Весел, гъделичкащ смях. Част първа by Бисерче вълшебно

Бухалът, ако беше бухал на място, никой нямаше да му се присмива и да му вика: „Бухал с бухал, в балона на нощта задухал!“. Той стоеше на един клон, съвсем неподготвен за странностите на света, и надуваше бузи като презряла тиква. Балонът на нощта, привързан с конец, лежеше върху къщите, дворовете и улиците, върху заспалите кучета и край заспалите водосточни тръби. От време на време бухалът го надуваше, завързваше го отново с конеца и си го подритваше ту с единия, ту с другия крак, а понякога го подкрилваше и с крилете. Точно в един такъв весел за бухала момент от сърцевината на нощта излезе нито повече, нито по-малко от едно ухилено лице. Светещи очи, светещи уши, светещ нос – изненада за бухали. Бухалът даже нямаше време да се уплаши. – Ти пък, уважаемо, откъде се взе? – развика се той. А уважаемото се смее, та се къса. Превива се от смях, търкаля се от смях и ако не беше само лице, а си имаше и крака, сигурно щеше и да рита от смях. – Аз, хи-хи-хо-хо – вика, – от ни-ха-ха-къде-хохо не съм се взело. Аз съм един обикновен смях! Ха-ха! Хо-хо! Ах.

– Може и да си необикновен смях! – ядоса се бухалът. – Но нямаш право да се разхождаш нагоре-надолу из балона на нощта! Аз затова ли го надувам? Веднага си върви в леглото! – Как да си вървя в леглото, хи-хи, хо-хо, като аз съм нощен смях! Аз съм детски смях насън, хи-хи-хи! Разбираш ли? Бухалът разбра, колкото би разбрала една закачалка. – Сега ще те направя сериозен! – закани се той и ако беше бухал на място, може би щеше да го направи. Обаче не беше бухал на място и затова се напъна да си спомни най-сериозните думи, които знаеше. – Мрак! – рече той. – Това е черен мустак на бял котарак! Хо-хо-хо! – отговори смехът. Бухалът още повече се замисли. – Аз – каза той и сви рамене. На това лицето едва не се пръсна от смях.

– С какво ли да го римувам, ха-ха-ха! – попита се то. – Със тряссссс! – отговори някой и този някой беше балонът на нощта, който се спука. Утрото хукна по покривите на къщите, кучетата се заобаждаха по водосточните тръби на своите роднини, понеже това беше техният телефон, и светът са раздвижи. Трамваите – бррр!, птиците – фррр!, котките – мъррр! – ден за чудо и приказ! Детският нощен смях изчезна, но затова пък детският дневен смях хихикаше от всички прозорци. Сред целия този шум незабележимо на един клон седеше бухалът, тъжен като сто бухали. И никой не го утешаваше. Хайде ние да го утешим! Хайде да му кажем: – Не тъжи, бухале! Не бъди толкова сериозен! Скоро ще дойде вечерта и ти пак ще надуваш твоя тъмен балон и ще го подритваш от крак на крак, а понякога ще го подкрилваш и с крилете! И пак ще ти казват „Бухал с бухал, в балона на нощта задухал!“. И ще ти е приятно, нали?

Утро, море, морски бряг, а на брега – котарак. Пред котарака – море като теменужка, а зад котарака – пясъци с мидени гердани. Дотук добре. Но от високо, от много високо, чак отнякъде долетява чайка. Каца върху пясъците с мидени гердани, подскача два пъти по най-небрежен начин и казва: – Добро утро, момиченце! Котаракът се обижда, преди да се е обърнал, а като се обръща, се обижда още повече. – Какво момиченце съм аз! – вика ядосано той и тропва с крак, и понеже точно в този момент морето се е протегнало до краката му, прави дупка в морето. – Извинявайте! – извинява се чайката и докато извинението плува върху теменужените вълни, тя продължава: – Като ви гледах в гръб, стори ми се, че сте момиченце! В това време една вълнà влиза в ухото на котарака и затова той не отговаря нищо, а започва да подскача. Докато подскача, чайката му обяснява: – Аз съм чайка и знаеш ли защо съм чайка? Защото обичам чай със сирене и защото долетявам чааак отнякъде! – Това не ме интересува! – отсича котаракът, след като се е наскачал достатъчно, и си тръгва, като повлича деня след себе си, защото всеки морски летен ден е залепен на опашката на един котарак. Чайката гледа как денят се изнизва пред очите и си мисли как наистина е могла да се припознае в един котарак. Мисли си тя, мисли си, а морският ден се промъква пред нея със своите кораби, фарове и рибарски мрежи, със своите предиобеди, обеди и следобеди, та чак до вечерта. И става вечер, море, морски бряг, а на брега момиченце. Пред момиченцето – море като теменужка, а зад момиченцето– пясъци с мидени гердани и една замислена чайка. Дотук добре.

Но чайката казва: – Добър вечер, котараче! – Какво котараче съм аз? – ядосва се момиченцето и прибира отражението на една звездичка в джоба на престилката си. Чайката занемява от учудване и отново се извинява и вечерното извинение започва да плува до сутрешното. – Какво ми става днес, та непрекъснато се припознавам? – пита чайката на глас и веднага разказва на момиченцето какво  се е случило сутринта. А момиченцето спира да се ядосва и започва да се смее. – Искаш ли – вика то – да си играем на една чудесна игра? Ние с котарака ще застанем с гръб към тебе, а ти ще ни разпознаваш! Само че как да извикаме котарака, сега той е чак на сутрешната страна на деня!

– Това ще направя аз! – казва зарадвано чайката. – И то ето как! И тя хваща с човката си деня и се издига високо в небето и започва да лети в кръг и да намотава деня около себе си, върху вечерта – следобеда, върху обеда – предиобеда, а когато идва време на сутринта, на брега, с опашката напред, много ядосан, пристига котаракът. – На какво прилича това! – развиква се той и момиченцето му обяснява. А чайката навива деня на руло и го пуска във водата. – Нека си плува – усмихва се тя. – Това е един изживян ден. И изживеният ден плува върху вълните, а на брега се простира време, което не е нито ден, нито нощ, а е просто време за игра.

Когато не беше изобретено летенето, всичко вървеше как да е. „Как да е“ ще рече да подтичваш нагоре-надолу край реката, а хвърчене дори да не ти идва на ум. „Дори да не ти идва на ум“, това значи да подтичваш толкова бързо, че нещото, което трябва да ти дойде на ум, изобщо да не може да те настигне. – Да, обаче – ще рече някой, който знае всичко, – изобрети ли се летенето? – Да, обаче – ще трябва да отговоря аз – летенето се изобрети. И ето, това, което се случи, се случи по този начин: Един ден Дългоклюният Дългомислещ Щъркел, както се разхождал край реката, усетил, че нещо му идва на ум. „Не е на добро това“– рекъл си и започнал да подтичва. Нещото обаче, което било една мисличка колкото паяжинка, продължило да го преследва. „Ох, да го вземат жабите! – ядосал се той. – Хубаво се наредих!“ И хукнал колкото му държат краката. Мисличката – и тя след него. Тичал Дългоклюният Дългомислещ Щъркел, преброил двайсет реки, през които преминал, преброил двайсет гори, преброил двайсет планини и си рекъл: „Хайде де! Не ми стига тичането, дето го тичам, ами ще се занимавам и с преброяване!“. И престанал да брои. Но не и да тича. Когато претичал всичко, което можело да бъде претичано, окончателно се ядосал и казал на себе си: „Не мога повече! Изтича ми се всичкото тичане! Ще разперя крила, пък каквото ще да става!“ И си разперил крилата, които до този момент използвал само за да си провесва на тях прането. Разперил ги, казвам, и установил... какво? Че лети? Нищо подобно! Първото, което установил, било, че не тича. Второто, което установил, било, че не стои на едно място, и чак третото, което установил, било, че се движи във въздуха. Ето, значи, колко много неща установил! Като видял всичките тези неща, Дългоклюният Дългомислещ Щъркел се учудил безкрайно много, казал си „Бре! Аз изобретих летенето!“ и се плеснал с крило по челото, от което веднага изгубил равновесие и тупнал на земята.

– Ура! Аз изобретих летенето и не само това, ами даже излетях изобретеното! Да! Да! Чухте ли? Така се развикал той, наляво и надясно, и ако надясно нямало кой да го чуе, то наляво стояла Дългокраката Дългосвиреща Чапла, която го чула съвсем ясно. Това обаче не  попречило да се направи, че не го е чула, и да продължи да си свирка с уста. Тогава Щъркела се приближил към Чаплата и казал: – Моля за извинение, но аз изобретих летенето. – Тоя пък! – просвирила с уста Чаплата. – Радва се, сякаш е открил грамофона. След такъв отговор, естествено, клюнът на Дългоклюния съвсем оклюмал. И си тръгнал той за в къщи нито тичайки, нито вървейки, а просто куцукайки ето така: куцук, куцук... Тъжно тъжнило! Тъжно над тъжностите! Но ето че не постепенно, а изведнъж до него дотичало едно бухалче. – Видях всичко, чух всичко, това е просто прекрас!!! – рекло то. – Може да е така, но може и да е инак – кимнал с глава Щъркела. Никой не ми каза „благодаря“! – Това е, защото на никого не сте подарили вашето откритие! – отговорило бухалчето. – Подарете го на мене, на жеравите, на патиците, на орлите и ще получите хиляда „благодаря“! – Охо! – казал Щъркела и се заловил да подарява и не само да подарява, но и да учи всички на летене. Тогава небето се изпълнило с птици и те се издигали все по-високо и по-високо, където не може да го достигне свирукането на Дългокраката Дългосвиреща Чапла. От всички най-високо се издигало малкото бухалче. Виждали ли сте го някога? Ако не сте го виждали, то е, защото бухалчето лети само в неделя по здрач. Запомнете: в неделя на здрачаване.

Имаше едно море, което беше много голямо, то започваше от единия край и свършваше чаааак на другия. В средата на морето имаше остров, той беше по-малък от морето. В средата на острова имаше фар, той пък беше по-малък от острова. Фарът си имаше пазач, който беше по-малък от него, и ако продължа нататък, ще стигна дотам, че пазачът си имаше едно момиченце, което беше по-малко от него и въобще беше най-малкото нещо в света. – Ужасно е да си най-малкото нещо в света! – мислеше си момиченцето и се качваше при окото на фара, гъделичкаше го с черешово клонче и му казваше: – Хайде, свети де, нали си фар! Всеки път фарът обясняваше, че не може да свети през деня, защото, ако светне през деня, ще станат такива истории, такива истории... – Какви истории? Какви истории? – ядосваше го момиченцето. – Исторически! – отговаряше фарът и така отговаряше винаги, но веднъж се ядоса и отговори: – Ето какви! И светна с окото си, окото му премига срещу слънцето, след това освети морето чак до дъното и момиченцето видя рибката, която не знаеше колко е часът. – Фарът свети, слънцето свети, а аз не знам колко е часът и ще закъснея! – викаше тя на плуващите край нея риби, а те отговаряха: – Ох, и ние сме объркани! А едно раче каза: – Няма що, види се, светът се е обърнал надолу с главата! – Ако е така – плесна с перки рибката, – то значи, че светът се дави! – Олеле! – извикаха всички и хукнаха да спасяват света. Първи плуваха рибите спасители, след тях рибите помагачи и най-накрая рибите зяпачи. По едно време редиците им се объркаха и рибите зяпачи се оказаха най-отпред. – Какво да правим? – попитаха те, като стигнаха брега.

– Спасявайте! – извикаха спасителите. – Хубаво – рекоха зяпачите, ама ако ние спасяваме, тогава кой ще зяпа? – Никой – отговориха помагачите. – Че то така не може! Всички само да спасяваме... – Може – отвърнаха другите. – Не може! – Може. И започнаха да се карат. Такава олелия се вдигна, че морето затрещя. Рибарите прибраха лодките си и си казаха: – Днес не може да се плува, понеже рибите са ядосани. Същото казаха и чайките, същото казаха и корабите, същото каза и пазачът на фара, но фарът каза друго. Той каза: – Да светя ли още? Момиченцето се изчерви, почеса се с черешовото клонче зад ухото и отговори: – Аз мисля, че би трябвало, нали разбираш... Фарът разбра, усмихна се и угасна. – Ура! – извикаха всички риби. – Светът се оправи! – Как няма да се оправи? – крещяха зяпачите. – Когато ние сме в първите редици! Щом ние сме в първите редици, всичко се оправя. Морето се успокои, чайките полетяха, корабите надуха своите сирени, момиченцето погъделичка фара и намигна на малката рибка, която бързаше сред водорасли, тънки като черешови клончета.

– Тик-так! Тик-так! – Какво е това? – Махалото на часовника. – А защо се маха махалото на часовника, люлее ли се? – Люлее се и отделя лявото от дясното, бялото от черното и котето от сянката му. – А сянката какво си прави без коте? – Ето какво прави: върви сянката, върви, девет поляни минава, десетата прескача, а на единайсетата... – А десетата защо прескача? – Защото  се прескача. Девет  се преминават, а десетата  се прескача. На единайсетата... – Значи тази котешка сянка се казва Прескочиполянка! – Така се казва. На единайсетата... – На единайсетата полянка тя никого не среща, нали? – Да, никого не среща. – О! А нима не среща един бонжур? – Да, щях да забравя, среща един божур. – И бонжурът е много тъжен, нали? И е много кисел, защото истинското коте, а не сянката му невнимателно го е настъпило по листото и той от весел божур е станал един кисел бонжур, нали? И тогава Прескочиполянка му казва: „Много съжалявам, че котето беше толкова невнимателно! Какво да направя, за да те развеселя?“. И тогава котешката сянка Прескочиполянка – хоп! – се превърнала в пеперуда. И започнала да кръжи над цветето, и цветето започнало да се развеселява… – ...обаче изведнъж се появила нова сянка. Сянка на заек. Тя била много сърдита и викнала: „Забранено е да летят пеперуди“. И какво отговорила Прескочиполянка? Тя отговорила: „От къде накъде да е забранено?“. И се превърнала от една в сто пеперуди! – Бонжурът се развеселил, а заешката сянка още повече се ядосала, нали?

– Да, и се превърнала заешката сянка в мрежа за пеперуди, за да улови пеперудите. – Но пеперудите се превърнали в птица, нали? – Да! Издигнала се птицата високо, високо в небето, нищо не можело да я догони, но заешката сянка се превърнала в самолетче, а самолетът лети по-високо от птицата... – По-високо лети, наистина, обаче птицата се спуснала към земята и се превърнала в ягодка, нали? – В ягодка? – В ягодка! Уха! – Хъм. Хъм. Но самолетът и той се спуснал към земята и като стигнал ягодката, превърнал се на мишле! Ох, как обичат мишлетата ягодки!... – Обичат, обичат, обаче... ягодката се превърнала... – На какво се превърнала? Измисли бързо, защото мишлето вече ще вземе ягодката! – Превърнала се пак на коте, нали? – Прескочиполянка станала отново котешка сянка, а мишлето се уплашило и станало отново ядосан заек. „Не мога да се справя с тебе!“ – рекъл заекът. „Това е, защото си ядосан – намесил се божурът. – Кажи, защо си толкова ядосан?“ – А той, наистина, този сянкозаек, защо е бил така ядосан? – Защото истинският заек обичал по полянката да има много пеперуди, а сянката му, в негово отсъствие, забранявала да летят пеперуди. Защото сенките най-обичат да правят обратни неща. – И после? – После Прескочиполянка си тръгнала, защото била оставила котето да спи до печката, а то можело да се събуди всеки момент. Представяш ли си как би се почувствало, като види, че му няма сянката? Тръгнала си сянката на котето и на тръгване казала на божура: „Радвам се, че ти вече си весел божур, а не кисел бонжур!“, а на заешката сянка нищо не казала, понеже тя си била отишла. После преминала отново всички поляни, приближила се до печката и легнала до котето. – Така ли свършила тази история? – Тази история свършила така, а другите, които се крият в махалото на часовника, са се приготвили да започнат. Ето, чуваш ли? – Тик-так! Тик-так!