит, защото му даваха храна и винаги го галеха. А и го спасяваха от двамата разбойници. Какво последва ли? Училище, училище, малко игри на двора, малко умора... В ранния следобед сестрите крачеха по същата уличка вече към дома си. Още докато пресичаха двора на къщата, чуха гласовете на майка си и баба си. С извивки в доста висок тон. Редовно се случваше – майката и бабата се обичаха, но бяха на различни мнения по множество въпроси. Като например колко точно време се пече паста шута или пък кои дрехи трябва задължително да се гладят след прибирането им от простора. Бибит и Фен влязоха през вратата и попаднаха в центъра на разправията. Ако бяхте на тяхно място, щяхте веднага да си запушите ушите. Те точно това и направиха едновременно. И както обикновено се пренесоха директно в къщурката. В креслото срещу тях седеше усмихнат Бебедò.
нути по тихи улички. Фен разпалено обясняваше нещо на сестра си, Бибит изглеждаше като да я слуша почти внимателно. Изведнъж в краката им се стрелна едър сив котарак, Фен изписка. След него хвърчаха Бот и Дот, също поизблъсквайки ги. Високият Бот и дребният Дот със стърчащи коси бяха съученици и съседи на близначките. Общо взето, основно нервираха Фен и Бибит, които не им отстъпваха и редовно се стигаше до бой. Особено когато момичетата ги хванеха да тормозят котарака си, който
4
5
Втора глава
Приказната гора Къщурката им се състоеше от една просторна стая – хол, с две легълца в нишата. Е, имаше и кухненски кът, както и малко таванско помещение. Горе-долу това беше. Уютно, дървено, с припукваща печка, ако се наложи. Намираше се в Приказната гора, която пък бе дом на огромни дървета, слънчеви поляни, мекичък мъх и всякакви същества. Именно едно от тях – Бебедò – беше най-добрият приятел и съучастник на сестрите във всичките им приключения. А гората освен приказна беше наистина прекрасна – единият ѝ край граничеше с безкрайното море, от което тръгваше широка река и завършваше в центъра на гората като голямо езеро. Тук-там между дърветата течаха и бистри поточета, буйни водопади се спускаха от вечно снежните скали. По познати места растяха ужасно вкусни, непознати на обикновения човек плодове и едри ароматни и хранителни ядки. Както и други интересни неща, подходящи за хапване. – Хайде, Фен, Бибит, откога ви чакам! – Бебедò им се усмихна весело и тръгна към вратата. Той беше – ами, накратко – много умен, много ловък и пълен с идеи. На външен вид не изглеждаше нито като маймунка, нито като тасманийски дявол... някак другояче изглеждаше. Момичетата го обожаваха. – Накъде, Бебедò, да не е изникнало нещо... – Нека се поразходим, винаги изниква нещо.
6
Тръгнаха по близката пътека и край поточето срещнаха Чуището. Редовно минаваха да видят Чуището, чиито мисли бяха големи, но безформени – като външния му вид. Не стояха дълго при него, защото той обикновено правеше неразбираеми неща – например цял ден дялкаше рибка, която после щяла да плува до луната. Ей такива ми ти работи. – Ехо, Чуище, какво става? – Мм, Фе…ен – избуча бавно съществото. Най-бавното, но пък най-силното в гората. – Ъъ, тука, дял-кам ооще една рииб… – Още една рибка ли? И тя ли мислиш, че ще плува до луната? Чуището усмихнато кимна. Фен се плесна по челото, тупна го по рамото, както направиха и Бибит и Бебедò, и тримата продължиха по пътеката. В Приказната гора Фен и Бибит бяха половин кралски дъщери, но за управляващите на Кралството и Приказната гора или си стопроцентова кралска дъщеря, или изобщо не си такава. За Фен и Бибит това бяха пълни глупости и те бяха твърдо решени да си върнат полагащите им се места в кралския двор. Скоро щеше да дойде ден, в който да съставят план и да поемат към далечното Кралство. Момичетата следваха Бебедò и все така вървяха по пътеката. Вятърът приятно подухваше и беше топло, нещо като ранно лято, примерно началото на юни. Тук времето най-често се усещаше като юни, понякога като юли и най-малко – като август. Освен високо на снежните скали, там си стоеше зима. Изведнъж чуха странно църкане, пропискване, мърморене, роптаене, драскане. Това дали не беше отново...
7