ПАРАПЕТ ЗА ДУШАТА, Елка Няголова by capola

Елка Няголова

парапет за душата

Елка Няголова

парапет за душата нови стихотворения

Български писател

Славянска академия

Елка Няголова

парапет за душата нови стихотворения

Редове от личния дневник: Поезията е записаната болка в гръдния кош между две вдишвания…

P.S. За едно хвърчило…

Редове от личния дневник: Когато предците са достойни хора, фамилното име е дебела сянка. Два пъти по-дебела е, ако предците са достойни с таланта и духа си. Толкова много такива случаи наблюдаваме: до огромния и мощен дъб расте хилаво дръвче… Сравнението е неизбежно… И се сещаме как отговаря Л. Н. Толстой, на заядливата реплика по повод бледото му родово продължение. Погладил си брадата и кротко казал: „Мдааа, видимо природата си почива”… Но когато децата надминат своите родители по ум, талант, чест – о, тогава природата просто ликува пред красотата и силата на родословното дърво! Останалото е гората…

*** …И все по-кратки стават тези нощи, в които един сляп ненужен стих с тревожна длан съня ни ще разроши. А после става безнадеждно тихо… Нощта – мастилото за немите поети, сами приседнали на Горната земя. Мълчат. Сега с мълчание заети са. За празни думи вече няма място…

7 ДЪХ НА АКАЦИЯ В паяжината от грижи, сред календара от знаци, лепне от сладост – вижте: бяла крайпътна акация… Светят нейните гроздове в тъжните ми пространства, пълни с безумна проза, и със отровни страници. Бяла акация… Спомен за едно мое хвърчило… Мина небесните порти, в облак един закачи се. Моето детско хвърчило със аромат на акация. Още една причина – за да не мога да кацна! Махам отгоре. Небето е сън несбъднат за старците. Пейка пред портата, ето ги: гроздове бяла акация! Лудо ухае навсякъде. Рай, а не родно кътче! Татко ми клонче отсякъл е. Днес след горчилки всякакви сладките гроздове дъвча…

8 ОЧИТЕ НА МАМА На мама

А мама внезапно прогледна! Отвъд есента и нататък, където успя да намери в небесната карта и татко. Оттам той рисува за нея, дори със очи завързани, букет теменужки – нежност, която дотук стига бързо… И мама прогледна! Оправя с трепереща длан покривката. И в книгата поглед заравя. И буквите днес не се крият! Един по един пристъпват любими поети до мама, но в самотата ѝ тъмно е, защото мене ме няма! Пак някъде другаде броди духът ми – песен разплискана. И Бялото облаче родно прокапва в мен, искам–не искам. Такова едно, притихнало, преглътнало вик пронизителен, досущ като този мой стих е, примесен на мама в сълзите… Как беше текстът докрая, не помня куплета последен. А мама запява – знае го, щастлива е, че е прогледнала. И всичките стръмни небета в душата ми кацат чисти. И Бялото облаче свети – припърхва на мама в очите.

9 ВЪЛЧА ВИЕЛИЦА В памет на татко

Стогодишна виелица прати албинос-вълк нощта ми да души. Бе отдавна… В ръката на татко аз тогава страхливо се сгуших. А снегът бе влетял във вселената през централния нощен портал. И кръжа с луди стъпки край мене, но аз стисках ръката на татко. А черешата ни до прозореца глухо стенеше и потракваше… Със страха си мълком се борех и се вкопчвах в ръката на татко. А вълкът бял луната нахапа. Дълго ви. И поспря се закратко. После глътна нощта – бяло хапче. Аз треперех в ръцете на татко. Този вълк пак пред прага ми рие, вие страшно, заплахи повтаря. И протягам ръка за закрила. Но я няма ръката на татко.

10 СЛАДКО ОТ РОЗИ На изток, на изток, на изток, на изток от този „рай”… Една луда роза плиска любов. И разцъфва рано. Цветът ѝ света примамва като през май – пчелите. (Там сладко вареше мама. За аромата не питайте!) А слязлото слънце бъркаше със златна лъжица чудото. (Не става сладкото бързо и нужно е истинско чувство.) Над розата трябва ябълка да цъфне, напук на вятъра, филия от топлия хляб, гнездо, под стрехата свряно… И нужни са още ръцете на мама, светло замислена. И тръгва кошерът – целият! – на изток, на изток, на изток…

11 СЛЪНЧЕВОТО ТОПЧЕ На брат ми Георги

Отдавна не сме пели песен двамата с брат ми, той – с вдигнати вежди, а аз – с наклонена глава. Да можех, бих върнала този живот обратно – да паля огнището вкъщи, а той да ми цепи дърва. В годините и песента ни все повече се скъсяваше, досущ като детските дрехи след прашното лято. Живот! Поизтупаш ръце и погледнеш: остава ти едно поочукано слънчево топче, от обич отлято. Отдавна не сме си пели с брат ми нашите песни – напразно гергьовският дъжд подканя ни с тона Ла. И брат ми повдига вежди, пък аз се усмихвам есенно, но сухо е пустото гърло – помляна на пясък скала. Къде, Боже, хукнаха песните? Сега сме глухи и неми. И тях ли в горчиви гурбети със сухи очи изпратихме? Гергьовският дъжд вали. И глухо повтаря все темата. В гърлата се стича, да можем да си попеем с брат ми. Трапезата – пълна. И къщите. Децата се гонят весело. По масата слънчево топче просветва – какво е това? Разбиращо гледа ме брат ми, долива ми в чашата есен. Запява. А чувам, че някой за дългата зима след нас цепи дърва…

12 МОЯТ НОЕМВРИ… На сина ми

И на този сезон отеснял окъсяват ръкавите. И се вдига Ноември на пръсти. И се прекръства. Онемях… А по хълма се свличат светкавици. И дъждът с мокри пръсти омачква жадната пръст. А нощта-санитарка ще мине по коридорите, ще измие тревоги и всякакви чужди следи. Тази нощ с ноемврийския дъжд не ще се повтори. Само тази нощ! Утре синът ми ще се роди! Той потръпва сега под сърцето ми, сигурно чул е оня влак, натоварил цялата наша вселена. И навярно синът ми, вече повярвал във чудото, призори ще отвори очи, за да вярва и в мене. Тази нощ е последната в старото летоброене. Тя върти се сега и мята полите мастилени. – Полегни, дъще – хваща ръката ми, за да не стена, една топла ръка… А утре синът ми ще се роди! Да, и утре зората навярно ще бъде червена… Да не вика – устни ще хапе, защото ще я боли. Ще тупти на челото небесно една луда вена – когато се ражда зора, вселената е родилка! Ала всичко това ще е утре… А сега до стъклото ще броя на дъжда писмата, разпилени в градината. Светли вади се стичат по скулите на живота. Светли! Защото утре синът ми ще се роди!

13 БЯЛАТА КАРТИНА Сънувах, сине, Бялата картина… Облечен си във бащината риза. Все този сън. От толкова години. Събуждам се. А той в деня ми влиза. И пак заспивам в края на мечтата (макар че сред мечти не се заспива). Нощта препуска с черен кон нататък. Денят подсмърча от студа на спирката. А другото го знаеш: катедралата, врабците, светофара и аптеката… Съвсем като в афиша театрален, но тук пиесата не е от леките! Защото все животът ни разделя. И толкова проклети километри! Протеза е предългата неделя. Преглътнатите думи са безчет! И Бялата картина в мене светва… Не се продава. Тя имане струва. Обличаш с ризките им синовете си. А аз в оная риза те рисувам… И моля Бог: картината да виждам: как ти се спъна, но до мене стигна… Животът е най-краткото ни свиждане. И проста рамка за една картина…

14 ДЕЦАТА СЕ ЗАВРЪЩАТ… Броените дни по Коледа са сняг на дланта ни, в молитвите български в будни нощи възпяван. Вали светлина и светът ни не е вече тъмен, но сняг! – преди да въздъхнем, и той се стопява. В броените дни преди Коледа се връщат децата. И всички световни летища за дни опустяват. Децата! Във Тихата нощ – най-святата цялост. Най-белият сняг сред празната наша държава. И палим свещта. И трапезата глухо наричаме. Преглъщаме. И озаряваме с усмивки очите си. Снегът вън вали и вали… От толкоз обичане нощта като ден е светла. И някак, по-чиста е. А хлябът на масата днес, само днес (!) не горчи. Сармичките дребни са колкото спрените сълзи. Децата ни! Нашата светла огромна причина да сбъдваме този живот тъй, както се сбъдва сън… Децата протягат ръце и лицата им светят. Вън всяка снежинка лети, света да прегърне! А може би просто отгоре ги пускат поетите, които не могат вече за Коледа да се върнат… Децата ни сричат родните думи докъсно… Виелица вее-завява следите им в здрача… А гладен врабец сред преспите рови и търси най-светлата песен. За да не заплаче…

15 *** Така ми се мълчи сред толкоз викове, пазарен шум и крясък френетичен. На тази вавилонска реч несвикнала, все повече потъвам в безразличие… Все повече мълча и се усмихвам: И този филм съм гледала отдавна! Преглъщам хапове – горчиви стихове. И себе си до капчица раздавам… Така ми се мълчи! Като пред хляба. Като пред дъжд. И думичката „сбогом”. Като пред дяволската болка вляво. И изповед отлагана пред Бога… Така ми се мълчи… че май, забравих: че в шкафа си прикътах рокля шарена; че скрих си делника зад девет брави, а е отключена едничката душа… И няма дъжд. Един лъч пада косо. Чифт ръкавици върху масата почиват. Почти като във кадър на Тарковски… О, Боже мой, така ми се мълчи… Душата сред вселената разлята е, а мислех си, че вече е претръпнала! Мълчи ми се… до следващото лято. Защото внуците ми днес си тръгват.

16 P.S. На Надя Попова

Славеи искам! Искам да плиска някаква простичка земна песен. Храстът да я подхване лесно, кленът до него да се разлиства. Искам дете да прохожда в тревата. Без новини и фалшиви афиши. Искам да чуя: небето въздиша, с моя език говори ли вятърът. Искам да чувам: великденче никне, не – самовлюбените фараони. После да видя детето как гони сянка на птица. И с нея привиква. Искам стада да звънват наблизо, облак да спусне дантелена тента, да ми говори всяко растение, не телевизорът, не телевизорът! Капнах сред тая разпусната лудница! Всичко ли в този свят е бакалия?! Ако сега тук дъжд един ливне, ще изпере ли всички заблуди?! …Бяло глухарче разлита се скоро. Тентата спуска се ниско, където с бузки издути крачи детето… Чувам: как никне тревата отгоре…

17 ВРАТАТА Пътека не води дотам… Врата сред вселената. Тайна. Дълбоко в душата е храм с невидима изповедалня. Вървиш и парчета редиш – от собствена тишина. Наблизо до тебе Бог диша. И просто ти дава знак… Вървиш и събираш чадърите на бели ранени глухарчета. Назад е един свят – бездънен. Напред – любовта непохарчена. Не виждаш вратата единствено. Оная врата сред космоса, където с фенерче от диня ти свети най-скъпият гостенин… Назад са портретите родови – приличаш на тях по очите. Напред – неразлистени пролети, от суетата пречистени. …Единствено внуците знаят какво точно става в душите ни… За нас разчертават в безкрая вратата с парче тебешир.

18 ЕСЕННО СБОГУВАНЕ „Всичките поети на света не могат да излекуват раните, нанесени от политиците…” Прочетено във Фейсбук

Без излишен багаж. Със вързопче от циганско лято. Със една неуместна и възглупава даже усмивка. Нещо важно си тръгна. Или вятърът попиля го… И сега нейде скита – страшно недраго-немило! Мина босо по цялата излиняла земя. И човекът не можа да познае ни лицето, ни дълбоките стъпки. Но след шумното дишане се разнесе разтърсващ екот. И тогава видяхме: не „То”. А беше най-скъпото! Паметта и дъха ни. Едно ъгълче в глухото Време. Две-три букви, разхвърляни. Камък, от спомени тежък. Една Яна, която с чие ли наследство е бременна?! И на Странджа палитрата, с тези есенни горски оттенъци. Беше нещо, такова – като стих Иван Динковски. Като тъмен белег от раждане – сто живота не се изличава. Беше дума от мама. Беше кичур от татко – бакърен,

19 тъмно-рус и с отблясъци… Беше песен, дълго мълчана. И мълчана вода – от дълбокото чак на земята ни, дето бяга от кладенци, от гранични бразди и огради. После змей чуждоземен посред дядова нива замята се. После брат ми Ивайло отдалече със плач се обади… Нещо важно си тръгна. Насред есен си тръгнаха вишните, Дебелянови вишни – изречеш и небцето изгаря! Просто нашето ИМЕ си тръгна. Някой каза, че е излишно. Есен. Дъжд. И куцука България…

20 СНЕГОВЕТЕ В МЕН Безкрай се сипе това сито Божие… Светът пред Коледа е все тъй ням. Усещам му диханието с кожата си, защото цял век Любовта я няма. Защото цял век хората изкачваха измислен връх. А стигнаха до края му. Днес лешоядите наоколо са кацнали и чакат да отстъпим своя рай… Тъмнеят по снега, но не успяваме ни нощем в битката със тях, ни денем. И тъпчем в пещерата суха плява, но липсва ли любов, е все студено. Грабливи птици! Как не са разбрали, че раят е в душата, не наоколо… Вали снегът в сърцата ни корави, престанали да чувстват чужда болка. Дали Мария – бедната, ще може да ни дари отново Своя Син? Така безкрайно дълго Го тревожим, че Тя навярно вече няма сили… Едно дръвче, самó пред пещерата, превива се и от душа се моли… То иска малко: Господ да му прати гнездо и жълти човчици сред клоните. Така и аз. В стаеното беззвучие към „Отче наш” и хляба се завръщам. Навън снегът очаква мойте внуци да изрисуват стъпките към къщи…

21 P.S. ЗА ЕДНО ХВЪРЧИЛО Ало, татко, не ми отваряш… Не може да бъркам номера. Цяла нощ звъня и сега съм в гърдите съвсем без батерия. Нищих-разнищвах живота си стръмен, остана тънко влакно. Знам, че е късичко за хвърчило, а и него къде да намеря? С теб го лепихме и шихме, помня, беше го сложил в килера… Всичко прерових, все няма и няма. Само купища облаци! Татко, но ти не тъгувай, и без хвърчило сме си добре. Облаците в килера са спомен за някаква друга болка… Ало! Пука нещо в ефира – спят ли небесните екипажи? Усъмних се, че с теб разговарям… Само моля те, не мълчи. Имам толкова много неща в бездънната нощ да ти кажа! Ето, имам си внуци, които подслаждат и най-горчивото. Вече зная: мост въжен люлее и Там и Отсам душите ни… Помня морза, по три пъти: точки, тирета, точки… И кратко. Още днес хвърчилото ще намеря и съдраното ще пришия. Ала все тъй мълчиш… Спят ли небесните пощи, татко?!…

Горчиви песни

Редове от личния дневник: Мисля си, че всеки избира небето, под което да живее и в което да вярва. Но земята, на която се раждаме, не избираме сами. Тя ни избира. И ни приема или не, мислейки си навярно не за люлката, а за последната шепа пръст, която ще ни даде… И в думите ми няма никаква приповдигнатост! Убедена съм, че да обичаш Отечеството си, не е срамна болест, а е лекарство в днешното болно време… България? Тя е златното ни ключе, което оставяме под прокъсаното чердже пред вратата. За потомците.

24 ИМЕ И хляб. И гроб. И ехо на камбани. А другото едва ли е значимо. А другото едва ли ще остане, А другото едва ли има име. Във името е всичко. Всяка клетка у мен в неравноделен такт пулсира. Не просто стъпки – мълчалива клетва. В мълчаното хоро сълза напира. Но връща се обратно във окото. И влива се в Марица и във Струма… Затуй навярно, не като в живота, солта блести по всяка родна дума… И в оня ден, когато учех с мама за бялата и спретната къщурка… С ръце в ръцете ми тя сложи пламък, а той и днес в душите ни блещука… И две липи цъфтят, не прецъфтяват. Това е мойто мъничко Отечество. С глава на рамото ми, мама остарява, но все така на оня стих обречена. И днеска „Къщичке на дните златни…” и двамата ми внука все повтарят. Мълчаното хоро тече обратно – с една сълза в окото на България.

25 КРЪСТАТ БОД В окото на мравка печата ѝ търсих, в крилото на птица намерих следата. Изпърха небето. Дано не е късно за везан със кървави кръстчета дар. И вглеждах се жадно в очи на юнаци. И дълго избирах дърво за икона. Четях по птичите клинове знаците, А те били близко – съвсем до корена. Загребвах пръстта и под нокът я носех – да не забравям какъв е съставът ми. За жалост, не бяха най-леки въпросите. Напротив, трагични със времето ставаха. Българийо, скрита в окото на мравката, във песен на болна авлига събрана… С кръстат бод е твоята риза направена… Открай докрай кръстчета – рана до рана.

26 БРЯСТЪТ Не сто гайди – България вече толкоз време пищи. И тъй страшно пищи, а Балканът гласа ѝ повтаря. Млади българи носят пред гърдите не някакъв щит, носят тениски с имената на войводите стари. И оная онемяла от страх вековна камбана ечи, час по час преповтаря балади за кървави ризи. Аз съм само Бялото облаче над земята пречистена, чакам моите внуци да ми кажат – и слизам! Аз съм Бялото облаче, Господи, помня, ти ме погали в оня миг, в който тихо ми каза: „Пази само Бряста!…” И тогава разбрах, че Брястът е мойта България. И се взирах отгоре, и всичко мигом ми стана ясно… И облякох тогава на тракиеца ризата даровна – бил грамаден комита праотецът по бащина линия. Ала чуждата слава, дори да е дядова, не ни е по мярка. И висят ми ръкавите, и тежи ми сега непосилно. Ще я сгъна в сандъка, за някой от внуците ще я скътам. Те приличат на дядо, който на съседен облак пресели се. Нека само комитската риза някой ден сами облекат, щом край тях предрешени еничари на Бряста посегнат. 02.09.20

27 ИРЕАЛНО Златопчела неделя. А септември – във кръпки. И заспалото село по душата ми стъпва. Некролози по портите (с европейското знаме). А петли – само в спомена. Всичко друго го знаем. Падат златните ябълки. (Тъпчем гузни на място.) И остава от хляба ни. А в гърдите е тясно… Препарирани мисли из небето се щъкат. Късна някаква истина носят болните щъркели. (Всички щъркели тръгнаха. Само болни останаха. Но в очите им мръква се. Но в очите им – рана е.) Дъжд. И времето спряло. И чешма сред пустинята. И денят иреален… И пейзажът застинал. Всичко друго е минало. Всичко друго го знаем: Омагьосан пелин е декорът на рая…

28 НЕДЕЛНА МОЛИТВА О, чудо ще бъде, чудо – ако младенец загука в това село глухо и лудо, във черна дупка изгубено. Комините ще се изправят да чуят гласа на детето. Пчелите ще пеят равно над най-гласовитото цвете. Ще се раздвижи камъкът от калдъръма свиден, ще тръгне и той нататък – детенцето-чудо да види. И ще объркат петлите – горещите ноти на юли. Ще чука кълвач в липите, ще спретне липова люлка. И до една маргаритите ще грейнат в белите рокли! Ветрец ще ветрее ританки, от сълзи щастливи измокрени. И даже селското гробище щурците си ще разпусне. И ще ги прати – да пробват приспивна песен изкусна. Ах, само под храста розов да гука дете непрестанно! А не да четем некролозите по старото селско читалище…

29 БАЛКОНЪТ На балкона – малкото Отечество. Колкото една тъга голямо. И мушкатото разцъфва вече. Само дето внуците ги няма. На балкона – ризите прострени. Пърхат със крилата си, но знам ли дали смеят да прегърнат мене? Само дето внуците ги няма. На балкона – песен за Бял Дунав. И бълнуване за Оня камък… Сенки някакви от светли думи. Само дето внуците ги няма. Вести. И антената трепери. Болен свят… Животът е измама. И балкона с девет крачки мерим. Само дето внуците ги няма. Месец в чашите ни се оглежда като Нарцис в новата премяна. Малкото Отечество – надеждата За деца и внуци. Друго няма. Май 2020 г.

30 ЛЕДОВЕТЕ ПРЕЗ АВГУСТ Топят се бреговете на моята душа. Топят се. И ледът по стръмното се свлича. Аз краищата спускам на дългия си шал – прекрасен за бесилка след толкова обичане. Топят се ледовете. И въздухът скрипти. Върбите край реката за дълго са замръзнали. И виждам сред мъглата, как двама – Аз и Ти, се лъжем, че сме вечни сред тази бяла смърт. Топят се ледовете. Видения изплуват: Родината е нотен лист без ноти – пустош тиха, бездънни небеса, печални са – до лудост! А ние с теб – прозвъннал за глухонеми стих. Родината – какво? Родината е жерав – с мечта за свобода умира във високото… А гледат я отдолу поетите, пожертвали последната любов, дарена им от Господ. Топят се бреговете. И аз със тях, но бавно. И малки ледни късове в душата ми засядат. Ти помниш ли, ей там, под третата върба, в очите си най-белите признания засяхме – без думи, мълчаливо, като във нямо кино, ти каза: „Виж, водата – все дъното сънува…” Топят се бреговете на моята Родина… И ние с теб – два облака в небето ѝ пътуваме. А дните бавно плуват по ледените длани. Топят се бреговете и свлича се ледът… Поетите умират от стих, любов и рани, на шумни барикади в сърцето на града…

31 Поетите умират в прегръдки на танцьорки, сред призрачния лед на този сбъркан свят, сред хаоса, измислил миражи илюзорни – за тези, дето нямат везна за грях и свян… Топят се бреговете. Приплъзва се ледът. И вече трудно дишаме в пристегнатите шалове. Прогонвам този спомен за Айседора Дънкан* – не тя – Родината ми клета задушава се!

* Айседора Дънкан – американска танцьорка, която през 1921 г. се жени за С. Есенин. Бракът просъществувал кратко. Тя умира при нелепи обстоятелства – возейки се в кола, шалът ѝ се оплита в колелото на автомобила и я задушава.

32 ДЕ Е? „Моята майка Рогуша, тя ти стадото приведе. Помниш ли какво обеща, каква ти беше думата: рогата да и позлатиш, краката да и посребриш…” Народна песен

Не ѝ позлати рогцата, не ѝ посребри краката… Придойде Тунджа. След нея започна дългата суша. Горчива българска песен: тече сред съня ти реката и цялото стадо привежда на сухо, до изгрев, Рогуша. Оглеждам брега и виждам пътуващи пясъци само… Над тях лешояди, прицелени във всичко, което се движи: в история, в бъдеще, в смисъл, в отместен граничен камък. Но само в съня ни реките със призрачни сенки прииждат… И стискам очите си, страх ме е от тази странна картина: без стадо – отвсякъде чанове звънят като привидения… Загребвам във шепи пясък – и той като мен – изстинал. А някъде плаче агънце и пита: „България де е?…”

33 ГОРЧИВИ ПЕСНИ Горчивите песни на моя народ не са хленч, не са и припев на жабешки хор от блатото. Те грохота носят на снежния връх далечен и вкус на пелин – той връща децата обратно. А толкова сладък е споменът им за вкъщи и тъй костелив е духът и на стария орех! Той носи в съня им все това сладко завръщане. Изтръпва дървото – от вършето си до корена. А после диктува им старите бащини песни. И чухалче малко по цели нощи припява ги. Децата в завивките вечната българска есен, а сутрин очите си крият под щедрата ябълка. Отново родила е толкоз, че трудно издържа, плодът до земята превива измъчени клони. Такава реколта! Но чува се песен пак тъжна и думите ѝ направо в сърцата се ронят… „Години, години, усилни години…” А вкъщи приготвени куфари отново за път ги очакват. – И ябълки слагам, да хапнат дечицата, дъще… И натежава куфарът от майчината печал! Ще хрупат децата и родния сок ще преглъщат. Ще казват, че сладка е нашата българска есен. А звънко ще пеят в ръцете им ябълките от къщи. И никой няма да знае защо са им тъжни песните…

34 В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА Уморени есенни момчета, няма вече място за отстъпване. Бог разпусна ангелските чети, дето тука пазеха най-скъпото. Стига сте играли на войници – цялата земя е вече в рани. И една кървяща ръченица след играта само ни остана. Цветето посърна пред прага ни. Дунав даже вече уморен е… Как пред път децата да прегърнем – те са силна кръв, но в чужди вени! Рибите излязоха на пясъка. И бучи реката заплашително. Хор от риби. Тъжни и безгласни. Диригента кой ще утеши?! Той размахва палката напразно – странен валс по Дунава се носи. И в очите рибешки опасно светят незададени въпроси… Само тази шепа пръст остана. Само този трети бряг в душата. И гръбнакът жилав на Балкана. Майчините думи срещу вятъра. Изправете дига с раменете си – да не кацат тук прокобни гарвани. Този бряг, момчета, е последният. „Тих бял Дунав…” – пулсът на България

35 ФАЛИТ …И повече нямам. Единствено звън на камбана. Парче по парче – отчуждено. Бодлива тел пръстите пари. В копривата спомена скрих. И само той ми остана. Звъни като звън за последно. Димят в него стари пожари… Със пусти ръце съм. По-пуста е само душата ми. Тя дрипава броди из Тракия. И плаче за празните люлки. Вървят беломорци отдавна по пътища прашни. Кълвач из гората потраква. В Европа дали са го чули?! Европа е стара. Не чува. Не вижда. Не мисли. Изпадна в глуха деменция. Не помни коя е, защо е. Аз мъкна камбана, по-тежка от всякаква истина. А някой, невидим от мене, крадливо гледа през щорите. Да стигна високия хълм, че силите ми привършиха. И нищо си нямам вече. Единствено тази камбана. Какъв ти тук патос – сред тази история тъжна?! Хорото е клуп от веригата, пристегнала и Балканите… Да бях поне скрила товара си в слепия кладенец. Копривата можех да оплевя, преди да превземе душите… Какво ми остана: шепа пръст под тази юнашка скала. И вик на южния вятър: „Земята ще ни утешиииии…” Аз, внучка на страшен войвода, днес меря педя по педя Надеждата си, която загуби си говора – няма е… Пищи Ориент експрес. Но празни са всички купета – децата отдавна избягаха. Фалит. Вече нищо нямам.

Призрачни лагуни

Редове от личния дневник: Има толкова много острови, към които насън пътуват нашите бели лодки. Има острови срещу течението, острови на мъдростта, на отчуждението, на илюзорната свобода, на самотността в глобалното село… Поезията също е остров, стоплен от сърдечните гълфстрийми. Но само оня, който има душа, може да доплува до него…

38 ФОТОМИГ Не времето тече, а светлина прецежда се през конуса, мистична светлина, която всеки след себе си оставя във душите та слепите човеци да прогледнат… Дали пък затова видях едно врабче, изрязано контрастно сред златото на есенна бреза? То трескаво в прозореца надничаше в галерия „Бресон”. Разглеждаше там чудни фотографии на странника, видял през обектива как този свят красиво остарява и бавно се превръща в амалгама върху овехтялото стъкло на вечния небесен лаборант… Той тихо в тъмнината проявява, възторгнат от контраста на живота. Навярно затова е и оставил врабчето върху златната бреза… Благодаря ти, Господи, за тази твоя бленда, с която ни показваш светлината, така необходима, но оскъдна не вън, наоколо в света, а в нашите души…

39 ПОРАВНО Искаш ли да си поделим мъгливия ден на Венеция? Половината тъга – за теб, половината ще е за мене. Маските на ъгъла ще се смеят лудо през сълзи. Гълъбите търпеливо ще учат света на мълчание. Старият гондолиер ще пее, за да не заплаче… Изгнаникът Бродски ще броди нощем по кея… Канале Гранде ще се задушава от мирис на вечност и от мисълта, че потъва, потъва, потъва градът – заедно с гълъбите и минувачите, с митницата, където се плаща от векове мито за човешкия грях… И заедно с клоуна, на който гримът е размазан, и заедно с оня турист със старомодни, смешни тиранти, с кафето пред него, и с безкрайните му претенции… Още ли искаш да си поделим тъгата по тази последна любов сред бавната смърт на Венеция?

40 НАДПИС НА КАМЪК На Марина Чапалия

Този сън, във който птици са се любили, e бял. Като камъните в Дървеник, където вятърът прозвънва в листата на маслините, а те кокетно сутрин клоните си трупнати разклащат. И зазвъняват обиците им, направени в сезонната ковачница. Звънят и нещо сладко бъбрят помежду си неуморно, припяват римите на миналото вече време, припяват песен на наречие Чакавско, а Марина е унесена и мисли само за съня на птиците… Тъй царствено небето за нея е отворило торбата си – в деня, когато се е раждала, дарило е със щедрост двата ярки тюркоаза за очите ѝ , та там да се оглежда, щом загуби вярната посока надолу, към брега, където все личат следи на боси птици. Те сигурно са просто мълчаливите ни пощальони, които свързват времената и писма разнасят между човеците, на острови прилични. Тук всеки стрива свойте камъни и ги превръща в пясък… А стъпките са стари… Марина се стреми да ги улучи. Лесно ѝ е, пулсът ѝ забързан ѝ помага. А маслините, подсказват звуци праотечески – звънят, звънят, Чакавската си песен преповтарят… Високо там се вие птица, която търси бялото на своя сън. Ала не бой се! Птицата е твоят пощальон, Марина! По име кратко ще извика с гласа на твоя татко, с гласа на дядо ти, написал с дъх на камъка: „Сънят, във който птиците се любят, е като живота – бял…”

41 МОНОЛОГ НА КАМЪКА Дали не съм днес последният дялан камък в предългия български стръмен зид? Отсам е брегът. Оттатък пука с кости Балканът. Далече напред са следите от куфари, догоре са пълни със ласки – да има за зимата. Опитвам да вдигна един от онези куфари там, със многото шарени лъскави лепенки. От странната болка в гръбнака на място останах. Прозрях, че всичките ярки кръстовища и дългите пътища към света са по рождение слепи. Дали не съм, Господи, онзи бял камък без възраст, повдиган от нечия смела ръка в годините? Рушеше ме вятърът, след него оставах без въздух, далечно слънце болка палеше в пулса ми, когато някой ме хвърляше в чужди градини. Видя ли ме, Господи? Откри ли в зида ни пукнатината? Там бивши дялани камъни днес са на ситно! Да бъде Твоята воля! Нине и присно. А пък нататък ще чакам да спреш, когато остана без сили, край тежките, все още живи камъни на нашия български зид.

42 СЛЕД БЯЛАТА ЛОДКА Бялата лодка отплава. Ей така, слезе сама от стената, напусна картината и тръгна нанякъде. Сега изобщо и не помислям за капитана, нито за юнгите, с широко отворени честни очи. Не се сещам даже за хоризонта, опънал конец от сребро. Все някой крушенец ще може да върже конеца, когато достигне до него насън или наяве, отвъд ей оная, мечтаната линия, отвързала всички посоки. Бялата лодка отплава. А аз си мисля за черната мида, която стискам до кръв в ръката си. Нали точно нея си искаше сам капитанът който натрупа несметни богатства пред мене, с тях да откупи душата ми бяла, скрита в черната мида. Казах: „Не се продава! И всичко не се купува. Вземи си богатствата.” И мидата стиснах. И още я стискам, дланта ми кърви. Като дума продадена. Бялата лодка отплава. Боята потече, счупи се рамката. И без брегове остана вече картината. А днес се надвикват кресливите гларуси – небесните продавачи на риба и разни утопии. Запушвам ушите си, за да не чуя как със тях пазари се онази самотна и толкова тъжна художничка, която рисува за мен преди двеста години не бялата лодка и не хоризонта тих, а сребърна риба изкормена – този ненужен мой стих.

43 *** Отведи ме оттук, да избягаме, моя Любов! Зад зида от отровни усмивки ме хвани за ръка, изтръгни ме като бреза, поникнала на грешното място, бреза тънконога в пустиня. Отведи ме оттук! Остър вятър кове за мене измамни гривни, за духа ми – прозрачни окови. И със бузи издути изпива сока ми брезов. Прогони този вятър оттатък зида, не ме давай, моя Любов! Отведи ме оттук! Отмаля Пролетта. А и Лятото катастрофира. Онемя Есента. Емигрираха птиците. Дълга Зима отново плете дантели ефирни. И дори за мен, за брезата, студено е. Ти грабни ме, моя Любов! Отведи ме оттук! Един облак пълзи и някого долу проклина. И на теб се заканва, ала не бой се! Просто нежно хвани стъблото ми брезово, изтръгни ме с последни сили… Не ме давай, моя Любов! Отведи ме оттук!

44 ЗАД ХОРИЗОНТА „Пресвета Богородице! Та това са зелените небесни пасбища…” Джон Стайнбек

В небесните пасбища – думи. Берат ги поетите, както берат се ягоди. Свеждат се ниско, с поклон към спомена земен, сякаш се кланят на тези, които заселиха своя копнеж – покойни поети, пресекли гара разпределителна, укрили в небесната митница къс от молив и лист от живота, без да видят. Небесните пасбища близко са. И бродят из тях поетите, и си намигат. Подхвърлят Ези и Тура, а месецът е в ръцете им – златна монета, с нея можеш да купиш единствено думи, които стрелват съня на земляните с болка отляво; които рисуват само надежда в зелено, надежда, скрита под снеговете. Небесните пасбища са в съня ни… Пръхтене на бели коне, превзели ума. Подкова, намерена някъде в края на път разлюлян. Любови и земетръси внезапно изтръгват вековната болка. И няма значение в кой век боляла е и как се нарича, за миг взривява дъха и отнася в съня ни приятел нагоре, по стълбата… Небесните пасбища са кръстопът, през който текат всички укривани тайни, и срещат се бяло Начало с оловния облак на Края. Начало и Край?! Смъртта е обувката лява на този живот! Но ние не знаем, че крачим през него и с двете… Бележим с подметки и лъскави налчета ранени следи по небесните пасбища.

45 НЕКА! Остава единствено този миг, във който събличаш дъха си горещ в дланта ми и кротва нощта до перваза на моята длан. А двете липи рисуват долу с дъха си, с устни на студ обречени, и дълго след туй не заспивам. Нареждат се зимните облаци. Екранът на моя прозорец просветва щастливо – кажи ми, какво тогава провиждаш в съня си, любими, кажи, излъжи ме, че виждаш единствено мене – най-топлият облак в твоята зима. А после нека

сънят

да вали!

46 В „ИЗПЯТАТА” ГРАДИНА Затворена в градината, потъвам дълбоко в себе си, като във облак… Той бавно ме обгръща и привиквам с небето и със вечните неща… Калинка по дланта ми разгадава посоките измислени и пише наивни пътни знаци, сякаш води ме по стръмното и страшното нагоре – един крилат и предан асистент, обрекъл се на слепите души… „Калинчице-калинке, я кажи ми…” – нареждам като в детската броилка и вдигам длан – да види свободата, да литне с блага вест към друго цвете, към облак, към градина и към мисъл… Но тя във мене здраво се е вкопчила – навярно с Господ мълком се разбрали и той с пипета на дланта ми капна я – едно мистическо кръводаряване по Пътя стар „Небе – Земя”… Той знае точно мойта кръвна група…

47 ПОЩЕНСКА КУТИЯ Под най-белия камък оставям писмото за мравките – нека четат, когато сберат се. Имам много въпроси към тях, имам много тревожни въпроси: – Как винаги знаят посоката вярна? – И как преди дъжд огласят тревога, и бързо, и плътно затварят държавата на мравуняка? – Защо се делят на пълзящи и на летящи? – Дали вторите пишат поезия, или просто е тясно в една равнина? – Воюват ли с други мравуняци? – И как разпределят трохите в свойта държава, та гладни да няма? – И тежи ли камбаната на мравчия гняв? – Далече ли носи се нейното ехо? – И тътне ли тяхната Долна земя, когато започне гневът на мравките? – И още: дали може моето сляпо човечество да се запише във майсторски клас, та малко от тяхната мъдрост да вземе? … Оставям писмото за мравките под най-белия камък в една почерняла от бежанци квартална градинка в Белград… 27 август 2015 г.

48 ГЛАСЪТ На една българка от другото полукълбо…

Ще ти разкажа сега гласа си – не беше толкова тъжен… А шепотът му за миг изправяше тревите, които са стъпкани. Ще ти разкажа: колко вълнение бълбукаше в този глас някога – всичките мъжки щурци изваждаха лъкове тънки и свиреха… Ще ти разкажа: в този глас имаше полет на няколко тоники. Чуй: бела съм бела, юначе… – пърхат крилете – скъсани струни. …Навярно гласът е оная матрица, с която излита душата. Шест грама само – небе необятно, а после – безкрайно тихо… Гласът – остър ъгъл сред космоса. Калинка, объркала пътя си… Река пресушена. Мъгла безкостна. А другото е Отвъд…

49 ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА СКУЛПТОРКА Момичето със малките ръце отчаяно се бореше със камъка, сънуваше по цяла нощ и цветно и знаеше буквално наизуст една молитва на Камий Клодел. Осъмваше с молитвата. Отпускаше се, когато изгревът червен конец си вденеше, за да изкърпи разпрания хастар на хоризонта… Момичето ръцете си повдигаше – изтръпнали и страшно оболени от дългите молитви върху камъка – отваряше душата му немигнала. От сляпото почукване – длетото о каменното му сърце, простенваше. А малките ръце му казваха: „Ти потърпи. Така е във живота…” Не издържа веднъж и се разпука преди длетото – камъкът безчувствен. (Оная приказка – за камъка, капчука и още нещо… края ѝ забравих.) Какво ти тук възвишено изкуство?! Любов момичето събуди и камъкът започна да се моли с молитвата, изричана тъй трудно:

50 за малките ръце, за хоризонта, с червен конец пришит върху небето, за лудата Камий Клодел, за чудото, наречено от някого Живот, за себе си – един гранит безчувствен, накаран от момичето да свети…

51 ЦЕЛУВКАТА На теб, моя Любов!

Ухаеш на тази дива трева, любими, на свобода, на любов под звездите, на вода в дълбокия вир на тази вечна река, където върбата със клони изплете зелен параван. През всяко листенце промушва се слънцето, свенлив и заклет до смърт воайор, който търси пролука, да зърне живота. Ухаеш на думата няма, дето все още не се е откъснала сама от небцето, думата сладка, дето ме кара да отмалявам, докарва всичките земни трусове до коленете ми и всички вулкани, които ги няма в картата, димят във дъха ни и лава потича от кратера, вечно изригващ в душите. Ухаеш на стъпките ни сред пясъка, където блестят кристалчета кварц и осветяват не босите ни пети, а дъха ни, гол и бос изначално, пресявал е купища пясък, докато строяхме замъци, приказки чудни и идваше нова вълна да ги катурне, а после разстилаше бялата си дантела.

52 Ухаеш на всички наши лета и есени, на всички сезони, даже на Петия, и на разпетия, и на последния – клетия, във който пясъкът само отблясък е, свършва се, изтича обратно като оная сляпа целувка в миг просветлила подлеза мрачен. Тя още пленява ни. И вярвай: смърт няма.

53 МЕДЕН СЪН Ако можеше още един живот да слушаме заедно шепота на дъжда и да учим легатото на езика му; Ако можеше тихо, на място, да се превръщаме в скулптури, над които сняг да се сипе; Ако можеше да съберем сред тревите вечерни пред нас всички световни оркестри – и стари, и млади щурци да следят партитурите трепетно, докато с теб се целуваме; Ако можеше още един живот да раждам мечти и деца, да вдишвам бебешки сън, да търся в гънките на чаршафа едно босо открито краче, което във тъмното свети… Ако можеше малка ръчичка да топли дланта ми студена, когато сезоните сбъркат реда си, а космосът диво мълчи, защото отдавна с човека говори различни езици и вери… Ако можеше един живот още да провираш сутрин ръка и да чупиш от медната пита на моя окапващ се сън, докато ревнива пчела обикаля оттатък прозореца светнал…

54 Ако можеше още един живот да имаме простите земни неща и на връвчица над нас да виси парченце небесна халва – надежда за радост и прошка… Но как не ти казах: аз съм пчелата, оттатък всичките земни прозорци!

55 АЕРОФОБИЯ – Не поглеждай надолу! – един стар алпинист ми го каза преди много години, колко точно, не помня вече. Той погледна в очите ми, олюля се, но се опази. И не падна. Само висна като клонка отсечена. – Не поглеждай надолу! – че така ще видиш нозете си, уморени и болни отдавна от пясъци, дето се свличат. Все така си остават – недостигнати и непревзети, стъпалата последни, откъдето слънце наднича. – Не поглеждай надолу! – там мравуняк лепи хвърчило за децата на мравките – без небе и крила по рождение. Не поглеждай, ще видиш, че събраният мед е горчив, а до капка го сбирахме – аз за тебе, а ти пък – за мене. – Не поглеждай със страх! Обещавам: и аз да не гледам, когато мистично смаляваш се, и ми махаш отдолу, и молиш се. Този полет, разбираш ли – ми е солов и е последният! И от утре ще бъда навярно във прегръдка със ей оня облак…

56 Но сега съм тук още, ритуално наливам кафето ти… И тече електричество – от косата ми, та до глезена… Ако все пак забравиш, ако в оня миг не се сетиш, ще оставя бележка във кухнята: – Към облака и не поглеждай!

57 ОТТАТЪК ХЪЛМА И гроздът е сбръчкан като старицата под асмата… Годините – жадни оси, са изпили нектара на дните ѝ . Оставили само восъчна кожа, белязана от сън на пчели… Съня им за мед и за вино, за славеите среднощни, пияни от луда любов. Те имат странна амнезия – все повтарят, забравили, че вече са казали очакваното: „Обичам те!” Асмата укрива от късното слънце изпития грозд… Тежки мравки (със мисли по-тежки) изкачват бавно лозата, гадаят пътя на слънцето: дали ще добави последно оная спасителна капка нектар, която гроздът очаква? Един дървояд неуморен във старите гнили греди разказва забравена приказка: за пролетна вита лоза, с ластуни, асмата прегърнала, с обилна реса на бъдещи гроздове, които очакват пчелите пияни, и мравките-стари гадателки, последния сок те разнасят – да лепне от сладост животът… …Старицата махва с ръка и гони невидимо паяче. То сръчно плете златна мрежа край нея, край грозда, набръчкан от мъдрост, край късното слънце, в асмата от лъч приковано, сякаш е ново разпятие…

Високосна любов

Редове от личния дневник: Любовта ли? Тя е надпяване със славей. Кауза пердута. (За славея!) Способността да чувстваме е точната „рентгенова” снимка и следа, че сме живели! А сърцето не признава партитури. То пее или плаче своята музика без ноти. И без диригент. Често и без публика… И щастието виси на косъм цял живот. Полюлява се пред очите ни… А ние не го виждаме, защото сме взрени безнадеждно в преследването на неговата непостижима… сянка.

60 ПАНТА РЕЙ Преди много години ви казах: Не съм Пепеляшка! Макар че от нея научих как да бягам от бала. Принц до принца стояха пред мен на опашката, но тази позната история някак не беше цялата… Не че им липсваше нещо, бяха прилични момчета, по дългото бяло стълбище се спускаха, за да намерят пантофката стъклена – тя само им бе от значение, а всички момичета бързаха, готови да я премерят! Стълбището беше тъй хлъзгаво, а аз все още не знаех, че пътят към всеки дворец и власт е пързалка опасна, Не исках да зная, но през глава в дванайсет бягах от рая. И криех пантофката бляскава – от лоши очи я пазех. А всякакви мащехи, на два дни велможи съмнителни омесваха купчини леща и ситни лъжи пред огнището. Бодях си очите да ги деля и месеца бързащ разпитвах: така ли и той звездите дели, без да им каже нищо?! Не искам приказки, ще си чета Верлен или Янис Рицос. Обувката стъклена вече забравих, макар да беше изящна. P.S.: Направи си обущарница един от онези принцове – поправя пантофките днес на измислените Пепеляшки.

61 АРМЕНСКИ ОЧИ В памет на Вартан

Моя детска любов, от мъглявия спомен излязла, ми тактува сега във три-четвърти валсов такт. Беше клетка за птица мойта още девича пазва. И звъняха клавишите, а бемолите се повтаряха. Музикантът момче бе, почти като мен на години. И дори не посмяваше да ми каже, че ме обича. Но очите му черни моя танц със тъга сподиряха. И нашепваха нещо. Но аз бях само момиче… Бяха черни очите му – клавиши в пианото старо. И печални – почти като стенещите бемоли. Моят малък арменец ми разказваше своята тайна. Само с музика за мечтите си дръзки се молеше! А пък валсът бе луд! И прозвънваше в костите! Аз редях шине след шине. И светът се въртеше! И земята бе валс. И пулсираше даже и космосът. Днес не знам: сънувам ли будна или това беше? Той обичаше мен, аз пък – тази негова музика. Ни веднъж любовта не попитах: „Ти ли си?” Беше сцена светът. Всичко друго беше илюзия. А Чайковски плахо надничаше зад кулисите. Там кръжаха наоколо тези черни арменски очи. А денят светлоок бе. А денят бе дете като нас. Само дето не знаеше още, че пианото ще замълчи. И ще капят отгоре в годините нотите неопазени…

62 ТАЙНАТА ГРАДИНА Питам се: земна ли беше, или небесна, не зная. Нощем цъфтеше небето и на градина приличаше. Долу се беше преместил целият приказен рай. Просто защото, без думи, един мъж там ме обичаше. Лудо цъфтеше всичко: Делфин, Орион, Андромеда, Лира, Персей и Сириус – всичко отваряше тичинки. Денем беряхме в градината от аромата им меден. Просто защото, без думи, един мъж там ме обичаше. Звезден прах падаше сутрин, в кошница той го събираше. Майсторски го превръщаше в градински фенери различни. Нощем пък Млечния път поливаше и не спираше. Просто защото без думи един мъж там ме обичаше. Долу и Горе меняха се – всичко превърна в градина. В двора звезди премигваха, мълком взаимно се вричаха. Земно-небесният мирис в този наш сън подлуди ни! А всичко бе просто: без думи един мъж там ме обичаше.

63 СПОМЕН ЗА КВАРТАЛНИЯ ОБУЩАР Беше дълга следата в снега. Затова все по нея вървях. Но така и не стигнах. И през цялото време си мъкнех товара. Но си пях! Ала днес внезапно утихнах. И каква ти тук песен?! Прокъсах обувките. Ала пътят извива и не знае пощада. Вълчи вятър беснее и върхарите брули… Вълци вият – аз мисля си за обущаря… Той пътеки и пътища, знам, не сънува. Той езици не знае. Нито вълчи наречия. Обущарят ни стар е от котата Нула, от която потегля кварталната вечност… Само вечер, ах, вечер, когато заспива, обущарят ни вижда все пътища чужди. Затова през снега вървя, без да спирам, вместо него се радвам на зимното чудо! „Тез обувки сами да те водят, където и орлите не стигат, а само надничат. И с обувки, и без – все летят си поетите!” – обущарят с усмивка пред път ми нарича… Ще разкажа на майстора, когато се върна, че по пътя си чула съм глутница пак, че със боса душа на върха съм прегърнала един влюбен във мене вълк-единак.

64 СПАСЯВАНЕ НА КРЪСТА По планетата наша, изранена от толкова стъпки, цяла нощ влача чехли – един дълго мълчал пилигрим. Спи човечеството, а аз крилете му скъсани кърпя, сутринта ще отвори очи със същото сляпо безгрижие. Тези призрачни мои светове, за други невидими, сякаш гледани през замъглено с дъха ми стъкло, разпиляват се с изгрева – изгорени без жал чернови, в януарския студ се белеят сред черните клони. А Големият взрив на душите, познали Любов, все така предстои, все така се раняват човеците… И да викна: „Влюбете се най-накрая съдбовно!” – ще ме чуе ли някой! Оглуша вселената вече. В тъмнината се спъвам… Още нощ е, а пътят е дълъг, тази зима е вечен сезон, няма в него Сега и Преди. На Йордановден, казват, кръстът се вади дори от дъното. И подготвям се вече за студените кръстни води… Ще опитам отчаяно да извадя душите изпразнени, да им вдъхна любов, ако ще, с изкуствено дишане. И ще светне светът! И ще бъде най-истински Празник! Прекося ли и тази нощ… Утре мили, не ме буди… Стъпвай тихо наоколо, както стъпвах и аз през нощта. Не се питай защо във юмруче съм стиснала пръсти. Просто стискам спасеното от водите нечие щастие, както пази се сàмо. И от злото спасява се Кръстът.

65 СЕДМИЯ ДЕН И защо раменете ми нещо често потръпват? Не, не е от сезона, ни от тази неделя… Разболя се епохата. И душата си кърпи. Затова е студено. Затова е студено… Някой с прашка свали от небето хвърчило. А пък то се задави от тъга безпределна. Нелюбов ни заля – съска клетви, бучи. Затова и на мен ми е някак студено… На съседната улица пребиха човек и сега той във болница от болките стене. Сякаш клиника е полуделият век! Затова и на мен ми е много студено… Птици с клюнове криви душите кълват. И на нашите внуци изкълвават надеждите. Куфар с лепенки чака пред дългия път. Затова и на мен ми е страшно студено!… А земята е ледник сред глуха неделя… И вселената зъзне. Как да я утеша?! Затова и на мен ми е страшно студено! Мили мой, загърни ме с най-топлия шал…

66 РЪКАТА ТИ Свирка на влак. Смътно усетих дланта ти. Търсех в упойката брод през реката размътена… Болница. Капка по капка животът отцежда. Сложи ръка на лицето ми – бликна надеждата… Ти ме преведе през оня най-тъмен тунел и бях едва дишаща. Няма и глуха. Несмела… Бях опаковката само на твойто момиче, с роли сменени – Вергилий и Беатриче. Тъмно бе и непрогледно, вреше реката. Виждах само да свети пред мене ръката ти. Здраво тя стискаше моята длан безсилна. Адът пазачи нямаше. Нито разсилни. Ти не се спря дори и пред него. Дръзна! Смърт и Живот – еднакво в тунела измръзваха. Капки любов се вливаха през абоката. Болница – гара последна между два свята. Тъмно. Светеше нейде напред ръката ти. Как ме възпря тогава – да мина сама Оттатък?! Днес тя отново пред мен е – светла химера. Жив парапет. И дига. Спасителна бариера… Пясъкът мокър бавно в конуса ми изтича. И какво от това, любими, щом съм обичала?!

67 БЕЗ ПРЕДПАЗЕН КОЛАН Облак златни прашинки нагоре – сънят на децата. Облак сиви прашинки отвесно – дъх на есенен мъж. Само дето (защо?!) съм изгубена все по средата?! И върти ме, върти ме Земята нашир и надлъж. И ми идва да кресна понякога: – Чакай да сляза! Че от пулса ти луд, скъпа моя, свят ми се вие! Ще изпадна от карусела ти в един завой рязък, после кой ще помага на славея, щом гнездо вие?! А Земята, в Небето загледана, разресва тревите си, кокетира със облака сребърен, спокойна, че летен е. Пише дълги любовни писма по небесните свитъци, а аз мисля: колко е жалко, ще останат нечетени! Най-любовните дълги писма са неизпратени. Най-безумната кратка любов знак не остава. Но Земята едва ли знае това и върти ме обратно. И не мога да сляза на никое глухо пристанище!

68 НЕБЕТО …Дори и всички ветрове да се довеят с пълни пазви върху хвърчилото от вестник – небето пак ще се опази. Дори дъждът да дойде рано, полето жадно да прегръща – под синия си дъждобран небето пак ще бъде същото. Дори и с пръст да го посочват чудаци, смахнати, поети – небето само слага точка. И продължава да им свети. Дори звезди да си открадват в един миг долу всички влюбени – ще свети като звезден Пратер небето, своя сън изгубило… Дори и аз да се преселя в препълнените му простори – небето в твоята постеля ще ме завръща. Да се стоплим…

69 ЛЪЧЪТ Всеки лъч светлина в цитаделите, знам, се разбива. Може би затова и душата ми гола скърби… Все по-рядко се качва на доверието по хълма. И с широк жест не кани всички облаци към върха. Върховете са скучни, там е вятър и той те разпъва. Падаш-ставаш. И учиш. Единствено важен е Пътят. Лъкатуши през тебе. А душата ти гола трепери. Тишина е потребна – в нея лъч да намериш. Тишина, а не лайкове, жжжужащи в пространството. Жигове, жертви – накрая душата е тъжен странник. Изтънява сама в гърдите ти, да изхвръкне се мъчи. Хайде, почвай, разпитвай я, тя е последният лъч. Той пробива мъглиците леки от интриги, ласкателства, от „приятелските” пътеки на сподвижници всякакви. Осветява онези, които криха гъба с оцет зад гърба си. Затова понякога планините са ужасно навъсени… Няма време – Пътят отвесен е. Горе снежен връх диша.

70 Ако има с кого, ще е лесно една ябълка да разделиш… Търпеливо очакваш да светне оня лъч, който дар е. Той сега помежду ни снове. И гласа ми задавя… Лъч последен, все още готов в цитадела да се разбие. За един само миг любовен! И за думата „НИЕ”.

71 ЛЕЧЕБНИЦА …И къде си излязла в тази нощ предрешена? Снегове ще покрият до върха силуета ти. Ти, Душа, на смъртта си една от мишените, но сега в този сняг цяла в тъмното светиш! Снеговете високи, снеговете безмълвни са. И без думи завинаги се прощават с небето. Ти пристъпваш сега – фосфор сред тъмното. Ще се хлъзнеш, Душа, здраво дръж парапета! Не измръзвай, върви, нищо, че си по нощница в този сняг магнетичен – сомнамбулно видение! Ще изтръска отгоре ти брашнения кош Богородица, почнала свойто майчино бдение. Тя ще меси тестото чак до утрото ранно. Ще пече за Сина Си най-уханните питки. Накъде се препъваш по земята изпрана ти, Душа лунатична? И какво ще Я питаш? Вече жълти стотинки струва този живот – не звъни, само дрънка във джоба на космоса. И сега доктор Сняг всички ангели води – да лекуват света. Без Любов високосна ли?!… Снеговете валят като прошка в неделя. Като сън на дете. Като спомен на старец. Зачертават смъртта, нов адрес не намерила. Снегове – вест за нещо, все още не станало. Ти върни се, Душа, по следите си боси и със пръсти измръзнали здраво дръж парапета! Има време за твоите неспокойни въпроси… Чуй, как никне кокиче под снеговете!

72 ЛЕБЕДОВ ДОМ Плетох-разплитах, плетох-разплитах… Животът твърде капризна плетка май се оказа. Свършва кълбото. Вместо ръкав – крилото лебедът крие. Както и аз във пазвата стриктно укривам болката си недоплетена. Даже напротив: Eто, Живот, усмихвам се. Капе кръвта ми – мастило за луди поети. Капят очите ми, всъщност – техните стихове. Няма такъв абокат, който кръвта да спира! Думи, души и живот капка по капка изтичат. Има ли Лебедов дом? И къде се намира? …Тази вис глухо мълчи. И безмълвно обича. Бримка-наметка, бримка-наметка, но свършва нишката тънка. Какво, че е от коприва! Лебедът маха с крило и облак избърсва. Ангели няма. Съдбата играе на криеница. Лебеде мой, с една ръка стигнал небето, знам, не ти трябва тази копривена риза. Голи, по кожа сме всички луди поети! Нито плетачка ти трябва. Нито Елиза. Смях и сълза. Наметка. Смях и сълза… Свършва кълбото. Този ден вече догаря. Без ръкав светна ръката ти гола по залез. Точно така я искам! Да може да гали.

73 КАПРИЗ „Идут белые снеги, как во все времена…” Евгений Евтушенко

Ще бъде сняг! Ще бъде дълъг сняг! Като във стих на Женя Евтушенко… Елен измислен през снега ще бяга и моя свят ще прекоси нощес… Ще преброи пред белия ни праг следите на премръзнали врабчета. Да влязат вкъщи, ала няма как – безбройна е момчешката им чета. Тъма. И маса. Свещ. И ти пред нея. Вали стихът в очите ти самотни. Да можеше да прекосиш поне отново с мен – ръка в ръка, живота! Да можеше… Но дълга е нощта. Нощта е календар без дати. Празен. Не помниш ли: ти сам ми обеща снегът за нас да е безкраен празник! Студът звъни в стъклата. Някой плаче в самия край на глухата планета… И вятърът го носи – раздавачът, самотният побратим на поетите… Снегът засипва не света до веждите и покривите стръмни, а душите ни… Вали снегът – смълчана неизбежност. И прошка – и за мъртви, и за живи.

74 Във всички времена – съвсем еднакъв. Небе ли е небето – не, решето е, прокъсано от тайнствените знаци изпратени за нас от Евтушенко… Ако до утре пътят без следа е, врабците нахрани пред прага къщен. Животът не е Вечен календар, ала снегът при теб ще ме завръща.

75 *** Зараснаха рани. Зараснаха пролети, наивни в цъфтежа си искрен и ранен. Зарасна и памет, и думи изпросени, и тайни, укрити от немите врани. Зарасна тревата. Внезапният огън задълго остави сред нея жълт белег. Не гледай в очите ми. Ще мигна и мога до голо душата ти в миг да обеля. Но тя ще зарасне, о, знам – ще зарасне, във следващ живот няма даже да помниш кое бе любов и светулка угаснала, и кой залепи я на челото ти потно… Сега помълчи. Светът е прекрасен, очаква Лечителя да дойде и каже: – Спокойно, и тази любов ще зарасне. Сега със забрава ще я намажа… Но има все пак и рани такива, които след време отново обаждат се, макар че изящните белези скриват ги. Ала за тях не очаквай да кажа…

76 ЗАДЪХАНО СТИХОТВОРЕНИЕ Рано е още да се прощаваме, мили. Не сме обрали ябълките на двора, даже ризите от дъжда не сме изцедили. Толкова много имаме да си говорим, а уж, всичко отдавна беше изречено… Чуй Володя и вярвай му: „Еще не вечер!” Рано е, мили, слушай, много е рано още – щурците за идното лято не са пораснали, петлите безсънни не са изкълвали нощите, сънят ни любовен все още не е зараснал, окото на оня капчук и без дъжда протече. А ти слушай, Висоцки пее: „Еще не вечер!” Рано е да се прощаваме, мили, рано е, нека ти доплета ръкава на този пуловер, твоята песен кърви сред небето, рана е, няколко още акорда, бързо ще съм готова, време е – и мъглата по стъпките ми е вече, но пее Володя, та къса се: „Еще не вечер!” Рано е, времето прано още не е изсъхнало, стари снимки във сепия рони брезата, трябва да изгорим албуми, писма и сънища, и абокат да сложим на най-любовния залез – да не кърви след нас, когато сме вече далече. Но днес е още рано, любими! „Еще не вечер!”

77 ЕХОТО Той цял живот копае този кладенец, с една игла дълбае, с пръсти, с нокти. Да беше камък – с дъх би го изгладил, да бе дърво – би пяло с птици нощни. Сто чухалчета хор биха направили и биха огласявали душите ни, докато във любов самозабравени, внезапните си грешки с прошка шием. Валяха думи – все необитаеми, към пазвите си топли ни притискаха. От тях научихме две-три неземни тайни. Сега мълчим. И повече не искаме. В това бездънно село, омагьосано от сенки на кози – и те във спомена, вървим с момчето ми притихнали нагоре, с вързопче Време и с любов огромна. Като козите, дето вече няма ги… Мъглите ги погълнаха – настръхнали. Вървим ръка в ръка и ни пленява миражът за живот оттатък хълма… А ехото на Слънчевия кладенец в гората бившите стада изкарва. И чува се как в тишината властна заплаква дъб. И жълъдите капят…

78 ДЕЛФИНИ КРАЙ СОЛУН На Таня и Христос Хартомацидис

Изгубени. След своя сън за Солун. Безхлебно е небето над делфините, които са превърнали във сол любовите си, безвъзвратно минали. Сред пъстрата сезонна въртележка смутени са от своя сън делфините. Наяве – сън. Събуждането тежко е. И скъсана е лентата на филма… Делфините прощават се със Солун… Сами излизат. Древногръцки хор са. Безхлебно е небето. И безсолно е. Къде без сол на тази рибна борса?! Делфините, които пяха дълго един за друг една и съща песен, сега вървят по този бряг прегърнати, но нотите, но нотите са есенни! И от любов не могат да заплачат. И от любов не могат да запеят… Мастилницата на морето в здрача разлята е – от Солун до Пирея… Защо пред нас се случи този филм?! Защо сме им – свидетели за края им?! На сушата и ние с теб делфини сме. Но кой, но кой морето ни открадна?!

79 ВИСОКОСНО Не поглеждай в очите ми – там удавници толкоз потънаха! Да ги питаш какво правят в дълбини, щом не могат да плуват! Не поглеждай, сред бял ден ще те глътне с въртопа си тъмното. Безразсъдството много, твърде много, знам, ще ти струва! Не поглеждай в очите ми! Преди толкоз години ти казах… Ала кой да ме чуе! Днес в объркана прежда се губят посоките. Няма слънчице в този живот, ако изгрева в нас не опазим… Ала ти не поглеждай в очите ми – там дълбоко, а и високо е! Умори ли се? Гледам, че стискаш пилигримна тояжка в ръцете и като в картина на Рьорих: върховете са светли и чисти. Една сянка на призрачна птица ти напомня за крайната цел… Не я следвай, че тя е от восък… И не гледай в очите ми! Но когато изтриеш сто чифта обувки по незнайния път и превърнал се в пилигрим, се окажеш сам посред космоса, припомни си очите ми – светъл вир в този свят и Отвъд, и гмурни се на триста шейсет и шестия ден – високосния!

80 В МУЗЕЯ И когато започнаха да се отлепват парченца ненужна душа, си помислих: навярно преплувах Лета и за връщане няма шанс. А душата скимтеше разпарчатосана, всеки къс бе някаква загуба. И тогава нахлуха във спомена тостове и шарени маски от Заговезни. И задърпах маските, да ги сваля. Вече не бе ни късно, ни рано. Падаха маски на театрални приятели. И сред тях – на свидна сестра. Те ме гледаха втренчено, бях без домино. Ей така – съвсем с открити очи. И се смесиха „Отче наш” с „Angelus Domini” Пих тогава. А днес ми горчи. И какво ми оставаше – почнах да сбирам, да лепя душевни отломъци. Сега вече съм амфора и се намирам сред Музея на спомена. Недокосвана амфора, със следи от лепилото. А лепенето беше трудно! Чуй сега: разрешавам ти да ме пипнеш. Само не бива да ме събуждаш!

81 БЕЛИ МОСТОВЕ Вече с дъх на канела е цялата къща… Не това е обаче днес все пак въпросът. Мили мой, погледни към Мария и Йосиф – Тя е месила, Той… чупи хляба насъщен. Няма сняг и декември някак бодро докуцва до човешките порти, до душите залостени. Тази нощ тъй са бели словесните мостове, нахрани с думи светли и нашите внуци… Виж, оная звезда затрептя във очите им. Витлеемският лъч осветява трапезата. Във прозореца златна пара е извезана. А пък Тихата нощ е по бебешки чиста… Да, разбира се, има седем гозбици постни. Във сармичките малки свих съня на лозата, малко спомен за изгрев и подправка от залез, и солта на стаените у децата въпроси… Те не питат късметите утре кой ще им слага в ритуалната баница и пред прага домашен, колко време остава по пътя ни прашен и транзит ли минава все тъй земната слава? Но пропуква фитилът на миг високосен, щом децата ни с нашите песни се молят. Ние шепнем накрая: „Да бъде волята Ти!” И не съм аз Мария. Но прегръщаш ни, Йосифе.

82 АМПЛИТУДА Сънувах странен сън: свещта гореше и капеше болезнено по мене. Бе август звездочел, ала ми беше така самотно и така студено… И все едно, дали валят през август безкрайно дълги, боси снегове, дали затрупват суета и слава, щом теб те няма в моя сън, превзет от някакви видения мъгляви, от чакането на среднощен влак, от болката сред пазвата ми вляво и от измисления августовски сняг… Високо е челото на съня ми, но все едно е кой ще го целуне – дали светулка в мислите ми тъмни, или пък този сняг в нощта безлунна. А август капе в спомените само. Вали снегът обратно към звездите. Един мравуняк, скрит под мокър камък, за несезонни пътища разпитва… А аз пък – за снега, протяжно-равен, внезапно във съня ми появил се… Сънувам просто със отвито рамо. А ти със топли пръсти ме завиваш…

83 ОТСЪСТВИЕ Когато вече няма да ме има, стремглаво мойте птици ще отлитнат. Гнездата ще са празен поглед зиме, вторачен в теб. И нещо ще те питат… С опашките си-ножици ще срежат по лястовичи пътя си обратен. Надежда след надежда, след надежда… по жицата ще чакаш да ти пратят. (А помниш ли, мълчахме под гнездото, броихме белите черупки с тръпка – гадаехме: какви ли са и колко измътените пиленца отвътре.) …Среднощем мои думи ще засрича самотно като теб среднощно чухалче… На внуците разказвах тези приказки, а то подслушвало и всичко точно чуло. Ще е беглец дори кълвачът близък, превърнал оня орех в полиграфия. Печаташе цял ден… А ние в ниското очаквахме сонетите да прати. Ще бъдат скрежни утрините скоро, а ти към изгрева ще се обърнеш гърбом, ще рониш хляб, приведен на балкона – да върнеш поне двойка градски гълъби… Тогава в миг ще разберем, че страшно е отсъствието на един от двамата. И глухото, и хлъзгаво пространство, в което даже птици вече няма.

84 ПОСЛЕДНАТА ИЗПОВЕД На Кристина и Михаил Белчеви

Просто здраво хвани волана. Отлепи ме от делника равен. Нека дърветата от двете страни да бягат от нас към безкрая. Нека дъждът да вали монотонно, сякаш че прави последната изповед. А ти със Оня поглед поискай ме и нека той да е ласкав и тъжен като сънния глас на Грегъри Портър. Не слушай дъжда! Не слушай дъжда! Чуй как черният пее за младия мъж, облегнат на моста над крехкия свят, как пее: „Аз съм този самотник…” И думите му странно ухаят на дъжд. Слушай певеца, разказва живота си. Гласът му ме гали, гласът му ме гали почти като Оня твой поглед изгарящ… Дърветата бягат света да спасяват от самота, убийства, ръжда… Но ти не слушай дъжда! Не слушай дъжда! Той просто прави последната изповед, а ние накрая сами сме на пустия път. И облакът бяга, над друга земя да се сгуши – не знаем къде – във този живот или отвъд. А черният Грегъри пее за белия миг, делен между двама, преди да извикат – от страх, защото са се изгубили… Дръж здраво волана, съвсем не е рано… Чуй как един черен промива раните, прощава се с толкоз неща… Но ти не слушай дъжда!

85 ПАРАПЕТ А сърцето неграмотно все така заеква. И снегът – белосан мим, зимата измами. Няма нищо. Не тъжа. И не се размеквай. Просто, всичко е живот. Няма тука драми. Застудя. Светът е зима. Любовта нахрани всички котки в махалата. И врабците също. Няма нищо… Не тъжа. За печал е рано… В мен се взираш. Като книга ме разгръщаш. Всичко в ред е. Мърка чайник. И готов е чаят. Сто ухания на лято ни обгръщат мило… Няма нищо. Не тъжа. И не съм отчаяна. Само гъста тишина – ангел ням премина. А сезона доизпихме. Любовта си – също. Вярата си, че отново с теб ще се открием. Няма нищо. Ала шета ангелът из къщи. И животът продължава в зимата безкрила. Ако тя затрупа всичко, даже този петък, ако преспите достигнат до гърдите чак, ще прескочим на душите празни парапета – и ще бъде вече време за печал…

Стръмни сезони

Редове от личния дневник: Думите са най-беззащитните същества. След децата. А ние белим смисъла на всяка дума, търсейки ядката ѝ… Белим, белим и плачем, сякаш… огромен лук люти под очите ни! И пълним лакримариума на живота си… Но фенерчето на душата е по-силно от мрака наоколо…

88 СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК …И вали от душите не сняг, а любов, дълга прошка и кратко признание, стари спомени някакви, спомени нови – не картина, а още нескицирана тайна. И сезонът в душата – този Пети сезон, всеки ден, всеки миг подаряваме… Отворете с очи на небето прозореца – там самотният Снежен човек се изправя. Той с дъха си затопля ръцете премръзнали. С дъх от детството стопля ръцете ни. Този Снежен човек ще ни свети до мръкнало. Сутринта разтопен ще е целият! Просто локва от снежна вода ще остане след любовите – да ни бъде тревожно. И животът ще сложи във рамка тайните. Ще мълчи за това и художникът. Но ще свети за нас един Пети сезон, щом предпразнично грейнем пречистени. А така не разбрахме ни веднъж и изобщо, че изтича човекът от сняг през очите ни…

89 *** Смалявам се – до зрънце и до сламка, до миг във гърлото пресъхнало на славей, когато даже тишината се пречиства от всякакви случайни земни мисли, от всякакви лица, погрешно влезли през портите на плахата ми нежност. И пърха славеят във пазвата отляво, а аз пред него просто се смалявам… Смалявам се пред този бряг под мене, пред своя страх от поздрави студени, пред вятъра бъбрив и празнодумен, пред делника ни, дето рог надува, а нищо не ни казва пак, за жалост, ни за Потопа, нито за пожарите, за зрънцето любов в очи и пазви, което не умеем да опазваме… Смалявам се – до сън на теменужка – тъй малка е, че никому не служи! – ала без нея Пролетта не може душите ни за миг да разтревожи с оная малка и голяма дума ОБИЧ, с която и светът е по-особен… Смалявам се до ласка от снежинка – тя каца в детска длан и не тежи… Смалявам се пред всеки ден и вечер, пред облака, на първи сняг обречен, на масата пред малката шишарка, пред бабините ми кълбета шарени… Осъмвахме с чифт вълнени терлички и стопляше ни нейното обичане! Душата ли, светът ли побелява? И аз – дете пред него, се смалявам.

90 *** Не е от сезона, не е от сезона, не е от дъжда, който всичко измокри. Чадърите ходят като безпризорни. Светът се окапва от моята рокля. Не е от сезона, но ми е студено и тъпча юмруче във джоба си плитък. Вселената странно се хили над мене. Но никой не спира, та да го попитам. Приятелите посрещат на топло тъгата си стара, мечтата си днешна. А аз кръстопът съм със светещи стопове. Измокрен афиш с един клоун смешен. Не е от сезона, но вдигам яката. А покрай бордюрите вадите плачат. Векът се подхлъзва страхливо по ската и по тротоара – и той с чадър, крачи. Не е от сезона, повтарям напразно. Прогизна небето. И то е несдържано. Светът се отучи да люби и мрази и крачи безчувствен като стар чадър! Градът е наклонен. Светът е наклонен. И този дъжд, Господи, дето не спира! И глухи без птици са зимните клони. Но не от това с дървото умираме…

91 МАСКИ Някога купувахме от Венеция маски… Животът-актьор все пак e велик! Днес една маска душата одраска – получих я дар в пощенски плик. Някога с досада преглъщана вкъщи се криех от врявата в близкия школски двор. Днес разстрелва ме в упор оттам тишината. И целят се в мен прозорци затворени. Някога споделях с приятели нетърпеливо взривила ме книга, филм и събитие… Днес се влюбвам в страници, сякаш са живи И ставам депо за мъдри скитници. Някога светът проблясваше – огледало, а аз – Алиса, във него преселвах се. Днес катеря живота, натискам педалите… И от маската вече не виждам себе си.

92 КЪСОГЛЕДСТВО На устните ми – дъх на ягоди. А в мислите – пелин. Картинката ми се разбягва сред есенния дим. Две кончета, преплели гриви, си шепнат нещо важно. Мъглата бързо ги изтрива, преди да ми разкажат… Мъглата – вещица безкостна, през пръстен се провира. Не зная колко душѝ носи и от какво умира… Навярно само двете кончета с дъха си топъл могат магията ѝ да отсрочат и този дим без огън… Навярно знаят нещо важно, което аз не зная… Мъгла. Висока. Стоетажна. В душата. Чак до края…

93 ИЗВЪН СТРАНИЦИТЕ Време е да разпрегнеш каретата. Дълъг беше пътят дотука. Ту се мръкваше. Ту просветваше. Ту някоя ос все почукваше. Ту пък някакъв заблуден Вронски губеше на хазарт сърцето ти. (Тази шапка вече е поизносена – недостатъчно скрива лицето.) Време е да разпрегнеш. Видя ли – пръст по пръст животът ти сваля ръкавицата си, в прах отъркаляна. Прекопира този жест огледалото. Хайде, време е. Чакат конете малко зоб и ласка зад шията. Има бял свят и отвъд поетите, отвъд Яворов, Пушкин и Шилер… Всички бели карети пристигат все до страницата последна: дъжд, балкон, петъци на простира, стара шапка и бивши криле. Хайде, сваляй проклетата шапка. Или просто хвърли я на релсите. Завържи на семафора шала си… Да не вземеш сега да ревнеш?!

94 ДИВИ ЧЕРЕШИ Те кротко ядат си черешите и плюят… обиди, мъчително дълго преглъщани тук, на земята. А ние се молим: Господи, дано да ни видят – и нас, и децата, и тяхната следваща смяна! Дано са спокойни, че походът тук продължава, че пазим живота, както пингвини – яйцето си… Една малка птичка се стрелва и се снишава, а тишината наоколо в сърцето и се прицелва! …А те от калта ни пазеха и на ръце ни носеха, кроиха небе за душите ни и слънце в иглата вдяваха. От всичко лишиха се, стъпваха сред огъня боси. Единствено своята обич към нас не спестяваха… Пресъхнаха слепите кладенци дори във очите ни, макар да сме все така тъжни и безутешни. Зад близкия гроб узряват (Ала защо ли – горчиви?!) преплели корен и клони, забравени диви череши…

95 ГРАДСКИ ПЕЙЗАЖ Улици. Пейки. Фенери. Ъгъл на някаква сграда. Можеш ли да се намериш? Хаос. Мъгла. Значи, град. Плуват палтата различни в зимната сива привечер. Хората в тях си приличат: временни в тази вечност. Черни палта. И червени. Бежови. Розови. Бели. С вдигнати остри ревери. Жестовете – несмели. Някъде – копче скъсано. Белег от него прободен е. Само различни са сгъвките. Не палта, сякаш, роботи са. Махат ръкави самотно. Щастието е гърбом! Търсят палтата, в живота им някой да ги прегърне.

96 ГАРДЕРОБИЕРКАТА Цялата нощ топло обличах зъзнещи бивши приятели. Вън застудя. Те по прозорците мълком сами почукват. Голи ръце, с разперени пръсти сякаш към мен протягат. Вятър разхвърля листи наоколо – чува ли или не чува? Дворът превърна се в златен трезор. Месец наднича. Ала треперят мойте приятели, зъзнат сега под вятъра! И след измените, и след горчилките – пак ги обичам. Нищо, че бивши са, нищо, че срамно прахосаха вярата! Вадя пуловери с дълги ръкави, вадя палта и шлифери, шалове, шапки, някакви блузи с високи и топли яки. Всичко извадих и го раздадох – и на душата си шифъра. С празни очи гардеробът сега някак със укор ми кима… Яке едно оставих за себе си. И един шал предълъг – нижат се в него бившите думи – слънчеви и лъчезарни. В левия джоб на якето – песен, в десния – неплатен дълг. Бримка на шала – пътека, измината някога някъде заедно. Няма ли тази нощ да се свърши?! Всичко раздадох вече. Копче, от нещо откъснато, в ъгъла се завъртя и стихна. Как сега плътно ще закопчея Днешния ден със Вчера? Все ще прониква вятърът в мене. Като тревожен стих… Стая и четири ъгъла в нея. Вятър вън. Призрачни пръсти. Пет са сезоните. Петият в мене. Другите – пръснати перли. Скъсан сънят е. Дрехи разхвърляни. А по стъклата – пръски. В близкия ъгъл копче откъснато. И като живо трепери.

97 ВОЙНАТА НА ВРАБЧЕТАТА Те пристигат все сутрин на моя прозорец – eдна шумна и гладна за обич чета. И един само пази. И на пост не говори. Беззащитни войничета. И врабчета. Изкълвават трошиците и политат обратно, че от покрива близък ги дебнат гларуси. Всеки град си отглежда и свойте пирати. И привиква със тях. Нехае, че гладен си. А врабчетата после из двора подскачат. Репетират наивно боен строй и победи. Но се спускат пиратите и за плячка се карат. Само двете гугутки съпричастно ги гледат. Те във чуждите битки и войни не участват, хроникьори на мравки, пчели и на птици. Тихо римите гукат в този сутрешен час. Сред пернатия двор – замечтани лирици. И синигери кацат – емигранти от парка, самовлюбени нарциси, с оперение пъстро. Роня хляб на трохи и с душа благодарна храня птичия свят, преди дъжд да запръска. Знам, че има за всички. И защо тъй се карат? Всеки ден преповтарят войните си лични?! И не е от небето тази дяволска карма. И не е от небето, че на хора приличат.

98 СЛЕД СТО УРОКА ПО ЛЕТЕНЕ Последната птица от твойта душа излетя. И днес тишината пищи в оглушалите вени. Сега опаковка си само – едно земно тяло. И още по-земна пътека. (До нови измени.) За тебе все още усмивка ранена трепти на мойто лице, от всякакви бури белязано. Нали аз те учих без всякакъв страх да летиш! Нали аз сама с любов и със вяра наказах те… А беше по птичи скроен крилатият свят. И заедно в него, до болка – дъх си поемахме. Едно твое леко движение по дявола прати съня за дъжда, след който умря и Поемата. И почна дъждът. Заклокочи като пиян. Мехурчета бели се пукаха бързо във локвите. А после потекоха вади. Отгоре бе пяната… Като в живота: било е – заминало. Толкова! И днес без крила, без душа катериш небето, и падаш, и ставаш, отново препъната в себе си. Остават от болката грапави белите белези, но без душа… само плътта ти я е усетила. Върви след дъжда – да измие следите от Бяло. Не е за всекиго Бялото, нито пък полетът… Последната птица пищи. Без небе ослепяла e. И тя си знае защо, но за нещо се моли…

99 АУФТАКТ Стъпка по стъпка вървях към това мълчание. Вече залепнаха устните ми за песен. Все не е време. Все съм съвсем в началото. А по следите ми диша самата Есен. Диша и души – хрътка, със нюх безгрешен. Ето, петите ми близва с езика си грапав. А отесняха съвсем басмените детски дрешки. Копче оброни глава. И свършва играта. Толкова страшен е краят на тази безумна игра! Облакът горе препълнен е със електричество. По водостока изтича последна измолена радост. Ей така: капка по капка. И сричка по сричка. Ето, мълча. Тишината у мен затваря ми устните – щора, която от този свят трайно разделя ме. Има обаче лекарство: някой за песен изкусна в тази безкрайна пустош тон да даде…

100 ПЕСЕН На Антония

Боже мой зеленооки! (Като при Окуджава…) Този живот не го мога. А песента продължава. А песента се промъква между онези два облака. Бързо в душата се мръква. (В човешка душа особено.) Дълго глаголства вятърът, място да си измоли. Как да му хванеш вяра, като все в чужда роля е. Боже мой, който чуваш клоните как бълнуват, щом листопадът чувствен жълти чорапки събува; Ти, който знаеш още как свлича по триста кожи старият орех нощем, а сутринта тревожен е; Бледен дим вие се тънко – душа на птица излита. Боже мой, още е тъмно, за песента ми не питай. Крие се в стария орех, чак под кората завира се. Песен! Лети ли нагоре, тя вече няма умиране! Скоро ще светне, скоро… Но Окуджава смутен е: Плаче ли, пее ли коренът? И той като мене…

101 ОКОТО В памет на Любомир Левчев

Отдавна, далече, в една безграничност, получих подарък от влюбен гмуркач – душата ранена на бисерна мида. Напразно в черупката бяла надничах, душата укрита поисках да видя – безмълвието на простия смисъл… От светлото чудо примижах неволно защото все още бе рано да зная: окото отворено трябва да гледа, когато съдбата те срещне със болка, със влюбен рибар, с поетова тайна, и слънчев часовник – последният! А после във джоба си цял живот стисках среднощните си несресани истини. Насън душата на мидата крачеше в света отеснял и бързо разплискан, забравил онези мили гмуркачи – със всичките им любови измислени… А косо отгоре над мене прежуряше лъчът светлина. И после изкачвахме заедно с него превала с божурите. И светеше тази пътека във здрача! Но ето, задъхани вече пристигаме, трофея си стискам – безценно бижу: душата на моята бисерна мида, парче от черупка, неволно отчупено, стрелки без часовник, съня на гмуркача… О, кой ли сега ще отвори ръката ми, да види в душата на бисера чудото: усмивка, която плаче!

102 *** Животът е тайна, която узнаваме късно и вече нямаме къде да я скрием…

Мои светли приятели, прекосили света до безкрая, до зелената точка, осветила съня и на корена, всеки метър от тази ваша къса пътека аз зная, всеки къс от небето, отворило планер огромен… Вий оттука поехте със стиха на дъжда-тайнописец. И завързахте нашите илюзорни надежди тъй рано. А откакто дъждът посреднощ в душите ни писна, сред небето отворихте не озонови дупки, а рани! И сега над сухия корен този дъжд като менe реве… Той от мойте очи се излива и полива пустинята. И чете имената ви – една страшна вечерна проверка, от която вулканите земни и душите вулканни изстиват. Мои свидни приятели, отпътували толкова рано, със торбичка, догоре напълнена с нашето детство и със сини езици, от черниците тайно обрани от църковния двор, дето ходеше сляпа надеждата… Този дъжд ме боли! Той с хиляда игли се забива! Като еж съм и аз – всяка пора ми е прободена. Но мълча. Стискам устни. Знам, че да плача, не бива. Пък и кому ли да кажа, че е лична и чуждата болка! Аз вървя със дъжда. И до вас все ще стигнем накрая. Тази напаст душата ми мокри, а той ненаситно плющи… И далече във родната пръст една дупка ще изкопая, с луда болка да викна, че цар Траян има кози уши…

103 ВЕЛИКА СЪБОТА Светът ли онемя сред толкоз думи, или душата ми умира бавно, взривена от световните безумия, огласяни от този ек камбанен… Върви към храма моето Отечество, облечено с великденските дрешки. Напред търговците. Отзад предтечите, с най-тънките от всички свещи. Не се притискат, Бога не смущават. Такива са предтечите – поети! Велика събота. Последното прощаване. Свещта окапва. Ала още свети… И виждам всичките Му свети рани. И новите – от нас ли са отворени?! Приглася хорът – безнадеждно равно! Мълчим. А просто трябва да говорим. И всичките признания човешки да огласят небето и земята… От страсти, и предателства, и грешки за обич само не остана място! Той иска нещо важно да прошепне но глуха е и няма е душата… Душата е обречена мишена! А хорът всичко друго заглушава. Оплаквам го. В гърдите ми е зима. А пролет пее в звънките олуци… Крилете – този прашен реквизит, прибирам в гардероба си за внуците. С надежда, един ден да ги намерят, сред някоя обикновена събота… Ще стигне тази блага вест до мене. И ще разсъмне.

104 *** На една копистка

Знаете ли, мисля си само, че нямате никакъв шанс. Има кописти – рисуват картината, но не и душата ѝ ! Просто трябва боите да бъркате много, предълго време. Пробвайте, може с късмет да сте, своя цвят да намерите. Ризата може да бъде всякаква – тясна, широка, шарена. Главното е да не Ви стяга, когато прощавам Ви. Пък да ме копирате така буквално, едва ли си струва! И Господ дори белите лястовици тъй рядко рисува… Всъщност си знам, че ако сега разкажа своята притча, едва ли ще искате толкова много на мен да приличате! Някога беше… Много отдавна видях и аз бяла лястовица. Дълго опитваше в гнездото да влезе, там беше мястото ѝ . Черните режеха с ножици пътя ѝ , стрелнат под стряхата. Скриха небето ѝ . Срязаха вярата. Очите ѝ изкълваха. Беше епично. Беше трагично. Театърът се тресеше! Мравките само долу я чакаха. Със сухи очи я срещнаха. Как е сега? Нима още искате пак моята бяла риза? Божата майка уши ми я някога… Да мога при Вас да слизам.

105 /НЕ/ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ Иде време за прочит, най-суровия прочит на себе си – на живота, пунктирал тези дълги, предълги есени. Любовта тъй остана непрочетена книга за слепи. И напразно се взирам: всички думи в нея са слети. И очите отслабнаха за моите собствени грешки. И пробягват през ред и през хора, които съм срещала. Помътня и окото на деня – как конеца ще вдене?! Моят ден все премигва със очи на невиждащ младенец. Иде време за прочит, най-суровия прочит на себе си, Но през ред се повтарят във живота ми грешки и есени. Преживявах съдбите на Ботев, на Димчо и Яворов. А пък свойта пропуснах и сега отмъщава ми, явно. Иде време за прочит. Но нали есента е предълга, крие всичко в мъглите, а показва сърдечните дългове. Задимява душата ми като шума пред зима пожертвана. А над мен, а над нас сякаш пеят и плачат жерави…

106 ЖИВАТА ВОДА Дали тази Жива вода разплиска се, Господи? И можем ли днес да измием очите си с нея? Дали ще прогледнем след слепите си въпроси? Дали в тишината кафезна ще можем да пеем? Дедите ни дълго търкаляха тежките камъни нагоре по сипея, където и стъпчица нямаше… Към извора, извора, извора, дето разкаляна земята корито очакваше – бяло и каменно… Дедите градиха чешмата и мълком наричаха: да бъде лечебна водата ѝ , род да събира; едно непослушно сърне край нея да тича, та знаци и идните хора тук да намират… Какво стана, Боже, нима пресъхна чешмата? Нима се изгуби водата в глобалното село? Със слепнали устни вървим, жадни и смахнати, безпаметни птици, забравили извора сетен… Един до друг уж сме, гъмжат всички улици, но лакет до лакет докоснем ли, бързо отскачаме. За старата наша чешма децата ни чули са, ала за нашите внуци дали нещо значи тя?! Онази лечебна и Жива вода къде е, о, Боже?! Събирай дъжда в тъмни облаци, да ни пречисти! От дългата суша в душите е страшно тревожно. Защото Жива вода има вече само в очите ни…

107 ВЪЗКРЕСЕНИЕ 2020 Не потъва светът. Не потъва светът. Само днес така ни се струва. Виж, изписва веслото за Утре път, ала утрото скъса струната. Над канала се вдига ленива мъгла. И Венеция е разсъблечена. Добро утро, Живот! Вземи точното Ла. Този град е обречен на вечност. А едно огледало от прозорец отворен сипе блясък от рамката златна. Като него рамкиран е този свят спорен, но водата тече обратно… Не потъва светът, не потъва Италия. На еспресо ухае, на ласки. Ято скупчени гълъби поделиха си тайна за човеците долу, край масата. После звън на камбани за миг ги подгони. И ги вдигна – завеса летяща. Те прикриха с криле балконите голи и дворци, и пиластри изящни. През канала плуват прозорци без щори. И са видни лицата отвътре – пият черно кафе и с усмивка говорят, думи носят водите му мътни. Не потъва светът. А Животът корав е. В огледалото водно оглежда се. Едно облаче бяло запретва ръкави – за Великден омесва Надежда.

108 ВТОРАТА РИЗА НА ГОСПОД По гърбавия мост вървеше Господ, в ръка понесъл една своя риза… Светът висеше някакси на косъм, Живот и Смърт пристъпваха наблизо. И рибите си хвърляха хайвера. По двата бряга – само златен пясък. А Бог се взираше, Човеци да намери оттатък моста, в бездната опасна. Видя дете, със сламена косица, по къси панталонки, смях в очите. Детето се надбягваше със птиците, не точно с тях, а с песните им чисти. Но стига ли се песента крилата! Детето тичаше по този бряг след нея. И после гребна от водата златна, и рече: „Я! Реката също пее!” А Господ се усмихна на детето, за всичките деца спокоен вече… И коленичи пред живота светъл – и с втората си риза го облече.

109 *** Не за мен, Боже Господи, не за мен, не за мен с гърло стиснато Ти се моля. А за будната пъпка на белия крен – тя не може да каже: Да бъде волята Ти! Не за мен, Господи, а за тази пчела, която влезе, защото беше отворено. Тя неистово труди се за капчица сладост, но не може да каже: Да бъде волята Ти! И за двете гугутки, които разказват си притчи за обич пред котката в двора – за тях Те моля: любовта им да пазиш! Те не могат да кажат: Да бъде волята Ти! И за Бялото облаче над моята къща – дето търси децата ми и с вретено пърпори… То изпреде в годините песен за връщане, но във текста ѝ няма: Да бъде волята Ти! В този дъжд нескончаем от световни беди правя диги от думи и се моля за пролет, две ръчички да топля, тъй, както преди… Дали чух, че ми казваш: Да бъде волята ти?!

Редове от личния дневник: Поезията е Божествено облъчване, защото чрез всяко свое стихотворение поетът говори като пред Бога, изповядвайки се… А после яхва пегаса си, за да догони своето видение. И пак ще сгреши – отново е забравил, че крилете не са негови!

111 С ПРОСВЕТЛЕНИЕ, ОБИЧ И МИЛОСТ Наскоро поетесата Елка Няголова изповяда, лутайки се из житейския лабиринт: „Спасявам се във този стих, спасявам се – / от кроткото притворство и омразите, / от клюките – летящи мравки в ниското, / от третото весло – защо го исках?!” И наистина, тя безспорно е от спасилите се (не спасените!), но това е само първата част от мисията ѝ в този разпадащ се, завъртял ни като месомелачка свят; втората, по-съществената е – тя е от спасяващите го, за да не забравим предназначението си на човеци и българи. Двайсетината ѝ книги с поезия, издадени през последните три десетилетия и нещо (тук не включвам изданията на други езици) утвърдиха името ѝ на ярка поетеса с разпознаваем глас. Не случайно в оригиналната по замисъл нейна книга „Писма от / до брега” (2008) Никола Радев, сядал на една маса с Господ, когато Той ходеше по земята, я нарече в епистоларното си послание „Маестра”… А оттогава тя още повече разгърна своя талант, мащаба на прозренията си за живота и живописните възможности на стиха си, превърна се в знаково за съвременната българска поезия име. Със своите досегашни стихосбирки и неизменните си „50 нюанса бяло” Елка Няголова е някакъв анахронизъм в днешното затънало в поквара, сквернословие и пресметливост време. Сякаш дошла от Сребърния век. През 2017 година тя издаде книга, озаглавена „Шест грама”. Не, това не са онези „девять граммов в сердце” от песента на Булат Окуджава, адресирана към „Госпожа Удача”, т.е., теглото на куршума, но е близко, много близко. Толкова, според някои учени, тежи човешката душа. Вечна мишена, „неразбрана субстанция”, опъната до скъсване струна.

112 Тези сребърни струни, които „просветват и Пътя бележат”, тази „отмаляла душа” на хорския кръстопът, която „чака прошка от грешния свят” ме докоснаха дълбоко. Но най-силно ме порази казаното за Душата – „..и изцежда ръкави мокри”. Стотината стихотворения, колкото и драматични да има сред тях, без изключение носят „белези от светлото” – от „ръцете на мама, които „миришат на копър, на детство и на лято”, споменът за света, видян от „най-високото” – „от раменете на татко”; „платното по-бяло от сняг” за спасителната риза на „брат ми” (събрата по перо и дух Ивайло Балабанов)… А срещу тях – в напразните си усилия да ги загасят и да превърнат живота в „разплакана свещ” – „всякакви нови месии със речи разпътни”, хорът глухонеми, дирижиращ страстно киселинния дъжд, който брули душите, „безръки прегръдки и усмивки предвзети”, замлъкнала музикална кутия със счупена пружина… Ах, тази музика! Небесната – на сребърните струни и дисхармоничната – на прегризаните от къртици жилави земни корени, изпълваща стихосбирката „Шест грама”. И ето – три години след излизането ѝ , поетесата ни изненадва с ново заглавие – „Парапет за душата”. Тази метафора се появява в не едно и две стихотворения на книгата – понякога назована („Лечебница”, „Парапет”), друг път само загатната („Аерофобия”, „Лъчът”, „След сто урока по летене”, „Зад хоризонта”). Най-малко в поезията изреченото може да бъде тълкувано буквално, нали тя е изкуство на индиректното, често подсъзнателно внушение, също както и музиката; трябва да притежаваш слух, който да трепти на същата честота, като словото на поета. И въпреки всичко, влязъл в омагьосаната гора или в „тайната градина” на Елка Няголова, в съзнанието ти се материализира гледка, усилена от реален световъртеж и сърдечен спазъм. Нещо повече – усещаш

113 се да вървиш като по въже или по хлъзгава тясна пътечка на главоломна височина. И единственото, което те пази и задържа да не паднеш е той – Парапетът за душата, който я огражда от бездната на Небитието. Познаващите поезията на Е. Няголова отдавна са възприели символиката на белия цвят, втъкан в нея. Но има в тази нова книга една друга белота – на снега, на зимата, на сковаващия студ, и то не като пейзаж, като годишен сезон, а като сублимация на споменатото вече Небитие. Когато „преспите достигнат до гърдите чак”, когато „Снеговете високи, снеговете безмълвни са. / И без думи завинаги се прощават с небето”, когато „Душата ли, светът ли побелява? / И аз – дете пред него, се смалявам”… Има едно сваляне на маските и отхвърляне на задръжките, една пределна откровеност. Сякаш авторката е решила да не спести никому и най-вече на себе си нищо, въпреки изплъзналото се признание: „Така ми се мълчи! Като пред хляба. / Като пред дъжд. И думичката „сбогом”. / Като пред дяволската болка вляво. / И изповед отлагана пред Бога…” Но може ли да даде обет за мълчание човек, обречен на словото? Стихът на поетесата винаги е музикален, богато оркестриран. Както звуковите вълни се разпространяват из въздуха, а концентричните кръгове – във водата, така се разширява с годините и смисълът на нейните изстрадани образи, метафори, асоциации… Да си спомним определението за поезията – най-добрите думи в най-добрия ред. В новата ѝ стихосбирка „Парапет за душата” освен съответствие на дефиницията, виждаме и една безупречна композиция на самите стихотворения, създадени през последните 3-4 години. Не е търсена хронология – творбите следват вътрешен сюжет със своя художествена логика – някъде изграден върху принципа на съзвучието, другаде – на контраста. И това

114 не просто създава, а поддържа градуса на емоционалното напрежение. Поезията, каквато е тази на Е. Няголова, дава широко поле за интерпретации, разбира се, заради своя обхват и многопластовост. В тези 88 стихотворения, обособени в пет цикъла, поетесата е израснала душевно, духовно, социално, метафизически, придобила е още по-голяма разкрепостеност на художествения изказ. В книгата „Парапет за душата” хармонично съжителстват стихотворения, побрали и „Тъгите на България”, и лични душевни колизии, защото при поетесата те са неотделими. Ще спомена заглавия като „Брястът”, „Фалит”„Ледовете през август”, „Де е?”, „Снеговете в мен”, „Велика събота”, „Войната на врабчетата”, „Не е от сезона…”, могат да бъдат посочени и редица други. Става дума за рядко срещана художествена и социална чувствителност, каквато притежават малцина, за поетически откровения, далеч от патриотарството и предпоставената „гражданска лирика”. Стихотворения изповеди с неочаквана образност, с интонации от шепот до вик. Красиви и едновременно болезнени, апокалиптични картини, които те впримчват, всмукват те в силовото си поле. Картини, в които не просто минават на забавен каданс спомени от лично преживяното, а вълнуващ филм, в който сякаш е вграден онзи загадъчен „25-и кадър” за внушение на подсъзнателно ниво, но не за да зомбира, а за да облъчи с просветление, обич и милост. Често когато авторът обедини стихотворенията в цикли по, най-общо казано, тематичен признак, това създава известна монотонност. Нищо подобно не се е случило в тази книга. Петте ѝ раздела, онасловени „P.S. ЗА ЕДНО ХВЪРЧИЛО…”, „ГОРЧИВИ ПЕСНИ”, „ПРИЗРАЧНИ ЛАГУНИ”, „ВИСОКОСНА ЛЮБОВ”, „СТРЪМНИ СЕЗОНИ”, всеки един с изящно преддверие под формата на кратък

115 встъпителен етюд (дали проза в свободен стих или стихове в проза, или може би онова, което поетесата е определила в самото начало на книгата си като „записана болка в гръдния кош между две вдишвания”), не оставят и за миг усещането за повторение или тематична вариативност. Защото Елка Няголова възприема, усеща и пресъздава света в цялото му многообразие, в пълната гама на емоционално-изобразителното. В стихотворенията от „Парапет за душата” ще се срещнем с поетически находки, спиращи дъха. По всяко едно от тях би могло да се напише трактат за смисъла на човешкото съществуване и за вечно нараняваната, но вечно възраждаща се любов. („Меден сън”, „Монолог на камъка”, „Спасяване на кръста”, „Задъхано стихотворение”, „Панта рей”, „Тайната градина”, „Високосно”„Лебедов дом”, „Гардеробиерката” и мн. др.) Елка Няголова изпълва с нов смисъл заковани в съзнанието ни представи – библейски, фолклорни, житейски. Поезията ѝ едновременно е класична и модерна. Казано накратко – тя просто е истинска. В нея съжителстват ненатрапчиво многобройни културни реминисценции, майсторски усвоени уроци, но интонацията ѝ е единна, споена от творчески характер с уязвимост на снежинка и твърдост на диамант. И двете – с почти еднаква кристална решетка. Защото тя отдавна е избрала „небето, под което да живее и в което да вярва”. Високото небе на Поезията. Надя Попова

Редове от личния дневник: Човечеството упорито сънува своя живот… Все се връща към началото му, а няма сили да задраска вавилонския му край. А небесната стълба могат да изкачват само онези, които имат куража да се взрат в най-дълбоката бездна – в душата си.

СЪДЪРЖАНИЕ P.S. ЗА ЕДНО ХВЪРЧИЛО

Очите на мама – 8; Вълча виелица – 9; Сладко от рози – 10; Слънчевото топче – 11; Моят ноември… – 12; Бялата картина – 13; Децата се завръщат… – 14; Така ми се мълчи – 15; P.S. – 16; Вратата – 17; Есенно сбогуване – 18; Снеговете в мен – 20; P.S. За едно хвърчило – 21;

ГОРЧИВИ ПЕСНИ

Име – 24; Кръстат бод – 25; Брястът – 26; Иреално – 27; Неделна молитва – 28; Балконът – 29; Ледовете през август – 30; Де е? – 32; Горчиви песни – 33; В последната минута – 34; Фалит – 35;

ПРИЗРАЧНИ ЛАГУНИ

Фотомиг – 38; Поравно – 39; Надпис на камък – 40; Монолог на камъка – 41; След бялата лодка – 42; Отведи ме оттук – 43; Зад хоризонта – 44; Нека! – 45; В „изпятата” градина – 46; Пощенска кутия – 47; Гласът – 48; Приказка – 49; За една скулпторка – 49; Целувката – 51; Меден сън – 53; Аерофобия – 55; Оттатък хълма – 57;

ВИСОКОСНА ЛЮБОВ

Панта рей – 60; Арменски очи – 61; Тайната градина – 62; Спомен за кварталния обущар – 63; Спасяване на кръста – 64; Седмия ден – 65; Ръката ти – 66; Без предпазен колан – 67; Небето – 68; Лъчът – 69; Лечебница – 71; Лебедов дом – 72; Каприз – 73; Зараснаха рани – 75; Задъхано стихотворение – 76; Ехото – 77; Делфини край солун – 78; Високосно – 79; В музея – 80; Бели мостове – 81; Амплитуда – 82; Отсъствие – 83; Последната изповед – 84; Парапет – 85;

СТРЪМНИ СЕЗОНИ

Снежният човек – 88; И вали от душите – 89; Не е от сезона – 90; Маски – 91; Късогледство – 92; Извън страниците – 93; Диви череши – 94; Градски пейзаж – 95; Гардеробиерката – 96; Войната на врабчетата – 97; След сто урока по летене – 98; Ауфтакт – 99; Песен – 100; Окото – 101; Мои светли приятели – 102; Велика събота – 103; Знаете ли, мисля си само – 104; /Не/литературно – 105; Четене – 105; Живата вода – 106; Възкресение 2020 – 107; Втората риза на господ – 108; Не за мен – 109; Послеслов от редактора – 111

Редове от личния дневник: Поезията и музиката са двата бели острова от големия духовен архипелаг, който Господ е подарил на любимите си човеци, за да бъдат малко по-малко тъжни…

Вместо визитка: Родена в Добрич на 6-и юли 1952 г. Живее във Варна. След филологията работи 15 години в централен периодичен печат. Член на СБП. Създател и главен редактор на сп. „Знаци”. Председател на Славянска литературна и артистична академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите. Редовен член на Академията за руска словесност и на Академия „Поезия”. Превежда от няколко славянски езика. Авторка на книгите: „Прозорци”, „Не съм Пепеляшка”, „Нулева група”, „Правопис на надеждата”, „Делфини на сушата”, „Петият сезон”, „Рисунки от един град”, „Земен гейм”, „Требник” или „Писма от Белоногата”, „Белият влак”, „Ние”, „Кестен на дланта”, „Маса за трима”, „Писма от/до брега”, „Бели пейзажи”, „И пак Нулева група”, „Слънчев кладенец”, „Бялата къща”, „Ангелът в пещерата”, „Шест грама”, „Бялата амфора”, „Белият пилигрим”, „Парапет за душата”. • 11 нейни книги са преведени и издадени в други държави: Русия, Украйна, Франция, Сърбия, Хърватия, Македония, Полша, Гърция… • Отделни подборки със стихове са превеждани на: руски, украински, френски, немски, английски, сръбски, полски, хърватски, арменски, гръцки, турски и др. езици; • Носителка на национални литературни награди, сред които: „Южна пролет” – за дебют, „Христо Ботев” на едноименното издателство, „Изворът на Белоногата” и „Дора Габе” – за цялостно творчество, Почетен диплом на СБП – за принос в националния литературан процес; Награда „Варна” за художествен превод и др. • Носителка на международни литературни награди, сред които: „Белият ангел на поезията” (Полша), „А. Грибоедов”, „Пушкински златен медал” и Есенинската награда „Златна есен”, „Югра”, „Словес связующая нить” и Златен диплом от „Золотой Витязь” (Русия); „Св. Стефан Щилянович” (Черна гора), „Славянска броша” (Лондон), „Македонски книжовен Дедал” (С.Македония), „Кехлибарен трилистник” (Латвия) и др.