/edno-broy821 by One Foundation for Culture and Arts

12. SVETNIK 14. ROBOT KOCH 18. ИЛИяН МетеВ 20. XENIA LESNIEWSKI 24. KALup LINzy 26. NATHALIE DjuRBERg 28. THE FRIDgE 42. КаМеН КаЛеВ 40. THE BuLLETS 86. 10 годИНИ BРITCH CONTROL 90. CLAuDIA ROggE 102. VIRON VERT СПИСАНИЕ ЕДНО №82 ЮНИ 2009 5.00 ЛВ.

списание едно главен редактор бистра андреева

bistra@edno.bg

арт директор васил илиев

vurcolac@gmail.com

редакционен директор мария телбис

mariatelbis@gmail.com

редактор адриана андреева

adriana@edno.bg

редактор бояна гяурова

boiana@edno.bg

редактор ивайло спасов

ivaylo@edno.bg

графичен дизайн николай феникс

niki.phoenix@gmail.com

фотограф михаил новаков

mihail@edno.bg

фотограф ивайло младенов

zombie.ph@gmail.com

директор реклама йордан рашев

jordanr@edno.bg

асистент реклама йоана илиева

joanаi@edno.bg

административен директор емил шукадаров

emilsh@edno.bg

финансов мениджър ирина топалова-гарабетова

irinat@edno.bg

главен счетоводител цанка календжиева

cankak@edno.bg

edno.bg редактор биляна балева

web@edno.bg

едно на живо мениджър събития иван чанков

ivan.tchankov@gmail.com

арт директор андреан нешев

andrean.nechev@gmail.com

продукционен мениджър петя иванова

petya@trittico.org

финансиране на проекти андрей несторов

andrey.nestorov@gmail.com

връзки с обществеността мария телбис

mariatelbis@gmail.com

автори в броя

ани георгиева, даниела радева, денис коробко, десислава димова, диана иванова, борислав илиев, елизабет вълчева, елисавета петрушева, йоана павлова, райко байчев, павел янчев, мира мариянова, силвия бързакова, валери гюров

списание едно се печата на cyclus offset, произведенa от 100% рециклирана хартия от dalum papir дания•вносител papyrus•cyclus offset има сертификати за екологично чисти продукти от german blue angel•napm•european flower•nordic swan•корица cyclus offset 200 g/m2•тяло cyclus offset 90 g/m2

списание едно излиза1 1пъ ти в годинатаиез апазена марка на списание едно оод•възпроизвеждането на каквато и да било част от съдържанието статииф отографиии ли графичние лементик актоп ълно така и частично е абсолютно забранено без изричното писмено разрешение на издателя издателят не носиот говорностз ас ъдържаниетон а рекламните съобщения•непубликувани ръкописи не се връщат•всички права запазени

издава списание едно оод•разпространява икономедиа ад•печат ик жанет 45 пловдив бул патриарх евтимий 22•ет 1•1000 софия•тел 029812347•029881009•факс 029865429•за абонаменти 029376350•edno.bg

основатели асен асенов, димитър славчев, ива рудникова

ISSN 1312 000X

12 едно момче с 230 плочи в кейса си и желание да прави музика

20 младата германка прави свръхчувствителен хардкор

18 чаплин в голешово

26 секс, насилие и видео

24 сапунени сериали, травестити и сантиментална

40 една банда с нечовешка история показва как и защо рокабили стилът се възражда всяко десетилетие

музика

86 едно десетилетие неконтролируем берлински звук не стига!

90 “ Провокацията е важна част от работата ми, но постепенно се научих да контролирам децибелите й”

злият мозък зад множество музикални колаборации

източни пиеси е впечатляващият дылгометражен дебют на българския режисьор

хладилник за съхраняване на изкуство. в софия

102

мода и живот между истанбул и берлин

автори:

Ивайло Младенов е от тези млади хора, които правят нещата с огромен кеф и такава енергия, която зарежда всички около него. В случая това, което той прави, е да снима, при това повече от чудесно. Всъщност Ивчо участва активно във фотографиите в списание Едно някъде от началото на зимата на 2008 редом с Михаил Новаков, но все не остава време да го представим, просто защото той е над тези неща. Иначе г-н Младенов е на 22 и снима от около три години, а също от толкова учи фотография в НБУ. Не е ясно обаче кое му помага повече - дали академичните уроци или freelance проектите, с които се е затрупал. Ивайло не се разбира със скучния и монотонен живот, а повече от присърце са му цветовете, движението, кънките, музиката и фотографията, естествено.

Павел Янчев (27) е една от младите надежди на България за смислена и адекватна архитектура. Преди любовта да го отнесе в Брюксел, Павел бе част от екипа на Zoom Studio (до есента на 2008). Роден в София, понякога не го свърта тук и тръгва нанякъде - на бригада в САЩ, докато следва архитектура, после, преди да завърши – прекъсва, за да работи една година в архитектурно бюро в Москва, а точно в този момент го хванахме на разходка из Берлин. „Не знам колко време ще остана в Брюксел, но срещам много хора, които подобно на мен пътуват, работят на различни места и търсят отговор на въпроса: „Къде искам да живея?“ Със сигурност Павел иска България да е по-хубаво място за живеене и затова с негов приятел от Zoom (Орлин) миналата година организират уъркшопа UURRBBAANN, който засега няма изгледи да бъде повторен. Павел работи това, което му харесва, и планира един ден да създаде свое студио в комбина с някой съмишленик. За архитектурата може да каже, че е повече занаят, отколкото артистичен и творчески процес. Павел има какво да каже и по наскоро изнесените резултати от конкурса за вторичен център в София - на стр. 37

re: ”...Родени сме в свят, чийто дизайн вече е създаден. Коли, телевизори, атомната бомба. Двайсет вида лосион за тяло. Дистанционни във формата на вибратори. Течност за изплакване на устната кухина за лошия дъх на кучето ти. Заеби дизайна. Дизайнът става невидим, но дизайнът може също да направи нещата видими. Дизайнът се бори за по-добър свят и се базира на мечтите на хората за тях самите. Обичай дизайна...

...Хю Грант се усмихва от романтичната комедия, която дават в самолета. Още едно питие, сър? Да, благодаря. Авиолинията прави всичко възможно, за да ме накара да повярвам, че се намирам в нормална обстановка. За да мине това, трябва много дизайн. Визуален, социален, емоционален дизайн. Както винаги, минава. Имам ли избор? Да си изляза от самолета не е опция. Изборът ми се свежда до това искам ли питие или не. А може ли един парашут, моля? Съжалявам, сър. Само в тези редки моменти, когато си дадем сметка за ситуацията, осъзнаваме истината: медиите и технологиите са се намесили в конструктивните, материални, естетически и социални практики от живота ни до абсолютна степен. Днес дизайнът започва на ниво битове, атоми, неврони и гени.” Koert van Mensvoort, “Fuck Design – Love Design” Публикувано в Masters of Rietveld, 2008

SVETNIK

едно момче с 230 плочи в кейса си и желание да прави музика

ой е поредният представител на новото бийт поколение с кратка, но обещаваща история. За да не стават грешки обаче, се налага уточнението, че не става въпрос за новите битници, а за младите хора, които изследват ритъма, електронните устройства и старите винили и създават музика за поклащане, в която стиловете играят на пинг-понг. Името му е Светослав Стоянов, роден е в София, от 11 години живее в Германия, а през последните 9 обитава Берлин. А, да, той е на 17 и вече има зад гърба си един Lo.Fi Beat Tape, съдържащ 16 чудни парчета. Това, че идва от музикално семейство, със сигурност му е помогнало да задълбае в музиката толкова плавно и лесно. Няма начин и двете години, през които е пял в хор, да не са оказали влияние. Обаче мръсният хип-хоп бийт е онова, което му дава най-силен тласък. В началото е албумът Ready to Die на The Notorious B.I.G., след това идва зарибявката по De

la Soul и Gang Starr. На 15 Светослав вече дава всичките си пари за плочи, а за да е съвсем близо до източника, започва работа в най-големия немски магазин за винил hhv.de. „Можеш ли да си представиш как се чувства едно 15-годишно момче сред хиляди непознати плочи? Аз по цял ден вървях между рафтовете с лист и молив, записвах си имена на артисти и слушах това, което колегите ми препоръчваха. По това време си купих плочата Chrome Children и открих лейбъла Stones Throw, а музиката на J Dilla промени мирогледа ми.“ На 10 май 2009 Svetnik притежаваше точно 230 плочи. Сега вероятно са повече. Ето какво още разказа той за музиката си. Какви джаджи използваш? Имаш ли модел на работа или импровизираш всеки път? Засега използвам само един MIDI keyboard и Fl studio. Отскоро работя на Mac и вече се оглеждам за MPC1000 и за Logic Studio. В повечето случаи импровизирам... понякога първо избирам

бийта и върху него надграждам мелодията, понякога правя обратното. Откъде черпиш вдъхновение за музиката си? Моментът е това, което ме вдъхновява. Когато работя над дадено парче, просто заравям времето и всички проблеми около мен и се разтоварвам напълно. Иначе се инспирирам от филми, книги, снимки, дъждовни дни и, разбира се, музика. Слушам много джаз и прогресив рок от 60-те и 70-те. Силно съм повлиян и от 1000 names, които ми показаха, че един бийт не е просто средство, а елемент от музиката, който има свой собствен живот. Това, че Svetnik живее в Берлин, несъмнено повишава надъхвацията му, а пък още поякото е, че на това младо момче тепърва ще му се случват ужасно много неща. повече – на myspace.com/svetnikmusic текст ивайло спасов фотография rena ellerbroek

ROBOT KOCH

злият мозък зад множество музикални колаборации

бичам съвпаденията. През април в soundcloud.com се появи един потресаващ подкаст, наречен Music and Laughter, дело на Robot Koch. 35-минутният микс беше едно от основните ми вдъхновения, докато се занимавах с темата за миналия брой. Точно когато мислех да пиша благодарности на автора му, той ме изпревари с няколко часа, за да ми благодари, че го слушам, и да се похвали с новото си EP Robot Koch vs Cerebral Vortex – Aftershocks (виж музикалните ревюта отзад) и старта на собствения си лейбъл Robots Don’t Sleep. Добро съвпадение несъмнено, защото се оказа, че Robert, или Robot Koch, е един от продуцентите на лудите Jahcoozi и пост-рок-хип-хоп формацията The Tape vs RQM. Нашият човек също така е правил бийтове за артисти като Infinite Livez, Rustie, Mochipet, Raz Ohara, Al Haca и Amanda Blank, а освен това е бил обект на ремикси от страна на Modeselektor и Chris de Luca.

Тотална еклектика лъха от нещата, в които е бил замесен Robert, а и няма как да е иначе, след като е бил барабанист в death metal банда, а фонотеката му варира от джаз до хардкор. Когато един така разнороден музикант се е забъркал в толкова схеми, просто няма как в един момент да не избухне с нещо солово. Музиката на Robot Koch е нещо средно между дъбстеп, wonky hip hop (измислен, вулгарно-ироничен стил, подобен на емотроник), електроника и соул. „Харесва ми да размивам стиловите ограничения, защото се дразня, когато хората казват: „Това не е хип-хоп. Хипхопът трябва да бъде такъв или онакъв. Това са глупости. Музиката трябва да се развива.“ Robеrt успява да намери баланса между колаборациите с други артисти и соловата дейност, като музиката му печели по нещо и от двете – а именно ефективност и умение за синтезиране на щури идеи. Достатъчно, за да може

да избяга от скучността, която принципно идва в повече на съвременната електронна музика. „Струва ми се, че има много посредствени неща, които звучат еднакво в момента, защото е лесно за всеки да създаде някакво парче с всички тези устройства и софтуери. Но пък на фона на технологичното изобилие се усеща липсата на оригиналност, идеи и емоция. Сякаш твърде много хора искат да звучат точно като някой друг. Това е една от основните причини, поради които хората не ценят музиката колкото преди. Просто тя стана лесна за правене и консумация, а оттам – за игнориране и забрава. А на мен ми се иска музиката да бъде отново вълнуваща, новаторска и предизвикваща. Поне давам всичко от себе си моята да бъде такава.“ повече – на myspace.com/robotkoch и soundcloud.com/robot-koch текст ивайло спасов фотография nadine elfenbein

MIXTAPE Shadows – Au Revoir Simone / Still Night Still Light (2009) аа The Drugs Don’t Work – The Verve / Urban hymns (1997) аа Your Voice – Santogold / Santogold (2008) ба Same Sun (Tontelas Roots Version) – Boozoo Bajou / Grains (2009)

ба

Hercules’ Theme – Hercules and Love Affair / Hercules and Love Affair (2008) Predict the Day – Ladytron / Velocifero (2008) бг 1-2-3-4 Red Light – Тhe Teens / 1-2-3-4 Red Light / Baby Blue (1979) ви Тhe Man With Тhe Child In His Eyes – Kate Bush / The Kick Inside (1978)

бг

ви

Rusty Nails – Moderat / Moderat (2009) ис Late Night Operation (feat. Theophilus London) – Machine Drum / Want to 1 2? (2009) Golden Age – The Asteroid Galaxy Tour / Fruit (2009) 99 problems – Jay-Z / The Black Album (2003) мн

мн

Flairs – Truckers Delight / Better Than Prince (2008) нф Gwen McCrae – 90% Of Me Is You / It’s Worth The Hurt (1974)

аа адриана андреева / ба бистра андреева / бг бояна гяурова / ви васил илиев ис ивайло спасов / мн михаил новаков / нф николай феникс

нф

ис

ИЛИЯН МЕТЕВ

режисъорът на чаплин в голешово

ато малък Илиян Метев мечтае да стане цигулар, но въпреки успехите си в един момент решава, че времето на стойностната класическа музика е на път да отмине, и се насочва към киното. Докато следва изящни изкуства в Central Saint Martins в Лондон, открива филмите на френския режисьор Роберт Бресон и на иранеца Абас Киаростами. Тяхна е заслугата Илиян да се заинтересува от онези филми, които се движат по границата между игралното и документалното кино. В края на миналата година 26-годишният режисьор, който живее в Лондон, завърши престижната английска академия National Film and Television School. Дипломната му работа е филмът Голешово, който бе отличен на престижния фестивал за документално кино в Leipzig и в края на април грабна приза за документално кино на международния студентски кинофестивал Sehsuechte в Берлин. Немската преса направи найголемия комплимент на Илиян, като го

нарече „Чаплин в Голешово“. Какво те накара да направиш филм за отмиращото планинско село Голешово? Българската провинция винаги силно ме е привличала, от малък прекарвам всяко лято в планината. Интересува ме диалогът между поколенията, между млади и стари, както и често липсата на този ценен контакт. Заедно с брат ми Методи, с когото заснехме този филм, обикаляхме около месец из разни забравени места в българските планини. Едно от последните села, които видяхме, беше Голешово. От първия момент ни грабнаха хората от селото – как се поддържат, тяхното чувство за хумор и тяхната музикалност. Какъв е балансът между инсценировка и автентичност в твоя филм? Преди да започнем със снимките, живяхме един месец с хората от Голешово: заедно готвихме, работихме на нивата и помагахме при товаренето на

магарето Пенчо. Внимателно подбирахме моментите, които искахме да запечатаме. Филмът е осъществен с много търпение и внимание към автентичното ежедневие в Голешово. Кои са темите, които те вълнуват в документалното кино? Както музиката, така и киното за мен е вид език, чрез който мога да споделя и да изразя нещата, които ме вълнуват. Руският документалист Виктор Косаковски казва: „За да направиш един филм, ти трябва мозък, но докато снимаш, не го използвай!“ Интересуват ме много теми от живота, музиката, науката и ежедневието, но най-важното за мен е главните персонажи да са хора, които заслужават възхищение. Предпочитам самата филмова форма да е по-пестелива, за да може съдържанието да изпъкне по-добре. повече – на ili.metev.com текст бояна гяурова фотография архив

XENIA LESNIEWSKI

младата германка прави свръхчувствителен хардкор

актите, за да наберем начална скорост: Ксения е родена през 1985 във Франкфурт на Майн. Тя е художник, илюстратор, аниматор, режисьор и артист. Броени дни преди да се срещна с нея, грабна наградата на Дните на късометражното кино в Оберхаузен за най-добър видеоклип с черно-бялата анимация Egodyston. Достатъчен повод, за да погледнем с интерес към това момиче. Във филмите й се смесват бунт, неприкрита агресия, смела вулгарност и много цветове. Открояват се препратки както към класическата психоанализа, така и към стрийт арта. Ксения преминава границите на познатото и сигурното, задава неудобни въпроси и изблъсква баналната символика под микроскопа на подсъзнанието. Изживяно и потиснато се материализират във форма и движение. Тя провокира директно и очаква твоята готовност да интерпретираш, да разчиташ, да търсиш и сглобяваш истории.

До каква степен използването на много и различни медии е важно за твоята работа? Най-важно е да имам ясна концепция за съдържанието. А каква ще е формата, в която ще поднеса идеите си, решавам по време на работния процес. Изборът не е лесен, все едно трябва да решиш дали ти се крещи или шепти. Разбира се, че формата е винаги зависима от контекста, в който дадена работа възниква, но най-вече е подвластна на моето лично отношение към нещата в даден момент. Идва един миг, в който сърцето ми произвежда тежки бийтове, а главата ми – абстрактни типографски образи, и тогава знам, че съм на прав път. Кои теми те вълнуват? С работата си преработвам личните си спомени, емоционалните каши, които изживявам, а също така чрез тях се опитвам да се справя със страховете си. Моите произведения са винаги плод на личните ми преживявания. Става дума за смесица на

автобиографични елементи с фикция. Освен това се интересувам от езика като модел на мислене, а също така и от граматиката и нашата подсъзнателна емоционална връзка с нея. Към какво си свръхчувствителна? Какво възбужда у теб страх или любов? Имам ужасен страх от смъртта, но точно този ужас ме кара да живея адски интензивно. Страх ме е да отида на лекар, за да не чуя диагнозата. Ако пък лекарят не открие нищо, аз не му вярвам, защото съм убедена, че съм смъртно болна. Правя аборт, защото обичам живота. Живея в кофа за боклук, защото главата ми е празна. Всичко е шибано и счупено. Страх ме е, че времето минава твърде бързо, а всъщност всичко е толкова хубаво.

повече – на xenia-lesniewski.de текст ани георгиева фотография архив xenia lesniewski

OSKAR KORSUNOVAS

гениалното дете на литовския театър

етиридесетгодишният литовец с европейска слава Оскар Коршуновас вече се изхлузва от артистично-биографичната марка „млад режисьор“, но въпреки това тя упорито продължава да съпътства името му в представите на специалисти и публика. Причините за това са много: той изгрява още когато е на 21, освен това е доста харизматична личност, а и театралната му естетика отдавна вече се е превърнала в запазена марка. Театърът му прилича на игра тип „на всичко ще отговаряме с „да“, като да-то може да са дървени плоскости, брашно или парчета плат на черно-бели райета, през които Коршуновас успява да разкаже цялата сложност на Шекспир или Хармс например. Той прави театър със завладяваща визия, силна игривост и подмамваща комуникативност. На тазгодишното издание на Международния театрален фестивал Варненско лято Оскарас Коршуновас идва с представлението си Ромео и Жулиета, където двата

враждуващи рода Монтеки и Капулети са представени като две конкурентни фамилии пицари. Сред тесто и брашнени битки се изливат тонове либидна енергия, която прави всевъзможни пробиви и намира собствените си канали за реализация. Коршуновас учи театрална режисура в Музикалната академия във Вилнюс в класа на именития литовски режисьор Йонас Въйткус. Първите му представления са социално рефлективни, те силно преживяват актуалните драми около отделянето на Литва от принудителната съветска семейност. Заради присъщата на младостта чувствителност, остра нужда от свобода и болезнена нетырпимост към имитацията Коршуновас се залавя със съвременната драматургия. За 20-годишната си кариера той има близо 40 представления, за които е взел десетки национални и международни награди. Новаторската му театрална стилистика през 2006 му носи и европейската

театрална награда „Нови театрални реалности“. От 1999 Оскарас Коршуновас вече има и собствен театър ОКТ (Оскарас Коршуновас Театър), който основава със свои съмишленици и с амбицията да скъса категорично със старата театрална система. ОКТ започва да поставя съвременна драматургия – Сара Кейн, Марк Рейвънхил и Мариус фон Майенбург. Посяга и на класиката, дефрагментирайки я в съвременни аранжименти. Репертоарното кредо на театъра може да се изрази така: да поставяме класиката все едно е съвременна драматургия и съвременната драматургия – все едно е класика. ромео и жулиета може да се види на 6 юни в ст. бъчваров – варна, сцена филиал, както и на 9 юни в театър софия текст мира мариянова фотография архив

KALUP LINZY

сапунени сериали, травестити и сантиментална музика

ейлъп Линзи е американски видео и пърформанс артист, който работи на границата между съвременното изкуство и популярната култура. През последните няколко години той пише сценарии и режисира забавни семейни саги, изключително близки до стила на сапунените сериали. Става дума за пародии както на телевизионни сериали, така и на филми и музикални клипове. Освен всичко Кейлъп е и основният изпълнител в своите видеопроизведения. Той умело влиза в ролята на почти всеки един от персонажите си, без значение дали става дума за млад и красив травестит или за възрастна чернокожа баба с престилка. Освен на визията артистът залага и на звуковите ефекти, като дигитално обработва гласовете на отделните изпълнители. Диалозите във филмите му са пълни с познати клишета за любов и секс, които обаче чрез гротеската придобиват съвсем ново значение. Филмите

на Кейлъп напомнят както на фотографските проекти на Синди Шърман, така и на ранните траш филми на Джон Уотърс. Едно от най-известните произведения на Кейлъп е поредицата от видеофилмчета Churen, която пародира популярната американска сапунка All My Children. В една от сериите травеститът Тейуан звъни на приятели, роднини и психиатри, за да сподели новината, че приятелят му му е предложил брак. Тейуан стига до заключението, че не може да приеме предложението. „Това все пак е малко градче – казва той, – в което не е прието мъже да се женят.“ Едни от най-впечатляващите пърформанси на Кейлъп Линзи обаче остават онези, които той прави на живо, преобразен в обаятелна drag queen. Така например на първото издание на биеналето за съвременно изкуство в Ню Орлианс Prospect I артистът показа освен някои от видеата си и своите певчески

умения, като излезе на сцената на нюорлински джазклуб, облечен в лъскав бански костюм, със закичено цвете зад ушите, и изпълни песни от албума си Sweetberry Sonnet. Една от работите, която е най-близко до реалния живот на Кейлъп Линзи, е видеото As da Art World Might Turn. В него става дума за препятствията, които един артист извървява по пътя към успеха. Паралелите с кариерата на Кейлъп са очевидни. И той като героя от филма си се е насочил стремглаво към върха. Всички признаци за успех са налице: самостоятелна изложба в Studio Museum в Харлем, безброй предложения за пърформанси на живо и силно онлайн присъствие на видеофилмчетата му.

повече – на kaluplinzy.net текст бояна гяурова фотография studio museum harlem

NATHALIE DJURBERG

секс, насилие и видео

ринцеси, непослушни момичета и диви животни – това са главните герои в анимационните видеопроизведения на Натали Дюрберг. Шведската артистка саморъчно моделира своите кукли от пластелин в ателието си в Берлин, след което ги аранжира сред живописни пейзажи и ги заснема с видеокамера. Тя пресъздава картини от един приказен свят, който обаче е в рязък контраст с доминиращите гротескни сцени на насилие и сексуални перверзии. С каскади от черен хумор и цинизъм тя изважда на показ онези аномалии, които обикновено предпочитаме да премълчаваме. Филмите на шведската артистка са поносими единствено в красивата опаковка на анимацията и цветния пластелин. Любимите теми на Натали Дюрберг са секс, насилие и смърт, както и сложните отношения между половете. В един от последните й филми например три, приличащи на вещици жени, танцуват около дърво, на което е завързан полугол мъж,

който в края на филма изгаря във възпламенилия се огън. Забавни, но и доста извратени фантазии се разиграват във видеото, в което пред красив тапет на цветенца стои тигър, който не може да откъсне езика си от задните части на разголено момиче, а текстът между отделните кадри гласи: „Защо не мога да превъзмогна желанието си да го правя отново и отново.“ Това би могло да бъде и мотото на самата Натали Дюрберг. Филмите на шведската видеоартистка са като сбъдването на мечта, която се е оказала кошмар. Натали Дюрберг провокира не само с темите, но и с начина, по който предлага своите произведения на зрителите. В огромни, покрити с плат конструкции, които напомнят силно на скулптурите на Луиз Буржоа и Пол Маккарти, тя поставя екраните, върху които текат видеофилмчетата й. За да разгледаш работите й, може да се наложи да минеш между краката на огромна човешка фигу-

ра, озаглавена Проститутката, или пък да хвърлиш поглед в ануса на някоя от грамадните фигури. Обикновено публиката е едновременно ужасена и очарована от анимационните филмчета на шведката. Всеки, влязъл в тъмното пространство на галерията, се чувства като воайор, попаднал в нещо между закътан порнографски магазин и изложбена зала. Интересът към сюрреалните творения на Дюрберг е толкова голям, че артистката не може да се отърве от покани за участия в изложби в престижни музеи и галерии по света. Най-новото признание за успеха й идва от Венеция: тя е сред избраниците, чиито произведения ще бъдат част от експозицията, озаглавена Making Worlds, на тазгодишното издание на биеналето, което започва на 7 юни.

текст бояна гяурова фотография zach feuer gallery, ню йорк

PRALUS CHOCOLATE шоколадът като изкуство

ренската шоколадова традиция Pralus води началото си от 1948 година, когато Аугуст Пралус открива своята първа сладкарница. Неговият син Франсоа попада в плен на магията на шоколада от ранна възраст, за да се превърне в най-страстния производител на шоколад и най-екзотичния пътешественик по всички първокласни какаови плантации на света. Франсоа е един от тримата майстори на шоколад във Франция, които целенасочено извървяват пътя от подбора на какаовите зърна до създаването на перфектното шоколадово блокче. Той посещава всички региони (Индонезия, Колумбия, Венецуела, Мадагаскар, Гана, Еквадор, Ямайка и др.), които традиционно произвеждат какаови зърна, и подбира

най-отличителните сортове – криоло, тринитарио и форастеро. Не случайно Pralus са всепризнати за един от най-висококачествените производители на шоколади в света. Водещ принцип на фирмата е да се откриват и представят нови, вълнуващи вкусове и продукти, като същевременно се спазват най-високите стандарти на производство и древните традиции на майсторите на шоколада. Pralus са бутикова фирма, която не търси масовост за своите продукти, и поради този факт те могат да бъдат открити на много малко локации извън Франция. Качеството и уникалността на техните шоколадови творения са от първостепенна важност и именно това

подтиква Франсоа Пралус да основе своя лаборатория за шоколад през 1991 година. Pralus са рядкост в шоколадовата индустрия, защото са превърнали производството на шоколад от трудно, скъпоструващо и изискващо специализирани съоръжения занимание в изкуство, разкриващо магическите свойства на шоколада. Щоколадите на Pralus могат да бъдат намерени в София в магазин Farenah Concept на Съборна 1А

повече – на chocolats-pralus.com текст величко михайлов

THE FRIDGE

хладилник за съхраняване на изкуство. в софия

ладилникът не е галерия, не е институция, нито организация с идеална цел, нито център за съвременно изкуство. Това е просто неофициално и независимо място, където от юни тази година ще се показват работи на млади художници. В най-добрия случай място, където артистите ще могат да правят каквото искат, без да се съобразяват с друго, освен със собственото си желание. Такава е смелата идея на Ивана Ненчева и Наталия Тодорова, които го създават и стопанисват. Двете млади дами съвсем скоро са завършили Художествената академия и от известно време споделят едно ателие, в което правят своите скулптури от стъкло. Целта им не е да трупат актив като „галеристи“, а по-скоро да осигурят свободен терен за действие на многобройните си приятели художници, както и да разширят техния кръг. А това е стратегия, която според историята на изкуството може да проработи много

ефикасно. Избраното пространство с полуиндустриален, полунеглиже вид е част от голяма сграда в процес на ремонт и като цяло (поне в началото) ще създава усещането за строителна площадка. То се намира в подземния етаж на бившия цех към фабрика Христо Ников за шоколади и вафли. Специфичната геометрия на помещението е много гостоприемна за експониране на видео и страшно благодатна за изкушените да се показват така наречените site specific installations. Името The Fridge идва от желанието за замразяване или спасяване на съдържанието на Хладилника от всякакви вредни промени и влияния, които застрашават изкуството, когато е подложено на външни намеси – институционални, икономически, кураторски, критически или пък медийни. Тогава възниква въпросът за липсата на финансиране, но пък тя се компенсира най-добре с желание за работа. Освен това се предполага, че именно това гарантира наличието на висока

мотивация. На какъв принцип ще се извършва селекцията на художниците и как мястото ще се отличава от останалите съществуващи независими пространства за съвременно изкуство? Това е най-интересният въпрос, за чийто отговор ще трябва да почакаме и внимателно да следим това, което предстои да се случи в Хладилника. Откриващата изложба ще е с късометражни филми на Revo Films и Петър Кондев, с видеоинсталации на Петър Станков, както и с фотографии на Галина Цанева. Освен това ще има музика на живо от feon и halojo, а пък Невена Горянова ще участва с интерактивна акция. откриването на Хладилника е на 17 юни, 20 часа, ул. Овчо поле 122, София. повече – на inartglass.com текст даниела радева фотография едно

МАЛКИЯТ БРАТ новият кросоувър на nissan е златната ябълка

омпактният кросоувър трябва да привлече по-конвенционално настроените купувачи, които досега са отдавали предпочитанията си на по-скромни по размери автомобили с пет врати. Маркетинговите специалисти на Nissan са уверени във възможностите на Qazana и на автомобилното изложение в Женева беше потвърдено, че производството на серийния модел отговаря на най-високите изисквания на съвременното автомобилостроене, по думите на Карлос Таварес, старши вицепрезидент на Nissan. Qazana ще затвърди позициите на марката като пионер в налагането на кросоувърите на световния пазар. В този сегмент успехи вече записаха Murano – на пазара е второто поколение на модела и популярният в Европа Qashqai, и по-големият Qashqai+2 със седем места. Компактните размери на Qazana го правят изключително подходящ за експлоатация в градски условия с дължина 4060 мм, височина 1570 мм и широчина 1780 мм. Междуосието на возилото е 2530 мм. При представянето на Qazana бе акцентирано на факта, че дизайнът на модела е съчетание от чертите на SUV возило и

спортен автомобил. Чертите на концепта подсказват близкото бъдеще на дизайна на кросоувърите – заоблени форми, начупени с леки ръбове, издути калници и внушение за скорост и стабилност – все заемки от света на спортните автомобили. Дизайнерите са се постарали да осигурят пряка връзка между екстериора и интериора на автомобила – пространствените решения в купето повтарят външните линии на модела. На таблото се отличава разположен централно екран, на който излиза информация за основните системи и цялостната работа на автомобила. Производствената серия на Qazana едва ли ще изглежда толкова екстравагантно, но дизайнерите на Nissan ни демонстрираха поредното си успешно творение в класа на кросоувърите и е въпрос на време по-малкият брат на Qashqai и Murano да повтори техните успехи.

текст емануел воев

MINI НА КАРАВАНА

любимият ни сезон. любимата ни MINI кола. любимата ни дизайнерска каравана.

райбрежните курорти все повече заприличват на миш-маш от умалени несполучливи градове с лош вкус. Къмпинг, палатки и диви места си остават най-приятните и добри опции за хубава почивка. Нашият блян за подобно пътешествие в един идеален свят е с малкия мощен звяр MINI Cooper S Clubman, сребристата американска класика караваната Airstream и дизайнерските мебели на Republic of Fritz Hansen. Тройна комбина, от която сърцата ни пропускат удар. Прекрасната задруга между тези марки с определено подчертано отношение към красивия дизайн е инициатива, представена пред света тази пролет на мебелното изложение в Милано. Концепцията е готова да атакува пазара на сърфисти, авантюристи и къмпингари, за които максимата човекът е човек, когато е на път важи само при условие, че човекът е и в красивия си подвижен дом. Промените и адаптациите са помислени така, че да паснат на този тип „мобилен“ и „при-

роден“ начин на живот. Автомобил и каравана са решени еднакво цветово и стилово, така че да не останат незабелязани на плажа. Тъмният черен фон влиза в контраст с белите джанти и яркозелените декоративни елементи, които минават по стъклата, фаровете и рамката на радиаторната решетка на MINI. Те се повтарят и в интериора, където тапицерията е удачно решена от неопрен. Вторият ред седалки липсва за сметка на по-голямо място за багаж, а той включва всякакви глезотии, като поставки за спортна екипировка, възможност за превоз на оборудване за гмуркане и дори бутилки за кислород. Покривът на Clubman е пипнат със специален багажник за сърф. Прикачената отзад каравана Airstream достойно допълва MINI в дизайн и функционалност. Тя е с удобни и доволни размери, дължина от 6,8 метра и с уникална опция за цялостно сваляне на една от стените с помощта на електромотор.

Така се оформя платформа, която крие само приятни изненади – вградена ложа, идеална за слънчеви бани. Подът на караваната е покрит с дървени панели, подобно на палуба на яхта, а задната стена е декорирана с цветни мотиви. Две дъски за сърф влизат изобретателно в ролята на етажерки. И точно в този момент се намесва тежката артилерия при мебелите от Копенхаген. Едни от най-любимите и атрактивни скандинавски форми в дизайна – тези на Fritz Hansen – обзавеждат каравана за чудо и приказ. Маса Superellipse, заобиколена от четири Series 7 стола, и две кресла Swan предоставят идеалното място за отдих вътре или вън. И лятната ваканция никога вече няма да бъде същата... мебелите fritz hansen се предлагат от gamma design, ул. христо белчев 8, софия текст адриана андреева

ALL THINGS ORDINARY

новото списание за фотография от ел ей

амо най-обикновени неща, моменти и хора занимават редактора на поредното за тази година ново печатно издание. То идва от Лос Анджелис – безспорно любимото място в момента за субкултура и готини творчески проекти в САЩ. Негови контрибутори са хора от цял свят, някои по-известни, други – изобщо неизвестни, но всички – въвлечени в една и съща тема и усещане за обекта пред обектива. Първият брой е лансиран тази пролет с цена $8,50, цветна корица, квадратен формат и хартия, произведена не от дървесина. All Things Ordinary започва своя живот като блог със същото име през декември 2006. Главен инициатор и редактор е Кара Маркс, която като хоби следи работата на различни фотографи от цял свят чрез техните блогове или сайтове. В продължение на няколко години тя натрупва значително количество добри снимки, които мечтае един ден да под-

реди и пусне в печатно издание. В края на 2008 Кара започва да изпраща мейли към авторите им и силно стиска палци да получи положителни отговори от тях. Пред нас тя споделя: „Повечето изглеждаха като стреляне наслуки в тъмното, но веднъж, когато започнах да получавам обратно мейли, всичко се подреди доста бързо и благополучно.“ Нейното мнение относно печатните медии е, че те няма да изчезнат никога, а дори ще стават по-добри. „Да прелистваш страниците на наистина уникално и вдъхновяващо списание – ще си остане непокътнато като усещане. И тук най-важните думи са – наистина уникално, иначе би било само хартия, а аз предпочитам да запазя дърветата и да отида да чета блогове.“ All Things Ordinary по план ще излиза от два до четири пъти в годината, а темите винаги ще са фокусирани върху хора в ежедневни ситуации. Ще се търсят кадри, които отразяват

моменти на тотална уязвимост, такива на неприкосновеност или замечтаност. Дебютният брой включва 20 фотографи, които въртят камерите си около творческото задание „будни момичета в леглото“. Натрапчиво минималистичната визия от корицата на матрак от Bryan Schutmaat само загатва за стила в следващите страници. „Спалнята е място, което е едновременно топло, уютно и лично, но и доста самотно понякога“, обяснява първата тема на списанието Кара. Селектираните фотографии внушават уязвимост и момичешка очарователност, умерена сексуалност, а понякога депресия и тъга. Приятен, кратък и точен поглед върху на пръв прочит нищо особено идея.

повече – на allthingsordinary.net текст адриана андреева фотография списание all things ordinary

събитията в радиус 1000 км от софия

382 км Белград | Сърбия Simply Red | 26 юни | Kalemegdan

580 км Суботица | Сърбия Etnofest 2009 | 1 – 21 юни | Various Venues | etnofest.org

585 км Истанбул | Турция Balkan Soundz Festival | 28 юни | Maçka Küçükçiftlik Park

726 км Неум | Босна и Херцеговина Neum Animated Film Festival | 27 юни – 2 юли | naff.ba

769 км Будапеща | Унгария Flying Lotus | 12 юни | A38 Buju Banton | 28 юни | A38

882 км Марибор | Словения Festival Lent | 26 юни – 11 юли | lent.slovenija.net

селекция елизабет вълчева

Heimatland фотография едно селекция габриела колева в ролите виолета/ivet fashion, phoenix в кадър дънки replay, бяла риза g-star, колие от пера replay, шапка архив извън кадър мъжки елек tom tailоr, гердан miss sixty, бели дамски ботуши g-star

балада за пинко КОМЕНТАР ОТ БОРИСЛАВ ИЛИЕВ

Преди отново да е започнала цялата дандания около гей парада в София на 27 юни, авторът изразява скромното си хетеросексуално недоволство относно факта, че още си нямаме нормален гей парад

алко ми е неудобно и тук да намесвам Европейския съюз, обаче няма как. Като член на развития свят изисквам правото, ако реша, да мога един ден в годината за няколко часа да се разходя по главната улица, облечен в кожени панталони, гол до кръста, с гола глава и 40-дневна брада (или съответния доминиращ гей дрескод), на фона на гадно техно, идващо от няколко камиона. Един обикновен гей парад. Толкова ли е много? Не искам нeщо голямо като карнавала в Рио или нещо по-креативно като бой с домати или портокали. Или бикове, които да гонят тълпа от малоумници. Толкова ли е трудно да се държим като възрастни хора и да намерим някакво решение? Привържениците и противниците на гей парада са убедени, че абсолютно нищо не ги обединява, а това просто не е така. Ето един пример: всички български мъже (каквито и да са техните сексуални предпочитания) биха били повече от доволни, ако всички шведи станат хомосексуалисти. За гейовете се разбира от само себе си защо. За останалите от нас това ще бъде един по-добър свят, пълен с еуфорично тичащи към обятията ни шведки. На фона на онова

парче от Спасители на плажа. Апропо, като казах Швеция, на първи май тази година гей дебатът там приключи. С 261 „за“ и 22 „против“ шведският парламент прие правото на брак независимо от сексуалната ориентация. От 2003 хомосексуалните двойки там имат право на осиновяване. И ако вярваме на войнствените хомофоби, то трябват само няколко годинки, докато всички шведи се намерят един друг и дойде локуменосладкото бъдеще, пълно с еуфорично тичащи към обятията ни шведки (да, признавам, че тази картинка ми харесва много). Аз доколкото разбрах от миналогодишния медиен дискурс, основният недостатък на парада е, че ако случайно човек е извел детето си и то види участниците, шансът това дете да развие сексуални предпочитания към хората от неговия пол е равен на 100%. Щом проблемът лежи на повърхността, ето едно решение: всички участници да бъдат облечени в големи животински плюшени костюми. Така искането за равни права независимо от пол, сексуална ориентация, раса, религия, социално положение и т.н. ще бъде добре онагледено. А и детето, като пита: „Тате, какви са тези 500 плюшени животни и 1500 хора с камери?“ Отговорът е: „Снимат Сънчо. Яж си сладоледа и стига ми пили нервите с тези въпроси!“ При положение че дотук изложеното не ти изглежда в унисон със сериозността

на темата, искам ясно да заявя: Подкрепям напълно всички аспекти на гей движението. И ако това би променило нещо, не само бих се облякъл в костюм на розова пантера, ами бих си сложил и два зелени вибратора в ушите (ако успея да намеря костюм с достатъчно големи уши). Защото в момента бракът и осиновяването не са права, а просто временни привилегии, които изчезват на секундата, ако не си/престанеш да бъдеш хетеросексуален. Което ме кара да цъкам разочаровано с език. Готов съм дори да се сблъскам със ситуацията, в която някой от другите парадиращи идва при мен и ми казва: „Секси, така и така, хайде да се скрием двамата от дъжда.“ Просто най-тактично ще му отговоря да ме хване за... Е, предполагам ще използвам друг израз. А, освен това ми се иска на стари години да мога да отворя фотоалбума и да кажа: „Ето, дядовите, тук сме 20 години след падането на комунизма. Аз съм тази розова пантера. Не. Не тази. Това е една шведка, която еуфорично изтича в обятията ми. Аз съм тази с двата зелени червея в ушите. По това време човек още можеше да си вземе шапката и да иде където му скимне, без никой не знае къде е той. Хайде, бягайте навън да си играете и не прескачайте оградата, че следя всяка ваша стъпка през Гугъл мапс. И не се прибирайте преди пет часа, че с баба ви имаме работа.”

достатъчно добра ли е добрата новина? КОМЕНТАР ОТ ПАВЕЛ ЯНЧЕВ

Авторът се смята за умерено критичен и със сигурност не иска да е песимистичен. От друга страна, е дипломиран архитект, работи в Брюксел и не може да се сдържи

ма една новина, която обиколи световните сайтове за дизайн и архитектура. В нея този път нашата мила България не беше спомената в един текст заедно с протести или еврофондове, атентата срещу папа Йоан-Павел II или трупа на Чарли Чаплин. На 29 април беше обявен печелившият проект на Доминик Перо в конкурса за правителствен център в местността Къро в София. В конкурса участваха Заха Хадид, Норман Фостър, Масимилиано Фуксас и два български екипа. Културната общност по света припада от възторг при споменаването на всяко едно от тези имена, а този път те взеха, че обърнаха внимание на София всичките заедно. Факт е, че конкурс от подобна величина в България не е правен в моя (и далеч не само в моя) съзнателен и несъзнателен живот. Шестте примера за дизайн и архитектура на най-високо ниво са изложени в Галерията за чуждестранно изкуство до 6 юни и си струва да се видят – най-малкото защото става въпрос за средата, която обитаваме. Аз няма да коментирам стойността им, както и дали това са най-гениалните попадения на авторите им – красноречиви мнения ще видите из блогосферата. Архитек-

турата и градското планиране (както и продуктите им) никога не са само бели или само черни, независимо колко велики архитекти и урбанисти работят над тях. Те се създават за дълготрайно ползване от много хора на цената на огромни инвестиции и това неминуемо води до спорове и престрелки в оценките им. Ще кажа обаче това: за да имаме добри резултати след подобен конкурс, много други елементи от цялостния план на София трябваше отдавна да са изпипани докрай. Защото дори такива светила като Перо, Хадид и Фостър със своите проекти не са способни да решат изначалните и дълго отлагани проблеми на града. Тях трябва да си ги изринем сами, и то преди да започнем да мечтаем за дизайн и архитектура на световно ниво. Не е тайна, че в последните 10-15 години столицата ни расте с бързината на мумбайско предградие. Много политически стъпки трябваше да направят мъдрите й управници с цел да получават своевременно информация за непрекъснато променящото се население и неговите нужди. Както и да реагират на нея, разбира се. В атмосферата на руски провинциален град и сред очевидната липса на градски комфорт е ясно, че тези стъпки изобщо не са предприети. Проектът за мегаломанския правителствен център, в който буквално може да се побере администрацията на целия Европейски съюз, не е съобразен даже и с бъдещия устройствен план на София. Задължи-

телно е подобни комплекси да бъдат най-малко свързани с метро и работещ градски транспорт, а при така избраната местност това не е случаят. Тоест при евентуалния строеж на новия правителствен център всички тези пропуски и грешки ще донесат задълбочаване на сегашните нерешени проблеми и влошаване на качеството на живот. И друг момент, преди около шест години в Москва започна строежът на грамада от небостъргачи, наречена Москва сити – еквивалентът на това, което правителството иска да построи в София, но с много по-добро обвързване с транспорта и градското планиране на Москва. Строежът напредна доста, но въпреки това стъклените кули на Москва сити ще замръзнат недовършени за дълго заради икономическата криза. Така че въпросът е: има ли изобщо България финансов ресурс да построи проекта на Перо? Сега ли е времето за безполезни градски структури, които Париж, Брюксел и Йоханесбург са строили през 70-те – при положение че градът ни страда от елементарни проблеми като транспорт, липса на паркоместа, разрушаване на безценно историческо наследство и отблъскваща градска среда? Нищо чудно следващото правителство да оцени потрезво ситуацията на българската икономика и да реши да не строи този правителствен център. Така световната архитектура ще остане само в рамките на изложбата.

аз, социалният мутант КОМЕНТАР ОТ РАЙКО БАЙЧЕВ

38 Авторът смята, че точно тук е мястото да напише: „Посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мен!“

з, социалният мутант, мечтая за свят, в който е невъзможно да се изгубя, избягам, да се увия в анонимност и хората да се питат: абе, с онзи пич какво стана, някой да го е чувал? Свикнах да се споделям толкова много и толкова често – че мога да си напиша автобиографията не по спомени, а по логовете. Мултиплицирам се, клонирам, опаковам в десетки профили и се излъчвам към света по десетки трасета. Това е моята нет-шизофрения. Всъщност аз не бях шизофреник. Станах. А сега ни е добре на всички, питай когото искаш от нас. Форумът, да ти кажа за форума. Обожавам форумите. Форумът е обществен кенеф. Влизаш, акаш, излизаш. После влизат други, акат, излизат. Veni, vidi, shitty. Аз имам нужда от този кенеф. До него ходя по-често отколкото до истинския. Аз, социалният мутант, имам малка, го-

ляма и грамадна нужда. Форумът е моята грамадна нужда. Постоянно се изхождам форумно. Иначе направо ми се подува стомахът и ме стягат червата. Без майтап, нуждата ми от цялата тази работа е и чисто физическа. Аз, социалният мутант, съм убеден, че светът се нуждае от моето мнение. Мога да си дам мнението за: балет, литература, кино, театър, политика, щанги, технология на рибената супа; и още за: финансовата криза, млякото с канабис, почивка в Халкидики, роклите без презрамки, комунизма, бедняка милионер, милионерите, бедняците, световното правителство; и още за: Стоичков, Азис, салати с риба тон, Ивицата Газа, Виктория Сикрет, Виктория Бекъм, Victory Light, господи, дори мога да се изкажа за дискусията „тампони или дамски превръзки“, какво като съм мъж, и от това разбирам. Вие какво, ще оспорвате свещеното ми право да си давам мнението? Имам професия: съдник. За нея никой не ми плаща, но пък ми доставя удоволствие. Аз, социалният мутант, съм на летящото килимче, разположен над

всички, наблюдавам хората отгоре и се произнасям. Посочвам. Казвам. Отсичам. Не знам за Едиповия, но от малък имам Божествен комплекс. Интернет ми дава шанса да си го реализирам. Наскоро ми казаха, че ако ме слушат, хората не трябва да гледат нито един филм, да не гласуват за никоя партия, да не се женят, да не се целуват, да не пътуват, да не практикуват йога, да не ядат пастет или тулумбички. Вероятно намекват, че съм кофти тип, на когото нищо не му харесва. Не е вярно, че нищо не ми харесва. Просто тук, от килимчето, всичко ти се струва дребно и незначително. Аз, социалният мутант, признавам, развих зависимост. Мишката изяде книгата, изяде ми и задника. Засмука ме и сега съм в някакъв интернет вакуум. И ми трябват хора. Имам нужда от вас. Ако ви няма вас, вашите животи, истории, проблеми, няма да има върху какво да паразитирам. Ще пукна сам във вакуума. Затова елате. Разказвайте. Споделяйте. Обичам ви всички.

THE BULLETS една банда с нечовешка история показва как и защо рокабили стилът се възражда всяко десетилетие

he Bullets, или гръцките Surf-a-Billy Outlaws, забиват без спирачка вече 21 години. От създаването на бандата през 1988 в Солун до днес са се случили редица промени, най-вече в състава й, но едно нещо се е запазило – любовта към рокендрола, веселбата и оптимизмът в живота. Историята на Куршумите, подобно на историята на звука им, трудно може да се пресъздаде в един параграф. Но както рокабили стилът разтриса моралните устои на пуританите от 50-те години до днес, така The Bullets са живото доказателство за уникалността на тази музика. Някои неща задължително трябва да се чуят и видят, а пък ние ще имаме щастието да подивеем с The Bullets на шести юни. Ако някой си е мислил, че те ще се откажат да дойдат пак след „онзи“ токов инцидент при първото им посещение, не е познал. The Bullets не се отказват. Никога! Вокалът и китарист на бандата Shokin’ Steve бе така любезен да отговори на няколко въпроса и да ни разкаже туй-онуй за музиката през погледа на един рокабили ветеран. За начало, кажи ми кои са нещата, които описват The Bullets най-добре? Бира, хумор, забава, приятелство и истинска любов към рокендрола! Как така една гръцка банда забива рокабили толкова брилянтно? Добрата музика няма родина. Ако искаш да направиш нещо, просто трябва да го направиш както трябва. След 21 години на сцената можем да кажем, че имаме достатъчно опит не само в композирането, но също така в продукция и сценография. Всъщност тези три неща са може би най-важните за създаването на една истински добра банда, нали? А ако искате да разберете какво ни накара да забиваме този звук, просто погледнете текста на класиката на Johnny Brunette’s Rock’n’Roll Trio - „Rock Therapy“. The Bullets имат луда история зад гърба си, но продължават да вдъхновяват хората. Как го правите? Ние не свирим типично или класическо рокабили, но широкият диапазон от неща, които сме слушали, ни дава възможност да изградим свой уникален звук. През всички тези години ние се докоснахме до редица стилове и преминахме от геридж до сърф и от нео към траш рок. Но същността остана непроменена, това е специфичният ни 100% европейски teddy

boy рок. Друго важно нещо е, че всяко наше шоу е различно, театрално и импулсивно. Предполагам, че това са някои от причините... а пък и The Bullets винаги са били иновативни и неочаквани по някакъв начин. А какъв е статутът на рокабили в Гърция? До каква степен този стил е популярен или ъндърграунд? Рокабили и като цяло всеки тип истински рокендрол претърпява развитие и израства, но ако трябва да сме честни, ние никога не сме очаквали или искали да бъдем мейнстрийм. Все пак този стил е твърде оригинален за музикалната индустрия, нали? Ние принципно не вярваме в концепцията за ъндърграунда. Може ли някой да обясни къде точно е границата между популярното и ъндърграунда? Има само три вида музика: Добрата, Лошата и Грозната! Има един лаф, според който 60-те са 90-те, обърнати наопаки... само че сега сме в кенефните години, а пък ставаме свидетели на нещо като възраждане на този шейсетарски рокендрол дух в много от големите световни градове. Какво е твоето обяснение за това? Всичко е въпрос на мода, приятелю. Духът на 50-те владее масите и е насочен към притежанието на коли, обувки и аксесоари. Но не и към музиката. От друга страна, след началото на 90-те нищо особено не се случва в музикалната сфера, а е особено трудно да си представим, че нещо революционно ще се случи в бъдеще. Докато рокабили е най-старият и жив стил, който продължава да говори на коравите млади сърца. Хайде, хора, нима не разбирате, че рокабили стилът се променя и модулира всяко десетилетие. Ако трябва да опишеш перфектното рокабили парти, как би изглеждало то? О, да! Рокаджиите обичат да се занимават с мадами, пиене, странстване, каране на мотори, цапане, бой и танци така, както никой друг не може. Добавете към всичко няколко луди татуирани момичета с конски опашки и дълги крака в мрежести чорапогащници и имаме това, което ни трябва за най-лудото парти. Добре де, знам, че фантазирам леко, но няма голяма разлика между яките рокабили партита в Солун и тези в мечтите ни. Трябва да дойдете, за да видите сами. Как намирате баланса между удоволствието, което музиката носи, и парите, необходими за създаването й? По-добре попитай жена ми. Аз лично

превърнах хобито си в бизнес. Съсобственик съм на On Stage Records и рокендрол магазина Kotzak. Избрал съм трудния начин за оцеляване, финансово погледнато, но съм щастлив да работя нещо, което обожавам. Вярно е, че след толкова много години и стотици шоута The Bullets работят на професионално ниво, но парите никога не са достатъчно. Кризата в момента не позволява на собствениците на клубове да харчат толкова пари за банди както преди. Ние обаче свирим за кеф. Парите са добре дошли, но определено не са причината, поради която The Bullets съществуват. Предстои ви втори посещение в България. Какво се промени от първото ви идване тук по отношение на музиката и вас самите? Отношението към музиката си остана същото. Най-явната промяна е замяната на нашия басист – вместо Wrongman към бандата се присъедини George, един много талантлив младеж, който свири на контрабас. Той също така свири и на бас китара, но за участието в София ще носим тежката артилерия. От първото ни посещение в България помним прекрасното гостоприемство от страна на Go Citizen! и ентусиазираната тълпа. За жалост е невъзможно да не помня и токовия удар на сцената, който едва не ме уби. Според лекарите съм адски късметлия и това, че съм жив, си е чисто чудо. Бог ме спаси с малка помощ от страна на обувките ми с метални подметки. Какво ново можем да очакваме от вас скоро? Траклистът за новия ни албум е завършен и сме готови до няколко месеца да влезем в студио за записи. Ще издадем и 7-инчово EP за нашите приятели Black Raven, а нашата версия на „She’s Wicked“ ще бъде включена в предстоящата компилация Illegitimate Spawns 2, посветена на легендарните Fuzztones. Следващия ноември стартира новото ни турне, което ще продължи до април 2010 и ще мине през десет европейски държави. Музиката ни ще звучи и в един независим американски рок филм, който се очаква да е готов през есента на 2010. Искате ли още? The Bullets свирят на 6.06 в клуб Backstage. Още информация – на gocitizen.net повече – на myspace.com/fuzzbitten интервю ивайло спасов фотография архив the bullets

КАМЕН КАЛЕВ източни пиеси e впечатляващият дългометражен дебют на българския режисьор

стински филм. В него София изглежда като истински град. Диалозите и героите са истински. Историята също – буквално. Започва бавно, потъва надълбоко, хваща неусетно и държи доста. Има тъжно, смешно и много красиво. Много е хубав. Би могъл да е правен навсякъде. Би бил хубав навсякъде. Иначе фактите вече ги има по всички вестници: Камен Калев е на 33, от Бургас. Идва от школата на френския Фемис, едно от най-добрите филмови училища в света. Заснел е десетки реклами. Заедно с Димитър Митовски корежисира късометражките Върнете заека и Лошият заек. Източни пиеси е заснет за пет седмици. Работи се за малко или никакви пари, но екипът вярва в проекта и дава всичко за него. Тоталната химия и синергия помежду им си личат навсякъде. Самият начин, по който филмът се случва, е магия: първо, отникъде се появява Ангел Христанов, който няма общо с киното, но се решава да финансира целия снимачен процес. После Камен и неговият най-добър приятел, партньор и копродуцент Стефан Пирьов се оказват без лев и докато сами си монтират филма на лаптоп, буквално няма какво да ядат. После отиват на фестивала в Сараево и там един десетминутен разговор довежда до връзка с шведското НФЦ, които в крайна сметка финансират постпродукцията и звука. Междувременно дистрибуторската компания Memento отговаря на мейлите крайно възторжено – за Камен те са перфектните, защото разпространяват само няколко, но изключително качествени заглавия за година (в момента сред тях е филмът, който спечели миналогодишната Златна палма). И като стана дума за Кан, една сутрин в 6 пристига и пълният с комплименти мейл на Оливие Пер, шеф на Петнайсетдневката на режисьорите. „Особено изненадващ и вълнуващ, Източни пиеси рисува картината на няколко поколения българи, на държавата и актуалната политическа ситуация, без да изпада в нравоучителни внушения“, казва той. Филмът е официално селектиран за Петнайсетдневката наред с филм на Копола и отзивите на критиците са повече от позитивни. „Ако пропуснете това заглавие, ще изглеждате глупаво след пет години“, пише френският Liberacion. Остава само да ти разкажа сюжета, за да те въведа в разговора. Това няма да помогне особено – трябва просто да гледаш филма. И после пак да се върнеш към това интервю. Или най-добре – да го прочетеш в пълния му троен обем на edno.bg. Но все пак: Източни пиеси е филм за двама отчуждени братя. Христо има проблем с наркотиците. Брат му се е забъркал със скинарите. Агресията на последните към едно турско семейство случайно ги събира. В ролята на себе си е истинският Христо – приятел на Камен от детинство, вдъхновил историята. Във филма краят на неговата история е позитивен. В живота не е – малко след края на снимките Христо умира.

Откъде дойде идеята за филма? С Ицо сме израснали заедно в Бургас, но аз, като заминах на 18, и се изгубихме. Като започнахме да се виждаме, пак ми стана много интересен с присъствието и проблемите си. Oтначало беше куул, изглеждаше като да се е откачил. Но постепенно започна пак да ми се доверява и да изказва някви страшни болки от цялото си съществуване. Това така си ми стоеше в главата и изведнъж ми се нареди като структурка и много бързо я записах, буквално една сутрин на едно тефтерче – гръбнака на целия филм. Защо избра точно тези проблеми, скинарите, турците? Скинарите даже не исках да са в някаква конкретна стилистика. Просто искахме агресивна група, бруталяги, които избиват комплекси. А иначе в основата на проблемите на Георги и Ицо е едно нещо: човек не знае какво му се случва. Живее като робот и в един момент е в клопка на някви проблеми, които не знае откъде са дошли. Не е достатъчно осъзнат, не е достатъчно свързан със себе си. Защо има толкова силно документално усещане? Проектът си го искаше. Ицо някак си го повлече това нещо. Аз в началото се чудех дали да не е актьор и после си дадох сметка, че ще загубя много от детайлите – и физически, и от цялата му същност. Тоя абсолютен непукизъм и в същото време смесицата от лекота и хумор, тая чиста душа. Без никви конформизми, суперпрям. Какво се случи с Христо? Ицо вече го няма, но ние сме заедно. Ицо е филмът, това беше неговия дневник, а от сега нататък неговия паметник. А той толкова се кефеше. Всички бяхме много приповдигнати, че това може да обърне нещо. Щото то това е филмът. За тия хора, които не намират как да се измъкнат и нищо не могат да направят. Как избра другите? Аз познавам много актьори покрай рекламите, но ти си представяш някъв човек и най-хубаво е да го познаеш, като го видиш. Но с всички беше различно. Примерно Дрега, индианеца (реален типаж с расти от софийските улици), го познавам открай време и беше много смешно, защото исках да му направя проба, обаче не мога да го открия – той няма телефон. И вече сме в пълна подготовка, бягаме насам-натам и

Ники ми звъни и казва „Дрега е на Седмочисленици!“ и аз тичам с камерата и с един лист с реплики, а той е проснат в градинката, в 2 по обяд, и не мърда. И не мога да го събудя – ритам, дърпам, ръмжи нещо, прибелва очите и аз го снимах така, отгоре, с телефона. Дядото накрая също е тотално истински. Той е на Ботев единственият жив роднина и е жива история, знае за царския род повече от самия Симеон. И наистина събира кашони. На един приятел е като наставник, той просто отива там и има тотално чистене, без дори да си говорят. Как беше усещането на терен? Някак си имаше много яка енергия още от самото начало. Хората се включваха, поддържаха тва нещо и се кефеха. Даваха от сърце и имаме наистина помощ от хиляди места – и то наистина безрезервна. И това беше супер зареждащо. Ти самият сега какво мислиш за филма? Най-много ми харесва, че го чувствам истински. Не ми е пресилен, верен ми е. Това е, което най-много ми харесва. Сега вече дали ще докосне повече или по-малко хора не зависи от мен, дори и от филма, това са други процеси. От какво те беше страх? Ами то не може да се каже страх. Чудех се през цялото време защо трябва аз да я разказвам тая история. В един момент много хора идват отвсякъде, ти ги убеждаваш да работят за без пари и много енергия се събира, за да ти уйдисват на акъла, дет се вика. И се чудех аз ли съм тоя човек и защо аз трябва да го правя това нещо. Достатъчно ли е ясно какво имам да кажа, или защо трябва да го казвам, мога да го споделя с пет приятели и това да е. Това е тоя, така да го кажем, страх да не си някъв самовлюбен тип, който си играе на режисьор. И в крайна сметка не можеш да си отговориш, но стават нещата, всички почват да харесват филма. Как реагира на новината за Кан? Екипът беше в пълна еуфория. Не мога да ти опиша каква радост, защото все пак са вярвали. Иначе съдбата на филма е да се пусне тука в три салона за няколко седмици и това е. А пък българската публика не е подготвена за такива филми изобщо. И то е нормално, такова ни е времето. Нямаме кинопублика, тепърва трябва да се създава. Нямаме в писането, в нищо, няма критерии. Но това е нормално. Какво обичаш в киното и кого харесваш като режисьор? В съвременното кино може би единствените, които наистина много харесвам, са Иняриту и Фатих Акин. Според мен те са двамата световни много силни режисьори. Babel като тема нещо не мога много да вляза във филма, ама има такава режисура, че ебати кефа. Какво ти се снима сега ? Какво ти се разказва? Има много яки неща. Имам един драфт, супер идиотски, но не му е дошло времето още. Малко странна идея, но ми е много присърце. Има една книга, която много ми се ще да адаптирам на един руски автор, но сега не ми се говори за това. Нямам права още. Тя е за същите неща, но по много брутален начин разказано. Става въпрос все за осъзнаването на хората. Свързването на човека пак с него самия. От тотален робот да стане пак човек. Има хиляди начини да говориш за това и за мен винаги е интересно, щото то винаги носи нещо позитивно, вкарва знание в човека и това знание е равно на лекота. easternplays.com интервю бистра андреева фотография 1

СВАМИ САТЯДХАРМА простотата идва след осъзнаването

вами Сатядхарма Сарасвати е ачария (висш учител по йога) и директор на курсовете Yogic Studies в Бихар йога бхарати, института за висши науки по йога в Бихар, Индия. Родена в САЩ, практикуващ йога и йога учител. От 30 години преподава йога в Индия и много страни по цял свят по изричната препоръка и благословия на нейните духовни учители Свами Сатянанда Сарасвати и Свами Ниранджан Сарасвати. През май тя беше за първи път в България като лектор в Европейската йога академия и за три лекции и практики в София на тема медитацията. Този разговор е проведен след разходка в района на Врачанския балкан, Клисурския манастир и село Горна бела речка. Защо простотата е важна в живота? Защото ние сме били прости и защото тази простота е в нашата основа. И защото, когато сме били прости, обикновени, тогава сме били и щастливи също така. И не сме мислили, че имаме нужда от толкова много неща, както чувстваме сега. Сега сме загубили себе си. Когато сме били прости, сме имали себе си, своето единство със себе си и общността около нас. Но сега нещата са станали много сложни. Ние си мислим, че нямаме достатъчно и ако нямаме достатъчно, следователно не сме достатъчно добри. Другите хора имат повече от нас и ние също трябва да го имаме. И като мислим така, цялата наша умствена енергия отива навън, търсенето на това или онова. И никога не намираме това, което ни дава щастие и доволство. Това постоянно търсене ще ни доведе до лудост, но никога няма да ни направи щастливи. Но ние сме били други, попрости и можем да се върнем към това време, да го видим по нов начин. Ние сме били щастливи. Така че отново можем да бъдем щастливи. Да се опитаме да опростим живота си. Простотата е признак на духовността също така – вижте монасите, монахините – те живеят просто, те са се отдали на това да имат по-малко. Да живеят просто. Което прави и ума такъв. Простотата цел ли е в йога, или метод за постигане на целта? Простотата е качество. Нито е цел, нито е метод. Качество на ума. Качество на нашата личност. За да я развиеш... Виж хората например в това село – те нямат всички тези възможности, кои-

то карат ума да се разпилява, не могат да станат твърде сложни и техният живот е прост, обикновен. Но хората в градовете имат всички възможности, всички разнообразия. И тогава те трябва да вземат решения. И тогава те могат да осъзнаят какво е просто и какво е сложно. И когато нещата много се усложнят, те трябва да се върнат към простите решения. Когато започнат да притежават твърде много или когато твърде много се идентифицират с външния свят, те трябва да се върнат към простотата, за да разберат какво наистина искат. Много хора, дори когато идват тук, много харесват простотата, която усещат, но те не знаят как да се върнат обратно, не знаят как да постигнат това за себе си. Има ли определени, не знам, как да го кажа – правила може би... Добре е да имате добри примери. Да имате около себе си връзка с хора, които разбират и които също се стремят да направят живота си по-прост, да се върнат към това, което са били. Има доста причини защо човек трябва да живее просто. Да живееш просто е изкуство. Чрез това можеш да разбереш себе си много по-добре, да намериш вътрешен мир, по-дълбок смисъл, който хората, които живеят живот, обърнат само навън, не могат да намерят. Така че това е важно. Особено е важно в място като това, където има по-малко население, има много природна красота. Така че, ако човек стане прост, той ще стане много по-богат заради цялата съвкупност от природни ресурси около него, които все още са достъпни за хората тук. Как йога може да ни помогне в този път на връщане съм собствената ни простота? Йога учи на простота. В практиките по йога вие се учите да бъдете осъзнати. Само когато имате осъзнаване, вие можете да имате и разграничаване по отношение на простотата и сложността. Ако нямате осъзнаване, как ще разберете дали искате животът ви да е прост или сложен? Вземете например тази жена, която ни приготви обяда (една жена от селото ни нагости с постен ориз с киселец и кисело мляко и баница с тиква). Тя е много обикновена жена. Не че не разбира нещата и ги игнорира, тя е интелигентна по свой собствен начин. Тя знае много. Но тя не е имала възможност да разбере как се развива

сложността и каква е разликата между сложното и простото. Просто нейните условия са били такива. И вземете друг пример на хора в градовете, които познаваш, ти самата например. Животът е много по-сложен, вие го живеете с много повече разнообразие. Защо? Защото следвате това, което се случва около вас, а то е много повече. И вие вървите след него. Защо? Защото всеки прави така и аз също ще правя така. И ни се струва, че това е необходимо за добрия живот. Няма осъзнаване какво всъщност искаме и от какво имаме нужда. Ние не мислим върху това, просто го правим, почти автоматично. От дейност към дейност, от работа към работа. И виж, йога идва на определен етап от живота ни, на определен етап от нашата еволюция и ни казва – ОК, продължавай с това, което правиш, но го осъзнавай, виж се как го правиш всеки ден, всяка минута, опитай се да разбереш процеса, просто осъзнавай какво става. И тогава, когато можеш да развиеш това осъзнаване, имаш избор. Само тогава можеш да направиш избор. Нормалният, обикновеният човек няма това осъзнаване. Като жената, която ни сготви обяда. Тя не би могла да направи такъв избор. Не би могла да избере този живот в града, който ти имаш, просто не може. Нейните условия я ограничават в простотата, с която тя живее. Но човек в града, който живее с осъзнаване, може да направи избор. Може да избере да бъде по-прост. И може да направи нещо като това, което ти правиш. Да отиде на едно тихо място, да прекарва част от времето си със спокойни дейности, да чете, пише, слуша музика, да си почива и така нататък. Може да направи такъв съзнателен избор. Може да избере да се въвлича в помалко външни дейности. Може да избере да не купува толкова много от пазара на стоки. Да бъде щастлив с по-малко стоки, с по-обикновен транспорт. И да използва времето, което освобождава, за други търсения. Простотата всъщност ти дава много повече време за себе си. Но повечето хора не знаят как да използват времето за себе си. Ако имат такова време, те не знаят какво да правят. Например – как да намерят време да се изразяват и разбират, като рисуват, пишат и така нататък. Когато имат свободно време, те го пропиляват в гледане на телевизия или твърде много приказки. Създавайки си всъщност проблеми. За да

станеш прост, наистина изисква първо да станеш много сложен. И тогава да развиеш осъзнаване какво правиш. Това е еволюцията. И тогава стигаш до момента на съзнателния избор. Тоест това не означава просто връщане към корените, а връщане с твоето ново осъзнаване? Да. И няма нужда да практикуваш йога, за да осъзнаеш това. Но йога може да помогне да осъзнаеш това много по-бързо. Иначе може да отнеме много повече време да го разбереш. И можеш да останеш много време навън, опитвайки се да се наслаждаваш на себе си, да получиш и вземеш повече. Което да те превърне в нервна топка. Развлеченията са много нетрайно и заблуждаващо нещо. Това, на което някой се наслаждава, друг почти не понася. Защо простотата е толкова сложна за нас днес? И така ли е навсякъде по света, където пътувате? Като сравнявате България с други страни, където сте били? Защото мисля, че трябва да достигнем определена точка в нашата еволюция. Точката, когато сме постигнали и притежавали много неща, научили сме всичко. И ако тогава осъзнаем живота, какво се случва с нас, тогава можем да направим промяната. И това е моментът, в който поемаме по духовния път. Трябва да достигнете точката, в която наистина разбирате, че външният, материалният свят не може да ви даде повече. И тогава ще се обърнете навътре и назад. Затова е много полезно за хората да практикуват йога дори когато са напълно обърнати навън към своите идентификации със света – своята работа, деца и така нататък. Те могат да започнат йога именно по време на всичко това. И те ще вървят по-бързо, отколкото биха вървели по друг начин. Те ще започнат да осъзнават какво правят и да правят разграничения, да опростяват живота си. Така че йога е много добро помощно средство. Йога е много полезна за хора, които са в центъра на активен и пълен живот. Тя може да им даде невероятно много. Това не е просто път за хора, които се отказват от активния живот. Йога е добър път за всеки. Дори тази жена, която ни донесе обяда, ще има полза от някои йога

упражнения, няколко прости павамуктанаси (пози за подготовка на тялото и ставите) или пранаяма (дихателни практики). Всеки може да научи тези неща. Но те ще бъдат особено полезни за хората в активния свят. Защото те са много осъзнати външно. Но не са осъзнати вътрешно. Така че йога може да им даде баланса. И може да им даде посока за живота. Нова идея за себе си. Като например – сега имам много работа, но ще опростя нещата в бъдеще, ще ги направя по-прости. Ще стана по-щастлив, по-обърнат към себе си, ще се опитам да разбирам нещата по-добре. Мисля, че тази посока на мислене и развитие е много близка на вас, на българите. Вие знаете вътрешно, че нещата са такива. Дори да не знаете и да не правите нищо по въпроса, но някакъв начин една част от вас знае това. Мисля затова, че йога е нещо много добро за хората тук. Дори и София, ако я поставим в мащабите на света, тя е един малък град. Какво е един милион души? И ако видите на този фон колко хора се интересуват от йога, идват на лекциите на йога асоциацията – това като пропорция е много голям интерес към йога. И ако погледнете в Индия, хората, които идват да се обучават там по йога, една много голяма част от тях идват от България. Това е интересно само по себе си. Усещам го и аз сега, по време на това посещение. Не го знаех преди, но сега го чувствам много силно. Мисля, че просто вие, българите, сте различни. Разбира се, всички хора и нации са различни. Когато дойдох в България, аз, тъй като не знам много за Източна Европа и въобще за Европа, тъй като много малко съм била тук, си мислех – те всички са еднакви. Как може българите да са различни от сърбите или сърбите различни от чехите? Те би трябвало да са едни и същи. Те всички имат славянски корени, били са в орбитата на руснаците... Ето такива неща си мислех, тъй като не знаех. Но сега виждам, че това е било грешно. Грешно мислене. Хората тук са много специални. За мен е интересно това, което казвате, защото се опитвам за себе си да разбера собствения си интерес към йога в политическия и социа-

лен контекст на България, на хората, които са се занимавали с йога по времето на комунизма и преди това. Много от хората, които идват в ашрама в Индия от Източна Европа, идват от семейства, които тайно са практикували и разпространявали йога по времето на комунизма. Това е доста общо за Източна Европа. Йога е била нелегална. Но Русия, Източна Европа, Гърция също, това са, исторически погледнато, мистиците на света. Те са имали този мистичен темперамент, който да им помогне да се свържат с бога. Някои от тях са станали изключително чисти, просветени. Има случаи, за които вие знаете навярно, за хора, които са умирали и тялото им не се е разложило. Можете ли да си представите за какво става дума? Това е невероятно. Това е коренът, основата, която имате. Тъй като говорим за връщане към корена. Това ниво на простота е основата на вашата култура и на хората тук. И това е било скрито по времето на комунизма. Но никога не е могло да бъде унищожено. Просто е станало недостъпно за хората. Вижте, в Индия се е случило нещо подобно, но там никога тези идеи не е могло да бъдат съвсем покрити. Така че хората винаги са можели да се докоснат до своята основа, която е духовността. Но по някакъв начин това се е случило в комунизма. Комунизмът всъщност е много материална система. Комунизмът е материализъм. Материална култура. Изцяло обърната навън. Всичко се основава на материалното. Тогава, преди време, идеята е била да се дадат повече блага, повече материални блага на бедните хора. Така че духовната, психичната страна на хората е била покрита, оставена на заден план. И сега се оказва трудно за хората да се върнат обратно и да се докоснат до тази основа, до тази част от самите тях, която е била толкова развита преди време. Това е нещото, което вие търсите. Знаете, че има нещо друго, но все още не можете да го стигнете. Не е трудно да стане. Просто трябва да го превърнете в приоритет.

УЧИЛИЩЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ проект на десислава димова за списание едно

училище за революция е проект, който предлага рамка за разглеждане на процесите и формите на политическа ангажираност на изкуството днес. той се осъществява под различни формати и следвайки идеята за тактически действия, спекулира както с пространството, така и с времето на своето протичане. за списание едно училище за революция изследва образните стратегии, с които съвременните художници очертават територията на политическото в изкуството и отвъд него Christine Wuermell Surface-Active (Appendix 01), 2009

олажите на Кристине Вюрмел изследват градската среда като бойно поле. Архитектура и графити, монументални символи на идеология или наситени с цвят комерсиални образи съставят на пръв поглед невинен ежедневен визуален екран, зад който художничката търси да разгадае ходовете на официалната политика и начините да й се противопоставим. От Европа до Америка, нито един знак не убягва на Вюрмел, чиито произведения колекционират, документират и разиграват наново скритите напрежения между почти артистичните актове на независимата градска култура, от една страна, и властта, която с не по-малка креативност се опитва да ги неутрализира, от друга. Стилизирана рисунка на Бранденбургската врата е отпечатанa в повтарящ се десен върху стъклата на берлинското метро, за да се избегне надраскването му от несъвестни пътници. Същевременно логото е своеобразна пътуваща реклама на града, която се натрапва върху всяка гледка, преминаваща зад прозорците в откритите части на метрото. Колекция от мостри на дамаски за автобусни седалки в Лос Анджелис и Берлин разкрива ярки цветове и претрупани шарки,

чиято цел е не само да се грижат за доброто настроение на гражданите и да избягват лесно замърсяване, но също и да разубедят евентуални „градски артисти“ да оставят своя следа върху тях. На фона на тези „креативни“ решения на властите художничката противопоставя образи, в които човешките фигури – независимо дали това са група шляещи се младежи, или холивудски звезди – са редуцирани до плоски знаци в двуизмерността на едно силно медиазирано пространство. Графитите – най-познатият израз на градската култура – са представени като начин за непосредствена намеса в средата, която ни заобикаля. Нашето участие в оформянето на градския пейзаж най-често се оказва незаконно и наказуемо. Вюрмел обаче вижда по-дълбоки последствия от противопоставянето между политиката на пространството и индивидуалните намеси в средата. В стремежа си да неутрализира свободните акции властта се приспособява към тях, поглъща ги и произвежда нова образност, която съдържа в себе си елементите на тази, която се е опитала да унищожи.

Кристине Вюрмел (1972) живее и работи в Берлин. Завършва художествено училище в Берлин и Калифорнийския институт за изкуства в Лос Анджелис. Работата й изследва политиката на градската среда, символите на властта, на революцията и идеологиите. През последната година има самостоятелни изложби в Bonner Kunstverein и Temporаren Kunsthalle Berlin Project Space. Участва в четвъртото Берлинско биенале (2006) и третото Пражко биенале (2007)

„Ние, долуподписаните, сме графични дизайнери, фотографи и студенти, израснали в свят, в който техниките и машината на рекламата винаги са ни били представяни като най-изгодния, ефективен и желателен начин да използваме таланта си. Заливат ни с издания, написани с тази презумпция, които аплодират работата на онези, впрегнали уменията и въображението си, за да продават неща като: котешка храна, стомашни прахчета, прах за пране, балсам за коса, раирана паста за зъби, лосион за след бръснене, лосион за преди бръснене, диети за отслабване, диети за напълняване, дезодоранти, газирана вода, цигари, рол-они, комбинезони и чехли. Със сигурност най-големите усилия на работещите в рекламната индустрия отиват на вятъра, изхабени за такива тривиални цели, които допринасят малко или нищо за националния просперитет... „ Това е началото на стегнато, културно и радикално манифесто със заглавие First Things First (Първо по-важното). Написано от Кен Гарланд, то излиза в The Guardian през 1964 г. и е подкрепено от над 400 негови колеги. Отпечатано в пълния си блясък, надолу манифестото любезно, но твърдо обяснява как на дизайнерите им е писнало от все по-проститутската роля, отредена на талантите им в ера на плитко масово консуматорство. Подчертани дебело са няколко постулата: Със сигурност има по-смислени неща, с които да се занимаваме. Не се борим за смърт на рекламата, това би било нереалистично, нито искаме да убием лекотата в нашата работа. Но всички определено имаме нужда да си преподредим приоритетите – в полза на по-полезни и дългосрочни амбиции и изобщо по-конструктивни каузи. Манифестото провокира доволно количество идеологични полемики в медиите, дизайн средите и рекламните агенции. „По необясними за мен причини все още се усеща отзвукът”, години по-късно скромно заявява Гарланд. Отзвук е меко казано. 36 години по-късно, през 2000

г., нова група дизайнери, загрижени за бъдещето на професията си, намират манифестото за по-актуално от всякога. Те решават да обновят текста и да публикуват отново First Things First в няколко от най-важните браншови списания по света. Текстът започва почти като оригинала, но като цяло звучи дори по-тревожно. Той алармира, че дизайнът е съучастник в създаването на среда, напоена с търговски послания и продукти, и това изцяло и фатално променя самия начин, по който хората говорят, мислят, чувстват, реагират и общуват. Налице отново е и апелът за по-смислена експлоатация на талантите и уменията. „Безпрецедентни природни, социални и културни кризи изискват нашето внимание”, гласи манифестото и отбелязва как консуматорството процъфтява необезпокоявано, когато би трябвало да бъде предизвиквано от други перспективи, не без участието на визуалните езици и ресурсите на дизайна. First Things First 2000 постига целта си и предизвиква дори по-мощна вълна от спорове и дискусии за ролята и потенциала на дизайна. Променящите се взаимоотношения между дизайн, бизнес, реклама и култура провокират незадавани до момента въпроси и поставят почти екзистенциални дилеми. Говори се за липсата на отговорност, ценности, идеали. „Нацистите са имали най-ефективната корпоративна идентичност на всички времена – това трябва да ни е като обица на ухото”, казва пак добрият стар и мъдър Кен Гарланд. Поставена така, темата засяга всички ни, нали? И няма давност. Хората, с които ще имаш удоволствието да се запознаеш на следващите страници, имат какво да кажат по въпроса. По-важното е, че имат какво и да покажат. Всеки от тях има свое манифесто и го подписва всеки ден, променяйки стереотипите за думата „дизайн” и коловозите на неговата употреба. И всичко това задължително с огромна доза кеф и свобода. Приятно общуване – започваме с идейния шеф на Google Creative Lab.

текст и интервюта адриана андреева, васил илиев, бистра андреева, диана и силвия бързакови

“Всичко, което правя, е свързано с комуникация”

Визитката му е чисто гениална – тя е като скрийншот на Google Search, а в кутийката е написано Ji Lee. Остава само дa удариш Enter. Освен че коментира един масов феномен, тя му върши и перфектна работа – абсурдно е да опишеш поприщата на този човек на парченце хартия. Дизайн, реклама, книги или просто нечовешки идеи – всичко е на сайта му, който пък е на трогателния адрес pleaseenjoy.com. Най-хубавото обаче е, че Джи Лий има Google на визитката си просто защото може – в момента той е самият творчески директор на Google Creative Lab. Бил е арт директор в Saatchi & Saatchi, Droga5 и Tsang Seymour Design и има зад гърба си проекти за Nike, Jaguar, Sony, MTV, Coca-Cola и Heineken. Това обаче не значи, че се е посветил на каузата да ти промива главата с консуматорски глупости и да пълни улиците с билбордове. Напротив – в това отношение Джи Лий извършва по-редовна подривна дейност дори и от любимите си стрийт артисти. Все пак той е автор на титанични некомерсиални проекти като The Bubble Project, който идва заедно с него и в София. Накратко: Върху най-нелепите и

дразнещи герои на уличните реклами и билбордове започват да се появяват диалогови балони – такива като в комиксите, в които се четат думите или мислите на героя. Само че празни. Ще устоиш ли на изкушението? Не е и нужно. Преди няколко години в Ню Йорк първи изваждат с настървение маркерите: „Какво ще правя, когато стана на 23?” започва да се чуди манекенката. Освен че е адски забавна, идеята е сериозен и красноречив среден пръст към корпорациите, които водят визуален монолог с нас. Също така напомня да си искаме общественото пространство обратно. Така че носете си нещо за писане. Идат и избори, а с тях и милиони плакати. Иначе Джи Лий е роден в Корея, израства в Бразилия и учи дизайн в Ню Йорк. Днес вече сам дава лекции – на места като Харвард, MIT, Музея за модерно изкуство в Ню Йорк (MоMA), а сега и форума на Sofia Design Week. Тук той ще говори на тема Да бомбардираш Матрицата: оспорване на очевидното и мисли да обърне наопаки общоприетите идеи за някои „дадености” в живота ни – като азбуката, арабските цифри и рекламата. Такова нещо не се пропуска.

Представи се. Аз съм дизайнер, но също така и артист. А в момента съм творчески директор на Google Creative Lab. Всичко, което правя, е свързано с комуникация. Първо си работил за рекламни агенции, след което като фрийленсър, а сега си част от екипа на Google. Как се чувстваш там? Прекрасно. Харесва ми да работя за Google, защото одобрявам самата марка. Ние се занимаваме с много социални и комуникативни проекти, а в същото време сме изключително печеливши като фирма. Освен това всеки ден научавам нови неща, все пак едни от най-интелигентните хора работят там. Страхотно място е и съм много щастлив, че мога да допринеса за създаването на Google Apps и за всички онези великолепни продукти, които милиони хора използват всеки ден. Каква е разликата в работата за рекламна агенция и за Google? Разликата е, че когато работиш за рекламни агенции, имаш много клиенти, а в Google клиентът е само един. В рекламата често правиш компромиси, създавайки нещо креативно за промоцията на продукт, с който абсолютно нищо не те свързва. С Google нещата са различни, понеже вярвам в марката и изпитвам силно удовлетворение от работата си. Гордея се да съм част от фирма, която допринася с нещо положително към света. Какви резултати очакваше от The Bubble Project? Започнах проекта в период, в който се чувствах много потиснат, защото въпреки креативния си потенциал работех в рекламна агенция. Идеите ми по онова време се сблъскваха с неразбиране от страна на доста консервативния манталитет на клиентите. Освен това много се дразнех на рекламите, които заливаха Ню Йорк, и най-страшното бе, че аз отчасти бях виновен, понеже работех в рекламна агенция. Стартирах проекта си като опит да комуникирам негодуванието си от ситуацията. В началото нямах представа какви ще са реакциите на хората. Имаше, разбира се, не особено интелигентни включвания, които бяха с явна сексуална тематика. Но останалите отговори бяха доста забавни, а някои дори бяха социално и политически ангажирани. Колко важно е създаването на

идентичност? Много е важно, понеже идентичността определя както човека, така и компаниите и марките. Когато работиш като дизайнер, трябва да визуализираш душата на даден продукт, създавайки неговата идентичност. Как би описал връзката и взаимодействието между индустрия и дизайн? Връзката между тях е много интересна, понеже тя съществува от векове. В миналото визуалният език, както и дизайнът, са се манифестирали във формата на изкуство. Имам предвид например стенописите в църквите. Навремето църквата е играла ролята на институция, а стенописите са били част от визуалната комуникация и дизайна, които са формирали идентичността й. Днес институциите са големите компании и те използват дизайна, за да комуникират идеите си. Смятам, че връзката на дизайна с индустрията става все по-интересна и все по-сложна. Ние като общество сме станали много по-образовани по отношение на визуалната информация и затова все по-трудно можем да се впечатлим от нещо. Обществото се променя и става все по-визуално, което увеличава и потребността от силен дизайн. Как се справя консуматорът с този все по-сложен език на дизайна? Консуматорите стават все по-взискателни, същевременно обаче те са и много цинични, понеже са наясно, че рекламите, с които биват заливани, не носят никакви смислени послания. Рекламите с нищо не допринасят за качеството ни на живот и това вече е всеобщо известно. Светът, в който живеем, с всичките социални, екологични и политически проблеми, които ни вълнуват, става все по-сложен. Това определя нуждата от дизайн и идеи, които да дават нещо положително на света. За щастие вече има компании, които работят в тази насока. Каква ще е според теб ситуацията след 50 години? Мисля, че никой не може да каже отсега. Времето, в което живеем, е много важно, никога преди в нашата история не е имало подобен момент. Настоящите ни действия могат да окажат силно влияние върху бъдещото развитие на политиката и околна среда. Ако сега сгрешим някъде, то нещата ще са необратими, което би означавало, че светът може да свърши след 20 или 50 години.

Комуникацията до голяма степен се променя заради технологията. Как оценяваш това развитие на нещата? Новите технологии и интернет са важна част от настоящето и от бъдещето. Те имат огромно влияние върху това как идеите и съобщенията се разпространяват. Всъщност те са инструменти на комуникацията. Историята на основателите на Google е показателна: още докато са студенти в Стандфордския университет, те започват своя проект, защото осъзнават нуждата от подобна търсачка, освен това изпитват любопитство към новата технология от инженерна гледна точка. По-късно се появява, разбира се, и комерсиалният момент. С новата технология могат да се печелят пари, но също така тя може да служи за добра кауза. На каква кауза е посветена твоята работа? Моята основна идея е да създавам интересни проекти, които да доставят удоволствие както на мен, така и на другите. Понякога работите ми имат силно социално и политическо звучене, като например The Bubble Project. Понякога обаче се занимавам със забавни проекти, които ми доставят удоволствие, но не носят социални послания. Хуморът е мой приоритет. Когато акцията, освен забавна, има и положително влияние върху света, тя е особено успешна. Твоята работа има ли нещо общо със световната финансова криза? Нямам вина за кризата. Гледните точки могат да бъдат много различни. Очевидно е, че хората, които работят във финансовата сфера, са тясно свързани с актуалните събития. Те са престъпници, които са подкрепяли тази абсолютно нелегална финансова система. Разбира се, вина носят и хората от рекламата и от политиката. Все едно сме живели в изкуствен балон, който сега се спука. Мисля, че всички сме отговорни за случилото се, понеже дълго време сме живели над възможностите си. Доста труден и страшен период е, но скоро ще отмине. Въпреки всичко смятам, че това, което се случва в момента, е добро, и кризата е един полезен урок за всички.

universe reloaded

Univers Revolved представлява триизмерна азбука, която кани читателя да използва въображението си и да помисли отвъд установения стереотип за четене. За създаването на нейните букви, към главните букви в широко използвания Univers Typeface е приложена следната геометрична формула: с помощта на 3D компютърна програма, всяка буква е завъртяна на 360 градуса около вертикална ос. Съвременната латинската азбука е била развивана в продължение на хилядолетия и е преминала през редица фази и експерименти. В крайна сметка, писането отляво надясно и отдолу нагоре, както и съответното разчитане се превръщат в установена практика – експериментът отстъпва пред нормата. И докато нормата чисто и просто е помогнала за улесняването на комуникацията, тя е имала отрицателен ефект спрямо формирането на нашите възприятия. Непрестанно увеличаващия се текстов материал, с който се сблъскваме всеки ден впряга мозъците ни в линейността, съпътстваща четенето. В резултат, ние сме склонни да прилагаме същия линеен модел на мислене, заложен в процеса на четенето и когато възприемаме света около нас. По този начин, средството което ни позволява да комуникираме ограничава възприятията ни, както и възможностите ни за изразяване. Латинската азбука е набор от 11 симетрични и 15 асиметрични букви. Когато дума като AMBULANCE бъде обърната огледално, асиметричните букви също се обръщат. Това прави четенето в две посоки непосилно. Обратно на латинската азбука, всички букви в Univers Revolved са симетрични и могат да бъдат четени във всички посоки. Това че са триизмерни им позволява да бъдат трупани една върху друга, подреждани в кръг и т.н. Те могат да бъдат част от мебели, сгради и роботи. Univers Revolved улавя експерименталните елементи от ранните дни на латинската азбука. При първия сблъсък с Univers Revolved изпитваме повторно вълнението, което всяко дете усеща при първите опити да конструира думи от буквите.

the bubble project

the dead wall street bull

pleaseenjoy.com

“Здрасти, аз съм Ерик Кеселс, съосновател и творчески директор на KesselsKramer” и докато пиша това съм полугол”

Тук е моментът, в който всички себеуважаващи се рекламисти и творчески личности с вкус към траша и презрение към системата би трябвало да потрепнат превъзбудено. Има защо – в София за една задължителна лекция в рамките на Next Identity Forum идва Ерик Кеселс, половината от KesselsKramer, онези култови и безумни холандци, които поради липса на по-точно определение наричат рекламна агенция. Сайтът им е постоянно сменяща се кичозна подигравка, а офисът им е в реставрирана църква. „Ако рекламата е религия, те са реформатори“, написа веднъж едно бразилско списание. Портфолиото им обхваща 13 години на чудесни и непредвидими дивотии, които наскоро бяха изсипани в изчерпателен том, наречен 2 kilo (на теглото си), а случаят беше отпразнуван с парти, на което тухлата била използвана за замеряне и разбиване на градински джуджета. И тези хора боравят с бюджети. Не само това – клиентите им се редят на опашка. Сред привилегированите такива са Absolut Vodka, Audi, Diesel, Heineken, MTV, Nike. Нищо чудно – все пак KesselsKramer доказват непрекъснато, че могат да правят каквото си поискат, дори това да е невъзможното. За няколко месеца те превръщат никому неизвестния холандски мобилен

оператор Ben в номер едно за страната – като ключовата линия на кампанията прави телекомите на нищо. Друга моментална тяхна класика е кампанията за евтин амстердамски хотел, която обещава – „Hans Brinker – по-зле няма как да стане!“ – и това го пише на рекламни флагчета, забучени в кучешките лайна по улицата. Най-знаковата им крайност обаче си остава абсолютно некомерсиален проект – организирането и документирането на The Other Final, паралелно с финала на шампионата за Световната купа през 2002 г. Става дума за мач между Монсерат и Бутан, двата най-слаби футболни отбора в света. Той протича в същия ден, по същото време и предизвиква не по-малко емоции, само дето накрая и двата отбора получават купата – разцепена на две. Посланието е повече от очевидно. Никога не започваме с идеята да сме провокативни, твърди Ерик Кеселс. Тяхната политика е просто да са истински. И да правят реклама, без да излъжат нито веднъж – колко революционно звучи това днес? Точно толкова, колкото е смело шефовете на една агенция да са творци, а не бизнесмени, кастингите да се правят само на улицата и в офиса никога да не е съществувала позицията акаунт мениджър.

Представи се. Здрасти, аз съм Ерик Кеселс, съосновател и творчески директор на KesselsKramer Amsterdam и KK Outlet London и докато пиша това съм полугол. Идентичността свързана ли е с дизайна и рекламата и по какъв начин? Идентичността Е дизайн и реклама. Ние създаваме комуникация, която оформя солидна идентичност, все едно е човек. После мислим за продуктите или характеристиките и особеностите на услугите. Това е едно добро начало за всеки брийф и за всяка рекламна комуникация. Да си я представиш като живо, дишащо същество и оформиш личност около него. Какво те вдъхновява? Хората, с които работя, обекти, фотоалбуми и разни джунджурии, които съм събрал от битаците по света. Също така Леми от Motorhead. Представи си, че си същият човек и правиш същите неща, но годината е 1960. Какво щеше да е различното? А ако годината е 2060? През 1960 щях да пуша много повече цигари, но косата ми щеше да е по-добре поддържана и сигурно щях да давам отговори на интервюто в хубав костюм. Надявам се през 2060 да се занимавам с това, с което и в момента, но на по-бавно темпо. Колко е важна каузата на даден проект? Тя е най-важната, това е първата причина, заради която се захващам с него. Ние не участваме в нито един рекламен фестивал с награди освен в EFFIE (отчита ефективността на рекламата). И го правим, за да се опитаме да докажем на себе си и на другите, че творческата работа и ефективността споделят едно легло. Например кампанията за нискобюджетния хотел Hans Brinker спечели златен EFFIE преди няколко години. С кой проект се гордееш най-много? Имаме доста висок оборот на проекти и винаги се гордея с последния. Въпреки това, ако трябва да избера един, то това ще е случаят Hans Brinker Budget Hotel. Причините са – дългосрочната и здравословна връзка с клиента, ефективността на кампанията и остроумните послания. Също съм горд и с кампанията за Амстердам и нашата книга 2 kilo, която буквално показва цялата работа, която някога сме правили.

Как печелиш доверието на клиента? Когато има добро прищракване между нас и клиентите, когато се срещнем за първи път и изпием по чаша кафе и решим, че споделяме едни и същи цели и амбиции, тогава всичко потръгва гладко. В случая с Бен например, внимателно представихме името и идеите в рамките на няколко етапа, и то пред всеки в компанията, така че да сме сигурни, че абсолютно всички са ок. Защото ние бяхме част от стартирането на марката от самото начало, което включва името, дизайна, тонът на компанията. Това не беше връзка клиент/агенция, а партньорство. Все по-често ни се случва да сме част от създаването на нова марка. Правили сме го за нова хотелска верига (citizenM), за вода (Waater) и бира (Claro). В известен смисъл, това е възможно най-добрият вариант, защото сте вътре заедно, и чаршафът е все още сравнително чист. Обикновено сме доста прями спрямо това, което можем да предложим като резултат и как искаме да го постигнем. Никога не прекаляваме с обещанията. На този първи етап ние или клиентите могат да решат, че може би не сме един за друг. Все повече сме ангажирани с проекти, които изискват разработване на нов бранд от самото начало. И сме го правили за нова хотелска верига (citizenM), вода (Waater) или лятна бира (Claro). По някакъв начин това е найдобрата работа, която може да получиш, защото си заедно с клиента от самото начало и започвате на чисто. Как би описал връзката между изкуство, дизайн и индустрия? Може да ги забъркаш доста лесно. Все повече границите избледняват, полетата на действие се застъпват, особено при по-младото поколение, което учи толкова разнообразни дисциплини. Средата вече е много различна и цветна. А що се отнася до връзката между индустрията и коя да е творческа професия, когато налице са честност и прозрачност, бракът може да бъде сполучлив. Чувстваш ли се самотен в подхода си на работа? Има много добри творци във всякакви сфери – комуникация, фотография, дизайн, продуктов дизайн, архитектура, и това са сфери, които се застъпват и с които ние работим. Работя с около 30 изключително талантливи хора, а и имам приятелка, която да ми

помага да не се чувствам самотен. Как се научи да си имаш доверие? Най-добрият показател за това е интуицията ми. Обикновено най-добрият начин е да се вслушам във вътрешния си глас и в първото си спонтанно решение. А ако това не проработи, продължавам напред. Повлия ли се работата ти от световната финансова криза? Ние сме две малки агенции в Амстердам и Лондон, около 40 човека, така че преживяваме сравнително добре бурята. Тази година започна за нас изключително натоварена с поръчки. Финансовата криза със сигурност не е нещо добро за света, но пък за нашата индустрия действа като пречиствателна – измитат се паяжини, посритват се задници и вкарва хората в по-продуктивен път. Какво още искаш да те питаме? Какво беше последното нещо, което си взе от битака? И какво беше? Фотоалбум с картички на проститутки, намерени по телефонните кабини на Лондон от 70-те. Те са красиви по един декадентски и прецакан начин. И имаме един въпрос от Марти Гиксе (стр. 62): Ерик, защо според теб стоките са толкова важни за лайфстайл списанията? Изглежда, че фабрикуваните стоки са заменили журналистите в много от списанията напоследък, въпреки че има някои добри, предимно местно производство и предимно от индивиди, които остават след края на работното време на фотокопирната машина. Тази „домашно приготвена“ естетика, която си беше съвсем читава по време на пънкарските години, се премести в уеб пространството, където пак има стоки, но са обособени отделно. Безбройните блогове и онлайн списания за фенове, където всеки може да публикува своите мисли, убеждения, мнения, творения... са зашеметяващи със своя обхват и странност. Трябва да пресяваш през доста голям брой такива, за да откриеш истински бисери, но може да имаш и качествени попадения. Проблемът със списанията е тяхната повишаваща се цена пред опасността от интернет. А стоките ги поддържат живи и по рафтовете на книжарниците.

Ben - KK променят името на мобилния оператор в интерес на кампанията. Освен име на човек, Ben на холандски означава “съм”. По плакати и тв клипове се появяват обикновенни хора, които не те карат да купуваш, а да общуваш.

КК Publishing, издателската къща на KesselsKramer, намира и публикува колекции от фотографии, открити по битпазарите - Almost on Every Picture и Useful Photography. Тежката 2 кг книга 2Kilo събира всичките им творчески проекти през годините.

The Other Final - паралелен финал на световното първенство по футбол през 2002 между двате най-слаби отбора в света - Бутан и Монтсерат. Целта е една - акцент върху духа на играта. Един от некомерсиалните проекти на агенцията.

Hans Brinker Hotel, The Worst Hotel in the World - със своята антиреклама КК успяват да превърнат малък евтин хотел в сърцето на Амстердам, не само в желано място за престой, но и в културен център.

kesselskramer.com

“Oсновно се занимавам с концепции и проекти с комерсиална цел”

Тъкмо в разгара на кариерата си, 36-годишният Марти Гиксе става бивш дизайнер. Отблъснат от баналните асоциации и спъващите рамки, в които е поставена професията му, той не иска да бъде свързван с нея по досегашния начин и през 2001 стартира ex-designer.com. И докато движението набира последователи, самият Марти свободно кръстосва архитектура, интериори, представления, опаковки, типография, точни науки, графики, гастрономия и човешки отношения. Той разчупва порядките и предлага например рамка за картина от дебело тиксо. В подкрепа на своята кауза, а и за да подчертае преходността на изделията, често употребява евтини, бързо заменими и лесно набавяни материали. Докато технократите се опитват да идеализират и стилизират до перфектност формите, Гиксе ги руши с радикални решения, за да предлага най-вече достъпни удобства. Идеите му звучат концептуално и анархично, но все пак Марти Гиксе работи основно за пари, като заявява, че създава идеи с търговска цел. Така той не залита към крайното отрицание на индустрията и на консуматора. Сред клиентите му са Alessi, Authentics,

Chupa Chups, Danese, Desigual, Droog, Kesselskramer, Vitra. Негов постоянен работодател от средата на 90-те е испанската марка за обувки Camper, за чиито магазини е сътворил чудеса по цял свят. Общото между неговите интериори е бунтарският хумор, смешните илюстрации и антиматериалистичните послания от типа „Ако не ти трябват, не ги купувай“. Емблематична е и странната му продуктова асоциация между храна и обувки. Неговият Camper FOODball e здравословен ресторант за бързо хранене с интериор от устойчиви материали. Всъщност Марти Гиксе има специално отношение към храната и често я превръща в централен сюжет на работата си. Още през 1997 той застава зад проекта Food Design в Барселона, а през 2004 пише книгата Marti Guixe Cookbook. Гиксе обаче не умее да готви, не се интересува от гастрономия, хранене или храна като цяло. Той оформя такава, която е ядлива, ергономична, модерна и с вид на дизайн шедьовър. Марти Гиксе ще бъде един от гостите и лекторите във форума Next Identity на Sofia Design Week. Той е близък приятел на Ерик Кеселс, така че очаквай да ги видиш заедно в бара.

Представи се. Интериорен и продуктов дизайнер, роден в Барселона през 1964. Какво е дизайнът? Дизайнът може да бъде погледнат от две различни перспективи. Едната, която идва от изкуството и течението на занаятите, е базирана върху предварителното оформяне и преработването на обектите чрез занаятчийството. Втората идва от модерното движение. Тази перспектива е микс от всякакви дисциплини и техники и се стреми да промени света за по-добро. Като цяло дизайнът е ангажиран с това постоянно да предлага и поставя на пазара продукти за различни цели. По какъв начин идентичността е свързана с дизайна? В наши дни глобализацията произвежда общи скучни продукти. Идентичността, която е обвързана със социалните, политическите и географските елементи, е фактор, който може да постави дизайна в една по-интересна перспектива. Какво представлява твоя работен процес? Основно се занимавам с концепции и проекти с комерсиална цел. Как би описал връзката и взаимодействието между индустрията, изкуството и дизайна? Като доста конфликтна... Изкуството е

за идеи и себеизразяване посредством дадена медия – може да е рисуване, скулптура, инсталация, видео или акции. Индустрията е, за да се правят пари, без значение с какви средства. Дизайнът на теория е в помощ на индустрията, така че да произвежда успешни продукти, но този успех може да бъде видян от различни гледни точки. Моето мнение е, че изкуството и дизайнът не се докосват и ако някой е на обратното мнение, то може би е, защото си мисли за изкуство и занаяти. Дизайнът понякога навлиза в територията на изкуството, когато е повече от комерсиален, концептуален или наситен с повече смисъл от един прост продукт за консумация. Да, така може да бъде сложен в арт контекст, но винаги ще си остане дизайн. Представи си, че си същият човек и правиш същите неща, но годината е 1960. Какво щеше да е различното? А ако годината е 2060? Всичко щеше да е съвсем различно, особено след като се опитвам да бъда радикално съвременен. През 60-те светът е бил ориентиран към индустрията, от дизайнерите се е изисквало основното, за да отговарят на изискванията на потребителите и техните ежедневни нужди. Сега светът е постиндустриален, всичко работи в

синхрон с механичните процеси, но се нуждаем от повече дизайн в сферата на услугите и социалните отношения. През 2060 физическите обекти ще са изчезнали, а ние ще имаме единствено продукти и функции. С кой проект се гордееш най-много? С HiBYE. Защото смятам, че е много добър проект, показан през 2001 в МоМА, Ню Йорк, а сега е отново изложен в Z33 Hasselt, осем години по-късно. Което прави HiBYE все по-актуален и уместен. Чувстваш ли се самотен и неразбран в подхода си на работа? Не. Твоята работа има ли нещо общо със световната финансова криза? Да, след като се опитвам да бъда модерен – аз реагирам на начина, по който се развива светът, и се опитвам да мисля и действам в съгласие с него. Какво ти се иска да те бяхме попитали? Дали храната е храна или е обект. След теб ще говорим с Ерик Кеселс – имаш право да му зададеш какъвто си пожелаеш въпрос. Ерик, защо според теб фабрикуваните стоки са толкова важни за лайфстайл списанията?

64 Инсталация HiBYE в Музея за модерно изкуство, Ню Йорк Рамка за картина Do

Camper, Ню Йорк

Cau Lamp Danese

Scala Sofa

guixe.com

“...съдържанието е формата е езика е образа е...”

Той е професор, тя е артист, и двамата са практикуващи графични дизайнери и са толкова навътре в темата, че понякога все едно ти говорят за математика на китайски. Но това е заблуда – положението при Хенк и Дима далеч не е скучно и научно. То даже е малко хипарско – двамата твърдят, че ще ги намериш да творят в пространството, очертано от понятията удоволствие, революция, щастие и свобода. Прибави към всичко това една триетажна къща и въпросното абстрактно пространство се превръща в реално място под името Icecreamdesign – лейбъл, студио и платформа за инициативи и идеи, свързани с визуалната и комуникационната култура на нашето време. Основано в Амстердам през 1999, студиото е резултат от две неща: любов и общo любопитство към дебрите на дизайна. Колкото до името (което лесно може да се превърне от ice cream в eye scream или I scream), то е вдъхновено от филм на Джим Джармуш Down by Law, където да крещиш думата ice cream се превръща в символ на свобода, революция и ново начало. Иначе мултимедийният дизайнер и артист Дима Стефанова е чиста българка, но е базирана в Амстердам. Там тя завършва изключително престижната магистратура по дизайн на Sandberg Institute. Хенк Хрунендайк пък е

преподавател в катедрата по графичен дизайн на едно от най-добрите висши училища за дизайн и съвременно изкуство в света – Rietveld Academy Amsterdam. Под формата на дизайн блог ръководи и он-лайн програмата Теория и изследване на дизайна, където се събират и обсъждат ежеднeвни примери за значението на дизайна – къде се случва и кой е въвлечен в творческия процес. Сред последните проекти на Icecreamdesign е The Chance Engine, разработен заедно с режисьора Дейвид Ламърс. Той представлява програма базирана в мрежата, която използва база от видео кадри с различни тагове и монтирайки някои от тях моментално може да генерира съвсем ново значение. Друга интересна тяхна работа е Distant Learning – подготве курса за академията Rietveld, който международна група студенти изкарва от разстояние, но това не ги лишава от участие и общуване в една обща класна стая. Хенк и Дима се смятат за строители на пътища и търсят нови начини на разбиране на нещата. Намират много общо между образователния процес и интерактивния дизайн. Грижа ги е, даже много и вярват, че действията им допринасят за един по-здрав свят. На Sofia Design Week пристигат, за да дадат две лекции (всеки своята) и да проведат заедно уъркшоп.

1. предс та вете се,

моля.

1. Icecreamdesign визитка

2. дефинирайте “дизайн” за нашите читатели

CONTENT IS FORM IS LANGUAGE IS IMAGE IS съдържанието е формата е езика е образа е

3. идентичността като кауза свързана ли е с дизайна и как?

IDENTITY IS A CAUSE RELATED TO A WAY OF LIVING. идентичността е кауза, свързана с начин на живот.

4. до колко е важна за вас каузата, за която работата ви допринася?

ENGAGEMENT IS ESSENTIAL. IDENTIFICATION IS CRUCIAL. да се обвържеш е важно. да се идентифицираш е жизнено важно.

5. с кои ваши проекти се гордеете и защо?

ICECREAM IS EVERYWHERE

сладоледът е навсякъде

2. Gerrit Rietveld Academie уебсайт /детайл от проект 3. Icecreamdesign /архив 4. What’s in a Name /превод на образи в кодови думи /студентски проект за списание Gray, Gerrit Rietveld Academie 5. Icecreamdesign /Icecream Makings /банер за “рекламен проект”

6. разкажете ни за работния си процес

MAKE LOVE, JUMP FROM A HIGH ROOF, TUNE IN любов, скок от високо, настройка

7. какви са отношенията между изкуството, дизайна и индустрията?

NO DISTINCTION BETWEEN ART AND DESIGN. MISTRUST MARKETING. няма разлика между изкуство и дизайн. не вярвай на маркетинга.

8. работата ви има ли нещо общо със световната финансова криза?

WE ALL HAVE SHARES IN THE WORLD.

всички имаме дялове в света.

9. какво ви се ще да бяхме попитали?

DOES PROGRESSIVE EDUCATION SET DESIGNS TANDARTS? прогресивното образование определя ли стандартите за дизайн?

6. Tune in Tune Оut /emotional video diary /селектирано за фестивалите The One Minutes Пекин 2008 и Urban Screens Melbourne 2008 7. Tabel Top/ за холандското списание за дизайн Items. Излъчено по време на Design Week Eindhoven 2005. 8. Icecreamdesign /новогодишно пожелание 2008 9. Icecreamdesign /архив

icecreamdesign.net

2009 международен фестивал за съзидателна пост-дигитална култура

оже би най-сюрреалистичният фестивал за визуална култура и изкуства OFFF се случва всеки май в рамките на три дни. Тазгодишното издание се проведе в огромен, прашен хангар в областта Оейраш, в предградията на Лисабон, а надсловът беше Fail Gracefully! - термин, използван за способността на една (обикновено компютърна) система да продължи да работи дори когато някой от компонентите й е извън строя. Посетителите, на възраст от 15 до 50, наброяваха около 3500. Както всяка година, сред тях имаше дигитални, уеб, принт и интерактивни дизайнери от цял свят, а някои от най-именитите бяха Пола Шер, Стефан Захмайстер, Джошуа Дейвис, Крис Милк и Digital Kitchen от Америка, Невил Броуди, U.V.A, Si Scott, Universal Everything, Hi-Res! от Лондон и португалските Musa и Pacifica. Пабло, един от организаторите на фестивала, разказва какво точно прави този фестивал толкова специален: „Атмосферата е доста релаксираща, а екипът е просто невероятен. OFFF не е конференция, не е и фестивал, макар че това би било най-добрата дефиниция. OFFF е нещо като голямо семейство - онлайн общество, което се събира офлайн. Някои лектори идват всяка година. Джошуа Дейвис например е наричан Кръстникът на фестивала, понеже е говорил на всичките девет издания досега. Всяка година включваме и нови артисти в програмата. Една от главните цели на организаторите беше достъпната цена на билета. Пълен достъп до тридневния OFFF струва 70 евро, докато други конференции от типа струват 300 долара или паунда.“ Пабло също така апелира дизайнерите да бъдат по-смели, да правят бели в дизайна и да опитват нови неща. Тазгодишният OFFF бе открит с лекция на Невил Броуди. Едно от найемблематичните имена в дизайна, той е арт директор на списание The Face от 1981 до 1986, главен виновник за редизайна на британските вестници The Guardian и The Observer, автор на обложки за албуми на Cabaret Voltaire и Depeche Mode и т.н. В лекцията си той показа свои скорошни проекти и тенденцията към нова хипи-пънк ера в дизайна. Невил също така говори за потенциала на визуалния език да променя хората, тeхните убеждения и бъдещето, което за първи път не изглежда цветно. Добро допълнение към фестивала беше и музикалната стая с домакините от лейбъла Raster Noton. Tам можеше да се чуе безмилостен експериментален звук и шум от артисти като Alva Noto, Vladislav Delay и Fennesz.

1,2,4. OFFF в акция, 3. Si Scott, 5. Джошуа Дейвис 6. Невил Броуди

stefan sagmeister През 1999 Щефан Захмайстер е поканен да направи плакат за собствената си лекция пред студенти в Детройт. Той кара асистента си да издълбае информацията по тялото му с макетен нож и се снима. Така се ражда един от най-бруталните и провокативни плакати в историята на визуалната комуникация. Това е стилът на Захмайстер - забележителен до степен на сензация и с чувство за хумор, което опасно граничи с неудобното. Австриец по рождение и нюйоркчанин по месторабота, Захмайстер е приет да следва дизайн от втория път, защото рисувал най-зле от всички. И досега той предпочита колажите и инсталациите пред четката и боите. Професионалната му цел са обложки за албуми, и то - за музика, която харесва. Преди да получи Грами през 2005 за опаковката Once in a Lifetime на Talking Heads, той има още три номинации, както и звездни сътрудничества с Rolling Stones, Лу Рийд, Дейвид Бърн, Брайън Ено и други. Днес е познат като един от провокаторите и иноваторите в графичния дизайн на 90-те. В момента е в едногодишен творчески отпуск в Индонезия, където се е отдал единствено на лични идеи и не приема поръчки от клиенти (отказва дори плакатите за кампанията на Барак Обама).

Представи си, че си същият човек и правиш същите неща, но през 60-те. Какво щеше да е различното? Хм, през 60-те е имало много малко дизайнери и дизайнът е имал съвсем друга роля, система и технология. И по-важното обществото не е било замесено в създаването му и е имало много по-малък интерес към тази сфера. Аз щях да съм въвлечен в музикалния бизнес. Обложките на албуми са най-доброто нещо от графичния дизайн тогава – истински култ за времето си със силно влияние върху другите области в изкуството. Мисля, че щях да съм в Сан Франциско, замесен с Джанис Джоплин, Grateful Dead. Сигурно щях да съм сайкъделик дизайнер, който взима много наркотици, и вероятно животът ми би бил прекрасен. Щях да се откажа и да продължа да творя. Или, както се случи на много хора, нямаше да мога да спра и щях да потъна. Вярваш ли, че наркотиците отварят ума? Като цяло не. Мисля, че наркотиците са невероятно забавни. Но всеки си плаща цената. Особено когато става дума за твърди наркотици – те са измама. Дават ти щастие, което не си заслужил, и мисля, че винаги чувстваш, че не си го заслужил. Например при екстазито – серотонинът, който се увеличава за 4-5 часа, липсва в следващите 4-5. Това е сделка, за която плащаш. И дори това, че съм взимал някакви наркотици през живота си, не означава, че ги намирам полезни в работата си. Не говоря от морална гледна точка. Нямам никакви морални проблеми с наркотиците.

Споделям опит. Аз например съм лесно пристрастяваща се персона и разбрах това благодарение на алкохола. Не съм опитвал много наркотици, защото знаех, че ще са твърде опасни за мен. Твоята работа има ли нещо общо със световната финансова криза? Напуснах Ню Йорк и комерсиалния дизайн през септември, точно преди да се случи кризата. И докато тя се вихреше навън, ние се занимавахме с експериментален дизайн. Чувстваш ли се самотен в това, което правиш, и начина, по който го правиш? Не, изобщо. Има много хора с подобно мислене. Дизайнът трябва да бъде внедрен в живота, иначе е безполезен. И има доволно много хора, които се грижат това да се случи. Благодаря за разговора. Беше ми много приятно! На мен също. Благодаря. Интересно ми е - в изследванията ми относно щастието, България е страната с едно от най-нещастното население в света. Никога не съм бил в България, но това пише в статистиките. Може би защото е икономически бедна страна? Индонезия например е много по-бедна, но хората там се считат за много по-щастливи. Другото, което се сещам в момента, е на въпрос, в който питат: „Доверявате ли се на хората около вас?“ Голям процент от българите отговарят отрицателно.

sagmeister.com

musa

Базираният в Лисабон MusaCollective е създаден през 2003 с единствената цел да промотира новия португалски дизайн по света. Думата колектив не е случайна - по различните проекти на дизайн студиото MusaWorkLab работят много и различни талантливи португалски артисти и дизайнери. След серия от успешни инициативи, като изложбата MusaTour през 2004 и съпътстващия проект MusaBook, списанието NLF Magazine и впечатляващи реклами, целта започва да придобива реални измерения. Списание i-D поставя MusaWorkLab сред 40-те найдобри студиа за 2006. Наградите от фестивали започват да зачестяват, а междувременно се появяват клиенти като свръхскъпото шампанско Moet&Chandon, високия клас водка Grey Goose, джина Bombay Sapphire, Мiss Sixty, Playstation и лисабонската община. Не липсват и по-малко комерсиални, но интригуващи проекти като видеоклип за титаничните Funkstorung. Бихте ли се представили? Ракел: Ние сме дизайн студио MusaWorkLab. Започнахме като MusaCollective през 2003 с проекта МusaBook, книга, която представя португалския дизайн на света. След това проектите започнаха да растaт и 2004 се замислихме дали да направим студио. И ето как се появи MusaWorkLab Ракел, Рикардо, Педро и Пауло, графични дизайнери. Как ще дефинирате дизайн за нашите читатели? Ракел: Трудно е. За мен всичко е дизайн. В едно цвете можем да видим графичен дизайн. Всичко може да бъде източник на вдъхновение Пауло: Дизайнът е начин да комуникираш, да изразиш чувствата си. Графично и визуално. Разкажете ни повече за начина, по който работите.

musaworklab.com

Рикардо: Всички ние говорим с клиентите. След това правим брейнсторминг и започваме да творим. Пауло: Не е нищо научно и зад него няма математика. Използваме много интуиция. Ракел: Случва се много естествено. Нямаме структура или схема. Всичко зависи от клиентите и от проектите. Какво щеше да бъде различно в Musa и работния ви процес, ако сега бяха 60-те години? Пауло: Щеше да има повече цветя. (смее се) Ракел: И повече пушене… Рикардо: Всъщност през 60-те е имало доста добри дизайнери, създаващи отлични и вдъхновяващи неща. A процесът на творене тогава е бил коренно различен, защото е нямало компютри. Доста по-бавен. И затова ти е оставало повече време да преосмисляш нещата, които създаваш. Компютрите внесоха ново измерение в дизайна. Днес имаме и интернет, където можеш да изучаваш творби и артисти. Има много повече достъп, затова днес e много по-трудно да създадеш нещо абсолютно ново. Пауло: Днес дизайнът е нещо като мода – имаш тенденции и те се менят на всеки шест месеца. Ракел: Но аз мисля, че не е нищо лошо дори и всеки да копира работата на други. Moжем да миксираме творби и така се учим. Ставаме по-добри и по-добри. А важното е, че творим. Педро: Мисля, че всички все още заемат и копират от творби, които са правени преди 40 години. Анди Уорхол например. Нещо, което пропуснахме да ви попитаме? Педро: Какво бихме направили, ако спечелим от тотото? (всички се смеят) Ракел: Ще си направим състезание по сърф.

champagne valentine „Те имат класа“ – такива реакции предизвикаха изпълненията на живо на Джоф Лилмон и Анита Фонтейн по време на фестивала OFFF. Двамата артисти стоят зад творческия колектив Champagne Valentine. Боравейки с различни медии, те провокират експресивни дигитални преживявания, които трудно могат да те оставят равнодушен. Влекат ги модата и изкусителните интерактивни проекти за марки, които не се страхуват да бъдат различни. Продуктите им са интересни както за рекламодатели, така и за любители на дигиталното изкуство. Сред клиентите им са Nickelodeon, Diesel, T-Мobile VH1, Napster, Random House, обикновени потребители, марки и агенции, но също така музеи и галерии. Една от рекламните агенции, за които най-често работят, е Modernista от Бостън, чието кредо гласи: „Modernista не е за всеки“, а сред клиентите им са марки като Cadillac, Converse и Gap. Представете се. Джоф: Казвам се Джоф Лилмон и съм част от Champagne Valеntine, мой партньор е Анита Фонтейн. Преди да започнем Champagne Valantine, аз се подвизавах под интернет псевдонима Oculart. Харесваше ми да рисувам картини и да правя илюстрации, които по-късно обработвах на компютъра си, прибавяйки движение към статичното. Става дума за нестандартни анимационни филми, които нямат начало и край. Сега тези принципи и идеи, които са характерни за изкуството на новите медии, помагат при работата на Champagne Valantine, понеже ние правим изкуство, предвидено както за галерии, така и за рекламни кампании. Как би се определил – като артист или като дизайнер? Джоф: Смятам, че съм най-вече артист. Изобразителното изкуство ми е в кръвта. С нашите творби ние не се опитваме

да комуникираме буквални послания, както е прието в графичния дизайн, ами се стремим да предизвикаме определена емоция у зрителите. Мисля, че така трябва да се правят реклами. Целта трябва да е провокирането на определени чувства у хората, а не да се казва: „Ела на пазара и си купи това.“ Обикновено творим, без да имаме конкретни поръчки, тоест без яснота как конкретно произведение може да бъде използвано. Едва по-късно решаваме, че идеята ни може да се превърне в интернет приложение. Често сътворяваме нещо за кеф и едва тогава се появява някой клиент. Така например VH1 ни предложиха да направим музикално видео по конкретно наше произведение. Този начин на работа ни дава голяма свобода на действие. Разбира се, това е идеалният случай - понякога ни се налага да си сътрудничим с клиенти, които имат точна представа как трябва да изглежда дадена реклама. Как започнахте да работите заедно? Анита: С Джоф се срещнахме в Канада. Започнахме да работим заедно и да експериментираме с анимация. И двамата обичаме предизвикателствата, освен това много добре се допълваме в екип. Въпреки че мразим рекламния бизнес, когато ни се обадиха от Modernista и ни предложиха да работим за тях, ние се съгласихме. Решихме, че ще е забавно да пробваме нещо ново и така стартирахме Interactive Research Lab. Идеята е да изследваме какво интересно може да се направи в рекламата. А под името Champagne Valentine се опитваме да създаваме изкуство, което да въвлича зрителя в приказна среда. Произведенията ни приличат на приказките от книгите, но разликата е, че ние предоставяме на зрителите възможността да станат част от нашия разказ, като им предлагаме роля в него. Като цяло става дума за едно доста сюрреално преживяване. champagnevalentine.com

един уъркшоп на авангардните дизайнерки в софия

less са две дизайнерки – Инес е от Берлин, а Дезирее – от Париж, на около 40. Не разрешават да бъдат снимани и работят по разнообразни проекти без ограничение на стил или функционалност – единственото условие е те да им харесват. Bless са найвече свързвани с модата, защото три пъти в годината издават свои колекции с унисекс дрехи. Но да ги поставим в конвенционалните рамки за моден дизайн, би било обидно и некоректно. Инес Кааг и Дезирее Хайс се интересуват найвече от нови подходи и експерименти за преиначаване на ежедневни обекти и културни стереотипи. Какво е дизайнът за тях? Просто един от начините, по които изразяват себе си и своите идеи. Те работят егоистично, задоволяват творческите си потребности и щом това се харесва на аудиторията – печелят пари и живеят добре. Тяхната продукция е определено некомерсиална, но в същото време се е доказала като достатъчно влиятелна в арт средите. Двете имат зад гърба си сътрудничество с Adidas, Levi’s, Nike, Mikli и Droog Design. Проектите им са обиколили целия свят и са представяни в залите на някои от най-споменаваните галерии, музеи и фестивали в Париж. Токио, Стокхолм, Амстердам и други. Инес и Дезирее поддържат един постоянен магазин в Берлин, а когато тръгнат на турне с колекциите си, се спират само в найтраш алтернативните галерии на Европа. През 2006 двете правят книгата Bless. Celebrating Ten Years of Themelessness: N° 00 – N° 29 (номерата обозначават колекциите им). Историята на Bless започва, когато Дезирее Хайс и Инес Кааг се срещат през 1993 като студентки на конкурс за млади таланти в модата в Париж. Допадат си достатъчно, за да създадат през 1997 общ моден експеримент под името Bless (кръстен на тяхна любима пекарна в Берлин). Светът ги забелязва през зимата на 1997/98, когато моделите на дефилето на Martin Margiela носят техни перуки от кожа. По същото време се появяват и в списания като i-D и Purple Fashion. Макар и физически разделени, Bless съумяват да осъществят прилично количество проекти за една година. Те постоянно проучват стиловите граници, за да прескачат свободно от мода в козметика, декорация за интериори, изложби, реклама или съвместни проекти

с други марки. Тяхната продукция е хибрид от изкуство и дизайн, висока функционалност и висша мода. Преподават в Държавния университет по дизайн в Карлсруе, впечатляваща и вдъхновяваща институция, поместена в реконструирано бивше хале за амуниции. Bless пристигат в София в средата на май заедно с шестима техни студенти от специалност индустриален дизайн, за да участват в проекта BeGlobal – bEUnique. Последното е инициатива на Brain Store Project, която те осъществяват в сътрудничество с Гьоте институт и Rollmann. Идеята е български модни дизайнери (garderob, Александър Гергинов, Леда Екимова, Георги Флоров и Цветалина Атанасова) да се сработят с немски продуктови дизайнери и за четири дни да създадат общ проект по темата Clotheshanger or Presenting Machines (Закачалки за дрехи или машини за презентация). Инес и Дезирее са видимо доволни от резултатите, защото и четирите групи успяват да прескочат етап скица и да реализират готови за ползване прототипи. А те са абсолютно уникални и неочаквани. Инсталация от дрехи, залепени и окачени на силикон, които при отрязването им от „закачалката“ се префасонират в други дрехи. Проект копие на витрина на магазин, залепен на голяма стена в близост до Народния театър. Идея за закачалката като част от дрехата – едната част от копче тик-так е зашита за тениска, а другата е забодена с помощта на кабърче в стена и по този начин закопчаваш дрехата си за стената. По време на уъркшопа се намери решение и за всички млади дизайнери, които няма къде да покажат и продават нещата си. Прототипът Малко магазинче се сглабя за една минута, за да предостави закачалки за разглеждане, пробна и огледало в едно, като нужните артикули се закупуват от Практикер. Накрая на представянията и точно преди да си тръгнат, Инес и Дезирее споделиха някои важни мисли за дизайна над чаша айрян и шопска салата – техният последен обяд в София. Каква е вашата идея за дизайн? Ние сме най-лошият пример за дизайнери. Дори имаме намерение да измислим някоя нова дума за този ужасно изтъркан и банален термин. Какво е дизайнът?! Ние не искаме да се свързваме с него. Това, което все пак ни прави дизайнери, е фактът, че търсим да създадем форма

за нещо (дреха, предмет...), както и решения, които да подкрепят някаква функция. От една страна, дизайнът Е това, което правим. Но, от друга – е точно обратното – това, срещу което заставаме и не подкрепяме. Каква е вашата идентичност и променя ли се тя? През цялото време сме заети с това да измисляме нова идентичност за работата си. Вълнуват ни въпроси доколко хората имат нужда от нов предмет или дреха, или е по-важно да освежим съществуващите такива. Как работите? Ние си измисляме идеите, за да сме самостоятелни. Това е, на което държим най-много в работата си. Ако искаме сега да седнем и да направим саксия, никой да не може да ни каже нищо. Затова сме абсолютно независими от компании, което обаче не ни пречи да работим с много от тях. Ние сме създали Bless около нуждите, които имаме. А малко повече подробности за самия процес и цел на работа? Да сме максимално прагматични и да следваме директния път за реализацията на една идея. Не мислим за разрешаването на глобални проблеми, а за задоволяването на нашите нужди и тези на хората от нашия социален кръг. Това е в общи линии структурата на ежедневната ни работа. Какво е мнението ви относно работата със студенти? Сега в нашата част на Европа е модерно да се учи дизайн, понеже е яко, понеже е творческо и лежерно. А много от студентите ни не ги бива за тази професия, не са талантливи и не влагат 100% от себе си, защото не са убедени в решението си за образование. Какво давате на останалия свят? Обекти, идеи, решения на проблеми, без да се интересуваме или влияем от тенденции. Когато има нужда от нещо – се опитваме да го задоволим. Кое ви хареса в София? Киселото мляко и шопската салата. А какво мислите за начина ни на обличане? Стилът на жените е някаква кичозна и евтина смесица между руска и италианска мода. За нас най-важни са не линиите, а качеството на плата и дрехата да може да се носи лесно и удобно. Малко сме вманиачени на тема качество. А при вас всичко е евтино производство... Но може би с времето се свиква.

бащата на българския дизайн

Стефан Кънчев е титан в българския графичен дизайн. Също толкова титанична е и липсата на каквато и да било систематизирана информация, документация и комуникация на огромното му творчество. Магдалина Станчева решава да поправи тази грешка и да създаде първата книга – архив на Стефан Кънчев – като своя дипломна работа за университета в Дюселдорф. Подготвена е пътуваща изложба, която се представя по време на Sofia Design Week, а по план един ден трябва да заработи и дигиталният архив stefankanchev.eu. Причината, поради която Маги се захваща с този мащабен проект, е ясна и до голяма степен патриотична – половин век от историята на България е обозначен от графичните лога на Стефан Кънчев, а всеки народ трябва да познава своите герои. Стефан Кънчев е бил щастлив човек, не само защото се е оженил късно (и то за жена с 20 години по-млада от него). Освен талантлив, той е бил по убеждение комунист, а Партията се е гордеела с него и го е заливала с поръчки. Роден през 1915 в Калофер, Стефан Кънчев учи в Националната художествена академия. Така и не завършва висшето си образование, но това не пречи на бъдещите му професионални изяви. На 30 той е познато име сред художествените среди и оттам до края на 1989 Стефан Кънчев има славна кариера. Той създава стотици фирмени знаци, пощенски марки (художникът с най-много пощенска графика), оформления на книги, рекламни графики и плакати. Негови са емблематичните за българския бит и култура лога на БНТ, ЦУМ, Партиздат, Кукления театър, Петрол, СБХ, НДК, Родопа, Балканкар, Пловдивски панаир, НХГ, Тотото и много други. Сред големите признания на работата му са трите ордена Кирил и Методий І степен, орденът Народна република България и званията заслужил художник и народен художник. Кънчев постоянно получава доказателства за високото качество на своите произведения извън границите на страната. Още през 1958 мюнхенското списание Gebrauchsgrafik му отделя осем страници, а през 1982 японското списание Idea му посвещава заглавната и още шестнайсет страници. Има самостоятелни изложби във Варшава, Прага, Будапеща, Москва и Берлин, а от 1975 започват да се организират юбилейни в София на всеки пет години. Наистина изключителен успех не само за него, но и за българската култура са представените му 23 запазени знака на организираната от Американския институт за графични изкуства AIGA международна изложба в Ню Йорк през 1967, като специално е отделено по-голямо пано за логото на Petrol. През 1994 г. наред с имена като Saul Bass и Paul Rand Стефан Кънчев е признат за един от десетте най-добри майстори на запазени знаци в света (награда от Международния център за запазени знаци ITC в Остенд, Белгия). Той се пенсионира през 1995 с около 33 евро месечна пенсия и умира шест години по-късно, малко след като е навършил 86. Стефан Кънчев е бил гениално талантлив и интересен човек. Той е рисувал систематично, педантично, без умора и изчерпване, понякога по 40 часа, без да спре.

Експериментирал е много – Маги е откривала 40 скици само за един знак. Обикновено работел изключително бързо, като се е случвало дори да измисли лого за една нощ. За неговите знаци се говори, че са като неръкотворени – толкова перфектни и идеални са техните линии. Системата се гордее с него и го подкрепя, а той и семейството му се хранят само по ресторанти. Докато на Запад неговите колеги се опитват да изпъкнат на фона на смазваща конкуренция, при Кънчев поръчките идват сами и той е своеобразен монополист на пазара. Сред най-тежките му задачи се оказва тази за запазения знак на Кукления театър. Дълго време се мъчи над него докато един ден сяда при жена си и детето си в кухнята и вижда как тя рисува по ръчичката на момченцето, за да го залъже да яде. Кънчев очертава дланта на сина си и така измисля един от найярките и запомнящи се знаци в България. Първата книга за Стефан Кънчев (2008 – 2009) Първата и единствена засега книга, посветена на Стефан Кънчев, носи неговото име за заглавие. Когато преди година авторката Магдалина Станчева пристига в София, за да събере материал за дипломна работа, тя не знае почти нищо за него. Всъщност Магдалина има бегли спомени за знаците на Стефан Кънчев още от ІV клас, когато учител обяснява на децата за простотата и перфектността на формите им. „Тогава изобщо не разбирах кое е толкова гениалното в тях, но ги запомни.” Години по-късно в Дюселдорф тя попада на швейцарска книга, в която разпознава същите онези знаци на българския художник, и така се ентусиазира да разбере повече за него. Магдалина е учудена от липсата на каквито и да било публикации за Кънчев, което я подтиква да се заеме с проекта. Следват десет седмици в срещи с негови колеги, семейството му, един от най-верните му фенове – филателиста Симеон Йорданов. Рови се също из архивите на Националната библиотека, Държавния архив, СБХ. Магдалина се завръща в Дюселдорф с достатъчно информация през февруари 2009 е готова с два прототипа на красиво отпечатана книга. Отзвукът е моментален и поразително положителен. Дори крайно самокритичната Магдалина признава скромно и лаконично, че този път е доволна от себе си. И има защо. Книгата е архив на намерените от нея творби на Стефан Кънчев. Тя лично прерисува и дигитализира всички публикувани знаци (към 160). Освен разбивка на произведените от Кънчев плакати, корици на книги, печати, заглавни страници на списания, първодневни пликове, марки, логотип, тв графика и скици, в изданието има кратка биография, интервю с художника, цитати на други хора за него и подробен списък с клиенти и поръчки. Най-трудната част при подготовката на книгата се оказва липсата на сигурен извор на информация. Другото препятствие се появява при редакцията на текстовете, написани на три езика – български, немски и английски. Първата книга, посветена на Стефан Кънчев, все още търси своя български издател.

пътуваща изложба стефан кънчев Освен книга Магдалина е подготвила и пътуваща изложба, за която й помагат трима нейни колеги от Fachhochschule Dusseldorf. В нея Стефан Кънчев е представен на няколко нива по нестандартен начин. На пода те посреща килим (5 х 8 м) от знаците му (над 140), върху който се стъпва със специално ушити за целта обувки. Кънчев е обичал да пие вино и затова са използвани символично 25 празни бутилки, върху чиито етикети е напечатана кратка лична история от живота му. Върху девет постамента са поставени оригинали на миниатюрни, нарисувани от него графики, които се разглеждат с лупа – самият художник често е чертал с помощта на лупа. Магдалина е предвидила и картички, върху които всеки може да удари печат на Стефан Кънчев и така да си вземе нещо от изложбата. Отделен акцент е дългият 11 м архив на стената от малки, събирани в класьори за пощенски марки знаци. Дебютът на изложбата е по време на Sofia Design Week.

магдалина станчева Успява да сътвори всички важни решения в живота си спонтанно и непредвидено. Така се случва със свиренето на китара, нейното призвание до VІ клас. Внезапно тя зарязва музиката и започва да рисува. Приемат я специалност сценични кадри в художественото училище в Пловдив. За една нощ Маги взима друго съдбовно решение – да замине за Германия. В продължение на година тя помага на медицинските сестри и слага системи в болницата в Бон като доброволка към Червения кръст. Но най-вече учи език, за да кандидатства дизайн в Дюселдорф. Какво крои за бъдещето ли? Не знае - всичко предстои да се случи след миг спонтанно просветление. За едно е уверена със сигурност – Магдалина иска да се занимава с книги, да ги прави красиви и любими, да накара хората да имат по-внимателно и добро отношение към тях, защото само съдържанието не стига, а и то отдавна се нуждае от нова идентичност.

10 ГОДИНИ BРITCH CONTROL

едно десетилетие неконтролируем берлински звук не стига! текст ивайло спасов фотография архив bpitch control

дна дума най-точно определя лейбъла BРitch Control и тя е – РАЗЛИЧЕН. Причините за тази различност могат да бъдат най-малко две. От една страна, е интригуващата дама, която е собственик и създател на лейбъла – Ellen Allien. От друга, са, меко казано, странните вариации на тема електронна музика, дело на също толкова разнородните артисти, издаващи за този проводник на музиката на най-най града на последното десетилетие (минимум) – Берлин. Поради тази причина харесването и нехаресването на музиката с клеймо BPitch варира в абсолютни крайности. И така, вече десет години този странен канал за електроника дава своя дан за размесването на звуците, което кара едни да въртят гуми на задна, а други да танцуват с леко настръхнали уши. Всичко това обаче е напълно достатъчнo, за да може странното наименование на лейбъла вече да не обърква никого (нито в произношението, нито в изписването), Ellen Allien да носи с лекота тежестта на прозвището „голямо име в техното“, а Modeselektor, Paul Kalkbrenner, Feadz, Sascha Funke и другите артисти от BРitch да вършеят из земното кълбо за поредицата „гиг след гиг и непрестанен джетлаг“. Във времето, в което някои доскоро славни лейбъли обикалят в кръг и на зиг-заг, този празнува годишнина и изглежда дори по-свеж отпреди. Особено с тазгодишните си избухвания с Telefon Tel Aviv – Immolate Yourself, Agf + Delay – Symptoms и Moderat – Moderat. След партито по повод излизане на последното (на 14 май) една приятелка коментира многозначително: „Летим... страхотно!“ Същото казах и аз, когато пък Ellen Allien взе, че се съгласи да си поговорим за нейното десетгодишно творение. Следва пряко включване от централата на BРitch Control. Говори Ellen Allien. Приятно слушане. Минаха 10 години от първото издание на BРitch. Много неща в музиката (а и не само) се промениха оттогава. Как порасна лейбълът? Каква беше идеята ти в началото и каква е концепцията сега? BPitch Control се появи като канал, който да промотира музика, която не можеше да си намери място никъде другаде. Всъщност по времето, когато стартирахме, имаше едва три лейбъла в Берлин и аз нямах идея къде моята музика можеше да си намери дом. В самото начало организирах големи BPitch Control партита и покрай тях нещата прераснаха до това, което е BPitch Control сега. С не малка част от артистите на лейбъла сме заедно от самото начало. Прекрасно и адски забавно е да работиш заедно с толкова талантливи артисти. Примерно във филма Berlin Сalling Paul Kalkbrenner демонстрира и много добри актьорски умения, паралелно със създаването на саундтрака, който е изцяло негово дело. Modeselektor пък скоро бяха на турне заедно с Radiohead… всичко върви просто чудесно. В момента екипът ни е по-голям и всички работим много близо един до друг – офисът на BPitch Control и Ellen Allien Fashion, студиата на Paul Kalkbrenner, Modeselektor и Sascha Funke, както и графичното студио Pfadfinderei буквално се помещават под един покрив. Можеш ли да посочиш някои важни моменти, които направиха лейбъла това, което е сега? Нещата винаги се свеждат до възходи и падения, зависещи до голяма степен от състоянието на пазара. По-важното при нас е, че арти-

стите ни съумяват да изкарат нова силна продукция и че екипът работи на 100 процента при оптимална координация. По някакъв начин BPitch представя генерираната в Берлин електронна музика. Как лейбълът и неговите артисти повлияват на звука на града и обратното? Благодарение на нещата, които започнахме да издаваме през 1998, светът до голяма степен осъзна, че в Берлин се създава много интересна музика. Но и не само това – визуалните и графичните изкуства намериха добра почва за развитие тук. Според мен визуалната идентичност на Берлин е много съществено повлияна от Fernsehturm (телевизионната кула в центъра на Източен Берлин). В момента Берлин е пълен с музикални клубове и лейбъли. Градът е адският център за един по-особен туризъм. За клубовете буквално не съществува вечерен час, а покрай тях се отварят хиляди ресторантчета и галерии. Цялата тази еклектика се предава във въздуха на града и във всичко, което се случва в него. Несъмнено Берлин е градът, който събира голяма част от артистичния авангард в момента. BPitch и неговите артисти съумяха да станат част от това. А начинът да се задържим, е да продължаваме да се забавляваме и да залагаме на своята страст и визия. В този смисъл как би дефинирала стила на лейбъла? Повечето неща, които издаваме, попадат в много широки и разнородни граници на електронната музика. Точно това е идеята всъщност. Всеки артист, който издава за BPitch, е сам за себе си - уникален и различен. А как може някой да започне да издава за теб? Дай ни някакво упътване О, много е просто – търсим хора с ТАЛАНТ! Ти си замесена в електронната музика едновременно като продуцент, диджей и собственик на лейбъл. Как виждаш музиката в момента от тази си позиция? Виж, аз съм пристрастена към музиката – мога да кажа спокойно, че тя е голямата ми любов. Музикалният бизнес много често изкарва мозъка ми извън релси. Диджействането пък е една съвременна форма на рокендрол за мен. Обожавам да пускам музика в клубове, защото тогава съумявам да изпълня пространството с вдъхновяваща музика точно по начина, по който аз виждам нещата. Къде музиката на BPitch е най-добре приета и кое е любимото ти място за гиг? Берлин, Германия, Италия, Япония, Франция, Испания, Бразилия, на Луната – като цяло, почти по целия сват! Винаги успявате да изненадвате музикалните наркомани с нещо прекрасно, както стана с последния албум на Telefon Tel Aviv – Immolate Yourself. Как бягате от шаблона? Възможностите обикновено са две. В повечето случаи артистите сами идват при нас, защото са ни фенове. Има и вариант, в който аз съм силно заинтересувана от някого и се опитвам всячески да го поканя да подпише с нас. Така се раждат изненадите. Какво ново можем да очакваме скоро? Новият албум на Moderat вече е на пазара, а през юни ще издадем три сингъла – Mr. Static с The Business of Getting Down както и ремикси на Good Voodoo на Kiki и Immolate Yourself на Telefon Tel Aviv. Има и няколко други неща, но не искам да ги казвам все още, защото са в процес на преговори.

bpitch top 10 на ellen allien

boogy bytes vol.3 / modeselektor, mix cd

ellen allien / berlinette

timtim / lets pretend were going

agf + delay / symptoms

повече – на bpitchcontrol.com

sascha funke / bravo

telefon tel aviv / immolate yourself

paul kalkbrenner / superimpose

modeselktor / hello mom

smash tv / electrified

kiki / kaiku

CLAUDIA ROGGE

“Провокацията е важна част от работата ми, но постепенно се научих да контролирам децибелите й” текст бояна гяурова фотография courtesy gallery voss, dusseldorf

началото на кариерата си на визуален артист тя прави пърформанси, инсталации и фотографии, а скандалите, които работите й предизвикват в медиите, са сякаш програмирани. “Провокацията е важна част от работата ми, но постепенно се научих да контролирам децибелите й, защото тя не бива да е самоцелна”, казва Клаудия още в началото на нашия разговор, дни преди да отпътува за Москва за откриването на изложбата си в тамошния музей на модерното изкуство. Големият пробив идва с акцията Mob il – Клаудия обикаля Европа с остъклен камион – веднъж препълнен с кукленски главички, а после с голи мъжки манекени в молитвена поза. Масовото струпване на човешки тела неизбежно навява асоциации с концлагерите, с опитите за клонинг, както и с пагубните опити за унифициране на масите, предприемани от тоталитарните режими. “Още по-трудно е да правиш подобни акции, когато си германец, защото никой не може да се абстрахира от ужасното минало на страната ни и да види в работата ми произведение на изкуството”, подчертава Клаудия. Тя обаче е твърдо убедена, че е крайно време германците да превъзмогнат комплексите си и да погледнат напред. “Аз съм от първото поколение, което отказва да носи вината на своите предци”, твърди Клаудия. Mob il е преломен момент в кариерата й, защото по време на акцията, снимайки реакциите на минувачи, тя решава, че фотографията е това, с което най-добре може да изрази идеите си. Оттогава снимането е основното й изразно средство. Следват множество фотографски проекти, в които тя остава вярна на завладялата я тема за масите. Важно е да се знае, че интересът към изобразяването на масата в работите й има по-скоро естетически, отколкото идеологически корени. Осезаемо е влиянието на театъра, операта и киното, но самата Клаудия сочи литературата като основен източник на вдъхновение. Любимият й автор е Елиас Канети с неговия известен труд Маса и власт. Но найважни за нейното формиране като артист са били трудовете на немския медиен теоретик Зигфрид Кракауер и преди всичко книгата му Естетика на масата. “Масовите стълпотворения на хора не бива задължително да предизвикват отрицателни асоциации, напротив, те могат да бъдат възприемани и като много красиви, достатъчно е само да си представим хора в началото на Реквием на Верди”, казва Клаудия. Артистката сама се изживява като дизайнер на масите. Тя създава собствени конструкции, модели и геометрични форми от множество човешки фигури, ръководейки се единствено от собственото си

усещане за красота и ред. Тя не се интересува от документирането на реални струпвания на хора на едно място, напротив – иска изкуствено да ги предизвиква, хореографирайки ги с компютъра си. Отразяването на действителността би означавало да се подчини на ритъма и подредбата на града, а това определено би било в конфликт с нейното светоусещане. Всеки неин кадър е изкуствен сбор от безброй човешки тела, които тя като музикант, съчетаващ нотите, компилира в една обща картина. Всеки един от моделите си тя заснема поотделно в студиото си след подробни инструкции за позата, която трябва да заеме. След което съчетава всички кадри, които е направила, а понякога те достигат до 10 000 на проект, в обща фотография: един дълъг и сложен работен процес, с активното участие на нейните асистенти, които се грижат за костюмите, маските и реквизитите. Особено силно впечатление във фотографиите на Клаудия Роге правят силно изразеният й усет към цветовете и светлината, както и цялостната композиция на картината. Естетиката за нея винаги е на преден план, а съдържанието е по-скоро второстепенно. Историите, които разказва, се въртят най-вече около сложните взаимоотношения между индивид и маса. Но тя не обича да претоварва картините си с излишна символика, затова предоставя интерпретацията до голям степен на въображението на самия зрител. Докато в първите си фотографски проекти Роге се концентрира предимно върху създаването на геометрични форми от човешки фигури, които мултиплицирала сякаш до безкрай, в по-новите си снимки инсценировката става още по-грандиозна и сложна. В актуалните й проекти виждаме хора, въвлечени в кървави битки с домати или пък забавляващи се под покривало от пяна; впечатлението за реален театрален пърформанс е завладяващо. Тя дори се опитва да въвлече зрителя в произведенията си. Така при откриването на една от последните й изложби посетителите трябваше да си пробият път през вълни от пяна, за да се доберат до самите фотографии, които също изобразяваха група хора, борещи се с подобна стихия. По-хитрите преодоляха препятствието, като просто отвориха чадърите си. Не само в тази акция, но и в много други работи на Клаудия Роге границата между реалност и фикция се размива до такава степен, че понякога е трудно за вярване, че всичко, което виждаме, е единствено и само плод на въображението на един фотограф и нищо повече.

повече – на claudia-rogge.de

МЕТРО ПО(ЧТИ)ЛИС

Размисли за софийското метро. Нямаше как да не обърнем внимание на тази придобивка за столичани текст валери гюров, тодор атанасов фотография transformatori.net

оследните пет метростанции по маршрута на софийското метро в участъка от стадион Васил Левски до жк Младост 1 влязоха в експлоатация на 8 май. Нямаше как да не обърнем внимание на тази придобивка за столичани. Планирането на софийското метро датира от далечната 1967 година, когато на ИПП Софпроект е възложено изготвянето на технико-икономически доклад за обект “Подпаважен трамвай в гр. София”. След изготвянето и разглеждането на проекта изграждането на маршрута започва със строителството на депото в Обеля през 1978. На следващата година продължава със строителството на първия метрорадиус по посока към площад Света Неделя. През 2003 г. е завършено поетапното строителство на първите 8 станции, като участъци от отсечката са пускани в експлоатация през 1998 г. – от Люлин до Константин Величков, и през 2001 - до Сердика. В периода от 2003 до 2008 проектирането и строителството на метрото претърпява няколко драматични периода – първият е за избор на продължаващ маршрут. Колебанията са дали метрото трябва да мине под Цариградско шосе или под Драган Цанков и Андрей Сахаров, както е понастоящем. Доводите в полза на маршрута Цариградско шосе са много и убедителни, за съжаление столичната управа взима решението, без да отчете множеството изказвания и становища по въпроса. Такова решение щеше осезателно да разтовари основната транспортна артерия – Цариградско шосе – и градът щеше да отдъхне. Днес реализацията е факт. Имаме пет функциониращи метростанции в новия участък. След първоначалната радост от предсрочното им завършване се вглеждаме по-критично в резултата. Разходката ни започва от станцията до Националния стадион, която удачно, посредством моделиране на терена, е потънала в новооформената паркова среда на кръстовището между булевардите Евлоги Георгиев и Драган Цанков. Жалко е, че станция на толкова възлово място е изпълнена според вече морално, а и материално остарял проект – осветителните куполи, козирките, материалите в екстериора и интериора. Проектант на тази метростанция, както и на Жолио Кюри е арх. Красен Андреев, натрупал опит още със станция Обеля. Жолио Кюри ни пренесе в атмосферата на 80-те с колорита, геометрията на стенните елементи и окачените тавани и с растера на плочките си – малоразмерна керамика, позната ни от множество западноевропейски метростанции, осъществени в близкото минало. Като цяло лошото строително

изпълнение разваля впечатлението от проектните решения. Следващата спирка по трасето е Г. М. Димитров, тя носи името на бащата на Анастасия Мозер. Интериорът и екстериорът на тази станция са с естетически качества далеч под очакваните. Съчетанието на материалите и видът на архитектурните детайли създават общо впечатление за работа на парче и липса на каквато и да било цялостна концепция, като резултатът е по-скоро строителна дейност, отколкото архитектурен продукт. Достигаме до метростанция Мусагеница, която е най-сполучлива като вътрешно пространство и игра на светлина и сянка – пероните за чакане на спирката са умело съчетание от плътни жълти дъговидни елементи, които създават гръб на местата за сядане, и паузи от полупрозрачен поликарбонат в синьо и бяло. Седалките от зелена пластмаса не се вписват убедително в интериора. За съжаление приятното впечатление се разваля от неудачно реализирания опит за футуристичен външен вид. Обратната страна на монетата – километричната “змия” в синьо разсича квартала на две части и не спомага за визуалната и физическа комуникация между тях. Станция Мусагеница, проектирана от арх. Елена и Фарид Пактиавал Последната засега спирка е тази на кооперативния пазар в Младост 1. Естетиката на интериора е стегната и лаконична. Паната над ескалаторите, както тук, така и на метростанция Васил Левски, са осмислени естетически чрез графиките и металните пластики, изпълнени върху тях. Те са удачен пример за синтез между архитектурата и приложните изкуства, за разлика от скучната информация, изложена на таблата, окачени на станциите към момента. От функционална гледна точка остава неясно защо за самите станции не е избрано далеч по-практичното решение с централен перон между коловозите в двете посоки, което спестява стълбища, ескалатори и асансьори, както е по трасето Сердика – Сливница. Друг минус, който ни учуди, е липсата на кошчета за боклук по пероните. Предвидени са обаче първите велопаркинги – остава да си пожелаем и останалите условия за наличието на повече велосипедисти да станат факт, за да може един прекрасен ден да се нормализира трафикът в София.

Насим Амауш

Каролин Щрубе

Шахрам Алиди

LE NOUVEAU SOUFFLE DU CINEMA

седмица на критиката: паралелната ъндърграунд програма на кинофестивала в кан текст йоана павлова фотография архив

рез втората половина на май Кан се изпълва с тълпи от старлетки, плейбои, сектанти, просяци, улични артисти и едва тътрещи крака журналисти. Както се убедих лично обаче, зад лъскавите снимки от червения килим на кинофестивала в Кан стоят безкрайни опашки, разранени стъпала и изгорели от слънцето носове. Не е тайна, че основната селекция на фестивала е просто списък с имена на режисьори и актьори, които, както често се оказва, не са гаранция за качество. Една от любимите журналистически шеги тази година беше, че програмата е събрала истински режисьорски dream team (достатъчни са само Тарантино, Анг Лий и Ларс фон Трир), но филмите им са сбъднат кошмар. Най-голям интерес за критиците и селекторите на чужди фестивали представляват паралелните секции. Най-старата такава секция е Седмицата на критиката (La Semaine de la Critique). Тя се организира от 1962 година насам от гилдията на френските кинокритици и основният й акцент е върху първи и втори пълнометражен филм. В сравнение с другите паралелни програми – Особен поглед и Петнайсетдневката, Седмицата на критиката си е направо ъндърграунд проява, може би точно затова в последните пет години нейната селекция е спечелила четири Златни камери; наградата, за която се борят всички дебютни пълнометражни филми от различните секции. Сред режисьорите, които са започнали световната си кариера в тази паралелна програма, са Бертолучи, Кен Лоуч, Уон Кар-уай, Гаспар Ное, Франсоаз Озон и Алехандро Гонзалес Иняриту. Това бе достатъчен повод за мен да бойкотирам останалите кинопрожекции и да се посветя изцяло на Седмицата на критиката. Селекцията Високото ниво на тази секция се дължи на първо място на демокрацията при предварителната подготовка. Членовете на селекционните комисии се избират ежегодно от съюза на френските филмови критици и нямат право да работят за Седмицата повече от три години поред. Тази година за участие в Седмицата са били изпратени около 900 късометражни и 900 пълнометражни проекта. След дълго умуване e решено – да се ограничи броя на участниците в програмата до 7 късометражни и 7 пълнометражни филма и след това да ги представя в пакет през всеки един от дните на седмицата. Късометражната програма Като цяло, съвременните късометражни компилации са пълни със забавни и красиво заснети клипчета, които лесно могат да спечелят популярност в YouTube. Акцентът в представените проекти е не толкова върху историята, колкото върху атмосферата и индивидуалната гледна точка. Дали защото режисьорите им са над 30-те или е съвпадение, но всички представени филмчета бяха много зрели. Това може да се каже и за анимацията Logorama, чийто привидно лековат хумор се занимава със злините на консуматорското общество. Наградата на Kodak беше логично връчена на Logorama. Авторите на този впечатляващ анимационен проект са обединени под името H5. Тримата режисьори, Франсоа Ало, Ерве де Креси и Людовик Уплен, са много известни френски графични артисти, автори на реклами и музикални клипове. Подозирам, че Logorama е тяхното отмъщение към брандинг индустрията, благодарение на която все пак си изкарват хляба. На мен лично най-много ми

допадна Noche Adentro на парагваеца Пабло Ламар, но в него има доста продължителен близък кадър на окървавена женска вагина (освиркан на една от прожекциите), така че това заглавие може би все пак попада в категорията “филми, които се харесват само на кинокритици”. Пълнометражната програма Що се отнася до седемте пълнометражни заглавия на Седмицата, те според мен определено превъзхождат прехвалената официална програма на Кан. Основната награда на Седмицата получи френската продукция Adieu Gary на Насим Амауш. Заглавието веднага се асоциира с романа Сбогом, Гари Купър на Ромен Гари. Филмът обаче не е екранизация, а по-скоро реплика към историята на този загадъчен френски писател, който слага край на бурния си живот по подобие на собствените си литературни герои. Затова не е толкова странно, че Adieu Gary е романтичен уестърн, в който има и изоставени железопътни линии, и предчувствие за престъпление, и объркани мъже. Филмът има два големи плюса: актьорската игра на Жан-Пиер Бакри и темата за натурализираните французи, която вместо да се развие в обичайното политизиране, представя една нова, дори леко иронична перспектива. Наградата пък на SACD (Съюза на драматурзите) спечели Lost Persons Area на Каролин Щрубе моят “професионален” фаворит. Тази копродукция между Белгия, Унгария и Холандия успява да превърне една депресираща история от ежедневието в триумф на деликатната красота, така че кадрите от фламандската пустош и лицата на актьорите остават в съзнанието дни наред. Наградите на ACID/CCAS (за дистрибуция) и на най-младото критическо жури отидоха при един филм, който заслужава специално внимание. Sirta La Gal Ba на Шахрам Алиди се води официално иракска продукция, но авторът му е кюрд и сценарият се занимава именно с проблемите на това малцинство. Sirta La Gal Ba е поредица от сцени от живота на Мам Балдар, възрастен мъж, който пътува със странната си таратайка из кюрдистанските села и изпълнява ролята на нелегален пощальон. В това забравено от Бога място, където радиото е единствената връзка със света, новините почти винаги са зловещи. Един ден Мам Балдар получава поръчение от известен партизански лидер - да запише плача на новороденото му дете, но се оказва, че тази задача ще струва живота на много хора. Филмът е заснет, монтиран и озвучен в традициите на близкоизточното кино. Символите и сюрреалистичните сцени не се натрапват, но могат лесно да се разчетат. Въпреки че не е политически филм, Sirta La Gal Ba може да бъде идеалният защитник на кюрдската кауза. La Grande Famiglia Седмицата на критиката не само претендира да открива нови таланти, но също така има ангажимента да осъществява връзка между различните поколения и общности. Затова мога спокойно да заявя как на фона на хаоса в днешния аудиовизуален свят Седмицата на критиката в Кан е намерила най-добрата формула, чрез която да възпитава отговорност у/към публиката и да се грижи за бъдещето на киното. Оставила е всички екстравагантни или политически проекти за другите секции и се е концентрирала върху онези заглавия, които разчитат само на кинематографичните си качества. Онези, които, след като човек гледа, излиза от залата убеден, че най-доброто предстои.

Adieu Gary

100

Lost Persons Area

Logorama

101

Sirta La Gal Ba

102

VIRON VERT

мода и живот между истанбул и берлин текст бояна гяурова

ирон е космополит в най-широкия смисъл на думата. С родители от малко православно турско малцинство, роден в Германия, той отраства между Запада и Ориента, а езиците, които се говорят в дома на семейството му, са турски, гръцки, немски, френски, арабски и италиански. Днес той продължава да живее между два свята: Берлин и Истанбул. Колкото е сложно да се определи националността на Вирон, толкова е и трудно да се отговори еднозначно на въпроса с какво точно се занимава. Той казва, че е моден дизайнер, работещ на границата между изкуство и мода, който в свободното си време прави илюстрации и фотографии. В края на 90-те завършва моден дизайн, но скоро след това осъзнава, че класическата мода не е за него, и записва да учи визуални изкуства, а в момента довършва дипломната си работа по текстилен дизайн. Колекциите, които създава, биха могли да бъдат описани както като мода, така и като арт проекти или просто като фотосесии. Вирон е твърдо убеден, че границите между изкуствата вече не съществуват. Въплъщение на този подход към модата и изкуството е актуалната му колекция на забрадки By Aidmail, Istanbul - Berlin. За какво става дума в проекта ти? Заглавието By Aidmail е словосъчетание между английската дума за помощ и думата за въздушна поща. A допълнението Истанбул – Берлин дойде съвсем естествено, тъй като тези два града са част от моята лична история. Темата на колекцията е комуникацията между два различни свята. Става дума както за глoбализация, така и за въпроса дали има комуникация и толерантност между Ориента и Запада. Още от самото начало целта ми беше забрадките да служат като вид културен инструмент в един свят, в който различните култури все по-бързо се омесват. За кого са създадени тези забрадки? Мюсюлманката, която носи такава забрадка, ще може да е много модерна, без да се отказва от онова, което символизира религиозните й убеждения. А пък европейката ще може да бъде коректно облечена, когато е в мюсюлманска страна, без да се лишава от своята модерност и индивидуалност. Смятам, че чуждото може да просъществува единствено когато има толерантност и респект към него. Това е до голяма степен валидно за Европа, където толкова много култури обитават една сравнително малка площ. Ние, европейците, сме привилегировани, че живеем сред толкова различни традиции. Тази смесица от нации е уникална и на всяка цена трябва да бъде запазена. Разкажи ми повече за самата колекция? Колекцията е подразделена на три малки колекции. Първата колекция се казва Hair-dress: върху кърпите са щамповани различни цветове коси. С тази забрадка много бързо можеш да смениш цвета на косата си, когато искаш да покажеш респект към чуждата култура, но не желаеш да изневеряваш на собствения си стил. По

другите две колекции все още работя. Blue-stitch ще бъде направена с една от най-старите техники за щамповане върху платове. Става дума за немска традиция, която е вече на изчезване. Мотивите, които ще използвам, са шарки от немския фолклор, а върху тях ще бродирам елементи от турско-ориенталската култура, като например танцьорки на кючек, вълшебни лампи, молещи се хора и прочие. Третата линия се казва ++. При нея шарките се нанасят върху плата с техника подобна на тази на печата върху хартия. Комбинирал съм различни религиозни символи от античността в една обща нова шарка. Какво искаш да постигнеш с проекта си? Отраснал съм в две култури и винаги съм изпитвал силна потребност да обяснявам на хората с друга вяра кое е общото и различното между тях и останалите. В детството си непрекъснато се сблъсквах с предразсъдъците на другите. Може би на този ранен опит се дължи желанието ми с проектите си да комуникирам толерантност. Смятам, че заради произхода си вече съм изпитал на собствен гръб онези трудности, с които Европа в момента се бори. Интересен феномен, с който още рано се запознах, е, че предразсъдъците и въпросите, които човек има към чуждото, в повечето случаи са едни и същи. Какъв е балансът между комерс и изкуство в работата ти? Желанието ми е да създам нещо, което е смесица между изкуство и моден дизайн. Липсата на граници между отделните области в изкуството е добре дошла за артистите, понеже тя дава голяма свобода на действие. Разбира се, това развитие не е от днес, но според мен тенденцията се засилва. Дрехите вече не служат само като облекло, те могат да пренасят и нестандартни, понякога дори скандални послания. А, от друга страна, и изкуството печели от новата ситуация, защото възможностите за неговата презентация са вече безкрайно много – чрез дрехите то става част от нашето ежедневие. Защо се спря на кърпата като моден аксесоар? Кърпата е едно от най-старите облекла в историята на модата. Тя има невероятно много вариации, освен това може да комуникира разновидни идеи. А също така и формата й е доста приятна за работа, тъй като лесно можеш да създадеш нещо от нея. Освен това повърхността й е изключително благодатна за предаването на различни послания. Най-важното й преимущество е, че тя е много приятна за носене. А къде се продават твоите забрадки? Още работя по производството на забрадките. В момента преговарям с няколко немски и френски магазина, които да поемат разпространението. Идеята е кърпите да могат да се поръчват от всяка точка на света и да пристигат при клиентите в огромни пощенски пликове. Надявам се скоро да мога да покажа колекцията си и в рамките на някоя изложба. Въпреки че нещата се случват доста бавно, съм убеден, че те ще се получат.

103

By Aidmail, Istanbul - Berlin.

104

105

106

107

myspace.com/vironvert

JUST A PERFECT DAY с помощта на Volvo C70

За един перфектен ден са нужни слънчево време, добрата компания на архитект Петър Торньов, умерена доза кафе, свален покрив и скоростният лост на позиция D. Красивият купе-кабриолет Volvo C70 се засилва мощно по Патриарха, за да излезе от града, крайна цел – езерото в Панчарево. Автомобилната компания, за която приоритет е сигурността, отново изумява с изключителен дизайн, като създава стилен и невероятно красив модел. Това e първият открит автомобил в луксозния сегмент на марката, който разполага с твърд покрив от три части, разработен съвместно с дизайнерското студио Пининфарина, и място за четирима човека. Кабриото е толкова изкусително, секси и дизайнерско, че кара другите шофьори да се обръщат след него. Архитект Торньов увеличава своята любима песен и навсякъде се разлива як тон от неудържимата най-добра аудиосистема за сериен автомобил в света – Dolby Pro Logic II Surround с изключително качество на звука и мощност. Чувстваме се спокойни и защитени. Volvo C70 има дори странични въздушни завеси. Налице са всички предпоставки за един перфектен ден.

108

Още малко и излизаме от София. После ви водя в соц ресторант Трибуните точно от другата страна на езерото Панчарево. Гледката е като в Швейцарските Алпи...

Слагам слънчевите очила, свалям гюрука и съм готов да потегляме. Чао, София – почти няма да ми липсваш.

109

110

Софийски цариградски делириум – тежка форма на задръстване. Време е да се покрия от мръсните газове – затваряме транспортера. Добре че съм в автоматик и не ми се налага да натискам газ-спирачка, газ-спирачка...

Леко отклонение от маршрута с цел посещение на нотариус. Тук някъде са документите. Ето и чантата ми. Много е важна за мен. Винаги я нося със себе си.

111

112

Ако не излезем скоро от задръстването, спираме тук и пием кафе на покрива на тази сграда. Знам къде – все пак аз съм я проектирал.

113

текст адриана андреева фотография едно

ревю музика – ивайло спасов Normrex

Machine Drum – Want to 1 2? Глич ветеранът Травис Стюърт има нов албум, именуван двусмислено Want to 1 2? и издаден от нюйоркския лейбъл Normrex. Албумът е изграден от безупречно комбинирани разнородни семпли, като крайният ефект е уникален. Участията на няколко MC придават на Want to 1 2? допълнителен чар, а най-силното парче според мен е „Late Night Operation“, в което се изявява Theophilus London. Макар за мнозина да е труден за преглъщане от раз, албумът има чар, който го прави специален.

Ninja Tune

Fink – Sort of Revolution Добре че е Fin Greenall aka Fink, за да напиша ревю за издание на любимия допреди години лейбъл Ninja Tune. Тоест добре че е третият му албум Sort of Revolution, с който меланхоличният британец затвърждава призванието си „поет с китара“. В новия си албум Fink продължава линията от предните два – Biscuits for Breakfast и Distance and Time, а настроението в десетте парчета варира между меланхолията и оживлението по начин, който хваща силно за гърлото.

BPitch Control

Kiki – Kaiku Финландецът Joakim Ijas, по-добре познат като Kiki, пуска втория си албум, озаглавен Kaiku, за лейбъла BPitch Control. Kaiku всъщност е финландската дума за ехо, а смисълът на заглавието носи недвусмислено посланието на музиката в албума. Kiki е израснал много в музикално отношение и това си личи от стиловото разнообразие, което следва през единадесетте трака. Акцентът пада върху парчетата „Good Voodoo“, „Starslider“, „No Words Necessary“ и „Autumn Leaves“. А изводът е, че това е най-доброто, което сме чували от Kiki досега.

114 Robots Don’t Sleep

Robot Koch vs Cerebral Vortex – Aftershocks Няма спирачка за тези хора. След солидния успех на първото им EP Vortex Cookies за лейбъла UpMyAlley Vortex and Koch изскачат отново със страшна сила. Новото им творение се казва Aftershocks и ще бъде първото издание за новосъздадения лейбъл на Koch – Robots Don’t Sleep. Подгответе ушите си за брутална смесица от wonky hip hop, повлиян леко от дъбстеп, замесен със стари аналогови синтезатори, на фона на просветващи лазери.

Curle Recordings

Efdemin – Acid Bells (Martyn Remixes) След брилянтния Carry On, Pretend We’re Not In The Room за лейбъла Curle Efdemin се завръща с плоча, в която е ремиксиран Martyn – от един от най-впечатляващите артисти на минимал дъб (та дори и дъбстеп) звученето в момента. Двете страни на винила контрастират, но по начин, който прави тази плоча пленително силна. „Dark Mix“ от А-страна показва афинитета на Martyn към соло изпълненията на пиано, докато с „Bittersweet Mix“ той демонстрира уменията си във фънки броукън бийт (ала Domu) звука, при темпо от 136 bpm. Брилянтно! Text

Burial + Four Tet – Moth / Wolf Cub Излиза единствено на винил, в изключително ограничен тираж и без почти никаква съпътстваща информация. Няколко часа след като се появи в магазин Bleep, първоначалните количества бяха изчерпани. Всъщност тоталната истерия, която предизвика тази колаборация, остави на заден план музикалните й качества. А те са изумителни. Burial и Four Tet твърде лесно са налучкали баланса помежду си. Така че безупречно рафинираният стил на единия става още по-силен заради непоправимата отчетливост на другия. И обратното естествено.

ревю арт

Награда за съвременно изкуство БАЗА

Рада Букова

През 1990 създателят на Фондацията за гражданско общество (САЩ) Уенди Люерс основава ежегодна награда за млад художник в Чехия. След това постепенно се образува мрежа от награди в десет европейски страни – YVAA. През 2008 стартира и българският еквивалент, по инициатива на Института за съвременно изкуство, София. Още с първото си издание БАЗА се открои сред останалите награди във визуалната гилдия с безпристрастна политика и прецизна селекция на участниците. Тази година в изложбата на номинираните ще се включат Бора Петкова, Георги Георгиев – Jorrras, Викенти Комитски, ХР Стаменов, Камен Стоянов и Самуил Стоянов. Наградата е стипендия и шестседмичен престой в International Studio and Curatorial Program (ISCP), Ню Йорк, след което и самостоятелна изложба в галерията на ИСИ-София. Окончателното решение на журито се обявява в деня на откриването на изложбата, която е от 18 юни до 5 юли в СГХГ. повече – на yvaa.net, ica-sofia.org и sghg.bg текст даниела радева

Платонични обекти От 4 до 30 юни в Център за съвременно изкуство Пловдив Баня Старинна се провежда първата голяма самостоятелна изложба в България на Константин Божанов – художник с български произход, който е по-популярен и успял в чужбина, отколкото у нас. Специално създадените за случая инсталации, видео и фотографии, се основават върху сложни аналитични интерпретации на работи от Бранкузи, Ив Клайн и Джеймс Лий Байърс. В инсталациите си използва формата на обикновени предмети – подвижни стълби, метли, тоалетни чинии, компютри, които понякога изработва като отливки от полупрозрачен цветен синтетичен материал. Материалът в случая не е без значение и си заслужава да се отбележи, че Божанов работи също с парафин, водоразтворима смола, плексиглас, стомана, стъкло и златен варак. Произведенията, които подготвя за изложбата в Пловдив с куратор Светлана Куюмджиева, по-късно ще бъдат показани и в Otero Plassart Gallery, Лос Анджелис и Begonia Melone Gallery, Мадрид. повече – на kbprojects.com и arttoday.org текст даниела радева Стълбите - Константин Божанов

Water Tower Fest 2009 В продължение на една седмица, от 12 до 19 юни, пространството около и във Водната кула в кв. Лозенец ще приюти тазгодишното издание на арт фестивала Water Tower 2009. Ще има дневни уъркшопи и ежедневни вечерни забави с прожекции на експериментални филми, видео инсталации и концерти в кулата. В инициативата ще се включат български и гостуващи артисти, сред които британката Fiona MacDonald, Jina Chang от Норвегия, Yohann Walter от Германия, Mkrtich Tonoyan от Армения, Sarawut Chutiwongpeti от Тайланд, Ния Пушкарова, Ина Дамянова, Анжела Минкова, Венци Занков, Bono и др. В концертите ще се включат Павел Стойчев (Surbahar), Cinnamint, artmospheric.org, Ambient Anarchist (заедно с пърформанс на Мия Момчилова - Mia Mall, част от Fringe Festa на Водната кула). Фестивалът се организира от Сдружение Име, със съдействието на Studio FO, София филм фест, Domayne Boyar и Район Лозенец, Софийска община, осветление от Prisma Lighting, Transforemrs – arhcitects. повече на - imebg.org текст биляна балева Водната кула - Милен Радев

115

ревю книги

Красиви неудачници Ленард Коен / ИК Парадокс Ако Бог не присъства в секса, той съвсем спонтанно се превръща в порнография. Aко обаче Бог е лишен от секс, тогава Бог се превръща в най-обикновен панаир. Нa това изказване се крепи целият роман за прекрасните лузъри. Текстът на Коен представя възможността на превръщането на един не особено склонен към метафори умствен свят в трескаво плътско скандиране. Повествованието се лута между животоописанието на първата ирокезка дева Катрин Тегакуита, трите части на един разпаднал се „аз” (безименна, етно или индианска и такава, която може да се нарече „възрастно дете”, всезнаещо и вездесъщо), за който определението пол е невъзможно – той е свой собствен. И в такава атмосфера въпросът „Може Ли Да Проверя Дали Някой Е Жив, Като Изгълтам Спермата Му?” е напълно уместен в преплетените клони на гъсталака на текста и е едно от литературните му предимства.

Доброжелателните Джонатан Лител / ИК Колибри Всичко, описано в този текст, който като книга с огромно количество страници е същинско предизвикателство, се е случило. За убийствата, зверствата, насилието, човешките изкривявания през Втората световна война е писано много, но, както е видно, не достатъчно. Текстът сякаш губи своята литературност и започва да се възприема като умозрително документален. Документален, защото повествованието се води от участващ в събитията в германския тил човек, чиито ръце имат пряк допир до кръвта. И умозрителен по простата причина, че между убийствата и чистките присъстват храносмилането, Платон, музиката, сутрешната ерекция и сексуалността, любопитната статистика на смъртта (за три години и десет месеца всяка минута умират 13,04 души). Усещането за литература се завръща едва когато всичко отново е затворено между кориците на книгата, а тя е някъде на рафта.

116

Бял шум Дон ДеЛило / ИК Алтера Средностатистическото определение за понятието „бял шум“ гласи - стационарен шум, чиито спектрални съставни са равномерно разпределени по целия диапазон на задействаните честоти. Най-елементарният пример за това е шумът на водопада. Също така белият шум намира приложение в архитектурната акустика - за да се скрият нежеланите шумове във вътрешността на сградата, се генерира постоянен шум с ниска амплитуда. Електронната музика го използва например за имитиране на звука на чинели. Освен всичко това белият шум има и приложение в текста - за описване на звуците, които ни заобикалят - медийни, заводски, автомобилни, животински... Взети заедно, те се превръщат в трудно контролируемо безкрайно бръщолевене, на което е трудно да се противопоставиш.

Project Dostoevski Радослав Парушев / ИК Сиела Влага. Бяла нощ. Сумрак. Вървя си по „Невски“, слушам си музика. Пикае ми се като на животно, а между пръстите на дясната ръка се е заклещила, жадна за огън, порция никотин. Стигам до Дом книги, пресичам и гледам – там, между колоните на Казанския събор, седи Парушев, в поза лотос с книжка в ръка. Питам: „Пич, имаш ли огънче?“ Подава ми смачкан кибрит и започва да чете: „Ако въобще всяко произведение или детайл, безкрайно варирайки, бива повтарян, то от реда А1 (първото произведение или детайл), А2 (второто), А3, А4 се изплъзва живото А и остават мъртвите на повторението, първо, второ, трето. Колкото повече е повтаряно едно произведение толкова повече повторенията изместват на заден план първоначалното съдържание, оставяйки на преден план съзнанието за повторимостта му...“ „Копеле - прекъсвам го, - аз само до храстите...“ Когато се върнах, между колоните нямаше никого, само на една от тях бе подпряна книга - Project Dostoevski.

ревю театър

117

Самуел Финци в Дневникът на един луд

Злодеите на Шекспир

Един от най-интересните български актьори отдавна е покорил немските сцени и връзката му с България е по-скоро емоционална, отколкото професионална, но все пак ще имаме удоволствието да го видим на живо. Във Варна и София Самуел Финци ще представи моноспектакъла си Дневникът на един луд на Гогол, продукция на берлинския Дойчес театър, режисиран от младата немска режисьорска Хана Рудолф. Изключителната актьорска техника на Самуел Финци, комбинирана с мъжкото му очарование, ще привлекат феновете на сценичните откровения. Трагикомичният образ на Аксентий Иванович Попришчин достига космически висоти на гротеската. Постепенното оттегляне от света и разума на 42-годишния петербургски чиновник е благодатно творческо пътуване за натуралния комичен талант на Финци, винаги в пълно съзнание за трагичните отсенки на смешното. Дневникът на един луд е във Варна (Сцена Филиал) на 12 юни и в София (Народен театър Иван Вазов) на 14 юни

Големият английски актьор, драматург и режисьор Стивън Бъркоф пристига в България. Той ще представи нашумелия по световните сцени моноспектакъл Злодеите на Шекспир, номиниран за престижната награда Оливие за най-добро представление. Определяният от пресата като „бунтар с грандиозно сценично присъствие” потъва в дебрите на злото – нещо, което отдавна го занимава както на сцената, така и пред камерата. Бъркоф вече има зад гърба си както десетки злодейски роли във филми от порядъка на Ченгето от Бевърли Хилс, Рамбо: Първа кръв, Октопуси, Братята Крей, така и множеството изписани страници драматургия, изтъкана от „мръсен” език, гадни емоции, секс и унижения. В Злодеите на Шекспир той предприема лично изследване на феноменалните Шекспирови злосторници Яго, Шайлок, Макбет, Ричард III. Злото по рождение или родено в обстоятелства, но така или иначе интерпретирано от органичния талант на британската звезда ще разтресе сцената на Сатиричния театър на 3 юни. текст мира мариянова

текст мира мариянова

118

EUOKO Завладяващо ухание, вдъхновено от многобройните проявления на модерната женственост. BOSS Orange е първият представител на съвсем нова категория аромати в марката BOSS. Вдъхновен от духа на модната марка BOSS Orange, този нов аромат много точно пресъздава пламенната и жизнерадостна природа на жената, която носи дрехите BOSS Orange. Игрива и жизнерадостна, самоуверена и лъчезарна, жената BOSS Orange притежава безгрижно изражение и пламенна натура. Независимо какво другите очакват от нея, за нея най-важно е да остане вярна на себе си. Тя се е впуснала в приключението на живота и пред нея се разкрива цял един свят на възможности. Аромат, който трябва да бъде носен със страст и който въплъщава тази мощна позитивна жажда за живот. Спонтанността и творческата енергия на жената със свободен дух и жизнерадостна непринуденост са перфектно уловени в този аромат от сладки ябълки, портокалови цветчета, маслиново дърво и ванилия.

CRISTALLE EAU VERTE EAU DE TOILETTE CONCENTRЕE Обещание за чистота, младежки дух и кристална прозрачност от Chanel за жената, която се радва на лукса да е едновременно естествена и изискана Cristalle Eau Verte Eau de Toilette Concentrеe e новата интерпретация на аромата от 1974 Cristalle. Фантастичен полъх на зелена свежест за жизнената и спонтанна жена. Деликатно вдъхновение от магнолия, бергамот, портокалови цветчета, жасмин Абсолют и ирис.

119

диво лято диви и щастливи с:

Replay Intense за него и за нея, концентрирана и по-чувствена версия на първите аромати Replay, за него 30 и 50 ml EDT за 35 и 52 лева, за нея 20, 40 и 60 ml EDT за 35, 52 и 71 лева

XX by Mexx Very Nice & Very Wild, бъдете много мили или много диви с новите дръзки аромати от MEXX, 20, 40 и 60 ml EDT за 33, 49 и 68 лева

Armani Code Summer Pour Homme & Pour Femme, нов свеж код за съблазняване за него и за нея, вдъхновен от яркото слънце на южна Италия, 75 ml EDT за 115 лева

синьо лято пътувай и лудувай с:

Noa Dream от Cacharel, новото хармонично лице на легендата Noa, 50 ml EDT за 104 лева

Donna Karan DKNY Be Delicious Fresh Blossom & DKNY Women Summer 2009, Fresh Blossom – 50 и100 ml EDP за 89 и 129 лева, Women Summer – 100 ml EDT за 89 лева.

5 Couleurs Designer от Dior, палитра сенки за очи, 103 лева

Lash Queen Feather Blacks от Helena Rubinstein, дълготраен и лек като перце обем за съблазняващо пърхащи мигли, 57 лева

Almost Powder Bronzer SPF 15 от колекцията Bronze Evolves на Clinique Фина пресована бронзираща пудра в два цвята за естествен, почти незабележим бронзов загар, 71 лева

Тръгни на екзотично ароматно пътешествие с новия аромат Escale A Pondichery от Dior. Черен чай, кардамон, сандалово дърво и жасмин Самбак, 75, 125 и 200 ml EDT за 123, 176 и 247 лева

Pure Color Gloss Stick от Estеe Lauder, богата влажност, деликатно оформяне и разкошен блясък за сочни устни за 44 лева

Diorshow Iconic Extreme от Dior, професионална спирал за ексцентрични извивки и наситеност на миглите, 58 лева

Silver Rain Sheer Mist & Midnight Rain Sheer Mist от La Prairie, новите, по-слабо концентрирани версии два чувствени аромата, Midnight Rain Sheer Mist - 50 ml EDP за 170 лева и Silver Raim Sheer Mist – 50 ml EDP за 190 лева

120

шах-и-мат пълен мат за умората, стреса, кофти тена и всички други неприятни неща, изписани на лицето ти, с:

Baume Prodigieux® Levres от Nuxe, многофункционална грижа за устните с балсам, който подхранва, защитава и подчертава устните като им придава блясък

Hydra Zen Neurocalm™ SPF 15 от Lancome, успокояващ и хидратиращ цветен крем за освободена от стрес кожа и равномерен тен, 50 ml за 75 лева

Healthy Look Moisturizing Emulsion от Dior Homme Dermo System, интензивна хидратация и блестящ и естествен тен с този освежаващ лек гел е мек, 50 ml за 97 лева

121

Color Clone Subli-Mat SPF 12 от Helena Rubinstein, матиращ фон дьо тен с фина покривност и дълготраен резултат, 30 ml за 77 лева

Anti-Blemish Solutions Clearing Concealer от Clinique. Коректор за засегнати от акне участъци и добър заличител на отделни пъпки, 35 лева

Hydra Zen Neurocalm™ от Lancome, екстремно успокояващ хидратиращ крем-гел за интензивно хидратирана, успокоена, мека и блестяща кожа, 50 ml за 106 лева

Touche Prodigieux® от Nuxe, уникален продукт за безупречен тен, който едновременно прикрива несъвършенствата, хидратира кожата, прави бръчките и фините линии по-малко видими и намалява видимостта на издайническите тъмни кръгов

Phytobaume от Phyto, нежен балсам за всички типове коса с високо съдържание на активни растителни съставки, който омекотява и хидратира косата и предотвратява заплитането, 200 ml за 25 лева

Creme Mesolift от Lierac, иновативно anti-age решение с антиоксидантни свойства за уморена и дехидратирана кожа със загуба на тонус и блясък, 50 ml за 82 лева

селекция елисавета петрушева

122

IDEA CASA С НОВ МАГАЗИН Създателите на концепцията Idea Casa и това лято ще ни изненадат с ново приятно пространство в центъра на София (булевард Витоша 68). Наподобяващ по-скоро елегантен бутик, новият магазин е декориран с тапети и дамаски Osborne&Little, като цялостната концепция е дело на екипа на Idea Casa. В новия магазин ще се предлагат луксозни мебели и аксесоари за дома от водещи европейски производители като Villa Collection, Sia, BPA international, Bougie Francaise. Новото тук е, че освен мебели ще могат да се разглеждат и дрехи на дизайнерите Dianne von Funsterberg, Bikkembergs, Calvin Klein и др., любезно предоставени от магазин Volume I. Откриването ще бъде на 15 юни.

CHEVROLET НАГРАЖДАВА МЛАДИ БЪЛГАРСКИ АРТИСТИ Европейският конкурс за студенти по приложни изкуства Young? Creative? Chevrolet!, организиран от Chevrolet, се състоя за втори пореден път в България. Участниците, представители на пет учебни заведения, отново се състезаваха в дисциплините мода и фотография. Журито се състоя от представители на Chevrolet, експерти в областта на модата и фотографията, както и представители на автомобилни и лайфстайл медии, сред които бяха Сандра Клинчева (моден редактор на списание Amica), Живко Арабов (доцент по фотография) и Георги Цалев (моден консултант на Capasca и дългогодишен художествен директор на Рила стил). Връчването на наградите от конкурса се състоя на 20 май 2009 година на изискана церемония в хотел Хилтън в София. Първите места в дисциплините мода и фотография бяха присъдени на Нинела Иванова (студентка в Националната художествена академия) и Йоана Бузова (студентка в НАТФИЗ).

123

ТУРНЕТО НА ПАРТИ УИСКИТО J&B ПРЕМИНА ПРЕЗ ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ След като стартира националното си турне през февруари, парти уиски №1 в света премина по един незабравим начин през 12 големи града в страната. Амбицията на огнената напитка е да провокира истинския парти потенциал у всеки. На страхотните купони до този момент се забавляваха над 10 000 българи, които се докоснаха до една истинска J&B емоция - с много танци, музика и приятели! Екипите на шотландското уиски, заедно с легендарния Mirror Ball Man, провокираха страхотно настроение у всички, които избраха да прекарат една незабравима нощ, наситена със завладяващи емоции. През годините J&B се доказа като единствената марка, която организира легендарни партита на най-невероятни локации по цял свят, сред които древната местност Кападокия в Турция, Забранения град в Китай, товарен кораб в Испания, който за една нощ се превърна в най-големия плаващ нощен клуб в света, както и много други нестандартни места. Следващото уникално парти предстои в мистичната местност Трансилвания, Румъния, в замъка на граф Влад Дракула на 20 юни 2009. Консумирай отговорно, забавлявай се истински! повече - на bulgaria.startapartyhere.com

MONTALE PARFUMES Farenah Concept представя новата за българския пазар нишова парфюмерия, произведена от едни от водещите парфюмеристи в света – Mоntale Paris. В основата на този тип висококачествена парфюмерия са изключително редки миризми и естествени есенции, чиято уникалност приравнява цената им към някое скъпоструващо бижу. Парфюмите на Mоntale Paris смайват със своите богати аромати, вдъхновени от Ориента и Арабския свят. За да създадат своята изключителна парфюмерийна линия, Montale залагат на хиляди богати ухания и използват само най-чисти и изтънчени съставки. Дървесните нотки на тамян, кехлибар и кедър са сред най-отличителните в техните аромати. За разлика от по-масовите парфюми, Montale полага специални усилия да защити високото качество и деликатния баланс на своите продукти. Затова тази висококачествена линия се предлага в специално изработени алуминиеви контейнери, предпазващи ароматите от вредния досег с въздух и светлина, които могат да окажат влияние върху качеството на парфюма. Парфюмите на Mоntale се продават в магазин Farenah Concept на Съборна 1А

124

НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО – СТОЛЪТ И КОНСТАНТИН ГРЧИЧ

Столът - най-уважаваната и зачитана мебел в дизайна - изисква специално отношение и още по-специални техники и умения за производство. Константин Грчич знае това най-добре. Дизайнерът от Мюнхен с немско мислене и британско образование е считан за съвременния виртуоз в извайването на форми и замесването на материали за краен резултат – нестандартен, невиждан, но и удобен и ползваем стол, такъв, който историците без да се замислят биха поставили в музей или учебник по дизайн. Но какво правиш, след като си създал вече Chair One (за Magis) и Myto (за Plank)? Продължаваш да изненадваш света. Този път изненадата е доста голяма. Най-новата колекция на Грчич за италианския производител Magis се нарича 360°, предвидена е за офис обзавеждане и включва маса, подвижни чекмеджета и стол. Последният не прилича на нищо, което си виждал досега. Странната му форма наподобява две скачени под прав ъгъл трупчета върху подвижна на пет колелца стойка. Очевидно е, че тази конструкция е по-подходяща за динамична работа, в която дългото и удобно застояване на едно място, не е толерирано. Столът на Грчич отнесе противоречив дял критика и такъв похвали по време на миланското изложение през април и сега с нетърпение очаква своето имплементиране в реална работна обстановка, за да чуе финалната присъда на

консуматора – шедьовър или ексцентричност. Грчич със сигурност не е изненадан. Неговият Chair ONE, може би вече толкова лесно разпознаваем и любим, колкото и всеки друг стол на Иймс например, вдига жесток шум през 2003 заради футуристичните си студени форми. Всъщност хората бързо се убеждават, че One е гениално измислен и максимално удобен за човешкото тяло. Константин Грчич още през 1990 открива свой офис за индустриален дизайн KGID и бързо получава положителни отзиви за своите семпли, но и много находчиви предмети. Той има поръчки от множество важни и утвърдени компании като Authentics, Flos, iittala, Krups, Magis и Muji, а творчеството му е вече публикувано в няколко книги. Самият Ахиле Кастилиони – една от иконите в дизайна на 20ти век – смята Грчич за негов „духовен наследник”. Изложбата от столове на Константин Грчич се представя по време на Sofia Design Week (5 – 12 юни) благодарение на VERRSUS (София 1700, бул. Симеоновско шосе 120) - изключителен представител на Magis за България.

125

УДОВОЛСТВИЯ НАВЪН

Двор, веранда, балкон, басейн... Патрисия Уркиола и B&B Italia променят тези пространства с лекотата на виртуози. Градинската мебел, която най-известната жена дизайнер създава за една от най-иновативните и добри мебелни компании в света - B&B Italia, е разкошно детайлна в своето оформление и мисъл за крайния резултат. Това не са обикновени столове, кресла, дивани или шезлонги за отмора навън, а истински произведения на творец с непрестанна склонност към импровизация и екперименти с форми, материали и традиции. Представяме ти Canasta и Crinoline - двете колекции Outdoor, които Патрисия Уркиола прави за италианския производител B&B Italia. Canasta (от испански – кошница) е организирана около идеята за конусообразна форма. Декоративните геометрични елементи и наложената традиционна плетка са подчертани, след като са уголемени неколкократно. Изработката се прави във фабрика, която работи само за B&B във Филипините, страна с традиции в създаването на плетени мебели. Модерната линия се налага чрез употребата на полиетиленови влакна, с UV защита, в два различни цвята – бяло и бронз. B&B Italia предлага Canasta като канапе, кресло, голямо кръгло кресло и шезлонг. Местата за летни излежавания са още по-удобни и красиви благодарение на възглавниците, изработени от специални ма-

терии за външни условия. Колекцията включва серия от високи и ниски маси от лакирана стомана и керамични плочки с цветни декорации. Crinoline е последната колекция градинска мебел на Уркиола за B&B Italia. Неповторими идеи за места за сядане навън, които са под формата на малки кресла с различна височина и изработка като материали. Те се отличават с детайлна орнаменталност – лико и оцветени полимерни нишки са красиво заплетени с тези от бронз, за да бъдат покрити накрая с меко пончо. За разлика от предходната Canasta, тази е с див стил и естествен дух. Отличената с много награди дизайнерка знае как да предизвика естетически хармоничен и добре издържан контраст между лиричните форми на цветята и стабилно изглеждащите облегалки за гръб. Последните идват в два варианта – с нормална височина или с доста над приетите размери подчертана и екстравагантна такава. Серията мебели е с UV защита на всички използвани полимерни влакта, издържа на вятър и дъжд, и създава специфична атмосфера и акцент в екстериора на дома. Колекциите градинска мебел Crinoline и Canasta на B&B Italia са изложени по време на Sofia Design Week (5 – 12 юни) в шоурума на Senza (София, ул. Денкоглу № 34) - изключителен представител на B&B за България

ЗАДНИКЪТ НА НИНА СИМОН разказ от Антон Tерзиев

126

Снощи се прибрах в стаята сама. Карл остана да пие шнапс в бара на хотела. Събувах се в антрето, преди да отида до кухнята за чаша вода с лед и захвана някое криминале в леглото, „Обичаш да пъхаш ръцете си в чуждите рани“, казва обикновено Карл (казано честно Карл, както впрочем и сега, въобще не знае какво говори), когато от съседния апартамент чух Нина Симон. Слушах любимата си музика с часове, докато едно гузно отваряне на врата не ме отлепи от стената. Карл не харесва Нина Симон, защото е расист, но това не му пречи да хлътне по малолетната камериерка от Нигерия, ето тази същата, дето преди малко люля африканския си задник пред дръвниците долу, докато уж хвърля боклука, а сега дефилира обратно. Златистокафявата й кожа грее между блузката с ръкави и изрязаните й панталонки, задникът й променя формата си на всяка крачка и като казвам, че панталонките й са изрязани, имам предвид, че половината й гъз е отвън. Обзалагам се, звукът издаван от стъпалата й при отлепянето на пръстите и петите от запотеното сабо, е карал Карл да преглъща на сухо. Да, признавам, маникюрът й например, е наистина възбуждащ, всъщност точно толкова възбуждащ, колкото само курвенското червено може да бъде, и ако Карл, щуращ се с телефон в едната ръка и отхапан член в другата, сега не пропиляваше ваканцията ни в това, да пръска тъпата си кръв из цялата стая, можеше да се гушне в мен и изплакне око.

127

128

и накрая: пак ще имаме къс разказ и пак ще го чакаме от теб. ето я и снимката за вдъхновение този месец. очакваме истории, събрани в 5000 знака, на адрес ivaylo@edno.bg, най-късно до 17 юни