„Не върви пред мен, може би не ще те следвам. Не върви след мен, може би не ще те водя. Просто върви до мен и ми бъди приятел.“ Албер Камю
Кой знае защо хората никак не обичат блатата, но за нас, жабите, те са най-прекрасното място на света. В блатото има толкова много места за криене! Може да се мушнеш между високите стъбла на тръстиките, да се заровиш дълбоко в меката кал или да се сгушиш в белоснежните чашки на лилиите. Ние, жабите, най-много обичаме да играем на криеница. Спираме замалко, колкото да подразним наперения лебед или самодоволната дива патица и пак продължаваме – чак до края на деня. А нощем? Нощем вятърът свири на тръстиковата си арфа, ние пеем в хор, а блатните огънчета танцуват лудо до сутринта. Да, блатото е жабешкият рай, но понякога дори раят може се окаже неприветливо място. Спомням си една история. Разказа ми я стара, престара жаба още когато бях попова лъжичка.
Някога, много отдавна... Или пък не чак толкова, кой знае, имало едно жабче, което се почувствало нещастно в родното блато. Един ден няколко жабчета забелязали, че всички са гладки и зелени, само едно било... Хм. Доста пъпчиво.
5
– Какво му е на това жабче? – То е от породата на краставите жаби – отвърнали големите жабоци. – Пфу, крастава жаба! Не искаме да си играем с него – заквакали малките. Краставото жабче се огледало във водата. Олеле, колко било грозно! Вместо гладко и лъскаво, цялото било на бучки и цицини. То се разплакало: – Ъ-ъ-ъ, искам да съм гладичък. – Да, ама не си – врякали жабчетата. – Кой ще си играе с мен? – Никой. Горкото жабче не се оплакало на мама или татко, защото жабите нямат родители като децата. Всяка жаба изхвърля във водата хиляди яйца. Те се смесват и не се знае кое яйце на кого е. Краставото жабче било дете на всички, а това е все едно да си дете на никого. – Добре! Щом никой не ме иска, ще замина. Жабчето скочило на едно листо от водна лилия, после на второ, на трето и се озовало на твърда земя. – Ще си намеря нови приятели! – казало на глас то, за да пропъди страха от жабешкото си сърчице. Жабчето стигнало чак до гората, но там се скачало трудно, защото имало паднали листа, камъчета и храсти. Жабчето бързо се уморило.
6
Денят също бил изморен и затова отишъл да спи. Нощта разпуснала черните си коси и над света паднал мрак. Само златните и ` фиби просветвали в тъмнината – хората ги наричат звездички. Жабчето седнало на една поляна и тъкмо се канело да заплаче, когато видяло най-красивото момиче на света – със златни коси, черни очи, бяло лице и бяла рокля. – Коя си ти? – примигнало жабчето. – Аз съм самодива – звъннал гласът на момичето. – И си се загубила в гората през нощта? – Глупости! Тук съм, за да танцувам. Самодивите танцуват само нощем. – А защо не танцуваш сега? – Защото без музика не може – сопнала се самодивата. – Чакам да дойдат щурците. Жабчето също зачакало, защото много искало да види танца на самодивата. – Къде са тези лоши буболечки? – ядосвала се тя. – Аз също мога да попея – прошепнало жабчето. – Ти?! – Може да съм краставо, но все пак съм жаба – изчервило се то. – Добре тогава – махнала с ръка самодивата. – Пей! Краставото жабче запяло – е, не точно като щурците, но все пак силно и вярно. Самодивата подскачала леко като пеперуда, а лунните лъчи се заплитали в косите и ` . Да, толкова красиво нещо не можеш да видиш в блатото, мислело си жабчето. Самодивата танцувала, а то пеело ли пеело, докато съвсем се изморило и спряло. – Пей! – заповядала самодивата. – Не мога повече – едва казало жабчето. – Нямам сили. – Пей! За какво са ти сили?
8
– За да намеря някого, на когото да съм нужен – обяснило търпеливо то. – На мен си ми нужен – викнала самодивата. – Пей! Краставото жабче подскочило от радост. Краставо или не, все пак било нужно на някого. То заквакало с нови сили и пяло, докато на Нощта и ` омръзнало да го слуша, прибрала косите си и отишла да разбуди Деня. – Ах, как прелестно танцувах тази нощ – протегнала се самодивата и си тръгнала. Жабчето поискало да извика, но било пресипнало. Затова заподскачало след нея. – Ти пък какво искаш? – обърнала се самодивата. – Махай се, крастава жабо! Утре щурците ще се върнат. Самодивата се изсмяла и изчезнала, а жабчето се скрило под едно влажно листо, където дълго плакало, докато накрая заспало.
10