Списание "ЗНАЦИ", бр.3/2015 г. by capola

ÑÅÄÍÀËÀ ÌÈ Å ÄÐÀÃÀÍÊÀ Ñåäíàëà ìè å Äðàãàíêà ó ÷è÷îâà ñè ãðàäèíêà, ïîä ÷åðâåíàòà êàëèíêà, êîñòåí ñè ãåðãåô øèåøå, êàòî øèåøå, ïååøå. Ñëàâåé íàä íåÿ ôúðêàøå è íà Äðàãàíêà äóìàøå: - Äðàãàíêå, ìîìà õóáàâà, ÿ ïåé, Äðàãàíêå, äà ïååì, àêî ìà, Äðàãàíêå, íàäïååø, êðèëöàòà äà ìè îòðåæåø, êðèëöàòà äî ðàìåíöàòà, êðà÷êàòà äî êîëåíöàòà. Àêî òå àçè íàäïåÿ, êîñàòà øà òè îòðåæà, êîñàòà äî êîñè÷íèêà, âèòî øà ãíÿçäî èçâèÿ, äðåìíè øà ïèëöè èçìúòÿ. Ïåëè ñà, íàäïÿâàëè ñà, ìàëêî ìè, äæàíúì, íå ìëîãî, òúêìî ìè òðè äíè, òðè íîùè -

Äðàãàíêà íàäïÿ ñëàâåÿ. Ñëàâåé Äðàãàíêè äóìàøå: - Äðàãàíêå, ïåñíîïîé÷èöå, íåùè÷êî øà ñà ïîìîëÿ, äàíî ìè ìèíå ìîëáàòà, äàíî ìà ìåíå ïîñëóøàø, êðà÷êàòà äà ìè îòðåæåø, êðà÷êàòà äî êîëåíöàòà, êðèëöàòà íå ìè îòðÿçâàé, äà ôúðêàì, äà ñè ïîäôúðêâàì, ÷å èìàì äðåìíè ïèëåíöà, ïèëåíöà äà ñè î÷óâàì. Äðàãàíêà ñëàâåé äóìàøå: - Ñëàâåé÷å, ìèëî ïòè÷åíöå, íå ùà òè ðåæà íèùè÷êî, íè êðà÷êà äî êîëåíöàòà, íè êðèëöà äî ðåáúðöàòà, ìåíå ìè ñòèãà ôàëàòà, äåòî ùå êàæàò õîðàòà: - „Äðàãàíêà íàäïÿ ñëàâåÿ!

Анжела ДИМЧЕВА

Антология „България”

ИСТОРИЯ

Разграбена България се моли не пред икони, не пред велможи... Не останаха вече жетвари, на трона седят продажници. Стопи се времето като очакване, остана жива само шепа страх, възходът всъщност е падение, а гербът – просто украшение. Снегът рисува по телата на две самотни, ококорени ели, наблизо скреж целува блатото и в слалом гърчи вятърът... мъгли. А в полет птицата увисва – от лед крилата оковани са... Раздават свободата задкулисно, небето е платено за избраните. Горещо, като тишина пред взрив – без крясъци и без молитви, в кули-думи или с поглед-апокриф, сираците на Прехода се скитат... От Швеция, до Чили и Китай славянската ни кръв попива, а тука мутренски хайлайф чертае лъжеперспективи. В градините витаят сенки на идеи, а куклите танцуват в парламента, Града на Мъдростта е всъщност гейша, продава всичко, всичко е проценти. Разграбена България се моли ту за евро, ту за квоти, ту за долар. Една човешка длан като просия... След толкова царе, след толкова светии…

Християн ОБЛАКОВ

Роден на 15 март 1989 г. в гр. Варна. През 2008 г. завършва профил „История и цивилизация” при НГХНИ „Константин Преславски”, гр. Варна, след което защитава юридическа диплома от ВСУ „Черноризец Храбър” през 2013 г. Автор е на книгите от поредицата „Варненски Архитекти”: „Архитектът-аристократ Дабко Дабков”, „Архитект Стефан Венедикт Попов”, „Сецесионовият инженер и рационалният архитект”, „Благородният архитект”, „Варна на арх. Дабко Дабков”, „Чешкият майстор на сецесиона”. През 2010 г. открива своята първа самостоятелна научна изложба, посветена на творческия път на арх. Дабко Дабков, която гостува в София и Трявна. Понастоящем авторът продължава изследователската си дейност върху житейското и професионално битие на архитектите Никола Лазаров, Димитър Раделия и Атанас Несторов.

Сецесионовият инженер – Йосиф хаджи Стоянов Очарованието на Варна се намира в нейното богато културно-историческо наследство, природните дадености и разбира се - нейните хора. Списъкът на достойните варненци от недалечното ни минало е дълъг. Плеяда от имена са радетели за създаването на този красив евро-

пейски град. За съжаление е фактът, че голяма част от тези личности са потънали в сянката на забвението и то напълно незаслужено. Сред тези имена, които заслужават почит и памет, е Йосиф Иванов х. Стоянов (1880-1939 г.). Роден е на 18 юни 1880 г. в Кюс-

Инж. Йосиф хаджи Стоянов, 1906 г. Варна.

тенджа, днешна Румъния. Произхожда от стар котленски род, прокуден от родния си край по време на Априлското въстание. Йосиф х. Стоянов е син на Иван х. Стоянов Бончев и внук на богатия търговец на добитък х. Стоян Бончев. Търговските контакти на семейството се разпростирали до различни краища на Османската империя и хад-

жи Стоян натрупва благосъстояние. Съпругата му е също от Котел. Името ù е Жейна Берович и тя е сестра на известния български възрожденец и просветител д-р Петър Берон. Младият Йосиф х. Стоянов посещава българското училище в Кюстенджа, докато баща му развива усилена търговска дейност. През 1890 г. семейството се премества да живее в Гьорц, Италия, където Йосиф завършва гимназия, след което работи две години в търговската кантора на баща си. С далновиден поглед към бъдещето Иван х. Стоянов заделя пари и изпраща сина си да учи хидроинженерство и сградостроителство в Техническия университет в Шарлотенбург, Германия. Именно през време на следването си Йосиф х. Стоянов се запознава с бъдещата си съпруга Велика Железарова (1886-1971 г.). Младата дама пристига в Германия, където следва немска филология. Любовта им се увенчава с брак, години след завършването

Доходно здание на Жозефина Фройнд, детайл.

на университета, когато през 1911 г. Йосиф х. Стоянов предприема пътуване до родния град на Велика Кукуш в Македония, за да ù поиска ръката. През 1905 г. към името си, Йосиф х. Стоянов добавя и диплома с титла „магистър-инженер-архитект”. Още същата година той се завръща в България. Именно тук е редно да се подчертае, че това е тенденция в българското общество след Освобождението. Младите българи, завършвайки гимназия, продължават образованието си в университетите на Централна и Западна Европа, след което се завръщат в Отечеството си, с готовност да доразвият и покажат своите творчески професионални заложби. В началото на ХХ в. Княжество България все още има нужда от специалисти в почти всички области. Йосиф х. Стоянов е привлечен на служба към Министерството на пътищата, обществените сгради и благоустройството, откъдето го разпределят като хидроинженер към Техническата служба на Община Варна. Можем да помечтаем и да си представим това време, когато градът изживява период на подем и усилено строителство. Процес, който довежда до създаването на европейското лице на Варна. Редица архитекти и инженери се надпреварват, кой да създаде по-красива и елегантна сграда. По това време

Йосиф и Вела х. Стоянови в двора пред дома им във Варна.

работят архитектите Дабко Дабков, Никола Лазаров, Атанас Несторов, Димитър Раделия и др. Инж. Йосиф х. Стоянов започва своят творчески път с изработването на проект, при това безплатно, за колодрум на Българското колоездачно дружество. Днес на това място се издига Дворецът на Културата и спорта. През 1909 г. започва изграждането на водопровода Харами дере, при проучването на който участва инж. Йосиф х. Стоянов, а впоследствие ръководи и неговото цялостно изграждане. Строителните дейности се осъществяват в периода 1909-1911 г. Освен тези първи професионални стъпки, инж. х. Стоянов се включва и в местния политически живот като общински съветник. Не страни и от обществени прояви. Участва в уч-

VVV

Доходно здание на Жозефина Фройнд, проект от 1912 г.

редяването на дружество „Варненска техническа дружба”, клон на Българското инженерно-архитектурно дружество. През 1911 г. дори заема поста Секретар. Членува и в комитета „Българско Възраждане” и е сред дарителите на средства за изграждането на Алеята на Българското възраждане в Морската градина. През 1911 г. инж. х. Стоянов напуска общинската си служба и регистрира собствено инженерностроително бюро, посредством което се отдава на частна практика. Проектира и ръководи изграждането на десетки сгради. Първият му

частен проект е неговият собствен дом, който гради като семейно гнездо за обичната си съпруга Вела инж. х. Стоянова. Към днешна дата сградата не е запазена, но се е разполагала на бул. „Княз Борис І”, в съседство с дома на композитора Добри Христов. Годините до избухването на войните за национално обединение (1912-1918 г.) са белязани от икономически подем, което обяснява и архитектурното богатство, което инж. х. Стоянов завещава. По това време господстващото архитектурно направление е сецесионът. Познато е още като ар нуво, югендщил или модерн. Йосиф х. Стоянов е силно запленен от очарованието на сецесиона и това се вижда в проектите му. Неговите сгради са богато украсени със скулптурнопластични детайли. Редуват се елементи от някогашното необароково изкуство, от мавританската култура, усеща се и духът на българското Възраждане. Особено впечатляващи образци от този период са домът на търговеца Стефан Милков на бул. „Княз Борис І” № 67 от 1912 г. Ситуирана на ъгъл с масивен вход, оформен като мавританска дъга, сградата запленява окото на зрителя. Множество маскарони се взират в минувачите и същевременно излъчват спокойствие и домашен уют. Също през 1912 г. при кръстовището на улиците „Дръзки” и „Охрид” инж. Йосиф х. Стоянов изгражда импозантно-

то Доходно здание на Дим. х. Нейчев, което собственикът подарява на любимата си дама Жозефина Фройнд. И тук сецесионът е завладял фасадните пространства с елегантни форми. Прозорците, поставени в строги редици, са обединени при последния етаж от огромни дъговидни пана, където са вградени плетеници от флорални мотиви, които се „вият” по фасадата, а между тях множество маскарони, изобразяващи красиви лица на дами. Като допълнителни примери могат да се изброят и домът на сем. „Русеви” на ул. „Братя Шкорпил” № 12, където проектантът добавя и дървени стрехи с фини профилирани конзоли, спомен от възрожденската ни архитектура. Не по-малко елегантна е и къщата на Харалампи Димитров на бул. „Княз Борис І” № 41, със своите декоративни конзоли, оформени като разперили криле орли и пищни растителни украси.

С избухването на Балканската война през 1912 г., инж. Йосиф х. Стоянов спира своята професионална дейност и отпътува за фронта, взимайки участие и в Междусъюзническата, и в Първата световна война. Именно през последната, в битката при Тутракан е ранен тежко в областта на сърцето и е опериран във военния лазарет на Н. В. цар Фердинанд І от придворния лекар проф. д-р Епингер. На 27 март 1917 г. инж. Йосиф х. Стоянов се завръща във Варна и остава под грижите на съпругата си Вела, не взема участие в повече военни действия, но до края на живота си има здравословни проблеми, следствие на жестоката военна рана. Следвоенните години са тежки, белязани от финансова, политическа и бежанска криза. Периодът на Belle Epoque е вече отминал. Елегантният сецесион отстъпва пред модерните архитектурни направле-

Къщата на търговеца Стефан Милков, детайл.

ния ар деко и баухаус, прогласяващи строгост и скъсване с миналото, свързвано с неостиловете. Инж. Йосиф х. Стоянов пререгистрира строителната си фирма и все още проявява предпочитание към духа на ар нуво. Възобновява и обществената си дейност. През 1926 г. се включва в Комитета по изграждане на Морските бани. Съвместно с арх. Желязко Богданов проектира и ръководи строежа на стълбището при Северните бани. Също от този период е и проектът на водопровода „Батова-Варна”, който все още се ползва. Последният крупен проект на инж. х. Стоянов във Варна е преустройството на старата къща на д-р Димитър Цонев на ул. „Шуменска” (дн. ул. „Шопен”). През 1932 г. старата двуетажна сграда е надстроена и пристроена, като по този начин отваря врати най-новият и модерен за времето си гранд хотел „Империал”. Реномираното здание се пре-

Поручик Йосиф х. Стоянов на Добруджанския фронт, 1916 г.

връща в знаково за Варна и често се изобразява върху пощенски картички и рекламни материали на общинското управление. На 6 март 1936 г. кметът на Варна инж. Янко Мустаков е уволнен със заповед на министъра на вътрешните работи. До това се стига, тъй като Янко Мустаков се стреми да не допуска външна намеса от страна на висшестоящите държавни оргаКъщата на търговеца Стефан Милков, проект от 1912 г.

Строежът на стълбището пред Северните морски бани

ни в работата на Община Варна. За временен кмет на града е назначен Йосиф х. Стоянов. Предвид неговото обществено положение и уважението, с което се ползва от съгражданите си, той остава на този пост до ноември 1936 г., когато се премества в София по покана на инж. Мусман. Последните години от живота си Йосиф х. Стоянов посвещава на работа по изграждане на новата водопреносна система в София и проекти на фамилни домове. Но на 13 януари 1939 г. военната рана си

взема своето. Йосиф хаджи Стоянов умира на 58 години. Макар и за кратък период от време, Йосиф х. Стоянов успява да създаде великолепни сецесионови архитектурни бижута, без да пести от собствения си талант и време. Това му донася прозвището „Сецесионовият инженер”. Със своята архитектурна, инженерна, обществена и политическа дейност, той оставя светла диря в паметта на варненското битие и в образа на самия град.

Кметът инж. Йосиф х. Стоянов изнася реч пред катедралния храм през 1936 г.

Драга ДЮЛГЕРОВА

По някакви свои си нестандартни пътеки лъкатуши животът на варненската, на българската поетеса Драга Дюлгерова. Родена е в далечно планинско селце. „Не съм княгиня, чедо съм на Крупник“ - гордо заявява тя. Но потеклото ù иде от беломорски бежанци-българи. Известно време живее в Италия и САЩ. Завършила е българска филология, но работи като художничка, като драматична и куклена актриса. Има 5 самостоятелни изложби, издала е 11 книги с поезия, които сама илюстрира. Нейни стихове са публикувани в САЩ, Канада, Русия... Напоследък излязоха от печат поетичната книга „Спасена тишина“ и диалогичната мистерия „По стълбата от Седмото небе, или В живота като в театъра“. Авторка е и на романа „Въртопът“, жанрово определен от нея като родова приказка. Член на Съюза на българските писатели. Без нейното име съвременната литература на Варна би била с няколко карата по-бедна…

АВТОБИОГРАФИЧНО От Бяло море до Черно какви ли не ветрове ме люляха. На корен не е връзвана люлката ми. Булка бях, но без сватбена роба. Робиня бях на този, който ме взе. Безпесенни, дори сватовете мълчаха. Сложих масата. Ядоха, но не благославяха. А аз благословена бях, но отвътре. Отвън не личеше.

Без белило и червило, безпесенно тръгна животът ми. И какво от това? Толкова много песни пазех. Във студените нощи, на скрито, от съня си ги късах - да ме топлят. Те ми бяха Любов и надежда, и нежност. Толкова много песни ПАЗЯ – корен са пуснали в мене и от кръвта ми поникват. Когато товарът ми дотежи, спирам за малко. Бог ми е казал, че мога да спирам за малко. Тогава пея и планината на две се разделя. Пея и път се открива, път се белее. Пролетни ветрове шарени люлки люлеят и се катери песента от земята до небето, и пак надолу, и пак нагоре… Затова ли и в мъка, и в радост думите стават на песен? Радвам се, Боже, на силата, вложена в мене. Ту тъжно, ту весело ми е – ала песенно ми е. Пея.

ЗИМНО Настойчиво, дъждът на зимата върху стъклото с остри камъчета чука – надява се да свие дом във мен... Веселите мои гости – сезоните добри и щедри, завинаги отплаваха към други брегове. Сега е ред да срещна този гост – несретникът, дошъл да се нахрани с чорбица топла – от топлите ми спомени приготвена... Дъждът на зимата е вече в мен. Вали, вали, вали.

ВЪЗКРЪСВАНЕ Продавана на части. И предавана. Със необят ли? Не – с човешка длан сравнявана. Как искам със родените, за теб да паднат в бой – да мерим ръста си. Незнайните им гробове мълчат – орли над тях чертаят кръстове. И ние сме зачеркнати. И днес едва ли светът със мила длан ще ни погали. Падения, страдания, тегоби. На чужди и на свои - жалки роби. Простù ми думите – признавам, че съм слаба. Единствената мисъл днес за хляба е. Мечти и упования, и горди небеса! Със знамето увихме телесата си. Понеже голотата грях била от Бога – сега и знамето за дреха ни е много. Сестра те чувствам и поемам риска да изрека това, защото си ми близка. Ти знаеш как – надвесена над двете полушария, изричам името ти. Мила ми, Българийо, възкръсвай вече, че изгни на кръста си. Помози Бог! Аз плача и се кръстя.

ДАЛИ Потъвам в себе си. Оприличавам се на орехче, забравено сред гнила шума. Дъждът върху черупката ми громоли. Да устоя на повика не мога и пущам коренчета във пръстта... Напролет, сред зелените листа, дали ще се люлее песен?

МОЛИТВА КРАЙ РЕКАТА ЛЕТА На двата бряга на реката Лета стоим умислени, потънали във себе си. Разделя ни водата и отнася всичко, всичко... Дори да е готов за Онзи свят билета ни, и времето до полета да се измерва в крачки, ще се усмихваме и ще приемаме света със сетива лирични. Със сетива почти, почти магични. Сега сме куклите Мели и Арлекин. Играем на игра, от младостта останала: по Бързоходещия вятър пращаме целувки. Достигнахме до каменна стена. Молитва е дълбана върху нея, но няма букви. Знаците са руни – вестители от стари времена. Изричаме молитвата на срички. Сълзите ни в тревата падат, падат – като дъга с кристалчета от цветна светлина. Последното написано е важно: „Благодаря, Ти, Боже, че обичах! Благодаря, Ти, Боже, че обичам! Благодаря, че още ме обичат!”

КОЛЕДНА КАРТИНА На Валентин Кръстев

И звездна, и снежна, нощта нахлупи два бели калпака върху двата баира. Сред преспите има пъртина. Селото е като празнична пита, разполовена надве. Очите на къщите, безсънни и жълти, към пътя надничат. И чакат светло чудо оттук да премине. Накичена с пуканки, бяла песен през пъртината весело скача. Ето го чудото! Коледа е.

ПОРТРЕТ НА ЗИМАТА Потоците вода, сред скалните отломъци родени, сега се плезят с ледените езици. Коритото на буйната река – скова ковчег, а бялата вода, привидно мъртва, изгуби своя глас. Сред зимния сезон вървя. Опитвам се да разбера дали гласът ми, както някога, замръзналите звуци ще разбуди. Крещя с флигорните на ветровете, но омагьосаното царство спи... Сред преспите една жена ме чака. Учтиво се здрависвам с Зимата, защото възрастта ù го изисква. Обримчени със паяжина сребърна, очите ù – очи са на старица. Тъгата в тях защо ми е позната? Това не са ли моите очи? Къде се е изгубила зелената им светлина? Здравей, старице! Продрана с нокти е белотата снежна на лицето ти.

Кървят ръждивите следи от ланска шума, ала да върнат пламъка на есента не могат. За другите сезони няма смисъл дори едничка дума да си кажем... Косите ти – преплетени дървета, доскоро с есенна коприна украсени – сега са голи. Дърветата, сред заснежените полета, протягат черни пръсти към небето – опитват се да се прекръстят. Загърбили живота свой, за другите от слънцето измолват светлина... Сред заснежените полета, в предела на пътеката си земна и аз протягам пръсти към небето. И аз за светлина се моля. ПОЧТИ КАТО ЗА СБОГОМ С усмивка ще си тръгна от света. Какво ти тръгване – излитане ще бъде... Живях добре. И зле живях. И радостни и смутни времена, и празници, и клади от Любов. Приятелства, предателства и злост, и весели възторзи, но на Земята бях. Живях. Във пропасти се сривах и от дъното на нищетата към върха като сизифов камък носех своята ранена същност. Ала след мъки, след страдания и страсти – усещах, че пораствам... Крилата ми сега не са ефирни, бели ангелски крила. През сприята на огнени потоци минах. Крилата ми са наранени.

Крилата ми са уморени и Земята се отдалечава. Навярно, скоро ще си тръгна. С усмивка ще си тръгна от света. И Тук и Там – завинаги ще ви обичам. Не ме жалете, няма смисъл – към края свой напредва мойта мисия. Тук бях. Вървях. Накуцвах. Падах. Тръгвах пак. Дори – летях! Не ме жалете! Аз живях! Живях! Живях!

КОЙ ЗНАЕ КАК... На J.K.

Кой знае как и защо един старец танцува на тротоара. Танцува за дребни монети. Като летен дъжд монетите падат – кратко и шумно. Старата шапка в нозете му се усмихва. И минувачите се заливат от смях, ала кой знае как и защо, във очите им има сълзи. Едно цвете, от някого хвърлено, спира в ръцете на стареца. Сега той разговаря със цветето. Пеперудено го докосва. И кой знае как и защо – цветето се превръща в прекрасна любима. Публиката въздиша, плаче и се смее.

Дъжд от монети валят върху старата шапка. Старецът танцува заради всичко, което било е, заради всичко, което е вече в небитието. Сам под небето, сам сред толкова много мъже и жени, и деца – кой знае как и защо, старецът все още танцува. Танцува на тротоара.

НОЩТА НА ЧУДЕСАТА Градът живее долу сред слънцата. На хълма – хладен повей. Дървесата са мимове, с гримирани лица – покланят се в нощта на чудесата. Вечерен шепот шепне стихове. Щурче в ухото ми две нощи пее. Две нощи някой някого зове, ала го няма чудото. Къде е?... Градът гаси слънцата си под нас. -До утре – казвам – хайде, стана тъмно. „Какво ти утре?! – пита нечий глас. - Постой! Почакай! Скоро ще се съмне.” Зорницата разгаря огньове. Какво небе – достойно за рисуване! Какво небе – достойно в стих да е! Притихваме. И странни думи чувам... Във сън-прокоба съм и поглед свеждам, защото краят вече е предречен... В часа най-чер орли чертаят мрежи. Орли пищят. И бродът е пресечен. Незнайно как, на твоя бряг дошла е зима. Сезоните да върна аз не мога...

„Не е сънуване. Не е сънуване, любима. На земните предели казвам - сбогом. Сбогувам се с поезия, със музика и със рисуване. Това е нашето сбогуване, любима. Това е нашето сбогуване.” Звезди валят над раменете ни. Със звезден шал намята ни нощта. Учудени сред чудото от часове стоим. Да си разкажем можехме сто хубави неща. Но за пореден път, но за последен път – мълчим, мълчим мълчим... Бе живо пламъчето. Гасне, вече гасне. Помръкна пътят светъл. Тръгна си нощта. Напразни угризения. Несподелени страсти. И страшен вятър слага край. Аз край не ща... Зад нас, на хълма – цялата гора прекършена. Сълза, дошла случайно, тайно бърша. Художник: Маргарита Войнова

Красимир БАЧКОВ

Роден на 18.08.1958 г. в Добрич. От години живее във Варна. Автор на няколко сборника с разкази и два романа. Сред тях са книгите: „Дългият път през тунела”, „Синият кон”, „Легионът на обречените”, „Кураж за другите”, „В очакване на утрото”, „Слънце за двама” и „Българчето” (роман за деца). Носител на седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски, украински и сръбски. Член на Сдруженията на писателите в Добрич и Варна, на Съюза на български писатели, както и на Славянска литературна и артистична академия. Основател и редактор на вестник за животопис и култура „Антимовски хан”. Участник е в няколко международни фестивала на поезията – във Варна – България, в Черна гора и в Румъния. Той е разказвач, близък до духовния свят на читателите. Бунтарите и вярващите в чудеса му се доверяват… Работи като учител по изобразително изкуство.

БЕЗ ЧУВСТВО ЗА ХУМОР С Петьо сме приятели. За всичко се разбираме, с изключение на едно. Аз смятам, че Петьо няма чувство за хумор, защото моето си е много добро, но той също ме упреква, че не разбирам от майтап. И за да не съм голословен, ще ви разкажа няколко случки, които да потвърдят думите ми. В края на февруари, преди заплата, бях свършил парите и един късен следобед се прибирах към къщи. Увил се бях с шал около ушанката, но ръцете ми бяха буквално премръзнали. Опитвах да се стопля, като си представях чаша коняк и до нея чаша чай. Пиеше ми се, но като няма-

ше кой да почерпи! И в същия момент съзирам срещу мен приятеля си. Вървеше по тротоара, с вързано на каишка голямо черно куче. -Здрасти Петьо! Накъде с тоя страшен звяр, в тоя зверски студ? – опитвам се да остроумнича аз. -Съседката го остави за два дни, да го гледам. Обаче само с гледане не става! Трябва и да го разхождам. -Ами, що не идем до кръчмата на бай Данчо, да почерпиш едно коняче с чайче? Хем ще разходиш това страшилище, хем ще се постоплим, че ако ме чукнеш по носа, буквално ще се строши! -Ама ти... много ли ти е студено? -Премръзнал съм като куче! -Дадено! – ухили се Петьо и махна каишката на черния настръхнал звяр. – Дръж, Мечо! Хукнах като лекоатлет, защото отворената паст на чудовището ме последва веднага. Бягах, а кучето дишаше като змей подире ми. Към края на улицата ме подмина, изправи се по-високо от мен и джафна. За малко да ми изтърве кранчето и да се подмокря от страх, но черният звяр завъртя рунтава опашка и заподскача наоколо. На него просто му се играеше, като на всяко куче, впрочем. След малко Петьо се приближи и вика: -Да ходим сега, да почерпя чайче с коняче! -Върви на майната си! – отрязах го, възмутен от току що преживения ужас. -А сега не се ли стопли? Майтап, бе, друже, майтап! – продължава да ме дразни той. -Ще черпиш два коняка, заради глупавия ти майтап! -Дадено! И да знаеш, че нямаш чувство за хумор! Нямаше смисъл да споря с него. Ръцете ми, вярно, се стоплиха, както и цялото ми тяло. Обаче, на каква цена! Друг път сме на премиера на книга, в къщата на Сдружението на писателите. Авторът Георги Малинов е голям приятел на Петьо, но според мен е абсолютен графоман. Не вярвам Петьо да не го знае, но винаги се изказва добре за книгите му. Сега аз дойдох по-рано и седнах на първия ред, а Петьо закъсня и остана извън залата, в коридора. Оттам наднича и гледа представлението час и половина. Като излязохме и си взехме по чашка винце от препълнената за почерпка маса, го попитах:

-Хареса ли ти премиерата на Гошо? -Уф! Какво да ти кажа? Отвън нито се чува добре, нито мога да видя нещо като хората! Най ме е яд, че не успях да чуя стиховете, под акомпанимента на китара! -Не се ядосвай! – успокоих го. – Аз от първия ред всичко виждах и чувах перфектно, за съжаление! А стиховете с китарата бяха най-големият кошмар! Така, че ти си на далавера, друже! -Да ти скоча на чувството за хумор аз! – сърди се Петьо, но протяга ръка, да се чукнем с винцето. Вчера се наложи да регистрираме едно туристическо ремарке, което Петьо си купи. Ремаркето бе немско, малко и много приятно на вид. Отгоре имаше брезентово покривало, което го правеше още по-очарователно. Той в момента няма кола, затова го закачихме с моя джип и отидохме в КАТ да го регистрираме. Обаче, преди да попълним нужните документи, трябваше да платим гражданска отговорност и превод на документи. Пред службата за регистрация имаше голяма опашка, където може би случайно се бяха наредили доста млади и хубави момичета. Преди нас един мъж тръгна към бараките за екотакси и гражданска отговорност, но полицаят при бариерата го спря. Посочи му да мине обратно през портала, за да стигне до нужните канцеларии. Пътят през пункта за прегледи бе около двадесет метра, а да обиколи човек, трябваше да върви почти половин километър. В тази жега през август, това си бе цяло мъчение. Ядосан, мъжът тръгна по обиколния път, а малко след това пред полицая застана доста засукано момиче. Него полицаят пусна без проблем. Петьо наплюнчи палец и предложи на висок глас: -Хващаме ли бас, че полицаят е гей? Хората около нас ни изгледаха с любопитство. Без да им обръща внимание, приятелят ми каза: -Гледай внимателно! Ако мине някоя хубава мадама, полицаят ще я пусне да мине направо от женска солидарност, а ако идем ние, ще ни накара да обикаляме! Ще се лепне за нас, геят му с гей, да ни предизвика! Не се хванах на бас. Почакахме малко и когато две симпатяги отидоха при ченгето, той ги пусна с усмивка. Веднага след тях застанахме пред „органа на реда”, но той смръщи вежди и посочи към портала: -Оттук не може! Специален режим на преминаване! Обиколете през портала!

-А момичетата как пуснахте? – ядосах се аз – За тях специален режим няма ли? -Аз нали ти казах, че е гей? – ухили се Петьо – Долен, гаден гей, неговата кожа мръсна! От опашката наблизо всички започнаха да се смеят. Полицаят побесня, изтри изпотеното си чело и изръмжа: -Ти кого наричаш гей, бе?! -Знака, другарю старшина! – посочи знака за забрана на паркиране, до бариерата приятелят ми – Аз си общувам с предметите. Малко съм странен, но ние, писателите, сме такива. Ти чел ли си книги, другарю старшина? Знаеш ли какво е писател? За миг се почудих, инфаркт или инсулт ще получи по-скоро униформеният служител. Той обаче реагира стериотипно: -Ще ти дам аз един старшина! Я си дайте документите! -Заповядай! – подаде му документите за ремаркето Петьо. -Личните карти, не това! – зачервен като домат, едва успяваше да изговаря думите полицаят. -Но защо? – учудих се аз. -Защото съм упълномощено от закона лице и сте длъжни да ми представите личните си карти за проверка! -А какво ще ни проверявате, другарю старшина? Марихуаната и калашниците разтоварихме в къщи. Тук докарахме само ремаркето. -Слушай, бе! – едва се овладя полицаят. – Ако веднага не се легитимирате, ще ви арестувам и тъпите майтапи ще ви излязат през носа! -Ама, така кажи бе, другарю старшина – припя Петьо отстрани. – Ще се легитимираме, как не! – и му подаде членската си книжка към Съюза на българските писатели. – Тук на снимката съм с друга риза и сако, но всеки грамотен полицай ще ме познае! Вие колко сте грамотен, другарю старшина? Средно образование имате ли? Щото да стоите на тази бариера… или сте без средно, или са ви наказали! Хората от опашката неусетно се бяха приближили и сега цвилеха от смях. Полицаят откачи от кръста си портативна радиостанция, натисна едно копче и с разтреперан глас изрече: -Ало! Спешно елате при бариерата! Извънредно произшествие! Код три! Почти на мига, от администрацията на КАТ изхвръкнаха двама униформени и за секунди притичаха до нас.

-Арестувайте тези двамата – посочи ни пазачът на бариерата. – Отказват да се легитимират и се гаврят със службата ни! Двамата му колеги се спогледаха и мълчаливо ни щракнаха белезниците. Поведоха ни към сградата на КАТ и там ни бутнаха в една прашна канцелария, без да отговарят на въпросите ни, що за полицейски произвол е това. Подпрях се на една циментова колона в средата на стаята и упрекнах приятеля си: -Винаги съм ти казвал, че нямаш чувство за хумор! -А ти нямаш чувство за мярка – отвърна той. – Щеше да побъркаш човека с тая марихуана и калашниците! След половин час ни пуснаха, разбира се. Началниците на полицая се оказаха на нужното ниво. Потънали в пот, отидохме до магазина срещу КАТ и си купихме по един сладолед. Без да ми обяснява защо, Петьо купи още един. Затътрихме крака отново към бариерата, защото вече бяхме платили гражданската отговорност и превода на документите. Вече можехме да влезем законно при пункта за технически прегледи. Щом приближихме и полицаят ни видя, сякаш го удари ток. Застина на място и с присвити очи ни проследи, докато стигнахме до него. С найневинна физиономия приятелят ми показа сладоледа, който държеше и заяви пред зяпачите наоколо: -Сладолед за най-стриктния полицай тук! Под жежкото слънце, униформеният би се стопил като свещ, ако имаше тази възможност. Така го бе напекло, че машинално подаде ръка. Петьо обаче го подмина и като се обърна, уточни: -Трябва все пак и да намеря, такъв стриктен служител, нали? Какво да добавя повече? Всеки нормален човек вече е разбрал, че приятелят ми няма чувство за хумор. Просто си чеше езика и понякога хората се смеят от куртоазия. Нищо повече!

Елица ВИДЕНОВА

Журналист, магистър по масови комуникации и журналистика. Има 22-годишен стаж като телевизионен и радиожурналист в БНТ, БНР и др. От 2010 г. е Директор на БНР - Радио Варна. Автор е на 6 поетични книги. Има десетки публикации в местния и централния печат, в редица антологии. Стиховете ù са превеждани и публикувани в престижни задгранични литературни издания на руски, украински, френски, полски, сръбски, македонски, арабски, албански език. Печелила е редица награди от регионални и национални конкурси за поезия, сред които: от Националния конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе /1996 г./. Книгата ù „Бродница“ е отличена с наградата „Вл. Башев” /1998 г./, а „Яж ябълки и си мълчи” получи награда „Варна” за литература - 2013 г., присъждана от Община Варна за ярки постижения в областта на културата. Членува в СБП, СБЖ, Международната асоциация на писателите и в Славянска литературна и артистична академия.

ПОМЕН ЗА МАМА Как да те изплача, мила майчице – цялата вода на този свят не стига?! На сълзата ми крепиш се в крайчеца и не искам да те пусна – няма мигване! Как да се прегърна в топлината ти, като всички въглени на този свят са малко да заместят слънцето на лятото в твоите ръце, когато... Всеки залък, мила моя майчице, винаги пресяда,

щом си спомня питката, омесена с обич за детето ми от тебе... Пак е сряда... По средата на живота съм – провесена между спомена за звънкия ти смях и... тишината. Всичко друго е крило на вятър... Страшно тъмно е, но... някак оживях... Мила мамо, ти сега нали си светлина?! ПРИЯТЕЛСКО Добре дошли и днес, приятели – сърцето ми бе светъл дом за вас. Сърцето ми бе всъщност лятно и топло се изпя... на глас. Не приюти една фалшива нота, когато в нашето пристанище на юг по петолинието на живота ни танцувахме един със друг. Не се заключи и дори, когато бе в ролята на... ням акорд в любимата ни песен – „Лятото”. Какво ли всъщност то е? Скоро

ще пожълтеят есенно душите ни, а „хълмът с лудата трева” ще стане стръмен. Ще се питаме какво ли да запеем след това... И вероятно май едва тогава – в предчувствие за бяла, зимна нощ, ще разберем, че си е заслужавало да сме една мелодия и още не сме готови да я свирим соло... Добре дошли в сърцето ми наесен! Споделяхме до днес торбите сол – рефрен за бяла лебедова песен...

ЛЯТОТО НИ „Какво е всъщност лятото, какво е – очи на северно момиче...“ Иван Вълев

Сезонът лято вече ни владее – астрономически си му е време и ако роклята ми се ветрее, причината е синоптична – грее най-топлата Луна... Пътека протяга тя през морско бъдеще. Душата ми е невъзможно лека, а в плажа са темелите на къща, която искаш ти да построиш, за да се приютим, когато плисне дъждът... И в нея ще е скришно, ще ни е Дом, защото е написано: Щом бели пеперуди над вълните адажио танцуват, пред вратата ни ще дойде песента и ще попита: „Какво е всъщност... лятото?“.

Снимка: Авторката

СИНЬО БЕЗВРЕМИЕ В часа на най-синьото безвремие сърцето на часовника е спряло! Реанимирам спомена за мен във онзи свят, когато беше... бяло. Когато бях и хоризонт, и бряг, когато се оглеждах в смях... Когато плажът ни бе обладан от сняг, когато в утрото аз всъщност... Бях внезапно четиво за зимна вечер... Прочете ли ме пътьом към деня си? Откри ли думите, с които ВЕЧе ще си обречен ВЕЧно да ме търсиш, защото... най-синьото ти време аз съм? Сърцето на часовника е спряло... Ако е синьо, значи сме пораснали да видим всичките нюанси в бялото.

БЕЗСЕЗОННО Ябълково многоточие съм в петолинието на есента... Всъщност вече е безсрочен – безсезонен, моят „статус“ да дописвам изречения във синтаксиса на песента ти, да съм... твое продължение. Аз да случвам красотата и в лиричното безвремие, и във делничния ред... Аз и пролетният вятър съм, щом си го обвихрил и напред хукнал си... към свободата да обичаш всеки миг, който ще те отведе при лятото, за да бъде твое – винаги! И в контекста на сезоните аз съм бялото на зимата ти! Най-магическият цвят, художнико – любовта в палитрата...

Снимка: Авторката

Поглед към афиша на ММФ „Варненско лято”: „Адриана Лекуврьор” за пръв път във Варна

Няколко реда от пресинформацията за спектакъла: Тридесет години след последната постановка в България и за пръв път във Варна се срещнахме с оперния шедьовър на Франческо Чилеа „Адриана Лекуврьор”. Дългоочакваната премиера бе включена в проекта „Опера в Летния театър”, като част от оперния модул на ММФ

„Варненско лято” 2015 г. Постановката е коопродукция между ТМПЦ – Държавна опера Варна и Македонската опера и балет. Диригент – Вилиана Вълчева, режисьор –Деян Прошев (Македония), асистент-режисьор – Люпка Якимовска (Македония), сценограф – Александър

Златович (Сърбия), костюмограф – Весна Радович (Сърбия), хореография – Олга Панго (Македония), диригент на хора – Стефан Бояджиев. В главните роли са поканени българските оперни певци със световна кариера Цветелина Василева (в ролята на Адриана Лекуврьор), Иван Момиров (в ролята на Маурицио), Даниела Дякова (в ролята на Принцеса ди Буйон), Иво Йорданов (в ролята на Мишоне) и водещите солисти от състава на Държавна опера Варна: Арсений Арсов, Евгений Станимиров, Гео Чобанов, Пламен Долапчиев, Силвия Ангелова и Лиляна Кондова. Италианският композитор Франческо Чилеа (1866-1950) е типичен представител на италианската оперна школа от края на XІX и началото

на XX век. За известния оперен театър „Театро Лирико” в Милано, той композира през 1902 г. „Адриана Лекуврьор” – операта, с която става световноизвестен. Либретото на Артуро Колаути следва мелодрамата на Йожен Скриб, която пресъздава последната година от живота на прочутата френска драматична актриса Адриана Лекуврьор (1692– 1730). Шедьовърът на Чилеа е образец на веристична музикална драма, близка до естетиката на Маскани, Леонкавало и Пучини. В тази своя творба Франческо Чилеа се проявява като тънък психолог, обаятелен лирик и драматург, с особено експресивно чувство за сцената. Великият Енрико Карузо изпълнява ролята на Маурицио на бравурната премиера в „Театро Лирико” на 6 ноември 1902 г.

„Ако България има някаква запазена марка пред лицето на света, това е операта. Жалко е, че българските политици не го знаят“ Интервю на Виолета Тончева с Иво Йорданов – Мишоне в „Адриана Лекуврьор”, премиера в проекта „Опера в Летния театър” и ММФ „Варненско лято” 2015 - През тази година ти получи национална награда от БЧК за кръводарител, ето и сега, само 2 часа, след като си дал кръв за пореден път, си на сцената и участваш пъл-

ноценно в репетицията на „Адриана Лекуврьор”. Какво е усещането, мислиш ли всеки път за жеста, който правиш?

- За мен това е осъзнат принцип още от 1998 година, когато с пълнолетието си получих правото да дарявам кръв. Оттогава досега го правя на всеки 3 месеца веднъж. Като безвъзмезден кръводарител съм готов и във всеки друг момент да помогна. Сега ме извикаха заради една родилка с близнаци. Съзнанието, че си спасил човешки живот, носи несравнимо удовлетворение, чувстваш се по някакъв начин продължен, а и обновяваш физиологически организма си. - На твоя герой Мишоне му се пада ролята на добър приятел, макар че той би предпочел друга роля... - Моят герой е инспициент, асистент-режисьор или - ако трябва буквално да преведем от италиански, директор на сцената. Той ръководи всичко, което се случва на сцената, но не може да ръководи това, което се случва в живота. Влюбен в примадоната Адриана, той възнамерява да ù предложи брак, още повече, че току-що е получил наследство. За Адриана обаче Мишоне е само добър приятел, комуто в момент на откровение тя признава, че е влюбена в друг. Той замлъква, приема участта си и поддържа приятелски докрай своята любима. Във второ действие, когато Адриана се забърква във фатален лю-

бовен и политически триъгълник, Мишоне се обръща към нея с думите: „Да оставим игрите на големците, ние сме обикновени хора, ние винаги губим”. Това негово предупреждение определя хода на цялото действие и се превръща в основно послание на творбата. Още в момента, когато отказва да се вслуша в приятелския съвет на Мишоне, Адриана вече е обречена. Особеното в операта „Адриана Лекуврьор” е, че създадена по действителен случай, тя задава всички онези най-важни житейски въпроси, които винаги са били в центъра на изкуството.

- Дава и много отговори за света на артиста и на театъра... - Това най-напред. Хората на театъра може да са суетни, ревниви, интриганти, капризни, емоционални и всичко останало, но то им е необходимо, за да станат актьори и да се занимават с изкуство изобщо. Стоенето на сцена по принцип е някаква комбинация между егоцентризъм и ексхибиционизъм, характерно и за артистите, и за политиците. Разликата е, че ние не сме нагли и безочливи като тях. Напротив - наглостта, безочливостта, жестокостта в живота са в състояние да ни парализират, да ни убият. Животът на сцената изсмуква, изтощава, взема ти всичко. Жертваш личния си живот заради живота на сцената, сцената е твоят истински дом и колегите са твоето истинско семейство. През последните години живея почти само в чужбина, предимно в Италия, през януари ще пея в Япо-

ния, но където и да се намирам, аз си оставам възпитаник на Академия „Санта Чечилия” и ученик на Христина Ангелакова. В това семейство се чувствам щастлив. Още нещо. В чужбина единственият повод да се говори хубаво за България, е когато там се изявяват български творци, а не български политици. Навсякъде българските оперни певци са добре приети. Навън да си български оперен певец, означава нещо и ако България има някаква запазена марка пред лицето на света, това е операта. Жалко е, че българските политици не го знаят.

Роден на 5 май 1956 г. във Варна. Завършва варненската Първа езикова гимназия и Софийския университет – Факултета по журналистика. Редактор в Държавното варненското книгоиздателство „Г. Бакалов”; журналист с публикации в 30-ина периодични издания. Още: пъстървовъд, PR, рекламен консултант, музеен работник и др. Зам.-главен редактор на всекидневника „Черно море (днес)” – Варна, до 2002 г. Преподава журналистика във варненските университети. Води семинари по реторика. Редактор, преводач от/на английски. Има издадени 12 книги в почти всички словесни жанрове. Най-високото му отличие е Годишната награда на СБП за найдобра есеистична книга за 2006 г. „Доктор” – с дисертация върху проблемите на словесната публицистика. В момента работи като началник-отдел „Градски празници и чествания“ в Дирекция „Култура и духовно развитие“ на Община Варна.

Георги ВЕНИН

Алея на книгата – Варна 2015 ЕФЕКТЪТ НА КНИЖНИТЕ ПЕПЕРУДИ Парадоксът на четенето: то ни отклонява от действителността, за да изпълни действителността със смисъл. Даниел Пенак УВОД На 31 август официално бе открита поредната Алея на книгата

във Варна, която сбра на варненското Ларго (аз все още предпочитам свидния от детството ми турцизъм „гезме“) поклонници на думите

върху хартия, на крехкото книжно тяло, което иска да бъде разгръщано и разгадавано лист по лист, за да надникнем в душата на най-значимото печатно издание на всички времена. За девети път Варна се гмурна в прегръдката на това море от хубави книги, за шести път – по този начин („алейно“). Всички участници в тазгодишното Изложение „Алея на книгата“ заслужават поклон – тези сизифовци на българската култура, прегърбени, или поне с натегнали рамене, под тежкия камък на незиблемото ДДС и на потопа, наречен Интернет. Макар че апокалиптични предвещания за кончината на книгоиздаването е имало и при появата на телевизията. Но както съвсем сериозно се е пошегувал Граучо Маркс: „Смятам, че телевизията отлично подпомага образованието. Всеки път, когато някой включи телевизора, аз отивам в другата стая и чета“. В гостоприемна Варна 56 издателства обмениха опит и идеи за бъдещето на своя доблестен занаят. Още Цицерон е натъртил, че „Дом, в който няма книги, е подобен на

тяло, лишено от душа“. Самата душа често е изобразявана като синя пеперуда, разперила крила, която неизбежно ми напомня разгърната книга. Ефектът на четенето е като ефекта на пеперудата, описан в теорията на хаоса от Едуард Лоренц: едно помахване на пеперудено крило може след няколко седмици да предизвика ураган в другия край на Земята: осъзнатият прочит на една страница може да преобърне живота ви от хаос в омиротвореност – или обратното… Но при всички случаи, както прекрасно го е казал блестящият Даниел Пенак, би му придало смисъл. ЗАВРЪЗКА Да стъпим на жежката варненска земя. Изложението „Алея на книгата 2015“ бе организирано от Асоциация „Българска книга“ и подкрепено със сърце и разбиране от Община Варна. За първи път финансова и логистична помощ му оказа не дирекция „Образование, младежки дейности и спорт“, а дирекция „Култура и духовно развитие“. Това бе тръпното желание на самите организатори. И съвсем логично. Варна е първопроходецът на този мащабен форум. Неговият прощъпалник бе тъкмо тук през 2010 г. Днес вече има „филизи“ в София, Пловдив и Бургас, а стръвно напират да се прикаламисат и други об-

щини. Няма защо да примижваме срещу печалната истина: нелеки са сегашните времена на просветна немара, в които работят нашите апостоли на Гутенберг (тя е една, може би най-българофилската, апостолска си е и с такава фамилия – Апостолова), които служат всеотдайно на едно наистина народно дело – дело на ползуроду. И на ползумиру: в света вече са издадени повече от два милиарда книги! ИЗЛОЖЕНИЕ Малко статистика с къси коментари. * Програмата бе пренатоварена: 26 срещи с писатели и издатели, девет от тях – с варненски автори, повечето от които вече са имали премиери на книгите си и приличаха на актьори, които разиграват „дубъл“на познат кадър. Гъстотата от срещи имаше своя час-пик на 3 август, когато трябваше да има пет

събития, от които две – по едно и също време, а други две – по едно и също време и на едно и също място (!?). * Гостуващите автори започват досадно да се повтарят (в списъка задължително са Калин Терзийски и Михаил Вешим – първият дори направи две премиери на събраните си разкази една след друга в един и същи ден). Те са касови, нашумели писатели, но на претръпналия четец му се ще да бъде изненадан, провокиран от неизследвана, нова „находчива находка“. * Добро начало постави детският модул в Алеята, където се вихриха кукловоди, клоуни, работилници, игри и разбира се – много детски автори и книжки. Той обаче е спасителен пояс за потъналата идея да се организира истински международен литературен фестивал, като всяка година се представя по една силна европейска литературна кохорта. От представените нови кни-

Антония Йовчева, Директор на Дирекция „Култура и духовно развитие“ и Георги Венин, Началник-отдел „Градски празници и чествания“ в същата дирекция. Откриването на Алеята на книгата, 2015 г.

ги в обособения на територията на Алеята Литературен кът, в Радио Варна, джаз клуб “Menthol“, в книжарниците „Паралакс 22“ и „Ciela“, и дори на сцена „Ротонда“ в Операта бих отличил умните и задушевни запознанства с новите книги на Петър Увалиев (в присъствието на съпругата му), на Божана Апостолова, на Софи Оксанен; личното присъствие на Гери Йо – авторка на джобното фентъзи „Наследницата“ (издателство „Монт“). * В крайна сметка Алеята предлага книги с отстъпки в цените и истинският ефект на пеперудата може да се отчете, ако съпоставим миналогодишните продажби с тазгодишните. Личното ми усещане е, че въпреки огромните усилия, уви, те комай намаляват. * За пореден път в бележка под линия, но с получер шрифт, трябва да си зададем въпроса: дали началото на август е най-подходящата десетдневка за това тежко (и като стойност и значимост) събитие. На този времеви отрязък неотстъпчиво държат организаторите от Асоциация „Българска книга“, но нека си дадем сметка, че това е зенитът на международните варненски фестивали („Варненско лято“, фолклорен, джазов), Панаир на занаятите, и на убийствени горещини (да намериш сянка на Ларгото е като да спечелиш 100 000 от „Бинго милиони“). Едва ли разчетът, че това е стълпотворният връх на туристическия сезон и

следователно купувачите са повече отвсякога е добър – типичният разпускащ турист не е мющерия на интелектуални изделия… РАЗВРЪЗКА Книжовността е най-дълбокият белег на националната идентичност. И на щандовете, разместени под куполите на 16 шатри, тя бе в обилие: нови автори и припомка на стари, обичани и затова преиздадени. Между 56-те издателства имаше и седем от Варна. Всички на равни начала се бориха за вниманието на очевадния (поголовно грешена по смисъл дума!) читател. Народността се крепи върху ръкописи. Без писмена нямаше да има народи, нации, камо ли държави. Щеше да има само племена, разпилени етноси или номадски кервани. Всеки път, застанал в центъра на тази Алея, на този Млечен път на познанието, си пожелавам повече книжовни хора и по-малко книжни плъхове. Защото да си образован, съвсем не значи да си непременно интелигентен. Да не говорим, че, както прозорливо забелязва Фазил Искандер: „Културата не е в количеството прочетени книги, а в количеството разбрани“. Нека догодина си стиснем ръцете по-бодри и по-удовлетворени. А на писателите – огромно търпение и упорство. След като 20 пъти са отказвали да публикуват световния бестселър на Франк Хърбърт

„Дюна“ и накрая (1965) го е отпечатал издател на автомобилни инструкции – имаме шанс! Още повече, мисля, ще се съгласите с Кърт Вонигът: „В света няма недостиг на прекрасни писатели, но има недоимък на надеждни читатели. Затова предлагам поредният чек за получаване на помощи от всеки безработен да се издава срещу списък на прочетените от него книги.“ Според мен – най-добре от вида еllibroquenopuedeesperar – в превод: „книга, която не може да чака“, понеже печатарското ù мастило изветрява за 4 месеца. И такива книги вече се издават. Утопия? Не, парадокс на четенето. Или ефект на книжните пеперуди. ЕПИЛОГ под линия Още по време на Втория салон на книгата през 2008 г. (това е първото наименование на този книжовен

събор – предшественик на Алеята) във Варна се пръкна конкурс за разказ на младежка тематика. Провокация към младите хора, изкушени от късата проза, и здраво любопитство да се надзърне в техния свят през техните очи. Тогава участниците бяха 19, тази година конкурсните разкази бяха повече от 200! Навярно и защото осмото издание на този конкурс е под знака на извоюваната от Варна титла „Европейска младежка столица 2017“. А да надвиеш при такава чета от разказвачи е достойно завоевание, затова нека споменем победителите в тазгодишното издание на конкурса. Тричленно жури от варненски писатели класира на първо място Карина Николова за разказа „В отбивката на пътя“; на второ място – Яница Христова за „Последно гостуване“ и на трето – Стефани Желязкова за „Не унищожавай света“. Попътен вятър, момичета.

ГЛЪТКАТА ОЗОН от Алея на книгата, Варна 2015 Едно малко, но нужно предисловие… Истинският писател (подпечатан от Бога) няма нужда нито от положителни, нито от отрицателни рецензии. Той си има оная вътрешна мярка, оная летва, която не му разрешава да се главозамае

от едните или да „потъне” заради другите. Една похвала или една „гилотина” не променят литературните му вкусове и дарба свише. Поне днес… Е, имало е в годините прекрасни образци на друго, на истинско критическо мислене, които не само са слагали ред в хаоса от

_изми, автори, кръгове и кръгчета, на противоборства и безсмислени манифестации на ЕГО-то, а са успявали и да жалонират посоките на книжовността, да уловят тенденциите... Тук-там и днес прочитам такива рецензии, колкото и рядко да е това. Бързам обаче да кажа, че поместеният по-долу текст е САМО един мой личен отзив за книга и авторка, които ме впечатлиха…

Неналудни мисли за „Лудовица” на Бойка Асиова (Изд. „Жанет 45”, 2015 г.) Къпали ли сте се скоро в росата на самодивска поляна? Аз се окъпах. Докато четох поредната книга на Бойка Асиова – „Лудовица”. Да, уверявам ви – точно така ми подейства нейната магия. След толкова изкуствени аромати, запрашена градска атмосфера, още по-запрашена езикова среда, след толкова много напудрени книжовни претенции и суетливи салонно-литературни огледала…, тази книга – поредно доказателство за вкуса и дарбата на своята авторка, ми донесе глътка озон. И си спомних един възклик на Стоян Михайловски: „Има времена, когато ни се струва, че Господ бере черешите една по една, а дяволът ги брули с прът. Всичко обрулихме, дяволи, с дяволите!...” Бойка Асиова не върви по инерцията на днешните литературни на-

подобявания и епидермални четива. Тя се втурва назад – към своите корени, към чистия въздух и чистите души на българския югозапад. Прави го последователно, във всичките си досегашни книги – напоследък в „Песните на мама”, „Рецепта за камбана” и „Яловата вдовица” – роман, издаден отново от „Жанет 45” и получил Националната награда на името на Николай Хайтов. Този избор на авторката – да е по-близо до корена, държи литературния ù гръбнак красиво изправен. Не, казвам това без всякакъв патос! Но с много уважение и възторг от света, който създава Бойка Асиова в своите книги. Създава ли?... Може би – пренася, защото този свят го има, но сме го позабравили… И – видимо – не само аз съм впечатлена от него. Ето какво прочетох, че е казал и Анжел Вагенщайн по този повод: „Обичам текстовете на Бойка Асиова, нейния начин на осмисляне на видимото и невидимото битие человеческо, свежото словесно дихание на нейния роден край. Обичам ги и завиждам - неведнъж съм ù го казвал, - заради онези нейни пърхащи сто врабчета на чистия и сладостен спомен за планински люде, естествени и първични, с естествените им и първични страсти, със странната им лексика, уж с груби помисли и действия, а дълбоко в душите докоснати от ангелско крило…”

Но нека да отгърнем „Лудовица”… Тази книга напомня нареждането на гусла. Какво казва самата авторка за гуслата: „Инструмент, чието потекло водеше началото си от оная вълча опашка – безкрайната колона на ослепените Самуилови воини, водени от едноокия свой спасител… А добрият свирач може да изтръгне от гуслата звуци, които разплакват и най-коравото сърце.” Когато пеят и нареждат Пене Копев и старата циганка баба Има, Бойка Асиова додава: „Боже, каква жалост! Откъде се сбра всичката болка на земята и се изля в един порой, който повличаше всичко живо пред самите порти Господни. И Господ излезе и рече… В тъмното хълцаха гусларите…” Не казва какво конкретно е рекъл Господ. Оставя изречението недовършено. Но казва повече, като се фокусира върху отклика в душите на гусларите… Впрочем, един от майсторските похвати на писателката: да внуши без афиш, да каже с мълчанието си повече, отколкото казва с думите. А не е ли литературната магия тъкмо в това: да се наситят белите полета на междудумията с оная енергия, която ще уплътни самите думи и ще направи внушението по-изразително и завладяващо?... Цялата

„Лудовица”,

всичките

тези герои от различни времена и места, направили категориите Време и Място условни, а съхранили главното – човешката си енергия и мъдрост, земност и естественост, ми звучат „като разказа на стари хора, които знаят на този свят всичкото, а на оня – половината…” Тези плътни истории на разказвачката Бойка Асийова са сякаш гребнати от живия живот в Разложкия край, неподправени и истински, запазили вкуса и усещането на един бит и душевна територия, мистични нагласи и доверчиво възприемане на стари човешки пароли за песен и минало, за човешка маса и чешити, които сякаш не говорят помежду си, а баят… Или сънуват наяве?... И дали това е пияният Теменугата от Горна Сушица, който всичко е готов да продаде за един ден пиене, но с коня си не се разделя; или е лудата Виктория със старата чанта под мишница, която потънала в своя унес танцува и с вдигната ръка рисува сякаш по въздуха, като с крило на пиле, а от очите и тръгва огън… Предвождана сякаш от самия Св.Антоний – покровителят на лудите, тя обикаля и гробището, където по клюмнали кръстове „чете” и ненаписаните или изтритите мъдри послания… И сближава Тоя и Оня свят с непреднамерената естественост на лудостта. Или щастливият по природа дедо Войно, „на когото можеше да свърши брашното, дървата, тютюнецът,

дните дори. Но детството му няма свършване…” Както няма свършване денят на Сайме и многолюдната ù челяд… Човек общува с всички тези герои на Бойка Асийова, които са толкова автентични, че на места сочната им реч за живота им сякаш прехвърля „браздата” на жанра на късия художествен разказ; нишката на тяхната изповед – като изпредена и боядисана за поредните шарени терлици „рибя кост”, плетени от Саймe, криволичи между суровата откровеност на живото интервю и художественото отсяване и заостряне на погледа към неповторимия детайл – похват, характерен за майстора-разказвач… Особена балканска енергетика носи вътрешното напрежение на героите на Бойка Асиова, които уж загатнати, защриховани, уж – редови човеци от градската спирка или селския двор, а всички те сякаш са избягали от паноптикума на една днешна Лудовица, на една „палата № 6”, където всеки твърди, че е здрав (без да го питаш), а всички носят напрежението на света, разпилян на парченца, като скиците на „Жената с име на река”… Но към нея ще се върнем отново. Човечността и земността на тези герои са подкупващи, завладяващи, пълнокръвни и витални – като у оня Зорбас, който може да разпери ръце на брега, за да изиграе не танц, а химн за живота! Тези кратки бъл-

гарски истории, които миришат на чубрица, тютюн и борова смола, на слънце и воля за живот, имат своята оригинална автентична тъкан. В нея се редуват тесните полета на зелено, сиво и червено, следвани от широките полоси на черното – като в оная нашенска македонска черга, чийто модел бабите по този край наричат „облак”. Впрочем, какво поизразително определение за участта човешка… Авторката навлиза в различни социални ситуации с разбиране и съпричастност, но без подробности, а по-често с мълчание и загатване. И така внушава повече, отколкото ако беше обстоятелствена. Пестеливо, без всякакъв словесен баласт, с един овладян минимализъм, тя пренася от живота върху хартията неповторими чешити, странници, човеци с почернели нокти и избелени души, реални и мистични едновременно, привързани с невидими нишки към своите корени; баладични – като нова месечина и естествени – като… мента и угнили дренки, като езика, на който сякаш че не говорят, а пеят… Езикът! Не е възможно да се говори за която и да е книга на Бойка Асиова, без специално да се отдели внимание на нейния език. От него, от песните на мама и на баба, тя е съхранила такава пълнозвучност, толкова красота от регионалното, че това носи допълнителната магия на нейните истории и герои.

На места авторката търпеливо обяснява някое понятие, другаде подминава обяснението, с убедеността, че „езикът сам се обговаря”, че трябва да е изпъстрен с онези тайнствени, но родни думички, които изобилстват в народните баяния и правят от тях една паралелна реалност – завладяваща и привлекателна, естествено преходна от този живот към другия, за който можем и да не знаем достатъчно, но се досещаме – чрез героите на Бойка Асиова, носещи различните времена и места у себе си… . (И кой казва, че само Америка Латина ражда магически реализъм?!...) В словесните нанизи на авторката няма нищо чуждо, те приличат на простите мънистени герданчета, които девойчетата носят на шиите си, а по-късно вплитат в косичниците и носиите си. Те са боядисани с тинтява и мак, с лайка и лукови обелки. И са весели, и са пъстри като самият живот. Писателката привнася в своя литературен език тези разноцветни мъниста от родния говор. И си казвам: колко малко години минаха, откак Хайтов ратуваше за съхраняването на диалектите в книжовността ни, а как бързо забравихме тази негова болка за езика… А в съвременната хърватска литература например се счита за чест опазването на щокавското, кайкавското или чакавското наречие. И литература се издава на тях. И специални конкурси се правят, които да поощряват това езико-

во богатство. И понеже литературата – това е преди всичко езикът, нека да надникнем в самата книга, където е самоопределена рамката ù: „тези разкази са като баене – нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва – накъсано и слято, което прогонва болестта.” Да, тази книга прогонва болестта, проветрява наносите от духовната умора. След книгата излизаме като от „Пейзаж на Рьорих”, както казва един от героите на Бойка Асиова. Излизаме като от скицника или папката на оная „Жена, с име на река”, която бродеше из улиците и на Варна. А аз си мисля, че бродеше из наранените ни души, които се мъчеха да се изправят, а тя – като излязла от една Лудовица, долавяше това и го съхраняваше в тези свои бързи портретни скици, сама не разбирайки, че съхранява и спомена за себе си в нашите разчорлени и неуверени мисли… Не искам да изляза от росата на тази самодивска поляна, която открих в „Лудовица” на Бойка Асиова. Остава ми утехата, че когато губя пътя към себе си, ще мога пак да се окъпя в тази роса. А на вас, които тепърва ще усетите магията ù, просто ви завиждам!... Елка Няголова Алея на книгата, Варна, 2015

ПОЕТЪТ АРГЕЗИ 135 години от рождението му От бележника на преводача… Тудор Аргези /1880-1967/ е от творците, които трудно можем да причислим към някое от известните литературни направления на ХХ век. Подобно на своя гениален предшественик Михай Еминеску, който е в еднаква степен класик, ро-

Страници от Румъния

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Роден в Русе. Завършва българска и италианска филологии, специализира румънски език и литература. Автор е на книгите: „Нова книга за операта” в 2 тома, „Слънчевият тенор Николай Здравков”, „Несравнимият Кирил Кръстев”, „Книга за оперетата и мюзикъла”; на либрета за опери и детски мюзикъли, на голям брой изследвания и рецензии. Превел е книги на десетки автори. Основател е на Дружеството на преводачите в Русе, на Бюро за преводи в Русе при СПБ, на Славянско дружество в Русе, на Книжовно дружество „Канети” и др. Награди на: Съюза на писателите на Румъния, Министерството на културата на Румъния , Съюза на преводачите, Министерство на културата, на Румънския културен институт - Букурещ, на Румънската академия за превод, на международните награди за превод „Л. Блага”, „Гр. Виеру”, „Н. Станеску” и „Т. Аргези”. Представен е в eнциклопедии в Румъния, България, Великобритания и САЩ.

мантик и дори „баща на румънския символизъм”, и Аргези не подлежи на строги класификации. Поетът „възниква” /както сам обичал да казва/ от кръжока на мастития поет от български произход Александру Мачедонски /1854-1920/ през 1886 г.

Страници от Румъния 44

Тогава дебютантът е едва 16-годишен. Лирата на Еминеску е замлъкнала само седем години преди това, но в атмосферата на нашата северна съседка все още се чувства полъхът на неговите гениални стихове. Отначало се ориентира към поезията на символизма и по-точно на тази, на Мачедонски, после търси запознанство с творчеството на французите Бодлер и Рембо. Но дори и в началото на творческия си път не е епигон на тези автори. И все пак, за да достигне до пълната си зрелост със сборника „Наредени думи” /1927/ са му необходими повече от три десетилетия. През този период вниманието на читателите в Румъния е изцяло привлечено от четворката велики поети: Лучиан

Блага, Йон Барбу, Йон Минулеску и Джордже Баковия. Всеки от тях е наистина значителен поет, при това – дълбоко оригинален: Блага- експресионист, певец на метафизичното безпокойство, Барбу – професор по математика, корифей на херметизма, Минулеску – символист с изявен сатиричен талант, Баковия – също символист, но пасивен съзерцател на трагедията на провинциалния живот. Всъщност Аргези твърде отрано се утвърждава като абсолютен, тотален поет, чужд на преходните течения, на капризите на модата. През целия си творчески път, продължил повече от седем десетилетия, той упорито избягва авторските повторения и справедливо твърди, че „дебютира всеки Божи ден”. Закъснелият му дебют се посреща като истинска сензация в културата на съседната страна. Видният писател и литературен критик Джордже Калинеску /познат и превеждан и у нас/ заявява: „Тудор Аргези е автор на могъща монументална поезия, която извисява човешкия дух към слънцето!” С „Наредени думи” Тудор Аргези внася в европейската лирика на ХХ век нова, изпълнена с контрасти емоционалност, която се подхранва от мисълта за смисъла на човешкия живот. Той упорито търси онова, което е отвъд обсега на нашето съзнание, като често води гневен диалог с неизвестността, измъчва се от

Страници от Румъния

съмнения. С Аргези в румънската литература излиза на преден план проблемът за съотношението между отделния индивид и абсолютното, възвръщат се и темите за безсмъртието на душата, за полезността на творчеството, за борбата и единството на духа и материята. За него поезията е плод на усилията на редица поколения. Може да се направи аналогия между неговата естетика и тази, на сънародника му Константин Бранкуш или Бранкузи. Както изкуството на най-големия скулптор на ХХ век се вдъхновява от народната резба върху камък и дърво от областта Олтения, така и поезията на Аргези, се ражда в резултат на продължително модулиране на езика на пастирите от Валахия /Влашко/. Под перото му селските провиквания се превръщат в „мечти и поетични образи”, отровата в „сладък мед”, калта и раните в скъпоценни „красоти”. „ В плода има горчива ядка, защото е израснал от гнева - пише той, - а съществуването му е оправдано, защото е естествено явление, завърш-

ващо като един генетичен процес.” Поезията на Тудор Аргези, известна на културния свят благодарение на преводите на редица големи, световни поети като Рафаел Алберти, Салваторе Куазимодо, Люк Андре Марсел, Дюла Ийеш, Мария Тереса Леон, Алфред Шпербер, днес се счита за един от върховете в съвременната румънска и европейска лирика. „Не са много поетите от неговото поколение в света, писа академик Тудор Виану, които притежават удивителната енергия на Аргези, великолепната му фантазия и преди всичко човешката сила на тези стихове.” Огнян Стамболиев

Тудор Аргези, стихотворения

Страници от Румъния

ОТИДЕ СИ

Отиде си. Сам те помолих да си идеш. Следих те с поглед из полето как вървиш – сред детелините ти стъпваше спокойно, вървеше все напред, не се обърна ни веднъж. А можех да ти махна със ръка и да те върна, но можеше ли сянката ми да те спре? Желаех да си тук – и да те няма, но мисълта ми да те стигне не успя. Накрая те извиках да се върнеш. Но ти не спря. Защо ли да се спреш? ПРЕЛИВАНЕ Нощта стопи се, денят навлезе през стъклата. Воалът на пердето трепна. А светлината утринна и свежа от сумрака, започна да изтича. И слънцето в прозорците наднича. Син на Земята, живях спокоен под звездите, додето тъмнината на нощта изтля. Сега по-млад се чувствам, дори и по-пречистен, като вода от ручей сред борова гора. Наистина, кога умря надеждата ми и кога възкръсна? ДУХОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ Как черна е нощта, как тежка е нощта. Похлопа някой тук на края на света. Дали похлопа или някой мина? Кой може да е тръгнал тъй,

Кой може да си ти? Ти нашите места не знаеш, а дошъл си във този мрак и искаш всички мои мисли да узнаеш, да отгатнеш. Ей, кой е там със тази черна дреха? И кой пробива там стената със плътта си? Кой иска да дълбае като с гвоздей мойте люти рани?

Страници от Румъния

без свещ, без светлина, във мрачната градина? Кой крачи тук без шум, без никаква следа, като самотна и блуждаеща душа? О, кой е там? Кажи! Отговори ми! Къде си тръгнал? Как успя да влезеш? Страхувам се. Дали това си ти, о майко? Добра ми майко, майчице любима! Дали в земята вече ти омръзна? Тук няма никой... Откакто си отиде, всички те изчезнаха. След тебе легнаха, помръкнаха – и няма никой... Дори и кучето издъхна. Обезлюдиха се нивята ни, босилекът, черниците изсъхнаха. От село отлетяха гълъбите, лястовиците, а кошерите опустяха. Тополите ни пожълтяха. Стените рухнаха. Изгни оградата... Хей, спри се! Кой е там, в ливадата? Почакай, спри за миг! Що търсиш тук! Кажи ми, кой си? Тук не живее вече никой от цели двадесет години. И с мене никой няма – лежа под буци пръст и купчини от тръни. От входната врата е номерът изчезнал, ключът, ключалката ги няма... Звънецът онемя...

Страници от Румъния 48

Какъв е този скитник-призрак на вратата? - Езикът ми е в рани, сякаш от жарава. Не мога повече да издържа. От жажда ще умра. Съседе, драги, отвори ми! Виж, ето я кръвта, и ето манната небесна, отровата и славата... От кръста аз избягах, мили братко! Вземи ме в своите обятия! Моля те, укрий ме! ОТ МОСТА НА РЕКАТА От моста на тази река погледнах към спокойната вода. Над нея леко се издигаше синият дим на Времето. Мина цяло ято плуващи птици бели, сиви, пъстри, тласкани от сенките на върбите. Минаха и лодки, минаха през отраженията и група ангели. Много хора гледаха към водата. После се изправих – мостът опустя. Наведох се и отново ги видях във водата. Исках да поговорим, но те не пожелаха. Само едно дете остана да гледа към реката, изумено и то от красотата ù. Извиках му: „Пази се да не паднеш! Пази се да не паднеш!”

От плът и кръв си, но внимавай. Животът иска твоята умора, мечтае всеки ден и час да те събори. И нека сън да не приспи очите. Лети нагоре, все към висините! Недей за миг да спираш своя полет – животът ти да бъде вечна пролет. Отхвърляй всяка тъжна мисъл – в труда градивен ще намериш смисъл. От трудности не бягай! Не падай победен, от времето и враговете свои наранен. Лъвът да бъде вярно куче в пътя твой и да не страдаш нито в студ, ни в зной. Пътувай по света надлъж и шир – живота опознай и радвай се безспир. Не се оставяй легнал да те свари – горд винаги бъди, върви изправен! Превод от румънски: Огнян Стамболиев, Лауреат на наградата „Тудор Аргези”- 2014 г.

Страници от Румъния

НАГОРЕ!

Б.Р.: От 25 години в гр. Търгу Жиу, окръг Горж, където е роден големият румънски и световен поет Тудор Аргези, се провежда международен фестивал на неговото име. Поети, преводачи и литературни критици от Румъния и целия свят представят свои стихове, преводи, студии за поета. В рамките на фестивала се провеждат и международни пленери за пластични изкуства, в които редовно вземат участие и български творци. Представя се и творчеството на великия Константин Бранкуш/ Бранкузи /, известен като „бащата на модерната скулптура”, роден в региона.

След Седмицата на православната книга във Варна...

Черногорският и Приморски митрополит Амфилохий (Радович) е роден през 1938 г. в Черна Гора. Завършва Семинарията и Богословския факултет в Белград. Голямо влияние върху него оказват о. Иустин Попович и св. Паисий Светогорец. След специализация в Берн и Рим заминава за Гърция, където приема монашество и 7 години служи като свещеник. В Богословския факултет в Атина защитава докторантура, а от 1976 г. е професор

в Богословския факултет в Белград и преподава катехетика. През 1985 г. е избран за Банатски епископ, а през 1991 г. – за Mитрополит Черногорски и Приморски. Поет. Полиглот. Духовен патрон на Международния фестивал на поезията в Черна гора, който се провежда с негов благослов всяка година в най-значимите църкви и манастири на страната. Тази година, редом с Варненския и Великопреславски Митро-

Черногорски и Приморски

Митрополит Амфилохий

полит Йоан, и двамата обичани православни пастири, бяха удостоени с титула Почетни членове на Славянска литературна и артистична академия. Неотдавна Варна беше отново домакин на Седмицата на православната книга. В богатата и интересна програма, чийто

Варненски и Великопреславски

Митрополит Йоан

домакин беше Дядо Йоан, особен емоционален акцент бе свързан с името на проф.Амфилохий Радович. Не е възможно да се говори за черногорското издателство „Светигора”, без да се спомене и името на Митрополита, преживял наживо страшните събития в Косово и Метохия, издирвал и

Благослов от Дядо Йоан за Деветия фестивал „Славянска прегръдка“

Благославящата ръка на Митрополит Йоан...

погребвал всекидневно своите енориаши, преживял поругаването на редица православни храмове и манастири в тази земя, която е открай време истинска люлка на православието… Неслучайно и в програмата на Седмицата на православната книга бе включено и обсъждането на „Летопис на новото Косовско разпятие“ от проф.Амфилохий

Радович - Черногорският и Приморски митрополит. А представянето на документалния филм „Вие отивайте, аз не искам!“, направен по тази книга, бе едно изключително високо емоционално преживяване за препълнената Пленарна зала на Община Варна. …След филма лампите в салона светнаха, а зрителите не криеха сълзите си, „взривени” от преживяното… Затова – заради споделеността на темата, заради смислената програма на Седмицата на православната книга във Варна, заради изключителната личност на Дядо Амфилохий – избрахме за началото на рубриката „Православие” част от интервю на отец Василий Шаган – един от стожерите на Седмицата и пряк неин организатор, с проф. Амфилохий Радович. Отец Василий Шаган

Литургията е най-добрият възпитател всичко в нея припомня за Бога Отец Василий: Ваше Високопреосвещенство, как християните, които живеят в този глобален свят и се срещат с всички негови предизвикателства, биха могли да адаптират своя духовен живот към него? По какъв начин човек може да адаптира своя духовен живот и да остане с чисто сърце и мир в душата? Как, вече попаднал в този капан, да може да се надява и на бъдещото царство? Митрополит Амфилохий: Преподобният Силуан Атонски е казал - и това е останало като негово духовно завещание: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Мисля, че това изказване е важно за нашето време и за човека от нашето време, за да живее в този свят и да съхрани вярата в Сина Божий, Спасителя и Изкупителя наш, уповавайки се на Него и усещайки в себе си Неговото живо присъствие, Неговото въздействие със силата на Светия Дух, спазвайки заповедите Му. И да се съхрани не само вярата в Христос, а и Христовият нрав. Както казва Св. Йоан Златоуст, ние трябва да приемем в себе си „христонравието”, нрава на Христос, Неговия начин на живот. Така ще спасим душите си в този свят и ще получим истинско просветление, светлината Христова, която просвещава всеки човек, идващ в света. Така че всич-

Проф. Амфилохий Радович Митрополит на Черна Гора

ко, което се случва в днешния свят, може да бъде използвано, преобразявайки го с Божия Дух и учейки се на живот в Христа. Всичко в света, дори и глобализма, човек може да използва по правилния начин. Например този свят, в който живеем - той проповядва Божията слава за този, който живее по Божията воля, просвещавайки се от Неговата светлина, но този свят като цяло може да бъде и преграда между човека и Бога. Подобно на това, всичко, което е направено от човека, технологиите, съвременният начин на живот може да стане преграда, да отдалечава от Бога, а от друга страна, човек може да използва това правилно и чрез него да получи спасение. Така че всичко зависи от това, как ние употребяваме при-

родата, човешките си данни. Всичко, което човек е правил през историята и което сега прави – всичко зависи от това. Отец Василий: В такъв случай, свободен ли е човекът? Имам предвид, че държавата по всякакъв начин се опитва да влезе в живота му, прилага всички начини да манипулира, или да има възможност да манипулира неговия живот; свободен ли е човек, живеейки в такава държава, чувства ли се свободен в надеждите си на Бога, Който всичко вижда в действителност? Митрополит Амфилохий: Всичко ни е разрешено, както казва апостол Павел, но не всичко е полезно за нас. Какво е било в древните времена – християните били търсени и заставяни да носят приношения на идолите, но те отказвали, както и когато искали от тях да ядат храна, опръскана с кръв. Самата храна е дар Божи, но начинът на приемането ù може да е вреден за човека. Или що се отнася до електронните документи за самоличност. Ако те, както идоложертвената храна, навреждат на човека и душата му, той не трябва да ги приема. Всъщност, всичко опира до нашето вътрешно усещане. Дали приемаме нещо, дали то ни поробва, или ние господстваме над него, съхранявайки свободата си. Отец Василий: Да разбираме ли,

че християните имат властта и свободата да не се страхуват от всичко това? Митрополит Амфилохий: Именно. Не трябва да се страхуваме, опасно е заради някакви скрупули, ей така, от всичко да се страхуваме... Отец Василий: Дори напротив, може да се господства над всичко това. Митрополит Амфилохий: Когато човек господства над всичко, това е нещо несериозно... Отец Василий: Разбира се господството е възможно именно в надеждата ни на Господа. Митрополит Амфилохий: Да, доколкото ние вътрешно сме свързани, цялото ни битие е свързано с Господ, то нищо не може да ни изплаши и да ни пороби. Отец Василий: Почти през цялата си история Църквата като че ли винаги се е опитвала да намери общ език с държавата, постоянно е имало противоборство между тях, когато идеологиите на едната и другата страна не са съвпадали. Как мислите, възможно ли е Църквата да се откаже от тази борба и да живее своя живот, просвещавана, водена и утешавана от Светия Дух, и тогава

държавата сама, виждайки живота в църквата като светлина в този свят, по друг начин да я възприеме? Митрополит Амфилохий: Държавата винаги е имала огромно влияние върху човешкия живот. Има се предвид държавният ред и въобще държавата като цяло. Затова Църквата, не желаейки да става държава, тъй като разбира, че това са две различни неща, винаги се е старала да християнизира държавните структури, да помогне на хората, които управляват държавата – да станат християни, за да бъде след това и поведението им християнско, за да не пречи държавата на Църквата да осъществи мисията си, дори по някакъв начин да ù съдейства за това. Това винаги е било много важно. И тук се стига до проблема – ако искаме държавата да подпомага Църквата, а Църквата да не се намесва в работата на държавата, но да помага на управляващите да разберат колко е важно да съдействат за развитието на църквата, трябва и е много важно хората, управляващи държавата, да са християни. Тогава би било лесно да се решават проблемите, ако хората са вярващи. Отец Василий: От друга страна ние осъзнаваме, че това е почти невъзможно, както е показала и историята на нашата Църква, трудно е да се осъществи по принцип, защото това са два различни свята. Имен-

но тази различност ние се опитваме да съединим в нещо като симфония, но тя не винаги се получава. Трябва ли да се прави всичко, за да се получи тази симфония, струва ли си да се хвърлят всички сили? Митрополит Амфилохий: Трябва да се прави толкова, колкото е възможно. Но от друга страна, трябва да се помогне на държавата, за да уважава тя свободата на Църквата, да не се намесва и натрапва в Църквата. Нека държавата да си се организира по съвременни начини, но да дава възможност и на Църквата да диша с пълни сили, да ù дава свобода в мисията ù. Това е много важно. Защото да вземем дори Европейския съюз, в неговото управление има хора, които не искат в конституцията на Европейския съюз да се споменава Божието име. Това е много сериозно. Показва до какви предели стига това умъртвяване на държавническия ум, искат да се откажат от вековните традиции на европейските народи, от основите на техния живот през историята. Това изкушение е много сериозно и опасно за всички европейски народи - и православни, и неправославни. Ще видим какво ще се случи в бъдеще, но никога не се знае кой ще се разпорежда там. Веднъж разговарях със съветника на един от председателите на Европейския съюз, католически богослов, който след това беше посланик у

нас, той ми каза: „Нима мислите, че хората, които пишат тази конституция, са християни? Не, това са група хора, които нямат никаква връзка с това. Разрушаването на храмовете в Косово не ги интересува. Те се интересуват от икономическата изгода, от търговията”. Отец Василий: В такъв случай може ли да приемем, че това не е тенденциозна борба, не е организирана антихристиянска борба, а е борба по причина на личните предпочитания, на личната вяра на хората от управляващата върхушка? Митрополит Амфилохий: На личната вяра или безверие, така да го наречем. Да, често и аз си мисля, че просто такъв е техният светоглед, но от друга страна, никога не се знае кой стои в дъното на всичко това. Отец Василий: Мисля, че не си струва да се обобщава, ясно е, че това е наш враг, независимо кой е. Митрополит Амфилохий: Както пише френският поет Бодлер в знаменитата си книга „Цветя на злото”: „Сатаната не се старае толкова да убеди хората, че Бог не съществува, а по-скоро се стреми да ги убеди, че той самият не съществува. Тогава той би могъл да действа без страх.” Това го има и при Булгаков в „Майстора и Маргарита”, там Воланд

нищо не прави, другите действат вместо него, той остава скрит зад кулисите. Така че и тук има една такава задкулисна конспирация. Сатаната е най-великият конспиратор. Отец Василий: Това го има и в България, една такава тенденция в Църквата – да се сплашват хората – повече да се говори за сатаната, отколкото за Христос. Как мислите, струва ли си въобще да се говори за сатанинското? Митрополит Амфилохий: Не бива във всичко да се вижда сатанинското. Но тъй като човек, който изцяло е приел Бог и го усеща, би могъл да каже, че това, за сатаната, са глупости, той не съществува, затова човек винаги трябва да има едно наум, да се пази. Да стои на пост. Трезво да преценява, за да не допусне демоничното зло. Отец Василий: Не мислите ли, че проповедта в Църквата като че ли е загубила Христос, повече проповядваме за християнската етика, за морала? Митрополит Амфилохий: Има такава опасност. Когато четем проповедите на светите отци, виждаме едно равновесие между откриването на основните истини на вярата, които са основа на живота, и нравственото поведение. Никога не се откъсва нравственото поведение от

корените му. За съжаление един такъв морализъм и пиетизъм на проповедта не дава пълното съдържание на християнския живот, не открива, не помага на хората по какъв начин да живеят по Евангелието. Това се вижда и по печатните, и по устните проповеди, че има такава опасност и сред свещениците, и сред епископите. Затова трябва отново да се завърнем и към Евангелието, и към светоотеческия опит в проповедта, например Св. Василий Велики и Св. Григорий Палама, или Св. Филарет Московски и Св. Иоан Кронщадски, или проповедите на Св. Климент Охридски – те винаги са пълни по съдържание, има го това равновесие между нравственото поведение и почвата, където са корените му. Това е в сила и за литургическия живот, органичната връзка между закона на вярата и закона на молитвата, така да го наречем. Законът на вярата винаги трябва да присъства в нравствения закон. Тогава и проповедта ще е пълна. Въпреки че обикновено казват: „Защо ти е тази догматика?”; но без догматика няма етика. Отец Василий: Вие ни припомнихте за Св. Григорий Палама. Ние знаем, че неговият исихазъм се основава на молитвата, която води към общение. Църквата в съвременния град според мен би трябвало да живее като една общност. Доколко е необходим трудът на

пастирите, за да обединят хората в Църквата като едно цяло, като едно семейство, една общност, и мислите ли, че в големия град тя се явява като най-доброто свидетелство в живота? Митрополит Амфилохий: Литургията е пълнота. Както на съборния опит на Църквата, така и на живота на църковната община. Литургията е спомен за Бога и Спасителя наш Иисус Христос, а значи и на цялата същност на спасението, от една страна, и, от друга страна, открива есхатологичното ниво на живота; не се ограничава с това, което е било и което е сега, а открива пълнотата на живота и дълбината на смисъла на този живот. В същото време се вижда, че дълбината на смисъла се крие между Христа Бога и обществото, между вярващия и всеки един човек от обществото. Така че Литургията е била и си остава най-истинският възпитател. И когато е отслабвал литургийният живот, участието на вярващите в Литургията, това винаги се е отразявало и на целия живот на Църквата. Например, когато вярващите са се отстранявали от Светото Причастие, съответно и животът им не е бил причастен на Евангелието. А когато търсенето на Бога, на Христа е било по-силно и вярващите са се събирали не само за да пеят на Господа, или за да се срещнат в социален план, но и за да се срещнат с Гос-

под, по този дълбинен начин – чрез участие в тайнствата на Църквата, тогава именно Църквата се превръща в тялото Христово, посредством молитвата, посредством причастието. Какво е Литургията без причастието? Затова и появилото се движение в края на ХVIII - началото на XIХ век, така наречените коливари – на св. Никодим Пагиорит, св. Атанасий Павловски, св. Макарий Коринтски, е било всъщност възобновяване на съборния характер на Литургията в живота на християните, а разбира се – и възобновяване на подвига, нужен, за да се срещнат с богочовешкия подвиг. Господ има свой подвиг, богочовешки, Той става човек чрез този подвиг, и Църквата, народът Божи, трябва да се стреми към Него с пълноценен живот. Тук са и молитвата, и постът, и покаянието, които са като подготовка за тази среща. От една страна, трябва често да се приема Причастие, но не как да е. Възобновявайки срещата с Господ на Литургията, трябва да се възобновява и подготовката, благоговението за срещата с Него. От друга страна, не трябва

да се отделяме от Господа и за да не станем жертва на дявола, както се казва в причастните молитви. Тогава душата остава пуста, а тя не може да живее пуста, в нея трябва да живее някой. Както е разказано в Евангелието за човека, от когото бил изгонен демон, който после се върнал и намерил душата му празна, и тогава довел със себе си още по-страшни демони. Така че и в наше време трябва да възобновяваме литургийния живот, Литургията в цялата ù пълнота, в живота на вярващите. И чрез това да възобновим истинското въцърковяване. Литургията е единственото място, до което смъртта не се е докоснала, и трябва чрез Литургията да възобновим умъртвения свят, да го въцърковим. Отец Василий: Бих искал да Ви благодаря, Ваше Високопреосвещенство за прекрасния разговор! Митрополит Амфилохий: Слава на Бога, да ви благослови Господ! Интервюто взе: Отец Василий Шаган

Йордан ПЕЕВ

Завършил е българска филология в София. Заедно с Пламен Дойнов издават първата си книга – „Сълзите на гнева”, за която е награден със „Златно перо”. Автор е на книгата „Когато смъртта ми прогледне”, с редактор К. Кондова. Предстои печат на „Стъклена кожа” – поезия, с редактор П. Анастасов и художник В. Дончевски. Излязоха от печат първият му роман „Пощальонът”, с редактор Г. Николов и „Последният Адам” – повест. Носител е на награди от конкурсите: „Веселин Ханчев”, „По стъпките на лятото”, „Жени и вино”, „Доброслов”, „Николай Лилиев”, „Пролет моя”, „Срещу вятъра”, „Георги Давидов”, „Добромир Тонев”. „Биньо Иванов”, „Николай Лилиев” и др. Има участия в алманаха „Съвременна българска поезия, 2013”, Световен алманах на поезията, 2015”, „Литературен глас”, „Литературен свят”, „Словото”, алманах „Съвременна българска поезия, 2014”, Антология, 2015 на СБП, литературни списания в Испания .Член на СБП.

ПЕСЕН Когато гълъбовата прегръдка на вечерта върху земята падне, под метеорния, космичен купол до мъртвите поети стихнал сядам. И дишам с белоцветните им вишни, в смълчаната им скръб среднощен газя, а стиховете им с тъга предишна разлиствам, както есен листопади.

И с часове неволите им слушам, че те са тук от хиляди години. Душите им са непрестанни суши, в които не една река загина. И уж са с мен, а някак си ги няма. Обръщам пропасти, в небето падам. И зримото е мислена измама, а всеки сън – реалност изживяна. И самодиви с люляци в косите танцуват покрай мен и ме прегръщат. Гадаят ме … И с поглед ме разпитват дали си имам двор, а в него – къща. Дали от звездочелите миражи успях поне един докрай да сбъдна и любовта, която чувствах важна, дали намерих, а след туй целунах. С гласа на рибите им отговарям, но те нали са музи, ме разбират и като бели среброкрили ангели поетите със себе си прибират. Тогава става пусто покрай мене под лунната изтъркана монета. И чувам как Балканът песен пее, примесена с тъгата на Венета. 08.07.2015

*** Аз сам светът съм... И в света съм всичко. Причина за възторг съм... И омраза. И май ще трябва тъй да се обичам, че всеки е със себе си наказан. И сам съм си награда… И съм довод, че грешките са навик… И не учат, че да си чувство, не е нужен повод, че обич не се търси, а се случва.

И нищо, че редовно не понасяш, това, което съм... И провокирам от мене без багаж да се изнасяш и на отломки в теб, да се събирам. Лицето ти с копривни пръсти милвам, да махна бръчките и върна младост. Аз знам, че да простиш е нужна сила, а всяка сила е втвърдена слабост. Не си отивай!... Нищо, че съм всичко и само ти от мен ще ме опазиш. Единствено такъв ще ме обичаш, ако съм по-добър, ще ме намразиш.

*** „…каквото имаш – имаш го от Господ, каквото нямаш – нямаш го от Бог…” Ивайло Балабанов

Света целувах с болка неведнъж и неведнъж поисках да прегърна, тъй както може само грохнал мъж след дълга тишина, щом се завърне. А той от други беше запленен и всички до един с безкрайно право. Каквото имах – имах го от мен. А другото е пясък… И забрава…

АСИМЕТРИЯ На Денис

Синът ми се оказа бащата на баща ми със своята загриженост и думи на тревога, с които го изправя в безсилие… И брани, когато се стопява след думите „не мога”. И аз съм помежду им, пораснал и невръстен. Въжето на рода ми оплита се с кръвта ни. И дланите на татко ме стискат с детски пръсти, а тези на сина ми държат ме с мъжки длани. И в погледа им виждам как сменят си очите: на татко ми са черни, а неговите – сини, на татко са смълчани, а неговите питат… И се завъртат дати, с летежа на години. И гълъби, вглъбени един в друг, си забиват протритите си човки – да изкълват тъгата, в която са без сила и ясна съпротива. Единият е в мене, аз в другия – оттатък. Единият е горе, а другият – в земята. Дъждът въжета спуска и в сън по тях катеря, и погледи очите, небесно-черни мятат, да мога да ги видя … И в тях да се намеря, че татко се оказа детето на сина ми, с наивния си поглед и сляпата надежда, с която го поглежда през тишина от думи. И помежду ни с татко, сина ми ни повежда…

БЕЗПЪТИЦА Остър вятър в звездна риза ме пронизва със игли, но в дома не ми се влиза, че е пусто…И боли…

И стоя отвън безпътен, сив от мисли и от хлад. И съм спомен, и съм тътен на един отминал свят.

БАНЯ Обвита от пара и смях на жени диша банята, затоплена с мократа кожа на облите хълбоци. Косите им, влажно заплетени, като лиани са, завързали здраво в гласа ми най-мъжките възклици… Надничам… И виждам водата как ври от телата им. Проблясвам на капки по тях… По бедрата им спускам се. Подобно на риби в очите ми лудо премятат се… Ах, как искам да съм сред тях, твърд от възли на мускули. Повдигат се меко гърдите им, кръгли и дишащи. Високо ме вдигат така, сякаш стъпвам по облаци. И уж от една кал сме, а са така съблазняващи. Навярно в неделя са правени бавно от Господа…. Напомнят на миди, захвърлили тайно черупките. Тъй бисерно гладки лъщят, че се пръсват на блясъци. Преглъщам ги жадно… И с погледи страстни прегръщам ги… А мислите ми се изтичат подобно на пясъци. Да счупя прозореца иде ми вдлъбнат от вглеждане, през който ги виждам как в банята смеят се къпещи. Захапвам за гърлото трепета див на копнежа си и стискам, додето притихне сред зъбите стържещи. Спасително моля небето в захлас туй да не свършва, но потен прозорецът ми замъгли се от дишане. И щом се опитах стъклото пред мен с длан да избърша, изтрих и жените... И стече се в струйка молитвата…

Художник: Ангел Михайлов

ЕСЕННО Есента е старица, с коси от мъгла и позлата, и е пусто гнездо, свило в шепа пера от отлитане. Тя е кестенче, дето търкаля се в спомен за лятото и листенцата тлеещи е – въгленчета в косите ти… Есента е виновното паяче, свито сред ъгъла, от чиято уста се изплита въже за умиране. Тя е всичко, в което сме вярвали и сме се лъгали. Есента е мъжа, подир който очите са символи. И реката набъбва, а с нея набъбва и погледът. И се стича натам, накъдето очаква я зимата, а над нея стърчи тишина като стройна топола – вярваща, че напролет с теб двамата пак ще ни има… 24.09.2015

Завършила е Университет „Св. Св. Кирил и Методий“ с две специалности – „Българска филология“ и „История“. Научните ù интереси са в областта на социо-културните отношения, функции на изкуството и традиционните обредни форми. От 2001 г. работи като университетски преподавател, последователно в Бургаски свободен университет, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“ и Университет „Проф. д-р Асен Златаров“, Бургас, където е професор в момента. Специализирала е Балканска етнология в Солунския университет и в Българския културен център в Скопие. Преподава лекционни курсове по „Антропология на българите“, „Културно-историческо наследство“, „Етнология на българската литература“, „Етно-религиозни аспекти на туризма“. Автор е на 7 монографични труда, на около 60 научни статии и студии и на над 20 рецензии.

Проф. Диана РАДОЙНОВА

АЗ, ЛУДИЯТ /Чобанов, Стоян. 2014. Жълтата стая. Книга-пациент. С. Изд. Български писател./ Книгата на Стоян Чобанов „Жълтата стая. Книга-пациент” се вписва в една редица от български литературни произведения, в които

лудостта присъства като културологичен феномен. Ако условно приемем за начало на „лудото“ присъствие в нашата литература Мунчо от

Авторът Стоян Чобанов

„Под игото”, тази редица продължава отново с Вазов герой – Павле Фертигът, с Илчовица от разказа „Лудата” на Елин Пелин, Капанката от „Хоро” на Антон Страшимиров, Мария от „Тютюн” на Д. Димов и стига до нашето съвремие с Доротея от „Бариерата” на Павел Вежинов, Грета от „Някой отдолу” на Валери Стефанов и Богомил Бижев от почти едноименния с тук анализирания роман на Дончо Цончев „Жълтата къща”. Ако вдигнем поглед от родния си двор и прелетим в почти бръснещ полет над световния литературен процес, ще съзрем и тук ключови фигури на луди: наказаните от боговете с анойа – безумие в митологията, великият Дон Кихот на Сервантес, Идиотът на Достоевски и стигнем до ключови романи за лудостта и лудни-

цата като „Майстора и Маргарита” на Булгаков, „Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси и „Защита Лужин” на Набоков. В цялата тази „луда верига” обаче много малко са литературните произведения, в които Лудият говори от първо лице. Именно това бе акутното ми начално впечатление от книгата на Стоян Чобанов, която ми е трудно да вкарам в някаква жанрова класификация. Пък и необходимо ли е? Тя започва с признание на главния наративен персонаж в първо лице: „В няколко периода от живота ми… ми се налагаше да потърся медицинска помощ. Бях настаняван за лечение в различни психиатрични клиники…” и т.н. И още първият фрагмент от текста е подписан „Аз” и дата. Така всъщност книгата буквално грабва и отвлича читателя в личния свят на героя. Тя не говори за лудостта, тя разказва накъсано и емоционално, фрагментарно, каквато е нарацията на всеки психично болен, от името на лудостта. Затова впрочем подзаглавието е съвсем на мястото си – „Книга-пациент”. Самата книга е „луда“, защото говори на езика на лудостта. Именно тази Аз-форма на изказ прави книгата много автентична и в същото време я вписва в едно културологично говорене за лудостта, подето още в средата на ХХ в. и легитимирано най-ярко от един световно утвърден френски антро-

полог, философ и историк – знаменитият Мишел Фуко. Фуко, който се смята за един от най-големите специалисти в областта на социокултуралното интерпретиране на психичните болести, оставя в това говорене знаменитата си фраза: „Психологията никога не ще може да се изкаже за лудостта, защото лудостта държи истината за психологията”�1. Ще рече, лудостта може да бъде истински разбрана само отвътре, в своята собствена модалност, в „Аз”-говорене. Другото, третоличното говорене, винаги е потенциално стигмиращо, защото представя позицията на Другия или Другите, които мислят себе си като нормални и говорят за нея, Лудостта или за него – Лудия с презумпцията за превъзходство. Именно тук е необходимо да се изтъкне един изключително деликатно изграден проблем в книгата на Чобанов, който е и сред дискутираните в дискурсивния прочит на тази проблематика: бинарната опозиция „лудост-нормалност”. Тази опозиция, твърдят философите, социолозите, че даже и психиатрите, съществува единствено за улеснение на обществения консенсус. По необходимост отново ще се опра на Фуко, според когото лудостта се осмисля като враг на обществото, защото разколебава социо-културните поведенчески клишета, налагани от мнозинството на малцинството. Иначе казано, границата между лу-

Актьорът Стоян Чобанов представя главния герой на писателя Стоян Чобанов

достта и нормалността е менталнотеоретична: всеки „нормален” носи своята скрита лудост и се осмисля като нормален, доколкото съумява да скрие своята лудост от обществото и да не овъншни прекалено демонстративно своите луди светове. Смелото „Аз”- писане на Чобанов всъщност придава художествена легитимност на това размито лимитиране, на преплуването през мътните и тинести води на реката, отделяща света на лудия от света на нормалните. Лудият „Аз” на автора обаче в сюжетния ход (употребявам сюжет съвсем условно, доколкото това позволява самата конструкция на книгата) се разроява в цяло мно-

жество от „Аз”-ове: Полковникът, Любовникът, Синът, Поетът, Миризливият, Зоофилът, Наркоманът, Циганката, Самотният, Страхливият, Алкохоликът, Проститутката, Педофилът, Воайорът и т.н. Художественият похват изгражда една холограма на лудостта, създадена от различни концептуални лъчове, като оставя на читателя свободата да реши дали това е personalia anoia на психиатричното заведение или шизофренните вътрешни личностови разслоявания на условния „Аз” – основният наративен образ, неговите изплували от Безсъзнателното архетипни влечения и страхове. Холограмата се доизгражда от опциите на другите – хора или институции, мислещи себе си за нормални, които се изказват за лудостта: Wikipedia, медиите, докторите... Сред всички тези образи Елена е уникален художествен типаж. Тя е единствената, която не може да бъде „заподозряна” в срастване-израстване от „Аз”-а на Лудия герой. Единствената, за която така и не става ясно защо се озовава в Жълтата стая. Алтернативата на нейното реално присъствие там е вероятността тя да е персонифицираната в освобождаващото се съзнание Хармония на детството („Елена имаше очи като на Жар-птица… Аз като малък съм виждал Жар-птица, цялата от светлина...”). Тя да е Светлият блян („Един лунен лъч проник-

ваше през прозореца върху леглото ù. Елена застана до него, съблече си нощницата и тялото ù засия на светлината…”), да е Самото съвършено единство на Духа и Тялото („…Целувах я по врата, по раменете, по твърдите гърди. Питах се къде е болестта? Дали не е в забраната, телата и душите ни да бъдат свободни?”). Така всъщност с лекота авторът създава знаково-смислова релация между двете ключови понятия, свързани още от зората на цивилизационния развой: лудостта и свободата. Още в Древния свят Лудият е свободен от оковите на нормативността, от задължението да се съобразява с културните, социалните, властовите, обичайните правила и предразсъдъци. Като се начене с шаманската лудост, която в митологичен план е мост между световете, мине се през ролята на шута в средновековната култура, в която той може безнаказано да изрича неудобните истини и се стигне до обичайно-правните постулати в традиционните общества, според които лудият е ненаказуем, защото през неговите бълнувания прозира Божествената промисъл – във всички тези контексти заляга представата, че Лудият разчупва ригидните норми на „нормалния свят”. Бидейки външно ограничен (затворен в лудница), той е вътрешно свободен да прехожда между световете, да разположи своето битие в собствения

си свят, където нормалните не могат да го досегнат, нито да го манипулират, защото това е негов, съвсем различен свят. Излекуването от лудостта всъщност прогонва Лудия от неговия си свят, лишава го от тази свобода. И обратното – лудостта е ключът, кодът за достъп до тези други измерения на реалността, недостъпни за нормалните. Съвсем неслучайно Чобанов възпроизвежда епизода с Ван Гог, когото посъветвали да не пие, защото това утежнява лудостта му, на което той отговаря: „Да, ама като не пия – не виждам жълтия цвят”. (Жълтият цвят, любимият цвят на Ван Гог, цветът на неговите слънчогледи, семантично свързан с лудостта в европейската култура и „оцветил” заглавието на книгата на Чобанов – „Жълтата стая”. Този цвят не може да бъде незабелязан, той е прекалено ярък, за да остане скрит, така както не може да се скрие и Лудостта.) Една от малкото съвременни изследователки на този феномен в българската литература, София Ангелова-Дамянова, пише, че лудостта в литературата е „възможност (понякога единствена) за вербализация на съкровените, потиснати или неосъзнати стремежи към свобода, социална справедливост, висока нравственост”�2. Впрочем за извеждането в ключова позиция на тази художествено-операционална двойка „лудост-

свобода“ в книгата на Чобанов има още художествено-текстуални опори. Онези, които са вътре в Жълтата стая, всъщност са по-свободни от онези, които са извън нея. Онези отвън, нормалните, само си мислят, че са по-свободни. В това отношение особено симптоматичен е краткият детайл с рисунката на Полковника: „Полковникът нарисува само един плет, една ограда. Нищо друго. И каза: „Това сме ние. Оградени сме отвсякъде. И отвън, и отвътре. Това е истината. Друго няма.“ Психоложката се разплака.“ – Срв. у Д. Цончев Малката Жълта къща – клиниката и Голямата Жълта къща – светът.) Емоционално-смисловата градация на текста отвежда до (почти) финалната сцена с опита за самоубийство на „Аз“-а в собственото му представление след изписването му от клиниката: „Насочих пушката срещу себе си и гръмнах... И после, преди кръвта да излезе през устата ми, успях да извикам: „Няма свобода! Няма! Чувате ли? Няма!“. Свободата отвън е по-илюзорна от свободата отвътре. Лудият е по-свободен при оттеглянето в собствения си свят, отколкото нормалните отвън – в големия нормален свят. Самоубийството на „Аз“-а може да се протълкува като акт на протест срещу насилственото му лекуванеизвеждане извън своя свят, света на детството, света на Елена, на светлата Жар-птица... Авторът доизгражда идеологема-

та на не-свободата на ония-отвън с „дочуването“ на гласове на интелектуалци, политици, историци, писатели като Ноам Чомски, Барбара Йелавич, Фредерик Бегбеде, Мартин Скорсезе, които говорят за Голямата лъжа на Големия свят, за заговорите на политиците, които оплитат обикновените, нормални, спокойни и непротестиращи общества в мрежите си, които се страхуват от лудите, от чиято уста се чува истината. Впрочем, чест прави на Чобанов, че не си позволява заиграване с тази болезнена тема в съвременния свят – темата за подмяната на инакомислието с диагноза „лудост“ и за затварянето на осмелилите се да искат свобода в лудница. Политико-злободневните аспекти на този проблем са само дискретно маркирани, от което, според мен, книгата и авторът само печелят. Инакомислещи/луди в книгата има и преди „прехода“ у нас, има ги и след прехода, а границата между преди и сега са две бели страници с една кратка думичка долу вдясно: „Нищо“. Отговорът на въпроса как-

во се случва след прехода е просто ... нищо. Лудостта всъщност се оказва „нормална“ реакция на случването и още повече – на неслучването на всичко в света и в частност – в нашия, българския свят. (Полковникът: „Абе как ще си добър и позитивен, когато хората около теб са лоши? Трябва да си луд!“). Ако следваме прословутата сентенция на Ото Ранк, че „изкуството е баланс между Сцила на неврозата и Харибда на перверзията”, то писането-преживяването на абнормното в и чрез литературата има и семиотично-художествени, и социо-терапевтични ефекти. В този аспект литературата може да се осмисли като тъждествена на лудостта: и двете са легитимен преход в други светове, нещо повече, те създават светове. „Жълтата стая“ на Стоян Чобанов е една авангардна творба, която доказва, че лудостта в литературата е „символ, език, на който културата говори не по-малко изразително, отколкото на езика на разума“.

!Директно от Донбас! Вместо предисловие През страшната 1942 г. великата руска поетеса Анна Андреевна Ахматова написа стихотворението „Мъжество”, в което прогласи:

Ний знаем какво на везните лежи и знаем какво се задава. Часът на мъжествена рат приближи. И с нас мъжеството остава. И нека умрем под куршум и картеч, без дом да останем отново, но пак ще запазим и руската реч, и руското майчино слово. Да бъде и в нашия утрешен ден свободно и чисто, спасено от плен навеки! Превод: Иван Николов

Страници от Украйна

ЧАС ЗА МЪЖЕСТВО

Страници от Украйна

пронизана от истински хуманизъм и искрен антивоенен патос.

Вячеслав Никонов Седемдесет години след Победата от Великата Отечествена война щафетата на мъжеството пое Донбас, принуден да застане в защита на своята свобода, култура и великото руско слово. Оказали се в ситуация на открита заплаха за живота, загубвайки роднини и близки, хората на Донбас съумяха да проявят най-добрите качества на своя характер: стоицизъм, храброст, милосърдие и човечност. В културен феномен на съвременния Донбас се превърна творческият взрив от гражданска поезия,

Фонд „Руски мир” взе решение да подкрепи литературния подвиг на донбаските автори и да издаде сборник с техни произведения, писани през 2014-2015 г. Тези стихове са пряко свидетелство за трагичните събития, станали в Донбас. Написани от известни литератори и от тези, които първи се хванаха за перото, те носят в себе си отражението на човешката драма и преживявания, нескършения дух, верността и ценностите на мира, любовта, достойнството и честта. Тези стихове са проява на мъжество. Мъжеството на тези, които се изправиха в защита на Родината си, а и на тези, които продължиха в най-трудните месеци честно да вършат своята работа – да учат, да лекуват, да пекат хляб, да добиват въглища… Мъжеството на доброволците, с опасност за техния собствен живот, помагаше на децата, старците, гладуващите. Тези стихове са открито обръщение към народите и управниците на света: Прекратете войната! Вячеслав Никонов, Изпълнителен директор на Фонд „Русский мир”

Родена и живее в Днепропетровск. През 1988 г. завършва Днепропетровския държавен университет, специалност „Филология – руски език и литература”. Няколко години работи в училище, като преподава на гимназиалните класове. След перестройката, когато в Украйна руският език става практически ненужен, получава втора специалност – за медицинска сестра. От началото на военните действия в Донбас постоянно пътува натам с хуманитарни мисии, вози медикаменти и продукти, помага на бежанците. Стихове пише отдавна, но именно сега започва истинската ù известност на поетеса от Донбас. Криейки се от бомбите в избите, хората преписват и четат нейните сти-

хове. Разпространяват ги в социалните мрежи и често дори не знаят името на автора им.

Страници от Украйна

Ирина Биковская (Вязовая)

Страници от Украйна

***

Повийте днес със тишина Донбас. И скрийте го като под одеало. Да си отдъхне от беди за час. По детски плач незнаен да не жали! Не връщайте войната във Донбас. Огрейте храма с хиляди свещици – една - за скритите сред избите опасни. една – за мъката, до изгрев баззащитна... И за децата, в ангели превърнати – те своите палачи не проклеха. За нас е жребият: вина, на възел вързана, след сълзи, пустота и огън тлеещ, сред гробове, където през могила, белязан с болка черна, спи твой близък… Палете свещ – за тази пепел мъртва. …За тези, дето няма да се върнат… 16 февруари 2015

*** През войната, с поглед жален, с гънка в устните – от мъката, през убежища обжарени Добротата се промъкваше. Тихо сред обстрели всякакви, стъпваше от праг към праг… Някому оставя ябълки, другиму дари сухар. За мъжете – чай, тютюнец, каша и чорапи топли, в детски длани – сладко чудо, за жените – дума-вопъл… Уморени и овалени –

в бедност крайна и безсмислена, хората души отваряха, а децата се усмихваха. Скупчени като край печка, топли думи се присещаха, и деляха залък спечен, и угарките от свещите. Под ракети, задушили ни, търпеливо – зад чертата, ти, Донбас, сроди душите ни. А спаси ни Добротата. 20 февруари 2015 г.

Роден на 3 април 1975 г. в Донецк. През 1997 г. завършва Филологическия факултет на Донецкия държавен университет, а в 2002 г. внезапно взема решение за друг духовен път и завършва Одеската духовна семинария. Църковнослужител е. Автор е на книгите със стихове: „Под другия дъжд” (2004 г.), „Провинциални стихове” (2010 г.), „Бяла книга” (2010 г.), „Облаците от ръчната работа” (2013 г.). Редактор на донецкото епархиално списание „Жив извор”. Живее в Донецк.

*** …А над града – хуманитарен сняг. Патрулен вятър под вратите свири. „Убежище” – чете човекът някакси – сред пепелта училището дири. Да, всяка твар си има своя дупка, синът човешки в бункер се тормози. Артилеристите, улучени от думи – един на друг си пращат некролози. …И пак обстрел пред Новата година… Елха ще украсим със лед и вата. И Дядо Мраз навярно ще намине за Празника ни… с автомат. 26 ноември 2014 г.

Страници от Украйна

Дмитрий Трибушний

Страници от Украйна

***

Звъни, Донбас недосънуван, до върха пак. Манна небесна пророкуваха, а падна сняг. Устискай, град наш, непорочен, в теб всяка къща със огън и с ракети точни е всъщност кръстена. За час открехнаха ни херувимите врата към рая. Гори, Донецк неопалим! И не изгаряй! Ноември 2014 г.

Светлана Максимова Родена на 8 февруари 1958 г. в Харков, след което семейството се мести в Макеевка, Донецка област. Там Светлана завършва училище и известно време учи във Филологическия факултете на Донецкия университет. Занимава се с деца в творчески студии. В 1987 г. завършва ЛИ „А.М. Горки”. След година излиза първата ù книга с поезия „Свобода за свободния”. Поет, прозаик, художник, музикант–изпълнител на австралийска тръба. Основател и ръководител на литературно-музикалната група „Етномит”. Сега живее в Москва.

ПРЕОБРАЖЕНИЕ – АВГУСТ 2014 1.

Дълго гледам, преметнала поглед към небето, като през въже. С мирис ябълков белият облак – там е, матушка, Преображение.

И съблазън в пожара. И тихо е… А бедата в устата целува те! Мила мамо, вплети ми в косите ветровете на август изкусно.

Мирис ябълков… Облакът бавен над Украйна с дъга бе някога. През полята пречиста камбана черни ябълки люшка, но няма е.

Но не тези, със мирис барутен, дето щъркела в полет подпалват… През душата камбаната брули черни ябълки – люшнати, падат…

И не знае: да се довери ли на звънар или яростна блудница. Цвят на хвойна и дивият мирис все на ябълки райски – до лудост!

Между вяра и диво безверие се разкъсва любимата ябълка. Мамо, мамо… Открехна ти дверите посред огъня… и заплака…

2. На мама и на Юра Юрченко

На поета-приятел, който сега на война е, /в степта раснах с него, инат-мъжкарана…/, дали още вярвам му? Имам ли вяра, нямам ли? Невъзможна вина – аз тук съм, а моята майка, а мама… На празника светъл звъня, на Преображение, да чуя на мама поне гласа, дали ще е същият... „Преображение днес е” - говоря, а мисля за жертвите. И в отговор чувам рева на снаряди над къщата. „Каквото за хората, това и за нас” - ми казва. „Не се тревожи, ние тука в мазето се сбираме. Война е…”

Страници от Украйна

На мама в Донбас

Страници от Украйна 78

А всъщност защо е тази война, тъй смазваща, едва ли това моята стара майка разбира. Помня, каза: „Къде да отида, къде – тук са свои!... Мойта къща е тук, тука помен ще ми направят. Тук цъфтеше реката от кърпите на девойките. Е, а сега и капчица няма в устата и хлябът корав е…” Тъй е болно, че толкова болка как побира се в думи. Тъй е болно, че и дишането прекъсва и в гърлото дращи. Тази страна се побърка и прилича на вдовица безумна, която и синовете си за заколение даже изпраща. В тези гробове, дето прииждат от двете страни, чия е победата, чие е и срамното поражение, в този огън, в ятата от гарвани, слизащи ниско… Преображение е, Украйна – твоето Преображение... 19 август 2014 г.

***

Старичка вече, погребала син, изпратила щерка – да пее в небето синьо, гледа в прозореца и мълчи. Тресе се... Украйна, кого искаш в жертва да принесеш?...

Господи, наш Спасителю, всичките тебе славим – мама в Донбас безсилна е, а и сестра ми в Полтава. Звънят всеки ден помежду си – и всяка от плач се друса… И аз им звъня неизменно – но даже да плача не смея…

август 2014 г.

Август 2014 г.

Роден е на 11 октомври 1959 г. в Донецк. Завършил е Донецкия държавен университет, специалности „История и журналистика”. Още от първите дни на Донбаската пролет е активнен участник в антифашистския фронт. В днешно време живее и работи в Донецк. Автор е на песни, стихове и проза. Член е на Съюза на писателите на Донецката народна република. ТАНГО 2014 Г. В началото – слово, финалът – разстрел, пророк отново подхваща делото. Майданът – праведен, но хвърлен – камъкът. Същински ад е, без брат е Каин. Обреден хорът е, очите – свити, крадец – изгонен, повикан Вий е. Гори безкраят, в контур – просторът. „Нещастен Каине…” – прокашля столицата. Прославят първите, така е речено. Протича кървава водата речна. Юначен, славен ли ___________

е пътят кален? Где брат ти Авел е, кажи ми, Каине?! Кръвта се лее, Бог плаче – чуди се. Глупакът смее се, подскача Юда… Развръзка близка, финал – летален. Върви прочистване. А брат ти, Каине? И сред руини белеят костите, при брат си Каин дошъл на гости е. Набат свисти: „Но брат ти де е?” – Рай е Дисципът, Там зачислен е. 2014 г. Донецк

* Вий – персонаж от преизподнята в източнославянската митология.

Страници от Украйна

Владимир Скобцов

Страници от Украйна

Екатерина РОМАЩУК

Родена на 20 март 1985 г. в Горловка. Завършила е Горловския институт за чуждестранни езици (Факултета по славянски и германски езици). Работила е като учителка в Специализираното училище-интернат за деца с проблемно зрение. Член е на Регионалния съюз на писателите, на Всеукраинския творчески съюз „Конгрес на литераторите на Украйна”, на Горловското литературно обединение „Забой” и на Младежкото литературно обединение на авторите от Донбас „Стражи на пролетта”. Автор е на стихотворните сборници „Изгрев” и „Отвъд думите”. Лауреат на литературния конкурс „О. Герасимов”, както и на други градски конкурси. ТЪМА НАД СТРАНАТА За кой ли ден пак бомбите посяват… И тишина ни се присънва кобно. И сянката отдавна не е сянка, А мрак, като в зеница на покойник. Тъй вярвахме в жадувания мир и тъй вярвахме в държавата Украйна, от медиите хвалена безспирно, с печат „единна” – сред тъма безкрайна. Но няма мир, а и държава няма. Отсъства даже разрушителят. И сянката не стана светлина, а фашистки мрак погълна и душите. 20 декември 2014 г.

Охриптя моят град от молитви, оглуша от ужасните бомби. Моят мил град е днеска безлик и... Защити го, аз моля те, Боже! Прегладнял като куче напъдено и трепери, щом почне тревога. Уморен е от сълзи градът ми, уповава се още на Бога… А безсилен на вид е и скръбен, тлее дух в него от поколения. Моят град устоява на кърви… Защото не бе на колене. 20 ноември 2014 г. Превод: Елка Няголова

Страници от Украйна

***

Родена е в София. Завършила е библиография и кинопедагогика. Съучредител и председател на фондация „Театър от деца за деца и възрастни” - Театър „Сълза и смях”.Работила е в редакция и в библиотека. В последните години е автор на свободна практика. Текстовете ù са публикувани в периодични и електрони издания: „Факел. бг”; „Blog.bg”; „LadyZone.bg”; „Списание за поезия”. Два от разказите ù са включени в сборника „Пощенска кутия за приказки” изд. „Артишок”. В момента подготвя първата си стихосбирка. Наскоро излезе самостоятелната ù книга с разкази „Кукувича прежда” /Издателство „Факел”, с редактор Румен Леонидов. Негови са думите: „В тази книга има много любов към героите, има толкова добронамереност, толкова съпричастност, че съм сигурен, и вие ще намерите едно сърдечно и чисто огледало, в което бихте могли да огледате себе си!”

Юлия ДИВИЗИЕВА

НИКУЛДЕН Дядо Господ изтупа постелите си. Над земята се посипа пухкав, бял сняг. Огледа отгоре доволен сгушеното селце под дебелите преспи, взе най-голямата риба, изчисти я и разпръсна едрите ù люспи по снега. Снегът заблестя, за радост на малки и големи. Беше Никулден. Вълкан се помая из двора, нахра-

ни стоката, сви една цигара от нарязания на ситно джебелски тютюн и запуши бавно на прага. Вътре в къщата жена му шеташе. Съдове подрънкваха, мокрите дърва съскаха в огнището. Още беше хубава жена му. Стройна, здрава. Но голяма болка я изгаряше - не можеше рожба да му роди. Дойдоха с Вълкан в това село пре-

ди седем години и двамата му братя - Марин и Атанас, подгонени от черната болест в техния край. Слезнаха от високото, от Караш. Изоставиха домове и покъщнина – невиждан мор се развилня по земята им. Старите хора говореха за „лоша вода”, за дяволи и караконджули, но каквото и да беше – чумата мореше без ред. Много време умуваха какво да правят и накрая решиха да търсят друга земя за домовете си. Една сутрин натовариха каруците и поеха през Балкана. Дълго вървяха. С тях тръгнаха и от другите родове, по-младите. След няколко дена стигнаха до землището на малко селце. А то огряно от слънцето, закътало се в пазвата на зелена долина с бързоструйна река, сякаш ги канеше да разпрягат воловете и да пуснат децата да тичат по поляните. Поогледаха се тогава мъжете и най-възрастният от тях рече: - Тук ще бъде, тук ще си чуваме децата, пък каквото ще да става! Така заживяха те – другоселци, на новото място. Приеха ги хората. Имотец събраха, още деца се народиха. В къщите на Марин и Атанас дечурлига по цял ден се гонеха, ревяха и се смееха. Само в дома на Вълкан беше тихо и наредено. Прехвърляше жената тези мисли в главата си, гледаше мъжа си и не смееше да го заприказва – той пак пушеше ядно и току подвикваше на кучето. И него същата мъка го ядеше като нейната. Вълкан не каза нищо и сега. Взе

от сайванта такъмите и реши да иде на реката. Той знаеше едно удобно за пристъпяне място, а там и ледът бе по-тънък. Щеше му се някоя мряна да хване, нали днес е Никулден. На шега, ама до обяд напълни кошлето с риба. Поизмръзнал, но доволен, тръгна да се прибира. Снегът така блестеше, че чак го заслепяваше. „Ей, дядо Боже, голям шаран е изчистил за празника, я колко люспи е пръснал по полето!” - помисли Вълкан и му стана ведро на душата. Забърза към вкъщи. Викна още от портата: - Булка, взимай рибата и ние курбан да сторим на Свети Никола! Аз ще се поразтъпча из село, а ти виж там... Отдавна не говореха много. И той тръгна към кръчмата. Вълканица изчисти рибата, изми я на герана и я подреди в голямата бакърена тава – Много ще стане, ама ще занесе и на братовите му деца -

зян няма да иде. Ще я опече преди вечеря, та да е още топла, кога Вълкан се прибере! - така си мислеше тя и седна зад стана, да мине няколко совалки. Беше започнала една мъчна шарка и много ù се искаше да я изкара. Увлече се в тъкането и не забеляза, че слънцето вече захождаше покрай Стражица. Докато тя тъчеше, мъжете в кръчмата пийваха и си разправяха ланшни истории. Отвори му се глътка на Вълкан, дойде му мерак и подбра подпийналата дружина към къщи с риба да ги гости. Вече беше късно, когато жената чу гълчавата пред вратата. Тя скочи бързо и докато се суетеше да посреща неканените гости, Вълкан забеляза на синията още несготвената риба. От яд ли, от виното ли, но кръвта така кипна във вените му, че той не разбра кога грабна тежката тава и я стовари върху главата на жена си. Тя падна възнак и повече не шавна. В този момент само една натрапчива мисъл се блъскаше зад челото му: „Ще ме срами тя пред хората...” Когато се съвзе, разбра че е оста-

нал сам. Главата му беше празна. Тишината смазваща, а другарите му се бяха разбягали. Едва намери сили да извика братята си. Безпомощно седеше и чакаше, те какво ще решат. За него вече живот нямаше. Не губиха време братята, докараха жените си да приготвят невестата, а по-големият Марин рече: - От стари времена неписан закон има, който голям зулум е сторил и човек е затрил, ако за една нощ успее през река да мине, не го дирят! Потерята е до водата – бягай брате, че ако брат не си ни, околията тясна ще ти бъде! Вълкан тръгна веднага. Пое към Искъра – булката си не можа да изпрати! Когато се развиделяваше, той вече газеше през ледените води на реката... Никулден беше минал. От този ден никой нито го чу, нито го видя. Дали в Караш се върна, дали по други краища се затри, братята му не разбраха, а и не искаха да знаят. До сетните си дни името на Вълкан не споменаха. Те брат нямаха.

КУКУВИЧА ПРЕЖДА Бяха пет. Отстрани погледнато, пет много креативни млади дами. Те не правеха нещата, те ги „случваха”! Денят им не беше добър, а „хубав”! Това си и пожелаваха, когато се раз-

деляха. Всяка имаше професия, но това с професията оставете, имаха бизнес! Малко ли е на днешно време – хем да си дама, хем да си независима! Независима до степен, че на

онзи с анцуга, дето ти е в къщата, не се налага да му съобщаваш програмата си за вечерта. Абе, какво говоря, той изобщо не знае къде ще те отвее вятърът на ангажиментите ти в следващите часове. И тъй като той изкарва по-малко пари от теб, е длъжен да си трае. Трае си, често скърцайки със зъби, затова и емайлът му е паднал, но проблемът си е негов! Казах млади дами, малко ще внеса яснота, ако четирийсет плюс-минус, значи млади, приемете ги за такива. Те знаеха, че са готини. И го вярваха безрезервно! А как умееха да се забавляват... Положението беше: „Никой да не мърда!”. Не пропускаха и нито едно светско събитие. Канеха ги. Артистка, журналистка, писателка, продуцентка и режисьорка. Това са нашите момичета. Интелектуалният цвят на нацията! Артистката имаше две големи деца (момче и момиче) от два брака; режисьорката беше с две тийнейджърки, с които всеки ден водеше много на брой, малки войни (и с онзи, с анцуга); писателката имаше дъщеря и беше вдовица (наричаше себе си „веселата вдовица”, и наистина веселостта ù бе неизчерпаема); продуцентката – още девойка, но само по документи – никак не ù се обвързваше, и журналистката, която май щеше да се жени, но пък мъжа, с когото споделяше живота си, още не беше се развел и тя много обичаше да казва, че има три големи деца (неговите деца). Играеше си без особен успех на майка. Тази вечер се събираха при писа-

телката. Дъщеря ù не се прибираше, а ако това се случеше, много бързо се скарваха за нещо и малката (на двайсет години), тръшваше вратата и напускаше полесражението. На тръгване обаче, не пропускаше да ги сяде. Днес, вече на вратата се извърна и възможно най-ехидно изсъска репликата: - Що не прочетете „Кукувича прежда” на Сумако Фукао! Паузата беше неизбежна. После майка ù се окопити: - Защо така бе, дете? Затова ли толкова ти треперих, затова ли ти бършех сополите и ти мерих температурата, затова ли? – много жаловито занарежда тя. Другите знаеха, че писателката разиграва етюд и веднага с готовност се включиха. - А помниш ли, като не искаше да яде малеби, ние как я залъгвахме. И когато ти успяваше да натикаш в устата ù тресящото се парченце, играехме танца на победата. А то, милото, със сълзи на очи преглъщаше розовата гадост, втрещено повече от танца ни, отколкото от малебито! - Ох, какви жертви за това дете, а сега така да се отнася със старата си майка! - Млъкни, тук стари майки няма! Хайде, дай джина, че лимонът пребледня. Виж го, как се е окръглил и ни гледа с пожълтелите си оченца! - каза режисьорката и навря глава в чекмеджето на фризера, за да извади лед.

Няколко минути се чуваше само подрънкването на чашите, на леда и тихото бълбукане на течността, поела пътя от бутилката навън, към изнурените души на интелектуалките. Те бяха решили, че тези техни мигове ще бъдат само за празни разговори. Смятаха, че дните им са много натоварени и затова, когато се събираха, си говореха основно и преднамерено глупости. Не беше трудно, отдаваше им се! - Да ви кажа каква чудна плетка съм заплела – и артистката забърника в милитари-торбата си. Другите я гледаха с недоверие. Очакваха шегичка, но тя наистина измъкна кълбо, куки и нещото, което плетеше и наричаше пелерина. Журналистката се включи на мига: - О, скъпа, тази двойна наметка не е добра, трябва да я преплетеш! - Преждата няма да ти стигне, ще се обадя на Тино, да купи поне още две чилета - каза писателката. Тино беше шестата „приятелка” - той наистина им беше добър и искрен приятел. Обичта им бе взаимна. Споделяше си всичко с тях, а и те пред него нямаха никакви задръжки. С една дума събираха се по женски! Той беше отишъл да пазарува. Щяха да правят лазаня. Тино беше цар на италианската кухня. Писателката взе телефона, набра Тино и много сериозно му обясни, каква точно прежда да вземе от магазина на „Графа”.

Когато затвори, другите се търкаляха от смях. Само артистката много съсредоточено, с прехапан език се опитваше да жонглира с куките за плетене. - Е, хайде, стига с тоя „йестърдей”, дай малко „Бийтълс”! - Това си беше техен фолклор, което означаваше – време е за нещо ново! – Пък като дойде Тино, пак ще го изиграеш! Стига с тия плетки! – и режисьорката вдигна чашата си към светлината. Накара останалите да погледнат. Ледът бавно се топеше и губеше формата си, удавен в джина и тоника. - Ето, това ми се иска! Да съм просто бучка лед. И когато ми омръзне всичко, да се стопя и да изчезна – рече тя. - Нали сме се разбрали, никакъв екзистенциализъм! Бучка лед, бучка захар, така се започва и после какво..., следва продължение! Писателката нещо се беше разсеяла, дочу последното и попита: - И какво стана после? - С кое? - Е, как с кое? С продължението! - С кое продължение, бе, мила? – каза режисьорката. Тя не беше вложила нищо особено във фразата с продължението и не разбра какво питаше писателката. Ако не знаехме нищо за заниманията на тези дами, точно тук е мястото да си помислим, че са кухи. Но ние знаем, и никога не бихме си помислили подобно нещо! Разговорът им беше лек и подскоклив като планински ручей. Повече-

то от казаните неща предизвикваха бурен смях. Смехът се подхранваше и от вече празната бутилка. Артистката се излегна на дивана (тя имаше хубава фигура, за която полагаше големи грижи). Девизът ù беше: „Без визия, няма телевизия!”, и се побъркваше от фитнес и диети. Но пък когато ù писнеше, можеше да изяде цяла торта. Сега беше в такъв период. И имаше защо. Синът ù от първия брак живееше с баща си и създаваше непрекъснато проблеми. Те сами му се лепяха! Отскоро имаше мощен мотор. Снощи ù се обадиха за поредната му изцепка. - Ех, момичета, ще трябва да прибера Пламен при мен. Баща му не го иска повече. Как ще се оправям с него, не знам! Вчера е влязъл в някаква детска градина с мотора си и попилял всички деца и госпожи. Слава на Бога, че няма пострадали! Това дете не е от мен! Какво му има!? Питам го: „Защо правиш тия глупости?”, а той ми вика: „Ти, маман, да не мислиш, че съм искал да ги мачкам, неее! Аз ако исках...! Гледах им физиономиите, знаеш ли, какъв адреналин е това!” - Това момче е болно! Казвам ви, в родилния дом са го сменили! - Скъпа, защо не му запишеш няколко сеанса при нашата психоложка? Идва всяка сряда в сутрешния блок! Познавам я, ще го вземе! – намеси се продуцентката. - За да отвърти още повече! – рече писателката. - Е, ти го каза, как да го пратя при

нея, та тя е луда! С това тревогата им по Пламен се изчерпа. Бяха се изтощили от мислене. Входната врата се отвори, като се лашна в стената. Дамите помислиха, че Тино се връща, но беше дъщерята. Тя ходеше и зиме, и лете с кубинки. Имаше пиърсинг навсякъде. Косата ù падаше на сплъстени масури по раменете. Бунтарка! - Ох, пак ли ти? - изпъшка майка ù. - Споко, ще си взема дрехи и изчезвам! Заминаваме за Карадере. Окупация срещу онези цървули, дето искат да ни го отнемат! - говореше тя от съседната стая и натикваше дрехите си в една раница. Тъкмо се отпуснаха и девойката се върна. Подхвърли на масата книга със заглавие: „Петте четвъртини на портокала” от Джоан Харис, изгледа ги снизходително и тръшна вратата в обратната посока. Видяла заглавието, майка ù изстена: - Може ли да се живее така! - и изпи на един дъх останалото питие. - Та това е нонсенс! - отсече журналистката. В заглавието и останалите заподозряха нов капан, но не бяха чели книгата и не можеха да бъдат категорични. - Не може! Затова пък ние ще си кифлеем! - продължи мисълта ù продуцентката. - Какво, какво ще правим? - не разбра журналистката. - Е, стига де! Ще си кифлеем! Ха-

ресва ли ви, аз го измислих. В кифлеенето има нещо изтънчено. Не е нито да тъпееш, нито да куфееш, а и може да се упражнява само от жени! Какво ще кажете, а? Запазвам си патента! - Ти си велика! Докато дамите се радваха на находката с новия глагол, Тино – натоварен, вървеше по „Шишман” и се опитваше да извади телефона си от прилепналите джинси. И двете му ръце бяха заети. Беше забравил ключовете, а домофонът не работеше. Трябваше да се обади. Пресичаше улицата точно пред кооперацията, когато нещо много силно го отвя! В следващия миг друго нещо, още по-силно го затисна. – „Някой изгаси светлината!” - Това беше последната мисъл, която заедно с душата му полетя към небето. Телефонът на писателката иззвъня. Тя не бързаше да го вдигне. Спря да звъни, когато вече беше до него. - Това го мразя най-много! Нямат търпение хората, за къде бързате, бе! Отново звън: - Я, това е Тино! Къде си бе, сладък? - Госпожо, госпожо, чуйте! Обаждам ви се от улицата... - Е, ти стана вече и уличница, не сме очаквали от тебе такова нещо! –

писателката говореше, а другите се кикотеха. Бяха включили на „фън”. Тино често им спретваше изненади. - Престанете! – изрева мъжки глас в слушалката. – Вашият номер е последният, с който пострадалият е разговарял, затова се обаждам на вас! – докато лейтенант Петров се представи и обясни какво се е случило, тя вече беше изпуснала слушалката, а очите ù се бяха уголемили до размерите на лимоновите колелца в чашите. Кикотът се разлетя на парчета. Счупи се. Артистката скочи, грабна телефона и разбра останалото. Когато затвори, четири чифта очи я гледаха умоляващо. - Тино е долу пред входа! Трябва да слезем! - в гласа ù дращеха трагични нотки. Той лежеше на улицата, а от двете му страни се зъбеха два черни джипа. Петте дами инстинктивно се залепиха една за друга от ужас! „Господи, Тино прилича на размазана кифла!” - помисли продуцентката и сама се стресна от мислите си. В деликатната си ръка Тино още стискаше оцелялата торбичката с двете чилета австрийски мохер. Останалите покупки се търкаляха наоколо. Следва продължение...

Роден на 05.01.1939 г. в Добрич. Завършва Учителския институт в Шумен. Продължава образованието си във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий” – българска филология и история. Дълги години работи като журналист във в. „Добруджанска трибуна”. Бил е кореспондент на БТА в Добруджанския край, учител. Сътрудничи на централния печат и на БНР с поезия и публицистика. Първата му поетична книга e „Жътва” (издателство „Г.Бакалов” – Варна, 1975 г.). Автор на 6-7 стихосбирки и на десетина повести и романи. Сред тях са и двете му публицистични книги, посветени на Дора Габе, с която е общувал през седемдесетте години на миналия век. Основна тема в поезията и белетристиката на автора е съдбата на неговата Родина Добруджа в миналото и в днешния български живот. Стиховете му са превеждани на руски, украински и унгарски език. Членува в Сдружението на писателите в Добрич. Член на СБП.

Драгни ДРАГНЕВ

Преображения ПРОЛЕТ В ПЕСЕН Приижда пролет… Пъплят нежни ветровете, тревите вдигат първо, после дълго светят във клоните, на птиците в гнездата топли, където се събират и възторг, и вопъл…

Изригва нов живот, цъфти, тече у мене, люлее дните ми над облаци зелени, обръща обичта ми в гняв, сълзата – в радост. Така изгарям пролетес във песен – страдам. Расте животът и звъни на златна лира – в самите нас заченат, той във нас умира. ВЛЮБЕНИ Те са влюбени… Светят, изгарят от радост и в очите им слънцето весело пада… Покрай тях омагьосан денят им прелита и усмихнат се крие в цветята, в тревите. Те са влюбени… Техният свят е незнаен… Из вселената бродят – от безкрай до безкрая. И сънуват… Сънят им е сладък и дълъг. С тайни нощи денят им догоре е пълен. Но защо се страхувам за тях? И защо ли за живота им мълком, до болка, се моля?

ЗАД ОБЛАКА РОШАВ Две пчели, две сестрици прелитат простора и навярно из път със криле си говорят. Трепкат звуци и мисли за нас непознати, но със радост са пълни, с копнежи и вятър. А сред тях стъкват огън цветята, тревите – дъх на злато се рони във медени пити. Слънчев ден, звездна нощ от земята извират и светът в детска длан като в сън се побира. Виж, небесният свод бди зад облака рошав със рояци пчели – и прилича на кошер.

ДЕТЕ И МОРЕ Лъчите пъплят по брега и с тях рибарски мрежи вятърът плете. По камъка водата се обръща в прах и трие стъпките на босото дете… Наоколо светът не вижда и не чува – на слънцето излегнат – той сънува… Вълни препускат, виж, коне се бият – ще проснат в пяна тежката си шия… Море, върни се бързо в своята черупка, детето остави по пясъка да тупка… НОЩНИ ПЕПЕРУДИ Сестри на вятъра и на цветята… Чупят с проблясъци нощта и нейните хралупи. Телата – като сън на призрачни сатири. Вселената стаена мълком в тях се взира. …Завиждам ви – далеч-далеч от суетата на дните, пълни с гняв, омраза и театър. Макар че кладата отвсякъде ви мами и падате сами по голото ù рамо… Но по-добре подобна смърт и за човека, вместо на кръст да го разпъваме навеки.

МУЗИКА Вали, гърми… Дъждът по покривите крачи. Вода – на стряхата под сухите клепачи. Капчукът ръкопляска… Музика оглася на зданията опустелите тераси… Но кой я чува? Кой, от буря изненадан, се взира как дъждът от необята пада, как барабанът му над този свят се мята и ще обърне и продъни в миг земята… Един-единствен мъж сред улицата спира и може би е луд… Човекът дирижира…

ХУДОЖНИКЪТ Прозорецът отворен… И птици се надпяват… Върху платното пада небето в бяла пяна. Дървета хвърлят сянка… Пътека там изгрява… Цъфтят треви в росата на меката поляна… Картината е будна… Палитрата – богата… На къшейчета ляга над нея светлината и стъпчици от вятър посред пейзажа ходят… Художникът навярно насън ще ги преброди. Художникът го няма… Сърцето спря да бие. Но гледай – зад дървото в картината се крие. ЗЪРНАХ ЕСЕНТА Още ни мами лятото с целувки къси, още по раменете му слънцето търчи, докато есента наблизо пепел ръси и угасват на тревите сухите очи.

Зърнах есента, но за ръкава ме дърпат стъпките, мислите, стихнали насред път. Вика ме нивата, размахала кърпа – във душата ù още жътвите звънят… Ще се върна ли… Докога ще остана… Есента е у мен – като път върху рана.

ДЕНЯТ В черупката на тоя ден живея още. Помилва ме по изгрев, даде ми да пия от слънчевото мляко, издоено снощи – и пих, додето чух по пладне олелия… По пладне вятърът довея листопади, в мъгла ги потопи, повлече ги в небето, а привечер, преди съня, зрънца ми даде да ги посея утре – в тъмното да светят… Дойде ли есента? Гнездо ли сви до мене? Или отдавна скита в кръвта ми упоена… МЪДРЕЦЪТ Закъснява зимата… Не идват дните, потопени в снежен пух и лед догоре… Помежду ни профучават ветровити дни и пътища, захлупили простора. Есента не е завършила до края мисли, сметки, като котка още дебне, още крие в пазвите си гняв – играе и разресва небесата в своя гребен… Есента ли? – казва ни мъдрец навъсен. – Тя ще носи дълга зима на гърба си…

Родена в Русе. Завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Стихове, литературна критика, есета и др. е печатала в изданията „Литературен фронт”, „Български писател”, „Словото днес”, „Български журналист”, сп. „Пламък”, „Септември”, „Везни”, „Знаци”, „Проглед”, „ИринПирин” и др. Издала е книгите: „Между две светкавици”, „Фациалис”, „Слизане от кръста”, „И падах, и летях”, „Недогорели въглени”, „Присъници стъпват на пръсти”, „Писма на кленов лист”, „Дъждът не може тайно да вали” и др. Носител на много национални и регионални награди. Награда „Русе” за „ярко участие в културния живот на града и принос към развитието на националната поезия и литература”. Член на Съюза на българските писатели и Председател на Дружеството на писателите в Русе /2000 – 2010/.

Анита КОЛАРОВА

ИСТИНСКИТЕ ПРИТЕЖАНИЯ НА НАДЯ ПОПОВА

Прочетено отново

/Н. Попова. „Мними притежания”, Славянска академия, 2011 г./ Искреност в изповедността. Непримиримост с фалша. Ненатрапчивост на силните философски прозрения, родени от живота. Оригиналност, самобитност и първосказаност.

Това са част от характеристичните особености в поезията на Надя Попова. Римите, или свободният ù стих, напомнят щрихите от черен туш, с които уличният рисувач-портретист от старинната улица „Арбат” рисува хората:

„…художник на човешкото лице, каквото то не иска да се види” Тук е, може би, проблематичният дискурс в поставянето на експлицитната идея на книгата. Тази книга, когато я разгърнете, първо ще ви хареса с автентичните, дори исторически, снимки на своята авторка от нейния личен архив. Датирани. Те правят книгата издание за библиофили. Снимки с Олег Шестински, с Булат Окуджава, със семейството на акад.С.П.Корольов, правена в Москва през 1979 г., снимката пред паметника на Херцен в двора на Литературния институт „М.Горки”, пак в Москва, 2008 г., на чай с руските поетеси Галина Климова и Елена Иванова-Верховская, и снимките при връчването на литературната награда „Владимир Башев” – 1982, за дебют, и на наградата „Г.Джагаров” – 2010 г., както и с двама от внуците Константина и Борислав. Гледа ви красиво, чисто, възторжено, умно и интелигентно лице, което се променя през годините, защото върху него лягат грижите и тежестта на едно тъжно съзнание за „мними притежания”. Заглавие-образ, отразяващ бремето на живия живот, съчетан с голяма доза упорство, съпротивителна сила и самоирония. И започват да валят над нас въпросите: Ако притежанията са „мними”,

тогава това, което изобщо не притежаваме, истинско ли е? Живота си притежаваме ли, или и той е мнимо притежание? Сложни въпроси. Невъзможни, дори абсурдни за еднозначен отговор. Задълбочаващи се във времето. Лъжлива, може би, оптика от дистанция. Една дълбока тъга е легнала върху 4-те цикъла на книгата, вплетени в интимна сюжетна рамка: „Градски ескизи”, „Посвещения на живи и мъртви приятели”, „Към тревите високи, под водите дълбоки”, „Писмо до непоискване”. Тук, в последния цикъл, се смесват проза с поезия, любовта е тъй дълбока, но и тъй безнадеждна, че в спомена за нея напълно нонсенсно авторката не допуска дори себе си. Оголената

анонимен понякога е истинско предимство, начин да покажеш истинското свое Аз: „…защото зная коя съм откакто съм се родила.”

Надя Попова същност на откровеността предизвиква у читателя неминуемо идентифициране. Няма големи думи. Има сдържаност и композиционна селективност. Известното стихотворение „Легитимация” е ярко и силно въведение в „сюжета” на този автобиографичен „роман.” Надя Попова прави силни стихове чрез разнообразни тропи, но една от тях е опозицията. Да, тя не е /и няма да бъде/ „нито Майка Тереза, нито Мадона”. Именно затова не се бои от „анонимността” си. Тя е условна, разбира се, защото Надя Попова съвсем не е анонимна поетеса, а една от водещите в съвременната българска литература. Но условната ù анонимност не ù позволява волността да бъде нагла и безотговорна. Да си

Основното състояние на Аза в книгата е протестът. Това е естествено, когато притежанията са „мними”. /„Къща с градина”/. Но каква овладяност и липса на лъжлив сантимент! Разтърсваща е екзистенциалната колизия в трите части на „Краен квартал”, в „Придружител” и др. Времето на социалния протест е като излизане от упойка в болница. Личността носи дълбоко в себе си утаяващата се болка. Една случайна /а може би не!/ автобусна история е повод да видим малкото си голямо общество в апогея на „соца” – перфидния му финиш - последната спирка. Налице е нещо като раздвижен макет, въртяща се житейско-театрална сцена. Пътуващите в автобуса гледат виновно писналото дете. Детският писък обаче още не е проблем. Ще го укротят с биберон или дрънкалка. Пищящото и умирено дете са едновременно един и същ персонаж /и не са/. Защото писъкът може да е сигнал за глад, изразен в несъзнателен бунт, на натрапчива болка, на неудобство, дори на каприз или несъгласие с някаква, общо погледнато, доловена с притежавано-

то от всяко живо същество „шесто чувство” околна ерозия. Умиреното дете е първично доволство. А възрастните? Защо мълчат? Никога ли не ги боли? Натъкваме се на риторична иносказателност. Така се появява опозицията „дете-възрастен”, „деца-възрастни”, „антагонистипротагонисти”, опозиция, заредена с взрив: „А ние, умните и сдържани чудовища, затъкнали вика, протеста, болката, дълбоко в гърлото, в душите си – ще продължим към своята последна спирка с лица като от късните платна на Гойя” „Последна спирка” И в това „ние” Азът – протагонист смъква лицемерни маски и вписва с неистов гняв и себе си. Отдръпването встрани, когато рисува платната си, и същевременно пълното сливане със случващото се в заобикалящия я свят, е патент на Надя Попова в поезията. С навика си да мълчи и да привиква с всичко антихуманно човечеството знае ли къде отива? Тя е категорична – към последната спирка! А това е един от всемирните въпроси, надвиснали над нас. Като преводач от руски език, поетесата ни приближава до пробле-

ми, познати от Цветаева , Ахматова, Гумильов, Окуджава, Висоцки и др. Композицията на книгата се нагнетява от описаните екстремни ситуации. Сякаш призрачно, сякаш като под упойка, е дошло събуждането, съзнанието за краха. И следва обръщението: „Помниш ли, когато се събуди след упойката? И светилата бяха залезли… Ами когато отказа системата?” Тук всеки въпрос е образ, а всеки образ – удар върху нажежено желязо, от което хвърчат искри. Мащабът, когато сме живели под упойка, верни на идеализма си, е исторически. /„Репортаж от мястото на събитието”/ Много от персонажите са сякаш герои на очерци и репортажи. Ето я продавачката на книги, жената-джудже. Тежко е да гледаш „как времето превърнало е вечното във вехто”: „Клетниците”, „Сто години самота”, „Отнесени от вихъра” и „Гъливер”. И отново ще се изправим пред контраста. Срещу жената-джудже стоят хиляди други житейски джуджета, осакатени, но изглеждащи нормални, йерархично привилегировани, които не са прочели нито една книга. Но те не знаят, че са духовни лилипути. /„Две за лев”/ Дали ще разговаря с поетесата и приятелката Калина Ковачева, дали

ще рисува продавача на гевреци или помияра от „Граф Игнатиев”, дали ще богохулства в „Безбожно стихотворение” с мото от Валентина Радинска, или ще ни потапя в хуманно оголената същност на нещата / „Продавачът на гевреци”, „Коледа”, „Праг”/ и мн. др., тя няма да пести черната боя: „Не вижда никой никого. Като слепци се разминаваме. И сякаш свети над главите ни неонов надпис: „АДЪТ В НАС”. „Офталмология” Нажежени до въглени са „Послепис за зрящи”, посветено на Ив. Цанев, „Късен плач” – на рано отишлия си Г.Рупчев, „Междуцарствие Божие” – на Богдан Глишев, „Българска хофманиада” – на Христо Ганев. Редакторката в нея ще се поболява от бездарието. Това е индивидуалистична поезия на дълбокото преживяване, на подмолния патос, в който речните течения търсят посока и смисъл. Затова Попова следва своя индивидуалистичен принцип: „Недей допуска ти себеподобните/ до уязвимата си същина!” Гнети я сурогатното: „…с метафори, хиперболи, сюжетилитературна блудкава попара – и все отнякъде назаем взети, и винаги с един финал – Сахара” „География”

Особен дял в книгата представляват стиховете, поставящи въпроси за безсмъртието на душата, за духовната връзка родители-деца, за интровертното пътуване към себе си: „И жестовете ми навярно преповтарят твоите” /„Баща ми си отива”, „Реквием”, „Писмо, изпратено по лебеди”/ И тук, чрез опозицията растеж- смаляване, се примиряваме с генетичните закони, но от това не ни е по-добре. Докато дърветата са израснали над покрива на стаята му, бащата се е смалявал. Тъжен биологичен закон. Остава споменът, който е отговор на въпроса за безсмъртието на душата: „Не зная нищо за безсмъртието на ду-

шата” /„Реквием”/. И все пак тя вярва в това безсмъртие, както вярвам и аз, пишещата тази рецензия, защото починалите ни бащи са тези, които и в смъртта ни направляват в трудните пътища и ни пазят от

житейските грешки, сякаш сме още малките деца, които някога са водили за ръчичка. Закодираното чувство към покойния баща избликва спонтанно в словосъчетанието „мой татко” и ни дава ясен отговор за безсмъртието на душата. Независимо от сложния индивидуализъм, облъхнатата от човечност книга на Надя Попова оставя у нас крехката надежда, плетеница от отчаяние и оптимизъм, за доброто, което трябва да се случи:

Надя Попова никъде не си позволява каквато и да било дребнава автоцензура на малодушие и съчинителство. В дивия и брутален трансформационен етап, в който е встъпила българската литература след ерата на социализма, тя пази онези притежания, които може да са малко, но са не мними, а съвсем истински. Н.Попова. „Мними притежания” „Славянска прегръдка” С Л А А, 2011

„Щом глас ти е даден – ще зъзнеш до кости и всичко останало ще ти е взето. Поне подхвърли ми и тази нощ, Господи, луната – едничката чиста монета.”

Анастас Петров -

„Бащата” на българския балет (1899 – 1978)

Първият истински и голям професионалист в българския балет. Роден на 1 септември 1899 г. в Добрич, в скромно чиновническо семейство, преселници от Котел. В ранното си детство живее в своя роден град, а по-късно учи гимназия

100

във Варна. От 1927 до 1935 г. той е единственият танцьор в Софийската народна опера и единственият солист, както в оперните представления, така и в първите самостоятелни балетни спектакли. Анастас Петров е сред първите балетни педагози в

България. Неговата балетна школа просъществува от 1927 до 1944 г. Дом-паметникът „Йордан Йовков” в Добрич съхранява архива на създателя на българския професионален балет и архива на неговия брат – художника Петър Дачев. И двата архива са дарени на музея от сестрата на Анастас Петров и Петър Дачев – Пенка Петрова Дачева. Във фондовете на Отдел „Литература и изкуства“ се съхраняват автентични сценични костюми, лични вещи, книги и списания на тема

„Балет“, снимки от спектакли в Софийската народна опера, партитури, и документи на Анастас Петров. Мобилна изложба, посветена на него, е създадена преди няколко години от Регионалния исторически музей в Добрич. Тя гостува на залите на Драматичния театър „Йордан Йовков” по време на една от Националните срещи за млади балетни изпълнители „Анастас Петров”, на балетния конкурс „Варненско лято”, в Танцовото училище в София, в Руския лицей в София.

Първопроходецът Заради турското робство, забавило културното ни развитие с векове, и операта, и особено балетът у нас се появиха късно – едва в началото на ХХ век. Раждането на българското танцово изкуство стана трудно и по ред други причини – липсата на подкрепа от държавата, предубеждението дори на културните кръгове от обществото към него, отсъствието на подготвени кадри. Първият, който се осмелява да направи нещо, е Пешо Радоев /18761956/. Един любител-ентусиаст, който с много самообразование и самоотвержен труд полага основите на класическия танц и дори става първият балетмайстор на Оперната дружба, основава и първата балетна школа у нас. Но за баща на бале-

та историците определят Анастас Петров /1899 - 1978/. Той е първият истински и голям професионалист – градител, като дейността му е в три неделими хипостази: премиер-солист, педагог и балетмайсторпостановчик от 1927 до 1961 година на сцената на Националната опера. Роден е под знака на Девата, в Добрич, в скромно чиновническо семейство, в което изкуствата са на особена почит. Танцува от дете, просто от малък усеща, че е роден за танца. Като ученик във Варненската мъжка гимназия през 1920 г. вижда за първи път балет – при това истински! Посещава серията солови концерти на руската балерина-белоемигрантка Мария Юриева, прима на московския балет. Това е ре-

101

Анастас Петров

шаващ момент в живота му. След две години заминава за Берлин с малка сума, отпусната от по-големия му брат. Постъпва в школата на Е. П. Едуардова, която оценява добрите му природни данни, неговата артистичност и музикалност, както и огромната му страст към балета. Прави го свой асистент. През 1925 г. Анастас Петров завършва тази школа и решава отново да учи – вече при балетмайстора Макс Терпис от Берлинската Щатс опера. Обучението му при Терпис до голяма степен го формира като художник. Заедно със сериозните си занимания по класически балет, той влиза и в света на свободно изразения танц, към който го приобщава прочутият му учител. В тази връзка самият Анастас Петров споделя в интервю пред биографката си Виолета Консулова: „Аз се възпитах в двойното лоно на класическия и на свободния танц. Това отчасти ми попречи да се изградя докрай и напълно като типичен представител на класическия балет, отчасти ми помогна в експериментите ми за неговото обновяване. Винаги съм съз-

102

навал приоритета на класическата балетна школа, но съм бил и привърженик на съдържателното балетно изкуство”. Завърнал се в Родината си през 1926, въпреки възможностите да остане на Запад, Анастас Петров решава, че трябва да ù служи и постъпва като солист и балетмайстор във вече одържавената през 1922 г. Народна опера в София. По това време тя преживява истински подем. Тук работят големите руски диригенти-белоемигранти Исай Добровен и Моисей Златин, германецът Херман Щанге, както и младите и талантливи Асен Найденов и Асен Димитров. Режисьори са Драган Кърджиев и Христо Попов, а художник Александър Миленков. В солистичния певчески състав блестят: Петър Райчев, Христина Морфова, Тодор Мазаров, Констанца Кирова, Михаил Попов, Цветана Табакова, Стефан Македонски, Ана Тодорова…Те са и първите ни оперни артисти със световно признание. Пионерът Анастас Петров започва да работи усърдно. Основава нова балетна школа, поставя танАнастас Петров в сценичен екстаз.

ците към всяка постановка, търси и подготвя млади балетни кадри. Само за няколко месеца подготвя танците в „Ловци на бисери”, „Орфей”, „Фауст”, „Еврейката”. Започва работа и върху първата самостоятелна балетна пиеса – „Копелия” на Лео Делиб. Премиерата е истинско събитие. Това е всъщност официалното раждане на българския балет /22 февруари 1927/. Всеотдайната му педагогическа работа дава своите сериозни резултати. Трупата се увеличава, професионализира, става все по-гъвкава и стабилна, способна да се справи с най- трудни задачи в различни по стил, епоха и естетика балетни, оперни и оперетни заглавия от богатия афиш на Операта. Забележителни са постановките му на „Валпургиевата нощ” към „Фауст”на Гуно, Половецките танци от „Княз Игор” от Бородин, „Арлезианката” и „Кармен” на Бизе, дивертиментите от „Аида”, „Ловци на бисери”, „Хубавата Елена”… Следват и редица самостоятелни балетни спектакли: „Раймонда” на Глазунов, „Прометей” на Бетовен, „Болеро” от Равел, „Тамара” от Балакирев, „Есмералда” от Пуни, „Куклената фея” от Байер, които са също етап в развитието на трупата. По-късно той ще посегне и към големия балетен класически репертоар: „Жизел” на Адам и „Лебедово езеро” от Чайковски – те ще са върхът в постановъчната му дейност. Тя се отли-

Днес Националната среща на млади балетни изпълнители в Добрич носи името на Анастас Петров.

чава с отлично владеене на изразните средства на класическия танц и с умението му те да бъдат приложени хармонично, съобразно с възможностите на състава и отделните солисти /неговите солисти израстват като артисти с изявени индивидуалности, изразителни и с актьорски индивидуалности/. В спектаклите му освен сериозната професионална култура, личи и пристрастието му към реалистичния танцов театър. В 35-годишната си творческа дейност Анастас Петров ще постави танците в повече от 90 опери, ще създаде и 15 самостоятелни балетни постановки – част от тях жалони, образци в историята на бъл-

103

Щафетата е поета...

гарския танцов театър. Много са и образите, които пресъздава като солист-премиер на сцената. Сред тях критиката ще отбележи със суперлативи: Прометей , Клод Фроло от „Есмералда”, Гирей от „Бахчисарайски фонтан”, Зигфрид от „Лебедово езеро”, Змеят от „Змей и Яна” на Христо Манолов. Ще подготви няколко поколения първокласни балетни артисти, част от които ще направят голяма кариера като солисти, а след това и като педагози и постановчици. Лили Берон, Магда Колчакова, Нина Кираджиева, Асен Манолов, Асен Га-

104

врилов, Неделчо Изов, Крум Янков, Евгени Заднепровски – това е само малка част от тях. Все големи имена от историята на българския балет. През 1961 г. Анастас Петров напуска Операта, но не прекъсва педагогическата си дейност. През 1977 г. е удостоен с голямата международна награда „Готфрид фон Хердер” от Виена. Умира през 1978. Неговите признателни ученици и съграждани от Добрич организираха национален балетен конкурс, носещ неговото име. Огнян Стамболиев

„Безсилни са бесовете...“

Поети и преводачи на поредния международен форум, пред манастира в Стара Орхея, Молдова, юни 2015. Сред тях - Надя Попова, втората отдясно.

Владислав Артьомов Роден през 1954 г. в с Лисуха, Минска област. Рано остава сирак и отрасва в социален дом. Биографията му е изпълнена с авантюристични перипетии и пътувания. Следва журналистика в Беларуския университет, а през 1981 завършва и ЛИ „М.Горки”. Още с първите си публикации на стихове привлича вниманието на литературната кри-

тика. Дебютната му стихосбирка „Светъл конник” излиза в изд. „Современник” през 1989 г. Препоръчва я за издаване изтъкнатият поет Ю. Кузнецов, който дава в отзива си следната оценка за младия автор: „Поетическото му светоусещане е необикновено. Неговите стихове не приличат на всекидневната действителност, с която сме свикнали.

Страници от Русия

Съвременни руски поети

105

Страници от Русия

Поетът не описва, не отразява битовата повърхност, а я разчупва със силата на своето въображение, създава собствен суверенен свят”. За поетическото си творчество е удостоен с авторитетни отличия, сред които наградите „Афанасий Фет” и „Сергей Есенин”. Автор е и на романи с историческа тематика, на изследвания, свързани с прославени руски пълководци, с жития на светци, с историята на руската православна църква. Активно се занимава и с художествен превод, главно от беларуски. Главен редактор е на литературното списание „Москва”.

106

Владислав Артьомов ЗА РУСКИТЕ ХОРА Народец някакъв невзрачен – такъв друг няма да откриеш: трошат наред, в герана храчат и псуват се на поразия. Бит, мачкан, взрян в небитието, но всеки – жилав за петима. А обективно, общо-взето, не трябва вече да го има. Тъй страшно биха се на фронта и връщаха се изнурени; затриваха ги с милиони и влачеха ги на колени. Но е народ със участ жива и ненадминат в чудесата; като брадясване – избива след два-три дни изпод земята.

Няма с мен да стане злополука, нито някой нощем ще почука, няма да ме призоват на бой. Но не знам какво сега да сторя, даже на умрял да се престоря – пеят, пеят, пеят – Боже мой!..

Пощади ме, друг вземи на прицел; само мен ли, Боже, си орисал? Пак е полунощ – и те са тук. И треперя като лист наесен, скрил с ръце главата си, несвестен – да не чувам тягостния звук.

Не, под мен земята не трепери, но часовникът ми щом отмери с удари тринайсетия час, и отново ужасът се връща – те отново – за едно и също! – пеят, пеят, пеят с ясен глас...

Нищо няма да се случи с мене. Слънцето в зори ще се възземе, тихо ще е вътре и отвън. И жена ми плахо ще пристъпи, ще въздъхне: „Зле ли ти е, скъпи? Плачеш, плачеш, плачеш ти насън.“

ЧЕРНИЯТ ВЛАК Не знае никой, никой той накъде лети – черният влак огромен, във който си и ти. Но изпреварил времето, с пространство зареден, препускай, влак мой черен, лети напред без мен! Почакай, наближава прокобният ми час – ще дойда сам, на релсите ще легна възнак аз. И всичко ще изчезне, но и отвъд смъртта черният влак огромен ще пори пак света. Пред него се разстила простор необозрим; зад него зейва бездна от пустота и дим!

Страници от Русия

НОЩНИ ПТИЦИ

107

Препуска бясно влакът, с вагоните дрънчи, а пътниците взрели са в нищото очи. Ала и те не знаят той накъде лети – черният влак огромен, във който си и ти.

Страници от Русия

ТОЗИ ВЯТЪР...

108

Този вятър, гальовен и непокорен, ливадата, избродирана със златна нишка, бурята, изтръгвала дъбове с корен... Вслушвам се в тях – а те не дишат! Първия сняг да падне чака земята – да утоли, да превърже мъката вездесъща. Дърветата кретат като тълпа саката – един без ръка, друг без крак се връща... И ти, човеко, оклюмал си като пред гроба. Начумерено гледаш, в очите ти тлее скука. Мислиш, че те боли черния дроб ли? Не! Дяволите ръчкат ребрата ти с кука. Има ли другаде като нас будали? Потрошиха ни костите, а не разбрахме даже. Колко ли още века ще ни боли? Хамбарите ни опразнени са в прахоляк и сажди. Наоколо – пустош додето ти стига погледа, а студът се усилва, няма къде да се денем. Скупчихме се тогава, подпалихме пода и покрива – тъй копнеехме малко – накрая поне – да се сгреем.

НА СЪБРАТЯТА ПО ЗАНАЯТ

Не ходи, Поете, в тръни щом е друма, Музата възпри и окови... Всичко, дето ти докоснеш с дума – после век след тебе ще кърви...

Николай Зиновиев Едно от нашумелите през последните години имена в руската поезия, която се определя като патриотическа. Роден е през 1960 г. в Краснодарския край, в станица Кореновская. Учи в ПТУ, после следва в университета. Работил е като хамалин, бетонджия, заварчик. През 1987 г. излиза първата му поетическа книга. До момента е издал 6 стихосбирки. През 2005 г. на Н. Зиновиев му е присъдена Голямата литературна премия на Русия, а през 2010-а става лауреат на Всеруската православна литературна награда „Александър Невски“. За него Ва-

Страници от Русия

Не ходи, Художнико, в градини росни, пощади мушици, цветове... Всичко, дето с поглед ти докоснеш, ще се вкамени за векове.

лентин Распутин беше казал: „Чрез стиховете на Николай Зиновиев говори самата Русия“.

*** Ееех, крачолите ще запретна и ще се втурна – ей ме нà мен, гражданина на несретна, несъществуваща страна!

109

За нея да скърбя ми писна. Да гине, все ми е едно. Добре че още не е вкиснало в шишето гъстото вино.

Страници от Русия

И ако на това отгоре поет не станах или луд, със сигурност ще се престоря на някой вятърничав шут. Ще сръбна и ще заподскачам с калпак в звънчета и рога, та да не би да се разплача... Без дъх. Без звук. Като сега. *** Бог ли ни забрави? Зъл дух ли ни обсеби? Някой силите ни взе, вятър ги погреба. И един към друг сме злобни като бесни псета. „Маргаритки и синчец, – от тъмата викам, – родни весели цветчета!“ *** Как чужбината ликува – надалеч се чува воя, – че сега сме на колени. А сега сме на колени за молитва преди боя.

110

1972 ГОДИНА Аз съм на дванайсет. Пари слънцето, в очите влиза. Дим от първите цигари е просмукал мойта риза. На екрана Фантомас с комисаря води бой, те гърмят се – тук е тихо; друг живот тече у нас, тук строят се със стотици къщи, фабрики, дворци... Ще го нарекат „застой“ после шепа подлеци. Драскам по чина с молив, гаргите броя през рамо... Аз съм на дванайсет само. И не знам, че съм щастлив.

Роден е през 1987 година в Москва. Завършва Московския химико-технологичен институт. Въпреки младостта си, е натрупал доста солидна трудова биография – бил е общ работник в Архангелск, дървосекач край Подолск, участва с артистичен проект в театъра на Таганка... Пише и изпълнява под съпровод на китара авторски песни по свои стихове. Автор е на две стихосбирки „Портокалови гори“ и „Прах“. Лауреат на Есениновата литературна награда. Член на Съюза на писателите на Русия. *** Три години съм роден преди разкола на родината си постсъветска аз, дъвката поливах с кока-кола, хулех комунистите в захлас... И понеже други дарби нямах, пред компютъра висях цял ден; „Който свари – той ще натовари“ смятах за най-мъдрия рефрен. Мислех рапа за голяма работа, Жана Фриске – еталон за красота. И не вярвах, че са ни предали президентът с господата по места. И не знаех, че в есенинска Русия думата „руснак“ поражда срам, и умувах: хубаво или красиво – на кое предимство да отдам?!

Страници от Русия

Алексей Шмельов

111

Но веднъж – не зная как се случи, – се събудих плувнал в пот среднощ и видях: Всевишният отгоре гледа ме в очите с благост, с мощ...

Страници от Русия

Само се усмихна: „Опрощавам...“ и след миг в небето се стопи... Май не съм се будил оттогава или – дотогава спал съм може би.

112

ПРАХ мамят звездите далечни с блясък студен, конят ми бърз през полето с копита бие. ти ли над мен? ти ли над мен виеш се, моя душа?.. прах се вие над мен, прах се вие над мен, прах се вие. не разпознавам любимия край в този лунен светлик – покриви черни – и бяла луната ги пие... ти ли под мен? ти ли под мен, родна земя, гърчиш се с вик?... прах се вие под мен, прах се вие под мен, прах се вие. песен на славей защо ли пак в конския тропот дочух? в хладната нощ долетяла, смутила покоя... ти ли пред мен? ти ли пред мен, ти ли пред мен се изпречваш, любов моя?..

***

*** В памет на Денис Коротаев

Не виреят ангели у нас – нямаме в Русия райски климат. И какво ли тегли ги насам, щом и дяволите зиме гинат? Та нима в небесната мъгла сред комети, звезден прах и вечност техните невидими крила някой го е грижа да ни вейнат?.. Ще ги пази Бог и на земята! – Стига със догадки и прищевки... И долита лебедово ято. И гърмят от храстите двуцевки.

Страници от Русия

От небето неспирно валяха звезди, а в сърцето кипяха желания: исках с теб да съм аз, исках с мен да си ти и жадувах световно признание. И сега – ти си с мен, и сега съм богат, но в душата ми – дяволи смръщени... Ако можех съдбата да върна назад! Но звездите в небето са свършили.

113

БЕСОВЕ

Страници от Русия

Спи геният. Мрачен, високочел и тесни са му световете... А утре ще го заведат на дуел Бесовете...

114

Виж, още един! Хайлайфните дами поглеждат към него превзето. В хотел „Англетер“ скоро ще го подмамят Бесовете... И този с китарата пада в капана: доливат му от питието (...и май ще остане без Хамлет Таганка...) Бесовете... Поетите гинат, но даже от гроба кънтят песните недопети! О, колко безсилни са в своята злоба Бесовете!.. Превод: Надя Попова

Никола ИВАНОВ

Роден в Пазарджик. Завършил е българска филология. Публикувал е десетки литературнокритически статии и изследвания от старобългарската до съвременната българска литература. Сред издадените му книги са: „Подреждане на балната зала”, „Подреждане на балната зала. Книга втора”, „Книга за Ив. Динков. Монография. Литературна анкета. Записки по памет”, „Ив. Динков представен от Никола Иванов”, „Подреждане на балната зала”, продължение първо, „Из българската литература от Софроний до наши дни”. Един от невсеядните изследователи на литературата ни, наложил с вкуса си към стойностните, но недостатъчно афиширани писатели и техни произведения. Носител е на единствената Специална литературна награда „Ив. Динков”, на Националната награда за литературна критика на СБП. Живее и работи в родния си град.

ВИСОКА БЕЛЕТРИСТИКА Несъмнено Никола Радев е превъзходен прозаик. Той е сред малцината ни национални белетристи, които определят облика и създават престижа на съвременната висока българска проза през последните десетилетия. Макар че творчеството му респектира, около неговото име не се шуми много. Но той вероятно

е наясно, че в последна сметка между литературната стойност и популярността на писателя като правило почти винаги има пълно разминаване. През 1999 година в списание „Факел” излязоха откъси от книгата на Никола Радев „Когато Господ ходеше по земята”. И за неизкушените

115

стана ясно, че това е рядко талантлива книга, смесица от неподражаем автентичен хумор и трагични страници от живота и битието на най-великите руски класици и на големи имена от съвременната руска и българска литература. „Когато Господ ходеше по земята” е книга с отворена композиция, което позволява да се добавят нови текстове. Доказателство за това е новото допълнено издание на книгата, в което са добавени около 200 нови великолепни страници. Никола Радев е възпитаник на Московския литературен институт „Максим Горки” и разказва главно случки от пребиваването си в него. Освен това изразява своите и други гледни точки и преценки за творчеството на редица руски гении и за някои от най-големите български поети, писатели и литератори. Епизодите, в които главен герой е самият автор, се родеят с най-високите образци от нашата автобиографична литература от „Житието...” на Софроний Врачански, „Записките...” на Захари Стоянов, до „Преди да се родя...” на Ивайло Петров. Мисля, че в това твърдение няма преувеличение. И който прочете „Когато Господ ходеше по земята”, сам ще се убеди в неговата обективност. В книгата са разказани десетки епизоди и няма нито един маловажен, случаен или незначителен. Текстът в някои от случките е толкова приятен, свеж, сочен и въздействащ,

116

че читателят неволно се връща да ги препрочете. Много шеги и анекдоти в книгата са свързани с изпитите в Института. Те са очарователни и незабравими, защото са автентични, по същество в тях няма нищо измислено, а ситуациите само са подредени и доукрасени от писателския талант на Никола Радев. Пък и при толкова запои наистина времето за четене е оскъдно. И ситуациите са забележително смехотворни, но много симпатични, десетките вицове в книгата са незабравими. Анекдотичната страна се изразява не с примитивен и просташки, а с високоинтелигентен хумор с мярка. И винаги зад смешното Никола Радев разкрива драматичното и трагичното, защото неговият хумор никога не е самоцелен, зад подобен хумор откриваме дълбоки размисли и изводи, които съвсем не са смешни. Неговите герои се усмихват, за да не заплачат. Анекдотите в „Когато Господ ходеше по земята” така умело са впле-

тени в общото повествование, че естествено и неусетно са станали неразделна част от художествената тъкан на книгата и съвсем не изглеждат като външно и изкуствено привнесени, нагласени и ненужни. Защото едно е, когато разказваш анекдот самостоятелно като такъв, интересен сам по себе си, а съвсем друго е, когато той трябва да стане органична част от целия текст в такава дълбока и сериозна книга като „Когато Господ ходеше по земята”. В такъв случай е много по-сложно и трудно, защото е необходимо високо писателско майсторство, за да се постигне тази текстова симбиоза. Точно това е постигнал Никола Радев в книгата. Анекдотите са станали същностни и неотделими от общия дух, от художественото майсторство, с което е изградена творбата,

Никола Радев

органични елементи от нея, те придават и част от нейната полифоничност. Защото са по писателски майсторски допълнени, доразказани и доусъвършенствани, емоционално уплътнени и доукрасени, което значително е повишило художественото им въздействие. Част от разказаните случки са от изпитите на студентите – техните дяволии и дяволъци. В „Който търси, знае” Хаджи Расим обръща билетите един по един, а професор Ерьомин го наблюдава изумен и заключава разбиращо, великодушно и опрощаващо: „Значи! Щом търси, той все пак нещичко знае!” Зад шеговития тон при внимателен прочит ще открием стаена социална и нравствена болка, нежност и обич към човека. Като изказването в Хелзинки на чукчито: „Преди, до Великата октомврийска социалистическа революция, чукчите имаха две чувства: чувството за глад и чувството за студ. След революцията съветската власт ни прибави още едно чувство – любов към родината!” Иронията и сатирата са убийствени! Хуманизъм, съчувствие, състрадание, остра социална чувствителност съдържат тия епизоди. Осмени са догмите, безсмислените лицемерни правила, които трябва да се заобикалят и нарушават. Но и от социалния критицизъм на писателя, от социалната му сатира струи неподправен и топъл хуманизъм към съдбата на хората, независимо дали са

117

чукчи или руснаци, лезгини или татари, или други. Основната линия в книгата са епизодите, свързани с руските класици – Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Толстой, Тургенев, Чехов, Горки, Леонид Леонов и т.н. Никола Радев разказва известни, не толкова известни, а някои – направо непознати случки от живота и писателската им дейност и съдби. Тук преобладава високата трагика, характерна за тези колоси на руската и световна литературна класика. Животът на всекиго от тях е драма, която почти винаги преминава в трагедия, или е на границата на трагедията. Щастието непрекъснато ги подминава, без да ги докосне. В този смисъл „Когато Господ ходеше по земята” носи и чисто познавателен характер, с оригинални авторови оценки, както и оценки и спомени за известни наши живи и мъртви класици, и значими литературни творци. Тези оценки са ценен влог в литературно-критическата литература за тези класици. Никола Радев не крие симпатиите, обичта и пристрастията си към поета Иван Динков и литературния критик Иван Пауновски, които са сред главните персонажи в книгата. Той говори със симпатия и разбиране за тези значителни наши национални творци, както и за някои други. В книгата се мяркат Есенин и Маяковски, Федин и Паустовски, Залигин и Шукшин, Евтушенко и Возне-

118

сенски, и много други. Книгата не само доказва богатата ерудиция на своя автор, но Никола Радев в случая е сътворил един завладяващ художествен свят. Разказаните случки от живота на велики писатели, любопитни сами по себе си, нямат нищо общо с жълтото, нездравото любопитство, ровенето в бельото, клюката. Те в никакъв случай не са подбрани случайно. Епизодите правят пълнокръвни и убедителни образите на великите гении. Дори с техните странности, недостатъци, пороци ако щете. Няма да срещнем вулгаризми, недостойни и ехидни подмятания, никакви цинизми и просташки изрази. Езикът на улицата не присъства тук. И както разказва епизод или случка, Никола Радев сякаш случайно изтървава някакво изречение, което невнимателният читател може да отмине, но то носи същностни характеристики за твореца.

Случва се понякога и големи творци да изтърват нелицеприятни думи един за друг, но това не променя оценките им за таланта на другия. Личните отношения между великите писатели не всякога са безупречни. Не са били безоблачни отношенията Достоевски-ТургеневТолстой-Лермонтов-Пушкин-Гогол. За това става дума в „Приятели” и „Разривът” – епизоди, в които се разказва за отношенията между Горки и Леонид Андреев, а в „Дингил” – между Горки и Есенин. Но великите в последна сметка винаги намират сили да потиснат неприязънта помежду си и ако не се опростят и сприятелят, поне да спрат да се презират, обиждат, нападат и нараняват. Каквито и да са по характер, големите всякога запазват уважение един към друг, макар и от дистанция, макар и различни, защото оценяват таланта на другия, изпитват респект пред постиженията на другия гений. Няма отрицание и творческа подигравка към другия талант. Не само трагиката, но и хуморът в тази книга Никола Радев превръща във високо изкуство. Както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници, така и иронично-сатиричните моменти ни задържат в зоните на високото изкуство. Четири от епизодите са посветени на Лермонтов, на неговото творчество и съдба. Трагедията на гения,

на гордия дух, погубен от мизерника, нищия духом, отношението на обществото, царя, властта към него. Никола Радев стига до фундаменталния извод и заключение, че по отношението към гениите се съди за морала на властта и обществото, за неговото състояние и ценностна система. Защото и Пушкин, и Лермонтов загиват по идентичен начин, погубени от посредствени негодници и мерзавци. В късите изречения с акценти и синкопи ще открием дъл-

боки наблюдения и проникновения върху произведенията на Лермонтов, тънки анализи и оценки, прозрения и щрихи към творчеството му. А Русия погубва трагично и безсмислено най-големите си поети Пушкин и Лермонтов. Няколко от епизодите са посветени на колоса Достоевски. Разказът се занимава със звездните моменти на гения, но и с бездните, драмите

119

и трагедиите, които преживява. Геният е неуловим, непредвидим. А прозорливи критици като Белински веднага предусещат за какъв колос става дума /„Пророчеството”/. Впечатляващ е краят на „Петрашевците”: „Достоевски е каторжник четири години в Омската тюрма. След това е на редовна военна служба в

Семипалатинск още четири години. Две след това – без право на Москва и Питер. Прибират го на двайсет и осем, освобождават го на трийсет и осем. Една шеста от живота му.” В тези четири изречения е концентриран толкова невероятен промисъл и обобщение! Те отпращат мислите в посока на екзистенциални

120

разсъждения изобщо за съдбата на гения. Ако бе живял в охолство и нормално, по-добре ли би писал Достоевски, и изобщо би ли написал безсмъртните си творби?! Аз лично нямам еднозначен отговор... По-скоро смятам, че без тези лични унижения, без ужасната нерадостна съдба, Достоевски не би бил Достоевски. Ето как в „Каторгата” Никола Радев описва съдбата на Достоевски: „Омската тюрма. Непосилна каторжна работа на открито. Глад. Студ. Мръсотия. Въшки. Непостижими псувни. Бой. Ей тъй, за нищо. Просто скотът срещу тебе е по-силен и те млати. Веднъж майор Кривцов, понеже го цепи махмурлук, му поисква наказание с пръчки. По чудо се разминал с пръчките, сиреч със смъртта”. Всичко това преживява великият писател! Както и моменти на унизително безпаричие, когато е принуден да моли за пари – кошмар и ужас! Острият, проникновен, рентгенов поглед на автора разголва до дъно същностите, достига до най-потайните кътчета на писателската същност, до най-дълбоките бездни на писателските им души. В разказите си Никола Радев достига до забележителни психологически наблюдения и проникновения, които са на нивото на творците, за които става дума. Много фини психологически разсъждения срещаме и в епизодите, посветени на Чехов. „Чисто чело” е проникновен размисъл за Чехов на най-високо литера-

турно равнище, достойно за таланта на великия писател. Откриваме щрихи и акценти, които достигат до самата същност на писателското майсторство и магия. За да се уверите, трябва да цитирам целия епизод, но поради невъзможността ще си послужа с кратки откъси. Ето го началото на „Чисто чело”: „Като всеки попарен от сланата на живота и Чехов се пазел от категоричното определение, от безпардонното. Присъствието му в онова, което е написал, е присъствие на свидетел – умен, тънък, точен. Толстой се вживява в героите си. Горки извайва, при това пресметливо. Прави ги по свой образ и подобие, както иска да ги види. А Чехов е около героите си. Между тях и него винаги има луфт. Той и в писането си е лекар.” И по-нататък: „Малък разказ, няма и десет страници, а виждаш цяла една епоха.” За да завърши внушенията си чрез челото на Чехов: „Като чело на кораб. Или на църковна камбанария.” И Никола Радев ни е казал всичко. А „Черна пеперуда” е разказ за смъртта на Чехов – една дантелена проза, направо фина белетристична бродерия. Изпълнени с дълбок подтекст са великолепните епизоди, свързани с имената на Г.П.Стаматов, Станислав Сивриев, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Стоян Бойчев, Кольо Георгиев, блестящи са страниците, посветени на Иван Динков и Иван Пауновски, проникновени са разсъжденията за някои български

писатели и словата му по повод на юбилеи или кончината им. „Когато Господ ходеше по земята” е поглед от първо лице на българския писател Никола Радев преди всичко към Русия, историческата ù съдба и най-вече за литературните ù гении. Размислите на писателя върху творбите на гениите запълват известни празноти, което ос-

Приятелска раздумка с В. Пощаров в Тревненския балкан

вен всичко друго, задължава автора да бъде в максимална степен на нивото на тези, за чието творчество става дума. Това обаче са разсъждения писателски, на писател за сродни писатели, поети и литератори, които очевидно Никола Радев счита за творчески близки. Въпреки драматизма и трагизма, от книгата лъха свобода, нещо жизнено, епикурейско, хедонистично, витално и бохемско извира от творбата. Дио-

121

нисиевото начало, Бакхус са на много страници от книгата. Образно и картинно е описан славният руски запой в „Приятели”: Такъв запой, освен всичко друго, е и смислен, а не безцелен, за наливане, защото всякога е придружен с проникновени разговори за литературата и творчеството. Смелият и смислен натурализъм при Никола Радев е съчетан с писателско майстортво от висока класа, достигайки до концептуалност. Ефектните сцени са съчетани с високата ефективност на словото на писателя. С невероятно майсторство на разказвач Никола Радев умее блестящо да нажежи очакването на читателя, да предаде с малко на брой и сдържани щрихи едно разтърсващо описание на човешките страсти, страхове и пороци, както и на духовната извисеност. В тази книга, както е във всяко истинско изкуство, битът преминава в битие, навсякъде битът е одухотворен. Никола Радев чрез детайла неусетно преминава към голямото философско прозрение и художествено обобщение. Защото понякога и най-дребният и на пръв поглед незначителен факт, може да ни подскаже и разкрие такива важни неща и дълбини, които и десетки страници няма да ни разкрият. С ярка сила е проявен психологическият усет на писателя, много важно място заема психологическият детайл. Чрез описанията той внушава големите и

122

значими идеи за Властта, Свободата, Смъртта, Доброто и Злото, въпросите за същността на предателството, на устоите на личността, на човешкия и писателски ангажимент към живота, в неговите комични и трагични явления. И в последна сметка за Смисъла, който в края на краищата, се състои в Мисията на човека на словото от присъствието му на грешната ни земя, чиято главна цел е да остави някаква духовна следа за поколенията – един стих, едно съдбовно изречение, един разказ, една новела или повест, един роман или една мисъл – собственото му прозрение, което за миг го е озарило и ще озари и другите. Тази книга на Никола Радев с голяма художествена точност и пронизваща емоционална сила пресъздава психологически вярно състоянието на литературата и нейните гениални създатели. „Когато Господ ходеше по земята” е страхотна смес от свеж хумор и висока трагика. Пределно нагнетена със смисъл, на места нажежена до бяло, тя е плод на богатото въображение и тънкото психологизиране на Никола Радев. Потапяйки ни в най-дълбоките бездни, писателят ни издига в безкрайните висини на човешкия дух. От наблюдението, преминаващо в съзерцание, авторът отвежда читателя към психологически проникновения и към философско обследване на света на писателя. Никола Радев вплита в жанрово многовалентното си повествование

разнолики, но естествено допълващи се помежду си регистри, които изграждат една органична, полифонична, гъвкава и многопластова тъкан на книгата. Текстът ни всмуква и до такава степен ни завладява и покорява, че известната мисъл за прочит „на един дъх” излиза от шаблона и преувеличението и добива своите реални измерения, става реалност, точно от такива редки книги се убеждаваме в нейния смисъл и същност. За да намали напрежението, на места Никола Радев вмъква сатирико-хумористични и иронични епизоди, фрази и изрази, които служат като буфери и чиято цел е да ни освободи от интензивността на преживяванията, да свали напрежението, да ни разведри, но и те са толкова съдържателни, че не успяват да ни отклонят и разсеят, а напротив – чувствата и преживяванията си остават все така емоционално напрегнати. Сякаш между другото, с намигване, писателят ще подхвърли без капка вулгарност и примитивна чувственост: „Каквото у царицата, таквоз и у магарицата.” В тази книга Никола Радев е блестящ разказвач на истории, майсторски разказани и в същото време моралист. Но същеврменно моралист, който постоянно се предпазва да размахва назидателно пръст. В остроумната си и артистична проза Никола Радев достига до онези извисяващи ни мигове на разбиране

и приемане на Другия – с всичките му слабости, странности и грешки. Писателят тънко и саркастично се присмива на идеологическата ограниченост и политическата слепота. Несъмнена е невероятната дарба на Никола Радев да улавя смешното, да го изобразява, да ни разсмива, натъжавайки ни. Писателят ни доказва, че смехът съвсем не е смешна работа. Хуморът, присмехът и иронията бликат направо от сърцето му. С широк замах и без притеснение писателят се шегува и подиграва със себе си. А самоосмиването е признак на самочувствие и силен дух. Всичките тези особености са част от несъмненото художествено майсторство на Никола Радев. Както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници, така и иронично-сатиричните моменти ни задържат във високите зони на голямото изкуство. В дъгата на Никола-Радевата проза от „Когато Господ ходеше по земята” има всички цветове и всеки може да открие в нея каквото търси. В тази литература диапазонът е от долно „до” до горно „до”. Но макар че книгата е за всички, тя далеч не е за всекиго. Специално искам да обърна внимание на езика на книгата – сочен, метафоричен, експресивен, богат, изразителен, тънък, великолепен със своята интелигентност, просто безупречен. Тази проза притежава висока пластичност и колорит, словото е с отсенки, полутонове и ню-

123

анси. Затова са впечатляващи и природните му описания. Никола Радев несъмнено има око и усет за природа. В тези описания е просто в стихията си като писател. Това е така, защото в „Когато Господ ходеше по земята” Никола Радев е постигнал най-важното – намерил е мярката, което прави и превръща автора в Писател. С малко думи писателят ни казва много неща, с минимум слово той постига максимум внушения и въздействие. Лиричните отклонения също влияят върху общото художествено въздействие на книгата, защото са на местата си и не нарушават дълбочината и хармонията на текста, а ги допълват. Символите, аналогиите, алегориите, притчите също подсилват и правят по-убедителни впечатленията от прочита. Никъде не изпитваме усещането за нагласеност, за преиграване. Нито за миг не се усъмняваме в автентичността на книгата и нейната уникалност. Колкото и да сме професионално подозрителни, колкото и да сме обръгнали от литература, от четене на всякакви книги, включително и класика, „Когато Господ ходеше по земята” властно и неподкупно ни грабва от първата си страница, защото усещаме първичната сила на Словото – онова Слово, за което много почесто копнеем и мечтаем, отколкото срещаме. И това Слово поглъщаме жадно и ненаситнво до последното изречение, до последната дума. И ни

124

се иска да продължава, да не свършва. Това е една от редките книги, която ако си прочел, няма как да не я прочетеш отново – подобно приказката – без едно мога, но с едно не мога. Тази бляскава книга е истински пир за душата. В най-общ смисъл тя има сходство с „Елмазен мой венец” на Валентин Катаев, част от прозата на Паустовски, с „Време под линия” на Иван Динков. Но определено е съвсем, съвсем различна и физиономична със своята уникалност. Никак не е случаен фактът, че през 2005 година „Когато Господ ходеше по земята” получи най-високата литературна награда на Русия „Михаил Шолохов”. А като знаем ревността и патриотизма в повече на руснаците, можем да сме сигурни в стойността на творбата. Защото такива книги не се пишат всеки ден, не се появяват често в българската национална литература. И не само в българската. Без притеснение определено ще кажа, че това е една от двете най-добри български белетристични книги, с които съм се срещал през последните почти три десетилетия. Това е висока и пълноценна литература в същностния смисъл на понятията, с всички шансове за трайно присъствие в национналната ни книжнина. Мястото на тази харизматична книга несъмнено е по рафтовете за най-стойностната и представителна българска литература.

Страници от Босна и Херцеговина

Роден е на 20 март 1952 г. в Грац, близо до Неум, Босна и Херцеговина. Заавършил е основното училище в родното си село и в Хутово, а гимназия завършва в Меткович. Учил е медицинска биохимия в Загреб, където се дипломира като магистър. Живее и работи в Неум. Досега е публикувал 32 книги с поезия. Участва в най-големите фестивали на поезията в този край. Получил е значими национални литературни награди и признания. Голямата част от творчеството му е посветено на темата „Човек-природа”. Той вниква с вещина във всяка билка и тревичка и търси нейния смисъл в хармонията ù с човека. Никой поет в тази земя не познава така света на тревите, техните имена, описания и въздействие, както поетът Павлович. Сраснал се със земята си, неговият дух се обръща към простора и свободата на хоризонта, но се и свежда към натежалите маслинови клонки, натоварени с мъдростта на стари времена…

Перо ПАВЛОВИЧ

СВЕТУЛКА Малка светулко закътано съкровище в съня ми Ако те имаше в моя стих и в бистрото утро щеше да си сърцето и най-хубавото слънце в небето на моите изгреви

125

Страници от Босна и Херцеговина 126

СТЕНА

КРЪСТ

Помежду мен и теб целият всемир на думите попи във стената

Нося го в сърцето си и в словото си

Нека я сринем със стрелата на любовта

А той ми свети щом ослепявам

БЕЗСМЪРТНИЧЕТО ЗАБРАВИ ЧЕ ВЕЧЕ Е ЗИМА Безсмъртничето забрави че вече е зима и цъфти Безветрие Ухае морето А слънцето къпе се в бистрите му плитчини В душата реве декември Пусто е Реват и магарета В окосмените чимове роса на зърна Студ И топлят се гущерите върху рифа Живи йероглифи издълбани във тишината и в светлината Безсмъртничето забрави че вече е зима и цъфти Стройните клонки на лавъра превиха се в талията и обзети от страх самотуват

В седловината на Опуче* иглолистните се вдървиха с небесното було наметнати

Клек* този разклонен каменист полип прегърна сивкавата далечност Пред изваяното му тяло струи морето открито и белите корабни платна го приспиват като във приказка Безсмъртничето забрави че вече е зима и цъфти МАСЛИНА Ноевата гълъбица я носи в клюна си Тъмно зелена възбяло сребърна Небето и земята в едно и също име Маслината амфора налята със слънце

Страници от Босна и Херцеговина

Безсмъртничето забрави че вече е зима и цъфти

127

ЕСЕН Листата танцуват по асфалта

Страници от Босна и Херцеговина

Тремоло Октомври е на изчерпване Повтаря боите си

Фотография: Дерек Тойе

ЗА ДЕНЯ НА БДЕНИЕТО Зад острия праг зад мъдрата буква където с малко късмет можеш да бъдеш силата на смела ръка В белите книги в древните свитъци остави белег Фенер за Деня на бдение Превод: Ивана Приморац

* Опуче – градче в Босна и Херцеговина * Клек – село в Хърватия, община Сливно, Дубровачко-неретванска област

128

Äаниела Çекина

Родена в България през 1960 г. През 1985 г. завършва илюстрация и оформление на книгата в НХА „Н.Павлович” в София. Години наред работи в областта на графиката, илюстрацията и дизайна на книгата. У нас е илюстрирала над 15 книги за деца. Нейни илюстрации са селектирани за Салона на детската книга в Болоня – Италия. През 1989 г. получава Национална награда за една от своите книги - . От 1993 г. Даниела живее и работи в Монреал. Илюстрирала е в различни издателства над 50 книги – албуми и юношески романи, публикувани в Квебек. Участвала е в редица самостоятелни и групови изложби в Европа и Америка. Носителка е на наградата от Международното биенале „Footprint Competition and Exhibition” в град Норyoк, Кънектикът, САЩ. През 2009 г. е удостоена с Голямата награда на Международната изложба на миниатюрата в Квебек. От 30 години тя е отдадена на изкуството на миниатюрата, гравюрата и живописта. Член на Асоциацията на илюстраторите в Квебек.

Какво художничката казва за себе си? Винаги търся интимната връзка между произведението и зрителя, чрез фини детайли, които привличат погледа и пленяват вниманието. Творбите ми са фигуративни като форма, но посланието им остава иреално. Сюжетите ми често са обвързани с митологията и непреходността на посланията ù. Персонажите са изразени чрез метафори и символизират главно емоции. Предпочитам смесените техники – акрил върху платно, със светли акценти от свободни метални мазки, Даниела Зекина, „Нощта е млада“

Даниела Зекина, „Музика“

както и релефи от намачкани хартии. Това, което ме интересува наймного, е фината връзка между цветовете, формата и светлината. В последните си творби изследвам темата за метаморфозата – трансформацията на човешкото лице и отношението му към разните форми и обекти, добавено по различен начин и символизиращо един вътрешен свят, като поетическа симбиоза между реалното и иреалното.

130

Какво казва за нея галеристът?

Красивото оръжие Рисунката. Още Леонардо и Микеланджело я възвеличават като израз на девствената неподправеност и искреност на твореца, посегнал

към платното. В линията на рисунката е Божият дъх. После идва „материята“, изградена с цвят и светлина. Случаен ли е фактът, че Леонардо

Даниела Зекина, „Творение“

131

Даниела Зекина, „Желание“

оставя след себе си малко живописни творби, но множество рисунки? Едва ли трябва усилие, за да видим, че художничката Даниела Зе-

кина е издигнала в култ рисунката, давайки ù базисна роля в изграждането на всички свои творби – илюстрации, графики, живопис. „Ма-

Даниела Зекина, „Деметра“

132

Даниела Зекина, „Танцувам върху времето“

133

Даниела Зекина, „Плодовете на дървото“

гическият молив“ е оръжието, с което тя създава неоренесансовите си красиви видения. Дори когато използва цвят, тя не нарушава чистотата на първичната рисунка. Дълбоката живопис не е цел за Зекина; в нейните творби колоритът има найвече семантични послания, подчинени на сюжетността. Бих казал, че това е характерен белег за много художници, завършили илюстрация у нас. Но фактът, че те правят „оцветени“ рисунки, без да решават в тях

134

живописни проблеми, не намалява силата на въздействие на творбите им. Даниела Зекина рисува приказни сюжети, наситени с неподправена красота. Създала си е прототип на момиче, излъчващо изящество, нежност и одухотвореност. Бихме могли да отнесем художничката към анахроничните последователи на Ботичели и неговата епоха, както и към такива, от руската и украинската живопис. За да запази творби-

те си от сантименталност, авторката внася закачливи сюрреалистични моменти. Така върху главата на „героинята“ от платното се появяват композиции с палитри, четки , бои, книги, флорални мотиви, моливи, музикални инструменти, библейски птици и т.н. Разбира се, подобен композиционен маниер е познат още от времето на Арчимболдо. А графиката на 20-и век е наситена с образци, сред които особено се открояват тези, на Албин Бруновски - с демонични жени, върху чиито глави са изградени драматични

композиции. Даниела Зекина демонстрира своето въображение в тази плакатно-атрактивна визия. Митологичните богини, изобразявани в безбройни картини и фрески през вековете, сега са интерпретирани с езика на една художничка от съвремието ни. Авторката обича сюжетите със старинния часовник. Докосвайки философската категория „Време“, тя ни призовава да не се страхуваме от еднопосочно движещите се стрелки, а да живеем оптимистично и изпълнени с любов към уникалния свят, който ни зао-

Даниела Зекина, „Читателката“

135

Даниела Зекина, „Даная“

бикаля. Картината „Нощта е млада“ авторката е създадала с иконографията на световните образци, третиращи темата „Мадона“. Очевидно е майсторството, с което художничката владее различните техники. Това ù дава един богат инструментариум, за да постига желаното. Зекина прецизира завид-

но естетиката на всеки детайл в картините си и когато ги гледаме, ние чуваме звуците на изкусна цигулка.Това е общуване с изкуството на една художничка, станала посланик на доброто, красивото и възвишеното. В един свят, който има неистово нужда от това! Валерий Пощаров

Даниела Зекина, „В момента“

136

Валерия ВАСИЛЕВА

Родена във Варна на 18.02.1971 г. Завършва с отличие експериментален клас в Математическа гимназия „Д-р Петър Берон” - Варна, но избира литературата пред точните науки. С отлична оценка от Националната олимпиада по литература през 1989 година е приета в Софийски университет „Св. Климент Охридски” и завършва специалност „Българска филология”. Втората ù страст и специалност в университета – португалският език и литературата на Португалия и Бразилия. Работи като журналист от 1995 година. Започва като редактор, репортер и водещ в БНТ – Регионален телевизионен център - Варна, където с прекъсване работи до 2010 година. От 2011 година е част от екипа на БНР - Радио Варна като експерт „Извънстудийни прояви”, автор и водещ на предаване за образование „Отличен 6”. Член на Съюза на българските журналисти.

Традицията е модерна* – Радио Варна на 80 години /Радио Варна – 80 години звукът на живота/ Идеен вдъхновител и пръв програмен ръководител на Радио Варна е един от първите български композитори и музикални критици, основател на първото частно музикално училище във Варна и в България – Александър Кръстев. Той е автор и на музиката за химна на Радио Вар-

на по текст на Георги Щ. Георгиев. Официалното начало на Радио Варна е на 9 декември 1934 г. в 10.30 ч. в зала „Съединение”, днес зала „Филиал” на Драматичния театър. Новото начинание е осветено с водосвет, почетено е от първенците на града и така започва 5-часов

137

Композиторът Александър Кръстев сред колеги.

концерт на живо, излъчен в ефир от Радио Варна и Родно Радио – София. Това първо радиопредаване е осъществено технически от трима приятели – и тримата с име Георги, радиолюбители: Георги Кръстев Трошев - химик, кореняк варненец; Георги Георгиев - радиотехник, собственик на първия магазин за радиотехника във Варна; Георги Георгиев-Гец – фотограф. Доскоро знаехме само имената им, но благодарение на варненския общественик доц. д-р Константин Трошев, син на Георги Трошев, в архива на Радиото вече има и изключително ценна фотография на тримата приятели, осъществили това първо радиопредаване преди повече от 80 години. Радио Варна е обществено радио

от самото начало до днес и никога през своята 80-годишна история не замлъква, и не отстъпва от своята обществена мисия да утвърждава изконните български ценности - родолюбие, гражданска отговорност, опазване на родния ни език чист и красив, пиетет към знанието и разбира се - стремеж към напредък, включително и технически. Днес Радио Варна, което е част от семейството на Българското национално радио, има 24-часова програма, новини на всеки 30 минути, актуални публицистични предавания. Най-популярното сред тях – „Позиция”, получи годишната награда за радиожурналистика на Съюза на българските журналисти, навлизайки в своята 20-та годишнина. В Радио Варна за пръв път в България се заговаря за предавания на чужди езици (1935 г.), излъчванията започват през 1936 г., а от 1966 г. до 1990 г. се поддържа уникалната традиция на програмата на шест чужди езика, предназначена за чуждестранните гости по българското Черноморие, озвучена предимно с българска музика. От самото си основаване Радио

Техническият състав, осъществил първото радиопредване: Георги Трошев, Георги Георгиев, Георги Георгиев-Гец.

Варна не само отразява значимите събития, но има огромни заслуги за развитието на музикалния живот в града. В продължение на десетилетия медията записва и съхранява фолклорното музикално богатство на Добруджа и Черноморието, създава и популяризира вокални групи и оркестри за автентична народна музика. Сред солистите на Радио Варна са Добра Савова, Ве-

В студиото на Радио Варна преди години.

личка Станева, Катя Петрова, Соня Кънчева, Радослав Данов, Димитър Стойков и много други, а фолклорната музикална линия и днес е водеща в програмата на Радиото. Изключително ярко в ефира на Радио Варна и днес присъства автентичната българска народна музика. Освен традиционната ежедневна сутрешна фолклорна линия се обособява и вечерна – „Срещи в 7/8“. Всеки делник без понеделник от 19.00 ч. водещият Кристиян Неделчев фокусира вниманието на аудиторията върху традицията и съвременните изме-

рения на българския фолклор и към популяризиране на млади народни изпълнители. Изключителен успех има дълги години и тричасовото предаване на Радио Варна за народна музика „Съботна трапеза”, което е в ефир всяка събота по обед. В началото е музиката... В Радио Варна се сформира първият в България Симфоничен радиооркестър, от който води началото си Варненската филхармония. Директори на Радио Варна са музиканти от национална величина като Александър Кръстев, д-р Коста Тодоров – основател на Варненското филхармонично дружество, дирижирал във Варна първия симфоничен концерт в България на 2 юни в още по-далечната 1912 г., музиковедът Йордан Каранов, композиторът Светослав Обретенов. Историята на Радиото, историята на съвременната класическа българска музика и на първите музикални фестивали вървят ръка за ръка. Класическата и фестивалната линия продължават и днес неотменно в ефира на Радио Варна, но и в Артсалоните, и в концертното студио на живо. През декември 2008 г. продуцентската база на Радио Варна е Музиката в Радиото преди години се е изпълнявала наживо.

разширена с нов Артсалон и нови възможности за осъществяване на радиопродукция и организиране на радиопредавания с публика, а в началото на 2009 г. Радио Варна се сдоби и с нов концертен роял „SteinwayùSons“. В началото на 2011 г. Концертното студио е изцяло дооборудвано по всички правила за звукозапис. В Концертното студио и двете зали на Артсалона се про-

Днешното Концертно студио на Радио Варна

веждат ежегодно стотици, продуцирани от Радио Варна и партньорски събития. Артзоната на бул. „Приморски” 22 е място за синтез на изкуствата – слово, музика и визия, и вече утвърден алтернативен културен център за морския град. В обновеното студио са реализирани повече от 20 звукозаписни сесии на хорови състави, фолклорни певци, инструменталисти и групи, класическо пеене, детски състави, както и шест проекта за компактдискове от

140

фонда и фонотеката на Радио Варна. Съвместно с Община Варна бяха продуцирани и издадени 12 компактдиска от поредицата „Панорама „Следи“ – музикално изкуство от българската класика, фолклор и рок музика. През 2014 година във връзка с 80-годишнината на БНР Радио Варна продуцира диск на сборна формация INDIGOrchestra „Седем Свещени Пространства” (“7 Sacred Spaces”) с някои от най-добрите млади музиканти в България: Страцимир Павлов - пиано, кийборд, Нейчо Петров / Реджи - вокали, луупър, Стоян Роянов / Я-Я – кларинет, зурна, Валери Ценков барабани, перкусии, маримба, Борис Казаков – бас, Нейко Бодуров – тромпет, Христина Белева – гъдулка, Петър Миланов – тамбулир. Радио Варна е родното място на радиотеатъра – тук през 1938 г. е записана и излъчена първата българска радиопиеса „Крилата помощ” с автори Ангел Каралийчев и Матвей Вълев. През 2011 г. Радио Варна възроди традицията на радиотеатъра в морския град с проекта „Чуваш ли театъра?”, чийто вдъхновител и ръководител е настоящият директор на медията Елица Виденова, с активното участие на варненските актьори, и младежки театрални школи, както и на Община Варна по програмата за финансиране на творчески проекти „Варна – територия на творчеството”. „Чуваш ли театъра?” разглежда въвеждане-

то и установяването на регионална културна традиция в жанра на т. нар. „литературен театър на маса” в два отделни цикъла – „Съвременни автори” и „Непознатите класици” с общо 10 радиопостановки. Проектът продължи с два радиоспектакъла и през 2012 г. с включването на младия варненски драматург Огнян Антов. Третото издание е съфинансирано от Фонд „Култура” на Община Варна през 2015 г. – 6 постановки на дебютни и утвърдени автори, сред които са Биляна Тодорова, Теа Денолюбова, Елена Колева, Мариан Желев, Елица Матеева и Захари Карабашлиев. Радио Варна се утвърди и като „Другата сцена“ в нашия град и като покровител на всички изкуства, и най-вече на талантливите деца и младежи. През 2012 г. медията стартира своя програма в помощ на млади дарования под наслов „Криле за начало”. Програмата вече три години успешно утвърждава Радио Варна като другата сцена в морската столица. Медията дава организационна, техническа и медийна подкрепа за повече от 100 събития годишно само по Радиотеатърът и днес привлича слушателите с магията си.

Спомен от младежкия проект „Щурец в ухото“.

тази програма – детски, юношески и младежки прояви както индивидуални, така и на творчески състави, профилирани паралелки, училища по изкуства, артистични школи, клубове по интереси, читалища. Артсалоните и Концертното студио в сградата на Радио Варна посрещат младите творци за техните изложби, концерти, презентации, пресконференции, тематични семинари, кино и мултимедийни проекти, театрални постановки и др. За младите творци на Варна, медията стартира и най-новия си проект „Щурец в ухото”, също съфинансиран от общинския фонд „Култура” през 2015 г. Много успешни през последните години са творческите ателиета „Традицията е модерна”, организирани от Радио Варна с участието на художници-приложници и майстори-занаятчии, в които на младите българи се предават опитът и пиететът към традиционните родни обичаи, изкуства, занаяти. През 2014 г. в едно от тези ателиета екипът на Радио Варна и приятели, за-

141

едно с Дарина Апостолова, изтъкаха слънчева радиочерга - спомен за извървения път и за всички поколения, които са работили осем десетилетията, ефирът на България да не замлъкне нито веднъж и да бъде символ, който да окуражава идните

та награда „ПроКултура” в категорията „Медии” – за своя принос в увеличаване на достъпа на младите хора до култура. Наскоро медията беше отличена и с две награди на Съюза на българските журналисти. През 2013 г. „Позиция”, седмичното обзорно предаване на Радио Варна, спечели годишната награда на Съюза на българските журналисти, връчвана по повод Деня на народните будители – 1 ноември. На своя 80-ти рожден ден на 9 декември 2014 г. Радиото ни получи и Голямата награда – златен плакет на СБЖ, а през 2015 г. – колективна награда „Варна” за предаването „Спорт плюс” с водещ Румен Генов. Валерия Василева

поколения. Радиото получи награда „Варна” през 2007 г. за превръщането на звукозаписното и концертно студио на Радио Варна в нов културен център на града. На 24 май 2014 г. екипът получи колективната награда „Варна” на Община Варна за отстояването на високи професионални стандарти в журналистиката и за утвърждаването на медията като културна институция. През 2014 г. Радио Варна завоюва и престижна-

142

* „Традицията е модерна” – заглавието е от „Книга за Радио Варна“. Автор: Виолета Тончева. В статията са използвани материали от тази книга, както и от архива на Радио Варна. Награда „Варна“ за 2014 г.

Маргарита ВОЙНОВА

Родена на 11 август 1952 год.във Варна. Специализира живопис и акварел във Варна и Виена при проф. Стоимен Стоилов, носител на Хердерова награда. Има над 30 самостоятелни изложби в цяла България и много самостоятелни изяви и участия в изложби в чужбина, по-важни от които в: Двореца на Нациите – Франция, Англия, Германия, Австрия, Австралия, Ливан, Финландия, Русия, Турция, САЩ и др. От 1981 г. е член на Фонда на СБХ. Нейни творби присъстват в десетки частни колекции в Австрия, Германия, Швейцария, САЩ, Франция, Финландия, Норвегия, Гърция, Турция, Русия, Австралия и др. Има постижения в декоративно-монументалното изкуство – текстил, керамика, рисувани витражи и сценография на детска опера. През 2006 г. издадаваv първия си роман „Алсарио”. Автор е на разкази и есета. През 2008 г. написва литературен сценарий по книгата „Алсарио“. Живее и работи в родния си град.

Писмо до поискване Уважаеми приятели -реални и виртуални. Благодаря ви за прекрасните пожелания за рожденния ми ден! Вие бяхте моите лечители и медиатори между Земята и небето. Вие ме спасихте от тежка еднодневна депресия без лекарства. Какво друго му трябва на човек - „една топла дума, чаша хубаво вино и една малка яхта.“ И така приятели мои, вие направихте празника ми очарователен! От няколко години насам, предния ден преди рождения, изпадам в Сатурнова дупка, май се отнасяло за повечето хора, а пък и аз не искам

143

да съм изключение. И така, скрих се в ателието си и реших да изпадна в тъга и депресия. Оставих четки и моливи, изключих си телефона, изпих 2 хапчета за сън, да заспя и да забравя този тъжен свят. Не си пуснах климатика, за да ми е горещо и дискомфортно, някак не върви да си отчаян и да ти е удобно. Аз открай време, като искам да съм позитивна и да успея в нещо, през зимата спазвам принципа:”Успехът идва, когато си малко гладен и ти е малко студено“, колко „малко” не е уточнено. В случая ми беше горещо, важно е да не ти е кеф. Тръшнах се тъжна на дивана и в мозъка ми се настаниха няколко дявола да ми дуднат, че животът е безсмислен, че отвсякъде ни лъжат и крадат с всички режийни услуги и проблемите ни дебнат от всеки ъгъл. Полежах 5 минути напълно отчаяна, чакайки да заспя непробудно и моите хора да разберат в колко тежка депресия съм, та да ме обгрижат като болен човек. Докато чаках съня, станах, взех си таблета, за да ми е другарче в мъката. Пък и да видя какво се случва по света, докато мен няма да ме има, потънала в тежък сън. И чета: „Маймуна на пределна възраст бере душа в зоологическа градина в Австралия!“ Ех, ако беше в нашата градина, щях да отида да я прегърна, все пак сестри сме! Ех, пак мъка- разплаках се и за старата маймуна, и за всичко друго. Чаках няколко часа мъжът ми да се сети, че като ми е изключен телефонът, значи - нещо страшно се случва. Включих телефона, гледам никой не ме е търсил. Така значи, аз го чакам да ми сложи диагноза, той пак по работа хукнал. Чудя се защо не ми действат хапчетата, поглеждам опаковката - без да искам, в отчаянието си съм изпила 2 броя аспирин протект, които дори леко ме ободриха. Докато тъгувах безутешно, се сетих за случай, в който и аз помогнах на депресиран пациент на д-р Войнов. Това беше преди 26 години, когато докторът беше депутат, идваше си във Варна само за уикендите. Пациентите му ми звънят по цели дни, искат си доктора. Една вечер посред нощ звъни стационарният телефон /тогава нямаше мобилни/. Скачам и отсреща мъжки глас търси доктора. Казвам: -Той е в София и ще се върне в петък вечер. -Жалко, отговаря човекът, дотогава ще съм мъртъв. Вече съм направил примката и ще се беся. Оле, настръхнах. Представих си как във вестника ще пише: „Пациент

144

на Д-р Войнов се самоуби от недостатъчно лечение и внимание.“ И тъй като мога бързо да мисля, му казвам: -Спокойно, аз също съм лекар-психиатър. Д-р Войнова съм и аз ще ти помогна. Кажи сега какви лекарства ти е изписал докторът и как ги пиеш? Изброява човекът имена на лекарства и дозата и аз трескаво ги записвам на дланта си. Тогава нямах хабер /сега вече съм се изпедепсала, защото се интересувам от обща култура/. Та му казвам: -Запиши си внимателно: първото лекарство му увеличаваш дозата с половин таблетка –сутрин, половин - на обяд и вечер - по цяла таблетка. На второто увеличаваш с половин таблетка само вечерната доза и ще се оправиш. На ум си казах, че половин таблетка повече или по-малко не може да му навреди, а исках да го държа по-дълго на телефона, за да го разубедя да не си посегне. Той казва: -Няма да ги пия, а ще се обеся още тази вечер, животът ми е страшен и безсмислен. -Чакай малко, ти досега бесил ли си се друг път?- питам аз. -Не съм, само съм си рязал вените! -Е,тогава откъде знаеш как се прави правилна примка на въже, знаеш ли колко е сложно, нарича се „моряшки възел“ и не всеки го умее. Няма да се обесиш, а само ще се нараниш, ще те влачат по болници и ще те спасят. Затова, моля те, пий лекарствата по схемата, която ти дадох и изчакай доктора, той си идва след 2 дни. Освен това той знае най-различни безболезнени начини за самоубийство, нищо няма да усетиш, къде ще се катериш по това въже, я стане, я не стане. Налей си едно вино, изпий хапчетата и лягай, остават 2 дни, всякак ще ги изкараш. Оня почна да се смее, вика - не съм се смял от една година. -Добре, д-р Войнова, ще Ви послушам и ще изчакам доктора, щом знае как да се ликвидирам, мен и без това ме е страх от болка. Идва си докторът, казвам му аз какви съм ги натворила и той веднага звъни на пациента. А онзи казва: „Докторе, сега съм добре, дай да се видим да ти разправям как щях да се беся, ама д-р Войнова ми смени дозата и се пооправих“. Изведнъж Войнов пребледня, кожата му настръха, погледна ме страшно и каза:

145

-Отивам при пациента, като се върна, ще имаме разговор с теб, как си позволяваш да даваш акъли на пациентите ми? Докато го чаках, се затресох от ужас, дали не съм направила нещо фатално. След час се върна и вика: „Добре си направила“, друго повече не каза, обаче аз се възгордях. Но сега продължих да се депресирам сама. Настана вечер, месец изгря, звезди обсипаха свода небесен... И пак чета в нета: „След 80-та година пиенето не вредяло, даже помагало. Да, бе, да, ще чакам аз още 17 години, че да пия едно безвредно вино на воля. Скочих от леглото, взех душ и си налях чаша червено вино. Облякох се и се прибрах вкъщи, все още в депресия. Казвам на Ванко: „Много съм зле, отчаяна съм“. -Добре де, сега се облечи, че сме канени на заведение до морето. Отчаяно се наконтих и хайде в живота. Връщаме се ухилени, че си прекарахме добре с готини приятели. Аз мога да се смея и когато съм в депресия и затова никой не ми вярва. После го придърпах по-близо, той завалията генетично е предразположен да не отказва. Заложено му е от медицината. Сутринта беше дошъл Рожденият ми ден и като зазвъня онзи ми ти телефон и аз говоря и се правя на здрава и весела. Напънах се да мисля положително и си викам: да става каквото ще. И пуста суета, отварям „фейса“ да видя дали не съм изчезнала виртуално, докато депресирах, а и кой ме е поздравил? Оле-малеее, стотици поздравления, такава благословия отвсякъде! Някой ми пратил „Лале ли си ,зюмбюл ли си?“.Други викат, че съм позитивна, усмихната, забавна, енергична, лъчезарна, артистична, талантлива, дори и хубава ми казват. Надух се като слаба пуйка. Поразгледах се в огледалото, по-скоро на дафинов лист се оприличих, ама нейсе. Те и сегашните огледала са едни китайски ментета и все попревтасала ме показват, ама то ще е от огледалото, де. Да, знам, не ще да е от възрастта, нали? А Ели ми пожелала да не ми изсъхват четките, че наистина ги бях забравила. Натопих бързо половината във вода, а другата половина в терпентин. На обяд дойдоха роднините с подаръци и рози, а тези които по му държат края, вместо хапче ми дадоха по една голяма паричка и депресията

146

ми рязко се тушира. Парите не били всичко, айде холан! Онези от Парламента що си менкат милионите, а не пият антидепресанти, та да си качват серотонина? Веселбата си все от мангизи я докарват. Да, обаче на плажа като ги видиш, разбираш, че има голяма разлика между облечен и съблечен депутат! Хак им е! А вместо диагноза докторите казват меко за тях, че „страдали от чувство за повишени възможности“. Добре, че сме умни и не им се връзваме, ама и на тях не им пука от нашата умност. Моите хора много се смяха, като им казах, че съм в депресия. Казвам им, болна съм, а вие дори не разбрахте и никаква помощ не получих и те пак - смях, като че ли им предлагам да си купят остров по Интернет. А бе, защо така се смеят хората, като споделя нещо страшно с тях? Няма я предишната съпричастност и съчувствие, на зле отива този свят! Вечерта 15 приятелки ми организирали рождено парти в бар „Ла Плая” на плажа. Ех, момичета, човек не може да се депресира на спокойствие, айде пак - дънките, блузата и оранжевата шапка, и пак майтапи, и готино прекарване. Днес пак чета в нета. „Изгодно продаваме звезди от небето с нотариален акт и сертификат”. Е, това ме довърши. Със звезди ще ме зарибяват, как пък не? Не стига, дето ми продават кремвирши с кръвна плазма и салам със смлени нокти, сега ми пробутват и небесна плазма! Айде, днес си казвам, стига депресия и дайте да бъдем по-снизходителни! То оправия в България няма да има! Всеки да си хваща четките/ инструментите/ и пак смело напред, до следващата депресия! Още веднъж благодаря на всекиго от вас за прекрасните пожелания и за настроението, с което ме дарихте! Да сте живи, здрави и много щастливи!

147

Mногая лета!

Доц. Марин КАДИЕВ

Роден през 1939 г. в севлиевското село Душево, той учителства в Сопот, а от 1964 г. – в Пловдив. След това три десетилетия е преподавател по методика на литературното обучение в Пловдивския университет. Изумителна е активността на емоционалния лектор – за половин век е осъществил около 8000 представяния на писатели из цялата страна. Това е наистина рядко постижение и раздаване на другите, докато собствените книги на оратора са относително малко: тритомникът „Думи за известни писатели и книги” (2003 – 2007) и „Мигновения с тях” (2003). От 1995 г. Марин Кадиев е заместник-председател на Съюза на независимите български писатели, а днес го оглавява. Със свойствения си темперамент той от 2002 г. води предаването „Не мога да мълча” по телевизия СКАТ, представящо съвременни български творци.

ВЕТЕРАНЪТ Писателят Иван Маринов на 85 години За Иван Маринов може да се говори безкрайно много - той е многопосочно културно явление и въпреки, че е емблематична фигура за Хасково, чрез неговата творческа дейност може да се обобщава за духовните хора у нас. И на 85 години, той е в цвету-

148

що здраве; изглежда като старопланински дъб - едър, мъжествено красив, респектиращ - всичко в него излъчва духовност. Роден в с. Добрич - Димитровградска община, израснал в с. Горски извор, суровата селска действителност формира в него устойчив и самостоятелен

Като критик прави литературни обзори, пише рецензии и очерци, но най-значимото му изследване са двете книги „С люляк в душата“ и „Ида жив“, посветени на неговия съселянин и приятел - незабравимия поет, публицист и преводач Иван Николов. Иван Маринов го очертава като оригинална творческа личност, като своеобразно художествено световъзприемане и неповторима езикова структура, като един от майсторите на съвременна-

Mногая лета!

характер. А като студент по Руска филология в Софийския университет „Климент Охридски“ (1949 1953), общуването и приятелството му с Иван Радоев, Добри Жотев, Климент Цачев, Серафим Северняк, Любомир Левчев, Владимир Башев разкриват неговите поетически заложби, които изявява още като ученик. Като гимназиален учител по руски език и като преподавател в Учителския институт в Хасково, печата поезия и публицистика, печели национални награди и е в компанията на Пеньо Пенев, Митко Иванов, Димитър Данаилов, Никола Инджов, Янко Димов, Усин Керим, Александър Миланов - ярки художествени творци, които стимулират творческото му начало. И той създава един собствен художествен свят, с богати идейни внушения и сетивна образност, които въздействат пълноценно. Като педагог Иван Маринов е от най-изявените русисти в България, а като инспектор проучва и популяризира добрия педагогически опит, пише за него, стимулира добрите учители, които в негово лице намират своя закрила и опора. Той е член на Славянска литературна академия, превеждан е на руски език в московски издания и издава поетичния сборник „Молитва“ - интимни изповеди и преводи от руските поети Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Рима Казакова и др.

149

Mногая лета!

та българска лирика, с богата идейно-естетическа насоченост. Като публицист Иван Маринов издава впечатляващ сборник с есета и очерци „Пет закани на смъртта“ - едно многообразие от съкровени размисли за живота, за любовта и жената, за сюблимни и рискови моменти от живота си. Много респектиращи са мемоарите му „С детелина в сърцето“ - спомени от незабравимите детски и ученически години. Публикувал е и очерци за видни граждани на Хасково. А като летописец пише очерк за многообразния литературен процес и за цялата литературна гилдия в Хасковския регион за периода 1950 - 2000 г. И за поета Никола Пилев, и за свещеника Павел Бояджиев, и за предците - свещеници от с. Добрич - Стоян Дойчев и Иван Попов - баща и син. Може би най-голям акцент Иван Маринов слага върху своите поетически сборници „Лирика“, „Между два сезона“ и „Откровения“ - тук той е в своята естетическа същност. При него лирическото начало се ражда от вътрешната потребност да сподели преживени неща. Той не е патосен поет, а спокоен, равновесен, изповеден. Природата, сезоните, времето са стимули за творческа реализация. Поет с широк естетически поглед, той търси както социалните проблеми в обществото, така и пълнокръвно изобразява интимното човешко пространство с негови-

150

те невидими вътрешни движения. Има една човешка непримиримост към социалната несправедливост, към тоталитарното мислене и остава верен на своето витално светоусещане. Неговата поезия носи земна свежест, пъстрота на българския свят, хармония на човешките взаимоотношения. Има автентичност в неговите изображения и истинност и искреност в субективните му откровения, които заразяват с непосредственото си и непринудено въздействие. И като човек, и като художествен творец Иван Маринов буди възхищение с многообразната си дейност. И увлича след себе си с примера да бъдеш човечен при всички обстоятелства, които ти предлага съдбата, защото ти си неин ковач, а не само сляп следовник! Творческо дълголетие, бачо Иване! ... сп. „Знаци“ добавя своето сърдечно Многая лета! Жив и здрав!

„Братовчедите на Ôараона” във Bарна

Част от екипа на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ - Варна.

Гнездо за книголюбие и любородие. Камбанария за нови духовни идеи… Така навярно в годините на Възраждането щяха да назоват един водещ културен институт – Регионална библиотека „Пенчо Славейков” във Варна. И нямаше да има никакво подозрение за излишен патос. В днешното ни – равно откъм емоции време, и патосът в посока родолюбие и просвещенски плам за някои стана несъстоятелен. Уви, продължаваме да плащаме данък на нови стереотипи в мисленето, та дано излезем по католици от папата. И

така, троха по троха, сами роним хляба на националното си достойнство, самосъзнание, на чувството си за национална принадлежност, та – ако щете, помагаме и на апатията, нихилизма, разрушаването на държавността… Да, да – точно възрожденско чувство не ни достига, за да изправим гръбнак и със самоуважение да погледнем към онези наши духовни гнезда – библиотеките и техните тихи и неуморими радетели – библиотекарите, които някога в Египет са наричали „братовчеди на фараоните”, подчертавайки с уважение техния духовен

151

ранг… …Ето, такива мисли ни подтикнаха да надникнем в една от водещите в страната библиотеки. В последните години варненската библиотека се наложи сред културната ни общественост не само като един 132-годишен културен институт, съхраняващ знание, традиции и памет, а и като модерен духовен авангард, очертаващ нови търсения, дискусионни форми, срещи на съобщности, смели проекти – все дейности, които широко отварят прозореца към света на духовните натрупвания на човека. Проект „Х-LIBRIS” например има за цел да организира серия обучения, насочени към разработване на потребителски ориентирани нови библиотечни услуги, базирани на информационни и комуникационни технологии. Друга една тема – „Словесното разказвателно умение в театър и картини” има за цел да подкрепи нови форми на преподаване и учене, основани на разказването на истории, кукления театър, играта на сенките и т.н., да повиши индивидуалните способности на учениците и да подобри учебната среда в училища, детски градини и библиотеки. Друг проект през годините – „Четенето в изобразителното изкуство”. Този проект предоставя възможност да се научи повече за художниците, епохите, в които са

152

творили, стиловете и техниките на изобразяване, както и интересна информация за избраните картини. (Четенето в картините на Огюст Реноар (1841 –1919); Четенето в японската гравюра; Четенето в картините на руските художници-передвижници и т.н.) И още: „Варненска дигитална библиотека” – за дигитализация на периодични издания, пощенски картички и фотографии от края на XIX и началото на XX век, свързани с гр. Варна. „Маратон на четящите хора”, проект „Стара Варна” и още, и още… Далече сме от мисълта, че може да изчерпим всичките следвани посоки и осъществени от библиотеката идеи само в едно уводно изброяване на впечатляващите теми… Затова потърсихме за разговор Емилия Милкова, Директор на Регионална библиотека „Пенчо Славейков”, носителка на Наградата на Министерство на културата за принос в развитието на българската култура. Самата тя – генератор на идеи и мотор за осъществяването им… Ето за какво си говорихме… „Знаци”: Г-жо Милкова, ако трябва телеграфно да изречете визитката на Библиотеката, как ще звучи тя? Емилия Милкова: Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна е създадена от „Варненска-

Емилия Милкова та книжевна дружина“ през 1883 г. с щедрите дарения на видни общественици и родолюбци от града. От 1945 г. библиотеката е депозиториум на българската национална книжнина. Носител е на награда „Варна” (2008 г.) , награда „Хр. Г. Данов” (2004 г.), „Библиотека на годината” (2013 г.). Член е на Българската библиотечно-информационна асоциация и участва като партньор в различни програми на европейски и неправителствени организации. Библиотеката съхранява и популяризира националната печатна продукция; издирва, проучва и опазва литературното ни духовно наследство чрез уникалните си сбирки, отразяващи бита и културното развитие на регион Варна. Ако сухите числа говорят повече, то нека да кажем, че библиотечният фонд към 1 януари 2015 г. е 865 772 библиотечни документа И малко статистика от предходната година: раздадени/

заети материали – 225 680 б.д. Знаци: На това място вашите най-млади читатели навярно биха подсвирнала от удивление! Респектираща е тази визитка… Навярно зад двете числа стоят много усилия, творческо мислене и последователност, за да се ангажира интереса на читателя… Трудно ли е това? Емилия Милкова: Да, различни са практиките, които имаме. Опитваме се всекидневно да утъпкваме пътеки към душите на потенциалните читатели. Само ще назова някои от тях: „Медиатека” – обучителен център; обучение „Третата възраст онлайн” (10 курса/5 дни); в Детски и средношколски отдел: „Тематични читателски клубове - Клуб „Daily Potter”; „Стая на приказките” и „Чело бебе книжки…”; „Лято в библиотеката” и „Ваканция в библиотеката”; „Весел карнавал”; „Подреди пъзел – разкажи история!”; „Цветен ден в библиотеката” и „Наше цветно лято”… В отдел „Изкуство” също се случват интересни срещи – например Работилничка „Сръчко”, която приключи с „Бал с маски”… За възрастните читатели: представяне на книги; „Читателски клуб към Пенсионерски съюз 2001; Рубриката „Нови книги на познати автори”; изложби и тематични витрини… Стремим се да увлечем всекиго с по нещо… „Знаци”: Погледнато отстрани, при Вас е винаги като във вря-

153

що гърне – ново, провокативно, със заразяващ градус… Споделете нещо конкретно за някоя от последните теми, достигнала до обществото чрез библиотеката… Емилия Милкова: Интересна беше например юнската партньорска среща по проект „AQUA NARRABILIS” – словесното разказвателно умение в театър и картини по програма „Erasmus+” на Европейската комисия. Представителите на гостуващите партньорски организации от Австрия, Португалия, Кипър и Полша имаха възможността да се запознаят с програмите и проектите на библиотеката, ориентирани към детската читателска аудитория. Децата са основна целева група и в настоящия проект, свързан с формирането на умения за разказване на истории, с разкриването на творческите способВицепрезидент Маргарита Попова в РБ „Пенчо Славейков“

154

Входът на Детски и средношколски отдел

ности на личността за описание на събития и предмети, с изучаването на майчиния и чужд език… Атрактивното участие на малките актьори от Куклен театър „Палечко” при Общински детски комплекс – Варна илюстрира стремежа на участниците в проекта да покажат основната му цел – да се подкрепи една нова форма на преподаване и учене, основана на разказването на истории, на традиционния японски театър „Камишибай”, на кукления театър и театъра на сенките, за да се повишат индивидуалните способности на децата във възрастовите групи 3-6 и 7-10 г. Беше увличащо: прозвучаха 18 истории на тема „Вода”, разказани на английски език и на още 8 европейски езика… „Знаци”: Традиционните представи за Библиотека с днешна дата са доста променени. От Йохан Гутенберг до днес е изтекла много вода – все пак, началото на първопечатните книги е 1444 г. А днес говорим за ново информационно начало… Как Регионална библиотека „Пенчо Славейков” преодолява това разстояние във

времето? Емилия Милкова: Кое е новото в разбирането за библиотеките? Промяната на съвременната обществена инфраструктура определя и промяната в библиотеките в информационното пространство, така че те да отговарят на съвременните обществени и личностни потребности. Функциите на библиотеките се

Отдел „Регионална история“ - читалня

запазват, но се видоизменят, допълват и актуализират. Информацията се разраства неимоверно в последните години и става все по-трудно за хората да се ориентират в нея, поради което грамотността е от изключително значение и сега, когато информационното образоване е в програмите на много институции. Нужно е библиотеките да са способни да предоставят информационно обслужване и образование в традиционни и съвременни формати. Те помагат на гражданите, които нямат способността да намират,

Емилия Милкова разказва на децата...

оценяват и използват информацията ефективно. Подобно на създаването на основна грамотност и навици за четене, информационната грамотност е естествен формат за обществените библиотеки. Библиотечната институция е ключово място за достъп до информация и учене през целия живот. Предизвикателствата по пътя не са малко, но не са непреодолими. Такова е разбирането и на Регионална библиотека „Пенчо Славейков” – най-старият културен институт във Варна, който успешно съчетава знание и традиция, традиция и иновация, знание и информация. Много са подетите проекти в тази посока: „Обучение през целия жиНемска читалня.

155

Детски и средношколски отдел. вот за възрастните”, практическият курс „Компютърни и информационни умения за начинаещи 60+”, творческото ателие с международно участие „Живата история” – по секторна програма „Грюндвиг” на ЕК, за учене през целия живот, проект „Информационна грамотност 2.0” – за продължаващо обучение в областта на новите технологии, пътуващата изложба „Брлизки във времето и пространството”, програмите „Глоб@лни библиотеки” и „Аз мога повече”, проектът „Интерактивна визуална компетентност между поколенията”… И още много други проекти. Знаци”: Всичко това е интересно и ново, както се казва – друг „космос” е, предизвикан от времето ни... Запознатите обаче знаят какво е отношението на „братовчедите на фараона” към Нейно Величество Книгата – в традиционния ù хартиен вид и магия, с аромата на печатарско мастило и … време. Щастливи сме, че ние, от Славянска литературна и артистична академия, от 2007 г. насам прокарваме заедно с Биб-

156

лиотека „Пенчо Славейков” една нова пътека – натрупването на дарителски фонд от славянска литература. Идеята по-късно беше подхваната и от други библиотеки в страната. Но вие сте първите… Емилия Милкова: Библиотечната колекция „Славянска прегръдка” включва дарение от 69 заглавия, засега. Колекцията е отворена и продължава да се попълва ежегодно с всяко ново издание на Международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка”. Така в течение на годините библиотечният фонд се е обогатил и с произведенията в оригинал и /или в превод/ на над 40 талантливи съвременни

Читални зали поети от славяноезичните страни. Това творчество е представено както от оригинални автори, така и от вдъхновени преводачи и посланици на словото на славянската духовност, чрез поезия и проза, документалистика и есеистика. В колекци-

Емилия Милкова и Кристияна Димчева ята са включени и дарени книги на български поети и преводачи, както и десетина сборника – антологии, представящи съвременната поезия в Русия, Украйна, Хърватия, България и сборни антологии на славяноезични литератури. На особен интерес се радват издания като: „Димчо Дебелянов - поетът на белоцветните вишни” – избрани стихове в превод на славянски езици, „Поэты Болгарии о России и Москве” – сборник, „Моят Пушкин” – поезия, преведена в България /А. С. Пушкин ; Състав. Росица Бърдарска, Елка Няголова/; „Болгария в русской поэзии – антология, „13 звезди в славянското небе” – поезия и мн. др. – практически, книги на всички славянски езици. Интересното в този фонд е, че книгите са с лични автографи на авторите и преводачите… Варна отдавна не е вече само туристически град. Тук все по-

често закратко или по-дългосрочно се установяват хора с друга национална принадлежност – възможността да откриваме духовната си близост чрез литературата е истинският път за сближаване. А електронният каталог на библиотеката предлага лесен достъп до информация за цялата библиотечна колекция „Славянска прегръдка”. „Знаци”: Искаме да Ви уверим, че ще продължим да обогатяваме този създаден заедно фонд „Славянска прегръдка” чрез нови и нови заглавия. Отново вече сме събрали солидно количество книги-събития в славянските литератури. Предстои да ги зачислите в библиотеката. А ние ще продължим да надникваме в нея, за да информираме читателите на сп.”Знаци”, които са в 23 държави в света… Благодарим Ви за този разговор, г-жо Милкова! И успех!

157

„Есенински булевард” – един съвременен вестник и културна институция

Станислав Пенев

158

Поет, главен редактор на в. „Литература и общество”, преводач. Има издадени 16 стихосбирки – последната „Аз пиша по вълните”, 2015 г., 4 книги със стихотворения за деца, книга с афоризми и хумористични мисли, 5 книги с литературоведски изследвания и студии, 7 преводни книги. Удостояван е с национални литературни награди, както и с награди от чужбина. Печатал е в Полша, Хърватия, Украйна Белорусия, Италия, Унгария, Сърбия, Армения, САЩ, Канада, Австралия, Русия и др. Седем негови стихосбирки са преведени – 1 на полски, 6 на руски език. Редактор е на повече от 50 книги на поети, белетристи, хумористи, работи активно с млади творци. Член на Съюза на българските писатели. Морската тема е основна в творчеството му. Живее и твори във Варна

Добрият тон в литературата, прогресът в литературата днес се изразяват в това, да не се нареждаш на пазара. Много е важно да бъдеш самия себе си и да не чакаш от участието си в литературата медена питка. Защото истинската литература се появява въпреки общите тенденции. А истинският писател винаги върви въпреки, мислейки за другите – дори и срещу особеностите на епохата, за да открие слабости и да предизвика отношение. През последните две десетилетия литературните и културните контакти между България и Русия претърпяха своеобразна преоценка, пренасочване и преориентиране. Стигна се дори до преоткриване на двете литератури. Демократичното развитие на обществата в двете страни създаде възможност за освобождаване на литературата и културата от идеологеми и постановки с масов характер и даде възможност за естествена градивност и задълбочено вникване в литературната същност на значими автори и в двете страни. Така дойде и идеята за създаването на вестник „Есенински булевард” – вестник за съвременна руска литература като приложение към всеки брой на националния вестник за литература, изкуство и обществен живот „Литература и Общество”. Приложение от 4 страници, направено така, че да изглежда като вестник във вестника. Голямата цел „Варна – Европей-

ска столица на културата през 2019 година”, се оказа една от причините за възникване на „Есенински булевард” – още едно издание, което да поддържа високо литературния дух на тази кандидатура и да укрепва възможностите за различни литературни прояви: срещи, четения, премиери, отбелязване на годишнини, разменни гостувания, създаване на общи издания, създаване на преводачески форум и др. Самият „Есенински булевард” се списва от смесена българо-руска редакционна група. Това е напълно естествено и постоянната електронна кореспонденция между редакторите в екипа облекчава както събирането на материали, така и редакционните съвещания. Естествено е в такъв дух на работа да не се правят пропуски за значимото в момента и за важното като тенденция в литературното ежедневие на Русия. Високият професионализъм на Всеволод Кузнецов – член на Съюза на писателите и на Съюза на журналистите на Русия (зам. главен редактор), съчетан с научния подход, енергичност и организационен талант в областта на книгата и публицистиката – на Евгений Степанов – Президент на Съюз на писателите на ХХІ век, създаден преди няколко години (зам. главен редактор), както и безспорните дарования, литературните и журналистически възможности на редакторите: писателката Людмила Богословова

159

– член на Съюза на българските писатели (българка с руски произход), на някои от литераторите Екатерина Стоянова, Юрий Апрелев, Нина Бурнева (българи с руски произход), винаги са в тон с литературния пулс и новите моменти в съвременния руски литературен свят, предадени от тях на българския читател своевременно, убедително и аргументирано. Днес вестник „Есенински булевард” е единственият вестник на хартиен носител издаван в България само за съвременна руска литература. Точно преди 5 години се появи пилотният му брой и до момента първите двадесет броя на първия българоезичен вестник през ХХІ век за съвременна руска литература в България (с периодичност веднъж на около два месеца) са налице. От началото на списването му – месец януари 2011 г. до днес. на страниците му намериха място творбите на повече от 20 значими и известни съвременни руски поети: Владимир Бояринов, Иван Голубничий, Владимир Силкин, Игор Витюк, Алексей Данов, Сергей Соколкин, Владимир Гусев, Наталия Лихтенфелд, Леонид Ханбеков, Кирил Ковалджи, Всеволод Кузнецов, Евгений Степанов, Анатолий Полетаев, Лев Котюков, Елена Курелла, Ева Златогорова, Николай Бухаринов, Юрий Богданов, Владимир Никулин, Юлия Дозорец, Юлиян Левчук, Иван Тимченко, Александър

160

А. Пушкин, Виктор Балдин, Владимир Фирсов, Юрий Коноплянников, Владимир Зуев, Лариса Токун, Валерий Хатюшин, Евгений Юшин, Иван Переверзин, Валентин Сорокин, Владимир Фьодоров… и др., както и на класика на руската литература Александър Фадеев, с непревеждани досега на български език негови творби (предоставени от сина му специално за „Есенински булевард”). Повечето от тези автори за първи път бяха преведени на български език и за първи път – печатани в българската периодика, а някои от тях за първи път изобщо бяха преведени на друг език. По този начин се изпълнява и една от целите на изданието – да се поддържа и развива интересът на читателите към сериозните, оригиналните, свързани с руските традиции, както и със съвременното новаторство литературни изяви. Като сравнително близка славянска литература, и руската литература „преживява” същите посттоталитарни и преходни катаклизми по отношение на словото: смесване на класика, модернизъм и постмодернизъм, стремеж към авангардизъм, свързан с елементарното и изопаченото, с временно необходимото и преходното, с неангажиращото и удобното за момента. Самият факт, че от белетристиката в „Есенински булевард се представят имена от различни възрасти с високо литературно равнище, го-

вори неоспоримо за широкия поглед на редколегията към руското литературно поле. Например, представен е широко популярният през последните години в руската литература Едуард Просецки с поредицата му „Непостижимата Русия” – десет романа от деветдесетте години на миналия век до днес за обществения живот и промените в живота; Кирил Ковалджи – с поредица есета за нравствеността и обществото; младите и от средната възраст белетристи – майсторите на краткия разказ Ангелина Шестакова, Иван Голубничий, Евгения Курганова, Татяна Камаева, Игор Щокман, Сергей Муратов, Олег Севрюков и др. (с отделни разкази). Важен момент в работата на редколегията е представянето на руската литературна класика и на личностите на писателите-класици: Сергей Есенин, Фьодор Достоевски, Александър Блок, Осип Манделщам, Георгий Иванов, Иван Бунин, Салтиков-Щедрин, Николай Лесков, Марина Цветаева, Валерий Брюсов, Александър Грибоедов. В „Есенински булевард” се обръща сериозно внимание и на младите, талантливи руски художници от

различни школи като: Ирина Горностаева и Ярослав Зяблов от Москва, на скулптори като Левон Балтаян – автор на бюст-паметника на класика на българската литература Иван Вазов, открит на 3 юни 2011 г. в атриума на Всерусийската библиотека за чуждестранна литература в Москва (на Таганка), като Карен Саркизов, създал своя школа и имащ много последователи. На страниците на „Есенински булевард” може да се намери необходимата текуща информация за прояви на Россътрудничество навсякъде по света, както и за утвърждаването на руския език като водещ славянски език в международните отношения. На 11 септември 2012 г. вестник „Есенински булевард” бе представен в Литературен институт „М.Горки” в Русия пред писателите на Москва и писателите на Творчески Клуб „Московский Парнас”. Мнението е, че вестникът е публицистичен феномен, привлякъл вече вниманието на няколко руски научни работници за изследване и анализ. Станислав Пенев, Главен редактор

161

Здравка ЕВТИМОВА

Родена в Перник. Публикувала е 4 сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие”, а „Четвъртък” – наградата на СБП. Сборникът ù с разкази „Горчиво небе” е публикуван във Великобритания. Преиздаден е от ROUTE Press. Skrev Press, Великобритания, издава сборника ù с разкази „Госпожица Даниела”. Романът „Божество на предатели” е издаден от Books publishing, САЩ. Книгата ù „Някой друг” излиза в изд. MAG Press, САЩ, и печели наградата за „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”. Следват: в изд. „Aste”, САЩ - сборник с разкази, в Канада и Израел - книгата „Блед и други постмодерни български разкази”. „Твоят ред е” е една от творбите, наградени в световния конкурс за къс разказ в Нант, Франция. Здравка Евтимова са публикува в литературни списания и антологии в 22 страни по света. Живее в Перник, работи като преводач от английски, френски и немски език.

„СЪНОБЕР“ ОТ РАДА ДОБРИЯНОВА Стихосбирката „Сънобер“ бележи зрялост в развитието на Рада Добриянова като поет. За мене тази книга доказва, че годините са обогатили нейната поетическа палитра с нюанси, които правят нарисуваните картини пълнокръвни, горещи като танц на влюбени под лунната светлина. Така бих определила поезията

162

ù – танц на горещи, луди глави, отдали всичката си сила, цялото богатство на емоциите на вихъра на танца. Рада Добриянова притежава силно развит усет за нюансите в човешкото поведение, за различните отсенки в отношенията между хората. За поетесата онова, което е опреде-

лящо, е чистотата, почтеността, искреността на порива. Нейната интуиция е силно развита – „следата води право в теб“ („Следи“), „веднъж светът свърши в дъжда“(„Вуйчо идва“), „Не можеш да погалиш два пъти една вълна, но можеш да погалиш блясъка на две вълни, делящи залеза в морето“ („Приятелство“ мислейки за Сийка Жотева), „Как да създам отново сърцето си, …. Когато детето отмина от мен и доведе чужденеца“ ( „15 септември“) Особен интерес представляват стихотворенията от цикъла „Мислейки за…“. Портретите, които Рада Добриянова е нарисувала, са изваяни с фини щрихи, тези стихотворе-

ния са чувства, нарисувани с думи, позволяващи различни тълкования – каквито различни тълкования ни предлага самият живот. Според мен най-въздействащото стихотворение от този цикъл е „Епитафия“ – мислейки за Величко Добриянов. То има силата на една сълза, в която е съсредоточена цялата нежност в света, цялата благодарност, че дните не са изминали напразно, били са споделени с човек, раздаващ светлина, подаряващ благодат, личност, която превръща залеза на живота си във вълшебство. Ценното в този цикъл е общото впечатление, което стихотворението оставя у читателя – следата, запазила се в съзнанието, е по-силна, по-трайна, по-богата, в сравнение със срещата с истинската личност. Например стихотворението „Стаята“, мислейки за Димо Райков – то оставя отчетливо усещане за упорита, свирепа борба срещу мракобесието. „Сънобер“ е стихосбирка-река, която упорито, постоянно, неотклонно си пробива път към сърцата на читателите. В страниците ù откривам красиви метафори, неочаквани сравнения, които спират дъха. „Слънцето изригна… нищо не ме прави щастлива… и няма нищо повече“ („Видение“) – според мен това стихотворение може да се приеме като рецепта за победа над самотата, поглед отвъд сивото ежедневие. При Рада Добриянова „тревата е бездомница“ („Лакримоса“), мостовете са

163

от коприна („Стаята, мислейки за Димо Райков); „Най-лесно е да обезсмислиш времето, като прекрачиш извън него“, като го пресътвориш в творчеството си („Времето“) защото „времето минава над града“ („Вуйчо идва“). Времето на Рада Добриянова е особена категория, то е наситено със събития, но те не са определящото. Двигателят на времето у поетесата е човешкото сърце. То дава дълбочина и открива смисъла на времето, защото го измерва с нежността, която е получило, с любовта, която е подарило на хората; със самотата и страданието, които са били негов ежедневен спътник. Удивлявам се на способността на поетесата Рада Добриянова да съзре такива детайли, които остават невидими за мнозина. В „Сънобер“ птицата литва „да пие от съня“ и „вятърът опъва лъковете на дъжда“ („Мотив“), „светлината рисува огън в бинокъла“, „фибата в косата разплита светлина“, любовта се ражда „ в скута на млечна луна“ („Сонет“) и следобедът „блести“ в пукнатината на прозореца“ („Безкрай“), за да стигнем до удивителното стихотворение „Монолог на една бяла мишка“ – което за мен е метафора за света, раздиран от неравенство, алчност, грабителство. На единия полюс са хората, които извършват опити с всички нас, а ние, безсилни бели мишлета, „стрелкаме се в тел и прегради, бавни капки в зениците… за нечия красота ще

164

пострадаме“ както страда опитното бяло мишле. Но не, Рада Добриянова ни внушава, че навсякъде, у всеки паднал, е дълбоко кодирана съпротивата, непокорството. Дори да ни победят, ние не ще плачем, защото не можем. Защото сме по-силни от плача. И един наистина вълшебен мотив в стихосбирката „Сънобер“, може би най-близък за мен, най-обикнат, наситен с толкова нежност, че неусетно ни пренася в красивия свят на мечтите и спомените. Майката – за Рада Добриянова тя е вечният извор, който ни пречиства, тя е нашата светла пътека в тежките дни, тя е съветник, тя е обич, тя е спомен тя е началото на всичко, голяма и силна, колкото самият свят. Нека пожелаем на книгата „Сънобер“ от Рада Добриянова много и предани читатели. Убедена съм – думите на поетесата ще направят дните им по-ведри, а сърцата им – наистина радостни и изпълнени с топлота към света който ни заобикаля. Тази книга е полет към доброто. Благодаря ти, Рада Добриянова. Рада Добриянова

Радомир Андрич Сърбия, Белград ЯБЪЛКА Редом с дома ми няма градина Наблизо расте само една ябълка Под нея лежат премалели от жегата хора А в тях са полегнали техните сухи кости Тук за първи път мислих за любовта За първи път мирис на горчиви цветя усетих Ябълката – неизчезващото светило от което никак не мога да избягам

Драган Драгойлович, Сърбия, Белград СТОЛИКИ ДНИ Само думата знае как да отвори всемирната порта. Изпрати който искаш. Тази тъмна камбана предълго звука си ще плиска и с каменен глас вечерна молитва ще срича бавно, в нея миналото се връща, оживяват и твоите сънища, и столиките дни, в които подпалва щурецът своята песен пред къщи, свойте огнени думи на небето безбрежно раздал а оттам няма връщане вече назад.

Страници от Сърбия

Из земите на сръбския език…

165

Ранко Рисоевич Република Сръбска , Баня Лука СТАРАТА ЛИПА

Страници от Сърбия

И мисля си: дъждът престана, душата ми – самотен корен. Къде ли е липата стара, За нея връзваха юздата с коня. Селяци във пазарен ден на мойта къща под прозореца. С полюшващ ритъм сън преде… И мирисът на пот и тор е. И често мисля, правя кръст: тя младите със дрямка мами. Подслон да диря дали късно е, или липата вече няма я...

166

Миряна Маркович, Сърбия, Сремска Митровица *** Щом със боси нозе изподраскам тревата, няма циганин, който да не тръпне със тяло, моят танц е луд вятър и ще лумнеш ти цял. „Джелем, джелем” ли пея, безразлично не ти е и кръвта ти ще кипне, пот челото ще лее. Щом с очите си врани те погледна, със сигурност през полето направо ти ще тръгнеш след мене – аз съм твоята циганка!

Сладжана Миленкович, Войводина, Сремска Митровица В СЛУЧАЙ НА ЗАБРАВА На баба Радойка

Понякога е хубаво на усетиш забрава и спокойствие. Ако престанем да даваме имена на нещата, можем да престанем да ги забравяме. Има случаи, опитвам се да се присетя кое е било толкова важно. Когато се е изчерпала идеята, значи – всичко си е отишло. И аз започвам да изчезвам. Превод от сръбски: Елка Няголова

Автор: Христо Обрешков

Страници от Сърбия

Понякога, като отместя поглед, забравям как изглежда.

167

с ъ д ъ р ж а н и е КОРЕНИ „Седнала ми е Драганка” - народна песен ................................................ 1, АРХИТЕКТУРА Християн Облаков: „Сецесионовият инженер Йосиф х.Стоянов” .............. 3, ПЕГАС Анжела Димчева: „История“ - Антология България................................... 2, Драга Дюлгерова: Стихотворения .......................................................... 10, Елица Виденова: Стихотворения ............................................................ 24, Йордан Пеев: Стихотворения .................................................................. 59, Драгни Драгнев: Стихотворения ............................................................ 89, БЕЛЕТРИСТИКА Красимир Бачков: „Без чувство за хумор” - разказ .................................. 19, Юлия Дивизиева: „Никулден” и „Кукувича прежда” - разкази .................. 82, Маргарита Войнова: „Писмо до поискване” - разказ .............................. 143, МУЗИКА Виолета Тончева: За „Адриана Лекуврьор” на варненска сцена ................... 29, ОБЩЕСТВО Георги Венин: „Ефектът на книжните пеперуди” - Алея на книгата ....... 33, Валерия Василева: „Традицията е модерна” - Радио Варна на 80 години . 137, „Знаци”: „Братовчедите на Фараона” - интервю с Емилия Милкова ........ 151, Станислав Пенев: „Есенински булевард” - портрет на един вестник ..... 158, КРИТИЧЕСКО ПЕРО Елка Няголова: „Неналудни мисли за „Лудовица” на Бойка Асиова ........... 38, Диана Радойнова: „Аз, лудият” / „Жълтата стая” от Стоян Чобанов ... 65, Анита Коларова: „Истинските притежания на Надя Попова” - отзив .... 94, Никола Иванов: „Висока белетристика” - отзив за Никола Радев ......... 115, Доц. Марин Кадиев: Многая лета за Иван Маринов ............................. 148, Здравка Евтимова: „Сънобер” от Рада Добриянова ................................ 162,