/edno-broy85 by One Foundation for Culture and Arts

12. faltydl 20. asiel norton 22. ham & eggs 28. c.l.u.e. 34. Đ°Đ Đ˘Ń&#x2026;Đ&#x17E;Đ˘ĐľĐ&#x203A; lalala 36. i love you 38. monika 40. Đ˝Đ°ĐżĐ Đ°Đ&#x2019;Đ&#x2DC; Ń Đ&#x2DC; Ń Đ°Đ&#x153; 54. Đ&#x153;Đ&#x203A;Đ°Đ´ĐľĐ˝ Đ°Đ&#x203A;ĐľĐ&#x161;Ń Đ&#x2DC;ĐľĐ&#x2019; 96. patrick cowley & jorge socarras: catholic 102. nollywood 108. the cove ĐĄĐ&#x;Đ&#x2DC;ĐĄĐ?Đ?Đ&#x2DC;Đ&#x2022; Đ&#x2022;Đ&#x201D;Đ?Đ&#x17E; â&#x201E;&#x2013;85 Đ&#x17E;Đ&#x161;Đ˘Đ&#x17E;Đ&#x153;Đ&#x2019;Đ Đ&#x2DC; 2009 5.00 Đ&#x203A;Đ&#x2019;.

ĐźĐžĐ´Đ˝Đ¸ Đ¸Ń Ń&#x201A;ĐžŃ&#x20AC;Đ¸Đ¸

списание едно представя

списание едно главен редактор бистра андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . bistra@edno.bg арт директор васил илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . vurcolac@gmail.com редактор адриана андреева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . аdriana@edno.bg редактор бояна гяурова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . boiana@edno.bg редактор ивайло спасов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivaylo@edno.bg фотограф михаил новаков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . mihail@edno.bg фотограф ивайло младенов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . zombie.ph@gmail.com предпечат асен илиев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .ycmama@gmail.com директор реклама йордан рашев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .jordanr@edno.bg асистент реклама йоана илиева. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . joanai@edno.bg административен директор емил шукадаров . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . emilsh@edno.bg финансов мениджър ирина топалова-гарабетова. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . irinat@edno.bg главен счетоводител цанка календжиева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . cankak@edno.bg

едно на живо мениджър събития иван чанков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivan.tchankov@gmail.com продукционен мениджър петя иванова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . petya@trittico.org връзки с обществеността елена друмева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .еlena.drumeva@gmail.com

ани георгиева, вера гоцева, гергана пирозова, даниела радева, емил христов, денис коробко, eлисавета петрушева, йоана павлова, михаил новаков, младен петров, павла ралчева, полина паунова, райко байчев

хонорари се изплащат всяка трета сряда на месеца

електроника, джънгъл, ту степ и дъб в едно

20 нова звезда в американското независимо кино

нов български моден лейбъл се появява на пазара

през октомври софия ще стане малко по-цветна

малък полски хотел край морето

„хартиеното издание на моя блог“

списанието, в което всички автори се казват моника

варненските скейтъри си обзаведоха хале

54 в новата си театрална акция режисьорът буквално отвлича публиката и актьорите

96 трийсет години по-късно – един революционен албум вижда бял свят.

102

106 вдъхновяваща документалистика, опасно разследване и активистка акция в името на 20 000 делфина

снимките на питър хуго са вдъхновени от третата по големина киноиндустрия в света

автори:

Да представяме модния дизайнер Сашо Гергинов би било смешно – вече сме го правили, и то два пъти. От друга страна, той беше твърде важна фигура в създаването на този брой, за да не споменем нищо по въпроса. Сашо беше нашият основен консултант и брилянтен селекционер този месец. Tой подбра впечатляващите дизайнери с балканскa нишка в темата на броя и със страхотна лекота създаде шопинг сесията Gold Is The New Blue плюс не една, а две чудати, но чудесни модни сесии. Едната от тях носи заглавието Home Made и представя проекти на студенти в НХА, НБУ и Националната гимназия по приложни изкуства – търси я на стр. 84.

Емил Христов е на 26 и постоянството не е от присъщите му качества. Може би затова все още да не е завършил висшето си образование по журналистика и славянска филология. Този пропуск обаче е компенсиран от солидна доза добър вкус и способност да надушва трендовете още преди да са се появили. Увлечението си по модата Емо открива на зряла възраст на една манхатънска улица. Впоследствие започва да пише за добрите списания за стил в България, а понастоящем е редактор в българското издание на Harper’s Bazaar. Неотдавна излезе първата му книга със стихове Аквариум и текстове от нея вече са публикувани на 5-6 езика. В този брой Емо представи новия български лейбъл Ham & Eggs – на стр. 22

Вера Гоцева е философ, критик, журналист, водолаз, любител ентомолог и много други неща. Била е редактор в Капитал Light и през годините е публикувала статии в почти всички сериозни издания за култура и лайфстайл в страната, което й е донесло редица награди. Има неудържимо влечение към точните науки и не може да живее без три неща – сутрешно кафе, адреналин и усещането да е под вода. Наскоро Вера ни потърси с желанието да напише материал за документалния филм The Cove, проследяващ как група активисти разкриват брутално и систематично клане на делфини в японски залив. Прочети разтърсващата история на стр. 106–109.

SHOP AT ENERGIE.IT

pËÑÅ¼ ÝcÂÊÇËÀÈÐÝ ÝurkÝÌ½ÍÏÂÍ Ý##3ÝÌ½ÍÏÂÍÝ ÝnÈË¿ÁÅ¿ Ý_ÈÂÇÎ½ÊÁ×ÍÝ`½ÏÂÊ¾ÂÍÀÝ ÝdÇÎÂÈÎÅËÍÝ Ýa½ÍÊ½ Ý-ALLÝ6ARNA ÝpÈÅ¿ÊÅÓ½Ý Ý Ý`ÐÍÀ½Î ÝnÅÍÀËÎÝpÏÅÈ

JONATHAN RHYS MEYERS FOR ENERGIE

re: Нали е ясно, че навлизаш в моден брой, направен от група, на чиито крака преобладават кецове? Което не значи, че не можем да оценим силното, умно и красиво когато е силно, умно и красиво.

Факт: модата все още е животно, което се мисли за изкуство и се държи като бизнес, но хегемонията на марките е минало и секънд хенд магазините и модните стрийт блогове никога не са били посилни. Освен това намерихме ужасно яки широкоскроени балкански агенти, които правят страхотни неща и каквото си искат. Въпреки или яхнали системата. Защото, както бил казал Гьоте: „Ако утрото не ни събуждаше за нови радости, и ако вечерта не ни оставяше никаква надежда, дали щеше да си струва труда да се обличаме и събличаме?“

SHOP AT ENERGIE.IT

JONATHAN RHYS MEYERS FOR ENERGIE

FaltyDl

електроника, джънгъл, ту степ и дъб в едно

з съм FaltyDL, живея в Ню Йорк, правя геридж и разни други неща с ръцете си. Започнах да свиря в група, когато бях на 15, а музика за танци започнах да правя, когато бях на 24.” Ако не беше музиката му, сигурно щях да представя лицето Дрю Лъстман заради забележителната, почти японска маниакалност в приготвянето на суши, което също нямаше да е никак лошо. Но педантичният подход присъства отчетливо и в музиката на този юберталантлив и скромен човек, способен да зарадва всички, които откриват нещичко за себе си в диапазона електроника, джънгъл, ту степ и дъб. Колкото и абстрактно да звучи, пресечната точка на тези стилове се случва някъде в главата на FaltyDL, който обаче си признава, че не е в състояние да изведе определение за творенията си: “В момента съм около 67% наясно с музиката си. Нямам търпение да достигна заветните 80%. Вариантите оттам нататък са два – или да

задобрея страшно, или всичко да тръгне надолу. Надявам се, че музиката ми ще продължи да се получава, защото на моменти буквално изстисквам мозъка си от шумовете в него. А когато нещата не стават, изпитвам онази типична детска фрустрация, която те кара да започнеш играта отначало с по-голямо настървение.” Акцентът върху настървението явно остава предимно в креативния процес, защото музиката на FaltyDL носи усещане, сходно с това, предизвиквано от онзи потаен гений Burial, подсилено от специфична доза експерименталност и разнообразие. Доказателството се съдържа в албума му Love is a Liability за лейбъла Planet Mu и сингъла To London за Ramp. Самобитността на FaltyDL пък се крие в отношението му към “сцената”, към която принадлежи, и океана (буквално), който го дели от нея: “Мисля, че в момента се създава страхотна музика. Аз се възхищавам на продуцентите от моето поколение, които правят ненормални

бийтове. Всъщност ние (продуцентите) се предизвикваме взаимно. Определено живеем във вълнуващо за музиката време. От друга страна, съм толкова далеч от модерните тенденции, че може би пропускам нещо. Опитвам се да следя какво се случва, но се провалям гръмовно в опитите си. За това влияние оказва и физическата ми отдалеченост от центъра на събитията (Европа), защото въпреки интернет нещата не са съвсем същите, докато не отидеш на място и не ги видиш с очите си.” Все пак Дрю Лъстман няма никакви основания за притеснение – невероятната му музика го прави една от най-ярките звезди на мъгливия пост геридж танцувален звук за 2009. Така че едва ли скоро ще остане някой, който да не иска да го чуе и види с очите си. myspace.com/faltydl текст ивайло спасов фотография архив FaltyDl

4)01 /08 "5 888 .04$)*/0 $0.

Fontän

нещо средно между сайкаделик, електроника и поп с фолк примеси

еспер Яролд и Йохан Мелин се срещат за първи път по време на фас паузата на някакъв компютърен курс. Малко след това правят заедно филм, в който се разказва за някаква си зла сова. Докато създават музиката за това филмче, нещо сякаш се случва и това нещо сега се явява музикалният им проект Fontän. Годината е 2001, а мястото Гьотеборг – откъдето са и двамата. Тирадата за прекрасната шведска популярна музика сякаш е излишна в случая, най-малко заради гигантската бозава тежест на онази четирибуквена група, за която дори и баба ми се сеща. Освен че са смайващо приятни за слушане, двамината герои от Fontän са и също толкова приятни като събеседници. За да е ултимативен ефектът от музиката им, предлагам една порция словесен позитивизъм. Какво беше преди Fontan – имам предвид музика, вдъхновение и т.н.? Йеспер: О, аз съм участвал и колаборирал в доста различни проекти преди Fontän.

Някои от тях са El Perro Del Мar, Silverbullit, At Тhe Gates. Йохан: Вдъхновение ли – май и двамата харесваме документални филми за еволюцията, природата, животните и т.н. Каква е музиката, която правите? Йеспер: Това е наистина труден въпрос, но като цяло музиката ни е нещо средно между сайкаделик, електроника и поп с фолк примеси. Йохан: Аз бих казал, че е музика за пътуване... както физически, така и ментално. Каква е съвременната електронна музика през вашия поглед? Йеспер: Малко е отегчително да виждаш банди, които свирят на живо с лаптопи и скучновата семплирана претенциозност. Но сякаш в последно време има раздвижване и интересните неща започват да изскачат, особено сред музикантите, които не се свенят да смесват стиловете по безмилостен начин. Йохан: Аз лично харесвам това, че днес артистите започнаха да комбинират електрон-

ното и органичното. Не е истина колко нови банди се появяват ежедневно – сякаш всеки втори е станал продуцент. Красота! Как създавате музиката си? Йеспер: Имаме набор от звуци, с които сме наясно и харесваме, но винаги пробваме да прибавим и доза експеримент в процеса. Какво имате предвид под експеримент? Йеспер: Хм, бих погледнал към някои стари позабравени правила, като нотите и гамите, използвани, преди пианото и акордеонът да променят западната музика. Йохан: Ще ми се да работим повече с променящо се темпо и евентуално да се отървем от класическите схеми за запис на музика, макар че не знам точно как. Може би като спрем да записваме в звукоизолирана среда и така да създадем цял албум, записан навън... знам ли? myspace.com/fntn текст ивайло спасов фотография архив

MIXtaPE It’s My Life – Dr Alban / One love (1992) aa Orange Sky – Alexi Murdoch / Time Without Consequence (2006) aa The Spirit of Man – Jeff Wayne / War of the Worlds (1978) ба The Revenge of the Stalker – Molly Nilsson / Europa (2009) ба Alone Again (Naturally) – Gilbert O’Sullivan / Alone Again (Naturally) (1972) бг Coconut – Harry Nilsson / Nilsson Schmilsson (1972) бг One More – Cymande / The Message (1973) ви The Message – Cymande / The Message (1973) ви Just Ain’t Gonna Work Out – Mayer Hawthorne / A Strange Arrangement (2009) ис Out There – Studio / West Coast (2007) ис

аа АДРИАНА АНДРЕЕВА / ба БИСТРА АНДРЕЕВА / бг БОЯНА ГЯУРОВА ви ВАСИЛ ИЛИЕВ / ис ИВАЙЛО СПАСОВ

RaDu JuDE

новият небрежно талантлив персонаж от румънската киновълна

ероятно някои си спомнят името на Раду Жуде, ако са попаднали на късометражката Александра в балканската конкурсна програма на Филмини 2.0 или пък са гледали първия му пълнометражен филм Най-щастливото момиче на света на тазгодишния София филм фест. Филмът бе показан по-късно и на кинофестивала в Сараево. Преди него Раду има в биографията си няколко късометражки и опит като асистентрежисьор на известния гръцки режисьор Коста Гаврас в Амин, и на Кристи Пую в нашумелия му преди няколко години филм Смъртта на господин Лазареску. Има също така и солиден стаж като режисьор на реклами. Затова, когато се срещаме в Сараево, първият ми въпрос е дали дебютът му не е някаква форма на отмъщение към рекламната индустрия. Няма как да не го попитам, защото филмът проследява един ден на средностатистическо провинциално румънско семейство, чиято

прясно пълнолетна дъщеря Делия е спечелила кола в някаква рекламна кампания. Делия трябва да бъде заснета в рекламен клип, в който да сподели своите преживявания. Притисната от намеците на снимачния екип за нейната скромна външност, от продуцентските очаквания да се усмихва като холивудска звезда и най-вече от плана на собственото си семейство колата да бъде продадена максимално бързо, Делия неусетно се променя. На моя въпрос обаче Раду избухва в типичния си смях и ми отговаря, че няма как да критикува капиталистическата система, понеже до този момент подобра от нея не е измислена. С много чувство за хумор приема и факта, че въпреки всички фестивални награди филмът му е продал в Румъния малко над хиляда билета. След местната премиера дори родната му майка казала: “Е, как не можа да намериш някакви по-приятни хора, някаква по-хубава обстановка. Пак

ли искаш да кажат за нас, че сме цигани!?” Всъщност Най-щастливото момиче на света е доста по-свеж и оптимистичен от повечето нашумели румънски заглавия от последните години. Филмът е заснет с малко пари, събрани буквално от цял свят. Липсата на признание сред широката публика съвсем не обезкуражава Раду, даже напротив. Режисьорът ми споменава, че следващият му проект ще задълбае още по-дълбоко в “мизерията” на семейните отношения. За вдъхновение му служат истории подобни на нашумялата в медиите драма на двете деца, които не могат да бъдат поделени между българския баща и полската майка. Признава, че не е гледал много български филми, но затова пък с гордост съобщава, че е сценарист на новата късометражка на Мая Виткова Станка се прибира вкъщи. текст йоана павлова фотография архив

qnth ask bhrnx` ."-- 0' 40'*" ask `k qr`lankhiqjh ] b`pm` sk jm g anphq ."-- 7"3/" ask bk b`pmemwhj aspc`q sk `kejq`mdpnbqj` opedqrn yn nrjphb`me #63("4 1-";" ."-- sk rp`mqonprm` ] oknbdhb sk `k a`remaepc ."-- 1-07%*7 sk oepsyhv`

asIEl NoRtoN

нова звезда на небосклона на американското независимо кино

птимист съм по отношение на бъдещето на независимото кино”, ми обяснява още в началото на нашия разговор младият американски режисьор и сценарист Асиел Нортън. Дебютният му филм Redland е доказателство, че има раздвижване на сцената на американския киноавангард. В киното на Асиел се усеща свеж полъх от бунтарството на Робърт Олтман и от филмовата поезия на режисьора на Тънка червена линия Терънс Малик. Премиерата на Redland беше през юни на кинофестивалa CineVegas в Лас Вегас, a в началото на този месец филмът участва в състезателната програма на Raindance в Лондон, който според Асиел е европейският еквивалент на Sundance. Действието на Redland ни пренася в изолирана планинска област по време на Голямата депресия в САЩ. Семейството на главната героиня, измъчвано от глад и мизерия, води безмилостна борба за оцеляване. Това е рамката, в която се разгръща тайната любовна история на

младата жена със съседско момче. Redland преразказва до голяма степен детството на младия режисьор, който (колкото и невероятно да звучи в наши дни) е израснал без електричество и течаща вода. “Бих казал, че Redland е преди всичко мой сън. И като във всички сънища персонажите са отражение повече на самия мен, отколкото на когото и да било друг”, разказва той. В Redland Асиел дава пълна свобода на въображението си. Забележителното във филма е атмосферата на тайнственост и напрежение между персонажите, която намира израз в необичайна експериментална кинематография. Всяка сцена е плод на голяма доза фантазия и техническа изобретателност. Режисьорът включва в работата си стари лещи, безброй филтри и сложен процес на проявяване. Резултатът са меки кафяви и жълти тонове, които напомнят сепията на избледнели фотографии, върху които времето е оставило своя отпечатък. Асиел казва, че

за него киното е най-вече визуална медия и това си личи в дебюта му. Вдъхновение режисьорът черпи от дръзкия размах на четката на Рембранд, от тихите, загадъчни образи в снимките на известния Едуард Стейхен, както и от американски фотографи, снимали по време на Голямата депресия. Любопитно е да се отбележи, че освен от големите майстори като Бергман, Фелини, Тарковски и Кубрик, Асиел се влияе силно и от естетиката във филмите на Ларс фон Триер – още нещо, което лесно се забелязва в Redland. текст павла ралчева фотография архив

%0 :06 .*44 4)011*/( .*444*95: $0.

qÍÓÇ¾ bÇÑÍ×¿ vsl ÄÑ¿Å $$4 Î¿ÏÑÄÏ oÊÍÁÃÇÁ `ÊÄÉÐ¿ÌÃÙÏ a¿ÑÄÌÀÄÏÂ b¿ÏÌ¿ .BMM 7BSOB qÊÇÁÌÇÕ¿ aÒÏÂ¿Ð oÇÏÂÍÐ qÑÇÊ

кристина е с шапка, пуловер и яке ham & eggs, александър е с пуловер, шал и панталон energie

HaM & Eggs

нов български моден лейбъл се появява на пазара

ознанството ни с Ham & Eggs се осъществява по добрата стара формула “на час по лъжичка” вече няколко месеца. Единични бройки облекла с техния етикет попадаха в полезрението ни благодарение на шоурума на Нели Митева на Иван Асен 22 и вече състоялите се групови проекти Little Black Dress, Space Retro и Urban Jungle. Отскоро лейбълът работи на пълни обороти и според информация от кухнята колекцията им за есен-зима е обещаващо пълна, разнообразна и, звучи почти невероятно за българска марка, достъпна и за млади хора. Лицата зад Ham & Eggs не са непознати. Александър Гергинов и Кристина Николова са си имали взимане-даване с мода, стайлинг, PR, копирайтинг и други популярни занимания, та дори и преподавателска дейност и психодрама, което без съмнение внася колорит в биографиите им. Уморени от рутината и ограниченията на предписаното им професионално бъдеще, те решават да сменят посоката

и да поработят върху проблема с осезаемия недостиг на локална млада мода. Формулата им звучи просто – правят дрехите, които биха обличали, но не намират в магазините. Акцентът пада колкото върху оригиналността, толкова и върху носимостта. Ham & Eggs настояват, че облеклата им са ежедневни. Колекцията им за есен-зима носи почти шизофреничното заглавие Нов дом за моето семейство 3000. Темата според Гергинов е вдъхновена от миналото и спомените, от домашния уют и сблъсъка му с неговия тотален контрапункт – автоматизирането и роботизирането на заобикалящата ни среда. Силуетите са футуристични и препращат към архивните Sci-Fi филми, докато същевременно текстилът е мек, топъл и умилително ни връща във времената на бабите и черно-бялата телевизия. Умерени дози автоиронична соц носталгия са забъркани с кибер-пънк елементи. Плетиво, помпони и десени на

нацъфтели червени рози почти в хармония съжителстват с шушляк и лазерно рязани щампи на английска дантела. Колекцията включва буквално всичко, за което успяхме да се сетим – пуловери, жилетки, якета, панталони, поли, аксесоари. Последните са особено вълнуващи – шапки с помпони, безотказно напомнящи за девойките от Френската съпротива, както и ръкавици с два пръста, които трудно предизвикват асоциации с нещо познато. Бижутата към колекцията са от Калина Чанкова, която вече има сериозен опит с рязането на метал в неочаквани форми. След 22 октомври Ham & Eggs са достъпни на Иван Асен 22, а според плановете им скоро ще се сдобият и със собствено пространство в София. текст емил христов фотография

%0 :06 .*44 4)011*/( .*444*95: $0.

qÍÓÇ¾ bÇÑÍ×¿ vsl ÄÑ¿Å $$4 Î¿ÏÑÄÏ oÊÍÁÃÇÁ `ÊÄÉÐ¿ÌÃÙÏ a¿ÑÄÌÀÄÏÂ b¿ÏÌ¿ .BMM 7BSOB qÊÇÁÌÇÕ¿ aÒÏÂ¿Ð oÇÏÂÍÐ qÑÇÊ

Ива мИнкова

една адски добра новина за българския моден дизайн

ва Минкова е извънредно мила, симпатична, стряскащо талантлива и само на 22. Както и първата българка (изобщо), приета в Модния департамент на Кралската академия по изящни изкуства в Антверпен. Да не говорим, че вече е в трети курс – това значи много. Основана през XVII век, въпросната академия се слави като безкомпромисно учебно заведение, а модният факултет е световноизвестен феномен, който произвежда дизайнери като Дрис Ван Нотен и Мартин Марджиела. Самата диплома от там е постижение, тъй като критериите са безпощадно високи и до края оцеляват едва около четвърт от първокурсниците. Ива се озовава в академията, след като завършва Френската гимназия в София и прекарва няколко месеца в Париж, опитвайки друга специалност. Не се получава. Как те приеха да учиш в Антверпен? Отидох на изпит с някакво подготвено

портфолио. Имаше изпит по рисуване и интервю, на което изобщо не се бях притеснила до момента, в който влязох вътре и блокирах. Питаха ме кой ми е любимият дизайнер и аз не можах да се сетя. А кой ти е любимият дизайнер? Не знам. В Белгия много ми се промени гледната точка към модата. Аз винаги съм обичала Галиано, Макуин, Чалаян – тези, които създават спектакъл и при които дрехата е жива. Докато Антверпен е известен с прави, чисти линии и приглушени цветове. Там се научих да ценя това. Как би описала дрехите, които правиш? Аз обичам да казвам, че са женствени. Струва ми се, че това не се харесва вече. Красивото като идея за мен е много важно. Не знам защо в изкуството в последно време го отричат като концепция. Не става въпрос за руси булки, но за някакви интерпретации. Какво виждаш да се случва в модата тия дни? Според мен е много интересен

момент. Големите диктатори си отиват лека-полека и предават щафетата. В същото време има много нови хора, които влизат по-авангардно. Някои издържат, други не. Много хубав момент за младите дизайнери е, защото идва период на възход. Какво мислиш да правиш, като завършиш? Обичайното: стажове и търсене на работа. А може и да се насоча към дизайн на обувки, което ми е интересно. Какво би искала да видиш да се случва в България? Хората да са попозитивни, по-отворени и повече да вярват в това, че не са ощетени с нищо и идеите им не са по-малко качествени. Много си обичам България, винаги и навсякъде навън разказвам как тук е по-хубаво от Белгия. текст бистра андреева фотография philip van damme

luIza MaRgaN

хърватката с български корени пристига в софия със самостоятелна изложба

уиза е едва на 26 години, но вече е печелила словенската награда за съвременно изкуство OHO, еквивалентa на българската БАЗА. Артистката завършва живопис в Любляна. Въпреки по-скоро класическото си образование тя не се спира пред експериментите с новите изразни средства. Както повечето съвременни артисти, тя има в творчеството си всичко – от рисунки, през скулптури, до мултимедийни инсталации. Често избира да работи с картон и прави колажи или пък картонени макети на предмети от бита, които по-късно разхвърля в изложбеното помещение. Темите, от които се вълнува, са всичко онова, което оставя отпечатък върху човешката идентичност, а именно начинът на живот, ценностна система, езикът, тялото и отношението към околната среда. Интересът є към пространството се заражда от заниманията є с театрална сценография. “В работата си изследвам

начина, по който дадено място се използва, както и ограниченията, които то създава за движение, освен това се вълнувам от зараждането на социални условия за живот в него”, обяснява Луиза по време на нашия разговор. Логично следствие от тази нейна слабост са заниманията є с картография и опитите є да изобличи нейния манипулативен характер. В Spine например тя превръща картите на градове в триизмерни колажи, които напомнят на анатомични структури. В друг проект пък отчуждава картите от първоначалната им функция, подлагайки ги на манипулацията на различни медии. “Българският произход до голяма степен ме определя като човек”, казва Луиза, която говори на развален български, така че се налага да се придържаме към английския. Имайки предвид афинитета є към българските корени, не е учудващо, че младата артистка гостува в София с проект, посветен изцяло на историята на българските семейни земи. Идеята

на артистката е да покаже чрез собствения си опит как дадена площ може да определя обществената идентичност и ценностната система на хората. Когато след промените повечето земи са върнати обратно, много хора препродават собствеността си, защото тя вече е безполезна за тях. В случая на Луиза тези средства отиват за нейното художествено образование. Артистката визуално преплита минало и настояще в едно, използвайки стари снимки на земите и рисунки на работещи на полето жени, с откъси от видеодокументации на нейни пърформанси, наричани Виртуално земеделие. Освен с инсталацията галерийното пространство във Васка Емануилова ще бъде изпълнено от 13 до 31 октомври с предмети, създадени от Луиза специално за изложбата. текст бояна гяурова фотография portrait/project building a roof, photography of an action, 2008

C.l.u.E

през октомври софия ще стане малко по-цветна

L.U.E всъщност означава Color Location Ultimate Experience, а зад него от 2007 насам стоят четирите приятелки и колежки А.Д. Бландфорд, А.Л. Стайнър, Соня Робинс и Лейла Чайлдс. Става дума за пърформанс, който не се поддава на стандартно рамкиране, но пък въвлича помещения и зрители в мултимедийна симбиоза от звук, видео, танц и архитектурни елементи. В New Museum в Ню Йорк, където проектът е представен за първи път, стълбища, асансьори, стени и всякакви “второстепенни” помещения получават отговорната задача да бъдат основни опорни точки на движението на артистите. И ако чувството за спонтанност и импровизация е неизбежно, то трябва да се отбележи, че в основата на пърформансите всъщност стои крайно прецизна хореография, подплатена с различна цветова символика (представи си тричасов танцов спектакъл с осем смени на костюмите). Обикновено акциите на C.L.U.E се доку-

ментират на видео, за да може по-късно филмовият материал да бъде раздробен на отделни сцени, които от своя страна да бъдат миксирани наново и да станат част от една обща видеоинсталация. За цялостното въздействие, не на последно място, принос имат и Kinski, психеделичната рок група от Сиатъл. Техните изпълнения, заедно с монтажа от пърформанса и филмов материал, заснет на живо от различни точки на мястото, се презентират едновременно на множество монитори, което засилва чувството за интерактивност. Проектът неслучайно е определян като жив организъм, който се адаптира към конкретната околна (не)жива среда, и създава чрез видеоинсталациите и танца уникална атмосфера. Публиката от своя страна реагира на случващото се и заради (пък и благодарение на) неконвенционалната траектория на танца неизменно става част от спектакъла. Няма начин да останеш пасивен при вида на експериментира-

щи по тесни стълбища и неправилни ъгли артисти. Именно тази смес от различни изразни средства, медии и действащи лица е най-характерният аспект на проекта. Добрата новина е, че от 3 до 10 октомври C.L.U.E ще могат да бъдат видяни и в България, в рамките на платформата Място за срещи на галерия Васка Емануилова. Артистите ще преобразят помещенията на галериите Васка Емануилова и Сезони, както и самото пространство на парка Заимов с пърформанси, прожекции и дискусии, а през ноември във Васка Емануилова ще може да се види специална видеоинсталация от проекта в София. текст ани георгиева фотография performance still, courtesy the artists and the new museum, 2007

Biquattro – електрически велосипед и триколка за пазаруване в едно. Задната гума се “разцепва” на две и се трансформира в кошница с капацитет 150 литра (което е повече от багажния капацитет на smart например). Моторът се задвижва посредством батерия, която се зарежда в обикновен 230 V контакт само за 3 часа, издържа 30 км и развива до 22 км/ч. Награден е с Red Dot Design Awards 2009.

валентИн водев

и последните му добри идеи за продуктов дизайн

огато преди 35 броя ти представихме Валентин Водев, нямахме ясна представа каква следа му предстои да остави в историята на продуктовия дизайн. Щастливи сме, че не сме се излъгали във възможностите му, защото последните му изяви доказват, че Валентин е способен и талантът му е маркиран на световно ниво. Това лято 30 000 посетители в рамките на десет дни видяха неговите три прототипа, с които бе поканен да участва на годишното престижно шоу на лондонския кралски колеж по изкуствата (Royal College of Art) като техен възпитаник. Проектите са различни един от друг като типология и функционалност и както казва Валентин, “всеки може да се доразвие и усъвършенства”. Радиото Valerie, електрическият велосипед триколка Biquattro и сгъваемата количка Pullchair предизвикват интереса на лидери в дизайн средите – личности като Джонатан Айв (гуру дизайнера на Apple),

на когото Валентин лично демонстрира как функционира Biquattro. По време на откриването на изложбата пък Рон Арад (друга ярка звезда на индустриалния дизайн, архитектурата и изкуството) се мята на електрическия велосипед, за да го тества. И трите прототипа функционират безупречно, а ние нямаме търпение да видим особено единия в производство – очарователното като форми и излъчване радио без копчета Valerie, чиито станции се търсят и наместват посредством стърчащата антена. Въпреки приключението му в света на технологиите последното най-силно увлечение на Валентин Водев е откриването на алтернативни методи за придвижване чрез нови транспортни средства. “Автомобилът и масовата му употреба в градска среда са вече история. Той бавно губи ролята си като символ на статус. На прага сме на революция в тази сфера – нещо като телекомуникационната от 90-те.” Според Валентин скоро няма да

съществува ясна разграничителна линия между автомобили, мотоциклети, колела и т.н., а ще има различни мултифункционални и адаптивни превози, задвижвани чрез ток и усъвършенствани акумулаторни батерии. Валентин Водев е продуктов дизайнер с диплома от виенския университет по приложни изкуства и магистратура от лондонския кралски колеж по изкуствата. Той е съосновател на компанията Creativeindustrialobjects. Получава първия си звезден скок с проекта CI Desk – многофункционална подвижна работна станция за домашни или офис условия (чието производство се подготвя в момента и по план трябва да се случи в България). Валентин поддържа и своето Pixstudio, а професионалния си живот дели между Лондон, Виена и София. pixstudio.net текст адриана андреева фотография архив на валентин водев

www.salsajeans.com Mall of Sofia â&#x20AC;&#x201C; Ground floor

CHRIstIaNE HoEgNER

преработва красивите предмети

ристиане Хьогнер се занимава с интериорен, мебелен и графичен дизайн, както и с всичко помежду им. Най-силно впечатление в подхода є на работа правят шегата и остроумието, с които изважда и най-баналните предмети от контекста им. Тя измисля опаковки за захарчета под формата на истинска захарница или пък умело подрежда 50 възглавници, за да сътвори голям диван (Cushonized). Кристиане може да ти покаже как стилно да се отървеш от необличаните отдавна ризи (възглавничките Dad) или как да покриеш скучен полилей с винтидж тенис полички (серията є Anna K.). В проекта си RubberSpray-Man Кристиане прибира осиротели разбити фотьойли от улицата и със специален гумиран микс ги пръска до пълното им покриване и тотално преобразяване в здраво функциониращи мебели. One for all е идеята є за практичен кухненски шкаф от семпли плъзгащи се шарени щайги. Едно от последните є начинания са поетичните пейки Canvas, сякаш сковани от бели

платна за рисуване. И да – върху тях всеки може да изпробва четката си. Кристиане подчертава способността на предметите да изглеждат като интуитивна игра – нещо, което всеки сам би измислил или измайсторил с малко повече въображение, без рафинираност и отработена естетика. Намираме младата дизайнерка за блиц интервю на Rue du Page 72 в Брюксел – уютен район с много магазини и добри ресторантчета. В този студен есенен ден е сложила черна блуза с дълги ръкави, широки сини панталони и странно кожено късо жакетче, с което се самоиронизира, че прилича на щраус. Кристиане дели общо студио с приятеля си, винаги слуша музика, докато работи, и върви пеша до работа (просто домът є е на същата улица). Какво се промени от студентските ти години насам (минали са вече пет)? Работя повече и се забавлявам помалко.

Какво искаш да постигнеш, но все още не успяваш? Да се забавлявам повече и да работя по-малко. Масово производство или единични поръчки? Няма разлика – стига проектът да ми харесва и да контролирам процеса. Защо основно се занимаваш с нова употреба на вече съществуващи предмети? Защото се старая да набелязвам вече създадената красота, като се опитвам да бъда оригинална. Кои са твоите фенове? Тези, които са чувствителни и предпочитат “тишината като новия шум”. Какво те вълнува освен дизайнът? Мода, изкуство, хора, архитектура, музика, храна, приятно осветление, гората и дърветата, цветовете, настроенията, но не в този ред. christianehoegner.com текст адриана андреева снимки christiane hoegner

артхотел lalala

група поляци променят представата за малък хотел край морето

маш право да не включваш Балтийско море в плановете си за лятото. Поляците обаче го обичат и нямат нищо против да му се радват от плажа, увити в пуловери към края на юни. Още повече ако плажът се намира в Сопот (полския, не българския). Все пак, със запазената си предвоенна архитектура той се счита за един от най-красивите полски градове и със сигурност е най-елегантната точка по местното балтийско крайбрежие. Така че, ако един ден ти хрумне да отваряш хотел там, имай предвид, че той не може да е обикновен. Не и в Сопот. Трябва ти идея. “Една от идеите беше да направим склад за вино”, разказва ми Пиотр Застружни за малкото свободно пространство, на което той и сестра му Йоанна един ден се оказали собственици. Другата им идея била мястото да се превърне в хотел. Вторият вариант печели, въпреки че всъщност и двамата ненавиждат хотели: “Това е най-ужасната част от всяко едно

пътуване! С тези мебели, еднакви стаи и телевизори.” Затова се решава Lalala да е нехотел или поне артхотел. С проекта се заемат деветима артисти. Резултатът? Седем неописуеми и абсолютно различни стаи. В една от тях например чрез избора на мебели, материали и аксесоари авторите на дизайна Якуб Ребелка и Ивона Цибула разказват леко заплетена история за “престъпление, забранено удоволствие и бягство в гората”. Дори номерацията е непредсказуема – на вратите пише 1600, 44, 295 и т.н. “Огледахме се и се оказа, че около нас е пълно с абсолвенти от художествените академии в Гданск, Познан или Берлин. Всички схванаха идеята – важно е да създадем място, което да е абсолютната противоположност на традиционния хотел”, казва Пиотр. Естествено, в Lalala няма телевизори. За сметка на това във всяка стая има любими книги на артиста, работил по нея. Чести посетители според наблюденията на Пиотр са “хора на

изкуството, възрастни туристи и вратовръзки, които противно на очакванията ми напълно разбират идеята ни”. Освен в уникалните стаи гостите прекарват доста време в бара на Lalala, където могат да чуят интересни изпълнители. “Това му е хубавото на бара – малък е, така че сплотената атмосфера бързо се усеща. Тук важна е музиката. Живял съм доста време във Варшава и знаех какво не искам да направим – поредния бар или ресторант, който е толкова модерен, че трябва да идваш без значение харесва ли ти или не.” Пиотр говори за бар, но всъщност става дума за малка винарна с авторско меню. Така или иначе идеята му се реализира – хората се появяват в Lalabar просто защото тук им харесва и въобще не ги е грижа какво мислят останалите. Артхотел Lalala е на lalala.lu и на улица Rzemyślnicza 42 в Сопот. текст младен петров фотография архив

tpemqj` lnd` q`ln g` lzfe

.BMM PG 4PGJB ¿Ì $JUZ $FOUFS 4PGJB .BMM PG 1MPWEJW 1BSL .BMM 4UBSB ;BHPSB

I lovE you

“хартиеното издание на моя блог”

ово женско модно списание от Берлин със заглавие I love you се появи на пазара. “Изборът на заглавие беше изцяло емоционално решение, понеже от години мечтая да направя списание за мода”, обяснява неговата главна редакторка Кристиане Брьоднер. Парадоксът е, че именно по време на кризата в медийния пазар тя успява да сбъдне мечтата си заедно със своя партньор и съпруг фотографа Маркус Гааб. Неизбежен е въпросът защо изданието е обърнато единствено към женската аудитория. “Обичам другия пол, но за мен не би било интересно да чета списание със статии за мъже”, обяснява ми Кристиане. Затова в манифеста към списанието тя залага единствено на лозунги от рода на “жените са красиви”, “жените са секси”, “жените са интелигентни” или пък “модата се случва всяка сутрин”. По време на престоя си на нюйоркската седмица на модата Кристиане намери време да отговори на няколко въпроса. Има безброй модни списания. С какво

I love you се отличава от тях? Ние залагаме на качествена фотография, готин дизайн и добри идеи. Опитваме се да не се съобразяваме с линиите, които се диктуват от големите модни къщи. Нашето желание е да създадем нов имидж на съвременната жена. Освен това се стараем с всеки брой да разработим една тема по единствен по рода си начин и така да се превърнем във фетиш за читателите. Каква мода искаш да показваш в списанието? Скучно е да се чете и да се пише за мода, затова ние акцентираме найвече на добрите фотосесии. I love you се опитва да слее мода, фотография и философия в едно и да задава въпроса за смисъла на живота с много ирония. Желанието ми е да предоставим платформа за изява на все още неизвестни фотографи. Освен това се стремим да представяме и млади дизайнери. Във втория брой, който излезе в края на септември, се концентрираме върху работата на берлински дизайнери, както и върху фотосесиите на две млади

германски фотографки. Подзаглавието на I love you гласи “хартиеното издание на моя блог”. Защо е това загатване към блоговете? Много интензивно се занимавах с модните блогове, когато започнахме да умуваме върху концепцията на списанието. През последните години блоговете се превърнаха във важен фактор за модната индустрия. За дизайнерите вече е обичайна практика да изпращат на блогърите свои дрехи с надеждата, че моделите им ще бъдат постнати в онлайн пространството. Въпреки интереса ми към блоговете съм заклет фен на хартиеното издание. Качеството на фотографии върху хартия е ненадминато. I love you се продава в избрани магазини и книжарници в Германия, Англия, Франция, САЩ и Австралия. iloveyoumagazine.blogspot.com текст бояна гяурова фотография архив

MoNIKa

списанието, в което всички автори се казват моника

ората на изкуството имат суетни души, които държат светът постоянно да научава какво сътворяват. Единственото правило на списание Monika обаче е да не слага имената на своите автори и артисти. „Искаме списание с уникален характер, оформен от идеите на мнозина”, споделят създателите. Анонимността е повече от акт на освобождаване: Monika е за качественото съдържание, не за егото на тези, които са го написали. Дебютният брой е лансиран през юни по време на годишното шоу на завършващите лондонския Royal College of Art. Негова основна тема е анонимността – като представяне философията на списанието и като нова перспектива за мястото є в обществото и изкуството. И макар темите и стилът на статиите да са различни, всички те са обединени под един знаменател – майсторски написана история, интимна и подправена с малко странност. Положителни отзиви от първия брой на поредното печатно начинание

се откроиха в едни от най не масовите, независими и добри списания (Arkitip, Creative Review, It’s Nice That), които намекват, че Monika е част от течението нови медии, които успяват да преоткрият и дадат нов облик на издателския бизнес (очакваме с нетърпение нейното развитие, както и специализирани книжарници за такъв тип списания и в България). Monika е семпло създадено във формат, който влиза лесно в почти всяка чанта. Хартията е приятна на пипане, корицата е твърда и подгъната навътре, а излъчването е на аристократ с безупречен стил на обличане. На въпроса кой е създателят на Monika, отговорът неизменно е „креативни хора”. Зад списанието може да стои всеки – от Майкъл Бейрут до тайно родената дъщеря на Си Си Кеч – ти сам решаваш. И каква е най-голямата полза от анонимни контрибутори за едно списание? „Прави ни различни. Това е глътка свеж въздух сред медийния елитаризъм. Означава, че произвеждаме качествено съдържание,

без да разчитаме на популярността на създателите му или техните предишни изяви. Това е нашата дискретна алтернатива на медиите, които са обсебени от звездите.” Monika може да се изчете от корица до корица за един дъждовен лондонски следобед. Британската столица е и единственият поименен индикатор в списанието. Връзката с медията става само по e-mail или телефон. Всеки брой (два в годината – номер 2 излиза през зимата и е посветен на The Inbetween) се закупува от публикуван лист с книжарници. monikamagazine.com текст адриана андреева фотография архив

направИ сИ сам

варненските скейтъри си обзаведоха хале

ткрай време в българските скейтборд среди приказките са повече от действията. Скейтърите чакат някой да сътвори обетованата им земя, а реалността е безмилостна към тях. Покрай еврофондовете се прокараха проекти за строеж на скейт паркове, но резултатите са плачевни. Причината винаги е една – нещата не се правят от скейтъри за скейтъри. По една или друга причина обаче във Варна през годините винаги е имало активност, която да припомни максимата, че ако има желание, има и начин. Със скромни средства от местните скейт магазини и ентусиазъм от страна на карачите условия са се създавали. Налице е поредното интригуващо доказателство. То се намира на 50 метра след табелата “Варна”, в огромен индустриален лабиринт от складове и малки цехове. В сърцето на тази зона се помещава хале, а в него – огромна дървена минирампа. Попадайки тук, се натъкваш на четирима-петима души, които летят

между дървените извивки. Гледката към тях е най-добра от диванчето, където някой си релаксира на фона на музиката. Друг рисува по огромните бетонени стени. Хората наоколо определено са странни птици – трябват поне малко лудост и желание, за да стигнеш до това затънтено местенце, но пък там гарантирано си прекарваш добре. Виновници за това са Георги Георгиев (Г-то) и Светлин Тодоров (Бежен) – уважавани скейтъри от така нареченото по-старо поколение. Двамата наемат пространството през ноември миналата година, като Бежен се заема с финансирането, а Георги – с изграждaнето на скейт уреди. С безвъзмездната помощ на местната скейт общност халето отваря врати през пролетта. Скоро гости са момчетата от Virus Skateboards, а по-късно наминава европейският отбор на Volcom. На 1 август най-голямото до момента събитие събира тук скейтъри от цяла България.

Оцеляването на подобно място с идеална цел е трудна задача. Има неформален дневен вход от пет лева – символични за подобен тип съоръжение. Досега обаче не е върнат никой, който няма толкова. Текат и преговори за сваляне на наема. Тук трябва да се отбележи, че собствениците на зоната са извънредно добре настроени към скейтърите – отношение и доверие, които биха били немислими преди години. Плановете за бъдещето вещаят интересни моменти. Мястото има доста добра саунд система и вече се е случвало да забиват банди. Работи се върху документална фотографска изложба с фокус върху стрийт културата и скейтбординга. Георги и Светлин имат амбицията да превърнат халето в платформа за събития в този дух. Освен това държат да се знае, че са на линия да помагат на всеки друг, който подхване подобно начинание. текст и фотография михаил новаков

Валентин е със сако sisley, пуловер и панталон tom tailor

Мария е с рокля с колан miss sixty, чанта benetton

Gold is the new blue стил Александър Гергинов фотография

модели Мария и Валентин

Валентин е с жилетка benetton, панталон tom tailor

Мария е с жилетка, пола и чанта sisley, поло benetton

събитията този oктомври в радиус 1000 км от софия 148 км Пловдив | България

Нощ на музеите и галериите 2009 | 2 октомври | www.gallery-night.info

207 км Скопие | Македония

Skopje Jazz Festival | 17–21 октомври | www.skopjejazzfest.com.mk

381 км Букурещ | Румъния

eXplore Dance Festival | 12–18 октомври | фестивал за съвременен танц и хореография | www.rtlb.ru

477 км Сибиу | Румъния

Astra Film Festival | 26 октомври – 1 ноември | документални филми, дебати и уъркшопи | www.astrafilm.ro

567 км Истанбул | Турция

Filmekini | 19–25 октомври | филмов фестивал | www.iksv.org

570 км Сараево | Босна и Херцеговина

MESS International Theater Festival | 15–30 октомври | театрален фестивал | www.mess.ba

657 км Бекесксаба | Унгария

Csaba Sausage Festival | 22–25 октомври | шампионска лига по правене на наденички | www.kolbaszfesztival.eu

758 км Будапеща | Унгария

WAMP Design Market | 16 октомври | www.wamp.hu

758 км Будапеща | Унгария

Budapest Autumn Festival | 9–18 октомври | фестивал за съвременно изкуство | www.bof.hu

782 км Загреб | Хърватска

Zagreb Film Festival 2009 | 18–24 октомври | фестивал за съвременно кино | www.zagrebfilmfestival.com

957 км Братислава | Словакия

Ekotopfilm – International Festival of Sustainable Development Films | 20–24 октомври | фестивал за устойчиво развитие, свързан с нови технолoгии, изследване и екология | www.ekotopfilm.sk

966 км Грац | Австрия

The Schlossberg Festival | 21–26 октомври | фестивал за съвременна музика и политически дискусии | Seefeel, Jon Hopkins, Cluster, Kode 9 & The Spaceape

999 км Виена | Австрия

Дългата нощ на музеите | 3 октомври | www.langenacht1.arf.at

999 км Виена | Австрия

Viennale 2009: Vienna film festival | 22 октомври – 4 ноември | филмов фестивал | www.viennale.at

селекция мария башева

патриотичният проблем КОМЕНТАР ОТ РАЙКО БАЙЧЕВ

Авторът ви моли учтиво да не му говорите на английски и смята, че проблемът с патриотизма може да се реши само с постижения в настоящето.

стана нерешен: надвиснал над картата като мъгла, проблемът с патриотизма ще ни трови и обърква още дълго. Не ми казвайте, че живеем в глобализиращ се свят с размити граници, нацвъкани къщички макдоналдс и безпределна свобода – свят, в който патриотизмът е демоде и архаизъм. Имаме нужда от него точно както имаш нужда от родители, приятели и почва, която да не се размеква като прясна кал под обувките. Забелязал съм – хората в тази страна са предимно в двете крайности: или са кастрирани от усещането за патриотизъм, или е такъв, атакаджийски, изкълчен, зъл. Или сме върли, или сме мърли. Няма го онова нещо, което създава общност, съзидателното родолюбие, хайде, момчета, да се хванем и да направим това и това. Страдаме от абсурдността на параграфа БГ – за да си обичаш родината, трябва да е хубава, а за да е хубава, трябва да е направена с любов. Тя обаче не е хубава, ние губим любов, а колкото повече губим любов, толкова повече губим желание да я направим хубава. Спирала, виеща се назад и надолу. Големият проблем с патриотизма е, че е обвързан само с миналото. Вижте, аз наистина се гордея с Ботев, Левски и

Вапцаров, но това не ми помага особено, когато си дупча билетчето в автобус толкова мръсен, че очаквам от перфоратора да бликнат ясно какво. Не ми помага и това, че имаме повече от 1300 години история, когато бъдещето е под въпрос. Тъпо е да пратиш патриотизма в окопа на историята и да очакваш да свърши някаква работа, особено в съзнанието на един млад човек. Нужни са ни адекватни символи и победи в настоящето. Никога няма да забравя например усещането, което ме завладя след Дзифт. Искаше ми се да се обърна към целия свят, да разперя ръце и да извикам: “Олеле, видяхте ли какъв готин БЪЛГАРСКИ филм!” Впрочем, говорейки за патриотизъм, нямам предвид знаме на терасата и тениски “България на три морета” – това винаги ми е било комично. Но имам една специална молба – моля ви, не ми говорете на английски. Отнякъде се взеха изречения като “правих един рисърч във фирмата, беше куул, промоутнаха ме, сега ще имам повече пари за шопинг и роуд трипинг”. Мамка му, преди 10 години никой не говореше така. Нямам нищо против чуждици, заемки, жаргони – но вие ми говорите директно на английски бе, хора! Вече ми се случва мои познати да искат да ми кажат нещо, да го казват на английски и после да щракат с пръсти, щрак-щрак, абе как беше на български думата, щрак-щрак. Честно, не ми ставате по-симпатични, като ми говорите на английски. Не разбирам защо го прави-

те. Аз не съм TOEFL. Говорете ми меко, твърдо, фалцетно, заеквайте, пръскайте ме със слюнка и трохи от баница, но искам български думи от вас. Ясно ми е – притегателната сила на Запада е свръхмощна. И мен ме тегли, да не си помислите, че имам антизападен скафандър. Изтървам се и аз с английските думи, ще се изтърва например след три изречения. Но ме дразни липсата на отпор. Подражатели сме – имаме само внос на идеи и почти никакъв износ. Ние сме най-добрите подражатели в Космоса, копипейстърите на хилядолетието. Сърбите поне си имат Костурица и Брегович. Турците – Орхан Памук, който направи литературен атентат срещу Запада с книгите си. На мен от сто години ми говорят за киселото мляко. Вие луди ли сте, какво мляко, какви бацили. Не мога да се гордея с ХРАНА бе, хора. Прекалено много залагате на дебелото ми черво. Дебелото ми черво няма чувство за гордост. Не знам при вас как е.

страната на чудесата КОМЕНТАР ОТ ПОЛИНА ПАУНОВА

Започвах този текст няколко пъти. Първо ми се стори, че удачно начало е несметно количество ругатни, псувни и прочие похвали. После се опитах да измисля нещо умно. Чудих се дали първите думи да не са и патетични и накрая реших – започвам направо.

е САЩ, а България е страната на неограничените възможности. В страната на Бойко-Борисовците каквото и да се случи, не би ме учудило. Защото най-лесното нещо в света е да станеш премиер на България, когато капацитетът ти не надхвърля този на охранителя на премиер-министъра в други страни. Или пък да те обявят за “човека глас”, когато пееш фалшиво. Или да си министър на културата с правописни умения, простиращи се до изписването на култовата дума “Збогом”. Или да си професионален шофьор без книжка. Или да си гладна благоевградска баба, която има присъда за откраднато кебапче (едно!), а когато си истински убиец – такъв, поръчвал и отнемал човешки живот, да мааш гащи гордо, със самочувствието на богоизбран. Така че няма невъзможни неща. Добре дошли в страната на чудесата! От няколко дни съм се сетила за онзи прекрасен диалог от “Алиса в страната на чудесата” между едноименната героиня и котарака, който се усмихва. “Аз не искам да вървя сред луди хора” – каза тя. “Нямаш избор – отвърна котката. – Тук всички сме такива.” И е много правилно – тук

всички сме такива. От една крайност се бухваме с ентусиазма на идиота в друга и когато се проснем на земята, изтощени от всичките си налудности, се чудим защо, докато приритваме безпомощно, ни и ебат. После вдигаме своите малки революции, докато слушаме поредната доза новини. А тези, които се показват от екраните, са като Кралицата от Алиса. Решават проблеми, били те големи или малки, по един-единствен начин: “Отсечете му главата – каза тя, без дори да се обърне.” Този текст е за решенията и изборите, за грешките и здравината на задниците ни, с които трябва да понасяме всички недостойни действия върху тях от кофти преценката си. Да, аз не искам да вървя сред луди хора, както казва Алиса. И не искам страната ми да добива държавническа структура по подобие на охранителна фирма. Нито имам желание да виждам лицето на въпросната държава по дънки и блузка на райета. Нито мога да понеса, че докато някой маха пръст заплашително от телевизора и се кани да даде на обществото политически хляб и зрелища, същото това общество не успява да проумее, че когато политическите заигравки се изчерпят, не друг, а то самото ще бъде хвърлено на лъвовете. Сиреч няма да получи така дългоочаквания хляб. Когато това се разбере, обикновено някой конвулсивно се гърчи на арената между сметки за ток и парно, чакайки поредния спасител. И тук пак идва мястото на Алиса – не мога

да се сетя кой от героите там беше заключил мъдро – “обикновено съм много смел, но днес имам главоболие”. България е с мигрена. Поне това да служеше като оправдание за отказ от секс в нискобюджетен филм. Ами не стига, че ни болят главите, ами и ни таковат. Но пък при някои порастването става по възможно най-неприятния начин. И за да не бъде всичко твърде иносказателно – няколко изречения в прав текст. В страната на чудесата всички са извратени. Те избират за премиер охранител. А за охранители на детски градини се слагат пенсионери. Шизофренично е. Охранителят бие, на него това му е работата. И голям бой ни се пише. Върху нашите задници. Ние си го избрахме, защото сме толкова умни. Колкото охранители (повтарям тази дума не заради бедния си речник, а защото към момента е основополагаща). Ние ще си го търпим, защото искаме след пенсия да пазим детски градини. Ако искахме като немски престаряващи туристи да обикаляме света – решенията ни щяха да бъдат други. Ние ще си го и свалим, защото в страната на чудесата пътят между “Осанна” и “Разпни го” е твърде кратък. Имам усещане за край. И на държавата, и на текста. Той ще бъде пак от Алиса и за двете. “Необходимо е да тичаш с всички сили, за да останеш на същото място. Ако искаш да стигнеш някъде, трябва да тичаш два пъти по-бързо.”

Corneliu Porumboiu едно дълго чакано интервю от кинофестивала в сараево

орнелиу Порумбою е едно от златните момчета на румънското кино. Когато заговори спокойно и ерудирано, човек трудно може да си представи, че баща му е собственик на първодивизионен фуболен отбор. Действието в неговите филми се развива в родния му град Васлуй, времето в тях тече протяжно, а с всеки следващ проект диалогът става все по-абсурден. В Полицай, прилагателно проследяваме няколко сиви дни от живота на млад полицейски следовател, който е пред моралната дилема дали да арестува невинно момче само защото прекият му началник смята това за правилно. Истинският екшън се разразява едва на финала, но единственото оръжие във филма си остава тълковният речник; това прави филма трудно смилаем за масовия зрител. Полицай, прилагателно е вторият пълнометражен филм на румънския режисьор и предизвика голям фурор на фестивала в Кан, където взе приза на Un Certain Regard и ФИПРЕССИ. Подобен успех в Кан не е новост за Порумбою – през 2006 г. той взе Златната камера за 12:08 източно от Букурещ и оттогава интервютата с него там са запазени само за най-големите медии. На фестивала в Сараево графикът му също беше натоварен – освен че представяше филма си, беше и председател на журито за европейско късометражно кино. Атмосферата в босненската столица обаче е много по-лежерна и непосредствена в сравнение с Кан, така че успях да изпия едно кафе с него. Казват, че с всяка година кинофестивалът в Сараево става все полъскав и официален, неслучайно го наричат “Кан на Балканите”, ти самият как го усещаш? Когато бях тук за първи път през 2006, останах само три дни и бях много зает покрай представянето на 12:08 източно от Букурещ. Смятам, че фестивалът е оригинален и неподправен. Личи си, че хората наистина се интересуват от балканско кино. В същото време всеки, който иска да организира фестивал в наши дни, трябва да добави мъничко и от звездната система. Дори големите фестивали го правят, опитват се да смесят блясък и изкуство. В България много се коментират успехите на румънското кино и в професионалните гилдии често се изтъква (не без известна завист)

фактът, че при дипломирането си всеки режисьор при вас получава сериозна финансова помощ за заснемането на първия си проект. Не знам за такова нещо, по-скоро в един момент се събра групичка млади режисьори, които започнаха да правят филми и получиха признание в Кан. Пробивът беше през 2005 със Смъртта на господин Лазареску на Кристи Пую, на следващата година 12:08 източно от Букурещ взе Златната камера, после 4 месеца, 3 седмици, 2 дни на Кристиан Мунджиу спечели Златната палма. Започнаха да ни възприемат като нова вълна, като ново поколение. От моя гледна точка обаче ние сме просто една групичка, която изпитва особена страст към киното. Имате ли чувство за общност и взаимна подкрепа, обменяте ли идеи помежду си? Да, ние споделяме едни и същи вкусове за филми, имаме много общи неща, като вземеш дори само миналото. Едновременно с това всеки един от нас е различен и мисля, че в бъдеще ще развие специфичен стил. Не бих казал, че сме “нова вълна”, понеже киното ни не е обвързано с някаква програмност, но имаме едно добро начало, с много позитивен дух. Вашите филми са с много нисък бюджет в сравнение със средностатистическите европейски продукции. След тези успехи успявате ли да привлечете повече инвестиции или все още разчитате основно на държавно финансиране? Моята ситуация е малко по-различна от стандартната. Направих 12:08 източно от Букурещ със собствени средства и след това инвестирах приходите в заснемането на Полицай, прилагателно. Половината от бюджета дойде от CNC (Centrul National al Cinematografiei). Исках да имам пълните права върху филма, да имам окончателното решение, що се отнася до монтажа. Опитвал съм и с копродуценти, но за мен тази система не работи много добре, понеже повечето инвеститори искат контрол. А как се възприемат филмите ви в Румъния? Мисля, че малко по малко сформирахме наша си аудитория, която се състои от около 15 хиляди души. Само допреди няколко години в местните салони имаше единствено холивудски блокбъстъри, докато сега има артхаус заглавия, DVD с авторско кино. Също така се провеждат много фестивали.

Хората вече имат повече информация, вкусът е по-прецизен и така може “да отгледаш” публиката си. Разбрах, че си обмислял дали да не отрежеш част от Полицай, прилагателно във версията за международно разпространение, но си преценил, че от това ще пострада цялостния ритъм на филма. Никога не бих премонтирал филма си, никога. Засега ще се покаже в над 10 държави и очакваме още една сделка да бъде сключена на фестивала в Торонто. За мен самия беше много важно филмът да получи разпространение във Франция, Великобритания и Щатите, където този тип кино има своята аудитория. И в двата ти пълнометражни филма досега се концентрираш върху атмосферата в малкия град. Защо предпочиташ тази среда за декор вместо Букурещ? Защото от там идват историите ми, от моя роден град Васлуй. Там живеят хората, които ме интересуват и те ме вдъхновяват за моите проекти. Дори когато между заснемането на двата филма написах няколко сценария, в един момент си дадох сметка, че във всички тях действието се развива във Васлуй. Това са истории, които чуваш на улицата, за които четеш в местния вестник, това е моят свят и чрез него се опитвам да се самоопределя. В различни интервюта казваш, че за теб времето е много важно и вероятно темпото на филмите ти може да се съотнесе към бавния ритъм на живота в малкия провинциален град. Онова, което може да даде допълнителна дълбочина на един филм, е усещането за време. Не е нужно то да е реалистично. В Полицай, прилагателно, да кажем, времето е абсурдистко – персонажът се появява от нищото и изчезва в нищото. Затова тази протяжност носи усещането за безкрайност. Все повече ми харесва идеята, че киното работи с времето. Затова, когато покажеш как един човек върви по улицата в продължение на дветри минути, това може да разкрие за него повече от десет страници диалог. Публиката в Сараево как реагира на Полицай, прилагателно? Самият факт, че хората остават до финалните надписи, е добър знак. текст йоана павлова фотография mircea restea

Младен алексиев в новата си театрална акция режисьорът буквално отвлича публиката и актьорите

финитетът на Младен Алексиев към експеримента в театъра се усеща във всичките му постановки. В своите спектакли той изследва както параметрите на текста и на пространството, така и тези на медиите като форма на комуникация. Своя първи спектакъл прави в репертоарния театър във Варна, когато е още студент в НАТФИЗ, но бързо осъзнава, че реалността на държавния театър не го задоволява. След този опит той насочва вниманието си изключително към независими проекти. Следва посещение на творчески работилници и лекции по света, както и участие в семинар в Москва, организиран от Центъра на Йежи Гротовски. Младен работи като асистент на Явор Гърдев в Марат/Сад и признава, че този период е бил много важна школа за него. Освен това се включва като асистент на немския режисьор Рене Полеш в гостуващата в България постановка Пабло във филиала на Плюс. Театърът далеч не е единственото изкуство, което вълнува младия режисьор. Киното на Ларс фон Трир, на Ким Ки Дук и на Дейвид Линч, както и произведенията на френските философи Дельоз и Гатари също оставят силен отпечатък върху светогледа му. Младен е и един от режисьорите в Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура 36 маймуни. Той е един от хората в дългосрочния проект на организацията Про Текст, с който се промотира съвременна драматургия и се популяризира формата на пърформанс четенето. Работата на режисьора не остана незабелязана и от театралните критици, напротив, постановката му Радост за моето сърце в държавния театър в Ловеч, получи през тази година получи три номинации за Икар – една от тях за режисьорски дебют. С най-новия си спектакъл Отвличане Младен ни дава поредното доказателство, че експериментирането с театралния език е в кръвта му. Срещаме се в Червената къща, за да поговорим за артистичната му акция Отвличане. Как се роди идеята за проекта? Проектът стартира от една документална радиопиеса, която представлява интервю с неправомерно отвлечения от ЦРУ немски гражданин от ливански произход Халед ал-Масри. Обвинен в тероризъм, той е задържан за пет месеца в таен затвор на американските служби в Кабул, където е разпитван и измъчван. Когато става

ясно, че е станала грешка, той просто е изпратен да си ходи у дома. Благодарение на това интервю едва през 2006 научих за съществуването на подобни случаи и бях страшно потресен. Тогава реших да създам пиеса по този документален материал. Първоначалното име на проекта гласеше 1+1=11, след това Отвличане, по-късно Целуни ме в Кабул и накрая отново Отвличане, понеже то най-ясно се свързва с финалния вид на спектакъла. Какъв формат избра за разказването на тази история? Първоначалното ни намерение беше поставим документалното интервю в класическата черна кутия на театъра. Оказа се обаче, че с подобен материал е невъзможно да намерим театрална сцена, и накрая той бе подслонен от Червената къща. Цялата концепция се промени и в крайна сметка стигнахме до един доста редуциран вид театралност. Също така до отказ да разказваме самата документална история с някакъв сюжет. Така се роди спектакъл, изграден от серия от акции. Забавното е, че от една голяма папка с различни версии на сценария, в представлението има само няколко изречения текст от интервюто, които стоят като надписи и дори не се произнасят. Предизвикателството за мен беше да скоча в една експериментална област, в която не съм толкова вещ, и да се фокусирам върху работата с тялото. Защо реши да лишиш спектакъла от текст? Дадох си сметка, че използването на думите за предаване случая на ал-Масри, единствено би неутрализирало болезнеността на неговия опит. Затова се спряхме на идеята да създадем един физически спектакъл. В него участват танцьорите хореографи Виолета Витанова и Станислав Генадиев, както и актьорите Елена Димитрова и Христо Петков от ТР Сфумато. Всъщност представлението е артистичен превод на една терористична акция, въпреки че не е изцяло лишено от политическо звучене. Като цяло акциите дават множество възможности за четене. Какви театрални изразни средства използваш в Отвличане? Имахме един лабораторен етап през пролетта, през който близо два месеца опитвахме различни подходи към документалния материал. Интересното беше, че актьорите имаха физически тренинг всеки ден и в хода на работа актьорските средства, като говорене и емоционално изразяване, отпаднаха изцяло. Освен това постепенно

се отказахме от прецизното хореографиране на движения. По някакъв начин средствата на актьорите и на танцьорите се неутрализираха взаимно. Накрая Отвличане заложи изключително на физическото присъствие. В последната версия всяка сцена носи името на глагол, извлечен от документалните материали. Всяка сцена се завихря около значението на една отделна дума, без да се изчерпва с нея. Как би описал естетиката на спектакъла? Красотата има ли място в една постановка за насилие? Постановката има своя образност, но тя не се поддава на естетизиране. Въпреки това има определена знакова система, която придава цялостност на случващото се на сцената. Актьорите работят с готови обекти, които всеки може да си купи от магазина: силиконови ръкавици, маскировъчна маска, столове, мобилен телефони, детски играчки и пътна чанта. Самите предмети точно както глаголите са извлечени от конкретни ситуации в документалния материал. Така че, въпреки че красотата и насилието могат да съжителстват прекрасно, в нашето представление насладата за зрителите идва от начина, по който актьорите присъстват. Защо нарече артистичната си акция театрален маратон? Как смяташ да отвлечеш зрителите на постановката? Става дума за театрален маратон, защото в рамките на два дни ще се изиграят 10 представления. Освен това става дума за акция, която ще се случи само веднъж. Това може да се тълкува и като коментар и критика, която един независим театрален проект отправя към българската културна политика. Подобни проекти не получават достатъчна подкрепа от държавата. А актът на отвличане ще бъде показан не само посредством съдържанието на акцията, но и с буквалното отвличане на зрителите за 45 минути и на актьорите за цели два дни. Желанието ми е да поставя зрителите в ситуация, в която да усетят реалната заплаха от насилие. Трябва да сме наясно, че съдбата на Ал-Масри може да сполети всеки един от нас. Отвличане ще се играе на 5 и 6 октомври на всеки два часа от 14 до 22 часа в Червената къща. текст бояна гяурова фотография

модни истории

Златното е новото синьо. С това дълбоко хайку бяха обобщени в редакцията тенденциите този сезон – в смисъл есента. Колкото до модния сезон – тук още през май 2006 обявихме индивидуализма за новата мода. След което в продължение на две години с удоволствие наблюдавахме как посоката не се променя – напротив. В този смисъл липсата на новини е добра новина, а наличието на криза – още по-добра новина. Така че в този моден брой важни са хората, а не тенденциите. Както би трябвало да бъде винаги. Важни са историите и кой какво има да каже. И какво ще си вземеш ти от него. Шестимата дизайнери на следващите страници имат доста общи неща помежду си. Най-малкото от тях е балканската връзка – но държахме да я има, за да са ни по-близки героите. Най-същественото: всеки от тях си идва с някаква своя, но много отчетлива свобода – свобода на мислене, свобода на движение, свобода от национална принадлежност. Свобода да смяташ, че няма да правиш това цял живот. Свобода на разбиране за модата и сцеплението є с индустрията. Свобода на самочувствието, свобода да не чакаш нещо да се случи, защото ти ще си го случиш сам. Ако имаш какво да кажеш, винаги ще намериш начин да пробиеш – тази мисъл ще се промъкне в почти всеки от разговорите ни. Този брой се посвещава на дизайнерите, които имат да кажат нещо. Особено по-младите от тях.

действащи лица

Владимир Каралеев (стр. 60) Владимир попада в Берлин преди почти десет години – току-що е завършил гимназия и заминава, за да учи моден дизайн. Културната среда, която заварва, надхвърля очакванията му. Още през първите си години като студент той започва да прави, по собствените му думи, “неконвенционални дрехи, които въпреки абстрактните си форми са удобни за носене”. Неговата философия за модата е проста: всичко е разрешено, единственият валиден критерий е естетическият. Владимир дебютира през 2006 с колекцията Cut 210 (представена в брой 51). Тя е изградена изцяло върху една проста и гениална идея: 20 модела, всеки от които е направен от определен брой тениски. В следващите си проекти Владимир остава верен на идеята, че най-важен за една дреха е процесът на създаване. В Untitled Structures, новата му колекция за пролет-лято 2010, определящи са контрастът между грубата и фината материя и превесът на геометричните форми.

Sasa Kovacevic(стр. 64) Историята на Саша Ковачевич е малко като

сръбски вариант на тази на Владимир. Саша също попада в Берлин, за да учи мода, и в момента е на прага да завърши триумфално десетия си, последен семестър. Съвпада и годината на дебют – през 2006 Саша стартира собствения си лейбъл Sadak. Името в общи линии се превежда като елек и е много показателно за интересите на младия сърбин – в неговите колекции нещата винаги тръгват от етнография, история и антропология. Това със сигурност има връзка с факта, че Саша е тропал хоро професионално около четири години в Националния фолклорен ансамбъл, както и със стажа му в Етнографския музей в Белград. В сивито му фигурира и дизайн на костюми за немалко театрални и танцови представления. От друга страна, Саша слуша Dead Can Dance и Digitalism и има вид, очевидно повлиян от берлинския въздух. Така че, интересът към балканското културно наследство среща възторга от най-вълнуващия и космополитен европейски град. Какво се получава става ясно след малко – фолклор, фетиш, барок, Берлин.

Kostas Murkudis

(стр. 68) Костас Муркудис е бил в Гърция само на ваканция и на един моден форум, от който остава в шок – подробностите ще намериш малко по-нататък. Иначе е роден в емигрантско семейство в Дрезден, което настоявало той да учи химия и да има почтена професия, но направило грешката да го прати за целта в Берлин. Там той се увлича по архитектурата, а клубната сцена започва да го запознава с артистичните си среди. Химията отива на кино, а Костас решава да следва графични изкуства, но абсолютно непредвидено го приемат мода – на първо място в класирането. Още първата му работа е за JOOP, но там е само за два сезона, защото Хелмут Ланг си го дърпа да му бъде първи асистент и дясна ръка. И така цели 10 години – до 1996, когато излиза първата собствена колекция на Костас. В нея, както и в следващите се вижда, че той е артист по душа и не може да реши кое му е по-интересно – носимите дрехи или концептуалните неща. Костас обича разнообразието – в момента работи по дамската си колекция, проект към изложба в Париж, дизайн на една италианска компания за чанти и колекция обувки за следващата зима.

Rozalb de Mura (стр. 72) Розалб де Мура е румънски барон. Той пътува във времето с едно щракване на пръсти и обикаля целия свят, за да си намира приятна компания. Освен че е крайно мистериозна и абсолютно измислена личност, той е и лицето на един от най-живите, интересни и авангардни румънски лейбъли. Модата в него е само базова дейност – още от основаването си през 2006 Rozalb de Mura се слави като платформа за смесени проекти между дизайнери, артисти, музиканти и писатели, а бутикът в Букурещ постоянно гъмжи от изложби и събития и с всяка колекция тотално променя интериора си. Междувременно четиричленният екип хвърчи по световни модни събития в Берлин, Париж, Сеул и Стокхолм, а по творенията им си припадат чудни списания като WAD и блогове като Dazed Digital. Архитектурния си андрогенен стил лейбълът всъщност дължи на дизайнер от унгарски произход, чието ателие се намира в малък трансилвански град. Той е и човекът, който отговаря на въпросите ни от името на Розалб де Мура, защото кой знае последният къде е телепортирал аристократичната си ексцентричност тези дни.

Baris Tatar (стр. 76) Бариш Татар от Турция е само на 27, но вече е успял да свърши адски много за бъдещето си в модата. Базиран в Истанбул, той е учил графичен дизайн и след това мода в един от най-добрите турски университети. Паралелно със студентските си проекти печели награди и поощрения от международни конкурси почти на килограм – сред тях са няколко турски състезания и едно на Adidas. Със сесията, която ще видиш тук, Бариш се класира и сред финалистите на международния моден конкурс createeurope, на който за наградата се състезават повече от 1000 дизайнери от 59 европейски страни. Отделно е направил два-три стажа при водещи турски дизайнери и е работил за турски компании за облекло. В момента дори е дизайнер за една от тях, но това не му пречи да работи върху свои собствени колекции и в тях да демонстрира тотално презрение към робуването на тенденции. “Аз виждам голямо бъдеще в това момче и се подписвам под думите си”, каза нашият моден съветник този брой Сашо Гергинов. Вярваме му безрезервно, пък и то се вижда, че има защо.

Risto Bimbiloski (стр. 80) Македонецът Ристо Бимбилоски е вероятно най-комерсиално успешният дизайнер в цялата компания тук. Обучен и базиран в Париж, той произвежда в родния си Охрид и продава най-вече в САЩ. По един или друг начин е работил за институции като Тиери Мюглер, Iceberg и Neiman Marcus, а издания от типа на Style.com, NY Times, DazedDigital, PIG Magazine и Interview Magazine го познават като дизайнера на плетивата в мъжката мода на Луи Вуитон. Ние обаче избрахме да те запознаем с Ристо не заради четирите му години в храма на юберлукса, а заради собствената му марка, както и заради земните му, устойчиви разбирания. Първата колекция на Ристо излиза още през 1998 и в нея са силно застъпени плетивата на македонски лели и баби. Това красиво приятелство продължава и до днес, когато въпросните лели и баби са повече от 100, а фабриката в Охрид вече произвежда и конфекция. Освен местното производство Ристо подкрепя устойчивата мода и поддържа непринуден блог със снимки, които документират процеса му на работа. Колкото до моделите в този брой – те са от актуалната му есенно-зимна колекция Hunter. Опасна работа.

Владимир Каралеев “В модата, както и в изкуството, всичко е позволено”

Какво мислиш за актуалното състояние на модната индустрия? Струва ми се, че напоследък има прекалено много неща, и в този смисъл смятам, че финансовата криза е нещо добро. Тя се отразява здравословно на целия бранш, защото наистина успява да отсее ненужното и некачественото. Хората търсят нещо по-специално и разхищението изчезва. А то освен всичко друго беше и вредно за околната среда. А какво прави твоите дрехи така специални? Моите работи са ръчно изработени от мен, и то в много малка серия, тоест става дума за уникати. Дрехите от един модел никога не са еднакви, винаги има малки разлики, което ги прави специални. Като гледам моделите ти отпреди няколко години, оставам с впечатлението, че стилът ти е претърпял развитие. Дрехите ми вече не са толкова абстрактни, колкото в началото. В последната си колекция работих с много малки детайли, които са значими за цялата дреха, но не се забелязват на пръв поглед. Имам предвид малки особености в цвета или пък в материята. Пример за това е една пола в Untitled Structures от вид хартия, която се намачква и може да приема различни форми. С какви други материи работиш? Интересно ми е да работя с по-нестандартни материи. Хартиената пола например е от памучен плат, който е с хартиено покритие и е боядисан в бяла боя. Открих го съвсем случайно в магазин за архитектурни потребности. Харесва ми да боравя с контрастни материи. Тази пола, която е много груба като материя и изобщо като оптика, е идеална в комбинация с ефирна и фина коприна. Иначе работя с един много добър производител на платове от Лондон. Стоката му е доста скъпа, но е ненадмината по качество и е страшно удоволствие да се работи с нея. Докато правиш някоя дреха, представяш ли си човека, който ще я облече? Каква е клиентелата ти? Целта ми е дрехите да изглеждат добре даже когато не са облечени. Понякога дори сравнявам работите си с малки скулптури, защото едва когато ги сваля от манекена, виждам дали са готови или не. Основната ми клиентела е от Япония. Азиатките като тип фигура са много подходящи за моя дизайн. Имам много клиенти и сред хората на изкуството, които винаги търсят нещо специално. Следиш ли работата на другите дизайнери? Кои са твоите идоли? Не мисля, че се влияя пря-

ко от това, което останалите правят, но все пак е невъзможно човек да избяга от така наречения цайтгайст. Живеем в едно и също време, слушаме една и съща музика, гледаме едни и същи филми и сме заобиколени от едно и също изкуство въпреки различните ни вкусове. Затова, като погледнеш нещата, които правим, ще установиш, че те много си приличат, без, разбира се, да са еднакви. Аз лично съм и голям консуматор, така че неизбежно следя какво правят другите. Най-големият ми идол си остава дизайнерката на Comme des Garcons Рей Кавакубо. На нея се дължи една от основните революции в модата, а именно въвеждането на така наречената естетика на грозното през 80-те. Кавакубо оказва силно влияние както върху модата ми, така и върху мисленето ми. От какво друго черпиш вдъхновение? Най-вече от съвременното изкуство, което пряко се отразява върху работата ми. Преди да направя последната си колекция, открих германската артистка Иза Генцкен. Толкова бях впечатлен от произведенията є, най-вече от скулптурите є, че месеци наред не ми излизаха от главата. Мисля, че това се забелязва в Untitled Structures. Къде могат да се купят твоите дрехи? Имаш ли пазар в България? Новата ми колекция бе показана на последния Berlin Fashion Week. Не ми харесват официалните платформи за ревюта и затова избрах за презентация на Untitled Structures една много красива галерия, намираща се близо до студиото ми. Продавам дрехите си от години в Apartment в Берлин, най-страхотният магазин в най-грозния панелен блок. Впрочем отскоро Япония е най-големият ми пазар. Що се отнася до България, като главна пречка за проникването си тук виждам типичното за българите робуване на големите имена в модата. Българският ти произход има ли значение за работата ти? Това, че съм израснал в различна културна среда, ми помага да имам различен поглед върху нещата. Но същевременно съм убеден, че това също така ме е ощетило в културно отношение. Българският ми произход предизвиква любопитство, но не бих казал, че това е някакъв плюс. Напоследък обаче се наблюдава повишен интерес към хората от Източна Европа. Смята се, че имаме голям потенциал. vladimirkaraleev.com фотография mary scherpe

Sasa Kovacevic “Модата е осъзнатост преди суетата”

Какво е модата за теб? Модата: - не се прави от кожи на умрели животни - не се прави от деца - не се прави от шайка снобеещи стари моми французойки, поляти с Шанел N5 - не е натруфена, обшита с мъниста рокля, облечена от луксозна руска проститутка, еврейска принцеса, американска светска пеперуда или арабска съпруга - е осъзнатост преди суетата - не е само за богатите и известните - е за всеки - няма пол - се прави от рециклирани и използвани материали - е дамата до теб в автобуса, чиято бяла коса е стегната в перфектен кок шиньон, както всеки ден от последните 40 години - е удобство, а не болка - е щастие преди удоволствието - не е прозак, а радост от това да се обличаш - е декларация - е когато съблечеш всичко, взирайки се в голото си отражение в огледалото, да си мислиш колко се харесваш. Как започна да се занимаваш с мода? За първи път започнах да обръщам внимание на модата и облеклото в националния фолклорен ансамбъл в Белград, където се занимавах с народни танци няколко години. Там развих естествена любов към костюмите. И въпреки че изглежда лесно да се прехвърлиш от едното на другото, мина известно време, преди да започна реално да се занимавам с дизайн на дрехи. Записах курсове по рисуване в Белград и започнах да се готвя, за да кандидатствам моден дизайн. Как наричаш това, което правиш? Аз съм моден дизайнер и идеите ми се коренят в етнологията и историята, докато същевременно превъртам напред към бъдещето. Колекциите ми съдържат племенни и народни елементи, влияния от различни религии и следи от носии, трансформирани в нови варианти, които обаче пазят оригиналния разказ и хармония, артистизъм и естетика. Кои са твоите клиенти? Хора, които не се боят да са индивидуалисти и личности. Изучавал си история и облекло на балканските народи в етнографски музей. Какво откри за начина, по който се обличат балканските нации? Открих мощните социални и етнически кодове в облеклото им. Ако познаваш и разчиташ носиите, веднага можеш да разбереш религията, произхода, социалния статус – това за мен е важна информация, опитвам се да направя същото и с моите дрехи, но по съвременен начин. Етническата принадлежност на балканските народи играе огромна роля в работата ми. В някои сръбски, български, гръцки села все още се намират невероятни носии, които се ползват и не се променят

независимо от това какво се случва по света. Виж, в големите градове е трудно да видиш балканския начин на обличане, защото той вече се е слял с глобалния. А какво се случва, когато етнографията, антропологията и историята се срещнат със света на сезонните тенденции, влиятелните списания и треската за шопинг? Аз не създавам дрехи на базата на това, което се смята за модерно. Работя със собствените си идеи и вдъхновения и не искам да се състезавам с бързо променящата се консуматорска култура. Какво харесваш в модата днес и какво не? Харесвам новите, набиращи скорост дизайнери, които работят със силни идеи и постепенно променят значението на модата – Хюсеин Чалаян, Бернхард Вилхелм, Валтер ван Бейрендонк. Не харесвам хората, които под мода разбират само конвенционални неща. Защо избра да живееш в Берлин? Много харесвам бурната му история. Това е и място, което мога да нарека “у дома”, определено чувствам, че принадлежа към този град. А по отношение на модата Берлин е като новородено и това е идеалното място, ако тъкмо започваш. Каква е ситуацията в Сърбия по отношение на модата и младите дизайнери? Честно казано, не съм запознат, защото не живея там и не следя ситуацията. Но обичам да срещам хора от бивша Югославия в света на модата. Познавам няколко човека, които работят здраво тук, в Европейския съюз, и се опитват да се утвърдят. Слободан Михайлович, Богомир Дорингер, Мариян Пейоски, Роксана Иличич и т.н. Бих окуражил всички да бачкат много и да преследват мечтите си. Мислиш ли, че има повече интерес към Източна Европа напоследък? Според теб кой балкански град има потенциал да се превърне в гореща точка за световната мода? Потенциал на Балканите винаги е имало, но той не е свързан с една страна, а е по-скоро на индивидуално ниво и зависи от идеите и креативността. Гореща точка? Това може да стане само ако отнякъде потекат много пари. Но не виждам как може да се случи подобно нещо в близкото бъдеще. Ти самият как се обличаш? Ооо, това често подлежи на промяна. Отворен съм към нови и стари неща. В момента нося риза с бяла яка, папийонка, шалвари и маратонки. За какво мислиш много напоследък? Мисля и работя през цялото време за последната ми колекция за университета, която се казва Аз съм добър социалист. Вдъхновена е от Югославия в периода 1949-1979. С тази колекция ще се опитам да създам народ с нова държава и нова мода. sadak.de фотография daniel bollinger-samo грим kenny campbell

Kostas Murkudis “Моята мечта е чрез работата ми да влизам във връзка с други хора и да правим общи проекти”

Разкажи ни за работата ти с Joop и Хелмут Ланг. Трябва да кажа, че си прекарах страхотно и на двете места. В Joop бях само два сезона, но научих много интересни неща за бизнеса на ежедневно ниво, а при Хелмут научих много за материите и как да ги третирам, получих и свободата да изразявам собствените си идеи с компанията зад гърба ми. Това ми спести много стрес и напрежение, през които бих минал, ако трябваше сам да правя ревюта. Можех да правя каквото си искам. Бяха красиви времена, без никакви ограничения, абсолютен разкош. Кога се почувства готов да се отделиш и да стартираш собствен лейбъл? Всъщност това се случи не защото бях нещастен или исках собствена марка, а просто защото станах баща и исках да виждам повече детето си. Не можех вече да летя нонстоп и да хуквам след един телефонен разговор към Милано примерно. Така че реших да спра да работя в модата за една година. Тогава Хелмут ми звънна и ме попита какво мисля да правя. Всъщност той ме подтикна да стартирам собствена компания и ми помогна да се организирам. В началото ми дадоха рамо много яки хора в модния бизнес. Значи индустрията е била добра към теб? Много добра и аз бях много щастлив. Защото е ужасно трудно да започнеш, сега пък още повече. Какво ти харесва в модата и какво не те влече тези дни? Обичам много възможността да работя с обеми, материи, цветове, да правя неща с ръцете си, да създавам нови образи и форми за човешкото същество. Не ми харесва бизнес аспектът на нещата – много е скучно и трудно. Мислиш ли, че дизайнерите днес могат да си позволят да са само артисти и да не ги интересува бизнес аспектът? Мен няма как да не ме интересува бизнес аспектът, защото това си е моята компания, въпреки че това не е силната ми страна и предпочитам да има някой до мен. Какво би направил, ако създадеш колекция, която ти самият много си харесваш, но е абсолютно неуспешна? Бих продължил – знам, че понякога за някои неща е просто твърде рано. А може пък някой път и да си закъснял (засмива се). Но по принцип често се случва най-малко успешните ти колекции да са тези, които си обичаш най-много. В тях често е вложена повече душа, отколкото в комерсиално успешните. Какво представлява новата ти колекция? В известен смисъл е доста романтична. Започнах от много елегантни скъпи дрехи, материи и бижута, с идеята да ги повредя, да ги разваля. Исках да са много богати и скъпи материали, обаче прецакани. Обичам да работя с противоречия. Кое те влече повече – създаването на концептуални неща или на носими дрехи? И двете ми харес-

ват. Не искам да правя дрехи само за подиума. Вярвам в създаването на носими дрехи и ми харесва мисълта за нещо полезно, което ще направи живота ти по-лесен и по-приятен, по-красив. А каква трябва да е съдбата на една концептуална колекция? Музей? Вярвам, че сама си намира пътя. Но във всеки случай не правя нещата, за да отидат в музей. Моята мечта е чрез работата ми да влизам във връзка с други хора и да правим общи проекти. Много бих искал да работя по театрални проекти например, ужасно бих се радвал да работя по филм. Ако ми предложат нещата ми да са изложени в музей, няма да откажа, но за мен не значи нищо да висят на бяла стена, безинтересно е. Как подхождаш към представянето на нещата си? Опитвам се да създам собствена атмосфера. Като филм е – обичам киното и да разказвам истории, особено ако те не са буквални или очевидни. Това ми е най-любимото. Избираш си актьори, типажи, спецална светлина, перфектното място, подходящия звук. Как бих искал да режисирам филм! Какво ти се ще да беше режисирал? Хирошима, моя любов. Някой от филмите от края на 50-те или началото на 60-те, на Годар. Мислиш ли, че гръцкият ти произход все пак има някакво значение за работата ти? Предполагам. Особено в подхода ми – който е доста емоционален. Все пак аз живея в Германия и хората тук се контролират, водени са от разума и правят обмислени неща. Докато аз съм по средата, подхождам и от двете страни. Как е ситуацията в моден аспект в Гърция сега? Мисля, че е ужасно. Има много свестни хора, които работят в сферата на модата, но те всичките са се преместили в Лондон или Ню Йорк. Отидох на един моден форум в Гърция миналата година да представя колекцията си и ми беше ужасно неловко. Толкова лошо беше организирано, а и качеството и нивото на това, което се показваше – няма да повярваш! Бях в шок. Но Атина не е модна столица – няма как да е като в Париж, Лондон, Милано, Ню Йорк или Рим. Там просто дишат мода, толкова естествено тя е част от тях. А какво да правят младите дизайнери в Гърция? Виж, ако имаш какво да кажеш на света, ако си любопитен към работата си и вярваш в това, което правиш, ако работиш здраво – няма значение откъде си. Можеш да работиш навсякъде. Но първото нещо, което трябва да направиш, е да се измъкнеш от родния си град, да покажеш работата си навън и да търсиш реализация на международно ниво. kostasmurkudis.net фотография max von gumppenberg и patrick bienert / nd – artists

Rozalb de Mura “Проучваме нова порода мода, нещо между изкуство, пърформанс, сценография и кино”

Тъкмо се връщате от нюйоркската седмица на модата. Каква беше най-честата ви мисъл там? “Божичко, прекалено много черно!” Какви дрехи създавате и за кого? Може да се каже, че Rozalb de Mura балансира добре между прогресивни идеи и класически кройки и прави това в малки серии за по-високите сегменти на пазара. Съвременен вид и бегло перверзен нюанс тук-там, с дръзки вметки и неочаквани детайли. Обръща се към младеещите, по-куражлии и еклектични клиенти, които работят предимно в творческите индустрии. Същите, които гледат на живота отворено и с любопитство и които не следват сляпо тенденции, нито копират цели тоалети, без да внесат личен момент. Как подхождате към представянето на колекциите си? Историята в колекцията генерално диктува настроението във всичко – сесиите, музиката, грима, дори витрините. По ирония на съдбата, финансовите рестрикции се явяват хем препятствие, хем предимство. Те ни принуждават да подхождаме към нещата по-творчески, да излезем с неочаквано решение на почти нерешим проблем. Често това се приема като крайно оригинален избор от публиката, която си няма представа за нашите вътрешни борби. Вие обичате да влизате в колаборации с други изкуства. Кои са ви любимите и защо? Когато се допрат различни сфери на изкуството, няма как резултатът накрая да не е по-добър. Успешните съвместни проекти са също и един вид взаимопомощ, ако щеш. Всички участници в крайна сметка се излагат на по-добра светлина. Плюс фактора на изненадата: не всичко е под твой контрол. Така се чувствахме, когато работихме с Оливия Михалтиану – визуален артист, Liste Noire – екип интериорни дизайнери, или саунд артистите Sillyconductor и Mikhail Karikis, музиканти и изпълнители като Brazilian Girls, Patrick Wolf, румънската музикална дива и супергероиня Loredana или суперсвежото ни откритие – алтернативната рок банда Grimus. Тези изненади са винаги сладки по жизнеутвърждаващ начин. Споменават ви с възторг в много важни и влиятелни списания и блогове. Какво означава това за вас? През последните години станахме свидетели на интересен феномен – силата вече не е в ръцете на добре охраняваните цитадели на маститите списания и корпорации, а се преразпределя между независими интелигентни индивиди с интересно мнение и вълнуващи възгледи спрямо модата. Нещо като демократизация, предполагам. Тези блогове са жизненоважни за малките лейбъли с въображение, които нямат големите маркетинг бюджети за кампании по списанията.

Има ли значение, че сте от Румъния и как? Контекстът е жизненоважен, осъзнали сме ние. В Румъния няма много инфраструктура, нито подкрепа за творческите индустрии с потенциал за износ – нещо абсолютно нормално в други страни. Така че масираното участие на разни международни събития или работата с професионални шоурумове в модните столици не е вариант за един млад източноевропейски лейбъл. На световно ниво конкуренцията е безмилостна. Нуждаеш се от много обучение, въображение, финансови и човешки ресурси, както и доста голяма буца късмет, за да развиеш стабилен бизнес. Фактът, че идваш от източноевропейска страна, може да носи екзотично блясъче, но то не идва с никакви други осезаеми предимства. За мен лично Румъния е доста сложно понятие. Аз съм от унгарски произход и живея в малък трансилвански град. Пейзажът е приказен, наоколо са само планини, а темпото на живот е блажено спокойно и времето е спряло. Румъния обаче е също така бившата комунистическа страна с малка, бореща се да се обособи модна сцена. Определено е доста консервативна и недоразвита. Всичко това със сигурност трябва да е повлияло на развитието ми. Какво мисли Rozalb de Mura за H&M? Всички отговори в джоба им, всички зайци в шапката им. Магията на силата. За Деймиън Хърст? Блестящ мениджмънт и бизнес нюх. За списание Vogue? Твърде е дебело. Рецесията? Боли по странно приятен начин. Любовта? Предпочитаме страстта. Какво бихте казали на младите дизайнери, които тепърва стартират? Можеш да успееш само ако имаш какво да кажеш. Хората от Източна Европа имат склонност да обожествяват всичко западно. Мисля, че това е грешната посока. Човек трябва първо да погледне в собствения си двор, в собствената си култура и да се вдъхнови от там. Какво ще се случва с вас за в бъдеще – в най-добрия и най-лошия случай? Бъдещето е несигурно, можем само да се надяваме на най-доброто. Все още имаме огромни количества творчески заряд и в найдобрия случай ще го оползотворим и ще имаме парите да реализираме мечтите и колекциите си. В най-лошия случай? Ха-ха, това е той, в момента. За какво мислите много напоследък? С кризата и всичко останало в момента се преоткриваме. Медитираме и проучваме нова порода мода, нещо между изкуство, пърформанс, сценография и кино. Просто разбрахме, че нещата вече не могат да са както преди. Ще има глобално пренареждане.

Baris Tatar “Брандовете убиват креативността в модата”

Как наричаш това, което правиш, и за кого го правиш? Наричам го дизайн без декорация. Моите дрехи са предназначени за жени, които имат силни интелектуални заложби. Креативността, футуризмът и строгата линия са по-важни за мен, отколкото отделните трендове. Другото е дрехите ми да са артистични, но и удобни за носене. Но основното е, както казах – строгият стил, липсата на декорация. Какво е за теб модата? Какво ти харесва в нея днес и какво не? Модата е нещо хубаво, понеже ни поднася бъдещето. Показва на всички една по-приятна визия за света. Въпреки че прилича на всички останали области, в които се работи с дизайн, все пак тя е най-близка до човешкото тяло. Това е най-важното и то прави модния дизайн различен от всички останали видове дизайн. Иначе модата като индустрия е нещо огромно, но аз не се вълнувам от комерсиалния момент в нея, единственият ми интерес е креативността. Не харесвам общите трендове и робуването на големите лейбъли, нито пък хората, които работят в тази област. Те всичките изглеждат еднакво и това направо ме отвращава. Тогава какво би променил в модната индустрия? Ако имах възможност, бих променил трендовете, които се налагат във всички области на модния дизайн. Модните тенденции се менят твърде бързо. Консуматорството е в повече навсякъде по света. Манията към модните марки и създаването на социален статус с помощта на някакви лога според мен трябва да бъдат преразгледани като феномени. Брандовете убиват креативността в модата. А какво мислиш за комерсиалния успех – до каква степен ти е важно да го постигнеш като моден дизайнер? Комерсиалният успех е важен за работата ми в компанията, защото аз съм нает да работя там. Но за личните ми колекции това не е приоритет. Въпреки това не бих се описал като ъндърграунд дизайнер, бих казал по-скоро, че съм иновативен и изобретателен. По-малките ми колекции като Create Europe не са направени с идеята да печеля пари от тях, напротив – те само рефлектират моя начин на мислене за мода. Турският ти произход има ли значение и влияние върху работата ти? Националността на всеки неизбежно оказва влияние върху модата му. Турският ми произход със сигурност влияе върху моя подход. Въпреки това смятам, че това е нещо много субективно. Не мисля, че от дрехите, които правя, може да се познае, че съм турчин, понеже аз имам много глобален подход към модата, освен това в тях няма нищо ориенталско. Каква е ситуацията на модната сцена в Турция? Текстилната индустрия е много развита. Не

може обаче да се каже същото за модния дизайн. Разбира се, че има успешни турски дизайнери, но повечето от тях работят извън страната. Голямата текстилна индустрия обаче е голям плюс за модния дизайн. Много от младите турски дизайнери получават подкрепа от най-различни организации, които например организират конкурси. Има много институции, в които може да се учи мода, и броят им нараства непрекъснато, така че мисля, че и това ще окаже влияние върху бъдещето. Но както във всяка развиваща се страна, на младите турски дизайнери не им се отдават много възможности да покажат своите дрехи пред реномирани модни издания. Това е огромен проблем за тях. Мислиш ли, че трябва да си в някоя от големите модни столици, за да успееш? Какво смяташ, че те очаква в най-добрия и най-лошия случай? Много турски дизайнери не виждат живота си в Турция като пречка за тяхната кариера в модата. Но аз съм бил в повечето големи модни центрове по света, без Ню Йорк, и съм на мнение, че ще е по-добре за мен да работя в чужбина. Осъзнавам, че ще е трудно да успея в модния бизнес на Запад, където ежегодно излизат много нови дизайнери, завършили най-престижните училища за мода. Но аз съм готов на всичко, за да постигна нещо в бранша, в който работя. В найдобрия случай някой ден ще стана много успешен моден дизайнер, уважаван навсякъде по света. А в най-лошия ще стана главен дизайнер на някоя турска модна линия. Но не бих казал, че ме е страх от бъдещето. А според теб има ли място на Балканите, което има потенциал да се превърне в гореща точка за модата, и кое е то? Със сигурност Истанбул, защото тук се намира една от най-големите модни индустрии в света. Провеждат се много събития от рода на Istanbul Fashion Days. Големите турски текстилни фирми също са събрани в Истанбул. Според мен това са все предпоставки за превръщането на Истанбул в моден център и не го казвам само защото съм турчин. Какво те вълнува напоследък? Мисля, че финансовата криза има най-голямо значение в момента. Например за колекцията си Reconstructed Ballet се вдъхнових от нея, в комбинация със съвременната архитектура и конструктивизма. Всъщност темата за финансовата криза личи от мултифункционалността на дрехите от колекцията. Когато си купиш една дреха, всъщност си купуваш няколко, понеже тя сменя функцията си. Нещо като един тоалет, който може да се превърне в много различни тоалети. baristatar.com

фотография aydin berk bilgin

Risto Bimbiloski “Много искам да помогна да се запазят живи художествените занаяти в Македония и на Балканите”

Току-що се връщаш от нюйоркската седмица на модата. Как мина ревюто? Чудесно, за мен беше голям успех като за първо шоу там. По принцип е доста хлъзгаво да си европейски дизайнер и да представяш в Ню Йорк, където сцената подкрепя своите дизайнери. Но мисля, че се справихме доста добре – показахме силна колекция. Опиши я с няколко думи. Изригване. Тъмна. Елегантна. Вулкан. Красиво и опасно. Разкажи ни как започна да се занимаваш с мода. Като дете бях от онези компютърни зубърчета и исках само да работя за NASA. Но оттогава до сега е минало много време и най-вече един пубертет. Всъщност започнах да слушам Cocteau Twins, The Pixies, Sonic Youth и те ми отвориха нови хоризонти и светоглед. В началото на 90-те поглъщах MTV, тогава още беше в добрия си период. Музиката беше силно свързана с модата и аз се заинтригувах. Така се стигнa до момента, в който кандидатствах в Пaриж. Разкажи за опита си като част от екипа на Louis Vuitton? Какво научи? Много неща за това как работят нещата на високо ниво. Там не става дума за занаяти, а за огромна индустрия на лукса. Но качеството е невероятно и научих много за него, както и за това за това кои са най-добрите материи и с кого се работи най-добре. За съжаление обаче, Louis Vuitton е компания, в която дрехите не са чак толкова важни. Все пак те се занимават предимно с кожа и аксесоари, но и да не беше така – от големите фирми единствено Chanel и Lanvin истински се посвещават на дрехите. Другите по-скоро следят коя звезда с каква чанта ще се покаже. Това е системата и не че имам нещо против нея, но тя е различна от това, което аз искам да правя. Не би трябвало изобщо да го казвам, но на последната ми среща с големия шеф на Louis Vuitton изведнъж получих прозрение и разбрах, че трябва да се махна. Така и направих. Не казвам, че Louis Vuitton са лоша компания, винаги са се отнасяли много добре с хората си, но аз трябваше просто да спра. За съжаление е адски трудно да си в този бизнес и да си 100% морално чист. Аз не съм, но съм решен да следвам моята посока, доколкото е възможно. Искам да се съсредоточа върху собствените си неща и да се развивам. Каква е твоята посока? Устойчивото развитие е много важнo за мен, местното производство също, вярвам, че има голямо бъдеще в него. Много искам да помогна да се запазят живи художествените занаяти в Македония и на Балканите. Например да вляза във връзка с някой в Сърбия, който споделя това мое желание, и заедно да търсим финансиране – за училище по плетене или уъркшопи, които да запознават младите поколения с тези техники. Толкова е важно да ги запазим, а и биха могли да носят финансови приходи на страната. Кажи ми за фабриката – защо реши да я направиш там? По емоционални или бизнес причини? И двете. В началото просто бях открил художествените занаяти като плетиво, везбарство, тъкачество и това беше много важна част от работата ми, така че майка ми

помагаше и събираше жени за ръчната изработка. Стана нещо като производствено звено, а после започнахме и да тъчем по същия начин за конфекцията. Получи се семейна фирма, защото майка ми е пенсионерка и сега движи всичко там, а брат ми разпространява линията ми и изобщо всичко доби някаква емоционална стойност. Освен това е много красиво да работиш там – Охридското езеро е точно зад гърба ти. Имаш ли идея кой носи твоите дрехи? Едва ли има такива, които просто са влезли, за да си купят яке. Мисля, че за да ги грабват моите дрехи, хората трябва да са готини и със силно развит личен вкус, както и да имат връзка с изкуството и с детето в себе си. Поне така се надявам. Готини хора с големи бюджети може би. Каква е средната цена на дрехите в твоята колекция? В магазините започват от 200 и стигат до 900-1000 евро. Факт е, че производството в Македония е евтино, но пък аз ги правя за Париж и Ню Йорк и докато стигнат дотам, дрехите вече доста се оскъпяват. Защо реши да сложиш блог на официалния си сайт? Аз съм много запален фен на блоговете. Мисля, че те са бъдещето на комуникацията. Имам приятелка, която работи при Ив Сен Лоран и току-що я назначиха да поддържа блога, фейсбука и туитъра им. Това са много силни медии – комуникираш директно с потенциалния си клиент, виждаш веднага коментарите, просто е, непосредствено е и работи предимно с визия, с образи. Много ми харесва. Сега покрай последната колекция бях много зает, но все пак се опитвах да отразявам процеса на шиене и проби на блога и да показвам какво се случва. И то не толкова самите модели, колкото нас в действие, хората, които работят с мен и са интересни личности и т.н. А какво мислиш за секънд хенд културата? Как стоят нещата в Македония? Аз много я обичам. В Louis Vuitton това беше едно от най-яките неща – пътувахме много и имахме достъп до страхотни винтидж разпродажби. Но в Македония има голям проблем с това. Там никой няма усет за старите неща и това ме вбесява. Не става дума само за дрехи, а и за мебели например. Къде са нещата от 60-те и 70-те? Дано не ги изгарят. В момента се вижда само кич. Не знам как е в България, но в Македония масовият вкус е ужасен – имитация на италианския стил, със стремеж всичко да е “дизайнерско”, а то е правено в Турция примерно. Всички са забравили за ценността на старите вещи. И не става дума за скъпи неща, няма дори от огромните евтини места, само един магазин и не знам откъде ги взимат нещата. А това е въпрос на инициатива, да се хване някой. Сигурен съм, че е супер например да тръгнеш да пътуваш из Македония и да прибираш това, което изхвърлят хората. Тук и навсякъде става така. Аз също купувам втора ръка – например този сезон купих дънки на кило, нарязахме ги на ивички и оплетохме от тях едно дънково яке. Така е устойчиво и интересно. Но не знам какво да правим с Македония в това отношение. ristobimbiloski.com фотография marcelo krasilcic

homemade идея и стайлинг Александър Гергинов фотография

модел принцеса Жаки

Сесията представя работи на студентите: Георги Флоров / НБУ моден дизайн, Борче Ристивски / НХА моден дизайн, Цвeталина Атанасова / НХА моден дизайн, Атанас Константинов / НХА метал, Ваня Димитрова / НХА метал, Стефан Карчев / Национална гимназия за приложни изкуства. Моделите са снимани в реалните домове на студентите.

рокля Георги Флоров , диадема Стефан Карчев

рокля Борче Ристивски , колие Ваня Димитрова

рокля Цветалина Атанасова, гривни Атанас Константинов

рокля Цветалина Атанасова, гривни Атанас Константинов, диадема и очила Стефан Карчев

яке Георги Флоров , диадема Стефан Карчев

гащеризон и колие Георги Флоров

блуза и пола Борче Ристивски, гривни Адриана

phoenix got messy стил Александър Гергинов фотография асистенти Криси и Цвети, 10Д клас на професионална гимназия по облекло модел Dessy Messy

обувки, анцуг и рокля adidas

яке и джинси miss sixty, тениска puma, обувки goliath

панталон, тениска и яке salsa jeans

рокля и тениска g-star, джинси replay, обувки puma

Patrick cowley & Jorge SocarraS: catholic

трийсет години по-късно – революционният албум на един от най-влиятелните продуценти на танцувална музика вижда бял свят. за някои неща просто е необходимо повече време текст ивайло спасов фотография архив

ан Франциско 1979. Патрик Каули и Хорхе Сокарас поставят финалните щрихи върху едно уникално музикално творение, наречено Catholic. Берлин 2009, лейбълът Macro подготвя издаването на същия този албум. Не, няма грешка. Точно 30 години са били необходими, за да може Catholic да се появи на бял свят. И не, не е късно, просто защото музикалната стойност на този продукт е доказателство за гениалност, а историята около него дава възможност за истинско пътуване във времето. Да, това определено е едно от музикалните събития на годината. Но нека започнем от самото начало. Малко задължителни факти: Патрик Каули (1950-1982) се превръща в легенда още приживе. Изследователският подход към създаването на звука и маниакалното влечение към синтезаторите го превръщат в един от пионерите на ранната електронна танцувална музика и в частност диското. От съвместната му работа със суперзвездата Sylvester, през емблематичните му парчета Menergy, Do You Wanna Funk и 15-минутния ремикс на парчето I Feel Love на Дона Самър (който днес има колекционерска стойност), Патрик поставя стандартите в съвременното звучене и дърпа музиката напред. Той е създател и съсобственик на също толкова легендарния лейбъл Megatone. Да се върнем сега на нашата история: Хорхе Сокарас и Патрик Каули се срещат в Сан Франциско в началото на 70-те. Сокарас е артист (актьор, модел, художник, певец и композитор, вокал на групата Indoor Life от ‘80 до ’87), наскоро преместил се от Ню Йорк. По това време Патрик вече е диско господарят на един от най-освободените градове в света. Двамата имат доста различен музикален бекграунд, но споделят еднакво влечение към музикалния експеримент. Около ‘75 Патрик и Хорхе започват работа по проект, в който и двамата се поставят в различен и може би не толкова свойски музикален контекст, където имат шанс да съчетаят нетипични влияния и препратки в нещо цялостно. От една страна, е музикалният гений на човека оркестър (буквално) Каули, от друга, е концептуалният Сокарас. След няколко амбиънт теми и песен подарък за общ приятел двамата стартират онова, което впоследствие се превръща в албума Catholic. Записите продължават между 1976 и 1979, а в следващите няколко години Патрик доизпипва звученето и аранжиментите на парчетата. Резултатът е потресаващ за времето си – еклектичен футуризъм, който едва се вмества между определенията “минималистично прототехно” и “базиран на синтезатори пост-пънк”.

През 1982, годината в която Catholic трябвало да излезе, Патрик умира от болестта, която по това време още няма име, а днес наричаме СПИН. Драмата е огромна, защото Каули е една от първите истински знаменитости, които стават жертва на разпространяващата се като епидемия болест. Обстоятелствата след това се стичат така, че не се стига до издаване на албума и той изчезва за цели 30 години… До момента, в който записите не попадат в ръцете на продуцента и собственик на лейбъла Macro Стефан Голдман. Ето как става това: “Всичко се случи около едно мое участие в Сан Франциско по време на едно щатско турне. Местният ми промоутър беше помагал на Джон Хеджис да си събере багажа и да се премести в Майями. Хеджис е един от легендарните диско диджеи от 70-те и 80-те и също така е бил замесен в компанията Megatone – собственост на Каули и Марти Блекман. Тъй като Хеджис нямал възможност да пренесе всичко в Маями, подарил един тон винил и кашони с касети, ленти и т.н. на този промоутър Кен Удуърд. Той и един негов приятел се заели с прослушването на лентите – и така попаднали на неиздадения албум на Патрик и Хорхе. Около седмица по-късно се появих аз. Кен ми разказа историята и знаейки, че съм се занимавал с издаването на електронни антики, попита дали би ми било интересно да чуя тези неща и да обмисля дали стават за Macro. И така един слънчев следобед седях в ресторант градината на хотел Metro в Сан Франциско, леко махмурлия от купона предишната нощ – билков чай в едната ръка и CD със запис на албума в другата... има приятни моменти в този живот... След като успях да чуя записа и да заявя, че ще издам този албум на всяка цена, ми се довериха и остана да получа лентите. Те бяха донесени по традиционно балкански начин – познаваш някой, който пътува от Сан Франциско до Ню Йорк, и той пренася лентите в една кутия. После някой друг в Ню Йорк се среща конспиративно с първия човек и лентите се предават и кацат в Берлин. Финалната размяна се случи в един ресторант. Отне ни малко повече време, за да открием самия Хорхе Сокарас, но пък си заслужаваше тотално. Същата бе и схемата с прослушването на различните версии на парчетата в моето студио, за да се изберат най-качествените за издаване. Някои ленти бяха лежали 30 години във влажно мазе, а това съвсем не са идеалните условия. Също така се оказа, че Каули е преработвал някои от парчетата, когато в някакъв момент се е добрал до по-яка техника. Все пак ние опитахме да запазим оригиналния траклист в последния му вариант от ’79.”

Патрик Каули и Хорхе Сокарас

А за това колко забележително интересна личност е Хорхе Сокарас, говори историята, която той с удоволствие сподели с нас. Цялата история около колаборацията ти с Патрик Каули и нейното издаване 30 години по-късно пасва чудесно за вдъхновен от машината на времето филм. Как е възможно музикално произведение да е с една идея по-авангардно през ’80 и толкова адекватно сега? Да не забравяме, че даже не става въпрос за 80-те. Последните парчета на Catholic бяха завършени през ’79. По това време Сан Франциско беше разделено на две сцени: диско и пънк/ню уейв. Тогава все още го нямаше това смесване на жанровете, тъй като и двата стила бяха относително нови. Ние с Патрик обаче не пасвахме добре в нито един от двата лагера. Музиката ни беше твърде странна, за да попадне в диско рамките, и бе определяна като съмнителна от пънкарите и нюуейвърите, защото не пасваше напълно стриктно на тяхната естетика. Онова, което беше напредничаво в музиката за онова време, беше невъзможността да бъде класифицирана. Музика, която не подлежи на дефиниране и класификация, по някакъв начин не се подчинява на догмите на настоящето и съответно може да пътува във времето далеч по-лесно от музика, която безпогрешно принадлежи на своето време и е един вид датирана. Музиката в Catholic е по-адекватна до съвременната чувствителност, защото сега диджеите и музикантите смесват жанровете доста по-свободно и лесно – което де факто бе безвъзвратната концепция за създаването на албума. Мисля си, че ако размесиш някои парчета от Catholic с такива на LCD Soundsystem, да речем, ще е доста трудно да се определи кои са създадени сега и кои преди 30 години. Има много силен социален елемент в името и текстовете на Catholic. Какво ви провокира с Патрик тогава? В този смисъл съвременната музика страда от липса на социални послания. Как мислиш, че ще звучи посланието на албума сега?

За мен лично, редом до множеството музикални влияния, които формираха Патрик и мен, в Сан Франциско по онова време се усещаше един специфичен дух на анархия и дадаизъм, революционно отношение към статуквото, захранвано силно от сексуалната революция и особено от гей културата, която избуяваше там. Чувството на сексуална разкрепостеност и желанието да се опитват нови неща се пренасяше също така към артистичната и музикалната среда. Навсякъде витаеше дух на неподчинение и отрицание, което в нашия случай бе подсилено от ирония към абсурдите в обществото. Много от пънк музикантите се взимаха много насериозно, сякаш те следваха стриктно наръчника Как да бъда пънкар. Диското естествено бе дори по-стриктно формулирано и никой не знаеше това подобре от Патрик! Двамата се присмивахме на всичко: религия, сексуалност, политика, пънк, диско, дори и живота на гейовете. Тази непочтителност може да се чуе в музиката и текстовете. Забавно е, че най-сериозните парчета от албума са два или три кавъра, защото в тези случаи сме отдали уважението си към творбите на други артисти. Що се отнася до посланието, ми се струва, че помладите слушатели ще хванат революционния дух на музиката, докато по-възрастните ще оценят повече еклектиката и препратките в нея. Мислиш ли, че донякъде е добре, че албумът излиза чак сега и ще се получи нещо като завръщане в миналото, само дето миналото е по-футуристично от настоящето? Няма как да знаем какъв ефект би имал албумът Catholic тогава. Отделно от факта, че Патрик не доживя, за да чуе албума издаден, смятам, че излизането му сега е навременно и вероятно музиката ще се приеме по-добре, отколкото тогава. Аз лично се надявам, че ще разшири перспективата, с която хората гледат към творчеството на Патрик, и ще осъзнаят колко по-разнообразен артист бе той от това, което те са знаели за него досега.

100

Патрик Каули в студиото си 1979

Патрик Каули и Хорхе Сокарас

Хорхе Сокарас 1980

Хорхе Сокарас и Патрик Каули 1977

101

Патрик Каули в метрото

На 7 септември, за да подгрее аудиторията, излезе първият сингъл от албума – Soon, с ремикси на Морган Гайст (Metro Area) и Страхил Велчев – KiNK. Catholic ще се появи официално на 18 октомври – рождения ден на Патрик Каули. Някой да иска да си го купи? myspace.com/cowleysocarras macro-rec.com

102

Nollywood

питър хуго прави своите фотографии по снимачните площадки на третата по големина киноиндустрия в света текст бояна гяурова фотография courtesy prestel verlag

сичко, което трябва за един добър екшън филм, е автомобилна катастрофа, ковчег и вампир или призрак.” Така нигерийски кинокритик описва местната филмова продукция в уводния текст към фотографския албум на Питър Хуго Nollywood, излязъл в издателство Prestel. Снимките на зомбита, престъпници, жертви, неандерталци, прелъстителки и магьосници, та дори и на Исус Христос, за които фотографът се е вдъхновил от нигерийското кино, тепърва ще започнат своята обиколка из галерии и музеи по света. Малко известен факт е, че в Нигерия се правят по около 15 филма на седмица и че киноиндустрията на африканската страна се нарежда на трето място в света след гигантите Холивуд и Боливуд. Ноливуд възниква началото на 90-те години в найголемия нигерийски град Лагос. Всъщност понятието киноиндустрия е доста подвеждащо – става дума за продукции, приличащи по-скоро на видеофилми, заснети в домашни условия, отколкото на истински киноленти. Оскъдните бюджети на продукциите (максимум 15 000 долара на филм) и краткото време, с което снимачният екип разполага (около седмица), до голяма степен определят ниското качество на филмите. Техническото оборудване е изключително лошо, актьорите са неопитни, а драматургията като цяло отсъства. Самото разпространение на продукциите също е уникално по рода си в света – филмите могат да се открият само във видеотеките в Нигерия и в някои други англоговорящи африкански страни. Въпреки че ноливудските филми не се разпространяват по киносалоните, популярността им сред африканското население е изключително голяма, те изместват дори холивудските блокбъстъри. Най-логичното обяснение според Питър Хуго за този нечуван интерес към Ноливуд е, че за пръв път в Нигерия се появяват филми, които се правят от африканци за африканци; филми, в които на езика не местните се говори за техните актуални проблеми. А тези проблеми в голяма степен са проблеми на цяла Африка. Затова и нигерийците не са единствените фенове на ноливудското кино – много от любителите на филмите са от съседните държави, които Ноливуд редовно захранва с нови заглавия. Бизнесът процъфтява и Ноливуд вече е вторият най-голям работодател в страната след петролната индустрия. Форматът на филмите напомня мелодраматичния стил на сапунените сериали, в които става дума за любов, богатство, семейство, насилие и религия. Традиционният репертоар обаче се допълва и от актуални за Нигерия теми като свръхестествени сили, СПИН, корупция, престъпност и проституция. Липсата на средства принуждава кинематографите да бъдат изключително изобретателни. Емоциите в диалозите се изразяват най-вече с крясъци, а образност се създава предимно чрез наивни костюми и бутафорен декор. За западния зрител филмите

в повечето случаи са непоносими за гледане, те будят интерес единствено като културен феномен. Техните заслуги са, че показват Африка в светлина, различна от тази, в която ни се представя в останалите медии. Фотографът Питър Хуго ми обяснява по мейла, че ноливудските филми са много поавтентични, отколкото големи кинопродукции от типа на Хотел Руанда, които са правени за западния пазар и често нямат нищо общо с реалността. Още докато работи по най-известния си проект Хиените и други хора, за който миналата година бе отличен на престижния фотофестивал Rencontres d’Arles, младият фотограф забелязва гротескните африкански филми и решава да се запознае по-отблизо с тях. При пътешествията си из Западна Африка той посещава снимачните площадки и прави първи снимки на отделни сцени и актьори. Бързо осъзнава обаче, че документалните му кадри не могат да уловят добре атмосферата, която цари в Ноливуд. Тогава Питър променя подхода си и вместо просто да документира случващото се на терен, той решава да добави изкуствена театралност към проекта. Фотографът наема около 50 актьори и стилисти, които позират пред обектива му, разигравайки стереотипни сцени от нигерийските филми. Питър ми обяснява, че по този начин се стреми да разкрие фалша в медийния образ на Африка. Съмнително е обаче дали неговата идея достига до зрителя. Найголямото достойнство на проекта му си остават неговите извънредно красиви и забавни кртини от Ноливуд. Артистът толкова се пали по идеята да запечата в снимките си нигерийската киноиндустрия, че на няколко пъти се връща в страната, за да продължи работа. Колкото повече впечатления трупа Питър, толкова повече се отдалечава от първоначалното си желание просто да документира случващото се в Ноливуд. Освен това планирането на снимките се оказва абсолютно невъзможно. Единственият начин за работа е този на импровизация, съвсем в духа на самото нигерийско кино. Правенето на всяка една фотография носи със себе си интересна история, която сама по себе си е подходяща за екранизация. Питър разказва: “Исках да направя снимка на актьор, превъплътил се в Исус Христос, но тогава се появи група деца, която го заобиколи и не го остави на мира. Накрая ми хрумна да ги снимам всички заедно. Решението ми се оказа много добро.” Фотографът заключва, че промените, които настъпват в процеса на работа, обикновено се отразяват добре на крайния резултат. В това е същността на неговия проект, който трудно може да бъде квалифициран – изкуство, театxр, документация? Отговорът е – от всичко по малко. pieterhugo.com randomhouse.de/prestel

103

104

105

106

107

108

the cove

вдъхновяваща документалистика, опасно разследване и мощна активистка акция едновременно – всичко в името на 20 000 делфина, които умират всяка година в един японски залив текст вера гоцева фотография архив

олусъсечен делфин се промъква през телената мрежа и плува към лодката, оставяйки след себе си кървава диря. Камерата следи всяко движение. Това не е сцена от хорърфилм, а съвсем реален момент, уловен от документалния филм The Cove, който излезе в началото на тази година. Филмът проследява опитите на група активисти да разследват и документират масовия улов и клане на делфини в малък японски залив в Тайджи. Методите и приключенията им съперничат на всеки холивудски сценарий в категория трилър и съспенс, а безумията и беззаконията, на които се натъкват, се оказват само върха на айсберга. Режисьор на филма е Луи Саихойос – бивш фотограф на National Geographic и учредител на природозащитната организация OPS (Oceanic Preservation Society), той вече бива сравняван с Майкъл Мур и Морган Спърлок. За краткото време от първата си прожекция The Cove успя да спечели над 10 награди от фестивали като Sundance, а отзивите за него включват изречения като “сигурна номинация за Оскар”, “причината да се правят филми” и “една от най-дръзките и опасни операции за опазване на природата в историята”. Филмът действително е от най-добрата документалистика – мощно въздействаща, въвличаща, вълнуваща. Кинокачествата му обаче са само първата причина в момента той да се превръща в един от филмите на годината. Другата е, че The Cove предизвика невиждана обществена реакция към проблема, карайки всеки зрител да бъде активен. И точно това е неговата голяма цел от самото начало. “Един-единствен запален активист като Рик О’Бари може да даде вдъхновяващ пример, а няколко от нас могат да променят света,” каза ни по телефона режисьорът на филма Луи Саихойос. ”Ако не ми вярвате, значи не сте гледали The Cove!” Рик О’Бари Убийството на делфини е само първата от големите глобални драми, засегнати в The Covе. Там има обаче и една лична такава – тази на главния герой и разказвач във филма Рик О’Бари. “Got enough guilt to start my own religion”, пееше Тори Еймъс в едно старо парче. Това спокойно може да бъде лайтмотив на О’Бари – бивш треньор на делфини и настоящ защитник на вида. Именно той е поставил началото на търговията с делфини за увеселителни цели, която днес се е разраснала до мултимилионен бизнес, носещ бързи и лесни пари. Рик е бил треньор на няколко делфина, участвали в популярния през 60-те сериал на NBC Flipper. Лично е помагал за залавянето на живи екземпляри. В момента, в който е на гребена на успеха с огромни доходи, слава и последен модел порше, един от женските делфини от сериала умира в ръцете му. Смъртта променя из основи живота на треньора. Напълно съкрушен, той прави опит

да освободи останалите делфини. Това е първата му акция и първият му арест. Оттогава насам Рик О’Бари е свързван единствено с активизма в защита на делфините навсякъде по света. Днес той прекарва по половин година в Тайджи, рискувайки собствената си сигурност и използва всичките си средства в опити да документира и спре кланицата. Двамата с Луи Саихойос се намират на конференция с природозащитна тема, където Рик О’Бари трябва да изнесе лекция, но основният спонсор на събитието Sea World му забранява да говори. Заинтригуван от ситуацията, Луи се свързва с него и така разбира за тайната на Тайджи, която довежда до Филма Заснемането на подобно свръхопасно разследване естествено се оказва отчайващо трудно. Първоначално Саихойос се опитва да документира легално улова, но е заплашен със смърт от японската мафия Якудза. Затова събира екип от ентусиазирани активисти – фрийдайвъри, сърфисти, технически водолази, екозащитници. В него влиза Манди Раи – жената, която е осем пъти поред световен шампион по фрийдайвинг и може да задържи дъха си цели шест и половина минути. Тя отговаря за слагането на подводни камери. В екипа е и бивш специалист от Канадските военновъздушни сили, който отговаря за скритите камери около залива. Помага и бивш фотоасистент към компанията Lucas, който създава изкуствени скали и храсти, зад които също се слагат скрити камери и микрофони. Те и всичи останали са водещи в сферата си на дейност и затова екипът често е наричат от медиите Ocean’s Eleven. Но нито един от тях не се е занимавал реално с кинематография. “Неопитността ни попречи да видим препятствията, които биха отказали един професионален екип още на първия ден”, казва Луи и визира обичайните трудности при подобни снимки – като липсата на стабилност при снимането на лодка, проблеми с времето и прозрачността на водата, непредвидимото животинско поведение и подводните течения. Допълнително на екипа се налага да снима през нощта, да работи по стотина часа на седмица и да инсталира тайно камери на места като кланица за разфасоване на делфини. “Ако ни хванеха, щяха да ни убият, без да се замислят”, казва Саихойос. Всеки би се отказал, но не и те. Защо? “В сърцето си зная, че ние не се стараехме толкова да направим един добър филм, колкото искахме да поставим началото на едно движение – бе краткият отговор. – Аз започнах филма като режисьор, но станах активист и сега нося и двете шапки.”

109

снимачният екип под прикритие

110

заливът

Манди Раи с делфините

Японците Фактите във филма говорят, че всяка година в малък залив на Тайджи се улавят и избиват над 20 000 делфина. Жив делфин се продава за 150 000 долара, а мъртъв – за 600. Живите се откарват в увеселителни паркове, а останалите се продават като месо, което попада в менюто на всяко японско семейство. При тези разкрития в една нормална западноевропейска държава би се вдигнал медиен шум, би започнал лов на вещици, биха се търсили виновни и те биха били пратени на съд. Но западноевропейското общество е общество на индивиди. Японското е колективно и обусловено от коренно различни културни наслагвания. В Япония се мълчи – за всичко. Или някой прави така, че да се мълчи. Затова и обикновените японци не знаят нищо нито за филма, нито за проблема. Факт е, че в нито една японска медия не се е появил материал за Thе Cove. Единственото изключение е вестникът The Japan Times, който обаче е изцяло преводна медия. Досега филмът не е показван в Япония. Заради международния шум и натиск обаче това предстои да се случи на Токийския филмов фестивал този месец. Големият въпрос е ще арестуват ли режисьора. Вече заплашван от мафията, той се е сблъскал челно с пропагандата, която прикрива и подпомага избиването и пленяването на делфини. Оказва се, че мозъчната промивка и политическият чадър работят и на лично, и на високо ниво. Те започват от рибарите, които извършват клането, през кмета на града и полицията, които си затварят очите, та чак до международната организация за лов на китове – там Япония подкупва с хуманитарна помощ най-бедните и изпаднали нейни държави членки. Според Саихойос предишното дълбоко корумпирано правителство на страната е правело пари от индустрията с улов на делфини, за да спонсорира с тях поддръжниците си и да плаща на мафията. Едновременно с това то пропагандирало консумацията на делфинско месо и прикривало практиката то да се продава и като месо от китове. Онова, което в японската кухня не знаят обаче, е, че поради изгарянето на изкопаеми горива днес един делфин може да

съдържа до 5000 пъти повече живак от позволеното според здравните стандарти. Ефектите от поемане на висока доза живак са необратими. Симптомите в най-острия им вид са сходни с тези на умствена изостаналост или детски паралич при децата и деменция при възрастните. “Трагична ирония е, че единственият начин да спасим един делфин днес е да докажем, че сме замърсили дотолкова околната им среда, че не могат да бъдат консумирани”, казва Саихойос. Ефектът Място за надежда все пак има – The Cove вече води до промяна. Миналата седмица в Тайджи стартира пропаганда против клането на делфини в залива именно поради международните отзиви. Филмът не може да те остави нито безразличен, нито безучастен. Той доказва, че лично от мен/теб/него зависи много. Целта не е зрителят да излезе разплакан от прожекцията, а да се запита: “Какво мога аз да направя за това?” Защото, както самият Луи каза: “Този филм ме накара да осъзная, че нямаме повече време да бездействаме, докато светът се разрушава пред очите ни.” Информацията подтиква към действие, а дезинформацията изражда цели поколения политически и социално неангажирани хора. Докато пиша това, 70% от Африка е в перманентна война, управляват ни тъпаци и лъжци, в Белград се отменя гей парад, а в Япония се пленяват и избиват делфини. Така че ето какво можеш да направиш: 1) Гледай филма – очаква се The Cove да излезе на DVD в началото на декември. Създателите му все още не искат да го пускат безплатно в мрежата, защото имат да връщат около два милиона долара заем, който са взели за да го направят. 2) Обади се на Японското посолство у нас на тел. 971-2708 и питай за улова на делфини в Тайджи. Реагирай. 3) Извести на всичките си Х на брой приятели във Facebook за проблема. 4) Бъди активен. Имай гражданска позиция и помни, че светът, в който живеем, зависи и от теб.

111

LA VITA E BELLA с помощта на Volvo XC60

Приятното септемврийско слънце, бягството от града в работно време, главозамайващото бяло 4х4 – това е само началото на един ден, който тотално ще опровергае мита, че не може да имаш всичко. Може, и още как. Питайте Светослав Колчагов, нашата крайно любопитна компания. Вече пет години той е един от най-ценените дизайнери на Вивиан Уестууд и живее между Лондон, Париж и Милано. Негово произведение е сватбената рокля на Сара Джесика Паркър във филма Сексът и градът. Работил е за Burberry и Алигзандър Макуин и има стабилна частна клиентела. Единственото, което му е липсвало до този момент (и единственото, което би му отивало) е свръхкрасивото и интелигентно Volvo XC60, с което политаме по Цариградско. В сексапилното спортно-елегантно купе звучи темата от Междузвездни войни, а ние сме безсмъртни, защото Volvo XC60 е пълно с разни чудеса като спирачната система City Safety – специален оптичен лазер разпознава внезапното спиране отпред, така че ако ти не натиснеш спирачките, автомобилът спира сам. Пристигаме в голф клуба в Равно поле, където цари пълна идилия. През октомври, там за пета поредна година ще се проведе традиционният голф турнир за аматьори Volvo Masters Amateur. Зелените полета ни очакват.

112

Удивително колко бързо се измъкнахме от града. Софийският трафик не е нищо в сравнение с лондонския – там обикновено ползвам метрото. Вивиан пък винаги идва до офиса с колело.

Много са приятни тези импровизирани бягства. Няма и половин час с колата и всичко наоколо е зелено. Аз съм израснал в Банско и това понякога доста ми липсва.

113

114

Вадя сака и за нула време сменям градските дрехи с по-спортен екип. Всичко е Вивиан Уестууд, просто защото друго не ми е позволено да нося.

Тук пейзажът ми напомня на Куийнс Парк, където живея. Само дето я няма сивата ми хрътка – би потичала наоколо с удоволствие.

115

116

И все пак не мога да повярвам, че живея в Англия, а идвам да играя голф в Равно Поле. Но защо пък не – тук времето е много по-приятно.

Това Volvo изглежда като у дома си тук, но трябва да тръгвам. Полетът ми е след два часа. Трябва да си идвам по-често.

117

118

50 гоДИНИ MInI Точно преди половин век първото MINI напуска завода в Оксфорд, за да се превърне постепенно в един от най-легендарните автомобили на всички времена. По този повод – поглед назад към историята на най-голямата малка кола

MInI Cooper 50 Мayfair, единият от двата юбилейни модела, кръстени на известни лондонски квартали

austin mini moke 1965

MInI по дизайн на Наташа Kейн 1999

MInI по дизайн на Кейт Мос 1999

austin seven cooper 1960

morris mini traveller, super-de-luxe 1962

MInI по дизайн на Пол Смит 1999

Пади Хопкърк печели ралито в Монте Карло през 1964

morris mini-minor, super-de-luxe 1964

119

120

D&G

“Всеки от нас има различни страни на характера си. Такъв е и светът на D&G”, казват Доменико Долче и Стефано Габана и представят първата колекция аромати от D&G. Пет хипнотизиращи ухания, вдъхновени от галските карти таро. Това обяснява и техните имена – всеки флакон е кръстен на число и типаж. 1 Le Bateleur (фокусник, акробат, побойник) e ароматна симфония от перфектно балансирани противоречия. За провокативния играч, който взима каквото иска. 3 L`Imperatrice (императрицата) e весел, пищен и искрящ аромат. Животът е филм и магнетичната императрица е неговата главна героиня. 6 L`Amoureux (влюбеният) e есенция на романтиката от бергамот, розов пипер, кардамон и ирис. За непоправимия романтик с вродено благородство. 10 La Roue de la Fortune (колелото на късмета) e пищност от ананас, гардения, тубероза и пачули. За безстрашни експериментатори и авантюристи. 18 La Lune (луната) e ефирен и съблазнителен аромат за мечтатели. По 100 ml EDT за 122 лева

CКfree

CКfree e вдъхновен от духа на съвременния, независим мъж, който живее, отдаден на момента. Харизматичен, лежерен и освободен, той знае какво иска и държи в ръце съдбата си. Aроматът е топъл и дървесен, небрежен и подчертано мъжествен и те подканва да освободиш съзнанието си с нотки абсент. Сервирането на абсент е ритуал, включващ капването на вода върху бучка захар, поставена в специална лъжица. Това е необходимо, защото в суровата си форма абсентът не е достатъчно сладък и захарта подслажда напитката. стъпка 1: отсипи абсент в тънка чаша. стъпка 2: постави специалната лъжичка за абсент върху чашата и сложи кубче захар в нея. стъпка 3: бавно отсипи 4 до 5 части ледена вода върху захарта и я остави да се стече по чашата. Абсентът ще смени цвета си от смарагдовозелено до млечнобяло. стъпка 4: отпий бавно и се пренеси в belle époque parisian café. 30, 50 и 100 ml EDT за 73, 101 и 137 лева.

121

122

CoCo MaDeMoiselle

Изкуството на великия парфюмерист, събрано в един парфюм – това е истинската ароматна същност на Chanel. Съблазнителната и побогата версия на Coco Mademoiselle идва с двойна доза чувствен чар и свежест. Съдържа деликатния аромат на цветя, жасмин и майска роза абсолю – ексклузивни за парфюмите Chanel. Поглези се и още – постави няколко капки от лимитирания Coco Mademoiselle Touche Scintillante върху деколтето и китките за неотразим женствен блясък. 75 ml парфюм спрей за чанта и 45 ml блестящ гел

123

blv eau De parfuM ii

Новият дамски аромат на Bvlgari e вдъхновен от актуалния син цвят, който внушава естествения характер на аромата и едновременно с това разкрива неговата интензивна и изтънчена страна. BLV Eau de Parfum II е за дамата с искряща женственост и неустоим магнетизъм. Нейните жестове са естествено елегантни, а погледът є е съблазнителен и неустоим. Деликатно и фино ухание от виолетка, анасон, мандарина, ирис абсолют, ветивер и тамян. 30, 50 и 75 ml EDP за 94, 128 и 173 лв.

селекция елисавета петрушева

Chloe L’Eau de Parfum Intense, женствена следа с аромат на рози, 50 и 75 ml EDP Intense за 162 и 209 лева

Desire Me, последната тайна на съблазняването от Escada, 30, 50 и 90 ml EDP за 78, 113 и 146 лева

Idole d’Armani, свежо олицетворение на женствеността от Armani, 30, 50 и 75 ml EDP за 92, 131 и 184 лева

124

Bellissima, романтичen аромат от Blumarine, 30, 50 и 100 ml EDP

Play, модерен мъжки аромат на Givenchy, 50 ml EDT за 92 лева и 50 ml EDT Intense за 98 лева

REPLAY your fragrance! Съвършено нов начин да носиш и освежиш аромата си, като само добавиш капка вода върху кожата си. За нея 40, 60 и 90 ml EDT за 49, 70 и 99 лева, за него 50, 75 и 125 ml EDT за 49, 70 и 99 лева

DKNY Be Delicious Art, нов лимитиран аромат от Donna Karen, 50 ml EDP за 89 лева.

Fahrenheit Absolute, ново ароматно пътешествие за мъжа от Dior, 50 и 100 ml EDT за 111 и 153 лева.

F by Ferragamo pour Homme Black, нов аромат за мъжа с чар, 30, 50 и 100 ml EDT за 66, 90 и 120 лева.

Лимитираната палитра Most Wanted от едноименната грим колекция на Clinique. Цветовете, без които не можете, събрани в сенките за очи Colour Surge Eye Shadow и в задължителния руж Soft Pressed Powder Blusher

Sérum de Rouge от Dior, чувственост с новото поколение червила на Dior. Комбинация от грижа за кожата и страст към цвета, Sérum de Rouge е еликсир на младостта с прелестен блясък, 62 лева.

Signature 5-Tone Shimmer пудра за очи, скули и лице от новата грим колекция на Estee Lauder Sensuous Gold, 79 лева.

125

Advanced Night Repair от Estee Lauder, нощен синхронизиращ възстановяващ комплекс с революционна технология, който дълготрайно намалява следите от стареенето и помага на кожата да се възстанови от вредните влияния на околната среда, 50 ml за 158 лева.

Skin Vivo от Biotherm, козметична грижа против стареене на Biotherm с чист термален планктон за двойно възобновяващо действие – защитава ДНК и спомага за възстановяването му от уврежданията на времето, като едновременно с това активира гените на клетъчния живот. 50 ml серум за 137 лева, 50 ml крем за 124 лева и 15 ml околоочен крем за 94 лева

Skin Supplies For Men Age Defense For Eyes на Clinique, най-новото оръжие срещу стареенето на мъжката кожа. Лек околоочен крем, който доставя интензивна влага и намалява тъмните кръгове и подпухванията

Eкспресен спрей от линията за защита и подчертаване на цвета и блясъка на естествената или боядисана коса Phytolumiere, който улеснява, предпазва и хидратира косата и є придава допълнителен блясък, 100 ml спрей за 24 лева

Паста за зъби с невен (CalendulaZahncreme) от Weleda, натурална грижа за зъбите и венците, без ментол, с органично масло от копър и екстракт от смирна, 75 ml за 13 лева

Почувствай се удобно на работното си място и намери хармонично равновесие в забързаното ежедневие с масажното масло с арника (Arnika Massageöl) + офис йога DVD от Weleda, 30 лева

126

Пълен хибрид, Пълно удоволствие

Toyota представя новото поколение хибридна технология в един автомобил, при който мощността се среща с точността, иновацията се среща с визията и поведението на пътя се среща с отговорността. Toyota Prius се превърна в еталон за автомобил с хибридно задвижване. През 1997 екип от 1000 инженери на Toyotа променят исторята като създават първия сериен хибрид – най-напредничавата екореализация на световно ниво, предоставяща невероятно ниски нива на горивен разход, емисии на въглероден двуокис и същевременно безкомпромисно удоволствие при управление. Днес новият Prius продължава традициите на хибрида, който през последните две години е на лидерската позиция в потребителското проучване на JD Power в Германия, Франция и Великобритания. Външният дизайн на автомобила е еволюирал в изключително аеродинамична конструкция. Наблюдаван отблизо и далеч, Prius не може да бъде объркан с друг модел – формите му грациозно разкриват високотехнологичната му природа. В интериорно отношение, автомобилът сякаш също е дошъл от бъдещето. Управлението на уредите е интуитивно, а разположението им е толкова логично, че е гаранция за минимално отклонение на погледа на водача от пътя. Позиционирането на дисплеите е отново с цел повишена сигурност при управление, а мултиинформационният екран прожектира цялата информация, която е нужна, на едно място. Prius e пълен хибрид, тъй като позволява задвижване само с помощта на електромотор, без да изразходва капка гориво или да замърсява околната среда, за разлика от леките паралелни хибриди, ползващи електромотор единствено, за да увеличат мощността на бензиновия двигател. Точно 12 години след появата на първият хибрид в серийно производство, Toyota представя неговото трето поколение. Новият Prius подобрява параметрите на предхождащия го във всяко едно отношение – мощност, въртящ момент, ниска икономия и при дълъг път, вредни емисии, аеродинамика. Днес, Prius e най-иновативното предложение за масова мобилност.

128

ЮбилеЙни Miss siXTY и enerGie Партита

По случай двайстата годишнина от създаването на марката Miss Sixty и десетата годишнина от официалното є стъпване в България, екипът, представящ марките Miss Sixty и Energie у нас организира не едно, а цели две партита. Едното от тях - партито на Miss Sixty ще се състои на 23 октомври в клуб Escape, като специално за случая от Ню Йорк ще долети DJ Bolivar със задачата да разтанцува всички музи и почитателки на червеното етикетче. Присъствието е задължително - в типичния за марката стил партито ще е меко казано нестандартно. Феновете на Energie също няма да бъдат пропуснати. Десетгодишнината на марката в България ще бъде отбелязана подобаващо няколко седмици по-късно, пак в клуб Escape. Energie ще те провокира да изоставиш страховете и задръжките си на фаталния петък, 13-и ноември. Танците до светло са сигурни заради свръхестествените умения на Peter Bailey (също нюйоркски диджей). Той е познат на феновете на марката от дванайсетчасовия Dance Marathon, организиран в края на 2007г. Да споменаваме ли за дрескода?...

129

новото polo

Новото като дизайн и технологии Polo се появява на българския пазар и налага нови стандарти в малкия клас автомобили. Няма друг автомобил в средния клас градски коли, който да се доближава до него като усещане за зрялост и ниво на качество. Комфортът, изпълнението и безопасността отбелязват значителен скок напред и нагоре. Новото Polo се отличава с характерното ново лице на марката Volkswagen. Самият дизайн е с ясни, прецизни линии без модни дизайнерски ефекти с краткотраен живот, тъй като в дългосрочен план по-малкото в дизайна се оказва повече. Реализирането на дизайнерска философия, основана на изключителна прецизност и чистота на линията, се дължи на прогресивните и новаторски развойни и производствени методи. Този път работата на дизайнерите, развойните инженери и производствените експерти на Volkswagen е била още по-тясно свързана, а крайната цел на техните усилия е била създаването на технологично и визуално качество, което при други марки се предлага в найдобрия случай в два сегмента по-високо от малкия клас автомобили. Специалистите на Volkswagen са подредили по нов начин оборудването на отделните нива на изпълнение в сравнение с предходното поколение. Както и досега, базовият вариант се нарича Trendline, а Comfortline е името на средното ниво оборудване. Новост в гамата е топверсията Highline, с която новото Polo следва примера на Golf. Има значителна оптимизация в редица области – теглото на каросерията на Polo е намалено, моделите са оборудвани с нови двигатели, а разходът и нивата на емисиите са драстично намалени при много от версиите на новия модел. Новият модел на Volkswagen се нарежда сред най-сигурните автомобили в своя клас в световен мащаб.

130

salsa Jeans

Salsa Jeans е португалскa марка за дънки, която изпъква със своя новаторски и пионерски характер. Дизайнът на Salsa Jeans е подходящ за съвременния космополитен човек. Модната линия предлага женски и мъжки модели дънки. Марката е за всеки, който вижда в Salsa израз на собствената си индивидуалност. Salsa Jeans марката е разделена на 4 групи: Basic; Cоllection Jeans; 1st Level Jeans и wearability линията. През този сезон в денима на Salsa Jeans изпъкват елегантните и романтичните детайли. Градският характер на марката е вдъхновен от космополитността, събирайки в себе си лондонските пейзажи на базата на бели, сиви и тъмносини цветове, пунктирани с виолетово и розово. В духа на обаятелния стил на 30-те се появяват предложения, в които злато, сребро и други благородни метали са подчертани на черно-бял фон. Изключение правят онези модели, в които преобладава градският образ, за който вдъхновение е била околната среда. Salsa Jeans отварят своя първи магазин в България, в Mall of Sofia, ул. Александър Стамболийски 101.

131

Зимната КолеКция на sCoTCh & soDa

Новата колекция на Scotch & Soda е изградена от изключително разнообразие на материали, цветове и модели. Олд скуул стилът на марката на Scotch DNA е разпознаваем във всички нови линии на марката. Нови открития Вдъхновението идва от времето на великите географски открития. Облеклото е повлияно от традиционния дизайн, а малките промени са направени, за да бъдат в унисон с околната среда. Дебелите вълнени пуловери се комбинират с модни, здрави и дебели панталони. С това облекло ще оцелееш във всяка една ситуация. Всички млади аристократи Преобладаващите цветове са в гамата на есента. В новата колекция също така се усеща носталгия по 70-те години. Ретро стилът е комбиниран със стилни актуални тенденции. В цветовете и дизайна се усеща влиянието на характерния британски стил в облеклото. Перфектната комбинация е оксфордска риза в комбинация с конячен цвят кожено яке, официални панталони и кожени ботуши. Между бохеми мотористи и Деърдевъл дендита За тази линия черпим вдъхновение от много различни области. Всички те образуват интересен микс с един обединяващ фактор: черните цветове контрастират с меки етно цветове. Идеалното облекло е рокерско кожено яке, риза от кафтан, ретро плисирани панталони и рокерски ботуши. Лятото на отминалите дни За тази линия черпим вдъхновение от отминалите дни, в които животът беше лесен и удоволствията идваха от малките неща. Това е ежедневното облекло, с което можеш да се чувстваш добре по време на целия ден. Става дума за комбинация на ретро спортно облекло, улична мода от 80-те и летен колежански стил.

132

GrolsCh bloCk parTY

На 12-ти септември се случи нещо чудесно – Блок партито на Grolsch сбъдна мечтата на хиляди софиянци да видят три улици в центъра на София затворени за автомобили и отворени за младите хора и тяхното изкуство. Програмата беше наситена до крайност и в продължение на шест часа на трите сцени на улицата се изявиха множество изпълнители. DVD & Bobo, DJ Marten & Rawland, Явор Захариев & DJ QJ и Рут Колева взривиха основната сцена, а малко по-надолу по Шишман момчетата от Sleepwalkinz Crew ни демонстрираха що е то brеаkdance в продължение на четири часа. Сцената Play Events на ул. Иван Вазов пък беше мястото за алтернативен звук представен от Sofia Monks, DJ Nicolas & DJ Stoyan. Двата международни фестивала се проведоха като част от Блок партито за първи път в България – графити фестивала Just Writing my Name организиран от Montana Cans Crew и хип хоп филмовия фестивал Black Soil представен от Sound Flame Studio. Те също събраха огромна публика. Имаше и изложба – студиото за дизайн Nufabric представи алтернативния си поглед върху графичния дизайн. Скейт състезанието на Noise City Skateboards и Famous Stars & Straps се оказа едно от най-зрелищните събития на партито. То се проведе в два рунда – квалификации и финал, до който достигнаха осем човека. Съдиите определиха за победител Лозьо Димитров с неговия 360' флип над Joker Bike-а на Шута. Победителя получи дъска, фанелки, кашон с бира, ваучер за покупки и пари в брой от Famous, Noise City и Grolsch. И тъй като на всички много им хареса, надяваме се другата година Блок партито на Grolsch да предложи още повече артисти и да превърне още повече улици в сцена за съвремената ърбан култура.

134

beefeaTer с нова награда

paTaGonia

Beefeater 24, новият продукт на Beefeater от най-висок ранг, получи престижната награда Джин Трофи на Международния конкурс за вино и алкохолни напитки (IWSC) за 2009 г. Голямата награда е истинско признание за работата на Дезмънд Пейн, чиято 40-годишна практика в индустрията го прави найопитния майстор дестилатор на джин в света. За седми път през последните десет години Beefeater получава Трофея за най-добър джин на IWSC. С най-доброто от наследството и качеството на Beefeater, Beefeater 24 е направен от 12 ръчно подбрани растения, с изключителна комбинация от сортове чай в основата си, която идеално допълва характерния му стил, като добавя свеж аромат и невероятна мекота на крайния продукт. Beefeater 24 спечели също така и златен медал за дизайн и опаковка на Международния конкурс за спиртни напитки и пет приза на Джин Мастърс. Световният конкурс за спиртни напитки в Сан Франциско също присъди на Beefeater златен медал тaзи година. beefeatergin.com

Patagonia не е просто поредният успешен бизнес модел, а ярка илюстрация за това как една компания може да завие в посока устойчиво производство и да печели от това. Без съмнение в основата на фирмата стоят строги етични принципи, които можем да открием в думите на основателя є – небезизвестния катерач, сърфист, предприемач и природозащитник Ивон Шуинард: “Трябва да поемем отговорност за това, което произвеждаме, от раждането до смъртта му и след това.” Философията на Patagonia е проста – една компания би била дори по-печеливша, ако действията є са правилни по отношение на околната среда, ако нейният продукт е качествен и ако производството му не причинява щети. Шуинард доказва, че това работи, още от самото основаване на успешния си експеримент Patagonia (1973), където за пръв път прокарва иновативните си идеи – използването на био материи, избягването на токсичните обработки, рециклиране на старите си продукти. С идеята да спести на околната среда множеството токсични пестициди и изкуствени торове, съпровождащи конвенционалното производство на памук, от 1996 компанията започва да прави всичките си дрехи от 100% органичен памук. Конопът, чиято материя се ползва с репутацията на една от най-издръжливите, е също често използвана суровина, а мерино вълната е основополагаща за цяла линия. Patagonia е в магазин Parodia на Гурко 27 parodia.bg

Celio За да запази лятното настроение, Celio предлага един енергиен коктейл от цветове и дизайн. Акцентите са върху лъскавите якета, каретата, ризите и иновативните материи. В новата колекция на Celio всеки мъж ще открие по нещо за своя гардероб – от якето до аксесоара. Celio се продава в 700 магазина по света, а в България е представена в Mall of Sofia, Sofia City Centre, Мall Plovdiv, Park Mall Стара Загора.

големите надежди На 15 октомври Склада представя специалния си моден проект с работно заглавие Градска триизмерност. Пространството на ул. Бенковски №11 успя да се наложи като център на иницииране и случване на артистични, модни и дизайнерски събития. Благородната инициатива на собственичката на авангардното пространство, Галя Дзанато, е да превърне Склада в място за реализиране на креативни идеи, които ни приближават до епицентъра на събитията в световен мащаб. Тя и амбициозният екип на Склада анонсираха следващото голямо събитие за сезона – модния проект Градска триизмерност с куратор Ива Щац, в който се включват магистри от специалност мода на Националната художествена академия. “Вдъхновени сме от наложилия се в артистичното и модно пространство архитектурен тренд. Градската триизмерност като вдъхновение е силен акцент върху играта на форми и материя – модата като пространствено решение е базата на проекта”, допълва Ива Щац. Щастливците, избрани да представят проектите си пред почитатели на модата и дизайна, са Наталия Живкова, Велина Павлова, Радостина Клинкова, Росица Маринова, Любомира Найденова, Деница Иванова, Ина Трифонова, Борче Ристовски. Моделите от експозицията ще се продават в Склада след дефилето, на което ще бъдат представени. Датата е 15 октомври, Склада е на улица Бенковски №11.

137

bushMills broThers WiTh soul

Една невероятна вечер с изпълненията на Алис Ръсел и Nightmares on Wax Soundsystem е подготвило най-старото ирландско уиски Bushmills за ценителите на качествената музика у нас. След като отпразнува 400-годишнината си през 2008 г. със супер запомнящия се концерт на Ройшин Мърфи в България и подкрепи първия тридневeн музикален фестивал в столицата ParkLive, Bushmills продължава с поредната порция музика за разбирачи. На 24 октомври в зала Универсиада българските меломани за първи път на живо ще се докоснат до невероятния глас на британската соул изпълнителка Алис Ръсел. Сравнявана с Amy Winehouse, тя не крие, че музикалното є развитие е повлияно от Ева Касиди, Стиви Уoндър, Арета Франклин и Джил Скот. Стилът є преминава от блус и меланхоличен соул, през фънк, до госпел и джаз. Независимо дали слушате неин запис или я гледате на живо, гласът є винаги ще ви кара да настръхвате. Самоуверена и дръзка, далеч от мейнстрийма, Алис Ръсел притежава всички качества, с които може да се опише и ирландското уиски Bushmills. Работи с различни артисти, като Massive Attack, The Roots, Mr. Scruff и много други, но голямото є попадение е нейното изпълнение на Seven Nation Army на White Stripes, което прави с Nostalgia 77. Именно тази песен кара всички да се питат кое е това момиче. И за да е истинско Bushmills Brothers изживяване, на сцената на 24 октомври ще видим още едни добре познати артисти, повлияни от соул звученето – Nightmares on Wax Soundsystem (NOW). Именно соул музиката е тяхната скрита сила, която прозира изпод синтетичните звуци. Основателят на NOW е George Evelyn, известен още и като DJ EASE, чиито продукции са сред първите рилийзи, издадени от световния лейбъл Warp Records. Той започва музикалната си кариера с изключителен интерес към хип-хопа още в далечната 1991 г. Оттогава България и целият свят стават свидетели на редица албуми, добре познати компилации и любими парчета с чил аут и соул звучене. Желанието на основателя за създаването на голяма формация от музиканти се превръща в реалност и изпълнението на музика на живо става неразделна част от NOW. Автентични и неподражаеми, както и самото уиски Bushmills, тяхното живо изпълнение ще превърне вечерта в истински празник за българските меломани. Повече информация за предстоящото събитие ще намерите на bushmills-bg.com

139

ревю музика – ивайло спасов Stones Throw Records

Mayer Hawthorne – A Strange Arrangement Някои наричат Mayer Hawthorne соул чудо и най-вероятно имат основание за такова определение. Дебютният албум на този ретро изглеждащ мултиинструменталист съдържа 12 парчета, между които най-силно блестят Just Аin’t Gonna Work Оut и Green Eyed Love. Това издание може да се смята за отговора на Stones Throw към миналогодишния шедьовър на Jamie Lidell – JIM. Резултатът клони към 1:1!

Information

Fontän – Winterhwila Този албум ще донесе много наслада, особено на любителите на краут и космик диско одисеите. Иначе първоначално някой може да си помисли, че това е албум на някой хипер изобретателен соло китарист, който иска да звучи като цяла банда. Би било разбираемо, защото Йеспер Яролд и Йохан Мелин са достигнали ултимативен синхрон, или пък защото целият Winterhwila звучи концептуално завършен. След около 40 слушания дилемата кое е парчето на албума все още търси отговор. Може би Early Morning?

Don’t Touch Recordings Horace Andy & Alpha – Two Phazed People Към този албум има очаквания още откакто уникалните вокали на Horace Andy прозвучаха в албума Protection на Massive Attack. Чакането си е заслужавало, защото колаборацията между Horace Andy and Alpha вече е факт, а резултатът е забележителен, модерно звучащ дъб албум. Всичко започва адски впечатляващо още с първото парче Storm, за да може осемгодишният процес на създаването на Two Phazed People да носи безкрайно отлежало удоволствие.

140

W.A.S.T.E. Thom Yorke – Feeling Pulled Apart by Horses/The Hollow Earth Няма нищо толкова необичайно в подхода към това издание – Том Йорк обяви в блога на Radiohead, че двете парчета Feeling Pulled Apart by Horses и The Hollow Earth излизат първо на плоча, а после ще са налични за теглене. Изненада спрямо качеството на музиката също почти няма. Feeling Pulled Apart by Horses е експеримент, по който Йорк е работил от 2001, а пък The Hollow Earth е продължение на една по-ранна версия на тема, която влиза в албума In Rainbows като парчето Reckoner. Едва ли някой ще остане разочарован.

Macro Patrick Cowley & Jorge Socarras – Soon За да разбереш за какво става дума, първо отиди на стр. 96 - там е цялата история на този забележителен сингъл. Много допринасят и ремиксите на Morgan Geist и KiNK. И двамата са продуценти с уникален подход и това издание е поредното доказателство. Ремиксът на Morgan е нетипична, модерна, достигаща почти хип-хоп бийт вариация на Soon. KiNK пък според собствените си думи е опитал да си представи как би звучал Патрик Каули, ако беше жив днес. Резултатът определено минава отвъд очакванията на мнозина, точно както се е случвало с музиката на Каули приживе.

Virgin Kings оf Convenience – Boat Behind Този сингъл носи малко смесени чувства. От една страна, подсилва носталгията към заминалото си вече лято, от друга страна, като предвестник на предстоящия албум Declaration of Dependence носи радост на всички, които обичат Kings Of Convenience. Ако някой пък се е съмнявал, че Erlend Øye може да измисли нещо хем ново и готино, хем различно от The Whitest Boy Alive, да спре да се тревожи. Този рижав човек е гений все пак. А Boat Behind е заявката за ебаси албума...

ревю световни кинопремиери – йоана павлова

Air Doll Режисьор Kuki Ningyo / Япония 2009 Вероятно един от най-съкровените блянове (или пък кошмари) на всеки мъж е неговата надуваема кукла за секс да оживее и да започне да разсъждава върху мистериите на човешката душа. Със сигурност обаче много японски режисьори мечтаят да заснемат филм с подобна фабула, като единствено деликатният стил на Хирокадзу Корееда може да я превърне в красива приказка. Сценарият на Air Doll се базира върху манга (The Pneumatic Figure of a Girl) и описва приключенията на куклата Нозоми. Всяка сутрин, след като собственикът є отиде на работа, тя се облича и тръгва да разглежда света с наивното любопитство на дете. Не след дълго се влюбва в Юничи, служител във видеотека, и двамата дори стават колеги. Главната роля се изпълнява от севернокорейската звезда Бае Дуна, а нейната крехка визия е подчертана от изящната работа на тайванския оператор Марк Пин Бинг Ли (В настроение за любов).

A Serious Man Режисьор Ethan Coen, Joel Coen / САЩ 2009 Около последния филм на братята Коен не се вдига много шум, може би защото в него няма да видим нито една холивудска звезда в ексцентрично амплоа. Както Итън и Джоел обясняват, за новия си проект специално търсили неизвестни лица, предимно телевизионни и театрални актьори. Двамата също така решили да преоткрият детството си и се спрели на четири ключови елемента: 1967, затънтено градче в Средния запад, академични среди и евреи. Главният персонаж, Лари Гопник, е професор по физика и на пръв поглед всичко в живота му е наред, докато изведнъж осъзнава, че децата му са пълно разочарование, брат му се пренася да живее у тях, жена му го напуска заради негов колега, а на всичкото отгоре един студент го изнудва. И като във всеки еврейски виц, Лари се обръща за помощ към най-компетентния специалист по житейските въпроси – местния равин.

Agora Режисьор Alejandro Amenabar / Испания 2009 В последните няколко години Алехандро Аменабар като че ли се изгуби от хоризонта. Въпреки че пълнометражните заглавия във филмографията му все още се броят на пръстите на едната ръка, последното попълнение си е заслужавало чакането. Агора е мащабна историческа продукция, която пресъздава Египет и второто опожаряване на Александрийската библиотека през IV век от новата ера. Рейчъл Вайс се превъплъщава в Хипатия – първата жена учен в древността, която е преподавала математика, астрономия и философия и чиито трудове изгарят в пожара. Тъй като и разрушението на библиотеката, и смъртта на Хипатия са причинени от фанатизирани християни, освен като доставящ удоволствие исторически филм с добре пресъздадена епоха, филмът може да бъде гледан също като политическа притча за религиозния фундаментализъм.

Fantastic Mr. Fox Wes Anderson / Великобритания 2009 Неслучайно Fantastic Mr. Fox ще открие лондонския филмов фестивал – Уес Андерсън се кълне в “британскостта” на своя първи стоп-моушън филм. Сценарият е по една доста популярна на Запад детска книжка от Роалд Дал, като дори декорите са вдъхновени от къщата на писателя в Бъкингамшир. Разбира се, сюжетът е леко променен, защото все пак продуцентите са американски, пък и в този филм само злите фермери говорят с британски акцент. В ролите на симпатичните животни, които се борят да запазят домовете си, ще чуем гласовете на обичайните любимци на Уес Андерсън: Бил Мъри, Оуен Уилсън, Джейсън Шуорцман, Ейдриън Броуди, Даниел Дефо и Анджелика Хюстън. Начело на агитката са Джордж Клуни и Мерил Стрийп, които озвучават Мистър и Мисис Фокс, но се носят слухове, че ще има и поне едно изненадващо аудиокамео.

141

ревю книги – денис коробко

Предпоследен живот Юз Алешковски / ИК Факел Експрес omnia mea mecum porto Всичко свое нося със себе си, както е казал Биант от Приена. Юз Алешковски също знае това и осъзнава, че езикът не е човек, за да мине в нелегалност, и затова ни поднася един предпоследен живот. Дим без огън няма, както е казал Прометей за последно, повтаря го и авторът. Както впрочем и литература без творчество, удоволствие без секс... Удоволствието от дискурса, доколкото речевият и половият акт си приличат по редица белези, идва от литературността, дори когато “опашката за влизане в мавзолея (на Ленин)” и “хуй в гъза” се мъдрят заедно на страницата. Няма нищо страшно в това, просто текстът на тези записки на един късметлия, чиято глава е като срутени етажи на Вавилонската кула, е малко “цапнат” през устата, но за сметка на това се получава единство – приятно е било за писане, приятно е и за четене – удоволствието е взаимно.

Музей на невинността Орхан Памук / ИК Еднорог Музеят на невинността представлява колекция от вещи и спомени от първа необходимост. Но тук е необходимо много важно уточнение – не можем да твърдим, че авторът е колекционер, защото тогава бихме го определили като човек, на когото не са му се получили нещата с околния свят и той е пренесъл всичките си чувства върху нещата, трупа ги в дома си и получава екстатично усещане само от мисълта, че ги притежава. А всъщност става дума за човек, който си купува книги с надеждата, че все някога ще ги прочете, или с прости думи казано, измисля текста, като подрежда в определен ред нещата, които оказват върху него определено поетично и емоционално въздействие. Всички вещи в този “литературен битак” се трупат подобно на капките на зле затварящ се кран, а в действителността се появява един реален музей, който скоро ще отвори врати в Истанбул.

142

Танцувай, Танцувай, Танцувай Харуки Мураками / ИК Колибри Всяка загуба отваря своеобразна дупка, която се опитвам да затапя с нещо друго, но в крайна сметка всеки път я запушвам с нещо от себе си. Това се оказва грешка, подобна на отслабване с драстична диета – всъщност за пълнеж започва да служи точно онова, което би трябвало да си остане вътре, защото всичко, което знам за себе си, не е нищо повече от спомените ми. Четенето на романа е като танцуване в тясна, затрупана с времето стая, в която всяка издатина има значение и културна тежест. Иначе рецептата е ясна – герой – със странности, изчезнала героиня – без странности, сграда хотел – гостите се появяват и изчезват, пресъхнал кладенец (вече се е появявал и в друг роман на Мураками), достатъчно добре познати и митологизирани в културното пространство лица и предмети. А сега – разбъркваме.

Свещена светлина Георги Тенев / ИК Алтера Metal finger in my body Add (N) To X В малките затворени общества дългата памет прилича, както е казал поетът, на сифилис. Когато границите на общността се отварят и се появява нуждата тази памет да бъде вписменена, обаче именно тя и нейните интерпретации са онова, което дава сцеплението с пространството отвъд оградата и запазва, макар и деформирани, признаците на същата тази общност. За да удържи неудържимото бръщолевене на текста, Георги Тенев го пресича с прочетено по полетата на т. нар. сериозни новинарски емисии. Резултатът има относителната хаотичност на съня, но едва ли е сън, защото текстът има стремежа да бъде литература. Щях да забравя – над всичко това сияе свещена светлина и не е ясно откъде всъщност идва тя...

ревю изкуство – даниела радева

100% чист Самостоятелен проект на Георги Мандов 20–27 октомври, The Fridge, ул. Овче поле 122 Днес отвсякъде извират изложби на съвременно изкуство – всякакви видове, форми и цветове, точно като рекламите по телевизията, вестниците или интернет. И всички предлагат художествени измами от най-високо качество. Изложбата 100% чист на Георги Мандов обаче няма да пробутва благовъзпитани обяснения, нито оправдания, а самата стопроцентова истина. От нея нищо не се продава. Тя ще отговори на въпроса как и откъде идват добрите идеи. Не се препоръчва на лица под 18 години. Най-добре се отразява на хора, които нямат нищо против силния кик и никога не биха отказали още няколко процента повече. Това съобщение не е реклама. the--fridge.blogspot.com, cherkovna.mandov.net

Нощта на музеите и галериите в Пловдив, 2 октомври Две от задължителните изложби: Време място Видеоизложба на Светлана Мирчева и Кадер Музачи. 2–31 октомври 2009, artnewscafe, Пловдив Всеки от двамата автори използва собствения си опит и наблюдения върху реалния живот и заобикалящия свят, за да изследва измеренията на абстрактни понятия като “време” и “място”. artnewscafe.com, svetlanamircheva.com, yvaa.net Reset Изложба на Симеон Стоилов, Иво Бистрички и Бора Петкова. Oткриване: 2 октомври 2009, галерия Сариев, Пловдив Изложбата започва с акция в градската среда, има отношение към особеностите на художественото пространство и взаимодействието на това пространство с “чуждия” външен свят. sariev-art.com, gallery-night.info

143

ревю сцена – гергана пирозова

144

Козата, или Коя е Силвия

Неделя вечер

Народен театър, камерна сцена

Театър София, голяма сцена

Как ще реагирате, ако разберете, че ваш близък има сексуална връзка с коза на име Силвия, която отвръща на любовните му чувства? Тази провокация е в основата на едно от последните произведения на американския класик Едуард Олби – пиеса, определяна за повече от срамна и мръсна, но година по-късно (2003) наградена с Тони. В едно привидно нормално семейство успял архитект на средна възраст (Михаил Билалов като Мартин) се влюбва в коза и неговият живот се преобръща напълно. В класическия квартет на сцената на Народния театър участва Бойка Велкова (от този сезон щатна актриса в театъра) като съпругата, оплетена в любовен триъгълник с приятеля на Мартин (Юлиян Вергов). Режисьорът Явор Гърдев явно е решил да изследва границите на толерантността на родната публика към “различията”. Содомия, изневяра, хомосексуалност и инцест са част от шокиращите теми, които търсят своя отговор. Без съмнение Козата, или Коя е Силвия няма да ни остави безразлични, още повече като знаем, че за визията на спектакъла е отговорен Никола Тороманов–Фичо, а композитор е Калин Николов.

Написана през 2006 г., Неделя вечер е една от най-новите български пиеси и вече спечели Аскеер за 2009. Нейният автор Захари Карабашлиев, (популярен с романа си 18% сиво) живее вече дълги години в САЩ. Авторът признава, че е писател в България и барман в Америка. За нас пък е свеж полъх в драматургията. Пиесата е разтърсваща история за загубени илюзии, семейни тайни и кризата на едно българско семейство емигранти, за бивша кинозвезда, която се самоубива, и нейната наркозависима дъщеря. Представлението може да се похвали с интригуващ актьорски състав – на сцената стъпват заедно “лошото момче на българския театър” Иван Ласкин, в ролята на бивш боксьор и успял емигрант, и сияйната актриса Гергана Плетньова (Единствена любовна история, която Хемингуей не описа) като наркоманката Джена. Това е и нейният дебют в професионалния театър. Изпълнено и с хумор, и с жестокост, Неделя вечер безспорно е тежко, задъхващо откровение, както и обещаващо начало на сезона за театър София.

ĐźĐžĐ´Đ˝Đ¸ Đ¸Ń Ń&#x201A;ĐžŃ&#x20AC;Đ¸Đ¸