Списание "ЗНАЦИ", бр. 4/2015 by capola

Mноãаÿ ëeòа!

Ивайло Балабанов na 70!

Роден на 28 август 1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир „Ивайловград“, „Пътни строежи“. Работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Печатал е свои творби в почти всички литературни издания, в списания и алманаси. През 1976 г. участва с цикъл стихове в съавторски сборник на Военното издателство – „Когато ставахме мъже“. Автор на книгите: „Да се загледаш в звезда“ (1979), „Окова за щурец“ (1984), „Парола „Любов“ (1988), „Религия“ (1990), „Тракийски реквием“ (1997), „Избрано“ (1998), „Песни за старо вино“ (2003, поетичен сборник в 2 тома), „Небесен гурбетчия“ (2010), „Българска молитва“ (2011), „Стихове“ (2013). Носител на: Наградата „Южна пролет“ (1980), Награда-

Многая лета! 2

та за поезия на СБП (1987), Националната награда „Изворът на Белоногата“ (2001), „Книга на годината“ (2004), „Ал. Паскалев“ (2005), „Г. Джагаров“ (2006), „П. Пенев“ (2008), Голямата награда „Летящо перо“ на Международния фестивал „Славянска прегръдка“ (2010). Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград. Член на СБП. Тази година – 2015-а, е юбилейна за него. Читатели от цялата страна празнуваха този Рожден ден като свой. Спектакъл по негови стихове развълнува ценителите. Фейсбук отново издигна призива си отпреди няколко години: „Поезията на Ивайло Балабанов – в училище!” Самите млади хора желаят тази поезия да бъде включена в учебните им програми. По темата се насъбра значителна положителна енергия. И много се надяваме тя да разкъса бента на апатията и на дежурното, и уморено чиновническо мислене. А сп.”Знаци” и Славянска академия честитят годишнината на любимия си поет и събрат, с пожеланието да е здрав и дълги години още да вее крилата на бялата си риза!

Прегръдка от Елка Няголова в нощта преди Рождения ден на Поета Скъпи ми братишко! Толкова изповеди съм писала и изричала за теб! Толкова думи съм ти казвала - наглас и наум... И толкова пъти съм се молила за теб. Мислено се връщам назад по пътя... Точно тази нощ - преди твоята годишнина. Знам, утре ще завалят пожеланията. Знам, българинът няма да забрави своя Поет. Навярно дни наред ще четеш честитките и благословите. Много ще са. Ще ги чета и аз. И ще ми е сладко на душата! За кой ли път ще виждам сбъднато голямото доверие между Поет и Читател. Не че днешният ден е по-малко тежък за България, но едва ли ще тръгне народът ни да плаче под твоя балкон, както плака под балкона на Дядо Вазов. Времената са различни... Но същият този народ ТЕ ОБИЧА! И аз съм щастлива за това! А спокойна ще бъда, ако се намери родолюбив спомоществовател, който да помогне да направим ново издание на твоята „Българска молитва” и тя да влезе във всеки дом! На многая лета, скъпи ми братко! Бог да те пази и да ти даде живот и сили, здраве и обич! Последното го имаш в изобилие! Утре България ще празнува годишнината на своя Поет! От разстояние макар - но съм до теб и аз...

...Понякога вдигам ръка, за да погледна китката си, а не часовника върху нея. Там мъничък бял белег – следа от доброволно приетата болка на побратимяването, ми свети като компас. И занареждам наум твоите стихове. И мислено тръгвам на юг, към твоето гнездо, към твоето семейство, станало и мое, за да отнеса китка здравец... Само толкова. Другото Бог го чува...

РЪКА На жена ми

Това не става за романи. Не се описва даже в стих. Аз на танго не те поканих, ни чаша вино с теб изпих. Не съм шептял със устни меки, че ти си моят идеал и в разни тъмни дискотеки ръката ти не съм държал. Тогава в мокрите тютюни ни сбра един дъждовен час. И звън от две съзвучни струни премина плахо между нас. А пръстите ни катранливи се слепнаха в една ръка. И тъй: нещастни и щастливи живеем с тебе досега.

РАЗГОВОР С РОДЕН Ваятелю, салют и добър ден! Ти моята история не знаеш, но ако беше българин роден, в какъв ли образ щеше да изваеш България? Навярно би създал метафора от кръв – червена глина; калпак посечен, изгорен кавал или орач, запрегнат в три синджира; Или глава на воин ослепен, или пък кървавия торс на Йово... Ще бъде вярно, но ще е фрагмент, ще бъде старо, няма да е ново. Решението точно на въпроса е в следната метафора, комай: Една жена, която крачи боса, а пък жарта пред нея няма край.

Mноãаÿ ëeòа!

Стихове от Ивайло Балабанов

НАПИСАНО В АПРИЛ

Многая лета!

На Георги Манолов

Шепа сняг, който пада от въздуха: гълъб. Във въздуха Господ е счупил лимонов лист. Пчелите разправят зимни приказки на пчеларя. Дълъг е техният разказ и той под овошките спи. Черешката, с двете клончета в бяло, гледа вляво и вдясно и разкопчава пред мен блузката си напук. Кръвта ми е ухапана от пчела: дочувам ясно на белите копчета белия звук.. Гробарят се връща пийнал и с бяла риза: - Смъртта днес бере иглика – ми казва. – Днес е добра. От черния вход на конюшнята едно конче излиза и ритва зимата във устата. А кожата му – зора. И се възнасят в небето зимните ни въздишки. В такава минута сърцето невинно греши и казва : „Боже, ГОСПОДИ, колко птици!”, наместо да каже: „Господи, колко души!“

По булеварда с далчевски балкони едно момиче аз видях веднъж. Очите ù – свалени от икона, косите ù – откраднати от дъжд. Край нея кестените ръкопляскаха на туй импровизирано ревю. Месарите на ъгъла примляскваха, а обущарят каза: „Ай лав ю!” Един свещеник бързо се прекръсти. Регулировчикът отдаде чест и цялото кръстовище задръсти с коли, докато тя го пресече. И се предаваше сигналът „Варда!” от мъж на мъж, и тя като в шпалир открай докрай пресече булеварда, със далчевски балкони и чемшир. Дърветата ако не бяха с корени, след нея биха хукнали със нас, но все така останаха затворени балконите на Далчев Атанас.

ЗИМНА ВЕЧЕР Мълчах, защото огъня се гледа мълком и слушах думите им – обли гроздови зърна. Във снежните гори на разговора профучаха вълци, и ги нашари кървавата диря на сърна. Във стаята се втурна звън от разпиляно стадо и мокри дъбове отръскаха студения си сняг. Едно четирикрако ангелче, треперещо и слабо, което мислеха за мъртво, край огнището пробля. Нощта миришеше на мляко и на мокра вълна. Мълчах и слушах и на утрото открих, че цяла нощ насън съм гонил вълците по хълма, а бялото четирикрако ангелче е спало в моя стих.

Многая лета!

БАЛКОНИ

Mноãаÿ ëeòа!

***

ЕЛАТЕ В ХРАМА НА ПОЕТА – в последния човешки храм – и проповед от пет куплета смирено чуйте вие там. Не се оглеждайте с почуда към празния иконостас. Там няма ни Христос, ни Буда, ни ангели кръжат над вас. Животът с мощните закони на своя вечен пантарей свали смирените икони и ги затвори във музей. Огледайте се. Ще съзрете на празния иконостас звезда и малко бяло цвете, кръстосани от житен клас. Това е вашата икона. Това е днешният ви Бог. Молете му се от амвона на своя помисъл висок, защото те са вечни знаци над този еретичен свят, а тайният им смисъл значи БЕЗКРАЙНОСТ, КРАСОТА и ХЛЯБ!

Ивайло Балабанов с Голямата награда „Летящо перо“ от Международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка“.

НАДЕЖДА Вие казвате всички, че снощният дъжд беше бедствие: изпочупил ви овошките, изровил ви зарзавата... Аз казвам, че снощният дъжд беше ангелско шествие – с ангелско шествие Господ дойде на земята. Във свещите блъскаше черен космически вятър, късаше огън и огънят падаше дълго и пукаха, както под тежък човек стъпалата, на тази прогнила, забравена Божия стълба. Към нас – тук, във влажното тъмно мазе на всемира, Бог слизаше с трясък по стълбата осветена, а ние вечеряхме с чесън и пиехме бира, отчаяни, тъмни, проклинахме цяла вселена. И никой не знаеше как се отваря вратата и как да излезем от зимника на битието. Ние търсихме някаква паднала свещ по земята, а стълбата светеше бяла и чиста в небето. Заровени в тъмното влажно мазе на всемира, ние бяхме забравили, че стълбата съществува, че този живот е къс като чаша бира, но даже богатият няма пари за друга. Душата ни – клето слугинче, нещастно сираче – една Пепеляшка с продрана фланелка моряшка, куцукаше в мрака със златна пантофка и плачеше: свойта втора пантофка си търсеше Пепеляшка. Вие казвате: снощният дъжд беше бедствие. Нека. Аз казвам, че Бог снощи слезе при нас в битието, за да каже на свойто сираче, че има пътека и че другата златна пантофка не е във мазето.

Mноãаÿ ëeòа!

С голямата дама на македонската поезия Гордана Бошнакоска

Mноãаÿ ëeòа!

НОЩНА ПЧЕЛА

Е скитницо, сега е твоят час. Нощта е сянка на деня. И негов гръб. Сега светът по дишане се изравнява. Земята е настлана с разбита нощна геометрия. Което през деня е сянка – става дух. Започва вторият живот на естеството. То бяга от горещия казан на старата фотосинтеза. Напуска гузно лисичите скривалища на думите и скита в нощното небе във голота езическа. Сега е твоят час. Избягай! Простен да бъде навикът да напускаш таванския етаж на мойто тяло. Стопанинът на твойта свобода – светът, е сит като пчелар и спи. Отивай! И каквото донесеш: прашец от ябълка, сълза, или пък мащерка, набрана от устни на жена, която спи, парченце вик, барутна нишка знаме... Каквото видиш и каквото чуеш, остави на листите пред мен...

ПЪТУВАНЕ С МОМИЧЕ Случайността се казваше билет. Момичето в купето спеше, а пет разбудени мъже търкаляха очите си по склона на гръдта ù. Устата ù полуотворена. Ръката ù полуотворена. Във скута ù – луна. А пет разбудени мъже търкаляха очите си по склона на гръдта ù..

В галерия „Ромфея“, Пловдив

Реката лежи по очи. Лицето ù – в пясъка. Сърдито момиче, покажи си очите, искам да ги избърша. Ето петте ми пръста – вземи ги за гребен. Ето перце от жаден гълъб – бодни го в косите си. Поискай назаем от луната небесни мъниста. Сложи си синята дреха, а аз ще застана при извора ти и ще плача, за да потечеш отново чиста като сълза...

*** На Виолета Воева

Вали над стария Бургас. Дъждът е пуснал котва тук и вятърът със мокра рибена опашка плющи по черните стъкла. Вали... Вали... Мъжете пият бял памид. Моряшките жени плетат пътеки лунни... В зори отново ще ги разплетат. И пак далечната вълна ще се белее като мъжка риза.... И нищо няма да им кажат рибите, защото морето е откраднало техния глас. В нощта, върху изсъхналите пясъчни постели, ще тръпнат голите им бронзови тела. И пак на свещ пътеки лунни ще плетат. В зори ще ги разплитат.. Вали над стария Бургас.. От седмица вали… И чаканият кораб се завръща с пуста палуба. И Одисей се смее : „Една вълна отнесе куфарите със подаръци...” А вечерта, тя ще оближе соленото по устните му сухи и дългата целувка ще слади… А във косите ù наместо брошка ще свети сребърна, донесена от чуждите морета рибя люспа.

Многая лета!

***

Mноãаÿ ëeòа!

АВГУСТ Тинята изяжда тънката вода на август и стъклените топчета на дните се търкалят със еднакъв звън.... Лоза – жена в зелена рокля, облакътена на балкона, в прашен сън се взира, оглежда хоризонта и чака вест от вятъра дъждовен, който я забрави. Гърдите ù – два грозда бели, непогалени от него съхнат, лъжливи облаци флиртуват неуспешно с тях. Звездите вечер слизат ниско, лозата чака своя вятър с мълнии. Зелено слънце свети в протоплазмата на белите зърна. Дъждът пристига... Пътищата пръхнат, но гроздовете вече са червени като утринна зора.

Поетът с най-близките от семействто си.

*** Когато човек доживее до седемдесет години, започва да си мисли за оранжевите пясъци на четвъртата възраст. От тях започва естественото владение на смъртта. Тук, в оранжевите пясъци на четвъртата възраст, тази пустинна лъвица причаква своите жертви и никой не знае колко метра още ще извърви. За какво ти трябва смъртта на черешите, Господи? Не ти ли е жал за последната есенна роза? За какво ни е дадена твоята смърт на земята и защо е безсмъртна? Щом си я дал, значи има някакъв смисъл във нея, така както има смисъл във всичко, от теб сътворено. Но защо караш „грешните” ангели да сеят пролетни минзухари? Защо караш вятърът да кумува на тичинката и на прашеца? Защо караш хората да създават деца? Всичко умира, Господи, а казват: смъртта е безсмъртна.. И мисля си, Господи, щом смъртта е безсмъртна, значи е жива и когато умираме, ние влизаме във живота ù. Това е надежда, Господи! А най-трудно е да си Надежда!

Mноãаÿ ëeòа!

Ивайло Балабанов и Елка Няголова

Многая лета!

РЕКАТА

Къде отнесе мойто отражение, река? Тогава беше лято. Миришеше на жътва. Баща ми пи от тебе. И мама пи. А конят искаше да те изсмуче цялата. До него пих вода и аз. И забелязах как ти свали от моето лице едно щастливо изражение и то пое със твоята вода надолу към морето. Огледах всички вирове. Не го видях. Къде го криеш? Дали в подмолите? Дали под корените и във заливната тиня? Дали не си го счупила в скалите си? Дали си го отнесла във морето... Ще питам тази нощ рибарите и всичките моряци от далечно плаване ще питам: не са ли забелязали три малки отражения и сянката на кон до тях… Навярно плуват из световната вода. Навярно са потънали. Къде отнесе този ден, река? Къде го скри? Природните езици са разбъркани. Не те разбирам. О, ти която си сестра на времето, попитай го дали не може да ми върне онзи ден, дали ще ми го върне? В замяна ще му дам бастуна на последната си възраст и житото, и сватбения пръстен. И дъбов лист, откъснат от дървото на ковчега ми. Попитай го!

И под линия - от Маргарита Петкова

Mноãаÿ ëeòа!

След спектакъла по стихове на Ивайло Балабанов

Ако знам нещо със сигурност, то е, че в съвременната българска поезия няма друг толкова многопластов и последователен в изказа си поет, поет с такъв творчески заряд, който може да бъде сравним единствено с Ботев, Яворов, Вапцаров… И в подкрепа на тези мои думи, които са приятелски пристрастни, но творчески – абсолютно безпристрастни, защото аз все пак мога да отличавам тези две неща, все повече хора се присъединяват към групата „Поезията на Ивайло Балабанов - в учебниците”. Да, тази поезия, трябва да се изучава в училище! Защото такова родолюбие, познато само у най-големите творци в съкровищницата на българската литература, такова възрожденско самосъзнание, такъв поетичен дух, окрилящ обичта към род и родина, са необходими на нашия народ в тези времена на бездуховно безвремие. И съм твърдо убедена, че тази поезия ще се изучава в училище. Защото децата ни трябва да растат с една изградена ценностна система – горди, че са българи по дух, а не по надпис, щампован на фланелките им. България роди своя Ивайло Балабанов, за да се гордее с него, така, както той се гордее с нея. Защото е неин достоен син.

Родена е в Бяла Слатина. Завършила е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. Като студентка прекрачва прага на в. „Народна младеж” и там изкачва всичките стъпала в професията – от стажант и литературен сътрудник до главен редактор. През 1977 г. е уволнена (заедно с още петима души) заради публикацията на разговора между Радой Ралин и Борис Димовски на тема: „Реализацията на младите хора в България”. След това работи във в. „Поглед” до самото му ликвидиране през 1996 г. Три пъти е получавала наградата на Съюза на българските журналисти, носител е на „Златното перо”. Издала е книгите: „Тук има силна вода”, „Обичате ли Бах”, „Невъзможна самота”, „Няма рецепта за живот”, „Въпреки всичко”. Пенка Чернева е член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Живее и работи в София.

Пенка ЧЕРНЕВА

ДО СВЕТИ ПЕТЪР. ЗА ДЯДО ДИКО Скъпи дядо Дико, зная, че си там. Раят е създаден за такива хора като теб. И това е сто процента вярно, също както е сто процента, че хора като теб създават рая. Където и да се намират. Убедена съм, че с твоето пристигане Горе е станало по-мелодично, по-хармонично, по-светло – ако

е възможно и небесната светлина да има сравнителна и превъзходна степен. Само една мисъл не ми дава мира: дали ще се намери там Горе подходяща поляна до горичка и малка река? Защото аз така си представям мястото, където да се разположи едно Дикоилиевско хоро. Дъбова горичка, равна поляна и поток

наблизо. Косо слънце, ситна крачка, ръка в ръка, женска плитка, мъжка китка. Дръж се, земльо, дръж ни земльо, че мелодията ни носи надалече, нависоко. Твои ли сме, нейни ли сме... Или пък музика за нежна отмала в късна неделя. Градската градина шумоли от госпожини рокли и детски панделки, от летни шапки и прошепнати въздишки. Капелмайсторът реше с разперени пръсти звуците и мелодията гони всичко тъжно, което може да се прокрадне на залез слънце. Пръстите на твоите ръце. Те потрепваха на облегалката на креслото, докато слушахме заедно музиката. Ти слушаше със затворени очи и с ръце, които вече не ти се подчиняваха, но дирижираха невидимия оркестър. Следяха вървежа на тоновете, полета на хармонията. Паметта може да изневери за много неща, само не и за музиката. Там е безгрешна. - Това е сигналът на полка. Баритоните са миньорни, флигорните тържествуват. Ето ги и басите – отворете прозорците! Сменяме гамата, хала ще духне! Беше маршът, написан за другарите от Сливенския полк, водили боеве край Драва, когато Втората световна е била вече свършила за теб. За една нощ си го написал, а цели 15 и кусур години Радио София започваше предаванията си с него. За нощ, за ден – мелодията не

си избира момента, кога да се роди. На Серетския фронт. Или край завоите на Искър. Или на Оряховския бряг. Откъде вземаш толкова мелодии, мили Дико? – питал те неведнъж един капелмайстор, който те учил на хармония и дирижиране, с ясното съзнание, че сам има много да научи от „ученика”. А ти си признавал чистосърдечно, както винаги: един Бог знае откъде се вземат. Клокочила дълго дарбата народна, докато намерила излаз тъкмо през твоето, сърцето на бедното богато българско селянче. Разказваше ми: понякога мелодиите дойдат нощем, разшават пръстите ми, почна мислено да ги движа по клавишите на баритона. Стана, хвана се за нотите. Правя щим за един инструмент, после за втори, за трети – докато гръмне цялата духова музика. Протръби мелодията, после се отдръпне, поиграе си, огледам я от една страна, от друга, а флигорните, басите, кларинетите измъкнат поотделно всичките ù хубости. - Слушай сега тази закачка на кларинетите... – ръцете ти стискаха облегалката на креслото. Ръцете ти. Потрепващите ти ръце. И очите ти вече не служеха по предназначение. Взе моята ръка. Като един гадател. Като същи ясновидец. - Ти си хубава, - каза ми. – И добра. Това ли беше прочел на дланта ми?

И оттогава – до ден днешен – аз се старая да бъда такава, каквато ти ме нарече. За кое повече, за кое по-малко успешно. Често и за двете безуспешно. Но споменът за твоите ръце не ме напуска. И те са причината да ти пиша на адрес – там, Горе. Жив ли беше по времето, когато се пееше онази песен: „Ръцете ти единствено виновни / за пламъка, изгарящ помежду ни...“ Мене ме гори пламък, дядо Дико, и не зная за добро ли е, за зло ли. Затова цяла ода за ръцете ми иде да напиша. Ти познаваше по ръцете какъв човек стои насреща ти. Помогни ми и аз да се науча. Макар че поназнайвам нещичко. И за мен ръцете са показател за човека, с когото се ръкувам. Има топли, има студени ръце. Макар че невинаги топлият човек има топли ръце. Когато ми се случи да се ръкувам със студени длани, аз бързам виновно да се измъкна с шега – сърцето ми ей сега ще ги стопли. Има ръце за здравей, има ръце за сбогом. В далечен Узбекистан преди много години един много прочут стар майстор-дърворезбар ми подаде на сбогуване и двете си ръце – и така остана завинаги близък в паметта ми. А има и сбогуване на очи, които не се поглеждат, на ръце, които не се докосват. Така стана и с човека, с когото мислех, че ръка в ръка ще преминем през живота, ще прекосим времето и пространството. Прос-

транството ни задуши, времето ни се скъса. Не знам точно защо. Заради кройката на душата. Заради коловоза на чувствата. Оттук – дотам. Ни сантиметър повече, ни сантиметър по-малко. Отрано и старателно моят човек бе попивал умности и полезности и те, оказа се, го бяха направо циментирали. Учили го например, че прозорецът трябва да се отваря, за да влиза свеж въздух – и той отваря широко прозореца и когато навън е плюс 35 градуса и може да влезе само огнен дъх и прахоляк. Учили го, че горещото трябва да се духа – но той духа и киселото мляко. И в същото време „топла храна” е мантра за него – и е готов да подтопля сладоледа. Без капка съмнение, че може да не е прав за нещо. Без грам разбиране, че другият до него също има представи, претенции, предимства, планове, потребности. Леглото ни изстина. Не беше моят човек. Пуснахме си ръцете. Ръцете. Някога, в старите свенливи времена, комай само хорото е срещало публично ръка с ръка, ръце с ръце. Хванат с нечия ръка, просто си играеш хорото, друга направо ще прогори рана в твоята. Имат ли ръцете азбука? Според мен имат и памет. Поне с моите е така. Обичам да опирам длан о дланта на другия. Те са за мен лакмусът за химическия процес, който протича между двама души. И ето сега моят смут, моята нова

тревога. Сърцето ми отново е самотен ловец. Появи се на хоризонта ми човек, който напомни за забравената тръпка. В един прекрасен ден се ръкувахме. Изстинах. Оказа се от хората, които така свиват китка, че всъщност ти подават само пръстите си. Прегъната длан. О, Диоген, къде си? Намери ли човека? Или срещна само онзи човек, заради когото си изрекъл: „Подаваш ли ръка на приятел, не свивай пръсти в юмрук.” Кажи ми, дядо Дико, какво да правя със себе си? Бях готова да се устремя с отворена душа, с цяла длан. Какво може да накара отсрещният да ти подава не длан, а подобие? Не иска да те допусне до вътрешния си свят? Бои се от външния свят? Объркан – или пределно себичен – в света на радости, чувства, настроения? Страх от евентуална буря на любовта? Господи, пак ли ще духаме киселото мляко? Не искам това, дядо Дико. Повече не. По някое време в едно от всичките твои велики хора, има ауфтакт. И в това „И-...”, което трае само миг, преди да плиснат следващите звуци във вакуума на тишината, човешкото сърце увисва прималяло, преска-

ча само един такт, но в кратката бездна на тишина и безтегловност се събират светът, преди да се родим и светът, когато вече няма да ни има... За другите не знам, моето сърце реагира така. Влюбването е моят ауфтакт. Когато те срещнах, дядо Дико, ти беше на много, много години. А си Горе толкова отдавна вече. Знаеш как са нещата и на Земята, и на Небето. Кажи ми една спасителна дума. Поне една. И прощавай, че наруших райското ти всекидневие. П.П. Впрочем, срещнахте ли се в небесните градини с онзи началник, който веднъж ти бе казал иронично: ти, Дико, да вземеш да събереш нотите на всичките си хора и да ги подпалиш. И да изгорят нотите, хората пак ще останат – бе отвърнал ти кротко. – Тебе ще те свирят, докато си жив, началник, мене са ме свирили и без да са чули името ми. Ти все обработваш чуждо. Извади, ако можеш, от сърцето си извади една своя мелодия, па я остави на хората да я играят и когато тебе няма вече да те има. Така му беше казал. Но това е друга тема. Друга музика. П.П.П. Вие там Горе каква музика слушате?

Кольо ГЕОРГИЕВ

Роден на 22 декември 1926 г. в с.Голямо Ново, Разградско. Участва в антифашистката съпротива и е бил политзатворник. Завършва висше образование в Москва. След дипломирането си е журналист и писател. Бил е редактор във в.„Работническо дело“ и кореспондент в Москва. Работи последователно в Радио София, като секретар на СБП по международните въпроси, драматург на Народния театър за младежта, директор на Театър „София“, драматург в Киноцентъра, председател на СБП, директор на Агенция „София прес“, депутат във Великото народно събрание. Автор е на 11 пиеси, играни с успех в българските театри, на множество сборници с разкази и новели. Носител е на наградите „Иван Вазов”, „Елин Пелин” и „Йордан Йовков”. Кольо Георгиев е роден разказвач, чието писано или изречено слово винаги буди респект. Героите му са запомнящи се, а неговите истории са живи и вълнуващи.

ПЕНКА ЧЕРНЕВА: „ВЪПРЕКИ ВСИЧКО” Бях се изказал възторжено за разказваческия талант на Пенка Чернева при представянето на предишната ù книга „Невъзможна самота”. Не помня обаче при пожеланията „за още по-големи постижения” дали съм бил толкова предвидлив, та да предположа, че още след поредна-

та книга Пенка Чернева ще се окаже сред челниците на българската проза. Това вече е факт. Ще прочета какво съм написал само за себе си веднага след последната страница на „Въпреки всичко” – спонтанно и стилно нешлифовано: „Книгата на Пенка Чернева се

отнася към върховите постижения на съвременната българска проза. Колко много е постигнала личи от простата аритметика, че сегашният ù сборник е от шейсет и две страници в сравнение с двойно по-големия обем на предишната ù книга. В по-малкия обем обаче тя е вместила повече събития и преживявания, описани затрогващо сърдечно. Пенка Чернева ги е наситила с изтънчена чувствителност, на която е способна само майката, сестрата, любимата, изобщо жената във всичките роли, които природата е написала за нея. Фино акордираните сетива ловят пулсациите на сърцето в синхрон със спазмите на болката и страданията, отредени на човека. Но и насълзени, очите не пропускат красотата на пейзажа, на природата и човешката душа...”. Моите оценки едва ли ще се при-

емат от Пенка Чернева, от скромност или от комплекси. А може би твърде много искаме от нея? Подозирам, че като някои приятели и колеги и самата Пенка Чернева не си е дала сметка с кого си има работа в лицето на писателя Пенка Чернева. За талантливите не бива да се пестят похвали. Дори е полезно, защото признанията и възхвалата повишават производителността и ефективността на творческия труд. Облагодетелствани са особено талантливите индивиди, ако щедрата природа ги е надарила и с чар, с физическа хубост. В случая с Пенка Чернева имаме основание да кажем: отива му на таланта женската хубост. Прави го по-ярък и привлекателен. И на женската хубост ù отивало да бъде талантлива. По същите причини с „Въпреки всичко” авторката внася

нещо по-различно и по-съвременно в българската проза: тя нерядко превъзхожда като идеи, теми, образи, естетика, култура, постигнатото и в най-издържани литературни творби от близкото минало. Творецът престава да изпълнява трудовашките планове за „инвитро” на „новия човек”, на „положителния герой” и на обикновения човек. От идейно-естетическите нормативи на социалистическия реализъм при Пенка Чернева няма и следа. Вече никой не се притеснява, че в обществената поръчка за твореца липсва изобразяването на процесите в действителността като последица на непримирими противоречия, на сблъсъци и вражда между личностите, на насилие за ускоряване на прогреса и напредъка. Късият разказ, есето съществуват от векове, но с „Въпреки всичко” авторката демонстрира на наша почва как се прави това и какво може да се постигне с този жанр. Четиринайсет разказа обхващат голямата територия на живота, който се обитава

от десетки прототипи на български човеци. Късите разкази на Пенка Чернева са сякаш написани с толкова незабележим шрифт и на толкова сгъстени редове, че побират събития, сюжети, биографии, за които са предназначени други прозаични жанрове. Необичайно е, но в наситеното със събития и преживявания всекидневие във „Въпреки всичко” няма нито един разтърсващ сюжет, нито един сблъсък от вражда, от безизходица в отношенията на персонажите; в толкова напрегнатия живот изненада е да не откриеш нито един отрицателен герой. Но нито за миг не се усъмняваме в достоверността на разказите. В българската история са се случили няколко така наречени „възродителни процеса” със смяна на личните имена, а след тях са идвали контравъзродителни процеси с връщането на старите. Ако виртуално пак ни сполети такъв рецидив и той засегне и Пенка Чернева, аз не бих се съгласил да ù се връща предишното име, ако новото е Миленка Озаренева. Кръстникът може да е бил поклонник на нейното творчество и новите имена да са реминисценция на понятията умиление, милувка, милост, озареност, така характерни за чувствата и мислите на писателката... (Слово, произнесено на премиерата на книгата „Въпреки всичко”. Със съкращения.)

Иван ВОЛОСЮК

*** Тук някакъв е…не донецки, привнесен бит в пейзажа тих. Шум морски чува се и детски безгрижен смях към нас лети. Небето, в синевата стенещо, ти трябва да ми донесеш. Нима в морето, като в тенджера, побира се вълна насрещна?

Страници от Украйна

Роден през 1983 г. в гр.Дзерджинск, Донецка област, в семейството на миньор. Завършил е руска филология във Филологическия факултет на Донецкия национален университет. Автор е на няколко сборника със стихове: „Капки дъжд”, „Втората книга”, „Продължението на земята”, „Донецки строфи”, „Под страх за живота”. Публикува основно в изданията: „Знаме”, „Юность”, „Ден и нощ”, „Радуга”, „Западная Двина”, „Новая литературная Немига”, „Крещатик”… Печата още в: „Емигрантска лира” – Белгия, „Прозорец” – Ирландия, „Слово”, „Връзка на времената”, „Време и място” – САЩ, „Студия” – Германия, „Други брегове” – Финландия. Участник е в ХІІ форум на младите писатели в Русия и СНГ, както и във фестивалите в Пуща-Водица – 2011 г. и Липки – 2012 г. До началото на военните действия в Източна Украйна е живял в Донецк и е работил в Донецкото издание на „Комсомольская правда”. Днес принудително споделя съдбата на преселенците.

Тревоги жалки. Труден мир и... И дни, похарчени безцелно. А пък земята се опира върху невидими нозе.

Страници от Украйна

/„Под страхом жизни”, Киев, Изд.”Радуга”, 2013/

*** В памет на Д. С.

Цеденото свое време не скъпи толкоз, беглецо. Междуособици. Есен. Трамвай, спрял на релсите. В опашката, хайде, строй се! – Рев и ръмжене забавено. Изплезвам език и ето - на Адам устройвам забава. В неръкописното време, в мъглата човешка и адска, пак „единицата” вземаме от този площад до „Складска”. Приляга ти всичко, безсмъртие – така, от раз го постигаш. Изключвай единствено миналото. После в кухнята. И... диоксид.

Въздухът – горчив пелин, спят покрайнините руски. Аз насън не съм бъбрив – но не се боя да буйствам. Късаш-кърпиш, хайде – стоп! Сам наливай си и пий! Спи в Русия Севастопол. И Луганск – все още ничий. 2014 г.

*** На Максим Щербаков

Почти еднакви: род, и битки, дървета с бял шал в моментно фото. С юмрук – доброто: дрипи, рипане Нестройно време: кръв и пот. Стабилност после: парцали, бездна, а в Киев празник: ковчег, грабежи. Лют февруари. И ако хванеш се, с леда задълго ще влачиш раната. Февруари 2014

*** На трамвайните релси полягах, а беше излишно. От мастилото черно пих, синевата следих – как кръжи. Купувах си дюнер-кебап, изтърпях клевети и лъжи на футболни фенове от „Динамо” – а още съм жив. И макар че от всеки град прогонвани да не бяхме, бих живял петдесет години, на несгоди обречен. Аз не помня тъй краткия ден, когато с теб се видяхме. Помня друг, страшно безкраен – когато те нямаше вече. Април 2014 г.

Страници от Украйна

***

МУЗИКАТА Е ВАМПИР…

Федерико Гарсиа ЛОРКА Музиката е нещо наистина страстно и тревожно. Думите изразяват човешкото, а музиката – незнайното и непонятното. Стихийно изкуство е музиката. За нея може да се каже, че е изворът на мисълта... За да говориш за музиката, трябва да си духовно подготвен, най-главното: да знаеш нейните велики тайни. Нито една дума не би могла да изрази самоубийствената страст на Бетовеновата „Апасионата”, нежността на ноктюрните на Шопен, мелодиите на Верди и Росини... За да проникнеш в музиката, трябва да имаш силно въображение, да преодолееш трудностите на нейната техника, да стигнеш до фантазията и страстта у нея. Без съмнение, Глинка не е съзнавал, че за първи път е използвал един необичаен ред на тоновете. И

Рамо не се е замислял над увеличената секста, открита от него. А схоластиците и блюстителите на реда не престават да се възмущават от паралелните квинти, които ни удивляват в музиката на Клод Дебюси... И затова предписанията в музиката са просто ненужни, особено при такива стихийни натури като Рихард Щраус. Така е във всяко изкуство, а също и в поезията. Ето, дойде Рубен Дарио, Великолепния, и на пътя му се изпречиха ловки сонетисти, набедени академици, раз-

ни писачи на оди в духа на Кинтана и Ерсиля. Но неговият напор разруши каноните, създадени за школските учебници. Разбира се, основата е необходима и изучаването на правилата е нещо неизбежно, но когато някой ги надрасне или разруши, трябва да го уважаваме. Великите духове не се съобразяват с правилата – в изкуството те са задължителни само за определени хора. Когато се появят неудържими или епически, или бесни – те следват сърцето си, пристъпват правилата и така се появява Вагнер, обожаван и хулен, Равел, свръхчувствителен и нетукашен, постигнал тайната

на звученето на още непознати инструменти, Дебюси, с неговата дълбока и причудлива музика... В началото канонът е необходим, но когато драматичните глъбини на живота измъчат музиканта, той започва да говори с друг, непознат и чужд за педантите глас... Човешките страсти са хиляди, неизброими и всяка от тях има безброй оттенъци. Хората са също много и всеки си има свой свят. Логиката е неумолима. Можеш ли да заточиш една душа в друга, чужда?... Колкото и странно да е решавал дисонансите Дебюси, никой не би могъл да оспори неговите непривични секунди и да докаже тяхната абсурдност. Можеш да кажеш „харесва ми”, „не ми харесва”, но не бива да твърдиш: „Това е хубаво, а онова – лошо!” Разликата между хубавото и лошото е в гледната точка. И накрая, никой не притежава божествения дар да чете в душите... Сещам се за хиените, които на глутници са нападали Бетовен... Няма нищо по-безплодно и празно от усилията на онези, които вечно следят и коригират другите. Досадните каталози с акорди са

принудили толкова таланти да изоставят музиката. Когато замисълът е велик, той съвсем не се вмества в каноните. Мисълта – когато е истинска – е независима, необичайна. Не бива да забравяме, че музиката – изкуството, което тъй пълно изразява страданието – може лесно да се пародира. Всяко произведение, изразяващо автентично душевно състояние, заслужава нашето внимание... Крехкият Люли е писал тъй съвършени, тъй пленителни менуети, в съгласие с хармонията на своето време /наистина, има ли нещо по-изискано,

по-правилно от менуета?/, а ето, Рихард Щраус създаде своя великолепен „Дон Кихот” /много спорят сега за него!/ с една доста хаотична оркестрация... Недостъпността на музиката пречи на мнозина да преживеят откровения, които не може да им даде нито едно от останалите изкуства. Познавам хора, които избягват да слушат музика, защото тя ги изморява душевно и телесно. Такова изкуство просто не се помества в рамки. За нощта правила няма, както и за деня. Но тези, които успеят да открият в музиката своя трагичен глас, са малцина. Да, музиката е вампир, който бавно изсмуква мозъка и сърцето... Доказателството? Всеки истински музикант. 17 август 1917, Мадрид

Превод: Огнян Стамболиев

Милена БЕЛЧЕВА

Родена през 1977 г., в гр.Варна. Завършва специалност „Моден дизайн“ и „Педагогика“ в родния си град, през 2013 г. се дипломира като квалифициран журналист. Творческият ù път минава през поетична школа „Прибой“, с ръководител Венета Мандева. Участва в редица културни прояви. Поддържа страница за изкуство и култура – „Арт клуб Монограм”. Нейни произведения са включени в няколко поетични алманаха. Има издадени две книги: „Ванилено небе“, 2007 г., и „Етюд за притихване“, 2015 г. Има първи награди в национални литературни конкурси, сред които: за нравствено-религиозна поезия „Под манастирската лоза“, конкурс за поезия на в. „Литературен глас“, в конкурса „Добромир Тонев“, „Матрицата на Стефан Бонев”, „По стъпките на лятото“, „Георги Давидов“. Отличавана е на второ и трето място в конкурсите: „Пролет моя“, „Лирични гласове“, „Биньо Иванов“, „Белоцветните вишни“, „Стоян Дринов“ и др.

ПРИЗИВ Изсвирих си пръстите...Този свят няма мелодия. Единствено призрачен шум и безрадостен смях. Посях си крилете, от ранни градушки прободени. Безплодното семе на всяка вина разпилях. Защо е ключа, който даваш ми в знак на доверие? Свали катинара от всички ръждиви врати. След толкова много сърдечни била изкатерени, последният дом, но широко отворен – бъди!

СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна. Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна. Препъващите страхове, човешки страсти и неволи с червивата си слепота, сърцето-ябълка прояли – обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет да се превърна и спася от този свят, така печален. Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли? Баласт ненужен са дори и най-достойните победи. Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният ще измени. Щастлив е и благословен духът, безмерно чист и беден. Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара – блещукащата слюда-чест зениците наивно мами. Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра? Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми… Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти, издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново. Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи, потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

Фотограф: Б. Леонтиев

(НЕ)ОСЪЗНАТО „...грешен път...” Венцислав Василев

Животът сам по себе си е плен, но ние го държим като награда. В стремежа си е тъй несъвършен и затова логично се разпада.

И чувствата са само камуфлаж, натрапващ на света значимостта ни. Разсипем ли бурканчето-мираж – какво от личността ни ще остане?

Приели шепа улов за късмет, привикваме с известната ни схема – една мечта ще сбъднем, или пет, а после празнотата ни превзема.

Трагедия ли? Просто грешен път. Подвеждащият глас на сетивата. Тревожен хрип от слабата ни гръд – между началната и крайна дата.

Пред вечността е волята без власт, човешкото величие къде е? Корава пръст и за нелеп контраст – два бели карамфила върху нея. *** „...Бъди ми настояще.” Добри Жотев

Отричах те – опарена от опити, но може би сърцето се привърза към светлите нюанси на живота ти. Сега в картини призрачни замръзвам. На нежността цветчето е загинало и суха клонка дланите ни дращи. Какво, че имах с теб прашинка минало, щом никога не стана настояще? Не срещаха случайните ни вечери на изгревите ласката свенлива. Удавихме се в думите изречени, сломихме се, след дълга съпротива.

Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли? Днес погледът ти нямо ме отпраща. Какво, че виждах в тебе късче бъдеще, щом никога не стана настояще?...

СОЛЕНИ АКВАРЕЛИ Снежецът ням е само продължение на твоето изчезващо присъствие, щом чувствата изписват с дъх: „Студено е...“, а мислите припомнят трезво – „…късно е!“ Косите ми до кръста са се спуснали от мъка по дланта ти незабравена. Усмихнати за други са ти устните. И всичко мимолетно е… По правило. Дали и този град – с черти намръщени не се е състарил от дълголетие? Билети не продават за завръщане. Листенцата надежда са изметени... Сезонът е такъв – мъглив и вирусен. Рисковано – напразното ми скитане. А любовта в зелените ми ириси набъбва. И потича невъзпитано.

БЕЗМЕТЕЖНО Тази зима е друга. По-мистична от предни сезони. По-уханна от пролет и от пясъка летен по-жарка. Изобилно по-щедра и от плодните есенни клони... Но защо ми се случва такава – различна и лична – и в ръцете ми грее – недокосната златна шишарка? Тази зима е нова. Ала не в календара – поредна. Прокънтява в съня ми – не от коледен звън на камбани. И се сипе над мен. И изтрива света – да прогледна – виртуозно и нежно всичко вън побелява, отвява – да обикна, навярно, в тишината – каквото остане. Тази зима е жито. Ала не от реколта прибрано. И когато съм гладна – тя не храни, но сладко насища. Шепа манна да взема сега е и късно, и рано. Но спокойна съм днес – няма кой да отнеме без време нито зрънцето мъдрост, ни искрите от родно огнище. Тази зима е вино. Ала не от разсъхващи бъчви. След кипежа на страсти, в мойте вени блажено бълбука. Пълни чашите с вечност и с пречистваща милост облъчва. Щом ме гледа с очите ти, утаява мътилки-горчилки и остава ми само радостта, че си с мен и си тука! Тази зима е чудо. Все едно, че не вярвам в такива! И какво, че отново се завърта вселенската лента – щом за миг ще ме има в мисълта ти – добра и красива... Нямам минало с теб, нито бъдеще близко, но искам да забравя коя съм и да имам живота в момента!

ДОСТАТЪЧНОСТ Смълчано и с петички боси присяда утрото на кея. Прозява се до млечно бяло. Изпълва ме в съня вкусът му. Не сме се виждали отдавна. Или предчувствие си само? С дъха ми сетен ще изчезнеш. И няма да те доживея. Отмята балната си рокля – не казва ни адрес, ни име една флиртуваща надежда с категоричното ми „няма“. Компанията си споделям с реалността бездушно пряма. Но ако тя не те смущава, рискувай смело – покани ме! Спести прелюдиите смешни, ще ги приема с неохота. Не струвам нищо и навярно ще стигне върнатото ресто и за таксито, щом ти стана безлична и безинтересна. Но ако искаш да останеш – не чакай още сто живота...

Фотограф: А. Минчев

Дъждецът зърва през стъклото една неподредена стая, в която място за мечтите и думите ни не достига. Но има онова пространство… за няколко спокойни мига, за чехлите ти, четивото. И мен – пред чашата ти с чая...

Анжела ДИМЧЕВА

Родена през 1963 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски”, с втора специалност английски език. Работи като преводач от английски език, като специалист в Дома за литература и изкуство за деца и юноши в София, издател. Член е на СБП и СБЖ. Публикува още като ученичка през 1980 г., изявява се в различни жанрове, има около 250 публикации в над 30 издания. Публикува в: „Новият пулс”, „Словото днес”, списанията „Орфей”, „Знаци” и „Пламък”, както и в електронните издания „Литературен свят”, LiterNet, Litclub, eLit, Proza.ru. Нейни стихове са излъчвани по БНР и са преведени и публикувани на руски, италиански, испански и турски език. Носителка на Трета награда за сценаристика през 1988 г. на конкурс за Клубен сценарий и на Наградата за поезия „Лиричен кръстопът на музите – София”, 2010. Някои заглавия на нейни книги: „Предспомен”, „Температура на духа”, „И критиката е любов“, „Сезони на душата”, „Крехка суета“. Има издадена книга и в Украйна. Председател на комисия „Медии“ при Славянска академия.

Благодатното изкупление По повод 85-годишнината на Пеньо Пенев (1930-1959) в българското литературно пространство се появи една дълбоко лична и в същото време – философски мъдра, изящна по оформление книга: „Изкупление“ (2015) – поетически импровизации, преливащи в лирически разговор през времето на поета Димитър Васин с неговия велик предходник... Поезия-изповед, поезия-диалог, поезия-памет, поезия-зов за преоткриване...

И всичко това - с цвят и оригинална пластичност чрез рисунките на Владимир Пенев – талантлив български художник, син на Пеньо Пенев. Луксозното издание става достояние на българския читател и влиза в националната поетична съкровищница, благодарение на „М-Прес“ ООД, гр. Севлиево, които неведнъж са подкрепяли Димитър Васин в неговите творчески проекти. В този поетичен сборник всяко стихотворение започва с епиграф – популярен стих от П. Пенев, чиито траектории в съвременността се опитва да разгърне Д. Васин. Тук няма да се сблъскаме с нравоучение, нито вайкане по отминали епохи, а ще ни пробождат въпроси – вечни като историята, трептящи като паметта и нереални като живота в неговата имагинерност. Приятелю, защо се примиряваме със сенките? Потекло е спокойствие, което може да погуби плувалите с нас. Страхувам се, приятелю. Но аз не се отказвам да нагазя и в дълбокото. Да си налеем пак от болката. Да се отприщи глас и да надвика гласовете, минали отсреща – може ли? Мъжете са изгризвали ръцете си, но са издържали на ножа, минал през сърцето им.

Не за първи път се опитвам да тълкувам поезията на Димитър Васин. В предишни мои текстове отбелязах, че е трудно да се причисли нейното своеобразие към някакъв „узаконен“ в нашата литература стил, тя е абсолютно различна, нуждае се от дълбочинно прочитане – особено характерно е обилието на наречията – откриваме ги и тук. Всичко това говори за стремеж на автора да изследва състояния, да прониква иззад видимото на нещата, едва ли не на фотонно ниво, защото мъката може да бъде видяна и като безцветен сън, а радостта от успеха да бъде всъщност начало на свръхобсебване. След парадоксалната неразчленимост на Николай Кънчев, природната и психическа взривоопасност на Биньо Иванов, умъдрената космогоничност на Иван Методиев, ние вече сме подготвени да раз-

читаме закодираното в поезията на още един творец от тази родствена група. От предходното поколение и с подобна свръхобработена писателска легитимация е и Михаил Тошков, а следващите поколения и в момента генерират десетки неконвенционални, неестрадни, извънбитови и антикласически по натюрел имена. Ще започна от финала на „Изкупление“ – това е поемата „Поете, чуваш ли?“. Няма да я наричам с баналното „епично платно“, защото тя не е такава. Още епиграфът от П. Пенев предначертава нейната интимно-психологическа насоченост: „Не е ли празна пещера човекът, / където лозунгите хвърлени отекват с екот / на дните в шеметния бързотек?“ Ние сякаш твърде бързо забравихме онези 45 години, когато овластените чиновници в изкуството изваждаха „правилните“ стихотворения на живи и мъртви поети, а останалите, чепатите, взривоопасните редове изчезваха от книгите им, от антологиите и от критическите обобщения. Ето, това се е опитал да направи с „Изкупление“ Димитър Васин – да разсъждава върху едни от най-еретичните послания на Пеньо Пенев и да ги разположи в 21 век, цели 6 десетилетия след създаването им. В тази финална творба акцентът е сложен върху прорицателната способност на твореца изобщо, който е движеща духовна сила на обществото, разпозна-

вайки и обгръщайки с поглед всеки елемент от битието – от трохата и прилепа в пещерата, през сълзите и пробитата паница на съседа, до жарта и светкавицата на хоризонта, дори до завистта – по-страшна от смъртта. В лирическия сюжет на поемата трудно ще открием каквито и да е политически нюанси, Васин отбягва „лъжливите предмостия“, той е в плен на универсалното, затова казва: „За поезията / страданието е като темелите на къща и като кръвта, / затоплила сезоните и мъдростта на бистри извори, / като нескрита обич и отдаденост на утрото.“ Може би някои добри познавачи на поезията на Пеньо Пенев ще забележат значителната разлика в интонациите между двамата, също – в строфичната, метафорична и ритмична характеристика на техния поетически синтаксис. Това е интересното в новата книга – тя не се стреми да е аналог на чуждата поезия, нито авторът е искал да влиза в ролята на епигонстващ интерпретатор. Напротив – тук има и реплики към Пенев, има и съвсем нова визия за смисъла на живота. И добре че е така, или както казва Стефан Цанев, „ако двама души мислят еднакво, единият е излишен“.* Налице са, разбира се, и така модерните напоследък следи от интертекстуални връзки (по определението на Никола Георгиев). В отделните стихотворения от книгата могат да се открият множество

позовавания, препратки към други автори, транслации към възприемането на забравеното днес от младите поколения творчество на този толкова оригинален поет. Пеньо Пенев изригва вулканично: Живот, живот! На младото ми рамо ти сложи тежка, лицемерна длан – Мечтаното е вече отмечтано, изпита – чашата, смехът – изсмян. Васин продължава мисълта на Пенев през типичния си умъдрен и просветлен фокус: Пестих от думите, но не оставих спестени от безсмислици пари. Какво, че и животът е отдавна. И в гроба много дълго ще боли. Неизменно в поезията на Димитър Васин присъстват алитеративни конструкции, те са най-характерният цвят в неговия стил – оразличава го с насищането на определени гласни и съгласни, които сякаш движат в танц дадена творба, придават ù вихрена песенност или чувствена виталност. Ето я тази песенност в един от най-силните куплети, сякаш написани от самия Пеньо и оставени като завещание към неговия син: Спокоен лягам и спокоен ставам, наследството подреждам по честта. Не съм помислял никога за слава. Помни го, сине. Просто си лудях...

Лирическият персонаж, изпълнил редовете и междуредията в тази изповедна поезия, не се крие зад други герои – той е видим дори с контекстното премълчаване на парливи истини от исторически и обществен характер, едно достойнство, което трябва да отбележим. Времената днес са други, плакатният социалистически реализъм е само бледа сянка, неопостмодерното изображение предполага не само свободен стих, но и алюзивност на посланията. Пред нас е поезия, която ще може да се чете и в 22-ри век – чрез пулсиращите въпроси в нея следващите поколения ще разпознават моралните и социални терзания на нашето време. Защото Пеньо Пенев живя в антракта между две епохи – ту възторжен строител, ту неразбран отшелник, а Димитър Васин днес обръща погледа навътре – той разтваря цялата палитра на противоречивия психически пейзаж на съвременника – омраза и завист, любов и добротворчество, крушение на идеали и хамелеонство, маниакалност и самозабрава на водачите на нацията, триумф на пошлостта и абсурдност

на ценностите. Авторът обаче не се изживява като ментор на епохата, той следва максимата, че най-ценното в живота е „приключението да откриеш себе си“ (по определението на Станислав Гроф). Ето и личният епиграф, който Димитър Васин ни завещава: С въпросите ще подредя най-после пътя си през Ада. Но ще оставя своята следа, дори до смърт да я изстрадам... „Изкупление“ всъщност е благодатният огън, през който ни гледа ранимата душа на един творец. И ние се питаме: дали останаха още такива личности в родната култура? Тя все повече се превръща в пазарна единица, в някаква просеща милостиня дама, забравя се, че културата е дълготрайната инвестиция в историческото развитие на нацията и не може да се побере в наложени от европейските чиновници квоти и проценти – т.е. в някакви си „клетки“ за феникс... * Цанев, Стефан. „Да убиеш вярата“, Издателство „З. Стоянов“, С., 2012, с. 44.

Миг от премиерата на книгата. Изповед на художника Владимир Пенев, син на поета Пеньо Пенев

Румен ДЕНЕВ

Роден в Казанлък. За първи път публикува стихотворения през 1973 г. Следвал е в ПУ „Св. П. Хилендарски” – българска филология. От 1979 г. е студент в ЛИ „Максим Горки” – Москва. Обучава се в семинара по поезия, с творчески ръководител – поетът Лев Ошанин. През 1986 г. излиза стихосбирката му „Животът на дъжда”, за която през 1987 г. му е присъдена престижната национална награда за дебют в поезията „Южна пролет”-Хасково. Автор е на сборниците със стихотворения и поеми: „Вечният мир”, „Последно”, „Звукописи”, „Стихотворения”, „Посоки на погледа”, „Люлка на вселената” и на книгата с есета „Град България”. За поемата „Люлка на вселената” е удостоен със Специалната награда на СБП. М.г. излязоха книгите му „Подражание на псалтира”, поезия и есеистичната книга „Назад към човечеството”. Превеждан е на руски, турски и френски. Член на СБП и на Българския П.Е.Н.–център.

Из книгата „Подражание на Псалтира” /Изд. „Зах. Стоянов“, 2014 г/ ЛЮБОВНАТА СИЛА „Любовната сила е равна на възхищението, умножено по заряда” –

говореше един млад учител по математика на своите слисани ученици, докато с широко отворени очи гледаше през широкия прозорец към широкия училищен двор, през който въпреки всички закони на гравитацията се носеха на 12 см над земята червени обувки, зелена рокля на жълти цветя над тях, гердан от морски миди, чанта подобна на лично оръжие, гривна от старо сребро и колан с двойно предназначение, едно от което беше връзването на мъж и задържането му в плен… „Любовната мощност, скъпи деца, е равна на любовната сила, умножена по разстоянието между двама влюбени, разделено на времето… Времето, което спря, както спря сърцето ми, когато катастрофирах в нея: която и да е тя, откъдето и да идва, както и да се казва…”

ПРОРОК САМУИЛ Аз, пророк Самуил, бях наказан със вътрешно зрение, виждах гледка и в нея човек без лице. И разбрах безсловесно, че той ще е наше спасение, наша реч и народно сърце. Аз обходих пустините, край реките оглеждах селата и посоката следвах по болката в мойто сърце. Като хляб ме изпече димящият огън на лятото... Аз съкровище търсех – аз търсех човек без лице. Изпомъчен си казах, че всичко това е без разум и че няма народът ми да получи сърце... С най-последно усилие на хълм със трънаци пролазих, за да видя младеж, който пее на свойте овце. На псалтира по струните той си играеше с пръсти и тогава познах не лицето, а двете ръце. После хляб във вързопи домъкнаха хлапета невръстни и крещяха: „Къде си, Давид?”. И намерих за народа сърце...

Момент за автографи...

ДОСЕЩАНЕ Истината покълва в човека, подобно на зърно, подобно на внезапно досещане. Човекът се досеща, че истината съществува и че облича човешко тяло, защото зърното макар и невидимо е в човека. Наричаме го душа. Душата отвън няма части като точката на Евклид, но навътре е безкрайно пространство. Вселената се разширява навън, а душата – навътре. Досетих се за всичко това, когато зяпах градския празник. Едно дете изпусна балон, пълен с хелий, балонът излетя и се превърна в точка в небето. Обърнах нещата обратно и се получи, че душата е точка пълна с небе. Когато се досетиш за точката, тя покълва и израства, а небето влиза в човека. Човекът става небе. А небето придобива човешки черти.

МОЛИТВА И ЗАПОВЕД НА АК ПАША ПРЕД ВЕЛИКАТА БИТКА ПРИ ШЕЙНОВО На Наталия Лясковская (След толкова земни вождове: първо – страшни, а после – смешни, Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния. След толкова надежди за ситост, след алчност за паница леща, Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния. След разврата на всички велможи вчерашни, които са днешни, Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния. Сред всички фалшиви артисти, сред воя и грака на вещици, Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния. След срама на всички епископи само ти ми остана, Небесни свещенико. Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния.) Господа, саби вън! Войници, сложете щиковете! Развейте всички знамена! Батареите – огън и жупел! С ура и напред! П. П. В Казанлък беше издигнат паметник в чест на Михаил Скобелев (Белият генерал) – освободител на града от робството на султана.

ВИСОКО СЛОВО КЪМ СВ. СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ Седем благи учители на България, владици на свещената наша реч, по ръст, по подвиг, по святост равни на апостолите Христови. Вдигам си ръцете към всички Вас, седем свети мъже, пратеници Божии, родители на нашите букви, и Ви моля за помощ. Св. Седмочисленици, Вашите светещи кости са в Албания, Сърбия, Охрид, Рим, Преслав и Плиска. Помогнете, преблажени учители, само Вие ни останахте за помощници, Вие, които сте в Славата Божия на Небесната църква. Защото страданието достигна до писък и вопъл. Защото живите са всъщност мъртъвци, отровени от съмнение. Защото велможите са развратни и бесновати. Защото епископите земни забравиха, че Нашият Господ обеща пак да дойде при човеците. Вдигам ръце към Вас, преблаги учители български, свети мъже, помолете Господ за нас, защото нашият народ загуби път и посока. Защото ние страдаме напразно, а радостта е на върха на езика ни

като мед, сладък мед, който не вкусваме, защото не вкусваме словото Божие, заради което Вие страдахте, боляхте и бивахте мъчени, триждиблажени светии български. Оглеждах се наоколо и помощ не видях, тогава погледнах нагоре, където Вие бдите, покровители наши. Помощ! Седем пъти викам за помощ към Вас преблаги седем учители, защото моят молитвен вик е моята последна надежда. Моят молитвен вик към вас е: дано Господ се въплъти в тялото на тоя наш народ. Да възкръснат живите мъртъвци. А Вие ни поучавайте, благи учители български, за да бъдем преобразени, да бъдем спасени и бесовете по нас да бъдат изгорени с живи въглени. Св. Седмочисленици: св. Кириле, св. Методие, св. Клименте, св. Науме, св. Горазде, св. Ангеларие, св. Сава, ако има тук, долу по земите на българската реч, някой достоен на Вас, покажете ни го, за да се учим и поучаваме от живо слово, както от Вас се учиха и поучаваха предците ни, и ние ще го прибавим като осми сред Вас. За да изгрее народното ни величие, за да прогледнем за Славата Божия!

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ Господи на заветите, Ти си отговор без въпрос. Мой господар е сърцето ми, на което господар е Христос.

Господи, аз съм в нозете Ти, аз съм твой сенокос. Умът ми е слуга на сърцето ми, на сърцето ми господар е Христос.

Всички робства и трудности идват за наш урок. Нека да бъдем будни, както е буден Бог.

Подземният огън се сърди, вулканите бълват дим. Въздъхвам предсмъртно. Надзъртам в небесния Иерусалим.

На светла свещена местност ще вдигнем Божия град. Не от камък – от песни, събрани от целия свят.

Пълното в мене безмълвие ражда благи слова. Целият съм изпълнен с горната синева.

Мой господар е сърцето ми, на сърцето ми господар е Христос. Господи, скачам в небето ти като в отговор без въпрос.

БОРИС І МИХАИЛ „И ако дясната ръка те съблазнява, отсечи я...” Проповед на планината /От Матея, глава 5, стих 30/

Той носеше под расото доспехи, а погледът му беше вместо меч. Над манастира бе валяло и от стрехите се стичаше ръжда, като след сеч... Той в християнското светилище се радваше на мир и мощ.. Бе малкият във магнаурското училище, големият бе вече вожд. Усмихна се молитвено монахът, пред образа Христов се сви в поклон. Но през нощта на кон дойде уплахата. И в манастира екна царски стон! Бе дясната ръка се съблазнила. Той тръгна. Расото съблече. И с най-непоносима сила ръката дясна – своя син отсече. Застана прав до трона. Но не седна. Очакваше сина си философ. Лицето му изгря с отровна бледност. Отровено от смърт и от любов.

Златимир КОЛАРОВ

Професор в Клиниката по ревматология на МУ – София. Председател е на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза и Съюза на писателите-лекари „Димитър Димов” в България, клон на Международния съюз на писателите-лекари – UMEM. Член е на Научното дружество по ревматология, Съюза на учените в България, СБП, Съюза на българските филмови дейци, СБЖ, Българска асоциация на филмовите, телевизионни и радио-сценаристи. Експерт е към Здравна каса и Изпълнителна агенция по лекарствата. Автор е на повече от 485 научни труда, на 8 художествени книги, 1 публицистична книга, 10 сценария. Ръководител на 6 докторантури по ревматология. Носител на 7 награди и номинации като лекар и преподавател, сред които: Награда на името на проф. Константин Чилов, МУ – София и 18 творчески награди, от които 10 за белетристични и 8 за кинотворби.

ПРОКЛЯТИЕТО разказ От сборника „Отблясъци от далечни светкавици” (изд. Балкани, 2000 г.) – „следвоенни” разкази, провокирани от войната в Югославия през 1999 г., посветени „На загиналите в Косово християни и мюсюлмани”, написани в стил магически реализъм, който най-точно отразява абсурда и безумието на войната. Случващото се сега в Ирак, Сирия, Чечня, Украйна и други напоени с кръв места провокира автора за второ преработено и допълнено издание в средата на тази година.

Отшелникът седна на земята, облегна се на ствола на дъба и се загледа в равнината. Подножието на планината тънеше в сумрака на утринта. Равнината с разпилените по нея опожарени села и махали се виждаше като напукана селска длан. Далече към хоризонта мержелееше градът – изпепелен и сринат. Денят бе дошъл, денят да пита и да моли Бога, но преди това трябваше да отговори, за да има правото да пита – пошепна той. Над него дъбът поклащаше широките си клони. Помнеше дъба – един и същ от векове. Растеше самотен и величествен на един хълм, високо в планината, заобиколен от други вековни дървета, разпилени по склоновете и билата на съседните ридове. Около корените му растяха храсти и треви, в дънера му зееше хралупа, в короната му птици виеха гнезда. От върха му планината се виждаше от три страни с полегати ридове, които се спущаха на широки вълни навътре в равнината. През деня птиците огласяха хълма в многогласна врява. Ако забележеха някой да се приближава към дъба, излитаха от гнездата и с писък предупреждаваха малките си за приближаващата опасност. През нощта перпеленето на сънените им крила ехтеше до късно в тишината. Като дете играеше около ствола му с другите момчета от селото, криеха се в хралупата и късно вечер се прибираха. Като възмъжа, в сянката му намираше отмала от задухата на горещите летни дни и се отдаваше на сладостни мечти за бъдещето, което не можеше да си представи, но мисълта за една жена изпълваше гърдите му с радост и сърцето му с увереност, че макар труден, животът е нещо красиво, заради което си струва човек да претърпи и несгодите му. За него дъбът стана символ на непреходността и красотата на живота и при всеки труден момент търсеше успокоение при коравите му корени. Отшелникът въздъхна и продължи да съзерцава разрушените села в равнината. Докато той мечтаеше с отворени очи при корените на дъба, друг мъж спечели сърцето на жената и се ожени за нея. Не можа да се примири със загубата. Една вечер причака щастливия съперник пред дома му и заби ножа си в гърдите му. Съперникът издъхна в ръцете му, с очи, отправени към светлото прозорче, където го чакаше жена му. Тя излезе на пруста и видя ножа и безжизненото тяло на мъжа си. Притули устата си с длан, лицето ù побледня, очите ù се разшириха. Вместо да заплаче, тихо го прокле да живее дълго и се свлече. В онези далечни времена законите бяха други – оправдаваха засегната-

та гордост, нямаше кой да му иска сметка за убийството, той беше силен, буен, братята на убития се страхуваха да го предизвикат, за да отмъстят. Можеше да остане в селото, но не можеше да гледа омразата в отрано помръкналите ù очи и тръгна по света с надеждата, да я забрави. Много неща видя, много хора срещна, с някои от тях дели несгоди, с много от тях се бори, с малко стана близък, с още по-малко приятел. През всичките години, докато се скиташе по света немил и непознат, тя стоеше пред очите му с побледняло лице и уста, притулена с длан. Неусетно лицето ù избледня. Остана само споменът за болката в очите ù. Колкото повече неща виждаше и колкото повече хора срещаше по пътя си, толкова повече опознаваше себе си и другите и го обземаше тъга и болка. Тъгата смири буйния му нрав, болката го накара да повярва в Бога – в началото слабо, с годините все по-силно. В едно село срещна красива девойка, влюби се и се ожени. Построи си къща, родиха му се синове и дъщери. И той се радваше като всеки друг на неговото място. Понякога си мислеше за първата любов като за нещо далечно, непознато. Само мисълта за болката ù вгорчаваше радостта му. Годините минаваха, бръчки покриха лицето на жена му, децата му се задомиха, родиха му се внуци... Отново се радваше и отново го болеше. Въпреки годините, лицето му остана гладко, по слепоочията му белееха единични сребристи нишки. Жена му гледаше с любов изпънатото му като на юноша лице, очите ù потъмняваха и се изпълваха с болка – страхуваше се от старостта, която я изгърбваше и превръщаше в старица, проклинаше се, че бе остаряла преди него, срамуваше се, че не можеше да му даде, това, което искаше младото му тяло, но се радваше, че той бе млад и здрав. Обичаше го, както не бе обичала никой друг - изразяваха помръкналите ù очи. Той гледаше с изненада сгърченото ù лице, тъгата, стаена в старческите ù зеници и сърцето му се свиваше от мъка – не знаеше как да ù помогне да не се срамува. Изживя години на съзидание и мир и години на разруха и война. В годините на съзидание постигна благоденствие, в годините на разруха и война изгуби син и за първи път от сърцето му се откъсна едно топло късче. Жена му още повече се състари от загубата. Времето мина, мъката ù намаля, но не я напусна. Така и си умря – с отворени очи. Докато я погребваше в гробището в края на селото, от сърцето му се късаха живи късове месо, бе изгубил най-близкия човек. Тогава разбра какво бе почувствала първата му любов, когато видя безжизненото тяло на мъжа си и се прокле да го убие Дявола с огнена светкавица от Ада. След това погреба втори син, убит от ръката на съперник, и отново се прокле да умре от огнената

светкавица на Дявола. След него погреба малцината останали приятели и от сърцето му пак се късаха живи късчета месо. След приятелите погреба синовете и дъщерите, след тях внуците, след тях техните синове и дъщери, и други близки, избити в другите войни – все по-мащабни, все по-жестоки... И всеки път, когато погребваше някой близък, от сърцето му се късаха топли късове месо. Той заравняваше пръстта и се молеше на Бога - от сърцето му да не остане нищо, но човешкото сърце е така устроено, че винаги остава по едно късче, в което живее по един скъп човек. И когато човекът си отиде, с него се откъсва и късчето в сърцето на живия, но, макар и малко, макар и наранено, сърцето продължава да живее. Близките старееха и си отиваха по реда, определен от Бога. Гробището стана голямо, колкото селото. Косата му посребря, по лицето му се появиха две-три бръчки, но изглеждаше все така красив и млад. Само сърцето му бе набраздено от рани, от откъснатите късчета месо. Така го стигна клетвата на първата любов и той разбра, че няма по-лошо проклятие от това – да живееш дълго. Слънцето се показа над хоризонта и огря короната на дъба, хълма, склоновете на планината и равнината долу. Грапавата кора на дъба топлеше гърба му. Трябваше да тръгва, но преди това трябваше да отговори на още нещо, за да има правото да пита и да моли Бога – помисли си отшелникът и се загледа в разрушените села в равнината... Когато гробището надрасна селото, той реши да се върне в родния си край, да омилостиви Бога, като поправи злото от младостта си и най-сетне да намери покой в смъртта. Изглеждаше на четирсет и пет години. Облече дълга бяла роба, привърза я на кръста с конопено въже, взе дебела тояга и една утрин тръгна. Когато пристигна, косите му бяха пораснали до раменете, брадата покриваше гърдите му. Мина през селото, като почукваше с тоягата по калдъръма. Хората се спираха и гледаха с изненада развените му от вятъра коси. Той ги поздрави и отмина. Излезе от селото, тръгна през полето, стигна подножието на планината, изкачи се до върха на хълма и спря пред дъба. Разтвори храстите и надникна в хралупата. Вътре миришеше на изгнила шума и влажна пръст. Изкорени храстите покрай яките и дебели коренища, разчисти шумата, постла хралупата с трева и заживя на върха на хълма, далеч от суетата и всичко тленно, със спомена за болката в очите на първата любов и за гробището, надраснало селото. Хранеше се с корени и сушени горски плодове и се молеше на Бог да го дари със смърт. Хората от селото се бояха и го отбягваха, после започнаха да идват при

дъба. Той им разказваше неща, които бе научил за себе и другите, докато се скиташе по света немил и непознат. В началото те слушаха с недоверие изпълнените му с болка и прозрение слова, после започнаха да споделят своите болки. Той ги слушаше с търпение, разрешаваше споровете им за превъзходство с мъдрост, безсмислените им кавги с благост, усмиряваше дребните им ежби с внимание, помагаше на бедните да повярват в себе си, на слабите да намерят сили, подкрепяше ощетените, подаваше ръка на заблудените... Колкото повече хората споделяха скритите си мисли и найинтимните си чувства, толкова по-често той гледаше към небето. Имаше дни, в които забравяше да се моли. Седеше, облегнал гръб на дъба и гледаше равнината с часове. Пред погледа му мержелееха неспокойните лица на изповядалите се, замъглили спомена за болката на първата любов и гробището, надрасло селото. Едни хора си отиваха, други идваха, той старееше много бавно. В неувяхващия му живот хората видяха Божия поличба и го обявиха за светец. Той ги закле да не споменават името му редом с името на Бога. Не го разбраха. Той каза, че е грешник и замълча. И от върха на хълма видя неща и срещна хора, както тогава, когато скиташе по света немил и непознат, с надеждата да забрави първата любов. За разлика от тогава не виждаше в човека съперник или враг, а другар, за разлика от тогава сърцето му бе покрито с незаздравели рани от откъснатите късчета месо. И, когато чуеше далечния глас на оплаквачките над гроба на умрял приятел, от сърцето му пак се късаха късчета месо. И тъй като човешкото сърце е така устроено, че в него винаги има по едно живо късче за скъп човек, сърцето му постоянно бе в рани. Голямата болка дойде по-късно... Отшелникът въздъхна, в гърдите си усети болката, за чието смирение щеше да моли Бога. Преди това трябваше да отговори на още едно нещо... При дъба на върха на хълма видя години на съзидание и мир и години на разруха и война. Видя усмихнати жени, весели мъже, румени деца, залени ниви, китни села, многолюдни градове, нови фабрики, електростанции, болници, заводи, забързани хора, тръгнали към дома... Видя и обезумели генерали, умиращи войници, трупове на невинни хора, общи гробове и братски могили на незнайни воини, огън, пожари, пепелища, опожарени села, разрушени градове, сринати фабрики, електростанции, болници, заводи, бежанци, преселници, потоци обезличени хора, тръгнали без посока из света... Всяка смърт усещаше в сърцето си

като удар на кинжал, всяка война като неизлечима болест. Накрая видя как хората от селото, които дълги години бяха живели в разбирателство и мир, се изправиха едни срещу други и започнаха да стрелят, без да гледат дали срещу тях стоят мъже, жени или деца, как същите тези хора се избиват и изпитват радост от кръвта на съседа, с който довчера са делили общите несгоди. Това бяха същите хора, на които бе помагал да намерят себе си и пътя – мислеше си той с горчилка. И когато войната свърши, хората продължиха да се избиват. За времето на десет поколения хората не се научиха да пазят най-ценните неща, с което Бог ги бе дарил – Живот, Любов и Доброта. Ако преди десет поколения във войните умираха стотици, сега умират хиляди, ако тогава умираха хиляди, сега умират милиони... В онези далечни времена, законите бяха други – оправдаваха засегнатата гордост и не наказваха за убийство на невинен. С годините законите станаха жестоки – наказваха убийството на един, но прощаваха убийството на хиляди невинни. За десет поколения, вместо към добро, Човечеството вървеше към по-голямо зло – това беше най-голямата му болка. Затова реши да пита и да моли Бога. Вече може да тръгне – помисли си отшелникът и стана. Стегна конопеното въже около протритата си власеница, взе тоягата, слезе по склона на хълма и тръгна през гората към върха на планината. Прескачаше храстите, промушваше се между дърветата и стискаше юмруци – трябваше да иска отговор от Бога! Изкачи стръмен планински скат и се надвеси над острия скален ръб. Ниско долу дъбът поклащаше широките си клони. Короната му приличаше на зелена китка. Стисна тоягата и продължи да се изкачва. Слънцето блестеше в очите му през листата на дърветата. По пладне стигна скалите под билото на планината, откъдето започваше най-стръмната част на пътя. В краката му пробяга гущер и се скри в цепнатините между камъните. Спря да отдъхне и продължи към най-тясната част от пътя. Бързаше. Слънцето наближи билото на планината. Дърветата хвърляха гъсти сенки по земята, в краката му потрепваха слънчеви петна, хлад повя от планината. По врата му плъзнаха струйки пот, но продължи да върви. Облегна се на дънера на висок габър, отдъхна и продължи да се изкачва по стръмния скат на планината – Бог беше там, горе, над върха на планината. Стигна до поляна с чешма, с три чучура. Отпи вода и приседна на коритото. Слънцето се бе скрило наполовина зад билото на планината. Нежни отблясъци руменееха в небето. Гората тънеше в сенките на дърветата. Водата от трите чучура бълбукаше, ромолеше и блестеше в нежни дъги

от залеза, които ще се поръсят в коритото като сълзи. Плътната сянка на планината пълзеше по полето долу. Отнякъде пропя пиле. Като писък на новородено. Сърцето му изстина – в равнината умираха деца, умираха родилки, умираха новородени, умираха и неродени. Водата от трите чучура потъмня, сенките на дърветата изчезнаха в сумрака. Отшелникът стана и тръгна. След половин час стигна върха на планината. Над дърветата прелитаха прилепи. По небето проблясваха първите звезди – бледи и далечни. Гората долу тънеше в мрак. Отшелникът разпери ръце и се провикна: – Обръщам се към Тебе, Боже, който си различен за християни, мюсюлмани и евреи, но Си Един, щом си създал човека по Свой образ и Подобие! Чуй ме, Господи, и ми отговори! С какво сбъркаха бедните човеци, че ги възправяш едни срещу други? С какво са виновни техните деца, за да живеят без бащи и да умират в мъки? Докога ще продължава това безумие, Господи, брат да убива брата и после да се радва на Пировата си победа? Нали си всесилен, Господи, спри това безумство! Това го искам аз, осъденият да живее дълго, аз, който погребах десет поколения след мен! И аз имам право да го искам, Господи, защото Ти се прекланям от векове и Те познавам по-добре от всеки друг, защото съм живял много повече от всички хора! Силно вярвах в Тебе, Господи, но вече се съмнявам, че Си всесилен и добър, щом не можеш да спреш това безумство, щом оставяш хората да живеят като заслепени пеперуди от жалките си амбиции и страсти. Кога ще се намесиш, кога ще помогнеш на бедните човеци да забравят омразата към ближния? И ти си длъжен, Господи, да ми отговориш тук, сега! Дойдох на върха на планината, за да ме чуеш, защото не чуваше молбите ми, когато бях долу, до хората от равнината! Дай ми знак, че си ме чул! Небето над отшелника мълчеше. Той вдигна ръце и продължи да пита: – Обръщам се към Теб, Единственият Бог на земята и вселената, за който строят църкви, джамии и синагоги, в които се кланят попове, ходжи и равини! Обръщам се към Тебе, Господи, с една молба и един въпрос: Помогни на хората да осъзнаят заблудата, че мирът може да се гради с война! Това само искам и нищо друго! После ще мога да живея още дълго, както някога ме прокълнаха. И те питам, Господи: Ще спреш ли някога убийството на невинни хора? Или така ти е по-добре, Господи, да виждаш любимите си чада да умират в кръв и мъки! Не ти ли е жал за тях? Отшелникът отпусна ръце и пошепна: – Колкото повече живея и колкото повече гледам безумията на войната,

толкова по-често си задавам въпроса кой е създал човека по свой образ и подобие – Ти ли, Господи, или Дявола? Отговори ми, Господи, аз трябва да го зная, защото съм погребал десет поколения след мен и Ти трябва да ми отговориш веднага, защото вярвах безрезервно в Теб! Дай ми Божия Си Знак, че си ме чул! Небето мълчеше. Той отново вдигна ръце и се провикна: – Щом Ти, Господи, мълчиш, ще попитам Дявола, който, за разлика от Теб, е един за християни, мюсюлмани и евреи! Кой създаде човека по свой образ и подобие – ти ли, Дяволе, или Господът? Ехото на гласа му заглъхна по съседните планински върхове. Той остана с вдигнати ръце. – Чакам да ми отговориш, Дяволе? Дай ми дяволския си знак, че си ме чул! – отново се провикна той. В следващия миг блесна светкавица, небето потрепери и гръм разтресе планината. Ярката ù светлина озари ридовете на планината и се разля по хълмовете, които се диплеха в равнината. Светкавицата се начупи, острите ù зъбци се забиха в короната на дъба на върха на хълма. Вековната корона пламна, ехото на трясъка заглъхна по стръмните ридове на планината, светлината се оттече по равнината и изгасна в потъмнялата линия на хоризонта. – Разбрах, Господи! Благодаря ти, Дяволе, че ми отговори! – прошепна отшелникът и се свлече. Дъбът горя цяла вечер. Сутринта от него останаха купчина въглени, пепел и изпепелени гнезда на птици. Хората от селото се чудеха как от ясно небе бе блеснала светкавица. После решиха, че е Божия поличба – Господ бе дошъл с огнена колесница да прибере отшелника. Това потвърди мнението им, че е светец, въпреки че им беше казал, че е грешник и ги закле да не споменават името му до името на Бога. След месец го забравиха и заживяха, както бяха живели, преди да дойде в селото – със споровете си за превъзходство, с безсмислените си кавги, с дребните си ежби... Вятърът отвя въглените по склоновете на хълма и пепелта в равнината. Около почернелите корени останаха само изпепелените гнезда.

Георги ВЕНИН

Роден на 5 май 1956 г. във Варна. Завършва варненската Първа езикова гимназия и Софийския университет – Факултета по журналистика. Редактор в Държавното варненското книгоиздателство „Г. Бакалов”; журналист с публикации в 30-ина периодични издания. Още: пъстървовъд, PR, рекламен консултант, музеен работник и др. Зам.-главен редактор на всекидневника „Черно море (днес)” – Варна, до 2002 г. Преподава журналистика във варненските университети. Води семинари по реторика. Редактор, преводач от/на английски. Има издадени 12 книги в почти всички словесни жанрове. Най-високото му отличие е Годишната награда на СБП за най-добра есеистична книга за 2006 г. „Доктор” – с дисертация върху проблемите на словесната публицистика. В момента работи като началник-отдел „Градски празници и чествания“ в дирекция „Култура и духовно развитие“ на Община Варна.

ТАМ

На М.

1. В прихлупената си душа, подгизнала от градоносни облаци, очаквам светло да се разруша, за да се изпаря като лъчисто обло „ци“.

Но още съм сега, сега и тук, макар че корените ми са гнили пръсти във гнила пръст: негодни да се свият във юмрук, те само чувстват как редее на живота гъстото. Не искам повече превъплъщения: аз всички роли до изчерпване играх. И изиграх. Умората е котвена верига в мъртвото вълнение на неизбежния ни неотъпкан грях. Не питайте: „Коя си ти? Дали си простосмъртна?“. Аз съм, която знае всичко. Всичкото убива. И първо – мене. Ала аз умея да възкръсвам. За вас такава доза е отрова, смърт немилостива. Но аз ви пазя, аз съм тук, до вас, но не от вас позвана. И всяка капка пот от напъна да се повдигнете, превръщам в бисер и го хвърлям в океана, от който няма връщане. Ако го стигнете… 2. Не искам да съм вечно бяла с душата си изпрана, изтерзана, не искам да съм вечно във блаженство вяло и вечно във безпаметна нирвана; не искам да съм вечно права и правилна, и праведна, за Бога! Макар че мога. Всичко мога. Знам, само Там са Щастието, Любовта, Хармонията, само че Там няма дъх на хляб и красота, Там няма пагубна любов и чувствен смерч,

Там няма болест, болка и надежда, Там няма мирис на треви и плодове, ни груби волности, ни нажежена нежност; ни вяра в непознати богове. Там има вързан на моряшки възел вятър, зачатия безстрастни и унили, безбрежна и у-Бога святост на девствено-безплътни ципокрили… … Дали във ледения рай и аз, като капчук, ще се топя в носталгия по Тук…? 3. Защото чувам: Щом потънеш в Светлината, светците ще завиждат на живота ти предишен, след който и Исус галантно като цилиндър ще свали пред тебе своя нимб всевишен… Ала едва ли ти това ще видиш: душата ти ще гледа над небето, очите ти ще бродят по земята. … А може би духът ти ще съзре над всичкото лика Му като в огледало златно? 18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Чирачайсакул, Вал, Тайланд, „Създателят на лабиринт“ II, 2013, мецотинто, 81/60

БЪЛГАРИЯ Отдавна съм удавен. В очите ти. В сърцето ти. Във мъртвото вълнение на древната ти слава. Единствено в ръцете ти е моето спасение.

Отдавна съм отдаден. На твойта бран. На твоя дух. На твоя свят, разпятно свят над вечните ти клади. И щом е коренът ти сух, сълзите ми ще го поят.

ОНАЗИ ЛЮБОВ Ти си първопричината атомът да трепти, да разцъфва внезапно Дървото с плодове от горчиви мечти; ти си Истина, Път към Живота. Ти си кръвен поток от поезия: ако тя е което остава след превода, ти си всичко, което изчезва посред сляпата похот на плевела. И те пиша предизворно сам: цял живот не довършвам поантата… Ти си въздухът в Божия храм – аз съм само езикът на твоя камбана. 18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Цучишима, Тошио, Япония, „Дете и семе“, 2014, офорт, акватинта, 35/55

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Леков, Валентин, България, „Гнездо - ембрион“, 2014, линогравюра, 55/65

МЕТАФОРА Паднал ангеле, посърнал, листопаден, кàлен, стъпкван като вехнещ лист, как унилостта ти ще ни зареди със радост, как изпод подметките ни ще се вдигнеш чист! Или като пале, от стопанина си сритано в мрака на нощта, отръскваш смет и прах от живота мърляв в този гмежнал пристан и се емваш срещу сприите без страх? Докато опазваш крехките ни лодки, блъскани от ветрове ó каменния кей – уж ужасно волен и привидно кротък, – те премята вихърът на късен суховей. Щорм изопва вързалата и прокъсва твоето въже. Ти се хвърляш между кея и вълнàта. А един пиян рибар запява и разплаква грубите мъже с песен за вградена момя сянка във стената. После любят своите жени под скърцащите реи, докато се гърчиш ти във менгемето, и жените им ластунно ги обвиват, пърхат като феи и утробите им се надвикват със морето. Паднал ангеле, посърнал и печален, все пак гниеш като лист в потопа. Ти си ням докрай, а кучетата лаят. Но смъртта ти храни тъй Дървото на живота.

БРЮКСЕЛ Всичко е тъжно тук: дъжд и мъгла. Хищни облаци. Слънцето – бивол във клопка. И над тъгата помахва крила вяло одата за обединена Европа. Ако е символ – не зная какъв... Има двоякост в подобни символи: или ще ни свърже унилата кръв, или ще разкъсат мъглите бивола. Когато слънцето пробие облачната си обсада и яздещата го Европа с него засияе, тогава символът излъчва шилеровска радост: щом времето е пролетно – и Брюксел е омаен... Поети, политици, скандалджии и пророци, вторачени в това небе дъждовно без звезди, не слушайте на синоптиците мъмливите уроци. Яхнете климата: сграбчете бивола за светоносните юзди. Но всичко тук е още тъжно: вятър и мъгла. И медоносната надежда търси цвета на някаква всеобща рима. Но само блъска главоломно парниковите стъкла, в които климатиците се мъчат да преправят климата...

СТРАСТИТЕ ХРИСТОВИ Търговците свободно влизат в храма. Безопасение. Със свещи и пари. Те молят Бог да им прости измамите, че да върви разгулният алъш-вериш. Самите храмове са днес тържища. Служението е услуга тук: ако не можеш да платиш, си нищо. И нищите пред прага са боклук. Изкупените грешници подкупват Сина с моления за имане и власт. А тялото Иисусово кърви връз кръста на тази наша скверна страст. Пак, пак го разпваме със сметки низки и изкуплението Му превръщаме в сантим. Ний всички сме търгаши, щом си мислим, че се откупваме с едно „Амин“.

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Димитрова, Ива, България, „В страната на чудесата“, 2014, офорт, акватинта, 70/50

ФАРЛИНГЕТИ Животът ромоли, животът е поток, тече между зелени брегове от блянове, разкалва улиците сиви на бита, за да обърка материал за новия Адам, клокочи във тревожните въртопи на анонимни страсти, влажнú нагона ни за оцеляване сред дремещите мегаполиси на влюбвания(„хапване на крак”), а после плюнчи страниците на ненужни знания, за да се трови от чернилката на печатарското мастило –

отчетлив дактилоскопéц на мозъчно-словесни блудства… Животът ромоли, пресича остри зъбери и змиевидни граници, разпенва водопадите на страхове и революции, излива се в котловини – да напоява щедро семената на гнева, подгизва клисавия хляб на вярвания и поверия, катери се по стволовете на опалени надежди, почти се изпарява на фонтани към небето, трепти в роса ръмежна по въздушни кули, гаси огнищата на спомени и други паметни събития… Животът ромоли, разрежда градуса на ревности, ненавист и изкуства, а също тъй – кръвта, (за да не се задави Дракула), шуми в ушите и във зъбите на политици и пирани, разлива благодат върху равнинните ни черногледства, напива сухите ни корени, изтръгнати от буците, разгражда тъканта на следствията без причина, окъпва чувствения епидермис на планетата, изплаква тургора на битието, размива синорите на началото и края… Животът ромоли като стихотворение на Гинзбърг или Фарлингети…

И най-накрай се влива в Океана като бебок, завърнал се във майчината си утроба, където е удавен в друга жива течност, смалява се като ледунка във аквариум, и е забравил що е плач.

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Скочек-Войницка, Мира, Полша, „Идентичност на знаците“, 2013, офорт, акватинта, 43/77.

ОРГАНИЗАТОРИ НА БИЕНАЛЕТО: Община Варна Министерство на културата Съюз на българските художници СЕЛЕКЦИОННО ЖУРИ: Доц. Димо Колибаров Доц. Д-р Деница Янева Албена Спасова Емануела Ковач Венцеслав Антонов ЖУРИ ПО НАГРАДИТЕ: Владо Гьоревски (Македония) Томиюки Сакута (Япония) Мице Янкуловски (Македония) Доц. Д-р Деница Янева (България) Венцеслав Антонов (България) 18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Стоилов, Стоимен, България, „Разговор с Егон Шиле“ I, офорт, 37/29

БИЕНАЛЕТО: нови художествени открития и съхранена класическа традиция Осемнадесетото издание на Международното биенале на графиката във Варна безспорно е сред най-представителните и значими събития в тази област на пластичните и визуални изкуства в България през 2015 г. Изключително мащабно и впечатляващо, то и този път обедини стотици творци от различни краища на света, за да представи техните последни творчески 18-о Международно биенале на графиката Варна 2015 Петков, Георги, България „Пътуване“ , 2015, литография, 47/33

18-о Международно биенале на графиката Варна 2015 Самосюг, Олга - Русия, Цикъл „Древните легенди“ „Книгата Колида“, 2013, см. техника, 71/36

18-о Международно биенале на графиката Варна 2015 Симионеску, Анета-Елена, Румъния „Пътешествие“ , 2015, см. техника, 47/70

търсения и постижения. За високия авторитет на събитието свидетелства и традиционно големият брой участници в неговото последно издание. Тази година, след селекция за Голямата награда се състезаваха 348 отпечатъка, дело на 240 автори от цял свят. Чуждестранните графики са над 200, а българските художници се представят с повече от 130 творби. Експозицията включва произведения от 53 националности, сред които най-силно е присъствието на школите от Полша, Китай, Япония, Турция, Италия, Македония, Сърбия, САЩ и България. Наред с тях, безспорен интерес предизвикват графиките на художниците от Аржентина, Бангладеш,

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Чен, Чуан, Китай, „Весели песни над новия канал. Спомени от 1965“, 2013, см. техника, 87/102

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Шабан, Ратеб, Йордания, „Забравена жена“ II, 2015, литография, 60/60

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Ноловре, Кармен Ерера, Перу, „Хвърчилата на Бабелия“, 2015, акватинта, офорт, 60/33

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Вуйович, Милка, Сърбия, „Малка част от нея“, 2014, см. техника, 56/39

Бразилия, Индонезия, Мексико, Непал, Пуерто Рико и Тайланд, които допълват експресивната визия

на форума. Наличието на автори от различни региони на света, възпитани в духа на различни култур-

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Кубон, Беата, Полша, „Есен“, 2014, сериграфия, линогравюра 88/68

ни традиции, безспорно придава на Варненското биенале характера на представителна панорама на съвременната графика. Така то за пореден път става средище на модерността, на новите идеи, процеси и световни тенденции в графиката, превръщайки се и в актуална платформа за съпоставка на стилове, вкус и технически умения. Наред с изключителното многообразие от подходи, визуални кодове, изразни средства и идейноестетически търсения, в унисон с принципите на Биеналето, художниците и този път останаха верни на класическите графични техники и похвати. Затова и срещата с техните творби, освен с новите художествени открития, достижения и своеобразие от различните авторски индивидуалности, впечатлява и с професионализма и технологичното си съвършенство, което е

18-о Международно биенале на графиката Варна 2015 Стоилова, Диана, Австрия, „Катедрала“, 2015, офорт, 59/46

18-о Международно биенале на графиката Варна 2015 Тамекане, Йошикатцу, Япония, „Неизвестна маркировка“, 2015, гравюра на дърво, 97/67

поредното доказателство за виталността на традициите. Така Осемнадесетото международно биенале на графиката във Варна отстоява своето особено и неповторимо място не само в художествения живот на страната ни, но и в света. То продължава да отстоява приемствеността между твор-

ческите поколения, съвременното състояние на световната класическа графика и неизбежното ù движение в това магическо пространство, увековечавайки възторга на откривателството и жаждата за изпитание на творците. Доц. Д-р Деница Янева

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Берко, Словения, „Коледна звезда“, 2013, сериграфия, 54/83

НАГРАДИ НА БИЕНАЛЕТО: * Голяма награда на град Варна Шплит, Магда /Полша/ * Специална награда на журито Стоилова, Диана /Австрия/ * Три равностойни награди

Джъстин, Дигъл /САЩ/ Тамекане, Йошикатцу /Япония/ Фрелих, Кртомир /Словения/

Лили Качова ОБЪРНАТАТА РЪКАВИЦА в една поезия Преди много години ме порази една гореща мисъл на Пол Валери. Тя звучеше така: „Никога не съдете за човека по неговите приятели. При Юда те са били безупречни!” Нещо като позиция и опозиция на оная наша поговорка: „Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа какъв си.” И в двата случая боравим с абсолюти, т.е. с общи знаменатели… А Поетът?... Ех, Поетът е друга, винаги малко по-самотна вселена. Неговите житейски и земни прия-

телства често нямат пресечни точки с небесните му траектории. Дори и когато те търсят кръстовищата със себеподобни. Ей такива работи си помислих за Лили Качова и нейната поезия, когато погледнах във ФБ-профила ù. Впрочем, тези виртуални духовни територии тепърва ще се нуждаят от анализи… Но Лили? Лили и нейната лирическа героиня не летят по познатите „небесни магистрали”, както ги нарича художникът Нико-

ла Манев, който беше сред гостите на представянето ù в Дом “Кавалет” във Варна. Нейните полети търсят непредсказуемите метафори, внезапните пропадания и възвисява-

ния под вълчето око на луната. Тези метафори често са гранични с абсурда и точно затова – привлекателни, стряскащи и запомнящи се. Съдете сами:

„Под шипчица напролет срещнах теб, но грешно си кръщавах свободата. Сега си имам болка. И небе. И птица съм. Обаче без крилата. /”Ескиз с циганка”/ Докато четях последната ù засега книга – „Via Pontika и кръстопътни души”, се замислих за „този странен занаят” – да изразяваш себе си с метафори. И защото в мрежите блика и прелива от стихотворци и стихоплетци, но рядко човек открива Поети, се присетих и за първосмисъла на метафората, като градивен елемент в това себеизразяване.

Да си припомним: етимологията на думата е от гръцкото μεταφορά – метафора, „пренасям”, или в реториката – „трансфер на смисъла на дума в друга дума“) Това е стилистично средство, сравняващо привидно несвързани термини. В Древна Елада, както навярно си спомняте, метафора е хамалската количка, с която се пренася, да кажем… зеленчук.

И днес в Гърция на някои острови може да се видят такива колички, с надпис „метафора”… А какво се пренася из Фейсбук от страница в страница? Най-често банални повторения, заимствания, плагиатства… - както искате, ги наречете.

При Лили Качова няма златна баня върху думите, а има самородни късчета злато. Зрънца. По-големи или по-малки, но истински! Нейните метафори не са равни на себе си, а носят по-голям от себе си смисъл. Вижте:

„Кръстопътна – душата самичка си ражда сезоните – първо птици, а после вълчета с човешки очи.” И още: „Via Pontika – път е през вените – винаги личен. Моят спи в раковина и диша солена вода. Чучулиги във гърлото имам, морето ме вика и вълчето захапва живота и хуква натам.” И двата примера са от стихотворението, дало заглавие на книгата. В началото на този текст споменах за другата участ на Поета – дори и сред ятото той да е самотен и трудно да може да се съди за него по

приятелите му. Особено пък тези, т.н. ФБ-приятели… И още в началото на книгата Лили Качова подкрепя това ми съждение в стихотворението си „Гларус на покрива”:

„Небето плаче. Аз – самотен гларус – съм цялата вселенска безутешност и само знам, че лятото е кратко, и само знам – душата ми е тежка.” Тя реди своите метафори леко и непреднамерено. Те са само похват, само средство, а не цел. Далече е от тщеславното Его, да ни впечатли. Просто прави това, което дишане-

то ù диктува и очертава… Защото … какво е Поезията, освен Божествена искра и облъчване, Божествена зараза от една душа към друга?! И това е така, защото чрез всяко свое

стихотворение истинският Поет говори като пред Бога, изповядвайки му се… Открит и гол – така, както е дошъл на този свят. И неизбежно изравя от гънките на душата си всичко. Всичко! Без остатък. Както е в поезията на Лили. Дори и тогава, когато това „всичко” носи драматургията на личната съдба, когато носи противопоставянето на този несъвършен свят, който ти се иска да „редактираш”… Впрочем, поези-

ята ù е такова сечене на драматични Гордиеви възли от самото начало. Виждаме го в „Стихове по пясъка” през 2004 г., по-късно – в книгата „Вълче в градината на Господ” – 2008 г.; има го и в „Адажио за мокри гларуси” – 2013 г. Откриваме го и във „Via Pontika…” Явно, то е присъщо за поетесата. Ето какво откривам в стихотворението ù „Дъждовно сфумато”:

„Не мога да се скупчвам и да чакам, навън ще плисна заедно с дъжда – прогизнал гълъб, в шепите на Бога, удавена във локвите мечта.” В „Мрежа за влюбени” има едно зрънце, което е цяла вселена. То ни хвърля директно в обятията на „прокълнатите” поети и само по

себе си би могло да бъде гръбнак на една рамкирана от специална концепция книга. Ето го:

„Смъртта стои до лявото ми рамо, животът е отдясно, до бедрото. Ела сега, когато проговарям с език на птици, влюбени и Господ.” Характерната танатография за нашите славянски поезии по Южните Балкани виждам в тази дълбока и нееднопланова поезия на Лили Качова. Тя е ненатрапчива, движи се по ръба на екзистенциалното ни християнско светоусещане; само пунктира, без да крещи. Но е откро-

ена. Носи пълна кошница с въпроси за смисъла на живота и смъртта; не бърза с отговорите; кара ни да притихваме… И най-трудно постижимото – поетесата успява да прескочи формализирането на големите понятия „живот”-„смърт”… Говори за смъртта светло, като за спир-

ка по пътя на душата, като за празник… Не обичам грубите аналогии, но се сещам сега за една стара песен

от македонския край. В нея лирическият герой казва:

„Сака ми се, мамо, да умра в недела, да умра в недела, на мека постела… момци да ме носат, моми да ме желат…” Самата дума „неделя” , т.е. Божият ден, когато е празник, ни навежда на друг прочит на понятието „смърт” и ни отправя към екзистенцията, така характерна за християнските ни природи… При Лили Качова това внушение е силно подчертано в редица нейни стихове. И още нещо не бих искала да пропусна… /А нейната поезия подсказва толкова теми и различни вглеждания!/ Уви, текстът ми трябва да е кратък и премерен – само да дръпне завесата и да открие един автор, който да бъде прочетен. Или да продължите да следите… Става реч за умението на поезията и поета да диалогизира. Това не е лесно. Много автори днес, като под наркоза, дълбаят в монолога, често софистично забъркани в собственото си усещане за значимо

и незначително, а най-вече – объркани в самите себе си. Всеки от нас възпроизвежда собствената си вселена и при всекиго от нас я има тази опасност – да сме си самодостатъчни в монолога… Но другото, другото е по-трудно… Без да задаваш въпросите, да ги поставиш. И лирическата героиня на Лили обикновено търси тези обрати в края на всяко стихотворение, в поантата, разпуквайки обвивката на „изолатора” си и зареждайки ни с мъчни въпроси, за още по-мъчни отговори... Въпросите ù са не непременно завършващи с формалния въпросителен знак, те са по-скоро внезапно изстрелване на нова посока на мислене. Или – иначе казано, „умението чрез поантата да обърнеш ръкавицата”… Като тук, в стихотворението „Капитани”:

Представянето на Лили Качова в Дом „Кавалет“ във Варна.

„Дочуеш ли да звънне без звънаря, сама да прокънти камбанария, знай: клоун е прекрачил в небесата, или пък капитанът на гемия.” И последно, не искам да се лиша от този финал на „Бяла птица”: „Вали… И фарът утре ще се срути. След него – две нефритени очи. Претъпкан бар със нощни пеперуди… Кръжи над кея птица… В мен пищи.” Условният опит за привличане на събеседник при Лили Качова е – всъщност, писък на птица. От любов. За любов… Но да си спомним едно от писателските прорицания на съвременния Виктор Юго на Франция – Ромен Гари. Той беше казал така: „Любовта е вероятно найдобрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си.” Даже само заради това внушение, направено ни и от поезията на Лили Качова, има смисъл от днешната ни среща с нея…

Някои задават въпроса: научават ли нещо обикновените хора от срещите с писатели? Малко дръзко е, но ще ви кажа какво мисля: няма обикновени хора. Има само обикновени писатели… В дадения случай става дума за друго – за надарена душа, която свири на една струна повече. Нея я няма в гръмките афиши. Но музиката ù ни преобразява. Елка Няголова,

Дом „Кавалет”, Варна, 24.09.2015 г.

Ехо от Москва: АФРИКАНСКОТО САФАРИ на Владимир Фьодоров В библиотека „М. Ю. Лермонтов” в Соколники се състоя творческа вечер на поета, публициста, драматурга и фотохудожника Владимир Фьодоров за неговото „Африканско сафари”. „Ние презентираме днес таланта на голям писател!” – отбеляза Председателят на Московската градска организация към Съюза на писателите на Русия Владимир Бояринов, откривайки неговата творческа вечер. Горещите впечатления на поета, пътешествал из Африка, оживяха веднага в няколко посоки

Страници от Русия

Авторът Владимир Фьодоров и Владимир Бояринов - председател на Московсвката градска организация на Съюза на писателите на Русия.

– и в стихотворенията му, в неговите фотографии, превърнали стените в прекрасна декорация към „африканското” действие, и в слайдовете, мамещи ни да тръгнем по тези пътеки, които той е извървял по стъпките на Хемингуей. И всичко вкупом беше представено така, че по кожата осезаемо се чувстваше и горещото дихание на саваната, и жарката ù и продължителна целувка. Целунат от нея веднъж, Фьодоров признава, че би искал да се завръща там още и още... Влюбеният в този свят

Страници от Русия 80

Авторът в роля

поет е готов търпеливо да чака, когато небето започне да клони към залез, само за да запечата как женската в семейство жирафи протяга своята гъвкава шия към жирафа. И – о, късмет! – двамата застиват за миг в нежната си целувка... А ето целувки „на ивици”: три зебри докосват с устни бистра вода и, струва ти се, първата мултиплицира и втората, и третата... Много удивителни кадри има Фьодоров – сред тях са и лъв със сини очи, и злодеите хипопотами, с които плашат африканските деца, и виторогите красавици антилопи, чиито погледи мълниеносно е сграбчил ловкият фотоловец. Когато е така – очи в очи, срещата придобива доверителен характер и става незабравима. Също – и тази творческа вечер с

фотоизложба, очарованието от която ще се проточи като шлейф след всички, които този ден присъстваха в библиотеката. „Това е извън рамките!” – с възторг признава Владимир Бояринов – Московската писателска организация и Отделът по култура в Москва, разработват съвместни програми за сътрудничество с Московския градски библиотечен център, но Фьодоров въобще не се вписва в никакви рамки! Тук той е и поет, и фотограф, и драматург. Но в действителност той е още и преводач, а това е особено призвание. Защото преводът подпечатва приятелството. А докато дружаха поетите – дружаха и народите...”. Оценявайки сподвижническата дейност и неговите заслуги, председателят на Московската писателска организация връчи на Владимир Фьодоров международната награда „Литературен Олимп” – диплом и едноименен медал. И за-

щабността на съзнанието, – това са думи на Валентин Сорокин - лауреат на наградата на Ленинския Комсомол, на Държавната награда „А. М. Горки”, на Международната „М. А. Шолохов”, на Всерусийската „С. А. Есенин”. – Вървиш из този свят, както из природата. Аз се наслаждавах на красотата на света и хората, които авторът представя в своето повествование с трогателна бдителност към Природата. Наслаждавах се на това, как неговият герой сам се превръща в Природа... Аз съм удивен!”. Талантливият автор на 120 телевизионни предавания от поредицата „Изследователи”, известният съветски актьор от Театър „Таганка”, делил гримьорната си десет години с Владимир Висоцки и играл с него в знакови спектакли, писателят и режисьорът Валерий Иванов – Таганский, се обърна към Фьодоров с поздравления: „Това е талант, приятелю!”. И продължи: „Този поет е разбираем, силен, образен: неслучайно театърът и стиховете му се сляха. И струва ми се, че тази форма на взаимодействие „поет – театър – библиотека” в наше време е изключително важна: така литературата се приближава към читателя”.

Страници от Русия

звучаха стиховете на поета! И това също беше – извън рамките! По своеобразен начин ги прочете режисьорът на Младежкия театър „М. Ю. Лермонтов” – Светлана Волошина – Андрийчук, поставила в залата на библиотеката поетичния спектакъл „Африканско сафари”. В основата на постановката са залегнали около двадесет стихотворения на Владимир Фьодоров, написани по време на пътешествието му из Черния континент. В Русия той завинаги доведе Африка със себе си. Въпреки това, в края на вечерта добави: „Хубава е тя, но по-хубаво място от Русия няма”. И залата се изпълни от признанието в любов към своята Родина, своеобразният химн – песента „Русия”, написана за спектакъла „Съзвездието на Мария”, в съавторство с руския – по съдба и произход – композитор от Америка Виктор Климин. Последва още една награда от Московската писателска организация: медалът „Иван Бунин”, която бе връчена от секретаря на управлението на МГО при СП на Русия Григорий Осипов. Чуха се и още много топли думи, изречени от авторитетни руски поети. А няма по-скъпоценно изживяване от това, когато за един поет говори друг поет. „Творческият свят на Владимир Фьодоров се основава на фундамента на добротата и ма-

„Общеписательская литературная газета”

Автор: Елена Степанова Превод: Ирена Панкева

Владимир Фьодоров Из цикъла „Африканско сафари”

Страници от Русия

В ПАМЕТ НА НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ

„Канибали, зверове и болести!...” „Нажежаващ африкански ад!...” А Русия вика го и моли се, и зове го: „По-скоро назад!” Но със милост срещайки поета, Черна Африка с веселието си тъй отчаяно се влюби в него! Ето – и можа от зло да го спаси. В Африка беди и небеди – за очакващите зад прозореца. Главните световни людоеди са в Отечеството наше родно. Бедната Русия! – не разбра где в нощта заровиха го скрито. Ала Африка целуна го по раната на челото, от куршум пробито.

Снимка: Авторът

Сред миражите жежки на Нил, дето кипва и пясъкът в зноя, към небето излита могилата, не по земните ни закони.

Пирамидата пее във отговор и Озирис*, забравил ме, дръзко ме събира с Изида* и мога да целуна свойте възкръснали.

Като златна опашка звъни нажежена гранитна скалата. Тя отцежда презрение в ниското и изтлява в земята безславно.

Ще запаля всичките поводи и конете ще скачат зверски, на царицата нека по волята – да се пръсне и мойто видение.

Аз премигвам за миг без жест и зад гърба на века проблеснал. На нощта по резеца светва. В Хелиопол* Нут* води ме лесно.

Нишки златни ще се протегнат от вълшебното време избрани, Нефертити* ще ме погледне, Ехнатон* ще ме тупне по рамото.

А и както се случва с поетите, не отпил на победата сока, завистливият Сет* ме посече, разлетях се на всички посоки.

И замъркал в просъница кротко, вековете забравил – превзети, Свинксът, също като спящо коте, ще потрие нозе в нозете ми.

И с поклон пред сенките стръмни, аз ще падна пред пирамидата, и по звънките каменни стълби към Орион* ще се вдигна.

________ *Хелиопол – В Древен Египет град-център на култа към слънцето *Нут – богиня на небето *Сет – в Египетската митология – бог на пустинята. *Озирис –обожествен след смъртта си фараон *Изида – древноегипетска богиня на магията и на живота *Нефертити е царица на Древен Египет от XVIII династия * Ехнатон – десетият фараон от Осемнадесета династия на Древен Египет *Орион е асоцииран с бога Озирис, а Сириус олицетворява богинята Изида.

Страници от Русия

СТИХОВЕ НА ФОНА НА ПИРАМИДИТЕ

Страници от Русия

ХАЛЮЦИНАЦИЯ

Душата литна, облака последва. И олюля света, по бял ден – в плен. И всичко бе, защото ме погледна Кралицата, върлуваща над мен.

Едното рамо ще покрия с кожа. На другото пък копие ще метна. Красивата самбуру* аз ще сложа в имението си. И насаме.

И не по правилата, с поглед канещ обгаряше ме с жарката си страст. Поправи на гърдите си гердана, грацилно свила шоколадно рамо.

От шипове ще построя за нея непревземаем замък за крале. Не могат с бой масаите във него да влязат, ни да скочи ловък лев.

„Не е зле, казва, в Африка убога да е брадатият ви фото-зверо-бой…” Да се сражавам с погледи не мога и ще загубя във неравен бой.

Във всичко мъж ще бъда прùмерен – ще бия гонг, ушенце ще целувам, а на вечеря двамата ще пием кръв с мляко – питието лудо.

И ще обичам своята приятелка дванайсет месеца така подред. Наоколо по кръгове ще бягат самбурчета, най-малко пет! А стихове ще пиша призори, подпалвайки и строфите над огъня. Ловец ще съм, а също – тих лирик, войник, и вожд, и крал – и всичко мога. Ще се свестя на лобното си място – красавицата с нежен взор ме качва. Ще изръмжи пустинен джип от бяс и във челюсти железни ще ме смачка. Ще ме влече така напред измамата, ще преобърне всичко в мен безспорно московската, най-мрачната савана със каменните дупки на метрото.

БЕЛИЯТ ЛЪВ Между зимен сън и реалност, в пооткрехнат небесен прозорец през нощта привидя ми се ясно онзи бял лъв със синия взор.

Ще обходя Колима и Ботсвана, своя път ще сверя по небето, ще претърся и сняг, и савани – да намеря следите му бели.

Незабравил фараонското копие и бушмените пазил сто века, слиза той като бог по склона, но се стапя като лъжезавет.

Безнадеждна ми е победата – произвеждат ме с други пагони само белите мечки. И предано, и злорадо следите ми гонят.

По далечни земи поднебесни, на предела на бурни виелици ще утихне ревът му лесно сред мъгла край скалите на Лена.

Шумолят само сенките бели и въздишат тихо край огъня, и просветват миражно елените в бяла нощ, кръжаща наоколо.

Но когато се слея с лъчите, своя полет прекъснал неволно, един бял лъв със сини очи непременно ще лизне челото ми.

Страници от Русия

А този миг не е халюцинация...

Страници от Русия 86

ДАГОМЕЯ Дворецът старинен зъби оголва – най-черната крепост на любовта. И няма надеждна глина в света, омесена с кръв, да бъде годна. Та камъните, споени за вечност, да са стена за властта на вожда. Войници преследваха всяка вечер на верните поданици и кожата. Те не воюваха и не ридаха, вървяха под сабите, с кротки сърца. Безропотно и безгласно мряха, частица от замъка му да са.

За да политне тиранската слава и светът да тръпне от гордост, да разцъфти над кръвта държавата, блестеше вождът от лой и през тогата.

Това небе, тъй тежко и синьо, и тази жертвеност зарад стените, не е ли съдбата на мойта Русия, в имперския плен и безкрайни сплетни? В червените кули – такава сила – снаряд не поемат, нито пък стих! Затриха се колко ли верни сина все зарад тези стени притихнали! Ех, Русиюшка, ти, моя Русия, горчив ти е пътят и осиян, ти Дагомея си, със златни коси, върху солената кръв славянска. Превод: Елка Няголова Снимки: Авторът

Страници от Русия

Така онемял до стената застинах, а бликаше алена кръв наоколо, видях Дагомея, зловещо-истинска, тя нещо напомни ми, нещо жестоко…

АРОМАТЪТ – ДУША НА ЦВЕТЕТО Във фокуса: „Изгорели сълзи” от Мария В.Николова, Изд. „Българска книжница”, 2015 г. Има поети, които те грабват от пръв поглед с майсторското си стихосложение, изчистения словоред, умело пресътворената тема или идея. И въпреки това, някак си не засягат сърдечните струни. Приличат ми на онези прекрасни рози, които радват очите в цветарските магазини, но речеш ли да ги помиришеш, нямат никакъв мирис и не можеш да им се насладиш истински. Бездушни са – ароматът е душата на цветето. Мария В. Николова не е от тях. Нейните стихове излъчват нежния и тръпен аромат на лесно уязвимите с нежността си пролетни цветя и ранимостта на нейната духовност и нравственост. За поезията на Мария В. Николова съм писала няколко пъти. Харесвам я, преди всичко защото е различна от онова, което четем напоследък

в морето от стихосбирки. Тя е откровен, спонтанен изблик на вълненията, които са сякаш трайно състояние на деликатната ù, чувствителна душевност. Онзи, който следи творческото ù развитие,

усеща, че няма стихотворение, което да е измислено, съчинено с предварително нагласени рими и търсени за целта думи. Мария В. Николова посяга към перото само тогава, когато не е в състояние да укроти или възпре обзелото я чувство, настроение, мисъл, а не формално, за да отбележи присъствие в литературния процес днес. Поетесата всъщност си е образен и метафоричен творец. Изживяването приема образ, символ, превръща се в картина без предварителна нагласа, без словесно

бъбрене, без търсене на ефект. Възприемаме го понякога и като подсъзнателен порив. За различните емоционални състояния, които обсебват съзнанието ù, е изграден съответен въздействащ образ, който директно влияе върху читателя. И това е едно от самобитните качества на авторката. Качество, което прави поезията ù желана и търсена, предпочитана с топлата си мелодичност, пъстроцветие и спонтанност на чувството. Благовеста Касабова

Страници от Сърбия 90

Неделко ТЕРЗИЧ

Роден е на 12 май 1949 г. в Сремска Митровица, Сърбия. Завършил е археология в Белград. Бил е директор на Театъра в Сремска Митровица. Днес е главен редактор на ИК „Едиције „Sirm“. Първата му публикувана книга е през 1975 г. Първата му, преведена на друг език – на словашки, е „Езеро на длан“ – 1980 г. Автор е на много книги с поезия, проза, драматургия. Включен е в повече от 80 антологии и представителни сборници в страната си и чужбина. Лауреат е на над 50 награди и отличия. Член на Съюза на писателите на Сърбия и на дружеството му във Войводина. Негови книги са превеждани в: Италия, Австралия, Македония, Франция, Гърция, България, Румъния, Полша, Словакия и Турция. Участник е в много международни форуми и фестивали по света. Неделко Терзич е един от етикетните поети на Войводина, идеен генератор и мотор за повечето книжовни и културни инициативи в своя край.

НА НЕГО Включи устройството, което отговаря, дори и без да го питаш, което те води по пътищата и местата, докато слушаш музика, в ритъма на движението на колелата. Включи го, за да ме намериш под гъстите разлюлени треви, чийто корен съм сега.

Страници от Сърбия

Ако си чел стиховете ми, ще ти бъде по-лесно да ме откриеш. Сега не можеш да стигнеш до баща си без навигация. Ако искаш да си сигурен, че си на правилното място, сканирай хълма на изток, включи търсене надолу до три метра, може да съм още в онази част, в която ти беше тясно година след матурата. Ако няма кой да те държи за ръка и да те пита защо си тук, кой е толкова важен и невидим, че си изминал толкова път заради него; недей да водиш домашни любимци на сребристи вериги и недей да ги галиш пред замръзналия ми поглед. Отидох си жаден за детския ти плач и смях, който слушах, докато те държах в обятията си. Не дочаках да чуя такъв смях и плач от твоите обятия. Нямаше кой да ми спомня за това у дома, само старите снимки, които разглеждах и твоята снимка на тръгване, когато разговаряхме като от два екрана, като два живи портрета, които светват и угасват, когато екранът автоматично се включва и изключва и за момент спира времето. Не почиствай обувките си, като се качваш в самолета, нека поне бучка от тази земя остане в дълбоките грайфери на подметките. Вземи иконата на Свети Георги от стената над полицата с моите книги, може да се побере в джоба ти и няма метал, за да те спре за това детекторът на летището. Съхрани празника, свещта и иконата.

Страници от Сърбия 92

Недей да ги сравняваш, нито сменяш за пикници и неделни обеди с нови приятели. Нямаше време да те науча как да съхраняваш портретите на предците си. Не те научих, че нищо и никого не бива да мразиш, че онова, което искаш, трябва да обичаш с душата си, от все сърце и с цялото си същество. Така и не те научих как се ходи по земята, сред множеството гласове моят не се чуваше, а ти продължи с другите и все по-често бях тъжен, ням зрител на твоето отдалечаване от мен. Четири години в мрак. Работиш нощем. Спиш през деня. Сменяш Луната за Слънцето, което в космоса е невъзможно, защото щом прогледна, сам те научих да обичаш светлината, но ти и за това имаш отговор, че там всичко е възможно. Ти си седмото поколение, което носи това име. Кой би ти го дал, ако нямаше дядо, чия гордост и светъл образ на името би носил като велико наследство? Пълните буркани с лютеница и сладко от кайсии още стоят в килера, на най-горния рафт. И не забравяй малката икона от стената над моите книги. Превод: Стоянка Попова

Враните са се изкачили на най-високите клони, грачат с глас на див и нескопен нерез, подскачат като доживотни стари моми на тайна седянка. Това е защото нечия майка е тъкмо умряла и враните грачат, сякаш напомнят: Ние сме в черни дрехи отдавна, но все още не знаем от коя къща ще тръгне процесията. С черни мисли си лягаме и се будим, и ставаме черни напълно, и тъй си оставаме. В кордон сме между платната, армирани с найлонови нишки, покрити с винил; От стената китайска се връщаме, Берлинската вече рухна пред нас, а ние сме все уморени, отмалели, голи и боси, простудени до синьо, но все още празнуваме празници. Пророците знаеха много, ала на нас те нищо не казваха. Сега ходим по стената прозрачна и непробиваема, пред която всичката своя енергия ще оставим, а в замяна за връщане ще получим само петте секунди за изповед пред предците си и ще потърсим лъжовния мир за спомена – гробището. Превод: Елка Няголова

Страници от Сърбия

В КРАЯ НА АЛЕЯТА С ЧИНАРИ

Мина КАРАГЬОЗОВА

Родена в Хасково. Завършила ПУ „Паисий Хилендарски. Автор на поетичните книги: „Постоянно местожителство – ада”, „Струна над бездната”, „Танц”. Превеждана на руски, италиански, сръбски, английски и португалски. Автор на книгата с публицистика, есеистика и литературна критика „Ранени от Словото”. Литературни награди от конкурси в: Благоевград, на радио „Веселина”, в Димитровград, за книги на местни автори в рамките на „Южна пролет” – награда на КДК, конкурс в Сливен, „Сребърно перо на Русия” /за проза, в Международния конкурс „Златно перо на Русия”, от националния поетичен събор „Доброслов’12”, от конкурса за религиозна поезия „Под манастирската лоза”. Лауреат на Златен медал „М.Ю. Лермонтов“ от Московската организация на Съюза на Писателите на Русия. Член на СБП, на Международната асоциация на писателите и публицистите и на Славянска академия

Играещата със стихиите

Катя Зографова, „Играещата със стихиите Елисавета Багряна”, Изд. „Изток запад”, София 2013 Признавам честно: въпреки познанията ми за работата и творчеството на Катя Зографова, подходих към тази книга с известен скептицизъм. Действително, след толкова години и толкова много писано за

Багряна, какво ново може да се каже и напише?! Да, ама не! Един огромен информационен масив, за който дори е трудно да се говори – толкова е нов и вълнуващ не само като обем и

сгъстеност на информацията, но и като ново светоусещане, като нови факти и документи, като развенчаване на идола Багряна, създаден от нейните биографи и от христоматийно-средношколския прочит на поезията ù. И създаване на един прекрасен, човешки образ – със своите слабости и грешки, със своите приключения, със своите предизвикателства към природните стихии, към съдбата, към живота. Пред нас е една Багряна – звездна, огнена, летяща, неустоима и неукротима. Пред нас е Багряна, защитаваща българските евреи и посестриматапоетеса Дора Габе, но и съперница за сърцето на любимия мъж. Пред нас е Багряна, защитницата на каузата за освобождението на Добруджа, спасителката на комуниста Асен Босев и на „свободняка” Делчо Василев Демирев. Пред нас е Багряна, без вина клеветена за неуспешния ù и предварително обречен на неуспех опит да бъде защитен Вапцаров. И е даден отговор – какъв е мотивът да бъде клеветена толкова остро – другарите му комунисти не са направили нищо за него. Прочетох статия за книгата от една уважавана авторка – проф. Антония Гайдарджиева. Подробно и добросъвестно е описано какво съдържа книгата. Моят подход е друг – на читател, който е „стреснат, трогнат, очарован”. От личността на Багряна, от нейното творчество, от проникновеността и всеотдай-

ността на авторката на тази книга – „хомо архивариусът” Катя Зографова! Дали вие знаете, че Багряна е оперирана от рак на гърдата и лекарите са ù давали само пет-шест месеца живот?! И че тя е победила смъртта, благодарение на божествения си дух и на любовта към живота?! Благодарение на усещането , че мисията ù на тази Земя не е завършена и трябва да бъде завършена... Дали знаете, че, работейки в едно кално село, където хората са били принудени да ходят на кокили, тя е носела Париж в сърцето си? И е заявя-

Катя Зографова вала на вселената принадлежността си към този град, като си е поръчвала, точно от адреса на това село, модни аксесоари от парижки модни къщи?! Дали вие знаете, че тя е била номинирана за Нобелова награда и се е разминала с нея само по нещастно стечение на обстоятелствата..?! Дали вие знаете, че в Бретан тя е избрала каменните стъпала на една мелница, за да си играе с океанската стихия на прилива… Приливът е идвал и тя се е качвала стъпало по стъпало по-нагоре. Но това е било опасно. Хората помнят приливната вълна, която е помела и убила 40 деца от лагер, близо до брега... Багряна изначално е поставена в ситуация на ръба на живота

и смъртта. Ситуация, основополагаща за екзистенциалистите... Ситуация, която обяснява трескавите ù пътувания по целия свят, дрехите, връзките, творчеството. Играта ù със стихиите. Практически всичко. Дали вие знаете за духовното ù родство с руската поетеса Марина Цветаева и сръбската ù посестрима Десанка Максимович?! Дали вие знаете, че играта и със стихията на комунистическата диктатура след 1944 г. е , всъщност, опит да си постави защитна маска, за да може да запази истинската си същност на летяща, скитаща с тялото и душата си гражданка на света?! За всичко това и за още много и много неща можете да прочетете в тази, написана с толкова любов и преклонение книга... По един забележителен начин е създадена органична сплав между мотивите на творчеството, житейската съдба и светоусещането на великата поетеса. Уловена е особената звездна логика, „превръщаща името на Багряна в синоним на духовен (а в „Унес” – и на магически, телесен) полет:

Мина Карагьозова и Катя Зографова при представянето на книгата

И все едно – дали, изпълнена от радостна умора, ще стигна там, задето устремена полетях – или като случайните, пресекли атмосферата ни метеори – ще пламна, изгоря и падна въглен или шепа прах.” /„Звезда на моряка”/

Впечатлява огромният труд на Катя Зографова за отразяването на творчеството, делото и следата, оставена от една исполинска фигура на българския духовен небосклон. И не е за учудване, че на погребението си, Багряна е изпратена от толкова малко хора. И двете епохи, в която е живяла, са изстискали от

нея всички жизнени сокове, всичко, което е могло да бъде употребено. И тя вече не е била нужна нито на политиците, нито на чиновниците. А повечето обичащи я хора тя е надживяла... В известен смисъл е наистина „в безсмъртие виновна”. Безсмъртна е. И това няма да ù бъде простено! Никога!

Mноãаÿ ëeòа! 98

Йонка Христова Родена е на 4 септември 1954 г. в София. Завършва Френска гимназия, испанска и италианска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и оперно пеене в Музикалната академия. През 1982 заминава за ФРГ. Работи 5 години в операта в град Хоф. От 1987 г. до днес пее в хора на операта на Националния театър в Манхайм. Изпълнява солови партии, участва в църковни концерти и всяка година изнася солови песенни програми в операта в Манхайм и в България. Член е на СБП и на Славянска литературна и артистична академия.

В Манхайм веднага се включва активно в дейността на Българо-немското културно дружество „Рейн – Некар“. Като негов културен референт организира тържествени концерти по случай 3 март и 24 май. След промяната, с помощта на културния кмет на Манхайм, организира благотворителни концерти, с цел събиране парични помощи за България. Придружава го до София, където връчват събраните 10 000 марки на тогавашния кмет на столицата и на съпругата на немския посланик госпожа Мецгер. Събират парични и предмет-

стави Родината си такава, каквато я познава и обича, такава, каквато я носи в сърцето си през дългите години в Германия. Да покаже на германците, че България има не само оперни певци и футболисти, не само „евтината почивка на море“, че далеч не е „страната на чесъна, корупцията и комунизма“. По време на четенето се показват снимки на културните паметници. Не само българите – и германците плачат. Изнася есето на голям празник по случай 3 март в Музея на града. Присъства завеждащ мисията в Бон Елена Шекерлетова. И поканите заваляват. Всички искат разпечатка на есето. Поетесата го издава като книга на немски език, с фотоси на Йост-Йохен Вакер. Изданието е последвано от „Песента на България“ на български. Вече 14 години Йонка Христова изнася моноспектакъла „Песента на България“, придружен с фотоси и музика (църковнославянска и фолклор) из

Поредното културно събитие...

Mноãаÿ ëeòа!

ни помощи за Дома за деца с белодробни заболявания в Трявна и за дом „Майка и дете“ в Лозенец. Пише стихове от 15-годишна. Първата ù стихосбирка - „Носталгия” излиза през 1999 г., издадена от акад. Светлин Русев. Следват девет книги на български и три на немски (пише и на двата езика). Книгата ù „Нестинарски танци” е преведена на македонски. Стиховете ù са публикувани в американски и полски антологии. Превежда от немски, испански, френски, руски и полски. Изнася поетични рецитали в Германия, България и Лондон. Участва няколко пъти във фестивала „Славянска прегръдка“. През 2001 Йонка Христова получава покана да представи България на вечер в немското културно дружество „Фойденхайм“ в Манхайм. Вдъхновена от идеята, за две седмици написва на немски културно-историческото есе „Песента на България“. Целта ù е да пред-

Mноãаÿ ëeòа!

Майка и дъщеря - едно продължение на духовния извор.

цяла Германия. В Българските посолства в Лондон и Осло. Със свободното движение в рамките на Европейския съюз, наред с невинаги ласкавите съобщения за България в медиите, интересът към моноспектакъла отново расте.

Със своя съпруг спортният журналист Борис Касабов.

100

Й. Христова е член на културното дружество „Култура напряко“, единственото многонационално културно дружество в Манхайм (с членове от 22 страни.) С нейното активно съдействие в Манхайм от 23.10. до 20.11.2015 г. се проведе Културният фестивал „Напряко на Дунава“, посветен на България и Румъния. В програмата му – 20 различни събития. Тя участва с поетичен рецитал по новата своя книга на немски език „Пепел от рози“ и с песенния концерт „Музикално пътуване по Дунава и напряко“. Йонка Христова е автор на книгите: „Носталгия“, „Сезони“, „Импресии“, „Контрапункти“, „Българка“ „За любов и лято“ – на български, а на немски и български – „Нестинарски танци“, „Изповеди“ и „Пепел от рози“. За „нейния забележителен принос за популяризирането на българската култура и историческо наследство в Германия, Агенцията за българите в чужбина я награди с Почетен медал „Иван Вазов“(2004 г.) Носител е на почетни грамоти на Фондация „Славяни“ и Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, за реализиране на тематични проекти и за „развитие на славянската взаимност“ (2010, 2012 и 2014 г.), както и на Славянска литературна и артистична академия (2014).

*** На Елка Няголова

На куфара ми няма етикет. Не е ли все едно къде отивам, щом си тръгвам? Във него – камъче, изплюто от морето, потребен требник и крило на птица. Тежи. Като че ли съм го напълнила с онези – дяланите камъни, егейските... Душата ми завързана на възел. Прелиствам сенки из буквара на сърцето си. Хубава Яна. Белоногата. Райна Княгиня. Безплътни сенки, а така тежат... Едва ми стигат сили да ги сричам. При изворите на носталгията си градя чешма. И вграждам сянката си.

*** Какво да ти завещая, сине? Нищо на този свят нямам, освен неистовата ми обич към тази шепа България – опустошена, ограбена, продадена и предадена. Сънищата си ще ти дам, сине, да те спохождат през нощите : Кръстова гора и връх Вола, Батак и Кървавото кладенче. Какъв завет да ти оставя, сине? Не вярвай, като ти казват, че ще си пó европеец, ако се отречеш от буквите, от корена си и от вярата.

Многая лета!

101

Многая лета! 102

Не вярвай, че „Аз съм българче” ще те препъне по пътя ти, защото било началото на някакъв национализъм. Но най-вече не вярвай, сине, почнат ли да ти разправят за нечие чуждо присъствие. Защото съм те заклела – не знам за добро ли, за зло ли – на Самуил в слепите воини, в бесилото на Апостола, в първата пушка в Копривщица и в знамето на Княгинята. Орисах те, сине, с носталгия. Цял живот болен да ходиш по тази шепа България и да не млъква в душата ти песента на родопски чанове. 18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Якоб, Пьотр, Полша, „Вирус“ I, 2014, интаглио, 76/63

***

Ти, който някога се гърчееше, а сега си поел към Европа. Искаш да пишеш езика си на латиница. Речта ти гъмжи от недоразбрани чуждици. Готов си да плюеш на миналото. Говориш за чуждо присъствие. Принизяваш баташките черепи до журналистическа пропаганда. Окачваш отново на бесилото Левски. Пак разстрелваш Вапцаров и Ботев. Как искаш да стигнеш донякъде, след като не знаеш откъде идваш ? *** Оцелях през годините, защото те имам. Обич и болка. Остров и фар. Въздъх. Въздишка. Възпев. Възнесение. Опрощение. Благослов. Сън наяве. България. ***

Многая лета!

„О, неразумни и юроде...” Отец Паисий

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Курдермеер, Херман, Холандия, „Аз и ?“, 2014, литография, 81/110

Като звън от забравена песен, като сън, отлетял с утринта, като спомен от слънчева есен, като плач на камбана в нощта, като лунна пътека в морето, като рана, смъдяща едва, като стон, като нож, като цвете се завръща при мен любовта.

103

Многая лета!

*** Не си отивай, любов ! Знам, изтерзах те с изисквания. Да си единствена и неповторима. Да преодоляваш времето и пространството. Да си слънце и вятър, облак и дъжд. Не си отивай, любов! Ще ти подаря стъклената ми кутия със чувства и сребърната ми кутия със спомени. Не си тръгвай, любов! Обещавам – няма да искам повече нищо. Остани! Ще ти подаря свобода! *** Предисловие. Изложение. Послеслов. Дните изтичат – безмилостни – през ждрелото на времето. Размотава се нишката, докато се скъса. Лунна соната. Метеор. Пепел от рози. Живот. Сп. „Знаци”: Мила Йонче, спомняме си началото на общия ни духовен път… Там бяха изпратените от теб стихове, гарнирани с прекрасните ти писма… После бяха срещите, фестивалите „Славянска прегръдка”, дългите пътища и кратките улички, изминати споделено. И още – изповяданите пристрастия, омайното биле на изкуството, олтарят на славянството, на което ти посвети толкова много. И разбира се, там, в началото, е и онзи най-скъп подарък, който сме ти правили някога – българското знаме, което да отнесеш със себе си в Германия, за да бъде с теб при културните вечери, които ти – неофициалната българска емисарка, правиш в тази страна години вече… Благодарим ти! И още веднъж: Многая лета!

104

Начо ХРИСТОСКОВ

Завършил е българска филология. Работил е като нощен възпитател в Родопите, организатор в сферата на културата, билд-редактор, организатор маркетинг и реклама, преподавател, помощник-директор на СОУ, директор и управител на Издателство „Христо Г. Данов” – Пловдив. Бил е безработен преди и след 10-и ноември 1989 г. До 1990 г. не му е издавана книга. Автор на шест книги – пет сборника с разкази и един роман. Сред тях: „Дъх на ягоди, полъх на любов и телеграма”, „От пролуката до гроба”, „Слънчевото куче”, „Последното писмо до Бог”, „Подхвърлянето”, „Разкази за Иван” и др. Участвал е в Международни писателски срещи в Германия. Превеждан на немски, английски и руски. Живее и работи в Пловдив. Председател на Дружеството на писателите там. Баща на един син.

ОГЪНЯТ КАТО ЖИВОТ и БОЖЕСТВЕНОТО КАТО ТВОРЧЕСТВО За „Изгорени писма” на Петър Краевски. Изд. „Жанет 45”, 2015 г.

Петър Краевски е един от малцината съвременни български автори, притежаващи рядката дарба да създават еднакво успешни творби в различните литературни ви-

дове и жанрове. Но необяснимо /поне за мен/ защо, може би поради инерционната склонност към етикетиране, името му се свързва сякаш единствено само с хумора и

105

сатирата. Безспорно е, че в тях той има високи постижения. Обаче не по-малка литературно-художествена стойност имат и неговите чисто белетристични и поетични произведения. Убедително доказателство за такова твърдение дава и последната му /засега/ книга, стихосбирката „ИЗГОРЕНИ ПИСМА” – изд. „Жанет 45”, 2015 г. Ако в хумористико-сатиричните си творби Петър Краевски е почти изцяло потопен в съвремието и чрез находчивостта, остроумните и афористичните бодвания на мисълта разкрива и осмива негативите на социума, то в „Изгорени писма” виждаме един самовглъбен поет, съзерцаващ и навлизащ все по-надълбоко, както в собствените си мисли

106

и преживявания, така и в заобикалящия човека духовно-материален свят. Тук философско-естетическите категории време, пространство, добро, зло, красиво, грозно, преходно, непреходно не са фокусирани само върху националното, а се търси тяхното по-широко измерение и звучене. Още от пръв прочит проличава, че това е една концептуална /качество неизключващо спонтанността и дълбочината на емоцията/, добре премислена /в хубавия смисъл на думата/ стихосбирка. Творбите в нея са подредени в седем цикъла, всеки със свой тематичен акцент, но и плавно преливащи от един в друг. Обединяващият ги основен символ обаче е авторовото виждане за човешкото живеене като четирите основни фази на огъня – запалването, горенето, постепенното затихване, овъгляването и пепелта. Човешката личност със сътвореното и несътвореното от нея, равносметката, творчеството, като божествена искра и божественото, като проявление на човешкия дух във всичките му земни дела, истината и любовта, красотата и хармоничността в природата, са основните територии, в които се вглежда лирическият герой на Петър Краевски. Болезнеността на равносметката присъства в стихотворенията „Херми”, „Лична археология”, „Кладенец”. Горчиво-красиво е прозрението в последното от тях:

Безкрайно тъжно е да остаряваш в думите! Нехуманността на човешките подбуди и действия, стигащи в някои исторически периоди до опустошително безумие, потребността от милосърдие, като контрапункт на насилието, са впечатляващо изобразени чрез лаконичността на образния детайл в „Безмълвно” и „Траверси”: Релсите на Освиенцим. Тук дори мъхът между траверсите е отчаян зов за милосърдие. Специално внимание заслужава цикълът „Малки клади”, включващ 16 сонета. В тях авторът показва майсторско владеене на тази трудна поетическа форма. Богатата метафоричност и асоциативност на образите провокират читателската мисъл, въображение и емоционално съпреживяване.

Докосването до мига, изграждането на етюда с един замах на словесната четка, са основните характеристики на тристишията в цикъла „Огнени езичета”. Съвършенството – във всички изкуства – е непостижимост. Може би във вечното съмнение и стремеж към него е смисълът на художественото творчество. Струва ми се, точно поради това и личната си самовзискателност, Петър Краевски е изразил с тънко уловима интелектуална ирония в „Звезден статут” и „Кръгове” отношението си към мегаломано-самоуверените в своята „значимост” автори, осветявани от фойерверките на деня… „Изгорени писма” завършва с две празни страници. Едната е с пунктирани редове, другата – чисто бяла. Символиката им може да се тълкува по много начини… Моят е, че Петър Краевски ще продължи, с талант и самовзискателност, да пише своите творби – независимо в кой жанр.

107

Марияна ХРУЗА

Родена на 10 януари 1964 г. във Варна. Средно образование: „Декоративно озеленяване”. С отличие се дипломира като полувисш управленски кадър в Института по съобщения – София. Висше инженерно образование получава в ТУ – Варна, с втора специалност – журналистика. Работи като журналист, като специалист в Младежкия дом и в Общинския детски комплекс – Варна, и в Агенцията за социално развитие „Вижън”. Издадени книги: стихосбирките „Монолози на кръвта” (1995); „Паднали ангели” (1999) и „Угарно небе” (2000) – в съавторство с Георги Венин (вж.); „Шесто чувство” (2004); детската книжка „Горското духче Пък и неговите приятели” (1998); „Целуната от Бога” (2006), „Заради толкова Любов…” (2007), „Не по-голяма от Жена“ (2015). Най-свидна от наградите ù: на председателя на журито Любомир Левчев в конкурса „Любовта, без която не можем” (1999). Член на: СБП и СБЖ.

Из бъдещата стихосбирка „БЯЛА КАТО ЛИЛИЯ“ *** ТОЛКОВА Е БЯЛО, бяло е, когато мислите ни се слеят. И усилят. (Наричат го резонанс.

108

Непоетично, нали?!) Бяло е и когато духът пулсира заедно със дъха ни.

Когато чувствата ни – едни срещу други танцуват. (Това пък е романтично…) И е бяло,

щом ме целунеш с поглед… Господи, колко съм твоя! И съм бяла, защото го знаеш…

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Булоза, Мария-Луиза, Мексико, „Нелегално момиче“, 2013, см. техника, 25/20

ПРОТЯГАНЕ НАВЪТРЕ Дори когато си намръщен, крив, ронлив (по-точно сприхав), очите ми – онези, вътрешните – те съзират бял. И този бял цвят рязко контрастира на мрачната картина

във нозете ти. Плитка локва, съхнеща от вятъра, във подножието на висок и снежен връх… Колко ли протягане е нужно към небето, за да можеш връх да видиш и… простиш…

109

МАГИЧНО Като в картина на Росети… Ухание на розов цвят – наситен, сладостен, упойващ изпълва клетките, искри по клепките… Навсякъде – надиплени валма от рози… Как сито е пространството от тях! Сред тях си ти, мой дългокоси – свел поглед омагьосан… Напий се на ухания! Назад не гледай! Ръсни от тази розова отрова по белия покров на дните си… Когато бялото със розово налюбиш, се ражда стих… 18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Янешлиева, Славица, Македония, „Колело“ 2013, линогравюра, 55/60

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Кайа, Гьокче Айсън, Турция, „Без название“ 2013, гравюра на дърво, 80/60

*** ВСЯКА НОЩ ухае на уют: на хляб и пристан… И топло ми е… И е с нежност напоен в нощта светът. Достигам те с копнеж и с мисъл. Със дъх далечен ме докосваш ти… Погалваш болката ми бяла, умората ти аз изпивам… И слели светнали овали душите ни като деца заспиват.

*** КОГАТО се замислям в бяло – творецът в мене бранник е на Бога. Той не само кротко съзерцава. Той болезнено и твърдо отстоява мястото си на съ-творчество във Небесата. Докато не се превърне сам (и задължително – самотен) в най-изящната, в най-благата човечност… И в божественост, разкрита деликатно. Това е просто другото лице на Любовта, което – себе си пресрещнало – намира вас… 18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Камрузаман, Шагър, Бангладеш, „Комплекс 3“, 2015, литография, 68/95

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Колибаров, Калоян, България, „Икар“ 2014, офорт, акватинта, 40/30

СЪНОВИДЕНИЕ

На Звезди

Прииждат… Пристъпват по двойки, въртят се… Извивки златисти и нежни спирали, целувки на въздух – памучен и захарен… Безкрайност от облаци – обли, обични… Образи ясни… Какво безобразие – бяло, лирично, дори – романтично… Сънувам наяве, че те ме сънуват…

111

Деница Кръстева Тя е 18-годишна, родена в Добрич, дванайсетокласничка във Финансово-стопанска гимназия. От една година е член на Клуба за творческо писане „Литературната къща”, с ръководител Генка Петрова, която споделя за своята възпитаничка следното: „Пише стихове, с които печели и не печели награди в национални конкурси, защото нейното мислене, изказ, образност, философия не са за всеки читател, а за оня, с поетически сетива, които могат да уловят и оценят богатството на нейната метафорична мисъл.“ Петя Дубарова е нейният кумир. Носителка е на награди от конкурсите в: Поморие /„По стъпките на Левски”/ – първа награда, Враца /”Живеем в земята на Ботев”/ - трета, в Бургас /„Изкуство срещу дрогата”/ - втора награда, при липсваща първа, Добрич /„Децата на Добрич творят”/ - втора награда. И, навярно, най-ценната за нея – втора награда от в националния конкурс „П. Дубарова”, 2015 г. И най-важната: вече се е научила, че поезията е себеотдаване, а животът – преодоляване.

112

ЕЛА Ела да разнищим греховете на звездите, без смелост да станат по-големи божури и да ги питаме къде ходят денем. Ела да напоим пружините на сънищата си със еликсири от звезден кошер, жадуван от облачното електричество. Ела да търкулнем по асфалта, който диша гора, всичките си неизказани думи, дробовете му да направим по-масивни от иглолистните почви. Ела в дъгата да разберем тайните на моето синьо и твоето зелено, а после мислите ни да са с неоткрити още цветове. Ела да се разходим из градини с фенерни флейти, когато очите на другите плетат студени дъждове. Ела да бъдем люляково любопитство за прераждането на чуруликането. Ела да полепнем по сивата селска тел, като нежност на врабче, вечно невинни да са крилата ни. Ела да проверим колко ще живее вятърът в дъното на белите зюмбюли. Ела да бягаме боси из полята, в сън на слънчоглед да се превърнем. Ела, дишането на сиви сгради не е растеж.

Поколения: голямата Неда Антонова и младата Деница Кръстева

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Цоловска, Анна, България, „Река“, 2013, литография, 50/70

113

ВИНОВНА СЪМ На Камелия Кондова Виновна съм, че инхалацията на звездите е вятър без пръсти за крайбрежните отражения на слънцето. Виновна съм, че моето отчаяние от слепите кройки на новолунните хора не става лазуритно. Виновна съм, че майският дъжд свети само в птича балада, а не в отмиване на всеки къс болка по света. Виновна съм, че стрелите любов към природата валят често нагоре и пробождат ръбовете на небето, от което се рони радостта у децата. Виновна съм, че краищата на небето присаждат настинали семена и Вазовите орхидеи униват в гръмотевиците – кърмилници на плодовото страдание на един народ. Виновна съм, че гневът у хората заразява сладкия дъжд с киселина и оранжериите разказват за сълзите си на слънчевите сънища, ала думите пак горчат. Виновна съм, че дните от календара се ронят под погледа на времевите измерения и покрусата им по морални падения с късогледство. Толкова съм виновна...

114

Генка ПЕТРОВА

Родена на 4 ноември 1952 г.в гр. Завършила е българска филология. Автор е на единайсет поетични книги: „Хубав си, дяволе”, „Продиктувано от звездите”, „Спомен за живот”, „Отсрочен апокалипсис”, „Внезапни думи”, „Обичам думите за тебе”, „Докоснати антени”, „България, объркана приказка. Задочен разговор с Хайтов”, „Любовни преселения“, „Пазачът на зимното вдъхновение” и „Бъдещето от последния чин”. Съставител и редактор на първия литературния сборник, посветен на Н.Хайтов – „Пътека за утре. Добруджанци за Николай Хайтов”. Носителка на първа награда за поезия в IV национален конкурс за учители-творци, Пише също литературна критика и публицистика. Присъдена ù е наградата „Неофит Рилски” – за изяви в работата с учениците си. Повече от 20 години е ръководител на клубове за детско литературно творчество. Днес продължава с частния Клуб за творческо писане „Литературната къща”.

ЕЗИКЪТ – ТОВА СЪМ АЗ, ЕЗИКЪТ – ТОВА СМЕ НИЕ Равнопоставянето на езика и Аза, на езика и съвкупността от Азовете в най-светлата им общност и оценъчност – на пръв поглед е твърде рисковано и дръзко. Аз-ът, със своето индивидуално звучене, е в широкия диапазон на долно и горно „до”, в чиито параметри са минорни и мажорни децибели, както

и фалцети, и претенциозно екливи изхвърляния на посредствеността. Тоест той не е константата, чийто контрапункт може да бъде езикът. Защото той, Езикът, е над Аз-овете. Той е голямото, великото, извечното, изначалното, идентифициращото нацията, народа, човека в частност. Езикът е самобитност и

115

Генка Петрова и Венета Рангелова в споделеното приятелство и общите професионални радости.

уникалност. Начало и край. Същината и светлината. Океан и капка за жадните души, дъжд и дъга. Изгрев и енергия за Пътя. Път към другия, към другите. Път към Да, път към Не, път към обичам те, не те обичам. Това е езикът и много още – казано и неказано, предполагаемо и не. Разбира се, в гамата на сбора от Аз- овете, сиреч в Ние – доминират и достолепието на самооценъчното, на нарцисизма /самовлюбеността/ и пр., а някъде между посредствеността и парадността за радост е и обективно стойностният Аз – с плюсовете на своята креативна

116

същност и минусите на универсалната си човешка природа. Библейското „В началото бе Словото” е кодекс и настолна книга за Аз-а, осъзнал или не своята вторичност. Езикът е ключът към света на другите. Езикът е въженият мост, разлюлял порива и сетивата, пренесъл любовта или вкочанил омразата на Аз-а. Езикът тръгва с думите за обич, потребност, необходимост, любов. Езикът е движение на думите, които обичат, които лекуват. Езикът е танц на думите за любов и вярност, път към себедоказване, самопознание, разголване – скрито или не, което подсъзнателно диктува, определя, премерва, отсява. Езикът обича да обича. Обича да ласкае, да милва, да гали. Да отключва ветровете. Езикът е понякога и самота. Тогава той е премерен, пестелив, питащ, недоумяващ. Езикът понякога страда. Незачетен, неуважен, пренебрегнат. Диалектните му нюанси, ценни като историческа следа, често пъти смущават, дразнят с онази натрапчивост, която носят и с далечността си от книжовния език. Мекането на западните говори, мекото произношение на източните, драстичните в своята погрешност употреби на неправилните форми на местоименията – от типа на „кой ще поканим в студиото? /вместо „кого”/ са ежедневие, което доминира, но отчаяно дразни, защото звучи от пиедестала на институции – медийни и пр.,

което буди крайните ни състояния, от една страна, на нетърпимост, от друга, на самосъжаление. Писмената ни езикова култура е индивидуален връх или падение, които рано или късно крещящо ни разголват или елегантно ни извисяват в динамиката на живота и говорят за нас непринудено и нескрито. Горкият ни пълен член, подлаган на убийствени опити за отстраняване, за радост не доведе до камикадзето му. Жаргонната многоцветност на улицата преминава границите на паветата, за да се завърти валсираща по лъскавия паркет на т.н елит, да не говорим за присъствието ù в най-новата „поезия” на самозванците-графомани, тълкуващи цинизма на изказа като необходимост от разголване, уви в буквалния, а не духовен план. Да не говорим за новата мода пак там, в поезията, да не се употребяват никакви препина-

телни знаци. О, Бог да му е на помощ на горкия простосмъртен /не елитарен/ читателq в опита му да събере смисъла на казаното!… Нещастните борби между О/У, Я/Е, А/Ъ – в борбата си за избора /надделяването на един от тях - бележат своите тъжни падения в неусвоените правила, норми, системи. И говорят, говорят за мен, за теб, за нас. Защото езикът – говорим и писмен – това съм аз, това сме ние. Ние – отговорните за неговото изящество, чистота и блясък по вазовски. Ние –виновните за раните му, хулите по него, отрицанията. Ние – гордите за отстояваната му стародавност, святост, съхраняваната родна идентичност, за оцветяването на неговата благозвучност с любов, старание, последователност и отдаденост. На езика, нашия, възпят от патриарха Вазов до днес в светите думи – мама, родина, свобода, мир, любов.

Клуб за творческо писане „Литературната къща”.

117

Юлиян АТАНАСОВ

Роден през 1961 г. във Варна. Завършил е българска филология в Шуменския университет. Работи като преподавател по български език и литература 6 години - 3 в Провадия и 3 във Варна, след което превръща журналистиката в своя професия и съдба. Щатен автор е последователно в печатните издания „Варна експрес“, „Черноморие“, „Варна“ и „Черно море“, както и в информационна агенция „Черно море“. През годините е работил като външен автор за различни електронни и печатни медии - в. „Шуменска заря“, радио Шумен, в. „Устрем“ - Каспичан, в. „Провадийски глас“, в. „Епоха“, „24 часа“, радио „Браво“, Канал Ком, RD телевизия, списание „Морски свят“, списание „Яхти“, списание „Еспресо“. Автор е на две поетични книги: „Белег от нежност“ (2001 г.) и „Огледалото в твоята стая“ (2005). Понастоящем работи като главен експерт в отдел „Правно-административно обслужване“ в РЗОК - Варна.

Полетът на „Фениксите“ … Да правиш изкуство и да докосваш с него душите във време на тотална инфлация на ценности, е нещо значимо. Да го правиш, надмогвайки в много отношения себе си и обстоятелствата около теб, е велико. Младите хора от варненската театрална формация „Феникс“ знаят защо. Тръгнали със скромни амбиции и желания да покажат на сцената онова, което мислят, днес, десетина години по-късно, „фениксчетата“, водени от актьора Свилен Стоянов, откриват нови и нови духовни пространства. Превръщат сцената в един магичен свят, в който звучи красивото българско слово, в който оживяват образи. Нижат се една след друга през годините театрални постановки, които докосват,

118

събуждат въпроси, провокират теми, понякога и крещят от болка. И все са истински: приятелството, любовта, предателството, родолюбието, скромността, добротата… И все пречупени през погледа на автори класици – наши и чужди: „Море“ по стихове на Петя Дубарова, „Да бъдем добри“ по Йордан Йовков, „Ромео и Жулиета – да поговорим за любовта“ по Шекспир и Карел Чапек, „Любов“ по Елин Пелин, „Бяла приказка“ по Валери Петров… Да, формация „Феникс“ вече е позната и обичана в цяла България. Няма младежки фестивал, на който варненските таланти да не са заслужили овациите на публиката, да не са спечелили вълнението ù, да не са донесли отличие – на журито, на зрителите. Затова и младежите от „Феникс“, някои от които са млади хора в неравностойно положение, посрещнаха с изключителна радост голямата награда тази година – Почетен знак за заслуги към Варна, сребърен. Отличие, което поощрява и задължава. А „фениксите“ … те просто продължават да мечтаят. Така, както го правят в създадения от тях и за тях невероятен филм-импресия „Полетът на фениксите“. Защото какво, ако не красивите мечти, ни правят по-истински, по-истинни и по Човеци?...

Театрална формация „Феникс“, с ръководител Свилен Стоянов. Постановка на „Бяла приказка“ - Валери Петров. Снимка Пламен Гутинов

119

СИЛАТА НА ПРИЯТЕЛСТВОТО ОЖИВЯВА В МЮЗИКЪЛ НА „ФЕНИКС“ Театралната формация с „Бяла приказка“ по Валери Петров Какво е да си сам? И какво е да имаш приятели, които те правят силен? Защо сме по-истински и поможещи, когато споделяме общи мисли, ценности и идеали и когато между нас се случва великото чудо

Миг от премиерата на „Бяла приказка“

на общението? Можем ли да сме богати само с парите си?... Отговорите на тези въпроси търсят младите хора от театрална формация „Феникс“ в най-новата си постановка. Това е първото представление след голямата награда, с която формацията бе удостоена за принос към театралния живот на Варна – Почетен знак за заслуги, сребърен. На 27 ноември от 19 ч. на сцена-

120

та на Младежкия дом е предпремиерата на „Бяла приказка“ по Валери Петров, на 1 декември от 18 ч. на същата сцена е премиерата на спектакъла. Самият факт, че младите хора, които от няколко години се готвят под ръководството на актьора Свилен Стоянов, посягат към творчеството на един същински магьосник на българското слово като Валери Петров, е показателен. За първи път ще видим формацията и в един нов за нея жанр – мюзикъла. Както подсказва и заглавието, постановката е свързана с наближаващите празници. Тук обаче съвсем не става дума само за празнично настроение и емоции. „Дълбоко под занимателното лежат едни сериозни семантични пластове, които превръщат занимателния спектакъл в една чудна приказка за приятелството, за проверката, за изпитанията, за саможертвата в името на това, да живеИзвън сцената. И приятелството е полет.

Заедно - и в изкуството, и в живота.

ем щастливо заедно“, казва Свилен Стоянов, който е автор на сценичния вариант. И допълва: „Невероятно е чувството да се докоснем до творчеството на един изключителен хуманист, поет, драматург и преводач като Валери Петров, който ни напусна преди близо година. Неговият свят ни кара да мислим поиначе, да живеем по-иначе. А приятелството, за което става дума, е най-високата проява на човешката

взаимност и подкрепа…“ В ролите ще видим вече познати и доказани талантливи Фениксчета от последните години - Иван Цветанов, Милена Минчева, Иван Иванов, Алексиана Станева, Ивелина Димитрова, Мирослава Чарийска, Марина Денева и Пламена Янкова. Дебюта си на сцената ще направят и няколко нови попълнения в трупата - Александър Върбанов, Антон Илиев, Рая Иларионова и Анелия Кънчева. Музикалното оформление е на Свилен Стоянов и Петър Ступел, аранжиментът – на Николай Стоянов, художник е Велина Гребенска. По музикалната част са работили още Пепа Христова и Марияна Григорова, а осветлението и ефектите са на Иван Михайлов, Иван Давидов и Васил Стоянов. Спектакълът се реализира с подкрепата на фонд „Култура“ при община Варна. „Постановката е за малки и големи, съхранили детето в себе си и запазили неговата усмивка. Днес повече от всякога е необходимо душите ни да бъдат свободни“, завършва Свилен Стоянов. Юлиян Атанасов

Празничен миг - надежда за ново утре.

121

Във фокуса: „ИМЕНА ОТ ТВОРЧЕСКАТА ПЛЕЯДА”, Валентина Михайлова. Изд. „Българска книжница”, 2015 г.

Внимателни дисекции ...Хората на словото и на театъра са голямата журналистическа страст на авторката, те са нейните постоянни „обекти на желание”. Тя умее да ги предразположи към изповедност, знае какво да попита, умее да изтъкне най-важното, деликатно преминава през личното, обосновава въпросите си, настоява за взаимност в тази привлекателна игра, наречена интервю, разговор. С еднакво внимание Валентина Михайлова пристъпва и към утвърдените имена, и към съвсем младите. И нещо много важно – когато провежда разговора, журналистката умее да слуша, това, което е чула, ние го четем в книгата с интерес. Всъщност, тази книга – тип сборник, първо е написана и „публикувана” в различни вестници и списания (с пристрастие откроявам сп. „Театър”), след това избраното е събрано между кориците, които в мо-

122

мента държим отворени в ръцете си. Добър начин чрез тези публикации да си припомним за хора, събития, времена, градили по различни начини културното ежедневие и история у нас. Чрез тази книга Валентина Михайлова прави своята първа сериозна равносметка на досега извървения си журналистически път. А пътят продължава... Кева Апостолова

Приемственост Как да определя тази книга? Най-вероятно ще уцеля, ако кажа, че това е книга, от която съвременната българска култура има нужда. А от какво има нужда съвременната българска култура? Според мен, от три неща: от Уважение, от Приемственост, от силни и смели Творци. И ето – в тази книга имат място и трите кита, за които споменах; които смятам, че стоят в основата. Това са едни чудесни, умни и проницателни интервюта, вземани в годините от нашите най-големи театрални и кинотворци, от прочути дейци на българската култура. От български артисти. А знаете ли какво е артист? Това

е човекът, който е способен да замени хляба и спокойствието си за красота и вълнение. И ето я Приемствеността – четейки думите на повъзрастните си колеги, майстори в своя занаят – младите български артисти ще се учат как става това – да отклониш мисълта си от хляба и спокойствието и да я насочиш към красотата и вълнението. Тези интервюта са взети с Уважение. Което, както казах, е страшно важно. И освен това – книгата е увлекателно четиво, което ни връща малко назад във времето. Което сме съвсем способни - от невнимание - да забравим. Връща ни малко назад, но с благородна цел – да отвори портите към световете на всички тези големи мъже и жени. Калин Терзийски

123

Генчо ЗЛАТЕВ

Роден е на 23 май 1939 г. в добруджанското село Видно, Каварненска община. Завършва ВСИ в София, като след дипломирането си пет години е агроном. Още като студент сътрудничи на вестника, който се издава в института. Публикува стихове и в други периодични издания в столицата. Сътрудничи на в. „Добруджанска трибуна” с поезия и с проза. Впоследствие е привлечен на работа в този вестник, отначало като сътрудник, а след това като завеждащ отдел. По това време той завършва и журналистика. Три години е главен редактор на общинския вестник в гр. Тервел. След журналистическата си работа се завръща отново към своята първа професия. Работи по специалността си в „Сортови семена” гр. Добрич, където се и пенсионира. Издал е над десет сборника с поезия – лирика и сатира. Творчеството му е заредено с голяма любов към добруджанската равнина и хората, които се трудят в нея.

ВЪРНИ ГО, МОРЕ „Дано жена такава ако срещнат, прозорецът да бъде без перде.” Иван Манолов

Нощта пристъпва, стръмното преваля. Припламва месец – безгреховен, чист. А красотата дрехите си сваля. Съвсем е гола. Без смокинов лист.

124

Стоим в душите си с дълбока рана от много вечери, от много дни пред теб, море, на колене застанали, с една молба: Манолов ни върни. Излей водата ти на сто морета връз огъня, безумно запламтял. Спаси Иван. Върни ни ти поета, че песните си той не е изпял. Разбутай с рамото си мокро мрака. Във Варна кораб да го доведе. Жена опечалена там го чака, с един прозорец буден, без перде. С ребро от него, с поглед във безкрая, мълчи тя като във духовен храм. С надеждата да влязат пак във рая. Да са отново Ева и Адам.

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Чампини, Паоло, Италия, „Женска красота“, 2014, офорт, 74/49

СМЕСЕНА КРЪВ Българийо със три синджира роби, със дом озлочестен и поруган, със кръстните, с безкръстните гробове, със белези от бич и ятаган; с девойките във бейските хареми, със болката, която все кърви, с конаците, със влажните подземия, с набучените върху кол глави; със ужаса – по-страшен от потопа, със оня вълк, на Бузлуджа завил, с черешовите, с дървените топове, със знамето на лудия Април; със именни, с безименни юнаци, със петвековния османски мрак, с изпепелени хора и сокаци в Перущица, в Каварна и Батак.

125

Една ли майка пална свещ и плака за своите изгубени чеда: за българина с лъвче на калпака, за русина – със щик и със брада. Заклевам те в убити и обесени: недей забравя до последен дъх кръвта, която в битката се смеси на оня стръмен, легендарен връх! Във снежни бури и във зли порои, щом в паметта ти тази кръв личи, на Шипка винаги ще е спокойно и светло ще е в твоите очи. СЪН Денят ми е красив и лъчезарен. Не е изсъхнал клон, а стрък зелен. О, Господи, така съм благодарен, че прати снощи мама ти при мен. Поспря се старата. И ме огледа. Разпита за това, за онова. Изрече тихо: „Добра среща, чедо.” Погали ме по снежната глава. Постави почерняла перустия на сливата под цъфналия дал. Наготви ми най-вкусната яхния, каквато цяла вечност не съм ял. И невъзможното възможно стана. Превърнах се отново във момче, във палавник с обелено коляно, под ризката си със едно щурче. Прескочих плетища, дувари лесно. Бях пролетен отвътре и отвън. Не бях нагазил във високи преспи. Благодаря за хубавия сън.

126

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Гюнайдин, А. Гюлчин, Турция, „В открито море“, 2013, гравюра на дърво, 84/52

ДУШАТА МИ ЩЕ СЕ ОТВОРИ

Сега си почини, додето пренасяш камъни, душа. Иван Николов

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Карастаматова, Румяна, България, „Зима“, 2015, офорт, 54/39

По ниско ходя, не летя високо. Нападнаха ме белите бои. Преплувал съм морето си дълбоко. И лодката ми на брега стои. Днес работата ми съвсем е скромна. Със пламъци обилни не гори. Отворил съм една каменоломна. Напрягам с лоста. Вадя канари. Пренасям камъни. И то защо ли?! А уж удари за почивка час. Душата ми е цялата в мазоли. Тя отговор ще ви даде. Не аз. УПОВАНИЕ На Кольо Чалъков

Вървим със Бог. Замолвам го за нещо. Прие молбата ми с усмивка мека. Потупа ме и заговори вещо. И ето го портретът на човека: - Едно яйце се движи върху ръб. Търкаля се, умело балансира. Светът във всичко – с радост и със скръб, в черупката му крехка се събира. - Така е – казвам – удовлетворен, правдоподобно, гледал съм под лупа. А Господ продължи да е до мен. Да ме крепи, че може да се счупя.

127

Áúëãàðñêîòî À, Áå... â Óëàí Áàòîð

128

Първи снимки пред новия паметник

Всъщност, навлизането на Кирилицата в Монголия става след Втората световна война. И както с удоволствие разказва Посланикът на тази страна Негово Превъзходителство Лхамсурен Дугержав, благодарение на нея, още през 1980 г. населението на Монголия е имало вече 100% грамотност, поради което страната получава признанието на ЮНЕСКО. Трудно е да се обозре, нали? На хиляди километри от България един стар eтнос е приел в душата си нашите букви! Един народ, създал през 1206 г. Великата монголска империя, днес пише с бъл-

гарски букви… Всъщност, днешна Монголия е наследница на най-голямата империя в света, създадена от легендарния Чингиз хан. Казват, че по музиката и поезията може да се „прочете” душата на всеки народ. Баладата е доминираща в монголската душа. Най-често тя е тъжна, а понякога дори мрачна. Темата ù може да бъде философска, религиозна, романтична или с интонации на ода. Често в песните присъства като символ образът на коня. Източните монголци използват гъдулка (т.н. конска гъдулка, или вид местна флейта за акомпанимент. За-

129

Младен Станев и проф. Николай Овчаров - двама родолюбци, подкрепящи инициативата за построяването на мемориал на гроба на Кубрат.

падните монголци по принцип не използват музикален съпровод. Поезията им има сходна характеристика. Това, разбира се, е любопитно, но нашата дума сега е за буквите… …Спомням си далечна, назад в годините, среща с монголския писател Монгомени Чимит. Една седмица пътувахме заедно из българските градове и села и се срещахме с млада публика. Тогава всяка пролет у нас се провеждаше т.н. Седмица на детската книга. Колко красив беше този празник, а и въодушевяващ всички – ученици, учители и общественост. Минавахме в шпалир от детски усмивки и цветя, цветя… Беше краят на април, та децата обираха градините на майките и баби-

130

те си! И при всяка среща Монгомени Чимит четеше наред с новите си стихове и разкази и едно стихотворение, заради което ставаше винаги прав. То се казваше „За буквите”. Как не съм запазила едно от листчетата с преводи, които той измъкваше от кожената си чанта! Особено беше лицето му при прочита на това стихотворение… Възрастният човек се озаряваше като дете, а накрая неизменно казваше: „Като се върна в Монголия, ще разкажа за тази ваша Седмица на детската книга. Най-прекрасното нещо, което може да се измисли! Трябва и при нас да го направим…” Спомних си за този монголски писател, за неговото стихотворение „За буквите”, когато чух за тамплиерската инициатива – да се построи паметник на Кирилицата в Монголия. Поразпитах и бързо узнах от кого е тръгнала тази идея и кой поема осъществяването ù… Има такава кройка човеци, като Младен Станев. По подготовка той е строителен инженер, завършил Висшето военностроително училище „Благой Иванов” в София. Председател e на „Българо - монголско дружество за приятелство”. Председател на „Славянски културен център”. Член на читалищното настоятелство „Просвета” в кв.Аспарухово, Варна. Член е на „Асоциация на българите по света”.

На вид е типичен българин, едър и добре сложен, очите му гледат открито и чисто, готов е винаги да се включи в значима и благородна кауза. Не парадира с това. Даже напротив – обикновено застава в масовката, докато други шумно нахранват Егото си. Зад себе си има не един издигнат паметник. С негово участие са открити паметниците на Ф.М.Достоевски – в Добрич, на генерал-лейтенант княз Валериан Мадатов – В Шумен (починал при обсадата на Шуменската крепост в Руско-турската война от 1828-1829 г.), на паметника на Хан Аспарух в Стралджа (дар от Монголия), на адмирал Ушаков на Калиакра, на все още непоставения паметник на св. Киприян в Москва... Малко по-късно заедно с проф. Николай Овчаров договарят издигане на паметник на Св. св.Кирил и Методий в Улан Батор (по случай 100-годишнината от откриването на гроба на Хан Кубрат)… А

Младен Станев

Минути преди откриването на паметника на Кирилицата

първата кауза, по която се запалва, е през 2006 г., когато заедно с тогавашния Варненски и Великопреславски Митрополит д-р Кирил (Бог да го прости!) спасяват манастира „Св.Пантелеймон”… И така, докато стигнем до паметника на Кирилицата в Улан Батор. Отново са заедно с проф Николай Овчаров – вечният пътешественик и разгадател на археологически тайни къде ли не по света… Автор на проекта е скулпторът Спас Киричев. Паметникът е висок около четири и по-

131

Из Монголия.

ловина метра. Реализиран е без никакво държавно участие. Той е дело на частни спомоществователи. Осъществен е сравнително бързо. Първата копка е направена на 20 април, а откриването му бе срещу 24 май. Паметникът, чийто надпис напомня, че е дар от България, наподобява факел, като пламъкът му е очертан от преплетените букви от Кирили-

цата. Това „огънче” огрява двора на 118-о училище в монголската столица. При откриването на паметника проф. Овчаров дарява на домакините и икона на равноапостолите Св. св Кирил и Методий, рисувана в криптата на Храм-паметник „Александър Невски”. Вълнуващо е било тържеството в училището! Видеозапис показва монголските деца, които пеят „Върви, народе възродени…” Облечени са в празнични национални костюми, всяка детска главица е увенчана с корона, от която грее една от нашите букви… Ще кажете – екзотика. И ще сбъркате… Това е културна мисия на няколко ентусиасти – пътешественици, изследователи и родолюбци, за които подчертаването на „…И ний сме дали нещо на света” е философия и смисъл в живота им. Достойно ест! Елка Няголова

Украйна 2012. С членове на Асоциацията на българите по света.

132

Иван Нечипорук

ГЪЛИВЕРОПАД Без надежда, без любов, безверен, с глупави предчувствия – война. Свалят лилипути гъливерите, празни постаментите в страната са. И подправил дати и история, нискоръст, народът озверял е, като Гъливер е все виновен – на лилипутите не им вървяло!

Страници от Украйна

Роден през 1975 г. в Горловка, Донбас. По професия е миньор. Завършил е задочно Донбаския държавен педагогически университет. Член на Управителния съвет на Регионалния съюз на писателите, както и на Изпълнителния комитет на Международното съобщество на писателските съюзи. Ръководител е на литературното обединение на авторите от Донбас „Пазители на пролетта”. Член е на Съюза на писателите на Русия и на Международния клуб на православните литератори „Омилия”. Публикува в литературни списания в Украйна, Русия, Беларус, Молдова, Германия и Австралия. Автор е на книги с поезия, сред които: „Трудоприношение”, „С всеки нерв”, „Синегорие”, „Не/ мълчание”… Член на редколегията на сп. „Пет стихии” и на сп. „Метаморфози”.

133

Страници от Украйна

И трупът, разцепен, разлетява се, разтреперва градовете с викове, и душите нищи издребняват, осквернени – но веднъж завинаги.

СЛЕД АВИОУДАРА Сне градът нагара от лицето си, живнаха етажите след тътена, но след бомбите, и утрото уцелили, «Ще живеем» - заяви градът ни.

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Йълдъз, Ерсин, Турция, „Без заглавие“, 2014, гравюра на метал, 30/30

След ракети, залпове трещящи – подпечатана с кръвта ни е зората. Но напук – цъфтят цветя изящни, славей и скворец припяват с радост. И градът е пес, облизващ раните си. С вяра изгревът поруменява. Сякаш че светът е най-прекрасен, сякаш че дори войната няма я...

134

СЛАВЯНСК

На Александър К.

А можеше да е щастлива тази пролет, кипи април, черьомуха цъфти... Но въртолет над мен в небето броди, и в моя град войната зла пристигна. И бързам – да застана рамо в рамо, да срещна – дали враг, или пък брата? От огъня прегърнат, ще съм в рани, или куршум Смъртта ще ми изпрати...

ДНЕС В това Днес тревожно и страшно е. Но да избягаш е невъзможно. Небесният купол покрит е с багреница. Денят е полепнал на Юда по кожата. О, Боже, отново са брат срещу брата! И в кърви реката Епоха разлива се... И лекомислена, зловеща разплата бразди това Днес с отврата безсмислена. В момента мирът е прекрасно слово. И недостъпно за днес понятие. А вой истеричен от Киев отново се чува. И колят се безумните братя. 18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Проданова, Севдалина, България, „Корени“, 2015, литография, 40/30

Страници от Украйна

Ударен е от своите най-грубо, градът ми днес е украинска Троя. Славянск звезда избира за героите, които Киев глупаво изгуби...

135

Страници от Украйна

***

136

Не топлинка в декември, а балсам… Не вярваме на зимата. И опнати са нервите. Тревогите издуха развигорът сам. Очакваме мира мечтан със недоверие. На прицел. И под гнета непрестанен на тази самоходна артилерия. Градът е уморен, отърсен от тъгата. И в смъртен страх живее – това ли е идеята? Не мисли де е синорът между любов и ад. Какви интриги пак ще натъкмят злодеите? Какви горчилки чакаме – пожар, ракети „Град”? Текат минути мирни… Минутите последни! В ТАКИВА НОЩИ „В такива нощи хората умират. Защо ли аз – глупакът, още жив съм?” Б.Чичибабин

В такива нощи хора гинат с писък под вероломни, яростни огньове. Живот човешки, като свещ топи се... А ние живи сме. О, луд късмет отново! Събуждаме се. Тръгваме за работа. Вървим. И тъй – със нас, градът ни живва. И вдишват шахти и заводи рано. А някои във Лета са... Завинаги! Ще трябва да живеем зарад тях. Но със снарядите съмненията гъгнат... А длъжни сме, макар че страшно тягостно е да бъдем живи не само за нас – за другите, които в тъмна нощ си тръгнаха.

*** Днес Смъртта коси града свободно. Грохотът минута не утихва. „Смерч” и „Град” във тъмното ни бомбят… И разпитва малката Трохичка: „Мамо, да умираш, колко болка е? Тъй, както бодването ли с игличка?” Тръпне, от печал и скръб превзета… Отговаря на въпроса тихо мама, за да не внушава страх в детето си: „Не боли. Ухапва те… комар.” Сълзи от безсилие просветват. А снарядите летят кошмарно…

Страници от Украйна

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Гевич, Хатиче, Турция, „Без название“, 2014, см. техника, 35/70

137

Родена в красивия град Попово /България/, наречен от Елин Пелин „бялото градче”. Завършва две висши образования. Работила е като проектант в Проектантски институт към Министерството на машиностроенето, като журналист на свободна практика. В момента е управител на фирма за счетоводни услуги в Бургас. Издала е сборниците с новели и разкази „Ключът” и „Последните дни на един егоист”. Публикувала е в руски, турски, френски и американски литературни списания, както и в най-авторитетните български издания. Нейни творби са излъчвани по Българското национално радио, Радио Варна, Радио Стара Загора. Пенка Бангова е удостоявана с награди за белетристика. Член е на дружество „Български писател” - Бургас. От седем години е в Управителния съвет, а от три е негов секретар.

Пeнка БАНГОВА

ЩАСТИЕ Разказ

Лицето на Бистра Хатеева сияеше от радост. Миналия месец на шега участва в телевизионната игра „Милионерът”. Безкрайна беше изненадата ù, когато спечели сума, равна на две нейни заплати. Преди час осребри пощенския запис и сега вървеше по окъпаната от есенния дъжд улица към къщи

138

и си представяше как ще купи топли чехли на майка си, на дъщеря си кукла, която се движи, маркови маратонки на сина си, на Страхил, нейният любвеобвилен съпруг… беемве. Ех, той като момче щеше да подскочи, но за такъв подарък нямаше пари. А искаше да го зарадва. Желаеше близките ù да запом-

нят този ден, ето защо ще покани гости! Погледът на мъжа ù се проясняваше, когато в дома им влизаха майка му, сестра му, трите му засмени племеннички. В съзнанието ù долетя весела картина: видя как Страхил, с театралните похвати на водещите кулинарни предавания, реже тънички парченца телешко филе, пушен паламуд, шунка. Тя ги подрежда в кристалните блюда. Украсява ги с пресен магданоз, розови кръгчета от моркови. Очите ù още по-ярко заблестяха. В този миг чу дрезгавия глас на Уляна, нейна приятелка от ученическите години. -Биси, здравей! -О, радвам се да те видя! -Какво е това двадесет и четири каратово щастие, което излъчваш?! -Спечелих малко пари от „Милионерът”. -А аз си помислих, че си ударила джакпота на Тото-шест. -Там късметът ми е нула. -При всички е така. А миналата година и на мен от тази игра ми се паднаха някакви стотачки. Обаче когато научих колко документи искат, за да ги изплатят, ме хвана яд. И не ги потърсих. -Ти си богата. -Не толкова, колкото си мечтая. -Как е търговията? -Вече пет магазина въртя – Уляна лъчезарно се усмихна. -Браво! А майка ти оправи ли се? -По-зле става. И такава склеро-

за я гони. Леля Магда с ума си ли е? -Да. -А е много по-възрастна от мама. Чувството ù за хумор все така ли е живо? -Тежат ù годините и по-рядко се шегува. Но е чудесно, че можем да си говорим. -А господин Емануил Кенаров? -И баща ми е здрав. -Все такъв работохолик ли е? -Да. И за всеобща радост, около Великден успя да патентова конструкцията, върху чиито чертежи осъмваше почти цяло десетилетие. -Браво! Винаги съм се възхищавала от него. -Наистина, прекрасен е. Благодарение на татко в дома ни е не само приятно, но и интересно. -Щастливка! А на мен ми е черно, когато се прибера в апартамента. Дъщерите до дупка надули музикалната уредба. Майка по сто пъти повтаря едно и също. -Поне работата ти върви. -И там не ми е добре. Магазинерките все накриво ме гледат. Парите им били малко. Работното време дълго. -Е, жалко... -Ти все така ли си влюбена в историята? -Да. От миналата пролет преподавам в математическата гимназия. Децата са супер. -Учителите се оплакват, че бърборели по джиесемите си, дъвчели дъвки?!

139

-Не! Игла да падне, ще се чуе. И това удвоява желанието ми да влизам в час. -Щастливка! -И ти си щастливка. Имаш баща, който винаги е готов да ти помогне. -Ох... Разказвала съм ти, че преди Девети септември е бил ремсист. На симпатиите му към съветската власт дължа това глупаво име. И до днес вярва, че по-добро от комунизма няма. И види ли ме уморена, оклюмала, с най-злобния си тон започва да говори: „Нали това е жадуваното ти общество! През деветдесета година едва не полудя от възторг. Сега защо си все намръщена!” А когато намекне, че са ми тикнали пари за изпиране, ми идва да го прасна с мраморната ваза... Срам ме е, че душата ми може да роди подобно желание. Уляна млъкна. И Бистра мълчеше, не можейки да намери израза, с който да я успокои. -Извинявай! Сигурно те натоварвам. -Не! Говори. -Нямам брат. Нямам сестра. Няма на кого да изплача болката си... Бистра се почувства неловко. Имаше усещането, че е на седмото небе, а приятелката ù е толкова нещастна. Прииска ù се да ù покаже, че ù съчувства, но вместо топли думи в паметта ù оживя спомен от нейното детство. Беше петгодишна. Прибираха

140

се след разходка в морската градина, когато ги спря скромно облечен мъж, с фигура, наподобяваща крайпътен знак от камък. Това бе разсилният на банката, в която работеше майка ù. Той я ощипа по бузките. Каза ù, че е малка кокона. После, усмихнат до уши, заговори: -Другарко Кенарова, изхарчихте ли си премиите? -Още не. А ти, бай Станчо? -Веднага. И знаеш ли какво си купихме? -Какво? -Вилици! Метални вилици и лъжици! -Чудесно! Бистра гледаше с широкоотворени очи щастливото лице на възрастния човек. У тях всеки ден се подреждаха прибори със сребърни инкрустации върху дръжките, ето защо – да се храни с красиви вилици го смяташе така естествено, както да пие вода и я изумяваше, че може да извика у друг някаква радост. Майка ù почувства нейното объркване. Когато останаха сами, със спокоен глас заобяснява: -Биси, щастлив е, защото навярно досега е ползвал дървени прибори. А и сигурно не се е надявал, че някога ще може да отдели пари за нещо по-добро. Кенарова погледна съсредоточено дъщеря си. Изражението ù я разсмя. -Не можеш да разбереш как е възможно да се радва на такава

дреболия. Малка си... Веднъж, вече ученичка в средните класове, отново заговори майка си за този човек. Лицето на Магда Кенарова придоби сериозен вид. -Бистре, както при много други чувства, така и при щастието, не е от значение абсолютната стойност на нещата, а относителната. Тоест, ако през детството си се хранил със златни прибори, покупката на вилици от обикновен метал, принудата да ги ползваш, ще ти бъде неприятна. Може и по-дълбоко да засегне душата ти, да те направи нещастен. Друг, който се е хранил с дървени лъжици, тази покупка ще го накара да се почувства райски. Бистра гледаше мрачните очи на Уляна и си мислеше, че навярно ù е така непонятна с радостта си, както навремето радостта на бай Станчо за нея. Но тя наистина беше щастлива. Във водите на фонтана, до който се бяха изправили, плаваха листа от топола. Слънцето изскочи иззад отсрещната сграда и ги освети. Те заблестяха като пендари и удвоиха чувството ù за празничност. С цялото си сърце искаше да го предаде на Уляна. -Ули, погледни колко е красиво! Дългогодишната ù приятелка отправи поглед към разпиляната шума. Вдигна неопределено рамене. Каза: „Довиждане” и си тръгна с наведена глава, а Бистра, усмихната и с пълни чанти, се прибра вкъщи.

Вечерта, както обикновено, седнаха около кръглата маса. Хатеева слушаше как малката ù дъщеря и майка ù си говорят за детското филмче, което бяха гледали и техните сърдечни гласове я изпълваха с приятни чувства. Вярваше, че ако близките ù са здрави и имаше достатъчно финикийски знаци, за да осигурява модерни дрешки на децата и вкусна храна за цялото семейство, ако можеха да си купуват книгите, които харесват, да посещават концертите и театрите, които си заслужава да бъдат чути, видени, ако успяваше да отделя пари поне десет дена в годината да отиват на почивка, ако имаше средства за належащите неща, вярваше, че ще бъде щастлива. Но Уляна разполагаше с тези суми, дори с много повече, а колко мрачен беше погледът ù. Едва когато заговори за магазините си, очите ù заблестяха като звездни. А бай Станчо! Още не бе забравила очите му. Те също блестяха като звезди... В паметта ù оживя нейна колежка, майка на бавноразвиващо се дете, отдавна прехвърлило възрастта на първолаците. Никой не би пожелал съдбата на тази жена! Но Бистра с изненада установяваше, че и тя си има своите светли мигове. Например миналата седмица я спря пред учителската стая и с глас, преливащ от радостно вълнение, ù разказа как синът ù започнал да

141

различава буквите „а” и „б”... Спомни си за телевизионното интервю с оперна певица, покорила най-големите световни сцени. Обаятелната дива с мъдро изражение на лицето споделяше за тежестта на своя кръст. Кръст, който хиляди биха искали да носят. А когато го получат, дали щяха да бъдат по-щастливи?! И човешката душа не е ли така устроена, че постигне ли една радост, се разминава с друга, лишена ли е от една радост, открива друга? Отговорите на тези въпроси затрептяха в съзнанието на Бистра като ек от църковна камбана, огласил нощта, в която млади и стари напускат молитвения дом със запалени свещици. Те пресушиха капчиците завист, стаени в душата ù към тези, които според нея бяха изтеглили по-успешен жребий. Озариха я с добрина, с доброжелателност към всички, към всичко. Тя гледаше загадъчния танц на сенките върху остъклената врата и се пренасяше в своето детство, през което също така вечер се събираха около кръглата маса на спокойни разговори. -Мамо, какво стана с бай Станчо? -Още ли не си го забравила? -Не. -Последния път, когато го срещнах, беше прехвърлил осемдесет и шест. Но е все така усмихнат. И найважното - умът му е точен, ясен. Дай, Боже, и на мен такива старини...

142

-Мамо, от два дена не съм виждала Маргарита. Нито на пейката пред блока, нито на терасата ù. -Аз също. И това ме тревожи. -Ще отида до тях. Маргарита, нейна връстничка, на шестнадесет години се разболя от множествена склероза и не можа да вземе добро образование, не успя да се омъжи. Кенарови и Хатееви ù съчувстваха и след смъртта на родителите ù започнаха да се грижат за нея като за роднина. Съседката, облегната на две патерици, я посрещна усмихната. -Скъпа, проверяваш дали не съм прегърнала букета? -Притеснихме се с мама за теб. Къде изчезна? -Милите! Бях на изследване в София, в Медицинска академия. Тръгнах внезапно и затова не можах да ви се обадя. Но ето, купила съм бонбони. Утре мислех да ви почерпя. Имам щастлив повод. -Добри ли са резултатите? -Отлични! И най-важното, лекарите ми обещават до три месеца да мога да вървя, помагайки си само с една канадка А догодина и нея да захвърля. Бистра гледаше сияещата жена и си мислеше, че има справедливост на Земята. Не всички хора я осъзнават, но има справедливост и тя се състои в това, че болни и здрави, бедни и богати, неудачници и преуспели изпитват и скърби, и радости.

В паметта ù изплува съдържанието на писмо от Фьодор Достоевски до съпругата му, в което той споделяше, че понякога мислено сравнява къде му е било по-добре, в каторгата или сега, когато е на свобода, и винаги решава, че в каторгата му е било по-добре. Смисълът на това откровение пораждаше в ума ù много въпроси. -Нали повече няма да проклинаш съдбата? -Не! Така ми е слънчево. -Радвам се. И знай, че и за другите животът не е безкраен празник. Облак застана пред луната и омекоти студената ù светлина, а тя го освети и тялото му заблестя с цялата си прелест.

-Маргò, погледни колко е красиво! Маргарита отправи поглед към прозореца, поставил като в рамка есенната нощ. Нова, по-лъчезарна усмивка затрептя на устните ù. -Биси, искаш ли да ти кажа, докато пътувах, върху какво разсъждавах? -Кажи. -Аз съм инвалид и може би затова амбициите ми са здрави. Благодарение на което съм изпитала по-малко разочарования от тези, които никога не са вземали лекарства, но са с болни амбиции. -Така е. -И, миличка, не смяташ ли, че всички сме еднакво щастливи!

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Пашов, Илия, България, „Пресяване“, 2015, литография, 53/71

143

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Керин, Христо, България, „Лек полет“, 2013, мецотинто, 32/32

144

Галерия

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Кръстев, Недялко, България, „Залез“, 2015, офсет, 36/54

145

Галерия

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Мурзов, Радко, България, „Стъпало към храма“ 2014, офсет, 80/58

146

Галерия

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Таглибьо, Ариана, Италия, „Огледало“, 2015, см. техника, 69/49

147

Галерия

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Чирачайсакул, Крейсак, Тайланд, „Някога на юг“, 2015, мецотинто, 61/81

148

Галерия

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Боянова, Марта, България, „Прозорец“, 2015, сериграфия, 27/40

149

Галерия

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Каранфилян, Оник, България, „Хубавата Елена“, 2015, офорт, акватинта, 49/64

150

Галерия

18-о Международно биенале на графиката, Варна 2015 Шалтените, Нийоле, Литва, „Впоследствие“, 2014, офорт, акватинта, 51/49

151

„Тиха нощ, свята нощ..“ Как се ражда една песен? Без значение какво е времето навън, дали вали сняг или грее горещо слънце, в която и точка на планетата да се намирате, дойде ли Коледа (Рождество Христово), навсякъде звучи една и съща песен – „Тиха нощ, свята нощ...” Тя е навсякъде – звучи по радиото, телевизията, в магазините, по домовете на хората и пред коледната елха. Невъзможно е да си представим Коледа без нея. А знаете ли каква е историята на една от найпопулярните коледни песни? През 1831 година в Германия „Тиха нощ, свята нощ...” се появява едновременно в две песнопойки в Дрезден и Берлин, но и в двете, вместо името на автора пишело „Авторите на текста и музиката са неизвестни”. Най-голям интерес към нея проявил обаче пруският крал Фридрих Вилхелм IV, който за първи път я чул през зимата на 1853 година. Той толкова харесал коледната песен, че заповядал на придворния концертмайстор да намери нейния ав-

152

тор. Заповедта на краля обаче е изпълнена година по-късно, по една, ама съвсем щастлива случайност. Директорът на хора на град Залцбург, Австрия, който бил добър познат на концертмайстора на пруския двор, се скарал на едно от момчетата Феликс Грубер, който според него постоянно пеел грешно коледната песен. Но момчето отговорило доста самоуверено и с гордост: „У дома ние винаги пеем „Тиха нощ” точно по този начин. Моят баща по-добре от Вас знае как е правилно да се пее. Нали в края на краищата той е написал тази песен.” Изненаданият от тази новина директор на хора отложил всички свои ангажименти и заминал за Халяйн, където живеело семейство Грубер. Там той се уверил, че 67-годишният Франц Грубер, местният органист и ръководител на църковния хор, наистина е тайнственият автор на музиката на „Тиха нощ,

свята нощ...”, търсен по заповед на пруския крал. За автор на текста Грубер назовал свой приятел – свещеникът Йозеф Мор. „Развален орган в църквата „Свети Николай” в Оберндорф, градче на 20 км от Залцбург, става причина за създаването на найкрасивата коледна песен. ” На 23 декември 1818 година Йозеф Мор с ужас открива, че мишките са прегризали меха на органа в църквата „Свети Николай” в Оберндорф. Какво да прави? Нима

може да има коледна литургия без музика! И тогава на църковния служител му хрумнала спасителната мисъл: „Трябва ни тържествена песен!” На лист хартия, почти на крак, той нахвърля няколко стиха и веднага се отправя към съседното градче, където живеел органистът Грубер. Музикантът се съгласил да помогне на приятеля си и написал към стиховете мелодия, която трябвало да се изпълни от двама солисти и хор в съпровод на китара.

153

Бял спомен от/за ЛЮДМИЛ ЯНКОВ – алпинистът с нежно сърце

СТЪПКИ ВЪВ ВЪЗДУХА

154

Цяла вечност чаках този нощен сняг. Заваля чак през март, в самия край на моята суха и безплодна градска зима. Огромни неонови парцали застилаха пустите улици. Хората, както винаги, спяха, когато ставаше нещо хубаво. Белият шепот тихо покриваше калта и чернилката. Улицата пред мен се пречистваше. Което е винаги измамно. Светлият сняг се издигаше неусетно към фосфоресциращия мрак. Бялата стена се изправя към небесата. Да, разбира се, тук градът изпълзява под хълма. Притиска дъха ми със спомена за нещо отминало и почти измислено… Натрупаните нерви от долината понякога избиваха в подобна на днешната лудост. Като магнит ме привличаха към себе си ослепителните снежни върхове. Нищо не можеше да ме задържи в долината. Бях неподвластен на себе си. Това, дето трябваше да бъде собствена воля, въобще го нямаше. Цялата ми градска същност се стремеше към чистотата на високата планина… …По дяволите, не, не би трябвало да тръгвам толкова късно, ако имах поне малко „пипе“ в главата си. Беше вече късен следобед. Пътят до заслона е обикновено два часа. Новият дълбок сняг коварно дебнеше заплеси като мен. Беше студено и влажно. По долината бързо пълзеше към върховете морето от оранжеви облаци. Чувствах

опияняващо свободата да живея по собствена воля. Над мен беше само късче небе, все още синеещо в талазите на мъглата. Десетки пъти бях минавал по тази пътека. Мислех, че познавам всеки скален зъб, всяка гънка, всяко скрито под снега водно око. Затова и не се притеснявах от късния час. Снегът свойски пропукваше под стъпките ми. ПЛАНИНАТА БЕШЕ В МЕН. Със сърцето си търпеливо се вслушвах в нейните тръпни въздишки. Тогава повярвах, че нищо не може да ме отклони от пътя към езерото. Кое беше това, което ме предизвика да забравя Границата? Дори не се извиних на Планината за мисленото предизвикателство. Бях толкова малък и така нахално дързък. Измених съвсем на онова, което с години бях получавал от нея. „Нищо не може да ми се случи!“ – някой отнякъде ревеше и разбъркваше мътилката в душата ми. Много неща исках да забравя. Но…! Долу пред хотела и тази нощ местните „апапи“ щяха да откраднат на тази или онази кола чистачки и фарове, да източат бензина на други… „Местният“ милиционер щеше да се прави, че не вижда и чува… Зер гостите ще си намерят фар, ама защо да си развалят отношенията с „градските“… По коридорите щяха да беснеят цяла нощ неудовлетворените ухажори на германките… В ресторанта за трети път днес щеше

155

да „свърши“ кока-колата… Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината. Тези надоблачни зъбери изискват коректност и смирение, но дават човешка сила да се издигнеш над мърльотията, утаена неунищожимо в долината. Пак се повдига мракът в олекналата ми глава. Трябва да се отърся от всичко гадно. Да забравя гнева, роден от недоумението… Злобата, която в града всеки се чувства длъжен да излее върху себеподобния. Като последния „столичен“ шофьор, който се чувства болезнено задължен да изпревари провинциалния ми регистрационен номер. Пък дори и през тротоара или в насрещното платно, но да докаже софийската си прина-

156

длежност, да се отграничи от родната провинция. Раздразнението от житейските неблагополучия трябва да се разпредели и върху главите на останалите. И карането на коли се превръща в гладиаторска битка, където зазубрените закони и правилник са някакво далечно пожелание. Етиката и доброжелателството са изчезнали. Псувнята е „позиция“ за всичко. Лъжата е правдоподобна истина, кочанът с глобите е най-челният план за преизпълнение… Най-положителните човешки качества са бруталността, подлостта, лошотията. Високо се цени способността за съчиняване на правдоподобни анонимки. Така можеш незабелязан от сигурната си дупка да премахнеш по-чисти-

те от теб, да отстраниш от пътя си по-добрите и да разкъсваш с чужди нокти по-силните от теб. Неестествено се люлеят заскрежените клони на клека. От тъмните снежни коренища извира сумрак. По петите ми досадно пълзи мъглата. Обувките пропадат дълбоко през няколко пласта замръзнал сняг. Всичко се забавя все повече и повече. Умората вече вкаменява мускулите. Искам да бързам, а не мога. Сърцето ще се пръсне на съставните си камерки и предсърдия. Белотата ме поглъща плътно. Всички гънки на релефа се размазват в безличната пустош. Вървя като слепец в предполагаемата посока. Тогава почувствах, че не съм сам. Някой живееше около мен. Клековите дървета проскърцваха от допира с невидимото му движение. Сърцето ми прескачаше трескаво по някой удар от бясното си лумкане, за да се вслуша в наелектризираната тишина. Снежната пустиня бе заредена с очакване… Затворих очи, за да го усетя. През стиснатите клепачи ме парваше горещият допир на ласкава доброжелателност. Поех в дълбокия сняг по-леко. Свистящият през гърлото ми леден въздух неусетно беше приел ритъма на някаква песен… Бяхме я пели по планините… Бяхме я пели с приятели, с нея бяхме спасявали от тъгата най-тежките далечни дни. Нещо упорито ме връща към

спомените. Тръскам глава и се хващам за някои от многото ми проблеми в града. Но само след минута досадната мелодия ръмжи в гърлото ми. Стръмният улей е свършил неусетно. Местя нозе вече часове наред. Гъстата мъгла ме застига преди първия стълб на маркировката по хребета. Притъмнява. Пътят, който можех да измина с вързани очи (така съм мислел винаги), изведнъж се размаза в съзнанието ми. Нищо не можех да си спомня. Стъпвам безпомощно в лабиринта от скали и сняг. Каменните грамади изплуваха в млечната светлина едва на метри пред очите ми… Повърхността им беше изцяло облепена с ледено бяло-сини пера. Всичко наоколо се превръщаше във фантастична феерична приказка. Нищо не можеше да ме изненада. Отдавна бях претръпнал от самота и студ. Навремени вятърът с усилие разкъсваше белотата. Последните лъчи проблясваха за миг в сините кладенци на небето. По билото мъглата от долината се сливаше с ниско пълзящите облаци. Движех се на границата между земната и небесната белота. Болезнено присвих очи. Някой вървеше пред мен. Мислех, че съм повредил очите си от ослепителната мъгла. Но не… В кратките разкъсвания в гордия облак пред себе си виждах огромната сянка, която причудливо повтаряше движението ми. Бях

157

много уморен. Сянката също… Имитираше всяко мое движение. Изглежда, бях самият аз. По-точно сянката ми върху белите облачни вълни. Ту краката, ту главата се късаха и отново се събираха с тялото. След малко вече ги нямаше. Червеното слънце изчезваше зад облачния хоризонт… Кратките разкъсвания бяха достатъчни, за да разбера, че съм загубил пътя. Бях на някакво непознато било, навярно разклонение на главното. При всичките си усилия не можех да реша къде съм се отклонил. Положението реално не отговаряше на настроението ми. Давах си ясна сметка, че предстои студена зимна нощ, но на сърцето ми беше спокойно и сигурно. Мракът неусетно се надигаше от долината. А в душата ми просветляваше. Сега бях сигурен, че не съм сам. Невидима сила се вля в изтръпналите от умора мускули. Гърбът ми се изправи. Някой искаше да ме гледа в лицето… Не вярвам в чудеса. Затова винаги със съмнение посрещам всичко казано или написано. Но вярвам в сетивата си. В това, което виждам и чувствам. Тогава вярвам, че го има… Дори и ако само сърцето ми го подсказва. Беше нещо силно и властно. Даваше ми смелост и сила, увереност и надежда. Беше частица от Шанса или Природата. Беше разточително и излъчваше нежност и очакване. Беше отегчено от самотата или

158

шумната туристическа говорилня – невероятна дисхармония на остра транзисторна музика, превзети възторжени възклицания и мрачно старческо мърморене… Нещото търсеше съпричастие в една човешка душа, която смело и сигурно пристъпваше границата на вечните „бели“ простори. Ставаше все по-студено. Мътният снежен въздух кристализираше и кротко се утаяваше в тъмните сенки. Все повече ставаха неподвижните замръзнали съзвездия над облачните хребети. Беше вече нощ. Светлина сияеше над Черния чал. Никакво време, то не принадлежеше никому. Белият сребърен лунен овал едва доловимо чертаеше билото пред мен. Там, към края му, мамеше Нещото. Усещах го с непознати до днес сетива. Пронизваше ме с увереността си. С животински усет чувствах как прогонва тревогата и колебанието… Вече не затъвах така дълбоко. Леденият въздух се дишаше по-леко. Билото свърши внезапно. Изкачването към звездите пропадна в страховития хаос на отвесните стени. Пред нозете ми зееше пропаст. Сега бях сигурен. Сега лежеше в сенките сковано в лед Езерото. Не се виждаше, но магически привличаше надолу. Някой ме водеше там, при скалите на поета… „Оттук“, упорито настояваше нещо в мен, „няма да падне стаената лавина. Слизай!…“ Замръзналата

дълбочина теглеше с исполинска сила. Колебливо направих първите стъпки… Чувствах, че дори смъртта не ме плаши. Вечността ми изглеждаше нещо съвсем допустимо. За нищо не съжалявах. Имаше такъв хребет. Не можех да разбера качвам ли се, или се спускам. Лепкавата мъгла потъмняваше и изсивяваше. Тогава почувствах с пълна сила волята. По-силна от моята!

скътано в дълбоката, невидима от пътеката долина. Знаех, че един час ме дели от него до заслона. Там посоката не можеше да се обърка. Каменните стени ограждат пътеката. Там имаше сигурност. Само че езерото беше в бездънна и скрита от човешките очи долина. Остри зъбери пазеха от ръждясалите консерви и найлонови парцали, следващи еуфорията на туристите…

Нещото ме тласкаше нанякъде. Исках да спра, а не можех. Исках да говоря нещо, мое си, а механично повтарях „Върви, върви… Все някъде ще стигнеш. Поне езерото намери…“ Бях виждал това езеро,

Тръгнах. С остър пукот улеят се разцепи. Пукнатината бързо пропълзя от камък до камък, разшири се и улеят тихо се плъзна надолу. Не ме беше страх. Бях отгоре. Спокойно очаквах удара и снежната маса

159

върху себе си. Но снегът капризно въртеше студената си мелница току под краката ми… Вече бях прежалил всичко. Не съжалявах за нищо.

ше нещо от мен. С усилие се вслушах в оглушителната самота. Това беше Езерото. Под краката ми зъзнеше черно-синя вода. В снежната

Доста неща бяха минали през мен. Смъртта беше близко, но не ме плашеше. Вярвах много в шанса си – или в спокойната доброжелателност на Планината… Не бих повярвал в лавината, ако не бяха огромните буци уплътнен сняг и лед. Беше безкрайно тихо. Отдавна се бяха стопили последните облаци и мъгли. Луната едва сега се подаде, за да ме убеди в големия ми късмет. Нямаше да замръзна тази нощ. Не ми е било писано… Някой чака-

козирка над Езерото снегът е повече от 2-3 метра. Опитвам с ледокопа отвесната преспа на навявката. Не е много твърдо. Скоро загрявам и работата потръгва. Стъпка по стъпка се връщам в студената маса. Снежната стена вече спокойно може да ме побере. Но аз продължавам да копая. Не се замислям: защо? Просто имам усещането за Друго присъствие. Значи поне сме двама… Горещият дъх замръзва в ледени капки по

160

косата и стените на пещерата. Вече е почти комфортно. Благославям случайното хрумване да си взема газово примусче. Сега ще имам топлина, храна, светлина. Чувствам се почти щастлив. Запушвам входа с леден блок. Сякаш се скривам в някакъв друг свят. Сега съм извън света. В този снежен килер нищо не ме свързва с хората. Дори правилният кръг на газовия пламък синее като учудено езерно око… Става все по-топло… Неусетно се отпускам в дрямка. Не, трябва да направя нещо, да говоря, да пея, да надмогвам самотата си… Бях или уморен докрай, или луд… В пещерата беше и Другият… Нещото живееше и дишаше учестено от отсрещната стена. Очите му се криеха в ярката светлина на газовия пламък. Над дъха му снегът се топеше и капките тежко тупваха някъде във въздуха… Благодаря ти… Стопли ме… Много студ и мраз събрах тези години… Кой си – казвам. – Не съм направил нищо за теб. Защо ми благодариш? Замълча. Не знаеше помня ли! Знаех, че помня… – Помниш ли виното! Като невиждали вино пихме последната вечер преди много години. Помнех виното. Помнех и Него. „Поета“ му казваха… Така си остана – Поета – за приятелите и за Планината. На камъка – по градски полиран и лъскав, написахме: Поета. Никой не знаеше откъде идва

и къде отива в долината. Неговият градски живот се губеше във вмирисани на тютюн и ракия тавани, в някакви съмнителни и мрачни реакции. Тази му част от биографията не интересуваше никого. Ние знаехме „Поета и Планината“… Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалостната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук… Падна от последното въже на маршрута. Там, където е почти равно. Бързаше да излезе, за да пътува за „надолу“. „Машината“ пак му обещаваше жилище, където да събере жена и деца от баби и дядовци… Затова се отвърза от въжето и пое сам по снежния хребет. Снегът „тръгнал“ там, където никога не е тръгвал досега. Снежната „дъска“ го помъкнала в безразличния си път към пропастите. Разтворените му невярващи пръсти се опитвали да задържат скалата под себе си. После полетял с вик в урвите. Тъмното тяло се сляло с белия водопад към долината. Един, два, три скални прага превърнали живото сърце на Поета в леден къс… Лежеше забит неестествено в снежната преспа. Беше с лице към хоризонта от върхове. Бил е мъртъв в последния миг от последния свой полет. Само мъртвите падат с очи към небето… Земята умъртвява в лице, а не в гръб. Гледаше спокойно – студен и безмълвен. Беше запечатал в очите си бягството към чистотата.

161

– Помниш ли виното… Много пихме тогава. Така каза: „Карай, утре не се знае…“ Пи и драска по белите полета на вестника. Пак пи и руга чиновниците, дето не му дават една собствена стая. Пак пи и ни руга, че сме такива говеда, подлизурковци и страхливци… Не се напихме… Много неща имахме да си кажем, а нищо не казахме. Данчо се казваше. Сега се сетих… Даката. Ама малко го знаеха така. – А чушките помниш ли? Помнех. Още ми е криво от себе си. Неволно блъснах на пода буркана с червените капии… Беше решил да яде само чушки и сирене, за да почувства красотата на изгрева. Беше си го навил на пръста. Месото прави човека животно. А лисицата не разбира от изгреви. Не че не го ям, като го има. То и на гладен стомах изгревът не е изгрев. Няма въодушевление сутрин, ако не си вечерял… Та счупих буркана и изхвърлих чушките. Беше ми сърдит. Бях убил един изгрев в душата му. – Отдавна те чакам. Забравих лошото. Тук те доведох, в планината. Не мога все сам – щото в долината е същото – празни сърца, изранени колене и лакти, невиждащи очи… Стана ми студено и мъчно. В дупките на „Входа“ вятърът блъсна облак внезапно завалял сняг. Бялата пелена бавно ме късаше от света. …Няма да се задушим – отгатна мислите ми, – снегът пропуска въздух. Тук е широко. А ние сме само

162

двама. Или по-скоро двама самотници… И не смятам да дишам мизерния ти въздух… – Не, не ме е страх… въздухът е като виното. Като свърши – свърши. Нищо не може да се направи… След някое време на човек му става все едно… Просто защото много неща стават истински с последната глътка… Ще те слушам, приказвай… и не се сърди, ако дремя… Уморен съм, но те чувам… Дума след дума… Чувам те с клетки в средата на мозъка, клетки, с които до днес не съм слушал никого… Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята… На скалните прагове останаха скъпите спомени… Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх… Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина… Оставах гол, сам и далечен. – Много неща трябваше да се случат помежду ни… Познахме

само чувството за родство на мислите ни. – А с виното почна и свърши… Под масата притискаха пода пълни с мъка бутилки… А върху масата лежеше вледененото тяло: щеше да се продъни стаята от тежестта на непоправимото. …Така си замина Поетът. Остана само медната плоча под острия връх. Останахме ние, другите, живите… За да изпитаме верността на своята къса памет. Отиваше си, сигурно избледняваше образът на Даката – чертите му се разливаха, очите му губеха цвета си. Само черната фигура на жена му стряскаше суетните ни делници. Умолително ни гледаше в упор… чакаше, искаше да се върне към него през думите ни… които отдавна вече не горяха сърцата ни… Децата на Поета пораснаха и тръгнаха по своя си свят. Само черната фигура се смаляваше, прегърбваше, онемяваше… Бяха отлагали своите хубави думи за сетне, за някое кой знае какво специално събитие… Така си останаха и неказани. …Слушай – върнах се веднъж. Нямах покой, исках да зърна децата си… Върнах се в града… Мен, отдавна забравения, никой не чакаше в нощния мрак. Идвам да искам прошка от всички, непознати дори. Тази нощ ме превръща в каещ се грешник. Връщам се в града, който мразех и без който не мо-

жех. Студени неонови лампи уморено се взират в калните следи по снега – стъпки, които ме следват в полунощните сенки на белите улички. Някога, много отдавна, мечтаех всеки срещнат да ми бъде приятел. После, пак някога, не исках да познавам никого тук. Не беше отдавна, когато убивах приятелите с враговете си заедно. Вечно се прибирах отнякъде и отникъде. Имах само топлината, изгаряща ме с влажните длани на децата ми. Не можех да бъда щастлив като всеки човек… Безмълвно затрупа снегът, откъдето дойдох. Все по-бавно стъпвам натам и все по-бързо белота заличава следите назад. Колко пъти тръгвах и отново се връщах? Към един нощен прозорец вървях през целия свят. Той ми беше и покрив, и път, и врата. Сега вече нищо не искам. Сега никой не знае, никой не ме очаква сега. Кой чака дух без сърце? Никой не будува и не страда за мен. Отдавна всички приятели спят и не виждам молбата в очите им. Художникът рисува насън своята огромна вселена. Поетът чува в съня си стих като изстрел. Майсторът за хиляден път пада безкрайно дълго от скелето… Но за тях има утро… Аз съм пак тук след толкова време и нищо не зная за дните отминали. При кого да отида, за да чуя най-любопитното за себе си? Има

163

хора информирани. От тях ще науча всичко за своето „аз“. Ще науча добре или зле съм живял… Но това е чак утре, сега просто се лутам в града. Не съм нито тук, нито там. Като след тежък сън се блъскам в късната нощ. На приятелските врати се зъбят ревниви жени: „Пак ли ти?“ – Не, не съм аз. Аз бях друг, мен ме нямаше хиляди дни, векове… Бях друг… Някога, преди много лета, аз бях тук и бях жив. Имах страст за любов, имах смелост за думи и сърце за голямата вяра. Да, бях тук и можех да пея, да страдам и да живея до смъртта си… Сега нищо не мога да сторя. Дори трайни следи, за да се върна обратно, не зная как да оставя в снега… Не е дори самота. Тя е в другия свят – на реалните неща. Това сега е тъга, много безкрайна тъга. Сега съм мумия в черната гъста смола на града. По нощните улици, болни от тишината, се лутам между два реда прегърбени стълбове. Мълчаливи светли кълба сочат посоката – път. Остави ли спомен и образ по моста от пръстта към духа? Изгаря ме болезнена жажда по неща, отдавна и завинаги пропуснати в дните и нощите ни, неща, зърнати и невидени, докоснати и неусетени. Протягам нетленни ръце навътре към себе си… Там някога беше сърцето ми, моето малко, като късче базалт, твърдо сърце. Години бавно усещах това концентриране, свиване и умиране на едно

164

живо сърце… Сега идвам нетленен в града, един зъл демон с едно антисърце. Многото злоба и злост превърнаха моята детска душа в сянка без сила, моя поглед – в угаснала свещ, коравата ръка – в просеща длан. Изкривих се от фалш и лъжа. Станах подлец… Затова мразя деня със светлината и въздуха. В мен има взрив, но няма искри… Имах и нещо добро. Имах пареща тръпка надежда в най-невинните клетки. Сега съм само нетленно търпение за вечността. Сега съм само невидим за живите въздух… и в близките сутрини ще бъде така. Ще бъда мъгла в лъчите на слънцето, мараня в зноя на летните дни и слана през студените нощи. Няма тяло за една празна душа… Ще се върна ли някога, за да го живея отново? Ще мога ли да го преживея отново? Защото бих го живял по същия начин… до края. Стряскам се. Жив съм. Буден съм. Неунищожен, можещ и тръпнещ. Няма време. Бързай, нещастнико! Жив си. Прави нещо! Обичай ги, другите, живите! Ликувам като победител, а схватката още не е започнала… Не можех да го утеша… Бях ням и тревожен… Търсех думите в главата си… Тя бавно се надуваше като тъпан… Разкъсваха се гърдите ми от жажда за нещо хубаво и ласкаво… Изпълваше ме безсилие и безутешност… Пламъкът слабо синее в ъгъла. В пещерата е топло

и задушно. Снегът е затрупал отвора към въздуха… С усилие разравям неприятно студената „тапа“ на входа. Слънчев лъч се блъска в заледените стени на бивака. Няма го… Поетът го няма… Не смея да се обърна зад себе си… Просто не е имало НИЩО. Разбира се. Аз съм жив, тук съм все още. В този свят. И съм сам… Поетът го няма… Тука седеше, зад примуса, говореше, плачеше… Сън ли е било? Измъчено тяло и съвест са търсели дъх от поета… Неясна вина за страха и мълчанието правеха яркия ден по-сив от нощта. Бях жив, но слаб, гол и безсилен. Дишах, но нямах смелост в гърдите

си. Дори не можех кураж да му дам за безкрая. Дори и насън… Закъснявах. Слънцето беше вече високо. Ослепителният сняг покриваше целия свят от върхове, зъбери, пропасти и долини. Беше чисто и гладко… Освен спокойните петна през заснежената ледена повърхност на Езерото. Бележеха пътя към онази злокобна скала, дето гледа на изток, към слънцето. Нямаха начало и край тези сенки в изгорелия блясък на пресния сняг… Бяха нощни, дълбоки следи, уверено тръгнали от бивака към утрото…

165

Подкарал е свети Иван Подкарал е, Коледо, коладе ле, Св. Иван три гемии златно жито. Та ги кара в Цариграда, та да вземе бели пари. Разигра се Черно море, да ги хвърля в синьо небе. Свети Иван Бога моли: - Запри, Боже, буен вятър, да прекарам златно жито, та да взема бели пари. Ще направя три черкови: първа черква - ситни звезди, втора черква - ясно слънце, трета черква - ясен месец. В първа черква да кръщават, в втора черква да венчават, в трета черква да опяват. Из „Коледарски песни от Казанлъшко” Снимка: Асен Великов

166

с ъ д ъ р ж а н и е ПЕГАС Ивайло Балабанов: Стихотворения - Многая лета!...................................1, Милена Белчева: Стихотворения.............................................................27, Румен Денев: Стихотворения....................................................................38, Георги Венин: Стихотворения...................................................................55, Йонка Христова: Стихотворения - Многая лета!.....................................98, Марияна Хруза: Стихотворения.............................................................108, Генчо Златев: Стихотворения..................................................................124, БЕЛЕТРИСТИКА Пенка Чернева: „До Св. Петър…” - разказ..................................................14, Златимир Коларов: „Проклятието” - разказ.............................................47, Пенка Бангова: „Щастие”- разказ............................................................138, КРИТИЧЕСКО ПЕРО Кольо Георгиев: За „Въпреки всичко” на Пенка Чернева..............................18, Анжела Димчева: За „Изкупление” на Димитър Васин..............................33, Елка Няголова: За поезията на Лили Качова.............................................73, Мина Карагьозова: За „Играещата със стихиите” на Катя Зографова....94, Начо Христозов: За „Изгорени писма” на Петър Краевски.......................105, ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Страници от Украйна: Иван Волосюк, пр. Е.Няголова...............................21, Страници от Русия: Влад. Фьодоров, пр. И.Панкева и Е.Няголова........79, Страници от Сърбия: Неделко Терзич, пр. Ст.Попова........................90, Страници от Украйна: Иван Нечипорук, пр. Е.Няголова...................133, МУЗИКА Федерико Гарсия Лорка: „Музиката е вампир” - есе.................................24, „Как се ражда една песен?...”.................................................................152, АТЕЛИЕ Доц. Д-р Деница Янева: „18-о биенале на графиката - Варна”.................64, Галерия „Знаци”: „18-о международно биенале на графиката”.................144,

167

ПРОЧЕТЕНО ЗА ВАС Благовеста Касабова: За „Изгорели сълзи” на Мария В. Николова ............88, Кева Апостолова и Калин Терзийски: За Валентина. Михайлова.....122, МЛАДО ПЕРО Деница Кръстева: Стихотворения.........................................................112, ЕЗИК СВЕЩЕН Генка Петрова: „Езикът - това съм аз…” .................................................115, СЦЕНА Юлиян Атанасов: Полетът на „Фениксите” ...........................................118, ОБЩЕСТВО Елка Няголова: „Българското „А, Бе… в Улан Батор” .............................128, ОТНОВО НА СВЕТЛО Людмил Янков: „Стъпки във въздуха” - един бял спомен .........................154, КОРЕНИ „Подкарал е Св.Иван…” - народна песен ..............................................166.

година дванадесета, Изкуство, литература, общество

4/2015

Издава: „Ñëàâÿíñêà ëèòåðàòóðíà è àðòèñòè÷íà àêàäåìèÿ” - Âàðíà ISSN: 1312-4412 Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. „Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: cavaletvarna@gmail.com

168