Ейми разговаря с животните Изчезналата котка
Ако я намерите, моля, свържете се с госпожа Пикъл в пощата в Клеймъркин!
Даяна Кимптън Илюстрации Десидерия Гучардини
Съветът на Клеймъркин
Хилтън Ейми
Айнщайн
Платон
Айзъмбард
Бъни
Уилоу
На Аарон
Amy Wild, Animal Talker The Vanishing Cat
First published in the UK in 2010 by Usborne Publishing Ltd., Usborne House, 83-85 Saffron Hill, London EC1N 8RT, England. www.usborne.com Text copyright © Diana Kimpton, 2010 Illustration copyright © Usborne Publishing Ltd., 2010 The right of Diana Kimpton to be identified as the author of this work has been asserted by her in accordance with the Copyright, Designs and Patents Act, 1988. Cover photograph © Juniors Bildarchiv / Alamy The name Usborne and the devices are Trade Marks of Usborne Publishing Ltd. All rights reserved. No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system or transmitted in any form or by any means, electronic, mechanical, photocopying, recording or otherwise without the prior permission of the publisher. This is a work of fiction. The characters, incidents, and dialogues are products of the author’s imagination and are not to be construed as real. Any resemblance to actual events or persons, living or dead, is entirely coincidental. Ейми разговаря с животните Изчезналата котка Екатерина Митренцева, превод © Издателство „Фют“, 2013 ISBN 978-954-625-796-3
Първа глава – Искам да изпратя това, моля! – каза Ейми Уайлд и побутна колета през пощенското гише. Госпожа Пикъл, началничката на пощата, хвърли поглед на адреса. – Навреме си – усмихна тя. – Пощата за континента още не е тръгнала. – Браво! – изджафка териерът Хилтън, после побутна с лапа крака на Ейми. – Не забравяй и писмото. Ейми не се изненада, че го разбира. На врата си тя носеше верижка с лъскави лапи. Тази верижка беше вълшебна и благодарение на нея можеше да разговаря с животните. Момичето бръкна в джоба си и извади
5
писмото, за което бе споменал Хилтън. – Да не забравя и това – каза то и подаде писмото на госпожа Пикъл. – Събирах талоните от кучешката храна, за да купя каучуков кокал на Хилтън. Началничката на пощата се надвеси над гишето и се усмихна на териера. За нея думите му бяха прозвучали като най-обикновен кучешки лай. – Гледай го ти това куче! – рече тя. – Така развълнувано лае, сякаш разбира за какво си говорим. Ейми се изкушаваше да каже, че териерът наистина ги разбира, но не го направи. Магическата и` способност трябваше да остане в тайна – така и` бе казала леля Дейзи, нейната пралеля. Именно леля Дейзи даде огърлицата на Ейми, когато тя дойде с родителите си да живее на остров Клеймъркин. И никой друг в целия свят, само леля Дейзи знаеше, че когато Ейми носи огърлицата, 6
7
може да разговаря с животните. Госпожа Пикъл залепи марка на писмото и го хвърли в чувала, който стоеше до стената под една тясна лавица. Върху тази лавица лежеше една сиамска котка. Тя се бе изпружила с цялата си дължина, а двете и` лапи и опашката и` висяха над ръба. Котката спеше дълбоко и блажено. Госпожа Пикъл претегли колета на Ейми и му залепи колкото марки трябваха. След това хвърли и него в чувала. Колетът тупна вътре и шумът събуди котката. Сините и` очи се ококориха и тя се опита да стане, но лавицата беше много тясна. – О, не! – изпищя Ейми, когато видя как сиамката загуби равновесие и се прекатури през ръба на лавицата. За щастие не падна в чувала. Само забърса ръба му и се приземи на пода на четири лапи, както винаги правят 8
всички котки. След това вирна високо носа и опашката си и се отърка в краката на госпожа Пикъл. Пощаджийката се разсмя и я погали зад ушите. – Добрата стара Уилоу! Винаги когато падне от тази лавица, се преструва, че е искала точно това да се случи.
9
– Откъде е паднала, не разбрах? – попита Хилтън, който беше нисичък и не можа да види станалото. Уилоу скочи върху гишето и погледна надолу към териера. – Отникъде не съм паднала – измяука тя. – Просто се подхлъзнах нарочно. – О, Боже! – извика госпожа Пикъл, която чуваше само оглушителен лай и мяукане. – Надявам се, че Уилоу и Хилтън няма да се сбият! – Сигурна съм, че няма – успокои я Ейми, която знаеше, че кучето и котката са добри приятели. Сякаш за да потвърди, че Ейми е права, Уилоу скочи от гишето в краката и` и подуши носа на Хилтън, който стори същото. След това котката вирна глава и излезе от пощата. Ейми погледна след нея, после подаде на госпожа Пикъл парите за марките, кимна за довиждане и се приготви да тръгва. 10
– Почакай малко! – спря я началничката на пощата и размаха едно плюшено мече. – Това е на Бени Крафт. Трябва да го е изпуснал, докато майка му ми разказваше за ремонта на Холи Котидж. Не мога да затворя пощата и се чудя дали ти ще можеш да им върнеш мечето? – Разбира се – кимна Ейми, прегърна мечето и тръгна заедно с Хилтън, който ситнеше до нея и важно махаше с опашка.
11
Когато излязоха, видяха Уилоу. Тя се грееше на слънце и миеше лицето си с лапи. Ейми се наведе много ниско, за да може да говори с котката, без някой да забележи. – Добре ли си? – попита тя. – Надявам се да не си се ударила, когато падна. Уилоу извърна глава, за да покаже, че е обидена. – Вече ти казах. Не паднах, а слязох долу нарочно – след това тя разтърси козина от главата до опашката и смени темата. – Разбра ли, че съветът се събира? – Да – кимна Ейми. – Айнщайн ми каза в часа по история. Айнщайн беше училищният котарак, който също като Хилтън, Уилоу и Ейми беше член на съвета – група животни, които се грижеха за остров Клеймъркин. 12
– Айнщайн каза и на мене – изджафка Хилтън. – Каза, че има някакъв проблем, който трябва да разрешим. – Чудя се какъв ли е? – измърка Уилоу. – Обичам да решавам проблеми. – И аз – каза Ейми. Тя нямаше търпение да разбере какво се е случило, но до срещата на съвета имаше още много време и дотогава можеше да изпълни поръчката. – Да вървим – подкани тя Хилтън. – Виждаш ли това мече? Трябва да го занесем на собственика му.
13