Списание "Знаци", бр.4 от 2014 г. by capola

*** Стани нине, Ãоñïоäине, Ãоñïоäине - áолÿрине, Заñïал ли ñи- ïроáóäи ñе, Ïиÿн ли ñи, трезвен áъäи, Та отвараé ÷емøир-ïорти, Чемøир-ïорти, ñтара врата, Че ти иäат äоáри ãоñти, Доáри ãоñти êолеäарци. И ти ноñим äоáри веñти: Áоã ñе êани äа ти äоéäе, Моæ ли Áоãа äа ïоñреùнеø, Да ïоñреùнеø, äа наãоñтиø, И въз Áоãа ñáор анãели? Моãа, моãа, äоáре äоøъл, Доáре äоøъл, неêа äоéäе! Да ми ñеäне на траïеза, И въз Áоãа - ñáор анãели, С äоáри ãоñти-êолеäарци.

Дима – момичето, което надпяваше живота… 50 години от рождението и 20 години от кончината на Димитрина Баева

/ Родена в Бургас на 29.11.1964 г. Починала на 21.01.1995 г./ Димитрина често ме навестява в спомените. Нито гласа ù съм забравила, нито смеха ù. нито думите ù, които споделяше най-напред с белия лист, след това и с нас, неколцината изкушени от поезията приятели. Помня я съвсем млада, искряща, напориста. Помня я като мадона с малкия Андрей в ръце. Помня раните по краката ù, причи-

нени от коварното заболяване и как един ден тичахме двамата с поета Кольо Колев от Писателското дружество из разните новопоявили се фирми, офиси, казина, без предварително позвъняване, без да записваме приемни часове – тревогата ни за здравето на Димитрина бе толкова голяма, че смело нахълтвахме в кабинетите на „новите бизнесме-

ни” и незабавно минавахме на въпроса. Много-много не бяхме наясно относно дейността на тези хора, но без предисловия, с категоричен тон заявявахме, че едно изключително талантливо бургаско момиче трябва да бъде спасено – вносните лекарства са много скъпи, непосилно е за семейството и за приятелите да ги осигурят. Интересно – никой не ни отказа, не се намери такъв, който да заразпитва по-подробно, да изрази съмнение, да поиска от

нас документ. Какъв ти документ, в мига, в който бяхме разбрали по телефона от леля Мария, майката, за истинското положение и че то е критично, бяхме се спогледали с Колев, бяхме разменили само две думи – и бяхме хукнали. Непознатите мъже, на пръв поглед важни и сдържани, ни изслушваха, израженията им омекваха и те ни даваха пари на ръка, без за миг да се усъмнят в думите ни. И беше човешко, беше споделено и истинско. Същия ден

ваше тя, въпреки че бе наясно какво ù се случва, да оцелее – и как в същото време разбираше колко това e невъзможно. Мисля, че надеждата за спасение и същевременно копнежът по чистотата на един по-милосърден свят тя сподели в стихотворението за кокичетата. Мисля и че на бургаския бряг, пък и в поезията ни изобщо, никой не е написал по-красиво и по-искрящо от невинност и белота стихотворение. Печално, фино, вглъбено, изстрадано и затова толкова катарзисно е то. В определен смисъл е стихотворениемолитва. И - мисля накрая, че Димитрина заради себе си, но и заради всички нас, отправи във всички посоки на вселената тази своя бяла молитва. събрахме парите и сумата като по чудо беше ни повече, ни по-малко от необходимата. На всичко отгоре, разбрахме, че някакъв чужденец, не помня вече арменец, грък или евреин, продавал на пазара същото лекарство. Купихме го и за този критичен момент то помогна. Димитрина продължи да се бори с болестта. Майчинството и поезията, поезията и майчинството бяха нейна сила и нейна сладка слабост. Продължи да живее, без да се оплаква: завърши право в Бургаския университет, издаде стихосбирки, участваше в литературни четения. Поезията ù ставаше все по-зряла и провиждаща. Колко силно се надя-

Художник: Невена Ангелова Рисунка по стихове на Димитрина Баева

Когато бе готова с подготовката за издаването на стихосбирката „Докато ме има”, дойде у дома. Погледна усмихната дъщеря ми Невена и кратко каза: „Корицата е готова, направи я мой приятел. Моля те ти да нарисуваш илюстрациите към отделните цикли на книгата. Държа да има и да са твои.” Невена, която все още беше ученичка, се смути, опита се да откаже – в Бургас имало толкова и с т и н с к и художници! Димитрина бе непреклонна. Сега си мисля: освен че наистина харесваше рисуването на дъщеря ми, поискала е да я насърчи, да ù вдъхне смелост да продължи да мечтае и да не се отказва от мечтата си. Защото самата тя бе борец, един болен, но храбър боец на светлината, в която проглеждаше и която носеше в душата си. Така си отиде – гледайки в свет-

лите същества, които я посетиха в деня на смъртта ù. Случи се по същото време да съм ù на свиждане. Беше в безсъзнание, но много развълнувана, не спираше да повтаря: „Тук са, не ги ли виждате?! Ето ги, целите са стъклени и прозрачни!...” Всеки път, когато си спомня за нея – а това го правя почти непрекъснато през двайсетте години, откакто я няма, винаги си спомням тези нейни думи и в такива моменти знам, че тя е там, в светлината, където по Божията светла радост пребивават прозрачните чисти души. Керана Ангелова

Моята приятелка Димитрина Баева… Аз бях дете, влюбено в нея. Тя ми беше по-голяма сестра, гледах я в очите, слушах я и я имитирах. Боготворях я. Възхищавах се на чувството ù за хумор, на стиховете ù, на смелостта ù. Исках да съм като нея. Животите ни някак протичаха паралелно. И двете се омъжихме по едно и също време, синовете ни се родиха с два месеца разлика, и двете се разведохме, когато децата ни бяха съвсем малки. После тя почина, а аз заминах, което не е ли един вид умиране? Скъпата ми Дида, която тол-

кова обичам… Много често мисля за нея. Винаги с болка, че си отиде млада, когато имаше толкова много за даване. Но сега, когато пиша тези редове в заснежения Кентъки, е Денят на благодарността в САЩ... И искам да благодаря на Бог за всяка минута, прекарана с моята приятелка, моята учителка Димитрина Баева. Скъпа Диди, ти направи толкова за мен, ти ме направи по-добра, ти все още ме правиш по-добра. Обичам те. Довиждане. Катерина Стойкова-Клемер

Литературно четене в Бургас. Отляво: Димитрина Баева, неразпозната млада участничка, Катерина Стойкова, Валерий Еличов, Иван Ненков /правият/.

Димитрина Баева КОКИЧЕТА Вдъхновена творба е кокичето. Как изваяна е белотата му! Подозирам, че то е зеница, през която ни гледат отнякъде. И цвета му – присъда на мъртвите, над света ни приемам безропотно. Да признаем пред себе си – всъщност няма нищо по-бяло в живота ни. Напоследък натрапчиво мисля: ако някоя вечер целебна се покрие земята с кокичета, може би ще осъмнем спасени.

Камелия Кондова

КОКИЧЕТАТА НА ДИМА продължават спасителната си акция От безотговорното ми „сито” каквото запомни сърцето – до ден днешен нямам архив с документирани и фотографирани спомени. Не правете като мен! Сега ровя в Гугъл – да видя отново таралежената глава на Дима... Има...и снимки, и съкровени спомени на хора, които са били близко до нея, имали са възможността по-пълноценно да я обичат...приживе /добре е тази работа да се случва приживе) Приятели през годините са обогатявали този сърдечен архив – какво е направила Дима, кого е прегърнала и утешила, на кого е изплакала, на кого е вдъхнала кураж... Излишно е да казвам,че продължава да го прави – 20 години след физическата смърт. Мога да избягам от клишето, но няма да е честно – в случая, клишето, че има безсмъртна поезия - важи със страшна сила. И тази сила усетих още при първата си среща с Димитрина Баева, но бях на 14-15 години и не можех да я ... формулирам. Сърцето не е найдобрият математик, но трябва да е било през 1984-85 година, на националния конкурс за поезия, на името на Петя Дубарова. Спомням си нейната прегръдка, която хем... прегръдка беше, хем... профилактичен

бой, от сорта: „Пикло ненагледна, много ти се радвам, но само посмей да се разлигавиш!” Сега си „превеждам” този спомен и си го обяснявам – разликата ни е само пет години – но решаващи тогава – защото Димитрина вече беше наясно с болката и я беше трансформирала в Поезия, а аз само я предчувствах... и поради липса на емоционален капитал – я измислях понякога... Още едно клише, но неизбежно – среща с човек, с когото поне три живота сте се познавали... А това стихотворение с кокичетата извика един добруджански зимен спомен, който ме прави с двама човеци по-самотна. Димитрина и Орлин Дянков... Година, година и нещо след първата ни среща... И двамата пътуваха на автостоп към Добрич – Орлин – от Варна, Дима – от Бургас. Нямаше интернетно общуване и мобифонско даже нямаше – през някой и друг стационарен телефон – среща в Добрич... Сигурно и повод сме си измислили, навярно някое четене, но това не си спомням... Със сигурност е било повод, защото причината беше, че се търсехме и си липсвахме... Орлин пристигна драматично - с превързан с ...пуловер крак и съобщи, че... един автобус

му минал през ходилото. На мама ù дойде в повече, тя - милата, още се учеше да общува с неуправляеми същества като поетите... Дима беше преживяла криза пътьом, но никой не разбра, нямаше кървави следи – такива следи са си където трябва – в стиховете ù... Двамата много спореха, почти до ръкопашие – все за поезия, но тогава Дима се умилостиви – съвсем по майчински, години преди да стане майка, и бързо организира, с помощта на баща ми, професионалната промивка и превръзка на Орлин – той не искаше да губи време за Бърза помощ, а Дима само с поглед го строи в колата... Ще се върна на кокичетата... и на това, че на мама ù дойде в повече... Но аз имах спасителен остров, не просто вариант – на 200 метра от нас живееше Странджата – Елка Няголова – единственият човек, на който можеш да причиниш късен гастрол в състав – Поет като Орлин, с прясно преминал автобус връз крака му, Поет като Димитрина, която си носеше и болката и кризите на автостоп, и една... наистина пикла като мен. Да причиниш и да знаеш по презумпция, че ще брои това за празник и дори ще успее да обясни на майка ти – колко това е в реда нещата. В двора на Ели – кокичета. Февруарски, ако не се лъжа... В дома ù

– китара и стихове до сутринта. Поистинското литературно четене от това, за което май пристигнаха... И вишновка – приготвена от нея. На диабета на Дима пречеше, но на поезията ù - не. Само най-близките са били наясно с коварната болест, ние – останалите, бяхме наясно само с великанската ù поезия. Не беше последната прегръдка на Дима, беше поредната, в която отново имаше онази войнствена грижа: „Ей, пикло ненагледна, не крака ти – сърцето ти трябва още много автобуси да прегазят, за да разбереш защо толкова те обичаме с Орлин... и защо ми се иска да те напердаша...” Последната прегръдка беше в една кръчма в Бургас – отмъкнахме се взаимно преди поредно литературно четене и ... никак не си говорехме за поезия. Вече бях родила сина си на една сравнително невръстна възраст и... Дима някак се успокои, че нямам особен шанс да се... „разлигавя”. И отново зимна среща... И кокичета пред кръчмата... И появата на нейния син Андрей след две години... И безстрашието, с което го роди. Без Дима и Орлин съм с двама Поети по-самотна... Но съм една от ...спасените. И вие сте сред спасените, защото имате Поезията на Димитрина Баева.

Димитрина Баева СЪН Дете бях. Сънувах как моята майка си тръгваше, понесла вързопа с големите мъки и малките радости, с походка лисича, с походка зла и нащърбена, по склона на скръбния поглед, през угарта на душата. На прага на пътя невидим тя беше спокойна за мен, за дървото пред къщи, за нашата памет. Намирах за всеки въпрос по лицето ù отговор, дори и за тези, които сега си задавам. Най-скъпото свое тогава за пръв път изпращах, а после, в живота, това неведнъж ми се случваше, но точно от страшния сън, пълен с детско страдание, как трябва оттук да потегли човекът, научих. *** Като кученце ближе душата ми новите рани. Над челото виновно жестокото слънце припича. Потреперва човешко сърце, омагьосано в камък, сред реката на моята обич, която изтича… Бреговете тежат от любов, но къде да отида? Там ме чакат – не искам. Където желая, не мога. Този камък сред мойта река, тази бисерна мида някой ден ще се пукне от толкова нежност и огън.

*** На Георги

Приятелят седи на тротоара, плаче най-добрият ми приятел. Изрича нещо тихичко на себе си, поглежда към луната. Виновна съм, виновна съм – отрязах му със ножицата златна последния немирен кичур, мохикана, куцото краче на свободата. Че сме пораснали, че сме различни вече, дълго му говорих. Виновна съм, виновна ще съм винаги – натисках ножа, а нямах право. Гледах, как през безучастния прозорец душата му излита, думите се стичат по ранената ù кожа. Внезапно се опомних. Спуснах се към него, исках да му кажа, че съм излъгала, че заедно сме, заедно ще бъдем и оттатък… На мястото осиротяло, което си остана празно, видях на детството небесно сгърченият земен отпечатък. ВОЕННА БОЛНИЦА В тази болница лекуват и хранят прилично. Даже може след пет да отиваме до оградата. Между пет и шест имаме право навън да надничаме и да гледаме жадно как хората преминават. Втора стая. Човекът се казваше чичо Димитър. Снощи пиеше мляко. Как искат сега да не помня? Сутринта го отнесоха някъде. Питахме, питахме и ни казаха много внимателно – няма да дойде. Понеделник е. Днес е поредният ден за изписване. Понеделник – бонбони, цветя, пожелания, завист, завист – въпреки тебе, по-силна от тебе, неискана… Оздравелите вече прекрачват прага. Ти оставаш. Но един ден и аз ще изляза от вашата болница. Че съм „здрава клинично” ще пишете в епикризата. Вие, който разбирате всичко, кажете ми, докторе, ще успея ли някога цялата да си отида?

*** Аз се познавам най-добре от всички. Ще слушам мъдрия човек, докато пукне утрото. Око за слепия ще имам, ако поиска да прогледне. За глухия – ухо, да чува неизреченото и неизречимото. Аз имам дарбата добре да се познавам. Аз знам кога усмивката ми е резка от нож, кога ходилото ми пари от целувка. СЪПРОТИВА Била съм хубава, била съм дивна, много жива съм била, преди реките да се оттекат, преди да секнат дъждовете. Отдавна е било. Тогава пясъкът се е родил като скала и вярвайки, поел към нашето всесмилащо столетие. Кой ме оглозга до костта? Защо не дишам срещу вятъра? И как живея сред това узаконено равноденствие? На мъртвия днес завидях за бронята на свободата му, а мъртво-живите край мен се раждат противоестествено. Ще се съпротивлявам. Докато духът желае и докато може тялото. Ще се съпротивлявам с бебето във люлката, със цветовете във градините. Със най-интимното оръжие – със стиховете си ще се съпротивлявам. Докато знам защо. Докато вярвам, че е нужно. Докато ме има.

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Роден в Русе. Завършва българска и италианска филологии, специализира румънски език и литература. Автор е на книгите: „Нова книга за операта” в 2 тома, „Слънчевият тенор Николай Здравков”, „Несравнимият Кирил Кръстев”, „Книга за оперетата и мюзикъла”; на либрета за опери и детски мюзикъли, на голям брой изследвания и рецензии. Превел е книги на десетки автори. Основател е на Дружеството на преводачите в Русе, на Бюро за преводи в Русе при СПБ, на Славянско дружество в Русе, на Книжовно дружество „Канети” и др. Награди на: Съюза на писателите на Румъния, Министерството на културата на Румъния , Съюза на преводачите, Министерство на културата, на Румънския културен институт - Букурещ, на Румънската академия за превод, на международните награди за превод „Л. Блага”, „Гр. Виеру”, „Н. Станеску” и „Т. Аргези”. Представен е в eнциклопедии в Румъния, България, Великобритания и САЩ.

С върха на перото: АМЕРИКАНИЗАЦИЯТА, ТУРЦИЗАЦИЯТА или краят на българската култура В началото на ХХ век, в забележителната си книга „Светът от вчера”, Стефан Цвайг писа, че нашата цивилизация е застрашена от уеднаквяване. Още тогава големият австрийски писател-хуманист предупреди европейците, че скоро ще изгубят много от своите неповторими, уникални култури, че глобализацията и техническата революция ще променят завинаги и безвъзвратно света. Затова писа и немският философ Освалд Шпенглер в

забележителния си труд „Залезът на Запада”. Мисля, че и двамата велики мъже не са предполагали, че ще се появи и друга, не по-малка беда за нас, европейците – американската културна хегемония. Дълго преди нашите дни, през 1870 г., Флобер е писал: „Ще влезем в ерата на глупостта, на утилитаризма, милитаризма и американизма”. Това пророчество вече се изпълни. И ако говорим за американизацията, наистина, след Втората световна война тя засегна чувствително западната част на континента, а след падането на Берлинската стена пострада и източната му половина. Но трябва да се подчертае, че въпреки това, страните от Запада - от Португалия и Испания до Норвегия и Финландия - успяха до голяма степен да съхранят своята културна идентичност. А примерът на Франция е наистина достоен за възхищение. Но в бившите социалистически страни, въпреки кризата и сътресенията, културата - в една или в друга степен - не отпадна като грижа на държавата, докато у нас, в 13-вековна България, дала на света Кирилицата, се случи тъкмо обратното – нехайството и безхаберието на правителствата и парламентите досега сринаха базата на българската култура и дадоха зелена улица на американизацията. А от своя страна, тя нанесе и продължава да нанася непоправими щети на българската духовност. Защото от Щатите, освен пародийният модел на т.н. „американски начин на живот”, дойде евтината масова култура, откровеният кич, вместо истинското изкуство. И това стана преди всичко чрез засиления внос на филми от най-ниска проба: екшъни, трилъри, фентъзи и най-тъпи комедийки със заглавия от рода на: „Пич, къде ми е колата?” или „Скъпа, уголемих децата!”, които завладяха големия и малкия екран, и почти изцяло пропъдиха европейското кино /българското бе убито от държавата!/. Оказа се, че повечето от тези долнопробни продукции дори не се показват по кината в Америка, докато у нас те шестват триумфално - особено по националните телевизии и местните кабеларки. И култивират най-лош естетически вкус у младите. Същото е положението и в радиоефира – грозни, кресливи американски шлагери - рок, поп, хеви метъл, техно, уличен рап – просто ритмизирани крясъци от джунглата, които се леят денонощно дори по БНР. Доста американизирана и естрадизирана е и телевизията с небългарското име bTV - дори на 3 март, 24 май и 6 септември тя не излъчва нито един български филм и спектакъл /!/, в нея не може и дума да става за някакво, макар и скромно, предаване за Ботев, Левски или Панчо Владигеров, дори за годишнините им, но затова пък всеки ден можем да научим нещо ново за вулгарната поппевица Мадона, за „гнусната субстанция”, както се изрази един литературен критик и издател – за нашия прочут чалгапевец и

от TV- 2 - или за Майкъл Джексън и Елтън Джон! /Да се чудиш защо господата и дамите от СЕМ все още не са я спрели/... Затова пък американските сериали /от глупави, по-глупави/, както и пошлите шлагери, се леят непрекъснато от нея. И това е съзнателно, системно и целеносочено провеждана антибългарска „културна” политика. Интересно е защо тази телевизия, ако не бъде спряна, не предизвика поне един обществен дебат. Тя замести сравнително културния и национален Ефир -2, за да американизира и опростачва зрителите /в нея преди време се предаваха дори... кеч мачове!/. А някои телевизионни светила я определиха като „най-динамичната”, „най-модерната”, без да си дават сметка за вредата, която тя ежедневно нанася върху българската духовност и култура. Повечето от нашите издателства, първенец сред тях е „Бард”, също не остават по-назад. Те вече задръстиха книжния пазар /според данни от Съюза на преводачите в България близо 80 на сто!/ с американски книги – все „бестселъри” – еднодневки от третостепенни автори като Гришам, Чейс, Стийл, Станфорд и други подобни „майстори на изящната словесност”. Театрите ни също се изкушават от всяка нова американска пиеса, определена от критиката в „театралния Олип”, Бродуей, като „най- най-“... Но както се оказва, повечето от тези „шедьоври” и „открития” са еднодневки, които много бързо се забравят дори и в Америка. Но българската читателска публика вече разбра, че не заслужават внимание и тиражите на американските „бестселъри” главоломно падат. За щастие, американците все още не са завладели прекрасния свят на операта и нашите музикални сцени са все още под знака на Верди, Моцарт и Пучини. Те просто ги нямат! Защото в Америка никога не е имало истинска, художествена, голяма музика. А пък твърде плоските и безвкусни бродуейски мюзикъли от рода на „Чикаго” и „Америка, Америка!” са твърде далече от естетиката на българските меломани и засега трудно ще станат част от репертоара на родните музикални институти. И докато преди - особено от 50-те до края на 60-те години - усърдно се съветизирахме, но държавата все пак не забравяше и българското, националното и правеше програми, чествания, юбилеи и т.н. /да си спомним за ГРАНДИОЗНОТО ПО СВОИТЕ МАЩАБИ ЧЕСТВАНЕ НА 1300-годишнината и за ред други ЗНАЧИМИ ПРОЯВИ/, сега родното изкуство и култура са в немилост - на преден план е американското. За мнозина, особено за т.н. „големи медии” то е „най-най-”. В много от тях има нещо като културни страници и дори притурки, но има ли българска култура в тях? Почти няма! Всичко се свежда до Холивуд, до „суперталантливата” Мадо-

на и „идола” Майкъл Джексън, и други подобни продукти на американската „духовност”. Затова нашите деца вече не искат да четат нито Вазов, нито Яворов, да слушат българска музика, а и Павчо Владигеров, Парашкев Хаджиев и Марин Големинов са им напълно непознати и чужди. Всъщност, те са безчувствени и за прекрасната музика на Моцарт и Верди - дотолкова са загрубели сетивата им от рапа, рока и чалгата, от американските екшъни и електронните игри. Министерството на културата и Министерството на просветата нехаят за естетическото им възпитание и пораженията са налице. Да, американската културна хегемония, като съществена и деструктивна част от процеса на глобализация в България, е вече факт, с който обаче като уважаваща се европейска нация /една от най- старите в света!/, не би трябвало да се примиряваме. И мисля, че именно тук нашата интелигенция трябва да направи нещо. Очевидно е, че държавата у нас е далече от културата и се сеща за нея само около 24 май. Доколкото съм информиран, в повечето страни на Обединена Европа, а и в тези, които не са в ЕС, съществуват стратегии, закони, разпоредби и други механизми, защитаващи културата и езика. В съседна Румъния създадоха т. нар. „Румънски институт” / Institutul Roman/, по модел на Френския институт, на институтите „Гьоте” и „Сервантес” - за защита, развитие и разпространение на румънската култура и духовност. И той вече работи успешно. Ето, например във Франция, отдавна действа закон, непозволяващ на радиото и телевизията да излъчват повече от 30 на сто чужда, нефренска музика. А у нас БНР и БНТ /да не говорим за частните медии/ вече заприличаха на джубоксове от крайпътни барове и мотели в Щатите. С бързи темпове започна да се американизира и националната програма „Христо Ботев”, рекламирана като „културна”, „българска” и „национална”. И може да се съжалява, че директорът на БНР все още не е разбрал колко хаотична и небългарска /особено в музикалната си част/ е тази програма и колко е далече тя от деня и проблемите на днешната българска култура. И тази американизация и естрадизация на БНР се задълбочава - на мястото на добрата програма от края на 80-те години сега ни се предлагат шумни, претенциозни и кухи предавания /имам предвид най-вече тези, от 21,30 по „Христо Ботев”/, каквито не можем да чуем по нито една европейска радиостанция. И тук логично идва въпросът: имаме ли национална културна доктрина и политика? Имаме ли поне един истински закон за българската култура и за българския език? За пропилените „демократични” години направи ли се нещо от правителства и парламенти, за да се защити и подкрепи българската култура, българското изкуство и духовност, с които

доскоро се гордеехме? Или се прави точно обратното: бавно и мъчително унищожение. За култура у нас се отделят жалките 0,3 % от бюджета, докато във Франция или Финландия процентите са 11 пъти повече!, а в Македония е десет пъти повече, и дори в бедната и купонна Куба се отделят 7,5! У нас масово се закриват театри, музеи, галерии, библиотеки, симфонични оркестри, опери, национални и международни фестивали. По волята на бившия премиер Иван Костов в почти закрита сцена се превърна дори театърът, носещ името на Йордан Йовков в столицата на Добруджа, Добрич. В същото време бяха превърнати в открити сцени /т.е. почти закрити, драматичните театри в старата Силистра, в Кюстендил, Търговище, Монтана и още много други български градове Преди това една продала се на Доган зам.-министърка се опита, за щастие - безуспешно, да направи сериозни корекции в Закона за българските читалища, за да продължат да се множат турските културни центрове из Югоизточна и Североизточна България, а също и из целите Родопи/!/ за радост на турските ислямисти-терористи! Но това е друга много тревожна тема, изискваща поне един обществен дебат... Тук искам да отбележа и негативната роля на някои български общини които подкрепят като съорганизатори разни „културни” събития, финансирани от Анкара... Американизацията е безспорно срамен факт в най- новата българска културна история. Тя се толерираше и като държавна политика от поредица безродни правителства. Но също така срамен и обиден факт е за всички нас и пълзящата, изключително агресивна турцизация. Тя вече настъпва и пуска метастазите си в страната. Дано да не се закрият още български сцени и на тяхно място да се открият нови турски читалища или културни центрове, турски училища и турски „театрални” сцени за... кючеци и маанета. Ето: страната е вече осеяна от безброй джамии, които ни стряскат с грозния си вой дори в центъра на столицата ни, а управляващите все още не вземат никакви сериозни мерки, напротив, поощряват наглите провокации на ислямистите у нас. Без съмнение, новият ХХI век е век на аудиовизията и информатиката. И ако родните ни електронни медии, продължават да се американизират и естрадизират с тези ускорени темпове, мисля, че пораженията върху българската духовност ще бъдат фатални и необратими. Б.р.: Сп. „Знаци” приканва и други автори да вземат участие в обсъждането на един такъв – важен за културната ни идентичност проблем. С пълното разбиране, че той е не само социо-културен, а и „гръбначен” за държавността ни проблем.

Míoãaÿ ëeòa! 18

„Знаци”: Не успяхме навреме да го поздравим за кръглата му годишнина. А и той не припомня за себе си. Христо Ганов – един поет, който преминава през литературата ни с мълчаливо достойнство и със запомнящи се послания... Все е затичан към нечия кауза, за нечия книга или премиера, към някакъв конкурс, озарил ни с откритието си, че „някъде живее един млад поет, който трябва да бъде прогласен…” На читателите на „Знаци” предлагаме тези стихове, писани в различни години, а на Поета – топла прегръдка и нашето „Многая

Христо Ганов

лета!”

Роден на 03.01.1938 г. в с. Брест, Плевенска област. Завършил е медицина в Пловдив. Работил е като лекар; редактор във в. „Студентска трибуна“, в ИК „Хр. Г. Данов“ – Пловдив, в. „Народна младеж“, сп. „Дружба“, Издателство „Народна младеж“; завеждащ отдел „Филмопроизводство“ в ДО „Българска кинематография“; отговорен секретар на сп. „Пламък“; референт, административен секретар и главен секретар на СБП. Издадени книги: „Самооткритие“; „Същност“; „Червени есени“; „Времето е път“; „Стена“ – превод; „Следобед“; „Суеверие, наречено Любов“; „Кафеви острови“; „Антизвезда“; „Лична азбука“; „Студеният връх на огъня“; „Евангелие за българи“; „Цвят и дума“; „Почернели отблясъци“; „Животът на думите и думите на живота“; „Случайната сълза в окото“; „Вървя към дъжда“; „Премълчани думи и похвални слова“; „Тъмни искри“; „Миндаугас, Мажвидас, Катедрала“ – три поеми от Юстинас Марцинкявичюс – превод.

ОЧАКВАНЕ

Полето диша като астматик. Забрадките - изнемощели птици се вдигат бавно към небето. Почернелите лица на селяните, изсечени от слънцето и от труда, потрепват в спазмите на болката и отчаянието. Къде си, дъжд? ... Ще се събират разноцветни облаци, ще барабанят весело милиони капки и техният прозрачен смях ще разведри лицата, изсечени от слънце и очакване. Реките помътнели, полудели и ликуващи, ще тържествуват в своя плодоносен шемет... Идвай, дъжд! 1963 г. Отляво: Вл. Башев, Б. Божилов, Хр. Ганов и Л. Левчев пред старата сграда на ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1961 г.

Míoãaÿ ëeòa!

Напукана земя. Като огромни смоци, пресъхнали реки изгарят в зноя. Едно жестоко слънце - оса е впило жилото си във земята. И няма капчица вода. Къде си, дъжд?

Míoãaÿ ëeòa!

ФОРМУЛИ

Аз не участвам във Формула едно по писти бетонни във битки епични. Няма да ме видите на световно първенство, поправил рекордите фантастични. Не натискам педала с триста конски сили, финиширащ пръв като триумфатор, оставил зад себе си хиляди мили, над дължината на един екватор. От кристални купи шампанско не пия и тълпата като бог не ме гледа, и не виси на моята шия лавровият венец на победата. Моят път е незабележим и труден, далеч от шум и венцехваления. Колко пъти съм се чувствал изгубен в часовете на тежки съмнения, омотан от кълбото на делнични грижи за бит, деца и стари родители, от усилието за траен жест към ближния и нетрайния мир в домашната обител. Отдавна зная, че славата е за други хора, родени да бъдат водачи. Незабележими са моите заслуги. Неблагодарни са моите задачи. Дори ако някога с нещо успея и признанието дойде във упор, аз и да го понеса не умея, и се държа неловко и глупаво. Трудна е тази моя формула, зная: във болката на целия свят слушам, да съм обречен да издържа докрая такъв - и губещ, и великодушен ... И като Сизиф цял живот мъкна

Но не съжалявам за Формула едно, защото далеч от аплодисменти неистови, аз всеки ден съм във формулата на живота. И тук мястото ми е единствено. 1965 г.

*** На племенника ми Евгений

Не, не е сън ... Някъде, някъде, някъде има гора без дървета. Звездите без небе над нея… И тишината, която свети. Всяка нощ се втурвам по нейните несъществуващи пътеки. Клоните ме шибат яростно по гърдите, листата разкъсват лицето ми, вятърът, който не съществува, ме дърпа неумолимо назад в безкрайната гора, където няма дървета... 11 май 1966 г. - Бистрица - Димитър Талев, Христо Ганов, Петър Караангов

Míoãaÿ ëeòa!

маса хора, съдби и събития. Добирам се до върха помръкнал, но паднал долу - отново опитвам.

Míoãaÿ ëeòa! 22

Там - в пространството и времето на тази гора виждам улици без гласове, самотни градини, онемели телефони, къщи без хора; белите страници на книгите в библиотеките, които аз трябва да изпиша до последния лист. Не, не е сън... Ето ги онези звезди без небе, онзи въздух без птици и вятър. И ми е много трудно да живея така. Не, не е сън - повярвайте - има такава гора. И аз тръгвам буден дълбоко в нея. И вървя. И вървя. И вървя. Защото трябва да я населя. 1964 г.

Христо Ганов и известната московска поетеса Лариса Василиева - Пловдив, 1969 г.

Празнувахме в ресторанта... Масите се люлееха от веселие, възбуда и вино. Саксофоните и кастанетите се заливаха от безгрижие и смях. Единствено само на тяхната маса - ОСТРОВ чашите бяха пълни с необяснима тъга. Гледахме ги със завист - най-хубавата двойка в ресторанта... Тя магнетично привличаше погледите ни, ние бързо се напивахме, песните се блъскаха в стъклата, виното ни тласкаше към дансинга... Островът на любовта беше постоянно пред очите ни. По начина, по който тя го погледна, по мълнията, която премина над масата им, пружината в тялото му, когато стана изведнъж разбрахме, че ще танцуват. Господи, какъв танц! Плътно прегърнати, а не се докосваха. Отдалечени, а бяха едно тяло...Тя плачеше без сълзи, а усмивката не слизаше от лицето ù... Той я гледаше обезумял от н е щ о ... Очите му я галеха, тя плуваше - бяла - в ръцете му, те си казваха мълчаливо нещо много важно, нещо съдбоносно, което ние се мъчехме да разберем... Бяхме сигурни, че това е първата им любовна вечер. А всъщност те се разделяха...

Míoãaÿ ëeòa!

ОСТРОВЪТ

1970 г.

Míoãaÿ ëeòa!

ПСАЛМ

Отче свети, Иване Рилски, отдалече дойдох в твоя манастир. Помогни ми. Девет грешни кръста разпъват душата ми. Девет грешни кръга разкъсват тялото ми. Една жена ме води в деветия кръг, отче свети. Мария!... Навярно така се казват всички жени. Неизкусим си ти, но тъкмо затова би ме разбрал нали през огъня на изкушението стана светец? Виждаш ли млечните преспи по върховете на Рила, Рилски Иване? Това са гърдите ù, които ме мамят коварно. Виждаш ли пяната на рилските потоци? Това са ослепителните ù бедра - и ме привлича тъмният магнит на желанието. Погледни небето - така изчезвам в очите ù. Клепалото зове за утринна молитва. Не съм лягал. Камбаните бият за богослужение. Мисля за дявола. Костеливата ти ръка се вдига за упрек. Приемам го. Зове ме белотата на преспите по върховете. Мария. Викат ме жадно сирени в пяната на потоците. Мария. Изсмуква ме небето с нейния дъх. Мария. Прости ми, отче свети, Иване Рилски, тръгвам за деветия кръг... Аве, Мария!... 1968 г.

з.а. Доньо Донев и Христо Ганов Фестивал на българския анимационен филм - „Толбухин“ 76, 20 май 1976 година

*** Не мога толкова неща все тъй да отстоявам, нима навлизам вече във възрастта злочеста? Но пак на тази крехка фраза ще се уповавам: човекът - това е жеста. Как неусетно в мен умората прониква бавно, яростни флуиди на живота ми - къде сте? Но издържал дотук, все пак не ще се дам безславно: човекът - това е жеста. А времето лети... И знам, ще дойде и смъртта ми, онази нелюбима, но чакана невеста. Ще взема аз внимателно студените ù длани: човекът - това е жеста. И този жест сега на подвиг ще е равнозначен, ако отново ме опази от безчестие то значи като мъж съм се изправил пред палача: човекът - това е жеста.

Míoãaÿ ëeòa!

Варна, Златни пясъци. Отляво надясно: Ив. Станев, М. Караламбова, Б. Геронтиев, Ст. Стратиев, Г. Кавтарадзе, К. Ковачева и Хр. Ганов

1975 г.

МОЛИТВАТА НА МОРЯЦИТЕ На Симеон Спиридонов

Míoãaÿ ëeòa!

Всяка морска миля е един хазарт и ние, преплували хиляди мили, кажете как да живеем на този свят с бреговете му немилостиви....

Не мислете, че ни е страх от вълни и акули или от циклони, които ни дават отсрочка. Не! Боим се, че винаги тръгваме от нулата и пак се връщаме на същата точка. Безкрайните месеци сред пустошта океанска с мислите натрапливи и нелепи ни тласкат да пием, да се бием и вием кански още във първите крайбрежни вертепи. Отдавна е станал втора природа за нас океанът, а сушата и водата са адът и раят. И стенем за децата си, далече останали, и пак отчаяно се впускаме към безкрая... Не се надсмивайте на походката ни моряшка, когато се полюшваме като кораб на котва. Единствено надеждата - сламка - е наша... И така си отиваме от живота... 1985 г.

ОДИСЕЙ На Генадий Прашкевич

Пропадам в бездни, режа гребен на вълна, издебват ме коварни октоподи и стрелка се акула като клевета, коята ще ме отнесе във гроба... Как като сламчица се люшкаш, кораб мой, и корабни въжета, и платна се късат. Простенва палубата в безнадежден бой, но пори корпусът водите мръсни. ... Навлизах в бури, в битки и раняван бях, отдавна вече белезите са зарасли. Сега край мен витае само спомен плах за потопени кораби и водорасли. * В Итака бях, но там не беше Телемах защо синът ми в моя дом не чака? Не чувах неговия побеждаващ смях, а този смях и този син са моята Итака! Навярно Телемах е като мен напът и с пламнала душа, и с устремено тяло той търси своя бряг в светкавици и смърт и свойто одисеевско начало...

Míoãaÿ ëeòa!

Обърквам се, защото търся своя бряг и моят кораб търси своя пристан. От бури е разкъсан избелелият ми флаг, от трудна обич и от гняв неистов.

Míoãaÿ ëeòa!

* И пак на път - сред яростен арктичен сняг или самотен в Тропика на Рака. Обърквам се, но търся, търся своя бряг обезумял и весел, и разплакан...

Минавам провлаци и протоци, и пак на косъм от смъртта да се разбия. Мираж ли е очакваният бряг или във своя сетен ден ще го открия? Не свършва пътят, кораб мой... И този бяг. До смърт сме уморени с тебе вече И ето: стигнахме до нашия безбурен бряг... У дома.

Защо се готвим пак за път далечен? 1995 г.

ЗА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ Когато сте отчаяни от недоверие, когато сте окаяни четете Валери. Когато сте объркани от идеологии и вери, не, не помръквайте четете Валери.

Колкото и да сте тъжни от предизвикателства, от изневери, той никога няма да ви излъже. Четете Валери. Скъса ли се на вярата тънката нишка, той надежда ще намери. Просто вземете негова книжка. Четете Валери.

Защото като вълшебник стени отмества, отключва двери. И става празник сивият делник. Четете Валери. Не е вярно, че вече го няма, той съвсем не е далече. Гледайте - не е измама онова хвърчащо човече. ... Сигурно оттам ме упреква, че така го величая. Но от стиховете му доброто не секва. Прочетете го. Помага. Зная! 27 август 2014

Юни 1980 г., Банкя - „На кафе с Валери Петров“

Míoãaÿ ëeòa!

Когато пред вас всичко сивее и всичко в душата ви се руши, той с вас ще се разплаче, с вас ще се засмее. И ще ви утеши.

За романа на Светослав Нахум, издаден в Москва

Кой е авторът? Светослав Нахум е роден на 24.12.1970 г. в София, България. Пише проза – романи, разкази, новели, драматургия (пиеси и киносценарии). Започва литературната си кариера на страниците на сп. „Родна реч” през 80-те години. Автор на повестта „Вълчият вой”, на сборника с разкази „Заловеният Еднорог” и романа „Raptus”. Има публикувани разкази в редица литературни издания: сп. „Везни”, сп. „Знаци”, в. „Словото днес”, в. „Бъл-

гария сега“ – Чикаго, в. „Сега“, сп. „Орфеева лира“ и др. Негови творби са превеждани на английски, сръбски, руски (новелата „Босненски реквием“, публикувана в антология-сборник „Планета Прозаиков“, издание на МАПП - Латвия), испански, немски, турски и др. Член на СБП. Прессекретар на Българския ПЕН - Център. Победител в конкурса за кратък сценарий за сериала „Домашен арест“ по bTV. Негов сценарий бива одобрен и по него е заснет епизод от комедийния филм „Домашен арест” по bTV. Редак-

тор е в сп. Audience Magazine – Ню Йорк. Има разкази и на английски език, както и есеистика. Сътрудничи на Международна фондация „Европейски форум” и литературен кръг и списание „Pegasus” – Германия. Разказите му „Изворът” и „Заловеният Еднорог” са преведени на немски език и са представени по

време на българо-баварските литературни дни през 2007 г. Романът „Raptus” е преведен на английски, руски и немски. В Русия е публикуван неотдавна от издателство „У Никитских Ворот“, Москва. Под печат е вторият роман на С. Нахум – „Доктринер“. Асоцииран член на Американския ПЕН – Център.

„RAPTUS“ И ВЕЧНИТЕ ЦЕННОСТИ… От Автора: Идеята за този роман възникна у мен отдавна, през една много късна зимна вечер, когато се изпращаше 1991-ва и се посрещаше новата 1992 г., а аз се разхождах сам из безлюдните огромни пространства на нощния Ню Йорк, някъде около Сохо. Предварително се извинявам на читателя, ако на моменти съм лиричен, а на моменти – остър. Но, простете ми, вече намирам сили само в духовната съпротива. Не желая светът ни да се разпадне, оставен на лудостта на лидерите и съвременните гурута, които ежедневно се опитват да промиват най-ценния ни дар от Бога – нашия разум, творящ и значим за цялата Вселена. Колкото повече те успяват да оковат мозъците ни, толкова по-силна и абсолютна става властта им над нас, както никога досега, понеже светът е достатъчно глобален, снабден с универсални и стереотипни медии и технологии, и за тях стана съвсем лесно и бързо да ни форматират и прекрояват с едно само натискане на копчето. Ние също сме си виновни. Защото, да избягаш доброволно от свободата си – какво по-тежко робство би те сполетяло тогава? И с тази предварителна умисъл ние сами се вкарваме в капана, гонени от собствения си подъл съветник – страхът. Ракети, мечове и сатъри вече не са им нужни. Хванати в тяхната планетарна паяжина, ние отдаваме жизнените си сокове на тяхната налудна и нагла, агресивна и себична кауза. Засмуквайки нашата енергия и затваряйки умишлено духовния хоризонт пред нас, те обричат взора ни - да, нашия божествен взор! - на безнадеждност, тъга и морална покруса. Затова посвещавам тази книга на всички хора по Земята, с чисто сърце и свободен ум. София – Ню Йорк

И едно допълнение към последното, руското, издание: Превзет от масова лудост, светът се управлява от RAPTUS, глобална конспирация от корпорации, банки, борси, разузнавателни централи, политически движения, религии, криминални картели, тайни общества и медии, с цел да отрови и затъмни здравия разум и съзнанието на планетата. „RAPTUS” е една обобщаваща и общовалидна антиутопия, ярка картина на глобалния ХХІ век, която превзема въображението с прецизна детайлност, високо издържана историческа достоверност и онзи вид човешка драма, която препуска през хилядолетието. Моментът е много назрял и подходящ за „RAPTUS“ - да бъде именно сега на разположение на умния и мислещ руски читател. Нашият свят е под заплаха, а книгата разкрива онези зловещи механизми на глобално господство и диктат, които рушат културата, воюват против православието, отричат нашите ценности. Един достоен и мощен глас, който оказва духовна и морална съпротива срещу хегемонията на световните ястреби! Руското издание на „RAPTUS“ има особена, непреходна, дори съдбовна стойност. Книгата остро се възпротивява срещу идеята за „еднополюсен свят“ и очертава духовната борба, алтернативата, за която е призвана човешката общност на доброто и вечните ценности.

И два кратки разказа от Светослав Нахум… МОЦАРТ В ПРАГА Посвещава се на великия Волфганф Амадеус Моцарт (1756 - 1791) Поклон и вечна светлина!

Прага обичаше Моцарт. Колкото и да го тъпчеха и оскърбяваха във Виена, колкото по-жестоко неговите зложелатели от императорския двор да забиваха кинжали в сърцето му, толкова повече чехите искрено му се радваха, възторжено приветстваха музиката му. За тях Моцарт бе съкровен приятел. А към глутницата от придворни зложелатели се присъединяваха щатни композитори и назначени посредствени лакеи, които обираха всички призове, бяха на първите страници на виенските вестници, играеха мракобесническата роля едновременно и на жури, и на клакьори, и цен-

зура, и наградени... Членове на тайно общество, уж „братя“ на Моцарт, го предаваха по различни пътища – от доносничество, през обикновен отказ от приятелство и подкрепа, до високопоставено сплетничество и унищожаване личността на гения. Моцарт вярваше, че изкуството е олтар, на който се служи. Той, оскърбен и угнетен от отровата, която вкарваха в жилите му, все търсеше изход, промяна на съдбата, просветление, обич, топлина. Успя да договори премиера на „Дон Жуан“ в Прага. Гражданите на стокулата златна бохемска столица се зарадваха и веднага изкупиха всички билети. В деня на премиерата операта се препълни от екзалтирани привърженици на Моцарт. И дойде часът. Прогърмя увертюрата. Залата прокънтя от аплодисменти и викове: „Браво, маестро!“. Започна първо действие. Прага се радваше. Европа се радваше. Моцарт бе на път да победи приживе. Но в средата на първо действие императрицата стана и се провикна: − Поркерия!* Сърцето на Моцарт се смрази. Прекратиха спектакъла. Премиерата бе провалена от височайшата особа, дошла специално от Виена, от столицата на своята любима империя. Ударът бе чудовищен. Прага изпитваше болка. Чехите плачеха заедно със своя страдащ приятел. Властта бе посегнала на съкровената им връзка, която обаче, се оказа вечна. След двеста години един чех с високо просветен и извисен дух, Милош Форман, щеше да отиде в Америка и там да създаде най-великото произведение, посвещавано някога на съдбата на гения – филма „Амадеус“. Същата вечер Моцарт и Констанце отпътуваха към Виена. Минаха по Карловия мост. Каретата стигна до фигурата на Разпятието. − Спрете! - извика Моцарт. Кочияшът рязко дръпна юздите. Той слезе от каретата и коленичи на моста, досами вечния кръст. Над него имаше едри звезди, всемирът бе тих, дълбок, странен. − Спасителю! - обърна се Моцарт към Него, задавен от стонове, плачейки, хлипайки, тресейки се. - Аз вече изгубих силите си. Ти знаеш това. Ти видя всичко. Сърцето ми кърви. Душата ми е болна. Изтлявам. Ставам невидим. Затръшвам вратата на онази прашна гара, където ме запрати всред примитивни, но страшни и опасни същества. Остана ми пътят към Тебе. Той влива сладостен сок в изтерзаната душа и опрощава, опрощава, опрощава... Той е пътят на единствената тишина, покой, съвършенство. Аз си тръгвам оттук и Ти го знаеш. Приеми ме в своето звездно царство, увий ме, успокой ме, далеч оттук. Обичам всичко, всички, всяко стръкче. Прощавам им. Прощавам им. Дано Те има, дано Те има, дано Те има…

Аз сега съм в Твоята Гетсиманска градина и сълзите ми капят на паважа, едри като капки кръв. Моите и твоите сълзи се смесват. Дочувам Реквиема. Плачем заедно. Аз сега се предавам, Ти въздаваш, и въздай ми спасение, покой, сладко избавление. Моля те, дай ми сили да си отида опростен. И да дойда опростен. Виждам Светлината. Виждам Смисъла. Цял живот Те възпявах. Глутницата ме срази в сърцето, понеже носех Твоя дух. Ето, те ме разпъват на кръста. Обичам Те, Спасителю. Славна е нашата трагедия, славна, неизбежна, смъртоносна. Дай живот на всички един ден, дай ни живот. Прости ми, но вече ида към Тебе. Приеми ме с обич. Велико е Твоето небе! И шепнешком добави, изцелен чрез страданието, смирен след ужаса, успокоен в порива на всеопрощаващото чувство, идващо винаги след непоносима болка: - И аз под него! И аз под него! И аз под него! Кочияшът и Констанце бяха побелели като платно. След три месеца Моцарт се възвърна при Твореца, като само пътем се отби за малко във Виена. ___________ *Свинщина (итал.) б.а.

ИЗВОРЪТ Аз съм тревата. Аз съм дърветата. Аз съм храстите. Листата. Соковете. Те ме удрят по лицето – те ме желаят – вярват – дишат чрез мен – вечно живи – естествено. Аз бягам. И търся. Аз търся, и бягам. Водата е долу. В недрата. Извира. Изпарява се. Вали. Просмуква се. В недрата. Къде е Девствеността? Горската пътека е реална. Сводът зелен. Сумрак. Разширяване на съзнанието. Проумяване. Съзерцание. Който разбере това, се връща обратно през времето. Очиства се. Правилно ми казаха – не търси. Не Го търси. Не можеш да Го намериш. - Който търси, намира – явно отвръщах по безсмислен начин. После крещях: - Търся Девствеността! Вие я затрихте! Къде е? Защо? Кога? Кога успяхте? Селяните се обръщаха насмешливо и ме уверяваха, че изворът не съ-

ществува. Лъжат. Не може да бъде. Той е някъде. Той е в тази гора. Той е това, което е сълзата – податка за хармония. Той е основата – преди зачатието. Якето остава по тръните. Обувките остават по калищата. Панталоните се взаимоунищожават със скалите. Вещество и антивещество. Тялото се разбива в пропастите. Мисълта угасва в потрошения череп. Духът се самоубива и се разтваря в Космоса. Чувствата пъплят между тревичките. Надушват. Желаят. Винаги си го представям – Той ще бъде под круша-дивачка, цялата заградена с къпини и адски бурен, Той ще бъде идеално кръгъл, идеално гладък, идеално чист, студен като опашка на комета, жив и истинен – Той е безсмъртен и нито миг не е помислял за лъжа. Той ще бъде недокосван, незалюбен, ненапит, невидян, неусетен дори по интуиция. Той ще бъде първото, което виждам само аз, независимо дали заслужавам, така ще отреди Естеството. И аз ще се наведа и ще вдълбая устни във водната съпротива. И тогава ще усетя мириса на червея, който яде пръст. И на бактериите, които унищожават мършата. И на стъблата, които пият минерали. И на капката, която гони Ядрото на една Планета. И тогава ще всмукна. И тогава ще поемам. Много, безгранично, недостижимо. Безкрайно. СВОБОДНО. И после... После ще бъда Природа. После ще стана Зачатие. И после – Девственост. Ще бъда преди всички и всичко – по обратен ред. Без ред. Дори преди Хаоса. Може би дори няма да бъда. А сега... Сега търся. Всеки ден. Не ме смятат за луд – защото ме презират. Те са далеч от извора. Те го мразят. Те отдавна не са дори в Потока след Извора. Нито в Морето. Те са на Сушата – там се опропастиха. Там се накичиха с Наука. Там загубиха Чувството. Там умря у тях даже споменът за извора. Там решиха, че са щастливи. Преди... Преди беше Чистотата. Някога. Преди бяхме Извори. Преди бяхме трева, дървета, храсти, листа, сокове. Преди имаше истина. Сам съм срещу Цялото. Сигурно така трябва. Според Естеството, може би. Не знам – но отново тръгвам да търся Извора, за който всички казаха, че е абстракция.

Радост ДАСКАЛОВА

Родена е в България. Зодия „Дева”. Завършила е езикова гимназия, по-късно руска и българска филология. Дълги години е работила в частния сектор. От 2002 г. живее със семейството си в Лондон. От Албиона изпраща морзовите сигнали на душата си, кодирани в стихове. От 2006 г. помества произведенията си в сайтове за литература „ХуЛите” и „Откровения”, под псевдоним Регина. Стотици читатели вдишват озон от нейното духовно небе. Публикувала е свои творби още във вестник „Зов за истина”, списание „Европа 2001”, алманах „Околчица”, онлайн-списанието „Клуб 50 плюс”, вестник „Компас“, вестник „Днес“, списание „Литературна палитра“, онлайн изданието „Литературен свят“ и др. Единствената ù издадена книга е електронна и е със заглавие „Душа на каишка“, 2012 г. - издателство Фльорир. В сп. „Знаци” е за първи път. Добре дошла, Радост! Думите ти са ни нужни.

КУПИ МИ ЗА КОЛЕДА Купи ми за Коледа ново сърце, че старото вече е сдало багажа не трепва, не чувства и вече не ще, дори и на мене две думи да каже. Лежи и не мръдва - същински мъртвец. И никаква болка, и никакъв трепет... Навярно, убила съм моя врабец от толкова чувства мълчи ми повреден.

Купи ми за Коледа кошче с мечти купчинка от мохерни цветни кълбета. Да имам с какво, когато вали, да кърпя и да си наплитам небето. Не искам големи - не са ми по ръст (джудже си останах дори и в мечтите). Мечти за човече по-малко от пръст, което на по-невъзможни налита. Купи ми за Коледа още живот, че този кроих го погрешно - не стигна. Все мислех, че имам от него, а то... Надникна и свърши, преди да премигна. Купи ми за Коледа тези неща. Нали ме попита какво да ми купиш? Да, знам, че ги няма, но тези избрах. Нали не очакваш да ревна за кукла? ЩЕ МИ БЪДЕШ ЛИ ДОМ? Колко път извървях - по-добре не пресмятай... Треволяче на вятъра – корен, без дом. От онези, които си търсят местата, пък дори да е шепичка пръст във разлом. Колко дъжд изваля, колко буря ме млати... Би ме град - изпомля ме до голо стебло. Вечно удрях на камък в скалите чепати и не случих да чуя: „Добре си дошло!“ Колко малко остана от мене след всичко... Само късче обрулен, премачкан живот. Аз - една полужива, бездомна тревичка, дето даже не може да върже и плод.

По вратата ти драскам - корен разнищен, закачил се случайно на кривнат пирон. Знам, че късно е и не приличам на нищо, но довя ме при теб - ще ми бъдеш ли дом? ДЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ Изтритите сандалки на душата ми забравят как се скачаше на ластик. Светът оказа се слепен от атоми и с хляб се храни – не със „сухи пасти“. Светът оказа се баща на болката и ударът в ръба на тротоара. Забравяш полетите си и толкова на кротките деца не им се карат. И слънцето престана да е „лукче“ -то от джоба на небесната мантичка. Живот с приведен гръб (какво ти случване?), по-жалък и от просешка паничка. Живот наум, назаем, на изплащане. Отплесването - строго забранено! Детето в мен стърчи, до смърт уплашено пред фаровете му е вцепенено. И само някъде, назад във времето, мой тебешир чертае смело „дама“, сандалки по асфалта скачат шеметно и от прозореца, ме вика мама.

МЪЖЕТЕ НЕ ПЛАЧАТ Бедняшки квартал. И кофи, и кал. Мъгливо, и влажно, и зимно е вече. Играят деца, поправят кола, припада отчаяно ранната вечер. Към къщи върви. И пак без пари... (Той чакаше днеска да вземе заплата.) От вчера неял, от студ пребледнял, и с дупка в обувката - там, на петата. По острата скула, премръзнал, търкулва настръхнало топче от влага клепачът. Не беше сълза, а просто...така. Нали всички знаят - мъжете не плачат!

ЧЕРНОТО ПАЛЕ НА БЕЛИ ПЕТНА Един посред нощ е. Ръмжи булевардът с гърла на таксита и късни коли, а улични лампи, с очи на клошари, от локвите гледат как ситно вали. Пияни, бездомници и закъснели тропосват паважа на мокър тегел. Прозорците горе - от мрак притъмнели, чертаят съня си с невидим пергел.

А там - на витрината на магазина, между папагала, приклюмващ с глава, и хамстери, дремещи под стърготини, е черното пале на бели петна. И днес не го купиха - пак е самотно. (А толкова сръчно опашка въртя…) И всеки минаващ, макар през стъклото, и близна, и моли, и кротко скимтя. Поспираха, тропаха с пръст по стъклата загърбили мокрия сив тротоар. И после си тръгваха - куп непознати, делящи дъжда на един булевард. В един магазин за домашни любимци, в един през нощта на витрината седна (тя често присяда до някой по принцип) онази, която умира последна. Тя дълго и тихо за нещо говори на черното пале на бели петна. И то я разбра! - Вдигна тяло нагоре и с лапи витрината нощна подпря. Вървят часовете. Под утринна шапка ръмжи булевардът, в октава по-хладна. А там - на стъклото, две розови лапки и днес ще подпират света да не падне.

IN MEMORIAM Прави ни времето все по-сами близък след близък от нас си отиват. Липса по липса - светът ни руши. Труден е пътят, скалата - ронлива. Всеки катери като алпинист често отвесния склон на живота. Няма предпазно въже. „Финалист!“ шепнеш на всяка постигната кота.

Падат отломъци. Падат - кървиш. Малък войник си (и в бой ръкопашен). Трябва живота си да изкачиш. Пътят е твой - и самотен, и страшен. Воинът знае - остава си сам. Нищо, че с него е цялото войнство. Къс е животът, светът е голям, а самотата се носи с достойнство.

БЕЛИ РИЗИ ЗА ЧЕРНИ ДНИ Подноси беднякът последната риза. (Той имаше две, но едната се скъса.) Библейският ближен не беше наблизо отдавна да беше поискал дела си. Беднякът си нямаше бели пари. За черните дни беше бялата риза. Облече я, белна, а после откри, че всички го търсят, да им я харизва. Но жалко - не стана на никого тя. Последните ризи такива ги правят или, с белоснежни крила на гърба, или, с изключително дълги ръкави.

Míoãaÿ ëeòa!

Юрий Беляев - юбиляр

Юрий Беляев - Президент на Академията за руска словесност, награждава със Златна Витлеемска звезда Патриарха на Москва и цяла Русия Н.Св. Кирил, Почетен президент на Академията.

За Юрий Беляев: Известен руски писател, историк, изкуствовед. Автор е на 14 художествени и научно-популярни книги. През изминалите две десетилетия е бил секретар на Съюза на писателите на Русия, а сега е и член на Висшия творчески съвет, Президент на Академията за руска словесност, академик е в Международна академия на науката и изкуствата в Париж, както и на Славянска литературна и артистична академия. Лауреат е на десетки руски и международни награди, в това число и на Международната награда за мир (САЩ). В 2004 г. е удостоен от Кеймбриджския биографичен център със званието „Човек на годината”. Награден е с най-стария европейски орден „Михаил и Крила” – 1 степен (Португалия), с ордени на Руската православна църква, с други държавни и обществени награди.

СЛАВЯНСКА ЛИТЕРАТУРНА И АРТИСТИЧНА АКАДЕМИЯ До Юрий Антонович Беляев, Президент на Академията за руска словесност Уважаеми Юрий Антонович, Драги приятелю, Вашият юбилей е споделен и от нас – сподвижниците и приятелите Ви от Славянска академия. Вие – с цялото си творчество и широка международна дейност, продължавате и съхранявате традициите на оная първа Академия на руската словесност, учредена от Екатерина Велика. Дълбоко уважаваме и ценим Вашите усилия за съхраняването и единението на пръснатия по света славянски архипелаг, за опазването на нашата обща азбука и делото на Светите братя Кирил и Методий, за високите ценности на православието, за стойностната литература и Пушкиновите традиции. Драги приятелю, Всяка кръгла годишнина е като пътуване по реката на собствения живот – редят се от двете страни бреговете, картините на трудности и възход, на човешки срещи и разминавания, на значими и безценни духовни докосвания… Радваме се, че по тази Ваша река сега пътуваме заедно, съпреживявайки празника Ви. Крепко Ви стискаме ръката, с пожелание за здраве – за Вас, за съпругата Ви Наталия и сина Антон! Желаем Ви много още вълнуващи страници и прекрасни картини да бележат творческия Ви път! Много още приятели по света, въпреки времето, което сее противоречия и хлад! Да събират човеците - могат само благородните и богатите духовно. Вие го правите. И Ви благодарим за това! Честит юбилей, приятелю! Прегръдка от всички наши членове и радетели на славянството в 19 държави в Европа! Елка Няголова, Председател на Славянска литературна и артистична академия

Míoãaÿ ëeòa!

Автор е на: четири поетични сборника, на исторически драми и повести (за Микеланджело, Коперник, Боливар, Денис Давидов), на роман за студентска Москва през 60-те години – „Сънища наяве”, така също и на Митологичните енциклопедии „100 чудовища на Древния свят”, „Зверове и Богове в древността”, „Чудовища в древността”. През последните години се занимава с живопис и участва активно в различни изложби, изявявайки се като идеолог на ново художествено направление – руски консервативен авангард.

Юрий Беляев

Време за метаморфози

Míoãaÿ ëeòa!

ВИОЛЕТОВО СЛЪНЦЕ

На три години рисувах червеникави слънца. Слънце, което прилича на сплескана слънчогледова пита. Оцветявах го, без да жаля боите. Жълтите петна върху бузите и пръстите ми подсказваха слънчевия ми произход. Пътят от скелето до слънцето минава през слънчеви часове, отмерващи времето даже и при буреносни облаци. В стаята ми се насъбраха стотици слънца. Дори и подът заприлича на момче – жълтурче. Кръгло, безкрайно червено слънце, висящо над лявото ми рамо. Символ на две неизвестни. Романтика, стреляща от най-старите примитивни пушки. Кръгло, като добротата, слънце. Червено, като купено червило. Много вечери, очарован, щедро изливах червен туш върху бялата, жълтата, небесно-синята хартия. Получаваше се слънце. Сравнявах го с истинското. Моето по ми харесваше. Бих станал художник. Но се появи алгебрата, джобното ножче с шест остриета, колекцията от сушени гъби, велосипед за децата, плоча със запис на неизвестен тръбач и обществено-полезната практика в училище. На 18 години аз рисувах мора-

во слънце. Нежно, като окръжност с вечерна усмивка. Умно, като студент, призован в армията - то беше моята джобна мечта. Слагах го на върха на мачтата на хартиеното корабче и плавах в океана. В гората то ми говореше с езика на джуджетата. Усещах своята близост с природата и пусках птичките от клетките на свобода, и плачех над прекършения клон на люляковото дърво. А вечерта, когато луната преотстъпваше земята на мое разположение, аз заиглях виолетовото слънце на гърдите на моята приказна жена, и целият свят грееше като поляна с горски ягоди, на която спи любовта, спокойна като морава радост. Бие дванадесетият час. Върху твоята виолетова длан аз виждам града, в който ние ще живеем, когато се скрие нашето виолетово слънце. С Йосип Бишкупич, бивш Министър на културата на Хърватия, член на АРС.

Моята любима форма е петпръстовата Човешка длан. Моята любима линия е пътят на падащата звезда. Моята любима мечта е да се спусна с въже от планината Джомолунгма.

Дипломатът А. Щелкунов връчва на Ю. Беляев поздравителен адрес и Почетен знак от Славянска академия

СПОМЕН Всичко ще отмине и ще се забрави: как ние двамата лежахме върху омачканата изумрудена трева, а от небесната вис се спускаха дълги капки от ситния дъждец. А ти си мечтаеше да живееш на скала или в хижата на стар вожд. Всичко ще отмине и ще се забрави - че върху нашите устни е блестяла капка от червен сок, напомнящ на кръв. А в небето летяха птичка и сокол, които също преживяваха любов… Всичко ще отмине и ще се изтрие от паметта това, че е била чиста, девствена пролет. А на моята длан през погледа на весталка още незаченатият син ще ме припознае като баща.

ПТИЦИ НАД ГРАДА Плачат птиците над града, както плаче жена над прекъснатата бременност. Те не плачат за себе си. Животът на птиците е в ръцете на слънцето. Те плачат за по-малките си братя долу, живеещи в града. Той - градът, от птичи поглед изглежда като пита за помен, върху която жълтите свещички приличат на позлатени черковни кубета, а белите – на тенекиените покриви на многоетажните блокове. Хората се молят на Бога. На вечерната служба си спомнят за усърдието на администрацията, а в служебните си кабинети тъгуват за тихата молитва, за химна неземен, жалостив до сълзи. Но бодростта си взема своето: хвърля камъни по ревльовците и с помощта на разноцветни тухли се изграждат стени, стени... Град - стена, улица - стена, дом - стена, човек - стена. Зад стената изчезва Азът и бездомното куче натъжено отбелязва, че е само в града. Следва тъжен и проточен вой. Чуват го само глухите тухли, само те го чуват. Не забелязват кучето. А птиците са видими, желаейки да помогнат на онези, скрилите се от слънцето и полета на камъка, те с разноцветието на горчивата неразтревожена мисъл, се спускат кръгообразно все по-ниско и по-ниско. Техният плач предупреждава, прекъсващият на моменти полет – ни предпазва. Самодоволството и самоувере-

Míoãaÿ ëeòa!

ЛЮБИМА ФОРМА

Míoãaÿ ëeòa! 46

ността вземат връх. От камъка възниква човешката фигура. Той, човекът, поглежда към небето: отправя взор, грабва пушката и се прицелва! Кръвта на птицата изцапва небето и току-що изпраната му риза. Човекът се смее. Една птица по-малко... Смеят се и камъните. Човеците намаляха с един.

С Вицепрезидентът на АРС - Александър Дегтярев и знаменития писател, академик на АРС - Валентин Распутин.

ВРАГ НА ВРЕМЕТО Един час, отнет от моето време, никога няма да се върне. Безмилостният палач на времето си е измислил и своя тактика, свой ред. Ние – неговите жертви, винаги сме в този ред! Опашката се извива като вкочанено, непомерно израснало кутре на Гъливер, проснало се на земята сред изплашените лилипути, тя се извива и трепери като криле на папагал, попаднал на международна

конференция на преводачи и тем подобни... За да се превърнем в нейно крило, издигайки се от ноктите ù, трябва да стоим цял час. А за да станем клюн на опашката, ще стоим още един час. Колко е тъжно е да разменяме сандвича на времето за хлебни трохи от опашката, данъците и дефицита. Кой ще ни компенсира изгубеното време и в каква валута? В главата ми идват какви ли не глупашки и умняшки поговорки, измислени от някого по-рано в също такива мъчителни минути: „Всичкото време – за работа, за развлечение – час”. „Времето не спи” „Времето е най-добрият лекар”. „Само умният може да понесе времето като бреме”. „Времето с пари не се купува”. „За час времето не се измерва”. „Щастливите не поглеждат часовника”. „На глупака - време, а на умния – цял живот”. В главата ми се въртят звуци от някакви рими и окончания: Времето също е временно. И преминава за час. От цялото ние сме част. Времето на раменете е, сякаш нозете ни в чуждо стреме са стегнати. Ще ни помогне ли Бог, ако и в Рим е същото време?

Юрий Беляев в битността си на художник.

Със синът си Антон на езерото Сенеж

ПОСЛЕДНОТО ПИРШЕСТВО Това наистина беше незабравимо пиршество... Като от река се лееше шампанското. По него, подобно на морски фрегати и каравели, плуваха различни по големина и форма парчета нарязани ананаси. От печените лещарки, фазани и унгарски патици се носеше невъобразим аромат, че дори и обонянието ни не можеше да го възприеме. Очарователни, напъхани в различни сосове лангусти, омари и морски раци с достойнство спазваха гастрономическата си йерархия. Всички те бяха титуловани ястия. Бедните стриди пищяха, когато попадаха живи в гастрономическите гърла. Черният пресован хайвер изглеждаше като надменен дворянин на фона на скромния, макар и затлъстял търговец – червеният хайвер от сьомга. Разбира се, надутият аристократ – френският коняк – съперничеше на заядливото пикантно шотландско уиски от богато родословие. Не се мина и без постоянните плебеи – ямайският ром и руската водка. Но главното! Кой пиеше тези по-

Míoãaÿ ëeòa!

Вижда се, че стоенето на опашката не помага да дойдат в главите ни умни стихове и умореният мозък капитулира, завръщайки се в света на унилата проза. Само час стоене на опашката струва на поета, на съседа ми отляво - две епиграми и един сонет, на работника отдясно, облечен в работна манта, изцапана от чакане – чифт неушити ботуши. На лакомия дебеланко – богат обяд, на слабия – още по-видимо изтъняване, а на двете блондинки, заради час закъснение за аптеката – куп непредвидени проблеми. На мен всичко това ми струва придошли в мозъка ругатни, временно полудяване и възможното ми превръщане във филистер, загубил билета си за вълшебната яхта на вдъхновението, която от света на пошлостта се готви да отплава в розовите морета на небесно-сините надежди... Вземете ме в тази яхта дори като юнга!

Míoãaÿ ëeòa! 48

добни на божествена амброзия напитки и лапаше умопомрачителните ястия? Това бяха госпожа Високомерие и сестра ù Горделивка и господата Покровител и Кариеризъм. Скъперникът оглеждаше жадно всичко наоколо, а госпожа Завист, както винаги, завиждаше на всички. Господин Достойнство в черен фрак, разговаряше със знатната двойка Раболепието и Угодничеството. Видимо не се чувстваше удобно в тази среда, както и солидната дама с очила – госпожа Научност. Госпожа Разкош затъмняваше всички наоколо с облеклото и украшенията си. А госпожа Скромност, притеснена от недотам изисканото облекло, се губеше някъде в залата. Не бихме изредили всички гости. Тук бяха Пресметливост и Надменност, Предпазливост и Разсипничество, Решителност и

Свенливост, намери се място и за Наглостта. Госпожа Съобразителност и госпожа Ласкателство сипеха комплименти към най-тлъстия от гостите – на самия господин Капитал, за което накриво ги поглеждаше жадуващата за всичко госпожа Власт, окичена с много висши отличия по гърдите. Да, яко се веселяха насъбралите се и само един от гостите не открихме в украсените чертози.... Само Истината не бяха поканили. Само Истината с грубото облекло и сандали на бос крак не бяха поканили на този бал. Не намериха за нея бални обувки. В гардероба за нея подходящо облекло не се намери... И никой не се досети, че това беше последният бал на земята в преддверието на Страшния съд... Превод: Иван Маринов

Прием в посолството на Франция. С Мих. Шемякин и Ал. Зиновиев

Йордан ПЕЕВ

Роден през 1968 г. Завършил е българска филология в Софийския университет. В съавторство с Пламен Дойнов издава първата си книга „Сълзите на гнева”. През 2014 г.издава самостоятелен сборник със стихове „Когато смъртта ми прогледне” /редактор: Камелия Кондова/. В момента подготвя нов сборник с поезия, с редактор Петър Анастасов. Носител е на награди и поощрения: ІІ награда в конкурса „Веселин Ханчев”, ІІ награда в Международния конкурс на БНР и фондация „Буквите” на 10 езика „По стъпките на лятото”, ІІІ място в Международния конкурс на 5 езика „Жени и вино-2014 г”, І награда от конкурса „Пролет моя – 2014”. Лауреат на Специалната награда на СБП в Четвъртия национален конкурс „Георги Давидов”. Има участия в различни сборници и алманаси - „Съвременна българска поезия 2013“, множество публикации във в. „Литературен глас” и „Словото днес”. Член на Съюза на българските писатели.

*** На Лидия, самозапалила се на 03.11.2014 пред Президентството…

Една жена от днес е димнал спомен, а пък от вчера - изгоряла факла. И в тишината на света огромен небето вече само я очаква. Мирише на бензин и болка тъмна, на пламнал вик, който в мен догаря,

тъй както изгоря от огън лумнал жената, дето себе си запали. В страх за бъдещето на детето, за хляба си или за нещо друго, превръща се на дим… И аз, поетът, мълча и моля се да стане чудо. И моля се за нея и за мене, но снимките оттам са черно бели. И думите от срам за зачервени, а тя догаря като свещ в неделя. Напразно ще се питаме: Как стана? Защо?... Кому бе нужно да изгаря? А там, в триъгълника на властта ни, гори сама запалена България… 04.11.2014

*** Жената със смълчаните очи като уплашена сърна поглежда и по лицето ù едва личи следа от изветрялата надежда. Отдавна е с печални колене, че любеха я винаги все смъртни. И върху глухите си рамене на не едно небе крилете мъкне. По мъжки може дълго да мълчи, /мъжете важното с очи говорят/. И в мислите ù музика звучи, която някой пуска ù отгоре. И с нея във високото лети /тя ниските неща не ги разбира/ припомняйки си пролетни реки, които днес в очите ù напират, че не един обичаше така, в усилие достатъчно за двама. Сега е само сянка и вина на любовта, която все я няма.

Кръстосваха я всякакви мъже, един от друг по–важни и желани, и връзваха я с клетвено въже, но вместо рози, посадиха рани. И като врани в раните кълват, затуй от тях във себе си избяга, тъй както блудница на кръстопът в последната си гордост се изправя. И стиска самотата за ръка, в презрялата тъга на късна есен. Годините са хукнала река, която красотата ù отнесе. И петъкът е мрак и тишина, където се топи, но продължава да бъде страст и чувство за жена, което през мъжете преминава. И още е вулкан, ала мълчи. Достатъчен е стон… И ще избухне. Жената със смълчаните очи затвори ли ги… И светът ще рухне.

ПРИЗРАК Когато с любовта си се сбогуваш, си чужденец във родния си град… Претъпканите с хора дни са пусти и улиците с хора чувстваш пусти. Подобно призрак бродиш помежду им. Обхождаш мисли и броиш на пръсти места където сте били щастливи. И тайно се заглеждаш завистливо след влюбените двойки покрай тебе. Насила се усмихваш… И е криво небето, дето двамата ви гледа, застанали един от друг далечни. И нямаш сили, нито съпротива, да промениш застиналата вечност. Към нея и към себе си пътуваш, със всяка стъпка ставаш по-обречен, когато с любовта си се сбогуваш.

МОЛБА Денят, когато всеки ще изчезне, а с него всичко идва изведнъж, че краят ни е овъглена бездна, в която сипем се, тъй както дъжд. И всичките тревоги и неволи, ще угаси разплиснатият миг. И просто сме несбъднати глаголи в мълчание, мечтало да е вик. Затуй подай, преди да ни се случи, наместо длан – крило и благослов, че на живот, когато с теб се учим небе е нужно само… И любов…

МЪЖЕ Големите мъже сълзите крият и в кладенец от мисли се заравят, а болката като ракия пият. Сънуват… И тъгата си забравят… И стискат тишината си в юмруци. От нокти погледът им е разцепен. Със зъби драскат камъни и буци, с които ги замеряха джуджета, че спомените са кървящи рани, които със забрава се лекуват. Големите мъже са бели врани там, дето гарвани не съществуват.

*** На Тошко

Приятелят ще ме посреща вече оттук нататък само до вратата, защото днес замина надалече и вместо него – жален лист се мята… Ще стъпвам там, където той е стъпвал, ще стискаме една и съща дръжка. И от ракията си ще отсипвам, затуй, че пил е някога тук мъжки… С годините небето стана ниско и по-достъпно ми е там да ида. И някой ден по дъжд, внезапно плиснал, ще се кача, приятеля да видя…

ГЪЛЪБ Тъгата като котка се окоти и с три космати топки мрака суче, че всяка е с по няколко живота. А моят е един… И е на куче. Оставих тишината да им свети, /тъгата самотата я приспива/. И те, макар че слаби са, и слепи, ръмжат и хищно ноктите извиват. И чувствам гълъбът ми как потрепва в уплаха, от това, че не излита. Страхът е дълга и бодлива летва, върху която да стои опитва. И знам, как трудно му е да остане, че пепел му е станала душата, че навикът е много тежък камък, притиснал с яд ветрилото в крилата. А умножената тъга едрее и скоро ноктите ù ще са груби. Навярно гълъбът затуй сивее, додето в сянката си се изгуби.

РОЖДЕНИЕ Изоставено бебе е намерено около 10:30 ч. на 21.10.2014 в Казанлък. Детето е оставено, близо до централен булевард. Момченцето е намерено от клошар...

Наздраве за живота, който днес, захвърлен на боклука, се спасява, където ровят и клошар, и пес, и дето гние цялата държава... Наздраве за детето!... А за нас тъга с резлива жлъч да си налеем, че от мига на първия му час сме вече мъртви!... Нищо, че живеем... 21.10.2014

*** „Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч: И ненадейно пада вечерта”. Салваторе Куазимодо

Няма време да не те обичам, скреж да бъдем, вместо да се любим, навик да сме, сляп от безразличност, заедно да сме, а да се губим. Няма време да не ни е ясно, че сърцето никого не чака, че и Раят е самотно място, щом си в него сам, наместо с някой. Няма време, дявол да го вземе! Трябва само лъч… И нищо друго, за да сме пресекли се вселени и да сме библейското им чудо. Няма време!... Чуй ме: няма време! Всеки е за себе си последен…

КАРТИНА С боите на забрава ще рисувам лицето ти, жадувано от двама, за туй ще сложа сиво за сбогуване и сребърно за погледа през рамото. Ще смеся черно с пурпурно за нощи, в които страст наливах като вино и бяло ще добавя в щрих за още, а после дълго ще е турско синьо. Ще сложа златно в чувството за утро, кафяво с аромата на кафето. В оранж ще е случаен лъч пропуснат през щорите, танцуващ по нослето ти. А после сенките ще са лилави, с които дрехите си ще обличаш. Зелен нюанс след тебе ще оставят очите ти… Червен, ще те обичам. Ще бъде после някаква мъгливост, в която сиво с черно ще редувам. И жълт ще съм от ревност и от слабост. И с кръв картината ще дорисувам, че вече цветове не ми остават, да сложа… как при другия отиваш. И уж боите ми са от забрава, а ти стоиш пред мен, като на живо.

Светлана ПАВЛОВА

Родена през 1967г. Завършила е IV ЕГ „Фр. Жолио – Кюри” във Варна, по-късно - българска филология в ШУ „К. Преславски”. Дипломира и психология във ВСУ „Ч. Храбър” – за да може да чете словото на душата и словото на живота, и да ги превежда при нужда. Втората си специалност избира като опит за осмисляне и трансформиране в нещо полезно на горчивия си житейски опит. Работила е като преподавател по български език и литература. От 2008 г е психолог в Център за психично здраве – Варна. Дейността на Центъра е насочена основно към лечение на зависими от наркотици младежи. Фактът, че помага на пациентите си като терапевт и психолог, е нейното лично доказателство, че съществува някаква висша Вселенска справедливост. И благодарение на нея изстраданото от нея намалява страданието на други. За нея писането е преди всичко личен акт на себепознание.

ДРУГА „ТИХИЧКА“ ПРИСПИВНА ПЕСНИЧКА Тихо, тихо, тихичко застани до мен. Идва за обичане някакъв момент. Време за усмихване. Време за мечти. Тихо, тихо , тихичо погали го ти.

Стъпва с меки лапички този бял момент и съвсем за мъничко кротва се до мен. С пухкава опашка ще те закачи... Тихо, тихо, тихичко.... Затвори очи!

*** Архангеле Михаиле, ела и вземи душата ми мъртва отдавна. Няма нужда да чакаме края на тялото. Вместо теб свърших мръсната работа. Отърви ме от нея - излишно я мъкна. И прати я където решиш. Само знай, ако пратиш я в рая, ще вие по мръкнало. В ада огъня ще угаси. Безполезна във тоя свят, безполезна ще бъде и в другия като ялова ябълка, като планета с прегоряла звезда… Ако стане ти трудно със нея, Архангеле, ти върни ми я, тази единствена моя душа… *** Червеното на дивата лоза и златното на старата топола, последната страхлива резеда в акацията, синьото на бора и тънък мирис на море и дим и на кафе във хладните ми длани - това е Варна рано сутринта. И в нейната палитра се разтварям. *** Друг път ще бъда усмихната, нежна и ласкава. Друг път ще мога да бъда объркана, тъжна и мила. Сега aз съм котвата. долу във тъмното, Долу в тихото.

В тинята - при медузите; рибите, раците. Горе вълните флиртуват с моряците. Или се качва по мачтите слънцето. Аз съм котвата. Долу на дъното. Моята работа e да удържам с неизменно упорство кораба далеч от копнежа на бездната. *** През синьото на вените към синьото на въздуха на тънкото до скъсване есенно небе се ражда синя песничка. И тръгнала нанякъде, се шмугва изненадващо в препълнения ден А в моя ден за нея изобщо място няма! И даже не я чувам. Но синият рефрен, подрежда се във графика, изблъсква нагло мислите и като синьо кученце подскача покрай мен. И зная, че е грешка, и знам си, че не бива, но някак без да искам погалвам я с ръка. И после ставам синя. Прозрачна до летене. До скъсване прозрачна. И синичка сълза през синьото на въздуха към синьото на вените завръща се сега.

*** Гледай ме! Със замах свалям черната шапка на мислите. Копче по копче събличам елегантната хладна разумност. С просто движение освобождавам гърдите си от страха, че това не е истинско. Гледай ме! Няма по мен нищо излишно. Цяла съм. Гола и уязвима. Гледай ме! И не забравяй да дишаш.

*** Аз сама съм си майка, баща и любима. И сама съм си дом, път и смисъл. И не търся от никой утеха! Само смей да не си ме харесал! Ако падам – не падам от ниското. И не чакам ръка да ме вдигне. Не броя нито колко съм давала, нито чакам от болката лихвите. Безкомпромисна в своите истини безпощадно добре оцелявам. Не прощавам ранимите слабости. А на себе си - най не прощавам. И след всичко това – ще ме искаш ли?

*** Слушай, момчето ми, сгрешил си адреса, сгрешил си жената, сгрешил си и позата! Не съм от тези, които покорно те чакат да им откъснеш розата. Не съм и от тези, които с търпение бавно доплитат чорапа. Аз съм вълчица! Аз съм Алфата! И трепери от мен тъмнината. Сбърка, момчето ми, сбърка адреса, сбърка гората със къщата. Ако чуеш след себе си вой в тъмнината, бягай! Недей се обръща!

*** Няма да се срещнем. Няма да попитам. Няма да ми кажеш. Няма да политнем. Няма да те видя. Няма да ме вдишаш. Няма да се случи никога и нищо. И вместо с начало, почнала е с края приказка, която няма да разкажа. Но не е излишна и не е напразна. И макар и тъжна, всъщност е прекрасна.

Някъде се случва истинското нещо. Някъде си струва. Пък макар и тежка да си е цената на това, което само със сърцето можем да усетим. Няма да ме видиш. Няма да ти кажа. Няма и да мога да ти го покажа. Но сега, за Бога, някак с теб сме двама. И дори секунда да изгубя няма!

*** Днес не ми се говори. И не ми се мълчи. Нямам място във себе си и това ми личи. Днес поръчах си слънце и накрая дойде – само миг преди залеза. И така е добре.

Със това съм привикнала, всеки път е така да се случват нещата в паралелния свят. Никога не навреме. Не на място дори. И боли ме по навик. И почти не боли…

*** Друго си нямаме с теб, освен думи. Те са ни хлябът и виното върху масата. Те са ни трите риби, с които трябва да храним душите си гладни, не стомасите. В тази вселена от думи посоките са относителни. Никога нищо не е напълно реално. Няма как да целунеш сълзите ми, няма да хвана ръката ти - да не паднеш… С думи градим невидима къщичка, за да има все пак и подслон, и утеха. Хубава къщичка – със перденца, градинка, тераса… Само дума е нужна върху двама ни да се сгромоляса… Думите правят истински рани. Но мълча и преглъщам, и си повтарям отново: Не е край! Знам го! Бог също го знае! В крайна сметка – „ В началото беше Слово!”

Страници от Хърватия 62

Марина ЧАПАЛИЯ

Родена е през 1965 г. в Дрвеник. Завършила е хърватски език и литература във Философския факултет в Загреб. Живее и работи в Сплит. Има издадени девет книги – сборници с поезия на чакавско наречие. /В Хърватия художествената литература се създава не само на книжовния език, а и паралелно на някои, съхранени във вековете, наречия – Кайкавско, Чакавско, Щокавско, като това официално се толерира/. По нейни седем стихотворения са създадени песни от композитора Петър Бергамо. Нейни творби са редовно включвани в антологии и списания. Някои заглавия на нейни книги: „С езика на птиците”, „Нишка за късмет”, „Милостта на сърцето”, „Вземам си пътя и си отивам”, „Тихичко” и др. Член на Дружеството на хърватските писатели.

АКУШИРАНЕ НА ДУШАТА Кой от какво умори се и се отказва, щом спира дъхът ни пред изгрев – най-често рано в зори? На светло, на слънце и въздух… На въздуха връчена, доставена сякаш, душата напуска ли тялото, или тялото душата оставя?

*** Обичам зората. Тъй светла и тиха... Без драматургия. И без прожектори. Един въздух само от бърдото слиза. И в клоните писва денят, и в капките. На листа притихва. Вълната люлее. Обичам зората. Тъй светла и мирна. И края не води… *** Всичко разпада се. И дъхът. Дъхът ми се сви.

Накрая в точка една се отби да отдъхне. Във целостта.

Страници от Хърватия

Кой от кого се умори и се оттегля? На съмване. Най-често в зори…

Страници от Хърватия

***

Обичам Нещо, което всекидневно откривам. В притихналите ръце, на благия бащински поглед. В измъченото око, което вече ме гледа от друг един свят.

Обичам го. Обрича ме. И ме разпознава. Прегръща ме. И аз го познавам и го прегръщам. Аз – едно Нещо…

КОЛКО ДУМИ?! Когато умираме, тихо ни води в поход безгласен отнетият ни дъх онемял. Фанфарите

на тишината тържествено зажужават с глухи акорди и се откъсват с безкръвна самотност.

***

Слънчева птица небесна е твойта душа. На раменете ù небето крилато и пролетно.

Дочакаха те – крилата им изпълниха стаята в онова утро.

Жерави над нашия остров. Жерави над твоя гроб. Слънчева птица небесна е твойта душа…

Приеха те, а мене смириха благо пред тръгване. Да не писна от болка над твойта кротка ръка.

Превод от хърватски: Елка Няголова

Страници от Хърватия

***

120 години Христо Каварналиев „Знаци”: Прокъсаното сито на националната ни културна памет не задържа много имена… Едно от тези, които непоклатимо стоят в нея, е Христо Каварналиев – артист, маринист, естет и свободна личност. Един от малцината, които не наблюдават само от брега и със страхопочитание бурното море, а вътрешната им енергия и експресивност се хармонизират с него. Христо Каварналиев е сред културните топоси на Варна. На него и годишнината му е посветена голяма ретроспективна изложба, чийто куратор е художникът-галерист Валерий Пощаров. Той е автор и на солидна книга – монография за живота и творчеството на Каварналиев. Проследявайки пътя на именития ни художник, неговите страдания и възторзи, илюзии и приземявания, авторът на книгата е поместил и прекрасни репродукции на картини от фондовете на Националния музей за българско изобразително изкуство, от галериите във Варна, Добрич, Каварна и Балчик, както и от частни колекции. Преодолял мълчанието около този художник /той няма наследници и родовата памет за него е като пресъхнала подземна река/, добрал се с упорити търсения до личния албум на Каварналиев, както и до тетрадка с негов ръкопис за бъдещи мемоари, авторът на книгата ни предоставя един вълнуващ документален разказ, както и изкуствоведски анализ на творчеството на големия наш маринист… Тук поместваме две теми от монографията…

Валерий Пощаров БЛАГОСЛОВЕН ПАНТЕИЗЪМ След като Христо Каварналиев създава семейство, той осъществява заедно със съпругата си едно пътешествие до Париж и Хамбург. Води я по своите пътеки и предполагам, че не са пропуснали по пътя си Мюнхен и Берлин. Навярно е било вълнуващо. Каварналиев не е забравил скицниците, гваша и четките. Той не би могъл да пътува туристически. Свидетелство за това са картини от следващите му изложби. Художникът е видял променящата се, силно политизирана атмосфера в Германия. Много представители на артистичната гилдия емигрират от страната. Други стават придворни на новите идеолози. След завръщането на Каварналиев следват няколко години, в които той почти не пътува. Една от причините навярно е промененият му личен живот. Той напуска старата прегърбена къща до морето и заживява със съпругата си на днешната улица „Цани Гинчев”, близо до пазар „Чаталджа”. Предполагам, че по това време умира и майка му. Все по-рядко ходи до София и участията му в общи изложби са епизодични. По този начин съобщени, фактите предричат творческо затишие за

художника. С кого не се е случвало? Понякога е здравословно дори. Но с Христо Каварналиев не е така. Той е от художниците, за които рисуването е като дишането. Кислородът в кръвта му е наситен с мирис на бои и терпентин. Според мен оня необуздан, темпераментен, авантюристичен характер на младия доскоро мъж е започнал да облича усмирителната риза на една друга, зряла възраст. На снимките от този

На родния бряг, край Варна

период виждаме един по-вглъбен в себе си и помъдряващ Каварналиев. Това е нормално за почти четиридесетгодишния мъж. През изминалите години той е натрупал впечатления, опит и ерудиция, които са формирали и обогатили философията му за живота и творчеството. Това е възраст, в която пълзящият по стръмния, трънлив път на изкуството художник може да спре за малко, за да погледне докъде е стигнал и накъде продължава. И от крайпътното дърво да си скъса разхлаждащ плод. Разбира се, ако е зрял. На творческото дърво на Каварналиев има вече зрели плодове. Неговото име е сред най-откроените в българския художествен процес и когато се заговори за живопис и особено за маринистика, той е в първия ред. Сигурен съм, че Христо Каварналиев не се е интересу-

вал много от суетата на деня. Показателен е фактът, че той все повече се отдалечава от общностите. Тази самодостатъчност е присъща на всички големи художници в подобна възраст. Позициите са заявени и отвоювани. Сега следва най-трудната надпревара – тази, със самия себе си. И най-съдбовният и искрен разговор с морето. Пясъкът, събран от неговия бряг, неумолимо тече от горния към долния конус, припомняйки, че житейското време е кратко. Екзистенциалните размисли и въпроси са все по-чест гост в ателието. Какво сме ние в тази безбрежна вселена? Какво е Бог и дали сме искрица от него? Щом той е сътворил, грешно ли е човекът да твори?

Малкият Христо в прегръдките на майка си.

Щом в нас е частичка от Бог, не живеем ли в неговия храм, подслонил под звездния си купол и птиците, тревите, водата, скалите, дърветата, мравките? Всичко това, сътворено от Бог, не е ли самият Бог, пред който молитвено да притихнем и да се изповядаме? В следващите години Христо Каварналиев ще разкаже дълга и вълнуваща приказка за морето и брега. Опознал от най-ранно детство техните превъплъщения в утро и в мрак, в зима и в горещо лято, в буря и в покой, той ще търси все повече духа им, за да го смеси с материята и с това да предизвиква цялата наша сетивност. Камъкът и водата не са мъртви, те имат дух и памет. Многомилионни години памет, в която просветват като далечни космически галактики животите на милиарди хора и десетки цивилизации. Морето е люлка на живота, но дъното му е осеяно с безбройни жертвени могили. Скалата е твърд за къща и крепост, а в пещерите ù белеят човешките кости. Какъв е този уникум на вечно движещата се вода, която неуморно връхлита камъка, за да отронва неумолимо мънички негови късчета и с тях да пълни милиарди малки пясъчни часовници? Картините, които Каварналиев рисува през следващите години, имат все по-голяма конотативна натовареност. Той търси магията на движещата се морска вода, в която е и вятърът, и гравитацията - земна

и лунна, и светлината в различните спектрални нюанси, и невидимият за човека, огромен живот в дълбините. Веднъж видях цял куп гвашове на Каварналиев, с формат на

Из личния албум на художника

Със съпругата си Жеча

машинописен лист. Бяха само чисти морета. Това бяха ескизи и етюди в час по Анатомия на вълната, в поднебесната Академия на морския бряг. На пръв поглед всичко си приличаше и отликите между отделните изображения бяха малко. Художникът беше направил многобройни упражнения по темата. Сложих няколко работи една до друга върху масата пред мен. Получи се хипнотична картина от отделните късове. Водата прииждаше властно на кадифени талази, светлината не се отразяваше от повърхността, а идваше от дълбокото, с неговите тайнства и мистичност. Каварналиев рисува по подобен

начин множество големи маслени морета. Прави го почти до края на живота си. Късове пространство, изпълнени само с магично движеща се морска вода. Затихващи и избухващи синусоиди, които прииждат от хоризонта. А над него - драматично, каварналиевско небе. Дори и в картините с най-ведър, син хоризонт, художникът размахва експресивната си четка в диагонални и насечени откоси, за да ни напомни, че в храма на природата всичко е в непрестанно движение. Така Каварналиев изгражда психологически внушения, пренасяйки ни в собствените си енергийни полета. Многобройните чисти /без бряг/ морета на художника не са реплики на една картина. Те са различните об-

Военен художник в Берлин, май 1917 г.

Христо Каварналиев, „Автопортрет“. 40-те години

Христо Каварналиев, „Море“, 30-те години

рази и състояния на едно и също феноменално природно творение. Каварналиев се гмурка под флиртуващата със светлината повърхност и от глъбините изважда тъмно кобалтови и сложни кафяво-зелени цветове, които „окичва“ със сапфиреносиньо или най-често, с изумруденозелено, за да постигне оптически и колоритно изображението. Тази цветна амалгама става запазена марка на художника. Най-въздействащите картини, разбира се, са от срещата на водата с брега. В тях има драматургия, която на нас, земляните, ни е близка и разбираема. Ние сме част от този многовековен театър, в който огромната вода е ту гальовна и ласкава, ту

гневна и яростна. Брегът е обиталище, което се радва и страда от този непредвидим в обратите си диалог. От векове пренася жертвите си на божественото море и се прекланя с благодарност пред него за Христовите риби на масата си. Каварналиев не рисува пейзажи с пясъчен бряг, по който се плискат вълните. В скалата и водата е запечатана драмата на многовековната им прегръдка. Какво е това гордо усилие, с което високочелите скали на Калиакра, обагрени от слънцето в златисто-червено, посрещат и разбиват връхлитащата - като разярено синьо-зелено животно - вода? Художникът рисува многобройни епизоди от тази поднебесна корида

край Калиакра и Камен бряг. Скалите са по-еднородни хроматично и са изобразени с енергични мазки на охреното, умбрата, жълтото

и златистото. Художникът като че ли с няколко движения на четката ги надгражда, създавайки образа на тези респектиращи късове материя.

Христо Каварналиев, „Улица в Охрид“, 1942 г.

В другата половина на палитрата са синьо-зелените цветове на водата. Нейната прозирност оставя светлината да проникне в материята, от което се раждат сложни ню-

анси и оптически ефекти. Особено в красивите, изпъстрени с облаци летни дни, морето е калейдоскоп от магична цветност - от синьо-сиво, до апотеозно-лазурно.

Каварналиев предава тези състояния с експресивна, но същевременно и гальовна четка, с леки „провлачвания“ и умело градиране на живописните участъци. Във всички отзиви за маринистиката на Каварналиев, били те подилетантски, или пък професионални, се отбелязва убедителната

лекота, експресията и истинността, с която са наситени картините му. Опознавайки характера, философията и мирогледа на този голям художник, бих казал, че картините му са антропо-морфически израз на същността му. Той самият е емоционалният прилив, гордият камък, небесният тътен и лиричният отлив.

Христо Каварналиев, „Циганката“, 1948 г.

Христо Каварналиев, „Цариград“, 1924 г.

Христо Каварналиев, „Охрид, църквата „Св. Йоан“, 1942 г.

Това екстазно „разтваряне“ на автора в обожествената природа е желано, преследвано и жизнено необходимо. Каварналиев не иска да бъде човекът със статива и боите, наблюдаващ действието отстрани. Той е част от това действие! И така - Христо Каварналиев затвърждава категорично стила си в маринистиката. Назад са останали лиричните, сантиментално-красиви гвашове. Експресията е завладяла душата на картините му и е станала тяхна същност. Дори когато рисува привидно стихнали мотиви, те са заредени с вътрешна енергия и състояние. Психологизациите

са ненатрапчиви, но може би точно затова – въздействащи.

ПРИЗНАНИЕТО През тази първа половина на тридесетте години Каварналиев се задържа най-вече в родния си град. По-точно казано – край родното море. Затваря се в личната си лаборатория, обогатява инструментариума си, избистря окончателно посоката, в която върви. През ноември 1934 г. той подрежда изложба в Габрово. Големият индустриален и духовен град го посреща с адмирации.

В обширна статия във в. „Известия“ Михаил Катранджиев отразява изложбата. Отново на първо място са възторжените думи за художника-маринист. Каварналиев е вече титулуван с това жанрово определение и то ще спохожда завинаги името му. Но обзорът на изложбата показва, че художникът е рисувал и някои манастири в Габровския и Търновския Балкан. Навярно това се е случило през същата година. За да разгърне цялата палитра на творчеството си, Каварналиев показва и картини от Москва, Париж, Хамбург, Истанбул. Ето и част от отзива: „....Това са нанизи, откъснати от

душата на поета-художник. Това е дар, поднесен с охота на габровското гражданство. Картини, които непринудено пеят съкровената песен на твореца. Не без право Каварналиев се счита за майстор на свободната четка. С голяма вещина и емоционалност той ни разкрива най-хубавата песен – тази, на морето. Там е най-голямата му сила. На всеки кът от морето той дава нова гама, нова мелодия, която сгрява душата и възвеличава чувствата. Ние виждаме бурните вълни на Черното море, чувстваме ужаса от тласъка им, заедно с разстилащата се водна пяна... Несъмнено, тук е необходима голяма художествена

Христо Каварналиев, „Созополски къщи“, 1935 г.

Христо Каварналиев, „Лодки в залива“, 1918 г.

ерудиция и голяма техника, за да се предаде всичко това. Каварналиев ги притежава и отлично владее материята си. Той е българин, който добре представя нацията си всред европейските столици.” По всичко личи, че този текст не е формален и куртоазен. Говори се за „поета“ Каварналиев, за одухотворените му картини, за майсторството на четката му. Изложбата отново е огромна за времето си и показва над 100 творби. През

същата 1934 г. идва и най-високото признание на критиката за Христо Каварналиев. По случай 50-годишнината на българското изкуство /има се предвид периода след Освобождението, в който то се е утвърждавало като социален и културен феномен/ в София излиза двутомно луксозно издание, с авторството на Андрей Протич. В него той анализира всички жанрове в изобразителните ни изкуства и се спира кратко на най-ярките им представители. В маринистиката споменава

само три имена - на рано починалия Йордан Кювлиев, на Александър Мутафов и на Христо Каварналиев. Ето и написаното за варненския художник: „Най-голямо разнообразие на морето, с неговите брегове и платноходите, и най-голямо движение на водната, разбунтувана до бесуване стихия, дава Христо Каварналиев. Варненец като Мутафов, но познаващ морето не само от войните, а и от дълги пътувания по Черно и Средиземно море и Атлантическия океан. Каварналиев отдаде голямо място не само на свободното, раз-

люляно и развълнувано море, не само на скалистия, каменистия и осеян с лозя бряг, но и на майката, жената и челядта на моряка. Това направи Каварналиев фигурен живописец на несигурната и зла участ на моряшкото семейство и неин почти социален тълкувател и агитатор. Каварналиев е от по-младите художници. Той започна да излага едва след всесветската война. Голям популяризатор е чрез слово на крайните експресионисти-комунисти. От техния стил обаче Каварналиев не се е повлиял по-дълбоко и по-рязко в своите фигурни работи.“

Христо Каварналиев, „Червеният площад“, 1927 г.

Няма да цитирам умишлено написаното за Александър Мутафов. Но и в горния текст се прокрадва разделното отношение на Протич към двамата. Критикът анализира естетически и социални аспекти в творчеството на Каварналиев и акцентира върху психологическото въздействие на картините му. Подчертава, че истинността на морската живопис се постига в „ателието“ на природата, наблюдавайки много дълго състоянията на водата и нейното непредвидимо поведение и игра със светлината. Другото е талантът, с който да почувстваш и предадеш видяното. Изданието е албумно, като на отделни бели страници са залепени цветни офсетови репродукции на картини. На Каварналиев са отделени две такива страници. Току-що навършил четиридесет годишна възраст, Христо Каварналиев получава признание, което, навярно, не е очаквал.

Вслушвал се е в оценки на критиката и публиката, имал е самооценка за това, което е постигнал. Но едва ли е очаквал, че точно в такова обзорно издание, не друг, а Андрей Протич ще го постави най-високо в класацията си. Да не пропуснем факта, че в художественото пространство са Георги Велчев, Марио Жеков и още неколцина по-млади маринисти. Вярно е, че някои от тях са отсъствали дълго от страната и са показвали пред публиката помалко творби. Но в изданието не се правят количествени, а качествени анализи. Навярно мнозина са оспорили и оспорват и днес класацията на големия корифей на художествената ни критика. Навярно някои са го обвинили в пристрастия. Но времето ще докаже, че Каварналиев е действително най-въздействащият и най-оригиналният в естетикопластическия си изказ художник на морето. Не зная с какво той е „по-

Христо Каварналиев, „Пристанището в Хамбург“

Христо Каварналиев, „Пролет“, 1947 г.

Христо Каварналиев, „Mоре“, 30-те години

в чужбина си е купувал от музеите диапозитиви, които е прожектирал в лекциите си. Някои от страниците са изписани от съпругата му, което още веднъж подсказва силната им духовна връзка и взаимна отдаденост. Подобна просветителска практика са имали не един и двама от българските художници, писатели, музиканти, архитекти. Това е възрожденски акт на родолюбивата ни интелигенция, целящ да образова все повече хора и да ги запознава с духовните постижения на човечеството. Христо Каварналиев, „Морски пейзаж с гемия“, 1914 г.

Христо Каварналиев, „Майка ми“, 1930 г.

пуляризирал“ идеите на „експресионистите-комунисти“ и кого визира Протич в това си изречение, но през тези години художникът развива изключително усърдна просветителска дейност, като изнася беседи за световното изкуство. Пред мен са стотици пожълтели листи, изписани собственоръчно от автора, с акуратна организация на епохите, цивилизациите, културите на отделни страни, най-видните представители на изкуството. Очевидно, Каварналиев е ползвал литература, но на много места е вметнал своя коментар и поглед към личности и събития. При пътуванията си

Тодор НИКОЛОВ

Роден е в Казанлък, живее и работи в София. Завършил е специалност „Журналистика” в СУ „Кл. Охридски”, бил е редактор и отговорен секретар на седмични и всекидневни вестници. Работил е в издателство, а в момента - за частна фирма. Публикува разкази във вестниците: „Труд”, „Сега”, „Преса”, в литературните списания „Съвременник”, „Знаци”, „Море”, „Пламък”, „Антимовски хан”, „Инсайт”, „Кула”. Награждаван е в различни национални конкурси, два пъти - в конкурса „Златен ланец” на в. „Труд“. През 2013 г. в ИК „Жанет 45” излезе сборникът му с разкази „Тигър под дъжда”. Същата година книгата бе номинирана за наградите на София „За значим принос в областта на културата”, а тази година „Тигър под дъжда” бе сред трите книги-финалисти за Националната литературна награда „Хр. Г. Данов”.

Жените винаги стигат докрай На приятеля Стан, който знае накъде летят отпушените мисли

В края на юли от Холандия пристигна писателят Стан Рашков. Стари приятели бяхме, събра ни навремето желязната кремиковска пустош. Преди двайсет години Стан се изнесе в Ниската земя и потъна там задълго.

Той кацна в София рано следобед, звънна ми - и къде, къде? пред НДК. Познахме се отдалеч. Вчепкахме се в яка мъжка прегръдка, стана чак подозрително тук се навъртат всякакви. За късмет Светла и Еми бяха наблизо и

съмненията се разсеяха като малко облаче ле бяло над Витоша. Стан е с брада - някога черна, сега осребрена от времето. Той донесе сух, северен студ в брадата си, студът се спусна в халбите ни с бира и когато ги вдигнахме - потни и матови, с кръгли, прозрачни петна от пръстите ни - разбрахме, че все сме си същите пръчове. Месец по-рано бяхме почнали дълга, фриволна преписка в чата. Чатехме, каквото ни хрумне: кратки, шеметни изречения, нещо се раждаше от нещо - и изведнъж разбрахме, че пишем книга. Стан идваше сега да поработим заедно. Седмица по-рано бе пристигнала Светла заради куп назрели имотни неволи. Само на едно място ще свършим работа, казах аз. Стан се съгласи веднага, нежната част от компанията скочи и ни изгледа кръвнишки. И в петък двамата бяхме в Ахтопол. В старите соцбунгала имам приятели. Обадих се на Данчо Бореца, бивш ас на класиците, едър, но вече бавен, с оръфани, изпилени от хватки и тушове уши. Три седмици, казах на Данчо, той кимна и отключи две бунгала - за пет лева едното. Знаех Ахтопол от години, беше романтичното ми място за лятото - с дългия плаж, с белия фар до кея за лодки, с високите скали и гръцкото училище… а - и смо-

кините! Ех, че творчество щеше да падне… Изглеждаше просто: трябваше само в плът, кръв и кожа да облечем онзи сух, спечен текст, нахвърлен в чата. Сутрин ставахме в девет, аз приготвях кафето. Разливах го в сянката на клонесто дърво и близо час пощехме миналото. После се разделяхме, дръпвахме масите пред бунгалата и опитвахме да работим. Отвреме-навреме сивата брада на Стан щръкваше зад ъгъла на дъсчения му стан - да види, напредвам ли. И аз понадзъртах, а рано следобед ходехме на плаж. Там плът, кръв и кожа да искаш, но не ни вършеше работа. Тя и не вървеше - уж пишехме нещо, острехме моливите през минута, газехме до лакти в дървени стружки - а все не ставаше. Като не върви, не върви на петия ден: ето пак кръв, плът и кожа - и то каква! Идваше към нас през бунгалата, усмихна се ведро и спря. Пуснахме моливите, захлупихме тефтерите и как точно стана, не знам, но на другия ден в шест сутринта тримата бяхме на ниския, скрит под скалите плаж. Неда изглеждаше на седемнайсет, можехме със Стан да ù бъдем бащи и видимо сияехме, че беше ни се разминало. И сега ако си мислите… Всъщност мислете каквото искате. Неда бе с баба и дядо в Ахтопол, но рядко ги виждахме заедно. Смятах отначало да опитам,

дори се понапънах, но няма да я описвам. На седемнайсет специален портрет не ти трябва, казваш на колко си - и стига. Все пак, настоявам: спомнете си първата любов, драснете към нея две-три черти от младата учителка, по която си падахте, добавете най-сладката си момчешка мечта - и може да успеете. Неда стовари влиянието си над нас още първия ден. Най-вече сутрин, ето какво правехме. С шепа миди и цветни камъчета тя очертаваше в пясъка широки, изпъчени на изток дъги. Дъгите разграфяваше с тънки пръчки, измити до бяло от солената вода. С игла и парчета сив шнур бе нанизала три огърлици от разни неща, долашкани от вълните. Снопче пера на гларус допълваше маскарада. Слагахме герданите, Неда избираше една от дъгите, аз и Стан стъпвахме в своите и почвахме. Мярвахме понякога сенките си - удължени от ранното слънце - как повтарят зад нас странните ритуални движения, измислени от Неда. Ако някой ни зърнеше от скалите, щеше да ни вземе за вуду-маниаци, а нея - за младата, обречена жертва. Лудвахме ли със Стан? Или клякахме пред първата щуротия, само и само да не пишем? Някой бе вкарал Неда в група за „креативни източни умения” - както ги нарече и дори тук, в Ахтопол, не трябвало

да спира. Шансът да бъдем в играта дължахме на порива ù - работата ни да потръгне. И за нея се бяхме разплямпали една сутрин… Подарихме ù, разбира се, новите си книги. Не знам кой подучва жените, но повечето май се раждат научени. С две страници от тъп рекламен вестник Неда облече книгите, идваше с тях следобед на плажа и подвила лакът, четеше с мъдра усмивка. Ние двамата, /винаги наблизо/ и привидно загледани в морето, освен от южния пек, се пържехме вече и от мисълта: мен ли преплюмчва Неда в момента, или Стан. -Малко късно сте се развили. каза тя един ден, гушнала синьото плувно дюшече. - Трябваше отдавна да напишете това, още преди… десет-петнайсет години! Ако хвърлим един бегъл поглед назад, към Фицджералд и Хемингуей, когато са почвали… А казват, че младите не пипали книга. Неда знаеше дори Олдрич последния му поглед към ония двамата. В девет сутринта вече правех едно кафе повече. Сядахме под дървото и след час, когато подемната тяга у нас назряваше, Неда си тръгваше. Другото го знаете: тефтерите, моливите, масите пред бунгалата, сивата брада на Стан зад ъгъла… Изкарахме така близо седмица, после ни обзе онова лениво без-

времие, което понякога ражда добрите неща. Късно следобед стъпвахме на плажа да видим пак Неда - с книга в ръка под чадъра, винаги встрани от баба и дядо. Старите нямаха интерес към нас, знаех само, че бяха задавали въпроси и отговорите на Неда им стигаха. Не помня други хора, така вглъбени в себе си: доста над шейсетте, здрава, запазена двойка, каквито май вече няма. Бабата - бивша учителка, дядото - старши архивар в общината, с колекция от ценни уникати вкъщи: авторски ръкописи, оригинални нотни записи, лични бележки на знаменити хора… Вечер отивахме със Стан да хапнем в града. Никъде не сядам без люти чушки и винаги носех еднадве в джоба. Преди да отхапя, топвах острия им край в щипка сол. И тук не пропусках, ръсвах направо на покривката и с три пръста оформях солта в нещо като малко, подозрително купче за изшмъркване. Стан се хилеше насреща ми, а от брадата му - върху халбите с бира - все така припадаше онзи сух северен студ. После Неда изчезна. Следобед не дойде на плажа, а на другия ден спахме до късно, без да чуем острия, призивен пукот на юмручетата ù в стъклата. Пихме унило кафе, размислихме и тръгнахме към техния лагер. „Не питам хората защо… Тръгват си и толкова!” -

каза домакинът и двамата със Стан свърнахме към плажа, да огледаме и там. След това престанахме, моткахме се в бунгалата, нищехме на глас жалките си ръкописи - бяхме ù ги дали, разбира се! Да им хвърли един свеж, последен поглед… Помня само, че изписахме някъде адресите си - и това ни спаси. Мислехме вече и за дългото си, позорно завръщане: бяхме оставили Светла да тича по адвокати, с Еми трябваше да лющим тапетите в кухнята, банята плачеше с ръждиви сълзи за ремонт, а аз и Стан - на море! Да обличаме в плът, кръв и кожа… Постояхме още ден-два край масите, под онова клонесто дърво, но магията бе изчезнала. Сутринта, когато пак стъпихме на брега, времето се кротна, някой мина с гореща ютия морето и то заспа под ниското слънце на август. Легнах близо до водата така, че да не ме стига и лежах там часове, без нищо да мисля. Надвечер излезе лек ветрец, морето се събуди и аз усетих с петите си дългия му, влажен език. На другия ден си тръгнахме. В рейса, между двете седалки, мушнахме бутилка светъл „Хавана клуб”. Някъде след Китен откъртих капачката и разлях по глътка. До Бургас в прозорците на рейса блестеше морето, после свихме към сушата и гледката стана друга: сламеножълти полета, прашни къщи и хора пред тях, ниски баири и смъл-

чани лозя, малко преди да нахълтат берачите… Отнесохме бутилката в София и я пуснахме - лека и прозрачна - в първото кошче за смет. Оставихме два пръста на дъното, за някой закъсал клошар. Не очаквайте повече от този разказ, той е предговор. Излишно е да казвам какво заварихме вкъщи. От седмица Светла се бе преместила у нас, в банята блестяха прясно налепените плочки: докато ги опипвах, зърнах лицето си - грозно и сплескано - в лъскавата патешка човка на новия душ. Стърчеше величаво над мен и от белите керамични врътки не капеха ръждиви сълзи. Тапетите в кухнята приличаха на тези, които избрахме с Еми през юни. Опитах да открия гънки по тях и накриво лепнато, но само намразих майсторите. Какви ли ги бяха вършили тук без мен… Светла се изгуби за малко, измъкна отнякъде дебела папка, разклати я да видим колко тежи и съкрушително я мушна под носа на Стан. Беше ходила три пъти в Трявна, два пъти в Полски Тръмбеш и безчет пъти из София, докато я напълни. Стан зачопли доволно брадата си, знаех отпреди как мрази адвокатите. Спогледахме се през вратата и над главите ни изплува непосилната лекота на битието. Оставаше само да седнем край пълната маса. Нямайте съмнение беше изпипана като за шведи.

-Рано е да се каже, твърде рано! рече Стан след салатите. - Текстът, с две думи… се поопече на лятното слънце, но трябва да мине време, да преценим… - продължи мъдро той и подгони една маслина в чинията. Вдигнах палец в подкрепа, посегнах към лютите чушки и ръснах малко сол на покривката. Еми ме сяде. Излязох в коридора, Стан и той потърси банята и вече отвън, чух Светла да казва: -Свестни са поотделно, много! Но съберат ли се заедно, става страшно… Погледнах към банята, зад ъгъла ù стърчеше брадата на Стан. Той изникна оттам и смирено врътна глава: съмненията какви сме ги свършили край морето издимяваха като малко облаче ле бяло… След двайсет дни при Стан в Холандия и на адреса ми в София пристигнаха едни тънки, стегнати пратки. В жълтите, оцапотени с печати пликове, бяха ръкописите ни. Чатнах веднага - Неда! Бе разчела и набрала всичко на компютър и летните ни записки - доскоро пропаднали - изглеждаха красиви, подредени и все пак чаровно разбъркани - като огърлиците, с които сутрин се кълчехме на плажа: низ от всякакви мисли, долашкани до нас от вълните. Основният текст бе набран с обичайния шрифт, а всички странични бележки, поправки и вметки - с курсив, на точните мес-

та - както в тефтерите ни. Неда бе направила и друго за нас. Бе открила някаква тайна, умна програма и бе пуснала през нея записките ни. В отговор компютърът бе изплюл трийсетина варианта за финал на романа. Само в едно бе сбъркала: моите драсканици бе пратила на Стан, а неговите - на мен. Беше от ония чаровни случайности, които не градят пречки, а хвърлят гориво в пещта. Дълго умувах какво да направя и взех, че написах на Стан онова тъпо и банално изречение от заглавието - няма как да не го знаете: „Жените лесно се справят с всичко и винаги стигат докрай, с каквото и да се захванат!” Най-вече без нас,... докато ние се моткаме в живота и замисляме едни важни и много значими неща. Вече чувах как някой в Холандия придърпва стол към бюрото си, седнах и аз пред компютъра и мислите ни - оцелели в летните записки - изведнъж се отпушиха и полетяха, както казва в една своя книга Стан. Най-напред отхвърлихме всички финали, пратени от Неда - бяха безумно лъскави, емоционално подпухнали, смразяващо логични. Писахме, разменяхме варианти, сглобявахме текстове и малко преди Коледа бяхме готови. По-късно Стан ми каза, че от време-навреме тайно си слагал оная вуду-огърлица, докато кълвял по

клавишите. Аз още не съм го признал и до днес… Остана само великата тайна къде и защо изчезна Неда - така внезапно и загадъчно от лагера. В книгата леко повдигаме завесата: някъде след 197-ма страница, колкото да ви подсетим. Макар че с момиче като нашето и с дядо-архивар, събирач на ценни ръкописи, някои неща изглеждат направо прозрачни. На премиерата Неда дойде сама. Опашката за автографи преваляше, тя застана пред нас с романа - лепнат до гърдите ù като снимка на близък, безследно изчезнал приятел. Между корицата и първите страници стърчеше дълго, пъстросиво перо от гларус. Не беше трудно да отгърнем на мястото за личното си послание към нея… Така че, ако случайно откриете този разказ в някой от вестниците, не го изхвърляйте. Там е част от скромната история на романа ни, спасен от Неда. Изрежете го и го пъхнете в началото, след корицата и първите една-две страници. Аз и Стан знаем, че няма откъде да намерите истинско, осолено от морето перо на гларус, така че оставете поне разказа там - като предговор, както някъде май вече казах. С него книгата може и да ви хареса.

Димитровден Една жълта, закъсняла роза цъфтеше в края на пейката. Рейс в същия цвят чакаше в сянката на клена и бабите от пейката можеха да четат надписа: „Училищен автобус”. Беше тясна и дълга пейка - двайсет крачки, че и отгоре. Шофьорът на рейса я бе измерил през лятото, препърлен от юлското слънце. И тогава, както сега, се наложи да дреме три часа, докато школската трупа излезе на сцената. Днес децата още не бяха почвали - криеха се в дъното на рейса, щипеха се през фустаните, хихикаха и слушаха Еминем и Фифти Сентс, преди да ги викнат. Старец с тънък, удивително прав бастун, стоеше пред бабите. -Ей така се редяха през август лястовиците по жицата. - Oбяви старчето и драсна с бастуна крив, весел полукръг в прахта. - Като вас... и отлетяха! Той вирна бастуна на юг и ако помните Чаплин, ще узнаете как изглеждаше старчето. -Ти птиците гледаш! - скара се една от жените. - Не знаеш, че две и от нас отлетяха! Завчера, баба Каля и Мика Лангазка… само дни преди празника! -А!... Че къде ли съм бил? - Старчето се изпъна, смуши с бастуна тревата, едно сухо листо го перна в лицето и му спомни топлата лятна

вечер, далечния звън на някакво стадо и шумата в падината - мека, податлива под двамата: той и Лангазка. Преди трийсет и… колкото там са години. Мразеше да ги смята: някога се влачеха, сега летяха, хвани им края! Бе скаран с времето, всичко му изглеждаше станало вчера. Нямаше съмнение само в едно - времето да кипне курбанът назряваше. Старчето изгуби интерес към пейката, врътна се и пак очерта с бастуна крив, назъбен полукръг. -Да не слагате много сол! - викна към огъня. - Че много вреди… - отбеляза по-тихо. В сянката под навеса горяха огнищата. Поп с къса, димносива брада, чакаше да освети казаните. Той излезе от навеса, отметна широкия си ръкав и оттам щръкна палецът му към старчето: „Кротко, знаем си работата!”. Тук правеха курбана гъст и бистър, малко посолен, с роса от ситни, мазни капчици отгоре. На високата ограда пред навеса съхнеха кожи на едри, пепеляви петна. Отдолу трепереше и силно блееше агне. Лакоми оси летяха над кожите, от мокрите краища падаха едри, мътни капки. Една улучи агнето по носа, то я близна и млъкна. Мръсно, вакло като овца куче изникна от ъгъла, тръшна се в чакъла и загледа агне-

то. От дългото ровичкане в червените листа на репея муцуната му изглеждаше зловещо. Нищо не бе открило в репея, само остра, дива миризма на кръв го бе съборила в тревата. Кучето сви уши и обърна глава към навеса. Там работата нещо замираше. Пламъкът вяло се лашкаше, едва ближеше одимените дъна и двамата шетачи приближиха. -Разкопай малко огъня. Леко да бълбукнат! - каза единият, извади от джоба си дълга, недопушена цигара и сухо млясна. Изглеждаше висок, слаб и от седмица небръснат. Другият се наведе, смушка жарта и с тънка, горяща клечка подпря цигарата. Брадатият събра шепи, смукна и пафна: един път, два пъти - чак на третия фасът се ококори. -Тая работа с двете ниви… - каза той, дръпна яко и четинестите му бузи хлътнаха като долове. - Само корени, камък и троскот до кръста. Бий си главата, щом искаш! Двамата хвърлиха още дърва, почакаха и когато казаните забълбукаха, по-ниският - с вид на обиден от нещо клисар - се наведе да обере пяната. Един голям, мазен мехур се надигна в мътнока, израсна и пукна горещо в ръката му. -Леля ти келява! - викна мъжът и затърка дланта си в престилката. - Къде се завря и онзи, цапачът! Третият помагач бе спрял в ком-

панията на двама мъже, облечени градски. Ухилен щедро, с ръце над вратовете им, говореше нещо. Старчето-жив пергел приближи и наостри здравото си ухо към тях. -Мацам, цапам, пайнтинговам! - обясняваше мъжът. Забавляваше се, не му се щеше да го вземат за прост шетач с омазнена престилка. - Влизам в църквата и за месец-два иконите светват. Като нови! -Аз, как да кажа… - обади се единият от градските. - Обичам ги повече стари, омъглени, патинирани… -И такива ги докарвам, само да поискат! - наежи се шетачът, усети старчето зад себе си и подсвирна. Ей го и тоя ! Речи му да каже „реставратор” и обърква конците… Ре-ста-вра-тор! - викна в ухото на старчето. - Ако кликнеш в гугъл, ще видиш много за мен! -Ако викна в какво?! - сви вежди старчето и обърна здравото си ухо, но реставраторът бе отминал и вече мачкаше голите лакти на двете жени от кухнята - отначало леко, само с два пръста, после ръцете му тръгнаха нагоре и двете го сръгаха. Някой даде знак, хлапетата от ансамбъла излязоха на широкия, измит плочник. Кипна хоро бързо и чупливо. -Не отгоре на сцената, браво! скочи една от бабките. - Като някога стана, направо сред хората, хайде!

Дългата пейка опустя, бабите се хванаха при децата - днес не беше ден за отлитане. Старчето-пергел погледа малко, заряза хорото и тръгна към навеса. Мина край кожите и страхливо сви глава: ето го пак времето: вчера пасяха, днес - в казаните. Ваклото куче видя пръчката в ръката му, отмести се и клюмна в чакъла. Трябваше само да чака, още малко - и щяха да подхвърлят нещо. Всичко наоколо бе обещаващо: и кожите, оставени да съхнат, и агнето, вързано под тях, и острата, влудяваща миризма откъм навеса. Заникъде не бързаше. Бе старо куче, живееше отдавна и с годините бе научило как да отмерва времето - покрай тия кротки, рунтави блейки. Погледна пак агнето: беше рано за него: чак догодина, по същото време. Или още по-скоро - напролет, след снеговете, като цъфнат тревите… Музиката изведнъж спря, децата пак хлътнаха в автобуса, а под навеса се събраха гостите. Жената от кухнята тръгна да раздава свещите. Жълтото снопче свърши бързо и когато стигна до мен, в ръката ù видях само пет. Запазих една за себе си, другите взе стари-

цата до колоната. -Само едно се моля. - чух я да казва. Държеше се здраво за колоната, а отляво я крепеше единият от градски облечените. – То, друго не ми остана, но поне още месец слънце да има, пък после… -Ще има! - обеща мъжът. - Онзи там, светията, гледа отгоре и чува всичко. Ще даде - и още как!… А сега по-тихо, че отчето нещо… Попът бе излязъл напред с овехтял молитвеник в ръка. Той бръкна в дрехата си, извади тънък електронен четец, намести го над светата книга и бучна с пръст някакво копче. Екранчето - димносиво като брадата му - светна. Агнето край оградата съвсем се умълча, кучето вкопа задните си лапи, приплъзна се в чакъла към хората, а над навеса неочаквано излезе слънце. Задържа се дълго и задните редици усетиха топлината му - мека и нетрайна като спомен от лятото. Гостите се прибраха напред, скупчиха се нагъсто край огъня и свещите в ръцете им заблестяха. Огънят се усили, пяната в казаните оживя, надигна се, пак забълбука. И попът зачете.

Рада ДОБРИЯНОВА

Поет, белетрист и преводач на шведска художествена литература на български език. Автор е на книгите: „Къща за продан”/разкази/, „Дворно каре”/разкази/, „Ронливият скат”/роман/, „Карнавалът на Кокарла”/детска пиеса/, „Инстинкт”/ лирика и импресии/, „Двойна лира”/двуезична стихосбирка на български и английски в съавторство с австралийския поет Гад Бен-Мейр, „Скандинавски фуги”/поезия/, „Самата любов (Фрагменти)” /поезия/, „Northern Iris”/poetry/, както и на множество публикации в медийното пространство. Нейни творби са представяни в много страни. Член на СБП, СБЖ, както и на Сдружението на писателите в Южна Швеция. Превеждала е Тихо Брахе, Аугуст Стриндберг, Тумас Транстрьомер, Гунила Клингберг, Хенинг Манкел, Петер Курман, Кристина Лунг, Ан Смит и др. В момента работи върху авторска книга - „Сънобер” и поетичен сборник с творби на съвременни шведски поети.

ПОСЛЕДНИЯТ ОТ ВАВИЛОН В здрача на едно небе, приличащо на елипса, на кръг, а също на квадрат, нагоре и назад, назад и нависоко, със светъл знак на черен кон влетя в тъмното преддверие. С черната звезда летеше над порталите

и като дълги стаи - те една в друга се отваряха през каменни цветя, пресъхнали реки, ронливи сипеи и нищо, нищо друго нямаше, освен кристално ням, велик и тайнствен силует на тишина… Видя загарящия слънчев хълм игла, пробола залеза. И там владетелят се спря. Вървяха воините му по сипеите леко, предани като дъжда в полето, следваха на пълководеца съня, свещено вдигната ръка, завети пазеше за войнска чест, могъщество и власт. Така прекрачи Балтазар стените свети на предците. Горяха жертвени огньове, родиха се деца във Вавилон, отглеждаха жребци, кози и вино, градините висяха от жасмин и като истина в красива виса, тръбачът възгласи: „Прослава! На новия цар - слава!” Кънтяха медени тръби и врати към ровове водни отваряха, пейзажът заспиваше в тихи реки. Но имаше един евнух в Двуречието, закръглен, лис и пленник грък, дързък комик, в ръката си понесъл монета с величавия лик, на шествието свитата спря:

„Не стъпвай, о, царю, велики, в межда, където Богът сам седи…” Неизкусително красив е владетелят, премлад, себелюбив и горд, заръка тъй глупава да изпълнява. Превзе града войската, друговерците наказа с позорна смърт, семитите беляза с огнено желязо. …Но в идещата ветровита нощ, оракулът рече – смъртта не е далече!... Настъпваше с изгрева шах Кир, реките подло отводнил, в обръч хвана Балтазар и като дар след полунощен пир. Превземаше града врагът, изпепеляваше разкош, свиреп и без морал, самият дявол в ризница събрал. Като тъмен вулкан, над Вавилон задимя сакралният храм… Една пясъчна роза жълтееше тамотломка от пепел и срам. В транс и сам на колене паднал, земя в юмрук до сърцето опрял, горко редеше цар Балтазар: „Моя черна звезда, отречи ме от всичко, което наричам красиво, драснал е майсторът криво отровни ками - остри и гибелни: ослепиха днес хълма, кръв заля Двете реки и светилища, и цветущия град,

100

и достойнство на знатни, на велможи и мирен народ, и жени с шафранови коси пълчища злодеи сквернят, и децата в зачатие, и страдалците роби, разчекнати по търгове, и за забавление. Отречи ме от всичко, което наричам любов, отречи ме от всяка жена, която залюбвах през обич и от тежката царска вина да съм на Бог царедворец. Запази само фреска една от поруганата Кула над Тибър, издълбана от морските човки и сухите южни фьони, и в Ефрат отразена, с едничкия помен: „Тук живя цар и владя…”

101

Край телеграфния стълб, в резба от мрамор, лежи персийски цилиндър*, под него – колона с чертежи на вехт златен храм… Лятото пари горещо, цъфтящият нар капе, тъмни от жар конници, в дрехи на ангели бродят… Броди сред тях Балтазар, с черна звезда на челото, пламтящи свещи в ръцете си носи, всяко стъпало светва след него, животът не ще се повтори, винаги хлъзгав пред Бога. Вавилон също плува ням силует от далечния час. И завръща се всякога пак като недовършен шедьовър. _______________ * Цилиндърът на Кир или Манифестът на Кир е каменен цилиндър, открит при разкопки в Ирак през 1879 г. Обявен за първото писмено доказателство за зачитането на правата на човека в историята. Съхранява се в Британския музей.

КРЕХКО ОТМЕСТВАНЕ Между бягството и последното желание, избрах заблудата на пътя, щях да го объркам и забравя (мъдростта иде от опита) и да се упражнявам във фитнес за шаблони. Домът ми не е дом, а навсякъде – тъмна допирателна, предизвикваща скорост, покрай знаци на отчужденост оставя линии в моята кожа, микс от небе със графитено, където всички птици

102

кацат принудително. Мой Корбо, ти също си птица, мисля за теб! В мене ти си създаден, вместо простотата на съществуване. И внимавам да не те настъпя, докато фрази излъчваш, шумолиш летиш и разчупваш черупки. Ти ловуваш – в мъглата прострелваш кръг в кръга, пада ненужна птица: две влажни очи и една фамилна единица, където любовта казват, боли. Каквото и да ти кажат за нея – не им вярвай! Гласувалите в драскотина, лепят гнездата си от кал и глина. Твърде много думи очакват да бъдат освободени, горе си – дърпаш върха на кулата, за да откъснеш звездата там. Кой кой е сега? Дали е гъбата, скрита в тротоара на ъгъла, моята стара разглезена интуиция, намален символ за нещо растящо? Изригването на вулкан ще ни попречи да достигнем дъното в обрата към идещ нов пейзаж. Мой Корбо, не убивай пеперудите в коша! В най-тънкия капиляр на чашата видях как изтича потокът живот. Моделът на бащите какъв да станеш, е семпло казано – отрязване на копнеж, но ти блестиш с най-прекрасни пера! Аз гримирам очите си, за да прикрия нещо, което би могло да изпадне и изгубя и от страха, че някъде някой ни вижда. Липсваш ми – нещо, което може да се понесе. Искаш да си отида - ще трябва да се приеме. Но аз избрах заблудата на пътя между летежа и последното желание, a от багрите на този птичи кадър две сенки падат. Корбо, аз мисля за теб!

103

Езикът – това е духът…

Пътуваш из Черна гора и те възторгват големите транспаранти и билбордове /да, не само реклами има по тях!/, на които е изписано достолепното: „Црна Гора је земља ћирилици!” /Черна гора е земя на Кирилицата!/ Точно. Ясно. Категорично. С национално достойнство и нетърпящ възражения тон. Да не сравняваме с картинката у нас – с множеството реклами, фирмени табели и всякакви надписи, крещящи наоколо – най-вече на английски… Трагична българска амнезия!

104

Да, не само очите, но и езикът е огледало на душата. Езиковата политика във всяка страна е основен стълб на държавността. Особено сакрално се приема тя, когато иде реч за вярата и църквата. Та нали най-съкровеното, което излиза от душата на човека, това е молитвата! Живият звук на църковната реч особено силно въздейства и сродява нас – православните славяни в България, Македония, Сърбия, Русия, Украйна, Беларус, част от Косово и Метохия, Република Сръбска /в Босна и Херцеговина/ и Черна гора. Езикът – това е духът. Затова навярно католическите йерархии толкова векове се държат за латинския, като за спасителен пояс. Както казва един славянски радетел - Александър Дундич „Католицизмът без латинския е невъзможен. Латинската общност, това е духът на Рим, това е незримото присъствие на папския престол сред вярващите по цял свят.” По същия начин е невъзможно да си представим исляма без арабския език. Той е материализираният израз на ислямската култура. Същото е и с иврита – за юдейската. За православните такава „гръбначна” роля за идентичността играе т.н. „църковнославянски език”, тръгнал чрез процеса на християнизиране на славянските народи оттук, от България, от старобългарския език. Припомнянето на това е като връщане към чистите духовни извори, като пролетно почистване коритото на реката от всякакви наноси и замърсители… Става дума за тема, която настойчиво изисква нашето внимание и грижовност. И незабрава… Навярно точно с такава цел във Варна години наред се утвърждава традицията на Седмицата на православната книга, за която отблизо и далече идват богослови, автори, издатели, книжовници, уважавани имена в православието… Към тази тема са насочени и проектът на Славянска академия – „Бог е любов”. Форумите на поезията във Варна, Твер, Смедерево, Струга, Баня Лука, Подгорица търсят това сближение на литературите и църквите ни, което е естествено и за езиците, и за вярата ни. Затова обменяме гостувания на поети и белетристи, които палят своята свещичка в храма и изричат стиховете си пред очите на светците наоколо… Неотдавна във фестивала в Черна гора участва като специален пратеник писателят Красимир Бачков, член на Славянска литературна и артистична академия и на Съюза на българските писатели. Предлагаме ви неговия автентичен разказ за срещите му там… Сп. „Знаци”

105

Красимир БАЧКОВ

Красимир Бачков пише поезия и проза още от ученик. От началото на 90–те години на миналия век работи на хонорар за няколко вестника. Основната му професия е учител. Любимо занимание – рисуване. Издал е пет сборника с разкази и два романа. Носител на десет национални награди за проза. Превеждан на руски, английски, словашки и украински. Основател и редактор на в. „Антимовски хан”, преобразуван по-късно в списание. Член на Съюза на българските писатели и Сдруженията на писателите в Добрич и Варна. Член на Управителния съвет на Сдружението в Добрич. Член на Славянска литературна и артистична академия. Някои заглавия на негови книги: „Дългият път през тунела”, „Синият кон”, „Легионът на обречените /роман/, „Кураж за другите”, „В очакване на утрото”, „Слънце за двама”, „Българчето” /роман за деца/.

По стъпките на Негош в Черна гора Когато ми предложиха да отида на фестивала на поезията в Черна гора, посветен на Дани Негош, приех, без да се замислям. Вече няколко поредни години наблюдавах Международния фестивал на поезията „Славянска прегръдка” у нас и бях очарован от топлото присъствие и поетичната магия в общуването между славянските поети. За мен бе въпрос на чест, да отида на толкова висок международен литературен форум, още повече, че през тази година бях приет в редиците на Славянска академия. Щях да бъда един-

106

ственият български представител, а това ме задължаваше особено. Поговорихме предварително, получих ценни напътствия, и се приготвих за път. Естествено започнаха и неуредиците. Стачка на сръбските железничари отложи тръгването ми с ден, отпускът от работата ми се оказа проблем и накрая пък шофьорите от фирмата за автобусни превози отказаха да ме оставят на място, където щяха да ме посрещнат от сръбска страна. На 8 ноември късно вечерта, на магистралата към Белград ме чака-

ха колеги от филиала на Славянска академия. Първата мъжка прегръдка бе с Горан Джорджевич, лауреат на Специалната награда на Съюза на българските писатели, връчена му м.г. на фестивала „Славянска прегръдка”. Горан, който е и Директор на фестивала „Смедервска песничка йесен”, побърза да влезе в ролята на домакин, още докато седнем в ресторанта. Смедерево е старата престолнина на Сърбия, средно голям град, на брега край Дунава. След дългия път с влак и автобус, сръбската сливовица отпусна напрегнатите ми мускули, а присъединилите се акад. Ристо Василевски и Вера Хорват – видни поети и преводачи, напълниха душата ми с близка до нашата реч. Впрочем, корифеят на масата беше точно академикът – той е Главен координатор на Славянска академия в сръбско-езичните страни. На другата сутрин от Румъния пристигнаха поетесата от сръбски произход Любица Райкич и съпругът ù Перо Олариу. С тяхната „Дачия” потеглихме към Подгорица – столицата на Черна гора. Пътьом В криптата, преди откриването на фестивала. В центъра - Красимир Бачков и Горан Джорджевич.

Пред храма. Участници в Негошевите литературни дни в Черна гора.

се отбихме в един от десетте, сгушени в планините „Овчар” и „Коблар” манастири – „Преображение”, запалихме по свещица и продължихме пътя си. По тъмно бяхме вече в черногорската столица. Почувствах се като огън, пренасян от маратонци, които щафетно си ме предаваха един на друг. В Черна гора главен организатор на фестивала е Радомир Уляревич – също член на Академията и носител на специалното отличие на СБП от „Славянска прегръдка” тази година. „Духовна среща” – така се нарича мястото, където обед и вечер сядахме заедно всички гости и където „хлябът насущен” ни събра. Дойдоха – освен нас – българин, сърби и румънци, и черногорски поети, преводачи и писатели, както и православни духовници. Пристигнаха и славянски поети от Русия, Италия, Франция, Словения. Отново – прегръдки без думи и типичната за всички сла-

107

Гости на Черна гора с патрона на фестивала Митрополит проф. Амфилохийе Радович

вяни трикратна целувка. Видно бе, че повечето участници се познават от по-рано, държаха се помежду си като роднини, а това създаваше изключително дружелюбна атмосфера на взаимно зачитане, топлота и уважение. Сбрани най-сетне на нужното място, всички се радвахме, бързахме да споделяме пътните си и други приключения, отпивахме от черногорското винце и към края на вечерта вече се чуваше рецитация на Рембо от страна на Антоан Симон и италиански напеви, изпълнени изключително артистично от Захария, полусърбин-полуиталианец по рождение, а в същността си – нежен и чист поет. Отморени от свежия въздух или чистата душевна атмосфера, на другата сутрин всички се събрах-

108

ме пред едно респектиращо съвременно архитектурно постижение – храмът „Възкресение Христово”, разположен в центъра на черногорската столица. Тъй като край него все още се извършваха довършителни работи, площадките встрани и паркингът отпред оформят едно голямо открито пространство, което още повече засилваше ефекта на монументалност и величие на внушителната църковна обител. Завършен през 2014 година, осветен от шестима патриарси при откриването, храм „Възкресение Христово” е висок 47 метра, разполага със 17 камбани, като най-голямата е подарък от руския град Воронеж и тежи цели 11 тона. Звънът на камбаните трябва да се чуе, защото словото е безсилно да опише мелодичното съ-

четание на звуци, отправени към небето за прослава на Бога. Влезли в огромните зали на тази православна обител, ни трябваше много време, за да разгледаме богато украсените със стенописи и икони стени. Там бяха изографисани светци от всички православни народи, като не липсваха и българските – Св. Борис – Княз български, както и Св. Климент Охридски. Аз като българин не пропуснах да забележа топлото, човешко излъчване на свещениците, отзивчиви и словоохотливи след всички зададени им въпроси. Отговаряха с достойнство и гордост, но не отблъскващи, а респектиращи и внушаващи уважение. И смирение… Истинско преживяване беше вечерта в огромната крипта на храма. Митрополит проф. Амфиохийе

Радович, под негово покровителство и с негова благословия се провежда този форум, откри литературния фестивал, посветен на Дани Негош – видният черногорски поет, държавник и общественик. Ведно с вдъхновените изпълнители на сръбски, звучаха руски, френски, италиански, словенски и български стихове. Всичко беше особено тържествено, идеше някак отвътре – от душите ни и от дълбините на историческото ни и културно родство. Вълнуваше се нескрито и препълнената от почитатели зала. Участвах в един празник, посветен на Бог и православното братство, чувствах се в свои води и ми бе спокойно, светло и хубаво. Бях си на мястото, след свои, близки хора… Утрото на следващия ден ни поведе през високите планински въз-

В криптата на един от най-красивите православни храмове - „Възкресение Христово”, в Подгорица. Тържествено откриване на фестивала.

109

Гусларят сред поетите.

вишения към Цетине. През 1484 г. е бил създаден манастирът, а след 1820 г. се развива и самият град. По онова време Цетине е бил първият град в Черна гора. След опожаряването му от турците, по-късно манастирът е съграден „камък върху камъка” . В момента той прилича на древна каменна крепост, съхраняваща мощите на господаря на Черна гора – княз Данило Петрович /1826 – 1860 / и на великия воевода Мирко Петрович /1820 – 1867

/. Поради присъствието на Митрополит проф. Амфиохийе Радович бяха отворени мощите на Св. Петър Цетински, пред които всички преклонихме глави. Организаторите ни разведоха из манастира, а накрая се събрахме в голяма каменна зала, където един от най-уважаваните поети и изследователи на черногорската култура Милотин Михович чете стихове от Дани Негош… Не само думите – звуците казваха всичко и попиваха в душите ни. Не остана извън програмата ни и манастирът „Св. Арсений. Случи се празник на „Св.Архангел” и празник на манастира. Бяхме затруднени да стигнем до огромните му порти - толкова много коли и хора се бяха стекли да почетат голямото събитие. Времето бе слънчево, из целия двор на манастира бяха разположени маси, отрупани с плодове, сладкиши и безалкохолни напитки. Хората - празнично пременени, ус-

Негошевите вечери на поезията в православния храм.

110

Благослов към фестивала на поезията от Негово Високопреосвещенство проф. Амфилохийе Радович.

михваха се и общуваха тихо и смирено. Събитието бе църковно, а не светско, затова и настроението бе особено. В един момент - тържествено, но тихо и с почитание, Митрополитът започна да служи празничната литургия. Редеше думите, звучеше Божието слово, което покълваше в душите ни – понятно и извисяващо ни… А после – пак на двора, сред хората… Между тях ходеше един свирач на гусла. Мъж на средна възраст, с необикновена кротост в погледа, той сядаше до някоя група поклонници, нагласяше инструмента си и започваше да пее. Всички внимателно го слушаха и благодаряха след всяка песен. Тази патриархална идилия ме върна назад в годините. Спомних си, когато бях дете, как на пазара в родния ми град Добрич заставаше на висока маса свирач на фисхармоника и пееше народни песни. Всички стари хора по пазара оставяха покупките и се скупчваха край него, бърше-

ха сълзи и много напомняха за поклонниците, които гледах сега… Послушници в манастира пяха многогласно. Усещането бе непознато за мен и много вълнуващо! Аудиенцията при Митрополита за нас – участниците в литературния фестивал - също. Обсъждахме общи болки: най-вече за издаването и разпространението на книгите ни, за обмена на литература между славянските автори, за времето и неговите центробежни сили… Херцег Нови видяхме по тъмно. Една перла на Адриатическо море! Край спокойните му води, градът покоряваше с големите си улични палми, свежия въздух и непривичното за моите представи морско спокойствие. В театъра за последно прозвучаха стихове на всички участници. Фестивалът приключи както и започна – тържествено, но и по домашному приятелски, като в едно семейство. И за кой ли път се замислих за духа на думите…

111

112

Член на Сдружението на художници „Ателие 13” гр. Добрич 1954 – Роден в гр. Добрич. 1982 – Завършва ВТУ „Кирил и Методий” – графика. Негов професор е Н. Хаджитанев. 1982 – 1991 – Член на Дружеството на художниците в гр. Добрич. 1991 – Съосновател на „Ателие 13” гр. Добрич. 1982 – 1991 – В изложби на Дружеството на художниците гр. Добрич. 1991 – 2005 – Участия в изложби на сдружението „Ателие 13” гр. Добрич. Самостоятелни изложби 1984 – КК „Абена” 1986 – гр. Балчик 1989 – Художествена галерия, гр. Добрич 1994 – Художествена галерия на СБХ, гр. Силистра 1994 – Художествена галерия, гр. Балчик 1995 – Галерия „Ароид”, гр. Русе 1995 – Галерия „Стил”, КК „Албена” 2000 – Галерия „Циклон”, гр. София 2004 – Художествена галерия, гр. Балчик 2004 – Художествена галерия, гр. Добрич – Юбилейна изложба – 50 г. 2006 - Художествена галерия, гр. Добрич, Рисунки 2006 – Галерия „Кавалет”, гр Варна, Рисунки 2007 – Художествена галерия, гр. Силистра, Рисунки 2008 –– Художествена галерия, гр. Балчик, Живопис 2011 – Художествена галерия, гр. Балчик, Рисунки 2011 – Галерия „Париж – Москва”, Рисунки 2014 – Художествена галерия, гр. Русе, Рисунки 2014 – Художествена галерия, гр. Добрич, Юбилейна изложба – 60г.

Míoãaÿ ëeòa!

Георги Атанасов на 60 години

113

Míoãaÿ ëeòa!

Пленер в с. Калугерово, манастир „Св. Никола”: Любен Зидаров, Васил Петров, Румен Захариев, Георги Атанасов и Христо Константинов. 1998г.

Национални изложби 1985 – Обща художествена изложба, гр. Русе 1987 – ОХИ гр. София, „Шипка” № 6 1987 – ОХИ „Земята и хората”, гр. Добрич 1987 – Международно биенале на хумора и сатирата, гр. Габрово 1988 – ОХИ гр. София, „Шипка” № 6 1989 – Национална младежка изложба, гр. София, „Шипка” № 6 1989 – ОХИ „Рисунка”, гр. София, „Шипка” № 6 1990 – Изложба на българското изобразително изкуство, Франция 2000 – Национална изложба „Цвят и хартия”, гр. София – „Шипка” № 6 Сдружение „Ателие 13“ при учредяването му. Отляво: П. Данаилов, Г. Събев, Г. Атанасов, Г. Димова, П. Боев, Хр. Кралев, Цв. Манев, В. Пощаров и Р. Котларски

114

Пленери Участва в пленери в: Полша, „Природа” с. Топола, „Природа” КК „Албена”, „Пиргос” с. Пиргово, с. Калугерово – манастир „Св. Никола”, международен пленер „Св. Лука” – Кюстендил, международен пленер „Белчища” – Македония, международен пленер „Русенски лом – Дунав” – с. Пиргово, „Момино” с. Момино, балкански пленер - КК „Русалка”, „Тракия папир” – изкуство от велпапе – „Цигов Чарк”, „Шабла” гр. Шабла, международен пленер „Момир” - гр. Охрид, Македония, „Кранево” с. Кранево, „Батово” с. Батово, в Гъмзиград – Сърбия, в Рударци, Пътуващ пленер из Адриатика, Хърватия, в гр. Мангалия – Румъния и др. Негови картини са притежание на галерии в: Русе, Добрич, Силистра, Тервел, Балчик, Габрово, София, Пловдив, Пазарджик и др.; както и в Белгия, Франция, Канада, Македония, Германия, САЩ и др. Международен пленер „Русенски Лом – Дунав” в с. Пиргово. С изкуствоведката Нина Мирчева и колегите: Трайче Блажевски, Георги Андонов и др. - 1999 г.

Míoãaÿ ëeòa!

Откриване на изложба в Градска художествена галерия - гр. Добрич: Светослав Бъчваров, Сълзина Балева, Георги Атанасов, Петър Данаилов и др. - 1988 г.

115

БЯЛО-ЧЕРНИТЕ МИТОЛОГЕМИ НА ГЕОРГИ АТАНАСОВ

Míoãaÿ ëeòa!

/Слово при откриване на юбилейната изложба на художника на 12 . 12. 2014 г. в Градска художествена галерия – Добрич/ Уважаеми гости, почитатели, приятели, колеги, Шейсетгодишнината на един артист е особен момент за равносметка. В частност, художникът или е утвърдил творческото си кредо, или безвъзвратно е изгубил шанса си за присъствие в художественото пространство. И в този смисъл, нерядко юбилеите са знак на куртоазно внимание към човек или личност, а не толкова реверанс към творчеството му. Георги Атанасов ни е поканил, с надеждата да съпреживеем творбите му и да си отговорим на въпроса, който най-много го вълнува- успява ли да изпълни със съдържание призванието, което Бог му е отредил? Защото, сред милиардното човечество Творецът докосва малцина, които имат великата привилегия също да сътворяват духовност. Въпросът е: доколко талантливо и предано успяват да го направят, и дали го превръщат в мисия на живота си? Лично аз ще побързам от мое име да отговоря на тези екзистенциални въпроси.

116

С колегата Арон Алкалай на пленера в Кюстендил, 1998г.

На шейсет години Георги Атанасов е един изцяло изграден, физиономичен художник, със своя запазена територия в пъстрата палитра на българските пластични изкуства. Шлифовайки усърдно скъпоценното камъче на таланта си, той успя да създаде и да надгради автономния си изобразителен почерк, за да стигне до един разпознаваем и неподражаем стил. Но естетическата изразност на Георги Атанасов би била самоцелна и декоративна, ако не беше артистичното му въобра-

жение и благородна житейска философия, с които очерта тематичната рамка на творчеството си. Да, пред нас стои художник, който използва сюжетността, за да изведе внушенията си. Те са дълбоко метафорични, с подчертана изразителност на персонажите и драматургията. Понеже следя отблизо автора от първите години след за„Храм на безсмъртието”

Míoãaÿ ëeòa!

Мигове с тишината...

вършването му в Университета във Велико Търново, бих казал, че Жоро Атанасов е от мислещите художници, сядащи пред белия лист с яснота за „свещенодействието“, наречено рисуване. С неизменна любов към фигурата и с амбиция да навлиза все повече във формата, той създаде графични и пастелни листове, които отрано очертаха творческата му физиономия. Но ако в по-ранните му работи имаше някаква цветност, през годините Георги Атанасов постепенно премина в абсолютната класическа зона на черното и бялото. За мен това е интересно и необичайно. Повечето графици побързаха в последните двайсет години да потърсят нова изразност и с похватите на живописта. Но Жоро отдавна беше разбрал, че убедителната си собствена иконография може да създава найвече с перо и шише туш на масата. Не са му чужди живописните експерименти, но засега те са само по време на пленерите, в които участва. Роден край морето, Георги Атанасов се завърна при него на един бял балчишки мел, почти отшелнически, и продължи да „бродира“ с милиони малки щрихи своите апотеозни и все по-мъдри композиции. Разсъблече персонажите си до откровението на голотата и ги въвлече в безбройни митологични и просто житейски сцени и сакрални мотиви. Тук искам да отворя скоба и да кажа, че примамливите теми

117

Míoãaÿ ëeòa!

„Винолей”

на митологията са се превръщали в коварно блато за не един художник през вековете. Затова имаме епохи, в които те са интерпретирани или само за религиозен респект, или е ползвана екзотичната красота и мистика на някои сюжети. В по-ново време може би единствено Франц фон Щук използва митологията като оръжие за доминантнодраматични послания в началото на миналия век. Георги Атанасов има образен и семантично натоварен език, с който обединява красивото и митичното с простата, но вечна житейска философия. Отправя дискретно морални и хуманистични послания в композиции като„Спасение на душите“, „Житейска колесница“, „Храм на безсмъртието“; рисува по библейски сакрални сюжети с фавни-пазители и простосмъртни овчари, а красиво орнаментирани кукери разнасят звънките и мистични звуци на езичеството. Без да морализаторства открито, художникът ни изпраща грифоните на възмездие„Адриатика – Нощното небе”

118

то, за да се запитаме: праведни ли сме. Хора и полубогове се завъртат в магичния калейдоскоп на реално и въображаемо, крилати същества, плуващи доскоро в негравитачни пространства, падат стремително надолу, сещайки се за земната си същност. Интересен и драматичен е този дуализъм в персонажите на Атанасов - създадени от кал, те имат шанс и да полетят. Но гре-

хопадението е в земните съблазни, където в пищните вакханалии загиват цели цивилизации. Все пак, красиво орнаментираните феникси са знак за прераждане и извисяване на духа, а Христовите риби са зов за простичък и съдържателен живот. Георги Атанасов често използва кръга като геометрична форма в творбите си. Той е символът на единството, безкрайността и вис-

Míoãaÿ ëeòa!

„Оракул”

119

Míoãaÿ ëeòa!

шето съвършенство на симетричната вселена. Но и на цикличността на феномена Живот, която вълнува художника. В „Храм на безсмъртието“, със завладяващ синкретичен език и архитектоника е „построен“ храмът на житейския универсум. Голямоформатните композиции на Георги Атанасов носят космогонични внушения и ни карат да се обърнем смирено към себе си и Бога. Художникът е безспорен майстор на щриха и черно-бялата рисунка.

120

През годините той усъвършенстваше своя визуален език, вкарвайки все по-убедително третото измерение в детайлите. Изключително майсторство е нужно, за да се създаде полутон с щрих. Само ще припомня, че едва Дюрер през Средновековието успява да отърве немската ксилография от контрастната ù декоративност, създавайки шедьоври с меко преливащи полутонове. И тук пък не мога да не припомня огромната изложба от оригинали на Дюрер, Лукас

„Целувка с кентавър”

опложда с черния туш, за да се родят невероятните декоративно-монументални и в същото време сакрални творби, сред които се намираме. Призовавам всички да ги гледат дълго, за да открият в тях многобройните по-слания, които Георги Атанасов е закодирал.

„Между деня и нощта”

Míoãaÿ ëeòa!

Кранах и тяхната епоха, която заедно с Жоро Атанасов и колегите подредихме в тази галерия през 1989 г. Мисля, че оттогава нашият приятел безвъзвратно тръгна към бяло-черните си изповеди. Наричам ги така, защото бялото е първично - девственото, а талантливата ръка на художника го

121

Памет:

САША ПОПОВ БЕШЕ ЕПОХА В БЪЛГАРСКАТА МУЗИКА

35 години от смъртта му

Основателят на българския симфонизъм е все още забравен и недооценен...

Тези дни отново препрочетох книгата на проф. Димитър Сагаев за великия Саша Попов. Смело и откровено четиво за грандиозното дело и драматичната съдба на цигуларя-виртуоз и диригент, основоположникът на симфоничното дело у нас, на Националната филхармо-

122

ния и на повечето оркестри в България, живял дълго в изгнание и починал от инфаркт след „височайше помилване” да се върне. В „Саша Попов и българският симфонизъм” Димитър Сагаев отдава значимото на великия музикант, но за негова чест не спестя-

ва събитията и имената на хората, които са го наранили и прокудили в далечна чужбина. Сред тях са диригентът Руслан Райчев, един наистина голям талант, синдикалистът-оркестрант Борис Хаджитанев и композиторът Любомир Пипков. Саша Попов е наистина силна и ярка личност, която не може да не предизвика омразата на властниците в културата. Проф Сагаев, /имах удоволствието да го познавам и общувам с него!/, близък приятел на Саша Попов, не спестява и още една истина - нито предишната - нито днешната, уж демократична власт, са отдали нужната почит към голямата личност. През юли 1999 г. трябваше да се чества стогодишнината от рождението му, /роден е в Русе през 1899 г. под слънчевия знак на Лъва!/, но за съжаление, не се направи нищо съществено дори от Софийската филхармония, създадена от именития музикант през 1928 година. А можеше тя да приеме неговото име - така, както Букурещката гордо носи името на великия румънски музикант Джордже Енеску. Столичната община и Министерството на културата можеха да му поставят паметник или бюст в Борисовата градина, до другите велики мъже на България. ПохвалПанчо Владигеров и Саша Попов

Големият наш цигулар и диригент Саша Попов

но е, че русенската община назова една улица в града на неговото светло име. ...За съжаление, днес на пулта на този голям европейски оркестър, създаден от него, застават и откровено бездарни диригенти. По същия грозен начин оркестранти от Филхармонията преди десетина години прогониха най-добрия днес български диригент - Емил Табаков... А Саша Попов беше световно признат - отначало като един от най-големите цигулари на века, а след това и като диригент. Той не само изгради българското симфонично дело, той подготви и публиката за него. Неговите концерти, част от тях и на открито, възпитаха вкус към голямата музика хиляди българи, докато днес нямаме подобни апостоли и мястото им се зае от същества като Глория, Ванко - 1,

123

Камелия, Устата, Милко Калайджиев, Азис и Ивана… Маестро Саша Попов бе наистина мащабна, щедра, благородна личност. Раздаваше се изцяло, без остатък. Такива нямаме днес. Даде и път на огромен брой наши музиканти: оркестранти, солисти, диригенти, подпомагаше активно и българските композитори, като много често изпълняваше за първи път техните опуси./Макар че някои от тях просто го предадоха!/ Той сформира и редица оркестрови състави у нас, негова е идеята за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе /и досега най-сериозният и стилният от нашите музикални форуми/, за първите национални конкурси за млади музиканти в София и Русе. Чест прави на проф. Сагаев, че ни е предложил този емоционален, но и подкрепен с достатъчно факти текст. Книгата му „звучи” като „соната” или по-скоро като „тема с вариации”. Сложната, мащабна, щедра и изключително чувствителна личност на Саша Попов е разбрана в

дълбочина. Димитър Сагаев е следвал пътя на Попов у нас отблизо, а по-късно, когато диригентът емигрира в САЩ, е поддържал с него редовна кореспонденция. И при това, авторът е решил, че портретът ще бъде непълен, ако не провокира и интервюира редица музиканти от различни поколения, докоснали се до голямата личност. От което книгата, разбира се, много е спечелила. Защото едни отдават значимото на големия творец, но други отвръщат на доброто със зло. И така, става ни ясно защо този светъл човек и неизтощим родолюбец, въпреки признанието и успеха в чужбина, страда извън страната ни и иска на всяка цена да се върне. На 12 август 1976 г., след продължително изгнание, Саша Попов е великодушно „помилван” и вече може да се върне в България. Но по пътя за летището в Лос Анджелис сърцето му не издържа на голямото вълнение и той умира от инфаркт.

Саша Попов и царските симфоници

124

Огнян Стамболиев

Родена в Киев, в семейство на еврейски интелигенти. В годината на раждането ù баща ù е арестуван и излежава присъда. Тя също не търси лесни житейски пътища – с ледоразбивача „Седов” плава из Арктика. Приета е в ЛИ „М. Горки”. Излиза и първата ù стихосбирка „Нос Желание”. Следват още книги, през периоди мълчание. Има рецитали на всички големи фестивали в света. Стиховете ù са превеждани на почти всички европейски езици, а също и на японски, турски, китайски. Лауреат е на „Златна роза”(Италия), „Триумф” и наградата на името на акад. А. Сахаров (Русия) и др. В изд. „Народна култура” излиза сборникът ù „Разкошна светлина” в превод на Ив. Николов. Лириката на Юна Мориц е позната у нас и благодарение на А. Германов и Гр. Ленков. УИ „Св.Кл. Охридски” пък издаде книгата ù „Двоен портрет” - лирика и рисунки, в превод на Людмил Димитров.

Надя Попова Родена е в София. Завършила е московския литературен институт „Максим Горки”. Работи повече от три десетилетия в културния отдел на програма „Хр. Ботев” на БНР. Била е Главен редактор на Изд. „Български писател”. Днес е Главен редактор на в. „Словото днес”. Едно от най-доказалите се имена в съвременната наша поезия и художествен превод. Носителка на наградата „Владимир Башев” за най-добра дебютна стихосбирка, на Националната награда „Изворът на Белоногата” за цялостно творчество, на наградата „Сребърен кръст” на Съюза на писателите и преводачите на Русия, на „Золотая муза” – за изключителен принос в двустраннното културно сътрудничество и преводите ù от руски и др. Превежда активно руска литература. Член на СБП и неговия Управителен съвет, както и на СПБ, и на Славянска академия. Носителка е на Сребърно перо от фестивала „Славянска прегръдка”.

Страници от Украйна

Юна Мориц

125

Страници от Украйна

***

126

Със гении не ядох и не пих, не се присламчвах към велики хора и с „млад поет” не се удостоих – слуха не галех, не разнежвах взора. Пред никого не свеждах аз глава, не се надигах никога на пръсти, не се докарвах никому – това към върховете пътя ми задръсти. На всичкото отгоре – мрачността към дребните пленителни наслади и възгледа критичен към света изхвърли ме от всякакви „плеяди”. И никакви дантели в тоя свят не можеха душата ми корава да омотаят и опитомят. Бях камък воденичен, вряща лава. Бог ми помогна да не се вредя за фаворитка в свитата от музи на поетични патриарси, с тях да сключвам нежно-користни съюзи, да стана плячка на тъми и пустоти далеч от хоризонти и простори... Живей с това, което казваш ти, а не за теб което се говори! 1979

Повдига ми се от каймака на елита!.. Особено пък от каймака на културата, разбит надлежно от културния хайлайф за нуждите на елитарния каймак. Различна е при мен обмяната на веществата, и някакъв фермент ми липсва, за да мога и аз наслада да изпитам, да погълна деликатеса, както се полага на изискан ум. Сурова риба яла съм на Север, картофчета, изровени от нива есенна, копривена чорба, борш от талаш в мухлясали мазета вдън Урал... Изсъхнал хляб с горчица, щир и лобода, стипчиви джанки неузрели, ябълки дивачки от гората – и нищо ми е нямало! .. А пък сега, в настъпилите времена на чудесата, когато се продава всичко и навсякъде – реки и планини, морета и гори, лица, премèни, небеса, храна, включително каймака на елита – точно от него да ми се повдига, от този, тъй добре разбит каймак... А впрочем, най-ефикасна срещу гадене е маточината.

Страници от Украйна

***

127

Страници от Украйна

MODUS VIVENDI

128

Климатът се обърна – като почна едно измиране на динозаври, мамути... – Е, и какво?.. Как – какво? На релсите щом сте тръшнали задници и протестирате, пречите на прогреса, на разумното естество. Климатът се обърна, измряха птеродактилите според закона природен – не че ритат срещу режим, или крещят срещу някого: „Абе я си таковайте майката, докато ние на релсите хубаво си полежим.“ Казвам ви: не проявявайте умствена изостаналост; променù се в страната климатът, ясно е като бял ден, че измряха до крак динозаврите, и мамути май не останаха, затова пък с какво уважение можем да ги поменем. Когато променя се климатът, най-добре да си насекомо, не е лошо да си и влечуго на епохата в суховея; не се горещете, граждани, направете път на вагоните, дръжте се като мамути – гарантиран ви е музеят!.. 1997

СТАРИТЕ ФИЛМИ Тези филми – с наивните власти, тези филми – с наивните хора, с тъй наивни представи за страсти, за достойнството и за позора. Там наивни стрелби са на почит, там наивно жесток е злодеят. На стила им в наивния почерк там предсмъртни поличби живеят. Там разцъфва наивна империя и въстава наивна колония, там наивни са куп суеверия, безобидни – уранът, плутония.

И усмихваме се с превъзходство, като гледаме кадрите стари във века на бездушно господство, дето всяка наивност попари.

*** Всеки нахвърля се на старостта със хулни словеса: че не била с красиви зъби, колене, коса, че време е да слезе от житейската ни сцена. Какво ли знаете за нейния разкош, за тайния ù пламък, хленча срязващ като с нож, презрял безкрайните ви жалби?.. Скъпоценна е силата на мигове и дни без суета! За старостта възлюбена – о, да! – за нея ви говоря – хубавицата велика; приседнала до дружките ù – камъните – в здрача бял аз в нежната им възраст вливам се без жал, като реката, дето към безкрая блика... Превод: Надя Попова Рисунки: Юна Мориц

Страници от Украйна

Там наивен е сблъсъкът кървав и наивно-коварни игрите, там бръсначът наивен е щърбав и наивен – морфинът в иглите.

129

О. Хенри

За вас, скъпи читатели на „Знаци”, избрахме за Рождество едно бисерче… Нарушаваме правилото си да не препечатваме стари неща, в името на голямото вълнение, което този текст носи. Да, знаем, че сте го чели. Въпреки това – припомнете си го и се насладете още веднъж на един световен разказ за… Коледа и умението да обичаш…

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно

130

сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа. Не ù оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания

и усмивки, като подсмърчанията преобладават. Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче. Долу, до входа - пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: „Г-н Джеймз Дилингъм Йънг”. „Дилингтъм” се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на „Дилингтъм” бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно „Д”. Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно се превръщаше в „Джим” и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно. Дела престана да плаче и пона-

пудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим. На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство. Изведнъж тя обърна гръб на

131

прозореца и застана пред огледалото. Очите ù излъчваха блясък, но лицето ù за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна. Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на Нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист. И тъй, великолепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад, те се спускаха чак под коленете ù и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха

132

на протрития червен килим. Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на главата и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата. Фирмата, пред която се спря, гласеше: „Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси”. Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря, за да си поеме дъх. Мадам - грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата. -Бихте ли купили косите ми? попита Дела. -Аз купувам коси - отвърна мадам. - Свалете си шапката да видя как изглеждат. И отново се струйна кафевият водопад. -Двадесет долара - отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса. -Давайте ги по-бързо - каза Дела. О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истин-

ските си качества, а не с показен блясък - каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още щом я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха ù двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка. Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението ù отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача. След четиридесет минути главата ù се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.

„Ако Джим не ме убие, още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка - помисли си тя. - Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?” В седем часа кафето вече беше сварено, а отстрани на печката лежаха котлетите. Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при найдребния повод и сега зашепна: -Мили Боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава. Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. Горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха. Джим застина неподвижен до вратата - като сетер, подушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. Това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас - изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил

133

в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение. Дела скочи от масата и се хвърли към него. -Джим, мили - извика тя, - не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подаря нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. Кажи ми сега „Честита Коледа”, Джим, и нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав, какъв чудесен подарък съм ти приготвила. - Отрязала си си косите ли? едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт. -Да, отрязах ги и ги продадох каза Дела. - Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси. Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо. -Значи, вече нямаш коси? - попита той едва ли не като смахнат. -Безсмислено е да ги търсиш отвърна Дела. - Казах ти вече: отрязах ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят - продължи тя с нежния си глас,

134

който изведнъж зазвуча сериозно, - но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим? И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. Нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо - осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем, тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени понататък. Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата. -Не ме разбирай погрешно, Дела - каза той. - Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към моето момиче. но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках. Белите подвижни пръсти разкъсаха канапа и хартията. Последва възторжено възклицание, което - уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хлипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си способности да успокоява. Защото на масата лежаха Гребе-

ните, същият онзи комплект гребени - два за отстрани и един за отзад, на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни по края, съвсем в тон с хубавите ù, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо - тя знаеше това - и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения. Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза: -Косата ми расте толкова бързо, Джим. Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна: -Ах, Боже мой! Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа. -Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовни-

ка. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои. Но вместо да ù даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна. -Дела - каза той, - нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите. Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри - може би дори с уговорка, да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са наймъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.

135

„ПОЛЕТО НА БИТКАТА Е В СЪРЦАТА НА ХОРАТА”

Страници от Русия

Интервю с Валентин Разпутин

Творчеството на най-големия руски писател Валентин Григориевич Распутин е най-точното потвърждение на думите на Ломоносов за това, че „руското могъщество ще се множи и нараства от Сибир, и руският съзидателен дух, руската съвест, и руското философско постижение в живота – всичко това видимо се множи чрез трудовете и книгите на великия сибиряк, с когото неведнъж имах щастието да беседвам. Руският писател Валентин Григориевич Распутин започва своя творчески път като журналист в

136

сибирски вестници, но известно е и това, че той влиза в Историко-Философския факултет на Иркутския университет, с намерение да стане учител. Дори практиката си като такъв той преминава в горния курс, преподавайки по литература в иркутското училище. По същото време той е и извънреден кореспондент на младежки вестник. И журналистиката силно го увлича. А това е времето, когато се строи магистралата Абакан-Тайшен, водни електроцентрали, заводи в Иркутск, Братск – време , което силно интересува обществеността и поставя на преден план редица остри проблеми. -Кое от съветското образование бихте пренесли като положително в нашата съвременност? -Твърде много. Допадаха ми хуманитарните предмети и уверено мога да твърдя, че литературната, писмената култура, историята се преподаваха тогава на завидно равнище. Заучаването наизуст, разбира се, на високостойностни произведения, беше нещо изключително полезно, то бе сериозна тренировка на памет-

-Ние виждаме, че тази традиция на класическото образование вече няколко столетия се потвърждава от световната педагогическа практика. И в Царское село, и в известни световни институти наизуст се изучаваха големи откъси, дори и от така наречените „мъртви езици”. Валентин Григориевич, разкажете ни за своите ученически години. -С благодарност, като към някакво чудо, си спомням за моето училище. В малкото селце бяхме само 15 ученика – първи, втори, трети и четвърти клас. Какви класове бяхме! В една стая, доста голяма, един учител провежда занятия, обръщайки внимание ту на единия клас, ту на другия. И при това, на всеки ученик. Аз преди да постъпя в първи клас, не можех да чета, но бързо се приспособих към този стил на обучение. Изпитвах огромна радост, когато ставах да отговарям. Както на въпроси на моя урок, така и от материала, изучаван от по-големите. Имаше постоянен интерес, не беше скучно в класната стая, никой на дремеше. -След началния курс Вие сте постъпили в училище-интернат, нещо подобно на същия, за който пишете в разказа „Уроци по френски език”. А кой е прототипът на учи-

телката Лидия Михайловна? -С тази учителка е свързана интересна история. През 1973 г., когато беше напечатан разказът, аз не знаех, къде живее тази учителка. В навечерието на отпечатването на „Уроци по френски език” отбелязахме 40 дена от смъртта на моя земляк и голям приятел Александър Валентинович Вампилов който е израснал в учителско семейство. Затова посветих своя разказ на неговата майка, една лъчезарна жена - Анастасия Прокопиевна Копилова-Вампиловна. След време, когато преведоха разказа, в това число и на френски език, моята книга попаднала в ръцете на самата Лидия Михайловна. Получи се така, че моята учителка живеела във Франция и не знаела, че бившият ù ученик, станал писател и е написал за нея разказ. Когато го прочела тя ми изпрати писмо.

Страници от Русия

та, попълване на знанията и развитие на душевността, когато заученият текст оживява по-късно в теб,…”

-Да… „Уроци по френски език” е преведен на френски. Ще Ви задам веднага въпрос: Разбрах от няколко педагози, че Вашата Лидия Михайловна е в галерията на онези образи, които ни помагат да си спомним за достойнството на руския учител, независимо от кое време. Питам Ви: Кое доведе днес до подмяната на учителя от телевизията, от интернет? -Аз съм странен човек. Поначало не обичах телевизията. Дори и когато тя беше по-приемлива. Тази „доставка в къщи” на можех да прие-

137

Страници от Русия

ма. Спектакъл трябва да се гледа на живо в театър, книгата да се обсъжда в кръг от приятели, на футбол да се ходи на стадиона. Да седнеш няколко часа в уютен кът и да възприемаш това, което изсипват върху теб, е доста глупаво и неестествено. Предполагах, че огромните възможности на телевизията ще ги използват във вреда на зрителя. Както е при жените – някои са лишени от постоянство, така се получава и с изкуството – измислено и натъкмено в лош час, близко до уродливото. Днешната руска телевизия е най-отвратителната, най-престъпната в света. Престанах да я гледам, понякога пускам само новините, нямам никакво желание да участвам в телевизионни програми. Там са все „свои”. Те са си поставили една цел – с цял „батальон” от лъжи и разврат „да противопоставят Дявола на Бога и полето на битката да са сърцата на хората” – тези думи на Достоевски могат да са епиграф за целия човешки живот. Във всеки човек има две същества: едното е низко паднало, истинско животно и второто е – духовно възвисеното. Човекът е едното от двете, зависи на кого служи. Да, много са онези, които по навик дъвчат тази телевизионна „дъвка, плюят я от сутрин до вечер и … на мнозина това им харесва. И смелчаци, свикнали със стрелба и кръв, и как Содом се прегръща с Гомора, и пошлостите на Жванецки с Хазанов, и изхвърлянията на Пугачова, и Поле на чудесата, още, и

138

още… Какво пък – затова телевизията е мрежа - да лови наивни души. Едно мога да кажа – жалко за онези, които се поддават на стръвта или на иглата. -Какви мислите за Интернет? -Не ми допада. Защото в „мрежата” не можеш да прочетеш „Война и мир”, няма място там и за други интересни книги. Не искам никого да предпазвам да не се изцапа отвътре. Усещам как тихо искат да ни приобщят към глобалния ред. Неслучайно младежта се бунтува срещу много неща в Европа. Това е бунт срещу опита да ни изравнят с другите, като се унищожава характерното за всеки народ, рушат се неговите културни особености. -А вашето писателско кредо? -Аз винаги съм бил и си оставам руски писател. Съветското си има две характеристики – идеологическа и историческа. Имаше епоха на Петър Велики, на Николай и естествено е, че хората, които са живели тогава, са били представители на тези епохи. Никой не е мислел да се откаже от своята епоха. Така и ние, живелите в съветско време, се считаме за писатели на съветския период. Но идеологически руският писател, като правило, стоеше на позицията за съхранение на националната, историческата Русия, ако не е бил задръстен партийно. Литературата ни от съветския пе-

-Вашето мнение за съвременната литература? -Свръхбързото и застрашително спадане на интереса към книгата говори за нещо неестествено в това явление, за някакъв страх от книгата. Мисля, че този страх е една от причините за рязкото намаляване числото на читателите. Главната причина тук, според мен, е обедняването на читателите в Русия, невъзможността да си купят книга или да се абонират за списание. Втората причина е състоянието на угнетеност от „изригването” на отравящи вещества във формата на нови ценности, състоя-

ние, при което читателят е принуден да мисли за своето спасение. И третата причина - какво се предлага на книжния пазар. Не всеки читател е изкушен от определени имена на автори. Ето, отива той в библиотеката. Там ще му кажат, че читателите рязко намаляват и че новозакупените книги от американската и родната литература са нещо зловонно и отвратително, а за децата – от рода на американските комикси. По-рано в нашата словесност зловонието можеше да се види във формата на литературни герои, а сега това явление се отнася и за авторите. Сега девет десети от съвременните книги можеш да ги отминеш с погнуса, без нищо да загубиш. Не възприемам и факта, че душевната вреда се възприема едва ли не като тържество на злото – ето, това ни се предлага от съвременния писателски цех (писателско обкръжение, общество). А според мен героят на нашето време е онзи, който отстоява, бори се и излиза читав. Литературата, като всяка жизнено утвърждаваща се сила, за да бъде ярка, със здрави мускули, има нужда от силна съпротива към фактите от живота. А нас ще започнат да ни четат отново тогава, когато предложим книги, наситени със спасителна вяра в Русия, които ще попаднат на истински читател…

Страници от Русия

риод, така мисля аз, без да преувеличавам, беше и си остава най-добрата в света. Тя беше такава, защото, за да преодолее идеологическия натиск, тя трябваше да си поставя за цел високото майсторство и мощ, заедно с онази духовна сила на възраждащото се национално битие. Литературата като всяка жизнена сила, за да бъде ярка, издръжлива, имаше нужда да се съпротивлява на материала. Не става дума за официална цензура, (макар че аз винаги съм бил за нравствена цензура, по-скоро за нравствена полиция – както искате я наричайте) – а това могат да са и скрито противопоставящи се механизми, нещо от рода на общественото мнение. Не и като днес - крадеца и проститутката ги представят като уважавани хора, а предателят получава почести.

Интервю на Игорь Шуменко Превод от руски: Иван Маринов /Следва продължение/

139

Златни зрънца от „Езерни молитви“ на Свeти Н. Владимирович, писани в Охрид

1. Кой ме гледа втренчено през всички небесни звезди и земни твари? Затворете очите си, звезди и твари, не гледайте голотата ми. Достатъчно се мъча от срам пред моя поглед. Какво гледате? Дървото на живота смалено на трън край пътя, който боде себе си, и другите. И ощенебесният огън, паднал в блатото и нито свети, нито угасва.

140

Орачи, главното не е вашата оран, а Господ, който гледа. Певци, главното не е вашата песен, а Господ, който слуша. Спящи, главното не е вашият сън, а Господ който бди. Главното не е водата в пясъка по брега на езерото, а езерото. Какво е човешкият живот - една вълна, която намокри горещия пясък на брега и се покая, че остави езерото, защото пресъхна? О, звезди и твари, не гледайте в мене, а в очите на Господ. Той единствен вижда. Погледнете Него и ще се видите у дома си. Защо гледате мене, аз съм образ на вашето изгнание и огледало на вашата тленност? Господи, прекрасен убрусе мой, обрамчен със златни серафими, покрий ме като кърпа вдовица и изтрий сълзите ми, в които ври мъката на всичките Ти творения. Господи, красота моя, ела ми на гости, за да не се срамувам от голотата си, и всички погледи, жадно впити в мен, да не се връщат жадни назад.

2. Кой ме постави сред тази мърша? Кой ме зарови в пръстта за съсед на змиите и за храна на лешоядите? Кой ме събори от върха, да вървя с разбойници и безбожници? Моят грях и Твоята правда, Господи. Моят грях започна от сътворението на света, но Твоята правда е по-бърза от него. Броя греховете, който извърших през живота си, през живота на баща ми и назад, чак до началото на света и виждам - наистина Твоята правда е милост. Нося раните на родителите си, които приготвих, докато бях в тях, а сега се появиха в душата ми като петна по кожата на жираф и като плащ от зли скорпиони, които ме жилят. Стига толкова, Господи, отвори небесните извори на Твоята благодат и ме очисти от проказата, за да мога, изцелен, да възхваля Твоето име сред прокажените, без да ме подиграват. Издигни ме една глава по-високо, над тежкия мирис на тази мърша, да вдъхна небесния тамян и да оживея. Издигни ме по-високо на кръста, да мога и аз да се надсмея над змиите, които се мъчат да ужилят петите ми. Господи, ако има едно добро дело в земния ми път, заради него ме избави от разбойниците и безбожни-

ците, които вървят с мене. Господи, надежда моя, в отчаянието ми, Господи, сила моя, в слабостта ми, Господи, светлина моя, в мрака, докосни само челото ми с пръст и ще се издигна. Ако съм още недостоен, за да ме докоснеш с пръст, завържи ме с един лъч от Твоето царство и ме измъкни. Измъкни ме, милост моя, от тази мърша. 3. Човече, има ли ден от всичките твои години, който искаш да върнеш? Всички дни те привличаха като коприна и оставаха зад гърба ти като паяжина. Като мед те посрещаха и като смрад ги изпращаше: Всички сити с измама и грях. Виж локвите, осветени от луната, блестят като огледала. И дните, осветени от твоето лекомислие блестят като огледала. Но като крачиш от ден в ден, фалшивите огледала се разбиват като тънък лед, и газиш в кал и вода. Може ли денят, затворен между вратите на утрото и вечерта, да бъде ден? Светоносни Господи, за един ден мечтае душата ми, измъчена от измами: за ден, без врати към мрака. За Твоя ден, който наричах мой, когато бях едно с Тебе. Човече, има ли щастие зад гърба ти, което искаш да се върне? От две хапки от една страст, втората е

141

вече досадна. От вчерашното щастие, поднесено на днешната трапеза, отвръщаш с досада глава. Дадени са ти само мигове щастие, за да те натъжават, като напомнят за истинското щастие в недрата на постоянно Щастливия, и векове от мъка, за да те пробудят от унеса в измамата на илюзиите. Господи, Господи, единствено мое щастие, подготвяш ли стая, в

142

която да приемеш уморения си поклонник? Господи, неостаряваща моя младост, ще умия очите си в Тебе и ще блеснат по-силно от слънцето. Ти събираш грижливо сълзите на праведните и с тях подмладяваш световете. Превод от сръбски: Борислав Аврамов

с ъ д ъ р ж а н и е КОРЕНИ „Стани нине, Господине”. Народна песен ................................................ 1, ОТНОВО НА СВЕТЛО Керана Ангелова за Димитрина Баева: „Дима, момичето, което…” .. 2, Христо Фотев: „В името на живота…” ............................................................... 3, Катерина Стойкова-Клемер: „Моята приятелка Димитрина Баева” .... 6, Камелия Кондова: „Кокичетата на Дима” ............................................... 8, ПЕГАС Димитрина Баева: Стихотворения ........................................................ 10, Христо Ганов: Стихотворения - Многая лета! ........................................ 18, Радост Даскалова: Стихотворения ........................................................ 36, Йордан Пеев: Стихотворения ................................................................. 49, Светлана Павлова: Стихотворения ....................................................... 56, Рада Добриянова: Стихотворения ......................................................... 98, ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Страници от Русия: Юрий Беляев - есета. Превод: Иван Маринов .......... 42, Страници от Хърватия: Марина Чапалия. Превод: Елка Няголова ........ 62, Страници от Украйна: Юна Мориц. Превод: Надя Попова ................... 125, Страници от Русия: Валентин Распутин: „Битката е в сърцата…” ... 136, БЕЛЕТРИСТИКА Светослав Нахум: RAPTUS в Москва и разкази ...................................... 30, Тодор Николов: „Жените винаги…”, „Димитровден” - разкази ............... 89, МУЗИКА Огнян Стамболиев: „Саша Попов беше епоха…” ................................... 122,

АТЕЛИЕ Валерий Пощаров: „120 години Христо Каварналиев” ............................ 66, Валерий Пощаров: „Черно-белите митологеми на Г.Атанасов” ............ 112, ПРОЧЕТЕНО ЗА ВАС О.Хенри: „Даровете на влъхвите” .......................................................... 130. ОБЩЕСТВО Огнян Стамболиев: „Американизацията, турцизацията…” ................. 13, Сп. „Знаци”: „Езикът, това е духът” ..................................................... 104, Красимир Бачков: „По стъпките на Негош в Черна гора” ..................... 106, Св.Н. Владимирович: Златни зрънца от „Езерни молитви” ................ 140,

година единадесета, Изкуство, литература, общество

4/2014

Издава: „Славÿнñêа литератóрна и артиñти÷на аêаäемиÿ” - Варна ISSN: 1312-4412 Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. „Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: cavaletvarna@gmail.com