“Младият Шерлок Холмс: Облакът на смъртта” by Бисерче вълшебно

Андрю Лейн ОБЛАКЪТ НА СМЪРТТА

Андрю Лейн

ОБЛАКЪТ НА СМЪРТТА

Превод Вера Паунова

Издателство ИБИС София

Andrew Lane YOUNG SHERLOCK HOLMES: Death Cloud Copyright © Andrew Lane 2010 Through Anthea Agency, Sofia, Bulgaria Illustration: © HildenDesign/shutterstock.com Design/Logo: HildenDesign, www.hildendesign.de © Вера Паунова, превод, 2014 © Издателство „Ибис“, 2014 ISBN 978-619-157-066-9 Всички права са запазени. Сканирането и публикуването на тази книга в интернет, както и възпроизвеждането ѝ под каквато и да било друга форма, без писменото съгласие на издателя, е нарушение на авторските права и се наказва от закона.

Посвещава се на паметта на писателите на юношеска литература, чиито произведения поглъщах като малък: капитан Уилям Ърл Джоунс, Хю Уолтърс, Андре Нортън, Малкълм Савил, Алан Е. Норс и Джон Кристофър; както и на приятелството и подкрепата на онези представители на по-новото поколение, които имам щастието да познавам: Бен Джийпс, Стивън Коул, Джъстин Ричардс, Гюс Смит и несравнимия Чарли Хигсън. И с най-искрена благодарност към: Ребека Макнали и Робърт Кърби, задето имаха вяра; Джон Леленбърг и Чарлс Фоули, задето ми дадоха позволение; Гарет Пю, задето ми разказа за пчелите, и Найджъл Маккрейри, задето ми помогна да запазя здравия си разум по време на пътешествието.

Пролог

ървия път, когато Матю Арнат видя облака на смъртта, той се рееше пред прозореца на една къща, близо до мястото, където живееше. Той бързаше по Хай Стрийт в търговското градче Фарнъм, като се оглеждаше за плод или коричка хляб, изпуснати от някой разсеян минувач. Очите му би трябвало да са приковани в земята, но той час по час вдигаше поглед към къщите, магазините и тълпите наоколо. Беше само на четиринайсет години и не помнеше друг път да е бил в толкова голям град. Тук, в заможната част на Фарнъм, старите къщи с външен гредоред се навеждаха над улицата, а стаите на горните им етажи надвисваха като плътни облаци над главите на минаващите отдолу хора. По-голямата част от улицата беше застлана с гладък калдъръм с размерите на човешки юмрук, но имаше един отрязък, където камъните отстъпваха място на отъпкана пръст, от която конските копита и колелата на каруците вдигаха облачета прах. Купчинки конски тор осейваха пътя на всеки няколко крачки, понякога – пресни и още димящи, накацани от мухи, а друг път – стари и изсъхнали, като пресована трева или сено, които така и си бяха останали здраво залепнали. Матю усещаше вонящите изпарения на конския тор, но освен това долавяше уханието на току-що изваден от фурната хляб и нещо, което най-вероятно бе –7– © Издателство ИБИС

прасе, опечено на шиш над открит огън. Струваше му се, че почти вижда маста, която капеше с цвърчене в пламъците. Стомахът му се сви от глад и той се преви от внезапната болка. Бяха минали няколко дни, откакто за последен път бе сложил в уста истинска храна. Не беше сигурен колко още ще издържи. Един от минувачите, възпълен мъж с кафяв цилиндър и овехтял тъмен костюм, спря и протегна ръка, сякаш за да му помогне, ала Матю отстъпи назад. Не искаше подаяния. За дете без родители те водеха до приюта за бедни или до Църквата, а той не искаше да поеме по пътя към нито едно от тези места. Справяше се чудесно и сам. Просто трябваше да намери нещо за хапване. След като си напълнеше корема, всичко щеше да е наред. Шмугна се в една странична уличка, преди мъжът да успее да сложи ръка на рамото му, а после сви зад ъгъла и излезе на улица, която бе толкова тясна, че горните етажи на къщите от двете страни почти се докосваха. Стига да искаше, човек преспокойно би могъл да прекрачи от спалнята на едната къща в тази отсреща. И точно тогава съзря облака на смъртта. Не че тогава знаеше какво представлява. Това стана по-късно. Не, единственото, което видя, бе тъмно петно с размерите на голямо куче, което се изливаше от един отворен прозорец като струя дим, и то такъв, който сякаш бе тласкан от свой собствен разум – тъмното кълбо поспря за миг, а после се оттече настрани към водосточната тръба, където смени посоката си и се понесе към покрива. Напълно забравил глада си, Матю гледаше с широко отворена уста как облакът се плъзна над ръба на керемидите и изчезна. В този миг писък разцепи тишината, долетял от отворения прозорец. Матю се обърна и хукна натам, откъдето бе дошъл, с цялата бързина, на която недохранените му крака бяха способни. Хората не крещяха –8– © Издателство ИБИС

така просто защото нещо ги е стреснало. Не крещяха така дори когато нещо ги бе изплашило. Не, Матю бе видял достатъчно, за да знае, че хората пищят така само когато ги заплашва смъртна опасност. Каквото и да бе предизвикало този писък, той нямаше никакво желание да остане и да разбере.

–9– © Издателство ИБИС

Глава 1

–Е

й, ти! Я ела тук! Шерлок Холмс се обърна, за да види кой кого вика. Стотици ученици стояха тази сутрин под яркото слънце пред мъжкото училище „Дийпдийн“; до един бяха издокарани в чистички униформи и пред всеки от тях, като послушно куче, лежеше дървен сандък, опасан с кожени каиши и претъпкан с багаж. Викът можеше да е насочен към всеки от тях. Преподавателите в „Дийпдийн“ имаха навика никога да не се обръщат към учениците по име – винаги беше с „Ей, ти!“, „Момче!“ или пък „Дете!“. Това усложняваше живота на момчетата и ги държеше нащрек, което навярно бе и причината учителите да го правят. Или това, или пък много отдавна се бяха отказали от опитите да запомнят имената на своите възпитаници. Шерлок не бе сигурен кое обяснение е по-вероятно. Сигурно и двете. Никой от останалите ученици не обръщаше внимание. Те до един или бъбреха с роднините си, дошли да ги приберат, или бяха вперили поглед в училищните порти в очакване да зърнат каретата, която щеше да ги отведе у дома. Шерлок неохотно се обърна, за да види дали злокобният пръст на съдбата не сочи него. Така и беше. Въпросният пръст в този случай принадлежеше на мистър Тъли, преподавателя по латински. Той току-що се бе показал иззад ъгъла на учили– 10 – © Издателство ИБИС

щето, където момчето стоеше встрани от останалите. Костюмът му, който обикновено бе покрит с тебеширен прах, бе специално почистен за края на срока и неизбежните срещи с бащите, които плащаха, за да могат синовете им да получат образование. Квадратната академична шапчица стоеше на главата му под съвършено прав ъгъл, сякаш директорът я бе закрепил там с лепило. – Аз ли, сър? – Да, ти! – сопна се мистър Тъли. – Върви в кабинета на директора quam celerrime. Спомняш ли си достатъчно латински, за да знаеш какво означава това? – Означава „веднага“, сър. – Размърдай се тогава! Шерлок хвърли поглед към портата. – Но, сър… баща ми всеки момент ще дойде да ме вземе. – Сигурен съм, че няма да си тръгне без теб, момче. Шерлок направи един последен отчаян опит. – Багажът ми… Мистър Тъли хвърли презрителен поглед към очукания му дървен сандък – наследство от военните пътувания на баща му, покрит със стари петна и надраскан от годините. – Не виждам на кого би му се приискало да го открадне, освен ако не го сметне за антика. Ще накарам някой префект да го държи под око. А сега изчезвай! Шерлок неохотно изостави вещите си – ризи и бельо, книги с поезия и тетрадките, в които бе започнал да записва размишленията, идеите и мелодиите си, които от време на време изплуваха в главата му – и тръгна към портала с колони в предната част на училищната сграда, проправяйки си път през тълпата от ученици, родители, братя и сестри, като непрекъснато поглеждаше към входа, където цял куп коне и карети се мъчеха да влязат едновременно през тясната порта. Главното преддверие беше облицовано с дъбова – 11 – © Издателство ИБИС

ламперия, а покрай стените се издигаха мраморни бюстове на предишни директори и благодетели, всеки от тях – поставен на свой собствен пиедестал. Снопове лъчи нахлуваха през високите прозорци и се кръстосваха диагонално по пътя си към черно-бялата мозайка на пода, очертани от завихрените снежинки на облачетата тебеширен прах. Миришеше на карболовата киселина, с която прислужничките всяка сут рин миеха плочките. Блъсканицата, която цареше в преддверието, гарантираше, че много скоро поне един от бюстовете ще бъде съборен. По гладката мраморна повърхност на някои от тях вече имаше големи пукнатини – доказателство, че всеки срок най-малко един от тях се пръсваше на парчета върху плочките, след което трябваше да бъде поправян. Шерлок се промъкваше между плътно притиснатите тела, без никой да му обръща внимание, и найсетне се провря през тълпата и пое по коридора, който извеждаше от преддверието. Кабинетът на директора беше няколко крачки по-надолу. Поспря на прага, пое си дъх, отупа прахта от реверите си и почука. – Влез! – избоботи театрално силен глас. Момчето натисна бравата и отвори вратата, мъчейки се да потисне нервния спазъм, който премина през тялото му като мълния. Досега беше влизал в кабинета на директора само два пъти: веднъж с баща си, когато за първи път дойде в „Дийпдийн“, и още веднъж година по-късно, заедно с група ученици, обвинени, че са преписвали на един изпит. Тримата подстрекатели бяха набити с пръчка и изключени; след като бяха налагани до кръв, на останалите четирима-петима им бе разрешено да останат в училището. Шерлок, от когото бяха преписвали, се отърва без бой, като заяви, че не е имал представа. Всъщност бе знаел от самото начало, но тъй като открай време беше нещо като аутсайдер в училище, а да дава на останалите да преписват ги караше, ако не го да го приемат, то поне да го търпят, той – 12 – © Издателство ИБИС

нямаше намерение да повдига морални възражения. От друга страна, не възнамеряваше и да натопи преписвачите – това със сигурност би му докарало бой, а нищо чудно и да го държат пред някой огън, каквито горяха навсякъде из общежитията, докато дрехите му не започнат да пушат, а кожата му не се покрие с мехури. Такъв беше училищният живот – непрекъснато балансиране между преподавателите и останалите ученици. И Шерлок го ненавиждаше. Кабинетът на директора бе точно какъвто си го спомняше – просторен, потънал в сумрак и миришещ на смесица от кожа и тютюн за лула. Господин Томлинсън седеше зад едно писалище – достатъчно голямо, за да може върху него да се играят кегли. Беше едър мъж, облечен в костюм, който не му бе съвсем по мярка, избран навярно, за да му помогне да убеди сам себе си, че не е чак толкова пълен, колкото бе всъщност. – А, Холмс, нали така? Влизай, момче, влизай. И затвори вратата зад себе си. Шерлок се подчини, но докато го правеше, зърна още една фигура в стаята – пред прозореца стоеше мъж с чаша шери в ръка. Слънцето се отразяваше в кристалната чаша и образуваше миниатюрни дъги. – Майкрофт? – изумено каза Шерлок. По-големият му брат се обърна към него и по лицето му пробяга усмивка – толкова бързо, че ако бе мигнал в неподходящ момент, Шерлок щеше да я изпусне. – Пораснал си, Шерлок. – Ти също. – Всъщност брат му беше напълнял. Беше почти толкова едър, колкото и директорът, ала неговият костюм бе ушит така, че да прикрива този факт, вместо да го подчертава. – Дошъл си с каретата на татко. Веждите на Майкрофт подскочиха. – И как точно си извади това заключение, млади момко? Шерлок сви рамене. – Забелязах успоредните гънки на панталоните ти – 13 – © Издателство ИБИС

там, където тапицерията се е опирала в тях, и си спомних, че преди няколко години тапицерията в каретата на татко се скъса и беше оправена доста нескопосно. Следите от това закърпване са се отпечатали върху панталона ти. – Той замълча. – Майкрофт, къде е татко? Директорът се прокашля, за да привлече вниманието им. – Баща ти е… – Татко няма да дойде – прекъсна го Майкрофт найспокойно. – Поделението му беше изпратено в Индия като подкрепление на тамошните войски. Имаше известни размирици в Северозападната погранична провинция. Знаеш ли къде е това? – Да. Учихме за Индия по география и история. – Добро момче. – Не знаех, че местните пак са започнали да създават проблеми – измърмори директорът. – Не го пишеше в „Таймс“, това е сигурно. – Не са индийците – довери му Майкрофт. – Когато си върнахме страната обратно от Британската източноиндийска компания1, войниците, разположени там, отново преминаха под контрола на армията и откриха, че новият режим е доста… по-стриктен от това, на което бяха свикнали. Зароди се немалко неприязън и правителството реши да увеличи драстично войските си в Индия, за да им покаже нагледно какво представ ляват истинските войници. Достатъчно неприятно е, че индийците се бунтуват; метеж в редиците на Британската армия е немислим. – А ще има ли метеж? – попита Шерлок. Струваше му се, че сърцето му потъва като камък, хвърлен в езеро. – Татко в безопасност ли ще бъде? Майкрофт сви масивните си рамене. Първоначално чисто търговска организация, която с течение на времето придобива военни и правителствени функции и управ лява британските територии в Индия до 1858 г. – Бел. прев. 1

– 14 – © Издателство ИБИС

– Не знам – простичко каза той. Това бе едно от нещата, които момчето уважаваше у брат си – винаги отговаряше прямо, когато му зададяха директен въпрос. Никакво подслаждане на горчивия хап. – За съжаление, не знам всичко. Още не. – Но ти работиш за правителството – настоя Шерлок. – Все трябва да имаш някаква идея какво ще се случи. Не можеш ли да изпратиш друго поделение, а татко да си остане в Англия? – Работя във Форин Офис1 едва от няколко месеца – отвърна Майкрофт. – И макар да съм поласкан от това, че според теб разполагам с властта да променям толкова важни решения, боя се, че не е така. Аз съм просто съветник. Обикновен чиновник всъщност. – Колко дълго ще отсъства татко? – Шерлок си представи едрия мъж в алена сержантска куртка с бели ленти, кръстосващи се върху гърдите, който лесно избухваше в смях и рядко се ядосваше. Усети как нещо сякаш притисна гърдите му, ала сдържа чувствата си. Ако бе научил нещо в училището „Дийпдийн“, то бе никога да не показва какво изпитва. Направиш ли го, то може да бъде използвано срещу теб. – Шест седмици, докато корабът хвърли котва там, шест месеца в Индия, предполагам, а после още шест седмици, докато се върне в Англия. Общо – девет месеца. – Близо година. – Шерлок наведе глава за миг, за да се успокои, а после кимна. – Сега може ли да си вървим у дома? – Няма да се прибереш у дома. Шерлок не каза нищо, просто си стоеше там, оставяйки думите да проникнат в ума му. – Не може да остане тук – измърмори директорът. – Мястото ще се почиства. 1 Форин Офис (англ. Foreign Office) – така се нарича британското министерство на външните работи. – Бел. прев.

Майкрофт премести спокойния си поглед от Шерлок към него. – Майка ни… не е добре – обясни той. – Състоянието ѝ е деликатно дори при най-добрите обстоятелства, а случващото се с баща ни страшно я разстрои. Необходими са ѝ спокойствие и тишина, а Шерлок има нужда от някой по-възрастен, който да се грижи за него. – Но нали имам теб! – възрази Шерлок. Майкрофт поклати тъжно едрата си глава. – Сега живея в Лондон и се налага да работя до късни доби всеки ден. Боя се, че няма да бъда подходящ настойник за едно момче, особено ако е любознателно като теб. – Той се обърна към директора, сякаш му бе по-лесно да съобщи следващата новина на него, отколкото на брат си. – Въпреки че семейната къща е в Хоршъм, имаме роднини във Фарнъм, недалече оттук. Чичо и леля. Шерлок ще остане при тях през ваканцията. – Не! – избухна момчето. – Да – меко настоя Майкрофт. – Вече е уредено. Чичо Шеринфорд и леля Ана се съгласиха да им гостуваш през лятото. – Но аз никога не съм ги виждал! – Няма значение. Те са ни роднини. Майкрофт си взе довиждане с директора, докато Шерлок стоеше там безучастно, мъчейки се да възприеме колосалните размери на онова, което се бе случило току-що. Нямаше да се прибере у дома и да види родителите си. Нямаше да изследва на воля полята и горите около имението, което бе негов дом в продължение на четиринайсет години. Нямаше да спи в старото си легло в таванската стаичка, където държеше всичките си книги. Нямаше да се промъква в кухнята, където бе достатъчно само да се усмихне на готвачката, за да получи филия, намазана със сладко. Вместо това седмици наред щеше да живее с хора, които не – 16 – © Издателство ИБИС

познаваше, и да внимава да се държи добре в град – не, в графство, за което не знаеше нищичко. Самичък, докато не се върне в училище. Как щеше да издържи? Двамата с Майкрофт излязоха от кабинета на директора и поеха по коридора, отвеждащ в преддверието. Затворена двуместна карета бе спряла отвън; колелата и страните ѝ бяха кални от пътуването до училището. Върху вратата бе изрисуван фамилният герб на семейство Холмс. Куфарът на Шерлок вече бе натоварен отзад. Изпит мъж, когото детето не познаваше, седеше на мястото за кочияша, уловил хлабаво юздите на двата коня. – Откъде е разбрал кой е моят куфар? Майкрофт махна с ръка, сякаш това не бе нещо особено. – Видях го през прозореца на кабинета. Твоят куфар бе единственият, оставен без надзор. И освен това някога беше на татко. Директорът бе така любезен да изпрати едно момче със съобщение да натовари сандъка. Майкрофт отвори вратата на каретата и даде знак на брат си да се качва. Вместо това Шерлок огледа училищния двор и съучениците си. – Държиш се така, сякаш никога вече няма да ги видиш – подхвърли Майкрофт. – Не е това – отвърна му. – Просто мислех, че си тръгвам оттук, за да отида на по-хубаво място. А сега знам, че не е така. Колкото и лошо да е това място, то е най-доброто, което мога да очаквам. – Не е така. Чичо Шеринфорд и леля Ана са добри хора. Шеринфорд е брат на татко. – Тогава защо никога не съм чувал за тях? Защо татко никога не е споменавал, че има брат? Майкрофт трепна почти незабележимо. – Опасявам се, че е имало скарване в семейството. Отношенията бяха обтегнати. Мама възобнови – 17 – © Издателство ИБИС

контакта с тях с помощта на писма преди няколко месеца. Дори не съм сигурен, че татко знае. – И ти ме изпращаш там? Майкрофт го потупа по рамото. – Вярвай ми, нямаше да го правя, ако съществуваше друга възможност. А сега, има ли приятели, с които искаш да се сбогуваш? Шерлок се огледа наоколо. Видя момчета, които познаваше, но дали някой от тях му беше приятел? – Не – отговори той. – Да вървим. Пътуването до Фарнъм отне няколко часа. След като минаха през градчето Доркинг – най-близката групичка къщи до училището „Дийпдийн“ – каретата затрополи по селски пътища. Минаваха под разперените клони на дървета, покрай ечемичени поля и от време на време – покрай някоя и друга колиба със сламен покрив или пък по-голяма къща. Слънцето грееше в безоблачното небе, превръщайки каретата в същинска пещ, въпреки ветреца, който влизаше вътре. Насекоми бръмчаха лениво по прозорците. Шерлок гледа известно време как светът се носи покрай тях. Спряха да обядват в една странноприемница, където Майкрофт купи осолено свинско, сирене и половин хляб. По някое време Шерлок заспа. Когато се събуди, няколко минути или може би няколко часа по-късно, каретата продължаваше да пътува, а отвън се виждаше все същият пейзаж. Известно време си говори с Майкрофт за онова, което се случваше у дома, за сестра им, за разклатеното здраве на майка им. Брат му го попита как върви учението и Шерлок му разказа това-онова за различните уроци, които бе трябвало да изслуша, както и доста повече за учителите, които ги преподаваха. Подражаваше на гласовете и жестовете им и с жестоката точност на имитациите си накара батко си да се залива от смях. Постепенно край пътя започнаха да се появяват все повече къщи и не след дълго копитата на конете – 18 – © Издателство ИБИС

зачаткаха по калдъръмените улички на голям град. Надвесен през прозореца, Шерлок видя нещо, което приличаше на градски съвет – триетажна сграда с бяла мазилка и черен гредоред, и голям часовник, висящ пред двукрилата ѝ врата. – Фарнъм? – предположи той. – Гилфърд – отвърна Майкрофт. – До Фарнъм не остава много. Пътят, извеждащ от Гилфърд, минаваше покрай рид, от чиито страни поля и гори бяха разпръснати като детски играчки, между които растяха туфи жълти цветя. – Този рид се нарича Хогс Бек – отбеляза Майк рофт. – Недалече оттук, на Пюли Хил, има семафорен телеграф, част от верига, която се простира от Адмиралтейската къща в Лондон чак до пристанището в Портсмът. Учили ли сте нещо за телеграфите в училище? Шерлок поклати глава. – Типично – промърмори Майкрофт. – Могат да тъпчат главите на момчетата с всички латински фрази, но не ви учат на нищо полезно. – Той въздъхна тежко. – Телеграфите са начин за предаване на съобщения бързо и на големи разстояния, които би отнело дни да бъдат прекосени на кон. На покрива им има табло, което се вижда отдалече. То има шест големи дупки, които може да бъдат отваряни и затваряни с помощта на клапи. В зависимост от това, кои от тях са отворени и кои – затворени, таблото изписва различни букви. Във всяка станция има служител, който следи съседните станции с помощта на телескоп. Ако види съобщение, го записва и го предава чрез собственото си табло и така съобщението продължава по пътя си. Точно тази верига започва в Адмиралтейството, продължава през Челси и Кингстън на Темза, минава оттук и стига чак до корабостроителницата в Портсмът. Има и друга верига, която стига до Чатъмската кора– 19 – © Издателство ИБИС

бостроителница, както и такива, които отиват до Дийл, Шиърнес, Грейт Ярмът и Плимът. Построени са с цел Адмиралтейството да е в състояние да изпрати възможно най-бързо съобщение до Военноморския флот в случай на нападение от страна на Франция. А сега ми кажи, ако има шест отвора, всеки от които може да бъде отворен или затворен, колко различни комбинации съществуват, които могат да означават букви, числа или други символи? Потискайки желанието да напомни на брат си, че е във ваканция, Шерлок затвори очи и започна да смята. Една дупка има две състояния – отворено или затворено. Две дупки имат четири състояния – отвореноотворено, отворено-затворено, затворено-отворено и затворено-затворено. Три дупки… Шерлок бързо направи наум необходимите изчисления и цялата система се разкри пред очите му. – Шейсет и четири – заяви накрая. – Много добре – кимна Майкрофт. – Радвам се да видя, че поне математиката ти е на ниво. – Той погледна през десния прозорец. – А, Олдършот. Интересно място. Преди четиринайсет години кралица Виктория го обявява за седалище на Британската армия. Преди това е най-обикновено градче с по-малко от хиляда жители. Сега населението му наброява шестнайсет хиляди души и продължава да расте. Шерлок проточи шия, за да погледне покрай брат си какво се вижда през другия прозорец, ала от мястото си успя да зърне единствено разпръснати къщи и нещо, което приличаше на железопътна линия, минаваща успоредно на пътя в дъното на склона. Той се облегна назад и затвори очи, мъчейки се да не мисли за онова, което го очакваше. Постепенно каретата започна да се спуска надолу, а после, след поредица от завои, копитата на конете престанаха да чаткат върху камъни и затрополиха по утъпкана пръст. Шерлок още по-силно стисна очи, – 20 – © Издателство ИБИС

опитвайки се да отложи мига, в който щеше да му се наложи да приеме случващото се. Най-сетне спряха върху ситен чакъл. Птича песен и вятър, свирещ в клоните, изпълниха купето. До ушите на момчето достигна шум от приближаващи стъпки. – Шерлок – меко каза Майкрофт. – Време е да се върнеш в действителността. Момчето отвори очи. Каретата беше спряла пред входа на голяма къща. Построена от червени тухли, тя се извисяваше над тях с трите си етажа и нещо, което приличаше на тавански стаички, ако се съдеше по малките прозорчета, надничащи от сивите керемиди. Един лакей тъкмо се канеше да отвори вратата откъм Майкрофт. Шерлок се плъзна по седалката и последва брат си навън. В плътните сенки на върха на трите широки каменни стъпала, отвеждащи до портала пред главния вход на къщата, стоеше жена, облечена изцяло в черно. Лицето ѝ бе слабо и изпито, устните ѝ – присвити, очите – също, сякаш бе заменила сутрешната си чаша чай с оцет. – Добре дошли в имението Холмс. Аз съм мисис Еглантайн, икономката – каза тя със сух, сдържан глас и погледна към Майкрофт. – Мистър Холмс ви очаква в библиотеката, когато сте готови. – Погледът ѝ се премести върху Шерлок. – Прислугата ще отнесе вашия… багаж… в стаята ви, мастър1 Холмс. Следобедният чай ще бъде поднесен в три часа. Бъдете така добър дотогава да си стоите в стаята. – Аз няма да остана за чая – спокойно каза Майкрофт. – За съжаление, трябва да се връщам в Лондон. – Когато се обърна към детето, в очите му се четеше смесица от съчувствие, братска обич и предупреждение. – Пази се, Шерлок. Със сигурност ще 1 Почтително обръщение към момче, което е твърде малко, за да се обръщат към него с „мистър“. – Бел. прев.

дойда, за да те откарам в училище в края на ваканцията, а междувременно ще те посещавам, стига да имам възможност. Дръж се добре и използвай удобния случай да разгледаш околностите. Доколкото знам, чичо Шеринфорд притежава забележителна библиотека. Попитай го дали може да се възползваш от мъдростта, събрана в нея. Ще оставя адреса си на мисис Еглантайн – ако ти трябвам, прати ми телеграма или писмо. – Той се пресегна и сложи окуражително ръка върху рамото на братчето си. – Добри хора са – добави по-тихо, така че мисис Еглантайн да не може да го чуе, – но като всички в рода Холмс си имат своите странности. Съобразявай се с това и се постарай да не ги разстройваш. Пиши ми винаги когато имаш време. И помни – не става въпрос за остатъка от живота ти, а само за няколко месеца. Бъди смел! – И той стисна рамото му. Шерлок усети как в гърлото му се надигат недоволство и гняв и с усилие ги преглътна. Не искаше Майкрофт да види реакцията му, нито пък искаше животът му в имението Холмс да започне лошо. Държанието му през следващите няколко минути щеше да реши как ще протече остатъкът от престоя му тук. Той протегна ръка. Майкрофт свали длан от рамото му и я стисна с топла усмивка. – Довиждане – рече Шерлок толкова спокойно, колкото успя. – Кажи на мама и на Шарлот, че ги обичам. И ми съобщи, ако научиш нещо за татко. Майкрофт се обърна и пое по стълбите, отвеждащи към входа. Мисис Еглантайн срещна погледа на Шерлок за миг, а после се обърна и въведе Майкрофт в къщата. Момчето се завъртя и видя, че лакеят се мъчи да вдигне куфара му на раменете си. След като го закрепи сигурно, мъжът мина покрай него и тръгна по стълбите, залитайки лекичко, а Шерлок го последва печално. – 22 – © Издателство ИБИС

Преддверието имаше махагонова ламперия и под, покрит с черно-бели плочки. Богато украсено мраморно стълбище се спускаше от горните етажи като замръзнал водопад, а по стените висяха картини с религиозни сцени, пейзажи и животни. Майкрофт тъкмо минаваше през една врата вляво от стълбището, отвеждаща в стая, която (доколкото Шерлок успя да зърне за миг) бе пълна с книги, подвързани в зелена кожа. Слаб възрастен мъж се надигна от стол, тапициран с кожа, която имаше съвсем същия цвят като подвързиите на книгите. Брадатото му лице бе бледо и покрито с бръчки, а скалпът му бе нашарен със старчески петна. Вратата се затвори тъкмо когато двамата мъже се здрависаха. Лакеят прекоси черно-белия под, за да стигне до стълбището, все така крепейки куфара на раменете си. Шерлок го последва. Мисис Еглантайн стоеше до най-долното стъпало, точно пред библиотеката, и се взираше във вратата над главата на момчето. – Дете, знай, че не си добре дошъл тук – изсъска тя, докато Шерлок минаваше покрай нея.