Младият Шерлок Холмс: Червената пиявица

Андрю Лейн ЧЕРВЕНАТА ПИЯВИЦА

Андрю Лейн

ЧЕРВЕНАТА ПИЯВИЦА

Превод Коста Сивов

Издателство ИБИС София

Andrew Lane YOUNG SHERLOCK HOLMES: Red Leech Copyright © Andrew Lane 2010 First published 2010 by Macmillan Children’s Books an imprint of Pan Macmillan, a division of Macmillan Publishers International Limited c/o Anthea Agency, Sofia, Bulgaria Cover images © Depisitphotos © Коста Сивов, превод, 2015 © Милена Ковачева, оформление на корицата, 2015 © Издателство „Ибис“, 2014 ISBN 978-619-157-143-7 Всички права са запазени. Сканирането и публикуването на тази книга в интернет, както и възпроизвеждането ѝ под каквато и да било друга форма, без писменото съгласие на издателя, е нарушение на авторските права и се наказва от закона.

Посвещавам тази книга на тримата учители, които ме научиха как да пиша през годините – Силвия Кларк, Ив Уилсън и Айрис Кенън, както и на четиримата писатели, чиито произведения са ми служили като уроци – Стивън Галахър, Тим Пауърс, Джонатан Карол и Дейвид Морел. И с най-искрени благодарности към: Марк и Кат Димък за куража им, Стела Уайт, Мишел Фрай, Скот Фрейзър, А. Кинсън, Крис Чок, Сюзън Белчър, Л. М. Коуан, Л. Хей, Стюърт Бентли, Манди Нолан, Д. Дж. Ман и всички онези, които написаха ревюта за първата книга от поредицата „Младият Шерлок Холмс“ за „Амазон“ в точното време, в което имах нужда от уверение в писането, както и Доминик Кингстън и Джоан Оуен от „Макмилан“ за това, че се грижат за мен по такъв чудесен начин. Благодаря ви на всички.

Пролог

Д

жеймс Хиладжър помисли, че халюцинира, когато за пръв път видя гигантската пиявица. Джунглата на Борнео беше толкова гореща и влажна, че да се ходи през нея беше равносилно на посещение в турска баня. Дрехите на мъжа бяха подгизнали, а във въздуха имаше толкова много влага, че потта въобще не искаше да се изпарява от кожата му: бавно покапваше по пръстите и носа му или се стичаше по тялото му и се спираше на местата, където дрехите му се опираха в плътта. Ботушите му бяха пълни с вода и на всяка крачка жвакаха. Кожата им щеше да изгние за няколко седмици, ако това продължеше. Хиладжър никога не се беше чувствал по-жалък и по-окаян в живота си. От жегата цялата му глава беше мокра, в добавка към това беше дехидратиран и не беше хапвал свястна храна от дни, което го наведе на мисълта, че халюцинира. От известно време чуваше гласове в дърветата около него: те шептяха, обсъждаха го и му се присмиваха. Част от ума му казваше, че това е просто звукът на вятъра в листата, но друга част искаше да се провикне в отговор на тези гласове и да им нареди да млъкнат. И да ги застреля, ако не се подчиняха на заповедта. Хиладжър видя разни животни, които го накараха да се изуми. Може би бяха истински или просто илюзорни. Беше видял маймуни с огромни кръгли носо–7–

ве, жаби с размерите на палеца му, украсени в яркооранжево, червено и синьо, напълно развит възрастен слон, който стигаше до рамото му, и подобно на прасе животно с тъмна козина и дълга, заострена подвижна зурла. Колко от тези създания бяха истински и колко продукт на трескавия му ум? Мъжът до него, Уил Гимсън, се спря и се наведе с ръце на коленете си, за да пие на дълбоки глътки от потока. От водата се вдигаше пара.

– Трябва да спрем за минута – обяви той, задъхан. – Едва се движа. Хиладжър се възползва от възможността, за да избърше челото си с носна кърпа, която вероятно беше по-подгизнала от лицето му. Може би наистина халюцинираше, защото беше хванал някаква тропичес­ ка треска. Тези джунгли на Борнео изобилстваха от странни зарази. Беше чувал истории за хора, които се изгубили в джунглата и след седмици били намерени с лица, покрити с гнойни пъпки, или с кожа, която буквално се свличала от костите. Мъжът се огледа нервно наоколо. Дори дърветата му се подиграваха. Стволовете им бяха изкривени и чворести, по-малки растения и лози се виеха по тях като паразити. Растителността беше така оплетена, че Хиладжър не можеше да види небето и единствената светлина, която достигаше до тях, беше разсеяна и окъпана в зелени багри. Въпреки жегата, трепереше. Нямаше да се намира на това ужасно място, ако не се страхуваше повече от работодателя си.

– Хайде да се откажем – започна да подканва спътника си Хиладжър. Не искаше да прекара и миг повече в тази джунгла. Искаше да се върнат на пристанището, да натоварят затворените в кафези животни, които вече бяха заловили, и да се върнат в цивилизацията. – Не е тук. Събрахме достатъчно животни, за да е щастлив. Остави това. Дори няма да забележи.

–8–

– О, разбира се, че ще забележи – мрачно заяви Гимсън. – Той желае най-много тази гадина. Хиладжър имаше намерение да оспори това становище, но спътникът му го прекъсна: – Чакай! Мисля, че виждам една от тях! Хиладжър се присъедини към колегата си. Мъжът все още беше наведен, но се взираше в основата на едно дърво.

– Виж – каза Гимсън и посочи. Хиладжър проследи посоката на изпънатия показалец. Ей там, във водата, между корените на две дървета, имаше нещо, което приличаше на яркочервен съсирек кръв с размерите на ръката му. Този съсирек блестеше на слабата светлина от слънцето.

– Сигурен ли си? – попита мъжът.

– Дюк я описа така. Каза, че ще изглежда точно по този начин.

– Какво ще правим? Вместо да отговори, Гимсън се пресегна и хвана нещото между показалеца и палеца си. Вдигна го. То клюмна така, все едно нямаше никакви кости в тялото. Хиладжър наблюдаваше като хипнотизиран.

– Аха – заяви Гимсън, докато обръщаше създанието и го оглеждаше внимателно. – Виж, ето я устата или смукалото, или както там му викат. Има три зъба, разположени във външната част. В другия край на тялото също има смукало. Така се закрепя, захваща се с двата края.

– И изсмуква кръвта ти – заяви мрачно Хиладжър.

– И изсмуква кръвта на всичко, което минава достатъчно бавно покрай нея, че да се закачи за него – обясни Гимсън. – Онези малки слонове, онова тапироподобно нещо със заострената зурла... всичко. Докато я оглеждаха, пиявицата започна да променя формата си – ставаше по-тънка и по-дълга. Когато Гимсън я хвана, беше почти кръглообразна, но сега приличаше повече на дебел червей. Пръстите му –9–

продължаваха да стискат създанието на една трета от главата му – ако онази част с устата можеше да се нарече глава.

– Какво прави Дюк с тях? – попита Хиладжър. – Защо изпраща хора толкова надалеч, за да ги събират?

– Казва, че ги чува как го зоват – отвърна Гимсън. – А що се отнася до това, какво прави с тях, когато ги получи... не ти трябва да знаеш. – Мъжът се наведе още повече над животното и го заоглежда по-внимателно. Създанието се сгърчи в ръката му, някак си усещаше, че наблизо има топла кръв. – Тази не се е хранила от известно време.

– Откъде знаеш?

– Търси нещо, за което да се закачи.

– Да я оставим ли? – попита Хиладжър. – Да потърсим друга утре, а? – Надяваше се Гимсън да откаже, тъй като наистина не искаше да прекара и миг повече в тази джунгла.

– Тази е първата, която намираме от седмици – отвърна мъжът. – Може да мине още много време, докато открием друга. Не, налага се да вземем тази. Трябва да я занесем у дома.

– Дали ще преживее пътуването? Гимсън сви рамене.

– Вероятно... ако я нахраним, преди да тръгнем.

– Добре. – Хиладжър се огледа наоколо. – Какво предлагаш? Маймуна? Едно от онези приличащи на прасета животни? Гимсън не отговори. Хиладжър се обърна и забеляза, че спътникът му го наблюдава със странно изражение на лицето. Донякъде със съчувствие, но най-вече с отвращение.

– Предлагам ти – започна Гимсън – да си навиеш ръкава.

– Да не си полудял? – прошепна спътникът му.

– Не, аз съм следотърсач и гид – обясни Гимсън. – Каква си мислиш, че беше твоята роля в тази екс– 10 –

педиция? Навий си ръкава. Тази ужасия се нуждае от кръв, и се нуждае от нея сега. Хиладжър знаеше каква ще бъде реакцията на Дюк, ако научеше, че е оставил пиявицата му да умре, вместо да я нахрани, така че бавно започна да навива ръкава си.

– 11 –

Глава 1

–Н

якога замислял ли си се за мравките? – попита Еймиъс Кроу. Шерлок поклати глава.

– Като се изключи фактът, че по време на пикник върло нападат сандвичите с конфитюр, не мога да кажа, че някога съм им отделял от времето си. Двамата бяха излезли в покрайнините на графство Съри. Жегата тежеше на тила на Шерлок като тухла. Навсякъде около тях се носеше силен аромат на цветя и прясно окосено сено. Една пчела избръмча покрай ухото му и момчето потръпна. Имаше смесени чувства към мравките, но пчелите все още го плашеха. Кроу се засмя.

– Защо ви харесват толкова много тези сандвичи с конфитюр на вас, британците? – попита мъжът, като все още се смееше. – Имам усещането, че хранителните ви навици не се променят от бебешките ви години. Пудинги, сандвичи с конфитюр, на които предварително е махната коричката, разбира се, и преварени зеленчуци, които са се превърнали в ароматна каша. Храна, за която не са ти необходими зъби. Шерлок усети, че го обзема раздразнение.

– Какво ѝ е толкова хубаво на американската храна? – попита момчето и се намести върху сухата ка– 12 –

менна стена, върху която стоеше. Пред него земята се снижаваше към бреговете на реката в далечината.

– Пържоли – отвърна Кроу. Мъжът се беше облегнал на стената, която му стигаше до гърдите. Квадратната му брадичка се беше наместила върху скръстените му ръце, а широкополата му шапка пазеше очите му от слънцето. Американецът беше облечен в характерния за него бял ленен костюм. – Големи пържоли, печени на жар. Добре препечени, така че крайчетата им да хрупкат, а не просто затоплени на свещ, както правят французите. И да не са полети със сос със сметана и бренди, пак като французите. Не е нужно да имаш интелекта на архиепископ, за да приготвиш правилно една пържола, но се чудя защо никой извън Съединените щати не може да го стори? – Кроу въздъхна и изведнъж струящата от него жизненост се изпари, за да остави след себе си една тъжна фигура.

– Америка ти липсва, нали? – попита Шерлок.

– Бях далеч от нея по-дълго, отколкото трябва. Освен това знам, че и на Вирджиния ѝ липсва. В главата на момчето се появи образът на дъщерята на Кроу, яхнала своя кон Сандия, с медночервени коси, които се веят зад нея като следващ я пламък.

– Кога смяташ да се върнеш там? – попита Шерлок, като се надяваше да не е скоро. Беше свикнал с Кроу и Вирджиния. Радваше се, че бяха станали част от живота му, откакто живееше с чичо си и леля си.

– Когато работата ми тук приключи. – Огромна усмивка разкриви квадратните черти на загорялото му лице, настроението му веднага се промени. – Моментът, в който реша да го сторя, ще е този, в който ще съм те научил на всичко, което знам, и ще те предам на грижите на брат ти. А сега, нека поговорим за мравките. Шерлок въздъхна и се съсредоточи върху поредния импровизиран урок на Кроу. Едрият американец можеше да избере всяко едно нещо, което ги заобикаляше, независимо дали се намираха в покрайнините на – 13 –

графството, в града или в нечия къща, и да го използва като опорна точка на въпросите си, като задача или логическа главоблъсканица. Това беше започнало да дразни момчето. Кроу се изправи и се огледа зад себе си.

– Сигурен бях, че ще намерим от малките дребосъчета – каза американецът и отиде до една купчина от суха пръст, която беше издигната във формата на миниатюрен хълм в поляната. Шерлок не беше глупак. Навярно Кроу беше забелязал създанията на път за насам и ги беше складирал в ума си за предстоящата учебна сесия. Момчето слезе от стената и се приближи до учителя си.

– Мравуняк – изрече то с почти никакъв ентусиазъм. Малки черни форми се разхождаха безцелно около малката могила.

– Правилно. Мравунякът е очевидното доказателство, че долу има цяла поредица от малки тунели, които дребните пакостници търпеливо са изкопали. Някъде там ще откриеш хиляди миниатюрни бели яйца, всичките снесени от мравка кралица, която прекарва живота си под земята и никога не вижда дневна светлина. Кроу се наведе и направи знак на Шерлок да стори същото.

– Забележи как се движат мравките – посочи мъжът. – Какво ти прави впечатление? Момчето прекара известно време в наблюдение на създанията. Нямаше две мравки, които да се движат в една посока, и като че ли всяка една променяше траекторията си неочаквано и безпричинно.

– Движат се на случаен принцип – отбеляза Шерлок. – Или просто реагират на нещо, което не можем да видим.

– По-вероятен е първият отговор – каза Кроу. – Нарича се „пиянска разходка“ и в интерес на истината, е добър начин бързо да се покрие определена площ, ако търсиш нещо. Повечето хора, когато правят това, вър– 14 –

вят в права линия, кръстосват терена или го разделят на решетка и претърсват всеки квадрат поотделно. Подобни техники обикновено са сигурен признак за успех, но шансовете да откриеш бързо онова, което търсиш, се повишават, когато се използва покриването на определена площ на случаен принцип. Нарича се „пиянска разходка“ – добави американецът – заради начина, по който върви човек, когато се е наквасил с уиски – краката му отиват в различни посоки един от друг, а главата в трета. – Мъжът бръкна в джоба на сакото си и извади нещо от там. – Но да се върнем на мравките: виж какво правят, когато открият нещо интересно. Кроу показа на Шерлок какво държи в ръката си. Беше керамичен буркан с восъчна хартия за капак, завързана с канап.

– Мед – каза учителят, преди да даде шанс на ученика си да предположи. – Купих го от пазара. – Мъжът отвърза връвчицата и махна восъчната хартия. – Извинявай, ако това ти навява лоши спомени.

– Не се безпокой – увери го Шерлок. Момчето се наведе до Кроу. – Трябва ли да те питам защо се разхождаш наоколо с буркан с мед в джоба си?

– Човек никога не знае какво може да му потряб­ ва – отвърна Еймиъс с усмивка на лице. – Или може пък да съм планирал всичко това предварително. Ти си избери отговор. Шерлок също се усмихна и поклати глава.

– Медът е предимно захар, заедно с цяла съвкупност от други неща – продължи Кроу. – Мравките обожават захар. Отнасят я в гнездото, за да хранят кралицата и малките ларви, които се излюпват от яйцата. Учителят потопи пръста си в меда, който Шерлок отбеляза, че е в течно състояние заради сутрешната жега, загреба малко от него и остави една голяма лъщяща капка да падне. Тя се приземи в една туфа трева и повися там известно време, преди да се отлепи от нея и да се стече с тънки блестящи нишки.

– 15 –

– Нека видим какво ще направят малките пакостници. Шерлок наблюдаваше как мравките се скитаха на случаен принцип: някои се изкачваха по стръкове трева и висяха с главите надолу за известно време, а други събираха храна сред пръстта. След малко една от тях се натъкна на нишка мед. Спря се върху нея. За миг Холмс си помисли, че е залепнала, но тя обходи меда, след което се върна обратно и заби главата си, все едно пиеше от него.

– Събира толкова, колкото може да носи – обясни Кроу. – Сега ще се насочи към гнездото. – Наистина, мравката като че ли вървеше обратно по същите стъпки, по които беше дошла до тук, но вместо да се насочи направо към гнездото, започна да блуждае напред-назад. Отне ѝ няколко минути, в които Шерлок почти я изгуби на два-три пъти, когато прекоси пътя на други групи мравки, но впоследствие стигна до купчината суха пръст и се скри в дупка от едната ѝ страна.

– Какво следва сега? – попита Холмс.

– Виж меда – посочи Кроу. Десетина, че и повече мравки бяха открили сладката смес и вземаха проби от нея. Още създания продължаваха да прииждат към образуващата се тълпа. С присъединяването на новите попълнения, други мравки се отделяха и поемаха едва-едва по посока на гнездото.

– Какво забелязваш? – попита Кроу. Шерлок наведе глава, за да огледа по-добре случващото се.

– На мравките им отнема все по-малко и по-малко време, за да достигнат гнездото – отговори учуден ученикът. След няколко минути се бяха образували две паралелни линии от малки пакостници, които гастролираха между меда и мравуняка. Разходките на случаен принцип бяха заменени от целенасочена траектория.

– 16 –

– Добре – каза Кроу. – Хайде да направим един малък експеримент. Учителят бръкна в джоба си и извади от там парче хартия, голямо колкото дланта му. Постави го на земята, на половината път между гнездото и меда. Мравките газеха върху новата си настилка, все едно тя не съществуваше.

– Как комуникират помежду си? – попита Шерлок. – Как мравките, които откриха меда, споделиха с онези, които са в гнездото, за него?

– Не са го сторили – отвърна Еймиъс. – Самият факт, че се завръщат с мед, е сигнал, че някъде там има храна, но те не могат да разговарят помежду си, не могат да четат мислите си и също така не могат да сочат с малките си крайници. Използват доста по-хитър начин от изброените. Нека ти покажа. Кроу се наведе и извъртя парчето хартия с деветдесет градуса. Мравките, които вече се намираха върху него, слязоха и започнаха да се лутат наоколо, бяха объркани, но Шерлок се изуми от онези, които тепърва стъпиха на листа – те го прекосиха наполовина, след което завиха и се насочиха под правилния ъгъл по стария си път, докато не стигнаха края, слязоха от него и отново започнаха да се лутат.

– Следват някакъв път – въздъхна момчето. – Път, който те виждат, но не и ние. Някак си първите няколко мравки бяха поели по него и останалите ги следваха до момента, в който не обърна хартията, те продължиха да следват пътя, без да знаят, че сега той води в друга посока.

– Точно така – съгласи се, доволен, Кроу. – Най-доб­ рото предположение е, че става въпрос за някакъв химикал. Когато мравката носи храна, тя оставя следа от това вещество зад себе си. Представи си го като парцал, който е покрит с нещо, което мирише много силно, като анасон, и е закачен за едно от крачетата ѝ, а другите мравки, също като кучета, са свикнали да следват ана– 17 –

соновата следа. Заради ефекта от „пиянската разходка“ първото създание ще блуждае около мястото, преди да открие гнездото. Щом повече мравки намерят меда, някои от тях ще поемат по по-дълги пътища до мравуняка, а други по по-кратки. Когато повече дребосъчета открият храната, по-късите пътища ще бъдат подсилени от химикала, защото създанията, минаващи по тях, ще работят по-добре и ще се връщат по-бързо, а по-дългите пътища, онези на блуждаещите мравки, ще се изгубват, защото минаващите по тях не работят толкова ефикасно. В крайна сметка пътят ще стане почти права линия. Можеш да докажеш това чрез онова, което сторих с хартията. Мравките продължават да следват следата в права линия, макар сега тя да ги води надалеч от гнездото, а не към него, но впоследствие те ще се поправят.

– Невероятно – въздъхна Шерлок. – Не знаех всичко това. Не става въпрос за... интелект... защото всичко е инстинктивно, а и те не комуникират, но прилича на интелект.

– Понякога – отбеляза Кроу – цяла една група не е толкова интелигентна, колкото един индивид. Виж как е с хората: поотделно може да са много умни, но събрани на едно място, възпламеняват бунт, особено ако има определена доза подстрекаване. В някои ситуации обаче групата проявява по-интелигентно поведение от индивида, като в случая с мравките или с рояците пчели. Мъжът се изправи и изтупа пръстта и тревата от ле­ нения си панталон.

– Инстинктът ми подсказва – започна той, – че е станало време за обяд. Мислиш ли, че чичо ти и леля ти биха намерили на трапезата си място за един странстващ американец?

– Сигурен съм, че ще го сторят – отвърна Шерлок. – Макар че не съм толкова убеден за нашата икономка, мисис Еглантайн.

– Остави я на мен. Разполагам с неограничени ко– 18 –

личества чар, които мога да вкарам в употреба във всеки един момент. Двамата тръгнаха обратно към имението, като по пътя преминаваха покрай разклонени дървета и друга растителност, Кроу сочеше към ядивни и отровни видове гъби, изпитвайки Шерлок по теми, които бяха разисквали преди седмици. Момчето беше напълно сигурно, че може да оцелее в дивата природа, като се храни с каквото намери, без да се отрови. След около половин час достигнаха до имението „Холмс“, което представляваше огромна и някак си отблъскваща къща, разположена върху няколко акра гол терен. Шерлок погледна към прозореца на собствената си спалня, който се намираше в най-горната част на постройката: малка, нестандартна стая, точно под полегатия покрив. Не беше никак удобна и момчето не копнееше да се върне в нея. Пред входната врата на имението чакаше карета, чийто кочияш лениво си играеше с камшика, а конят му ядеше сено от завързана за врата му торба.

– Посетители? – попита Кроу.

– Чичо Шеринфорд и леля Ана не са споменавали, че ще имаме гости за обяд – отговори Шерлок и се зачуди кой ли беше дошъл с каретата.

– Ще разберем след няколко минути – отбеляза Еймиъс. – Чиста загуба на умствена енергия е да се размишлява над въпрос, чийто отговор ще ти бъде предоставен на поднос в най-кратък срок. Двамата достигнаха стъпалата, които водеха до предната врата. Холмс прибяга до нея и установи, че е наполовина отворена, а Кроу го последва със спокойна крачка. Салонът беше тъмен, с контрафорси от прашна слънчева светлина, която проникваше през високите прозорци. Маслените картини, които покриваха стените, почти не се забелязваха в сумрака. Лятната жега беше неотлъчен спътник.

– 19 –

– Ще уведомя, че си тук – съобщи Шерлок на учителя си.

– Няма нужда – промърмори Еймиъс. – Някой вече знае. – Мъжът кимна с глава към сенките под стълбището. Една фигура се появи от там. Черната ѝ рокля и черната ѝ коса контрастираха на бялата ѝ кожа.

– Мистър Кроу – започна икономката. – Не знаех, че ви очакваме.

– Хората говорят надълго и нашироко за гостоприемството на семейство Холмс – тържествено заяви Еймиъс – и за храната, която сервират на скитащите се пътници. А и как да пропусна възможност да ви видя отново, мисис Еглантайн? Жената подсмръкна, тънките ѝ устни се свиха под острия ѝ малък нос.

– Убедена съм, че много жени се поддават на колониалния ви чар, мистър Кроу – заяви тя. – Но аз не съм една от тях.

– Мистър Кроу ще остане с нас за обяд – заяви твърдо Шерлок, но потръпна, когато острият като игла поглед на мисис Еглантайн се заби в него.

– Това зависи от вашите чичо и леля – отбеляза икономката, – а не от вас.

– Тогава аз ще им кажа – отвърна Холмс, – а не вие. – Момчето се обърна към учителя си. – Остани тук, докато проверя – каза то. Когато се завърна, мисис Еглантайн се беше разтворила в сенките.

– Има нещо странно в тази жена – промърмори Кроу. – Не се държи като прислужница. Държи се така, все едно е член на семейството. Имам чувството, че тя командва наоколо.

– Не знам защо чичо и леля ѝ позволяват да прави това – каза Шерлок, – аз не бих. Холмс влезе в трапезарията и се огледа наоколо. Домашните прислужници работеха над бюфетите в едната част на помещението, където приготвяха чинии – 20 –

със студено месо, риба, сирене, ориз, туршия и хляб, които семейството трябваше да дойде и да си вземе, както обикновено правеха, но в момента нямаше следа от чичо му и леля му. Момчето се върна отново в салона, спря се за известно време, след което се насочи към вратата на библиотеката и почука.

– Да? – разнесе се глас от вътре, глас, който беше свикнал да произнася проповеди и речи, писани цял живот от собственика му: чичото на Шерлок – Шеринфорд Холмс. – Влез! Момчето отвори вратата.

– Мистър Кроу е тук – заяви той и видя, че чичо му стои на бюрото си. Носеше старомоден черен костюм, а впечатляващата му библейска брада покриваше гърдите му и се лееше като водопад. – Чудех се дали може да остане с нас за обяд.

– За мен ще е удоволствие да разговарям с мистър Кроу – заяви Шеринфорд Холмс, но вниманието на Шерлок беше привлечено от мъжа, който стоеше до отворения френски прозорец. Дългият му редингот и високата яка хвърляха сенки наоколо.

– Майкрофт! Брат му кимна мрачно, но имаше някакъв блясък в очите му, който резервираното му държание не можеше да прикрие.

– Шерлок – започна той, – изглеждаш прекрасно. Явно селският живот ти се отразява добре.

– Кога пристигна?

– Преди час. Слязох на гара Ватерло, а след това наех карета до тук.

– Колко време ще останеш? Брат му присви рамене, което беше незначително движение, предвид масивната му фигура.

– Няма да пренощувам, но исках да проверя развитието ти. Също така се надявах да се видя с мистър Кроу. Радвам се, че е тук.

– Брат ти и аз ще приключим с работата си – заяви Шеринфорд – и ще се видим в трапезарията.

– 21 –

Намекът беше пределно ясен, затова Шерлок излезе и затвори вратата. Усети, че по лицето му се разля усмивка. Майкрофт беше тук! Денят изведнъж беше станал по-слънчев, отколкото беше само мигове преди това.

– Да не би да чух гласа на брат ти? – избоботи Еймиъс Кроу от другия край на салона.

– Каретата навън е негова. Каза, че желае да разговаря с теб. Кроу кимна.

– Чудя се защо ли – промълви тихичко.

– Чичо Шеринфорд потвърди, че можеш да останеш за обяд. Каза също така да ги чакаме в трапезарията.

– Това ми звучи като добър план – заяви на висок тон Кроу, но лицето му беше намръщено, което опровергаваше жизнеността на думите му. Шерлок го поведе към трапезарията. Мисис Еглантайн вече беше там, стоеше в сянката между два големи прозореца. Холмс не я беше видял да минава пок­ рай него в салона. За момент се зачуди дали не беше възможно тя да е призрак, който умее да минава през стените, но бързо реши, че идеята е глупава. Призраци не съществуваха. Прогони мисис Еглантайн от мислите си, насочи се към бюфета, взе си чиния и започна да я пълни с парчета месо и сьомга. Кроу го последва и стори същото в другия край. Шерлок продължаваше да е замаян от внезапната поява на по-големия си брат. Майкрофт живееше в Лондон, столицата на империята. Работеше за правителството и макар често да се отнасяше лековато към позицията си, като казваше, че е обикновен книжен плъх, младият Холмс вярваше, че брат му е много поважен, отколкото се изкарваше сам. Когато Шерлок си беше у дома – заедно с майка си и баща си, или иначе казано, по времето, преди да бъде изпратен да живее при чичо си и леля си – понякога Майкрофт се – 22 –

прибираше от Лондон за няколко дни и момчето беше забелязало, че всеки ден пред къщата им спираше карета, от която се появяваше човек с червена кутия. Той я предаваше единствено на Майкрофт, а в замяна Майкрофт му подаваше плик, който съдържаше, поне според Шерлок, писма и меморандуми, които беше написал на базата на съдържанието на кутията от предния ден. Каквато и дейност да изпълняваше, очевидно правителството имаше нужда да поддържа връзка с него всеки ден. С уста пълна с храна, Шерлок чу, че вратата на библиотеката се отваря. Миг по-късна високата прегърбена фигура на Шеринфорд Холмс пристъпи в трапезарията.

– А, brōma theōn1 – възкликна на гръцки той, като забеляза бюфетите. Мъжът погледна в посока към племенника си и заяви: – Можеш да използваш библиотеката ми, моята psykhēs iatreion2, за срещата с брат си. – Шеринфорд се обърна към Кроу и добави: – Също така специално отбеляза вие да се присъедините към двама им. Шерлок остави чинията си и бързо се насочи към библиотеката. Еймиъс го последва, големите му крачки наваксаха бързо, въпреки бавната му походка. Майкрофт се намираше на същото място до френските прозорци. Той се усмихна на брат си, след което пристъпи към него и разроши косата му. Усмивката се изпари от лицето му, когато забеляза Кроу, но въпреки това двамата се ръкуваха.

– Ето как стоят нещата – започна Майкрофт. – След задълбочено и изморително разследване от страна на полицията не намерихме никаква следа от барон Мопертюи. Смятаме, че е напуснал страната и е отпъту1 Brōma theōn (гр.) – „храната на боговете“. Твърди се, че така Нерон е нарекъл отровните гъби, с които майка му Агрипина Млада е отровила своя чичо и съпруг император Клавдий. – Б. пр.

2 Psykhēs iatreion (гр.) – „болница за ума“. – Б. пр.

– 23 –

вал за Франция. Добрата новина е, че няма убити британски войници или други хора от пчелни ухапвания.

– Може да се поспори по въпроса дали планът на Мопертюи щеше да проработи, или не – заяви трезво Кроу. – Предполагам, че човекът е психически нестабилен. Но добре сторихме, че не оставихме нещата на случайността.

– Правителството ви е благодарно за това – отвърна Майкрофт.

– Майкрофт, как е татко? – попита Шерлок. Брат му кимна.

– Корабът му вече трябва да е близо до Индия. Той и полкът му вероятно ще слязат на суша до края на седмицата, но със сигурност няма да получим вест от него или някой друг в следващите един-два месеца – скоростта на комуникациите с този отдалечен континент не го позволява. Но ако чуя нещо, ще те уведомя веднага.

– Как е... мама?

– Здравето ѝ е крехко, както знаеш. Засега е стабилна, но се нуждае от почивка. Разбрах от доктора ѝ, че спи по шестнайсет-седемнайсет часа на ден. – Мъжът въздъхна. – Нуждае се от време, Шерлок. От време и от психическо и физическо спокойствие.

– Разбирам – отвърна момчето, докато се бореше с една буца в гърлото си. – Значи, ще прекарам всички останали летни ваканции в имение „Холмс“?

– Не съм сигурен – започна Майкрофт, – че мъжкото училище „Дийпдийн“ ти е от голяма полза.

– Латинският ми стана по-добър – отвърна бързо Шерлок, след което сам се наруга. Трябваше да се съгласява с брат си, а не да му противоречи.

– Няма съмнение в това – заяви сухо Майкрофт, – но има и други неща, които едно момче трябва да научи, освен латинския.

– Гръцки? – не успя да се възпре да попита Шерлок. Брат му се усмихна, макар че не искаше да го стори.

– Виждам, че саркастичното ти чувство за хумор е – 24 –

оцеляло дори и тук. Не, въпреки очевидните ползи от латинския и гръцкия в този все по-труден свят, в който живеем, смятам, че ще ти е от по-голяма полза едно по-лично и индивидуално обучение. Обмислям възможността да те отпиша от „Дийпдийн“ и да уредя обучението ти да се осъществява тук, в имението „Холмс“.

– Няма да се връщам на училище? – Шерлок потърси някаква следа у себе си, че е разочарован, но такава липсваше. Все пак нямаше никакви приятели там и най-хубавите му спомени не бяха щастливи, а скучни. Нищо не го задържаше в „Дийпдийн“.

– Трябва да гледаме напред към висшето ти образование – продължи Майкрофт. – Говоря за „Кеймбридж“, разбира се. Или „Оксфорд“. Мисля, че ще имаш по-добър шанс да влезеш в тези заведения, ако се фокусираме малко повече върху обучението ти, отколкото „Дийпдийн“ може да го стори. – Брат му се усмихна отново. – Ти си много специално момче и трябва да бъдеш обучаван по този начин. Не ти обещавам, но се надявам до края на лятната ваканция да ти съобщя за решението си.

– Може и да си въобразявам, но няма ли и аз да изиг­ рая малка роля в обучението на момчето? – избоботи Еймиъс Кроу.

– Да – отвърна Майкрофт и леко присви устните си. – Очевидно е, че засега се справяш добре с него.

– Той е Холмс – отбеляза американецът. – Може да бъде напътстван, но не може да бъде насилван. Ти беше същият.

– Да – отвърна по-големият брат. – Бях, нали? – Преди Шерлок да има възможност да изрази изненадата си, че Кроу е бил учител на Майкрофт, Майкрофт каза: – Ще бъдеш ли така добър да ни оставиш да си поговорим насаме с мистър Кроу, Шерлок? Имаме да обсъждаме нещо.

– Ще мога ли... да те видя, преди да си тръгнеш?

– Разбира се. Няма да си заминавам, преди да падне нощта. Можеш да ме разведеш из къщата, ако желаеш.

– 25 –

– Можем да се разходим навън – предложи Шерлок. Майкрофт потръпна.

– Не мисля – отвърна той. – Не съм подходящо облечен за бродене.

– Просто ще обиколим къщата! – възпротиви се брат му. – Няма да ходим в гората!

– Ако нямам покрив над главата си и не усещам дъски или паваж под краката си, тогава го броя като бродене – настоя Майкрофт. – А сега, мистър Кроу, да поговорим по работа. Шерлок напусна библиотеката неохотно и затвори вратата след себе си. По гласовете в трапезарията отсъди, че леля му се беше присъединила към чичо му за обяд. Не искаше да се подлага на непрестанното бърборене от нейна страна, така че се насочи навън. Поскита се от едната страна на къщата с ръце в джобовете и от време на време сритваше някое камъче. Слънцето грееше точно над него и усети как по челото му избива тънък слой пот, както и между лопатките на гърба му. Френските прозорци на библиотеката бяха точно пред погледа му. Отворените френски прозорци. Можеше да чуе гласовете от вътре. Част от разума му казваше, че това е личен разговор, от който беше изключен, но друга част, много попривлекателна от първата, му казваше, че Майкрофт и Еймиъс Кроу обсъждат него. Шерлок се приближи по каменната тераса, която опасваше цялата страна на къщата.

– Сигурни ли са? – питаше Кроу.

– Работил си за Пинкертънови и преди – отвърна Майкрофт. – Източниците им на информация обикновено са много точни, дори и на такова разстояние от Съединените американски щати.

– Не ми се вярва да е дошъл тук...

– Предполагам, че Америка е била прекалено опасна за него.

– 26 –

– Страната е голяма – отбеляза Кроу.

– И на места доста нецивилизована – възпротиви се Майкрофт. Еймиъс не беше убеден.

– По мое мнение би опитал да прекоси границата с Мексико.

– Очевидно не го е сторил. – Тонът на Майкрофт беше непреклонен. – Погледни го от тази страна – бил си изпратен в Англия, за да откриеш симпатизанти на Юга от Гражданската война1, за чиито глави има наг­ рада. Какво по-добро основание за него да дойде тук, след като те са тук?

– Логично – отстъпи Кроу. – Подозираш ли, че става въпрос за конспирация? Майкрофт се подвоуми за миг.

– „Конспирация“ е доста силна дума засега. Предполагам, че всички те са били привлечени от тази страна, защото е цивилизована, хората говорят на същия език като тях и защото е безопасна. Но с течение на времето може да се превърне в конспирация. С толкова много опасни мъже, които нямат какво друго да правят, освен да си говорят помежду си... Трябва да спрем това в зародиш. Главата на Шерлок се замая. Какво, за бога, говореха двамата? Прекалено късно беше навлязъл в разговора, за да разбере за какво става въпрос.

– Хей, Шерлок – провикна се Майкрофт от вътрешността на стаята, – може да се присъединиш към нас. Така или иначе, вече си част от разговора ни.

1 Американската гражданска война (1861–1865), известна още като Войната между Севера и Юга, е била война между добре развитите индустриални северни щати и селскостопанските южни щати на САЩ. В този роман се използва определението „Войната между щатите“, тъй като по времето, в което се развива действието, е била известна по този начин. – Б. пр.

– 27 –

Глава 2

М

ладият Холмс влезе в библиотеката през френските прозорци. Беше с наведена глава. Чувстваше се сгорещен и засрамен и по странен начин гневен; не знаеше дали беше ядосан на Майкрофт, че го беше заловил да подслушва, или на себе си, че се беше оставил да бъде хванат.

– Откъде разбра, че съм там? – попита момчето.

– Първо – започна без никаква следа от емоция в гласа си брат му, – очаквах да си там. Ти си млад мъж със свръхразвито чувство за любопитство и наскорошните събития доказаха, че не обичаш да играеш по установените от обществото правила. Второ, усещаше се слаб полъх, който влиза от една пролука във френските прозорци. Когато застана отвън, макар да не се виждаше и сянката ти да не беше забележима, тялото ти спря течението. Предположих, че нещо го блокира. Най-очевидният кандидат беше ти.

– Сърдиш ли ми се? – попита Шерлок.

– Никак даже – отвърна Майкрофт.

– Онова, което би разгневило брат ти – започна, развеселен, Еймиъс Кроу, – би било небрежно да оставиш сянката си да се разхожда по терасата пред прозореца.

– Това – съгласи се по-големият Холмс – щеше да бъде демонстрация на жалка липса на знания за простата геометрия и на неспособността да се предвидят резултатите от собствените ти действия.

– 28 –

– Ти ми се подиграваш – обвини го Шерлок.

– Само малко – заключи Майкрофт, – и то с най-доб­ ри намерения. – Мъжът направи кратка пауза. – Каква част от разговора ни успя да чуеш? Момчето сви рамене.

– Нещо за човек, който дошъл от Америка в Англия, и ти смяташ, че е заплаха. О, и нещо за семейс­ тво Пинкертън. Майкрофт хвърли поглед към Кроу и повдигна едната си вежда. Кроу му се усмихна леко в отговор.

– Те не са семейство – отвърна учителят, – макар че понякога изглежда така. Национална детективска агенция „Пинкертън“1 е компания на детективи и телохранители. Основана е от Алън Пинкертън в Чикаго преди около дванайсет години, когато човекът осъзнал, че броят на железопътните компании в Щатите се увеличавал, но нямало как те да бъдат предпазени от кражби, саботажи и своеволия от страна на съюзите. Алън наемал хората си и ги обучавал като специална полицейска сила.

– Напълно независимо от правителствените правила и закони – промърмори Майкрофт. – Знаеш ли, за страна, която се гордее с демократичните си принципи, имате навика да създавате безотчетни независими агенции.

– Наричаш го „Алън“ – започна Шерлок. – Познаваш ли го?

– Ал Пинкертън и аз сме извървели дълъг път – пот­ върди Кроу. – Бях с него преди седем години, когато двамата прекарахме Ейбрахам Линкълн2 през Балтимор на път за встъпването му в длъжност. Имаше заговор от южните щати да убият Линкълн в града, Национална агенция „Пинкертън“ – частна американска охранителна и детективска агенция, основана от Алън Пинкертън през 1850 година. Първата от този род в САЩ. – Б. пр.

2 Ейбрахам Линкълн (1809–1865) – шестнайсетият президент на САЩ. Твърд противник на робството. – Б. пр.

1

– 29 –

но Пинкертънови бяха наети, за да го защитават, и в крайна сметка успяхме. Оттогава, от време на време, работя като консултант за Ал. Не получавам заплата, но човекът ми плаща хонорар в някои случаи.

– Президентът Линкълн? – попита Шерлок, умът му препускаше. – Не беше ли...

– О, впоследствие го докопаха. – Лицето на Кроу беше спокойно и сериозно като гранитна скулптура. – Три години след заговора в Балтимор някой успя да стреля по него във Вашингтон. Конят му хукнал и шапката му паднала. Когато я намерили по-късно, открили дупка от куршум в нея. На сантиметри от целта си. – Учителят въздъхна. – Година по-късно, точно преди три години, докато бил в театъра във Вашингтон и се наслаждавал на пиесата „Нашият американски братовчед“1, човек, на име Джон Уилкс Бут2, го застрелял от упор в тила, скочил на сцената и избягал.

– Не си бил там – каза меко Майкрофт. – Не си можел да сториш нищо.

– Трябваше да съм там – отвърна Кроу, също толкова меко. – Както и Ал Пинкертън. В интерес на истината, единственият телохранител, който се грижел за президента през онази вечер, бил един пиян полицай, на име Джон Фредерик Паркър. Дори не бил там, когато Линкълн бил застрелян. Намирал се в близката таверна и се наливал с ейл.

– Помня, че четох за случая във вестника на татко – каза Шерлок и наруши тежката тишина, която беше налегнала помещението. – Помня също така, че татко говореше по темата, но така и не разбрах защо е бил убит президентът Линкълн.

– Това е проблемът с училищата в днешно време – промърмори Майкрофт. – Доколкото зависи от тях, 1 „Нашият американски братовчед“ – музикална комедия от англичанина Том Тейлър. – Б. пр.

2 Джон Уилкс Бут (1838–1865) – американски актьор, убил президента Ейбрахам Линкълн. – Б. пр.

– 30 –

английската история се изучава до сто години назад и няма такова понятие като „световна история“. – Погледна към Кроу, но американецът нямаше намерение да продължи темата. – Предполагам, че си запознат с Войната между щатите, нали? – обърна се към Шерлок.

– Само от статиите в „Таймс“.

– Казано накратко, единайсет щата от южната част на Съединените американски щати обявяват своята независимост и основават Конфедеративни американски щати. – Майкрофт се изсмя. – Все едно Дорсет, Девън и Хампшър1 внезапно да решат, че искат да създадат нова страна, и да обявят своята независимост от Великобритания.

– Или Ирландия да реши, че иска да е независима от британското управление – измърмори Кроу.

– Там ситуацията е съвсем различна – сопна се Майкрофт, след което върна вниманието си отново върху Шерлок и продължи: – За известно време е имало двама американски президенти – Ейбрахам Линкълн на Севера и Джеферсън Дейвис2 на Юга.

– Защо са искали да бъдат независими? – попита младият Холмс.

– Защо всички искат да бъдат независими? – отвърна на въпроса с въпрос Майкрофт. – Защото не желаят да получават заповеди. В техния случай са имали и различни политически възгледи. Южните щати подкрепяли робството, докато Линкълн провел избирателната си кампания под надслова, че ще освободи робите.

– Не е толкова просто – намеси се Кроу.

– Никога не е – съгласи се Майкрофт, – но засега е достатъчно. Военните действия започнали на 12 април 1861 година и през следващите четири години 620 хиляди американци били убити в тази гражданска Дорсет, Девън и Хампшър – графства в Англия. – Б. пр. Джеферсън Финис Дейвис (1808–1889) – американски политик и президент на Конфедеративните американски щати по време на тяхното съществуване между 1861 и 1865 година. – Б. пр.

1 2

– 31 –

война – в някои случаи един срещу друг се изправяли брат срещу брат си и баща срещу сина си. – По-големият Холмс потрепери и за момент в стаята стана по-тъмно, когато един облак препречи пътя на светлината. – Постепенно – продължи той – Северът, известен като Съюза, подривал военната сила на Юга, който се наричал Конфедерацията. Един от най-значителните ѝ генерали, Робърт Лий, се предал на 9 април 1865 година. В резултат на тази новина Джон Уилкс Бут застрелял президента Линкълн пет дни по-късно. Нападението било част от много по-мащабен заговор. Съучастниците му трябвало да убият държавния секретар и вицепрезидента, но вторият убиец се провалил, а третият не издържал на напрежението и избягал. Последният генерал на Конфедерацията се предал на 23 юни 1865, а последната военна част, корабът на Конфедерацията „Шенандо“, се предава на 2 ноември 1865 година. – Майкрофт си спомни нещо и се усмихна. – Ироничното е, че се предадоха в Ливърпул, Англия. Бяха прекосили Атлантическия океан, за да не се предадат на силите на Севера. Бях там като представител на британското правителство. Това беше краят на Войната между щатите.

– Не точно – обяви Кроу. – Все още има хора в Юга, които желаят да бъдат независими. Все още има хора, които агитират насам-натам.

– Което ни води до настоящия момент – каза Майкрофт по-скоро на Шерлок, отколкото на американеца. – Съучастниците на Бут бяха заловени и обесени през юли 1865 година. Самият Бут избяга и се твърди, че е заловен и разстрелян от войници на Съюза дванайсет дни по-късно.

– „Твърди се“? – попита младият Холмс, усетил намека в думите на брат си. Майкрофт хвърли поглед на Кроу.

– През последните три години се носят слухове, че Бут всъщност е избягал от преследвачите си и че друг – 32 –

конспиратор, който приличал на него, е бил разстрелян. Говори се, че Бут сменил името си на Джон Сейнт Хелън и забягнал в Америка, за да спаси живота си. Все пак по професия е актьор.

– Смяташ, че той е тук сега? – попита Шерлок. – В Англия? Майкрофт кимна.

– Получих телеграма от агенция „Пинкертън“. Хората ѝ чули, че мъж, на име Джон Сейнт Хелън, с описанието на Джон Уилкс Бут, е бил засечен да пътува с кораб от Япония до Великобритания. Помолиха ме да уведомя мистър Кроу, за когото знаят, че пребивава в страната. – По-големият Холмс погледна към Еймиъс. – Алън Пинкертън смята, че Бут е пристигнал с кораба на Конфедерацията „Шенандо“ преди три години, прекарал е известно време тук, след което е отишъл в чужбина. Сега мислят, че се е върнал.

– Смятам, че ти споменах преди – обърна се Кроу към Шерлок, – че бях помолен да дойда в тази страна, за да намеря онези хора, които избягаха от Америка, защото са извършили най-ужасните престъпления по време на Войната между щатите. Не говоря за убийствата между войниците, а за кланета на невинни, изгарянето на градове и всякакви подобни безбожни актове. Тъй като вече съм тук, има логика Алън Пинкертън да желае аз да разследвам този човек Джон Сейнт Хелън.

– Имаш ли нещо против да те попитам – започна Шерлок – на коя страна беше по време на Войната между щатите? Каза ми, че си от Албакърки. Потърсих го на една карта на Америка тук, в библиотеката на чичо ми. Албакърки е град в Тексас, който е южен щат. Нали?

– Така е – отвърна Кроу. – Тексас беше част от Конфедерацията по време на войната. Но само защото съм роден там, не означава, че автоматично бих подкрепил всичко, което правят. Човек има право да взема свои – 33 –

собствени решения, базирани на високоморални ценности. – Американецът се намръщи неволно. – Намирам робството за... отблъскващо. Не вярвам, че някой човек е по-нисш от друг заради цвета на кожата си. Смятам, че други неща го правят такъв, включително способността му да мисли рационално, но не и нещо толкова глупаво като цвета на кожата.

– Разбира се, Конфедерацията би оспорила – отвърна спокойно Майкрофт – с твърдението, че цветът на кожата на човек е признак за способността му да мисли рационално.

– Ако желаеш да установиш интелигентността на един човек, просто трябва да поговориш с него – прис­ мя се Кроу. – Цветът на кожата няма нищо общо с това. Едни от най-умните мъже, с които съм разговарял някога, са били черни, а едни от най-глупавите – бели.

– Значи, си отишъл при Съюза? – попита Шерлок с цел да се върнат към удивителната и неочаквана история на учителя му. Кроу хвърли поглед на Майкрофт, който бавно пок­ лати глава.

– Нека просто кажем, че останах в Конфедерацията, но работех за Съюза.

– Като шпионин? – изуми се младият Холмс.

– Като агент – поправи го брат му.

– Това не е ли... неморално?

– Хайде да не се впускаме в дискусии за морала, че трябва да прекараме тук целия ден. Нека приемем, че правителствата постоянно използват агенти. Майкрофт беше изрекъл нещо, което най-накрая проникна в ума на Шерлок и породи реакция.

– Каза, че агенция „Пинкертън“ те е помолила да предадеш на мистър Кроу за Джон Сейнт Хелън. Това означава... – момчето усети как в него се надига вълна от емоции – ...че не си дошъл тук, за да ме видиш. Дошъл си, за да се видиш с него.

– Дойдох да видя и двама ви – отвърна нежно – 34 –

Майкрофт. – Една от определящите характеристики на света на възрастните е, че решенията рядко се вземат на основата само на един фактор. Големите правят нещо поради много причини. Трябва да разбереш това, Шерлок. Животът не е просто нещо.

– А трябва да бъде – отвърна бунтарски младият Холмс. – Едно нещо или е правилно, или не е. Майкрофт се усмихна.

– Никога не кандидатствай за държавна позиция – каза той. Кроу пристъпваше от крак на крак. Като че ли се чувстваше неудобно от Шерлок.

– Къде живее този човек Джон Сейнт Хелън? – попита учителят. Майкрофт извади парче хартия от джоба си и го погледна.

– Явно е наел къща в Годалминг на Гилдфорд Роуд. Името на къщата е... – мъжът погледна листчето отново – ...„Шенандо“, което може да е показателно или просто да е съвпадение. – По-големият Холмс направи кратка пауза. – Какво смяташ да правиш?

– Да разследвам – отвърна Кроу. – Затова съм тук. Разбира се, трябва да внимавам. Огромен американец като мен би се набил на очи много бързо.

– Бъди невидим – каза Майкрофт – и моля те, не вземай правосъдието в свои ръце. Има закони в тази страна и не искам да те видя увиснал на въжето за убийство. – По-големият Холмс подсмръкна. – Не обичам иронията. Вреди ми на храносмилането.

– Мога да помогна – отвърна изневиделица Шерлок, като изненада и самия себе си. Явно мисълта му си беше проправила път от мозъка до устата му, без да се спре никъде другаде. Двамата мъже го изгледаха изумени.

– В никакъв случай – заяви остро Майкрофт.

– Изключено – сопна се Кроу в хармония с думите на държавния служител.

– 35 –

– Но аз мога просто да пояздя до Годалминг и да задам няколко въпроса – настоя Шерлок. – Никой няма да ме забележи. А и не показах ли, че съм способен на такива неща в случая с барон Мопертюи?

– Там беше различно – отбеляза Майкрофт. – Случайността те замеси в онази афера и най-голямата опасност беше, когато мистър Кроу се опита да те измъкне. – Мъжът млъкна, за да обмисли нещо. – Татко никога няма да ми прости, ако позволя да ти се случи нещо лошо, Шерлок – довърши с по-тих глас по-големият Холмс. Момчето се почувства огорчено от този начин на представяне на действията му срещу барон Мопертюи, които бяха преиначени и недооценени, но реши да запази мълчание. Нямаше смисъл да спори за минали неща, когато на масата бяха поставени по-важни дела.

– Няма да сторя нищо, което да привлече вниманието върху ми – възпротиви се Шерлок. – И не виждам как може да е опасно.

– Ако Джон Сейнт Хелън се окаже Джон Уилкс Бут, то в такъв случай човекът е доказан убиец и беглец – заяви Кроу, – който ще увисне на бесилото, ако се завърне, или някой го върне, в САЩ. Той е като приклещено в ъгъла животно. Ако сметне, че се намира в опасност, ще покрие следите си и отново ще изчезне, а аз ще трябва да го търся. Не искам да се превърнеш в една от следите, които трябва да прикрие.

– Има и нещо друго – промърмори Майкрофт и хвърли поглед на Еймиъс. – Не знам доколко агенция „Пинкертън“ те е държала в течение относно ситуацията, но се смята, че Бут и съконспираторите му са били част от нещо по-голямо.

– Разбира се, че са били – избоботи Кроу. – Нарича се Войната между щатите.

– Имах предвид – натърти държавният служител, – че идеята за покушението на президента Линкълн не е дош­ ла от тях, а са работили под инструкции, и тази пътеводна светлина, ако щеш така я наречи, все още е на свобода.

– 36 –

Ако Бут наистина е тук, в Англия, тогава е възможно да се насочи обратно в Америка. Стори ли това, възниква един голям въпрос „Защо?“. Каква е неговата цел? Кроу се усмихна.

– Ако смята да се върне в Америка, то работата ми ще се улесни. Единственото, което ще трябва да нап­ равя, е да вдигна врява и той ще бъде арестуван, когато слезе от кораба.

– Няма ли да е по-добре първо да установиш какви са намеренията му? Спирането му едва ли ще спре конспирацията.

– Ако въобще съществува такава – отвърна Кроу и заклати глава. Шерлок се почувства така, все едно се намираше в средата на философски спор. Неофициалният му учител, който свикна да е част от живота му, се беше сблъскал с проблем, който можеше да го върне в родната му страна или дори да го накара да преследва този човек по целия свят, и това беше единственото, което имаше значение за него. Ако момчето можеше да направи нещо, което да помогне, определено щеше да го стори. Просто нямаше да казва на Майкрофт.

– Може ли да тръгвам сега? – попита той. Брат му му направи вял жест с ръка.

– Върви и се разходи навън или каквото там ти се прави. Ние ще поговорим още малко.

– Ела у дома утре сутрин – каза Кроу, без дори да пог­ лежда към Шерлок. – Ще продължим с уроците тогава. Момчето се изниза, когато двамата мъже започнаха да обсъждат трудностите при екстрадирането на хора от американските щати на федерално ниво и британското правителство. Навън слънцето продължаваше да грее тежко. Шерлок можеше да помирише пушек и далечния малцов аромат на пивоварните във Фарнъм. Годалминг не можеше да е толкова далеч, нали така? Все пак се намираше на Гилдфорд Роуд, което – 37 –

подсказваше, че е някъде близо до Гилдфорд, а Гилдфорд беше близо до Фарнъм. Матю Арнат щеше да знае. Матю – или Мати, както обичаше да го наричат – беше момче, което Шерлок опозна доста добре през последните месец-два. Той живееше сам, на своята лодка, придвижваше се между градовете по каналите, крадеше храна откъдето можеше и гледаше да не се навърта около приютите за бедни. Застоя се във Фарнъм за по-дълго, отколкото оставаше в другите градове, макар че нито той, нито Холмс не настояваха да разберат какви бяха причините за това. Ако Шерлок имаше намерение да отиде в Годалминг, за да открие къщата, наречена „Шенандо“, и човека, който живееше в нея – предполагаемия убиец Джон Уилкс Бут – искаше Мати да бъде до него. Младият Арнат вече беше спасил живота му на няколко пъти. Холмс му имаше доверие. Момчето обиколи къщата, мина покрай кухнята и се насочи към конюшнята. Конете, които двамата с Мати бяха взели от имението на барон Мопертюи преди няколко седмици, се намираха в нея и преживяха сено. Шерлок нямаше представа какво да прави с тях, след като колосалният план на барона пропадна, така че помоли конярчетата да се грижат за тях и им даде един шилинг. Никой друг не беше забелязал, че нови два коня се навъртаха около къщата. Разбира се, благодарение на този факт можеше да язди с Вирджиния. Тя му преподаваше уроци и той беше доволен, че може да се научи да бъде добър ездач. Шерлок оседла коня си и се качи на него, а с лявата си ръка хвана юздите на другия и в тръс напусна конюшнята. Тъй като трябваше да води две животни, а не едно, се движеше доста по-бавно, но въпреки това стигна до Фарнъм за половин час и се насочи към мястото край реката, където Мати беше закотвил лодката си.

– 38 –

Другото момче стоеше в нея и се взираше във водоема. Когато видя Шерлок, скочи на крака.

– Взел си конете – отбеляза то.

– Така е – съгласи се Холмс. – Виждам, че проницателността ти е безпогрешна.

– Я се разкарай – спокойно отвърна Мати. – Проницателността ми ми подсказва, че искаш да дойда с теб някъде. Ако наистина е така, няма нужда да бъдеш саркастичен.

– Съгласен – отвърна Шерлок. – Съжалявам. Понякога просто не мога да се спра.

– Така, какво става?

– Помислих си, че може да искаш да пояздим до Годалминг – каза му Холмс. Мати присви очи.

– Защо ми е да го правя?

– Ще ти кажа по пътя – отвърна Шерлок. Пътят до Годалминг ги поведе по не особено голям склон, който продължаваше километри наред. Хълмът представляваше началото на хребет, чийто край не се виждаше в далечината. От двете им страни се разпростираха околностите на града, докато не се изгубваха в мъглата на далечен пушек. Мати погледна назад към Шерлок.

– Трябва да прекосим Хогс Бак, докато стигнем до надолнището за Гомшол. Ще ни отнеме около час. Ще продължим ли, или искаш да си починем за малко?

– Хайде да се насладим на гледката за минута-две – предложи Холмс. – И конете да отдъхнат.

– Конете са си наред – отбеляза Мати. – Не те заболя задникът от седлото, нали? Останалата част от пътя беше по-лесна за прекосяване, минаха през полета и пасища, на които пасяха овци, кози и прасета. Когато стигнаха в покрайнините на Годалминг, се наложи да минат през един мост над тясна река, от двете страни на която растяха високи колкото човек тръстики. Пътят след моста водеше наляво.

– 39 –

– Мисля, че това е Гилдфорд Роуд – отбеляза Мати и посочи. – Накъде искаш да продължим.

– Нека се движим в покрайнините на града за известно време – отвърна Шерлок. – Имам чувството, че мястото, което търся, е по-надалеч от тук и е доста по-изолирано. Продължиха да яздят, но много по-бавно, за да може Холмс да оглежда къщите, покрай които минаваха. Мати изглеждаше доволен просто да се наслаждава на гледката, не задаваше никакви въпроси на спътника си, нито се опитваше да разбере защо се намират тук. Много от къщите нямаха имена или бяха по-малки, отколкото Шерлок очакваше да бъдат. В крайна сметка нямаше смисъл да кръстиш имението си „Шенандо“, ако беше пропаднал коптор, нали? Подобно величествено име предполагаше нещо голямо, нещо солидно. Пред няколко от постройките играеха деца – някои с дървени пумпали, а други с кожени топки. Едно-две от тях помахаха на младежите, когато минаха покрай тях. Най-накрая стигнаха до една къща, която беше отделена от останалите – тя се намираше встрани от пътя, до малка горичка. Шерлок можеше да види, че до вратата има дървена табела. Думата беше дълга и като че ли започваше с „Ш“. Но можеше и да не е така. Разцъфнали лилави глицинии1 се виеха около къщата и се настаняваха във всяка пролука и издатина, която намереха.

– Това ли е? – попита Мати. – Да отидем ли да почукаме?

– Не – отвърна Холмс. – Продължи да яздиш, докато не я отминем, и тогава спри. Предната част на постройката беше варосана, а на прозорците имаше капаци. Градината беше добре поддържана, забеляза Шерлок. Със сигурност някой живееше тук. Глициния – род дървовидно катерливо растение от семейство Бобови, произхожда от Китай, Корея, Япония и източната част на Северна Америка. – Б. пр.

1

– 40 –