Бялото конче

Elizabeth Goudge The Little White Horse © 1946 by Elizabeth Goudge Елизабет Гаудж Бялото конче © Сашка Георгиева, преводач, 2015 © Иван Домузчиев, художник, 2015 © ИК „Унискорп“, 2015 ISBN 978-954-330-317-5

Посветена на УОЛТЪР ХОДЖИС, с благодарности.

БЯЛОТО КОНЧЕ Видях под бялата луна бяло конче с гордо вдигната глава. Красиво в гордостта си, нежно, чисто, с невинност на дете. Теб не може да те опетни ни знанието за добро и зло, ни отминалите дни, нито срам, скрит зад тежки спомени. Няма минало за теб, бяло конче, няма угризения, нито страх от бъдещето в тази сребърна гора – само съвършено настояще под бялата луна. С тяло като цвете, изтъкано от светлина, за да лети със същата бързина, ала застинало за миг сега на острия ръб на съвършенството – съвършенството на сребърна трева, преди да я отреже безмилостна коса, на човешката душа, чула думите Господни. В миг съвършенството изчезва, настъпва тишина, остава само острието и бавно се завърта във сърцето. Вдигнато копито, горда глава, развята грива, миг преди да полети напред, миг на сбогуване, на безмълвна молба завет: да помня това, що скрито за човешкото око остава. После плавно тръгва през горската дъбрава като лъч светлина, плъзгащ се по водата... Стой, бяло конче! Остани в гората!... Отиде си, изчезна и сега не знам бяло конче ли зърнах там или лунен лъч, заблудил се в сребърната нощ.

5

ПЪРВА ГЛАВА

1

аретата се наклони за пореден път и Мария Мериуедър, К госпожица Хелиотроп и Уигинс отново залитнаха един върху друг, въздъхнаха, ахнаха, наместиха се и съсредоточи-

ха вниманието си върху предметите, от които всеки черпеше сила и смелост в миговете на изпитание. Мария се вторачи в ботушките си. Госпожица Хелиотроп оправи очилата на носа си, вдигна изтърканото кафяво томче с френски есета от пода, пъхна ментов бонбон в уста и въпреки мъждивата светлина отново се взря в подскачащите върху пожълтялата страница черни букви. А Уигинс запреследва с език вкуса на отдавна изядения обяд, който обаче продължаваше да се крие нейде из мустаците му. Човечеството може грубо да се раздели на три типа хора – едните намират утеха в литературата; другите намират утеха в обожанието на собствената си личност; трети пък намират утеха в храната. А госпожица Хелиотроп, Мария и Уигинс бяха типични представители на друг специален тип. Най-напред трябва да опишем Мария, защото тя е героинята на нашата история. През тази година – 1842 – Мария беше на тринайсет. Лицето ѝ не бе нито хубаво, нито грозно – слабо и бледо, с лунички по носа, със странни, смущаващо проницателни сребристосиви очи и права червеникава коса. Ала от дребната ѝ фигурка, с прав като ръжèн гръбнак, се излъчваше голямо достойнство, а крачетата ѝ бяха невероятно малки и тя много се гордееше с тях. Смяташе ги за най-красивото нещо в себе си и затова проявяваше по-пламенен интерес към ботушките си, отколкото към ръкавиците, роклите и бонетата.

7

А ботушките, с които бе обута днес, бяха подбрани така, че да повдигат и най-падналия дух, защото бяха направени от най-меката сива лицева кожа, украсени с пришити към горния ръб кристални мъниста и подплатени със снежнобяла агнешка вълна. Кристалните мъниста не се виждаха, защото сивата копринена рокля на Мария и топлото, също сиво, вълнено палто стигаха до глезените ѝ, но тя си знаеше, че са там, и мисълта за тях ѝ вдъхваше морални сили, които никак не бяха за подценяване. Тя намираше опора в мисълта за тези мъниста, също както намираше опора, макар и в по-малка степен, в мисълта за пурпурната лента, завързана около тънкото ѝ кръстче под палтото; за букетчето виолетки, пъхнато толкова дълбоко в гънките на сивото ѝ кадифено боне, че почти не се виждаше; за сивите копринени ръкавички с едно пръстче, които украсяваха малките ѝ ръце, скрити в голям бял маншон. Мария беше истинска аристократка и за нея съвършенството на скритите неща беше дори по-важно от съвършенството на видимите. Не че не харесваше и открития показ. Напротив. Много обичаше да парадира с външния си вид дори когато беше облечена в сиво и пурпурно – цветовете на опечалените. А беше облечена така, защото бе осиротяла напълно. Майка ѝ бе починала още докато Мария беше бебе, а баща ѝ – само преди два месеца. Той им остави обаче толкова много дългове, че за да ги изплатят, се наложи да продадат цялото му имущество, включително и красивата лондонска къща с ветрилообразния прозорец на входната врата и високите прозорци с изглед към градината на тихия площад Ландън Скуеър. Мария бе живяла в тази къща през целия си кратък живот. Накрая, когато адвокатите спазиха закона, от имуществото на баща ѝ остана само колкото да стигне на дъщеря му, на госпожица Хелиотроп и Уигинс да отпътуват с карета до Уест Кънтри – тази част от света те все още не бяха виждали, но щяха да живеят там с втория братовчед на Мария. Сър Бенджамин Мериуедър бе най-близкият ѝ жив роднина, когото също не познаваха, 8

но щяха да се приютят в господарската му къща в Муунейкър в село Силвъридю*. Момичето обаче не беше разстроено, защото бе останало сираче. Това не беше причината да търси утеха в съзерцаването на ботушките си. Мария не помнеше майка си, а баща ѝ беше войник и постоянно отсъстваше в чужбина с полка си; той никога не бе обичал деца и така и не успя да предизвика у дъщеря си някакви топли чувства. Затова госпожица Хелиотроп пое грижите за Мария; тя ѝ стана първо дойка, когато момиченцето бе едва на пет месеца, а после нейна гувернантка, и я обгради с такава любов, каквато детето не получаваше от друг. Не. Мария бе потисната от мизерията на пътуването и от неудобствата на провинциалния живот, които то без съмнение предвещаваше. Детето не знаеше нищо за провинцията. Като дама, родена и израснала в Лондон, тя обичаше лукса и онази красива къща с изглед към Ландън Скуеър ѝ го беше осигурявала; след смъртта на баща ѝ обаче се оказа, че всъщност той не би трябвало да я притежава, защото не е имал достатъчно пари, за да плаща за нея. А сега? Ако се съди по тази карета, имението Муунейкър нямаше да им предложи много удобства. Превозното средство беше ужасно. Чакаше ги в Ексетър и се бе оказало понеудобно дори от пощенската кола, с която пристигнаха от Лондон. Възглавниците на седалката бяха твърди и проядени от молци, а по пода се вееха кокоши пера и стръкчета слама, подемани от леденото течение от процепите около разкривените врати. Двата пъстри коня, макар и с лъскави наметала и очевидно добре обгрижвани и много обичани, бяха стари и дебели и се движеха едва. А кочияшът – дребен сбръчкан старец, приличащ повече на гном, отколкото на човешко същество – беше облечен в зимно палто с много волани; то до такава степен бе покрито с кръпки, че бе невъзможно да се отгатне първоначалният * Silverydew (англ.) – сребърна роса. – Бел. пр.

9

му цвят; на главата му се мъдреше изтъркана шапка от дебел вълнен плат с оръфана периферия, която беше толкова голяма, че стоеше нахлупена над очите му и се подпираше на гърбицата на носа, като скриваше почти цялото му лице с изключение на широката беззъба усмивка и наболите сиви косми по зле обръснатата му брадичка. Човекът обаче беше приветлив и много разговорлив – докато ги настаняваше в каретата и внимателно покриваше коленете им с протъркано, парцаливо одеяло, постоянно приказваше; само дето поради липсата на зъби в устата му много трудно се разбираше какво говори. А сега в гъстата февруарска мъгла, покрила като пелена провинцията, почти не го различаваха през малкото прозорче на предната част на каретата. Нищо не виждаха и от местата, през които минаваха. Единственото, което разбраха за провинцията, бе, че пътят е ужасно изровен и осеян с дупки, защото непрекъснато се лашкаха насам-натам и подскачаха нагоре-надолу, сякаш каретата си играеше с тях на федербал или бадминтон. А скоро щеше и да се стъмни и нямаше да има от онези модерни нови газени лампи, които вече осветяваха улиците на Лондон; щеше да настъпи непрогледна тъмница – ужасната черна тъмнина, характерна за провинцията. Беше и страшно студено, пътуването продължаваше сякаш цял век, а още не му се виждаше краят. Госпожица Хелиотроп вдигна книгата и я поднесе на два сантиметра от носа си, решена, преди да се стъмни, да прочете докрай есето за издръжливостта. Без съмнение, през следващите месеци щеше да го препрочита още много пъти, точно както и есето за любовта, която никога не гасне. Помнеше кога го прочете за първи път – вечерта, след като пристигна, за да поеме грижите за останалата без майка Мария, и установи, че повереницата ѝ бе най-отблъскващото малко същество от женски пол, което бе виждала някога: гледаше я със странни сребристи очи, а с изражението си, макар и бебе, показваше, че знае за синята си кръв и съответно има високо мнение за себе си. Въпреки това, след като довърши есето, госпожица Хелиотроп реши, че ще обича Мария и любовта 10

ѝ към детето никога няма да угасне, чак докато смъртта ги раздели. Отначало обаче някак се насилваше да я обича. Шиеше и кърпеше дрехите ѝ с мрачна решителност и с доста потиска­ ща липса на въображение, освен това, макар и палавницата да не я слушаше, много рядко използваше пръчката, загрижена повече да спечели любовта на детето, отколкото да спасява безсмъртната му душа. Но постепенно нещата се промениха. Госпожица Хелиотроп започна да обгражда Мария с искрена нежност и внимание, когато момиченцето бе огорчено; да създава детските дрешки с пламенен ентусиазъм и в резултат всяка една се превръщаше в произведение на изкуството; както и да налага жестоко възпитаницата си за всичките ѝ неблагоразумни постъпки, защото вече пет пари не даваше дали Мария ще я харесва, или не, важното бе да направи от детето изискана благородна дама. Това бе истинска любов, Мария го знаеше и отговаряше на госпожица Хелиотроп със същите чувства; те не се разколебаваха ни най-малко дори когато задникът толкова я болеше от пердах, че едва сядаше. И сега, когато вече не беше дете, а млада дама, навършила тринайсет, любовта помежду им бе най-хубавото нещо в живота ѝ. Още от бебе Мария имаше способността веднага да разпознава и оценява доброто. Винаги искаше най-хубавото и бързо го съзираше дори когато, както в случая с госпожица Хелиотроп, външната обвивка с нищо не загатваше за златото, скрито вътре. Момичето май бе единственият човек, разбрал какво мило същество всъщност бе гувернантката; и без съмнение точно затова тя се бе привързала толкова към детето. Видът на госпожица Хелиотроп бе наистина много странен и това само доказваше колко проницателни бяха сребристите очи на Мария, защото толкова бързо бяха успели да проникнат през външната обвивка. Доста от хората, щом зърнеха носа на гувернантката и видеха как се облича, не смееха да я оглеждат повече. Носът ѝ бе извит като клюн 11

на орел, с грозен, червеникавокафяв цвят и веднага пораждаше подозрения у околните. Те си мислеха, че госпожица Хелиотроп прекалява с яденето и пиенето и затова има такъв нос; но в интерес на истината тя не ядеше и не пиеше почти нищо, защото страдаше от ужасно лошо храносмилане. Именно то, а не преяждането бе съсипало носа ѝ. Жената никога не се оплакваше от стомаха си, а просто търпеше болките, затова всички, с изключение на Мария, си създаваха погрешно мнение за нея. Тя и пред момичето не бе споменавала за проблема си, защото майка ѝ я бе научила, че добре възпитаната жена не трябва при никакви обстоятелства да разказва за себе си. С течение на времето обаче прозорливата Мария сама се бе досетила защо госпожица Хелиотроп е толкова пристрастена към ментовите бонбони. Носът ѝ така се набиваше на пръв поглед на фона на бледото слабо лице, че никой не забелязваше красотата на очите ѝ с цвят на незабравки и изящно извитите ѝ тъмни вежди. Рехавата посивяла коса на госпожица Хелиотроп се спускаше на спираловидни къдрици около лицето ѝ – тази прическа може да е била подходяща, когато за първи път бе започнала да си я прави на осемнайсетгодишна възраст, но сега, след като вече бе на шейсет, не изглеждаше особено добре. Гувернантката бе висока, прегърбена и много слаба, но не личеше колко е кльощава, защото старомодната ѝ пурпурна рокля бе от дебел камгарен плат, опънат върху обръч, а на раменете си и зиме, и лете намяташе черен шал, чиито краища кръстосваше над гърдите, за да е добре загърната. Навън винаги излизаше с голям черен чадър, широко, опърпано черно наметало и огромна черна шапка с голяма периферия и пурпурно перо, а вкъщи стоеше със снежнобяло боне, стегнато с черна кадифена лента. Постоянно си слагаше черни копринени ръкавици с един пръст и носеше черна дамска чанта, в която прибираше безупречно бяла носна кърпичка, ароматизирана с лавандула; носеше очила за четене и кутия с ментови бонбони, а на врата ѝ висеше златен медальон с капаче, голям колкото паче яйце. Момичето така и не можа 12

да разбере какво има в медальона, защото, щом попиташе госпожица Хелиотроп, никога не получаваше отговор. Гувернантката рядко се противеше срещу желанията на своята любима Мария – това се случваше само когато детето искаше нещо, което заплашваше да навреди на безсмъртната му душа. Но госпожица Хелиотроп упорито отказваше да му позволи да надникне в медальона ѝ... Било лично и засягало само нея... Мария не можеше тайно да го отвори, защото гувернантката ѝ никога не се разделяше с медальона си; вечер, щом си лягаше, го слагаше под възглавницата. Дори и да имаше възможност обаче, повереницата ѝ не би прекрачила забраната. Мария, макар и несъмнено суетна и прекалено любопитна, притежаваше прекрасни качества – беше честна, смела и чувствителна, а госпожица Хелиотроп бе изтъкана от любов и търпение. Трудно е обаче да се направи списък с добродетелите на Уигинс... Направо е невъзможно, защото той просто нямаше такива... Уигинс беше лаком, раздразнителен, самомнителен, себичен и мързелив. Мария и госпожица Хелиотроп бяха убедени, че ги обича предано, защото постоянно ги следваше по петите, учтиво махаше с опашка, когато му говореха, и понякога дори ги целуваше. Само че той се държеше така не от обич, а защото го смяташе за добра политика. Беше му ясно, че двете жени са източникът на всички благини, правещи живота му приятен – храната, винаги от добро качество и сервирана в точен час в зелената му паничка, към която той бе много привързан; зеленият му кожен нашийник; четката и гребенът му, ароматизираната пудра и сапунът. Уигинс бе разбрал от разговорите на по-нискостоящите кучета, които срещаше в парка, че не всеки може да разчита на господарките си, защото не всички превръщаха грижата за домашните си любимци в своя първостепенна задача, както правеха неговите господарки. Затова от най-ранна възраст Уигинс бе решил да се подмазва на Мария и госпожица Хелиотроп и да остане с тях, докато те се отнасят с него подобаващо.

13

Но макар да можеше много да се желае от моралния облик на Уигинс, все пак не бива да смятате, че той бе напълно безполезен член на обществото, защото всяко красиво нещо винаги създава радост, а неговата красота бе от такъв висш разред, че може да се опише единствено с гръмката дума „несравнима“. Той бе чистокръвен Крал Чарлз спаниел. Козината му беше перленобяла, гладка и лъскава по цялото му тяло с изключение на гърдите, където падаше на прелестни меки къдрици, наподобяващи жабо. По онова време не беше модно да се режат опашките на спаниелите и Уигинс бе много горд със своята, защото приличаше на щраусово перо. Той винаги я носеше вдигната като знаме на вятъра и понякога, когато слънчевите лъчи минаваха през тънките ѝ косъмчета, така блестеше, че бе просто ослепителна. Единствено дългите му копринени уши и петната около очите му не бяха перленобели, козината по тези места бе оцветена с най-красивия червеникавокафяв цвят. Очите му също бяха кафяви и гледаха с такава разтопяваща нежност, че печелеха сърцата на всички; собствениците на споменатите сърца изобщо не подозираха, че нежността на Уигинс бе насочена единствено към собствената му личност и към никого другиго. Лапите и задните части на крачетата му бяха покрити с по-дълга козинка като краката на хералдически звяр. Носът на Уигинс бе дълъг и аристократичен, украсен с нежни златни мустаци, които винаги бяха под контрол. Нослето му бе тъмночерно, лъскаво и студено, а красивият му розов език никога не беше неприятно мокър. Защото Уигинс не беше от онези емоционални кучета, които си позволяваха да се разхождат с треперещи мустаци, горещ нос и лигав език. Той бе наясно, че прекалените емоции са вредни за красотата, и никога не си ги позволяваше... Е, може би само малко, когато ставаше дума за храна. При вида ѝ не бе в състояние да се сдържа, толкова силно бе удоволствието, което тя пораждаше у него, толкова дълбока бе благодарността, която изпитваше към добрите феи, защото те не само го бяха надарили в деня на раждането му с отлично храносмилане, но и 14

се бяха погрижили преяждането да не влияе върху изящната му стройна фигура... Онзи обяд, който бе изял в гостилницата в Ексетър, наистина беше великолепен – пържола, зеленчуци и варени картофи, – той всъщност бе предназначен за госпожица Хелиотроп, но тя не можа да се справи с него... Уигинс замислено прокара красивия си розов език по златните мустаци. Ако храната в Уест Кънтри винаги е толкова добра, колкото яденето в Ексетър, разсъждаваше той, би могъл да се примири със студените мъгли и раздрънканите карети и да ги приема по-спокойно и търпеливо. Вече беше доста тъмно, затова чудатият стар кочияш слезе, усмихна им се широко и запали двата вехти фенера, закачени отстрани на каретата. Те не светеха особено силно и единственото, което се виждаше през прозорците, бяха стелещата се мъгла и стръмните сипеи отляво и отдясно, покрити с мокра папрат. Пътят ставаше все по-тесен и потесен, докато папратите започнаха да опират о двете страни на каретата; друсаше все повече и повече и ставаше все по-стръмно и по-стръмно, дотолкова, че винаги или с мъка пълзяха нагоре, или стремглаво се спускаха надолу по нещо, приличащо на ужасно наклонена скала. Госпожица Хелиотроп вече нямаше как да чете в тъмното, а Мария не можеше да се взира в ботушките си. Но и през ум не им мина да започнат да мрънкат, защото Истинските Дами никога не мрънкат. Момичето здраво стисна ръце в маншона, а гувернантката стисна своите под наметалото, двете стиснаха зъби и се приготвиха да изтърпят всичко докрай.

2 авярно въпреки студа и тримата бяха заспали от умора, защото изведнъж с абсолютна изненада установиха, че Н каретата е спряла. Май че доста път бяха изминали между мига, в който затвориха сетивата си за околния свят, и мо15

мента, когато отново се върнаха в действителността, защото всичко изглеждаше съвършено различно. Поради една-единствена причина – мъглата бе изчезнала и луната светеше толкова ярко, че виждаха лицата си съвсем ясно. Напълно забравиха за унинието и сърцата им затуптяха бързо като пред приятно приключение. С детско нетърпение госпожица Хелиотроп и Мария отвориха прозорците от двете страни на каретата и показаха глави навън, а Уигинс се напъха до момичето, за да може и той да погледне. Покритите с папрат сипеи бяха изчезнали и на тяхно място, току пред прозорците им, се изправиха стени от монолитна скала с красив сребристосив цвят, пред тях също се издигаше такава монолитна скала, препречила напълно пътя им.

– Да не сме сбъркали посоката? – зачуди се госпожица Хелиотроп.

– В скалата има врата! – викна Мария, която така се бе надвесила през прозореца, че имаше опасност да се изтърси в тясното пространство между каретата и скалата.

– Погледни! Гувернантката също се надвеси под опасен ъгъл и видя, че момичето е абсолютно право. В скалата наистина имаше врата. Беше направена от закалени дъбови дъски и бе толкова стара, че бе придобила цвета на камъка, затова едва се различаваше. Портата беше огромна – достатъчно широка и висока да пропусне цяла карета. Точно до нея висеше ръждясала верига, която излизаше от дупка в скалата.

– Кочияшът слиза! – възкликна Мария и с блеснали от вълнение очи проследи дребния, приличащ на гном, човечец, който изтича до веригата, хвана се за нея, отлепи крака от земята и се залюля като маймуна на клон. Някъде в недрата на скалата прозвуча силен звън като от камбана. Един път, два пъти, след третия кочияшът скочи на земята, ухили се на момичето и отново се покатери на мястото си зад конете. Огромната порта бавно се отвори. Гномът подкара старите петнисти коне, госпожица Хелиотроп и Мария седнаха на седалката и каретата потегли напред. Голямата врата 16

се затвори безшумно, както се бе отворила, спря достъпа на лунните лъчи и отново ги остави само на мъждукането на двата фенера, които осветяваха мокрите, обрасли с мъх стени на подземен тунел. На Мария ѝ се стори, че осветиха и още нещо – някаква неясна фигура, но не беше много сигурна, защото каретата отмина, преди да успее да я види добре.

– Уф! – свъси вежди госпожица Хелиотроп, която позагуби предишното си настроение, защото беше много студено и влажно, а тунелът сякаш нямаше край, при това шумът от колелата на каретата ехтеше, отразяван от стените, и приличаше на гръмотевичен тътен. Но преди да се изплашат истински, тунелът свърши и те отново се озоваха под лунната светлина, на място, което бе толкова хубаво, сякаш не бе част от този свят. Всичко беше сребърно. Стволовете на високите дървета от двете страни на пътя се издигаха от трева, която бе така посребрена от лунните лъчи, че проблясваше като водна повърхност. Дърветата не растяха нагъсто и между тях имаше красиви полянки, над които можеха да зърнат абаносовочерно небе, осеяно със сребърни звезди. Нищо не помръдваше. Всичко бе неподвижно, сякаш омагьосано от луната. Сребърната плетеница от вейки и клони над сребърните стволове бе толкова нежна, че лунното сияние преминаваше през нея и се сипеше като сребърен прах през сито. Но сред дърветата имаше живот, макар и да бе лишен от движение. Мария видя сребърен бухал, кацнал на сребърен клон, и сребърен заек, седнал на задните си крака край пътя, как примигва на светлината на фенера; и красиво стадо сребърни елени... Освен това за момент ѝ се стори, че в далечината на една полянка зърна бяло конче с развята грива и опашка, вдигнало глава, неподвижно, застинало, преди да полети напред, сякаш я беше видяло и се радваше на срещата им.

– Виж – викна тя на госпожица Хелиотроп. Но когато госпожица Хелиотроп погледна, не видя нищо.

2. Бялото конче

17

Пътуваха още дълго по дебел килим от мъх, който заглушаваше шума на колелата, докато накрая забелязаха, че минават под сводест проход, вече не в естествена скала, а в стар сив зид, издигнат от човешка ръка и увенчан с бойници. Мария едва успя да ги забележи (при вида им очите ѝ светнаха от вълнение), преди каретата да навлезе в симетрично подредена градина, заменила гледките от красивия парк с цветни лехи; покрити с плочи пътеки, обикалящи около езеро с водни лилии, и тисови дръвчета, подрязани в странни фантастични форми, наподобяващи кукуригащи петли и рицари, възседнали коне. Градината, също като парка, бе цялата в сребристо и черно в лунната нощ и докато минаваха през нея, Мария усети как потреперва леко от страх, защото започна да ѝ се струва, че черните рицари и черните петли обръщат глави към нея и я гледат с втренчени студени погледи. Уигинс беше на пода и не виждаше неясните тъмни фигури, но въпреки това изръмжа, което бе сигурен знак, че е притеснен. Госпожица Хелиотроп май също не беше спокойна, защото с пресекващ глас попита: – Не стигнахме ли вече къщата?

– Стигнахме – викна радостно повереницата ѝ. – Погледни! Ей там се вижда светлина!

– Къде? – протегна врат госпожица Хелиотроп.

– Там! – вдигна ръка Мария. – Високо, зад онова дърво. – Сочеше към оранжева светлинка, която им намигаше весело през най-горните клони на огромен черен кедър, извисил се пред тях като планина. Имаше нещо невероятно успокоително в това примигващо оранжево петно, което приличаше на скъпоценен камък на сребристочерния фон на всичко останало. Беше като малка частица от този свят сред странния неземен пейзаж около тях; нещо, което ги приветстваше с добре дошли и се радваше да ги види, за разлика от студените черни сенки, които не одобряваха появата на Мария.

– Ама това е направо в небето! – възкликна удивена госпожица Хелиотроп; в същия момент каретата направи широк 18

завой около кедровото дърво и те разбраха защо светлината беше толкова високо – защото къщата не бе като съвременните сгради, с които бяха свикнали, а много стара, повече замък, отколкото къща, светлината пък идваше от прозорец на върха на висока кула. Госпожица Хелиотроп изпусна вик на ужас (но моментално го заглуши, защото само невъзпитаните хора викаха, изправени пред тревожна перспектива) при мисълта, че старата сграда сигурно е пълна с мишки и паяци, от които изпитваше панически страх; Мария обаче посрещна откритието с възторжен вик: щеше да живее в къща с кула като принцеса от приказките. А къщата наистина беше прекрасна! Извисяваше се пред тях и издигаше високите си стени над потъналата в черни сенки градина като някаква неподвластна на времето сила и внушаваше същото спокойствие и увереност като светлината в прозореца на кулата. И макар Мария да я виждаше за първи път в живота си, имаше усещането, че е пристигнала у дома, защото родът Мериуедър бе живял тук поколения наред, а момичето бе част от този род. Срамуваше се от ужаса, който доскоро бе изпитвала при мисълта къде ще живее. Тук щеше да се чувства много повече у дома, отколкото в лондонската къща. Предпочиташе спартанския живот на новото място пред живота в най-луксозната къща на света. Едва дочака каретата да спре и изхвръкна от нея. Изтича по каменните стъпала на стълбище, изградено странично на фасадната стена, и се озова пред голяма дъбова врата, по която затропа, за да ѝ отворят. Нито леките ѝ стъпки, нито ударите на юмручетата ѝ бяха особено силни, но някой вътре изглежда се бе ослушвал за тропота на каретата, защото голямата дъбова порта се отвори почти моментално и на прага застана най-странният възрастен господин, когото Мария бе виждала някога, вдигнал високо до главата си запален фенер.

– Добре дошла, братовчедке – поздрави я той с плътен, звучен басов глас и ѝ подаде свободната си ръка.

– Благодаря, господине. – Момичето направи реверанс, 19

подаде ръка и разбра, че оттук насетне ще обича този човек до края на живота си. Ала братовчед ѝ наистина беше много чудноват на вид и Мария просто не можеше да откъсне поглед от него. Беше толкова висок и дебел, сякаш запълваше цялата каса на огромната врата. Лицето му бе кръгло, червендалесто и гладко избръснато, а големият му клюнест нос напълно засенчваше носа на госпожица Хелиотроп. Имаше три двойни брадички, голяма усмихната уста, топли светлокафяви очи, почти скрити под рунтави бели вежди. Дрехите, за които явно се грижеше с най-голямо старание, бяха ужасно старомодни и подбрани в особена комбинация. На главата му се кипреше огромна бяла перука, подобна на карфиол, а двойните му брадички бяха подпрени с дантелено шалче. Носеше светлосиньо сатенено елече с бродирани жълти рози и яркочервени карамфили, което беше толкова красиво, че изглеждаше странно в съчетание с избелялото кърпено сако, износения брич и изцапаните с кал ботуши. Краката му бяха леко изкривени във формата на буквата О, каквито са краката на мъжете, прекарали по-голяма част от живота си на седло. Ръцете му бяха големи и червени, също като лицето, дланите му – загрубели от търкането на юзди в тях, но върху китките му се спускаше красива дантела, а на един от пръстите му проблясваше като пламък рубинен пръстен. Всъщност всичко в сър Бенджамин Мериуедър бе топло и сияещо: кръглото му червено лице, усмивката, гласът, светлокафявите очи, рубиненият пръстен. След като пое ръката на Мария, той се вгледа в чертите ѝ много внимателно, като че ли си задаваше въпрос и търсеше отговора му. Тя леко потрепери под изпитателния му поглед, сякаш се страхуваше, че ѝ липсва качеството, което той търсеше, но въпреки това не отклони очи от лицето му и дори не мигна.

– Истинска Мериуедър – заключи накрая братовчедът с плътния си, гръмовен глас. – Издънка на сребърните Мериуедър – искрена, дръзка, взискателна, човек на чест20

та, родена при пълнолуние. Ще се харесаме, скъпа моя, защото аз съм роден по пладне, а лунните Мериуедър и слънчевите Мериуедър винаги са си допадали... – И рязко млъкна, изведнъж осъзнал присъствието на госпожица Хелиотроп и Уигинс – двамата бяха слезли междувременно от каретата, изкачиха стъпалата и застанаха зад Мария.

– Скъпа госпожице! – обърна се той към госпожица Хелиотроп, след като ѝ отправи дълъг, проницателен поглед.

– Скъпа госпожице! – повтори сър Бенджамин и дълбоко се поклони, после ѝ подаде ръка. – Позволете ми! – И тържествено я преведе през прага. – Добре дошла, мадам! Добре дошла в моя беден, недостоен дом. Думите му прозвучаха съвсем искрено. Братовчедът наистина най-чистосърдечно вярваше, че къщата му е недостойна да приюти госпожица Хелиотроп.

– О, сър! – възкликна гувернантката, цялата разтреперана от вълнение, защото поради непривлекателната ѝ външност тя рядко бе обект на такова ласкателно внимание от страна на мъжете. – Много сте любезен, сър! Мария вдигна Уигинс, който сумтеше възмутен, че никой не му обръща внимание, затвори голямата врата и последва възрастните с доволна въздишка, защото усети, че сър Бенджамин бе успял само с един поглед да разбере от какво добро тесто бе замесена скъпата ѝ госпожица Хелиотроп... Всички щяха да си допаднат чудесно. Или може би не всички. Изпод ръката, гушнала Уигинс, се чу враждебно ръмжене, последвано веднага от гърлен рев, дошъл откъм камината, там гореше буен огън и топлеше помещението, в което ги бе довел сър Бенджамин – приемна зала с каменен под и таван от дървени греди. Някакво животно – стряскащо голямо животно, чието тяло се простираше сякаш по цялата дължина на камината – бе вдигнало рунтавата си глава от предните лапи и втренчено гледаше изящното личице на надничащия изпод мишницата на Мария Уигинс. Звярът подуши веднъж шумно, усети ха21

рактера на кучето, явно веднага си състави не особено ласкаво мнение за него, примижа презрително и отново отпусна глава върху лапите си. Но изглежда нямаше намерение да заспива, защото очите му светеха като жълти лампи изпод водопада от златистокафяви косми, спускащи се над веждите, и смущаваха присъстващите с ужасно проницателния си поглед. Ако очите на сър Бенджамин бяха доказали, че виждат много, очите на рунтавото същество до камината виждаха несравнимо повече. Що за същество е това, чудеше се Мария. Приличаше на куче, ама някак си не беше съвсем като куче...

– Кучето Ролф – отговори на незададения ѝ въпрос сър Бенджамин. – Някои хора се страхуват от него, но няма защо да се боите, уверявам ви. Той е доста стар. Дойде преди двайсет години от боровата гора зад къщата, точно на Бъдни вечер, и известно време остана при нас. После се случи нещо неприятно у дома и той изчезна. Но преди малко повече от година се завърна – пак беше Бъдни вечер – и оттогава живее с мен. Доколкото знам, дори на мишка не е посягал.

– Имате ли мишки? – прошепна госпожица Хелиотроп.

– Стотици – весело избоботи сър Бенджамин. – Но контролираме броя им с капани. С капани и с помощта на Закария – нашия котарак, който точно днес отсъства. Сега, скъпи дами, трябва да видите стаите си и да свалите палтата, а после слезте отново във вестибюла, за да вечеряме заедно. Сър Бенджамин взе три големи свещника от масата до камината, запали свещите, връчи двата на госпожица Хелиотроп и на Мария и ги поведе към съседната стая, която момичето реши, че е всекидневна, макар в сумрака да не се виждаше почти нищо. Домакинът им отвори една врата, минаха през нея и се озоваха в кула с вита стълба. Стъпалата бяха каменни, изтъркани по средата от многото крака, стъпвали по тях през вековете. В центъра на кулата имаше колона, около която стъпалата образуваха стръмна спирала. На горката госпожи22

ца Хелиотроп ѝ се зави свят само като я видя. Сър Бенджамин обаче, който вървеше напред със своя свещник, въпреки възрастта и килограмите си весело се катереше нагоре като момче, а най-отзад Мария подскачаше като щастлива маймунка.

– На шестстотин години е – уведоми ги с ведър глас сър Бенджамин. – Построена е през тринайсети век от Ролф Мериуедър, оръженосец на крал Едуард Първи и родоначалник на този род – кралят му отстъпил земята в знак на благодарност за проявена храброст на бойното поле. В нашия род, госпожице Хелиотроп, името се произнася с „о“, защото сме потомци на викинги – славни воини.

– Да – въздъхна госпожица Хелиотроп. – Когато Мария беше малка, много трудно успявах да я накарам да си изяде оризовия пудинг.

– Затова ли кръстихте кучето, дошло от боровата гора, Ролф? – попита момичето. То малко се поколеба, преди да нарече огромния звяр от вестибюла куче, защото някак си все още не можеше да го възприеме като такова.

– Да – отвърна сър Бенджамин, – защото според легендата Ролф Мериуедър имал рижа коса, а кучето Ролф, както сигурно си забелязала, има червеникавокафява грива.

– Така е, забелязах. Сър Бенджамин спря пред някаква врата.

– Тук ви оставям, скъпи дами – заяви той. – Това е стаята на госпожица Хелиотроп, точно над гостната. Стаята на Мария е още по-нагоре, на върха на кулата. – Братовчедът се поклони и пое обратно надолу по стълбите със своя свещник. Госпожица Хелиотроп, която може би бе мислила, че ще ѝ се наложи да спи на сламен дюшек на под, застлан с тръстика, въздъхна с облекчение, щом видя стаята си. Тя беше сравнително голяма, а дъбовият под бе почти изцяло скрит под яркочервен килим. Вярно – много изтъркан, с големи дупки тук-там, но все пак килим, а не тръстика. Имаше голямо легло със стълбичка, за да се качиш върху него, и с балдахин от яркочервени кадифени завеси, които 23

пазеха завет. До леглото бе поставен махагонов скрин с изпъкнали заоблени вратички на чекмеджетата, огромен махагонов гардероб, тоалетна масичка с покривка от кретон, фотьойл със странични облегалки за главата и табуретка, на която можеше да си опъва краката. Каменните стени бяха покрити с топла ламперия от тъмно дърво, прозорецът бе плътно затворен с кепенци, скрити зад пердета от кретон. Всички пердета бяха за кърпене, но мебелите изглеждаха добре лакирани и всичко блестеше от чистота. Освен това някой сериозно бе помислил за уюта в стаята ѝ, защото в камината гореше буен огън, на скрина и върху тоалетната масичка имаше запалени свещи, а между чаршафите бе пъхната грейка, да затопли леглото. Пък и багажът им бе вече тук, внимателно подреден до кревата. Но Мария не се задържа дълго в стаята на госпожица Хелиотроп. Остана само колкото да види дали е доволна, после тихичко се измъкна със своя свещник, продължи да се катери по стълбата и се качва, и се качва доста дълго. Щеше да има собствена стая! Не ѝ се беше случвало досега. Винаги бе спала в една стая с гувернантката си и понеже много я обичаше, никога не се бе противила на това; отскоро обаче беше започнала да си мисли, че ще е хубаво да си има своя.

3 итата стълба свърши пред толкова малка врата, че възрастен едва ли щеше да успее да мине през нея, но за В слабичко тринайсетгодишно момиче беше точно по мярка.

Мария спря и се загледа с разтуптяно сърце – изведнъж я обзе чувството, че тази тясна и ниска вратичка, която очевидно е на стотици години, е направена специално за нея, защото, ако ѝ бяха предоставили възможност да избира врата за своята стая, щеше да посочи точно тази. Приличаше повече на външна, отколкото на врата на спалня, сякаш бе входът на 24