Пловдив 2015
СЛЕДВАЩИЯТ ЩАСТЛИВ МИГ
Чаках метрото в понеделнишкото утро и си мислех как в подобни междинни моменти – например във времето между закуска и училище – се чувствам най-добре. Обичам да чакам, за разлика от повечето хора. Чакането означава, че ще се забавя възможно наймного, тоест ще прекарам възможно най-малко време там, закъдето съм тръгнала. В случая – на училище. Случваше се, разбира се, да бързам истински и да отивам някъде с желание. Тези случаи обаче бяха толкова редки, че ако черпех всеки път по един случаен човек с шоколад, когато това станеше, нашите дори нямаше да забележат, че съм похарчила повече пари от обикновено. А те бяха строги по въпроса с джобните, макар според мен да нямаше реална причина – ако имаше конкурс за най-спестовна тийнейджърка, със сигурност щях да го спечеля. Само че никога не бих почерпила непознат човек. Нещо повече, никога не бих докоснала шокола5
дов бонбон. Фобия, така го наричаха, макар че името не ме интересуваше особено – при всички положения мразех бонбони. А и не обичах непознатите, всъщност хората като цяло. Бях почти сигурна, че всичките ми странности са отпечатък от детството, но гледах да не се замислям често над това. Вдигнах глава, за да проверя дали така желаното закъснение все пак няма да се случи. В същия момент зелената цифра 3 на провесеното от тавана табло се смени с 9. Усетих недоволството на хората около мен и почти чух как пуфтят от досада; аз пък почти се усмихнах и въздъхнах от облекчение. Получавах възможност да закъснея и преди часа да не се налага да отговарям на въпроси от рода на „Как беше уикендът?“ и „Какво имаме по математика?“. (А ето и отговорите: „Добре“ и „Нищо“. И двата, разбира се, неверни.) Огледах се наоколо, без каквато и да е причина, и внезапно го видях: точно зад някаква полупрозрачна сянка, която съвсем избледня в момента, в който спрях поглед на нея. Беше изписан със зелен спрей на стената до входа за тунела, откъдето трябваше да се покаже мотрисата. Не разчитах буквите заради разстоянието, но надписът ме привличаше по някакъв необясним начин, ето защо бавно, по навик стараейки се да съм тиха, пристъпих към него. Пишеше: „Ако искаш да узнаеш съдбата си, премини през вратата. Интуицията ти ще бъде твоя карта, пътят ти ще премине през 6
морето на миналото, а вместо фар ще използваш своя ден“. Прочетох го три пъти, преди да призная пред себе си, че нищо не разбирам. Възможно беше надписът да е просто поредната глупост, нещо, надраскано на шега. Чувствах обаче, че не е така, че думите наистина имат смисъл, загадката в тях ме увличаше и ме накара да се огледам, да потърся врата. Нямаше. Въпреки това не можех да отлепя очи от него. Дали пък не си внушавах? Усещах вина, че съм така запленена от тези две изречения, че плъзгам поглед отново и отново по зелените думи. Сама се опитвах да се убедя, че са безсмислици, че нямат значение, че не трябва да си губя времето, нали още от малка ме бяха учили да си повтарям тъкмо това при всяко странно предчувствие. И никога не помагаше. – Какво гледаш там? Гласът беше момчешки. Непознатият изглеждаше горе-долу на моята възраст и се взираше в мен недоумяващо. Миг по-късно погледът му се премести от лицето ми към стената. Поколебах се, преди да отговоря: – Надписа. – Но тук няма надпис – момчето се втренчи в стената, очевидно неспособно да види зелените букви. – Да – съгласих се кротко. Бях свикнала да виждам неща, които другите не забелязват. – Стори ми 7
се – сведох поглед и отстъпих назад с надеждата момчето да ме остави на мира. – Между другото, къде учиш? Имам чувството, че съм те виждал някъде. Изпаднах в паника, както винаги, когато ми се налагаше да разговарям с непознат. Като дете се бях срещала с предостатъчно такива, привидно добронамерени. Помълчах няколко секунди, после казах: – Не мисля. – И все пак? – упорстваше момчето. Стрясках се все повече. Ами ако знаеше? Ами ако ме следеше, за да предава информация на някого? Ами ако все пак ме пъхнеха в клиниката? Опитах се да се самоубедя, че си внушавам, но паниката ми растеше. В следващия момент се случиха две неща. Първо, мотрисата пристигна със свистене и леден вятър. Второ, на стената до надписа се появи врата. Взрях се смаяно в нея, за миг забравила за непознатия. – Ще се качваш ли? – попита той. Поклатих отрицателно глава. Той въздъхна и се шмугна между плъзгащите се врати, а след още няколко секунди спирката опустя. Без да съм съвсем наясно какво точно правя, се приближих до вратата и плъзнах ръка по дървената ѝ лакирана повърхност. Усмихнах се едва забележимо. Колебанието ми трая само няколко мига, после се оставих на интуицията си, заглушаваща всички 8
останали усещания. Бутнах бравата на вратата и се озовах от другата страна.
*** Помещението беше бяло и сферично, с няколко врати, поставени на равни разстояния по извитата светла стена. Нямаше прозорци. По средата се издигаше дебела колона, стигаща чак до тавана. Обиколих го веднъж или два пъти, преди да се убедя, че всички врати са напълно еднакви. Бях забравила от коя точно съм влязла миг след като я бях затворила. Последователно натиснах бравите на всяка, но всички се оказаха заключени. Извих устни в кисела усмивка, опитвайки се да сравня как би постъпил един нормален човек в подобна ситуация и какво бих направила аз. Вероятно повечето хора биха извадили мобилните си телефони, биха се опитали да се свържат с някого, биха викали и блъскали по вратите. Бях абсолютно сигурна, че нито едно от тези неща нямаше да помогне, макар и да нямах рационално обяснение за увереността си. И все пак опитах. Телефонът ми се намираше извън обхват, а колкото и да крещях и да блъсках по вратите и техните брави, изглежда никой не ме чуваше. Въпреки това не се притесних. Тук, в тази стая, нямаше никакви прозрачни, светещи или причудливи фигури, каквито хората обикновено определят 9
като свръхестествени. Чувствах се спокойна, сърцето ми биеше някак отпуснато, а делничните ми задължения бяха отлетели някъде в блажените мъгли на забравата. Имаше нещо по-важно, усещах го. Не знаех какво точно, но бях сигурна, че то рано или късно ще се случи. Свалих раницата си и седнах на пода. Не се притеснявах, че ще се изцапам – мястото ми се струваше стерилно чисто. После се облегнах на стената. Оставайки сам, човек рядко има друг начин за запълване на времето, освен със собствените си мисли. Погледът ми блуждаеше из бялото пространство, лишено от визуални стимули, и не откриваше нищо, никаква промяна в статичната като на снимка стая, нито пък цветно петно, което да задържи вниманието ми. И така, както беше споменато в странния надпис, спонтанно се замислих за миналото. Избягвах да го правя, защото имаше твърде много неща, за които не исках да си спомням, макар и да бях само на петнайсет. Но в онзи момент почувствах, че имам нужда. Някак знаех, че равносметката, дори и да не ми помогне, няма да ми навреди. Знаех, че вратите не са се отключили под погледа ми само защото не знаех къде искам да отида. А как щях да разбера накъде отивам, ако не си припомнех откъде идвам? Откакто бях на шест или седем, нашите се опитваха да ме убедят, че особените ми видения са случайности и че всички тези предмети, случки и хора, които ме привличат неудържимо, са натрапчиви 10
Издателство Жанет 45 е носител на националните награди: Христо Г. Данов – за принос в националната книжовна култура: в категория Българска художествена литература (2002); в категория Издание за деца (2007); в категория Разпространение на българската книга (2011) Златен лъв на Асоциация Българска книга: за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002); за оформление и полиграфическо изпълнение (2005); за динамична културна и издателска политика (2014) Константин Константинов – за принос в книгоиздаването за деца (2005) и Наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003)
© Ния Цанева, автор, 2015 © Екатерина Йосифова, редактор, 2015 © Димитър Келбечев, художник, 2015 © Издателство Жанет 45, 2015 ISBN 978-619-186-147-7