Вещицата от планината Тофукуяма
Т
ова се случило много, много отдавна. В подножието на планината Тофукуяма се гушело малко селце. Жителите му разказвали, че на върха на планината живеела вещицата Кикора – от страшна пострашна и от зла по-зла. Селяните се страхували да ходят нагоре в планината, за да не я срещнат някъде. Веднъж над планината Тофукуяма изгряла огромна кръгла луна. Жителите на селцето се събрали и всички заедно тръгнали нагоре да £ се любуват. Ала щом започнали да се приближават към върха, ненадейно се извил бурен вятър, забрулил листата на дърветата и някъде отгоре проехтял страшен глас: – Чуйте ме, хора! Това съм аз, господарката на планината Тофукуяма! Сполетя ме нещастие! Вчера родих детенце, но няма с какво да го храня. Затова искам да ми донесете ори-
5
зови питки, но да са повечко, защото иначе синчето ми ще умре. Ако не изпълните желанието ми, ще сляза от върха и ще ви изям всичките! Селяните се изплашили донемайкъде и хукнали с все сила надолу към домовете си. А като се поокопитили от уплахата, пак се събрали да се посъветват и да решат какво да правят. „Няма как да не изпълним желанието на вещицата Кикора – мислели си те. – А и за детенцето ни е жал, макар че е рожба на вещица, не можем да го оставим да умре от глад, все пак е дете!“ Събрали те кой колкото ориз имал в дома си и изпекли питки – цяла планина. После дошъл ред да решат кого да изпратят при Кикора. – Нека Камаясу и Хонроку отидат! – предложил старейшината. – Те са най-храбри от всички в селото. Храбреците започнали да се противят, не били съгласни да ходят при вещицата. Ами ако вземе, че ги изяде? – Как да отидем при Кикора, след като не знаем пътя? – оправдавали се те. Тогава напред излязла една грохнала от годините си старица и казала: – Аз знам как да намеря вещицата в гората, но съм престаряла и нямам сили да нося питките. Нека двамата храбреци тръгнат с мен, аз ще им покажа пътя. Така и направили. Камаясу и Хонроку, колкото и да не им се искало, тръгнали със старицата към върха на планината. Вървели, вървели и вече били съвсем близо, но се уморили и седнали да си починат. В този миг току над главите им проехтял гласът на страшната вещица: – Май не бързате много-много да ми дойдете на гости! Донесохте ли питките? Храбреците се разтреперили като листа, брулени от вятъра. – Олеле, ще ме хване! – изпищял единият.
6
– Олеле, ще ме изяде! – изкрещял другият. Те захвърлили питките, втурнали се да бягат и се затъркаляли като бурета надолу по склона на планината. Старицата плеснала с ръце и извикала: – Къде хукнахте, бе?! Как ще отнеса питките сама? Викала, викала, ала напразно – от двамата храбреци не останала и следа. Старицата въздъхнала и продължила сама пътя си до пещерата, където живеела вещицата. Влязла вътре и казала: – Здравей, Кикора, донесохме ти оризови питки от селото ни. Не искаме детенцето ти да умре от гладна смърт. – Благодаря – усмихнала се вещицата. – Трудно ми е да живея сама тук, няма кой да ми помогне. А къде са питките? – Доста са тежки за мен – отговорила старицата. – Можеш ли да ми помогнеш и да ги внесеш вътре? Ето ги там, на пътечката. – Ей сега ще стане! – зарадвала се Кикора. – Хайде, синко, изтичай да донесеш питките!
7
Старицата се смаяла: как така бебе, едва вчера родено, ще носи толкова тежко нещо? А като видяла как от тъмния ъгъл на пещерата се появило дете, израсло като канара, което изтичало навън и веднага се върнало с всичките оризови питки, направо загубила ума и дума от изненада. Вещицата Кикора и синът £ започнали да ядат лакомо питките и да ги хвалят: – Ама, че вкусно! Ама, че сладко! Ммм, много по-добре, отколкото да дъвчем хора и кончета! Поседяла, поседяла старицата в пещерата на вещицата още малко и по едно време рекла: – Време ми е вече да се връщам вкъщи. Доста се заседях – дано не съм ви досадила. Вещицата Кикора се натъжила. – Постой още малко! – помолила я тя. – Много ми е скучно тук. Остани да поживееш при мен. Не се бой, няма да ти направя нищо лошо. Нямало какво да направи старицата и останала да живее в пещерата при вещицата. Помагала £ с каквото можела – готвела, чистела, гледала детето. Минала есента и зимата вече се изнизвала, когато един ден Кикора седнала край старицата и казала: – Дойде време да те пусна да си вървиш. С теб ми беше хубаво, но ти си човек и трябва да живееш с хората. За да ти се отблагодаря, ще ти направя подарък. И тя £ подала едно парче чудно красив плат – брокат, извезан със златна и сребърна сърма. После вещицата махнала с ръка и в същия миг задухал ветрец. Той подхванал старицата и леко-леко я спуснал в селото, точно пред нейната къща. А там никой не очаквал да я види повече. Всички смятали, че злата вещица отдавна е изяла старата жена. И ненадейно – що да видят: старицата стои насред селото и държи нещо в ръце! Селяните се зарадвали и започнали да я разпитват:
8
– Как успя да избягаш от вещицата? А старицата се засмяла и казала: – Вещицата от планината Тофукуяма не е нито зла, нито страшна! И показала на всички подаръка, който £ дала Кикора. После отрязала от плата едно парче и ушила красиви дрехи на внучетата си. Но най-изненадващо и за нея, и за другите жители на селото било, че колкото и да режела от плата, той не намалявал. Така цялото село се пременило с дрехи от брокат, извезан със златна и сребърна сърма! Оттогава хората в околността заживели в охолство. Сприятелили се с вещицата и вече не се страхували да ходят до върха на планината Тофукуяма. А в знак на благодарност Кикора ги защитавала от всякакви беди и несгоди. Жителите на селото престанали да боледуват. Разказват дори, че децата им никога не кашляли.
9