Абакаши
Н
а другата сутрин Фред се събуди уплашен, с шепа трева и мъх в ръцете си. Кошмарите ставаха все по-лоши. Той примигна и се огледа наоколо. Не беше в заслона, а лежеше на поляната близо до локвата. Беше сънувал, че чува баща си да плаче, което звучеше нелепо. Баща му не бе плакал никога през живота си. Сънува, че бяга към дома си. Изглежда Фред бе излязъл на поляната в съня си. От тревата около него бяха откъснати няколко туфички.
90
Той избърса калта от лицето си и се върна в бърлогата. Лила и Кони все още спяха. Косите им се бяха преплели. Но ананасът не беше там. И Макс го нямаше. На Фред му отне момент, за да се увери, че не сънува, а след това скочи на крака и прошепна: – Моля те, не! Не, не, не! Но наоколо нямаше кости и кръв. Ако беше ягуар, със сигурност би оставил кости. Фред разтърси Лила, за да я събуди. – Макс е изчезнал! – Какво искаш? – смутолеви тя, сви колене до брадичката си и го блъсна. – Спя. – Макс не е тук! – Какво? – Лила изведнъж се надигна и седна. Очите є все още бяха сънени. – Макс? – извика тя, скочи на крака и изтърча навън, като раздра крака си на тръните. – Макс! – Лила хукна да обикаля поляната. Гласът є се превърна в рев. – Макси! Къде си?
91
Зеленото небе
Е
дин час по-късно Фред помогна на изследователя да среже и да смъкне завесата от увивни растения достатъчно, за да избутат самолета от каменния навес до алеята на древния град. Фред се качи на предната седалка на самолета и погледна през стъклото. От дупки в черната кожена тапицерия стърчаха парчета от подплатата, но вътрешността на самолета беше безупречно чиста. – Как е Макс? – попита Фред.
292
– Спи. Лила го разхлажда с дъждовна вода. – Ще се оправи ли? Изражението на изследователя беше сериозно. – Стига скоро да го закараш в болницата в Манаус, да. Надявам се. – Ами ако... – започна Фред, но млъкна. – Ако не, няма – рязко отвърна изследователят. В челюстта му се стегна мускул. Фред почувства, че е абсолютно погрешно да седи там, докато в другия край на каменната алея Макс се бори да диша. Изследователят сигурно видя скованото му тяло и треперещите му ръце, защото гласът му омекна. – Засега ще живее. Но трябва да го заведеш на лекар. Затова се съсредоточи. Фред прехапа език и стисна юмруци. Погледна уредите пред себе си, наредени в редица, и лоста за управление между коленете си. Всич-
293
Огън
К
огато смесиш какаови шушулки, предварително счукани с почистена пръчка с червейчета, те се превръщат в паста, която ако присвиеш очи и си оптимистично настроен, прилича на смес от брашно и вода. – А сега просто ще запалим огън и ще ги изпечем – каза Фред. – Просто – подхвърли Кони. – Трябва ни кремък – продължи Фред. – И сухи съчки – добави Лила. – И кибрит – рече Кони.
54
– Аз ще го запаля – каза Фред. По-голямата част от гората около тях вече бе изсъхнала от дъжда предишната нощ. Фред захапа със зъби края на ризата си и направи хамак за съчките. Нощта в джунглата не беше подобрила вкуса на плата. Той натрупа клонките на купчина на няколко крачки от бърлогата. – Там вътре има кремък – каза Лила. – Може да изтъркаме мъха и да го използваме, за да запалим искра. Кремъкът не се разваля. – Само кремъкът не е достатъчен – обясни Фред. – Опитвал съм. Нужна е и малко стомана. Лили се вмъкна в бърлогата, за да вземе кремъците. Кони се втренчи в часовника на Фред. – От какво е направен? Фред погледна часовника си и покровителствено го закри с ръка. – Стъкло. И стомана – отвърна той. – Татко ми го подари, когато отидох в училищния пансион. – Но е счупен. – Знам. – Тогава, щом е счупен, вече не е часовник, нали? Сега е парче стомана. Фред дръпна ръката си.
55
Баща му никога не избираше подаръците за рождения му ден. Оставяше секретарката си да заведе Фред в „Хародс“, за да си избере нещо практично. Часовникът беше единственият подарък, който баща му избра лично. Беше гравиран с инициалите на Фред. Лила се усмихна. В гласа є прозвуча съчувствие, но и решителност. – Това може да е единственият начин – каза тя. – Добре! – рече Фред и изпита необяснимо, нелепо желание да се разплаче. – Добре! Ще го използваме. – Може ли да опитам първа? – попита Кони. – Часовникът е мой! – Знам, но никога не съм палила огън. Нито дори в камините у дома. Не ми разрешаваха. – В очите є имаше желание и копнеж. Кони отмести поглед от Фред и преобърна кремъците в ръцете си, сякаш бяха скъпоценни камъни. Той си помисли, че на лицето є е изписана някаква загадка, която за него остана неразрешима. – Ето, вземи. – Фред бавно разкопча каишката, стисна часовника в юмрука си и тайно прокара палец по буквите. Кони го наблюдаваше мълчаливо. Той є подаде часовника. – Аз ще опитам втори. Лила натрупа на купчина накъсани сухи листа и трева. – Търкай кремъка над тях така, че искрата да ги запали – рече тя. 56
Кони драсна кремъка в гърба на часовника. Фред изтръпна. Тя не се прицели добре и заби кремъка в кожата си. Не каза нищо и опита отново. Прехапа език съсредоточено и смръщи вежди толкова ниско, че почти се допряха до миглите є. Изведнъж от кремъка и стоманата изхвърча малка искра. Кони се стъписа и изпусна кремъка. – Пак! – изкрещя Макс. – Пак, пак! Отново блесна искра, а после веднага угасна. – Трябва да бъде по-близо до подпалките – посъветва я Лила. Кони драсна отново и отново, и отново, докато пръстите є не се разкървавиха. Изведнъж една искра запали стрък трева, който запали друг . Сърцето на Фред подскочи в гърдите. Той се просна по корем и раздуха пламъка, ужасен от мисълта, че може без да иска, да го угаси. Пламъкът потрепна. – Не! Не, не, не угасвай! – извика Кони. Лила добави шепа сух мъх. Фред пак раздуха пламъка. Огънят се разпали и лумнаха още пламъци. Макс изкрещя радостно. Лила сложи сноп вейки. Огънят ги запали като пет горящи пръста и ги погълна, а после изригна нагоре. – Още! – извика Макс, който танцуваше в кръг около огъня и се потупваше по ребрата. – Хвърли му още клони! Фред добави шепа сухи листа и после още една, и още една. Огънят започна да пращи и да пука – бучене, което звучеше като надежда, и се разгоря в стълб от пламъци. 57